Ян Бибиян (Невероятните приключения на едно хлапе)

Силата на песента

Ян Бибиян запя. И щом отвори устата си, гърдите му се изпълниха с някаква сладка топлина, сърцето му се завълнува от желание отново да отиде на земния свят, душата му се завладя от спомени за родния му град, за хубавата планина над него, за широкото поле, за нивите, които се простираха по него, за рекичката, която го поеше. Пред него изпъкна цялата родна картина, която за пръв път са видели очите му, сред която е играл с другарите си.

Над всичко това в неговите спомени се мярна мъченическото и мило лице на майка му, нейните жални очи, с които тя го е гледала, нейните работливи ръце, с които го е милвала. И първите думи, с които почна песента си, бяха:

„Майко, майко, която тъжиш за мене! Твоето дете плаче за тебе, иска да дойде при тебе…“

После Ян Бибиян си спомни и за своя добър, трудолюбив баща, за неговите хубави съвети, за неговите грижи и мъки.

И в песента му се заредиха нежни, хубави думи, които звучаха тъжно. Гласът му стана силен, сладък и звучен и се разнесе из чудната гора. Леко прокънтяха от него железните буки. Вечно неподвижните птици по тях трепнаха с криле и обърнаха главичките си към Ян Бибиян.

Той съгледа това и песента му стана по-топла, по-тъжна, по-нежна, повече пълна с желание за свобода.

Хубавицата, която изпърво го гледаше с насмешка, полека-лека стана сериозна, сините й очи се натъжиха. Тя ги отправи с нежност към Ян Бибиян и неочаквано от тях се отрониха сълзи.

Въздишка се откърти от гърдите й.

Ян Бибиян продължаваше да пее. Неговият глас ставаше по-хубав, думите му по-силни и по-смели.

Най-после той пристъпи една крачка напред и като сложи ръка на сърцето си, почна да нарежда думи, които молеха:

„Ти, чудна хубавице, твоите ръце държат съдбата ми, спаси ме по-скоро и ми помогни да се върна в бедната къщица на майка ми, както пролетта помага на пролетните птички отново да се върнат в гнездата си!“

Като изпя това, Ян Бибиян забеляза, че хубавицата отново и дълбоко въздъхна. Тя вдигна хубавата си ръка и отведнъж всички птички, които стояха по буките, хвръкнаха. Чуха се весели викове, запляскаха криле, па всички се вдигнаха на ята и накацаха по железните буки около Ян Бибиян.

Отведнъж лек ветрец се понесе из гората. По клоните се появиха пъпки, развиха се в миг, разтвориха се на листа и цялата гора се покри със свежа зеленина. Огласиха я радостните викове на птиците. Чуха се далечни шумоления на потоци.

Ян Бибиян не прекъсна песента си. Унесен, той продължаваше да пее.

От очите на хубавицата почнаха да падат бързо едри сълзи. Тя стана, приближи се бързо към Ян Бибиян, наведе се и го целуна по челото.

— Стига, Ян Бибиян! Твоята песен стопли сърцето ми. Аз съм пленница на Мирилайлай, доведена от земния свят. Аз съм робиня като тебе. Твоята песен събуди у мене желание за свобода. Аз ще ти помогна, но и ти помогни на мене.

Като каза това, хубавицата протегна ръка и извика:

— Иа, Иа!

В гората се чу весел вик. Чу се шум от криле и пред Ян Бибиян се спусна и кацна черната врана.

— Иа, черна врано, моя сестрице — каза хубавицата, — настъпва краят на черната магия и ние скоро ще бъдем освободени. Заведи Ян Бибиян при Кладенчето на живота и ме чакайте!

— Ян Бибиян, върви след мене! — каза враната и хвъркна ниско.

Ян Бибиян тръгна след нея.

От желязната гора нямаше ни помен. Тя цялата бе се преобърнала на хубава зелена гора. Липи, буки и брези, раззеленели като че ли от някаква чудна пролет, се вдигаха високо и радостно. Вместо черния железен пясък сега се простираха зелени поляни, изпъстрени с цветя. Малки ручеи се провираха между дърветата и весело течеха.

Когато навлязоха дълбоко в гората, враната се обърна към Ян Бибиян и му рече:

— Ян Бибиян, ти си наш спасител. Не губи надежда, но бъди предпазлив! Мирилайлай е тежко болен! Той скоро ще умре и ние ще бъдем свободни.

Ян Бибиян попипа пазухата си, да види стои ли още там дяволската опашка.

Скоро пред тях се изпречи голяма скала, покрита с мъх и влага. Под скалата имаше кладенче. Неговите бистри и прозрачни струи бликаха обилно. Около него бяха нацъфтели пъстри и различни цветя.

Около тях наведен ходеше Лю-лю и търсеше нещо.

Като съгледа Ян Бибиян, той побягна. Ала Ян Бибиян извади дяволската опашка и му извика:

— Стой!

Враната, като видя това, хвръкна на канарата и извика оттам:

— Ян Бибиян, пази се!

Тогава Ян Бибиян се озърна и видя, че зад канарата се мярна и изчезна някаква странна фигура.

Лю-лю застана разтреперан пред Ян Бибиян.

— Не търся нищо, не търся нищо! — каза той.

— Не, ти търсиш нещо. Какво търсиш? — каза Ян Бибиян и вдигна опашката.

— Мирилайлай е болен. Търся билката на живота. Тя расте само около това кладенче. Ако не му я занеса, той ще умре.

— А кой се скри там? — попита Ян Бибиян, като посочи скалата. — Ти не си сам, Лю-лю. Ти лъжеш. Не беше ли тук Мирилайлай? Кажи или ще те ударя!

Лю-лю се разтрепера и падна на колене пред Ян Бибиян.

— Не ме бий, Ян Бибиян! — Наистина аз не съм сам. Тук е грозната и страшна жена на Мирилайлай, изпратена от него да умъртви хубавицата, която ще дойде тук. Тя донесе упоителни и отровни билки, които щеше да пусне в кладенчето. Не пийте от него!

— Иди си, Лю-лю! — каза Ян Бибиян.

Лю-лю се изправи, разгледа наоколо и се спусна да бяга с всичка сила.

Ян Бибиян надзърна зад скалата. Там, скрита зад дънера на едно дърво, стоеше грозната и страшна жена на магьосника. Зелените й очи гледаха злобно.