Заека се завръща

I. Мама/Татко/Луната

Мъжете, излизащи от малката печатница точно в четири, за момент приличат на призраци, примигвайки, докато дневната светлина разсее сянката на изкуствената светлина, която сякаш е полепнала по тях. През зимата по това време на деня по „Пайн стрийт“ вече е сумрачно, тъмнината се спуска рано от планината, която се надвесва над замрелия град Брюър, но сега, през лятото, гранитните тротоари, изпъстрени със слюда, и редицата къщи, отличаващи се с облицовката си от фалшив едър пясък, както и излъчващите надежда малки веранди с назъбените си подпори и сиви кашони за бутилки за мляко, прашните дървета и пържещите се на слънцето коли, паркирани до тротоарите, потрепват под блясъка, наподобяващ замръзнала експлозия. Хората в градчето се бяха опитали да съживят замиращия център и бяха срутили няколко жилищни блока, за да направят на тяхно място паркинги за коли, и сега едно пусто пространство, обрасло и покрито с натрошени камъни, се простира насред някогашните оживени улици, разкривайки фасадите на църквите, които не се виждат в далечината, и откриват нови гледки към задните входове и алеи, от което силната светлина изглежда още по-жестока. Небето е безоблачно и безцветно, като носеща се избеляла влажна маса, също като през онези лета в Пенсилвания, когато не се случваше нищо, освен че всичко зелено избуяваше. Мъжете дори не можеха да почернеят; покрити с пот, те направо придобиваха жълтеникав вид.

Ърл и Хари — баща и син — са сред мъжете, които излизат от работа. Бащата наближава пенсионна възраст, слаб, без никаква живинка, с лице, което неволите бяха направили безизразно, и с хлътнали бузи над издадените напред развалени изкуствени зъби. Синът е по-пълен и с десетина сантиметра по-висок; изглежда нежен в младостта си, някак блед и раздразнителен. Малкият нос и леко повдигнатата горна устна, която навремето беше станала причина за прякора му „Заека“, сега сякаш издаваха някаква слабост, заедно с едрата талия и лекото прегърбване, насадено му от десетилетията в печатарската фабрика, слабост, която го правеше да изглежда почти анонимен. Въпреки че височината, едрото му тяло и следите от някаква бдителност в начина, по който движи главата си, продължават да го отличават от останалите по улицата, от години никой не му е викал Заека.

— Хари, какво ще кажеш за по едно бързо? — пита баща му. На ъгъла, където тясната странична уличка се пресича с „Уайзър стрийт“ има автобусна спирка и бар — „Феникс“ — с неонова табела на голо момиче с каубойски ботуши отвън и изрисувани по стените кактуси вътре. Автобусите, на които се качват, тръгват в различни посоки; възрастният мъж взима номер 16А, който заобикаля планината за град Маунт Джъдж, където е прекарал целия си живот, а Хари взима номер 12А в обратната посока към „Пен Вилас“, нов квартал на запад от града, където дворовете на фермерските къщи и малките морави бяха разкопани от булдозери и засадени с кленови дръвчета, заровени в земята, като че ли всеки момент щяха да отлетят. Хари се беше преместил там с Дженис и Нелсън преди три години. Баща му все още чувства преместването му от Маунт Джъдж като някакво отхвърляне и затова повечето следобеди двамата пият по едно питие, за да смекчат раздялата. Десетгодишната им работа заедно беше прераснала в любов, на която биха се радвали, ако майка му не беше заставала така властно между тях.

— За мене една бира „Шлиц“ — казва Ърл на бармана.

— Дайкири — казва Хари. Климатикът е пуснат толкова силно, че той смъква ръкавите си и ги закопчава, за да се стопли. Той винаги носи бяла риза до работата и обратно, сякаш за да се раздели с мастилото. По навик пита баща си как е майка му.

Баща му обаче отказва да отговори по навик. Обикновено отговаря: „Добре, доколкото е възможно“. Днес той се примъква заговорнически с още няколко сантиметра по-близо до бара и казва:

— Не толкова добре, колкото би могла, Хари.

От години тя страда от паркинсон. Хари се отърсва от спомена си за нея, за това в какво се бе превърнала, силно треперещите й загрубели ръце, глупавата тътреща походка, очите, които го изучаваха с празно учудване, въпреки че лекарят твърдеше, че е с напълно ясно съзнание, устата й, която висеше отворена и не се затваряше, докато не й потечеше слюнка.

— Имаш предвид нощно време ли? — самият му въпрос сякаш предлага тя да бъде скрита в тъмнината.

Възрастният мъж отново отказва на желанието на Хари да се измъкне:

— Не, нощите са по-добре сега. Изписаха й някакво ново лекарство и тя казва, че сега спи по-добре. По-скоро проблемът е с акъла й.

— Какво става, татко?

— Не си говорим за това, Хари, не е в природата й, двамата никога не сме си говорили за такива неща. Ние с майка ти просто винаги сме оставяли някои неща неизказани, така сме възпитани. Може би щеше да е по-добре, ако не беше така, не знам. Имам предвид някои неща, които те са й насадили в съзнанието.

— Кои те? — Хари въздиша над пяната от дайкирито и си мисли. Той също си отива, и двамата си отиват. И двамата не са много с всичкия си. Баща му се премества по-близо до него, за да му обясни, и изведнъж се превръща в един от стотиците кльощави, хленчещи чудаци из града, мъже, които са сукали от една и съща каменна гърда цели шейсет години и са се съсухрили заедно с нея.

— Ами, тия дето идват да я виждат, нали сега по цял ден лежи в леглото. Например Мами Келог, Джулия Арндт. Ужасно съжалявам, че се налага да те притеснявам с това, Хари, но тя почва да говори разни дивотии, а сега, когато Мим е на Западния бряг, само ти можеш да ми помогнеш да си изясня нещата. Мразя да те притеснявам, но тя така се е побъркала, че дори говори, че ще се обади на Дженис.

— На моята Дженис?

— Виж, Хари, не се ядосвай. Не си го изкарвай на донеслия лошите новини. Опитвам се да ти кажа какво се говори, а не на какво вярвам аз самия.

— Просто съм изненадан, че някой изобщо има за какво да говори. Аз почти не я виждам, нали непрекъснато седи във фирмата на Спрингър.

— Ами, ето това е. Може там да ти е грешката, Хари. Приемаш Дженис за даденост още откакто… от онзи случай.

Оттогава, когато я изостави. Когато бебето умря. Когато я прие обратно.

— Отпреди десет години — ненужно добавя баща му. Хари започва да чувства, че светът около него се завърта в този студен бар с кактуси в пластмасови саксии по рафтовете под огледалата, заедно с малкия шейкър за „Шлиц“, който безспирно се върти. В него се надига някаква надеждна студенина, която сграбчва китките под ръкавите му. Още не може да възприеме тази информация, някаква нова комбинация може да му я разкрие, това застояло спокойствие.

— Хари, според мен хорската злоба надминава човешкото разбиране, а бедната душица не може да се защити от нея, тя просто си лежи и е принудена да ги слуша. Не мислиш ли, че преди десет години щеше да им даде да се разберат? Щеше да ги съсече с острия си език? Казали са й, че Дженис лудува наоколо. С определен мъж, Хари. Никой не твърди, че си разиграва коня.

Студенината се разлива по ръцете на Заека до раменете му и надолу по разклоняващата се мрежа от вени към стомаха му.

— Казали ли са кой е този мъж?

— Поне аз не знам, Хари. А и как биха могли, като по всяка вероятност той не съществува.

— Ами, щом могат да измислят подобна история, могат да измислят и името му.

Телевизорът в бара работи с изключен звук. Ракетата излита за двайсети път този ден, числата се въртят отзад — напред с десетки от секундата по-бързо от окото, докато стигнат нулата и тогава бялата кипяща маса под високия чайник я издига толкова бавно, че е почти сигурно, че тя ще се прекатурне преди бързо да изчезне, превърнала се в отдалечаваща се песъчинка, в трепкаща звезда. Скупчените покрай бара мъже си шушукат. Те не излетяха, бяха оставени тук. Бащата на Хари промърморва с любопитство:

— Напоследък струва ли ти се по-различна, Хари? Слушай, знам, че по всяка вероятност всичко това ще се окаже купчина лайна, но напоследък струва ли ти се, нали се сещащ, по-различна?

На Хари му е обидно, че баща му псува; той повдига глава претенциозно, сякаш за да погледне телевизора, по който показват някаква програма, в която хората се опитват да отгатнат каква награда е скрита зад една завеса, и подскачат, пищят и се целуват, когато се оказва, че там е скрит двуметров фризер. Възможно е и да греши, но може да се закълне, че за секунда вижда как младата домакиня отваря уста като за целувка и пъхва езика си в устата на водещия. Както и да е, тя не спира да го целува. Очите му се извъртат за помощ към камерата и те ги прекъсват с някаква реклама. Безмълвно преминават спагети и образът на някаква оперна певица:

— Не знам — казва Заека. — Понякога доста се напива, но пък и аз го правя.

— Не и ти — казва му възрастният мъж. — Ти не си пияч, Хари. Виждал съм пиячи през целия си живот, като Буни в отдела за инкрустации, ето това се казва пияница, той направо се убива с пиене и го знае. Няма да спре дори да му кажат, че утре ще умре. Ти може да пийваш по едно-две уискита вечер, вече не си първа младост, но не си пияч.

Той скрива отпуснатата си устна зад бирата и Хари почуква по бара за още едно дайкири. Старият се намества по-близо:

— Виж, Хари, прости ми, че те питам, ако не искаш да говориш за това, но как сте в леглото? Там всичко е наред, нали?

— Не — отговаря той бавно, с пренебрежение към тази проява на любопитство. — Не бих казал, че всичко е наред. Кажи ми за мама. Скоро получавала ли е от онези пристъпи на задух?

— Не и толкова тежки, че да ме събуди. С тези нови зелени хапчета спи като бебе. Това ново лекарство е цяло чудо, трябва да призная, че след още десет години единственият начин да ни уморят, ще е да ни обгазяват до смърт. Хитлер е имал добра идея. Знаеш, вече няма луди: просто им даваш да си пийнат по едно хапче сутрин и вечер и стават умни като Айнщайн. Значи, не би казал, че всичко е наред, това ли да разбирам?

— Ами, честно казано, никога не сме били страхотни, татко. Понякога пада ли? Мама?

— Може и да пада понякога през деня и да не ми казва. Повтарям й, непрекъснато й повтарям да лежи в леглото и да зяпа телевизора. Но тя си има някаква теория, че колкото по-дълго време може да се оправя сама, толкова по-дълго ще може да стои извън леглото. Смятам, че трябва да се погрижи за себе си, да се подложи на дълбоко замразяване, а след година-две сигурно ще измислят някакво лекарство, с което да я оправят, все едно като че ли е била болна от обикновен грип. Това вече е възможно с онези кортизони, но докторите ни казват, че не се знае дали страничните ефекти няма да се окажат по-лоши. Нали се сещаш — лудост. Според мен трябва да рискува, и без това вече почти лекуват рак, а и с тези трансплантации много скоро ще могат да ни подменят всички вътрешности.

Старият решава, че говори прекалено много и се отпуска назад, втренчен в празната си чаша, в която пяната спада, но не пропуска да допълни, сякаш за да обобщи:

— Ужасно е.

Когато Хари не отговаря, той казва:

— Господи, как мрази, че няма сили.

Ромът започва да действа. На Заека вече не му е студено, на сърцето му започва да става леко. Въздухът вътре изглежда по-тънък, очите му се приспособяват към тъмнината. Пита:

— Как е с акъла? Нали не искаш да кажеш, че трябва да й дават хапчета за лудост?

— Честно, няма да те лъжа, Хари, съзнанието й е ясно като сълза, когато успява да намери правилните думи. Но както казвам, напоследък е потисната от тази история с Дженис. Много би й помогнало, Господи, наистина мразя да те занимавам, но това е самата истина, много би й помогнало, ако двамата с Дженис намерите време да наминете довечера. Като не ви вижда често, и фантазията й се развинтва. Знам, че обещахте за неделя за рождения й ден, но ако погледнеш на нещата по този начин: представи си я прикована към леглото в компанията на идиотската телевизия и куп злобни женски, една седмица ще ти се стори като цяла година. Ако можете да дойдете някоя вечер до края на седмицата, да доведеш и Дженис, за да я види Мери…

— Бих искал, татко. Знаеш това.

— Знам, Господи, знам. Знам повече, отколкото си мислиш. Ти си точно във възрастта, за да разбираш, че твоят старец не е глупакът, за който винаги си го смятал.

— Проблемът е, че Дженис работи в офиса до десет-единайсет почти всяка вечер и не искам да оставям хлапето само вкъщи. Всъщност, най-добре да се връщам да не би нещо да е станало.

Да не би къщата да е изгоряла. Да не би някой луд да се е нанесъл. Във вестниците непрекъснато пишат за такива неща. Забелязва по лицето на баща си едно подозрително потрепване на ъгълчетата на устните, измитите му очи се присвиват и помръкват, подозренията на стареца се потвърждават. На Заека му причернява. Любопитен дърт пръч. Дженис: на кого му е притрябвала тая кранта? Влюбена в собствения си баща, залепена за него. Откакто започна да замества във фирмата, беше доволна като ученичка, и през повечето вечери това лято се връща чак след вечеря. Хари вечеря пред телевизора, завива Нелсън сам и я чака да влети цъфтяща и разговорлива, никога не я е виждал толкова енергична, по начин, който стопляше сърцето му. Дразни се, че баща му се опитва да му насади подозрения за Дженис, и му го връща по най-гадния начин — Мама:

— Този ваш лекар, споменавал ли е за старчески дом?

Съзнанието на възрастния мъж бавно превключва обратно към собствената му жена. На Хари му минава една мисъл, една искрица, както когато колелата на влака минават през спойката на релсите — дали майка му някога е причинила това на баща му? Дали го е мамила? Всичкото това ровичкане в сексуалния му живот намеква за някакъв опит. Трудно може да си го представи, не само с кого, но и кога, та тя винаги си беше вкъщи и откакто се помни никой не им идваше на гости, освен метача и свидетелите на Йехова. Въпреки това мисълта го възбужда така, както от клюката на баща му го побиват тръпки; разкрива нови възможности. Баща му казва:

— … в началото. Искаме да го отложим поне, докато не бъде прикована към леглото. Ако се стигне дотам, че да не може да се грижи за себе си, преди да се пенсионирам, и да трябва да съм с нея по цял ден, може да ни се наложи и да го направим. Ще ми бъде мъчно обаче. Господи, много ще ми е мъчно.

— Хей, татко…?

— Ето ти четирийсет цента. И още десет за бакшиша.

Начинът, по който старецът стиска монетите, докато ги предлага, показва, че той още ги смята за истинско сребро, а не просто за някакви сечени медни монети, които издрънчават кухо върху барплота. Стари ценности. Депресията, когато парите бяха пари. Никога вече те няма да бъдат свещени, дори монетите от десет цента вече не бяха сребърни. Ликът на Кенеди уби петдесетте цента, извади ги от обръщение и те повече не се върнаха. Металът беше изпратен на Луната. Досадното плащане на сметката им отлага въпроса за мама, докато не излизат навън, и тогава той осъзнава, че не може да го зададе, че не познава баща си толкова добре. Тук, на ярката светлина баща му губи плахата си интимност и изглежда просто стар — с тъмните кръгове под очите, спуканите капиляри по носа, избелялата му като картон коса.

— Какво щеше да ме питаш?

— Забравих — казва Хари и киха. Излизането на тази жега от хладния бар предизвиква експлозия между очите му, от която хората по улицата се обръщат, а носът му потича. — А, сещам се. Старческият дом. Как ще си го позволим? По петдесет долара на ден, или нещо такова. Ще ни изпие мозъка.

Баща му се засмива с рязко изщракване, за да прихване плъзгащите се зъби, и прави няколко тътрещи се танцувални стъпки на самия горещ тротоар, под червено-бялата табела СПИРКА, която хората са надраскали така, че сега там пишеше ПИЧКА.

— Хари, Господ не е бил толкова лош към нас с майка ти. Ако щеш вярвай, но да живееш толкова дълго в това време си има и своите предимства. В неделя тя става на шейсет и пет и влиза в програмата на здравеопазването. Плащам осигуровки от 66-та, така че този товар се вдига от раменете ми. Никакви медицински разноски не могат да ни уплашат сега. По адрес на Л. Б. Дж.1 се говореха какви ли не гадости, но повярвай, той направи много добрини за обикновения човек. Когато сгрешеше, голямото му сърце го издаваше. Тези хубавци горе в небето, но демократите ги изпратиха там. Никсън ще обере лаврите. Историята се повтаря, откакто се помня, още от времето на Уилсън — републиканците не са направили нищо за обикновените хора.

— Добре — казва Хари безучастно. Автобусът му идва. — Кажи й, че ще дойдем в неделя.

Той си проправя път до задната част на автобуса, откъдето баща му, облегнат на стената на бара, му изглежда като един от „обикновените хора“. Баща му стои смален под великия американски блясък, примигвайки пред манната от благословии, която правителството сипе, пристъпвайки от крак на крак, възбуден и щастлив, че работният му ден е приключил, че бирата се разлива в стомаха му, че Армстронг лети над него, че САЩ са върхът и чудото на човешката история. Като песъчинка в корпуса на излетялата ракета, той е дал своя принос. И все пак той е този, който няма проблеми със здравето, кой би си помислил, че мама ще се предаде първа?

Докато автобусът сменя предавките, подскача и потръпва, в съзнанието на Заека изниква образът за нея, който пази като ужасяваща реликва: черната й коса е посивяла, неженствените й устни изглеждат прекалено мъдри за живота, който е водила, топчестите й ноздри, които като дете му се струваха възпалени, очите, чийто цвят така и не беше посмял да определи, с притворени и подпухнали от болестта клепачи, издълженото й лице, леко лъскаво, като че ли от пот, легнала безчувствена на възглавницата. Причината за редките му гостувания е, че самият той не може да я гледа така, а не Дженис. Източникът на живота му гледа втренчено, докато търси думите, с които да го поздрави. И онази лека жълтеникава болнична миризма, която не остава само в стаята й, а се носи надолу по стълбите да ги посрещне в преддверието сред чадърите и ги следва в кухнята, където баща му претопля вечерята. Миризма на газ, която толкова я притесняваше, когато двамата с Мим бяха малки. Той свежда глава и се моли на пресекулки: „Прости ми, прости ни, нека да не страда. Амин“. Моли се само в автобуса. Сега и автобусът е пропит с тази миризма.

В автобуса има прекалено много негри. Заека все по-често ги забелязва. Винаги са били тук; спомня си как като малък притаяваше дъх, докато минаваше по някои улици в Брюър, въпреки че те никога не го нараниха, а просто гледаха, но сега бяха много по-шумни. Вместо да са плешиви, те имаха коси като храсти. Това нямаше значение, беше просто Природа, нали се опитвахме да избягаме от нея. Двама от мъжете в работата му бяха негри — Фарнсуърт и Бучанан, и след време човек преставаше да им обръща внимание — те поне се сещаха да се усмихват. Тъжна работа е да си негър, винаги си по-ниско платен, очите им не бяха като нашите, винаги кървясали, кафяви, влагата в тях, като че ли всеки момент щеше да потече. Някъде беше чел, че някакъв антрополог смята, че те не са по-примитивни, а просто са последните раси, които еволюират, най-новите хора. В някои неща бяха по-корави, в други по-нежни. Определено бяха по-тъпи, но пък и интелигентността не е довела до кой знае какво — атомната бомба и алуминиевите кутийки за бира. А и човек не може да каже, че Бил Косби е глупак.

Но някакъв страх се процежда зад тези толерантни научни мисли; не разбира защо трябва да са толкова шумни. Четиримата негри пред него непрекъснато се ръгат и звуците излизат от тях като огромни сребристи обръчи; те много добре знаят, че тормозят дебелите холандски домакини, като им влачат чантите до вкъщи. Е, така е при всички деца, независимо от цвета им, но пък е странно. Те са странна раса. Не само кожата им, телосложението им — с хлабави стави като лъвове, с причудливи форми на главите, като че ли мислите им са с други форми и някак преиначени, дори когато не те заплашват. Сякаш всички тези негърски коси храсти, златни обеци и шумотевица в автобусите превземаха градината подобно на семената на някакво тропическо растение, откраднато от птиците. Неговата градина. Заека знае, че това е неговата градина, защото е сложил малко знаме на задния прозорец на фалкона2, въпреки че Дженис казва, че е сантиментално и фашистко. По вестниците пишат за къщи в Кънектикът, които тия хлапета разбиват, докато родителите им са на почивка на Бахамите, ей така, за развлечение. Тая страна все повече става такава. Сякаш просто беше поникнала тук, а всъщност хиляди хора бяха дали живота си, за да я създадат.

Автобусът си проправя път по „Уайзър стрийт“ и пресича реката Бягащия кон, хората започват да слизат от него, вместо да се качват. Градът се предаваше (когато беше дете му се струваше като страната на чудесата, щандовете му стигаха до носа и всички книги миришеха на Коледа). Предаваха се уморените монети от по пет и десет цента; универсалният магазин „Кролс“ (където навремето работеше и чупеше щайги зад магазина за мебели); засаденото с цветя улично колело, което тролеите обикаляха с метален звън; празните прашни прозорци на опустошените магазини, чиято стока се предлагаше по кварталните сергии и тъжните тесни магазинчета, които непрекъснато фалираха, и които хората наричаха бутици; погребалните бюра с фасади от имитация на гранит; отдушниците и излъсканите фоайета, където продаваха топли печени фъстъци и африкански вестници, отпечатани във Филаделфия със заглавия МБОЯ — МЪЧЕНИК3; магазинът за цветя, където продаваха семена и препарати против плевели и насекоми; магазинът за закачалки за дрехи до един долнопробен бар на ъгъла, наречен „Приятелска среща при Джимбо“, и цигарените угарки, натикани до моста. Градът се предаваше след пороя от вода, която в детството му беше затлачена от наноси от каменни въглища (веднъж един мъж се беше опитал да се самоубие от този мост, но беше заседнал до кръста и полицията го извади), но която сега се беше оттекла и поддържаше няколко акостирали лодки за разходка до Западен Брюър, празна имитация на града. Същите тънки като плочки на домино къщурки с червени тухли, разредени тук-там от извивките на паркингите за коли, помпите и табелите на бензиностанциите, от дълбоките като езерца паркинги на супермаркетите, претъпкани с лъскави американски коли. С подскоци и пуфтене олекналият автобус, след като негрите бяха изчезнали, се придвижва към мечтаното открито пространство, покрай жилищни крепости с пръснати от четирите им страни морави и подрязани хортензии над новоиздигнати укрепващи стени, покрай музея, чиито цветя винаги бяха цъфнали, и където лебедите ядяха трохите, подхвърлени им от учениците, покрай облените от слънчевите лъчи прозорци, които ги отразяваха в тиквено оранжево, и високото ново крило на градската болница за луди. Преди това е химическото чистене на Западен Брюър, магазинът за играчки, наречен „Царството на хобитата“, киното с ниския си плакат: 2001 — КОСМИЧЕСКА ОДИСЕЯ. „Уайзър стрийт“ се извива, преминава в магистрала, спуска се към зелените предградия, където през двайсетте години дребните смели индустриалци строяха къщички — мечта — от каменист хоросан и гледжосани кирпичени тухли, чиято гипсова мазилка се лющеше като кората на пай — къщички на вещици от захар и твърдо курабийно тесто с двойни гаражи и виещи се алеи. В Брюър няма къде да се изкачиш по-нависоко, освен в няколкото баровски имения, обградени от железни огради и морави, широки цели мили: най-преуспелите зъболекари можеха да си уредят да си ги купят, както и най-напористите застрахователни агенти, и най-ловките офталмолози. Тази част на града дори има друго име, което я разграничава от Западен Брюър — „Пен Парк“. „Пен Вилас“ звучи обнадеждаващо сходно, въпреки че не е част от този квартал, а се намира на границата на община „Фърнис“, с изглед към него. Там, където навремето са били пещите за каменни въглища и са топели желязо за мускетите за революцията, сега почти изцяло са земеделски земи. Няколкото снегорини и единственият шериф едва се оправят в това фермерско село с кални ливади, осеян с дупки асфалт и с канализация, която предприемачите изненадващо му бяха прокарали.

Заека слиза на спирката в „Пен Парк“ и тръгва по една улица с псевдотюдорски къщи, с име Емберли авеню, до мястото, където пътят променя наклона си. „Пен Вилас“ вече се казва „Емберли Драйв“. Той живее на „Виста Кресент“, третата къща от края. Някога оттук може би се е разкривала гледка към нежно спускаща се долина от червени хамбари и ферми от пясъчник, но сега се издигаха други къщи и гледката, която се разкриваше от всички прозорци, беше като счупено огледало, изпъстрено с къщи като неговата, а телефонните кабели и телевизионните антени показваха местата, където огледалото се беше пукнало. Фасадата на къщата му е от ябълково зелени алуминиеви плоскости и е номер 26. Заека стъпва на настланата с плочи верандичка и отваря вратата си, която е с три малки прозорчета, подредени стъпаловидно. Звънчето над вратата издава три звука.

— Хей, тате — синът му се провиква от всекидневната вдясно, с размерите на едновремешните салони и с камина, която никога не използват. — Излезли са извън орбита! Вече са на четирийсет и три хиляди мили.

— Щастливци — казва той. — Майка ти тук ли е?

— Не. В училището ни заведоха всички в салона, за да гледаме изстрелването.

— Обаждала ли се е?

— Не и откакто съм тук. Прибрах се преди малко.

На дванайсет години Нелсън е по-нисък за възрастта си, със смугла кожа като на майка си и нещо фино и предпазливо в лицето, което може би е наследил от Енгстръмови. Извитите му мигли не са от никого, а дългата до раменете му коса е негова собствена идея. Заека има чувството, че дългата коса щеше да му отива повече, ако беше малко по-висок. Но сега приликата с момиче беше плашеща.

— Какво прави днес?

Телевизионната програма, в която хората отгатваха и получаваха награди, пищяха и целуваха водещия, още продължаваше.

— Нищо особено.

— Ходи ли на игрището?

— За малко.

— А после къде?

— Ами, ходих до Западен Брюър да се помотаем из апартамента на Били. Хей, татко?

— Да?

— Неговият баща му е купил мотоциклет за рождения му ден. Страхотен е. От онези с дългата рамка, дето трябва да се навеждаш напред, за да стигнеш дръжките.

— Ти кара ли го?

— Той ми даде да направя само едно кръгче. Много е лъскав, няма и петънце от боя, само метал, с бяла седалка като банан.

— Той е по-голям от теб, нали?

— Само с четири месеца. Толкова. Само четири месеца, татко. След три месеца ще стана на тринайсет.

— Къде го кара? Нали по улиците не е разрешено.

— Зад техния блок има голям паркинг и той го кара там по цял ден. Никой не му казва нищо. Струва само сто и осемдесет долара, татко.

— Говори ми, ще си взема една бира.

Къщата е толкова малка, че бащата чува момчето от кухнята, гласът му се смесва с радостните алчни изблици от телевизора и засмукващия звук на вратата на хладилника, когато се отваря и затваря.

— Татко, нещо не ми е ясно.

— Казвай.

— Мислех, че Фознахтови са разведени.

— Разделени са.

— Ами, как тогава баща му непрекъснато му купува такива готини неща? Трябва да видиш каква уредба има, само негова, за неговата стая, а не обща. С четири колони, татко, и със слушалки. Слушалките са фантастични. Все едно си в „Тайни Тим“.

— Това е мястото — казва Заека, влизайки в стаята — Искаш ли да си пийнеш?

Момчето си пийва от кутийката — върху горната му устна остава пяна с формата на ключалка — и прави кисела гримаса.

Хари му обяснява:

— Когато хората се развеждат, бащата продължава да обича децата си, просто не може да живее с тях повече. Може би Фознахт непрекъснато купува на Били такива скъпи боклуци, защото се чувства гузен, че ги е напуснал.

— Знаеш ли защо са се разделили, татко?

— Нямам представа. По-чудното е защо изобщо са се оженили.

Заека познаваше Пеги Фознахт още от времето, когато беше Пеги Гринг, късогледо дебелогъзо момиче на средната редица, която постоянно вдигаше ръка, защото си мислеше, че знае всички отговори. Не познаваше Фознахт толкова добре — кльощав дребен мъж, който непрекъснато свиваше рамене. Навремето свиреше със саксофона си по абитуриентските балове, а сега имаше музикален магазин в горния край на „Уайзър стрийт“, който преди се казваше „Акорди и Плочи“, а сега „Фиделити Аудио“. Фознахт е купил уредбата на Били с такава отстъпка, сякаш я е взел направо без пари. Като тези награди, които раздават на тия млади пискливци. Жената, която пусна език на водещия, си е тръгнала и сега цветнокожа двойка познава наградата. Тенът им е блед, но определено са цветнокожи. Няма нищо, нека да познаят, да спечелят и да почнат да пищят наред с останалите. По-добре това, отколкото да стрелят от покривите. И все пак, той се чуди как ли би било с тази тъмнокожа булка. Големи устни, направо да те изсмуче, мъжете са ужасно бавни, дълги са им като камшици, трябва да дадеш всичко от себе си, за да ги вдигнат, стоят в теб с часове, затова белите жени толкова ги искат; белите мъже са бързи, трябва да се връщат на работа, да строят великата Америка. Заека обожава онова предаване „Усмивки“, по което Тереза прави стриптийз, изписаните с бяло думи върху кожата й. Когато го гледат, Дженис и Нелсън винаги го питат какво пише. Откакто стана печатар може да чете думите за секунди, отзад — напред и в огледални образи. Винаги е имал силни очи. Навремето Тотеро го хвалеше като му казваше, че може да види топката с дупките на ушите си. Голям, потаен, лукав подмазвач беше тоя Тотеро. Сега беше мъртъв. Играта беше различна сега, всички вкарваха със скок, тези огромни, подскачащи, гладни негри, които се повдигаха и задържаха секунда по-дълго, докато розовите им длани, дълги колкото цялата ти ръка, изстрелваха топката. Пита Нелсън:

— Защо вече не ходиш на игрището? Когато бях на твоята възраст по цял ден играех на двайсет и едно.

— Да, но ти си бил добър. Бил си висок.

Нелсън беше луд на тема спорт. Малката Лига, в града. Но не и напоследък. Заекът смята, че е заради един албум с изрезки, който майка му пазеше от баскетболните му дни в края на четирийсетте, когато беше поставил няколко градски рекорда. Миналата зима всеки път, когато отиваха на гости в Маунт Джъдж, Нелсън я помолваше да му го даде и лягаше на пода с него. Разглеждаше старите, сухи, жълти статии, залепени с изсъхнало лепило, от което страниците пукаха, когато ги разгръщаше. МАУНТ ДЖЪДЖ ПОБЕЖДАВА ОРИОЛ, ЕНГСТРЪМ УДРЯ 37 — момчето преживяваше случилото се преди двайсет години, онази звездна светлина.

— Аз станах висок… — казва му Заека. — На твоята възраст не бях много по-висок от теб.

Това беше лъжа, но не истинска. Само с няколко инча4. В един свят, където всеки сантиметър имаше значение. При голфа. При чукането. В орбитата. Придаваше вид. Чувстваше се зле от височината на Нелсън. Собственият му ръст така и не му свърши работа, ако можеше да си отреже петнайсетина сантиметра и да ги даде на Нелсън, щеше да го направи. Ако не болеше.

— И без това спортуването вече не е на мода, татко. Никой не спортува.

— А какво е на мода? Освен друсането и измамите. И това да си пуснеш косата да ти влиза в очите. Къде, по дяволите, е майка ти? Ще й се обадя. Намали тъпия телевизор поне веднъж в живота си.

Дейвид Фрост се е появил след играта „Познай“ и Нелсън изключва телевизора. Хари съжалява за уплашения поглед, който пробяга по лицето на момчето — като погледа на баща му, когато кихна на улицата. Господи, беше ги страх дори да го оставят да кихне. Синът му и баща му изглеждат еднакво крехки и тъжни. Това е проблемът, когато се грижиш за някой, започваш да ставаш прекалено внимателен. След това се чувстваш обсебен.

Телефонът е на най-долното стъклено рафтче на една секция, която на теория разделя всекидневната от нещо като ниша, на която викат трапезария. По рафтовете има няколко готварски книги, но доколкото знае, Дженис никога не ги е отваряла, просто продължава да им приготвя същото пържено пиле и безвкусни пържоли, грах и картофки, които винаги е готвела. Хари избира познатия номер и един познат глас му отговаря: „“Спрингър Мотърс". Г-н Ставрос на телефона".

— Чарли, здравей. Хей, Дженис наоколо ли е?

— Естествено, Хари. Как я караш?

Ставрос е търговец и се чувства длъжен да каже нещо.

— Карам я — отговаря Заека.

— Изчакай, приятел. Добрата ти жена е ей тук — закривайки слушалката той казва — Вдигни. Твоят старец е.

Вдига се друга слушалка. През кратката тишина Заека си представя офиса: изложените в автосалона лъскави коли, затворената врата от матирано стъкло на стария Спрингър, облицования в зелено плот с трите метални бюра зад него — Ставрос зад едното, Дженис зад другото и Милдред Круст, счетоводителката, която Спрингър държи вече трийсет години, на средното. Само дето тя обикновено е болна от някаква женска болест, която е придобила на стари години, така че бюрото й е празно и голо, с изключение на телените кошнички, шпиндела и попивателната хартия. Заека си представя и миналогодишния календар с кученца на стената и картонената реклама на тойота комби върху старата каса с цвят на кафе зад елхата. Последния път, когато беше в „Спрингър Моторс“, беше на коледното им парти. Спрингър беше толкова доволен, след като години наред продаваше коли втора употреба, че беше казал на Хари, че се чувства като „дете по Коледа през цялата година“. Преди десет години се беше опитал да превърне Хари в търговец на коли, но в крайна сметка Хари беше решил да последва честната работа на баща си.

— Хари, мили — казва Дженис и той наистина чува нещо ново в гласа й, някакъв задъхан, забързан ритъм, като че ли я е прекъснал да пее. — Ще ми се караш, нали?

— Не, просто с детето се чудехме дали и кога, по дяволите, ще вечеряме нещо готвено?

— О, да — изпява тя. — И на мен ми е неудобно, обаче Милдред отсъства толкова често и ние трябва да преглеждаме книгите, а системата й е кръгла нула. — Кръгла нула — той долавя нечий чужд глас в нейния.

— Наистина — продължава да напява тя, — ако се окаже, че е крала от татко, никой няма да се изненада.

— Да. Виж, Дженис. На мен ми се струва, че май доста се забавляваш там…

— Забавлявам се? Аз работя, скъпи.

— Да, бе. Какво по дяволите става в действителност?

— Какво искаш да кажеш с това „става“? Нищо не става, освен че жена ти се опитва да изкара малко хляб.

Хляб?

— „Какво става?“ — Може би си мислиш, че твоите седем или колкото са там долара на час, които изкарваш като седиш в тъмното и си пилееш времето пред онази машина, са страхотни пари, Хари, но фактът е, че със сто долара вече не може да се купи нищо, те просто отлитат.

— Господи, защо ми изнасяш тази лекция за инфлацията? Искам само да знам защо жена ми не си е вкъщи да сготви проклетата вечеря за мен и проклетото дете.

— Хари, някой да не те е настройвал срещу мене?

— Да ме е настройвал? Как могат да го направят? Дженис. Просто ми кажи, да приготвям ли някакви полуфабрикати, или не?

Следва пауза, през която пред очите му изплува видение: той вижда как крилата й се огъват, песента й замира и си представя, че самият той се носи изкоренен, свободен. Някакво неясно старо предчувствие. Дженис говори с премерени думи и той се чувства както когато като дете гледаше как майка му сипва равни лъжици захар в купата с тесто.

— Ще го направиш ли, скъпи? Само тази вечер? Честно казано в голямо затруднение сме. Много е сложно за обяснение, но трябва да изясним някои сметки, защото иначе няма да можем да изплатим заплатите утре.

— Кои сте тия „ние“? Баща ти там ли е?

— Да, разбира се.

— Може ли да говоря с него за малко?

— Защо? Той е навън на паркинга.

— Искам да го питам дали е взел билетите за мача на „Бласт“. Хлапето умира да отиде.

— Ами, всъщност не го виждам, сигурно е отишъл да вечеря.

— Значи сте само двамата с Чарли.

— Непрекъснато влизат и излизат и други хора. Отчаяно се мъчим да разплетем бъркотията, която Милдред е направила. Тази вечер е за последно, Хари, обещавам ти. Ще се прибера между осем и девет и хайде утре вечер да отидем на кино заедно. Сутринта на път за работа видях, че в Западен Брюър още дават онзи космически филм.

Изведнъж Заека се почувства уморен, уморен от този разговор, от всичко. Обгръща го някаква объркваща енергия. Човек може да загуби апетит, но света — никога.

— Добре, прибери се, когато можеш. Но трябва да си поговорим.

— С удоволствие ще си поговорим, Хари. — По тона й личи, че е решила, че „говорим“ означава „да се чукаме“, а той наистина имаше предвид да си говорят. Тя затваря телефона с доволен нетърпелив звук.

Отваря си още една бира. Тенекиената скоба на кутийката се счупва и той търси стария, ръждясал тирбушон изпод джунджуриите в чекмеджето с ножовете. Претопля две полуготови пържоли марка „Салисбъри“ и прочита написаното на опаковката съдържание, докато изчаква фурната да загрее до 400°С: вода, телешко, грах, дехидратирани картофи, сухар, гъби, брашно, масло, маргарин, сол, малтодекстрин, доматено пюре, царевично нишесте, сос, хидролизирани зеленчукови протеини, моносодиев глутамид, обезмаслено сухо мляко, лук на прах, подсладители, захар, оцветители, подправки, аминокиселини, тиамин хидрохлорид и арабска гума. От картинката на опаковката не става ясно къде са се побрали всички тези неща. Винаги си беше мислил, че арабската гума е нещо, с което се трие. На трийсет и шест години е, а знае по-малко от всякога. С тая разлика, че сега знае колко малко ще знае винаги. Никога няма да проговори китайски и никога няма да разбере какво е да чука африканска принцеса. По новините в шест часа говорят само за Космоса, за празнотата: някакъв плешив мъж си играе с малки играчки, за да покаже нагледно маневрите при скачването и разкачването, и после експерт говори за значението на това събитие за следващите петстотин години. Непрекъснато споменават Колумб, но що се отнася до Заека, нещата стоят точно обратното — Колумб случайно беше открил нещо, докато тези хора се целеха в нещо, което беше едно голямо кръгло нищо. Пържолата „Салисбъри“ има вкус на презерватив и Нелсън хапва само няколко залъка. Заека се опитва да го прилъже да яде още:

— Не може да гледаме телевизия без полуготова вечеря.

Превключват каналите с надеждата да намерят нещо интересно, но не намират нищо; времето минава, докато след девет не попадат на шоуто на Каръл Бърнет — двамата с Гоумър Пайл представят забавна пародия на „Самотния Рейнджър“. Заека се сеща за времето, когато слушаше радио на „Джексън Роуд“, седнал във фотьойла, чиито облегалки бяха потъмнели от мазни петна от сандвичите с фъстъчено масло, които ядеше, докато слушаше. Майка му направо побесняваше. Всеки понеделник, сряда и петък вечер в седем и половина започваше „Самотния Рейнджър“ и през лятото той се връщаше от игрището, всички задни дворове в квартала притихваха, а после в осем вратите се затръшваха и игрите отново се подновяваха. Онези щедри летни дни, през които се стъмваше точно когато идваше време за сън, а войната се водеше през океана, за да може той да живее дните си щастливо и да расте мирно.

В тази пародия Самотния Рейнджър си има жена. Тя се разхожда из една стая и непрекъснато повтаря колко мрази домакинската работа и самотния си живот. „Ти никога не си си вкъщи“, казва тя — непрекъснато изчезваш сред облак прах и сърдечното ти „Хей-хо, Силвър“. Невидимата публика се смее, Заека също се смее. Нелсън не разбира какво смешно има. Заека му казва:

— Навремето програмата винаги започваше така.

Хлапето сърдито отговаря:

— Знам, татко.

За момент Заека изгубва нишката, казали са нещо смешно, което не успява да чуе, смехът вече затихва.

Сега жената на Самотния Рейнджър се оплаква, че Даниъл Бун носи на жена си красиви кожени палта, но „Какво получавам аз от теб? Сребърен куршум“. Тя отваря една врата и кофа със сребърни куршуми се изсипва с трясък на земята и покрива пода. До края на пародията Каръл Бърнет, Гоумър Пайл и мъжът, който играе ролята на Тонто (не Сами Дейвис — младши, а някакъв друг негър), непрекъснато уж случайно се подхлъзват и спъват в куршумите. Заека се замисля за милионите хора, които гледат, за милионите долари, който спонсорите плащат, и как никой не се е сетил, че това ще се случи — тази бъркотия от сребърни куршуми по пода.

Тонто казва на Самотния Рейнджър:

— По-добре следващия път първо сложи куршум в пистолета.

Жената започва да се оплаква от Тонто:

— Защо непрекъснато трябва да го каним на вечеря? Той никога не ни кани.

Тонто й казва, че ако отиде в индианската му колиба със сигурност ще бъде отвлечена от седем-осем воина. Вместо да се изплаши, на нея й става интересно. Тя извърта онези свои огромни очи и казва: „Да тръгваме, que mas sabe“.

Нелсън пита:

— Татко, какво значи „que mas sabe“?

Заека се изненадва, че му се налага да каже:

— Не знам, предполагам, че е нещо като „Добри приятелю“ или „Шефе“.

Всъщност като се замисли, не знае нищо за Тонто. Самотният Рейнджър е бял мъж, така че редът и законът в ранчото са на негова страна, но Тонто? Той е Юда за неговата раса, незаинтересован, самотен и героичен, олицетворение на добродетелта. Кога са му се отплатили? Защо е верен на този маскиран непознат? Човек не си задава такива въпроси по време на война. Тонто просто беше „на страната на справедливостта“. Тогава тази мечта изглеждаше реална — червенокожи и бели заедно, любовта на червенокожите към белите беше естествена като цветовете на знамето. Къде отиде „страната на справедливостта“? Докато се опитва да отговори на Нелсън, пропуска няколко шеги. Пародията наближава своя край. Жената казва на Самотния Рейнджър: „Трябва да избереш между мен и него“. Тя стои разярена, със скръстени ръце.

Самотния Рейнджър не се колебае много, преди да вземе решение:

— Оседлай, Тонто — казва той. Слага в грамофона плоча с „Увертюрата“ на Уилям Тел и двамата мъже си тръгват. Жената отива на пръсти до грамофона, настъпва един куршум и сменя плочата с „Индиански любовен вик“. Тонто се появява от другата страна на екрана. Двамата с нея се целуват и прегръщат:

— Винаги съм се интересувала — признава Каръл Бърнет на зрителите с лице, снимано в едър план — от индианските дела.

На това място невидимата публика се засмива, и дори Заека, седнал вкъщи във фотьойла си, се засмива, но зад този смях последната шега всъщност изглежда плоска, навярно защото все още всички смятат Тонто за неподкупен, над всичко, подобно на Иисус и Армстронг.

— Време за лягане, а? — казва Заека. Той изключва телевизора, докато буквите текат. На екрана една звезда неочаквано лумва и след това угасва.

Нелсън казва:

— Децата в училище говорят, че г-н Фознахт е имал връзка и затова са се развели.

— Може пък да му е писнало да се чуди с кое око го гледа жена му.

— Татко, какво точно означава връзка?

— Ами, когато двама души излизат заедно, докато са женени за друг.

— Това случвало ли ви се е на вас с мама?

— Не бих казал. Веднъж си взех отпуска, но тя не продължи особено дълго. Сигурно не помниш.

— Да, ама помня. Помня, че мама плака много и всички те гонеха на погребението на бебето. Помня също как бяхме на онова място на „Уилбър стрийт“, когато бяхме само двамата в стаята, гледахме града през прозореца и знаехме, че мама е в болницата.

— Да. Бяха тъжни дни. В събота, ако дядо ти Спрингър вземе билетите, както каза, ще отидем на мача на „Бластс“.

— Знам — казва момчето без ентусиазъм и се понася към стълбите. Хари се притеснява, че понякога с ъгълчето на окото си, веднъж или два пъти дневно, той сякаш вижда някаква друга жена в къщата, жена, която не е Дженис. Това всъщност е дългокосият му син.

Още една бира. Той изхвърля недоядената вечеря на Нелсън в канала, от който понякога се разнася сладникава миризма, защото канализацията на „Пен Вилас“ е бавна и немарливо изработена. Обикаля из долния етаж и събира чашите за миялната. Дженис има навика да оставя мръсни чаши и чинийки, които е използвала като пепелници, и чаши от вино, с полепнал по тях вермут, на всякакви места — върху телевизора, върху перваза на прозореца. Какво ли може да помогне тя, за да разплетат бъркотията на Милдред? Може пък извън къщата да е като истинска вихрушка. Като „Хей-хо, Силвър“, Индиански дела. Бедният татко и неговата клюка. Бедната мама, легнала там, жертва на отровните езици и кошмарите. И двамата с изсъхнали като слама мозъци, през които се промъкват плъхове. Мислите му политат. Поглежда през прозореца и в сумрака вижда черните очертания на една телевизионна антена, един алуминиев простор, баскетболен кош, закован за далечен гараж. Как може да предизвика интереса на хлапето към спорта? Ако е прекалено нисък за баскетбола, тогава да играе бейзбол. Каквото и да е, просто да го заинтригува, да му донесе някаква радост, с която да живее по-късно. Ако сега се чувства празен, никога няма да издържи, защото с годините ставаме все по-празни. Заека се извръща от прозореца и навсякъде из къщата си вижда някаква хлъзгава лъскавина. Тя проблясва към него от синтетичната тъкан на дивана и на стола във всекидневната, от изкуствената претенциозност на лампата, която Дженис беше купила, с плетеница от дърворезба в основата й, от неестествения вид на рафтовете от естествено дърво, върху които имаше само няколко лъскави сувенира пепелници; проблясва от емайлираната мивка, от кухненския балатум с налудничавите си завъртулки; като олио във вода нещата не се смесват. Прозорецът над мивката е черен и непроницаем като оранжевото отражение по прозорците на лудницата. Вижда мокрите си ръце като в огледало. Под водата. Смачква алуминиевата кутийка от бирата, която несъзнателно е изпил. Течността има вкус на метал в корема му: ръждясал, калоричен метал. Нещата не се смесват. Сигурно не успява да задържи мисълта си, защото е преуморен. Заека се качва по стълбите, съблича се с бавни движения като под вода, измива си зъбите и се отпуска в леглото, без да гаси лампите долу и в банята. От жалния приглушен шум на радиото разбира, че Нелсън е още буден. Мисли си, че е редно да стане и да каже на детето „Лека нощ“, да го благослови, но някаква тежест го притиска, докато светлината продължава да струи в спалнята му, заедно с лекото потропване, когато момчето отваря и затваря вратите, в търсене на нещо за правене. Още от бебе Заека спи най-добре, когато останалите са будни, изправени като пирони, заковали света, подобно на стълбовете на лампите, на уличните табели, като стъбла на глухарчета, паяжини…

Нещо едро се вмъква в леглото — Дженис. Флуоресциращият циферблат на часовника върху тоалетката показва единайсет без пет, двете му ръце са се слели в един пръст. Тя е топла под нощницата си. Кожата й е по-топла от памука. Сънуваше някаква извита крива, върху която се опитваше да се извърти, макар че това, което се опитваше да завърти, му се противопоставяше като счупена шейна.

— Оправихте ли кашата? — пита я той.

— Почти. Съжалявам, Хари. Татко се върна и просто не ни пусна да си ходим.

— Добре, добре.

— Вие с Нелсън как прекарахте?

— Никак не прекарахме вечерта.

— Някой да се е обаждал?

— Никой.

Той усеща, че въпреки късния час тя е жизнена, въодушевена, иска да си говорят, да се извини, да се сдобрят. Присъствието й в леглото променя същността му. От спасителен пояс, на който той иска да се задържи, то се превръща в кривящ се път към едно гнездо, смачкана кухина, самата тя извита. Ръката й го опипва и той я отблъсква със стария инстинкт на спортист да предпази това място. Тогава тя се обръща с гръб към него. Той се притиска в нея. Кръстът й, там, където няма кости, е хлътнал като стрелкаща се надолу птица. Когато се ожени за нея, той се притесняваше, че ще стане дебела като майка си, но с възрастта тя ставаше все по-кльощава и генът на жилавия й, нахакан баща, все повече се проявяваше у нея. Той отмества ръката си от хлътнатината и я прокарва по корема й, леко отпуснат от раждането на две деца. Като вратлето на кученце. Трябваше ли да я остави да роди още едно, което да замени онова, което умря? Може би това беше грешката. Тогава всичко му се струваше като бездна, утробата й, гробът, сексът и смъртта, отбягваше влагалището й като уста на тигър. Пръстите му опипват по-надолу, докосват нежната кожа, плъзват се още по-надолу, откриват влага. Мисли си, че трябва да настрои линотипа за утрешната работа, и вече отлита там.

„Верити Прес“ се издържа от поръчки на бланки, билети за благотворителни танци, политически плакати през есента, дневници за завършване на учебната година през пролетта, рекламни брошури за супермаркетите, пощенски обяви за разпродажби. На въртящата се преса фирмата издава седмичника „Брюър Ват“, специализирал се в градските скандали, тъй като двата ежедневника поемат всички местни и синдикални новини. Навремето печатницата издаваше и едно списание на немски език — „Дер Шокелщул“, основано през 1830 г. Откакто Заека работеше тук, го бяха занемарили и списанието се продаваше на няколко хиляди фермери в различни краища на околността и съседните общини. Заека си го спомня, защото то бележеше напускането на стария Курт Шрак, един от онези мрачни начумерени германци, с бакенбарди, които сякаш бяха татуирани върху кожата му, а не растяха върху нея, така че да могат да се обръснат. Косата му беше като метална четка, но челюстта му беше като от желязо, докато седеше начумерен в ъгъла, който си беше само негов. Плащаха му само за да редактира холандското издание на „Пенсилвания“ и да настройва ръчно тъмните букви на заглавията, които на никой друг не беше разрешено да докосва. Полетата и големите букви с орнаменти, използвани за вътрешните страници, бяха издялани от дърво, почерняло от век пипане с изпоцапани с мастило ръце. Шрак толкова се вглъбяваше в работата си, че вдигаше глава едва по обяд и говореше на немски с полския надзирател Паяшек, с един от двамата негри в печатницата, или с някой от Енгстръмови. Работниците харесваха Шрак, защото добросъвестно беше направил нещо, което останалите изобщо не можеха да направят. И тогава един понеделник той беше освободен от работа и неговият ъгъл скоро беше заграден за инкрустаторите.

„Дер Шокелщул“ си отиде, а от редакцията на „Ват“ заплашваха, че ще дават поръчките си на една от големите печатарски фабрики във Филаделфия. Просто можеха да съберат вестника, наред с рекламите, снимките и текста, и да го изпратят там. Над „Верити Прес“ тегне бъдеще, което принадлежи на технологичните процеси, на фото печата, на фото композициите, на компютризираната телевизия, която произвежда хиляди букви в секунда върху лента, която няма нужда от целувката на метала, а се управлява от компютри, програмирани дори за пренасяне и за вътрешните тирета; но една печатарска преса струва над трийсет хиляди долара, а плоската преса продължава да бъде най-лесният начин за печатане на билети и плакати. А „Ват“ можеше да бъде закрит всеки момент. Определено беше ненужен.

ЧАСТИ ОТ ОБОРУДВАНЕ НА БРЮЪРСКА ФАБРИКА ПЪТУВАТ КЪМ ЛУНАТА е заглавието на първа страница тази седмица. Заека наглася буквите в две колони, белите му пръсти ги подреждат, износените матрици падат в каналчетата си над главата му като дъжд върху тенекия.

Не. Пренасяне. Опитва се да го върне, но редът е прекалено тесен, за да вмести текста, така че решава да пренесе думата.

Прекъсване след двайсет реда. Текстът преминава в една колона.

Машината се извисява над него топла, мъркаща; една разделена на хиляди частици темпераментна прашинка, оцеляла от златната ера на техниката. Плотът за разпределяне е от дясната му страна, а дискът с отливките, заедно с подноса с линотипните редове — отляво, на равнището на очите му свети зеленикава крушка. Над това слънце машината тъне в сянка като буреносен облак; лост на матрицата й бавно се върти, цялата тази шумоляща, въздишаща, сложно сглобена многотонна маса очаква експертното му докосване. Разтопеното олово чака зад диска с отливките, понякога, когато се задръсти, вряло изтича; Заека се е горил. Но машината е като бебе, изискванията й, въпреки че са непреклонни, са малко, и щом бъдат изпълнени тя послушно се подчинява. Проблемът за верността не съществува. Давай й и тя ще ти даде. И Хари обича светлината тук. Тя е като балсам за очите му, тази равна синкава светлина, която не хвърля сянка, толкова спокойна, че човек можеше да чете лъскавите букви отзад — напред само с един поглед. Тя контрастира със светлината в дома му, където върху чиниите пада сянка, подобна на кал, когато стои до кухненската мивка, а когато седи във всекидневната трябва да примигва на светлината на настолната лампа, на която Дженис чете списанията си. А и крушките на стълбищната площадка постоянно изгарят и детето се оплаква от отражението в телевизора, освен когато е съвсем тъмно. В голямата зала на „Верити Прес“ с флуоресцентни тръби по тавана, мъжете се движат като призраци без сянка.

През почивката за кафе в десет и половина баща му идва при него и го пита:

— Мислиш ли, че ще можете да дойдете довечера?

— Не знам. Дженис спомена, че ще води детето на кино. Как е мама?

— Добре, доколкото може да се очаква.

— Споменавала ли е нещо за Дженис?

— Не и снощи. Поне не повече от просто споменаване.

Възрастният мъж се намества по-близо, стискайки картонената си чаша с кафе, като че ли в нея има скъпоценни бижута:

— Ти каза ли нещо на Дженис? — пита. — Разпита ли я малко?

— Да я разпитам? Да не би да е подсъдима? Почти не я видях. Остана във фирмата до късно. — Заека примигва под перфектната светлина, като вижда как баща му стиска устни и очите му се присвиват лукаво. Хари обяснява:

— Старият Спрингър я държа до единайсет, за да разплетат някаква каша в счетоводните документи. Откакто започна да продава японски коли е като истински робовладелец.

Зениците на баща му се разширяват с милиметър; веждите му едва доловимо се повдигат.

— Мислех, че двамата с госпожата са в Поконос.

— Спрингърови ли? Кой ти каза това?

— Сигурно майка ти, забравих кой й го е казал, вероятно Джулия Арндт. Май беше миналата седмица. Казват, че госпожа Спрингър не понасяла жегата заради краката й, подували се. Не знам какво да ти кажа за остаряването, Хари, не е това, което би трябвало да бъде.

— Поконос.

— Казаха, че са заминали миналата седмица. Майка ти ще се разочарова, ако не можете да дойдете довечера. Какво да й кажа?

Звънецът бие, отбелязвайки края на почивката; Бучанан отпуснато минава покрай тях, бършейки сутрешната си доза уиски от устните си и им намига:

— Татенцето знае най-добре. — Провиква се той закачливо. Слаб черен тюлен.

Хари казва:

— Кажи й, че ще се опитаме да дойдем след вечеря, но че сме обещали на детето да го заведем на кино и сигурно няма да успеем. Най-вероятно ще дойдем в петък.

Разочарованото и смирено изражение по лицето на баща му го ядосва и той избухва:

— По дяволите, татко, трябва да се грижа за собственото си семейство. Не мога да върша всичко.

С благодарност се връща към машината си. Тя му пасва, мърка около него, докато се опитва да отпъди една дума от съзнанието си („Поконос“), издава висок шум като от дъжд, когато докосва клавишите й; доволен е, че се е върнал.

Дженис си е вкъщи, когато се прибира от работа, фалконът е в гаража. Малката къща е замъглена от цигарения й дим, полупразна чаша с вермут стои върху телевизора, друга — на един от рафтовете между всекидневната и нишата, която служи за трапезария. Заека се провиква: „Дженис!“. Въпреки че къщата е малка и викът му отеква, както и всяко щракване на копчето на телевизора, изваждане тапите на бутилките, скръцване на пружината на Нелсън, сега отникъде не идва отговор. Чува шуртене на вода и се качва горе. Банята на горния етаж е изпълнена с пара. Чудно как жените могат да издържат на гореща вода.

— Вкара студен въздух, Хари.

Тя си бръсне краката във ваната и няколко малки порязвания ярко кървят. При все че Дженис никога не е била страхотна мацка, с навъсеното си, недоразвито изопнато лице, и при все че беше нисичка, във време, когато Холивуд налагаше модата на едрите жени с големи гърди, тя винаги беше имала красиви крака и все още ги имаше. Стегнати, наперени крака с кокалести колена, които Заека винаги беше харесвал; той обича да гледа костите на хората. Жена му е вдигнала насапунисания си крак като за показ и той вижда през парата как сивата сапунена вода се плиска около влагалището, корема и дупето й, докато се протяга да се обръсне около глезена. Той стои на върха на стълбата от безбройните вани, които е чул и виждал да си взима през тринайсетте години на брака им. Лесно може да пресметне годините, защото бракът им е седем месеца по-стар от сина им. Той пита:

— Къде е Нелсън?

— Отиде с Били Фознахт в Брюър да гледат някакви мотори.

— Не искам да разглежда мотори. Ще се пребие.

Другото дете дъщеря му беше убита. Светът е като плаващи пясъци. Намери правилния път и се придържай към него.

— Хайде, Хари, нищо няма да му стане от гледане. Били има мотор, който непрекъснато кара.

— Не мога да си го позволя.

— Обеща да спечели половината пари сам. Ще му дам другата половина от моите пари, щом си толкова стиснат.

Нейните пари. Баща й й беше дал купища преди години. А сега също печелеше. Имаше ли нужда от него изобщо? Тя пита:

— Сигурен ли си, че си затворил вратата? Става голямо течение. В тая къща май няма много място за усамотяване.

— Господи, колко място за усамотяване смяташ, че ти дължа?

— Ами, просто не е нужно да стоиш и да ме зяпаш. Виждал си ме във ваната и преди.

— Да, но не съм те виждал без дрехи от… и аз не знам откога. Изглеждаш добре.

— Аз съм просто една путка, Хари. Сега има хиляди като мен.

Преди няколко години тя никога не би използвала думата „путка“. Това го възбужда като дъх върху пениса му. Глезенът, който се опитва да си обръсне, изведнъж започва да кърви, ярко, шокиращо:

— Господи — казва й той, — наистина си непохватна.

— Изнервям се като седиш там и ме зяпаш.

— А и защо си взимаш вана точно сега?

— Ще излизаме за вечеря, не си ли спомняш? Ако искаме да гледаме филма в осем, трябва да тръгнем оттук в шест. Трябва да се измиеш от мастилото. Искаш ли да използваш моята вода?

— Пълна е с кръв и косъмчета.

— Хари, с възрастта наистина ставаш стиснат.

Отново тази дума „стиснат“. Това не беше нейният глас, беше друг глас, друг глас в нейния. Дженис продължава:

— Бойлерът не е загрял достатъчно за нова вана.

— Добре, ще ползвам твоята.

Жена му излиза от ваната, разплисквайки вода по рогозката пред ваната, краката и дупето й са зачервени от горещината. Гърдите й симпатично се повдигат, докато отмята косата от тила си.

— Искаш ли да ми избършеш гърба?

Не може да си спомни кога за последен път го беше молила да го направи. Докато я бърше крехкостта й се смесва с абсолютната сила, която голите жени притежават. Извивката, която се надига под кръста й и завършва с едрия й задник. Заека прикляква, за да избърше дупето й, настръхнало и зачервено. Задната част на бедрата й, разрошените черни косъмчета, влагата по мъха между тях.

— Благодаря — казва тя и се отдръпва. Той се изправя, за да подсуши извивката под издутината на тила й: Природата е изпълнена с извивки и вдлъбнатини. Тя пита:

— Къде искаш да вечеряме?

— О, няма значение. Хлапето харесва „Бъргър Блис“ в западния край на „Уайзър“.

— Чудех се, от другата страна на моста има нов гръцки ресторант, който бих искала да пробваме. Чарли Ставрос говореше за него онзи ден.

— Да. Като говорим за онзи ден…

— Той казва, че имат страхотни неща с лозови листа и шиш кебап, който Нелсън сигурно ще хареса. Ако не го накараме да опита нещо ново, ще продължи да яде в „Бъргър Блис“ до края на живота си.

— Филмът започва в седем и половина, нали знаеш.

— Знам — казва тя. — Нали затова си взех вана сега.

Една нова Дженис, все още с гръб към него, намества дупето си пред чатала му, повдига се на пръсти и извива гръб, оставяйки две нежни мокри петна, които се разливат от допира й. Той омеква, пенисът му се втвърдява.

— Освен това — продължава Дженис, отърквайки се на пръсти нагоре-надолу като дете, което нежно припява… — Филмът не е само за Нелсън, а и за мен, за това, че работих толкова много цяла седмица.

Искаше да я пита нещо, но милувката й беше изтрила въпроса му. Тя се изправя и казва:

— Побързай, Хари. Водата ще изстине.

Отпред на панталона му остават две влажни петна. Задушният въздух в банята го опиянява; когато тя отваря вратата към спалнята им, студеният въздух го обгръща и той киха. Въпреки това оставя вратата отворена, докато се съблича, за да я гледа как се облича. Тя е ловка, бърза като змия, която пълзи по пясъка, докато изпъва чорапогащника по краката си. Навежда се към гардероба за полата си, към тоалетката за блузата, онази ефирна сребриста блуза, която смяташе, че пази само за специални случаи. Опитвайки водата с крак (прекалено гореща), той си спомня какво щеше да я пита.

— Хей, Дженис. Днес някой ми каза, че родителите ти са в Поконос. А снощи ти каза, че баща ти е във фирмата.

Тя се спира по средата на спалнята им, втренчила поглед в банята. Тъмните й очи потъмняват още повече: тя гледа едрото му бяло тяло, отпуснатия му стегнат корем, обрязания му член, който виси вяло като гребен на петел от русите си корени. Вижда как летящият й в облаците атлет пада на земята, вече рогоносец. Вижда един едър бял мъж, който може да бъде нарязан с нож като сланина. Ангелски студената сила, когато я напусна, фиаското, когато се върна, и остана: в тази комбинация има нещо, което тя не може да прости, нещо, което я оправдава. Очите й сигурно го изгарят, защото той й обръща гръб и влиза във водата: задникът му се слива с този на любовника й, тя си помисля, че там всички мъже изглеждат невинни и уязвими, като бебетата, които някога са били. Тя казва твърдо:

— Бяха в Поконос, но се върнаха по-рано. Мама смята, че по тези курорти не се държат любезно с нея.

Без да чака отговор на лъжата си, тя изтичва долу.

Докато се кисне във водата, обагрена от кръвта й и с плуващи косъмчета. Заека чува, че Нелсън се връща. Приглушени гласове се надигат през тавана.

— Какъв скапан мотор — заявява хлапето. — Вече е изпотрошен.

Дженис казва:

— Не си ли доволен, че не е твой?

— Да, но има един по-скъп, много готин, „Джоконда“, който дядо може да вземе с намаление, така че няма да ни струва повече от евтиния.

— Двамата с баща ти смятаме, че двеста долара е прекалено скъпо за една играчка.

— Това не е играчка, мамо, а нещо, от което наистина мога да науча за двигателите. И ти можеш да си изкараш книжка, а татко може да го кара до работата, вместо непрекъснато да ходи с автобуса.

— Татко ти обича да ходи с автобуса.

— Мразя го! — изкрещява Заека. — Смърди на негри.

Никой не показва, че го е чул.

През цялата вечер има чувството, че никой не го слуша, че духът му е заглушен зад някаква пихтиеста изолация и затова говори още по-високо и настоятелно. Докато кара колата обратно по Ембърли към „Уайзър стрийт“, покрай киното и през моста (дори със знаменцето, което е закрепил отзад, флаконът му се струва повече собственост на Дженис, отколкото негова), той казва:

— По дяволите, не мога да разбера защо трябва да се връщаме в Брюър, за да ядем. По цял ден стоя в тоя шибан Брюър.

— Двамата с Нелсън смятаме — казва Дженис, — че ще бъде интересно преживяване. Обещах му, че ще има много неща, които не са лепкави като китайската храна.

— Ще закъснеем за филма, сигурен съм.

— Пеги Фознахт казва… — започва Дженис.

— Онази глупачка — казва Заека.

— Пеги Фознахт казва, че началото е най-скучната част. Много звезди и някаква симфония. Както и да е, сигурно ще има преглед или най-малкото реклами, които да те накарат да отидеш във фоайето и да си купиш още бонбони.

Нелсън казва:

— Чух, че началото било страхотно. Имало пещерни хора, които ядели истинско сурово месо; едно момче от училището каза, че едва не повърнало. После показали как убили някакъв с кокал и като хвърлили кокала нагоре той се превърнал в космически кораб.

— Благодаря ти, г-н Провали-всичко — казва Дженис. — Сега имам чувството, че съм го гледала. Най-добре вие двамата да отидете да го гледате, а аз да се върна вкъщи и да си легна.

— Как ли пък не — казва Заека. — Ще стоиш с нас и ще страдаш, за разнообразие.

Дженис казва, примирявайки се:

— Жените не правят науката.

Хари харесва това усещане, харесва му да я стряска, да предлага директно да се изправи срещу това безлико непознато присъствие, което сега чувства в живота им, сред тях, като четвърти член на семейството. Дали не беше бебето, което умря? И въпреки че първоначално скръбта на Дженис беше ужасяваща, въпреки че се огъваше под нея като тръстика, която той се страхуваше, че всеки момент ще се пречупи, през дългите години след това той се беше превърнал в единствения наследник на тази скръб. След като беше отказал да й направи ново бебе, убийството и вината бяха станали изцяло негови. Отначало се беше опитал да обясни как се чувства, че сексът с нея беше станал прекалено мрачен, прекалено сериозен, прекалено свързан със смъртта, за да вярва на нещо, което можеше да се появи като следствие от него. После престана да й обяснява и тя сякаш забрави — като котка, която души ъглите и мяука за удавените си котенца ден-два и после отново започва да лочи мляко и да дреме в коша за пране. Жените и Природата забравят. Само мисълта за бебето, споменът как му бяха съобщили за смъртта му по телефона в един магазин за алкохол, карат сърцето му болезнено да потръпва, тръпка, която той все още смътно свързва с Бог.

Напътстван от Дженис, той завива надясно след моста, покрай заведението „При Джимбо“ и след няколко пресечки паркира на „Куинс стрийт“. Заключва колата след тях.

— Това е бедняшки квартал — оплаква се той на Дженис. — Напоследък тук стават доста изнасилвания.

— „Ват“ пише само за изнасилвания. Знаеш ли какво представлява едно изнасилване? Просто, че жената си е променила мнението след секса.

— Внимавай какво говориш пред детето.

— Той вече знае повече, отколкото ти някога ще узнаеш. Нищо лично, Хари, просто това е факт. Хората вече са по-умни откакто ти си бил малко момче.

— Ами когато ти си била малко момиче?

— Бях доста глупава и невинна, признавам.

— Но?

— Но нищо.

— Мислех, че ще ни кажеш колко си умна сега.

— Не съм умна, но поне се опитвам да нямам предразсъдъци.

Нелсън, който върви няколко стъпки пред тях, но въпреки това чува прекалено много, им сочи часовника с форма на слънчогледова пита на площад „Уайзър“, който се показва между покритите с плочи покриви и една сграда от натрошен камък на път да се превърне в още един паркинг.

— Часът е шест и двайсет — казва Заека и добавя, за да се увери, че е бил разбран правилно — в „Бъргър Блис“ сервират веднага, чисто е, държат бургерите затоплени в една голяма фурна, която грее в пурпурно. За теб няма „Бъргър Блис“, скъпи — казва Хари. — Опитай пица „Парадайз“.

— Не се дръж като глупак — казва Дженис — пиците са италиански.

На Нелсън тя казва:

— Имаме достатъчно време, толкова рано няма да има никакви хора.

— Къде е това място? — пита той.

— Ето тук — казва тя, завела ги е, без да се обърка.

Сградата е част от редица къщи, чиито тухли са боядисани в овнешки червено месо по брюърски модел. Малка несветеща табела с надпис „Таверната“ виси отпред. Те се изкачват по стълбите до входната врата и грижовна мустаката жена ги посреща и въвежда в помещение, което навремето е било преддверие и което сега е свързано със стаята зад него, а вратите на кухнята се люлеят в дъното. Няколко маси в средата, сепарета покрай двете стени. Белите стени са голи, с изключение на няколко снимки на жена с жълтеникаво овално лице и бебе с мъждукаща свещ пред него. Дженис се плъзва от едната страна на сепарето, Нелсън от другата, и Хари, принуден да избира, сяда до Нелсън, за да му помага с менюто да намерят в него нещо, което да наподобява хамбургер. Покривката на масата е на червени карета и маргаритките в синята ваза са истински, нежни, забелязва Хари, когато ги докосва. Дженис беше права. Мястото наистина е хубаво. Единствената музика се носи от радиото в кухнята, единствените други клиенти са една двойка, толкова погълнати в разговор, че от време на време докосват ръцете си, потопени в някакъв свят, в който могат да се доверят само на очите си; мъжът, със зачервено лице, като че ли се е задавил, жената — мъртвешки бледа. Приличат на жителите на „Пен Парк“, изтупани в дрехите си, бежово и графитно сиво, подходящи дрехи, доколкото дрехите могат да бъдат подходящи в това кално речно корито по средата на юли. Лицата им имат онзи мрачен паралийски вид, челата им — онази яснота, които тромавите, мърляви бедняци никога не могат да докарат. Въпреки че вече не може да бъде един от тях, на Хари му харесва да е тук, в този ресторант, който е толкова почтен, че чак изглежда шик. Може пък Брюър да не е толкова замрял, колкото изглежда.

Менютата са написани с шестоъгълни букви. Лицето на Нелсън се смръщва, докато го изучава.

— Нямат сандвичи — казва той.

— Нелсън — казва Дженис, — ако го правиш на проблем, повече няма да те водя никъде. Дръж се като голямо момче.

— Написано е с някакви йероглифи.

Тя му обяснява:

— Почти всичко е агнешко. Кебап е, когато е на шиш. Мусака е, когато е смесено с жълтък.

— Мразя жълтък.

Заека я пита:

— Откъде знаеш всичко това?

— Всеки го знае. Хари, държиш се като провинциалист. И двамата, седнали един до друг, решени да се правите на нещастни. Грозни американци.

— И ти самата не приличаш много на китайка — казва Хари — дори и с тази блузка марка „Лорд Фаунтлерой“.

Той поглежда към пръстите си и вижда едно размазано петно с цвят на охра, останало от поливането на маргаритките.

Нелсън пита:

— Какво е калмари?

— Не знам — казва Дженис.

— Искам от него.

— Не знаеш какво искаш. Поръчай си сувлаки, то е най-простото. Парчета месо на шиш, добре изпечени с чушки и лук между тях.

— Мразя чушки.

Заека му казва:

— Не е това, от което кихаш, а онези зелените зеленчуци, като кухи домати.

— Знам — казва Нелсън. — Мразя ги. Знам какво е чушка, татко. Господи.

— Не богохулствай. И кога си ял чушки?

— В „Пепърбъргър“.

— Май е по-добре да го заведеш в „Бъргър Блис“ и да ме оставите тук.

Заека казва:

— А ти какво, по дяволите, ще си поръчаш като си толкова умна?

— Татко псува.

— Шшш — казва Дженис — млъкнете и двамата. Тук имат хубав пилешки пай, но забравих как се казва.

— Била си тук и преди.

— Аз искам милопита5 — казва Нелсън.

Заека вижда, че късият пръст на детето (майка му винаги натякваше, че има малките ръце на Спрингърови) сочи менюто и му казва:

— Това е десерт, глупчо.

Шумни възгласи откъм входната врата оповестяват пристигането на голямо семейство, сред черни коси и усмивки; сервитьорът ги приветства като син и изблъсква една маса към сепарето, за да им направи място. Бръщолевят на езика си, смеят се, гукат, изпълнени с радостта от пристигането. Столовете им стържат, децата им гледат срамежливо с огромните си очи изпод шума на възрастните, който ги обгръща като чадър. Заека се чувства оголен сред собственото си износено малко семейство. Семейството от „Пен Парк“, много бавно, като че ли се движат под вода, се обръща при това вълнение и след това се връща към заниманието си. Сега тя се изчервява, а той е пребледнял — правят контакт, докосват ръце върху покривката, търсят се сред стъблата на чашите за вино. Гръцката компания се настанява като кокошки в кокошарник, но един мъж остава прав, който сигурно е влязъл с тях, но се колебае на вратата. Заека го познава. Дженис отказва да обърне глава, тя е приковала невиждащи очи в менюто. Заека й промърморва:

— Чарли Ставрос е тук.

— Така ли? — казва тя и въпреки това не обръща глава.

Нелсън обаче се извърта и високо се провиква:

— Здрасти, Чарли!

През лятото хлапето прекарва доста време във фирмата.

Ставрос, който има толкова чувствителни очи, че очилата му са оцветени в лилаво, се опитва да ги фокусира. По лицето му се изписва усмивката, която навярно използва, когато продава на някого кола, лукаво повдигане на ъгълчето на устната, от което на бузата му се образува трапчинка. Набит мъж е Ставрос, с няколко сантиметра по-нисък от Хари, няколко години по-млад, но с някаква природна сдържаност и важност, които му придават вида и стойката на по-възрастен човек. Косата му оредява. Веждите му са абсолютно прави. Движи се бавно, като че ли носи нещо чупливо. С гръцките си карирани панталони, правоъгълни рогови рамки и гъсти бакенбарди той се движи през света, като че ли сам той го е избрал. Това, че не е женен, въпреки че е минал трийсетте, му придава допълнителна предпазливост. Всеки път, когато го види, Заека го харесва повече, отколкото му се иска. Напомня му за мъжете, набити, мудни, необезпокоени от нищо, каквито бяха играчите в отбора. След кратък размисъл Ставрос преодолява временната си нерешителност и се приближава към сепарето им. Хари е този, който казва: „Седни при нас“, въпреки че Дженис, свела лице, вече му е направила място.

Чарли й казва:

— Цялото семейство. Чудесно.

Тя му отговаря:

— Тези двамата се държат ужасно.

Заека казва:

— Не можем да прочетем менюто.

Нелсън се намесва:

— Чарли, какво е калмари? Искам от него.

— Не, не искаш. Това са малки неща като октопод, приготвени в собствен сос.

— Ъъгх — казва Нелсън.

— Нелсън! — рязко се обажда Дженис.

Заека казва:

— Настанявай се, Чарли.

— Не искам да се натрапвам.

— Глупости, правиш ни услуга.

— Татко е раздразнен — доверява Нелсън.

Дженис нетърпеливо потупва мястото до нея, Чарли сяда и пита:

— А какво харесва хлапето?

— Хамбургери — театрално въздиша Дженис. Неочаквано се е превърнала в актриса. Всеки неин жест и интонация са заредени така, че да загатват някаква цел.

Чарли съсредоточено е забол квадратната си глава в менюто.

— Да му поръчаме кефтедес6. Какво ще кажеш, Нелсън? Кюфтета?

— Но без доматен сос.

— Никакъв сос, само месо. С малко мента. Нали в „Лайф Сейвърс“ ядат мента, а?

— Добре.

— Ще ти харесат.

Заека обаче има чувството, че са пробутали на Нелсън скапана кола. Има чувството, като гледа широките рамене на Ставрос до тези на Дженис, ръцете му със златни пръстени на всеки пръст, че масата е поела по някакъв път, който Заека не е избрал. И двамата с Нелсън са на задната седалка.

Дженис казва на Ставрос:

— Чарли, защо не поръчаш на всички. Не знаем какво изобщо правим.

Заека казва:

— Аз знам какво правя. Ще си поръчам сам. Искам от… — избира си нещо случайно от менюто — Пайдакя.

— Пайдакя — казва Ставрос. — Няма да стане. Това е мариновано агнешко, трябва да го поръчаш един ден по-рано, и то поне за шест човека.

Нелсън казва:

— Татко, филмът започва след четирийсет минути.

Дженис обяснява:

— Ще се опитаме да отидем на онзи глупав космически филм.

Ставрос кима, като че ли вече знае. Ушите на Заека долавят странно ехо. Думите, които Дженис и Ставрос си разменят, звучат мъртви, повторени. Но нали работят заедно по цял ден. Ставрос им казва:

— Ужасен е.

— Защо да е ужасен? — пита Нелсън разтревожено. Лицето му придобива онзи израз, с начупени устни и леко хлътнали в ябълките очи, който не се е променил от бебешката му възраст, когато млякото в шишето му свършваше.

Ставрос се смилява:

— На теб Нели ще ти хареса. Само някакви играчки. За мен просто не беше достатъчно секси. Явно не намирам технологията за толкова секси.

— Всичко ли трябва да е секси? — пита Дженис.

— Не че трябва, просто натам отиват нещата — казва й Ставрос, а на Заека казва: — Поръчай си сувлаки. Ще ти харесат и стават бързо.

Той прави великолепен авторитетен жест, излъчващ сила, с обърната нагоре длан, като че ли пръстите му са били отрязани, без да повдига лакътя си от масата; и грижовната жена се втурва към тях.

— Ясу7.

— Калиспера8 — отговаря тя.

Докато Ставрос поръчва на гръцки, Хари изучава Дженис, странното й изчервяване. Времето е било милостиво към нея. Като че ли я съжаляваше. Онази злоба и напрегнатост около устата й, които имаше още от малка, се беше смекчила от появата на малки бръчки по лицето й, и рядката й коса, която навремето го ядосваше, защото му напомняше за беднотията им, сега се спуска като нежни криле покрай ушите й разделена на прав път. Тя не носи червило и при определена светлина лицето й излъчва някаква циганска строгост и онова достойнство като на снимките на политици по вестниците. Циганският вид е наследила от майка си, достойнството от шейсетте години, които я освободиха от необходимостта да изглежда пухкава. Обикновеното е достатъчно красиво. Сега цъфти от щастие, върти се на закръгления си задник, ръцете й танцуват пресилено и проблясват на светлината на свещта. Тя казва на Ставрос:

— Ако не се беше появил, щяхме да умрем от глад.

— Нямаше — казва той като уверен практичен мъж. — Те щяха да се погрижат за вас. Те са приятни хора.

— Тези двамата — казва тя — тези американци са направо безполезни.

— Да — казва Ставрос на Заека — видях знаменцето, което си закачил на фалкона.

— Казах на Чарли — казва Дженис на Заека. — Не съм аз тази, която го сложи там.

— Какво толкова има? — пита той и двамата. — Нали това е нашето знаме?

— Нечие знаме — казва Ставрос. Не харесва накъде отива разговора, леко разтрива с пръсти под очилата късогледите си очи.

— Но не и твоето, нали?

— Хари е фанатик на тая тема — предупреждава Дженис.

— Не съм фанатик, просто ми става мъчно, когато някои хора пристигат тук, за да изкарат по някоя тлъста…

— Аз съм се родил тук — бързо казва Ставрос. — Както и баща ми.

— … и после се отнасят към шибаното знаме — продължава Заека — сякаш е тоалетна хартия.

— Знамето си е знаме. Просто парче плат — казва Дженис.

— За мен е повече от парче плат.

— Какво е за тебе?

— Ами…

— Могъщата Мисисипи.

— Представлява например това, хората да не ми довършват изреченията вместо мен през цялото време.

— Само през половината време.

— По-добре, отколкото през цялото време като в Китай.

— Вижте. Мисисипи е много широка, скалистите планини са много високи. Просто не ми е никак приятно, че полицаите налагат хипитата по главите, а ония от Пентагона се правят на каубои и индианци из целия свят. Ето това значи малкото ви знаме за мен. Означава да прецакаме негрите и да пратим ЦРУ в Гърция.

— Ако не изпратим някой от другата страна, точно така и ще се получи. Гърците явно не могат да ръководят шоуто сами.

— Хари, не ставай глупав, та те са създали цивилизацията — казва Дженис и се обръща към Ставрос:

— Виж как злобно присвива устни, когато мисли за политика.

— Не мисля за политика — отвръща Заека. — И точно това е едно от проклетите ми американски права — да не мисля за политика. Просто не виждам защо трябва да ходим по улиците със завързани отзад ръце и да се оставяме да бъдем шантажирани от всеки главорез, който твърди, че прави революция. И наистина се вбесявам като слушам разни отчаяни търговци на скапани коли, които преливат от жизненост върху тлъстите си задници, да плюят срещу държавата, която им поднася блага на тепсия, откакто са се родили.

Чарли се надига:

— По-добре да тръгвам. Става напечено.

— Не си тръгвай — умолява го Дженис. — Той не знае какво говори. Луд е на тая тема.

— Да, не си тръгвай, Чарли. Остани да забавляваш лудия.

Чарли присяда пак и казва внимателно:

— Опитвам се да разбера логиката ти. Кажи ми например какви блага сме поднесли на Виетнам?

— Господи, именно. Ще стане точно както в Япония, ако ни оставят. Точно това искаме да направим — да превърнем страната им в богата, просперираща държава с магистрали и бензиностанции. Ами Л. Б. Дж.9, Господи, със сълзи на очите по телевизията, сигурно сте го видели, едва не предложи да направим Северен Виетнам петдесет и първия щат на шибаните Щати, само и само да спрат бомбите. Молим им се да си организират някакви избори, каквито и да са, а те предпочитат да хвърлят бомби. Какво повече можем да направим? Опитваме се да се раздаваме, това е цялата ни външна политика — да се раздаваме, за да направим ония дребни жълти хорица щастливи, а такива като тебе седят по ресторантите и се жалват. Господи, колко сме скапани.

— Мислех, че ние сме тези, които хвърлят бомбите.

— Вече спряхме. Спряхме, нали затова марширувахте всички вие либералите и докъде ни докара това? — той се навежда напред, за да произнесе отговора по-ясно. — До никъде.

Двойката, която си шепне в другия край на стаята, учудено поглежда към тях; роднините през две сепарета са притихнали и ги слушат. Нелсън отчаяно се изчервява, очите му болезнено горят в ябълките му.

— До никъде — повтаря Хари по-тихо. Навежда се над покривката до потреперващите маргаритки. — Сега предполагам, че ще кажеш „напалм“. Тази шибана вълшебна думичка. Те погребват селските вождове живи и хвърлят мини в болниците вече двайсет години и заради напалма са кандидати за наградата за мир „Албърт Ф. Швайцер“. Ф, Ъ, Ш — кии.

Отново е повишил глас, обезумял от мисълта за предателството и неблагодарността, които оскверняват знамето, оскверняват самия него.

— Хари, ще ни изгонят заради тебе — казва Дженис, но той забелязва, че тя е весела, превъзбудена, доволна.

— Започвам да схващам мисълта му — казва й Ставрос. — Ако те разбирам правилно — казва той на Заека — ние сме като майка, която кара детето си да пие лекарството, което е полезно за него.

— Точно така. Правилно си разбрал. Такива сме. И повечето от тях искат да изпият лекарството, умират за него, а шепа луди в черни пижами предпочитат да ги заровят живи. Каква е теорията ти? Че сме там заради ориза? Теорията на Чичо Бен? — Заека се изсмива и прибавя: — Лошият Чичо Бен.

— Не — казва Ставрос, протягайки ръце върху карираната покривка, втренчил предпазлив равен поглед в гърлото на Хари. Хари забелязва това. Защо? — Теорията ми е, че това е грешна борба за власт. Не че искаме ориза, просто не искаме той да е техен. Нито пък магнезият. Или пък крайбрежната ивица. Толкова дълго време играем шах с руснаците, че не сме забелязали, че сме изпаднали зад борда. Белите вече не работят в жълтите страни. Съветниците на Кенеди, които смятаха, че могат да управляват света от кабинета на президента, натиснаха копчето и не стана нищо. След това Осуалд победи Джонсън на изборите, който беше достатъчно тъп да реши, че е нужно само по-твърда ръка върху копчето. Така че двигателят прегря, получихме инфлация и разпадане на пазара, от една страна, и университетски бунтове, от друга. А сред всичко това, четирийсет хиляди синове на американски майки бяха убити от скапаните жълти. На хората вече не им се нрави синовете ни да измират из джунглата. Може би никога не им се е нравело, но са го смятали за необходимо.

— А не е ли?

Ставрос примигва:

— Разбирам. Значи смяташ, че войната е необходима.

— Да, и по-добре да е там, отколкото тук. По-добре малки войни, отколкото големи.

Ставрос казва с ръце на ръба на масата, готов да удари:

— Но на теб това ти харесва — ръцете му се стоварват отгоре. — Според теб, приятелю, избиването на жълти бебета е правилно.

Думата „приятелю“ не звучи правдоподобно.

Заека го пита:

— Ти къде си служил?

Ставрос вдига рамене и се изпъчва.

— Бях в 4-Т. Телеграфист. Чух, че по времето на Корея си бил в Тексас.

— Бях там, където ми казаха да отида. И пак бих го направил.

— Браво на теб. Ти си това, което прави Америка велика. Истински боец.

— Той е от тихото мнозинство, но непрекъснато вдига шум — казва Дженис и поглежда към Ставрос с надежда да получи отговор на саркастичната си забележка. Господи, колко е тъпа, независимо че задникът й се е пооформил с възрастта.

— Той е нормален продукт — казва Ставрос. — Той е типичният добродушен империалистически расист.

Заека осъзнава, от внимателния равен тон, с който казва това и от онази усмивчица, като че ли току-що е продал на някой кола, че Чарли флиртува с него; има смътното чувство, че го молят за съюзничество.

Но Заека се осланя на интуицията си, че да опишеш действията на Америка като борба за власт, означава да не разбираш същината на нещата. Америка е отвъд властта, тя действа като в сън, като пред лицето на Господ. Там, където е Америка, цари свобода, там, където не е Америка, лудостта управлява с вериги и тъмнината задушава милиони. Раят не е възможен отвъд обсега на нейните бомбардировачи. Той отвръща на удара:

— Не разбирам забележката ти за расизма. Вече не можеш да включиш телевизора, без някой негър да не плюе насреща ти. Всички от Никсън насам не спят по цели нощи, само и само да измислят как да станат богати, без да ги карат да работят. — Думите му са безразсъдни, но той защитава нещо безкрайно нежно — ниския пламък на лоялността, запален с неговото раждане. — Говорят за геноцид, когато самите те го планират, точно те — негрите и богаташите, които искат да развалят всичко. Не че не могат да хукнат при някой адвокат всеки път, когато някой беден полицай им смигне накриво. Моето мнение е, че войната във Виетнам… някой иска ли да чуе мнението ми?

— Хари — казва Дженис — караш Нелсън да се чувства нещастен.

— Моето мнение е, че трябва да водим война сега и после да покажем, че имаме желание, а къде се води тя, не е от голямо значение. Проблемът не е в тази война, проблемът е в тази държава. Не бихме се били в Корея сега, Господи, сега не бихме се били и с Хитлер. Тази държава толкова се е побъркала от собствените си наркотици, затънала е толкова дълбоко в собствената си лой и мързел, че ще трябва да пуснат атомни бомби във всеки град от Детройт до Атланта, за да ни събудят и дори и тогава сигурно ще си помислим, че ни целуват.

— Хари — пита Дженис — искаш ли Нелсън да умре във Виетнам? Хайде, кажи му, че искаш.

Хари се обръща към детето и казва:

— Хлапе, не искам да умираш никъде. Майка ти е тази, която е спец по убиването.

Дори той осъзнава колко е жесток. Благодарен й е, че не припада, а вместо това се ядосва:

— О — казва тя — о, кажи му защо няма братя и сестри, Хари. Кажи му кой отказва да има друго дете.

— Вече прекалявате — намесва се Ставрос.

— Радвам се, че го разбираш — казва Дженис, очите й са дълбоко хлътнали. Нелсън е наследил това от нея.

Слава богу яденето им пристига. Нелсън се сепва, като вижда, че кюфтетата му са потънали в сос. Поглежда към чистото агнешко шишче на Заека и казва:

— Аз исках това.

— Тогава дай да си ги разменим. Мълчи и яж — казва Заека. Той поглежда насреща и вижда, че Дженис и Ставрос са си поръчали едно и също нещо, някакъв бял пай. Печатарският му нюх подсказва, че седят прекалено близо един до друг, оставяйки странно пространство от двете си страни. За да ги накара да се отпуснат, той казва:

— Мисля, че това е една прекрасна страна.

Дженис се хваща, Ставрос дъвче мълчаливо:

— Хари, ти никога не си бил в друга страна.

Той се обръща към Ставрос:

— Никога не съм имал желание. Нали ги гледам другите страни по телевизията, всички се мъчат като луди да заприличат на нас и ни взривяват посолствата, защото не могат да го направят достатъчно бързо. А ти в какви други държави си бил?

Ставрос неохотно прекъсва яденето си, за да промълви:

— Ямайка.

— Брей — възкликва Заека. — Ти си бил истински изследовател. Три часа път със самолет до фоайето на някой хотел „Хилтън“.

— Там ни мразят.

— Искаш да кажеш, че мразят теб. Никога не са виждали мене, защото не съм ходил. И защо ни мразят?

— По същите причини като навсякъде. Експлоатация. Крадем им боксита10.

— Ами, тогава да го разменят с руснаците за картофи. Картофи и площадки за бойни ракети.

— Имаме площадки за ракети в Турция — казва Ставрос, вече без да влага чувства в спора.

Дженис се опитва да помогне:

— Пуснали сме две атомни бомби, а руснаците нито една.

— Тогава нямаха бомби, иначе и те щяха да пуснат. Японците тука бяха готови да си направят харакири и ние ги спасихме, а сега я ги виж — щастливи и самодоволни, прецакват ни наляво и надясно. Ние им водим войните, докато вие миролюбците им продавате тенекиените коли.

Ставрос потупва устата си със сгънатата на квадрат салфетка и възобновява спора:

— Тя иска да каже, че нямаше да сме в тази бъркотия, ако ставаше въпрос за бяла държава. Нямаше да се намесваме. Мислехме, че трябва само да извикаме „Бум“ и да пуснем няколко страхотни противопехотни мини. Мислехме си, че е като бунтовете на чероките. Проблемът е, че сега черокитата са много повече от нас.

— О, горките шибани индианци — казва Хари. — И какво трябваше да направим, да ги оставим да превземат целия континент, за да си направят лагерен огън? Извинявай, Тонто.

— Ако го бяхме направили, сега щяхме да сме по-добре.

— И нямаше да сме никъде. Те ни пречеха.

— Добре — казва Ставрос. — Сега ти пречиш. — И добавя — Бледолики.

— Нека да дойдат — казва Заека и в този момент наистина е като бастион на предизвикателството. Нежният син пламък в очите му се е превърнал в студен огън. Той ги предизвиква с поглед. Втренчва се в Дженис, мургава и напрегната, като индианска жена. Ще му се да я заколи.

Тогава синът му задавено казва през напиращите сълзи:

— Татко, ще закъснеем за филма!

Заека поглежда часовника си и вижда, че имат четири минути, за да стигнат до киното. Хлапето е право.

Ставрос се опитва да помогне, бащински загрижен като мъжете, които нямат деца и смятат, че те могат да бъдат измамени за основни неща.

— Началото е най-тъпата част, Нели, няма да пропуснеш космическите сцени. Трябва да опиташ малко баклава за десерт.

— Ще изпусна пещерните хора — изхлипва Нелсън задавено, сълзите му почти са потекли.

— Май трябва да тръгваме — казва Заека на другите двама възрастни.

— Много е грубо спрямо Чарли — отбелязва Дженис. — Наистина грубо. И без това няма да успея да остана будна до края на този безкраен филм, ако не пийна кафе. — А на Нелсън казва:

— Баклавата е наистина вкусна. Мед и кори от тънко тесто, точно от онези сухи неща, които обичаш. Опитай се да проявиш разбиране, Нелсън, родителите ти толкова рядко ходят на ресторант.

Разкъсан, Заека предлага:

— Или пък можеш да опиташ онова нещо, което искаше да ядеш за основно ястие — сочен пай или каквото там беше.

Сълзите потичат, напрегнатото лице на детето се сгърчва:

— Вие ми обещахте — той плаче неконтролируемо и крие лицето си към бялата гола стена.

— Нелсън, разочарована съм от теб — казва му Дженис.

Ставрос казва на Заека, отново пъхайки онзи молив зад ухото си:

— Ако искаш ти тръгвай, а аз ще я докарам до киното след десет минути, като си изпие кафето.

— Това е възможен вариант — казва Дженис бавно, лицето й предпазливо се прояснява като увехнало цвете.

Заека казва на Ставрос:

— Добре, благодаря. Много мило от твоя страна, много мило, че ни изтърпя, и извинявай, ако съм казал нещо прекалено агресивно. Просто не мога да слушам някой да говори срещу Щатите. Сигурно е на психическа основа. Дженис, имаш ли пари? Чарли, кажи й колко дължим.

Ставрос отново прави онзи властен малък жест с отворена нагоре длан:

— Нищо не дължите. За моя сметка е.

Няма място за възражение. Изправяйки се, самият той нетърпелив да види пещерните хора (сурово месо, кокал, който се превръща в космически кораб), Заека изпитва чувството за истинско семейно щастие, сред всички в този ресторант, където двойката от „Пен Парк“ си плаща сметката, като че ли слага някое бебе да спи. Това го кара да каже на Дженис, за да развесели малко Нелсън:

— Утре ме подсети да се обадя на баща ти за билетите за бейзболния мач.

Преди Дженис да отговори, Ставрос казва, вече готов да угоди:

— Той е в Поконос.

Когато Чарли нарече Хари „Бледолики“, Дженис реши, че това е краят. От начина, по който Хари погледна към нея, а очите му бяха заплашително ледено сини, и после, когато Чарли се изпусна, че баща й не е тук, вече беше сигурна, че това наистина е краят, но някак не беше. Може би филмът ги вцепенява. Толкова е дълъг, и след онази психарска сцена, в която героят каца на планетата и се превръща в съсухрено старче с бяла перука, главата я заболява, но тя кара към къщи, решена да говори открито, да си признае и да го предизвика да реагира по някакъв начин. Единственото, което може да направи, е да избяга и това може да й дойде като облекчение. Изпива чаша вермут в кухнята, за да се подготви, но Нелсън затваря вратата към стаята си на горния етаж, а Хари влиза в банята, и когато самата тя излиза оттам с вкус на паста за зъби и вермут в устата, Хари вече лежи под завивките и само главата му се показва. Дженис ляга до него и се заслушва. Дишането му е равномерно като прилива и отлива. Тя лежи будна като луната.

През десетте минути за кафе, които се превърнаха в двайсет, тя беше казала на Чарли какво безразсъдство беше проявил като дойде в ресторанта, при положение че знаеше, че тя ще ги доведе. Той й беше отговорил как е решил, че това е искала и затова му е казала, че ще ги накара да отидат. Тогава тя мълчаливо си беше помислила, че той не разбира влюбените жени, че самото отиване в неговия ресторант и яденето на неговата храна е достатъчен жест на любов от нейна страна. Не беше нужно да предизвиква проблеми, като се появява. Това дори беше загрубило чувството й. Защото, когато той се появи, цялата й предпазливост се изпари, и ако вместо да пие кафе с нея той я беше поканил да отиде с него в апартамента му, тя щеше да се съгласи и дори наум преговаряше как щеше да каже на Хари, че изведнъж й е прилошало. За щастие, той не й беше предложил, изпи си кафето, плати сметката и я остави пред купола на киното, както беше обещал. В това отношение мъжете бяха стриктни, искаха да спазят обещанията си един към друг, жените бяха над това, така бяха устроени. Когато се любеха, Чарли я продаваше на самата нея, промърморваше имената на частите от тялото й, наричайки ги с думи, които Хари използваше само когато беше ядосан. Отначало тя се беше съпротивлявала, но после се отпусна, когато разбра, че за Чарли те бяха част от любовния му речник, неговият начин да поддържа ерекцията си, продавайки й собствената й путка. Тя не се стряскаше, както при Хари, когато знаеше, че не може да издържи дълго. Чарли се сдържаше до безкрай, дебела сладка играчка, с която можеше да прави каквото си поиска; плюшеното й мече. Отначало се беше стъписала от допира до мъха по гърба му, беше й се сторило необичайно, но не беше, много мъже все още бяха такива. Пещерни хора. Пещерни мечки. Дженис се усмихва в тъмното.

В тъмнината в колата, докато караше през моста по „Уайзър“, той я беше попитал дали Хари е заподозрял нещо. Беше му отговорила, че надали е така, въпреки че през последните няколко дена нещо го тормозеше, най-вероятно това, че оставаше в офиса до късно.

— Май трябва малко да поохладим страстите.

— О, нека да си вдига пара. Винаги ми е натяквал, че съм безполезна, и в началото се радваше, че съм си намерила работа. Сега смята, че пренебрегвам Нелсън. Казвам му: „Остави момчето да диша, скоро ще стане на тринайсет, а ти му трепериш повече от майка ти“. Дори не иска да му купи мотор, защото уж било много опасно.

Чарли беше казал:

— Определено се държеше враждебно с мен.

— Всъщност той се държи така с всички, когато става дума за Виетнам. Наистина мисли тези неща.

— Как може да си мисли тези глупости? Ние — те, Америка на първо място. Това е минало.

Беше се опитала да си го представи. Една от хубавите страни на това да имаш любовник беше, че те кара да преосмислиш всичко наново. Останалата част от живота ти се превръща в нещо като филм, плосък и леко забавен. Най-накрая му беше отговорила:

— За него това е напълно реално, не знам защо.

Трудно й беше да продължи, защото някаква неяснота, някакво колебание възпираше езика й, замайваше главата й всеки път, когато се опитваше да мисли, а едно от многото прекрасни неща в Чарли Ставрос беше, че той я оставяше да говори въпреки това. Беше й върнал не само тялото, но и гласа й.

— Може би се върна при мен, при нас двамата с Нелсън по старомодни причини и иска да живее старомодно, но вече никой не живее така и той го осъзнава. Подчинил е живота си на закони, които усеща, че вече се разпадат. Искам да кажа, знам, че се чувства сякаш пропуска нещо, защото постоянно чете вестник или гледа новините.

Чарли се беше засмял. Сините светлини от моста пробягваха по ръцете му върху волана:

— Разбирам. Ти си неговият презокеански ангажимент.

Тя също се беше засмяла, но й се стори грубо от негова страна да говори така, да се шегува с брака, който в крайна сметка беше част от самата нея. Понякога Чарли не слушаше внимателно. Баща й беше същият: кръвта им течеше забързано, вятърът вееше в ушите им. Бързайки напред човек пропускаше това, което бавните виждаха.

Ставрос беше почувствал, че я е засегнал, и се беше опитал да поправи нещата, потупвайки я по бедрото, докато спираха пред киното.

— Космическа одисея — беше казал. — Моята представа за космическа одисея е да се мушна в леглото с тебе и да се чукам цяла седмица.

И точно там, под светлината на киното, която падаше косо в колата, а последните изнервени зрители си купуваха билети, той прокара лапите си по гърдите й и пъхна палец под полата й. Разгорещена и превъзбудена от допира му, закъсняла и гузна тя забърза към киното с дебелия му килим, неестествената му студенина, витрините със сладкиши и намери Нелсън и Хари най-отпред, където трябваше да седнат, защото бяха закъснели заради нея, за да може тя да яде храната на любовника си. Огромният екран избухваше пред тях, косите им сякаш бяха подпалени, а червените им уши изглеждаха прозрачни. Тиловете им така невинно си приличаха, че някакво чувство на жал я подтикна да се промъкне през щръкналите колене на непознатите зрители до мястото, което съпругът и синът й бяха запазили.

Отвън някаква кола минава по виещата се улица. Сенките се мятат като парцали по тавана. Хладилникът на долния етаж боботи и капе собствения си лед в легенчето си. Тялото й е изпънато като струна, жадува да бъде докосвана. Пипа се сама: почти не го беше правила като момиче, а след като се ожени за Хари определено й се струваше грешно, та нали бракът го правеше излишно, просто трябваше да се обърне към партньора си и той щеше да оправи всичко. Колко тъжно беше сега с Хари, бяха се превърнали в заключени стаи един за друг, чуваха плача си, но не можеха да влязат. Не беше само бебето, въпреки че това беше ужасно, най-ужасното, но дори то беше избледняло, беше се изтъркало до такава степен, че сякаш не тя беше в тази стая, а някакъв неин образ, и тя не беше сама, с нея имаше един мъж, това не беше Чарли, но съдържаше Чарли, всичко, което правеше, ставаше пред този мъж и колко хубаво беше той да се превърне в плът и кръв. Тя си го представя вътре в нея, като нещо, което е погълнала. Само че голямо, голямо. И бавно, бавно, както бавно се топи захарта. Само дето сега, когато е била с него толкова пъти, вече може да свършва бързо, понякога дори го моли да се отдръпне и сама се изненадва като свършва; играчка в собствените си ръце, колко странно беше, че трябва да се научи да си играе. Навремето всички й казваха — учителката по физическо, енорийският свещеник, и дори майка й при един ужасно засрамващ случай, да не превръща тялото си в играчка, защото то е такова, каквото е. Тя се чуди какво ли би си помислил Нелсън, какво ли си мисли, докато пружините на леглото й проскърцваха; по пениса му още не бяха поникнали косми; бедното дете, такъв самотен живот, седи сам пред телевизора, когато тя се прибира; моторът му. Тръпката отшумява. Въпреки че се гали по-бързо, възбудата преминава. Колко глупаво. Колко глупаво е всичко. Раждаме се и те се опитват да ни хранят и да ни сменят пелените; и ни обичат, гърдите ни порастват и първият ни мензис идва; и започваме да се побъркваме по момчетата; и накрая един или двама идват и ни докосват, а ние нямаме търпение да се оженим и да раждаме бебета; и после спираме да раждаме и този път се побъркваме по мъжете без дори да го осъзнаваме, докато не затънем прекалено дълбоко. Плътта ни старее и тази фаза трябва да приключи; и ние се возим в коли до Тоскана с шапки на цветя и гледаме как листата пожълтяват в Ню Хампшир, и ходим на гости на внуците си; и после си лягаме като бедната г-жа Енгстръм — Хари непрекъснато я кара да отидат да я видят, макар че тя не вижда причина, никога не казала и една добра дума за нея, когато беше здрава, а сега търси думи, докато от устата й хвърчи слюнка и очите й сякаш ще изхвръкнат от главата й, като се опитва да каже нещо злобно — след това идва ред на старческия дом или на болницата, бедните хорица, когато ходеха на свиждане на по-голямата сестра на баща й, а звукът от телевизора се носеше по коридора и игличките от гирляндите падаха върху балатума — и после умираме и нямаше да има никакво значение, ако изобщо не се бяхме мъчили да се раждаме. И през цялото време някъде се водеха войни и се вдигаха бунтове и историята се правеше, но това не беше толкова важно, колкото пишеха по вестниците, освен ако не бъдеш въвлечен в тях. Смята, че Хари е прав по този въпрос, никой не се интересуваше за Виетнам и Корея, и Филипините, но въпреки това за тях трябваше да се умира, просто такъв беше животът, за тях трябваше да умират млади момчета, които още не се бяха бръснали, а от другата страна се биеха момчета на възрастта на Нелсън. Колко странно, че Чарли го беше грижа толкова, като че ли беше от малцинството, всъщност така си и беше, баща й разказваше за гангстерски войни, когато е бил в училище, ние срещу тях. Спрингър беше английско име, татко беше много горд от това, но тогава защо, питаше се тя като ученичка, защо беше с такава тъмна, маслинено тъмна кожа, никога не изгаряше от слънцето и косата й винаги се къдреше и не стоеше на кичури, доскоро не се беше сетила да си я пусне дълга отпред и да я вдига отзад, Чарли богохулствено й викаше „шибаната ми мадона“, въпреки че в спалнята му имаше една икона; в училище не беше имала достатъчно развито тяло, но сега тя може да прости на онези дни, сега съзнава, че през всичкото това време се е оформяла за Чарли. Неговата путка. Неговата богата путка, при все че не бяха богати, просто с прилично състояние, баща й й приписа няколко имота, когато Хари се държеше толкова безотговорно, чековете от дивидентите пристигат в пликове с прозорчета, не иска Хари да ги вижда, за да не чувства, че работата му е маловажна. На Дженис й се доплаква, като се сети колко упорито работеше Хари през всичките тези години. Майка му казваше колко усърдно е тренирал баскетбол, как се е упражнявал да дриблира, да се цели в коша, докато за Нелсън злобно беше заявила, че няма дарба. Това е глупаво. Тези мисли не водят доникъде, а трябва да посрещне утрешния ден, да се конфронтира с Хари; когато пита Чарли какво да стори, той просто свива рамене; по обяд, ако баща й не се е върнал от Поконос, могат да отидат в апартамента му, отначало светлината я смущаваше, но сега предпочита деня, човек вижда всичко — дупетата на мъжете са толкова невинни, дори малката дупка, като плътно закопчано портмоне, с пухкав тъмен мъх, всичкото това седене, което им е отредено, светът вече не е така естествен: това е глупаво. Решена да свърши, Дженис отново се докосва и отваря очи, за да погледне спящия Хари, сгушен на една страна; колко глупаво от негова страна да държи сексуалността й заключена през всичките тези години, той беше виновен, беше виновен за всичко, тя винаги е била сексуална, той беше длъжен да го открие, тя правеше всичко за Чарли, защото той я молеше, чувстваше се като светица, не я е грижа, трябва да се живее, дошли сме на този свят, за да живеем, създадени сме за едно нещо; днешните жени се опитваха да отрекат това, което изгаряше сутиените им, но човек е създаден за едно-единствено нещо, нещо като падане, разпадане, едно дълбоко отворено око, втренчено в същността ти; Хари не разбира тези неща, никога не се е осмелявал да се замисли за тях, вечно бърза, прекалено придирчив е, всъщност мрази секса, докато тя е била там през цялото време, ето идва, о, още не. Тя знае, че той знае, отваря очите си, вижда го да лежи на края на леглото, на ръба на пропастта, те са там заедно, всеки момент ще пропаднат, тя затваря очи, пада, ето. „О, о-о“, леглото протестира.

Дженис се отпуска назад. Казват, някъде го беше чела, че лекари били измерили кръвното налягане, докато го правиш, въпреки че как може човек да се концентрира с налепени за главата електроди, казват, че е най-добре, когато си го правиш сам. Хари почти се беше разбудил от разтърсването на леглото, обръща се тежко и провира ръка през кръста й, висок, бял, наедряващ мъж. Тя гали китката му с пръстите, с които го беше направила. Той е виновен. Той е като призрак, бял, мек. Беше се опитал да я сложи в ковчег както сложиха Ребека, когато горкото бебенце умря. Как притискаше телцето й към гърдите си, вече мъртва, чувстваше го й пищеше, огромен червен писък, като че ли, за да направи дупка, през която животът да се върне. Филмът отново връхлита в съзнанието й, огромното колело се върти на фона на черното кадифе заедно с величествената симфония, която наистина я разтърси, въпреки объркването, когато влезе в киното. Сега се носеше като балерина сред пръснатите планети в живота си, татко, Хари, Нелсън, Чарли — чувства оргазма си без него като предателство спрямо любовника си и плахо приближава пръстите с онзи приятен мирис на блато към устните си, мислейки, Ти.

На следващия ден, петък, вестниците и телевизията обсъждат само бунтовете на цветнокожите в Йорк, снайперистите, които ранили невинни фермери и обикновени хора по улиците; в какво се превръща този свят. Астронавтите приближават гравитацията на Луната. В късния следобед над Брюър се развихря гръмотевична буря, дъждът пердаши купувачите и работниците на път за вкъщи, принуждавайки ги да се крият под козирките на магазините, и измокря бялата риза на Хари преди двамата с баща му да успеят да се сгушат в бар „Феникс“.

— Липсвахте ни снощи — казва Ърл Енгстръм.

— Татко, нали ти казах, че няма да успеем, водихме детето на ресторант и после на кино.

— Добре, де, не ме изяждай с парцалите. Мислех, че не е сигурно, но няма значение, не ме убивай, само защото съм попитал.

— Казах само, че може да минем. Разочарована ли беше?

— Не го показа. Знаеш, че по природа майка ти е сдържана. Разбира, че си имате проблеми.

— Какви проблеми?

— Как беше филмът, Хари?

— На детето му хареса, аз не знам, не можах да го схвана много, но пък и не се чувствах много добре от нещо, което ядох. Заспах като заклан, веднага щом се прибрахме.

— А на Дженис хареса ли й? Забавляваше ли се?

— Откъде да знам. На нейната възраст редно ли е да се забавляваш?

— Надявам се, че онзи ден не съм си врял носа, където не ми е работа.

— Мама още ли беснее на тази тема?

— Малко. Успокой се, мамо, казвам й, хайде успокой се. Хари е голямо момче, той е отговорен гражданин.

— Да — признава Хари — може това да ми е проблемът. — И потръпва. Ризата му се е намокрила и той усеща жестокия студ в бара. Поръчва си още едно дайкири. Звукът на телевизора е намален и по него показват откъси за полицаи в Йорк, които обикалят улиците по трима-четирима, след това кадри от патрули във Виетнам, момчета с изписани по лицата умора и страх, и Хари се чувства зле, че не е там с тях. След това на екрана се появява лудият по славата норвежец, който се отказал да прекоси Атлантика с хартиена лодка. Дори звукът на телевизора да беше усилен, думите му щяха да бъдат заглушени от шума в бара: въодушевлението от бурята и факта, че беше петък вечер.

— Мислиш ли, че ще можете да наминете довечера? — пита баща му. — Не е нужно да стоите дълго, само около петнайсет минути. За нея ще означава много, особено сега, когато Мим никаква я няма, дори не ни праща картички.

— Ще говоря с нея — казва Хари, имайки предвид Дженис, въпреки че си мисли за Мим, която се продава по Източния бряг, същата Мим, която водеше да се пързалят по „Джексън Роуд“, а снежинките падаха по качулката й. Представя си я на някое парти, с лице от восък или излегнала се край някой басейн, току-що намазана с плажно масло, докато под чадъра до нея някой мазен гангстер с пура, бодната по средата на лицето като втори пенис, докато я вади от устата си. — Но не й давай много надежди — добавя той, имайки предвид майка си. — Със сигурност ще дойдем в неделя. Трябва да бягам.

Бурята е отминала. Слънцето се процежда през разкъсаните облаци, изсушавайки асфалта. Петната приличат на карта: една разкисната хартиена носна кърпичка задържа малко островче вода около себе си. Дебели носачи и кльощави негри безделници се появяват усмихнато от навеса на един затворен магазин за обувки. Надрасканата табела на спирката, хартиените опаковки, разпилени около кофата с надпис ПАЗЕТЕ БРЮЪР ЧИСТ и капак, приличащ на летяща чиния, надупченият и изпъстрен с коловози асфалт греят в целия си блясък след отминалия потоп. Разпръснатите кърпички и разпокъсани мастиленосини буреносни облаци се понасят на изток през хребета на Маунт Джъдж и небето отново придобива пустия и неясен влажен оттенък на Пенсилвания. У Заека отново се надигна някаква тревожност, която търси изход в гнева.

Когато се прибира, Дженис не си е вкъщи. Нелсън също го няма. Крачейки по пътечката, той забелязва, че моравата им, освежена от дъжда и обрасла с киселица и щръкнали стръкчета живовляк, изглежда мазна. Хлапето уж получаваше по долар и петдесет джобни пари отчасти и за да коси тревата, но не я е поглеждал от юни. Ползваха малката електрическа косачка на Спрингърови, докато не си купиха от онези, на които можеше да се сяда, и която стои в гаража, с кутия „3 в 1“ до едното й колело. Той я смазва и й налива бензин, който в кутията изглежда кехлибарен на цвят, а във фунията — прозрачен и запалва моторчето при четвъртото дръпване на ръчката. От отвора изхвърчат лепкави стръкчета мокра трева, докато той я движи напред-назад по двете квадратни ивици на моравата им. Зад къщата има по-голяма морава, където стърчи просторът и където двамата с Нелсън понякога играеха с една разръфана топка за софт бол. Тя също има нужда от косене, но Заека иска Дженис да го види отпред, да я стресне и накара да се почувства гузна, за да могат да се скарат.

Но когато тя се прибира, носейки се по „Виста“, а изпод гумите й хвърчи чакъл, и паркира фалкона в гаража, по онзи влудяващ го начин, недостатъчно навътре, така че вратата не можеше да се затвори от бронята, издължените сенки на стръкчетата трева вече се смесват с отрязаните им връхчета и Заека стои до единственото дърво, източения клен, привързан към земята с тел. Дланта го боли от подрязването на плета покрай пътечката с градинарските ножици.

— Хари! — казва тя — ти си навън! Колко странно.

Така е. „Парк Вилас“, с превъзнасяните си площадки и задължителните камини за барбекю, не изкушава обитателите си да стоят навън, дори децата през лятото рядко излизат. В уютния квартал, където беше прекарал детството си, хлапетата вечно висяха навън, криеха се под увисналите клони на храстите, боричкаха се из чакълените алеи, с чувство на сигурност от близостта на прозорците, откъдето някой възрастен винаги ги наблюдаваше. Тук има някаква прерийна тъга, пусто небе, прорязано от тънки антени. Небе, отровено от радиовълни. Мирис на канализация изпод земята.

— Къде, по дяволите, беше?

— На работа, очевидно. Татко вечно повтаряше никога да не косим тревата след дъжд, защото се сплесква.

— „На работа, очевидно“. Какво му е толкова очевидно?

— Хари, държиш се странно. Татко се върна от Поконос днес и ме накара да остана след шест, заради тая каша на Милдред.

— Мислех, че се е върнал от Поконос преди няколко дни. Значи си ме излъгала. Защо?

Дженис пресича ивицата окосена трева и те застават един до друг; той, тя и дървото, хилавия клен, който не може да израсне, като че ли объркан от обилната сурова светлина.

Миризма на керосин от петъчното барбекю на някой съсед се носи към тях. Съседите им в „Пен Вилас“ са им непознати — наематели, счетоводители, търговци, надзорници, нагаждачи — хора, чийто живот представлява за тях само минаващи коли и викове на деца, които не виждат. Дженис се изчервява. Тялото й предизвикателно се изпъва.

— Забравих, беше глупава лъжа, просто ти беше толкова ядосан по телефона, че най-лесно ми беше да кажа, че татко е там. Нали знаеш каква съм. Знаеш, как се обърквам.

— За какво още си ме лъгала?

— За нищо. Поне доколкото си спомням сега. Може би за някакви дреболии, например за цената на разни неща, нали знаеш, нещата, за които жените лъжат. Жените обичат да лъжат, Хари, така нещата изглеждат по-забавни.

И тя прокарва език по горната си устна и го задържа там като въженцето на капан, нещо необичайно за нея.

Приближава се към младото дръвче и докосва мястото, където е привързано, за да не се впива телта в кората му. Той я пита:

— Къде е Нелсън?

— Уговорих се с Пеги да прекара нощта с Били, нали утре не е на училище.

— Пак ли с тия глупаци. Пълнят му главата с разни идеи.

— На неговата възраст и без това му идват разни идеи.

— Почти обещах на татко да отидем да видим мама довечера.

— Не виждам защо да ходим при нея. Никога не ме е харесвала. Само се опитва да отрови брака ни.

— Още един въпрос.

— Да?

— Чукаш ли Чарли Ставрос?

— Мислех, че само мъжете чукат жените.

Дженис се обръща, задъхано изкачва трите стъпала и влиза в къщата с ябълково зелени щори. Заека прибира косачката обратно в гаража и влиза в кухнята от страничната врата. Тя е там, потраква с тенджерите, докато приготвя вечерята. Той я пита:

— „Хайде да излезем да вечеряме навън, за разнообразие. Знам един готин гръцки ресторант на «Куинс стрийт»?“

— Просто е съвпадение, че той се появи. Признавам, че Чарли ми го препоръча, но какво лошо има в това? А ти определено се държа грубо с него. Беше направо невероятен.

— Не съм се държал грубо, просто проведохме един политически спор. Харесвам Чарли. Не е зле за един приказлив ляв парцал.

— Напоследък наистина се държиш странно, Хари. Мисля, че болестта на майка ти те тормози.

— В ресторанта добре се ориентираше в менюто. Сигурна ли си, че не те води там на обяд? Или през вечерите, когато работите до късно? Напоследък доста работиш до късно, а май не свършвате много работа.

— Ти изобщо не разбираш какво трябва да се върши.

— Знам само, че твоят старец и Милдред си вършеха работата сами, и то без да остават в извънработно време.

— Франчайзингът с „Тойота“ е съвсем нов проект. Непрекъснато получаваме сметки за товарителници, вносни такси, митнически декларации.

На Дженис й идват още думи, с които да му отклони вниманието, точно както когато беше малка и правеше бентове от сняг във водосточния улей.

— Както и да е, Чарли има много момичета, може да има момичета по всяко време, неженени момичета, по-млади от мен. Сега всички направо си лягат, дори без да ги молят, всички пият Хапчето, така че всичко им е позволено.

Говори прекалено много.

— Откъде знаеш?

— Той ми казва.

— А, значи сте си приятелчета?

— Не съвсем. Само от време на време, когато е потиснат или има нужда от майчина подкрепа.

— Аха. Може пък да го е страх от тези млади кучки, може да харесва по-зрели жени, майчински тип, и така нататък. Тези хитри средиземноморски типове имат нужда от майчински грижи.

Тя е запленена от начина, по който я притиска, стеснява кръга. Тя потиска надигащото се в нея съпружеско желание да му сътрудничи, да му помогне да открие истината, която лумти в съзнанието й, та едва избира думите, с които да я заобиколи.

— А и тези момичета не са дъщерята на шефа — продължава той.

Да, това би си помислил. И тя си беше помислила същото през онези първи срещи, по времето на първите потупвания, докато седеше объркана пред цифрите, които не разбираше, през онези първи обеди със сандвичи, които си организираха, когато баща й не беше във фирмата, през първите следобедни срещи на уиски в бар „Атлас“, надолу по улицата, първите целувки в колата, винаги с различна кола, която взимаха от гаража, а мирисът на ново я обгръщаше като защитен слой, през който целувките им я прегаряха. И тя си мислеше така, докато той не я убеди, че е заради нея, непохватната стара Дженис, Дженис Енгстръм, по баща Спрингър, нейната кожа беше облизвана като сладолед, нейното време откраднато в моменти, сгъстени като твърди диаманти, нейните сетива, замесени в размяна на удоволствие, което се колебаеше между тях във все по-тесни бързи кръгове, докато не заприличаше на безумен сън, хипноза, толкова напрегната, че после не можеше да заспи в собственото си легло, като че ли беше подремнала следобед. Бяха открили, че апартаментът му е само на дванайсет минути разстояние, по черния път покрай стария фермерски пазар, който сега представляваше редица празни бараки с ламаринени покриви.

— И какво като съм дъщерята на шефа?

— Сигурно му създава усещането, че прави кариера. Всички тези гърци и поляци обичат да правят кариера.

— Никога не съм знаела, Хари, колко расистки предразсъдъци имаш.

— Да или не, за Ставрос?

— Не.

Но докато лъжеше, тя изпита същото чувство, както като дете, докато гледаше снежните бентове да се топят. Тя знаеше, че истината ще си пробие път, беше прекалено голяма, прекалено вярна. Макар че беше ужасена и й се искаше да се разпищи, това беше нещо, което трябваше да излезе от нея, признанието й беше като бебе, което трябваше да се роди. Чувстваше се толкова горда.

— Тъпа кучка — казва той. Удря я, не по лицето, а по рамото, като човек, който се мъчи да отвори заяла врата.

Тя отвръща на удара му, непохватно го уцелва по врата, колкото високо може да достигне. Хари усеща искра на удоволствие, като светлина в тунел. Той я удря три, четири, пет пъти, без да може да спре, проправяйки си път към тази светлина не с всичката си сила, но достатъчно силно, и тя започва да скимти. Свива се, така че последните му удари падат като чукове върху врата и гърба й, и той не може да я види много добре от този ъгъл, вижда само белия като тебешир прорез, белия й като свещ тил, презрамката на сутиена й, който прозира през блузата й. Долавя приглушените й хлипания и изненадан от красотата на унижението й, от лицето, което надзърта през подчинението й в тази малодушна поза, той спира. Дженис усеща, че няма да я удари повече. Поизправя се, просва се на една страна и изпищява — един висок стряскащ звук, процеждащ се между пристъпи на задъхано свистене. Лицето й е зачервено, сбръчкано като на новородено; в любопитството си той пада на колене да я разгледа. Черните й очи проблясват и тя се изплюва в лицето му, но не го уцелва и част от слюнката й пада върху собственото й лице. Той е засегнат съвсем леко. Изпръскана със собствената си слюнка, Дженис изкрещява:

— Наистина, наистина се чукам с Чарли!

— О, боже, разбира се, че се чукаш — казва Заека нежно и заравя глава в гърдите й, за да се предпази от нейното драскане, докато се опитва да я обгърне, да я прегърне и да я вдигне.

— Обичам го. По дяволите, Хари, ние се любим непрекъснато.

— Добре — той простенва, съжалявайки, че онази светлина избледнява, избледнява екстазът от ударите му, от това, че я е разчупил. Сега тя отново ще се превърне в сакатата жена, за която трябва да се грижи. — Радвам се за теб.

— Правим го от месеци — настоява тя, извивайки се в опитите си да го заплюе отново, бясна от реакцията му. Той притиска драскащите й ръце отстрани на тялото й и я стисва силно. Тя се втренчва в него. Лицето й е диво, неподвижно, замръзнало. Търси думите, които ще го наранят най-много.

— Правя неща за него — казва — неща, които никога не съм правила с теб.

— Сигурен съм — промърморва той, с желанието ръката му да беше свободна, за да погали челото й, да я притисне. Той вижда блясъка по челото й, блясъка по кухненския балатум. Косата й се разсипва по разпръснатите извивки на мотивите по балатума, протрит пред мивката, където стои. От затлачения канал се носи лек мирис на гнило. Дженис се отдава на плача и облекчено се отпуска. Без усилия той я вдига и я пренася на дивана във всекидневната. Изпитва исполинска сила, прасците му треперят, сърповидната рана на дланта му от градинарските ножици го боли.

Тя потъва в мекия диван.

Той я подтиква да продължи с изповедта си като лекар, който лекува цирей:

— Той се люби по-добре от мен.

Тя прехапва език, опитвайки се да мисли, оценявайки падението си, опитвайки се да се спаси. Нечисти желания — да предпази кожата си, да бъде мила, точна — опетняват първоначалните й страх и ярост.

— Просто е различен — казва тя. — За него съм много по-вълнуваща, отколкото за теб. Сигурна съм, че това е най-вече защото не сме женени.

— И къде го правите?

Думите се завихрят покрай нея и помрачават погледа й — седалки на коли, одеяла, корони на дървета, видени през стъклата на колите, бежово-сивия мокет в тясното пространство между трите зелени метални бюра и сейфа, и плаката на „Тойота“, мотелски стаи с картонени стени и изпокъсани чаршафи, строгия му ергенски апартамент, претъпкан с масивни мебели и снимки на колоритните му роднини в сребърни рамки.

— На различни места.

— Искаш ли да се ожениш за него?

— Не. Не — защо казва това? Тази възможност разтваря пред нея цяла бездна. Тя не би искала това. Една врата, която винаги е предполагала, че води към градина; водеща към празнотата. Тя се опитва да привлече Хари надолу към себе си, лежи на дивана с една събута обувка, синините й започват да смъдят, докато той коленичи на мокета, след като я е пренесъл там. Остава неподвижен, когато тя го придърпва, като мъртъв, тя го е убила.

Пита:

— Толкова лош ли бях с теб?

— О, скъпи, не. Ти беше добър с мен. Върна се. Работиш в онова мръсно място. Не знам какво ми стана, Хари, честно, просто не знам.

— Каквото и да е — отговаря й той — сигурно още го усещаш.

Когато казва това, той прилича на Нелсън, едно нацупено, недоволно изражение, опитващо се да изкопчи нещо, да извади нещо на показ. Разбира, че ще трябва да се люби с него. Завладяват я противоречиви чувства — желание към този блед и лишен от косми непознат, отвращение от това желание, възхита от нюансите на предателството.

Той се отдръпва, изплашен да не я разочарова, оттласква се от дивана, сяда на пода и предлага да си говорят, за да възобновят баланса:

— Спомняш ли си Рут?

— Курвата, с която живя, когато избяга?

— Не беше точно курва.

— Както и да е, та какво за нея?

— Видях я пак преди няколко години.

— Спа ли с нея?

— О, боже, не, беше станала много порядъчна. Точно там е въпросът. Срещнахме се на „Уайзър стрийт“, тя пазаруваше. Толкова беше напълняла, че не я познах, мисля, че тя първа ме позна, нещо в погледа на тази жена ме привлече и тогава си спомних. Рут. Още си беше с онази огромна гъста коса. През това време тя вече ме беше отминала, известно време я следвах, но тя се мушна в „Кролс“. Реших да си изпробвам късмета, изчаках пред страничния вход, като си мислех, че ако излезе оттам ще я поздравя, а ако излезе от другите изходи, значи така е било писано. Чаках около пет минути. Не бях толкова заинтригуван. — Но докато казва това, сърцето му бие учестено, както тогава. — Точно когато си тръгвах, тя излезе нарамила две чанти, погледна ме и първото нещо, което каза, беше: „Остави ме на мира“.

— Тя те обичаше — обяснява Дженис.

— Обичаше ме и не ме обичаше — казва той и съчувствието й се стопява от тази негова проява на самодоволство.

— Предложих й да пием по едно питие, но тя ми позволи само да повървя с нея до паркинга, където навремето беше магазин „Акме“. Каза ми, че живее някъде към „Галили“. Мъжът й имал ферма за пилета и карал училищния автобус, останах с впечатлението, че е по-възрастен от нея и че е бил женен и преди. Каза ми, че имат три деца, момиче и две момчета. Даже ми показа техни снимки в портмонето си. Попитах я колко често идва в града, а тя ми отговори: „Що се отнася до теб — никога“.

— Бедният Хари — казва Дженис. — Звучи ми ужасно.

— Така е, но все пак. Както ти казах, беше надебеляла, сякаш беше изгубена в тази друга жена, сливаща се с останалите купувачи, които можеш да срещнеш в града, но в същото време, все пак, това беше тя.

— Значи така. Ти все още я обичаш — казва Дженис.

— Не, не съм я обичал, не я обичам. Още не си чула най-лошото.

— Не мога да повярвам, че не си се опитал да се свържеш с нея, след като се върна при мен. Поне за да разбереш какво е направила с… бременността си.

— Чувствах, че не трябва. — Но сега той осъзнава, прочита по тъмните, преценяващи очи на жена си, че нещата са много по-сложни, че съществуват правила, според които е трябвало да я потърси. Под повърхността съществуваха други правила, правила, които имаха значение. Трябваше да му обясни това, когато го прие обратно.

Тя го пита:

— Кое беше най-лошото?

— Не знам дали е редно да ти кажа.

— Кажи ми. Хайде да си кажем всичко и после ще си свалим дрехите.

Звучи уморено. Явно шокът от признанието я отпускаше. Продължава да говори, за да я разсее, така както се шегуваме със загубилия на покер.

— Ти вече го каза. За бебето. Помислих си за това и я попитах на колко години е момичето, най-голямото й дете, но тя не искаше да ми каже. Помолих я пак да ми покаже снимката от портфейла й, нали знаеш, за да видя дали има някаква прилика, но тя не пожела. Каза нещо много странно.

— Какво?

— Не си спомням какво точно. Огледа ме и каза, че съм надебелял. Представяш ли си, тя ми го каза. И тогава ми каза: „Бягай, Зайко, времето ти в зеленчуковата леха свърши“. Или нещо такова. Никой не ми вика Заек, ето това ме впечатли. Това беше преди две години, май през есента. Оттогава не съм я виждал.

— Кажи ми истината, сега. През тези десет години, не си ли имал други жени?

Той се връща назад в мислите си, припомня си няколко сумрачни места, стая в Полско-американския клуб, където отборът на „Верити“ организираше годишния си купон, едно кльощаво плоско момиче с хрема, даже не си беше съблякла сутиена и пуловера; и след това един странен епизод на плажа в Джърси, докато Дженис и Нелсън бяха в увеселителния парк, а той се беше върнал от плажа по бански, спомня си почукването на вратата на кабинката и едно тъмнокожо момиче, придружавано от две хилави момчета, които я предлагаха за пет или седем долара, в зависимост от услугата, която желае. Беше му трудно да разбере диалекта й и я беше накарал да повтори — със сведен поглед, докато момчетата с нея се подсмиваха — „чукане“, „свирка“. Уплашен, той бързо беше затворил паянтовата врата пред тях, заключил я беше, като че ли бяха заплашили да го наранят, и беше свършил с лице към стената. Стената миришеше на влага и сол. Казва на Дженис:

— Знаеш, че откакто се случи онова с Беки не си падам толкова по секса. Приисква ми се, но после нещо ме потиска.

— Помогни ми да стана.

Дженис стои пред телевизора, екранът му прилича на угаснала пепел, мъртъв огън. Сваля дрехите си бързо. Гърдите й с тъмни зърна увисват като тръбички и се полюшват, докато си сваля чорапогащника. Тенът й рязко свършва под шията й. Предишни лета понякога в неделя ходеха на басейна в Западен Брюър, но хлапето стана прекалено голямо, за да идва с тях, и сега вече никой не ходеше. Не са ходили на плаж, откакто Спрингърови откриха Поконос. Пълни с дървеници мътни езера, притиснати сред сенчести зелени дървета: Заека мрази това място и никога не ходи там, не ходи никъде, прекарва отпуските си из къщата. Навремето си мечтаеше да отиде на юг, във Флорида или Алабама, за да види нивите с памук и алигаторите, но това беше момчешка мечта, която умря заедно с бебето. Беше ходил в Тексас веднъж и това явно беше достатъчно. Гола, със стиснат между устните език, Дженис непохватно разкопчава ризата му. Той безчувствено й помага, доразкопчава се сам. Панталонът и най-накрая обувките. Чорапите. Въздухът го познава, дневният въздух още се застоява, летният въздух пламти по кожата, която никога не вижда светлина. Двамата с Дженис не са правили любов на светло от години. В това време Дженис го пита:

— Не ти ли харесва да гледаш? Навремето толкова ме беше срам.

Те вечерят в сумрака, все още голи, сандвичи със салам, които тя приготвя, и пият уиски. Къщата им остава тъмна, въпреки че другите около нея, досущ като тяхната, се осветяват. Тези съседни светлини и колите, които минават по „Виста Кресент“, хвърлят полегати свидетели в стаята им, отворените рафтове приличат на сенки на остри мечове, лампата хвърля сянка с формата на носорог, Нелсън се усмихва от училищната снимка в картонена рамка върху полицата, изпод запазващите спомена светлосенки на цветовете. За да разберат кога се е стъмнило напълно, Дженис включва телевизора и те отново се любят на фона на синкавите проблясъци на макетите на ракетата, имитиращи изстрелването, на стачкуващите пред разбитите магазини, на гребната лодка, акостирала във Флорида, след като е прекосила Атлантика, на комедиите и мелодрамите, на великите сиви лица, изплъзващи се като живак. Тялото й прилича на тясна ивица пясък, устата й — огромна черна пропаст, очите — дупки с искри в тях, а собственото му тяло — голо пространство, осветено от бомбардировките, безмълвно избухващи образи, по-груби от опитните игриви докосванията на Дженис, които пробягват по него, без да го наранят. Тя се извива и излива върху него месеците на нови познания, апетитът й го плаши, знаейки, че не може да го задоволи, както не може да задоволи апетита на Земята за смърт. Вината й се превръща в любов, любовта й — в ярост. Първият път беше прекалено бързо, но вторият беше сладък, със старание и пот, третият — напрегнато сладък, творение почти изцяло на духа, а четвъртият път — понеже четвърти път нямаше — беше тъжен. Обяздвайки бедрата му, с осветени от блещукането на телевизора разтворени срамни устни, тя свежда глава, косата й гъделичка корема му, и изплаква студени сълзи, като звезден прах, над отпуснатата кожа, която я е предала.

— Господи! — казва той. — Забравих, че трябваше да отидем у майка ми.

Сънува, че двамата с Чарли Ставрос карат на север една малка аленочервена тойота. Скоростният й лост е тънък като молив и той се притеснява, че ще го счупи, докато превключва скоростите. Освен това е с обувки за голф и му е трудно да натиска педалите. Ставрос седи до шофьорското място и обсъжда проблема с типичното си бавно мрънкане, а квадратните му, окичени с пръстени ръце, властно жестикулират. Линдън Джонсън го е помолил да стане вицепрезидент. Имали нужда от грък. Би искал да приеме, но не иска да напуска Брюър. Затова сега водят преговори да преместят поне лятната резиденция на Белия дом в Брюър. Има много свободни парцели, където да го построят, обяснява Чарли. Заека си мисли, че може би това е шансът му да се измъкне от печатницата и да си намери работа зад бюро. Бъдещето е в услугите и софтуера. Изпълнен с надежда, той казва на Ставрос: „Мога да ближа марки“. И му показва езика си. Пътуват по голяма магистрала на север към изоставените въглищни мини и оттам към пустошта на Пенсилвания. Но тук, в този регион с гори и езера, един чудат бял град изниква до магистралата — възвишение след възвишение от високи, подредени в редица къщи, бели като чаршафи, скупчени на хоризонта, един огромен град. Странно, че няма име. Те отбиват в покрайнините покрай някаква аптека и Ставрос му подава карта. На Заека му е трудно да разбере къде точно се намират. Столицата, отбелязана с око на бик, се казва просто Възход.

Възход, Възход… сънят е толкова неприятен, че той се събужда с главоболие и ерекция. Усеща члена си изтънял като стъкло и болезнен от многото секс с Дженис. Леглото до него е празно. Спомня си, че си легнаха след два, когато екранът на телевизора издаваше само бръмчащ звук. Чува звука от прахосмукачката от долния етаж. Станала е.

Облича домашните си дрехи, закърпени памучни панталони и блуза с поло яка с цвят на праскова, и слиза долу. Дженис е във всекидневната и чисти, бута сребърната тръба на прахосмукачката напред-назад. Поглежда към него, изглежда стара. Сексът състарява. Свещениците са като момчета, старите моми побеляват чак след петдесетте. А ние, останалите, дяволът ни разяжда отвътре. Тя му казва:

— Има портокалов сок и едно яйце в тигана. Само да довърша тази стая.

Той оглежда къщата от масата в трапезарията. Вижда кухнята от едната страна и всекидневната, от другата. На сутрешната светлина мебелите, които определят живота му, изглеждат като паднали от Марс: фотьойл, покрит с изкуствена материя, оживена от сребърна нишка, диван с възглавнички на баклавички, ниска масичка, имитация на античен дърводелски тезгях, парче дърворезба, което всъщност е настолна лампа; нищо не е създадено, за да служи пряко на целите си; приспособления, направени да устоят на времето; нищо не идва пряко изпод човешка ръка. Мебели, сред които Заека е живял, но така и не е опознал; изработени от материали, чиито имена не знае, износени като на витрина на универсален магазин, остарели без нито веднъж да се подчинят на тялото му. Портокаловият сок е кисел, дори не е натурален замразен, а някаква химия с вкус на портокал.

Чуква яйцето си в тигана, намалява огъня и виновно се сеща за майка си. Дженис изключва прахосмукачката, приближава се, сипва си кафе и сяда срещу него да му прави компания. От недоспиването под очите й има тъмносини кръгове. Той я пита:

— Ще му кажеш ли?

— Предполагам, че ще трябва.

— Защо? Не искаш ли да го задържиш?

— Какво говориш, Хари?

— Задръж го, ако това те прави щастлива. Аз явно не успявам, така че давай, докато се наситиш.

— Ами ако никога не се наситя?

— Тогава ще трябва да се ожениш за него.

— Чарли никога не би се оженил.

— Кой го казва?

— Той сам го каза веднъж. Попитах го защо и той не ми отговори. Може би има нещо общо с онзи шум на сърцето. Но това беше единственият път, когато говорихме по този въпрос.

— За какво изобщо си говорите двамата? Освен в каква поза да го направите следващия път.

Можеше да подскочи при тази подигравка, но тя не го прави. Спокойна е, открита и суха тази сутрин и това го радва. Една по-сурова жена, която не познава, се разкрива пред него. Имаме струни, които някой друг трябва да дръпне.

— Не си говорим много. Обсъждаме разни дребни неща, това, което виждаме през прозореца, нещата, които сме правили като деца. Той обожава да ме слуша. Като малък е живял в най-бедната част на Брюър, градче като Маунт Джъдж му се е струвало прекрасно. Вика ми богата кучка.

— Дъщерята на шефа.

— Недей, Хари. Говорихме за това снощи. Ти не можеш да разбереш. Нещата, които обсъждаме, ще ти се сторят глупави. Чарли наистина има дарбата да превръща всичко във вълнуващо преживяване — вкусът на храната, небето, клиентите, които влизат в автосалона. Ако успееш да преминеш през защитната му стена и тази маска на суров тип, ще видиш, че е много схватлив и любвеобилен. Снощи, когато ти си тръгна, той се почувства ужасно, че те предизвика да кажеш повече, отколкото искаше. Мрази да спори. Обича живота, наистина, Хари. Той обича живота.

— Всички го обичаме.

— Всъщност не е точно така. Мисля, че начинът, по който нашето поколение е възпитано ни пречи да обичаме живота. А Чарли го обича. Това е като дневната светлина. Искаш ли да ти кажа нещо?

— Естествено — съгласява се той, съзнавайки, че ще го заболи.

— Любенето през деня е най-приятно.

— Добре. Успокой се, казах ти да задържиш копелето.

— Не ти вярвам.

— Само при едно условие. Опитай се детето да не разбере. Майка ми вече знае, хората, които й ходят на гости, са й казали. Целият град знае. Ясно е като бял ден.

— Престани — казва Дженис и се изправя. — По дяволите майка ти, Хари. Единственото нещо, което е направила за нас, е да трови брака ни, а сега се дави в отровата на живота си. Радвам се, че умира.

— Господи, не говори така.

— И защо не? И тя би говорила така, ако бях на нейно място. За коя искаше да се ожениш? Кажи ми, коя щеше да е достатъчно добра за теб? Коя?

— Сестра ми — предлага той.

— И нека ти кажа още нещо. Отначало с Чарли, всеки път, когато се чувствах гузна и не можех да се отпусна, се сещах за майка ти и за това как се отнася не само с мен, но и с Нелсън, собственият й внук, и тогава си казвах: „Е добре, мой човек, пъхни ми го“, и веднага свършвах.

— Добре, добре, спести ми подробностите.

— Писна ми, толкова ми писна да ти спестявам разни работи. Има дни, в които — от това признание тя се натъжава и сякаш някаква мрежа се спуска върху лицето й, което се загрозява от опъна — има дни, в които съжалявам, че тогава се върна. Ти беше красив безмозъчен мъж, а аз трябваше да гледам как този мъж умира с всеки ден.

— Снощи не беше толкова зле, нали?

— Не. Беше толкова хубаво, че чак се ядосвам. Страшно съм объркана.

— Ти си объркана още от раждането си, малката — и добавя. — И ако изобщо съм умирал, ти си ми помагала през цялото време.

Докато казва това, той изпитва желание отново да я чука, да види дали може пак да се разтвори за него. Снощи за няколко минути се беше превърнала в един огромен език, устата му сякаш беше залепена за нейната като ембрион, в който клетките още не са започнали да се делят.

Телефонът иззвънява. Дженис вдига слушалката от стойката на кухненската стена и казва:

— Здравей, татко. Как беше в Поконос? Добре. Знаех си, че така ще се почувства. Тя просто имаше нужда да бъде оценена. Разбира се, че е тук. Давам ти го — и тя подава слушалката на Хари. — За теб е.

Гласът на стария Спрингър е тънък, умилкващ, почтителен.

— Как е, Хари?

— Не е зле.

— Още ли си навит за баскетболния мач? Дженис спомена, че си питал за билетите за мача на „Бластс“ утре. Държа ги в ръката си, три билета точно под първа база. Управителят ми е клиент от двайсет години.

— Добре, страхотно. Детето спа у Фознахтови тази нощ, но ще отида да го взема. На стадиона ли ще се срещнем?

— Най-добре да дойда да ви взема, Хари. С удоволствие ще дойда да ви взема с колата. Така твоята ще остане за Дженис.

В гласа му има някаква нотка, която преди не съществуваше, нежна, ласкателна, като че ли придумва инвалид. И той знае. Целият свят знае. Ще го напишат във „Ват“ следващата седмица. ЖЕНА НА ПЕЧАТАР ЧУКА МЕСТЕН ПРЕДСТАВИТЕЛ ПО ПРОДАЖБИТЕ. Грък заема силни антивиетнамски позиции.

— Хари, как е майка ти със здравето? — продължава да се подмазва Спрингър. — Двамата с Ребека сме много загрижени. Много загрижени.

— Баща ми казва, че няма промяна. Процесът е бавен, нали знаеш. А с днешните лекарства могат да го забавят още повече. Тази седмица ми се щеше да отидем в Маунт Джъдж да я видим, но не успяхме.

— Когато отидете, Хари, предай й нашите поздрави. Предай й поздрави.

Повтаря всичко по два пъти. Сигурно е получил франчайзингът с „Тойота“, защото японците са го разбрали при повтарянето.

— Непременно. Искаш ли пак да се чуеш с Дженис?

— Не, Хари, твоя е — шегичка. — Ще дойда към дванайсет и двайсет, дванайсет и половина.

Затваря. Дженис е излязла от кухнята. Намира я във всекидневната да плаче. Отива до нея, коленичи и я прегръща, но действията му са като сценични указания, които изпълнява вдървено. Едно копче на блузата й се е разкопчало и бледата извивка на гърдата й в сутиена се смесва с горещия й дъх в ухото му. Тя казва:

— Ти не можеш да разбереш колко беше добър. Не секси или забавен, или нещо подобно, просто добър.

— Естествено, че разбирам. Познавам някои добри хора. Карат те да се чувстваш добре.

— Карат те да чувстваш, че всичко, което правиш и си, е добро. Той не ми повтаря като теб час по час колко съм тъпа, въпреки че е много по-умен, отколкото можеш да си представиш. Щеше да отиде в колеж, ако не беше грък.

— О, да не би да не пускат гърци? Негрите са прекалено много ли?

— Говориш противни неща, Хари.

— Това е защото на мен никой не ми казва колко съм добър — казва той и се изправя. Под него тилът й изглежда уязвим. Един добър карате удар ще го съсече.

Чакълът по алеята отвън изпращява, прекалено рано е за Спрингър. Хари отива до прозореца. Светлосин фюри. Вратата до шофьора се отваря и оттам излиза Нелсън. От другата страна излиза Пеги Гринг със слънчеви очила и мини пола, изпод която едрите й бедра проблясват като пръстите на крупие. Нещастието от това, че е изоставена, я прави припряна, експедитивна. Тя бегло поздравява Хари, очилата й скриват очите й, които Хари знае от ученическите години, че сочат на североизток и на северозапад. Двете жени отиват в кухнята. От подсмърчането на Дженис Хари подразбира, че текат излияния. Той излиза навън, за да довърши работата в градината, която започна снощи. Навсякъде около него, в задните дворове на „Виста Кресент“ чак до хоризонта на „Пен Вилас“ с комините на барбекюта и алуминиевите простори, други мъже също са излезли, звукът на косачката ехти от къща на къща, движенията му, навеждането и изправянето се понасят навън като отразени в късчета огледало, изсипани от горещото пусто небе. Съседите им пристигат с камиони с мебели и си тръгват със същите тези камиони. Срещат се само за да подписват безплодни петиции за по-добра канализация и по-бърза противопожарна защита. Нелсън излиза и го пита:

— Какво става с мама?

Той изключва косачката:

— Какво прави?

— Седи на масата с г-жа Фознахт и си изплаква очите.

— Още ли? Не знам, хлапе, нещо е разстроена. Едно нещо трябва да научиш за жените, тяхната химия е различна от нашата.

— Но мама почти никога не плаче.

— Значи това може да й се отрази добре. Наспа ли се снощи?

— Горе-долу. Гледахме един стар филм за кораби с торпеда.

— Ходи ли ти се на мача на „Бластс“?

— Естествено.

— Но май не много, а?

— Не обичам спорта толкова много, татко. В него има прекалено много надпревара.

— Такъв е животът. Кучетата се изяждат.

— Мислиш ли? Защо хората не могат да са добри? Да споделят всичко?

— Така ли мислиш? Защо тогава не споделиш тази косачка с мен? Побутай я малко.

— Дължиш ми издръжката — докато Заека му подава един долар и две монети от по двайсет и пет цента, момчето казва:

— Пестя за мотор.

— Успех.

— А и татко…

— Да?

— Мисля, че трябва да ми даваш по долар и двайсет и пет на час. И пак ще ми плащаш под минималната държавна надница.

— Виждаш ли? — казва му Заека. — Кучетата се изяждат.

Докато се мие вътре, измъквайки стръкчета трева от ръкавите си, и си слага лепенка в основата на палеца (това беше нежно място; в училище се говореше, че можеш да разбереш колко чувствено е едно момиче по това колко дебела е тази част от ръката й), Дженис влиза в банята, затваря вратата и казва:

— Реших да му кажа. Ще му кажа, докато сте на мача.

Лицето й е изопнато и изпито. Влажни петна блестят отстрани на носа й. Подсмърчанията й отекват в облепените с плочки стени. Колата на Пеги Гринг изръмжава, докато си тръгва.

— Ще кажеш какво на кого?

— Ще кажа на Чарли. Че всичко свърши. Че ти знаеш.

— Казах ти да го задържиш. Не прави нищо поне днес. Успокой се. Пийни нещо. Гледай някой филм. Гледай пак онзи космически филм, ти проспа най-хубавите моменти.

— Това е страхливо. Не. Двамата с него винаги сме били честни един към друг и трябва да му кажа истината.

— Мисля, че просто си търсиш извинение да го видиш, докато съм заклещен на стадиона.

— Естествено, че ще си помислиш така.

— Ами, ако поиска да спиш с него?

— Няма.

— Да предположим, че поиска, като подарък за раздяла.

Тя се втренчва в него предизвикателно: тъмен поглед, кален в пещта на предателството. Мисълта го поразява: израстването е предателство. Друг път няма. Не можеш да стигнеш някъде, без да си тръгнеш от другаде.

— Тогава ще го направя — казва.

— И къде ще го намериш?

— Във фирмата. През лятото в събота остава там докъм шест.

— И какъв аргумент ще му дадеш? За това, че искаш да скъсате?

— Ами, това, че си разбрал.

— Ами, ако те попита защо си ми казала?

— Ясно е защо съм ти казала, казала съм ти, защото съм ти жена.

Изпод клепачите й се търкулват сълзи и напрежението в лицето й се отпуска като при Нелсън, когато споделя някаква тревога — двойка в училище или дребна кражба, или пък главоболие. Хари се противопоставя на желанието си да я прегърне, не иска пак да се почувства вдървен. Тя залита, опитвайки се да се задържи права, докато хлипа, сяда на ръба на ваната, найлоновата завеса се опира в рамото й.

— Няма ли да ме спреш? — казва накрая.

— За какво да те спра?

— Да се видя с него!

Сега, когато този богат дар на скръбта й му се предлага, той може да си позволи да бъде жесток. Хладно казва:

— Не, виж се с него, щом искаш. Стига аз да не трябва да се виждам с копелето.

Избягвайки лицето й, той се поглежда в огледалото на шкафчето — едър, порозовял блед мъж, чиято брадичка вече се обезформя, тънките му устни са присвити в нещо като усмивка.

Чакълът в алеята отново изхрущява. От прозореца на банята той вижда квадратния сиво-кафяв капак на новата тойота комби на Спрингър и казва на Нелсън:

— Дядо е. Хайде да тръгваме.

А на Дженис казва:

— Спокойно, малката. Не предприемай нищо.

Сядайки до тъста си, закопчавайки тънките като спагети предпазни колани, той изпява:

— Купи ми малко фъстъци и захаросани пуканки.

Стадионът е в северната част на града, до която се стига през едно кръстовище детелина, покрай тухлените сгради на две стари трикотажни фабрики, по трилентова магистрала, покрай която през последните няколко години редица крайпътни ресторанти започнаха да се провъзгласяват за пенсилванско-холандски, с огромни реклами на холандци и шестоъгълни неонови табели ИСТИНСКА ХОЛАНДСКА КУХНЯ „ПЕНСИЛВАНИЯ“. ХОЛАНДСКА БИРА. Опитваха се да продават това, което едно време не можеха. Превръщаха мазната пържена храна и тестените изделия, от които дори на прасетата биха им излезли пъпки, в туристическа атракция. Минават покрай мястото на панаира, където всеки септември се събираха едни и същи раздърпани мошеници, и фермерите водят смърдящия си добитък, а Серафина — египетската изкусителка събличаше дрехите си за всеки селяндур, който й дадеше по някой долар отгоре. Първата гола жена, която беше виждал, беше Серафина, или майка й. Оставаше по обувки с високи токчета и черна маска и се навеждаше назад, разтваряше краката си и тръпнеше под ритъма на танца, движейки се в полукръг така, че всички изпънати глави (за късмет той беше висок още тогава) можеха да видят част от цепката й, вълнуващата гънка, от която им се повдигаше, непохватно прикрита със сноп коса, която на него му изглеждаше като залепена. Залепена прежда? Не беше сигурен. Не можеше да си го представи.

Спрингър клати глава за стачките в Йорк:

— Снайперистки обстрел четири поредни нощи, Хари. Накъде е тръгнал този свят? Толкова сме беззащитни, това ме поразява, толкова сме беззащитни срещу неколцина насилници. Всичките ни институции се основават на доверие.

Нелсън се намесва:

— Това е единственият начин да получат справедливост, дядо. Законите ни защитават собствеността, вместо хората.

— Провалят собствените си цели, Нели. Много бели мъже с добри намерения, като самия мен, се обръщат срещу чернокожите. Бавно, но сигурно се настройват срещу тях. Не само, защото Виетнам победи, а заради реда и закона по улиците. За това гласува обикновеният човек. Прав ли съм, или не съм, Хари? Станал съм толкова старомоден, че вече не вярвам на собствените си преценки.

Хари си спомня, че някакъв дядка, отстрани на малката сцена, се беше протегнал изотзад и беше сложил ръка между краката й, провиквайки се „Аха!“. Тя беше спряла да танцува и гледаше втренчено през маската си. Всички притихнаха, дядката изненадващо събра в себе си достатъчно кръв, за да се изчерви. „Аха!“ Хари никога не забрави този триумфален вик, като че ли мъжът беше хванал в капан безценно животинче. „Аха!“ Той се привежда напред и отговаря на Спрингър:

— Нещата се развалят. Храната се разваля, хората се развалят, като че ли цялата държава се разваля. Сега черните имат повече от всякога, но може би им се струва все по-малко. Всички сме възпитани да искаме разни неща, но светът, като че ли не е достатъчно голям за всичките тези желания. Не знам. Не знам нищо.

Старият Спрингър се засмива; изсумтява, изръмжава, а малкият му сив мустак се слива със стърчащите от ноздрите му косъмчета:

— Чу ли за Теди Кенеди тази сутрин?

— Не, какво за него?

— Нели, запуши си ушите. Забравих, че си в колата, иначе изобщо нямаше да го споменавам.

— Какво, дядо? Какво е направил? Да не би някой да го е застрелял?

— Очевидно, Хари… — Спрингър говори с ъгълчето на устата си, все едно да предпази Нелсън, но все пак достатъчно силно, че детето да може да го чуе. — Май е изхвърлил някакво момиче от Пенсилвания в една от реките в Масачузетс. На мене ми изглежда като хладнокръвно убийство.

Погледнато отстрани лицето на Спрингър изглежда като издялано от розов камък, с румени петна на мястото, където скулите му изпъкваха, и топка червенина там, където започваше носът му. Едно нетърпеливо изострено лице, набръчкано от постоянната усмивка на търговеца. Поне едно нещо е сигурно при определянето на типа, задниците, които трябва да целунеш, са точно определен брой.

— Хванали ли са го? В затвора ли е, дядо?

— О, Нели, никога няма да вкарат някой Кенеди в затвора. Сега ще заличат отпечатъците, ще заличат уликите. Това е истински позор.

Заека пита:

— Как така е хвърлил някакво момиче?

— Намерили са я в колата му, която била обърната във водата до някакъв мост, забравих как се казваше, близо до един от онези острови. Станало е снощи и той не отишъл в полицията, докато те не дошли и почти не го арестували. И на това му викат демокрация, Хари, ето това е иронията.

— А ти какво му викаш?

— Викам му полицейска държава, управлявана от семейство Кенеди, ето какво му викам. Това семейство иска да купи държавата, още откакто онези Брахмини в Бостън отрязаха стария Джо. И след това се съюзи с Хитлер, докато беше човек на Ф. Д. Р.11 в Лондон. А сега принудиха младата вдовица да се ожени за онзи богат грък, да не би да им свършат американските парички. Не че тя е самата невинност, както я описват във вестниците, двамата са си лика-прилика. Ти какво мислиш, Хари? Глупости ли говоря? Вече съм толкова изкуфял, че не се чувам какво говоря?

Аха.

— Мисля — казва Хари — че си прав. Трябва да се присъединиш към младежта и да си купиш бомба.

Спрингър отмества поглед от пътя (жълтите извивки на рекламата на „Макдоналдс“ проблясват покрай тях, лъскавите колонки на една бензиностанция отразяват обедното слънце на хиляди парчета), за да види дали е прекалил. Господи, колко внимателни трябва да са хората един с друг. Ърл Енгстръм беше прав поне за това — по-добре да правиш бизнес с предмети, Спрингър казва, угоднически усмихнат, разкривайки порцеланови зъби изпод сивия мустак:

— За Кенеди ще кажа обаче, че не ме вбесяват толкова, колкото Ф. Д. Р. Ето това е луд мъж, Хари, толкова луд, че умря от червеи в мозъка. На семейство Кенеди им прави чест, че не се опитаха да обърнат икономиката с краката нагоре в полза на бедните, а си караха със старата система, така както я бяха наследили.

Нелсън се обажда:

— Били Фознахт казва, че когато пораснем, ще отхвърлим Системата.

Спрингър не го чува, потънал във виденията си за лудост и корупция по върховете.

— Опита се да обърне всичко в полза на негрите и белите боклуци и когато това не стана за цели осем години, подмами дребните японци да нападнат Пърл Харбър, за да предизвика война, която да го извади от Депресията. Затова водим тези войни, вярваш или не, за да измъкнат демократите от лудата им икономика. Виж, Л. Б. Дж. щом получи четиригодишния си мандат веднага отиде във Виетнам, където никой не ни искаше, само и само да вкара цветнокожите в/Икономиката. Л. Б. Дж. беше човек на Ф. Д. Р. Труман направи същото в Корея. Историята е това, което ме крепи, наречи ме стар глупак, ако искаш. Какво е твоето мнение, Нелсън?

— Снощи по телевизията гледахме един стар филм за войната с японците в Тихия океан. Една малка лодка потъна и капитанът или какъвто там беше проплува километри със счупен гръбнак, влачейки един друг.

— Това е работа на Кенеди — казва Спрингър. — Чиста пропаганда. Направили са този филм, защото стария Джо притежаваше повечето от филмовите студиа. Вложи парите си в киното, докато всички честни бизнесмени, които създадоха тази държава, останаха само с по една риза на гърба си. Чувал съм, че се бил съюзил с онези еврейски комунисти.

Заека казва на Нелсън:

— Там е леля ти Мим, сега, с онези комунисти.

— Красива е — казва Нелсън. — Виждаш ли си леля Мим?

— Не толкова често, колкото би ми се искало, Нели. Тя обаче наистина е впечатляваща, виж за това си прав. Имаш право да се гордееш с нея. Хари, притесняваш ме с твоето мълчание. Може пък аз да не съм прав, може да греша. Кажи ми какво мислиш за състоянието на държавата ни. С тези размирици навсякъде, и това полско момиче, тя е някъде от Уилямспорт, изнасилена и удавена, докато бъдещият президент си гледа кефа. Няма да се изненадам, ако се окаже и бременна. Нели, не е редно да слушаш тези неща.

Хари се протяга схванат и недоспал. Наближават стадиона и едно чернокожо момче им показва къде да паркират.

— Мисля — казва той, — че Америка все още е единственото място за живеене.

Нещо се е объркало. Мачът е скучен. Космическият танц на мъжете в бяло не го омагьосва, не успява да разгадае скрития зад насечените далечни движения смисъл. Въпреки че баскетболът е неговият спорт, Заека си спомня величието на онази ширнала се трева, опасното вълнуващо чувство, когато към теб лети висока топка, приближаването на увеличаващата се точка, изплющяването на кожата при хващането, традиционното безгрижие на наведените глави, докато играчите припкат към пейката, ритуалните побутвания и присвивания на рамене и нервната любезност на батсмана. Тук имаше повече красота от фучащата красота на баскетбола, красота, пречистена от селските ливади, игра на уединението, на изчакването питчърът да извърти погледа си към първа база и да стреля бързо като светкавица, игра, чийто вкус на слюнка и прах, и трева, и пот и слънце олицетворяваше самата Америка. Седнал зад първа база между сина си и тъста си, докато слънцето почива върху бедрата му, с навита на фуния програма в ръка, Заека чака тази красота да се надигне към него през аплодисментите и ритмичните замени, чака тази традиционна национална магия, напомняща му за младините. Нещо обаче се е объркало. Публиката се е разпръснала; зад маркираната част на игрището стои една групичка, на зелените полегати седалки са се излегнали няколко момчета. Разпръснати, шумни и закоравели. Само пияниците, тези, които правеха залозите, сакатите, старците и престъпниците идваха на стадиона в събота следобед. Подвикванията им са груби и вулгарни. „Натикай му го в гърлото, Спийди!“, „Убий черното копеле!“. Заека копнее да предпази играта от тълпата, поезията на пространството и бездействието е прекалено изтънчена, развива се прекалено бавно. А самите играчи — равнодушни професионалисти, всеки решен да изпълни личната си мечта да успее, да пробие в голямата лига и при големите пари, пари, с които може да си купи собствена алея за боулинг — изглеждат като всички професионалисти, не като мъже, които играят игра, защото всички мъже са момчета, които времето се опитва да надхитри. Изоставили са галантните преструвки. Само експлозиите в оранжево върху екипите им, под написа „Бластс“, напомнят за стария свят на хералдическа местна лоялност. Брюър срещу Хейзълтън и на кой му пука? Във всеки случай не и на Спрингър — докато гледа, устните му разсеяно се движат, като че ли пресмята наум стари сметки. Не и на Нелсън — екранът на действителността е прекалено голям за детето, липсва му постоянния коментар по телевизията, дръзките реклами. Вежливо неизказаното му разочарование дразни Хари, пречи на играта да се надигне и да изпълни онази страховита пропаст, която зейна в него след признанието на Дженис. Лигите с осем отбора от детството му са се изпарили заедно със знамето с четирийсет и осем звезди. Играчите от трета база вече не дъвчат тютюн. Играта се проточва с досадна суматоха при организирането на стратегията, смяна на играчите и умишленото разхождане по терена, забавяйки края. Хейзълтън печели със 7 на 3. Старият Спрингър въздиша, като че ли току-що се е събудил след дрямка в неудобно положение. Той избърсва капка бира от мустака си:

— Май нашите не можаха да спечелят за тебе, Нели — казва той.

— Няма нищо, дядо. Играта беше добра.

Той се обръща към Хари в желанието си да каже нещо:

— Обаче онзи младият Текстлър е новодошъл.

Хари е раздразнен и замаян от двете бири на слънце. Не кани Спрингър вътре, а просто му благодари за всичко. Къщата е тиха като космоса. На кухненската маса лежи запечатан плик, адресиран просто „Хари“. В писмото вътре, написано с неуверения почерк на Дженис, с леко наклонени, скъпернически сбити букви, пише:

„Джен“ — името й от времето, когато работеше в „Кролс“ като продавачка на солени ядки и на джобчето на униформата й беше избродирано името Джен. В онези дни през някои следобеди те отиваха в апартамента на Линда Хамашер на „Осма“. Хоризонтални розови лъчи на слънцето, докато залязваше зад огромната сива цистерна за газ. Чудото, когато тя му позволяваше да свали всичките й дрехи. Тогава имаше повече бельо: жартиери за разкопчаване, ластикът на чорапите й оставяше белези по кожата й. Джен. Това име за нея съдържаше всичките тези петнадесет години; досега бележките, които му беше оставяла из къщата, бяха подписани просто с „Дж.“

— Къде е мама? — пита Нелсън.

— Отишла е в Поконос — казва Заека, притискайки писмото към гърдите си, в случай че момчето се опита да го прочете. — Тръгнала е с маминка, краката й още повече са я заболели в тази жега. Знам, че ти звучи странно, но понякога така се случва. Двамата с теб можем да хапнем в „Бургер Блис“ довечера.

Лицето на момчето, изпъстрено с лунички и обрамчено от косата, която покрива ушите му, със стиснати пухкави устни и очи, хлътнали от страх да не направи грешка, изглежда погълнато, сякаш го слуша, както когато беше двегодишен, и бягството и смъртта шумоляха над него. Вероятно тогавашните му преживявания оформят това, което казва сега. Той уверено отговаря на баща си:

— Тя ще се върне.

Съботното утро е влажно и топло. По новините в осем часа казват, че през нощта отново са се чували откъслечни изстрели в Йорк и западната част на щата. Полицейският началник на Едгартаун, Доминик Дж. Арена, се очаква формално да предяви обвинения към сенатор Кенеди за напускане на мястото на злополуката. „Аполо-11“ е в орбита около Луната и „Игъл“ се подготвя за историческото си кацане. Заека не спа добре, изключва телевизора и тръгва да се разхожда по моравата, за да прогони главоболието от черепа си. Къщите в „Пен Вилас“ са притихнали, само от време на време по някоя кола изръмжава на път за католическата литургия. Нелсън слиза долу около девет, и след като му приготвя закуска, Хари пак си ляга с чаша кафе и неделния брой на „Брюърския Стандарт“. На първата страница на този нелеп вестник кучето Снупи лежи замечтано пред къщичката си и скоро Заека заспива. Хлапето изглеждаше уплашено. Момчето извиква и един беззвучен балон излиза от устата му. Когато се събужда, електронният часовник показва единайсет без пет. Малката стрелка се върти и върти, цяло чудо е, че винтчетата не се износват и превръщат в прах. Заека се облича — чиста бяла риза, от уважение към неделния ден — и слиза долу за втори път, все още с боси крака, усеща трохите под краката си, ергенско чувство. Къщата му изглежда огромна, изцяло негова. Взима телефонния указател и търси.

Не набира номера, просто гледа името и цифрите, като че ли очаква да види жена си, по-малка от точица, да изпълзява измежду буквите. Набира един номер, който знае наизуст.

Баща му отговаря:

— Да?

Отегчен глас на човек, готов да затвори на някой луд или продавач.

— Татко, здравей. Хей, надявам се, че не сте ни чакали онази вечер. Не можахме да дойдем и дори не успях да се добера до някой телефон.

Кратка пауза, не много продължителна, но достатъчна, за да му подскаже, че наистина са ги чакали.

— Не, решихме, че нещо се е случило, и си легнахме, както обикновено. Знаеш, че майка ти не се хаби да се оплаква.

— Да. Ами, виж, за днес.

Гласът на баща му става дрезгав, когато прошепва:

— Хари, днес просто трябва да дойдете. Ще й разбиете сърцето, ако не го направите.

— Ще дойда, ще дойда, но…

Старият мъж е обвил ръката си като фуния около слушалката и дрезгаво го приканя:

— Може да й е за последно, знаеш. Последният й рожден ден.

— Ще дойдем, татко, поне част от нас. На Дженис й се наложи да замине.

— Как така й се наложи?

— Доста е сложно, нещо свързано с краката на майка й в Поконос, снощи реши, че трябва да замине, и аз не знам. Няма нищо притеснително. Всички сме добре, просто тя не е тук. Хлапето е тук, обаче — и за да докаже това, той се провиква — Нелсън!

Никой не му отговаря.

— Сигурно е излязъл с колелото, татко. Цяла сутрин се мотаеше наоколо. Кога искаш да дойдем?

— Когато ти е удобно, Хари. В късния следобед. Елате, колкото можете по-рано. Ще ядем печено телешко. Майка ти искаше да направи и торта, но лекарят каза, че ще й дойде много. Купих една готова от „Хафалоуф“. С маслена глазура, нали тази ти беше любимата?

— Тя има рожден ден, а не аз. Какъв подарък да й взема?

— Просто елате, Хари, това ще бъде най-големият й подарък.

— Добре, ще измисля нещо. Обясни й, че Дженис няма да дойде.

— Както казваше баща ми, Бог да го прости: „Можем само да съжаляваме“.

Веднъж започнал да официалничи, баща му не може да се спре. Заека затваря. Колелото на хлапето — ръждясало старо колело, марка „Швин“, отдавна се кани да му купи ново, и двата му калника се търкат в гумите — не е в гаража. Нито пък фалконът. Там са само тубите с бензин, тубата с газ, косачката, оплетеният градински маркуч (явно Дженис го е ползвала последна), едно гребло с изпочупени зъбци и зимните гуми на фалкона. Заека обикаля замаяно около къщата повече от час, без да знае на кого да се обади, останал без кола не иска да влезе вътре при телевизора. Започва да скубе плевели от крайните лехи, където през онова първо вълнуващо лято в собствена къща Дженис беше посадила луковици на цветя и храстчета. Оттогава насетне не бяха правили нищо, просто гледаха как азалиите умират, радваха се на нарцисите и ириса и оставяха флокса и плевелите да се борят, докато летата се нижеха едно след друго; Природата се губеше в Природата. Той продължава да плеви, докато не започва сам да си се представя като плевел, а ръката си с големи грозни луни на ноктите — като ръката на Господ, която избира и убива. Влиза вътре, отваря хладилника и изяжда един суров морков. Отново взима телефонния указател и търси Фознахтови, има две семейства с тази фамилия и две Оливърови. Отнема му известно време, докато разбере, че това с буквата „м“ му е познато, „м“ като Маргарет, просто са сложили инициала, за да отблъскват неприличните обаждания, въпреки че ако беше на тази вълна скоро щеше да разбере, че инициалите означават необвързани жени.

— Пеги, здрасти. Хари Енгстръм се обажда. — Произнася името си с леко гордо натъртване, бяха в едно училище и тя го познава от годините, когато беше някой. — Чудех се дали Нелсън не си играе при вас с Били? Преди малко излезе с колелото и не разбрах къде отиде.

— Не е тук, Хари, съжалявам — гласът й е натежал от ледена студенина от това, което знае, нали Дженис й изпя всичко вчера. След малко тя пита по-топло:

— Как вървят нещата?

Той усеща равнопоставеното им положение: — Оли ме напусна, Дженис те напусна — здрасти.

Казва бързо:

— Чудесно. Виж, ако Нелсън намине, кажи му, че го чакам. Трябва да ходим при баба му.

Когато му казва довиждане, гласът й отново изстива, като огромното втренчено, ледено лице на всички, които знаят. Нелсън като че ли е единственият човек в страната, който не знае, и това го прави още по-ценен. Но когато момчето се връща със зачервено лице и потна коса от натискане на педалите, казва на баща си:

— Бях при Фознахтови.

Заекът примигва и кимва:

— Добре. От тук нататък трябва да си казваме всичко. За момента съм ти и баща и майка.

Двамата обядват. Студено месо по ливански с гарнитура от ръж. Тръгват пеша по „Ембърли“ до „Уайзър стрийт“ и хващат автобус №12 към Източен Брюър. Тъй като е неделя, налага им се да чакат двайсет минути под безоблачното безцветно небе. На спирката на болницата се качва тълпа посетители, изпълнили дълга си, замаяни, с увехнали цветя и прочетени книги в ръце. В черната река под моста бръмчат лодки и оставят набръчкани следи от бяла пяна по водата. Едно чернокожо хлапе не си помества крака от пътечката между седалките, когато Заека се опитва да слезе, и го настъпва.

— Големи крака — казва момчето на приятелчето си.

— Дебели устни — отговаря Нелсън на чернокожото момче, следвайки го. Двамата с Хари се опитват да открият някой отворен магазин. Винаги му е било трудно да купува подаръци за майка си. Другите деца подаряваха на майките си разни весели дрънкулки: евтини бижута, шишенца с тоалетна вода, кутии бонбони, шалчета. За майка му тези неща бяха прекалени или пък недостатъчни. Мим винаги й подаряваше нещо, което сама беше направила: плетени ръкохватки, ръчно нарисуван календар. На Заека не му се отдаваше да твори и затова й даваше себе си, трофеите си, заглавията във вестниците. Майка му изглеждаше доволна, съдбите я интересуваха повече от предметите. Но сега какво? Какво може да иска един умиращ? Образи на гротескни протези — ръце, крака, сърца на батерии — преминават през главата на Заека, докато двамата с Нелсън вървят из ослепително осветения, притихнал в неделния ден център на Брюър. Нагоре, близо до „Девета“ и „Уайзър“ намират отворена аптека. Термоси, слънчеви очила, пяна за бръснене, филмчета Кодак, найлонови бебешки гащички, но нищо за майка му. Иска да й вземе нещо голямо, нещо ярко, нещо, с което да я впечатли. Течен грим „Риългърл“, супер „Пленамини“, лакочистител, който не се размазва, депилатоар за крака. Цял рафт с шампоани оцветители, с различна усмихната мацка на кутията: снежно русо, датска пшеница, есенно кафяво-червено, парижка подправка, испанско черно вино. Нелсън го дърпа за ръкава на бялата му риза и го повежда към един рафт, на който един до друг се мъдрят лъскаво пакетирани машинка за подстригване „Санбийм“ и електрическа машинка за лъскане на обувки „Рото-шайн“.

— Тя вече не носи обувки, само чехли — казва той. — И доколкото си спомням, никога не се е подстригвала. Косата й се спускаше чак до кръста.

Вниманието му е привлечено от един овлажнител на въздуха за 12,95 долара. На картинката на кутията той прилича на дебела летяща чиния. Колкото и да се обездвижи, той ще бъде до нея. Но в Брюър през лятото е ужасно влажно. Може би през зимата радиаторите изсушават въздуха, тапетите се белят, кожата се напуква, може да й свърши работа. Ще бъде до нея ден и нощ, докато него го няма. Отива до една термобутилка „Кантлийк“ и една два и половина инча дебела лупа за четене, но се отказва, защото му се струват прекалено болезнени. Започва да му се повдига. Болката на света е като кратер, който всички сиропи и хапове не могат да запълнят. Стига до електрически масажор с гребен за скалпа „Куикийз“. На кутията му са изрисувани силуети на голи жени, които грациозно докосват раменете си. Лесбийки. Галят задната част на врата си и какво още, кутията оставя на въображението, с нещо, което прилича на четка за коса с кабел. 11,59 долара. Против ранички от залежаване. Може да й помогне. Може да я разсмее, погъделичка, да й бръмчи, това е животът. Животът е един масаж. Освен това струва с един долар по-малко от овлажнителя. Времето напредва. Нелсън го дърпа за ръкава. Иска сладолед с вкус на клен. Докато хлапето го яде, Заека купува картичка за подаръка. На нея един петел кукурига на фона на алено изгряващо слънце и от външната страна с крещящи зелени букви пише: „Чудесно е да стана РАНО… а от вътрешната страна…, за да ти пожелая Честит рожден ден, МАМО!“.

Рано. Мамо. Господи какви простодушни глупости има по света. Той все пак купува картичката, защото петелът е ярко оранжев и достатъчно весел, за да я впечатли. Погледът й невинаги е неясен, но може така да изглежда, защото непрекъснато търси думи. Играй на сигурно.

Навън светът е ярък и пуст. Двамата, баща и син, се чувстват напълно сами. Заека е стиснал обемистия пакет. Къде са се дянали всички? Има ли живот на Земята? Три пресечки по-надолу, по опустелите улици с размекнат асфалт, часовникът, който всъщност представлява една огромна слънчогледова пита в центъра на рекламната табела на бира „Сънфлауър“, показва, че наближава четири. Чакат на същия ъгъл срещу бар „Феникс“, където обикновено чака бащата на Хари, и се качват на автобус №16А до Маунт Джъдж. Те са единствените пътници, шофьорът им казва тайнствено:

— Всички слязоха.

Изкачват се нагоре покрай „Сити Парк“, покрай цистерната от Втората световна война, откритата естрада и тенис корта, и заобикалят хребета на планината. От едната им страна се простират бензиностанции и зелени канари, от другата — пропаст и, в далечината, виадукт. Докато хлапето зяпа през прозореца към планината, Заека го пита:

— Къде беше тази сутрин? Кажи ми истината?

Накрая момчето отговаря:

— На Айзенхауер авеню.

— За да видиш дали колата на мама е там ли?

— Май да.

— И беше ли?

— Да.

— Влезе ли?

— Не. Просто погледах през прозорците известно време.

— Знаеше ли на кой номер да гледаш?

— 1204.

— Точно така.

Слизат на „Централна“ до гранитната Баптистка църква и тръгват нагоре по „Джексън“ към дома на родителите му. Улиците не са се променили през целия му живот. Къщите бяха построени прекалено близо една до друга, за да остане място за празни парцели, и бяха прекалено солидни, за да бъдат съборени, от червеникави тухли с лилава нишка, материал, който като дете Заека си мислеше, че е напукан като устните му през зимата. Кленове и кестени засенчват изпъстрените с пънове морави, обрамчени от малки заградени с тел лехи чемшир и барбери. Всичките къщи са близнаци, стабилно построени, с полегати покриви, верандите им са с тухлени стени и над всяка дъбова врата с полегати стъкла намигва полукръгло прозорче с мрачни църковни цветове. Като малък Заека си мислеше, че това прозорче е дете на прозорците над олтара в Лютеранската църква и следователно божие дете, един златно — лилав всевиждащ пазач, поставен на място, покрай което той, баща му, майка му и Мим минаваха по десетки пъти на ден. Сега, когато влиза със сина си, самият той техен син, не чука; къщата на родителите му му се струва задушаваща. Часовникът на секцията във всекидневната показва едва 4:20 ч., но тъмнината вече се е настанила: тъмни мокети, плътни дръпнати завеси, мъртви тапети, цветя в саксии, пълзящи по стъклата на прозорците. Навремето майка му все се оплакваше, че живеят във вътрешната част на ъглова къща, но когато Болтерови, старите им съседи, починаха и тяхната част от къщата беше обявена за продан, никой дори не се поинтересува колко струва и една млада двойка от Скрантън я купи. Жената беше бременна и ходеше боса, а мъжът работеше нещо в новата фабрика за електронни компоненти на шосе 422. Семейство Енгстръм още живеят в тъмната половина. Предпочитат я. Слънчевата светлина изгаря. Бяха изпратили него, Хари, да блесне пред света, но самите те прегръщаха собствените си сенки тук. Пред къщата на съседите им от другата страна, през две циментови пътечки, разделени с ивица трева, където живееше старият методист, с когото майка му се караше кой да окоси ивицата трева, вече цяла година стои табела с надпис ПРОДАВА СЕ. Сега хората искат повече въздух и пространство, отколкото тези сгушени квартали по хълма могат да им предложат. Къщата му мирише на презерватив — на миризми, прикриващи други миризми, пластове време, восък и аерозолен спрей и смърт, миришеше на сигурност.

Някаква фигура, една сянка, се приближава откъм кухнята. Очаква да е баща му, но това е майка му, тътри се, облечена в халат за баня, но все пак изправена, движеща се. Тя се навежда напред, без да се усмихва, за да приеме целувката му. Сбръчканата й буза е топла, ръката, която се подпира на китката му, е кокалеста и студена.

— Честит рожден ден, мамо. — Той притиска масажора към гърдите си, прекалено рано е да й го подари. Тя се втренчва в пакета, като че ли той държи щит между тях.

— На шейсет и пет съм — казва тя, търсейки думите, от което изреченията й сякаш свършват по средата. — Когато бях на двайсет. Казах на приятеля си, че искам да ме застрелят. Когато бях на трийсет. — Странното потръпване на устните й, докато се опитват да оформят мислите й, втренченият й поглед, немигащият, неразбиращ взор в нищото, от който очите й сякаш гледат над всичко, плашат Заека с усещането за пълна слепота, с образа на черна дъска, от която всички те ще бъдат изтрити.

— Казала си на татко това?

— Не на баща ти. На друг. Срещнах баща ти по-късно. Този другият, радвам се. Че не е тук да ме види така.

— На мене ми изглеждаш доста добре — казва й Заека. — Дори не мислех, че ще си станала.

— Нелсън. Как ти изглеждам. На теб? — Това е начинът й да покаже, че е забелязала момчето. Винаги го е изпробвала, поставяла го е в отбранителна позиция. Никога не му прости, че не се превърна в копие на Хари, че толкова много прилича на Дженис. Тези малки Спрингърови ръце. Сега нейните ръце, които почиват върху колана на халата й, непрекъснато се мърдат в паралитично подръпване.

— Добре — казва Нелсън. Предпазлив е. Разбрал е, че смелостта и бързият отговор са най-добрата защита.

За да отклони вниманието от детето, Заека пита:

— А трябва ли да си станала?

Тя се засмива, смехът й е учудващо беззвучен, главата й се накланя назад, върхът и ноздрите на големия й нос проблясват, ръката й спира да потръпва.

— Знам какво говори Ърл. Иска да си лежа в леглото и човек би си помислил. Че вече съм се запътила. Лекарят. Иска да се разхождам. Трябваше да направя сладкиш. Ърл искаше. Да купи от онези безвкусни кексове от „Хафалоуф“. Къде е Дженис?

— А, за това. Ужасно съжалява, че не можа да дойде. Наложи й се да отиде с майка си в Поконос, стана много изненадващо.

— Понякога нещата наистина. Са изненадващи.

От горния етаж долита тънкият нетърпелив глас на Ерл Енгстръм, с нотка на преувеличено въодушевление.

— Приземили са се. Игъл е кацнал на Луната, момчета и момичета. Чичо Сам е на Луната!

— Точно там. Му е мястото — казва майка му и с едно грубо движение прокарва безформената си ръка покрай ухото, за да прибере кичур коса, изплъзнал се от кока, който още си прави. Странно, когато косата посивява става по-твърда. Казват, че продължава да расте, дори в гроба. Отваряш ковчега на някоя жена и вътре всичко е обрасло като вътрешностите на дюшек. И срамните косми ли? Странно, че там няма нужда от подстригване. Когато докосва ръката на майка си, за да й помогне да се качи по стълбите да видят предаването за Луната, кожата над лакътя й го разстройва — отпусната около кокала като месото на добре сварено пиле.

Телевизорът е в спалнята на майка му в предната част на къщата. В нея мирише като в мазето им, когато имаха две котки. Опитва се да си спомни имената им. Панси. И Уили. Уили, мъжката, толкова често се сбиваше с други котки, че коремът му се разрани и трябваше да го закарат в приют. По телевизията не дават снимки от Луната, чуват се само пукащи гласове, докато някакви картонени изрезки симулират какво точно се случва, а с електронни букви отдолу пише кой от пукащите гласове на кой човек е.

„… буквално хиляди малки, високи около метър, кратери в този район. — Казва мъж с гласа, който се опитваше да им продава настърган «Ралстън» между сериите на Том Микс. — Виждаме някакви заострени предмети на няколко стъпки от нас, които вероятно са високи около метър и имат ръбести краища. Също и някакъв хълм по пътя пред нас. Трудно е да се изчисли, но може би се намира на около един-два километра.“

Глас, идентифициран като Хюстън, казва: „Роджър, Транкуилити. Чуваме ви. Край“. В гласа прозира онази тексаска авторитетност. Произнасят думите с такава любов, като че ли самите те са ги измислили. Когато Заека беше разпределен във Форт Ларсън през 53-та, Тексас му се струваше като Луната, кафявата пръст стигаше до коленете му и го пронизваше като нож, набръчкан пурпурен хоризонт, небе по-голямо и пусто, отколкото можеше да си представи. За пръв път беше далеч от влажните зелени хълмове на Пенсилвания, и за последен. Всички имаха толкова хубави и решителни и любвеобилни гласове, дори момичетата в публичните домове. „Скъпи-и. Не си платил само за един път.“

Глас, наречен Колумбия, казва: „Звучи много по-добре от вчера. Слънцето грее под толкова нисък ъгъл, че теренът изглеждаше твърд като буца“. Като какво? Електронните букви уточняват: МАЙК КОЛИНС ГОВОРИ ОТ КОМАНДНАТА КАБИНА, КРЪЖАЩА ОКОЛО ЛУНАТА.

Транкуилити казва: „Набелязаното място за кацане наистина беше твърдо, Майк. Беше изключително неравно, изпъстрено с кратери и множество скали, някои от които бяха около три метра високи“.

В стаята на майка му има пожълтели от времето дантелени пердета, закачени от двете страни с изкуствени маргаритки, които в детските му очи бяха вълшебни; тапетите на розички и тръни се белят от стената при вентила на радиатора до един плюшен фотьойл, който събира прах. Когато беше малък, този фотьойл стоеше на долния етаж и той го удряше силно, за да види хвърчащите на талази прашинки, които танцуваха на лъчите на следобедното слънце. Тези завихрени прашинки му се струваха като отделни светове, всяка от тях една малка земя, а той стоеше на една от тях, немислимо малък, непоносимо малък. Късно следобед между кленовете в къщата се провираше малко слънчева светлина. Сега същите тези кленове се бяха разклонили и правеха светлината плътна, стаята беше сумрачна като мазе. Върху нощното шкафче са наредени изправени шишенца с лекарства и Библията. Върху стените висят избледнели снимки на двамата с Мим от гимназията. Спомня си, че бяха направени от един нахален дребен, дундест мошеник с посинели челюсти, който наричаше себе си „Студио“ и се промъкваше в салона на училището, решеше косата им с мокър гребен и принуждаваше родителите им две седмици по-късно да дадат парите за бледите им снимки с размер 8 на 10 см и за по едно календарче с мрачни цветове. Сега времето беше превърнало този мошеник в донор на спомени, които иначе завинаги щяха да бъдат изгубени. Слабичката розова глава на Заека прозира изпод русия му перчем, ушите му стърчат с един-два сантиметра повече от нормалното, очите му са неестествено сини като мрамор, дори долните му клепачи са по младежки подпухнали, а лицето на Мириам е пухкаво между лъскавите от шампоана, дълги до раменете кичури коса, извити навътре като на Рита Хейуърт, аленото й червило стои като значка върху снежнобялото й лице. И двете деца се усмихват в нищото, през зацапаните лещи на мошеника, от изпълнения с миризма на пот гимнастическия салон, от който долита смях, към майка си, която някои ден ще е на легло.

Колумбия се шегува: „Когато се съмняваш, кацай дълго“.

Транкуилити отговаря: „Това и направихме“.

Хюстън се намесва: „Транкуилити, говори Хюстън. Имаме Пи двайсет и две за вас, ако сте готови да приемате. Край“.

Колумбия отново се шегува: „На вашите услуги, сър“.

Хюстън — град от компютри, работещ, без да спи, не схваща шегата и отговаря: „Добре, Майк. Пи едно, едно, нула, четири, трийсет и две, осемнайсет; Пи две, едно, нула, четири, тридесет и седем, двайсет и осем на пет километра на север. Намира се на обозначеното място за кацане. Край“.

Колумбия повтаря цифрите.

Транкуилити казва: „Таймерът на мисията ни подготвя девет, нула, четири, трийсет и четири, четирийсет и седем и постоянен“.

„Роджър, слушам. Таймерът на мисията ви сега е постоянен — повтори отново часа“.

„Девет, нула, четири, трийсет и четири, четирийсет и седем.“

„Роджър, приемам, Транкуилити. Приравняването към гравитацията изглежда добро. Виждаме ви да се въртите.“

„Всъщност, не. Опитвах се да наглася време шестнайсет, шейсет и пет, но някак то мина към шест, двайсет и две, преди да успея да въведа данните, тридесет и две. Искам да въведа време тук, и след това бих искал да знам дали искате да продължа да усуквам ъглите или да се върна и да вляза отново преди усукването. Край.“

„Родж, Бъз. Изчакайте.“

Нелсън и дядо му съсредоточено слушат тези маневри. Мери Енгстръм нетърпеливо се обръща, или пък от затруднените й движения всичките й жестове изглеждат нетърпеливи, и с тътрене тръгва към площадката на стълбището и надолу по стъпалата. Заека, с тупкащо в гърдите сърце, тръгва след нея. Няма нужда да й помага надолу по стълбите. В ярко осветената кухня тя пита:

— Къде каза. Че е отишла Дженис?

— В Поконос с майка си.

— И защо трябва да ти вярвам?

— А защо да не ми вярваш?

Тя се навежда несигурно, за да отвори фурната и да погледне вътре, сплъстената й твърда коса оформя паяжина от светлина. Изсумтява, изправя се и заявява:

— Дженис. Ме отбягва. Тези дни.

В изплашеното си състояние на хипноза Заека изглежда може само да задава въпроси:

— И защо й е да го прави?

Майка му само гледа втренчено и единствено движението на езика й между разтворените й устни издава, че се опитва да говори.

— Знам прекалено много — успява да каже накрая — за нея.

Заека казва:

— Знаеш само това, което шепа жалки стари клюкарки ти казват. И престани да тормозиш татко по този въпрос, после идва на работа и тормози мене. — И тъй като тя не му отговаря, той е принуден да продължи. — Мислех, че след като Мим вилнее из Лас Вегас, имаш по-големи грижи от личния живот на бедната Дженис.

Майка му изтърсва:

— Винаги е била разглезена.

— Да, и предполагам, че и Нелсън е разглезен. А аз какъв съм? Тъкмо вчера гледах мача на „Бластс“ и си мислех колко тромав бях, когато играех бейзбол. Приеми го. Като човек съм средна работа, а като съпруг пълна нула. Когато „Верити“ фалира, фалирам и аз и ще трябва да живея на социални помощи. Страхотен живот. Благодаря, мамо.

— Тихо — казва тя безизразно. — Кексът ще спадне — и се опитва да се наведе над фурната. Прилича на ръждясало джобно ножче.

— Извинявай, мамо. Но напоследък наистина съм уморен.

— Ще се почувстваш по-добре. Когато станеш на моята възраст.

Гостуването се оказва успешно. Сядат на четирите стола около кухненската маса със захабен от всичките тези години плот. Като едно време, само дето майка му е с халат, а Нелсън седи на мястото на Мим. Баща му разрязва печеното телешко и след това нарязва порцията на майка му на малки парчета. Тя може да държи вилица с дясната ръка, но не може да си служи с нож. Изкуственото му чене се плъзга надолу, докато вдига тост с вино от щата Ню Йорк „за моята Мери, която беше ангел в добро и зло“. Заека се чуди какво ли е било злото. Може би това сега. Тя се разсмива на масажора, когато разопакова малкото си подаръци.

— Това. За да ме кара да подскачам ли е? — пита тя, кара мъжа си да го включи и го оставя да вибрира върху главата на Нелсън. На него и без това му трябва малко развеселяване. Хари усеща как липсата на Дженис го разяжда. Когато нарязват кекса, детето изяжда само половин парче и Заека се чувства длъжен да изяде две, за да не обиди майка си. Смрачава се, в Западен Брюър прозорците на санаториума горят в оранжево, а от тази страна на планината сенките се промъкват като крадци в тясното бетонно пространство между тяхната къща и непродадената до тях. През облепените с тапети стени, от къщата на младата босонога двойка се носи монотонния басов ритъм на рок музика, от който празните тенекиените кутии за бисквити, захар, брашно и кафе върху рафта на майка му подрънкват. Във всекидневната стъклената витрина на махагоновата секция потреперва. Очите на Нелсън се притварят, начупената като на амурче извивка на устата му се усмихва извинително, докато се навежда и подпира глава върху студената повърхност на масата. Възрастните си говорят за минали времена в квартала, за хора от трийсетте и четирийсетте, които навремето са били толкова жизнени и ги виждаха всеки ден, че никой не се беше сетил да ги снима. Старият методист, който отказваше да коси своята половина от ивицата трева между къщите. И семейство Зим преди него с хубавата си дъщеря, на която майката се караше всяка сутрин и вечер. Мъжът надолу по улицата, който работеше нощна смяна в сладкарската фабрика и който се застреля една сутрин, без никой да го чуе, освен конете от каруцата за мляко. Навремето имаше каруци за мляко. Някои улици още не бяха асфалтирани. Нелсън се бори със съня. Заека го пита:

— Искаш ли да си тръгваме?

— Съвсем не, татко — и той сънено се ухилва на собственото си остроумие.

Заека подхваща шегата:

— Двайсет и един часа е. Най-добре е да се срещнем с космическия ни кораб.

Но космическият кораб е празен: продълговата празна кутия в тъмнината на „Пен Вилас“, която бавно се върти в нищото, с недоплевените лехи около нея. Хлапето се страхува да се прибере. Заека също. Седят на леглото на майка му и гледат телевизия в тъмното. Съобщават, че мъжете в големия метален паяк, кацнал на Луната, не могат да спят и затова лунната разходка е преместена с няколко часа. Мъжете в студиото, изнервени и уморени от убиване на времето, демонстрират с макети в естествени размери какво точно ще се случи; по някои от телевизионните канали мъже, в космически костюми, се разхождат и поставят подноси от алуминиево фолио, като че ли ще готвят. Най-накрая то става. Истинското събитие. Това ли е? Една телевизионна камера, прикачена за крака на модула, се включва и на екрана се появява абстрактна картина. Говорителят обяснява, че чернотата в горната част на екрана в действителност е лунната нощ, чернотата в долния ляв край е сянката на космическия кораб със стълбата, а белотата е повърхността на Луната. Нелсън спи с глава върху крака на баща си; чудно как главите на децата се изпотяват, докато спят. Краката на майка му са под одеялото; тя е подпряна върху възглавници зад него. Баща му спи в стола си, дишането му е като далечно тъжно море, докосва брега и се отдръпва, докосва брега и се отдръпва, стара помпа, която продължава да работи; светлината на лампата се просмуква през един процеп на щорите и докосва върха на главата му, провисналите кичури на рядката му коса са разбъркани. Нещо става на светлия екран. Една тънка сянка се промъква от горния ляв ъгъл — крак на мъж. Появява се и другият крак и засенчва яркото петно, което представлява лунната повърхност. Един непохватен мъжки силует се е вмъкнал сред тези абстрактни сенки и проблясвания. Армстронг, но не Джак. Казва нещо за „стъпки“, но Заека не успява да чуе какво от пращенето. Движещите се електронни букви обявяват: ЧОВЕК СТЪПИ НА ЛУНАТА. С пращене гласът казва на Хюстън, че повърхността е мека и песъчлива, може да я повдигне с пръстите на краката си, залепва се за ботушите му като въглен на прах, че потъва в нея само няколко сантиметра и че се придвижва по-лесно, отколкото по време на симулациите на Земята. Зад него майката на Заека с усилие протяга ръка, докосва задната част на главата му и непохватно се опитва да разтрие черепа му, да облекчи проблемите, които знае, че го тормозят.

— Не знам, мамо — внезапно признава той. — Знам, че се е случило, но още не мога да почувствам нищо.