Ян Бибиян (Невероятните приключения на едно хлапе)

Отчаяните родители

Бедните родители на Ян Бибиян, след като напразно търсиха сина си и разпитваха по всички околни села за него, съвсем се отчаяха. Отникъде нищо не чуха за своето дете, което, макар и лошо, сега им домиля страшно. Бащата стана мълчалив и замислен и постоянно въздишаше, а майката цял ден проливаше горчиви сълзи, безутешно хлипане, целуваше и прегръщаше малкото му портретче и викаше:

— Моето мило, моето сладко детенце! Къде пропадна, къде се изгуби? Разбойници ли те грабнаха, или гладни зверове разкъсаха твоето крехко тяло? Милото чедо на мама, ти все пак не беше толкова лош, за да заслужиш такава тежка участ! Твоите очички светеха като слънца и пълнеха със светлина нашата тъмна къщица. Твоят смях ни караше да забравим безността и да се радваме, като че ли сме най-богатите хора на света.

Бащата, като слушаше думите, които майката нареждаше една от друга по-жални, разплакваше се и сърцето му се късаше от мъка.

— Не, не! Все пак в него имаше нещо добро. Може би той щеше да се поправи, като порасне. Дете бе той и детински бяха неговите лудории. Ние искахме да бъде мъдър и тих като нас възрастните. Ах, ах, какво направихме с това момче!

— Нека пак го потърсим — каза майка му. — В околността на града има такива пусти, недостъпни места, бурени и къпини. Нека потърсим навред!

И една сутрин те пак излязоха и тръгнаха с просълзени очи из околностите. Те вървяха полека, мълчаливо и претърсваха всяка трънка, всеки ров, всяко дере, обраснало в трънки, всяка грамада камъни, потънала в бурени, всяка долчина, преплетена с къпини. Те се въвираха из такива гъсти и непроходими трънаци, където дори змиите не можеха да се промъкват. От време на време говореха жално:

— Синко Ян Бибиян, обади се, ако си тук! Бъди лош, но нека да знаем, че си жив!

Но тъкмо говореха това, отчаяни и изгубили всяка надежда да намерят любимото си дете, те се спънаха в една купчина пръст, направена всред тръните. Това беше един пресен гроб. Край него стоеше забит голям камък, а на камъка беше издълбан надпис:

Тук почива

между тръни и коприва

Ян Бибиян,

като патица заклан

от великия разбойник

Остронож Кръволан.

Като прочете това, майката падна върху прясната пръст и почна отчаяно да пищи, а бащата седна сломен и хълцания задавиха гласа му.

— Бедното дете, бедното дете! — чуваха се откъслечни думи посред неутешни хлипания.

— Ах — рече майката, — нима тук в тая тръница трябва да оставим да почива детето ни? Нека да го пренесем в гробищата, гдето лежат близките ни и роднините ни!

Майката и бащата почнаха с ръце да разриват малкото гробче и да хвърлят пръстта настрана. Когато вече пръстта беше доста изровена, от дъното на откритата дупка, в която те не намериха Ян Бибиян, изхвръкна една врана. Тя кацна върху камъка и проговори с човешки глас:

— Не плачете, Ян Бибиян е жив! Тоя гроб нарочно е изкопан от дявола, за да ви накара да не търсите момчето си, та да остане напълно под неговата власт. Аз бях хубаво момиче, но мене лош магьосник ме превърна на грозна врана. Ян Бибиян се сдружи със сина на дявола, но аз ще направя всичко, да го спася. Слушайте!