Ян Бибиян (Невероятните приключения на едно хлапе)

Мирилайлай умря!

След като Ян Бибиян отскубна трите косъма от брадата на магьосника, тоя остана неподвижен на мястото си. Неговите сили го напуснаха. Неговите заклинания не действуваха и заповедите му не се изпълнявах.

Неговата пленница-хубавица беше освободена от магията чрез силата на Ян Бибияновата песен.

Но къде изчезна тя?

Ян Бибиян се озърташе наоколо и я чакаше да се върне, но като видя грозната жена, която го дебнеше зад канарата, той се върна назад. Грозницата тръгна след него.

Ян Бибиян седна на един камък край Кладенчето на живата вода и се замисли. Той чакаше хубавицата. Нейните думи, които му даваха надежда, го правеха нетърпелив. Желанието да се спаси от това проклето царство на магията разпаляше душата му.

С наведена глава той седеше при кладенчето и мислеше. Ала отведнъж пред него се мярна някаква сянка. Той вдигна глава. Грозницата беше се приближила тихо и пращаше с разперените пръсти на ръцете си устрели към него.

Ян Бибиян се наведе, грабна вода от изворчето с ръка и плисна в лицето на грозната жена. Отведнъж тя квакна и се превърна на жаба. Тя почна да скача към водата. Но Ян Бибиян я ритна с крак, тя отскочи далече, удари се в един камък и се пукна. От нея изтече зелена вода, която грозно замириса. На това място, гдето протече тая вода, веднага поникна висок зелен бурен. Ян Бибиян го позна — това беше тютюн.

В същото време се зададе из гората втората жена на Мирилайлай, която не беше ни грозна, ни хубава, но която имаше зъл поглед. Тя беше разперила една мрежа, прилична на рибарско серкме, и се готвеше да я хвърли върху Ян Бибиян. Ала той се наведе, грабна пак вода с ръка и плисна върху лицето й. Отведнъж тя се превърна на змия, оплези се и засъска срещу Ян Бибиян. Той не се уплаши, грабна един камък и смачка главата й. От нея изтече жълта вода и на мястото веднага поникнаха отровни гъби.

Тогава Ян Бибиян чу песен, която се понесе из гората живо, весело и бодро и все повече се приближаваше, и все по-ясна ставаше.

Ето че се зададе хубавицата, облечена в хубави бели дрехи. Русата й коса падаше до земята. На главата си беше турила венец от бели рози, а в ръката си носеше китка от здравец и босилек.

Като видя Ян Бибиян, тя прекъсна песента си и се засмя. После потопи китката в Кладенчето на живата вода и почна да ръси наоколо.

Тогава птичките, които бяха накацали по клоните, отведнъж слезнаха долу и се превърнаха на деца — момчета и момичета.

— Мълчи и върви след мене! — каза хубавицата на Ян Бибиян и като извади един съд от широкия си ръкав, наля вода от изворчето и тръгна напред. Ян Бибиян тръгна след нея, последван от всички момчета и момичета, които доскоро бяха птички. Те запяха в хор една чудна песен.

Хубавицата вървеше напред, потапяше китката в съда с живата вода и ръсеше наоколо. И всички птички, които бяха в гората, се превръщаха на деца — момчета и момичета, нареждаха се в шествието подир Ян Бибиян и запяваха с другите.

И гората се освети от слънце и някаква чудна радост я изпълни.

Те вървяха дълго. И там, гдето минаваха, цялата гора се преобразяваше и бликваше нов живот.

Ето най-после пред тях се изпречи мрачният железен палат на Мирилайлай. Той стоеше глух и страшен. Студенина лъхаше от него.

Хубавицата застана пред вратите му и ги поръси с живата вода. Вратите му се отвориха. Ян Бибиян и хубавицата влязоха вътре, а всички, които ги следваха, останаха отвън.

Хубавицата пръскаше с вода железните стени, те се рушеха под живителните капки и откриваха зала след зала.

Отведнъж пред тях всичко изчезна и се появи висок мост, който се простираше над една страшна бездна. Краят му водеше към една пешера, на върха на недостъпни скали.

Хубавицата и Ян Бибиян тръгнаха по тоя мост и скоро застанаха пред пещерата. Хубавицата поръси входа с живата вода. Камъните се разместиха и се откри друга зала. На средата имаше легло и върху леглото лежеше Мирилайлай.

Отведнъж великият магьосник се превърна на един грамаден мях. Ян Бибиян го ритна с крак. Той се пукна и от него изтече някаква жълтеникава течност, която замириса страшно на спирт.

Из гората се разнесоха радостни и тържествени гласове:

— Мирилайлай умря! Великият магьосник почина! Настана краят на магиите!

Тия тържествени гласове се носеха като ехо от хиляди водопади.

Тогава хубавицата се обърна и каза:

— Ян Бибиян, ние сме спасени!

Тя се върна назад. След нея тръгна Ян Бибиян. Високият мост беше изчезнал и пред тях се простираше безкраен хубав и равен път, който минаваше през гората.

Когато стъпиха на него, те видяха от двете му страни наредени малките люлючета като безчислена войска, а между тях на пътя, паднал на колене, стоеше Лю-лю и плачеше.

— Лю-лю, ти плачеш. Тебе ти е жал за великия магьосник — каза хубавицата, като го изгледа строго.

— Не, не — рече умолително Лю-лю. — Ние някога бяхме трудолюбиви мравчици. Нашите мравуняци, изградени с труд, се намираха из зелените гори и ние щастливо си живеехме в тях. Великият магьосник Мирилайлай ни преобрази на малки човечета и ни направи свои слуги. Той умря. Сега ние оставаме клети малки човечета, неспособни за нищо. Как бихме желали отново да станем пак мравчици и да намерим изоставените си мравуняци!

Хубавицата потопи китката във водата, тръгна сред малките човечета и с широк размах на ръката си поръси всичките. Отведнъж те се превърнаха на малки мравчици и запълзяха живо и радостно.