Заека се завръща

ІІІ. Скийтър

Един септемврийски ден Заека се прибира след работа и открива друг мъж в къщата. Мъжът е негър.

— Какво, по дяволите…?

— По дяволите, човече, имаме си революция, нали? — казва младият негър, без да става от мъхнатия фотьойл. Очилата му проблясват като два сребърни кръга, козята му брадичка е като размазано петно в сянката. Оставил е косата си да порасне толкова много и тя се е превърнала в такава голяма топка, че първоначално Заека не го познава.

Бърза като дим, Джил се изправя от стола с дамаска на сребърни нишки:

— Помниш ли Скийтър?

— Как мога да го забравя? — той пристъпва напред, протегнал ръка да се здрависа, дланта му потръпва от страх; но тъй като Скийтър не се помръдва, той я отпуска встрани до тялото си, неопетнена.

Скийтър оглежда отпуснатата бяла ръка, издишвайки дим от цигарата. Истинска цигара, тютюн.

— Харесва ми — казва той. — Враждебността ти ми харесва, приятел. Както казвахме в Нам, гот е.

— Със Скийтър просто си говорехме — казва Джил. Гласът й е променен, изплашен, като на възрастен. — Нямам ли право?

Заекът се обръща към Скийтър:

— Мислех, че си в затвора.

— Пуснаха го под гаранция — казва Джил, прекалено бързо.

— Остави го да говори сам.

Скийтър уморено я поправя:

— За да бъдем точни, далеч не съм под гаранция. Прескочих това благословено нещо. Аз съм, както се казва, търсен от местните ченгета. Превърнал съм се в търсена стока, а?

— Щяха да му лепнат две години — казва Джил. — Две години за нищо, нито е наранил някого, нито е откраднал нещо, за нищо, Хари.

— И Бейб ли прескочи гаранцията?

— Бейб е лейди — продължава Скийтър с уморена режеща точност. — Тя лесно се сприятелява, нали? А аз нямам приятели. Познат съм надлъж и нашир с липсата си на съчувствие. — Гласът му се променя във фалцет, раболепно. — Аз съм един лоош негър.

Той има много гласове, спомня си Заека, и нито един от тях не е точно неговият. Казва му:

— Рано или късно ще те хванат. Това, че си избягал, е още по-лошо. Можеше да се отървеш с условна присъда.

— Вече имам една. На властите им е писнало да ги раздават, нали?

— Ами това, че си ветеран от Виетнам?

— Е, и? Освен това съм черен, безработен и нахален, нали? Искам да нанеса вреда на щата, той разбира това.

Заека съзерцава сенките в стария фотьойл, опипвайки почвата. Имат фотьойла, откакто се ожениха, взеха го от тавана на Спрингърови. Този кошмар трябва да свърши. Казва:

— Говориш смело, но мисля, че си се паникьосал, момче.

— Не ми викай момче.

Заека се стряска, беше го казал без умисъл, като един човек извън закона на друг. Опитва се да компенсира:

— Само си вредиш. Иди да се предадеш, кажи, че не си искал да бягаш.

Скийтър блажено се протяга във фотьойла, прозява се, вдишва и след това издишва:

— Сега ми просветва — казва той, — че имаш представите на бял джентълмен за полицията и техните образцови методи. Нищо, повтарям ти, нищо не им доставя по-голямо удоволствие от това да подрязват крилцата на бедни глупави чернокожи мъже. Първо ноктите и после крилцата. Те наистина са родени точно с тази свещена цел. Да ме махнат от гърба ти и да ме пъхнат под миризливите ти крака, нали?

— Това не е Югът — казва Заека.

— Ха-ха! Приятелю, някога замислял ли си се да се кандидатираш за политически пост. Няма друг държавен служител, който още да вярва в хубавите неща, в които вярваш ти. Новината е, че Югът е навсякъде. Намираме се на петдесет мили от границата Мейсън-Диксън, но горе в Детройт ловят негрите като риби в аквариум. Новината е, че памукът цъфти. Сезонът на линча настъпи. В тези тънещи в мрак щати всички са станала бели бедняци. — Една кафява ръка деликатно жестикулира от сенките и след това се отпуска. — Прости ми, приятелю, прекалено просто е, за да ти го обяснявам. Чети вестници.

— Това и правя. Ти си луд.

Джил се намесва:

— Системата е гнила, Хари. Законите са написани, за да защитават шепа аристократи.

— Като онези, които имат яхти в Стоунингтън — казва той.

— Точка за теб — провиква се Скийтър. — Нали?

Джил избухва:

— И какво от това, аз избягах от всичко това, отхвърлих го, пикая на него, Хари, а ти още го обичаш, понасяш го, пиеш пикнята ми. Тази на баща ми. На всички. Не виждаш ли как те използват?

— И сега ти искаш да ме използваш. Заради него.

Тя замръзва, пребледняла. Устните й са толкова тънки, че почти не се виждат:

— Да.

— Ти си луда. И аз рискувам затвор.

— Само няколко дена, Хари, докато не събере пари. Има семейство в Мемфис, ще отиде там. Нали, Скийтър?

— Да, захарче, о, да.

— Не става въпрос само за ареста за притежание на марихуана, куките мислят, че е наркодилър, твърдят, че продава, ще го разпънат на кръст, Хари. Наистина.

Скийтър нежно припява началото на „Този стар грапав кръст“.

— Е, и продава ли?

Скийтър се ухилва изпод огромната си топка коса:

— Какво мога да ти предложа, приятел? Глупави топчета20, смешни хапчета, червени дяволи, лилави сърчица. Във Филаделфия има толкова много марихуана от Панама, че вече я дават за храна на кравите. Или искаш да шмръкнеш малко кокаин за истинско удоволствие? — От сумрачната сянка на стола той протяга бледите си длани, събрани, като че ли държи купчинка лъскава отрова.

Значи е зъл. В детството, същото любопитство, което го караше да мушка пръст в пъпа си и после да го помирисва, го караше да повдига металния капак на канализационната шахта в задния двор зад ъгъла на гаража с баскетболния кош. Сега този чернокож мъж се разтваря пред него по същия начин: една воняща яма, на която не може да види дъното.

Хари се обръща и пита Джил:

— Защо ми причиняваш това?

Тя извръща глава, показвайки профила си с издължена брадичка, като на обратната страна на петцентова монета:

— Била съм глупава — казва — да си помисля, че можеш да ми имаш доверие. Не трябваше да ми казваш, че ме обичаш.

Скийтър си тананика „Истинска любов“ — старата песен на Кросби и Грейс Кели.

Заека отново пита:

— Защо?

Скийтър се надига от стола:

— Господи, опази ме да не повърна върху тези бледолики любовници. Прави го, защото цял следобед я чукам, нали? Тръгна ли си, тя тръгва с мен, нали, Джил, скъпа, нали?

Тя отговаря, отново присвивайки устни:

— Да.

Скийтър й казва:

— Не бих те взел за нищо на света, тъпа доволна кучко. Скийтър си тръгва сам. — А на Заека казва: Адиос, приятел. Тъпанари, беше ми приятно да ви гледам как се гърчите.

Изправен, Скийтър изглежда крехък, опърпан в сините си дънки „Ливайс“ и безцветното военно яке с разшити отличителни знаци. Под топчестата му коса лицето му изглежда сгърчено.

— Адиос — съгласява се Заека, с облекчение, и се обръща.

Скийтър отказва просто да си тръгне. Той се приближава, мирише пикантно. Казва:

— Изхвърли ме, искам да ме докоснеш.

— Не искам.

— Направи го.

— Не искам да се бия с теб.

— Чуках кучката ти.

— Това си е нейно решение.

— И има малка тясна путка. Все едно да завреш кура си в менгеме.

— Чуваш ли го, Джил?

— Хей, Заека. Нали така ти викаха? Майка ти е курва, нали? Кляка пред стари чернокожи пияници зад жп гарата за петдесет цента, нали? И ако нямат петдесет цента, им го прави без пари, защото й харесва, нали?

Далечната Мама. Гузната миризма в стаята й, лекарствата, топлината на леглото й. От всичките тези години, когато беше добре, си спомня само едрите й кости, когато се навеждаше над кухненската маса с четирите протрити петна; никога не сяда, вече се е нахранила, сервира му вечеря, дошъл си е късно от тренировка, вече се е стъмнило, прозорците са като полирани отвътре.

— Баща ти е луд, нали? И ти трябва да си луд, за да понасяш всичко това. Жена ти не можа да понесе да живее с луд, все едно че я чука мишка, нали? Там долу си като мишка, нали така, дай да пипна — той се протяга и Заека удря ръката му. Скийтър се завърта, доволен. — Там няма нищо, нали? Хей, Заека, Джил казва, че вярваш в Бог. Имам новини за теб. Твоят Господ е педераст. Белият ти Господ е по-луд и от Дама пика. Прави свирки на Светия Дух и кара сина си да гледа. Хей, приятел, и още нещо. Иисус не съществува. Той е бил мошеник педераст, нали? Подкупили са римляните да изкопаят трупа му от гробницата, щото е смърдял ужасно, нали?

— Само ми доказваш — казва Заека — колко си луд.

Но някаква пълзяща сладост, някаква ярост го изпълва. Образи от неделното училище — един мъртвец, по-бял от лилии, скалата с лавандула, където е бил предаден от една целувка — оживяват пред него.

Скийтър продължава да пристъпва, обут в големи намачкани военни ботуши. Удря рамото на Хари, подръпва ръкава на ризата му.

— Хей, искаш ли да знаеш откъде знам? Искаш ли? Хей, аз съм истинският Иисус. Аз съм черният Иисус, нали? Няма друг, няма. Когато пърдя, блясват светкавици. Ангелите ги събират с лопати като двайсеткаратово злато. Нали? Падай на колене, приятел. Боготвори ме. Аз съм Иисус. Целуни ми топките — те са Слънцето и Луната, а курът ми е комета, чиято глава е нагорещеното сърце на славата, която никога не залязва! — и с глава, която се върти като на куче, Скийтър разкопчава ципа си и се приготвя да покаже това чудо.

Часът на Заека е настъпил. Той е така изпълнен с гняв и страх, че сякаш вижда през порите си. С наслада тръгва срещу момчето и усеща как юмруците му потъват, единият в областта на корема, другият — под гърлото. Страхува се да го удари по главата, защото очилата му може да се счупят и да го порежат. Скийтър се превива и пада на земята, съсухрен като скорпион, и когато Заека поглежда към него в него няма отвор, само ръбести ъгли, които се тресат като машина за гласпапир. Ръцете на Заека почват да го болят. Иска да разтвори това същество, защото у него има едно нежно място, където то може да бъде разцепено и убито, извитият гръб е много твърд, въпреки че когато го удря с кокалчетата на пръстите си по вдлъбнатината зад ухото му, от него излиза слаб хленч.

Джил пищи и дърпа края на ризата му с всички сили. Когато сладостта се отдръпва, Заека вижда, че ръцете и раменете му някак си са били изподрани. Врагът му се е свил на пода върху мокета, който им струваше по единайсет долара на квадрат, и би трябвало да издържи по-дълго от онзи с меката нишка за петнайсет долара, който Дженис искаше (непрекъснато повтаряше, че й напомня за материала, който използват по голф игрищата), свит вещо, с подвити под брадичката колене и ръце над свряната му под дивана глава. Дънките му са се набрали нагоре и Заека се шокира като вижда колко кльощави са прасците и глезените му, като вретена с цветовете на дъгата. Хора, направени от нов материал. Издържат по-дълго, износват се по-равномерно. Джил подсмърча.

— Хари, стига вече, стига вече — входният звънец повтаря трите си тона отново и отново, без да може да премине в по-висока гама.

Вратата се открехва. Нелсън седи там, в новите си официални дрехи за училище — спортна риза на рибена кост и яркожълти панталони. Зад него стои Били Фознахт, с една глава по-висок.

— Хей — казва Скийтър от пода — това е малкото приятелче, нали?

— Тоя крадец ли е, татко?

— Чухме, че се трошат мебели — казва Били. — Не знаехме какво да направим.

Нелсън допълва:

Решихме, че ако звъним непрекъснато, ще престанете.

Джил казва:

— Баща ти изгуби контрол.

— Защо вечно аз трябва да се контролирам? — пита Заека.

Изправяйки се, като че ли от кофа с прах, внимателно повдигайки всеки крайник, Скийтър казва:

— Това беше за запознанство, приятел. Следващия път ще си нося пистолет.

Заека му се подиграва:

— Мислех, че поне ще видя някои каратистки удари от обща култура.

— Страхувах се да ги използвам, да не те счупя на две, нали?

— Татко, кой е тоя?

— Един приятел на Джил, казва се Скийтър. Ще остане тук няколко дни.

— Наистина ли? — пита гласът на Джил.

Заекът се оглежда за причина. Малките драскотини по кокалчетата му смъдят. Превъзбудата оставя в устата му гаден привкус, той забелязва през мъглата, която все още нежно се върти около него, че масата е разместена и че лампата, чиято основа е от дърворезба, е паднала на мокета накриво, но не е счупена. Търпеливата вярност на тези предмети го обърква.

— Естествено. Защо не? — казва той.

Скийтър го изучава от дивана, където е седнал приведен, притискайки ударения си корем.

— Гузен си, а, приятел? Малко символика, за да отмиеш греховете, нали?

— Скийтър, той проявява щедрост — сгълчава го Джил.

— Едно нещо да ти е ясно, приятел. Благодарността не съществува. Каквото и да правиш, прави го от егоизъм.

— Добре. Много ми беше приятно да те разхвърлям.

В действителност той се ужасява, че е прибрал този човек. Ще трябва да спи с него в къщата. С падането на нощта Скийтър ще се промъкне до него с проблясващ на лунната светлина нож. Ще си вземе пистолета, както обеща. БЕГЛЕЦ ОТ ПРАВОСЪДИЕТО ДЪРЖИ ПОД ПРИЦЕЛ СЕМЕЙСТВО. Кметът е категоричен. Никакви споразумения. Защо предизвиква тази опасност? За да може Дженис да го спаси? Тези мисли се стрелкат за части от секундата. Нелсън прави крачка към негъра. Очите му са сериозни, потънали в орбитите си. Чакай, чакай. Той е отрова, убийство, той е черен.

— Здрасти — казва Нелсън и протяга ръка.

Скийтър поставя кльощавите си пръсти, като четири сиви молива, еднакво дебели по цялата дължина, в ръката на момчето и казва:

— Здрасти, малък приятел. — Той кима над рамото на Нелсън към Били Фознахт. — Кой е страховитият ти приятел?

Всички, абсолютно всички се разсмиват, дори Били, а Скийтър издава някакъв крякащ звук на това неочаквано просветление, че Били наистина е ужасен, наследил е кльощавия врат и големите уши на баща си и нещо от малоумните очи на майка си, а бузите и брадичката му бяха изпъстрени със синкави пубертетски гнойни пъпки. Смехът им се надига още веднъж като вълна, за да го уверят, че не се смеят на него, а от облекчение, от дара на истината, наслаждават се на братството, на това, че споделят този момент, хилят се и крякат, къщата е като едно разчупващо се яйце, защото те всички се излюпват заедно.

Но после в леглото си в притъмнялата къща, след като Били си е тръгнал, а Скийтър диша тежко на дивана долу, Заека отново пита Джил:

— Защо ми причини това?

Джил подсмърча, обръща се. Тя е толкова по-лека от него, че без да иска се изтърколва към него. Често сутрин се събужда почти изтикан от леглото от това несъответствие в теглото, острите й малки лакти се забиват в плътта му.

— Беше толкова жалък — обяснява му тя. — Той просто си говори грубо, но всъщност си няма нищо, наистина иска да стане Черния Иисус.

— И затова ли му даде да те чука следобед? Или не си?

— Не, точно.

— Значи е излъгал?

Мълчание. Тя се плъзга с още няколко сантиметра към неговата страна на леглото.

— Не мислех, че се смята, когато просто се оставиш някой да ти го прави, без ти да правиш нищо.

— Така ли?

— Да, то просто се случва на повърхността, на милиони километри от мен.

— Ами с мен? Така ли е и с мен, толкова си отдалечена, че не чувстваш нищо. Значи ти направо си девствена, така ли?

— Шшт. Шепни. Не, с теб усещам нещо.

— Какво?

Тя се притиска по-близо и обгръща дебелия му кръст с ръка:

— Чувствам, че все едно си голям смешен плюшен мечок, който татко ми е подарил. Навремето ми носеше от онези екстравагантни играчки марка „Стайф“, от ФАО „Шварц“ в Ню Йорк — двуметрови жирафи, които струваха по петстотин долара, и с които не можеше да се играе. Просто стояха и заемаха място. Мама ги мразеше.

— Много ти благодаря — той мързеливо се обръща с лице към нея.

— Друг път, когато си над мен, имам чувството, че си ангел. Че ме пронизваш с меч. Очаквам да обявиш нещо, края на света, но ти не казваш нищо, просто ме пронизваш. Красиво е.

— Обичаш ли ме?

— Моля те, Хари. След тази работа с Господ, не мога да се фокусирам по този начин върху никого.

— Скийтър също ли не е на фокус при теб?

— Той е ужасен. Наистина. Кожата му е грапава, толкова е корав.

— Тогава защо по дяволите…?

Тя го целува, за да спре гласа му.

— Шшт. Ще ни чуе. — Звуците необезпокоявани се носят надолу по стълбите в тази къща с тънки стени. Стаите са като камери на едно ръждясало сърце. — Защото трябва, Хари. Защото трябва да давам на мъжете онова, което искат от мен. Нямам интерес да задържам нищо за себе си. И без това всичко се слива, разбираш ли?

— Не, не разбирам.

— Мисля, че разбираш. Защо иначе му позволи да остане? Нали го наби? Едва не го уби.

— Да, беше приятно. Мислех, че съм изгубил форма.

— Знам, че е тук. — Тя допира тялото си до неговото, изглежда му прозрачно. Сякаш вижда през нея синия прозорец отзад, осветен от луната, и покрива на гаража, покрит с дъсчици, наредени под странен ъгъл, за да създават илюзията за дебелина. С едва доловим шепот, все едно че е дочул някоя мисъл:

— Той ме плаши.

— И мен.

— Част от мен искаше да го изриташ. По-голямата част.

— Ами — и той се усмихва недоловимо. — Ако е следващият Иисус, трябва да стоим до Него.

Тялото й се разширява, като че ли се смее. Осъзнава, че предателствата и вълненията от деня сега трябва да бъдат уталожени с правенето на любов. Той обгръща черепа й с ръце, милвайки острите кости зад извивката на ушите й, която прилича на мида, обгръща широката извивка, тази чаша, затворила духа й. Чувствайки, че любовта й приижда, той вижда много ясно, като в онзи гравиран миг, преди да завали сняг. Той се поправя:

— Освен това Дженис прави някои нередни неща, така че и аз трябва да направя нещо нередно.

— За да й го върнеш.

— За да съм в крак с нея.

Статията е тясна колона:

Ушите на Заека долавят, че Паяшек се приближава зад него да му каже, че го търсят по телефона. Има нещо уморено и злобно в походката му, дъхът му също има саркастична милувка.

— Енгстръм, май трябва да ти преместим линотипа в моя офис. Или пък да ти инсталираме телефон тук.

— Ще я разкарам, Ед. Това е последният път.

— Не искам личният ти живот да пречи на работата.

— Аз също. Обещавам ти, че ще й кажа.

— Направи го, Хари. Направи това за добрата стара „Верити“. Ние тук сме един екип, играем доста оспорвана игра. Да не се предаваме, какво ще кажеш?

Зад запотените стени той казва в слушалката:

— Дженис това е за последно. Повече няма да говоря с теб по телефона.

— Повече няма да ти се обаждам, Хари. След този разговор ще си комуникираме само чрез адвокати.

— И защо?

— Защо? Защо?

— Да, защо? Хайде, казвай. Трябва да се връщам при машината.

— Ами, една от причините е, че ме оставяш да седя тук без изобщо да ми се обаждаш, а другата е, че си прибрал някакъв негър в къщата, заедно с онази хипарка. Ти си просто невероятен, Хари, майка ми винаги ми е казвала: „Не е лош, само има по-малко морал и от мошеник“. И беше права.

— Ще остане само няколко дни, случи се нещо смешно.

— Сигурно наистина ти е смешно. Направо забавно. Майка ти знае ли? Кажи ми, защото съм решила да й се обадя и да й кажа.

— А на тебе кой ти каза, между другото? Той никога не излиза от къщата.

Надява се разумният му тон да я успокои и тя наистина леко се поотпуска.

— Пеги Фознахт. Каза, че Били се е прибрал вкъщи с оцъклени очи. Казал й, че мъжът бил на пода във всекидневната и първото нещо, което направил, било да обиди Били.

— Не искаше да го обиди, искаше просто да бъде любезен.

— Е, ще ми се и аз да можех да бъда любезна. Много ми се ще. Видях се с един адвокат и в момента пускаме призовка за незабавно попечителство над Нелсън. Разводът ще последва. Като виновна страна няма да можеш да се ожениш пак още две години. Наистина, Хари. Съжалявам. Смятах, че сме по-зрели, ужасно ми беше неприятно при адвоката, цялата работа е прекалено грозна.

— Е, да, такъв е законът. Служи на управляващия елит. Нужна е повече власт на народа.

— Мисля, че си се побъркал. Наистина.

— Хей, какво искаше да кажеш, че съм те оставил да си седиш там? Нали това искаше? Ставрос вече не седи ли с тебе?

— Можеше поне малко да се бориш за мен — проплаква тя и се мъчи да си поеме въздух между риданията. — Но ти си толкова слабохарактерен, толкова си мекушав — успява да каже тя, но после звукът се превръща в животински, нещо като хъхрене или хриптене, като че ли целият й въздух изтича от нея, и затова той казва:

— Ще говорим по-късно, обади ми се вкъщи — и затваря, за да запуши теча.

Бучанан се приближава към Заека по време на почивката за кафе. Заека докосва портфейла си, чудейки се дали допирът ще се разнесе нагоре. Издигане. Чужди помощи. Благополучие. Ще ги откаже, ако стане така. Ако поиска повече от двайсет, нека си вдигат бунтове по улиците. Но Бучанан изважда две десетдоларови банкноти, нееднакво износени, но все пак добри.

— Приятелю Хари, — казва — никога не позволявай да ти говорят, че негрите не си плащат дълговете. Длъжник съм ти хиляди пъти, тези две протрити банкноти обърнаха картите. Ще повярваш ли, че ми дойдоха два фула подред? Аз сам не можех да повярвам, никой не вярваше, онези глупаци останаха още, като че ли утрешният ден не съществува.

Той пъха парите в дланта на Заека, която се свива бавно.

— Благодаря ти, Лестър. Не очаквах…

— Да си ги получиш ли?

— Не толкова скоро.

— Е, понякога един човек е в нужда, следващия път — друг. Разпространи мълвата, нали така ни учат великите люде?

— Така мисля. Наскоро не съм си говорил с много велики хора.

Буканан любезно се изхилва и се поклаща на пети, преценявайки, докато върти клечка за зъби между устните си под мустака, който е не по-дебел от клечката.

— Чувам да се говори, че у вас така сте закъсали, че сте взели наематели.

— А, това ли? Само временно, идеята не беше моя.

— Вярвам ти.

— Ъъ… не ми се ще да се разбира.

— На мене също.

Трябваше някак да смени темата:

— Как е Бейб сега? Върна ли се в бизнеса?

— В какъв бизнес си мислиш, че е тя?

— Ами, нали знаеш, пее. Исках да кажа след ареста и присъдата. Току-що заложих текста с новините.

— Знам какво искаш да кажеш. Много добре знам. Ела в „При Джимбо“, която и да е нощ през седмицата, да се опознаете по-добре. Мнението на Бейб за теб много се покачи, казвам ти. Не че не те харесваше преди.

— Да, добре, чудесно. Може и да намина някой път. Ако мога да си намеря детегледачка.

Идеята отново да отиде в „При Джимбо“ го плаши, както и идеята да остави Нелсън, Джил и Скийтър сами в къщата. Потъва в един подземен свят, който навремето виждаше само от автобуса. Бучанан стиска ръката му.

— Ще измислим нещо — обещава негърът. — О, да-а.

Ръката го стиска по-силно, като че ли дава отпечатъци през материята на синята работническа престилка на Хари.

— Джером ме помоли да ти предам искрени благодарности.

Джером?

Часовникът с жълт циферблат тиктака, звънецът, оповестяващ края на почивката, стърже. Фарнсуърт се връща при машината си последен и минава между две ярко осветени маси за заготовки, толкова е черен, че чак блещука. Поклаща бръснатата си глава, обърсва уискито от мустака си и хвърля на Хари ослепителна усмивка. Братя по бащинство.

Той слиза от автобуса по-рано, от другата страна на моста, и тръгва пеш през стария тухлен квартал, натежал от огромните зелени табели на магистралата. Ехото от звънеца на Пеги Фознахт се връща и когато слиза от асансьора, тя стои на вратата облечена в безформен халат за баня.

— А, ти ли си? — казва. — Мислех, че Били пак си е загубил ключа.

— Сама ли си?

— Да, Хари, но той ще се върне от училище след минутка.

— На мен ми трябва само минутка. — Тя го повежда напред, загръщайки халата по-плътно около тялото си. Той се опитва да обгърне задачата си с малко любезност. — Как си?

— Оправям се, а ти как си?

— И аз се оправям. Едва.

— Искаш ли да пийнеш нещо?

— Толкова рано?

— Аз съм си сипала.

— Не, Пеги, благодаря ти. Мога да остана само една минута. Трябва да видя какво са ми сготвили вкъщи.

— Доста работи, както чувам.

— Точно затова исках да си поговорим.

— Моля те, седни, схванат ми е вратът. — Пеги взима една искряща чаша с газирана течност от перваза на прозореца с изглед към Брюър, който прилича на блато от тухли, потънало в подножието на обагрена от слънцето планина. Тя отпива, очите й се плъзгат от двете страни на главата му.

— Май ти е неприятно, че пия. Току-що излязох от ваната. Често прекарвам следобедите така, след като съм прекарала сутрините си по адвокати или съм обикаляла улиците да си търся работа. Всички искат по-млади секретарки. Сигурно се чудят защо не си свалям слънчевите очила. После се връщам, събличам си всички дрехи, влизам във ваната и бавно оставям питието да се разлее в мен, докато гледам как кубчетата лед се разтопяват.

— Звучи чудесно. Исках да ти кажа…

Тя стои до прозореца, издала едното си бедро напред; коланът на халата й се е разхлабил и въпреки че е само една сянка на фона на яркото безцветно небе, той усеща, като че ли с език, вдлъбнатината между гърдите й, която сигурно е още влажна от банята.

Тя го подсеща:

— Искаше да кажеш…

— Исках да те помоля за една услуга. Можеш ли да си мълчиш за негъра вкъщи, който Били видя? Дженис ми се обади днес, разбрах, че вече си й казала, няма значение, но ако можеш да спреш дотук, не искам всички да разберат. Искам да кажа, да не казваш на Оли, ако вече не си му казала. По правни причини, иначе нямаше да се занимавам с това. — Той вдига безпомощно ръце. Сега, след като го е казал, вече му се струва, че не е било нужно.

Пеги се приближава към него, полюшвайки се, вероятно от алкохола или от желание бедрото й да изпъква прелъстително, или просто така си вижда, двойно, и му казва:

— Сигурно е много добра в леглото, след като те е накарала да направиш това за нея.

— Момичето ли? Не, всъщност ние двамата обикновено не сме на една и съща вълна.

Тя отмята назад косата си с едно неточно движение, от което реверите на халата й се повдигат и разкриват едната й гърда. Пияна е.

— Опитай с други честоти.

— Да, бих искал, но точно сега, всъщност съм доста уплашен, за да опитвам нещо ново, а и Били всеки момент ще се върне.

— Понякога се мотае в „Бъргър Блис“ с часове. Оли смята, че ще придобие лоши навици.

— А, да, а как е старият Оли? Вие двамата виждате ли се изобщо?

Тя отпуска ръка, реверът отново покрива гърдата й.

— Понякога идва и ме чука, но това не ни сближава особено.

— Сигурно ви сближава, но той просто не го изразява. Явно прекалено го е срам, че така те нарани.

— Така би се чувствал ти, но Оли не е такъв. Никога не би му дошло наум да се чувства гузен. Това е от артистичната му натура, нали знаеш, може да свири на почти всеки инструмент, който хване. Но иначе е студено малко копеле.

— Да, аз също съм студен. — Той изплашено се е изправил, защото тя е направила още една нестабилна крачка.

Казва му:

— Подай ръце. — Очите й се впиват в него, около него. Без да променя изражението си, тя вдига ръцете му и ги поставя върху гърдите си. — Те са топли.

Той си мисли. Студено сърце. Тя пъха лявата му ръка под халата и я притиска върху гърдата си.

Той си представя разпилени вътрешности, черва на крава, които изпадат; тя ловко обгръща пръстите му, зърното й е като съсирено, като парче дъвка залепнало за дланта му. Очите й са притворени — вените по клепачите й прозират, в ъгълчетата се виждат бръчките пачи крак — и тя напява:

— Ти не си студен, ти си топъл, ти си топъл мъж, Хари, добър мъж. Наранили са те и аз искам да се излекуваш, прави с мен каквото пожелаеш.

Тя говори сякаш на себе си, бързо, нежно, но го е придърпала толкова близо, че той чува всичко, дъхът й тупти срещу гърлото му. Пулсът й е залепнал за дланта му. Кожата по челото й е набръчкана и онази част от тялото й, разкрита от халата, е грапава и странна; сляпа като овен, но отпусната от алкохола, тя потъва в онова състояние, в което тялото на другия ти се струва като твоето собствено, тялото на тайната любов към самите нас, която само огледалото, в което се оглеждаме, и леглото, което топлим, могат да ни върнат. Обгърнат от това нейно тяло на любовта, той нежно се втвърдява, въпреки желанията и разума, и едноокото надигане под кръста му започва.

Протестира:

— Не съм добър. — Но също потъва, отпуска ръката, която е обхванала гърдата й, за да може да усети полюшването й.

Тя настоява:

— Добър си, страхотен си — и почва да се бори с ципа му. Той разтваря ревера на халата със свободната си ръка така, че другата й гърда се освобождава и коланът пада неразвързан.

В коридора вратата на асансьора се тряска. Стъпки се носят към тяхната врата. Те се раздалечават, Пеги отново се загръща в халата. Зениците му още виждат образа на един мъхест триъгълник, по-широк от дланта му, под корем, по-бял от кристал, със сребристи стрий. Стъпките отминават. Бъдещите любовници въздишат с облекчение, но магията си е отишла. Пеги се обръща с гръб, завързва колана си.

— Поддържаш ли връзка с Дженис? — пита тя.

— Всъщност не.

— Откъде разбра, че съм й казала за черния?

Странно как всички останали с лекота произнасят думата „черен“. И мразят войната. Сигурно Заека е дефектен. Лоботомия. Една дупка се отваря там, където вината го разяжда, в края на мехура му. Трябва да бърза към къщи.

— Тя ми се обади да ми каже, че с адвоката й са предприели процедура за развод.

— Това притеснява ли те?

— Май да. Малко. Естествено.

— Сигурно съм тъпа, но така и не разбрах защо търпиш Дженис. Никога не е била достойна за теб, никога. Обичам Дженис, но тя е най-незрялата, най-нечувствителната жена, която познавам.

— Звучиш като майка ми.

— Това лошо ли е? — тя се завърта, косата й се разпилява. Той никога не е виждал Пеги толкова нежна, изведнъж толкова женствена и открита. Може да понесе дори очите й. Игриво предизвиквайки факта, че Били всеки момент можеше да влезе, той отърква обратната страна на ръката си о зърната й. Писец и точка.

— Може би си права. Трябва да си настроим честотите.

Пеги се изчервява, отдръпва се, вцепенява се, като че ли неочаквано е видяла грубото си отражение в някакво огледало. Загръща синята хавлия толкова плътно около себе си, че раменете й се привеждат.

— Ако искаш да ме изведеш някоя вечер — казва — свободна съм. — И раздразнено добавя. — Но не си брой пилците.

Бързай, бързай. Автобус №12 сякаш се бави вечно, пътят по „Ембърли“ му се струва безкраен. Но къщата му на „Виста Кресент“, третата от края, ниска и нова, боядисана в мътно ябълково зелено, кацнала върху малката обрасла в бурени морава, е непокътната, а необитаваните подобни къщи около нея не разсейват напрежението на повторяемостта. Фактът, че черното петно в къщата му не се отразява никъде, му дава лъжливата надежда, че не е там. Но след като се изкачва по трите стъпала на верандата и минава през вратата с трите стъпаловидни прозорчета, Заека вижда във всекидневната отдясно, в гръб — диванът е преместен — една рунтава черна топка между конусовидната ягодово — руса глава на Джил и подстриганата на каре, тъмна като на Дженис, коса на Нелсън. Гледат телевизия. Явно Скийтър е поправил телевизора. Говорителят, призрачно блед, тъй като цветовете са настроени прекалено ярко, произнася думите бързо като вампир, защото трябва да съобщи прекалено много новини между прекалено много реклами „… след петгодишно изгнание, прекарано в комунистическа Куба, различни африкански държави и комунистически Китай, кацна в Детройт днес и бе незабавно арестуван от чакащите го служители на ФБР. На расисткия фронт, американската комисия по защита на гражданските права остро обвини администрацията на Никсън за, цитирам, «огромното отстъпление, по отношение на интеграцията в училищата в южните щати». Във Фейет, Мисисипи, трима членове на Ку-клукс-клан бяха арестувани при опит да сложат бомба в магазин, собственост на новоизбрания чернокож кмет на Фейет, Чарлз Евърс, брат на убития ръководител на движението за граждански права. В Ню Йорк говорители на Епископалната църква отказаха да потвърдят противоречивото си решение да отпуснат две хиляди долара съгласно с искането на ръководителя на църквата на чернокожите за събиране на петстотин милиона долара като, цитирам, «компенсации от християнските църкви в Америка» за, цитирам, «три века унижение и експлоатация». В Хартфърт, щата Кънектикът и Камдън, Ню Джърси беше наложен несигурен мир след безредиците през изминалата седмица сред чернокожите комуни в градовете. И сега важно съобщение“.

— Здрасти, здрасти — казва Заека, без никой да му обръща внимание.

Нелсън се извръща и казва:

— Хей, татко, Робърт Уилямс се е върнал в страната.

— Кой по дяволите е Робърт Уилямс?

Скийтър казва:

— Малки приятелю, тоя човек ще ти изпържи задника.

— Още един чернокож Иисус. Колко сте на брой?

— Ще разбереш за пристигането ми — казва му Скийтър. — Чрез много фалшиви пророци, нали? Така пише в Добрата Книга, нали?

— Освен това пише, че е дошъл и си е тръгнал.

— Пак идва, приятел. Ще ти изпържи задника. Твоя и на Никсън, нали?

— Горкият Никсън, дори собствените му комисии го предадоха. Какво, по дяволите, може да направи? Не може да обикаля гетата и сам да поправя канализацията. Не може да раздава на всеки наркоман, пуснат на свобода, по един милион долара и диплома за висше образование. Никсън, кой е Никсън? Той е типичният решителен тип от Търговската камара, който се е добрал до топлото местенце, и понеже е прекалено тъп, си мисли, че това е голям късмет. Оставете нещастното копеле на мира, просто се опитва да ни отегчи до смърт, за да не се самоубиваме.

— Никсън, по дяволите. Този бял боклук беше избран от бедняците в Джорджия, нали? Държи се като нацист и това му харесва. Той е Ирод, човече, и ние черните деца е най-добре да повярваме на това.

— Черни деца, черни ръководители, Господи, писна ми от тази дума „черен“. Ако аз използвах думата „бял“ и една осма по-рядко, отколкото ти използваш думата „черен“, ще посинееш от яд. За бога, забрави за цвета на кожата си.

— Ще го забравя, когато ти забравиш цвета на твоята.

— Господи, умирам от желание да забравя не само цвета на кожата ти, но и всичко, което е вътре в нея. Мислех, че преди три дена каза, че ще се разкараш след три дена.

— Татко, недей — лицето на хлапето е напрегнато. Мама беше права, прекалено деликатно, прекалено нервно. Мисли, че светът ще го нарани, и така и ще стане. Вечният инстинкт да убиваме по-слабите.

Джил се изправя да защити останалите двама. Трима срещу един, Заека е развеселен. Хитрувайки и извъртайки, той казва, преди тя да проговори:

— Кажи на по-тъмния от гаджетата ти, че мислех, че обеща да се изнесе, когато намери пари. Мога да му дам двайсет долара. Което ме подсеща…

Скийтър го прекъсва, говорейки на въздуха:

— Обожавам го, когато стане такъв. Той е Мъжът.

Джил си казва мисълта:

— Двамата с Нелсън отказваме да понасяме тези разправии. След вечеря искаме да проведем организирана дискусия. В този дом има крещяща нужда от образование.

— Дом — казва Заека. — По-скоро ми прилича на бежански лагер. — Той настоява да каже това, за което се е сетил. — Хей, Скийтър. Имаш ли си фамилия?

— „Х“ — отговаря Скийтър — „42 х“.

— Сигурен ли си, че не е Фарнсуърт?

Черупката на Скийтър се пропуква, той остава изигран една секунда, преди да събере сили:

— Този мъжкар — казва той категорично — няма нищо общо с мен.

— Във „Ват“ пише, че фамилията ти е Фарнсуърт.

— „Ват“ — произнася Скийтър префърцунено — е фашистки боклук.

След като си отбелязал удар, свеждаш глава и тичаш назад по игрището, но с онова вътрешно чувство, че си оставил отпечатък, който не може да бъде изтрит.

— Просто се чудех — усмихва се Заека и протяга ръце, които сякаш стигат от единия до другия край на стаята. — Кой освен мен иска бира?

След вечеря Нелсън мие чиниите, а Скийтър ги подсушава. Джил разчиства всекидневната за разговора им, Заека й помага да преместят дивана на мястото му. Върху рафтовете между всекидневната и трапезарията, които двамата с Дженис не ползваха, Заека забелязва купчина уморени книги с меки корици и протрити и измачкани от разлистване страници. Избрани творби на У. Е. Б. Дю Боа21, „Окаяни на земята“22, „Душа върху лед“23, „Животът и епохата на Фредерик Дъглас“24 и други: история, Маркс, икономика, неща, от които на Заека му се повдига, както когато се сети за това, което правят хирурзите или за всички канализационни и газопроводни тръби под земята.

— Книгите на Скийтър — обяснява Джил. — Днес ходих в „При Джимбо“ да ги взема, заедно с дрехите му. Бейб му ги пазеше.

— Хей, приятел — провиква се Скийтър от мивката, през рафтовете. — Знаеш ли откъде имам тези книги? От Виетнам, от книжарницата в базата „Лонгбин“. Караха ни да четем, тази твоя луда американска армия. Учеха ни да четем, да стреляме, да копаем марихуана, да шмъркаме кока, най-добрият приятел на чернокожия, точно както казваха! — и той изплющява с кърпата — пляс!

Заека не му обръща внимание и пита Джил:

— Ходила си там? Пълно е с полиция, можеха лесно да те проследят.

Скийтър крещи от кухнята:

— Не се притеснявай, приятел, ония свине имат по-едри черни риби да гонят. Знаеш какво стана горе в Йорк, нали? След това, което ще стане в Брюър, то ще заприлича на дамски благотворителен бал! Пляс!

Нелсън, който мие до него, пита:

— Всички бели ли ще застрелят?

— Най-вече големите грозни старчоци. Стой далеч от онзи ужасен Били и плътно до мене, малко приятелче, и всичко ще бъде наред.

Заека изважда една книга и чете:

Това го плаши, както навремето музеите, когато от училище ги водеха там да гледат как мумиите гният в златните си ковчези, а бивните на слона са превърнати в стотици статуетки на дръпнати китайци. Немислимо далечни животи, бездна от съществуване, по-лоша от това, което сляпо пълзи по океанското дъно. Книгата е пълна с подчертаванията на Скийтър. Той продължава да чете:

Заека оставя книгата, чувствайки се по-добре. Такива одежди няма. Всичко това са глупости.

— За какво ще си говорим? — пита той, докато се настаняват около дървената маса.

Джил казва нервно, изчервявайки се:

— Ние със Скийтър и Нелсън си говорехме днес след училище и смятаме, че след като имаме такъв болезнен проблем с комуникацията…

— За това ли става въпрос? — пита Заека. — Може пък да си комуникираме прекалено добре.

— … една организирана дискусия може да се окаже полезна и образователна.

— И аз съм този, който има нужда да бъде образован — казва Заека.

— Не точно. — Вниманието, с което Джил подбира думите си, кара Заека да я съжалява; идваме й прекалено много, мисли си той. — Ти си по-възрастен от нас и ние уважаваме опита ти. Мисля, че всички сме съгласни, че проблемът ти идва от това, че никога не си имал възможност да формулираш възгледите си. Заради конкурентната американска среда е трябвало да превръщаш всичко в действие прекалено бързо. Животът ти няма мисловно съдържание, всичко е инстинкт, а когато инстинктите ти те предадат, нямаш на какво да се опреш. Това те прави циничен. Цинизмът, някъде съм го чела, е уморен прагматизъм. Прагматизмът изигра определена роля, разточителна и безмилостна, но я изигра.

— Благодаря ти — казва Заека — от името на Даниъл Бун.

— Грешно е — внимателно продължава Джил, — когато казваш, че американците са експлоататори, да забравяш, че първото нещо, което те експлоатират, са самите себе си. Ти — казва тя, повдигайки лице, очите, луничките и ноздрите й са цяло съзвездие — ти никога не си си дал възможност да помислиш, освен за техника, баскетбол и печатането, които са послужили за експлоататорска цел. Носиш в себе си един остарял Бог и един стар гневен патриотизъм. А сега и една стара съпруга. — Той си поема въздух да й възрази, но ръката й го моли да я остави да довърши. — Приемаш тези неща за свещени, не от любов или вяра, а от страх, мисълта ти е замръзнала, защото всеки път, когато инстинктите ти те подведат, прибързано стигаш до заключението, че всичко е нищо, че нищото е отговорът. Така мислим и всички американци — печелиш или губиш, всичко или нищо, убий или умри, защото никога не сме отделили време да се замислим. Но сега, разбираш ли, сега трябва да го направим, защото действията вече не са достатъчни, действия без мисъл означават насилие. Както виждаме във Виетнам.

Най-накрая може да каже нещо:

— Във Виетнам е имало насилие още преди да чуем за това шибано място. Можеш да разбереш, че в общи линии съм пацифист само по това, че седя тука и слушам тези глупости. — Той посочва Скийтър. — Той е шибаният насилник.

— Но разбираш ли — казва Джил, гласът й е успокоителен, гълчащ, с онази лека закачлива нотка, която се появява, когато е в леглото. — Причината Скийтър да те дразни и плаши, е, че не знаеш нищо за неговата история и нямам предвид личната му история, а историята на неговата раса, как е стигнал дотук. За теб нещата, които те плашат, като бунтове и благополучие, са се появили във вестниците отникъде. Затова тази вечер решихме да си поговорим малко, да проведем нещо като семинар за афроамериканската история.

— Моля те, татко — казва Нелсън.

— Господи! Добре. Обвинявайте ме. Държали сме се жестоко с робите, но защо тогава толкова малко американски негри искат да се откажат от кадилаците си и, извинете ме за израза, цветната телевизия, и да се върнат обратно в Африка?

— Татко, недей.

Скийтър подема:

— Дай да забравим за робството, приятел. Било е толкова отдавна, всички са го правели, било е нещо като държавна политика, нали? Въпреки че трябва да кажа колкото повече почва да мирише на лайна, толкова повече вие бедните бели се търкаляте в тях, нали?

— Имахме повече земя.

— Спокойно, отпусни се. Без спорове, нали? Вие имахте памук през цялото време, нали? Но само негрите измираха на памуковите поля блата, нали? Както и да е, вие започнахте тази война. Ваши бяха тези луди горе на север като Гарисън и Браун, които създаваха размирици и надолу на юг, шепа супер бедняци като Лиси и Рет, които си мислеха, че могат да намажат като духнат. Най-смешното е — той се засмива тихо, изхриптява, Заека си го представя с бръсната глава и пред очите му изниква образът на Фарнсуърт, — че не са успели, Конфедерацията ги е натъпкала на един кораб и е назначила само сигурни хора. Същото е и на север, с педерасти като Съмнър. Що се отнася до гласуването, хората се страхуват от кандидати, които мислят, нали? А знаеш ли, че, да предположим, че не знаеш, един пич на име Руфин, умен колкото си искаш, е измислил съвременното земеделие или нещо подобно, та той толкова много е мразел янките, че е заредил първата пушка в Съмтър и се е застрелял в главата, когато Северът спечелил. Диви мъже. Красиво, нали? Но както и да е, Линкълн е започнал тази война, нали, и я е водил само по грешни причини — какво му е свещеното на Съюза, само един договор за власт, нали? — и по още една грешна причина е освободил робите, и това е. Господ да благослови Америка, нали? Ето защо се вбесявам.

— Вбесявай се, Скийтър — казва Заека. — Кой иска бира?

— Аз, татко.

— Само половин.

Джил казва:

— Ще си я разделим.

Скийтър казва:

— Тоя боклук разваля душата. Нещо против да запаля един джойнт?

— Незаконно е.

— Да, но всички го правят. Всички ония педерасти в „Пен Парк“, да не мислиш, че пият мартини, когато се приберат вкъщи? Това беше вчера. Сега пушат трева. Честно казано, по-готино е от дъвченето. Във Виетнам войниците я дъвчеха като бонбончета.

— Добре, запали си. Явно съм стигнал дотук.

— Още път има да извървиш — казва Скийтър, докато си свива цигара от една гумена кесийка, която изважда изпод дивана, където спи, заедно с тънка жълтеникава хартия; облизва я бързо с дебелия си белезникав език и извива краищата й. Когато я запалва, извитият край пламва. Той жадно всмуква, задържа дъха си, като че ли ще се гмурка надълбоко, и след това бълва сладкия дим. Предлага влажния край на Заека:

— Искаш ли да опиташ?

Заека поклаща глава, наблюдавайки Нелсън. Очите на момчето са ококорени, гледат Скийтър. Може би Дженис е права, позволява на хлапето да вижда прекалено много. В крайна сметка, не той я беше напуснал. А и животът си е живот, Господ го е измислил, не той. Но той гледа Нелсън, опасявайки се, че присъствието му в стаята ще бъде изтълкувано като благословия. Казва на Скийтър:

— Продължавай да дуднеш. Линкълн спечелил войната по грешни причини.

— И после е бил застрелян, нали? — Скийтър подава фаса на Джил. Докато го поема, очите й питат Заека: „Това ли искаш?“. Държи го като познавач, не като цигара с тютюн, от онези, с които Фред Астер25 жестикулира, а благоговейно като храна, с почти всичките си пръсти, поднасяйки влажния край към устата си като зърно на гърда. Тънкото й лице се отпуска, заобля се мечтателно. Скийтър говори. — И тогава се появили тези четири милиона освободени роби без собственост и работа в тази умряла икономика, мислейки си, че раят е настъпил. Зелени ливади, нали? Четирийсет акра и по едно муле, нали? Тъпи глупаци, приятел, това беше най-жалкото, това, че тези бедни негри налапаха стръвта. Научиха се да четат, изгърбиха се от работа, изпратиха най-добрите си хора в шибания Ъмерикънски сенат, наложиха законодателство, което разреши първите частни училища в Дикси; какво ще кажеш за това, а, ето ти нещо за твоето убразование, нали? Джил, скъпа, върни ми фаса, ще се пратиш на Луната, това е чиста трева. И това ставаше, приятелю мой, докато белите бедняци тука се пенеха и викаха на чернокожите герои маймуни. Не можеха да сторят нищо друго, докато северната армия се мотаеше наоколо, нали? Маймуни, павиани, горили. Тези добри, изпълнени с надежда чернокожи, се мъчеха да станат истински мъже, смятаха, че най-накрая са били призвани да станат мъже в тези мрачни Ъмерикънски щати.

Лицето на Скийтър разпуква черупката си от презрение и се гърчи, като че ли ще заплаче. Свалил си е очилата. Протяга се към Джил за цигарата с марихуана, без да отмества очи от лицето на Заека. Заека е замръзнал, мислите му препускат. Нелсън. Трябва да го сложи да си легне. Докато слуша Скийтър, усеща как собственото му лице се отпуска, обезформя, изплъзва му се. Бирата има лош вкус, на малц. Скийтър иска да заплаче, да се разкрещи. Седи на края на дивана, жестикулирайки толкова разпалено, че ръцете му сякаш ще се скършат. Той е луд.

— И какво направи Северът? Викаха ни маймуни, линчуваха ни и ни биеха с камшици, и измъкнаха и последното пени от чернокожите, докато благодаряха на белия си Бог, че не трябва да ни хранят вече. А какво направи Юга? Измъкна се. Даде заден. Беше събрал сили за войната и сега гази в най-голямата мръсотия от алчност и корупция, и експлоатация, и замърсяване, и бедняшки квартали, и избиване на индианци, които някога са се случвали на бедната ни курвенска планета, нали? Недей да заспиваш, приятел, най-интересното тепърва предстои. Задниците от Севера се събрали със задниците от Юга и си казали: „Добре, хайде да сключим сделка. Какви са тия работи за демокрация, я да направим тука доларокрация. Какво ни е грижа, свободни срещу роби? Капитали срещу труд, какво толкова, нали? Тази проклета курвенска държава е най-голямото богатство, което сме срещали, така че, хайде да я изцоцаме, приятел. Вие преебавате черния си труд, а ние ще преебем белите имигранти и труда на монголските идиоти, и всички останали!“. Алилуя, нали? Така че Бюрото на Фрийдмън е изхвърлено и военните губернатори били изгонени от бели боклуци на коне, които с удоволствие изнасилвали и забременявали чернокожи момичета, а Тилдън бил измамен за президентския пост по време на единствените скалъпени избори, които са описани в белите учебници по история. Можеш да го провериш, нали? Това е била революцията от 1876 г. Що се отнася до негрите, тях ги е заболяло точно от тази през 76-а, онази отпреди хиляда години просто е представлявала шепа английски джентълмени, които искали данъци.

Скийтър пак си е сложил очилата, стъклените кръгове проблясват зад синкавия дим. В гласа му отново се промъква ирония.

— Затова, хайде всички да пеем за Красивата Америка, нали? Север и Запад, крадливи барони и бедняци. Надолу на юг, едно голямо негърско барбекю Хитлер, Господ да благослови душата му, поне се е опитал да скрие пещите си. Надолу на юг, на всяка магнолия виси въже. Човече, издавали са закони, ако негър кихне на три мили от някой бял задник, пускат кучетата да му изядат топките. Ако някой негър не е скачал от тротоара да изближе изплютия тютюн всеки път, когато градските боклуци са плюели, веднага са го оковавали и са го изпращали при зетя на шерифа, по-бързо от светкавица. И ако е настоявал да гласува, както Петата поправка ясно му е позволила, не са можели да измислят достатъчно гаден начин да му смъкнат кожата, не са могли да измислят достатъчно жестоки закони да изразят неодобрението си. По-добре горките негри да си завират главите в задника на великата леля Лили, отколкото в избирателните урни. Нали? Приятел, трябваше да ти го кажа, въпреки че винаги си го знаел. Северът получил робството обратно на половин цена, получил е контрол върху Конгреса, като е броил черните гласове, които не са били дадени, а Югът е получил парите от памука, които са му трябвали за капитал, и така всички са били доволни, че са изиграли черните достойно. Вярваш ли на нещо от това?

— Вярвам на всичко — казва Заека.

— А вярваш ли, вярваш ли, че съм толкова луд, че ако сега имах един нож, щях да го ръгна в гърлото ти и да гледам как се гърчиш и това ще ми достави удоволствие, о, наистина. — Скийтър плаче. Сълзите се смесват с дима по кожата на лицето му.

— Добре, добре — казва Заека.

— Скийтър, не плачи — казва Нелсън.

— Скийтър, беше много силна, направо се отрязах — казва Джил и се изправя. — Вие ми се свят.

Но Скийтър иска да говори само на Хари:

— Това, което искам да ти кажа — казва той — това, което искам да изясня, приятел, е, че ти си имал шанс. Могъл си да тръгнеш по по-добър път, нали? Но ти си бил алчен, нали? Продал си ни, нали? Продал си и себе си. Както каза Линкълн, платил си с кръв, меч за камшик и така нататък, и не си ни помогнал, ние сме протягали ръце, човече, били сме като верни кучета, чакайки онзи кокал, но ти си ни изритал, стъпкал си ни, стъпкал си ни.

— Скийтър, моля те, никога повече не ми давай от това, каквото там беше, никога повече — казва Джил, отнасяйки се.

Скийтър се бори със сълзите, повдига лицето си, по което се стичат вадички като от мокра пепел.

— И не сме само ние, вие също сте се продали, нали? Вие наистина имахте, имахте всичко и поехте по алчния мръсен път, превърнахте се в задниците на планетата. Нали? За да поддържате капиталистическата машина вие позволихте на тези долни бели боклуци да получат своето и сега вие, задници, на юг и на север, накъдето и да погледнеш има бели задници, вие излизахте отровата и сега вече ви личи, приятел, ти говориш за Америка и още чуваш рогове и звезди, но като говориш на всеки черен или жълт получаваш омраза, нали? Човече, светът наистина те мрази, ти си голямата свиня, която стъпква всички. — Той ръга вяло във въздуха с кльощавата си ръка и главата му увисва.

От горния етаж тихо, както когато котка лови мишка, се долавя приглушеният надигащ се шум от повръщането на Джил.

Нелсън пита:

— Татко, не трябва ли да извикаме лекар?

— Ще се оправи. Лягай си. Утре си на училище.

Скийтър поглежда към Заека, очите му са огнени и влажни:

— Казах го, нали?

— Проблемът ти е — казва Заека, — че го удряш на самосъжаление. Истинският въпрос е, от тук на къде. Всички сме стигнали дотук с продънена лодка. Говориш така, като че ли единствената цел на тази държава, още откакто е била създадена, е да потиска негрите. По дяволите, та вие сте само десет процента. В действителност повечето хора не ги е грижа какво изобщо правите. Това е най-свободната страна наоколо, ако можеш — успей, ако не можеш — умри елегантно. Но, за бога, престани да просиш за безплатно возене.

— Приятел, толкова грешиш. Бял си, но си в грешка. Ние те боготворим, бели човече. Ние сме в съня ти. Ние сме кошмарът на технологията. Ние сме доброто задоволено нещо, което преглъщате, когато поехте по този мръсен път на алчността. Ние сме онова, което остана от индустриалната революция, така че ние сме следващата революция, не го ли знаеш? Знаеш го. Защо иначе те е толкова страх от мен, Заек?

— Защото си откачалник и ти хлопа дъската. Лягам си.

Скийтър небрежно върти главата си, опипва я несигурно. На светлината от страничната лампа кръглата му коса изглежда нереална, скалпът му е тесен като дръжка на нож от кокал. Той бръсва челото си, като че ли там има мушици. Казва:

— Приятни сънища. Прекалено съм надрусан, за да заспя. Трябва да остана буден да си лекувам нещастието. Нещо против да си слушам тихичко радио?

— Не.

На горния етаж Джил, изведнъж оказала се топла в ръцете му, го моли със забързано дишане:

— Изгони го оттук, Хари, не му разрешавай да остане, не е добре за мен, не е добре за никого от нас.

— Ти го доведе. — Приема приказките й като преувеличените неща, които децата говорят, за да прогонят страховете си като ги изкажат, и наистина след пет минути тя е заспала неподвижно. Електронният часовник гори зад главата й като скелета на малка луна. На долния етаж намаленото радио едва доловимо пука. Скоро Заека също заспива. Спи необичайно здраво, със Скийтър в къщата си.

— Хари, какво ще кажеш за едно бързо? — и както винаги, баща му поръчва на бармана: — Нека да е „Шлиц“.

— Уиски чисто — казва той. Лятото си е отишло, климатикът в бар „Феникс“ е изключен. Пита: — Как я кара мама?

— Доколкото може, добре, Хари. — Той заговорнически се приближава с няколко сантиметра по-близо. — Тези нови лекарства май вършат работа, вече е на крак по няколко часа на ден. Сигурен съм, обаче, че онази работа с шейсет и четирите хиляди долара ще има най-дълготрайният ефект. И лекарят е напълно откровен с нас. Когато ходим до болницата, винаги й казва: „Как е любимото ми морско свинче?“

— И какъв е отговорът? — рязко пита Заека.

Баща му се стряска:

— Нейният отговор ли?

— На който и да е.

Вече схванал въпроса, баща му свива тесните си рамене в избелялата си синя риза.

— Сляпа вяра — предполага той. И след това шепнешком добавя: — Още едно копеле под земята.

По телевизора над бара мъже се редят около един ковчег, но звукът е намален и Заека не може да разбере дали дават погребението на Еверет Дирксен във Вашингтон или церемониите за Хо Ши Мин в Ханой. Сановниците си приличат, винаги се обличат като за погребение. Баща му се прокашля, нарушавайки тишината.

— Снощи Дженис се обади на майка ти.

— Господи, май съвсем се е побъркала, говори по телефона през цялото време. Ставрос явно си е изгубил силата.

— Беше много разстроена, каза, че си довел някакъв цветнокож вкъщи.

— Не съм го точно довел, просто той се появи. И предполагах, че никой не знае за това. Мисля, че е син на Фарнсуърт.

— Не може да бъде. Доколкото знам, Джери никога не се е женил.

— Те обикновено не се женят, нали? Не им е било разрешено като роби.

При тази историческа информация, Ърл Енгстръм се смръщва. Опитва се да заеме, според него, строга позиция спрямо сина си.

— Трябва да кажа, Хари, че аз също не съм много доволен от това.

Погребението (знамето върху ковчега е на ивици и звезди, така че е на Диксън) изчезва и на негово място на екрана проблясват изстрели от оръдия, камиони се придвижват през пустинята, самолети безшумно преминават през небето, войници махат. Не може да се разбере дали са израелски или египетски. Пита:

— А мама какво мисли по въпроса?

— Трябва да кажа, че беше доста рязка с Дженис по телефона. Предложи й, ако иска да ръководи домакинството ти, да се върне обратно. Каза й, че няма право да се оплаква. И не знам какво още. Не можах да издържа да ги слушам. Като чуя жени да се карат и хващам гората.

— Дженис спомена ли нещо за адвокати?

— Майка ти не ми каза нищо, дори да е споменала. Между нас казано, Хари, тя толкова се разстрои, че чак се уплаших. Сигурно не е спала повече от три-четири часа. Изпи двойна доза секонал и пак не можа да заспи. Притеснена е, и извинявай, че си пъхам носа, където не ми е работа, но аз също съм притеснен.

— За какво си притеснен?

— Притеснявам се от това ново развитие. Не че мразя негрите, с удоволствие работя с тях вече двайсет години и ако ми се наложи ще живея до тях, въпреки че още не са наводнили Маунт Джъдж, но да ги допускаш по-близо от това, е все едно да си играеш с огъня. Поне според опита ми.

— Какъв опит?

— Ще те предадат — казва баща му. — Те нямат чувство за дълг. Не виня никой, но това е самата истина, ще те предадат и след това ще ти се смеят. Не са етични като белите и няма смисъл да твърдим обратното. Питаш ме какъв опит, не искам да навлизам в подробности, макар че мога да ти разкажа доста неща. Само си спомни, че съм израснал в Трети квартал, когато там живееха повече бели, отколкото черни, и ние се смесвахме във всяко отношение. Познавам хората в тази страна. Те са добри хора. Обичат да ядат и пият и да имат улица с червени фенери, където да трупат бройки. От време на време още избират измет на политически постове, но не обичат да гледат как оскверняват жените им.

— Кой е осквернен?

— Самата менажерия, която си заформил, е оскверняване. Чул ли си какво мислят съседите ти за това?

— Аз дори не познавам съседите си.

— Ако този негър си покаже физиономията навън, ще ги опознаеш много добре. Ще ги опознаеш толкова сигурно, колкото сега седя тук и се опитвам да ти бъда приятел, а не баща. Отдавна отминаха дните, когато можех да ти налея малко акъл в главата, Хари, а и без това ти си ни създавал много по-малко ядове от Мим. Майка ти винаги е казвала, че позволяваш на хората да те командорят, и аз винаги съм й отговарял: „Хари може да се оправи, той е здраво стъпил на крака“, но май започвам да вярвам, че е била права. Майка ти може да е инвалид, но все още трудно можеш да я излъжеш, попитай човека, който се е опитвал.

— Кога си се опитвал?

Но тази тайна — изневерил ли е татко на мама? — остава заприщена зад разклатените фалшиви зъби, които непрекъснато се мъчи да нагласи, замислено засмуквайки устни.

— Направи ни една услуга, Хари. Господи колко мразя да те моля, но направи ни една услуга и ела довечера да си поговорим. Майка ти отряза Дженис, но аз разбирам кога е разтревожена.

— Тази вечер не мога. Може би след няколко дни нещата ще се оправят.

— И защо не, Хари? Обещаваме да не те печем на бавен огън или нещо подобно. За бога, не те моля заради себе си, а заради състоянието на майка ти. Знаеш ли — и той се доближава толкова близо, че ръкавите на ризите им се докосват и Заека долавя киселия дъх на баща си — сега тя изживява това, което всички ние ще трябва да изживеем.

— Престани да ме молиш, татко, не мога сега.

— Хванали са те в лапите си, а?

Той се изправя, решава, че едно чисто уиски му е достатъчно, и отговаря:

— Да.

Тази нощ след вечеря те обсъждат робството. Джил и Скийтър са измили чиниите заедно, Заека е помогнал на Нелсън с домашното. Тази година хлапето учи алгебра, но не може да схване как един многочлен се разбива на две хубави равенства на х, един със знака плюс и един със знака минус. Заека беше добър по математика, тя беше игра с граници, с подредени ходове и обещание за завършек. Комбинацията винаги се разбиваше. Нелсън се притеснява, страхува се да се отпусне и да се развихри, умно хлапе е, но е притеснителен, сигурно се притеснява от онова, което се случи с малката му сестричка, страхува се, че може да се върне за него. Разполагат с половин час до предаването „Смях“, което всички искат да гледат. Тази вечер Скийтър сяда на големия кафяв стол, а Заека на онзи със сребърните нишки, Джил и Нелсън сядат на пухкавия диван. Скийтър държи някакви книги, които изглеждат по детски ярки под тънките му кафяви ръце. Училищни дни. Улица „Сезам“.

Скийтър казва на Заека:

— Приятел, мислех си, снощи не бях много прав, когато казах, че робството е държавна политика. След като размислих, ми се струва, че твоят тип робство е уникално и особено лошо, най-лошото, което тази бедна накисната в кръв земя е виждала. — Докато говори, гласът на Скийтър упражнява постоянен натиск, като вятър, който клати мъртво дърво. Очите му не се отклоняват към Джил и Нелсън.

Заека, като добър ученик (в училище получаваше само петици), пита:

— И какво му е толкова лошо?

— Нека отгатна какво си мислиш. Мислиш си, че на плантациите не е било чак толкова зле, нали? С онези банджита и всичките остатъци, които можеш да ядеш, и господарят в голямата къща вместо Министерството по благоустройството, нали? Тези негри и без това са били диваци с дебели глави и ако не им се е нравело, то тогава да си мрат в оковите като благородните червенокожи, нали?

— Ами да, защо не са го направили?

— Обожавам този въпрос. Защото имам отговора. Причината е, че старият Тонто е бил толкова примитивен, че не е разбирал нищо от земеделие, бил е като паднал от Луната, нали? И просто е изчезнал. Но виж чернокожите, те са от Западна Африка, където земеделието е било развито. Имали са социална организация. Как мислиш тези роби са дошли до брега от хиляда мили разстояние? Организирали са го чернокожите, не са искали да замесват белите, пазели са баницата за себе си. Организирани мъже, нали?

— Интересно.

— Радвам се, че го казваш. Радвам се, че си заинтересован.

— Той наистина го мисли — намесва се Джил.

— Затваряй си човката — казва Скийтър, без да я поглежда.

— Ти си затваряй човката — намесва се Нелсън.

Заека би се гордял от момчето, но усеща, че Нелсън защитава Джил автоматично, както Скийтър го напада: части от мозайка, която тримата са почнали да сглобяват, докато той ходи на работа.

— Книгите — подсеща го Джил.

Скийтър обяснява:

— Днес двамата с малката Джили си говорехме и тя предложи, за да направим вечерите си заедно по-уютни и организирани, нали? Ще четем на глас някои неща и иначе съм готов да върша всичкото говорене, докато пак не решиш да ме тръшнеш на пода.

— Тогава чакай да си взема една бира.

— Ще пуснеш корем, човече. Аз ще си запаля една хубава тихуанска трева и ще ви я подавам, стар спортист като теб не трябва да отпуска бирено коремче, нали?

Заека нито се съгласява, нито помръдва. Поглежда към Нелсън: очите на хлапето са хлътнали и светещи, изплашени, но не и изпълнени с паника. Учи се, вярва им. Намръщва се към баща си, за да го накара да спре да го гледа. Около тях мебелите — камината, в която никога не гори огън, дърворезбата на лампата, килната като подпрян на една ръка труп — се ослушват. Тих дъжд ръми по прозорците, запечатвайки ги вътре. Скийтър е стиснал устни, за да задържи в себе си първите глътки сладък дим, след това издишва, въздиша и се обляга в стола. Потънал между кафявите облегалки, от него се виждат само стъклените сребърни кръгчета на очилата му. Казва:

— Той е бил собственост, нали? От Вирджиния насам всичко е печалба и капитал. Кралят на Англия се е интересувал само от парите от тютюна, нали? За него чернокожите са били само цифри в счетоводните му документи. Виж кралят на Испания е познавал негрите от доста време; онези мароканци са управлявали страната му и някои от тях са били доста умни. Така че на юг от границата робите са били собственост, но и нещо друго. Кралят на Испания е казал: той е мой поданик, има законни права. Църквата е казала: „Това е вечна безсмъртна душа, покръстете го“. Научете го да различава доброто от злото. Брачните му клетви са свещени, нали? Ако събере достатъчно хляб да се откупи, трябва да го продадеш. Всичкото това е описано в законите там. А тук законът казва само едно: никакви права. Това не е човек, това е парче топло животинско месо, което струва хиляда ъмерикънски студенокръвни подлеци. Не може да го оставим да се жени, защото после, когато пазарът е подходящ, няма да може да го продадем. Не може да го оставим да свидетелства в съда, защото може да накърни правата за собственост на белите. Няма такова нещо, вярвай ми, няма такова нещо, като баща на дете роб. Това е бил законен факт. Как изобщо законът е бил написан така? Защото наистина са вярвали, че негрите са пълни лайна? А тях ги е било страх от собствените им лайна. Човече, тези бели бедняци са били извратени и напълно са го съзнавали. Всичките тези години, когато говореха на щастливия Растъс, са се напикавали от страх от въстания, въстания, приятел, при положение че е имало само две-три през всичките тези сто години и те са стрували кофа лайна. Умирали са от страх, нали? Страхували са се, че черните ще се научат да четат, страхували са се, че черните ще се научат на занаят, страхували са се от черните на пазара на труда, освободените не е имало къде да отидат, след като са били освободени, всичките приказки за безплатна земя са пълни глупости. Първото нещо, което пише в Конвенцията за безплатната земя в Канзас, е било: не искаме чернилки тук, дръжте ги далече от погледа ни. Факт е, че тези мрачни щати не са място като всички останали, където подобни неща се случват, защото те се случват и някои хора имат повече късмет от други, така че дай да побутнем малко тук и да дадем малко там, не сър, това място никога не е било такова, било е сън, състояние на духа още от времето на ония бедни глупави поклонници, нали? Някои бели като видят негър, сякаш не виждат човек, а символ, нали? Всички хора наоколо се разхождат в собствените си представи, дори не разбират, че ако ритнат някой, ще го заболи. Иисус дори не им го казва, защото този Иисус, който са си довели на лодките, е бил най-злобният страхлив Иисус, който добрият Господ някога е оставял да плаши хората. Страх, страх. Мене ме е страх от тебе, тебе те е страх от мене, Нелсън го е страх и от двама ни, а горката Джили толкова я е страх от всичко, че ще изтича и ще се скрие в дрогата, ако ние не се правим на бащи.

Той им предлага димящия облизан фас. Заека поклаща глава в отказ.

— Скийтър — казва Джил — откъсите. — Педантична редовна посетителка на клуб, която иска да въведе ред на събранието. — До „Смях“ остават тринайсет минути.

Нелсън казва:

— Не искам да изпусна началото, много е гот, когато се представят.

— Дообре — казва Скийтър, опипвайки челото си, онова жужене, което понякога се чува оттам. — От тази книга тук. — Книгата се казва „Робство“, буквите на заглавието са в бяло, синьо и червено и тя изглежда като малък шарен панаир под слабата ръка на Скийтър. — Просто за удоволствие, за да ни предложи нещо по-сериозно от невежите ми глупости. Нещо като събитие. Приятел, това май доста те дразни, нали?

— Не, харесва ми. Обичам да уча нови неща. Не съм предубеден.

— Направо ме възбужда, толкова е естествен — казва Скийтър, подавайки книгата на Джил. — Ти започни, скъпа. От тука, където ти соча с пръст, тази част с дребния шрифт. — Той обявява: — Това са едновремешни речи, схващаш ли?

Джил се поизправя на дивана и започва да чете с по-висок от обикновения й глас, ясно като ученичка, завършила училище, където се преподава езда, с големи стаи с бели завеси, с територия, по-висока от скалата в „Пен Парк“.

Помислете — чете тя — за делото на нацията, което непрекъснато се извършва отново и отново. Бог ще чуе гласа на кръвта на братята ви, които дълго плачат под земята. Той ви пита още сега: „Америка, къде е твоят брат?“. И ето отговорът, който Америка трябва да даде: „Той е ей там в оризовите поля на Юга, в изобилстващите с памук и сладка захарна тръстика поля. Той беше слаб и аз го подкрепих, беше гол и аз го облякох; беше невеж, беден и дивак и аз станах негов господар. Положих на крехките му рамене най-тежкия ярем. Оковах го с верига и го бичувах с камшика си. Други тирани имаха власт над него, но моят пръст стоеше върху човешката му кожа. Храня се от труда му, дебелея и се забавлявам за сметка на неговите сълзи, пот и кръв. Откраднах баща му, откраднах и синовете му и ги заставих да работят, жената и дъщерите му са ми играчки за развлечение. Погледни също и децата на твоите слуги и неговите слуги — синове, по-мургави от техните бащи. Питаш ме за африканеца? Направих от него звяр. Виж, имаш това, което е твое“. — Тя връща книгата, изчервявайки се. Погледът й казва на Заека: „Понасяй това с мен. Не те ли обичах?“.

Скийтър кряка:

— Ей, глупаци, това ме възбужда. Играчка за развлечение, нали? А схванахте ли онази красива част за синовете, които са по-мургави от бащите си? Тези стари янкита са били наистина глупави, едно хубаво чукане е щяло да замрази аболиционното движение. Но те не са си получавали каквото искат в обора и затова са си го връщали на белите бедняци в навеса за негрите. Черното месо е духовна храна, нали? Казал го е Теодор Паркър26, има и още един, най-злата уста в тълпата, старият Уилям Лойд27. Нели, опитай ти сега. Където съм отбелязал. Просто чети думите бавно, не се старай.

С ярката книга в ръце, момчето поглежда към баща си за спасение:

— Чувствам се глупаво.

Заека казва:

— Чети, Нелсън. Искам да го чуя.

Хлапето се обръща за помощ към друг:

— Скийтър, ти ми обеща, че няма да ме караш.

— Казах, че ще видим как ще потръгне. Хайде, на баща ти му харесва, нали не е предубеден.

— Ти просто се подиграваш на всички.

— Остави го — казва Заека — изгубих интерес.

Джил се намесва:

— Хайде, Нелсън, ще бъде забавно. Няма да пуснем „Смях“, докато не почетеш малко.

Момчето се престрашава, заеквайки, бръчка челото си толкова много, че баща му се чуди дали няма нужда от очила. Няма значение — чете той, — че всяка партия ще бъде разкъсвана от нес…

Джил поглежда над рамото му:

— Несъгласие.

— Всяка сект…

— Секта.

— Всяка секта е разбита на парчета, националната цялост е разтрогната…

Джил казва:

— Браво!

— Остави го да продължи — казва Скийтър със затворени очи, кимайки.

Гласът на Нелсън придобива увереност: … земята ще се изпълни с ужасите на гражданската и робската война — въпреки това робството трябва да бъде погребано в гроба на пехотата…

— Подлостта — поправя го Джил.

— Под-лост-та извън възможностите за въз, възкрес…

— Възкресение.

— Ако държавата не може да издържи на антиробската агитация, то тогава нека тя да погине. Ако Църквата трябва да бъде отхвърлена от борбите на Човечеството, тогава нека Църквата падне, а съставните й елементи да се разпръснат в четирите посоки на света и никога повече да не бъдат проклятие на Земята. Ако Американският съюз не може да бъде поддържан, освен с жертвоприношения — какво означава това?

— Жертване — отговаря Джил.

Заека казва:

— Мислех, че означава да се „пържиш“.

Нелсън вдига поглед, несигурен дали да продължи.

Дъждът продължава да барабани по прозорците, нежно, нежно ги притиска вътре, все по-плътно един към друг.

Очите на Скийтър още са затворени:

— Довърши. Прочети последното изречение, приятелче.

— Ако Републиката трябва да бъде заличена от списъка на нациите чрез провъзгласяването на свободата на поробените, то нека Републиката да потъне под вълните на забвението и викът на радостта, по-силен от гласа на водите, да изпълни Вселената при нейното угасване. Не разбирам и една дума от това.

Скийтър казва:

— Означава: Повече власт на народа, смърт на фашистките свине.

Заека се намесва:

— За мен означава: Изхвърлете бебето от ваната заедно с водата.

Той си спомня една вана със застояла вода, с нещо като прах по мъртвата й повърхност. Отново изживява шока от издърпването на запушалката. Прескача обратно в стаята, където седят сега, запечатани от дъжда.

Джил обяснява на Нелсън:

— Той казва това, което и Скийтър казва. Ако Системата, дори да работи за повечето хора, трябва да потиска част от тях, тогава цялата Система трябва да бъде премахната.

— Това ли казвам? Не. — Скийтър се навежда напред от мъхестите кафяви облегалки, протягайки тънката си трепереща ръка към младежите, всякаква следа от подигравка е изчезнала от гласа му. Това ще се случи така или иначе. Това голямо раздвижване. Бомбите ги поставят не бедните негри, а изчадията на богатите бели. Нетърпението чука на вратата, а не несправедливостта. Сложи достатъчно плъхове в една клетка и дебелите ще се озлобят повече от мършавите, защото се чувстват по-притиснати. Не. Трябва да гледаме над тези неща, над насилието, към следващия етап. Това, че ще се случи, можем само да предполагаме. Това не е интересно. Интересно е това, което предстои. Великото спокойствие е неизбежно.

— И ти си Черния Иисус, който ще ни го докара — подиграва се Заека. — От Преди Христа до След С. След Скийтър. Трябва да го доживея. О, възхвала, нека Скийтър е твоето име.

Той се кани да попее, но Скийтър се е съсредоточил над останалите двама ученици:

— Хората през цялото време говорят за революция, но революцията не е интересна, нали? Революцията е тълпа, която изземва властта от друга тълпа, а това са пълни глупости, това е просто власт, а властта е само оръжия и гангстери, и това са тъпи глупости, нали. Хората ми казват: Освобождавам те, а аз им отговарям: майната ти, той е просто Агню28 в черна кожа. Светът забравя такива гангстери, още преди да са умрели. Не. Истинският проблем е, след като гангстерите са се избили един друг и са повлекли половината от останалите с тях, как да използваш всичкото това пространство. След края на Гражданската война имаше пространство, но те го оставиха да се запълни със същите алчни мръсници, дори още по-гадни, нали? Те превърнаха максимата „око за око“ в божествен закон.

— Точно от това имаме нужда, Скийтър — казва Заека — от нови божествени закони. Защо не се качиш на връх Маунт Джъдж и не ги накараш да ти ги дадат на тепсия?

Скийтър бавно извръща изсеченото си като дръжка на нож лице и бавно казва:

— Аз не съм заплаха за теб, приятел. Ти си даденост. Единственото нещо, което мога да ти направя, е да те убия, но това е по-маловажно, отколкото си мислиш, нали?

Джил внимателно се опитва да наложи мир:

— Не отбелязахме ли нещо, което Хари да прочете?

— Майната му — казва Скийтър. — Вече няма смисъл. Излъчва грозни импулси. Не е готов. Много е незрял.

Заека се обижда, само се беше пошегувал:

— Стига, де, готов съм. Дайте ми да си прочета текста.

Скийтър пита Нелсън:

— Какво ще кажеш, приятелче? Мислиш ли, че е готов?

Нелсън казва:

— Трябва да го прочетеш хубаво, татко. Без да се подиграваш.

— Аз ли? Че на кого съм се подигравал?

— На Мама. Непрекъснато й се подиграваш. Нищо чудно, че те напусна.

Скийтър подава на Хари отворената книга:

— Само малко. Прочети това, което съм отбелязал.

Мек червен молив. Като от онези кутийки „Крайола“, които му напомняха за белина; всеки молив с различен цвят. Странен спомен.

— Аз вярвам, приятели и граждани мои — тържествено чете Заека, — че не сме готови за това избирателно право. Но можем да се научим. Дайте на хората сечива и те ще започнат да ги използват, и след време ще научат занаят. Така стоят нещата и с гласуването. Може да не го разбираме в началото, но след време ще се научим да изпълняваме дълга си.

Дъждът нежно му ръкопляска.

Скийтър накланя тясната си глава и се усмихва на двете деца на дивана:

— От него ще стане доста добър негър, а?

Нелсън казва:

— Недей, Скийтър, той не се подиграва, така че и ти не трябва да го правиш.

— Не съм казал нищо лошо. Точно от това има нужда светът, от добри негри, нали?

За да покаже на Нелсън колко е смел, Заека пита Скийтър:

— Това са сълзливи истории. Все едно да ме боли корема, че шведите са разпердушинили финландците през Еди-коя си година.

Нелсън извиква:

— Изпускаме „Смях“!

Включват телевизора. Малката студена звезда се уголемява, пороят от ивици се превръща в картина, Сами Дейвис Дж. е в ролята на малкото мръсно старче, което почуква зад една пейка в парка, тананикайки си онази безцелна тъжна мелодийка. Когато вижда, че някой седи на пейката, той вирва глава. Не е Рут Бази, а Арт Джонсън, белият, истинското мръсно старче. Двамата сядат един до друг и се гледат втренчено. Изглеждат като един човек, който се гледа в криво огледало. Нелсън се засмива. Всички се засмиват: Нелсън, Джил, Заека, Скийтър. Дъждът мило ги пристяга, като шивач, който крои и шие из цялата къща, намествайки огромния си широк халат.

Нощите със Скийтър се сливат една с друга. Скийтър го пита:

— Искаш ли да разбереш как се чувства един негър?

— Не особено.

— Татко, недей — казва Нелсън.

Джил, притихнала, отнесена, подава на Заека джойнта. Той си дръпва внимателно. Не е държал цигара почти от десет години, страх го е да вдиша дима. Едва не беше повърнал онзи път в „При Джимбо“. Вдишваш и задържаш. Задържаш.

— Представете си — казва Скийтър, — че сте в стъклена кутия и всеки път, когато тръгнете към нещо, си удряте главата. Представете си, че сте в някой автобус и всички се отдръпват от вас, защото тялото ви е покрито с гнусни заразни струпеи.

Заека издишва, изпуска дима:

— Не е така. Негърските момчета по автобусите са нахални като мухи.

— Толкова много си печатал, че смяташ, че светът е оловен, нали? И не мразиш никого, нали?

— Никого. — Искрен е. Пространството е прозрачно.

— А какво мислиш за тия от „Пен Парк“?

— Кои?

— Всичките. Тези, които живеят в огромните, подобни на пайове, псевдотюдорски къщи с техните кадилаци, паркирани отпред до храстите с хортензии. Ами онези стари глупаци в клуб „Мифин“ с металните му врати, които притежаваха текстилните фабрики, а сега нямат нищо, освен купчина документи, които пазят по кутиите с пури и приятелките си? Какво ще кажеш за тях? Ще ги оставиш да се нанесат, преди да ми отговориш?

Заека си представя „Пен Парк“, дървените триъгълни покриви, гипсовата мазилка, оплевените морави, пухкави като възглавнички. Намираше се на хълма. Навремето си представяше, че е на върха на хълма, хълм, който никога нямаше да изкачи, защото не беше истински хълм като Маунт Джъдж. И те с майка му, баща му и Мим живееха в основата на този хълм, в тъмното, до Болтерови; а баща му се прибираше от работа ден след ден прекалено уморен, за да играе на топка в задния двор. Майка му никога нямаше бижута като другите жени; и си купуваха стар хляб, защото беше с едно пени по-евтин; баща му не си оправяше зъбите, за да пести парите за зъболекар, а сега болестта на майка му беше като игра за лекарите с кадилаци, които живееха в „Пен Парк“.

— Мразя ги — казва той на Скийтър.

Лицето на чернокожия мъж просветва, засиява:

— Още по-дълбоко.

Заека се страхува, че чувството ще бъде крехко и ако се вгледа в него ще изчезне, но то не изчезва, а се разпростира. Триъгълни дървени покриви, алеи, покрити с камъчета, и голф клубове изпълват небето с отломки. Спомня си един лекар. Беше го срещнал случайно в началото на лятото. Отиваше да види майка си и тъкмо вървеше към верандата. Лекарят бързаше, минаваше под прозорчето с форма на полукръг, през което се виждаше всичко, облечен в шикозен кремав шлифер, въпреки че току-що беше започнало да ръми. Беше от онези типове, които веднага изваждаха шлифери отнякъде, спретнати, нагласени, животът ги обожаваше, с панталони от туид, с остри като бръснач ръбове над излъсканите обувки, забързан за следващото си посещение, нетърпелив да се махне от тази влажна наклонена улица. На вратата баща му притеснено си намества ченето като стара баба, докато ги запознава:

— Синът ни, Хари — жалка гордост. Раздразнението на лекаря от това, че е задържан със секунда, си проличава от потръпването на горната му устна под подрязания му мустак с цвят на желязо. Ръкостискането му също е желязно, арогантно, прищипва неподготвената ръка на Хари и сякаш казва: „Аз съм силен, пречупвам телата според желанието си, аз съм животът и смъртта“.

— Мразя тези шибани копелета от „Пен Парк“ — подсилва омразата си Хари, в желанието си да угоди на Скийтър. — Само да можех да натисна червеното копче и да ги изпратя в Царството Небесно — той натиска някакво въображаемо копче. — Как само бих го направил. — И той натиска копчето толкова силно, че почти го вижда.

— Бум, нали? — хили се Скийтър, размахвайки тънките си като пръчки ръце.

— Така е — казва Заека. — Всички знаят, че черните мацки са красиви. Вече са по плакатите.

Скийтър пита:

— Как мислиш, че са започнали всичките тези майчински преструвки? Кой мислиш, че е вкарал в Харлем тези дебели като свине религиозни фанатички, които на трийсет години вече приличат на бабички?

— Не съм аз.

— Ти си. Точно ти си, човече. Откакто измислихте ония кабинки за разплод, вие накарахте негърските момичета да смятат, че сексът е мръсен, и те бързаха да се скрият зад маската на майката, нали?

— Ами, кажи им, че не е мръсен.

— Не ми вярват, приятел. Виждат, че моето мнение не се брои. Нямам власт, нали? Не мога да защитавам негърските жени, нали? Защото ти не ми даваш да съм мъж.

— Давай, бъди мъж.

Скийтър се надига от фотьойла със сребърните нишки, предпазливо заобикаля масичката, имитираща дърводелски тезгях, навежда се и бързо целува седналата на дивана Джил. Ръцете й стреснато трепват, после се сключват и застиват в скута й. Главата й нито се отдръпва назад, нито се навежда напред. Заека не може да види очите й от елипсовидната африканска прическа на Скийтър. Вижда очите на Нелсън. Те са като топли влажни дупки, толкова тъмни, толкова изненадани, че Заека има желание да ги прободе с игли, да научи детето, че има и по-лошо. Скийтър се изправя след целувката и избърсва слюнката на Джил от устата си.

— Играчка за забавление, а приятелю, как ти се струва това?

— Нямам нищо против, ако тя няма.

Джил е притворила очи, устата й е отворена и от нея се подава малко балонче слюнка.

— Има нещо против — противи се Нелсън. — Татко, не му позволявай.

Заека казва на Нелсън:

— Не е ли време за лягане?

Физически Скийтър очарова Заека; сияйна бледност на езика и дланите, и ходилата на краката, които слънцето не е докоснало. Или пък има различен вид кожа? Дланите на белите хора също не почерняват. Особеният горящ блясък на кожата му. Онова толкова прецизно изваяно и завършено нещо около лицето му, което отразява светлината в хиляди лъскави точки, в сравнение с това белите лица изглеждат просто като петна, като още незасъхнал маджун. Странната, сякаш смазана грация на движенията му, бързи и внимателни като на гущер, необременени от сланината на бозайниците. В къщата му Скийтър прилича на прецизно сглобена електрическа играчка; Хари иска да го докосне, но се страхува да не го удари ток.

— Добре ли си?

— Не особено. — Гласът на Джил сякаш не идва от мястото в леглото до него, а отнякъде по-далеч.

— Защо?

— Страх ме е.

— От какво? От мен ли?

— От теб и от него заедно.

— Ние не сме заедно. Мразим се в червата.

Тя го пита:

— Кога ще го изриташ?

— Ще го вкарат в затвора.

— Чудесно.

Дъждът над тях пада тежко, плющи навсякъде, процежда се през процепа на комина, откъдето винаги капе. Той си представя едно голямо кафяво петно на тавана на спалнята. Пита:

— Какво става между тебе и него?

Тя не отговаря. Гладкият й профил се озарява от една светкавица. Няколко секунди минават преди гръмотевицата да изтрещи.

Пита я срамежливо:

— Натиска ли ти се?

— Вече не по този начин. Казва, че не му е интересно. Сега ме иска по друг начин.

— И какъв друг начин? — горкото момиче, прекалено е мнително.

— Иска да му разкажа за Бог. Казва, че ще ми донесе малко меска29.

Гръмотевицата се чува почти веднага след следващата светкавица.

— Това е лудост. — Но и възбуждащо, тя може и да го направи. Може да изтръгне от нея музика, както Бейб от пианото си.

— Той е луд — казва Джил. — Вече никога няма да му се доверя.

— Какво мога да направя? — Заека се чувства парализиран, парализиран от дъжда, от гръмотевиците, от любопитството си, от надеждата, че ще успее да разбие тази комбинация, да предизвика катастрофа и след това избавление.

Момичето проплаква, но точно тогава пада още една гръмотевица и той я моли да повтори какво е казала:

— Интересуваш се само от жена ти — крещи тя нагоре към объркването в небето.

Паяшек се приближава зад него, мърморейки за телефона. Заека с усилие се изправя. По-зле е от махмурлук. Трябва да спре да го прави всяка нощ. Трябва да се стегне. Да се стегне. Да се ядоса.

— За бога, Дженис…

— Не е Дженис, Хари. Аз съм. Пеги.

— О, здравей, как си? Как е Оли?

— Забрави Оли, не споменавай името му. Не е идвал да види Били от седмици и изобщо не ми помага с издръжката, а когато най-накрая се появи, знаеш ли какво донесе? Той е истински гений, никога няма да се сетиш.

— Още един мотор.

— Кученце. Донесе ни златист ретривър. И сега какво, по дяволите, да правим с това кученце, когато Били е по цял ден на училище, а аз съм на работа от осем до пет всеки ден?

— Намерила си си работа? Поздравления. Какво работиш?

— Печатам данни за „Брюър Филти“ в Янгуист, вкарват всичките си данни в компютри и не само, че умирам от скука, но и дори не мога да разбера кога съм сбъркала, просто се получават дупки в лентата, с всичките тези цифри.

— Звучи ми добре. Пеги, като си говорим за работа, не им е много приятно да ми звънят тук.

Гласът й сякаш отстъпва, изпълва се с достойнство:

— Извинявай. Исках да си поговорим, докато Нелсън не е наоколо. Оли обеща на Били да го заведе на риба следващата неделя, не тази неделя, а следващата, и се чудех, след като няма изгледи ти да ме поканиш, реших аз да те поканя да вечеряме в събота като го доведеш.

Разтворената й хавлия, снопчето срамни косми, сребристите стрии, не си брой пилците. Тоест — брой си пилците.

— Би било чудесно — казва.

— Би било.

— Трябва да видя. Тези дни съм малко зает…

— Онзи мъж още ли не си е отишъл? Изритай го, Хари. Той се възползва от теб. Извикай полиция, ако не иска да си тръгне. Наистина, Хари, прекалено си пасивен.

— Да, има нещо такова… — Едва след като затваря вратата на офиса зад гърба си и тръгва към постоянната светлина около машината си, той усеща как снощната марихуана го сграбчва, дърпа го за коленете като отлив. Никога повече. Нека Иисус му покаже друг път.

— Разкажи ни за Виетнам, Скийтър.

Тревата се смесва с кръвта във вените му и той се чувства много близо, много близо до всички тях: до лампата с дърворезба, до гъстата, тревожно разбъркана коса на Нелсън, до босите крака на Джил, леко безформени около глезените. Обича ги. Всички. Гласът му се движи напред-назад около очите им. Зачервените очи на Скийтър се извъртат към тавана. Оттам вдъхновението се излива върху него.

— Защо искаш да знаеш?

— Защото не съм бил там?

— Мислиш, че е трябвало да отидеш, нали?

— Да.

— И защо?

— Не знам. Дълг. Вина.

— Не, сър. Иска ти се да си бил там, защото нещата се случваха там, нали?

— Добре.

— Това беше най-доброто място — казва Скийтър, но не като въпрос.

— Нещо такова.

Скийтър продължава, настоявайки внимателно:

— Там нямаше да се чувстваш така кастриран, нали?

— Не знам. Ако не искаш да говориш за това, недей. Дайте да пуснем телевизора.

— Започва „Взвод Мод“ — казва Нелсън.

Скийтър обяснява:

— Ако не можеш да се чукаш, мръсните снимки няма да ти свършат работа, нали? А и да можеш, пак няма да ти свършат работа.

— Добре, не ни казвай нищо. И внимавай как говориш пред Нелсън.

Нощем, когато Джил се обръща към него в леглото, той осъзнава, че неузрялата й твърдост го отвращава. Димът в него отделя желанията му от чатала му, изпълнен е с пърхащи желания, които му пречат да откликне на женския й повик, повик, който сам помогна да се развие в момичешкото й тяло. Но в съзнанието си той вижда устата й, осквернена от целувката на Скийтър, и усеща как тя гние, разяждана от бляскавата му отрова. Не може да й прости и това, че е била богата. И все пак, чрез тези нощни откази, това мълчаливо унижение, той чувства нещо неестествено да покълва в него, нещо, което може би е обич. Самата тя, сякаш все повече се вкопчва в него, изминали са дълъг път от онази нощ, когато тя се наведе над него като малко момиче, подскачащо да си откъсне ябълки.

Тази есен Нелсън е открил футбола; в гимназията има отбор по футбол и ниският му ръст не е недостатък. Когато се прибира един следобед, Хари намира момчето да рита съшитата от черно-бели шестоъгълници топка отново и отново срещу вратата на гаража под неизползвания баскетболен кош. Топката подскача зад Нелсън, Хари я взема, опипва странните й шевове. Опитва се да уцели коша. Не успява:

— Тръпката я няма. Странно чувство — казва той на сина си. Когато остаряваш, мозъкът ти изпраща команди, а тялото ти сякаш гледа на другата страна.

Нелсън продължава да рита топката яростно, със страничната част на крака си, към една точка във вратата, от която боята вече се е олющила. Момчето е усвоило номера да спира топката с коленете си.

— Къде са другите двама?

— Вътре. Държат се странно.

— Как така?

— Нали знаеш. Надрусано. Скийтър спи на дивана. Татко?

— Какво?

Нелсън рита топката, веднъж, два пъти, с всички сили, докато не я изпуска, и вече събрал кураж, казва:

— Мразя децата наоколо.

— Какви деца? Никога не съм виждал деца. Когато бях малък, всички играехме по улиците.

— Те гледат телевизия и ходят в Малката лига и такива неща.

— И защо ги мразиш?

Нелсън е хванал топката и я премята от крак на крак, краката му са ловки като ръцете му.

— Томи Франкхаузер каза, че у нас живее негър и че баща му казал, че това разваля репутацията на квартала и че по-добре да внимаваме.

— Ти какво му отговори?

— Казах му той да внимава.

— Сбихте ли се?

— Аз исках, но той е с една глава по-висок от мен, въпреки че сме в един клас, и той просто се изсмя.

— Не се притеснявай за това. Ще се източиш. Всички Енгстръмови са високи.

— Мразя ги, татко, мразя ги! — и той рита топката толкова силно, че тя отскача зад ръба на дъсчения покрив на гаража.

— Не трябва да мразиш никого — казва Хари и влиза вътре.

Джил е в кухнята и плаче над тигана с късчета агнешко месо.

— Пламъкът непрекъснато се усилва — казва. — Толкова е намалила газта, че малките сини пламъчета пращят. Той увеличава котлона и Джил изпищява, хвърля се върху него, притискайки лице към гърдите му, гледа го с очи, които смехът е оцветил в тъмнозелено. — Миришеш на мастило — казва. — Целият си в мастило, толкова си чист. Като вестник. Всеки ден на вратата има нов вестник.

Той я притиска по-близо, сълзите й го прогарят през ризата.

— Скийтър да не ти е давал нещо?

— Не, тате. Искам да кажа, любовнико. Седяхме си вкъщи цял ден и гледахме телевизионни игри. Скийтър се дразни, че вече показват само негърски двойки. Казва, че било символизъм.

Той усеща дъха й, и както му е обещала там не долавя нищо, нито алкохол, нито трева, само дъх на невинност, слаб мирис на захар. Зърва една врата да се люлее и някакъв украсен с мъниста питчер.

— Чай — казва той.

— Какъв елегантен малък нос. — Казва тя за неговия и го пощипва. — Точно така. Следобед двамата със Скийтър пихме студен чай. — Тя продължава да го милва, да се отърква в него, да го натъжава. — Ти целия си елегантен — казва. — Като огромен снежен човек си, блещукаш, само дето нямаш морков вместо нос, морковът ти е ето тук.

— Хей — казва той, отскачайки.

Джил бързо му казва:

— Харесваш ми повече от Скийтър там, мисля, че обрязването загрозява мъжете.

— Ще можеш ли да приготвиш вечерята? Май е по-добре да се качиш горе и да си полегнеш.

— Мразя, когато си толкова изнервен — отговаря му тя, но без омраза, с глас, който се полюшва, както някое прибиращо се вкъщи дете полюшва чантата си. — Мога да приготвя вечерята, мога да направя всичко, мога да летя, мога да доставям удоволствие на мъжете, мога да броя на френски до колкото си искам, виж! — и тя си вдига роклята над кръста — аз съм коледна елха!

Но вечерята, която сервира на масата, е лошо приготвена. Агнешкото месо е гумено и синкаво около кокала, грахът хрупа недоварен в устите им. Скийтър блъсва чинията си:

— Не мога да ям този боклук. Да не съм примитивен, нали?

Нелсън казва:

— Много е хубаво, Джил.

Но Джил знае и свежда слабото си лице. Сълзите падат в чинията й. Странни сълзи, не като израз на мъка, а някакъв химически разтвор, сълзи, които тя показва, както люлякът показва цветчетата си. Скийтър продължава да я тормози:

— Погледни ме, жено. Хей, путко, погледни ме в очите. Какво виждаш?

— Виждам тебе. Целият си поръсен със захар.

— Виждаш Него, нали?

— Не.

— Погледни към тези драперии, скъпа. Тези грозни домашно изтъкани драперии, които сякаш се сливат с тапетите.

— Скийтър, той не е там.

— Погледни ме. Виж.

Всички поглеждат. Откакто дойде да живее при тях, Скийтър е остарял. Козята му брадичка е заприличала на храст, кожата му е придобила опънатата лъскавина на роб. Тази вечер не си е сложил очилата.

— Скийтър, Той не е там.

— Продължавай да ме гледаш, путко. Какво виждаш?

— Виждам какавида от кал. Виждам черен рак. Току-що си помислих, че ангелите са като насекоми, имат по шест крака. Не е ли така? Нали това искаш да ти кажа?

Скийтър им разказва за Виетнам. Накланя главата си назад, като че ли таванът е киноекран. Иска да му отдаде дължимото, но се страхува да отприщи спомените си.

— Това е мястото, където всичко свършва — започва той бавно. — Нямахме навеси, под които да се скрием, стояхме на дъжда като животни, спяхме в дупки в земята, корените ни боцкаха и знаете ли, някак си успявахме. Не умирахме от това. Беше странно. По време на една разузнавателна мисия някакъв дребен дръпнат старец, с онези смешни шапки, идваше и се опитваше да ни продава пилета. Имаше и малки момиченца, сладки като куклички, които ни продаваха хероин по пътя в онези малки консерви, които фотографите от пресата изхвърляха, нали? Беше сложно, нямаше никаква организация — той повдига ръката си, — която да контролира дрогата.

Цветни фрагменти се изсипват върху него от дупката в тавана. Зелени машини, грозно зелени, поглъщат грозните зелени храсталаци. Следите от Амтрака30, оставени в червената тинеста кал. Смарагдово зеленият цвят на оризовите арпи, всяко растение отразено във водата ясно като монограм. Цветът на човешки уши, които един войник от друга рота сушеше под колана си като сбръчкани кайсии, жълти. Черният цвят на традиционните виетнамски носии, които малките нежни проститутки носеха. Бяха крехки като статуетки и той не вярваше, че ще може да ги докосне, въпреки че онзи мазен тип в бял костюм непрекъснато го подтикваше, казваше му: „Черен войник номер едно, най-големите пушки, виетнамските момичета обичат духат“. Червеното, не цвета на кръвта, а на асото каро, което момчето от неговата рота носеше под каската си за късмет. Всички онези амулети: знакът на мира от разтопено желязо, мънистата за любов, извезаните с мъниста думи ЛЮБОВ, ИИСУС, МАЙКА, ПОГРЕБЕТЕ МЕ ЖИВ, сандалите Хо Ши Мин, изрязани от гуми за тези малки крачета, Тао кръстовете, християнските кръстове, кръстовидните бомби, които фантомите пускаха като диря отгоре, отпечатъците под формата на „X“, които връзките на обувките оставяха след време, лъскавите зелени чували за труповете, завързани като продълговати сакове с писма, слънцето над червения прах, над синия дим, слънце, процеждащо се през растителността в джунглата, където виетнамците с руски пушки се спотайваха по-тихи от орхидеи, всичко това го връхлита, чувства се смазан от товара. Чувства, че няма да успее да накара тези трима бели скапаняци да разберат, че зад облепените с тапети стени наистина съществуват други светове.

— Само си представи звуците — казва Скийтър, — когато някоя от вражеските гранати се разбие близо до твоя окоп. Имаш чувството, че там е имало голяма и солидна стена, дебела двайсет стъпки и изолираща звука, а ти си само една екзалтирана буболечка. Веднага след това те стъпкват хиляди крака, за тях няма значение, нали? Наистина ти се взривява мозъкът. А умрелите, умрелите са толкова странни, толкова мъртви. Като вдървена мишка, която котката ти влачи по моравата. Искам да кажа, те изглеждат така отвъд всичко, толкова спокойни, че не мога да го опиша. Онзи същият пехотинец, който миналата вечер ти е разказвал толкова подробно за момичето си в Ошкош, толкова ярко, че ти се е приискало да си биеш една чекия, а после виетнамците пускат една мина и краката му отхвръкват на една страна, а тялото му на друга. Беше ужасно. Там казваха: „Свят, изтъкан от болка“. И точно така беше.

Нелсън пита:

— Какво значи пехотинец?

— Пехотинецът е крака. Последна дупка на кавала, нали? Обикновен войник, който носи пушка и сече джунглата. Зелената машина е много умна. Карат обикновените пехотинци да се крият в храсталаците, за да ги взривяват, а записалите се като доброволци си седят в Лонгбин и докладват на репортерите броя на загиналите. Закараха ротата „Чарли“ на едни гадни хълмове, но не ме записаха отново като доброволец. Щях да получа куршум, нали?

— Мислех, че аз съм от ротата „Чарли“ — казва Заека.

— Аз пък си мислех, че Виетконг са „Чарли“ — казва Нелсън.

— И ти си бил, те също са, както и аз, всички сме „Чарли“. Бях рота „Ч“ като Чарли, Втори батальон, 28-и пехотен полк. Първа дивизия. Биехме се навсякъде по протежение на река Донгнай. — Скийтър поглежда към празния таван и си мисли: „Не му отдавам дължимото, не му отдавам дължимото, разказвам го прекалено накратко. Свещената сърцевина е най-трудна за описване“.

— Проблемът с „Чарли“ е — казва той, — че е навсякъде. Във Виетнам всички бяхме „Чарли“, нали? Всички дръпнати са „Чарли“, така че вече не ти пука, когато застреляш някоя старица или пък някое дете, защото точно те може да са заложили пунджи пръчките31 през нощта, може и да не са, но това просто няма значение. Много неща нямаха значение. Виетнам сигурно е единственото място в страната на Чичо Сам, където разделението черни — бели няма значение. Наистина. Имаше бели момчета, които умираха за мен. Армията се държи с чернокожите наистина добре, черните тела могат да спират куршумите, както всички останали; изправиха ни там, и не си мислете, че не сме благодарни, наистина сме благодарни, блъскахме се да спираме куршумите, толкова бяхме щастливи да умираме редом до белите. — Белият таван все още е бял, но вече започва да жужи, да се навежда към пространството в стаята, трябва да се остави духът да го извисява. — Спомням си едно момче, как мразя, че ме карате да си спомням, бих дал единия си ташак, за да го забравя, беше ранено, в тъмнината, минохвъргачките ни засипваха с мини още от залез-слънце, изобщо не трябваше да сме в тази долина, лежеше там, а червата му се бяха изсипали. Не го видях, давах заден извън обсега на минохвъргачките и стъпих във вътрешностите му, имах чувството, че стъпвам върху желе, беше още по-лошо, той изпищя и умря, бил е жив. Един друг път четирима от нас бяхме на разузнавателна мисия и няколко от техните АК-47 изгърмяха, издават напълно различен звук от М-16, по-скоро като пукане, разбирате ли? Не толкова тежко. Притиснаха ни до земята. Едно от момчетата, бяло момче от Тенеси, още не се беше бръснал, невеж като Мойсей, се промъкна в храстите и ги изпозастреля. Когато отидохме да го вземем, куршумите го бяха разделили на две, направо беше невъзможно човек да продължава да стреля в такова състояние. Беше ужасно. Не съм вярвал, че човек може да види такива неща и още да има очи. Онези нещастни врагове виждаха напалма точно пред тях, сребърните кутии падаха непрекъснато, а те ни нападаха иззад храстите, горяха, но продължаваха да стрелят, плюеха куршуми и горяха като факли на парад, някои се мятаха право в окопите при нас, явно смятаха, че единственият начин да се отърват от напалма е да стоят в нашия периметър. Застрелвахме ги, за да не им слушаме агонията. Малки момчета с лица като на момчето, което ни лъскаше обувките в базата. Убиването вече не ни се струваше толкова лошо, никога не ни се стори правилно, просто необходимо, като да се изпикаеш, нали?

— Май не искам да слушам повече — казва Нелсън. — Направо ми се доповръща, а и ще изпуснем Саманта.

Джил му казва:

— Трябва да оставиш Скийтър да ни го разкаже, ако иска. Ще му олекне, като ни го разкаже.

— Това се е случило, Нелсън — казва Заека, — ако не се беше случило, нямаше да искам да се занимаваш с това. Но то се е случило и ние трябва да го приемем. Всички трябва да се справим с това по някакъв начин.

— Шлитц.

— Не знам, чувствам се ужасно. Една светла бира.

— Хари, ти не си на себе си. Какво става? Чувал ли си се с Дженис?

— Слава богу, не. Как е мама?

Възрастният мъж се намества по-близо, като че ли ще сподели нещо цинично:

— Честно казано, тя е по-добре, отколкото се надявахме преди месец.

Сега Скийтър наистина вижда нещо на тавана, нещо бяло в белотата, но белият цвят е различен и единият изтича от дупка в другия.

— Знаете ли — пита той, — че има две теории за произхода на Вселената? Едната твърди, че е имало Голям Взрив, както в Библията, и ние още вярваме в това, че всичко е произлязло от нищото, просто ей така, както ни учи Добрата Книга, нали? И най-странното е, че всички доказателства подкрепят тази теза. Другата теория, която лично аз предпочитам, настоява, че нещата само изглеждат така. Тя твърди, че съществува едно постоянно състояние, и въпреки че всичко се разширява навън, то не изтънява и не изчезва поради това, че през разни странни дупки в това нищо, сякаш отникъде, се появява нещо ново. Ето това ми звучи правдоподобно.

Заека пита:

— Какво общо има това с Виетнам?

— То е местната дупка. Мястото, където светът се пресъздава. Това е опашката ни, която си изяждаме. Това е задникът, който трябва да имаме. То е като кладенец, в който поглеждаш и се стряскаш от собственото си отражение в тъмната вода. То е, както казват, номер Едно и номер Десет. То е краят. И началото. Красиво е, мъжете правят красиви неща в тази кал. Това е мястото, където Бог се провира, Той идва, приятелю, малък приятелю и приятелко, пуснете го. Наведете се, стреляй, за да убиваш. Слънцето те изгаря. Луната става червена. Луната е като яркочервена бебешка главичка, която се провира между краката на майка си.

Нелсън изпищява и си запушва ушите:

— Мразя това, Скийтър. Плашиш ме. Не искам Бог да идва, искам да си остане там, където е. Искам да порасна като него, баща ми Хари, най-едрият мъж в стаята — обикновен, средностатистически мъж. Мразя приказките ти за войната и изобщо не ми звучи красиво, звучи ужасно.

Скийтър отмества взора си от тавана и се опитва да го фокусира върху момчето.

— Добре — казва. — Ти все още искаш да живееш, но те още те държат. Ти си роб. Остави се. Остави се, момче. Не бъди роб. Дори той, разбираш ли, дори баща ти се учи. Учи се как да умре. Учи се бавно, но все пак напредва от ден на ден, нали?

Обзема го някаква лудост. Той я оставя да го води. Изправя се и кляка пред детето, което седи на дивана до Джил. Коленичил, Скийтър казва:

— Не дръж добрия Бог извън себе си, Нели. Едно добро момче като тебе си сложи пръста в бента. Извади го. Остави го да дойде. Сложи си ръката върху главата ми и обещай, че няма да оставиш добрия Бог отвън. Направи това за стария Скийтър, той е страдал толкова дълго.

Нелсън слага ръка върху кълбото коса на Скийтър. Очите му се разширяват от учудване колко дълбоко потъва ръката му.

Казва:

— Не искам да те нараня, Скийтър. Не искам никой да наранява някой.

— Бог да те благослови, момче. — В тъмнината си Скийтър чувства благословията да протича през ръката, която трепери в косата му като слънце, греещо през облак. Не трябва да се подиграва на това дете. Нежно, потайно, сякаш разделя филизи от лудост, сърцето му достига до убеждението.

Гласът на Заека прогърмява:

— По дяволите, това е само една мръсна малка война, която трябва да бъде водена. Не може да я изкараш религиозна, защото по случайност си се оказал там.

Скийтър се изправя и се опитва да разбере този мъж.

— Проблемът при теб е — осъзнава той, — че още си обременен с разум. Разумът е пълна глупост, човече. Наистина ти помага да преживяваш дните си, но те оставя сам нощем. Не ти позволява да разбереш. Ти просто не разбираш, приятел. Ти дори не разбираш, че настоящето е всичкото време, което имаш. Това, което се случва с теб, е единственото, което има значение, нали? Ти си То. Ти си То. Аз слязох — той посочва тавана, пръстът му е като кафяв пастел, — за да ти кажа, че по някое време през тези две хиляди години ти си изчезнал някъде и отново си забравил, нали?

Заека казва:

— Говори смислено. Грешка ли е, че сме във Виетнам?

— Грешка? Човече, как може да е грешка, като нещата просто стоят така? Тези бедни мрачни щати просто са си такива, нали? Никой наоколо не е толкова голям. Чичо Сам се събужда една сутрин, поглежда си корема и вижда, че всъщност е една голяма хлебарка, и какво може да направи? Да си продължи да бъде хлебарка, това е. Докато някой не го настъпи. Но засега такава обувка няма, нали? И той продължава да си върши хлебарските работи. Аз не съм от онези бели ли-бе-рали, като онзи бял бедняк Фулдъл или Чарли Маккарти, който преди време надърви всички колежани, че да си мисля, че Виетнам е някаква грешка и че можем да я поправим, като изкараме ония пещерняци от офисите. Не е грешка, нали, всеки нов президент се влюбва в него, това си е чист, готин ли-бе-рализъм. Тези бели бедняци вече толкова време лижат задника на майка си, че са забравили как изглежда отпред. И какво значи либерализъм? Да носиш радост на света, нали? Да поръсиш със захар правилото „око за око“, че да е по-вкусно, нали? Е, добре, какво може да е по-вкусно от Виетнам? Държим онзи бряг отворен. Човече, нали там е цялата работа, да държим всичко отворено? Как иначе парите и властта ще постигнат своето, ако не държим няколко такива путки отворени? Виетнам е акт на любов, нали? В сравнение с Виетнам, победата над Япония си е направо грозна работа. Тогава бяхме грозни ебльовци, а сега сме цивилизовани!

Таванът се разклаща, той усеща даровете на хиляди езици да се спускат към него.

— Ние сме центърът. Само шепа стари глупаци като мъртвия Хо може още да не са го разбрали, но ние сме това, за което светът се моли. Голямата победа, плесницата, черни пениси, коли с големи задници и билбордове, ние сме всичко това. Иисус слезе на земята и дойде тук. Всички останали страни са просто тъпи места, нали? Ние имаме маймунските лайна, нали? Да слезе Царството Небесно, ще залеем света с люти истински американски синьо-зелени лайна, нали?

— Точно така — отговаря Заека.

Окуражен, Скийтър прозира истината:

— Виетнам — казва. — Виетнам е мястото, където нашата небесна същност се изприщва с пъпки. Ако някой не обича Виетнам, значи не обича Америка.

— Точно така — казва Заека. — Точно така.

Останалите две бледи луничави лица, обрамчени с прекалено много коса, са изплашени от това споразумение. Джил се примолва:

— Спри. Всичко това е болезнено.

Скийтър разбира. Кожата й сякаш е обелена, горкото момиче се е разтворило за звездите. Този следобед я беше накарал да пуши малко меска, щом взима меска, значи ще шмърка и кока. Щом може да шмърка, значи ще може и да стреля. Хванал я е.

Нелсън моли:

— Хайде да гледаме телевизия.

Заека пита Скийтър:

— Как изкара цяла година там, без да те ранят?

Тези бели лица, тези дупки, пробити в съвършенството на неговата ярост; Господ се излива през белите дупки в лицата им, и той не може да спре кръвоизлива. Очите го заболяват. Бяха постъпили гадно, когато беше дете, да му втълпяват, че Бог е бял.

— Бях ранен.

(Написани с уверения, заоблен почерк на Джил, сякаш оформен в частно училище, със зелена химикалка, една нощ, като на шега, върху лист от тетрадката на Нелсън.)

От същата нощ са останали и няколко нейни рисунки с пастели, които Нелсън й е дал. Стилът й е добър, точен, останал на равнище второкурсничка, но въпреки това приликите са очевидни. Естествено Скийтър е пиката; Нелсън, с тъмни кичури и прекалено много коса около лицето, е спатия; самата тя е кацнала върху тънко като стъбълце вратле, бледата й коса е оцветена в същото пастелно розово като лицето й с остра брадичка — тя е купа. За Заека остава карото. В центъра на карото стои малък розов нос. Малки сънени сини очи с тревожно повдигнати вежди. Почти невидима уста, леко отворена, като че всеки момент ще гризне нещо. Около всичко това — зелени драсканици, които е определила с нежна насочена стрела, и един балон: „Недовършено“.

Един следобед, когато Нелсън се прибрал от тренировка, а Хари от работа, те се наблъскват в поршето на Джил и карат извън града. Заека може да се побере само на предната седалка, Нелсън и Скийтър се промъкват на тесните задни седалки; Скийтър притичва примигвайки от къщата до тротоара и влиза в колата с думите:

— Човече, толкова отдавна не съм излизал на чист въздух, че дробовете ме болят.

Джил кара бързо, настойчиво, с арогантността на младите. Заека непрекъснато удря крак в пода на колата, но там няма спирачки, хладният профил на Джил се усмихва. Малкото й краче, обуто в гуменки, натиска газта при излизане от завоите, набира скорост, за да задмине някакъв огромен тир — колата е като яростно бълваща къща на колела — точно, преди един завой към прав участък между долини от червена пръст и бледо житно стърнище да ги запрати в забвение. Местността е красива. Есента е отнесла онази тежка Пенсилванска зеленина, небето е прочистено от провисналото млечно лято, хълмовете граничат с кехлибарените и огнено оранжеви сенки, които след месец ще се превърнат в люспи с цвят на скакалец, които пукат под краката в ловния сезон. Лека омара се носи над долината като мъгла по кожата на река. Джил спира колата пред боядисана в бяло ограда, до която стърчи ябълково дръвче. Слизат сред облак от мириса на презрели изпопадали ябълки. Плодовете гният в краката им във високата влажна трева, която огражда процеждаща се вадичка, тревата още е тъмнозелена. Ливадата зад оградата е окосена толкова ниско, че изглежда кафява, но храстите, където репеят е бил подхранван от кравешки тор, се извисяват нагоре до човешки бой. Нелсън вдига една ябълка и си отхапва от страната, където няма дупки от червеи. Скийтър протестира:

— Хлапе, не яж този боклук!

Не е ли виждал някой да яде на природа досега?

Джил повдига роклята си и прескача вадичката, докосва една груба, топла, бяла дъска от оградата и поглежда през процепа в далечината, където в тъмната сянка на дърветата една построена от пясъчник ферма блещука като бучка захар, накисната в чай, а широкото, мрачно колело на стара фермерска каруца стои застинало и чака до ръждива пръчка, която прилича на помпа. Спомня си ръждясалите клинове, очакващи редицата лодки на доковете на „Айлънд Роуд“, ръждясалия, занемарен и избелял от солта вид на всичко построено там, където морето се плиска, лятното слънце над сивата като чайка гора, доковете, заслоните, проскърцващото при движението на водата желязо, толкова отдалечено от тази зрялост на сушата. Казва:

— Да тръгваме.

И те отново се натъпкват в малката кола и отново задминават камиони и бензиностанции и „холандските“ ресторанти с шестоъгълни неонови табели, докато вятърът и скоростта на колата поглъщат всички миризми и звуци, и мисли за евентуален друг свят. Ширналата се песъчлива природа на юг от Брюър, фермите, отпечатани върху подкастрените спретнати поля като върху корица на списание, се превръщат в грозните хълмове и тъмните долини на север от града, където примитивната желязна индустрия някога е била развита, и където хората са строели тухлени къщи с тесни фасади и триъгълни покриви с капандури като рамене на ястреб, накацали по неравните морави зад островърхи огради. Меката, червена като саксия почва на Брюър, тук, на десет мили на север става по-твърда и тъмна като овча кръв. Въпреки че още не са навлезли във въглищните райони, дърветата изглеждат потъмнели от въглищен прах. Заека си спомня статии, които бяха публикували във „Ват“, за странни убийства, кланета, изгаряния и удушвания, извършени в тези тесни долини с тесните им главни улици с кървавочервени църкви и тротоари и зали на „Одфелоу“, улици, които завършват като извити вратове, с остри завои при изоставените железопътни релси в мрачни клисури, където тече поточе с цвят на потъмняло сребро, и след това са пресечени от влажен покрит мост, който трака, докато те поглъща.

Заека и Нелсън, Скийтър и Джил, натъпкани един до друг в малката кола, се смеят много по време на това пътуване, смеят се на нищо — на глупавото изражение на лицето на някакъв селянин със смешни дрехи, покрай когото минават, на прасетата в кочините, на имената по пощите (Хинершиц, Фокт, Штупнагел), на трактористите, които са толкова дебели, че нищо друго, освен седалката на трактора не може да ги побере. Смеят се, дори когато малката им кола, макар че стрелката за горивото показва, че резервоарът е пълен до половината, подскача, задавя се, намалява и спира, като че ли някой е натиснал спирачки. Джил едва успява да я отклони встрани от пътя да не пречи на движението. Заека слиза, за да погледне двигателя, който е отзад, под полегатия капак — стегната машина, чиито чаркове не са открити, видни и ясни като на линотипа, а объркани, мазни и скрити. Стартерът чегърта, но двигателят не иска да запали. Веригата експлозии, работеща с помощта на съдбата, се е задръстила. Оставя капака отворен, за да сигнализира за спешен случай. Скийтър, заклещен отзад, се провиква:

— Приятел, знаеш ли какво правиш с този капак, викаш неприятностите!

Заека му казва:

— По-добре излез. Ако ни ударят отзад, с тебе е свършено. Ти също, Нелсън. Излез.

Намират се на най-опасната магистрала, трилентова. Движението откъм Брюър тътне покрай тях като лавина от прах, шум и изгорели газове. Нито един добър самарянин не спира. Поршето е замряло в аварийната лента, покрита с онази сипкава фина настилка, която държавата ползва, за да задържа рохката почва. В далечината лястовици се плъзгат над скосените поля. Заека и Нелсън се облягат на бронята и гледат слънцето, което след час ще достигне хоризонта, да изпълва полето със сенките на стърнището, възвишения, неуловими като тези на рипсено кадифе. Джил се отдалечава и набира малко букетче от тънки, подобни на маргаритки димитровчета, които избуяват през есента върху толкова тънки стъбълца, че приличат на мустачета, щръкнали на няколко сантиметра над земята. Тя подава букетчето на Скийтър, за да го примами да излезе. Той се пресяга и го бута от ръката й, цветята се разпиляват и падат по чакъла на пътя. Гласът му долита приглушен от вътрешността на поршето:

— Бяла кучка, това е само начин да ме предадете, нали, на колата й няма нищо, нали?

— Не иска да запали — казва тя, едно цветче е паднало на върха на гуменката й. Лицето й е безизразно.

Гласът на Скийтър вие и ръмжи от металната му обвивка:

— Знаех си, че не трябва да излизам от къщата. Джил, скъпа, знам защо е всичко това. Не можеш да се откажеш от тревата, нали? Нямаш воля, нали? По-лесно е, отколкото да покажеш някаква воля, така че предай стария Скийтър на закона, нали?

Заека я пита:

— Какво казва?

— Казва, че го е страх.

Скийтър крещи:

— Разкарайте тези тъпи бели боклуци оттук. Ще бягам. Колко има до другата страна на оградата?

Заека му отговаря:

— Умен ход, наистина ще се отличаваш в пущинака. Точно като негър върху камара дърва за горене.

— Не ми говори за негри, бял боклук такъв. Едно нещо ще ти кажа — само да ме предадете и ще ви избия всички, ако ще да трябва да изпращам някой от Филаделфия да го направи. Не съм само аз, ние сме навсякъде, чуваш ли? А сега, шибаняци такива, накарайте тая кола да тръгне, чувате ли ме? Накарайте я да тръгне.

Скийтър произнася всичко това, докато седи сврян между кожените облегалки на задните седалки и задния прозорец. Паниката му е отвратителна и може да се окаже заразна. Заека изпитва желание да го измъкне от черупката му, но се страхува да го хване, може да го ужили. Тряска вратата на поршето, за да не чува този стържещ, режещ глас, и след това затваря задния капак на колата.

— Вие двамата останете тук. Успокойте го и не му давайте да излиза от колата. Ще отида до някоя бензиностанция, нагоре по пътя не може да няма.

Известно време тича, собствената му жлъчка го изгаря от отровния страх на Скийтър. След всичките тези вечери заедно, предателството е първата мисъл на негъра. Може да е естествено, цели триста години е било така. Заека тича, тича, за да задържи това черно тяло приклещено в колата, за да не се уплаши и да избяга. Както когато закъсняваше за училище. Скийтър се е превърнал в негов дълг. Закъснява, закъснява. И тогава вижда един стар червен знак с формата на летящ кон, увиснал над обагрените от залеза поля. Старомоден гараж: неразгадаемо работно място, почерняло от грес, с натежали от френски ключове стени, колани, чукове, автомобилни части. Стар автомат за Кока-кола, от онези с бутилките, мърка до хидравличния кран. Механикът, обрасъл младеж с провлечен говор и почернели ръце, го закарва с друсащата аварийна кола обратно до магистралата. Страничният прозорец на колата е счупен, вятърът свисти през него, лакомо се излива вътре.

— Блокирала е — гласи присъдата на механика. Пита Джил:

— Кога за последно си сипвала масло?

— Масло ли? Не сипват ли, когато зареждам с гориво?

— Не и ако не ги помолиш.

— Тъпа крава — казва й Заека.

Устата й превзето се присвива и тя казва предизвикателно:

— Скийтър също кара колата.

Докато механикът ръчка нещо по двигателя и натиска педала на газта, Скийтър се изправя на задните седалки и излиза на въздух. На последните слънчеви лъчи очилата му приличат на оранжеви дискове. Заека го пита:

— Докъде си ходил с тази щайга?

— О — отговаря чернокожият придирчиво, защото механикът може да го чуе. — Насам-натам. Но никога не съм карал безразсъдно. Не знаех, че — продължава да мърмори — автомобилът е твоя собственост.

— Става дума — казва той неубедително — за прахосничеството. За безгрижието.

Джил пита механика:

— Можете ли да я поправите за един час? Малкият ми брат трябва да си пише домашното.

Механикът говори само на Заека:

— Двигателят е съсипан. Буталата са се разтопили върху цилиндрите. Най-близкото място, където могат да оправят такава кола май е Потстаун.

— Можем ли да я оставим при теб, докато уредим някой да дойде да я откара?

— Ще трябва да ви взимам по долар на ден за паркинг.

— Добре. Давай.

— И още двайсет за тегленето.

Той плаща. Механикът изтегля поршето до гаража. Те се возят с него, Джил и Хари в неговата кола („Внимателно, казва механикът на Джил докато се качва, не искам да си нацапаш с грес хубавата бяла рокля“), Скийтър и Нелсън в малката. В гаража механикът вика такси да ги закара до Западен Брюър. Скийтър изчезва зад една зацапана врата и непрекъснато пуска водата на тоалетната чиния. Нелсън се настанява да гледа как механикът откача колата и го слуша да говори за „твигатели“. Джил и Хари излизат навън. Щурци църкат в тъмните поля. Четвъртитата Луна, с едно болно око, се плъзга над табелата с летящия кон. Външните лампи на гаража са изгасени. Той забелязва нещо бяло върху гуменката й. Падналото цветче се е залепило там. Навежда се и й го подава. Тя го целува, за да му благодари, и после мълчаливо го оставя върху един варел с боклуци, пълен с мазни хартиени кърпички и пробити кутийки.

— Да не си изцапаш роклята с грес.

Чува се шум на автомобилни гуми, един стар буик от петдесетте, с онези спойлери на задницата по модел на В-19, се приближава към тях. Таксиметровият шофьор е дебел и дъвчи дъвка. По пътя до Брюър главата му се уголемява като пирамида от фаровете на насрещните коли, неподвижна, освен ритмичното дъвчене. Скийтър седи до него.

— Прекрасен ден — провиква се Заека към него.

Джил се засмива. Нелсън е заспал в скута й. Тя си играе с косата му, извивайки я между нежните си пръсти.

— Става, за това време от годината — идва бавният отговор.

— Природата тук е красива. Почти не излизаме на север от града. Бяхме тръгнали да разглеждаме забележителностите.

— Тука няма кой знае какви забележителности.

— Двигателят ни блокира, сигурно колата е напълно скапана.

— Сигурно.

— Дъщеря ми е забравила да сипе масло; в днешно време децата са такива, развалят една кола и минават на следващата. Материалните неща вече не означават нищо за тях.

— За някои, сигурно.

Скийтър му казва отстрани:

— Сигурно често срещаш разни готини типове с такива злополуки, много хора закъсват тука, а?

— Ами, да — казва шофьорът и това е всичко, което казва, докато не се обръща към Заека, след като е спрял на „Виста Кресент“.

— Осемнайсет.

— Долара? За десет мили?

— Дванайсет. И трябва да се върна обратно.

Заека отива до шофьорската страна да плати, докато останалите изтичват към къщата. Мъжът се навежда от прозореца и го пита:

— Знаеш ли какво правиш?

— Не точно.

— Ще ти забиват нож в гърба всеки път.

— Кой?

Шофьорът се навежда още повече. На светлината на уличната лампа Заека вижда едно широко лице, тъжно и бледо, с уста без устни, като на кит, закрепена върху меланхоличното му изражение, и един белег под формата на подкова на месестата част на носа му. Отговорът му е неясен:

— Наркоманите.

Засрамен заради него, Заека отвръща поглед и вижда — Нелсън е прав — тълпа деца. Те стоят от другата страна на улицата, някои на колела, и гледат кой излиза от странната кола. Тази тълпа на фона на пустия терен на „Пен Вилас“ го притеснява, както, ако растенията по повърхността на Луната почнат да гният.

След тази случка Скийтър придобива смелост. Кожата му отново предизвиква слънцето. Заека се връща от работа и заварва двамата с Нелсън да стрелят в коша на алеята. Нелсън подхвърля топката към баща си и ударът с една ръка на Заека от два метра разстояние изсвистява. Красиво.

— Хей — кукурига Скийтър така, че да го чуят от всички къщи в „Пен Вилас“. — Откъде изнамери този старовремски стил в баскетбола? Опитваше се да бъдеш смешен, нали?

— Ама вкара, нали? — лоялно се застъпва Нелсън.

— По дяволите, момче, и едноръко джудже можеше да го блокира. За да вкараш такъв удар ти трябва стена, колкото двама мъжаги, нали? Трябва да подскочиш и да стреляш, да подскочиш и да стреляш.

Той им го демонстрира, не уцелва, но изстрелът му изглежда правилен, топката се задържа високо горе, издига се с извивка във въздуха, нежно подхвърляне, което би се извило над всеки защитник. Заека го опитва, но тялото му се оказва прекалено тежко, усилието от вдигането му пречи. Топката лети лошо. Скийтър казва:

— Имаш решителността на бял играч, но обожавам тези ръце.

Те се сборичкват. Скийтър е бърз и ловък, плъзга се покрай тях и подава на Нелсън отново и отново. Заека не може да го спре, дъхът му започва да прогаря гърдите му, но има моменти, когато усеща топката и мускулите, и въздуха над него и телата, които се състезават с неговото, стегнати като едно цяло, отричащо гравитацията. Тогава октомврийският мраз почва да го хапе през потта и той се прибира в къщата. Джил спи горе. Напоследък спи все повече и повече, един изумителен сън, който той намира за обиден. Когато слиза долу, в същата досадна бяла рокля, отмятайки лепкави кичури коса от бузите си, той грубо я пита:

— Направи ли нещо за колата?

— Скъпи, какво мога да направя?

— Можеш да се обадиш на майка си.

— Не мога. Тя и вторият ми татко ще направят само едно нещо. Ще дойдат да ме вземат.

— Може да е добра идея.

— Вторият ми баща е гадняр. — Тя минава покрай него нефокусирано и влиза в кухнята. Поглежда в хладилника:

— Не си напазарувал.

— Това е твоя работа.

— Без кола?

— За бога, за пет минути си до „Акме“.

— Хората ще видят Скийтър.

— Те и без това го виждат. Излязъл е навън и подскача с Нелсън. А и ти явно си му давала да ти кара колата из цяла Пенсилвания. — Яростта му набира нови сили, решителност. — По дяволите, как можеш да оставиш една толкова скъпа кола да се развали и просто да си седиш? По света има хора, които могат да живеят десет години от тази кола.

— Хари, недей. Лошо ми е.

— Добре. Извинявай. — Той я придърпва в прегръдката си. Тя тъжно се поклаща, притиска се в него, отърквайки нос в ризата му. Но когато е така отнесена, той усеща някакво отсъствие в тялото й, някаква несвързаност, и кожата му не харесва това. Ужасно му се киха.

Джил промърморва:

— Липсва ти жена ти.

— Тази кучка. Никога.

— Тя е като всички останали заклещени в това общество. Иска да живее, докато е жива.

— А ти не искаш ли?

— Понякога. Но знам, че това не е достатъчно. Точно така те хващат. Пусни ме. Усещам, че не искаш да ме прегръщаш. Току-що си спомних, че зад сладоледа в камерата има малко замразени пилешки дробчета. Обаче им трябва цяла вечност да се размразят.

Новините в шест часа. Бледото лице на екрана, без да осъзнава, че главата му, поради някакъв недостатък в предаването на „Виста Кресент“ 26, изглежда сплескана, а брадичката му, гумена и издължена, тържествено обявява: „Чикаго. Две хиляди и петстотин полицаи от Илинойс останаха на поста си днес при настъпването на ден, изпълнен с бунтове, манипулирани от членовете на екстремистката фракция на движението «Студенти за демократично общество». Войнствено настроените младежи чупеха прозорци, преобръщаха коли и обиждаха полицаи, а техният лозунг е…“ — тъжна, тържествена пауза; избелялото лице се повдига към камерата, брадичката се протяга, главата му се сплесква като наковалня: „Докарайте войната вкъщи“. Показват кадри на полицаи с бели каски, които удрят сплетени като гнезда ръце и крака и влачат дългокоси момичета; изведнъж се появяват брадясали лица, размахващи юмруци, които сякаш ще изскочат от екрана, и после пак кадри на полицаи с бухалки. На Заека това му изглежда като балетен танц и му действа някак успокоително. На Скийтър също му харесва:

— Точно така! — крещи той. — Удари пак белия боклук!

По време на рекламната пауза той се обръща и обяснява на Нелсън:

— Красиво е, нали?

Нелсън пита:

— Защо? Те не протестират ли срещу войната?

— Да, бе, колкото кокошките имат топки. Това, срещу което тези бели бедняци протестират, е, че ще трябва да чакат двайсет години да вземат татковия дял от баницата. А те го искат сега.

— И какво ще правят с него?

— Да правят ли, момче? Ще го изядат, ето какво ще направят.

Рекламата — близък кадър към устата на една жена — свършва. „Междувременно в съда делото на «Чикагските осем» продължава бурния си ход. Съдията Юлиус Дж. Хофман, който няма никаква връзка с обвиняемия Аби Хофман, на няколко пъти порица обвиняемия Боби Сийл, чиито гневни изблици включваха епитети като…“ — отново този поглед нагоре, сплесканата глава, разочарованото подчертаване — „свиня, фашист и расист“. Показват скицата на лицето на Сийл, направена в съда.

Нелсън пита:

— Скийтър, а него, харесваш ли го?

— Не си падам много — отговаря Скийтър — по правителствени негри.

Заека не се сдържа и се разсмива:

— Това е нелепо. Той е изпълнен с омраза като теб.

Скийтър изключва телевизора. Тонът му е като на проповедник, женствен.

— Изобщо не съм изпълнен с омраза. Изпълнен съм с любов, която е динамична сила. Омразата е парализираща сила. Омразата замразява. Любовта те връхлита и те освобождава. Нали? Иисус е освободил търговците от храма. Новият Иисус ще освободи новите търговци. Старият Иисус си е донесъл меч, нали? Новият Иисус също ще си донесе меч. Той ще бъде живият пламък на любовта. Хаосът е тялото на Господ. Редът е оковите на Дявола. Що се отнася до Робърт Сийл, всеки чернокож с лошия дъх на Джон Кенел и птичия мозък на Леонард, които дават благотворителни коктейлни партита, са едни и същи, според мен. Дошъл е на власт, станал е известен, принизил е душата си и следователно е, както казват, неуместен. Ние чернокожите дойдохме тук без имена, ние сме бъдещите органични семена, семена без имена, нали?

— Да — отговаря Заека, придобил този навик.

Пилешките дробчета на Джил са изгорели по краищата и имат лед в средата.

Новините в единайсет часа. Младеж с рехава брада и лице, толкова близо до камерата, че фокусът се губи, крещи: „Махайте се, свине! Цялата власт на народа!“.

Невидимият говорител го пита с меден глас: „Как бихте описали целите на организацията си?“.

„Унищожаване на съществуващите репресивни структури. Социален контрол върху средствата за производство.“

„Бихте ли обяснили на зрителите ни какво имате предвид под «средства за производство?»“

Камерата е изблъскана; притъмнялата всекидневна проблясва: Фабрики „Уолстрийт“. „Технологията. Всичко това. Една малка клика капиталисти ни насилва; замърсяването в гърлата, свръхзвуковия транспорт, и геноцидът във Виетнам и по гетата. Всичко това“.

„Разбирам. Вашата цел тогава, чрез разбиване на прозорци, е да обуздаете действащата технология и да създадете основа за нов вид хуманизъм.“

Момчето поглежда извън екрана със замъглен поглед, камерата се опитва да го фокусира отново. „На остроумен ли ми се правиш? Ти пръв ще бъдеш изправен до стената, ти…“ Едно пиукане показва, че интервюто е приключило.

Заека казва:

— Кажи ми за технологията.

— Технологията — обяснява Скийтър с невероятно търпение, върхът на джойнта му проблясва в червено, докато всмуква — е пълни лайна. Допуши я, Джили.

Но Джил е заспала на дивана. Бедрата й горят, роклята й се е навила нагоре и разкрива тъжния мрачен триъгълник на бельото й.

Скийтър продължава:

— Всички сме се захванали с важната задача да забравим всичко, което знаем. Зашиваме ябълката обратно на дървото. Виж, римляните са имали технология, нали? И варварите са ги избавили от нея. Варварите са били техни спасители. Но след като ние не можем да убедим ескимосите да ни нападнат, сами сме си отгледали едно поколение варвари, пардон, вие сте го отгледали, белите са го отгледали, бялата американска средна класа и нейните имитатори по света са открили в себе си божествената сила да произведат милиони нечовешки идиоти, които в по-малко мрачни векове само потомствените аристократи са могли да произведат. И кои са били тези крале идиоти?

— Какво? — пита Заека.

— Меровингите32, нали? Беше ми изскочило от ума. Били са влачени насам-натам в раздрънкани каруци и сега ние сме благословени с моторизирани каруци. Наистина е написано, ние ще си взривим мозъците и ще посветим останалото на президента Мао. Нали?

Заека спори:

— Това не е справедливо. Тези хлапета имат и добри страни. Войната настрани, какво ще кажеш за замърсяването?

— Вече взе да ми втръсва — казва Скийтър — да си говоря с бели. Ти защитаваш своето. Тези бесни деца, точно като Агню Дей, искат да задържат сегашното положение на нещата срещу божествения план и божествения гняв. Те са Антихрист. Възприемат лицето на Бог във Виетнам и плюят върху него. Фалшиви пророци: изобилието им показва, че времето наближава. Общественото безсрамие, оригиналното въоръжаване, възхвалата на идиотизма, всички закони са подигравани, освен законите на подкупите и покровителството: ние сме Рим. И аз съм Христос на новото Средновековие. А ако не съм аз, то е някой точно като мен, за когото следващите поколения ще смятат, че съм бил аз. Вярваш ли го?

— Вярвам го. — Заека си дърпа от джойнта и усеща как светът му се разширява, за да приеме новите истини, както жените си разтварят краката, както цветята разцъфват, както звездите бягат една от друга. — Наистина го вярвам.

Скийтър обича Заека да му чете от „Живота и битието на Фредерик Дъглас“.

— Ти си направо страхотен, нали? Тази вечер ще бъдеш големия ни негър. Като бял, приятелю, много не те бива, но като негър си направо супер.

Отбелязал е откъси от книгата с кламери и молив.

Заека чете: Читателят сигурно е забелязал, че сред имената на робите се споменава и това на Естер. Това беше името на млада жена, която притежаваше онова, което винаги е било проклятие за робините, а именно: лична красота. Тя беше висока, със светла кожа, добре оформена и с чудесни маниери. Естер беше ухажвана от „Нед Робъртс“, сина на любимия роб на полковник Лойд, който беше толкова красив като мъж, колкото Естер като жена. Някои робовладелци с удоволствие биха поощрили брака между тези младежи, но по някаква причина капитан Антъни не одобряваше връзката им. Той строго й заповяда да се откаже от компанията на младия Робъртс, и й каза, че ще я накаже сурово, ако отново я завари в негова близост. Но нищо не бе в състояние да държи тези хора далече един от друг. Те искаха да се срещат и се срещаха. Тука пропускаме. Подчертаното с червен молив продължава в края на страницата. Заека долавя как в гласа му се промъква драматизъм, подобно на сутрешна мъгла, като детски страх: Беше рано една сутрин, когато всичко беше притихнало, преди някой от семейството в къщата или в кухнята да се беше събудил. Всъщност аз самият бях събуден от сърцераздирателните писъци и жалостиви викове на бедната Естер. Мястото ми за спане беше на мръсния под в малкия килер, който имаше врата към кухнята…

Скийтър го прекъсва:

— Можеш да помиришеш този килер, нали? Мирише на мръсотия, нали, и на стари картофи, а стръкчетата трева пожълтяват, преди да са пораснали и няколко сантиметра, нали? Помириши това, той е спал там.

— Тихо — казва Джил.

— … и през процепите на суровите дъски можех ясно да видя и чуя какво става, без да ме видят. Китките на Естер бяха здраво завързани, а извитото въже беше закачено на дебела метална кука, закрепена на тежките дървени греди на тавана, близо до камината. Тя стоеше там на една пейка, с ръце опънати над главата. Гърбът и раменете й бяха голи. Зад нея старият господар с камшик в ръка изпълняваше варварското си дело, придружено от всякакви сурови, груби и мъчителни епитети. Беше жестоко бавен и удължаваше мъчението като човек, който се радва на агонията на жертвата си. Той отново и отново поставяше омразния бич в ръката си, нагласяйки го така, че да нанесе възможно най-болезнения удар, който силата и уменията му позволяваха. Бедната Естер никога преди не беше бичувана сериозно. Раменете й бяха пухкави и нежни. Всеки енергично нанесен удар изтръгваше от нея писъци и кръв. „Имайте милост! О, милост!“ Плачеше тя. „Няма да постъпвам повече така.“ Но пронизителните й викове изглежда само увеличаваха яростта му. Подчертаното с червено прекъсва, но Заека продължава до края на главата: Цялата тази сцена, с всички придружаващи я обстоятелства, беше отблъскваща и шокираща до крайна степен, а когато мотивите за това жестоко наказание станат известни, езикът няма да има думи да опише точното чувство на този криминален акт. След като й нанесе, не смея да кажа колко удара, старият господар развърза бедната си жертва. Когато я пусна, тя едва стоеше на краката си. Съжалявах я от все сърце и тъй като бях още дете и не бях свикнал на подобни сцени, шокът ми беше огромен. Бях ужасен, притихнал, зашеметен и объркан. Току-що описаната случка често се повтаряше, тъй като Едуард и Естер продължиха да се срещат, въпреки всички усилия срещите им да бъдат предотвратени.

Скийтър се обръща към Джил и рязко я удря, като дете, по гърдите.

— И не ми викай тихо, путко такава.

— Исках да чуя пасажа.

— Как ти се стори, путко?

— Хареса ми как Хари го прочете. С чувство.

— Майната им на белите ви чувства.

— Хей, спокойно — казва Заека безпомощно, усещайки, че насилието е неизбежно.

Скийтър е подивял. С една ръка на рамото й, като че ли за да я прегърне, той се пресяга с другата ръка към гърлото й и разкъсва яката на бялата й рокля. Платът е здрав; главата на Джил се отмята преди звукът от разкъсването да се чуе. Тя отскача назад върху дивана, очите й са безизразни; малките й гърди с твърди зърна се подрусват през скъсания V-образен процеп.

Инстинктът на Заека не е да я спаси, а да защити Нелсън. Той пуска книгата на масата и застава между момчето и дивана.

— Качвай се горе.

Зашеметен и объркан, Нелсън се изправя и простенва:

— Той ще я убие, татко. — Бузите му горят, очите му са хлътнали.

— Няма. Просто е надрусан. Тя е добре.

— О, по дяволите, по дяволите — повтаря детето отчаяно, лицето му се сгърчва от плач.

— Хей, малко приятелче — провиква се Скийтър — искаш да ме бичуваш, нали? — И той подскача и замаяно почва да танцува, съблича ризата си толкова яростно, че едно от копчетата на ръкава му се откъсва и се удря в абажура на лампата. Голите му мършави гърди са странно релефни, ясно се вижда как всеки мускул е закрепен към костите му. Заека никога не е виждал подобни гърди, освен на разпятието.

— Какво следва? — крещи Скийтър. — Искаш да ми бичуваш задника, нали? Ето ти го! — Ръцете му са разкопчали копчето на панталона му и хващат колана му, но Нелсън изтичва от стаята. Отслабващите му хлипания долитат долу.

— Добре. Достатъчно — казва Заека.

— Почети ми още мъничко — моли се Скийтър.

— Прекаляваш.

— Проклетото ти хлапе си мисли, че притежава тази путка.

— Престани да й викаш „путка“.

— Човече, нали това й е дал Иисус — кудкудяка Скийтър.

— Отвратителен си — казва му Джил, прибирайки разкъсаната си дреха.

Той отмята единия ревер настрани:

— Муу.

— Хари, помогни ми.

— Чети книгата, приятел. Ще бъда добър. Прочети ми отбелязаното с кламера.

Над тях стъпките на Нелсън прекосяват стаята. Ако продължава да чете, момчето ще е в безопасност:

— Уви, оттук ли?

— Точно така. Малка Джили, обичаш ме, нали?

— Уви, това огромно богатство, този позлатен разкош, този лукс, това усилие и труд, този лесен живот, това море от изобилие не бяха перлените врати, които изглеждаха…

— Ти си моите перлени врати, малката.

— Бедният роб, легнал върху твърдите борови дъски, оскъдно завит с тънкото одеяло, спеше по-добре от трескавия сластолюбец, който си почиваше върху пухени възглавници. За мързеливите храната е отрова. Спотаени зад богатите и изкусителни храни се виждаха духовете на злото, които изпълваха самозабравилите се лакомници с болести и болежки, с неконтролируеми страсти, жесток нрав, разстройство, ревматизъм, лумбаго, подагра, а семейство Лойд страдаха от тях в изобилие.

Зад ръба на страницата Скийтър и Джил се боричкат; бельото й проблясва в сиво, гърдите й са открити. Заекът вижда още едно блясване, усмивката й. Ситните й редки зъби са оголени в беззвучен смях. Харесва й това нападение. Забелязала, че я наблюдава, Джил се стряска, сърдито се измъква изпод Скийтър, загръща разкъсаната си рокля и изтичва от стаята. Краката й тупкат по стълбите. Скийтър примигва при бягството й, после отново намества огромната си пухкава глава, въздишайки.

— Прекрасно — въздъхва той. — Още малко, приятел. Прочети ми онази част, където той се защитава.

Издяланите му гърди се сливат с бежовия диван; дамаската му е покрита с плетеница от зелено, жълто-кафяво и червено, които са се изтъркали и избледнели в един-единствен нюанс.

— Знаеш ли, трябва да ставам рано, за да ходя на работа.

— Притесняваш се за малката си кукличка? Не се притеснявай за нея. Работата при путките, човече, е, че са точно като хартиени кърпички, използваш ги и ги изхвърляш. — Чувайки тишината, той казва: — Само се шегувам, нали? Само за да те дразня, нали? Хайде да го забравим, чети следващото отбелязано. Проблемът ти, човече, е, че през цялото време си женен. Жените не харесват мъже, които са женени, искат някой, който постоянно да ги кара да са нащрек, нали? Когато жената престане да бъде нащрек, тя е мъртва.

Заека сяда да чете на стола със сребърните нишки: Откъде се появи храбрият дух, нужен да се пребориш с мъж, който преди четирийсет и осем часа можеше да ме накара да треперя като лист по време на буря само с една дума, не знам, но във всеки случай бях решен да се бия, а което беше още по-странно, всъщност бях добър. Лудостта беше взела връх над мен и аз открих, че силните ми пръсти са здраво стегнати около гърлото на тиранина, без да се интересувам от последствията, в този момент, като че ли бяхме равни пред закона. Дори цветът на кожата му беше забравен. Чувствах се ловък като котка и бях готов да поема ударите му. Всеки удар беше отблъснат, въпреки че самият аз не му нанасях удари. Само се отбранявах, предпазвах се да не ме нарани, но самият аз не се опитвах да го нараня. Няколко пъти го тръшнах на земята, когато той се опитваше да ме повали. Държах го за гърлото толкова силно, че усещах кръвта му да тече между ноктите ми. Той ме държеше и аз го държах.

— О, обожавам това, така ме сграбчва, направо ме убива — казва Скийтър и се изправя на лакът, така че тялото му застава пред това на другия мъж. — Прочети ми още малко, само още малко.

— Трябва да се качвам горе.

— Прескочи няколко страници. Чети това, което съм отбелязал с двойна линия.

— Що не си го прочетеш сам?

— Не е същото. Да си го правиш сам не е същото. Всеки ученик знае, че не е същото. Хайде, приятел. Държах се доста добре, нали? Не съм създавал проблеми. Бях вярно куче, дай на кученцето малко кокалче, почети ми, както ти казвам. Ще си сваля всички дрехи, искам да го усетя с порите си. Изпей го, бе човек. Хайде. Започни от там, където пише: Човек без воля. — И той отново го подканя. — Човек без воля.

— Човек без воля — съсредоточено чете Заека — е като без основното достойнство на човечеството. Човешката природа е такава, че не може да уважава безпомощните, макар че може да ги съжалява, но дори това не може да прави задълго, ако не вижда признаци, че волята им се надига.

— Да — казва Скийтър, неясните му очертания се боричкат и плъзгат и едно бяло петно проблясва от дивана над белотата на страницата.

— Той може само да разбере — чете Заека, думите му се струват огромни, всяка от тях е като празен варел, в който гласът му отеква — ефекта на тази битка върху духа ми, който е причинил нещо, или пък е рискувал нещо чрез отхвърлянето на несправедливата и жестока агресия на тираните. Ковей беше тиран и при това страхлив тиран. Когато му се противопоставих, се почувствах, както никога досега.

— Да — долита гласът на Скийтър от бездната на невидимото зад правоъгълния остров на страницата.

— Това беше като възкръсване от тъмния и заразен гроб на робството, към рая на относителната свобода. Вече не бях раболепен страхливец, треперещ пред гнева на брата червей от прахта; дълго сплашваният ми дух се беше издигнал до независимост. Бях достигнал до точката, когато вече не се страхувах да умра. — Подчертаване.

— О, да. Да.

— Този дух ме направи свободен човек в действителност, въпреки че все още се водех роб. Когато един роб вече не може да бъде бичуван, той е почти свободен.

— Амин.

— Той трябва да защитава владение, голямо колкото мъжественото си сърце, и той наистина е „сила на Земята“.

— Кажи го. Кажи го.

— От този момент до бягството ми от робството никога не бях бичуван истински. Бяха направени няколко опита, но те винаги бяха неуспешни. Нанасяха ми удари, но случаят, който описах, беше краят на бруталността, на която робството ме беше подчинило.

— О, ти наистина си един страхотен негър — пропява Скийтър.

Вдигайки очи от страницата, Заека вижда, че на дивана вече няма бяло петно, сега то е тъмночерно и се движи шепнешком в ритъм, който сякаш ще го засмуче. Очите му не се осмеляват да проследят надолу ръката, отблясъкът на светлината, който се забелязва по дължината на ритмично движещата се ръка на Скийтър. Дълга като змиорка, която се храни. Заека се изправя и излиза от стаята, пускайки книгата, като че ли пари, въпреки че горящите очи на изпъстрения с точици негър на корицата бързо го проследяват през твърдия мокет, нагоре по лакираните стълби, в бялото царство, където над главата му гори заскрежената лампа на стълбищната площадка. Сърцето му бие лудо.

Светлината от лампата с дърворезба във всекидневната осветява малкото кленово дърво отдолу, листата му греят в червено като пръсти, когато ги поставиш върху фенерче. Поклащащата се корона изпълва половината прозорец. В леглото Джил се обръща към него, бледа и студена като лед.

— Прегърни ме — казва. — Прегърни ме, прегърни ме, прегърни ме. — Повтаря го толкова често, че той се изплашва. Жените са луди, притежават някаква древна лудост, все едно държи вятър в ръцете си. Усеща, че въпреки това тя иска да я чука, не за удоволствие, а за да се задържи на земята. Би искал да направи това за нея, но не може да пробие чувството на страх и отвращение между тях. Тя е като русалка, махаща изпод кожата на водата. Той се носи сковано, за да не потъне в този ужас. Книгата, от която чете на глас, го измъчва с образи на бездънна мръсотия, на мъртви поколения, на погребани мъчения и изгубени причини. Вече няма причина да става и да ходи на работа, няма причина за нищо, няма причина и да не го прави, няма какво да диша, освен кисела газ, бутилирана в празни църкви, нищо, заради което да се събужда; живее в тесен кладенец, чиито влажни стени го притискат и парализират. Не, това е Джил, която се притиска в него, за да се стопли, при все че нощта е мека. Пита я:

— Можеш ли да заспиш?

— Не. Всичко се разпада.

— Опитай се. Късно е. Да ти донеса ли още едно одеяло?

— Не ме оставяй, дори за секунда. Ще пропадна.

— Ще се обърна с гръб, а ти ме прегърни.

На долния етаж Скийтър гаси лампата. Отвън малкият клен изчезва като угаснал пламък. Останал сам, Заека извършва движенията си в тъмното, в ритмичното кафяво на дивана; После ужасът се връща и го стяга като здраво стиснат клепач.

Когато отговаря, гласът й звучи уморен и отегчен.

— Брюър Филти, г-жа Фознахт. С какво мога да ви помогна?

— Пеги? Здравей, аз съм Хари Енгстръм.

— Не думай — нова саркастична нотка. — Не мога да повярвам. — Прекалено изразително. Прекалено много мъже.

— Хей, спомняш ли си, че ми спомена, че Нелсън и Били може да ходят на риба тази неделя и ме покани на вечеря в събота.

— Да, Хари, спомням си.

— Късно ли е вече? Да приема поканата?

— Съвсем не. Какво те накара да се решиш?

— Нищо особено. Просто реших, че може да е приятно.

— Ще бъде приятно. Ще се видим в събота.

— Утре — поправя я той. Щеше да продължи да говори, в обедна почивка е, но тя прекъсва разговора. Притисната е от работа. Не си брой пилците.

След работа, докато крачи към автобусната спирка на „Уайзър“, двама мъже го заговарят на ъгъла, където Емберли авеню става „Емберли Драйв“, до една пощенска кутия, боядисана в червено, бяло и синьо.

— Господин Енгстръм?

— Да?

— Може ли да поговорим за минута? Ние сме ваши съседи.

Говорещият е между четирийсет и петдесет, пълен, облечен в сив костюм, който се е разтегнал, за да го побере, с онези тесни ревери, които бяха на мода преди пет години. Лицето му е меко, но огорчено. Малкият му гърбав нос не съответства на подпухналите торбички под очите му. Брадичката му представлява две влажни копчета, разположени едно до друго, а между тях има трапчинка, където косъмчетата се крият от самобръсначката му. Има онзи жълтеникав брюърски тен и ловкия и хитър израз на преуспял човек. Счетоводител, учител.

— Казвам се Малон Шоуалтер. Живея от другата страна на „Виста Кресент“, в онази къща, сигурно сте я забелязали, с пристройката отзад, миналото лято я направихме.

— А, да. — Той си спомня далечното чукане, но не беше я забелязал; оглежда „Пен Вилас“ само за да се увери, че не е Маунт Джъдж, т.е. че не е никъде.

— Занимавам се с компютри, хардуерната част — казва Шоуалтер. — Ето ви визитката ми. — Докато Заека чете името на компанията, Шоуалтер казва: — Ние ще направим революция в бизнеса в този град, запомнете това име; Това тук е Еди Брумбах, живее от другия край на „Виста“, Мариголд, нагоре от вашата къща.

Еди не му дава визитка. Той е чернокос, по-нисък и по-млад от Хари. Стои изправен като момчетата от армията, закопчан догоре, с изпънати назад рамене, като че ли между лопатките го сърби да се бие. Отчасти заради подстрижката му главата му изглежда сплескана като главите на говорителите на телевизора на Заека. Ръкостискането му му напомня за някой друг. Кой ли? От едната страна на лицето на Брумбах има вдлъбнатина и L-образен белег. Явно са му махали част от костта. Очите му са сиви като зацапаните върхове на някакъв инструмент. Казва кратко и злокобно:

— Да, сър.

Шоуалтер казва:

— Еди работи в работилницата на „Феслер Стийл“.

— Явно днес сте си тръгнали рано от работа — казва Заека.

Еди отговаря:

— Този месец съм нощна смяна.

Шоуалтер се накланя, като че ли от далечината дочува някаква танцувална музика, и се опитва да застане между Заека и Еди. Казва:

— Решихме да поговорим с вас, оценяваме търпението ви. Това тук е колата ми, бихте ли искали да седнем в нея? Не е много удобно да стоим отвън така.

Колата е тойота, Хари се сеща за тъста си и това предизвиква доста неловки чувства.

— Предпочитам да остана прав — казва, — ако няма да ни отнеме много време. — И той се обляга на пощенската кутия, за да не се извисява толкова над тези мъже.

— Няма да ни отнеме много време — обещава Еди Брумбах и свеждайки рамене пристъпва крачка напред.

Шоуалтер отново навира рамото си, като че ли да се намеси, очите му изглеждат по-тъжни, избърсва меката си устна:

— Всъщност, не е нужно. Не искаме да бъдем нелюбезни, просто искаме да ви зададем няколко въпроса.

— Любезни въпроси — уточнява Заека, нетърпелив да помогне на този човек, чийто внимателен бавен глас е чисто брюърски, и който изглежда точно като самия град, учтив и толерантен, и мил, и в момента депресиран.

— Ами, ние — продължава Шоуалтер — обсъждахме, нали знаете, квартала. Децата ни разказваха, нали знаете, истории за това, което виждат през прозорците ви.

— Гледали сте през прозорците ми? — синята пощенска кутия е топла. Той вече не се обляга на нея. Въпреки че е октомври, тротоарът има свиреп вид, някаква прозрачна раздразнителност се е наслоила по асфалтираните покриви, по източените млади дръвчета, по наредените като парчета от пъзел ниски къщи от дърво, цимент, тухли и фалшиви каменни облицовки. Опитва се да погледне през тези къщи към своята собствена и да я предпази.

Брумбах се наежва, натрапва се на вниманието на Заека.

— Изобщо не е било нужно да гледат през прозорците, това, което се случва, им се поднася на тепсия. И въобще не мирише приятно.

Шоуалтер се намесва, гласът му е ласкав като на жена, мазен.

— Не, не, това е прекалено. Но е вярно. Предполагам, че не сте го пазили в особена тайна. През цялото време ходят насам-натам с малкото порше, а сега забелязвам, че той вече играе баскетбол с момчето пред самата къща.

— Той?

— Черният тип, който живее с вас — казва Шоуалтер, усмихвайки се, като че ли е отстранил пречката в разговора им, и си бъбрят на спокойствие.

— И бялото момиче — добавя Брумбах. — Малкият ми син се прибра вкъщи онзи ден и каза, че са се чукали направо на черджето пред къщата.

— Ами — казва Заека, изправяйки се. Чувства се абсурдно по-висок от тези двама мъже, сякаш ще отлети, докато се опитва да си представи подробностите от това, което момчето е видяло, като малък правоъгълник, който виси в съзнанието му подобно на картина, закачена прекалено високо на стената. — Такива неща се виждат, когато гледаш през прозорците на други хора.

Брумбах застава точно пред Шоуалтер и Заека си спомня на кой му напомняше ръкостискането му — на лекаря, който даваше на майка му новите лекарства. Пречупвам телата според волята си. Аз съм животът, аз съм смъртта.

— Чуй ме, братко. Опитваме се да отглеждаме деца в този квартал.

— Аз също.

— Това е друг въпрос. Какъв перверзник ще възпиташ там? Направо ми е жал за момчето, наистина ми е жал. Но какво ще кажеш за нас, които се опитваме да направим най-доброто? Това е почтен бял квартал — казва той, леко натъртвайки на думата „почтен“, но след това събира сила и продължава: — Точно затова живеем тук, вместо от другата страна на реката в Брюър, където са ги оставили да правят каквото си искат.

— Кой кого оставя да правят каквото си искат?

— Много добре знаеш кой, по дяволите, чети вестници. Ония старици дори не могат да излязат навън посред бял ден с портмоне в ръка.

Притеснен, Шоуалтер ловко се придвижва с едното рамо напред и се намесва:

— Не става въпрос само за това, че е бял квартал, всяко уважавано чернокожо семейство е добре дошло, ходил съм на училище с негри и бих работил рамо до рамо с тях всеки ден от седмицата, всъщност в компанията ми има програма за набиране на негри. Проблемът е, че собствените им водачи им казват да не се захващат, втълпяват им, че е предателство да се научат как да си изкарват хляба с честен труд. — Казал е повече, отколкото възнамеряваше, и сега се опитва да върне думите си. — Ако се държеше като мъж и аз бих се отнасял с него като с мъж, нали не говоря нелепи неща, Еди?

Брумбах изпухтява и джобът на ризата му се опъва върху пакета с цигарите му, горната част на ръцете му се опъва отстрани на тялото му, като че ли под напора на вените.

— Бил съм се редом с негри във Виетнам — казва. — Няма проблеми.

— Хей, странно, че ти също си ветеран от Виетнам. Човекът, за когото говорим, също…

— Нямаше проблеми — продължава Брумбах. — Защото всички знаехме правилата.

Ръцете на Шоуалтер потръпват, докосват тесните ревери и се плъзгат надолу в нещо като милувка.

— Става въпрос за момичето и черния заедно — бързо казва той, да зачекне темата и да я приключи.

Брумбах казва:

— Господи, тези типове обожават бели задници. Трябваше да видиш какво ставаше в базите.

Заека подмята:

— Това са били жълти задници, не е ли така? Виетнамски задници?

Шоуалтер го подръпва за ръката и го отвежда встрани, на няколко стъпки от пощенската кутия. Хари се чуди дали някой изобщо пуска писма в нея, минава оттам всеки ден и тя му се струва тайнствена като пожарен кран, очакващ часа си, който може никога да не настъпи. Никога не я чува да подрънква. В Маунт Джъдж хората непрекъснато пращаха картички. Останал на разстояние от тях, Брумбах се втренчва в пространството, на равнището на телевизионните антени, с пълното съзнание, че го обсъждат. Шоуалтер казва:

— Не му се подигравай.

Заека се провиква към Брумбах:

— Не ти се подигравам, нали?

Шоуалтер го подръпва по-силно, така че Хари трябва да наведе ухото си до малката човка на мъжа, към меката му тъжна уста.

— Той не е много стабилен. Чувства се доста заплашен. Не беше моя идеята да говорим с теб, казах му: „Човекът има право на лична свобода“.

Заека се опитва да играе по правилата, прошепва:

— Колко от хората в квартала се чувстват като него?

— Повече, отколкото си мислиш. Аз самия се изненадах. Хората са сравнително добри, но си имат своите предразсъдъци. Смятам, че ако нямаха деца, ако кварталът не беше пълен с деца, никой нямаше да го е чак толкова грижа.

Заека се притеснява, че се държат грубо с Брумбах. Провиква се към него:

— Хей, Еди. Чуй какво ще ти кажа.

Брумбах не остава доволен, че отново е въвлечен. Искаше Шоуалтер да разреши проблема. Заека прозира плана им: единият води преговорите, другият е мускулът. Брумбах излайва:

— Какво?

— Ще кажа на хлапето си да не гледа през твоите прозорци, а ти дръж твоето далече от моите.

— Такива като теб там си имаха специално име — умници. Понякога ги гръмваха погрешка.

— Ще ти кажа още нещо — казва Заека. — Като награда, ще се опитам да се сещам да си дърпам пердетата.

— По-добре направи доста повече от това да си дърпаш пердетата, по дяволите — отговаря му Брумбах. — Най-добре направо се барикадирай.

Изведнъж отнякъде се появява пощенски камион, боядисан в червено, синьо и бяло, с наклонени като витрина прозорци, изскърцва със спирачките до тротоара. Забързано, без да поглежда към тях, някакъв дребен, облечен в сиво човек, отключва пощенската кутия и загребва цяла купчина писма, сигурно са стотици, пъха ги в една сива торба, заключва кутията и си тръгва.

Заека се приближава до Брумбах:

— Кажи ми какво искаш, искаш да се изнеса от квартала ли?

— Просто изнеси негъра.

— Нали не харесваше, че са двамата с момичето? Ами, ако момичето си тръгне, а той остане?

— Негърът да се изнася.

— Ще се изнесе, когато вече не е мой гост. Приятна вечер.

— Предупредихме те.

Заека пита Шоуалтер:

— Чу ли тази заплаха?

Шоуалтер се усмихва, обърсва челото си, вече не е толкова притеснен. Направил е каквото може.

— Казах ти — отговаря — да не му се подиграваш. Дойде да говори с теб приятелски. Повтарям ти, става въпрос за конкретния случай, а не за цвета на кожата на някого. До мене има една празна къща и аз казах на агента по недвижимите имоти, казах му откровено като на тебе: „Всяко цветнокожо семейство с баща, който може да си позволи да купи къщата на пазарната й цена, е добре дошло. Е добре дошло“.

— Хубаво е човек да срещне някой либерал — казва Заека и стиска ръката му. — Жена ми непрекъснато ми повтаря, че съм консервативен.

И понеже го харесва, понеже харесва всички, които са се били във Виетнам, където самият той трябваше да се бие, ако не беше прекалено стар, прекалено дебел и прекалено страхлив, той се протяга да стисне и ръката на Брумбах.

Самонадеяният дребен мъж сковано притиска ръце до тялото си и вместо да поеме протегната ръка обръща глава, така че да покаже обезобразената си буза. Заека вижда, че белегът не е само червено петно под формата на буквата „Е“, а прилича на знака с объркани бледи линии, където кожата е била зашита, и покрива вдлъбнатината, която винаги ще остане, която винаги ще отвращава погледите. Заека се принуждава да я погледне. Гласът на Брумбах не е толкова ядосан, звучи почти разкаяно:

— Заслужил съм си това лице — казва. — Получих го там, за да водя сносен живот тук. Не моля за съчувствие, много от другарите ми не се отърваха толкова леко. Просто те предупреждавам, след това, което съм видял и направил, никой умник няма да ме притиска в собствения ми квартал.

Къщата е необичайно притихнала. Телевизорът не работи. Нелсън си пише домашното на масата в кухнята. Всъщност чете една от книгите на Скийтър. Не е прочел много. Заека го пита:

— Къде са?

— Спят. Горе.

— Заедно ли?

— Мисля, че Джил е в твоето легло, а Скийтър — в моето. Каза, че диванът вони. Беше буден, когато се върнах от училище.

— Как ти се стори?

Въпреки че въпросът докосва нова струна, Нелсън бързо отговаря. Независимо от всички сенки между тях, напоследък баща и син доста са се сближили.

— Нервен — отговаря той, като че ли на книгата. — Каза, че напоследък получавал лоши вибрации и не бил спал снощи. Мисля, че беше пил някакви хапчета, или нещо такова. Изглеждаше сякаш не ме вижда, все едно гледаше над главата ми и непрекъснато ми викаше „приятел“, вместо „малък приятел“.

— А как е Джил?

— Спи като заклана. Погледнах в стаята и я извиках, но тя не се помръдна. Татко…

— Казвай.

— Той й дава разни неща… — Мисълта се е загнездила в него прекалено дълбоко, за да я извади на показ лесно; след като го казва, очите му хлътват в орбитите. Баща му усеща как тършува из съзнанието си, засрамен, изплашен, не може да намери правилните думи, не иска да обиди баща си.

Хари го подтиква:

— Неща?

Момчето бързо продължава:

— Тя вече не се смее, нито се интересува от нещо, просто седи или спи. Виждал ли си кожата й, татко? Станала е толкова бледа.

— Тя си е бяла по природа.

— Да, знам, но не е само това, изглежда болна. Почти нищо не яде и понякога повръща. Татко, не му позволявай да й причинява това, каквото и да е. Спри го.

— Как мога да го спра?

— Можеш да го изгониш.

— Джил каза, че ще си тръгне с него.

— Няма. Тя също го мрази.

— Ти не харесваш ли Скийтър?

— Всъщност не. Знам, че трябва. Знам, че ти го харесваш.

— Така ли? — Изненадан, той обещава на Нелсън. — Ще поговоря с него. Но, нали знаеш, хората не са собственост, не мога да контролирам това, което искат да правят заедно. Не можем да живеем живота на Джил вместо нея.

— Можехме, ако искаше. Ако те беше грижа. — Това е най-откритото неподчинение, което Нелсън някога си е позволявал. Заека инстинктивно иска да бъде нежен с този млад филиз, да го игнорира.

Той просто отбелязва:

— Прекалено е голяма, за да я осиновя. А ти си прекалено млад, за да се ожениш за нея.

Момчето мълчаливо се намръщва над книгата.

— А сега ми кажи нещо.

— Добре. — Лицето на Нелсън се напряга, сякаш всеки момент ще се затвори; очаква да бъде питан за Джил и секса и себе си. Заека се радва, че ще го разочарова, че му предлага малко пространство за дишане.

— Двама мъже ме спряха на път за вкъщи и ми казаха, че някакви хлапета гледали през прозорците ни. Чувал ли си нещо по въпроса?

— Естествено.

— Какво естествено?

— Естествено, че гледат.

— Кой?

— Всички. Франкхаузер и онзи лигльо Джими Брумбах, Евелин Морис и нейните приятели от „Пен Парк“. Марк Шоуалтер, а сигурно и сестра му Мерилин, въпреки че е съвсем малка…

— Кога, по дяволите го правят?

— По различно време. Когато се връщат от училище, докато съм на тренировка по футбол, преди да се прибереш от работа се мотаят наоколо. Предполагам, че понякога идват и като се стъмни.

— Виждат ли нещо?

— Понякога, предполагам.

— Говорят ли с теб за това. Подиграват ли ти се?

— Предполагам. Понякога.

— Горкото дете. Ти какво им казваш?

— Казвам им да си ебат майката.

— Хей, внимавай какво говориш.

— Това им казвам, нали ме попита.

— Налага ли ти се да се биеш?

— Не много. Само понякога, когато ми викат едно нещо.

— Какво?

— Едно нещо. Не се притеснявай, татко.

— Кажи ми какво ти викат.

— Негъра Нели.

— Ха. Готини хлапета.

— Те са просто деца, татко. Не искат да ми направят нищо лошо. Джил каза да не им обръщам внимание и че са глупави.

— А подиграват ли ти се за Джил?

Момчето извръща лице. Косата му покрива врата му, но въпреки това, дори отзад той не може да бъде сбъркан с момиче: ъгловатите му рамене, несресаната му коса, задавеният глас са мъжки:

— Не искам повече да говорим за това, татко.

— Добре. Благодаря. Хей, съжалявам. Съжалявам, че трябва да живееш в тази каша, която сме направили.

Задавеният глас възкликва:

— Как ми се ще мама да се върне! Знам, че това не може да стане, но много ми се ще. — Нелсън удря облегалката на кухненския стол и след това полага главата си на мястото, където се е стоварил юмрукът му. Заека безпомощно разрошва косата му на път към хладилника, за да си вземе една бира.

Нощите настъпват все по-рано. След новините в шест часа, навън вече е тъмно. Заека казва на Скийтър:

— Днес срещнах един ветеран от Виетнам.

— По дяволите, светът се пълни с ветерани от Нам толкова бързо, че скоро няма да останат други хора, нали? Няма да забравя, веднъж отидох в един публичен дом в Ти Хоа, всичките му стени бяха боядисани в бяло, всички са били там по някое време и са се подписали. Е, това, което направо ме разтърси, беше някакъв тип, Чарли, та някой от онази другата страна беше изрисувал цяла стена със самия Чичо Хо, Чичо Хо занимаващ се със содомизъм, Чичо Хо сере върху черепи, Чичо Хо прави това и онова, беше направо отвратително, нали? И си викам, бедните жълти и тях ги ебат като нас, всички сме в ръцете на ония луди старчоци, които си мислят, че още могат да правят история. Историята вече няма да се прави, приятел.

— А какво ще правим? — пита Нелсън.

— Една голяма каша — отговаря Скийтър — и после, по всяка вероятност, ще дойда Аз.

Очите на Нелсън търсят тези на баща му, както правят напоследък, когато лудостта на Скийтър се проявява.

— Татко, не трябва ли да събудим Джил?

Хари пие втора бира и пуши първия си джойнт, обутите му в чорапи крака са подпрени върху дървената масичка:

— Защо? Нека да си спи. Не бъди толкова нервен.

— Не, сър — казва Скийтър — идеята на момчето е добра, къде по дяволите е малката Джил? Много съм възбуден.

Нелсън пита:

— Какво значи възбуден?

— Възбуден значи как се чувствам — отговаря Скийтър. — Малко приятелче, отиди и довлечи онази тъпа путка. Кажи й, че мъжете искат да ядат.

— Татко…

— Хайде, Нели, престани да мрънкаш. Прави каквото ти казва. Нямаш ли си домашно? Иди да си го пишеш горе, тази вечер е за възрастни.

Когато Нелсън излиза, Заека усеща, че вече може да диша спокойно.

— Едно нещо не разбирам, Скийтър, какво ти е мнението за Конг? Искам да кажа, прави ли са, или не?

— Всеки човек поотделно, или май трябва да кажа всеки жълт поотделно, е много красив, наистина. Толкова са смели, а повечето от тях не са по-големи от Нели, нали? Като цяло обаче, така и не можах да схвана какво точно искат, освен че ние бяхме бели или черни, според случая, а те са жълти и са отишли там първи, нали? Иначе не мога да кажа, че имаше много смисъл, тъй като хората, които най-често кастрираха и бесеха, и погребваха живи в окопите, и разни такива работи бяха жълти като тях, нали? Така, че ги смятам за още едно проявление на голямото объркване на фалшивите пророци, от което можеш да разбереш, че моето време настъпва. Обаче. Обаче, признавам, че политиката, като част от онази скучна работа за властта изобщо не ме блазни, нали? И тебе също, нали, приятел? Ето я.

Джил се е довлякла. Кожата й изглежда опъната върху лицето.

Заека я пита:

— Гладна ли си? Направи си сандвич с фъстъчено масло. Всички ядохме това.

— Не съм гладна.

Опитвайки се да подражава на Скийтър, Заека я мушва:

— Господи, а би трябвало. Кльощава си като клечка. Какъв, по дяволите, е този твой задник, вече не ти е останало никакво месо. За какво си мислиш, че те държим тука?

Тя не му обръща внимание и казва на Скийтър.

— Имам нужда.

— По дяволите, момиче, всички имаме нужда, нали? Целият свят е в нужда, нали точно за това постигнахме съгласие, а, приятел? Целият мрачен свят има нужда от Мен. А Аз, аз имам нужда от нещо друго. Домъкни си путката тука, бялата.

Сега вече тя поглежда към Заека. Той не може да й помогне. Винаги е била над неговата класа. Сяда на дивана до Скийтър и нежно го пита:

— Какво? Ако го направя, ще го направиш ли?

— Може. Ще ти кажа какво, Джил, скъпа. Дай да го направим за човека.

— Какъв човек?

— Човекът. Този човек. Виктор Чарли ето там. Той го иска. Хей. Приятелю Хари?

— Слушам те.

— Обичаш да бъдеш негър, нали?

— Да.

— Искаш да бъдеш добър негър, нали?

— Точно така.

Тъжното шумолене по тавана от движенията на Нелсън в стаята му му се струва далечно. Не слизай долу. Стой си там горе. Димът се смесва с кръвта във вените му, а дробовете му са като разклонено дърво.

— Добре — казва Скийтър. — Така, ето как ще го направим. Ти си голям чернокож мъж и седиш ето там. Окован си за този стол. А Аз, аз съм бял като сняг. Гледай. — Скийтър, с типичните си наелектризирани бързи и внезапни движения се изправя и съблича ризата си. В сумрака на стаята горната част на тялото му сякаш изчезва. Той започва да се бори с колана си и долната част на тялото му също изчезва. Остават само сребърните кръгове на очилата му. Безплътният му глас сякаш е самата тъмнина. Главата му, подобна на кръгъл облак, бавно изрича срещу синкавата светлина на уличната лампа на края на Кресент:

— А това малко момиче тук е черно като катран. Абаносова девица, откъсната от долината на река Нигер, нали? Изправи се, мила, покажи ни зъбите си. Завърти се. — Черните сенки на ръцете му се плъзгат по бялото петно, в което се е превърнала Джил, и го насочват нагоре, както грънчар насочва буцата глина върху бръмчащото колело и я оформя във ваза. Тя се издига като дим от вазата. Роклята й се повдига над главата й. — Обърни се, скъпа, покажи ни задника си — меко пошляпване позлатява тъмнината, белотата се върти. Очите на Заека, уголемени, различават сенките на светлината и тъмнината, очертават телата на няколко метра от него зад дървената масичка. Вижда тъмната цепка между хълбоците на Джил, леката хлътнатина, която мускулите й оформят, сенчестата грива между слабите й бедра. Коремът й изглежда издължен. Черни паяци се бият на мястото на гърдите й — той различава ръцете на Скийтър. Скийтър й шепне, мърмори, докато ръцете му трептят като прилепи срещу Луната. Чува я да казва с глас, долитащ през косата й, някакво изречение, съдържащо думата „доволен“.

Скийтър кудкудяка: като разклонена светкавица.

— Сега — пропява той, а гласът му е станал като златни обръчи, които се въртят напред. Прилича на участник в търг, който жонглира — ще направим една демонстрация на подчинение с участието на тази малка черна като катран девойка, която ни беше доведена от професионални търговци, работещи извън Нешвил, Тенеси, и за която те гарантират, че няма да създава абсолютно никакви проблеми нито в кухнята, нито в хола, конюшнята или спалнята!

Още едно леко пошляпване и бялата глина се смалява. Джил коленичи, а Скийтър остава прав. Един нежен плъзгащ се сребрист звук нарушава тишината; Заека не вижда ясно. Трябва да види. Настолната лампа е зад него. Без да обръща главата си, той пипнешком светва.

Красота.

Това, което вижда, в първия момент му напомня на печатарския процес — мастилена плочка, долепена на няколко места към бялата хартия. Но когато очите му привикват, той вижда, че Скийтър не е черен, а нежно кафяв. Те са като наказани деца с нежна кожа, едното е накарано да стои право, а другото да коленичи. Скийтър се навежда и протяга дългата си ръка — ноктите му са като розови листенца — за да засенчи профила на Джил от блясъка на светлината. Клепачите й остават затворени, устата й — отворена, гърдите й не хвърлят никаква сянка, толкова са кухи. Нейната женственост проличава най-вече в извивката на гърба, така, както се е изтегнала подпряна на пети, и в бялата й като лилия ръка, която се носи до топките му, като че ли ще получи от въздуха някакъв жезъл. Само няколко сантиметра от дългия член на Скийтър не са обхванати от устата й, няколко пурпурни сантиметра, избледнели до лилаво под гъстата му металносива окосменост, с формата и вида на козята му брадичка. Продължавайки да стои наведен и да я предпазва, Скийтър свенливо обръща лице към светлината, очилата му блестят ослепително, а горната му устна се повдига, имитирайки болка.

— Хей, човече, какво ти става? Загаси тази лампа.

— Красиви сте — казва Заека.

— Добре. Събличай се и идвай, тя има много дупки, нали?

— Страх ме е — признава Заека.

Вярно е, изглеждат красиво, но в същото време приличат на стегната машина, която може да го разглоби.

Въпреки че рязката светлина я вцепенява, признанието му прониква през транса на Джил, тя обръща глава, пениса на Скийтър изпада от устата й, една светла нишка слюнка се скъсва. Тя поглежда към Хари, покрай него, когато той милостиво се протяга да изгаси лампата, тя изпищява. С ъгъла на окото си той също го беше видял: едно лице. На прозореца. Очи като две горящи цигари. Лампата е загасена, лицето изчезва. Прозорецът е като бледосин правоъгълник насред черната стая. Заека тръгва към входната врата и я отваря. Нощният въздух хапе. Октомври. Моравата изглежда изкуствена, безжизнена, безцветна, суха. Като моментална снимка на трева. „Виста Кресент“ се простира празна, освен паркираните по нея коли. Кленът е прекалено тънък, за да скрие някого. Някое дете би могло да мине пред къщата, покрай лехите с цветя и вече да е в гаража.

Вратата на гаража е отворена. И, ако детето е Нелсън, вратата на гаража води към кухнята. Заека решава да не поглежда, да не го гони, има чувството, че за него няма място, където да стъпи, че гледката пред него е плоска, неподвижна като стара снимка. Единственото нещо, което се помръдва, е дъхът му. Затваря вратата. Не чува никакво движение в кухнята. Казва към всекидневната:

— Няма никой.

— Лошо — отговаря Скийтър. Членът му е спаднал и виси като камшик между краката му, докато клечи. Джил плаче на пода, с лице надолу, увила голото си тяло на възел. Задникът й прилича на горната част на сърце, само че бяло, косата й с цвят на плът се е разперила като ветрило по тъмнозеления мокет. Заека и Скийтър заедно приклякват, за да я вдигнат. Тя се бори с тях, с усилие се извърта отпуснато, косата й се пръсва по лицето, покрива устата й, залепва се като паяжина по брадичката и гърлото й. По брадичката й има тънка нишка слюнка, като от млечка. Заека избърсва устата й с кърпичката си, която седмици наред след това, когато всичко вече е изгубено, ще вади и ще заравя нос в нея, в едва доловимия мирис на далечен океан.

Устните на Джил помръдват:

— Ти ми обеща, обеща ми.

Говори на Скийтър. Въпреки че Заека е навел едрото си лице над нейното, очите й виждат само тясното черно лице до неговото. В очите й няма зелено, черните зеници са покрили ирисите й.

— Какъв проклет Ад — казва тя с тънък хленч, като че ли да се подиграе на собственото си оплакване, като домакиня от Кънектикът, която знае, че преувеличава. — О, Господи — добавя тя с по-възрастен глас и затваря очи.

Заека я докосва, потна е. При допира му тя потреперва. Иска да я завие, да я завие с тялото си, ако няма с какво друго, но тя иска да говори само със Скийтър. Заека не е там за нея, само си мисли, че е тук.

Скийтър я пита:

— Кой е твоят Господ Иисус, Джил, скъпа?

— Ти си.

— Аз съм, нали?

— Да.

— Обичаш ли ме повече, отколкото обичаш себе си?

— Много повече.

— Какво виждаш, когато ме погледнеш, Джил, скъпа?

— Не знам.

— Виждаш една огромна лилия, нали?

— Да. Ти ми обеща.

— Обичаш ли члена ми?

— Да.

— Обичаш ли спермата ми, сладка Джил? Обичаш ли я в тебе?

— Да. Моля те. Дай ми. Обеща ми.

— Аз съм твоят Спасител, нали? Нали?

— Ти ми обеща. Трябва, Скийтър.

— Добре. Кажи ми, че съм твоят Спасител.

— Ти си моят Спасител. По-бързо. Наистина ми обеща.

— Добре. — Скийтър бързо обяснява. — Ще я оправя. Ти се качвай горе, приятел. Не искам да гледаш това.

— Искам да видя.

— Не и това. Това е лошо, човече. Лошо, лошо, лошо. Стой чист и без това достатъчно загази заради мене, без да ставаш част и от това, нали? Махай се. Моля те, човече.

Заека разбира. Те са в страната. Взели са заложник. Навън е пълно с врагове. Той проверява предната врата, снишавайки се пред трите прозореца, където отекват трите тона на звънеца. Промъква се в кухнята. Там няма никой. Пуска резето на вратата, която се отваря откъм гаража. Движейки се с едното рамо напред, за да бъде сянката му тънка, той се качва горе. До вратата на Нелсън се ослушва за спокойно дишане. Чува дъха на момчето да стърже, докосвайки дъното на дробовете му. В собствената му спалня уличната лампа отпечатва пръски като негативи от листата на клена по тапетите му. Ляга си с бельото, в случай че се наложи да стане и да бяга. Като дете през лятото понякога спеше с бельо, когато дрехите на простора не бяха изсъхнали. Заека се ослушва за шумовете долу — подрънкване, тракане, кухненски шумове като от тиган, сложен върху печката, звън на стъкло, стъпки по балатума, звуците, които винаги са го приспивали, шумоленето на будната му майка, на някой, който се грижи за света. Мислите му започват да се разтварят, въпреки че сърцето му продължава да бие силно, като вълни, които се разбиват в бялото сърце, оформено от дупето на Джил, отпечатало се в ретините му като слънцето. Офсет срещу ръчна преса, офсетът никога не беше имал силата на ръчната преса, отпечатъкът изглежда мазен, вълната на бъдещето. Тя се мушва в леглото до него, хладното й сърцевидно дупе се сгушва в извивката на корема му и копринено нежния му отпуснат член. Беше заспал. Пита я:

— Късно ли е?

Джил отговаря много бавно:

— Доста късно.

— Как си?

— По-добре. Засега.

— Трябва да те заведем на лекар.

— Няма смисъл.

Сеща се нещо толкова очевидно, че не може да си представи защо не се е сетил по-рано.

— Трябва да те върнем при баща ти.

— Забрави. Той е мъртъв.

— Тогава при майка ти.

— Колата е развалена.

— Ще я оправим.

— Прекалено късно е — казва му Джил. — Прекалено късно е да се опитваш да ме обичаш.

Иска да й отговори, но в думите й има една загадъчна тежка истина, която го повлича надолу, ръката му милва хлътнатината от вътрешната страна на талията й, като топла птица, която се спуска към гнездото си.

Слънчева светлина, старият клоун. Почти всички листа на клена са окапали и утринната светлина смело струи вътре. Главата му е разяждана от главоболие, сънят му (двамата с Паяшек са в някакво кану и гребат нагоре срещу течението, покрай тъмнозелените брегове, крайната им цел изглежда раираната и сгъната като покривка за маса далечна планина. „Кога ще ми дадеш сребърния куршум? — беше го попитал Заека. — Ти ми обеща.“ „Глупак — беше отговорил Паяшек. — Тъпанар.“ „Ти знаеш много повече.“ — нелепо беше отговорил Заека и сърцето му се беше разтворило в поток от светлина) се смесва с изминалата нощ, и двете нереални. Джил спи до него като в основата на гърлото й по продължение на косата й се е събрала проблясваща капчица пот. Внимателно, за да не я събуди, той повдига китката й и я обръща, за да огледа вътрешната страна на обсипаната й с лунички ръка. Може да са ужилвания от пчела. Не са чак толкова много. Може да поговори с Дженис. След това си спомня, че Дженис не е тук и че само Нелсън е тяхно дете. Измъква се от леглото и с учудване вижда, че е по бельо, както когато майка му оставяше пижамата му да се суши на простора.

След закуска, докато Джил и Скийтър спят, двамата с Нелсън окосяват и изравняват моравата, приготвяйки я за зимата. Надява се това да е последното косене, въпреки че тревата, изсъхнала на някои места, е тъмнозелена там, където влагата се задържа, и в ивицата от кухнята към улицата. Възможно е канализацията да е спукана и да тече и затова земята в „Пен Вилас“ има такъв сладникав мирис. А листата — той се провиква към Нелсън, който изключва стържещата косачка, за да го чуе:

— Как, по дяволите, това кльощаво дръвче е изкарало толкова много листа?

— Не всички са негови. Вятърът ги навява от други дървета.

И той се оглежда и забелязва, че съседите му също имат дървета, фиданки като неговото, но някои вече са се източили до покривите. Някой ден Нелсън може да се върне тук, в квартала от детството си, и да го открие странно притъмнял, погребан в сянка, с буйни морави и почтени къщи. Заека чува детски викове в съседните дворове и вижда през няколко огради и алеи как децата се боричкат в съботния ден, а едно гласче си тананика: „Свободен съм, свободен съм“. И топката покорно лети. Кварталът не е лош, мисли си, може да се превърне в доста хубаво място, ако му се даде шанс. Около другите къщи мъже с гребла и косачки повтарят движенията му.

— Няма ли да ходиш при майка си днес?

— Утре. Днес двамата с Чарли ще ходят в Поконос да косят. Отидоха с един от братята на Чарли и жена му.

— Господи, тя направо се нанася. — Истинска Спрингър.

Усмихва се, чувствайки някаква перверзна гордост. Правните въпроси сигурно са задвижени. И тогава ще се присъедини към армията на необвързаните, на Брюърските старци. Човешки отрепки, казваше баща му. Най-добре да се наслаждава на „Виста Кресент“, докато още може. Продължава да работи с греблото и се ослушва за стържещите звуци на косачката. Вместо това чува и потракването на мотора, което се повтаря, и Нелсън се провиква:

— Хей, татко, май бензинът свърши.

Съботният ден е изпълнен с малки, огрени от слънцето задачи, грижи и пазаруване. Двамата с Нелсън се разхождат с празната двайсетлитрова туба до „Уайзър стрийт“ и я напълват на бензиностанцията „Гети“. Връщайки се, срещат Джил и Скийтър да излизат от къщата, облечени убийствено. Скийтър е обут в тесни панталони, обувки от кожа на алигатор, червеникавокафяво поло и жилетка с цвят на праскова. Изглежда като нова-новеничка реклама на дрехи за голф. Джил си е облякла зашитата бяла рокля и един кафяв пуловер на Хари, прилича на мажоретка, на път за обедна тренировка преди мач. Лицето й, въпреки че е слабо, а кожата му е тънка и прозрачна като желатин, е поруменяло, тя изглежда развълнувана, нежна:

— В хладилника има малко салам и маруля да си направите сандвичи, ако искате. Двамата със Скийтър отиваме в Брюър да видим какво можем да направим с нещастната кола. Може да наминем при Бейб. Ще се върнем след това. Може би трябва да отидеш при майка ти следобед, чувствам се гузна, че никога не ходиш при нея.

— Добре, може. Ти добре ли си? — и обръщайки се към Скийтър, пита: — Имате ли пари за билети?

С тези дрехи Скийтър се чувства длъжен да говори като конте, издава напред козята си брадичка и казва през стиснати зъби:

— Джили е фрашкана. А ако не ни стигнат, името ти има голямо влияние, нали?

Заека се опитва да си спомни голия мъж от предишната нощ, провесения пенис, стърчащите му пети, докато клечи като пред огън в джунглата, но не успява, било е в друго време.

Сериозно, като отговорен човек, той ги сгълчава:

— Най-добре да се приберете преди двамата с Нелсън да излезем към шест. Не искам да оставям къщата празна. — Той снишава глас, за да не го чуе Нелсън. — След снощи се чувствам малко призрачно.

— Какво е станало снощи? — пита Скийтър. — Не си спомням да е станало нещо призрачно, ние сме просто едни смешни хорица, които си живеем живота в тези мрачни щати. — Облякъл си е бронята, нищо не може да го нарани.

Заека я изпробва:

— Ти си един лоош негър.

Скийтър се усмихва на слънчевата светлина, разкривайки равните си ангелски зъби; очилата му мятат сияние, по-високо от антените на телевизорите.

— Вече запя мойта песен — казва.

Заека пита Джил:

— Добре ли си с тоя луд мъж?

Тя весело му отговаря:

— Той ми е сладкото татенце. — Тя промушва ръката си през неговата и свързани така се отдалечават надолу по „Виста Кресент“, и изчезват сред безбройните прозорци.

Заека и Нелсън довършват моравата. Обядват и си подхвърлят топката известно време, след това момчето го пита дали може да отиде да си играе с децата, чиито викове дочуват, познава някои от тях, същите деца, които гледат през прозорците, но това няма значение, татко; и наистина той чувства, че всичко може да бъде простено, всичко ще потъне в този съботен американски ден като дъжд в земята, като дните във времето. Заека влиза вътре и известно време гледа първия мач от Световните серии33 — „Балтимор“ дисквалифицира „Мети“, а след това превключва на „Пен Стейт“, които дисквалифицират отбора на Западна Вирджиния, но не може да седи на едно място с надигащото се у него предчувствие и отива до телефона да се обади вкъщи.

— Здрасти, татко. Хей, мислех си да намина днес следобед, но хлапето отиде да си играе, а довечера трябва да ходим у Фознахтови, така че ще може ли да почака до утре? Майка. Освен това трябва да се заема със зимните прозорци34, снощи ми се стори доста хладно.

— Ще почака, Хари. Напоследък майка ти доста чака.

— Да, добре. — Иска да каже, че вината не е негова, не той е измислил остаряването. — Кога си идва Мим?

— Може да пристигне всеки момент, не знаем точната дата. Просто ще пристигне, както си и тръгна. Старата й стая е готова.

— Как е мама със спането напоследък? Още ли сънува?

— Странно, че ме питаш, Хари. Винаги съм казвал, че двамата с майка ти сте направо като екстрасенси. Сънищата й стават все по-зле. Снощи сънува, че сме я заровили жива. Ние с тебе и Мим. Каза, че само Нелсън се е опитал да ни спре.

— Брей, явно най-накрая е заобичала Нелсън.

— И Дженис ни се обади тази сутрин.

— За какво? Добре че няма аз да плащам сметката за телефона на Ставрос.

— Трудно ми е да ти кажа за какво. Не каза нищо конкретно, или поне ние не разбрахме, просто сякаш искаше да поддържа връзка с нас. Мисля, че има ужасни угризения, Хари. Каза, че все повече се притеснява за тебе.

— Бас ловя.

— Двамата с майка ти доста време обсъждахме обаждането й; нали я знаеш нашата Мери, никога не си признава, когато е притеснена…

— Татко, някой ми звъни на вратата. Кажи на мама, че утре ще дойда, твърдо.

На вратата няма никой. Изведнъж беше почувствал, че не може да продължава да говори с баща си, всяка дума на възрастния човек беше натежала от упреци. Но сега това, че го излъга го плаши; „някой“ се беше превърнал в зло присъствие на вратата. Придвижвайки се крадешком из стаите, той претърсва къщата, за да открие с какво Скийтър оправя Джил. Представя си го от предаванията по телевизията: спринцовката и турникета, и дългата лъжица, в която разтопява прахчето. Изпод възглавничките на дивана се появяват една монета от един долар, смачканата книга с меки корици „Душа върху лед“ и една перла от обеца, или портмоне. Чекмеджетата на тоалетката на Джил на горния етаж не разкриват нищо под бельото й, освен кутийка тампони „Тампакс“, пакетче фиби, полупразен блистер хапчета „Еновид“ и малка тубичка с мехлем против акне. Последното място, където се сеща да погледне, е гардеробът на долния етаж, вместен в зле оформения ъгъл до неизползваната камина; покрай облицованата с лакирана борова ламперия стена, на която виси морския пейзаж, който Дженис беше купила от „Кролс“ заедно с рамката. Поне едната картина беше с рамка, едно-единствено платно от пластмаса, което Заека си спомня, че закова с пирон. В този гардероб, под найлоновите торбички със зимните дрехи и яката от норка, която старият Спрингър подари на Дженис за двайсет и първия й рожден ден, се мъдри тумбесто куфарче, все още с мирис на ново, със заключалка и шифър. Приготвено така, че Скийтър да може да го грабне и да избяга от къщата за трийсет секунди. Заека се бори с ключалката, опитвайки случайни комбинации, доверявайки се на Бог да извърши едно съвсем малко чудо, но когато това не се случва, решава да следва определена схема, започвайки със 111, 112, 113, 114, и след това 211, 212, 213, но не уцелва и изведнъж безкрайността на цифрите главозамайващо се разкрива пред него. Започва да киха от прахта в гардероба. Излиза навън с шише „Уиндекс“ за зимните прозорци.

Тази работа го успокоява. Плъзгаш алуминиевия екран, поставяйки летния зад себе си, и пръскаш вътрешната страна на прозореца със синия спрей, след това го забърсваш, за да го разнесеш на тънък слой, и триеш по-силно, за да отстраниш слоя и мръсотията; прозорецът писука като пиленце. После спускаш зимния прозорец надолу през процепа, където чака още от април, влизаш в стаята и повтаряш процедурата два пъти. Накрая четири безупречни прозрачни стъкла позволяват на външния свят да нахлуе вътре, на другите къщи да влязат в твоята.

Към пет часа Скийтър и Джил се прибират с такси. Направо ликуват. Чрез Бейб са намерили някакъв човек, който им дал шестстотин долара за поршето. Откарал ги докъдето го бяха оставили, огледал колата и Джил му прехвърлила собствеността.

— Какъв цвят беше кожата му? — пита Заека.

— Зелена — отговаря Скийтър, показвайки разперените като ветрило банкноти от по десет долара в ръката си.

Заека пита Джил:

— Защо си ги разделила с него?

Скийтър отговаря:

— Изровил съм томахавката. Искаш своя дял, нали?

Устните му се издуват, очилата му блестят.

Джил се опитва да ги развесели, засмивайки се:

— Скийтър ми е другар в престъплението — казва.

— Искаш ли да ти дам един съвет какво да правиш с парите? — пита Заека. — Купи си билет за влака до Стоунингтън.

— Влаковете вече не работят. Както и да е, реших да си купя няколко нови рокли. Не ти ли писна тази досадна бяла рокля? Трябваше да й сложа една безопасна игла отпред и да ти облека пуловера.

— Отива ти — казва той.

Тя приема предизвикателството в гласа му:

— Нещо тормози ли те?

— Само твоята отпуснатост. Пропиляваш си шибания живот.

— Искаш ли да си тръгна? Мога да го направя още сега.

Ръцете му изтръпват, като че ли са били инжектирани: натежават, а дланите му сякаш горят и се подуват. Повдигнатата й устна, ябълковата й свежест, бризът в косата й с цвят на кедър и разпиляна по възглавницата им на утринната светлина, бялото й сърцевидно дупе, облечено в атлазено бельо.

— Не — моли се той. — Не си тръгвай още.

— И защо?

— Влязла си ми под кожата.

Изречението излиза неестествено от устните му, подухва ги като случаен сух ветрец, сигурно го е казал на Скийтър, защото той кудкудяка признателно.

— Приятел, вече се учиш как да губиш. Обожавам това. Нашият Господар обожава това. Губещите ще получат земята, нали?

Нелсън се връща от футболния мач с подута устна, усмивката му е изкривена и щастлива.

— Дразниха ли те? — пита го Заека.

— Не, беше забавно. Скийтър, трябва да играеш следващата събота, питаха ме кой си и аз им казах, че си куотърбек от Брюърската хай.

— Куотърбек, по дяволите, бях фул бек, бях толкова дребен, че не можеха да ме намерят.

— Нямам нищо против да съм малък, това те прави по-бърз.

— Добре — казва баща му. — Я да видим тогава колко бързо можеш да се изкъпеш. И поне веднъж в живота си среши косата.

Джил и Скийтър тържествено ги изпращат при Фознахтови. Джил оправя вратовръзката на Заека, Скийтър изтупва някакви прашинки от раменете му като портиер от „Пулман“.

— Само си помисли, скъпа — казва той — малкото ни момче вече е пораснало, отива на първата си среща.

— Това е само една вечеря — протестира Заека. — Ще се върна за новините в единайсет часа.

— Ами онази едра бяла жена с кривогледите очи, може да е планирала нещо за десерт.

— Остани до колкото искаш — казва му Джил. — Ще оставим лампата на верандата запалена и няма да те чакаме.

— А какво ще правите вие двамата довечера?

— Просто ще си четем и плетем и ще си седим удобно пред камината — отговаря му Скийтър.

— Телефонът й е в указателя, ако искате да се свържете с мене. На буквата „М“.

— Няма да те притесняваме — казва му Джил.

Нелсън неочаквано казва:

— Скийтър, заключи вратите и не излизай навън, освен ако не ти се наложи.

Негърът потупва сресаната коса на момчето.

— Не бих и сънувал, момче. Старият черен приятел само ще си седи тука под шипковия храст.

Изведнъж Нелсън казва, паникьосан:

— Татко, май не трябва да ходим.

— Не бъди глупав.

И те тръгват. Оранжевата светлина набраздява с издължени сенки участъците подравнени морави между ниските къщи. Слънцето се измества зад тях с извивките на „Виста Кресент“ и Заека се чуди на продълговатите им сенки една до друга, на това колко много походката на Нелсън наподобява неговата: същите отпуснати крачки с долната част на тялото, същата леко напрегната неподвижност на главата и раменете, докато крачи по тротоара с широки крачки. Сянката на момчето изглежда дълга като неговата. Заека се обръща да му каже нещо. Прекалено дългата тъмна коса на момчето подскача в такт с широките му крачки, докато се опитва да върви редом с него, стиснало пижамата и четката си за зъби, резервния чифт бельо и пуловер в хартиен плик за пазар за утрешната разходка с лодка, която беше като подранил подарък за рождения му ден. Заека открива, че няма какво да каже, само тиха любов, която струи надолу, любов към това негово продължение напред във времето, когато той ще е в гроба, любов, хладна като пламъка на слънчевата светлина, която струи между тънките като пръчки кленове и нападали листа, самите те като извиващи се пламъци.

От прозорците на Пеги Брюър гори и чезне като пепел в огромно огнище. Реката блести в синьо, дълго след като бреговете й почерняват. Сега в апартамента й има кученце — териер с едри лапи и неопределен цвят, което подръпва ръката на Заека и го гризва с влажната си уста. Когато го докосва, той се изненадва от меката му като папрат козина. Пеги се е сетила, че обича дайкири, този път тя пие коктейл и електрическият шейкър дрънчи докато разбива леда, преди да му поднесе чашата с питието, наполовина пълна с пяна. Остаряла е с един месец: трупнала е няколко кила около талията, два-три бели косъма се виждат в разделената й на път коса. Събрала я е на кок, вместо да я остави да пада в безпорядък около лицето й, като че ли е още в гимназията. Лицето й изглежда издадено напред, изтъркано, лъскаво. Тя уморено му казва:

— Двамата с Оли може и да се съберем отново.

Облечена е със синя рокля. Отива й повече от онази вълнена рокля, която непрекъснато се вдигаше по бледите й бедра.

— Това е добре, нали?

— Добре е за Били. — Щом Нелсън пристигна, момчетата отново се качиха в асансьора, за да се опитат да поправят мотора в мазето. — Всъщност това е основната причина. Оли се притеснява за Били. Сега, когато работя и се прибирам вкъщи чак по тъмно, той се мотае с онази лоша компания от другата страна на моста. Знаеш, вече не е както когато бяхме млади, сега са изложени на непрекъснато изкушение. Не става въпрос само за цигари и трева. На тринайсет вече са готови да поемат своя път.

Хари обърсва пяната от устните си. Ще му се Пеги да се отдръпне от прозореца, за да вижда цялото небе.

— Сигурно смятат, че ще са умрели, докато станат на осемнайсет.

— Дженис казва, че харесваш войната.

— Не я харесвам, просто я оправдавам. Не съм мислил за това, сега има много начини да умреш, които не съществуваха по наше време. Както и да е, това за вас с Оли е хубаво, ако се получи. Но е и малко тъжно.

— Защо пък тъжно?

— Искам да кажа, че е тъжно за мен. Май си пропилях шанса да…

— Какво да…?

— Да се възползвам от тебе.

Грешна фраза, прекалено сурова, въпреки че искаше да прозвучи като извинение. Живял е със Скийтър прекалено дълго. Но празнотата й, празнотата на силуета й, докато стои в обичайната си поза срещу прозореца, предполагаше това. Празен чек. Жените са празни, докато не ги изчукаш. Всичко е празно, докато не го изчукаш. Ние и Виетнам, чукаме и ни чукат, кръвта е мъдрост. Сигурно има някакъв по-добър начин, но той не е в природата ни. Мълчанието му е натежало от съжаление. Тя остава празна няколко секунди, не казва нищо. След това се придвижва в пространството около него, запалва лампи, поставя някаква възглавничка на мястото й, потупва я, навежда се и след това се изправя, поема светлината, заобля се и се оформя. Една едра, пълна жена, но не дебела, непохватна, но не груба, натъжена от вечерта, от Оли, или от липсата на Оли, от дългото си минало и все по-късото си бъдеще. Три класа след него, Пеги Гринг беше ходила в гимназията със Заека и го беше виждала, когато беше добър, беше седяла в онези горещи седалки и крещяла, когато беше герой: гол и бърз, и слаб. Беше видяла да се превръща в едно нищо. Тя се тръшва в стола до него и казва:

— Напоследък доста се възползват от мен.

— Искаш да кажеш Оли ли?

— Други. Мъже, които срещам в работата. Оли се дразни. Може затова да иска да се върне.

— Щом Оли се дразни, ти сигурно му казваш, а щом му казваш, значи също искаш да се върне.

Тя поглежда дъното на чашата си, там няма нищо, освен лед.

— А вие с Дженис?

— Коя Дженис? Дай да ти налея още едно питие.

— Брей. Станал си джентълмен.

— Почти.

Докато й подава джина с тоник, той казва:

— Разкажи ми за онези други мъже.

— Те са приятни. Не се гордея с тях. Просто са хора. Аз също съм човек.

— Правиш го, без да се влюбваш?

— Явно. Това ужасно ли е?

— Не — казва той. — Мисля, че е хубаво.

— Напоследък смяташ, че доста неща са хубави.

— Да. Вече не съм толкова нервен. Сестро Пеги, видях светлината.

Момчетата се връщат. Оплакват се, че новият фар, който са купили, не става на мотора. Пеги им сервира яденето — пилешки бутчета и гърдички. Горките разчленени същества са сготвени. Заека се чуди колко ли животни са умрели, за да поддържат живота му и колко още ще умрат. Цял краварник, цяла ферма пълна с туптящи сърца, виждащи очи, тичащи крака, натъпкани, крякащи до него като в черен чувал. Няма как да го избегне: животът наистина иска жертви. Да си жив означава да убиваш. След вечеря те се тъпчат с телевизия: „Джаки Глийсън“, „Моите три песни“, „Героите на Хогат“, „Петикоут Джанкшън“, „Маникс“. Цяла оргия. Нелсън е заспал на пода, радиоактивната светлина бие по затворените му клепачи и отворената му уста. Заека го пренася в стаята на Били, докато Пеги завива собствения си син.

— Мамо, не ми се спи.

— Късно е.

— Събота вечер е.

— Утре те чака дълъг ден.

— А той кога ще си тръгва? — сигурно си мисли, че Хари е глух.

— Когато иска.

— Какво ще правите?

— Не е твоя работа.

— Мамо.

— Да те изчакам ли да си кажеш молитвата?

— Ако той не слуша.

— Тогава тази вечер си я кажи сам.

Хари и Пеги се връщат във всекидневната и гледат седмичния подбор на новините. Говорителят, който води новините през почивните дни, е с по-светла коса и не изглежда толкова строг, колкото този през седмицата. Казва, че тази седмица има няколко добри новини. Смъртните случаи на американци във Виетнам са по-малко от три години насам, а за двайсет и четири часа не е имало убити американци по време на битка. Съветският съюз е по заглавията на вестниците тази седмица, тъй като е постигнал съгласие със САЩ да забрани атомните оръжия на дъното на световния океан и е приел предложението на комунистически Китай да проведе преговори по повод кървавите им спорове за границите и изстрелването на „Съюз-6“ — съвместен грандиозен план от три стъпки. Във Вашингтон Хюбърт Хъмфри подкрепил Ричард Никсън във воденето на войната във Виетнам, а главният лейтенант Люис Б. Хершей — свадливият и противоречив ръководител на селективната обслужваща система вече от двайсет и осем години, бил освободен от поста си и повишен в генерал с четири звезди. В Чикаго, бунтове извън съдебната зала и неуважително поведение вътре в нея продължават да характеризират делото на така наречената „Чикагска осмица“. В Белфаст имало сблъсък между протестантски и британски войници. В Прага чешкото ревизионно правителство предприело сурови мерки за забрана на гражданите си да пътуват в чужбина. Подготовката за утрешните паради по случай Деня на Колумб е в разгара си, въпреки заплахите от протести от страна на скандинавски групировки, които твърдят, че Лейф Ериксън, а не Колумб е откривателят на Америка. По повод Деня на мораториума се готвят общонационални мирни протести.

— Пълни глупости — казва Заека.

Следват спортът и времето. Пеги несръчно се надига от стола си да изключи телевизора. Заека също сковано става.

— Страхотна вечеря — казва й. — Май трябва да се връщам вкъщи.

Сега, когато телевизорът е изключен, те стоят озарени от наета светлина — вратата на банята в края на коридора е оставена открехната заради момчетата, светлината от външния коридор се процежда през процепа на входната врата, фосфоресциращите светлини на Брюър струят от прозореца, частите на тялото на Пеги, разделено на ивици и обрамчено от тези далечни огньове, не си пасват, ръката й трепва нагоре в тъмнината и равнодушно бръсва косата й, но не уцелва. Тя повдига рамене или пък потръпва, и сенките се изплъзват от нея.

— Не би ли искал — пита тя с глас, който не прилича на нейния, а сякаш произлиза от неясното заредено пространство между тях, по-лек и въздушен. — Да се възползваш от мен?

Да, оказва се, че би искал и те се блъскат и боричкат, и разкопчават, и тя изглежда като един голям бонбон, и въпреки това величествена като статуя, планетарна в ширината си, като карта на някаква заснежена земя, където никога не е стъпвал. След Рут не е имал толкова едра жена. Гола, тя го съблича, дори коленичи да му развърже обувките и след това застава в позата, която Джил беше заела пред Скийтър, и той сякаш се е плъзнал през някаква бездна и сега стои на мястото, към което миналата нощ гледаше. Той нежно я отдръпва от себе си, притегля я към пода и вкусва соленото блато между краката й. Бедрата й се разтварят лесно, тя с готовност се овлажнява, тъжно сръчна в това, наистина е била с много мъже. От ловкия начин, по който хваща члена му, той усеща присъствието им, чувства, че се съревновава с тях и това го отвращава, членът му омеква. Тя го оставя, надига се и притиска сладкия си език между устните му. Проснати на пода те непрекъснато удрят главите и глезените си в мебелите. Дочуло движенията им кученцето решава, че искат да си играят и бута студеното си носле, драска лапички в чувствителната им плът, меката му като папрат козина припряно ги гъделичка и наранява. Това трето животно между тях отново възбужда Заека. Забелязвайки това, Пеги го повежда по коридора, тъмната цепнатина между бузите на дупето й се поклаща в ритъм с походката й. Притиснала смачканата си рокля пред гърдите като папка, тя се спира пред вратата на момчетата, ослушва се и кима. Косата й се е разпиляла. Известно време кученцето скимти пред вратата им и дращи по нея, като че ли да изкопае дупка, после звукът му е засенчен от възпламенените им сетива и притихва под бученето на кръвта им. Хари се притеснява, че няма да уцели точния момент с тази непозната жена, но тя му казва:

— Чакай малко.

Докато той е в нея, тя прави нещо едва забележимо, отпуска и свива мускулите на влагалището си и задъхано обявява:

— Сега. — Свършва една секунда преди него с едно хладно, твърдо движение, което му позволява да свърши без притеснение, че ще я нарани: чукане по-невинно от лудостта. Той се оставя на притеснението на момента след акта — завръщането на разграничаването, изникването на другия от бъркотията, осъзнаването кое е нейно и кое твое. Скрива лицето си в топлата пещера на врата й.

— Благодаря ти.

— Аз ти благодаря — казва Пеги Фознахт и прави нещо, което не му харесва особено — сграбчва дупето му, за да получи още един дълбок тласък преди той да омекне. Дженис и Джил са прекалено женствени, за да направят това. И все пак, той се чувства като у дома си.

Докато тя не му казва:

— Имаш ли нещо против да се обърнеш? Изкарваш ми дъха.

— Много ли ти тежа?

— Вече да.

— Всъщност, по-добре да си тръгвам.

— Защо? Едва полунощ е.

— Притеснявам се какво правят вкъщи.

— Нелсън е тук. Какво ти пука за другите?

— Не знам, пука ми.

— Е, на тях не им пука за тебе, а ти си в леглото с някой, на когото му пука.

Той я обвинява:

— Нали ще приемеш Оли обратно.

— Имаш ли по-добра идея? Той е баща на детето ми.

— Е, аз не съм виновен.

— Не, не си виновен за нищо — и тя се мята над него и те отново правят тъжно опитна любов, говорят си и той подремва малко. Телефонът иззвънява. Звъни пронизително точно до ухото му.

Ръката на някаква жена, едра и мека, и топла се протяга през лицето му, за да отговори. Ръката на Пеги Гринг. Тя се заслушва и му подава слушалката с израз, който не може да разгадае. До телефона има часовник, светещите му стрелки показват един и двайсет.

— Хей, приятел. Най-добре веднага да си довлечеш задника тук. Лошо е. Много лошо.

— Скийтър? — Гърлото го боли само като говори. Гадната Пеги го е изстискала.

Гласът от другия край замлъква.

Заека изритва завивките и тършува в тъмното за дрехите си. Тогава си спомня. Всекидневната. Вратата на момчетата се отваря, докато тича гол по коридора. Учуденото лице на Нелсън поглъща голотата на баща му. Пита:

— Мама ли беше?

— Мама?

— На телефона?

— Скийтър. Нещо е станало вкъщи.

— Да дойда ли?

Те са във всекидневната. Заека се навежда да събере разпилените по пода дрехи, подскача, за да си обуе слиповете и панталона. Разбудено, кученцето танцува и го погризва.

— По-добре остани тук.

— Какво може да е станало, татко?

— Нямам представа. Сигурно са полицаите. Може би на Джил й е прилошало.

— Защо не ти каза?

— Звучеше странно, не съм сигурен, че се обаждаше от нашия телефон.

— Идвам с тебе.

— Казах ти да останеш тук.

— Трябва да дойда, татко.

Заека го поглежда и се съгласява:

— Добре. Сигурно си прав.

Пеги, облечена в синя роба, е в хола, светнала е още лампи. Били е станал. Пижамата му при чатала има жълто петно, той е пъпчив и висок. Пеги пита:

— Да се облечем ли?

— Не, така изглеждаш страхотно.

Заека се затруднява с вратовръзката си — от задната страна на якичката на ризата му има едно копче, което трябва да разкопчае, за да пъхне вратовръзката отдолу. Облича си палтото и пъха вратовръзката в джоба. Започнал е да се поти — кожата му смъди, а пенисът му го наболява. Забравил е да си върже връзките на обувките и когато се навежда да ги върже, стомахът му се втурва към гърлото му.

— Как ще стигнете дотам? — пита Пеги.

— Ще тичаме — отговаря й Заека.

— Не ставай смешен. Има повече от три километра. Ще се облека и ще ви закарам.

Трябва да й каже, че не му е жена:

— Не искам да идваш. Каквото и да е станало, не искам двамата с Били да се замесвате.

— Мамо — противи се Били от вратата. Но той е още с изцапана пижама, а Нелсън вече се е облякъл. Остават му само обувките. Държи гуменките си в ръка.

Пеги се предава:

— Ще ти дам ключовете от колата. Синьото фюри, на четвъртото място в редицата до стената. Нелсън знае. Не, Били. Ние двамата оставаме тук. — Гласът й е строг, секретарски.

Заека поема ключовете, които падат в ръката му студени, като че ли са били в хладилника.

— Благодаря ти много. Или това май вече го казах? Съжалявам за това. Страхотна вечеря, Пеги.

— Радвам се, че ти хареса.

— Ще ти кажем какво е станало. Най-вероятно нищо особено, кучият му син сигурно се е дрогирал и се е побъркал.

Нелсън си е обул чорапите и гуменките:

— Хайде да тръгваме, татко. Много ви благодаря, госпожо Фознахт.

— И двамата сте добре дошли.

— Благодарете на господин Фознахт, ако не мога да дойда на лодката утре.

Били още се опитва:

— Мамо, пусни ме.

— Не.

— Мамо, ти си кучка.

Пеги зашлевява сина си: червенината плъзва по бузите му на ивици като пръсти и лицето на детето се изкривява неконтролируемо.

— Мамо, ти си курва. Точно това разправят децата от моста. Би си легнала с всеки.

Заека казва:

— Вие двамата се успокойте — и се обръща.

Те побягват, баща и син, надолу по коридора, по стълбите, без да чакат асансьора, към подземния гараж с паркирани коли, който прилича на многоцветно езеро сред ниска осветена пещера. Заека примигва, докато осъзнае, че дори докато двамата с Пеги се топлеха в обгърналата ги тъмнина, един студен флуоресцентен свят ги е заобикалял по коридорите и стълбищата и сред неспящите колони, които поддържаха огромните си сгради. Вселената не спи, мравките и звездите също, да умреш би означавало да си вечно буден. Нелсън открива синята кола. При запалването лампичките по таблото светват в зелено. Двигателят се събужда почти безмълвно, изкарва ги назад, провира ги покрай зацапаните стени на пещерата. В един ъгъл до тухленото стълбище хромираният мотор чака да бъде поправен. Асфалтираният изход се превръща в паркинг, след това в улица, обточена от тесни къщи и огромни зелени табели с номера, крайпътни знаци, ограждения, имена на недостижими градове. Те стигат до „Уайзър“, движението е слабо, злокобно. Светофарите вече не работят, а само мигат. „Бъргър Блис“ е затворен, въпреки че пурпурната му пещ още грее отвътре заедно с бледите отблясъци от тръбовидните лампи по тавана против крадци. Някаква полицейска кола ги задминава с вой. В този час от паркинга на „Акме“ не се вижда хоризонтът. Дали малкото паркирани там коли не са изоставени? Или са любовници? Или призраци в един свят, толкова пренаселен с коли, че сенките им падат навсякъде като листата? Проблясваща светлина, която го заслепява с яркостта си, се появява в огледалото за обратно виждане на Заека и с приближаването си се превръща във всепоглъщащата скръб на сирената. Червеното туловище на противопожарна кола профучава покрай тях, всмуквайки фюрито към средата на пътя, където навремето бяха релсите на трамвая. Нелсън изкрещява:

— Татко!

— Какво татко?

— Нищо, помислих, че си загубил управление.

— Никога, не и твоят баща.

Ниският неосветен купол на киното гласи ОБРАТНО, ПРИ ПОИСКВАНЕ — 2001. Магазините по „Уайзър“ са със запалени лампи против крадци, а някои — нов вид защита — имат решетки на прозорците.

— Татко, небето гори.

— Къде?

— Надясно.

Той казва:

— Не може да сме ние. „Пен Вилас“ е по-напред.

Но Ембърли авеню завива надясно по-рязко, отколкото си мислеше, и виещите се улички на „Пен Вилас“ наистина ги отвеждат до купол от оцветен в розово въздух. Хора, черни фигури подтичват с тихи стъпки, а колите са спрели диагонално на тротоара. По-надолу, където „Ембърли“ се пресича с „Виста Кресент“, стои някакъв полицай, тялото му ритмично е осветявано от мигащата светлина на пожарната кола. Хари паркира и се затичва по „Вита“ след Нелсън. Противопожарни маркучи лежат по асфалта, някои спаднали като крачолите на брезентов панталон, а други, тлъсти като кобри, изригват със съскащ звук. Канавката свисти от въртяща се черна вода и сплъстени листа, водата се събира около запушения канал. Две къщи преди тяхната долавят миризма, близка до тази на изгорели листа, но по-остра и горчива, съдържаща боя и смола, и химикали; при съседната къща тълпата от хора ги спира. Нелсън потъва в тълпата и изчезва. Заека се промъква след него, извинявайки се:

— Прощавайте, това е моята къща, извинете, къщата ми.

Казва това, но все още не вярва в него. Къщата му е закрита от погледа му от глави, светлини на фенерчета и издигащи се нагоре водопади, от дъги и викове, от нещо величествено и изключително около това събитие, което го прави трудно за гледане като слънцето. Хора, съседи се отдръпват да го пропуснат. Той вижда. Гаражът е изчезнал, овъглените пирони още стърчат, но покривът се е срутил и дъските му тлеят със синьо-зелени пламъци сред наводнените останки по циментовия под. Дръжката на електрическата косачка стърчи непокътната. Стаите в близост до гаража — спалнята и кухнята над нея, спалнята, която беше негова и на Дженис и после негова и на Джил, горят срещу пороите вода. Пламъкът утихва и после отново се надига като езици през прозорците и покрива. Ябълково зелените алуминиеви щори не горят, но сякаш предпазват огъня от водата. През пролуките в движещата се материя от виещи се елементи се показваха части от тапетите на горния етаж и рафтовете в кухнята, после тези пролуки се затваряха при полъха на вятъра. Погледът му обхожда прозорците на горния етаж за лицето на Джил, но зърва само опушения таван. Покривът над него, половината покрив, е поле от пушек, пушек, който бълбукаше нагоре и излизаше през дъските на талази, които изглеждаха като сресани вълни. Пушек бълва и от прозореца на стаята на Нелсън, но тази част от къщата все още не гори и може да бъде спасена. Всъщност къщата гори със злоба, плюе, мирише, изкуствените и синтетични материи неохотно се поддават на огъня. Веднъж като дете Заека беше видял една плевня да гори в долината на изток от Маунт Джъдж; беше като фенер — експлозия от слама, закриваща звездите с пепел. Тук няма такова великолепие.

Около него има празно пространство. Зяпачите, съседите, в чест на ролята му, са се отдръпнали. Месеци преди това Заека беше видял този ярък остров от кинаджии, а сега стоеше в центъра му, но въпреки това се чувстваше в периферията, отстранен, носталгичен, вцепенен. Оглежда осветените от огъня лица, но не вижда Шоуалтер и Брумбах. Не вижда нито едно познато лице.

Тълпата се раздвижва. Ооо. Очаква да види Джил на прозореца, готова да скочи, с прозрачна бяла рокля около тялото. Но прозорците позволяват само на дима да избяга. Драмата е на земята. Един полицай се боричка със слаба, гъвкава фигура; Хари с надежда си мисли: Скийтър, но боричкането престава и той вижда бялото лице на Нелсън. Някакъв пожарникар помага на полицая да закопчае ръцете на Нелсън. Те го отвеждат далече от къщата, при баща му. Виждайки баща си, Нелсън затваря очи и устните му се отдръпват назад в озъбена гримаса, той толкова силно се опитва да се освободи, че двамата мъже, които държат ръцете му, изглеждат сякаш отчаяно се мъчат да дръпнат ръчките на някаква помпа.

— Тя е вътре, татко!

Полицаят, дишайки тежко, обяснява:

— Момчето се опита да влезе в къщата. Казва, че там има някакво момиче.

— Не знам, трябва да е излязла. Ние току-що дойдохме.

Очите на Нелсън са обезумели, той крещи:

— Скийтър каза ли, че е с него?

— Не — думите едва излизат от устата на Хари. — Каза само, че положението е лошо.

Докато слушат, полицаят и пожарникарят отпускат хватката си, Нелсън се отскубва и отново изтичва до входната врата. Горещината явно го удря, защото той се спира на стъпалата на верандичката и отново е хванат от мъже, прилични на бръмбари в дъждобраните си. Този път, когато го връщат при Хари, той изкрещява в лицето му:

— Ти гадно копеле, ти я остави да умре. Ще те убия, ще те убия. — И въпреки че това е синът му, Хари се привежда и вдига ръце, готов да се бие.

Но момчето не може да се откъсне от хватката на мъжете, и им казва с не толкова пронизителен глас, умолявайки да го пуснат:

— Знам, че е там. Пуснете ме, моля ви. Моля ви, пуснете ме. Само ме оставете да я изведа. Знам, че мога. Знам, че мога. Сигурно спи горе. Лесно ще я вдигна. Татко, съжалявам. Съжалявам, че те напсувах. Не исках. Кажи им да ме пуснат. Кажи им за Джил. Кажи им да я изведат оттам.

Заека пита пожарникаря:

— Нямаше ли да се покаже на прозореца?

Пожарникарят, приличен на гризач мъж, с гъсти вежди и дълги жълти зъби, се замисля, преди да отговори:

— Ако момичето е заспало, димът ще я замае, преди да се събуди напълно. Хората не съзнават каква смъртоносна отрова е димът. Хората умират от дима, не от огъня — той пита Нелсън. — Добре ли си, да те пуснем ли, синко? Хайде дръж се като голям вече, ще изпратим хора със стълба.

Един пожарникар с гръб като бръмбар съсича предната врата. Стъклото от трите прозорчета се разбива и издрънчава на плочките. Друг се появява от другата страна на покрива и разбива дупка над коридора на горния етаж с брадвата си, над мястото, където би трябвало да е вратата на стаята на Нелсън. Нещо невидимо го кара да се отдръпне назад. Буен огън се стрелва нагоре. Водната канонада го запраща обратно над ръба на покрива.

— Не го правят както трябва, татко — хленчи Нелсън. — Не я извеждат. Знам къде е, а те не я извеждат, татко! — и гласът на момчето замира в потрепващ вой. Когато Заека го докосва, той се дръпва и закрива лицето си. Под косата му тилът му е мек като презрял плод.

Заека го уверява:

— Скийтър сигурно я е извел.

— Не я е извел, татко! Не му пука. Интересуваше се само от себе си. А ти се интересуваше само от него! Никой не се интересуваше от Джил — и той се гърчи в хватката на баща си.

До тях се появява някакъв полицай.

— Вие ли сте Енгстръм? — той е от новия тип полицаи, прилича на колежанче: остър нос, гладка брадичка, бакенбарди, подстригани толкова ниско, че на Заека му се струват антисоциални.

— Да.

Полицаят взима един тефтер.

— Колко души живееха тук?

— Четирима. Аз и детето…

— Име?

— Нелсън.

— Първата буква на бащиното?

— „Ф“ като Фредерик — полицаят пише бавно и говори толкова тихо, че думите му едва се долавят от шума на тълпата, пращенето на огъня и съскането на мятащата се вода. Хари го пита:

— Какво?

Полицаят повтаря:

— Име на майката?

— Дженис. Тя не живее тук. Живее от другата страна в Брюър.

— Адрес?

Хари си спомня адреса на Ставрос, но вместо това казва:

— В дома на Фредерик Спрингър, „Джоузеф стрийт“, 89, Маунт Джъдж.

— И кое е момичето, за което момчето спомена?

— Джил Пендълтън от Стоунингтън, Кънектикът. Не знам точния й адрес.

— Възраст?

— Осемнайсет или деветнайсет.

— Роднински връзки?

— Не.

На полицая му отнема дълго време да напише тази дума. Нещо се случва в ъгъла на покрива, шумът от тълпата се надига и една стълба се смъква през пресичащите се светлини на фенерчетата.

Заека подсказва:

— Четвъртият човек беше негър, който наричахме Скийтър. С-к-и-й-т-ъ-р.

— Чернокож мъж?

— Да.

— Фамилия?

— Не знам. Може да е Фарнсуърт.

— Кажете я буква по буква, моля.

Заека я произнася и се опитва да обясни:

— Беше отседнал тук само временно.

Полицаят поглежда към горящата къща и след това към собственика й.

— Какво сте правили тука, комуна ли?

— Господи, не. Вижте. Не съм по тия неща. Гласувах за Хюбърт Хъмфри.

Полицаят оглежда къщата:

— Някакъв шанс негъра да е там сега?

— Не мисля. Той ми се обади, звучеше ми като от телефонна кабинка.

— Каза ли, че той е запалил пожара?

— Не. Той дори не каза, че има пожар. Просто каза, че положението е лошо. Повтори думата „лошо“ два пъти.

„Положението е лошо“ пише полицаят и затваря тефтера си.

— По-късно ще трябва да ви разпитаме по-подробно.

Светлините на огъня се отразяват в значката на фуражката му и проблясват в прасковено оранжево. Ъгълът на къщата над спалнята се срутва; телевизионната антена, която нагласяха два пъти и удължаваха, за да няма смущение от телевизорите на съседите им, се накланя сред пламъците и бавно се плъзга надолу като скелет на дърво, което все още се крепи за корените си с някакви въжета или скоби. Водата се втурва в това, което беше спалнята. Един тлъст облак жълт пушек се излива навън, златисто сив, разкошен като глазура, изстискана от опитните ръце на някой сладкар.

Полицаят небрежно подхвърля:

— Който и да е бил там, се е изпекъл преди половин час.

Застанал на половин метър разстояние, Нелсън се навежда, а от устата му се излива повръщано. Заека отива при него и момчето му позволява да го докосне. Той го държи за раменете; има чувството, че се опитва да държи над водата мятаща се риба, която иска да скочи обратно, която трябва да се гмурне във водата, или да умре. Баща му отдръпва косата от бузите му, за да не се изцапа и оформя с юмрука си женски кок на тила на топлия мек череп на момчето.

— Нели, сигурен съм, че е успяла да излезе. Тя е някъде далече. Далече и в безопасност.

Момчето поклаща глава „Не“ и пак повръща; Хари го държи, с едната ръка стиска косата му, с другата обгръща гърдите му. Държи го, като че ли ще потъне в земята. Ако Хари го пусне, той също ще потъне. Чувства се несигурен и по-тежък върху костите си, земята го притегля като Юпитер. Полицаите и хората от тълпата го гледат как се бори с Нелсън, но не се намесват. Най-накрая един полицай, не този, който го разпитваше, се приближава и пита със спокоен холандски акцент:

— Да закараме ли момчето някъде с някоя от нашите коли? Има ли баби и дядовци в района?

— Четирима — казва Заека. — Май трябва да отиде при майка си.

— Не! — изкрещява Нелсън, отскубва се и застава срещу тях. — Не можеш да ме накараш да си тръгна, докато не разберем къде е Джил. — Лицето му блести от сълзи, но изглежда разумно. Изчаква следващия час до баща си.

Пламъците бавно са потушени, страната на къщата откъм всекидневната е спасена. Вътрешната част на кухнята прилича на градина, където напълват различни нюанси на дим; изкуствените материи, винил, пластмаса, линолеум горят по различен начин, предават нагънатите си съставки обратно на земята и въздуха. Пожарникари наводняват останките и тършуват зад порутените стени. Ту прозорците на горния етаж гледат втренчено със светлината на фенерите им, ту тези на долния етаж. Като череп, пълен със светулки. Въпреки това тълпата изчаква, задържана от общото усещане за миризма; смъртта гори. По полицейските радиостанции непрекъснато се чуват пукащи разговори, някой е извикал линейка. Тя пристига с колеблива въздишка на сирената. Алените светлини танцуват неритмично върху покрива й. Внасят в къщата някакъв странен чувал, зелен гумен чувал, подобен на чаршаф, и след малко трима мрачни мъже в дъждобрани го изнасят. Линейката приема безформения пакет, вратите й се затварят с онзи сух звук, който само вратите на най-скъпите автомобили издават и — отново колебливата въздишка на сирената — потегля. Тълпата оредява след това. Нощта се изпълва с шума на запалвани двигатели и ръмжене на мотори.

Нелсън казва:

— Татко?

— Да.

— Това беше тя, нали?

— Не знам. Може би.

— Беше някой.

— Предполагам.

Нелсън разтърква очите си, по лицето му остават следи от пепел като индианска окраска. Детето изглежда странно състарено.

— Трябва да си легна — казва.

— Искаш ли да се върнеш при Фозиахтови?

— Не — и като че ли извинително обяснява. — Мразя Били. — И добавя: — Освен ако ти не искаш да се върнеш и да чукаш госпожа Фознахт пак.

Заека го пита:

— Искаш ли да видиш майка си?

— Не мога, татко. Тя е в Поконос.

— Сигурно вече се е върнала.

— Не искам да я виждам сега. Заведи ме на „Джексън Роуд“.

В тялото на Заека сякаш има някакъв двигател, който мърмори: „Върни назад, върни назад“ и който иска да ги върне обратно в този следобед, започвайки от момента, в който напуснаха къщата, за да не направят това, което направиха, да не тръгват и всичко това да не се беше случвало, Джил и Скийтър още да са си там, къщата също. Отвъд шума на този двигател, вътрешното признаване, че всичко това се е случило, е приглушено, той вижда Нелсън през марля от шок и се осмелява да го полита:

— Обвиняваш мен, а?

— Нещо такова.

— Не мислиш ли, че беше просто лош късмет? — и въпреки че момчето едва-едва свива рамене Хари разбира отговора му: късметът и Бог са някъде горе, а той не е бил възпитан да вярва в нещо по-високо от главата на баща си. За него вината свършва в човешкия свят, няма къде другаде да отиде.

Пожарникарите от едната пожарна навиват маркучите си. Един полицай, този, който питаше за Нелсън, се приближава:

— Енгстръм? Шефът иска да говори с теб, така че момчето да не слуша.

— Татко, питай го дали това беше Джил.

Полицаят е уморен, бездушен, пълен, същият на вид като — как се казваше — Шоуалтер. Любезни, търпеливи брюърчани. Той издава информацията:

— Беше труп.

— Черен или бял? — пита Заека.

— Не може да се каже.

Нелсън пита:

— Мъж или жена?

— Жена, синко.

Нелсън отново заплаква, дави се, като че ли в гърлото му е заседнала храна, и Заека пита дали предложението на полицая още важи, дали някоя патрулка може да закара момчето в къщата на баба му в Маунт Джъдж. Отвеждат момчето. Той не се възпротивява. Заека мислеше, че може да се дърпа, може да настоява да остане с баща си до края. Но момчето, с провиснала коса и неприкрито капещи сълзи, изглежда облекчено, че най-накрая се намира в ръцете на реда, на законите и границите. Той дори не маха от прозореца на сребристосинята патрулка от Западен Брюър, докато шофьорът прави обратен завой на „Виста Кресент“ и се отдалечава от бъркотията от маркучи и локви, и червени отблясъци. Въздухът има вкус на сяра. Заека забелязва, че малкото кленово дърво стърчи опърлено до страната на къщата; клонките му изпускат дим като цигари.

Докато пожарникарите навиват маркучите си, двамата с полицейския началник седят на предните седалки на една кола без отличителни знаци. Коленете на Хари се оплитат в кабелите на радиостанцията на седалката до шофьора. Полицейският началник е нисък мъж, но седнал не изглежда толкова дребен с едрите си пресечени от черния предпазен колан гърди, побелялата късо подстригана коса и нос, който някога е бил счупен и през годините оттогава се е сдобил със спукани капиляри. Той казва:

— Сега вече имаме и смъртен случай. Това съвсем променя нещата.

— Някакви теории как е започнал пожара?

— Аз ще задавам въпросите. Но да. Пожарът е започнал в гаража. Забелязах една електрическа косачка там. Имаше ли туба с бензин за нея?

— Да. Напълнихме я този следобед.

— Кажете ми къде бяхте тази вечер.

Той му казва. Началникът говори по радиостанцията с управлението в Западен Брюър. Те му се обаждат отново след по-малко от пет минути. Но в пълната, неоправдана тишина, поддържана от него, докато минутите текат, една голяма буца расте в Заека, любов към закона. Думите цвърчат от радиостанцията като пържен бекон.

— Госпожа Фознахт потвърждава версията на заподозрения. Освен това в жилището има още един свидетел — малко момче.

— Прието — отговаря началникът и изключва станцията.

— Защо ми е да си паля собствената къща? — пита Заека.

— Най-често подпалвачи са собствениците — отговаря началникът. Той замислено оглежда Заека, очите му са почти кръгли; като че ли някой е зашил ъгълчетата на всеки клепач. — Може момичето да е било бременно от вас.

— Тя пиеше хапчета.

— Разкажете ми за нея.

Той се опитва, въпреки че му е трудно да го представи толкова естествено, колкото го чувстваше. Защо беше позволил на Скийтър да се нанесе при него? Е, въпросът по-скоро беше, защо не? Опитва се:

— Ами, когато съпругата ми ме напусна, аз някак изгубих почва под краката си. Това нямаше значение, а и без това, той щеше да вземе Джил със себе си, ако го бях изритал. Свикнах да не му обръщам внимание.

— Тормозеше ли ви?

Опитва се да отговори на тези въпроси правилно. От уважение към закона.

— Не, той ни образоваше. — Заека започва да се ядосва. — Има ли някакъв закон, за който да не знам, срещу това да пуснеш някой да живее при теб?

— Има закон срещу укриването — казва му началникът, без да запише това в тефтера си. — Брюърската полиция издирва някакъв си Хюбърт Джонсън за неявяване по обвинение за притежание на наркотици.

Мълчанието на Заека не е това, което иска. Той ясно показва какво точно иска.

— Не сте ли знаели за съществуването на този обвинителен акт и незачитането на съда? — и той доизяснява: — Да приемам ли мълчанието ви като потвърждение на вашето незнание?

— Да — това е единственият възможен отговор. — Да, не знам нищо за Скийтър, не знам дори фамилията му.

— Имате ли някаква представа къде може да се намира в момента?

— Никаква. Стори ми се, че се обади от телефонна кабинка, но не мога да бъда сто процента сигурен.

Полицаят слага широката си ръка върху тефтера, като че ли върху слушалката на телефон.

— Извън протокола. Наблюдавахме това място. Той беше дребна риба, пънкар. Надявахме се да ни заведе до нещо по-едро.

— Какво по-едро? Дрога ли?

— Граждански безредици. Чернокожите в Брюър поддържат връзка с тези от Филаделфия, Камдън, Нюарк. Знаем, че имат оръжие. Не искаме и тук да се повтори това в Йорк, нали? — Отново мълчанието на Заека не е това, което очаква. Повтаря: — Нали?

— Не, разбира се, че не. Просто си мислех. Той говореше, като че ли не се интересува от революция, по-скоро беше луд на тема религия, отколкото оръжие.

— Някакви предположения защо е запалил пожара?

— Не мисля, че той го е запалил. Не е в стила му.

Моливът отново е върху тефтера:

— Забрави за стила му — казва началникът. — Искам факти.

— Не знам други факти, освен това, което ви казах. Някои хора от квартала бяха разстроени, защото Скийтър живееше с нас. Двама мъже ме спряха на улицата вчера и ми се оплакваха, мога да ви кажа имената им, ако искате.

Моливът се колебае.

— Оплаквали са се? Някакви конкретни заплахи за палеж?

Умниците ги взривяват. Най-добре да барикадираш цялата шибана къща.

— Нищо конкретно.

Началникът си отбелязва нещо, прилично на знак, и обръща страницата на тефтера.

— Чернокожият имаше ли сексуални отношения с момичето?

— Вижте, аз работя по цял ден. Връщах се вкъщи, приготвяхме си вечеря, помагахме на момчето с домашните и после си седяхме и си приказвахме. Беше все едно да имаш още две деца в къщата. Не знам какво са правили през цялото време. Ще ме арестувате ли, или какво?

Самият той бащински тип, началникът се усмихва и отговаря след известно време. Заека вижда, че носът му не е счупен случайно, някъде по пътищата на времето той си го беше заслужил. Меката му като сняг коса е подстригана равно като кълбо дим, а над ушите му има розови дупки, там, където полицейската шапка се врязва в кожата му. Усмивката му е широка и набраздява бузата му.

— Откровено казано — казва той. — Това не е по моята част. Действам от името на многоуважавания ми колега, шерифът на Фърнис, Таунсшип, който просто се обърна и продължи да си спи. Извън протокола бих казал, че достатъчно добре си вършим работата по затворите, без да вкарваме и почтени граждани като тебе там. Ще ви зададем още въпроси по-късно.

Той затваря тефтерчето си и включва радиостанцията, за да проведе разговор.

— До всички полицейски коли в Брюър! Оглеждайте се за чернокож мъж, висок около метър и седемдесет, около осемдесет килограма, със средно тъмна кожа, африканска прическа, отговаря на името Скийтър. Сали, Катрин, Истър… — Не обръща глава, когато Заека отваря вратата и си тръгва.

За пореден път в живота си се е изплъзнал от мрежата на закона. Съзнава, че е престъпник, но въпреки това никога не го хващат. Отвращението полепва по тялото му като сажди. Пожарникарите поливат димящите останки, обзавеждането им, като съсирено петно по „Виста Кресент“, се разнася и изтича. Опозорената къща остава сама, оградена от жълти мигащи светлини, поставени върху дървени подпори, които да спират хората. Заека се разхожда по моравата, която доскоро приличаше на претъпкана сцена, пропита с вода и надупчена от стъпки, и оглежда щетите.

Пожарът е бил по-буен от задната страна: арматурата на прозорците на банята откъм спалнята висят сякаш от стъблата на изкривените тръби. Стената, на която се опираше таблата на леглото, я няма. Кръпки синьо нощно небе се показват през покрива. Той поглежда през прозорците на долния етаж и вижда, като в дяволска къща, на примигващата жълта светлина посипаните с мазилка диван и два стола, подредени един срещу друг от двете страни на дървената масичка. Лампата с дърворезба още стои изправена. Книгите на Скийтър са скупчени по рафтовете към трапезарията, подгизнали и слепнали. На мястото на кухнята Хари вижда навън към гаража N-образните овъглени греди на стената. Небето просветляла. Птичките — птички в „Пен Вилас“? Къде? Тук няма достатъчно стари дървета, на които да кацнат — колебливо цвърчат. Вече е студено, по-студено, отколкото в сърцето на нощта, когато пожарът гореше. На изток към Брюър небето избледнява. Маунт Джъдж придобива очертания в емулсията на сивото утро. Облак мигриращи птици пресича квартала на юг. Саждите полепват по костите на Хари. Чувства клепачите си като люспи. Халюцинира от умора; в секундите, преди да заспим, образите ни се струват като живи организми. Свежото небе над Маунт Джъдж е Беки, детето, което умря, а намусеното небе на запад, с цвят на буреносен облак, изпъстрен със звезди, е Нелсън, детето, което живее. А той, той е мъжът по средата.

Приближава се към разбитата си входна врата, отстранява парченцата стъкло и сяда на настланата с плочки веранда. Тя е топла като пещ. Въпреки че нито един от съседите му не се беше приближил да поговори с него, да се изяви на осветената сцена на нещастието му, кварталът се разкрива пред погледа му незащитен, оголен на засилващата се светлина, бледите дъски по покривите са влажни и на петна, които отразяват полегатите греди на покривите, басейните в задните дворове и люлките, побелели от росата ведно с тревата. Кривогледа Луна си почива на избелялото небе като забравена на пода играчка. Един старец в шумолящ зелен дъждобран, оставен да пази къщата, се приближава и го заговаря:

— Това твоята къща ли е?

— Моята е.

— Имаш ли къде да отидеш?

— Предполагам.

— Мъртвата твоя любима ли беше?

— Не точно.

— Това е добре. Успокой се, млади приятелю. Застраховката ще покрие по-голямата част.

— Имам ли застраховка?

— Имаше ли ипотека?

Заека кима, спомняйки си малката, гладка банкова книжка, представяйки си как гори.

— Значи имаш и застраховка. Колкото и да проклинаме банките, те си се грижат за тяхното, човек не може да изненада проклетите евреи.

Присъствието на този мъж започва да му се струва странно. От месеци нищо не му се е струвало толкова странно, колкото присъствието на този мъж. Заека го пита:

— Колко време ще останеш тук?

— Смяната ми свършва в осем.

— Защо си тук?

— Противопожарни процедури. Предотвратяваме плячкосването. — Двамата замислено поглеждат към заспалите къщи и студени морави на „Пен Вилас“. Докато гледат, далечна аларма се включва и някаква бледа лампа надлежно светва. Въпреки това, тези дни навсякъде се краде. Старецът го пита: — Имаш ли нещо ценно, което искаш да си вземеш? — Заека не се помръдва. — Най-добре иди да се наспиш, млади човече.

— Ами ти? — пита Заека.

— Човек на моята възраст няма нужда от много спане. Съвсем скоро ще спя достатъчно дълго. И без това още от малък обичам спокойствието на тези часове. Баща ми винаги беше на крак, беше голям пияница и си лягаше късно, спукваше ме от бой, ако се размърдам рано сутрин. Така свикнах да се измъквам рано, още преди птиците. И без това ми плащат двойна надница за работа на открито на тази смяна. И невинаги я отчитат, ако надвишиш определена граница, няма да получиш социална осигуровка. Убиват те нежно, това е новата политика.

Заека става, тялото го боли; болката се надига от прасците му през чатала и корема, до гърдите му и извън тялото му. Демонът го напуска. Дим и мъгла се надигат. Приближава се към входната врата. Подгизнала от вода, насечена, тя не поддава. Старецът му казва:

— Мое задължение е да не допускам до това място никакви хора. Сам си носиш отговорност за всякакви вреди, които си причиниш.

— Нали току-що ми каза да си взема ценните вещи.

— Само ти казвам, че ти си поемаш отговорността. Аз си обръщам гърба. Не викай за помощ, ако пропаднеш или те удари ток. Що се отнася до мен, ти изобщо не си тук. Ни чул, ни видял, така правя аз.

— И аз така правя. — Вратата се отваря под натиска му. Натрошените стъкла от вътрешната страна оформят бели дъги по пода на коридора. Очите му се насълзяват от дима и миризмата. Къщата е топла, сякаш говори на себе си; тихо шумолене и пукане се надига като рояк от лявата му страна, стихващи шумове капят от овъглените греди и се надигат от подгизналите черни отломки на мястото, където е бил подът. Металната рамка на леглото е пропаднала в кухнята. От дясната му страна всекидневната е мрачна, но не е разрушена. Сребърните нишки на стола проблясват през киселинната мъгла на дима; зеленият екран на телевизора очаква да бъде включен. Замисля се дали да не го вземе, той е единственият предмет, който може да се продаде тук, но се отказва, прекалено тежък е за носене. Може да пропадне през пода, а подобни телевизори се продават навсякъде. Веднъж Дженис беше казала, че трябва да пускат телевизори в джунглата вместо бомби, ефектът ще е същият. Тогава си беше помислил, че идеята е прекалено умна за нея, дори по това време Ставрос говореше чрез нея.

Винаги беше харесвала тази глупава масичка. Спомня си как в началото на брака им тя приклякваше пред нея, и я мажеше с масло от ленено семе с къси, изпълнени с желание движения, и той се възбуждаше само като я гледаше. Хваща масата под ръка и като открива колко е лека, изскубва лампата от контакта и взима и нея. Крадците и застрахователните агенти могат да вземат останалото. Миризмата на дим никога не може да се измирише. Като миризмата на проваления живот. Спомня си зимните прозорци, как ги мажеше с препарат от четирите страни и не може да повярва, че животът му се е въртял около такива дребни неща. Къщата му се изплъзва. Свободен е. Дългите оранжеви лъчи на слънцето, което сега грее от срещуположната страна на тази, когато двамата с Нелсън дойдоха тук преди една дълга нощ, се провират между ниските непознати къщи, докато крачи по „Виста Кресент“ с масата и лампата под ръка. Фюрито на Пеги е единствената кола, паркирана до тротоара, като лодка с цвят на сива патица, която отливът е изхвърлил. Той отваря вратата, дърпа седалката напред, за да сложи масичката отзад, и вижда някой там. Негър. Заспал.

— Какво, по дяволите? — пита Заека.

Скийтър се събужда, не може да фокусира и опипва пода за очилата си.

— Приятелю — казва, поглеждайки през стъклените кръгове. Африканската му прическа е сплескана от едната страна като скапан плод. — Сам си, нали?

— Да. — От малката кола го лъхва силната миризма, която сутрин изпълваше всекидневната, придаваше й животински мирис, силната сладникава миризма на съня.

— Кога се съмна?

— Току-що. Около шест часа е. Откога си тук?

— Откакто ви видях да пристигате с малкия приятел. Обадих ти се от една кабинка на „Уайзър“ и после изчаках да видя кога ще дойдеш. Колата не беше твоята, но те познах по главата, нали? Промъкнах се през задните дворове и влязох вътре, след като паркира. Старата теория за шипковия храст, нали? По дяволите, заспал съм. Хей, влизай в колата, човече, нахлува студен въздух.

Заека влиза и сяда на шофьорската седалка, слуша, без да обръща глава, като се опитва да не движи устните си, докато говори. „Пен Вилас“ се събужда, една кола минава покрай тях.

— Да знаеш, че те търсят — казва. — Мислят, че ти си запалил пожара.

— Разчитай на ченгетата да преебат работата. И защо ми е да си запалвам бърлогата?

— За да заличиш уликите. Възможно е Джил, как му викате, да е умряла от свръхдоза.

— Не и от хероина, който аз й давах, той беше толкова чист, че водата е по-мръсна от него. Виж, приятел, това с къщата ти е дело на някой бял боклук. Вярваш ли ми или да си спестя дъха за пандиза?

— Да те чуя.

Гласът на Скийтър, отделен от лицето му, е по-плътен, отколкото Хари си спомня, с някакво хипнотично напяване, което му напомня за радиото, когато беше дете.

— Джил заспа рано и аз трябваше да се задоволя с дивана, нали? Откакто пак почна да се друса, не даваше нищо от себе си, а и аз бях доста дрогиран и уморен, бяхме обиколили квартала два пъти, за да оправим скапаната кола. Нали? По едно време се събуждам. Чувам някакво трополене. Стори ми се, че идва от кухнята, нали? Реших, че е Джил, която ще ме моли да й бия доза, но долових някакви странни звуци, които ми напомняха на провирането на войници в храсталаците край пътя, само дето не беше край пътя, и си викам: „Войната е дошла тук“. След това чух някаква врата да се затръшва, по звука ми заприлича на вратата на гаража; и аз се мятам на прозореца и виждам двама бели мъже да се прокрадват по моравата, през улицата и между онези къщи там, и да изчезват, нали? Не видях да имат кола. След това ми замириса на дим.

— Откъде знаеш, че са били бели?

— По дяволите, нали знаеш как тичат белите, като че ли имат пръчки в задниците, нали?

— Можеш ли да ги разпознаеш, ако ги видиш пак?

— Изобщо няма да разпознавам никакви бели. Аз съм изпечен в тая държава, нали?

— Да — казва Заека. — Трябва да знаеш още нещо. Джил е мъртва.

Тишината от задната седалка не трае дълго.

— Горката кучка, съмнявам се, че е разбрала нещо.

— Защо не я измъкна?

— По дяволите, човече, беше горещо, нали? Реших, че е дошло времето за линч, откъде да знам, че отвън не ме чакат хиляда и двеста бели мъже, не бях в състояние да се грижа за някаква си бяла женичка. Белите да си се грижат сами за себе си.

— Но никой не те е спрял.

— Основно обучение, нали? Както казват, успях да избегна преследвачите.

— Никой не е искал да те нарани. Ставаше въпрос за мене, опитваха се да ми кажат нещо. Хората наоколо не линчуват никой, не се побърквай.

— Да се побърквам ли, май си гледал грешен канал по телевизията. Ами онези в Детройт?

— Ами онези мъртви полицаи в Калифорния? Ами всичките онези приказки срещу полицията, които ни пробутвате? Трябва да те предам. Брюърските полицаи много ще ти се зарадват, обожават да образоват луди чернилки.

Още две коли изсвистяват покрай тях, шофьорът на една цистерна с мляко поглежда надолу към тях с любопитство.

— Карай — казва Скийтър.

— И какво печеля аз?

— Нищо особено, нали?

Колата запалва веднага. Двигателят е по-тих от свистенето на гумите по локвите на „Виста Кресент“, покрай ябълково зелената развалина и мъжът в зеления дъждобран, който дреме на стълбите. Заека се носи по виещите се улици до мястото, където свършват и се превръщат в коловози между калните основи на къщите. Намира един затънтен селски път с високи редици тополи. Изоставено надупчено пространство. Скийтър се изправя. Заека очаква допира на метал до тила си. Пистолет, нож, игла, те винаги имат по нещо. Отровно жило. Но не усеща нищо, нищо, освен топлия дъх на Скийтър, който на пресекулки лъха в тила му.

— Как можа да я оставиш да умре? — пита.

— Човече, ако искаш да си говорим за вина, трябва да се върнем стотици години назад.

— Тогава не съм бил там. Но ти си бил там снощи.

— Бях в лоша позиция.

Главата на Хари е олекнала от липсата на сън; съзнава, че не трябва да взима решения.

— Виж какво ще ти кажа. Ще те закарам на десет мили на юг, и ти продължаваш оттам.

— Това не е достатъчно, човече, но приемам. Има обаче една пречка. Ние братята й викаме хляб.

— Току-що получи шестстотин долара от колата.

— Портфейлът ми остана до дивана, всичко беше в него, нали?

— Ами черният куфар в дрешника?

— Значи си тършувал, а?

— Може би имам около трийсет долара — казва Заека. — Ще ти ги дам. Няма да споменавам на ченгетата, че съм те закарал и тогава ще сме квит. Както каза, писнало ти е от тази държава.

— Ще се върна — обещава Скийтър. — Облян в слава.

— Когато се върнеш, не ме намесвай.

Милите летят. Минават покрай един хълм, няколко скупчени кирпичени къщички, фабрика за цимент, табела, сочеща към естествена пещера, друга с огромна снимка на брадат мъж. Скийтър казва с един от другите си гласове, този, който най-много прилича на гласа на бял човек и следователно звучи в ушите на Заека най-човешки:

— Малкият приятел как прие смъртта на Джил?

— Както би предположил.

— Сърцето му е разбито, нали?

— Точно така.

— Кажи му, че светът е пълен с путки.

— Ще го оставя сам да го разбере.

Стигат до един завой, където два тесни пътя се срещат на слънчевата светлина. В далечината, на едно окосено и изгорено поле, кирпичена къща, боядисана в бяло, изпуска дим. Дървена стрелка на пресечката сочи „Галилий“. Иначе можеха да са навсякъде. Димът на самолет зацапва небето. Пенсилвания мълчаливо се простира на юг, в зеленикавокафяви краски. Суха каменна тръба минава под пътя, пътният знак представлява ръждясал варел с изтрити букви. Заека изпразва портфейла си в розовата длан на Скийтър и преглъща желанието си да се извини, че няма повече. Чуди се какво е редно да направи. Целувката на Юда? Почти не са се докосвали от онази нощ, когато се сборичкаха и Хари победи. Протяга ръка, за да се сбогува. Скийтър я изучава, като че ли ще му каже бъдещето като Бейб, взима я с двете си гладки тесни ръце, обръща я с месестите розови гънки нагоре, замисля се и тържествено се изплюва в средата. Слюнката му е топла като кожата, Хари разбира какво е станало, понеже вижда изпълнената с балончета, подобни на малки слънца, слюнка. Решава да приеме този жест като благословия и избърсва длан в панталоните си. Скийтър му казва:

— Така и не можах да разбера гледната ти точка.

— Вероятно няма такава — идва отговорът.

— Просто чакаш словото, нали? — кудкудяка Скийтър.

Когато се смее, нещо в горната му устна е различно от устните на белите мъже, в средата й се надига подутина като мек шев, който напомня на Заека за тънката кожичка, придържаща главичката на пениса му към ствола. Докато Хари дава назад с фюрито на Пеги в тясната пресечка, младият негър изчаква до насипа, покрит с кафяви стъбла на плевели. В огледалото за задно виждане Скийтър изглежда странно на това място, слива се е околността, въпреки очилата и козята брадичка; с увиснали празни ръце сред полята и стърнищата, където враните се настаняват, ровят и кълват класовете.

Полковник Едуин Е. Олдрин — Младши:

Сега ви чувам. Насам към мен. Право надолу, малко на ваше ляво. Има достатъчно място. Добре сте се подредили. Малко към мен. Надолу. Добре. Сега ви виждам ясно. Прихващате първия ъгъл. Кой ъгъл? Добре, движете се. Обърнете се наляво. Добре, сега ви виждам ясно. Изравнили сте се с платформата. Сложете левия си крак малко надясно. Добре, така е добре. По-наляво. Добре.

Нийл Армстронг:

Добре, Хюстън, на верандата съм.