Ян Бибиян (Невероятните приключения на едно хлапе)

Тайната на Лю-лю

Лю-лю правеше страшни усилия да се отърве от ръцете на Ян Бибиян, но той го държеше здраво и не искаше да го пусне. Той искаше да изтръгне от него тайните, за които чу от Мирилайлай, и като го разтърсваше силно с ръцете си, викаше заканително:

— Не мърдай или ще те задуша!

Като видя, че не ще може да се отскубне със сила, Лю-лю започна да хитрува:

— Ян Бибиян, моля ти се, пусни ме! Аз съм прост слуга на Мирилайлай, с какво мога да ти бъде полезен? Силите ми са слаби, умът ми е мъничък.

— Ще ми кажеш откъде мога да изляза оттук! — викна Ян Бибиян. — Инак жив няма да те пусна!

— Ще ти кажа, Ян Бибиян, ще ти кажа, само не ме стискай така! Отпусни ръцете си!…

— Казвай скоро!…

— Ти ме изплаши, Ян Бибиян. Всичко, всичко забравих от страх. Пусни ме да отида при онова желязно дърво, да седна, да се успокоя и да събера ума в главата си.

— Добре — каза Ян Бибиян, — аз сам ще те заведа при това дърво.

— Остави ме сам да отида — рече Лю-лю. — Като си близо до мене, аз цял треперя и не мога да мисля.

— Не хитрувай, Лю-лю! Ела с мене!

И Ян Бибиян го поведе към желязното дърво, където искаше да отиде Лю-лю.

— Не при това, не при това! — почна да се тегли Лю-лю. — Там, при другото.

Ян Бибиян разбра, че Лю-лю го заблуждава и че някои особени причини го карат да избягва дървото, което посочи най-напред. Той хвана здравата Лю-лю за врата и насила го затътра там, гдето той искаше да отиде най-напред.

Когато стигнаха при това дърво, Ян Бибиян забеляза, че под дънера на дървото има един малък железен капак. На капака пишеше: „Лю-лю — главатар на люлючетата. Тук не влиза никой друг освен него.“ Когато Ян Бибиян четеше надписа, Лю-лю почна да бъбре нещо на някакъв неразбиран език — капачето бързо се повдигна и Лю-лю се опита да скочи в отвора. Ала Ян Бибиян го дръпна настрана и викна:

— Кажи, какво има тук?

— Тук е моето жилище. Не обичаш ли да влезеш за малко?

Ян Бибиян, който разбираше вече хитростите на Лю-лю, се засмя.

— Благодаря, не ми се ще да влизам вече в подземия. Моето желание е да се избавя от това, в което сега се намирам.

— Пътят за избавлението води оттук — рече Лю-лю и пак почна да бъбре някакви несвързани думи, които приличаха на заклинание.

Отведнъж из подземието изхвръкна един грамаден орел. Той се вдигна високо, завъртя се, след това се спусна надолу, клъвна Ян Бибиян по главата с яката си човка и го грабна.

Ян Бибиян не изпусна Лю-лю. Той го хвана за врата, турна го бърже в пазухата си, гдето носеше дяволската опашка, и се помъчи да улови орела за шията, но яката птица го счепка в силните си нокти и го понесе във висинето.

Когато се вдигаше нагоре, Ян Бибиян усети, че нещо като дървеница пълзи по ризата му. Това беше Лю-лю, който от страх пред дяволската опашка, при която внезапно се намери, беше се смалил колкото едно насекомо.

Орелът хвърчеше високо и Ян Бибиян гледаше под него обширната желязна гора. Малките люлючета тичаха из нея, гледаха нагоре и надаваха весели викове.

— Мирилайлай ще го пусне в езерото! — викаха радостни те — в езерото, в езерото!

От тия викове Ян Бибиян разбра, че орелът не е никой друг, а сам Мирилайлай. Той бръкна предпазливо в пазухата си, извади опашката и я завъртя силно.

— Мирилайлай, свали ме или ще те ударя с опашката!

Орелът издаде писък, пълен с ужас и страх, и се устреми надолу, като отпусна бавно крилете си. Той кацна леко пред железния дворец, пусна товара си и хвръкна страшно изплашен на покрива.

Ян Бибиян притисна под мишницата си Лю-лю да не избяга и седна на железните стъпала да си отдъхне.

Люлючетата бягаха из гората и викаха:

— Крийте се, крийте се, Лю-лю е още в ръцете му!

Ян Бибиян хвана Лю-лю, хвърли го на земята, стъпи на него и почна да му нанася силни удари с опашката.

— Ян Бибиян, всичко ще ти обадя! — примоли се Лю-лю. — Само не ме бий! Скрий опашката!

— Стани! — заповяда му Ян Бибиян.

Лю-лю се изправи на краката си цял треперещ.

— Говори! — викна му Ян Бибиян.

— Слушай, Ян Бибиян, безсилни сме пред тебе, докато носиш тая дяволска опашка. За нас ще бъде щастие да я отнемем от тебе, но при толкова опити не можахме да сторим това. Като е така, по-добре е да се махнеш оттук заедно с тая проклета опашка. Стига да треперим! Аз ще ти открия пътя. Ще ти кажа как да излезеш. Мирилайлай има три жени. Когато е в двореца си, те му шетат, пеят и го забавляват. Когато спи, те стоят над главата му и бдят над него. Когато иска да ги крие, превръща ги на три косъма в брадата си: един железен, един златен и един сребърен. Железният косъм е най-лошата жена, грозна и страшна. Тя може да те погуби. Златният косъм е по-добрата, но тя се храни само с очи и може да ти извади очите. Сребърният косъм е най-добрата — тя обича песни. Ще те накара да й попееш. Ако песента й хареса, тя ще те спаси, ако не й хареса, ще те превърне на черна врана. Ако отскубнеш тия косми от брадата на Мирилайлай и ако ги вържеш на възел, те веднага се превръщат на жени. Железния можеш да отскубнеш най-лесно, златния — по-мъчно, а сребърния не можеш да отскубнеш, докато не отскубнеш двата други. Ако дърпаш и го прекъснеш, кръвта ти ще изтече и ти ще се превърнеш на земен червей за вечни времена. Това е всичко, Ян Бибиян. Прави каквото правиш, но се махни оттук с тая дяволска опашка, защото Мирилайлай ни измъчва.

Като каза така, Лю-лю се разплака и се примоли жално:

— Пусни ме сега, Ян Бибиян, пусни ме и бързай да намериш Мирилайлай! Той почива в палата, защото се изплаши от опашката. когато види дяволската опашка, той лежи болен по три дена и не е способен да се мръдне.

— Свободен си, Лю-лю — каза Ян Бибиян, като даде път на Лю-лю.

Веднага Ян Бибиян вдигна дяволската опашка и удари желязната врата на двореца. Вратата се отвори и Ян Бибиян влезе вътре, като въртеше лудо опашката. Той мина през много врати, през много стаи и най-после се намери пред някаква пещера. Там лежеше Мирилайлай. Ян Бибиян се хвърли върху него, натисна го здравата и го улови за брадата.