Заека се завръща

IV. Мим

Заека е при машината. Пръстите му потрепват, матриците силно тракат, разтопеното олово успокоително вдига пара до него.

Паяшек го потупва по рамото.

— Ако е жена ми — казва Заека — кажи й да се разкара. Кажи й, че съм умрял.

— Никой не те търси по телефона, Хари. Трябва да си поговоря с теб насаме. Ако може.

Това „ако може“ смразява сърцето на Хари. Паяшек имитира някой по-висшестоящ. Той затваря вратата с матирано стъкло, за да заглуши тракането на машината, отпуска се тежко на бюрото му и бавно разтваря пръсти върху купчината изпоцапани с мастило документи.

— Още лоши новини, Хари — казва. — Ще можеш ли да ги понесеш?

— Пробвай ме.

— Ужасно мразя, че трябва да ти сервирам това на фона на нещастието, което се случи с къщата ти, но няма смисъл да го усуквам. Нищо не е постоянно. От управата решиха да направят „Верити“ офсетова печатница. Ще запазим старата платформа за ръчната работа, но от „Ват“ казаха или да минаваме на офсет, или ще отидат да печатат във Филаделфия. Очакваше се от години. По този начин ще бъдем подготвени да поемаме и други периодични издания; в Брюър стартират няколко нови вестника, които, според мен, са пълни боклуци, но хората ги купуват, а законът не ги забранява, така че това е положението.

Въздишката му показва, че смята, че е бил достатъчно ясен. Челото му, погледнато отгоре, изглежда кръгло, тревожните бръчки се оттеглят към хоризонта на черепа му, където започва бледата му като мед коса със сресани назад кичури.

Заека се опитва да му помогне:

— Значи няма да има линотипери, а?

Паяшек стреснато го поглежда; веждите му се извиват и свъсват и за момент изглеждат закръглени и гладки на ясната, хвърляща издължени сенки светлина от флуоресцентните тръби над тях.

— Мислех, че това ти е станало ясно. Това е част от техническата картина, оттук идва икономията. При офсета всичко се работи на филм, горещият метал изцяло се изключва. Преминаваме на катоден лъч, Господи, той произвежда по две хиляди реда в минута, това значи, че целият „Ват“ ще е готов за седем минути. Можем да задържим няколко души, да ги обучим да работят на компютърна лента, споразумяхме се с профсъюза, но това е голяма жертва, Хари, от страна на ръководството. За съжаление ти си доста надолу в списъка. Това няма нищо общо с личния ти живот, разбери ме правилно, просто става дума за старшинство. Баща ти е сигурен, и Бучанан, естествено. Господи, ако го съкратим всички самаряни в града ще ни хванат за гушите. Аз лично не бих постъпил така. Ако бяха дошли да ме питат, щях да им кажа, че тоя тип е полупиян от единайсет часа сутринта, всички са така, по-скоро бих предпочел някой сакат кретен, стига да е бял…

— Добре — казва Заека. — Кога да се махам?

— Хари, ужасно съжалявам. Научи занаята, а сега те изхвърлят. Може някой от Брюърските ежедневници да те вземе или някой във Филаделфия, или Алънтаун, въпреки че както всички вестници фалират или свиват персонала си из целия щат, май в момента пазарът е преситен.

— Ще се оправя. Какво стана с Кърт Шрак?

— Кой е тоя?

— Нали се сещащ. Оня тип от „Шокелштухъл“.

— А, той ли? Това беше преди сто години. Доколкото си спомням той си купи ферма на север и гледа пилета. Ако не е умрял.

— А-ха. Предполагам, че най-удобно ще е да умра. От гледна точка на управлението.

— Не говори така, Хари, това страшно ме натъжава. Повярвай ми, ужасно съжалявам. Ти си млад мъж, за бога, най-добрите години тепърва ти предстоят. Искаш ли един бащински съвет? Изчезвай от страната. Остави тая бъркотия зад гърба си. Забрави тая глупачка, за която се ожени. Без да се обиждаш.

— Не се обиждам. Що се отнася до Дженис, не мога да я виня, и аз не бях кой знае колко умен. Но никъде не мога да отида, имам дете.

— Дете, коте. Не можеш да живееш така. Трябва да започнеш от номер едно. Ти си номер едно, не детето.

— Не е точно така — почва Заека и тогава осъзнава, от внезапно започналата да проблясва кръгла глава на Паяшек, приведена, сякаш разглежда размазаните листа по бюрото му, че човекът всъщност не иска да си говорят, иска Хари да си тръгне. Заека пита:

— Кога си тръгвам?

Паяшек казва:

— Ще получиш две заплати плюс бонусите, които си събрал, но новата преса пристига тази седмица, по-скоро, отколкото очаквахме. В днешни дни всичко се движи по-бързо.

— Освен мене — казва Заека и си тръгва.

В осветената част на работилницата баща му се извърта от машината си и въпросително му прави знак. Заека кима, показва знака с палци надолу. Докато крачат по „Пайн стрийт“ след работа, като призраци на суровия въздух, след като цял ден са били потопени във флуоресцентната светлина вътре, баща му казва:

— Отдавна го очаквам, началниците на „Верити“ имат съвсем нова концепция, един от синовете на партньорите се е върнал от някакво бизнес училище и главата му е пълна с разни тъпи идеи. Викам на Паяшек: „Защо ме държите, остава ми по-малко от година до пенсия?“, а той ми вика: „Точно по тая причина“. Викам му: „Защо не ме съкратите и не сложите Хари на мое място?“, а той вика: „По същата причина“. Той самият умира от страх, естествено. Цялата икономика умира от страх. Никсън се готви да стане новият Хувър, онези пиленца от мораториума ще се молят Л. Б. Дж. да се върне преди Хитрия Дик да е приключил с изстискването на банковите им сметки.

Напоследък баща му говори повече от всякога, като че ли за да разсейва Хари; вкопчил се е в него като в здрав разум. Последните три дни бяха ужасни. През цялата неделя, без изобщо да мигне, той караше напред-назад с фюрито на Пеги през Брюър между Маунт Джъдж и „Пен Вилас“, през блъсканицата на парада по случай Деня на Колумб. Едноцветната идилия на ранното утро, Скийтър, който се смалява и заприличва на кафява точка сред кафявите полета, се превърна в четирицветен кошмар от маршова музика, пулсираща умора, босоноги момичета, въртящи се светкавици; многоцветни барабанчета, които сякаш жигосваха празния обтегнат стомах на Хари, коли, спрени в страничните улички, пускане на кораба „Рицарите на Колумб“, маршируващи ветерани, американски знамена. Когато не се блъскаше сред това чудовищно празненство, той се ровеше в топлата пепел и пренасяше безполезните изпоцапани и пропити с вода мебели, заедно с овъглената китара до гаража от задната страна на къщата на „Джексън Роуд“. Не откри никакъв портфейл до дивана, нито пък черната чанта в дрешника. Тоалетката на Джил беше стояла покрай стената, от която бяха останали само овъглени греди, но въпреки това той разрови пепелта за остатъци от шестстотинте долара. Когато се върна, на „Джексън Роуд“ го чакаха застрахователните агенти и шерифът на община „Фърнис“, дребен стар човек с бузи като ябълки, тиранти и мека филцова шапка, който най-вече искаше да се увери, че невъзможността му да присъства на пожара по никакъв начин не може да бъде използвана срещу него. Беше доста глух и всеки път, когато някой в стаята проговореше, той се обръщаше и оживено грачеше.

— Да запишем и това! Искам нищо да не остане скрито, всичко да бъде записано.

Най-неприятното беше, че Хари трябваше да говори по телефона с майката на Джил.

Полицията й беше съобщила за случилото се и тонът й се колебаеше между любезно любопитство за това как Джил е отишла да живее в къщата му и тъжна ярост, която търсеше тавана, като птица, затворена в клетката на недоумението.

— Тя живееше при мен, да, още отпреди Деня на труда — каза й Заека по телефона на долния етаж, в мрачната всекидневна, която миришеше на мебелочистител и лекарствата на майка му. — Преди това се мотаеше из Брюър с някаква тълпа негри, които се събираха в един ресторант, който го затвориха. Реших, че ще е по-добре при мен, отколкото с тях.

— Но полицията каза, че наистина е имало някакъв негър.

— Да. Беше неин приятел. Той идваше и си отиваше. — Всеки път, когато му се налагаше да разказва историята, той омаловажаваше ролята на Скийтър. Отначало започна като скри, че го е закарал на север онази сутрин и накрая младият негър се превърна в спомените му в нещо малко по-съществено от сянка на стол. — Полицаите твърдят, че вероятно той е запалил пожара, но аз съм сигурен, че не е той.

— Откъде сте сигурен?

— Просто съм сигурен. Вижте, госпожо…

— Олдридж — и точно това, споменаването на името на втория й съпруг я кара да заплаче.

Той говори през сълзите й:

— Вижте, трудно ми е да разговарям точно сега, ужасно съм уморен, детето ми е в съседната стая, може би бих могъл да ви обясня, ако си поговорим лично…

Тя яростно избухва:

— Да ми обясните? Можете ли да ми обясните как да я съживя?

— Не, предполагам, че не.

Любезността се връща:

— Двамата с мъжа ми летим за Филаделфия утре сутрин и ще наемем кола. Може би трябва да се срещнем.

— Да, ще трябва да изляза от работа, освен през обедната почивка.

— Ще се срещнем в полицейското управление на Западен Брюър — каза далечният глас с изненадваща твърдост, с внезапен авторитет. — По обяд.

Заека никога не беше ходил там. Общината на Западен Брюър беше тухлена сграда с бял корниз, построена диагонално върху затревена площ с цветни лехи в съседство с високата сграда на лудницата, която беше пристроена към основната й сграда — гранитна къща, построена преди около век от един от брюърските железни барони. Цялата земя беше част от неговото имение. Зад общината се простираше дълъг циментов блок с надиплен покрив, няколко врати бяха отворени и Заека видя камиони, валяк, паякоподобната машина, която асфалтира пътищата, гигантската ръка, която повдига мъжа в кошница, за да подрязва клоните да не се оплитат в електрическите кабели. Тези уреди за поддръжка на града му се сториха част от някакъв изгубен свят на невинни занимания. Никога нямаше да му позволят да пропълзи обратно в този свят. Във вътрешността на общината има гишета, където хората могат да си плащат сметките, дървени врати с олющени позлатени табелки, граждани, данъчни експерти, служители. Позлатени стрелки сочат към долния етаж, към полицейския отдел. Заека видя прекалено късно, че е могъл да влезе в този полуетаж от страничния вход и да си спести любопитните погледи на десетина градски служители. Полицаят зад зеления плот му се стори познат, но му трябваше почти минута да си спомни бакенбардите му. Колежанинът. Хари беше поведен по коридора покрай мистериозни стаи; едната пълна с радиоапаратура, другата с картотеки, третата водеше към циментово стълбище, отвеждащо още по-навътре в сградата. Пандиза. Затвора. Заека искаше да изтича в тази дупка и да се скрие, но беше заведен в четвърта стая с мъртвешки зелена маса и метални сгъваеми столове. Там бяха началникът със счупения нос и една жена, която си личеше, че е от Кънектикът, въпреки че изглеждаше изпита от преумора и говорът й беше забавен от успокоителни. Маниерите й бяха по-резки, по-освободени от тези на пенсилванските жени. Косата й беше по-скоро боядисана в сиво, отколкото посивяла, костюмът й беше черен. Джил сигурно беше наследила слабото си замислено лице от баща си, тъй като лицето на майка й беше по-различно — заоблено енергично лице с издадени устни, които сигурно изглеждаха алчни, когато беше щастлива. Заека се отърси от впечатлението за енергично малко кученце: раздалечени кафяви очи, силни челюсти, наниз перли на шията. Страхотни цици, беше казала Джил, но заоблените пристегнати гърди на майка й в този момент изглеждаха на Заека безполови и тъжни като част от подплатата на униформата на някой военен. Съжаляваше, че не беше оценил достатъчно Джил в тази част — момчешките й гърди с плитките бледи сенки, от които тя се срамуваше, защото бяха мършави, и все пак достатъчно меки в устата и ръцете му, достатъчно меки и изобилни, като благодата, който не измерваме, а просто приемаме като присъствие, като изобилие. През мъглата на мислите си той дочу как началникът изръмжава имената им: господин и госпожа Олдридж. Заека си спомни напевните думи на Джил за данъчния адвокат от Уестърли, но мъжът си оставаше празен за него. Той имаше очи само за жената, за това сбъркано превъплъщение на Джил. Тя притежаваше самообладанието на Джил, но не толкова крехко; имаше дори отчаяния й навик да стои с тежко отпуснати покрай тялото ръце, сякаш недоумяваше. Заека се зачуди дали е дошла направо от разпознаването на трупа. Какво ли беше останало, освен овъглени кости? Зъби. И гривна. Кичур коса с цвят на плът.

— Привет — каза той. — Ужасно съжалявам за това.

— Да — светлите й очи се плъзнаха над главата му. — По телефона се държах толкова глупаво. Вие споменахте нещо за обяснение.

Така ли? Какво ли беше искал да й обясни? Че вината не беше негова. Нелсън обаче смяташе, че той е виновен. За това, че я беше приютил? Но тя беше без покрив над главата. За това, че я беше чукал? Но нали това е животът — секс, огън, дишане, всичко беше в комбинация с кислород, през цялото време блещукаме на ръба на пожара, както се вижда от прозорците на лудницата. Заека се опитваше да си спомни.

— Питахте ме защо съм сигурен, че Скийтър не е запалил пожара.

— Да. Защо сте сигурен?

— Той я обичаше. Всички я обичахме.

— Всички сте я използвали.

— В известен смисъл.

— А във вашия случай — странна точност като на председателка на заседание, която се опитва да държи нещата под контрол, гласните са загрубели от цигари и уиски, изхабени от ежедневните вечерни коктейли — като конкубина?

Той отгатна значението на думата.

— Никога не съм я насилвал — отговори. — Аз имах къща и храна. Тя имаше само себе си. Дадохме си това, което имахме.

— Ти си чудовище. — Всяка дума е прекалено отчетлива, изречението е стояло в мислите й и сега беше някак изкривено и не пасваше.

— Добре, сигурно — отстъпва той, отказвайки да я пусне да излети, да позволи на затворената й ярост да отлети от лицето й и да се разпищи.

Вторият баща се прокашля и премества тежестта си, приготвяйки се да се засрами. Хари усеща вътрешностите си увиснали и прозрачни, като преди мач. Той си подхожда с тази лъскава жена, както никога не си беше подхождал с Джил. Джил беше прекалено стара за него, прекалено мъдра, защото беше родена много по-късно. Това малко кученце, като оставим настрани парите и стържещия й глас на председателка, беше от неговото поколение и той можеше да разбере какво иска. Искаше да стои далече и от неприятностите. Искаше да се забавлява и да не бъде обвинявана. И накрая не искаше да се извинява пред небесната комисия. Точно в този момент искаше да укроти хищното чудо, което беше отчуждило дъщеря й и я беше погубило. Госпожа Олдридж беше докоснала бузите си с младежки жест и после тежко отпусна ръце край бедрата си.

— Съжалявам — каза. — Винаги има… определени обстоятелства. Исках да ви попитам дали са останали някакви… спомени.

— Спомени? — Отново си представи почернели кости, части от зъби, разтопени гривни. Спомни си за гривните, които носеха момичетата в гимназията, верижки с малки табелки с имената им — Дорийн, Маргарет, Мери Ан.

— Братята й ме питаха за… някакъв спомен…

Братя? Беше му споменала. Трима. Единият на възрастта на Нелсън.

Госпожа Олдридж пристъпи напред, объркана, с надеждата да бъде полезна:

— Имаше една кола.

— Те продадоха колата — каза Заека, прекалено високо. — Караше я без масло и двигателят блокира и тя я продаде на безценица.

Високият му глас я стресна. Той още се възмущаваше за тази кола. Тя отстъпи крачка назад, протестирайки:

— Тя обичаше тази кола.

Не обичаше колата, не обичаше нищо, което ние бихме обичали, искаше да каже Заека на госпожа Олдридж, но може би тя знаеше повече от него, била е там, когато Джил беше видяла колата за първи път, нова и бяла, подарък от баща й. Най-накрая Заека се сети за един „спомен“.

— Намерих нещо — каза той на госпожа Олдридж — китарата й. Доста е обгоряла, но…

— Китарата й — повтори жената, свеждайки поглед, а кръглото й лице се изчерви, вероятно от това, че беше забравила, че дъщеря й свири на китара. Мъжът се приближи да я успокои, безсъдържателен като мъжете по рекламите, с безупречно палто със сгъната червено-кафява кърпичка в предния джоб. — Нямам нищо — изскимтя тя. — Тя дори не ми остави бележка, когато си тръгна.

Гласът й се бе отърсил от привлекателната си грубост, станал беше висок и безпомощен, превърнал се бе в гласа на Джил, който го умолява: „Прегърни ме, помогни ми, аз съм едно нищо, всичко се разпада“.

Хари се извърна, за да не я гледа. Началникът му каза, докато го извеждаше от стаята:

— Богата кучка, ако беше предложила на момичето поне една причина да си остане вкъщи, сега щеше да е живо. Виждам такива неща всяка седмица. Всичките ни грешни ходове се връщат. Внимавай, Енгстръм, и се пази.

Грижовно потупване по ръката, като че ли началникът му беше треньор, и Заека беше изпратен обратно в света.

— Татко, какво ще кажеш за едно бързо?

— Не днес, Хари, не днес. Вкъщи имаме изненада за теб. Мим си идва.

— Сигурен ли си?

Чакат Мим от месеци, тя непрекъснато им праща пощенски картички, винаги с някой нов хотел.

— М-да. Тази сутрин се е обадила на майка ти от Ню Йорк, говорих с нея на обяд. Трябваше да ти кажа, но ти имаш толкова много грижи, че си казах, я по-добре да ти го спестя. Всичко се случва накуп, това е мистериозната истина. Вцепеняваме се и Господ ни оставя да приемем нещата, ето как работи милосърдието му. Губиш жена си, губиш къщата си, губиш работата си. Мим се прибира в деня, в който майка ти не можа да мигне от кошмари, бас ловя, че цял ден е чистила долу, въпреки че това може да я убие. Чудя се какво ли още ни очаква.

Току-що го беше казал. Очаква ги смъртта на майка му. Автобус №16А се клатушка, полюшва, мирише на изгорели газове. По пътя към Маунт Джъдж в тази посока има по-малко негри, отколкото към Западен Брюър. Заека сяда до пътечката. Баща му, седнал до прозореца, изведнъж се изхрачва и се изплюва. Размазаната му слюнка се стича по мръсното стъкло.

— По дяволите, но това ме изгаря — обяснява той и Заека вижда, че минават покрай църквата, голямата Презвитерианска църква на ъгъла на „Уайзър“ и „Парк“. На стълбите са се скупчили няколко жени, облечени в палта, двама млади мъже с якички, монахини и ученици, които носят табели и незапалени свещи и протестират срещу войната. Днес е Денят на Мораториума. — Никога не съм харесвал Хитрия Дик — обяснява баща му, — но нещастният хитрец наистина се опитва да направи нещо тук, да ни измъкне преди покривът да се е срутил, а тези свещеници са толкова късогледи, че не могат да видят зад олтара и организират подобни паради, които само ни убеждават, че малките жълти комунисти там ни побеждават. Ако бях на мястото на Никсън, щях да наложа на църквите такива данъци, че свят да им се извие, и така щях да облекча бремето на обикновения човечец. Тая църква в Бостън сигурно струва сто милиона.

— Татко, те само искат убийствата да спрат.

— И тебе са те хванали, нали? Убиването не е най-лошото нещо. По-добре да стиснеш ръката на убиец, отколкото на предател.

Толкова много страст сега, когато той не чувства нищо, удивлява Хари, кара го да се чувства предпазен, уютно. Завръщането вкъщи се беше превърнало в негово избавление. Онази позната миризма на мухъл от мокета, същата прегръдка на топъл въздух, когато отвореше вратата на килера, същите тесни стълби, разсъхнали се от отлива на времето, водещи от всекидневната с разклатения парапет, който непрекъснато трябваше да бъде заковаван, същата покрита с бяла покривка маса с четирите протрити места, където сядаха да ядат. Отново си беше възвърнал апетита към храните от детството си: бананови резенчета с овесени ядки, захаросани понички, които сега вече се продаваха в кутии с целофанови прозорчета, вместо в хартиени пликове, и сурови моркови, и какао вечер. Спи до късно и се налага да го будят за работа; в „Пен Вилас“, в къщата, където Дженис така и не довърши пердетата, слънчевите лъчи винаги го събуждаха пръв. Тук в Маунт Джъдж познатият мрак го обгръщаше. Деформираното лице и говор на майка му, които го разстройваха, когато идваше да я види, бързо му станаха привични. Беше оцеляла през всичките тези години, през които той отсъстваше, заедно със същата половина на небето, която го запечатваше като сянката на килера отзад, две тежки половинки. Като дете той се промъкваше под циментовите стълби и слушаше дъжда. Барабаненето сякаш нежно дълбаеше дупки в съзнанието му и смесваше звука с рязкото тракане и провлечените крачки на майка му, която работеше в кухнята. Учудващо, но тя все още успяваше да работи в кухнята. Твърдеше, че завръщането на Хари вкъщи й действа по-добре от сто таблетки успокоително.

Единственият смущаващ елемент, нов и отказващ да бъде асимилиран, е Нелсън. Намусен, тъжен, странно едър и недодялан, изтегнат на дивана от ракита, с лице обляно от светлината на телевизора и спомените. Никой не знае как точно да се държи с него. Той не е Хари, той е по-тъжен, отколкото Хари някога е бил, и въпреки това очаква привилегиите и задоволяването на нуждите си точно като Хари. В избелелите сенки на слабо осветената половина на къщата на „Джексън Роуд“ Енгстръмови непрекъснато се стряскат от неблагодарното присъствие на Нелсън и непрекъснато го губят. „Къде е Нели?“, „Къде се дяна това дете?“, „Детето горе ли е или е тук?“ са въпроси, които останалите трима често си задават. Нелсън седи във временната си стая — старата стая на Мим — и с часове слуша намалена до шепот поп-рок-фолк музика. Пропуска храненията, без да дава обяснение и без да се извинява, и си прави албум с изрезки от брюърските вестници, в които пише за пожара. Заека откри албума му вчера, докато тършуваше из стаята на момчето. Около изрезките то беше нарисувало с цветни флумастери знаци на мира, Тао — кръстове, музикални ноти и откачени дъги — онези спираловидни драсканици, които хората свързваха с лудост, преди да станат модерни. Там имаше и две полароидни снимки на развалините; Били ги беше направил в понеделник с фотоапарата, който баща му му беше подарил. Снимките, пожълтели и с извити краища, показват полуизгорялата им къща, изгорялата половина, тъмна като сянка, но със запазени очертания, изяжда неизгорялата половина, гвоздеите на гаража са извити като кибритени клечки в пепелник. Докато гледа снимките, Заека долавя миризмата на пепел. Миризмата е истинска, а не спомен. В килера на Нелсън той открива овъглената китара. Ето защо не можа да я намери в гаража, когато я търсеше, за да я даде на майката на Джил. Тя вече се беше върнала в Кънектикът, нека бедното дете си я пази. Баща му не може да го достигне и живее с него в къщата на родителите си като негов отчужден, прекалено голям брат.

Докато крачат по „Джексън Роуд“, двамата с баща му виждат една непозната кола, паркирана пред номер 303 — бяло торнадо с оранжево-сини регистрационни номера от Ню Йорк. Баща му забързва крачка.

— Това е Мим — и наистина това е тя. Тя е на горния етаж и стои на площадката на стълбището, докато минават под полукръглото прозорче с матирано стъкло; после слиза и застава до тях в мрачното преддверие. Това е Мим. И все пак не е тя. Заека не я е виждал от години.

— Здрасти — казва Мим и сухо целува баща си по бузата. Никога не са били по нежностите, дори когато децата бяха малки. Кани се да целуне брат си по същия начин, разсеяно, но той я прегръща, иска да усети стотиците мъже, които са я прегръщали преди него, тази негова сестра, чиито пелени беше сменял, и която го държеше за палеца, когато през неделните дни се разхождаха до каменната кариера, и която веднъж беше възкликнала: „О, обичам те“, докато се пързаляше с него, а кънките й свистяха по тъмния гладък лед, а улиците бяха като восъчни от все още падащия сняг. Объркана от прегръдката му, Мим го целува отново, още една малка целувка по същата буза и след това решително отблъсква ръцете му. Компетентна е в това. Изглежда слаба, нито грам в повече, цялата женственост; сигурно е от плуването в хотелските басейни. Късното лягане изяжда тлъстините, а плуването доизглажда останалото. Изглежда сякаш няма никакъв грим и червило, освен по очите, които са нечовешки, египетски, потопени в паунско синьо и лилаво, не само очертани, а пресъздадени отново, с натежали мигли, които той очаква да залепнат, когато мига. Тези невероятно добре замаскирани очи предават всичкото изражение на устните й; всяка лека усмивка, сардонична извивка, внимателно цупене и внезапна широка усмивка следват предишното изражение толкова бързо, че Хари си представя как някаква закодирана лента, която се вкарва в главата й, произвежда бързо като електронни образи, тази гама от изражения. Навремето имаше криви зъби, но сега си ги е оправила. Носът й, единственият й недостатък, който й попречи да отиде на екрана и който вероятно й попречи да стане известна, все още е дълъг, с изсечения хрущял на върха, точно като носа на майка му, но сега, когато Мим е на трийсет, и никога няма да е красавица от екрана, това сякаш вече не изглежда като недостатък. Всъщност я прави различна от останалите и й придава, между паунските очи и начупената като на актриса устна, някаква снизходителна непретенциозност. А това, решава Заека, допълнително кара мъжете да я харесват, въпреки че сега сигурно излиза с разни лигльовци от баровете, а не със сърцеразбивачи, които си търсят ледени красавици за показ. Дрехите й, по модата на шейсетте, са като на клоун: разкроени панталони на хоризонтални райета, които изглеждат като ушити от три вида лен, блуза на тънки ивици, която щеше да прилича на мъжка, ако не бяха бухналите ръкави, обувки, които по форма и цвят му напомнят за човката на Доналд Дък, и халки на ушите с диаметър седем сантиметра. Дори в гимназията Мим харесваше големи обеци, тогава с тях приличаше на циганка или на арабка, а сега с този тен, приличаше на италианка или еврейка от Маями. Разкошната й коса е боядисана в медно русо, но това не го отблъсква, не е била с естествения си цвят още от гимназията, онзи мек кафяв цвят, за който веднъж беше казала, докато той се облягаше на рамката на вратата й и я гледаше как се оглежда в огледалото: „Като протестантски плъх“.

Баща й не знае какво да прави с ръцете си и я докосва, закача палтото си, повежда я към мрачната всекидневна.

— Кога пристигна? Направо от Западния Бряг ли? Направо от Айдъл уайлд ли долетя, сега летят без почивка, нали?

— Татко, вече не се казва Айдъл уайлд. Кацнах преди няколко дни, трябваше да свърша някои неща в Ню Йорк, преди да дойда. Джърси направо ти спира дъха, щом отминеш петролните танкери. Всичко е още толкова зелено.

— Откъде взе колата, Мим? От „Херц“ ли я нае? — измитите очи на стария мъж искрят пред предизвикателството й, пред смелостта й пред живота.

Мим въздъхва:

— Един мъж ми я даде назаем.

Тя сяда на ракитения люлеещ се стол и вдига крака на онази възглавничка, която като дете Заека веднъж си беше представил, че е пълна с долари, които ще решат всичките им проблеми. Видението му се беше сторило толкова реално, че беше проверил; зашитото място, където я беше срязал, още си личеше. Пълнежът беше някаква тъкан, по-мъртва и от слама.

Мим си пали цигара. Държи я точно в средата на устата си, издиша две пера от дим, смръщва се от вдишания пушек от кибритената клечка.

Баща му е запленен от този навик, стои като вцепенен. Заека я пита:

— Как ти се струва мама?

— Добре. За умиращ човек.

— С всичкия си ли ти се стори?

— Доста. Човекът, който не ми се струва с всичкия си, си ти. Тя ми каза какви ги вършиш. Напоследък.

— Хари имаше доста тежък период напоследък — намесва се баща му, кимайки, като че ли да се хване за това въртящо се колело, за ослепителната си дъщеря. — Днес във „Вериги“, представяш ли си, го съкратиха. Оставиха мен и съкратиха човек в разцвета на силите си. Отдавна го очаквах, но не исках аз да съм този, който ще му каже, това си е тяхна работа, нека те да си му кажат, копелета, човекът им дава живота си, а те му отговарят с ритник в задника.

Мим затваря очи, позволява някакво отегчение да премине през лицето й и казва:

— Татко, чудесно е да се видим. Но не искаш ли да отидеш да погледнеш мама за минутка? Може да иска да я заведеш до тоалетната, аз я питах дали й се ходи, но тя още се срамува от мен.

Баща му послушно се надига, но все пак остава очаквателно приведен, в желанието си да омаловажи нейната рязкост:

— Вие двамата си имате свой собствен език. Двамата с Мери направо ви се чудехме, казвах й: „Не съм виждал брат и сестра, които да са по-близки от Хари и Мириам“. Родителите, които познавахме, ни казваха, сещате се, как се биели децата им, а ние не разбирахме за какво ни говорят, никога не ви бяхме виждали да се биете. Кълна се в Господ, никога не сме ви чували да си крещите. Много момчета на шестгодишна възраст, на колкото беше ти, когато Мим се роди, щяха да ревнуват, нали знаете, свикнали са да получават всичко дотогава, но не и Хари. Още от самото начало, от първото лято, можехме да те оставяме сама с него, оставяхме ви сами вкъщи и двамата с Мери ходехме на кино. По онова време единственият начин да се отърсиш от проблемите беше да отидеш на кино. — Той примигва, тършува в спомените си за правилната нишка. — Кълна се в Бога, имахме късмет — и после разваля нещата като казва, — когато виждаш какви неща се случват на хората. — И се качва горе; сълзите му проблясват, щом се обръща с лице към крушката на площадката на стълбището, преди внимателно да продължи.

Имали ли са някога собствен език? Заека не може да си спомни, просто си спомня, че двамата са били тук заедно, в тази къща, сезон след сезон, учебна година след учебна година, тръгвайки от „Джексън Роуд“ в атмосферата на празник след празник, Хелоуин, Денят на благодарността, Коледа, Свети Валентин, Великден, в миризмите и усещането на един друг спортен сезон, футбол, баскетбол, бягане; след това той се изнася, а Мим се превръща в малка думичка в писмата на майка му; после той се връща от армията и открива, че тя е пораснала, стои пред огледалото готова за момчетата, може би дори е имала няколко, боядисала е косата си и носи халки на ушите; след това Дженис го отмъкна; после и двамата си тръгнаха и къщата се изпразни от младия живот; а сега и двамата отново са тук. Димът от цигарата изглежда е това, от което стаята има нужда, имала е нужда от дълго време, за да пропъди миризмата на стари мебели и болест. Той седи на табуретката, накланя се напред и се протяга към нея:

— Дай да си дръпна.

— Не ги ли беше отказал?

— Преди години. Не гълтам. Освен ако не е трева.

— Трева, вече! Ударил си го на живот. — Тя рови из чантата си, голяма ярка чанта на кръпки, която подхожда на панталоните й, и му подхвърля една цигара. Ментолова, със засукан филтър. Смъртта лесно може да се излъже. Ако църквите не успеят, то филтърът ще свърши работата.

Той казва:

— Не знам какво правя.

— И аз така мисля. Мама ми говори цял час. А откакто е болна, това е доста говорене.

— Тя беше страхотна жена. Но нямаше къде да се изяви.

— И там, където се изявяваш ти, по-добре ли е?

— Свързано е с по-малко фантазии.

— Не знам, струваш ми се доста фантастичен.

— Благодаря.

— Какво ти каза? Мама?

— Нищо, което да не знаеш, освен че Дженис й се обажда често.

— Знам. Обаждала й се е няколко пъти от неделя, не мога да понасям да си говоря с нея.

— И защо?

— Прекалено е дива. Не говори смислено. Казва, че ще поиска развод, но така и не го прави, твърди, че ще ме съди, че съм изгорил къщата й, а аз й казвам, че съм изгорил само мойта половина. После казва, че ще дойде да си вземе Нелсън, но не идва, а така ми се ще да го направи.

— Как се чувстваш от това, че е толкова дива?

— Мисля, че почва да полудява. Сигурно пие като смок.

Мим се обръща в профил, за да изгаси цигарата си в чинийката, която служи за пепелник.

— Това означава, че иска да се върне. — Мим ги разбира нещата, осъзнава Заека с гордост. Когато и да тръгнеш в някаква посока, Мим вече е била там. Посоката, в която не е била, е тази, в която е тръгнал Нелсън и приятното топло шляпване на реглетата35 до лявата ти ръка. Но това са стари посоки, хората вече не тръгват натам. Мим повтаря. — Иска отново да бъде с тебе.

— Хората непрекъснато ми го повтарят — казва Заека, — но аз не виждам много доказателства за това. Може да ме намери, ако иска.

Мим кръстосва обутите си в панталони крака, подрежда райетата и си пали нова цигара:

— Тя е хваната в капан. Любовта й към този мъж е най-голямото нещо, което притежава, това е първата стъпка навън, която е предприемала, откакто удави бебето. Приеми го, Хари. Вие тук в пущинака още вярвате в призраци. Преди да изчукаш някой, си правиш сметката с Джак Фрост36, или както там му викате. За да се реши да избяга, значи е голяма работа. И така. Помниш ли онези буркани с бонбони в „Спотси“, в които бъркахме като бяхме деца, за да си вземем бонбони и след това не можехме да си извадим ръката? Дженис трябва да пусне бонбоните, за да си извади ръката. Тя иска да си я извади, но иска и бонбоните, не, всъщност не е точно така, тя иска идеята за това, което представляват бонбоните в собственото й съзнание. И така. Някой трябва да счупи буркана вместо нея.

— Не искам да ми се връща все още влюбена в онзи мазник.

— Ще ти се наложи да я приемеш така.

— Този кучи син, дори има наглостта да носи онези шикозни костюми, сигурно изкарва три пъти повече от мене само като лъже хората — има наглостта да ми се прави на невинен. Една вечер бяхме в един гръцки ресторант с него и докато аз спорех за Виетнам, те двамата си пипали задниците. На теб би ти харесал, всъщност той е твой тип. Гангстер.

Мим търпеливо го изучава, още един потенциален клиент на бара:

— От кога си станал такъв защитник на войната? — пита. — Доколкото си спомням, беше много доволен да се измъкнеш от онази корейска каша.

— Не обичам просто войната — протестира той. — Обичам тази война. Защото никой друг не я обича. Никой друг не я разбира.

— Обясни ми я, Хари.

— Тя е като… като игра на мозъка. Да накараш другия да загуби равновесие. Така както е подреден светът, трябва да правиш такива неща от време на време, за да си осигуриш малко пространство около себе си. — Той жестикулира, за да й опише основната идея за пространството. — Иначе той започва да чете всичките ти ходове и си мъртъв.

Мим пита:

— Сигурен ли си, че този другият съществува?

— Естествено, че съм сигурен. Другият е лекарят, който се ръкува толкова силно, че ръката те заболява. Аз знам най-добре. Лудостта започва оттук.

— А не мислиш ли, че може просто да има много малки мъже, които се опитват да си осигурят малко повече пространство от това, което управляващата система им позволява?

— Естествено, че ги има, те са милиарди — милиарди, милиони, прекалено много от всичко. — Но освен това съществува и този голям мъж, който се опитва да ги сложи всичките в една голяма черна торба. Той е луд, така че и ние сме луди. Малко.

Тя кима, самата тя като някакъв лекар.

— Това пасва — казва. — Бъди луд, за да си свободен. Животът, който водиш напоследък, ми се струва достатъчно луд, за да изкараш известно време.

— Какво съм сгрешил? Бях Добрия самарянин. Прибрах тези сирачета. Черни, бели, казах им скачайте на борда. Независимо от вярата и цвета, скачайте на борда. Безплатна храна. Бях като шибаната Статуя на свободата.

— И получи изгоряла къща.

— Добре. Това са другите хора. Това е техен проблем, не мой. Направих, каквото смятах за правилно. — Иска да й каже всичко, иска езикът му да работи в ритъм с любовта, която чувства към тази негова сестра, иска да я харесва, въпреки че усеща някаква отблъскваща гъста плътност в нея, от прекалено многото заключения, до които е достигнала, когато той не е бил с нея. Казва й: — Научих никои неща.

— Нещо полезно?

— Научих, че е по-добре да те чукат, отколкото да ти духат.

Мим маха някаква трохичка от долната си устна като от тютюн, въпреки че цигарата е с филтър:

— Звучи ми здравословно — казва. — Малко антиамериканско обаче.

— И си четяхме книги, на глас.

— Какви книги?

— Не знам. За роби. Нещо като исторически.

Мим се засмива в раирания си клоунски костюм:

— Върнал си се в училище. Колко мило!

Навремето получаваше по-добри оценки от него, дори когато почна да се занимава с момчета: шестици и петици, а той — петици и четворки. Майка му казваше, че момичетата трябва да са по-трудолюбиви, за да могат да бъдат равни с момчетата. Мим пита:

— И какво научи от тези книги?

— Научих — той се втренчва в един ъгъл от стаята, иска това да прозвучи правилно. Вижда една паяжина над секцията, която се ветрее от някакъв полъх на вятъра под тавана, който той не усеща, — научих, че тази държава не е идеална. — Още докато казва това, той осъзнава, че не го вярва, както не вярва наистина, че ще умре. Уморил се е да се обяснява. — Като си говорим за мили неща, как е твоят живот?

— Ca va. Това е на френски. Бива. Va bene.

— Някой издържа ли те, или е различен всяка нощ?

Тя го поглежда и се замисля. Сянка на ярост минава през маскираните й очи. Тя издишва и се отпуска, явно решена — все пак той й е брат.

— Нито едно от двете. Аз съм работещо момиче, Хари. Извършвам услуга. Не мога да ти опиша как стоят нещата там. Те не са лоши хора. Имат си правила. Не са интересни, нищо от сорта на „Сложи ръката си в огъня и иди в Рая“, а по-скоро нещо като „Карай колело на следващата сутрин“. Мъжете вярват в плоските кореми и потенето. Не искат да носят прекалено много течности. Човек би могъл да ги нарече пуритани. Гангстерите са пуритани. Те са тесногръди и сурови, защото не могат да оцелеят извън очертания път. Друг закон, в който вярват, е: „Плащай си за всичко, защото изпод безплатните неща излизат гърмящи змии“. Това са правила за оцеляване. Правила за живот в пустинята. Очаквай това, Хари. Идва на изток.

— Вече е дошло. Трябва да видиш центъра на Брюър — само паркинги.

— Но вие може да ядете нещата, които растат тук, и слънцето все още ви е нещо като приятел. Там обаче, го мразим. Живеем под земята. Всички хотели са под земята с няколко прозореца, боядисани в синьо. Най-много обичаме нощите, около три часа сутринта, когато големите пари идват на хазартната маса. Красиви лица, Хари. Твърди и празни като чипове. Хиляди като тях минават и отминават без никакво изражение. Знаеш ли какво ме поразява тука, като гледам лицата на хората? Колко са нежни. Господи, нежни са. Ти също ми изглеждаш нежен, Хари. Ти си неясен и все още стоиш изправен, татко също е нежен, докато пълзи долу. Ако не върнем Дженис да те държи изправен, ти също ще почнеш да пълзиш. Като се замисля за това, Дженис не е нежна, корава е като ядка. Никога не съм харесвала това у нея. Но бас ловя, че сега ще ми хареса. Трябва да отида да я видя.

— Разбира се. Отивай. Тъкмо ще размените клюки. Може да й намериш работа на Западния бряг. Малко е старичка, но прави чудеса с езика си.

— Май те е яд.

— Както току-що казах, никой не е идеален. Ами ти? Имаш ли нещо специално, или просто приемаш каквото дойде?

Тя се поизправя:

— Наистина те е наранила, нали? — и отново се обляга. Втренчва се в Хари с любопитство. Сигурно не е очаквала от него такъв изблик на злопаметна енергия. Всекидневната е притъмняла, въпреки че шумовете, които достигат до тях отвън, показват, че децата още си играят на слънцето. — Всички сте нежни — казва тя успокоително — като голи охлюви под нападалите листа. На онова място, Хари, няма листа. Хората се сдобиват с черупки от слънчев тен. И аз си имам една. Виж. — Тя вдига раираната си блуза и показва почернелия си корем. Той се опитва да си представи останалото и се чуди дали космите й там долу са боядисани в медно русо в тон с косата й. — Никога не можеш да ги видиш на слънце, но всички са с тен и плоски кореми. Единственият им недостатък е, че все още са нежни отвътре. Приличат на онези бонбони, които мразехме, шоколадови с пълнеж от крем. Спомняш ли си как ровехме в коледната кутия, която ни даваха в киното, и търсехме само квадратните бонбони и онези карамелените в целофанената обвивка? Мразехме другите, онези тъмнокафяви кръгли бонбони, които вътре бяха меки. Такива са и хората. Всички се срамуват, но те имат нужда да бъдат доени. Мъжете имат нужда да бъдат изстисквани. Като циреи. Както и жените. Питаш ме какъв ми е специалитетът. Това е — доя хората. Оставям ги да си излеят вътрешностите върху мен. Може да се окаже мръсна работа, но обикновено не е. Отидох там с желанието да стана актриса и в определен смисъл така и стана, само дето приемам зрителите си един по един. В други отношения е по-голямо предизвикателство. И така. Разкажи ми още нещо за живота си.

— Ами, бях болногледачка на тази машина, но сега пенсионираха машината. Бях болногледачка на Дженис, но тя се оправи и напусна.

— Ами, върни си я.

— Няма смисъл. После бях болногледачка на Нелсън, а сега той ме мрази, защото оставих Джил да умре.

— Тя сама се остави да умре. Като говорим за това, ето кое харесвам у тези деца — опитват се да я убият. Дори самите те да се убият по този начин.

— Какво да убият?

— Нежността. Сексът, любовта, аз-а, мене. Вярвай ми, нямам приятели под трийсет години. Потискат я с дрога. Ще се прочистят изцяло. Като, ох, хлебарки. Само така можеш да оцелееш в пустинята. Да се превърнеш в хлебарка. Прекалено късно е за теб, вече е късно и за мен, но когато тези хлапета намерят начина, нищо няма да може да ги убие. Ще живеят от отрова.

Мим се изправя, той също. Въпреки че винаги е била високо момиче и сега женствеността и гримът са я направили още по-висока, челото й стига до брадичката му. Той я целува по челото. Тя повдига лице за още една целувка, клепачите й с цвят на тиня са затворени. Отпуснатата уста на татко под изсечения нос на мама. Казва й:

— Ти си щастлива мацка — и млясва сухата й буза. Парфюмирана козметика. Усмивката в бузите й побутва устните му. Тя е той, само комбинацията е разместена.

Тя го прегръща странично, потупвайки сланинките около кръста му.

— Още ставам — признава Мим. — Не съм фукла като Хари Енгстръм, но още ставам, по свой начин — и тя го прегръща по-силно. Свързани така те отиват до основата на стълбите, за да се качат горе и да утешат родителите си.

На следващия ден, четвъртък, когато Хари и баща му се връщат вкъщи, Мим е събрала мама и Нелсън около кухненската маса и тримата пият чай и се смеят.

— Татко — казва Нелсън. За първи път от неделя сутринта той казва нещо без баща му да го е заговорил. — Знаеш ли, че леля Мим е работила в Дисниленд? Имитирай Ейбрахам Линкълн, моля те, направи го пак.

Мим става. Днес е облечена в къса сива плетена рокля, в черните чорапи краката й изглеждат кльощави и с щръкнали колене, точно както когато беше момиче. Тя се поклаща като пред катедра, изважда въображаем лист хартия уж от джоба на сакото си, задържа го с трепереща ръка малко под равнището, от което би чела, ако очите й виждаха. Гласът й излиза от гърлото като записан на стържеща лента:

— Преди няколко години…

Нелсън се залива от смях, но зорките му очи се стрелват към баща му за част от секундата, за да види какво мисли той. Заека се засмива, а баща му издава одобрително ръмжене. Дори мама разбира — озадаченият й глупав поглед придобива изцъклен, забавен вид. Смехът й напомня на Заека за смеха на дете, което се смее не на шегата, а само за да е в тон с останалите, да бъде равен сред тях. За да поддържа смеха, Мим поднася още две чаши и чинийки с потрепващи насечени движения на кукла с естествени размери, олюлява се, кима, слага едната чашка не в чинийката, а на главата на Нелсън и дори сипва малко топла вода на масата, за да ги развесели още повече. Горещата вода потича към лакътя на майка му.

— Престани, ще я опариш — казва Заека и сграбчва Мим.

Той се стряска от допира с кожата й, която сякаш за номера е станала като пластмасова, нечовешка, кожа, която би застанала във всяка форма, която й придадеш. Изплашен, той я разтърсва леко и тя отново се превръща в човек, в оправната му сестра, започва да бърше, размахвайки полата си от масата до печката, грижи се за тях.

— Каква работа вършеше за Дисни, Мим?

— Бях облечена в колониални дрехи и водех посетителите пред едно копие на Маунт Вернън. — Тя се покланя и с преигран хармоничен жест на двете си ръце посочва старата газова печка със зацапани котлони и модерно прозорче на вратичката на фурната.

— Самият бааща нашата страна — обяснява тя със сладък, звънлив, идиотски глас — никога не е бил бааща.

— Мим, виждала ли си Дисни лично? — пита баща му.

Мим продължава театъра.

— Браачното му ложе, което виждаме пред нас, е сто шейсет и пет сантиметра на широчина и два и двайсет от табла до табла — огромно легло за онези дни, когато повечето джентълмени не са били по-високи от тигани. Ето — и тя грабва една мухобойка от изпоцапаната стена — виждате един тиган.

— Ако ме питате мене — казва баща му на себе си, след като не е получил отговор на въпроса си — точно Дисни спаси страната да не се предаде на червените по време на Депресията, а не Франклин Рузвелт.

— Малките дупчици — обяснява Мим с мухобойка в ръка — са направени, за да позволяват на топлината да излиза, така че на баащата на нацията да не му става студено, когато си ляга с възлюбената си Марта. Това… — Мим посочва с две ръце календара на „Верити Прес“ на стената, който е разгърнат на месец октомври и оттам се хили тиква за Хелоуин — е Марта.

Нелсън още се смее, но вече е време да прекратят театъра, и Мим спира. Тя целува баща си по челото и го пита:

— Как е принцът на пиките днес? Спомняш ли си това, татко? Когато си мислех, че Пика е онова място, където е наклонената кула.

— Някъде на север от Брюър — казва й Нелсън. — Забравил съм къде точно се намира, но има една сграда, която се казва Наклонената кула на Пиза. — Момчето изчаква да види дали това е смешно, и въпреки че възрастните около масата услужливо се засмиват, той решава, че не е бил забавен и млъква. Очите му отново стават предпазливи. — Ще ме извините ли?

Заека рязко пита:

— Къде отиваш?

— В стаята ми.

— Това е стаята на Мим. Кога ще й я освободиш?

— Когато иска.

— Защо не поизлезеш? Поритай малко топка, направи нещо приятно, за бога. Изкарай самосъжаленията от тялото си.

— Остави го на мира — произнася Мама.

Мим се намесва:

— Нелсън, кога ще ми покажеш този твой мотор?

— Не е много добър, непрекъснато се разваля — той изучава евентуалната си приятелка. — Не можеш да се возиш с тези дрехи.

— На запад — казва тя — всички карат мотори с модни дрехи.

— Карала ли си мотор?

— Карам през цялото време, Нелсън. Бях ръководителка на група бой скаути. Ще отидем да видим мотора ти след вечеря.

— Тоя мотор не е негов, а на друг човек — казва й Заека.

— След вечеря ще се стъмни — казва Нелсън.

— Обожавам тъмнината — отговаря му тя.

Окуражен, той тежко се изкачва по стълбите, пренебрегвайки баща си. Заека ревнува. Мим е научила, през годините след училището, това, което той не е — как да се държи с хората.

Разтреперана, мама вдига чашата си, отпива, оставя я. Опасно и смело действие. Тя е горда от нещо — вижда го по стойката й — стои изправена с опънати жили на врата. Косата й е сресана плътно към скалпа. Пристегната и почти лъскава.

— Мим — казва тя — днес беше на гости.

— На кого? — пита Заека.

Мим отговаря:

— На Дженис. В „Спрингър Моторс“.

— Добре — Заека се отблъсква от масата, краката на стола му стържат по пода. — И какво каза малката глупачка в свое извинение?

— Нищо. Не беше там.

— И къде беше?

— Той каза, че е отишла да се види с адвокат.

— Старият Спрингър ти каза това? — страхът се плъзга в корема му, почва да го гризе. Законът. Продълговатият бял плик. И въпреки това представата за Мим, застанала пред изрезката на тойота, облечена в един от нейните костюми, му допада. Тя е като крещящ нож в сърцето на Спрингъровата империя. Мим — тайното им оръжие.

— Не, не стария Спрингър. Ставрос.

— Видяла си Чарли там? Ха. Как изглежда? Като утрепан?

— Заведе ме на обяд.

— Къде?

— Не знам, някакъв гръцки ресторант в крайните квартали.

Заека се изсмива. Хората умират около него, но той просто трябва да се изсмее:

— Чакай само като й каже.

Мим отговаря:

— Съмнявам се, че ще й каже.

Баща му схваща бавно:

— За кого говорим, Мим? За онзи мазник, който завъртя главата на Дженис ли?

Лицето на мама се изпъва, очите й се оцъклят, като че ли се задушава, докато устата й се бори да формулира някаква забавна мисъл. Те замлъкват в очакване.

— Любовникът й — произнася тя.

Гадно чувство пронизва Заека.

Баща му казва:

— Е, аз си държах плювалника затворен по време на цялата тази бъркотия, не си мислете, че не се изкушавах да се меся, но се опитвах да съм спокоен. Според мен любовник е някой, който обича другия в добро и зло, а от това, което чувам, на този мазник просто му харесва задника й. Задникът й и името Спрингър. Извинете ме за израза.

— Аз мисля — казва мама, запъвайки се, въпреки че лицето й още блести, — че е хубаво. Че Дженис си има.

— Задник — допълва Мим вместо нея.

На Заека му се струва гадно, че тези двамата, баща му и Мим, покваряват майка му на ръба на гроба. Той пита Мим студено:

— За какво си говорихте с Час?

— О! — отговаря му Мим — за това-онова.

Тя отмества плетеното си бедро от кухненската маса, където беше кацнала като на бар стол:

— Знаеш ли, че има болно сърце? Може да ритне топа всеки момент.

— Къде ти такъв късмет — казва Заека.

— Тия хитреци — казва баща му, намествайки ченето си. — Живеят по сто години, докато не погребат всички почтени истински американци. Не ме питайте защо е така, Господ сигурно си има причина.

Мим казва:

— Мисля, че е сладък. И доста интелигентен. И говореше за вас много по-хубави неща, отколкото вие за него. Той е много загрижен за Дженис, сигурно е първият човек от трийсет години насам, който й обръща внимание като на личност. Той вижда много хубави черти в нея.

— Сигурно ползва микроскоп — казва Заека.

— А ти — обръща се Мим — той смята, че ти си най-големият тъпанар, който някога е срещал. Не може да разбере защо, ако искаш да си върнеш Дженис, не отидеш и не го направиш.

Заека свива рамене:

— Прекалено съм горд или пък мързелив. Не вярвам в насилието. Не харесвам контактните спортове.

— Казах му какъв нежен брат ми беше.

— И муха не би убил, ако можеше, чак се притеснявах — казва баща му. — Все едно имахме момиче, без да знаем. Нали беше така, мамо?

Мама изломотва:

— Никога. Целият беше момче.

— Чарли каза, че в такъв случай… — продължава Мим.

Заека я прекъсва:

— Вече стана Чарли, а?

— „В такъв случай“, каза той, „защо е за войната?“

— Майната му — отговаря Заека. Явно е по-уморен и нетърпелив, отколкото му се струваше. — Всеки, който има малко акъл в главата, е за войната. Те искат да се бием и ние трябва да се бием. Каква алтернатива имаме? Каква?

Мим се опитва да успокои надигащата се ярост на брат си:

— Неговата теория е — казва тя, — че харесваш всички нещастия, които биха могли да те освободят. Хареса ти, когато Дженис те напусна, хареса ти и когато къщата ти изгоря.

— И ще ми хареса още повече — отговаря й Заека, — когато престанеш да се срещаш с това мазно влечуго.

Мим го поглежда с погледа, който е поставял хиляди мъже на мястото им:

— Както каза, той е мой тип.

— Гангстер, нали? Нищо чудно, че се чукаш до смърт. Знаеш ли къде свършват мацки като тебе? В докладите на следователите, когато изпиеш прекалено много приспивателни, когато телефонът ти спре да звъни, когато гангстерът си намери приятелка в по-добро състояние. Яко си загазила, сестро, и всички Ставровци по света няма да ти помогнат. Те са те докарали дотук.

— Маамо — изплаква Мим по стар навик, умолявайки крехкия инвалид, който кима на кухненската маса. — Кажи на Хари да престане.

Заека си спомня, че е само мит, че не са се карали. Те често се караха.

Когато двамата с баща му се връщат от работа на следващия ден, последният работен ден на Хари, торнадото с нюйоркски номера не е пред къщата. Мим се връща след час и Заека вече е сложил вечерята във фурната. Когато я пита къде е била, тя оставя голямата си раирана чанта на кушетката и му отговаря:

— Ами, насам-натам. Припомнях си местата от детството. Центърът на града е много тъжен, нали? Само черни паркинги и черни негри. И магазини. Направих нещо хубаво, обаче. Спрях пред онзи магазин в долната част на „Уайзър“, където продават левите вестници, и си купих малко фъстъци с черупки. Още са топли. — Тя му подхвърля торбичката. Неточен удар. Той я сграбчва с лявата ръка и докато вървят към всекидневната бели фъстъци. Хвърля черупките в една саксия.

— Значи — пита той — пак си се срещала със Ставрос?

— Нали ми каза да не го правя?

— Много важно какво съм ти казал. Как беше? Още ли се държеше за сърцето?

— Той е трогателен. Начинът, по който се държи.

— Направо ще се разплача. Пак ли ме обсъждахте?

— Не. Държахме се като егоисти. Той ме разбира много добре. Бяхме по средата на първото питие и той ме огледа през онези цветни стъкла на очилата и ми каза: „Работиш на улицата, нали?“. Дай ми един фъстък.

Той й подхвърля цяла шепа, фъстъците я удрят по гърдите. Облечена е с набръчкана къса рокля, имитираща гущерова кожа, с копчета отпред. Когато си вдига краката на табуретката, той вижда дъното на чорапогащника й. Движенията й са мързеливи и бавни, погледът й се е смекчил, въпреки че гримът й блести, като че ли е току-що поставен.

— Само това ли правехте? Обядвахте?

— Саамо това.

— Какво се опитваш да докажеш. Смятах, че си дошла тук да помогнеш на мама!

— Да й помогна да ти помогне. Как да й помогна на нея, да не съм лекар.

— Е, наистина ценя помощта ти, да изчукаш гаджето на жена ми.

Мим се засмива на тавана, показвайки извитата си като подкова долна челюст, лъскавата дъга на шията си. Смехът й спира като пресечен с нож. Тя изучава брат си сериозно, нахално:

— Ако имаше избор, кой би предпочел да си легне с него, тя или аз?

— Тя. Аз винаги мога да спя с Дженис, искам да кажа — възможно е, но с тебе — никога.

— Знам — весело се съгласява Мим. — От всички мъже на света вие сте единствените забранени. Ти и татко.

— И как ти изглеждам от това?

Тя се взира в него, за да измисли точната дума:

— Нелепо.

— Така си и мислех. Хей, Господи, наистина ли изчука Ставрос днес? Или само ме дразниш? Къде бихте могли да отидете? Няма ли Дженис да забележи, че го няма в офиса?

— О, той винаги може да й каже, че е отишъл на някаква сделка или нещо такова — предполага Мим, вече отегчена. — Или пък може да й каже да си гледа работата. Така правят европейците. — Тя се изправя, докосва копчетата на гущеровата си рокля, за да провери дали всички са закопчани. — Хайде да отидем при мама. — И добавя. — Не се терзай. Преди години си поставих правилото никога да не спя с един мъж повече от три пъти. Освен ако няма някаква вероятност да се влюбя.

Същата вечер Мим ги кара да се облекат официално и ги завежда на вечеря, в холандската кръчма на север към стадиона. Въпреки че главата на майка им се клати и трудно успява да разреже коричката на ябълковия пай, тя се справя доста добре и изглежда щастлива. Как двамата с баща му не се бяха сетили да я изведат от къщата? Той се ядосва на собствената си недосетливост и докато двамата с Мим вървят по коридора на път към стаите си — Мим отново спи в старата си стая, а Нелсън с него в другата, той й казва:

— Ти наистина си малката госпожица Оправи-всичко, нали?

— Да — сопва му се тя. — А ти си големият господин Оплескай-работата — и започва да си разкопчава копчетата пред него и затваря вратата, едва след като той се обръща.

В събота сутринта тя закарва Нелсън с торнадото си до Фознахтови: Дженис се е уговорила с майка му, че двете с Пеги ще прекарат цял ден с момчетата. Въпреки че пътят от Маунт Джъдж до Западен Брюър отнема само двайсет минути, Мим я няма цяла сутрин и се връща чак след два. Заека я пита:

— Как беше?

— Кое?

— Не, сериозно. Наистина ли е толкова добър по оная част или е средна работа на база на опита ти? Известно време смятах, че нещо не му е наред, иначе защо ще се занимава с Дженис, когато може да има всяко младо пиленце?

— Може пък Дженис да има чудесни качества.

— Дай да си говорим за него. От гледна точка на опита ти. — Той си представя, че за нея всички мъже са се слели в едно, лица и гласове, и гърди, и ръце са една мърмореща розова стена, както веднъж му се беше случило на един баскетболен мач — цялата публика се беше превърнала в един-единствен ревящ свидетел на играта му, който олицетворяваше света. — От гледна точка на големия ти опит — допълва той.

— Защо не си копаеш собствената градина вместо непрекъснато да прескачаш и да ровичкаш в чуждите? — пита го Мим.

Когато се обръща в този клоунски костюм, долната част на тялото й се превръща в портичка на хоризонтални дънкови райета.

— Нямам градина — отговаря й.

— Защото изобщо не се грижиш за нея. Всички имат живот, който се опитват да предпазят чрез някакви правила. А ти правиш това, което ти се ще, и когато нещата се прецакат просто си седиш и се цупиш.

— Господи — казва той. — Ходих на работа, ден след ден, повече от десет години.

Мим отхвърля аргумента му:

— Правил си го, защото си искал да го правиш. Така ти е било най-лесно.

— Знаеш ли, започваш да ми приличаш на Дженис.

Тя отново се обръща, портичката се отваря:

— Чарли ми каза, че Дженис е фантастична. Истинска дива жена.

В неделя Мим си стои вкъщи цял ден. После отиват да се повозят в старото чеви на баща му, нагоре към каменоломната, където навремето се разхождаха. Полетата, които някога побеляваха от маргаритки, и след това ставаха жълти от енчец, сега са голи открити пространства; от каменоломната е останала само огромната сива дупка в земята. Кулата като от „Магьосникът от Оз“, където се бъркаше циментът, е изчезнала и отворът на пещерата, където децата се криеха и плашеха, е затрупан с докарана с булдозер пръст и нагънати ръждясали ламарини.

— Още по-добре — изрича майка му. — Ужасни неща. Се случваха тук. Мъже и момчета.

Вечерят в кръчмата на „Уорън стрийт“ с изглед към виадукта, но тази вечеря навън не е толкова успешна, колкото предишната. Мама отказва да се храни:

— Нямам апетит — казва, но Заека и Мим смятат, че не яде, защото сепаретата са прекалено близо едно до друго и мястото е осветено, и тя не иска хората да видят колко е непохватна. Отиват на кино. Страницата с програмата на кината във „Ват“ гласеше: „Умирам от любопитство“, „Среднощен каубой“, две серии от „Извратен“ и „Циркът“ (досега момичетата не са играли такива игри), някакъв шведски еротичен филм със заглавие „Да!“ и „Забавното момиче“. „Забавното момиче“ звучи по същия начин, но в него играе Барбара Стрейзънд, така че ще има музика. Закъсняват за прожекцията в 6:30 ч. Майка му заспива, а баща му става и се разхожда в задната част на киносалона и говори на разпоредителя с пронизителен носов хленч, докато един от малкото пръснати из салона зрители не се провиква.

— Шшшт!

На излизане лампите са светнати и трима хулигани така оглеждат Мим, че Заека им показва среден пръст. Примигвайки на улицата, мама казва:

— Беше хубав. Но Фани наистина беше. Много грозна. Но стилна. И този гангстер. Тя винаги е знаела, че Ник Арнстайн е гангстер. Всички. Го знаеха.

— Браво на нея — казва Мим.

— Не я провалят гангстерите тази държава — казва баща му. — Ако питате мене, провалят я индустриалците. С огромните капитали. Мелонови и Дюпон, тях трябва да вкараме в затвора.

Заека му казва:

— Не ставай радикален, татко.

— Изобщо не съм радикален — уверява го старият мъж. — За да си радикален, трябва да си богат.

Облачният понеделник е първият ден, в който Хари не е на работа. Събужда се в седем, но баща му отива на работа сам. Нелсън тръгва с него: още ходи на училище в Западен Брюър и сменя автобуса на „Уайзър“. Мим излиза около единайсет часа, без да казва къде отива. Заека преглежда обявите за работа в брюърския „Стандарт“. Счетоводител. Административен работник. Чирак бояджия. Механик. Барман. Светът е пълен с работа, въпреки Депресията на Никсън. Той прехвърля обявите за застрахователни агенти, програмисти и търговци, и прелиства на хумористичния раздел. По дяволите този Апартамент 3-Г: има чувството, че живее с тези момичета от години, кога най-накрая ще ги види без дрехи? Художникът продължава да го дразни с разголени рамене в банята, боси крака на преден план, чатала им се пада точно на ръба на страницата, едва може да зърне разкопчаните презрамки на сутиените им. Започва да пресмята: след двумесечната заплата от „Верити“ той има право на трийсет и седем седмици социални помощи и после може да живее от пенсията на баща си. Сега вече все едно умираш безкрайно — не ти позволяват да умреш напълно, поддържат те чрез кръвопреливане, иначе ще се превърнеш в срам за тях. Той прехвърля бракоразводния раздел, но не вижда името си и се качва горе при майка си.

Тя е седнала изправена в леглото, ръцете й са притихнали върху покривката, наследство от собствената й майка. Телевизорът също е притихнал. Мама втренчено гледа кленовете през прозореца. Листата им са окапали и светлината в стаята е ярка. Тъжната миризма е по-доловима: застоял въздух, примесен с ментовия аромат на лекарства. За да й спестят ходенето до тоалетната в другия край на коридора, те са й оставили нощно гърне до радиатора. Той тежко се тръшва в леглото й, за да върне малко тръпка в живота й. Бледите й замъглени очи се разширяват, устните й се раздвижват, но произвеждат само слюнка.

— Какво става? — високо я пита Хари. — Как я караш?

— Кошмари — изтърсва тя. — Лекарството ми прави нещо. На системата.

— Както и паркинсоновата болест — това не предизвиква никаква реакция. Опитва пак: — Чувала ли си се с Джулия Арндт? И онази, как й беше името, Мами Келог? Не идват ли да те виждат?

— Надживях. Любопитството им.

— Не ти ли липсват клюките им?

— Мисля, че. Се изплашиха. Когато всичко се оказа вярно.

Опитва с нещо друго:

— Разкажи ми някой сън.

— Чоплех си струпеите. По цялото тяло. Разчоплих един и под. Него имаше червеи, както. Когато обърнеш някой камък.

— Брей. Напълно достатъчно да те държи будна. Харесва ли ти, че Мим си е тук?

— Да.

— Пълна е с енергия, нали?

— Опитва се да бъде. Весела.

— По-скоро бих казал, че е корава като камък.

— Сантиметър по сантиметър — казва майка му.

— Какво?

— Това беше по. Една детска програма. Ърл ми пуска телевизора и ме кара да го гледам. Сантиметър по сантиметър.

— И какво? Продължавай.

— Животът е като хомот. Метър по метър. Животът е тежък.

Той се засмива с разбиране, подрусвайки леглото:

— Къде мислиш, че сгреших?

— Кой казва, че. Си сгрешил?

— Мамо. Нямам къща, нямам жена, нямам работа. Детето ми ме мрази. Сестра ми казва, че съм абсурден.

— Ти просто. Порастваш.

— Мим казва, че не съм научил никакви правила.

— Не ти се е налагало.

— Ха. Ако светът беше почтен, нямаше да има нужда от тези правила.

Тя няма готов отговор на това. Той поглежда през прозореца й. Едно време — годината, след като напусна, дори пет години след това — тази обикновена улица, със старомодната си висока част, плочките по тротоара, разкъртени от корените на кленовете, крепежните стени от пясъчник и парапетите от боядисано желязо и двуфамилните къщи с тухлени фасади, чиито облицовки имитираха сив камък, въодушевяваха Заека с магията на самото си съществуване. Тези прости повърхности бяха станали свидетели на живота му, тази чаша беше съдържала кръвта му; тук беше центърът на Вселената, всяко кленово семенце беше по-важно от галактиките. Но вече не. „Джексън Роуд“ му изглежда като обикновена улица. Милиони подобни американски улици съдържат милиони животи, позволяват им да се процеждат и нито забелязват това, нито тъгуват, просто се оставят на разрухата и дори не страдат за собствената си преходност, а вместо това гримасничат на разрушения стадион със същите неприветливи фасади, надживели всички техни свидетели. Колкото и неизменно да си общува майка му с тези кленове — мъглявите змиевидни клони са се сраснали с прозорците й като самите им рамки — те няма да задържат съдбата й нито за миг, нито пък, ако през утрешния ден най-накрая ги отсекат, за да разширят „Джексън Роуд“, нейният взор, който ги беше запечатал в съзнанието й, щеше да възпре изчезването им. Приливът на свежата светлина ще изтрие дори спомена й за тях. Времето е природната ни сила, а не сгрешил нашественик. Колко глупаво, бяха му нужни трийсет и шест години, за да почне да вярва в това. Заека отвръща поглед от прозореца и казва, за да каже нещо:

— Присъствието на Мим вкъщи определено радва татко. — Но по време на мълчанието му, майка му е заспала, главата й се е търкулнала върху възглавницата, а кървавочервените й ноздри контрастират с калъфката.

Той слиза долу и си прави сандвич с фъстъчено масло. Сипва си чаша мляко. Усеща цялата къща така балансирана, че сякаш стъпките му могат да разтърсят майка му и да я катурнат в трапа. Отива в мазето и намира старата си баскетболна топка, и, което е още по-голямо чудо, помпа с иглата, все още завинтена в дюзата. Нещата остават верни в своята неустойчивост. Кошът все още виси на стената на гаража, но обръчът е ръждясал от годините и болтовете са се разхлабили, така че първите удари накланят ръба му настрани. Въпреки това той продължава да подскача наоколо и усещанията му се връщат. Нагоре и леко, нагоре и леко. Представи си, че топката просто пада зад ръба, забрави, че това е кръг. Денят е сив и светлината е подходящо равна. Представя си, че го дават по телевизията; странно как човек може да предвиди само по извивката на телата на професионалните играчи по телевизията дали ще уцелят коша. Мим излиза от къщата и се запътва към него по задните стъпала и циментовата пътечка. Облечена е в обикновено черно сако с широки четвъртити ревери и черна пола до коленете. Един грък би харесал дрехите й. Класическа вдовица. Пита я:

— Ново ли ти е?

— Купих си го от „Кролс“. Доста са изостанали с модата на крайбрежието, но официалните им дрехи са на половин цена.

— С приятелчето Час ли беше?

Мим оставя чантата си на земята, сваля белите си ръкавици и му прави знак за топката. Когато бяха в гимназията я биеше на двайсет и едно с по десет точки. Като момиче имаше кокалести колене и беше доста бърза по атлетика. Можеше да постигне нещо, ако той вече не беше пожънал цялата слава.

— И с приятелката Дженис, също — казва тя и хвърля топката. Не уцелва, но за малко.

Той й я подхвърля пак:

— По-голяма извивка — казва й. — Къде се видя с Джен?

— Тя ни проследи до ресторанта.

— Скарахте ли се?

— Всъщност не. Всички пихме мартинита и рицина37 и бая се понапихме. Вече проявява голяма самоирония, което е нещо ново — тежко гримираните й очи примигват към коша. — Каза, че иска да си наеме апартамент отделно от Чарли, за да може да си вземе Нелсън. — Този удар уцелва сглобката, разтърсва болтовете и ги разхлабва още повече.

— Ще се боря с нея за това.

— Не се нервирай. Няма да се стигне до това.

— А, така ли? Ти да не си госпожица Знам-всичко?

— Поне се опитвам.

Още един удар. Когато подхвърля мръсната топка във въздуха гърдите й повдигат черните ревери. Започнало е да ръми. Ако имаше мрежа, топката щеше да я разлюлее.

— Как тогава си чукала Ставрос, след като Дженис е била там?

— Изпратихме я да си ходи при татко.

Искаше въпросът му да прозвучи грубо, а не да получи отговор.

— Горката Дженис — казва. — Как ли се чувства, че е изместена?

— Казах й да не се притеснява. Утре отлитам. Чарли знае това, тя също.

— Мим. Не можеш. Толкова скоро. Ами те? — и той посочва къщата. От задната страна тя изглежда висока като жилищен блок, разнебитената унила задна част от дъски не си пасва със стабилната й улична фасада. — Ще им разбиеш сърцата.

— Те разбират. Моят живот не е тук, а там.

— Там не те чака нищо друго, освен шепа възбудени хулигани и голяма вероятност да пипнеш някоя венерическа болест.

— О, ние сме чисти. Не съм ли ти казвала? Всички са маниаци на тема чистота.

— Да бе. Мим. Кажи ми нещо друго. Не ти ли писва да се чукаш? Искам да кажа… — и за да покаже, че я пита сериозно, а не за да я нагруби, добавя — предполагам, че ти омръзва.

Тя разбира и е по сестрински откровена:

— Всъщност не. Не ми омръзва. Като момиче си мислех, че в един момент на човек му писва, но сега като жена виждам, че не е така. Просто това правим. Това правят хората. Това е вид връзка. Разбира се, случвало ми се е, но дори тогава има нещо мило. Хората искат да са мили, не си ли забелязал? Поне не искат да са гадни, но човек трябва да намери начин да ги избави от това. Трябва да им помогне.

Очите й, уловени в примката на грима, навън на открито изглеждат по-млади, отколкото имат право да бъдат.

— Ами, добре — тихо казва той.

Иска да хване ръката й, да получи помощ. Веднъж, когато бяха малки, се беше изплашил, че Мим ще падне в каменоломната, ако пусне ръката й. Беше я пуснал и тя беше паднала, а сега му казва, че всичко е наред, че всичко трябва да пада. Тя се засмива и продължава:

— Разбира се, аз никога не съм била гнуслива като тебе. Помниш ли как мразеше да ти се смесва яденето? Когато граховият сос ти се допреше до месото или нещо такова? А помниш ли онзи път, когато ти казах, че храната трябва да бъде смачкана като повръщано, преди да можеш да я преглътнеш, и ти почти не яде цяла седмица?

— Не си спомням. Ставрос наистина е страхотен, а?

Мим вдига белите си ръкавици от тревата:

— Той е мил — тя плясва дланта си с ръкавиците, изучавайки брат си. — Освен това…

— Какво? — той се подготвя за най-лошото, ударът, който ще изтрие всичко.

— Купих на Нелсън мотор. Никой в това забравено от бога семейство явно не се сеща, че детето утре има рожден ден. Става на тринайсет години, за бога. Тийнейджър.

— Не можеш да постъпваш така, Мим. Ще се пребие. Тук по улиците не е разрешено.

— Поръчала съм да го закарат до сградата на Фознахтови. Могат да го карат заедно на паркинга, но ще си бъде на Нелсън. Горкото дете заслужава нещо, след всичко, на което си го подложил.

— Ти си супер леля.

— А ти си толкова тъп, че дори не забелязваш, че вали — и тя се затичва под усилващия се дъжд, все още бърза и с кокалести колене, нагоре по пътечката през тясната им задна градина и по продълговатата веранда. Хари прегръща топката и я следва.

В дома на родителите си Заека не само отново започва да яде сандвичи с фъстъчено масло и какао и да се излежава в леглото дълго, след като шумът от тръгването на баща му и Нелсън е стихнал; той открива, че е започнал предано да мастурбира. Самата стая изисква това: малка дълга стая, която навремето си представяше, че е железопътен вагон, влачен през нощта. Единственият прозорец гледа към мрачната пътечка между къщите. Като дете той гледаше спуснатите щори на стаята на малката Каролин Зим на два метра разстояние от неговата. Семейство Зим бяха нощни птици. Понякога, въпреки че беше три класа по-голям от нея, Каролин си лягаше по-късно от него и той се напъваше да види голата й фигура, която мъждукаше през цепнатините на щорите. Когато притиснеше лице в студеното стъкло до възглавницата си и застанеше под определен ъгъл, можеше да надзърне в стаята на господин и госпожа Зим и една нощ долови някакво розово движение, което може да е било сношение. Но почти всяка сутрин чуваха как Зимови се карат на закуска и майка му се чудеше колко ли дълго ще издържат заедно. Хора, които се карат така, определено не се сношават. В онези дни тази стая беше пълна с плакати на спортисти, най-вече бейзболисти — Мюзиал, Ди Маг, Люк Аплинг и Руди Йорк. Известно време събираше и марки, странно, че си спомня големия син албум с твърди корици и намазани с восък страници, и пликовете от восъчна хартия, пълни с купища марки от Монтенегро и Сиера Леоне. Тогава си представяше, че ще посети всяка държава на света и ще праща на майка си картички с такива марки на пликовете. Беше обсебен от идеята да пътува, да тича; от географията, сафаритата и игрите, при които просто търкаляш зара и правиш ход; усещането за железопътен вагон беше толкова живо, че той почти виждаше как бледата лампа с форма на лале над главата му се поклаща и потръпва от движението. Пътуването обаче се превърна в обида за играта, в която той стана добър.

Плакатите бяха махнати от стените, докато беше в армията. Петната от лепилото бяха намазани с боя. Лалето от матирано стъкло беше заменено с флуоресцентен кръг, който жужеше и примигваше. Майка му превърна стаята му в нещо като килер: стара крачна шевна машина „Сингер“, купчина списания „Рийдърс Дайджест“ и „Фемили Съркълс“, настолна лампа, на която крушката й висеше скършена като главата на пиле, захваната за една-единствена жичка, депресиращи картини на английски гори и италиански дворци, които никога не е посещавал, сгъваемото легло от „Сиърс“, на което Нелсън спеше в стаята на баща си, докато Мим беше тук. Когато Мим си тръгна във вторник, хлапето, опиянено от късмета си да притежава мотор в Западен Брюър, се премести обратно в стаята й и остави Заека на спомените и фантазиите му. Винаги трябва да си представя някой, докато мастурбира. С възрастта истинските хора вече не го възбуждат толкова. Опита се да си представи Пеги Фознахт, защото беше спал с нея наскоро и тя беше добра, миришеше на бонбони, но споменът за това му напомня, че не беше направил нищо за нея, не й се беше обаждал от пожара насам, нямаше желание. Беше паркирал фюрито й в гаража и беше накарал Нелсън да й даде ключовете, страх го беше да я види, обвиняваше я, тя го беше прелъстила, малкото синьо пламъче, което я караше да иска да се чука, се беше разпростряло и превърнало в огън. Мислите му се дръпват като опарени при всяка мисъл за пожара. Не може да извика и спомена за Дженис; освен птицеподобната хлътнатина на кръста й под ръката му в леглото, тя е само една измамна смътна тъмнина, в която той не смееше да се вмъкне. Опитва се да си представи една едра груба негърка, дебела, но не отпусната, мускулеста и яка, с малко мустачки и счупен преден зъб. Обикновено си я представя как го е яхнала като усмихнат Буда, бавно отърквайки задника си в бедрата му, понякога се навежда напред така, че огромните й гърди с цвят на какао се полюшват над лицето му като боксови ръкавици с чувствителни върхове. Във въображението му двамата с тази едра курва току-що са си разказали някакъв смешен виц, тя се смее и доброто й настроение кара гърдите му да потръпват. Стаята, в която се намират, не е обикновена стая, а нещо като високо таванско помещение, може би плевня с далечни кръгли прозорци, процеждащи прашна светлина, и покривни греди, от които висят въжета, подобни на бесилки. Въпреки че обикновено е над него и той понякога започва легнал по гръб, представяйки си, че пръстите му са нейните устни, малко преди да свърши, той винаги се обръща и се изпразва върху леглото в мисионерската поза. Никога не е успявал да се изпразни легнал по гръб; прекалено е експлозивно, прекалено разтърсващо, като богохулство. Бог е от тази му страна, разперил оперените си криле като над люлка. По-добре да се обръща и да го излива върху Ада. Хубава дебела путка с лилави устни. И златен зъб.

Когато тази весела негърска богиня отказва да се изявява във фантазиите му достатъчно живо, той се опитва да си представи Бейб. По време на краткия си престой Мим небрежно му беше подхвърлила, в края на разказа му, че е трябвало да преспи с Бейб. Всичко е било нагласено, а и той подсъзнателно е искал точно това. Но във въображението му Бейб има студени като слонова кост кокалести пръсти и той не може да намери мека вдлъбнатина в тялото й — корава е като черупка. Бръчките по лицето й са се спекли от мъдрост, която го кара да губи силата си. Има по-голям късмет, когато си представя цял филм, в който той самият не участва, извиквайки във въображението си други двама герои — Ставрос и Мим. Как ли са го правели? Представя си как бялото й торнадо пердаши нагоре по „Айзенхауер“ и спира пред номер 1204. Двамата излизат, белите врати безшумно се затварят, те влизат вътре, качват се, Мим е първа. Тя дори не се обръща за една встъпителна целувка, а направо бързо се съблича. Застава насред обедната светлина, гъвкава и небрежна, краката й се допират в коленете, гърдите й с хлътнали зърна и грапави ареоли (тайно беше виждал гърдите й) са по момичешки недоразвити. Не е кърмила дете. Ставрос се съблича по-бавно, по-вяло, пази сърцето си, внимателно сгъва панталоните си, за да не развали ръба им за после, когато ще се върне във фирмата. Гърбът му е космат, с тъмни къдрави косъмчета по раменете. Пенисът му е дебел и обсипан с вени, тромав, но безотказно се надига под опитното дразнене на Мим. Той чува как мъдрите им гласове стихват, представя си как следобедните облаци хвърлят сянка върху лицата на гръцката фамилия от снимките върху украсените с дантелени покривчици масички; представя си как възлестият пенис на мъжа, с колоната от мускули от долната страна, е погълнат от влагалището на Мим, обрамчено от косми с цвят на плъх (отдолу не е медно руса); вижда как алчните й пръсти без пръстени притискат топките му още по-навътре, в ненаситната й разчекната путка; и самият той свършва. В пубертета Заека изживяваше свършването като космически полет, чувстваше се изстискан и в безтегловност, но сега то е просто едно обикновено освобождаване на яростта, няколко приглушени викове в безопасния чаршаф, като камъни, хвърлени към закован прозорец. В последвалата тишина Заека долавя някакво трептене, дълбоки музикални вибрации, които бавно разпознава като касетофона на босоногата двойка в съседство, в другата половина от къщата.

Една нощ, докато пречистеното му тяло се носи ослушвайки се, Джил влиза, навежда се над него и го погалва. Той обръща глава да целуне бедрото й, и тя изчезва. Но тя го беше събудила, събудило го беше присъствието й и през тази пролука в смъртта й са се изгубили хиляди подробности; къдрици коса, погледи и изражения, слабият й разтреперан глас, който се извисяваше, докато дрънкаше на китарата. Малките подробности в характера й, които леко го отблъскваха, разстоянието между зъбите й, бледите й крака и най-вече изсъхналата й, сипкава уста, непраната бяла рокля, която непрекъснато носеше, сега се връщат и се превръщат в част от спомените му. Връщат се и моментите, когато тя се сливаше с лунната светлина върху леглото, младото й тяло се учеше да чувства, нервните й окончания още бяха свити като връхчетата на папрат през пролетта, зелена, с твърдост, която го отблъскваше, но тя нямаше вина, нейният дар беше прекалено млад да бъде отдаден. Тъжното й лице се връща, за да го нарани. Дъщерна загриженост, която я беше помолил да крие. Защо? Беше се оттеглил в протеста си и не искаше тя да го вика. Не беше готов, беше оскърбен. Нека Черния Иисус я вземе; той беше приел вярата на коравосърдечието; милиарди путки и само една е негова. Опитва се да си представи нещо, което навремето беше толкова красиво, Джил и Скийтър, както веднъж наистина ги бе видял на суровата светлина на лампата, но сега във въображението си. Заека става да се присъедини към тях, да бъде техен баща и любовник, и те се разтичат като мастило върху хартията, извъртайки се да се докоснат за секунда върху пресата. ДЖИЛ ОТНОВО СВЪРШВА. Енгстръм долавя присъствието. Тя пак диша над него, докато лежи в детското си легло, но този път той не прави грешката да обърне лице, а внимателно повдига ръка, за да докосне краищата на косата й, там, където сигурно се поклащат. Щом се събужда и открива ръката си да виси във въздуха, той заплаква; тъгата се надига в него от изгорелия му стомах, пресъхналото гърло, опърлените очи; той е заслепен от слепия й дъщерен млад взор към него, търсещ нещо повече от подслон, и оставя петна по чаршафите, които няма нужда да се бършат, защото на сутринта няма да се виждат. И въпреки това, тя беше тук, усеща самото й присъствие, самия й дъх. Трябва да каже на Нелсън на сутринта. И той се отпуска след това сънено решение, и в унеса си оставя стаята да бъде свързана към локомотива и повлечена на запад към пустинята, където е Мим сега.

— Тази кучка — казва Дженис. — Колко пъти я чука?

— Три пъти — казва Чарли — с това приключихме. Това е едно от правилата й.

Този кратък разговор преследва Дженис като призрак в нощта и тя не може да заспи. Тази вещица, сестрата на Хари, си бе тръгнала обратно да мърсува, но влиянието й е останало у Чарли като зараза. Толкова съвършени бяха нещата между тях. Божичко, никога не й бяха казвали колко съвършено може да бъде, нито майка й, нито баща й, нито учителките в училище, само филмите се бяха опитали да й подскажат, но пък не можеха да й го покажат, поне доскоро. Понякога свършва само като си мисли за него, а друг път издържат цяла вечност, невероятно е колко бавно може да действа той, като през цялото време й шепне, обяснява й колко е прекрасна. Наричат го чукане отзад; преди Чарли тя не знаеше защо, но някак не беше толкова добре, вбесяваше се на Хари, че не може да накара костите им да прилепнат плътно и да й осигури триенето, което й бе нужно. Хари после обвиняваше нея, че не се съсредоточава достатъчно. Сега беше по-дълбоко, там, където стават бебетата, там, където става всичко; сега си спомня дали беше с Нелсън или с бедната малка Веки, как й казваха „напъвай“, а тя се смущаваше, сякаш се напъва при запек, но след това болката я бе заляла с такава паника, че вече й беше все едно какво ще излезе, и в крайна сметка излезе малко бебе, със сърдито червено личице, сякаш са го прекъснали, докато е правело нещо по-важно вътре в нея. „Да ти го начукам в задника“, мразеше да чува други хора да го казват, това, което мъжете правеха един с друг в затвора или във войската, където единствените жени са онези жълтокожи същества край шосетата с пищящи бебета в ръце, които клякат да пикаят навсякъде, отвратително. С Чарли тя просто се отдава отзад, той я претворява отзад напред, сега чувства цялата си основа като нова, това са основите на живота. И все пак после, когато се опита да го изкаже, да му каже как я претворява, той просто вдига рамене по неговия мил начин и се преструва, че това е нещо, което всеки би могъл да направи, фокус като онзи с кибритените кутийки, с който забавлява племенниците си, като ги кара да вдигат винаги последната. Тъжната истина е, че никой друг в целия необятен свят (Хари вечно се притесняваше колко необятен е светът и се интересуваше от неща от сорта на колко далече са звездите, полета до Луната, и това, че комунистите искаха да сложат всички в голяма черна торба, така че да не могат да дишат), никой, освен Чарли не можеше да го направи, тя е била създадена за него още от самото начало, без преувеличение. Когато се опитва да му обясни колко уникални и колко святи са те, той премерва отрязък тишина с прекрасните си пръсти, само вида на палците му я оставя без дъх и се изплъзва от въпроса, сякаш сваля палто от раменете си.

Тя го попита:

— Как можа да ми причиниш това?

Той вдигна рамене:

— Не съм го причинил на теб. Причиних го на нея. Нея чуках.

— Защо? Защо?

— Защо не? Спокойно. Не беше нищо особено. По време на обяда беше доста готина, но щом легнахме в леглото термостатът й се изключи. Сякаш имах бяла гума в ръцете.

— О, Чарли. Говори ми, Чарли. Кажи ми защо.

— Не ме тормози, тигърче.

Беше го накарала да прави любов с нея. Беше направила всичко за него. Беше го обожавала, бе изпитала желание да изплаче тъгата си, че не може да направи повече, че телата им са толкова ограничени. Въпреки че бе извлякла спермата на любовника си от него, тя не бе успяла да извлече доказателство, че неговото разбиране за любовта им е точно толкова категорично, колкото и нейното. Ужасяващо — оплаквайки се, кокетничейки — тя бе казала:

— Знаеш, че се отказах от целия свят заради теб.

Той бе въздъхнал:

— Можеш да си го получиш обратно.

— Унищожих съпруга си. Лепнали са го по всичките вестници.

— Той може да го понесе. Той е палячо.

— Опозорих родителите си.

Той бе извърнал гърба си. С Хари обикновено тя беше тази, която обръщаше гръб. Чарли не е удобен да се сгушиш в него, твърде широк е; все едно да се опитваш да се задържиш на хлъзгава от водорасли скала. Беше се извинил:

— Тигърче, скапан съм. Цял ден се чувствам отвратително.

— В какъв смисъл отвратително?

— Отвратително дълбоко вътре. Разтреперано и отвратително.

А усещането, че й се изплъзва в съня, така я беше вбесило, че бе изскочила гола от леглото, беше му крещяла думи, които той я бе учил, докато се бяха любили, бе съборила снимката на някаква пралеля от бюрото, бе обявила, че всеки свестен мъж поне би предложил да се ожени за нея сега, когато знае, че никога не би приела, бе направила такива неща в тишината на апартамента, че сега продължаваха да вибрират в безсънието й, така че тъмнината потръпва между пулсациите на автомобилните фарове, които неуморно преминават по Айзенхауер авеню под тях. Гледката от задната част на апартамента на Чарли е неочаквана — един изрязан като от плат завой на реката Рънинг Хорс, слонско сивите бензинови резервоари в мочурливата местност до бунището и малко гробище с железни кръстове вместо надгробни камъни около църквата с двата еднакви сини купола, за която не знаеше, че се намира там. Движението на автомобилите отпред никога не спира. Дженис бе живяла близо до Брюър целия си живот, но никога в самия него, и смяташе, че всички квартали заспиват в десет, и сега бе смаяна, че този град непрекъснато тътне от автомобили като собственото й сърце, което дори насън продължаваше да излива любовта си.

Събужда се. Завесите на прозореца са сребърни. Луната е студен камък, виснал над Маунт Джъдж. Леглото не е неговото, след това се сеща, че това е нейното легло от… Откога? Юли, като че беше? Поради някаква причина тя спи с Чарли от лявата си страна; Хари винаги й спеше отдясно. Светещите стрелки на електронния будилник от неговата страна на леглото сочат, че минава два. Чарли спи с лице, обърнато нагоре към лунната светлина. Тя докосва бузата му — студена е. Той е мъртъв. Решава, че явно сънува.

След това клепачите му премигват, като че ли от докосването й. Очните му ябълки на бледата студена светлина сякаш са невиждащи, без зеници. Лунната светлина проблясва в капчица вода в далечния ъгъл на отдалеченото му око. Той пропъшква и Дженис осъзнава, че това го е събудило. Звук, който не издава по собствена воля, а който се откъсва от някакъв тежък притискащ го механизъм дълбоко в гърдите му. Виждайки, че се е изправила на лакът и го гледа, той казва:

— Здравей, тигърче. Иисусе как боли.

— Какво те боли, любов моя? Къде? — Дъхът й се втурва през гърлото толкова бързо, че го прогаря. Цялото пространство в стаята, от ъглите към центъра, й се струва като от кристал, едно нейно погрешно движение и ще се пръсне.

— Тук. — Той, като че ли иска да й покаже, но не може да помръдне ръце. След това тялото му се раздвижва, извива се нагоре, сякаш дърпано от нещо невидимо извън него. Тя оглежда стаята за безмълвното присъствие на това, което го измъчва, и отново вижда дантелените завеси на щампи от преплетени медальони на фона на синята светлина от уличната лампа, откроени от отразеното синьо на бюрото, в което се оглеждат квадратните празни силуети на лели, чичовци и племенници в рамки. Отново пъшкане и болезнено извиване на тялото: риба, пронизана в сърцето с харпун.

— Чарли. Има ли някакво хапче?

Той изтласква думите през зъби:

— Малки, бели. Горният рафт. Шкафът в банята.

Претъпканата стая се надига и приижда заедно с паниката й. Подът се люлее под босите й крака; нощницата, която бе облякла след срамната сцена, която бе разиграла, сърдито жули парещата й кожа. Вратата в банята заяжда. Едната страна на рамката я удря по рамото, силно. Не може да намери шнурчето на лампата, ръката й замахва в тъмнината; след това го уцелва и отскача от допира, докато чака то да завърши маха си в тъмнината, Чарли изпъшква отново, най-ужасното пъшкане до този момент, най-тежкото. Шнурчето намира пръстите й и тя го дръпва; светлината се хвърля върху очите й, усеща как се присвиват толкова бързо, че я заболява, но въпреки това не губи време да примигва, взирайки се за малките бели хапчета. В шкафчето се натъква на богатството на един болен човек. Всичките хапчета са бели. Не, едните са аспирин; други са жълти и прозрачни, от онези капсули, дето съдържат стотина малки бомби, експлодиращи, за да се борят със сенната хрема. Ето тези трябва да са; въпреки че малкото шишенце няма етикет, особената пластмасова запушалка изглежда някак значима. Върху всяко хапче има ситни червени букви, но тя няма време да ги разчете, ръцете й треперят твърде силно, тези трябва да са; накланя шишенцето в дланта си и пет хапчета се търкулват навън, не, шест, и тя се чуди защо губи време да ги брои и се опитва да плъзне няколко обратно през миниатюрното кръгло гърло, но цялото й тяло пулсира толкова силно, че ставите й са се схванали, за да го задържат в едно цяло. Търси чаша и не вижда никаква, така че взима някаква квадратна капачка и много глупаво оставя водата от кранчето да тече, за да се изстуди. Намокря дланта си, когато го затваря, и хапчетата в нея се навлажняват и омекват, и цапат сбръчканата кожа, която ги обгръща. Трябва да държи всичко, хапчетата и капачката на шишето в една ръка, за да затвори вратата на банята с другата, да затвори светлината далече от Чарли. Той болезнено повдига едрата си глава на няколко сантиметра от възглавницата, разглежда размекващите се в ръката й хапчета и успява да промълви:

— Не тези. Малки бели.

Прави гримаса, сякаш ще се разсмее. Главата му потъва обратно. Мускулите на врата му се стягат. Звукът, който издава, сега е с една октава по-висок, като на жена. Дженис вижда, че няма време да се връща и да търси отново, звукът е прекалено висок. Вижда, че вече са отвъд помощта на лекарствата; сега са само дух, трябва да извърши чудо. Усеща тялото си натежало като олово върху костите си, сеща се как Хари й бе казвал, че има смъртоносно докосване. Но някакъв натиск отзад, като яка зад главата й, я навежда напред с пронизителен вик, висок като неговия, и тя се притиска в тялото му, което толкова често се бе притискало в нейното, той се е превърнал в бездна, толкова огромна, че тя може да я запълни с дивата си любов. Опитва със силата на волята си да накара сърцето си да премине през стената от кости и да отдаде ритъма си на неговото. Той скърца със зъби:

— Иисусе — и се напряга нагоре срещу тежестта й, сякаш в оргазъм, а тя се притиска надолу с огромно спокойствие; тялото й е достатъчно, топлината и влажността, и пулсът му са толкова мощни, че би трябвало да са достатъчни, за да се заличи раната, в която се е превърнал този мъж, обичната дължина и широчина на тялото му, обичния му равен глас и обичните му умни ръце и оплетената му обична коса и обичните му полирани нокти и обичната тъмна настръхнала торбичка на мъжествеността му и обичната ранимост, заключена в него като заплаха и ключ срещу нея. Тя е извор на любов, която блика от някаква по-висша област; усеща как се разтваря къс по къс като малък кален язовир в бент. Усеща как сърцето му приритва като впримчена жертва и продължава да го притиска. Въпреки че се е превърнал в дявол, разширява се в бездна, по-широка от каменоломна, а след това се свива смазан от болката и се мята нагоре, студен като висулка; тя не се предава: тя самата се разширява, за да прибере навътре ръбовете му, омеква, за да поеме остротата на болката му. Няма да му позволи да я напусне. В стаята има трети човек, този човек я е познавал през целия й живот и я е подценявал до този момент; през този друг чифт очи тя вижда себе си как плаче, чува се как се моли; давай, давай на Дявола, който буйства вътре в този неин мъж.

— Давай! — изрича тя на глас.

Тялото на Чарли променя цвета си. Той е мъртъв. Не, свела ухо до устните му тя долавя свистенето на дъха му. Внезапно избила пот оросява челото му, раменете му, гърдите му, нейните гърди, бузата й, притисната в неговата. Краката му се отпускат. Той измърморва:

— Добре съм. — Тя събира смелост да се смъкне от него, и отново подпъхва завивките, които бе свлякла, за да оголи гърдите му, чак до брадичката му.

— Да ида ли сега да взема истинските хапчета?

— След минутка. Нитроглицерин. Това, което ми донесе, е корисидин. Хапчета против настинка.

Тя вижда, че гримасата му действително е означавала смях, защото сега вече се усмихва. Хари е прав. Глупава е.

За да успокои обиденото изражение на лицето й, Ставрос й казва:

— Отвратително усещане. Все едно те е стиснал юмрук. Не можеш да дишаш, ако мръднеш става по-зле, чувстваш собственото си сърце като животно, което подскача в теб. Откачена работа.

— Страх ме беше да те оставя.

— Чудесно направи. Спаси ме.

Знае, че е вярно. Клеймото върху нея като носител на смърт е изтрито. Както при чукането бе станала прозрачна, а после се изпълни догоре с тишина. Както след чукане, тя прави палав инвентар на тялото, усеща живата пот по широката му кожа, проследява с пръст линията на носа му.

Той повтаря:

— Откачена работа — и сяда в леглото да се охлади, диша тежко, достигнал безопасния бряг. Тя се сгушва в рамото му и оставя сълзите й да потекат като на дете. Разсеяно, все още предпазливо движейки ръка, той непохватно гали краищата на косите й, които потръпват върху рамото му.

Тя пита:

— Заради мен ли стана? Задето направих тази ужасна сцена за сестрата на Хари? Можех да те убия.

— В никакъв случай — след това добавя. — Трябва да гледам нещата да са подредени и под контрол, иначе ще ме съсипят.

— Моето присъствие тук е неподредено — казва тя.

— Няма нищо, тигърче — казва той, без напълно да го отрича, и дръпва косата й, така че главата й се отмята.

Дженис става и донася нужните хапчета. През цялото време са си били там; върху горния рафт; тя е гледала средния рафт. Той взима едно и й показва как го слага под езика си да се разтвори. Докато то се разтваря, той прави онази гримаса с уста, която тя обожава, с издадени напред устни, сякаш крие бонбон. Когато изгасва лампата и ляга в леглото до него, той се обръща настрани, за да я целуне. Тя не отговаря, прекалено е изпълнена с тишина и чувства. Скоро от неговата половина на леглото започва да се надига тихият ритъм на несъзнателното му дишане. В своята половина тя не може да заспи. Будна с всеки свой нерв, тя разплита живота си. Движението долу намалява. Тя и Чарли се носят неподвижни над Брюър; той спи върху вятъра, сърцето му е кухо. Следващият път може да не успее да го върне. Отпускат ни се чудеса, но не трябва да разчитаме на тях. Любовта, която премина през нея като вихър, е чудо, едничкото достойно нещо, което й е останало, е да си тръгне. Духът е ненаситен, но телата се засищат. Тя се е заситила, той се е заситил; ако остане може да се окаже прекалено. Може да започне да носи смърт. Нарича я тигърче. Към шест часа въздухът става по-светъл. Тя вижда широкото му квадратно чело, гъстата коса с нейните спретнати вълни, носът така добре оформен, че сякаш загатва за някаква женска суета, дори насън устата му е леко издадена, ивица слюнка, лъскава като следа от охлюв, се е спуснала от едното й ъгълче. Ангел, ястреб, който се носи, Дженис вижда, че в необятността на любовта си тя е отхвърлила едничкото възможно несъвършенство — нейният обект. Собствената й любов я поглъща; повалена, тя бързо потъва надолу през нейната чистота, само пух.

Мама държи телефона до леглото си; на долния етаж Заека го чува да звъни, след това чува, че спира, но минава известно време, преди тя да успее да го накара да разбере, че позвъняването е за него. Вече не може да повиши глас и издава нещо като скимтене, но има бастун — стряскащ възлест клон, който баща му донесе един ден от магазина на Армията на Спасението в Брюър. Тя чука по пода, докато не привлече нечие внимание, нагоре по стълбите. Доста е смешна, когато го върти и почуква.

— Цял живот — казва. — Съм искала точно това. Бастун.

Той чува как телефонът звънва два пъти, а после почукването на бастуна бавно достига съзнанието му; чисти с прахосмукачка килима във всекидневната, опитвайки се да изсмуче част от застоялостта. В стаята на Мама миризмата е по-силна, извратената жизненост на разлагането. Някъде е чел, че това, което усещаме като миризма, са всъщност миниатюрни частици от самото нещо, които гъделичкат някаква част в носа, като фин дим. Всичко си има собствен облак, този на цветето е по-голям от този на камъка, този на умиращ човек е по-голям от нашия.

Мама казва:

— За теб.

Възглавниците, на които е подпряна, са се плъзнали надолу и тя се е наклонила. Той я изправя, и тъй като думата „Дженис“ започва със звук, който е труден за мускулите на гърлото й, със закъснение разбира кой е.

Замръзва, както е посегнал към телефона.

— Не искам да говоря с нея.

— Защо. Не.

— Добре, добре. — Смущава се, че трябва да говори оттук, гласът на Дженис изпълва ухото му, докато Мама и нейното омачкано легло изпълват периферното му зрение. Пръстите й с посинели кокалчета се сгъват и разгъват; очите й, отворени твърде широко, са се втренчили в него с безпомощно изражение, сините ириси, обрамчени с тънко бяло кръгче като изсмукан ментов бонбон „Лайфсейвър“. — Сега пък какво? — казва той на Дженис.

— Можеш поне да не бъдеш груб от самото начало — казва тя.

— Добре, ще стана груб по-нататък. Нека позная. Обаждаш се да ми кажеш, че най-после си намерила адвокат.

Дженис се разсмива. Отдавна не е чувал смеха й, стеснителен звук, който се опитва да се спре по средата, като рязко дръпнато йо-йо.

— Още не съм. Това ли чакаш? — Сега е по-трудно да я тормози.

— Не знам какво чакам.

— Майка ти там ли е? Или си долу?

— Да. Горе.

— Така звучиш, Хари — Хари там ли си?

— Естествено. Къде другаде?

— Искаш ли да се срещнем някъде? — Тя бърза да постави разговора на делова основа. — Онези от застрахователното дружество непрекъснато ми се обаждат в работата, казват, че не си попълнил нито един от формулярите. Казват, че е време да вземем някои решения. За къщата имам предвид. Татко вече се опитва да я продаде вместо нас.

— Типично.

— А и за Нелсън.

— Нямаш място за него. Ти и твоят мазник.

Майка му извръща поглед, шокирана; изучава ръцете си и с усилие на волята спира безпомощното им треперене. Дженис рязко е поела дъх. Днес не може да я изкара от равновесие.

— Хари, това е другото. Изнесох се. Всичко е решено, всичко е наред. Искам да кажа, по този въпрос. Между мен и Чарли. Обаждам се от улица „Джоузеф“. Прекарах последните две нощи тук. Хари?

— Слушам те. Тук съм. Какво си помисли — че ще избягам?

— И преди си го правил. Говорих с Пеги по телефона вчера. Тя и Оли са се събрали отново и той бил чул, че си заминал за някакъв друг щат, някакъв вестник в Балтимор те бил назначил.

— Къде такъв късмет.

— И Пеги каза, че въобще не те е чувала. Май е обидена.

— Защо пък ще бъде обидена?

— Тя ми каза защо.

— Е да. Точно в неин стил. Хей. Много приятно си бъбрим, ама имаш ли нещо конкретно, което искаш да ми кажеш? Искаш Нелсън да дойде да живее у Спрингърови, това ли е? Предполагам, че така ще е по-добре, той… — За малко да признае, че момчето е нещастно, но майка му слуша и това би я наранило. Като се има предвид състоянието й, този път наистина се бе постарала по отношение на Нелсън.

Дженис пита:

— Искаш ли да ме видиш? Тоест, ще ти дойде ли твърде много да ме гледаш?

И той се разсмива, собственият му смях звучи чуждо в ушите му.

— Може и да ми дойде — казва той, имайки предвид, че може и да не му дойде.

— Добре, хайде тогава — казва тя. — Искаш ли да дойдеш тук? Или аз да дойда там? — Разбира мълчанието му правилно и додава: — По-добре на трето място. Може да е глупаво, но какво ще кажеш за къщата в „Пен Вилас“? Не можем да влезем, но трябва да я огледаме и да решим какво ще правим; искам да кажа, някой предлага да я купи, от банката говориха с татко оня ден.

— Добре. Сега трябва да приготвя обяда на Мама. Какво ще кажеш за два?

— А и искам да ти дам нещо — продължава Дженис, докато мама прави знак, че иска да й помогне за тоалетната; посинелите й ръце побледняват от стискането на възлестата дръжка на бастуна.

— Не й позволявай да извърти — гласи съветът й, когато той затваря — нещата. За твоя сметка. — Седнала на ръба на леглото, майка му удря по пода с бастуна, за да подсили думите си, описва дъга с върха му, за да ги илюстрира.

След като слага чиниите от обяда върху дъската за сушене, Хари се приготвя за излизане. Изборът му се спира на бежовите панталони, с които е обут, и които е носил в продължение на две седмици, чиста бяла риза, както когато ходеше на работа, и едно старо яке, което намери в една ракла на тавана: спортното му яке от гимназията. На гърба му, върху щит с цвят на слонова кост, са изписани буквите „MJ“ в убито зелено, а зелените ръкави излизат от раменете на триъгълни ивици. Отпред е с цип. Когато е закопчано, якето плътно обхваща гърдите и корема му, но все пак той тръгва закопчан така пеша под студените кленове на улица „Джексън“. Когато автобус №12 го оставя на „Ембърли“, по-топлият въздух в тази по-ниска местност му позволява да се разкопчае и той тръгва развявайки наперено краищата на якето си по извитата улица, където на миниатюрните веранди на малките къщи има тикви, а по вратите им виси индианска царевица.

Неговата собствена къща се набива на очи още от началото на „Виста Кресънт“: черен въглен в редица бонбони. Колата му е паркирана там. Лепенката с американското знаме все още стои на задния прозорец. Изглежда агресивна, избеляла.

Дженис излиза от шофьорското място и застава до колата, изглежда тромава и упорита в жълтеникавото си вълнено палто, което си спомня от предишни зими. Беше забравил колко е ниска, че тъмната й коса е пооредяла отпред на тясното й чело с онзи мазен блясък, от който й излизат пъпчици покрай косата. Отказала се е от прическата на мадона, разделила си е косата на една страна, не й отива. Но устата й не изглежда толкова стисната; устните й са загубили онова присвиване в ъгълчетата и изглеждат много по-готови да се разсмеят, сякаш има по-малко за губене отпреди. Инстинктивно, налудничаво, той изпитва желание да протегне ръка и да я погали — да направи нещо, например да я погъделичка зад ухото, като куче, но не прави нищо. Не се целуват. Не се здрависват.

— Откъде го изрови това смешно старо яке? Бях забравила колко отвратителни бяха училищните цветове. Като онези изкуствени сладоледи.

— Намерих го в един стар куфар на тавана на нашите. Запазили са всичките ми неща. Още става.

— На кого става?

— Голяма част от дрехите ми изгоряха. — Извинява се, защото осъзнава, че е права, света, в който някога бе оставил следа, наистина е сладоледен. Тя също е облечена с нещо твърде младежко за нея, с прическа, която я връща към младостта, разделена на път, като онези мацки от южните щати през четиридесетте години. Ча-ча-ча.

Тя тромаво рови в един страничен джоб на вълненото палто.

— Нали ти казах, че имам подарък за теб. Ето. — Това, което му подава, проблясва и подрънква. Ключовете от колата.

— Не ти ли трябва?

— Всъщност не. Мога да карам някоя от татковите. Не знам защо въобще реших, че ще ми трябва, предполагам, в началото съм смятала, че може да избягаме някъде. Калифорния. Канада. Не знам. Никога не сме го обсъждали.

Той пита:

— При вашите ли ще живееш?

Дженис поглежда нагоре над якето, търсейки лицето му.

— Всъщност, не мога да издържам. Мама постоянно ми натяква. Личи си, че е решила нищо да не ми казва, но непрекъснато се изпуска, непрекъснато използва израза „обществено мнение“. Все едно е в някакво изследване на „Галъп“. А и татко. За първи път ми изглежда жалък. Някой отваря представителство на „Датсун“ в един от големите магазини и той се чувства лично застрашен. Мислех си — казва Дженис, тъмните й очи плахо са се спрели на лицето му, готови да побегнат, ако това, което види там не й хареса — дали да не си взема апартамент някъде. Може би в блока на Пеги. Така че Нелсън пак ще може да ходи пеша на училище в Западен Брюър. Естествено ще взема Нелсън. — Очите й бягат настрани.

Заека казва:

— Значи колата е нещо като размяна.

— По-скоро помирителен дар.

Той прави знака за мир с пръсти, след това ги премества към главата си като рога. Тя е твърде тъпа, за да схване. Той й казва:

— Хлапето е доста нещастно, може би наистина трябва да го вземеш. Ако действително си приключила с Как-му-беше-името.

— Приключихме.

— Защо?

Езикът й бързо пробягва между устните, навик, който навремето му правеше впечатление като фалшиво чувствен, но сега му се струва безобиден като плюнчене на молив.

— Ами — казва Дженис — направихме всичко, което можехме да направим заедно. Той започваше да се изнервя. А и сладката ти сестричка не помогна особено.

— Да. Май му изиграхме номер. — Множественото число — той, тя, Мим, Мама; кръвните връзки, създадени от времето, и чувството за вина, семейните връзки. Той не я пита за повече подробности. Никога не е разбирал напълно жените, защо трябва да имат менструация например или защо понякога им е горещо, а в други случаи не, и колко близо до утробата им стига върхът на пениса му, или дали утробата е кухо място без бебе в нея, и инстинктът го кара да заключи Ставрос в същата тази обширна област на женска загадъчност. Не иска да пробужда никакъв любовен блясък в очите й, умни и бързи, и студени, обърнати към него, плячката.

Може би е била готова да му разкаже повече, колко огромна е била любовта й и колко чиста ще остане, защото се смръщва, сякаш възпряна от мълчанието му. Казва:

— Трябва да ми помогнеш с Нелсън. Говори ми само за онзи ужасен мотор, дето сестра ти му го купи.

Той сочи към изгорялата зелена черупка.

— Моите дрехи не бяха единственото, което изгоря там.

— Момичето. Бяха ли близки с Нелсън?

— Беше му като сестра. Непрекъснато губи сестри.

— Бедното момченце.

Дженис се обръща и двамата гледат това, в което са живели. Някаква агенция или банката, или полицията, или застрахователната компания е вдигнала рехава ограда от колове и тел около къщата, но децата свободно са влизали, оглозгали са вътрешността, разбили са прозорците и допълнителните външни прозорци, и всичко в онази половина, която още стои. Някой си е направил труда да донесе спрей с жълта боя и е написал с едри букви НЕГЪР на фасадата. Също и думата УБИЙ. Двете думи не стоят заедно, така че е трудно да се разбере на коя страна е бил спреят. Може би е имало два отделни спрея, които са настоявали за еднакво време. Върху широката ивица алуминиеви плоскости под прозорците, където напролет излизат нарцисите, а през лятото избуява флоксът, полупечатни жълти букви гласят ВЛАСТТА НА ЧЕНГЕТАТА = ЧИСТА ВЛАСТ. Има го също и знакът на мира, и една свастика, като че ли от един и същ спрей. И други хора, които са вземали назаем овъглени пръчки от съборетината, са идвали и са се опитвали да редактират и да добавят към тези лозунги и символи, преправили са „ченгетата“ в „черните“, а „Чиста“ в „Конг“. В крайна сметка цялото многообразие е толкова ужасно, колкото и поредиците реклами, вмъкнати в промеждутъците между програмите по телевизията. Някакъв клоун е надраскал с червен спрей между двата прозореца ШЕГА ИЛИ ЛАКОМСТВО.

Дженис пита:

— Къде спеше тя?

— Горе. Където спяхме ние.

— Обичаше ли я? — При този въпрос очите й изоставят лицето му и захващат да разглеждат изпомачканата морава. Той си спомня, че това камилско палто имаше качулка за през зимата, която се прикачваше допълнително.

Признава й:

— Не така, както би трябвало. Тя беше някак извън моята класа. — Тези думи го карат да се чувства виновен, представя си колко би се обидила Джил, ако можеше да го чуе; така че, за да оправдае себе си, той обвинява Дженис: — Ако беше останала тук, тя все още щеше да е жива някъде.

Погледът й бързо се вдига.

— А, не. Не се опитвай да ми лепнеш и тази история, Хари Енгстръм. Каквото се е случило тук вътре си е твое дело.

Нейните дела удавят бебета, неговите — изгарят момичета. Направо са създадени един за друг. Тя опитва да изведе истината в неутрална територия. — Пеги казва, че негърът й е давал наркотици, били твърди, че така му е казал Нелсън.

— Тя сама искала, каза той. Негърът.

— Странно как се е измъкнал.

— Нелегалната мрежа.

— Ти помогна ли му? Видя ли го след пожара?

— Малко. Кой казва, че съм му помогнал?

— Нелсън.

— Как е разбрал?

— Сетил се е.

— Закарах го на юг извън града и го оставих в една царевична нива.

— Надявам се никога да не се върне. Ще извикам полицията, т.е. бих, ако… — Дженис остава мисълта да замре преждевременно.

Заека се чувства въодушевен и смразен от тази гигантска проява на нетактичност, двамата сякаш бавно се въртят, страхувайки се да не стреснат другия.

— Обеща, че няма. — Само славата му.

Дженис облекчено сочи към полуизгорялата къща:

— Струва много пари — казва тя. — Застрахователната компания иска да компенсира с единайсет хиляди. Някакъв човек говорил с татко и предложил деветнайсет и петстотин, както си е. Предполагам, че само земята струва осем или девет, този район става доста модерен.

— Мислех, че Брюър умира.

— Само в средата.

— Знаеш ли какво? Хайде да продадем съборетината.

— Хайде.

Те си стисват ръце. Той поклаща ключовете от колата пред лицето й.

— Дай да те закарам до вашите.

— Трябва ли да ходим там?

— Можеш да дойдеш у нас на гости на мама. Ще се зарадва да те види. Вече почти не може да говори.

— Хайде да си го спестим — казва Дженис — не може ли просто да се повозим нанякъде?

— Да се повозим? Не съм убеден, че още мога да карам.

— Пеги казва, че си карал нейния крайслер.

— Божичко. Човек няма много тайни в този град.

Докато карат на изток по „Уайзер“ към града, тя пита:

— Майка ти може ли да изкара следобеда сама?

— Разбира се. Доста следобеди е изкарала.

— Започвам да харесвам майка ти, доста мила е с мен по телефона, когато успея да разбера какво ми говори.

— Омеква. Предполагам, че така става, когато умираш. — Те прекосяват моста и карат нагоре по „Уайзър“ в сърцето на Брюър, покрай бутика за тапети, павилиона за печени фъстъци, разрасналия се погребален дом, големите магазини с фасади, върху които бледата сянка на неоновия знак на последния собственик стои под изпълнената с надежда ярка табела, сложена от новите собственици, новите кофи за боклук с капаци като летящи чинии, празните шатри на киносалоните. Минават покрай „Пайн“ и бар „Финикс“. Той обявява: — Би трябвало да преглеждам обявите за работа, може би дори да се преместя в друг град. Балтимор може би е добра идея.

Дженис казва:

— Изглеждаш по-добре, откакто спря работа. Тенът ти е по-здрав. Няма ли да си по-щастлив, ако работиш на открито?

— Не плащат добре. Само идиотите работят на открито в днешно време.

— Аз ще продължа да работя при татко. Мисля, че така трябва.

— Това какво общо има с мен? Нали ще си взимаш апартамент, не помниш ли?

Тя отново не отговаря. „Уайзър“ се катери твърде близо до планината, до Маунт Джъдж и до старите им домове. Той завива наляво по „Съмър стрийт“. Тухлени триетажни сгради с ветрилообразни прозорци над вратите; табели на очни лекари и масажисти. Църква от пясъчник с кръгло прозорче. Той обявява:

— Можем да си купим ферма.

Тя прави връзката:

— Защото Рут така направи.

— Точно така, бях забравил — излъгва той. — Това беше нейната улица. — Веднъж беше тичал към края на тази улица и така и не бе стигнал до него. — Помниш ли преподобния Екълс? — пита той Дженис. — Видях го през лятото. Шестдесетте са му изиграли номер и на него.

Дженис казва:

— А като говорим за Рут, как ти се стори Пеги?

— Да, какво ще кажеш за това? Тя се е превърнала в доста търсено момиче.

— Но ти не се върна при нея.

— Честно казано, не можах да го приема. Не нея, тя беше страхотна. Но всичкото това чукане, всички се чукат, не знам, просто ме натъжава. Точно заради това е толкова трудно да вършиш нещата.

— Не мислиш ли, че именно заради това се вършат нещата? Хорските неща.

— Трябва да има и нещо друго.

Тя не отговаря.

— Не мислиш ли? Нещо друго?

Вместо да отговори, тя казва:

— Оли се е върнал при нея, но тя не изглежда особено щастлива.

В колата е по-лесно; пътните знаци и бакалиите на кръстовищата преминават бързо покрай тях, тухли и пясъчник се сливат в пробягващи кадри. Мисли си, че в края на „Съмър стрийт“ трябва да има поточе, а след това неасфалтиран път и открити поляни, но вместо това асфалтираната улица се разширява в магистрала с редици закусвални и драйв-ин магазини, миниатюрно голф игрище с големи пластмасови динозаври и хранителни магазини с купони, мотели и бензиностанции, които сменят имената си от „Хъмбъл“ на „Гети“, от „Атлантик“ на „Арко“. Бил е тук и преди.

Дженис пита:

— Искаш ли да спрем?

— Аз съм обядвал. Ти не си ли?

— Да спрем в мотел — казва тя.

— Аз и ти?

— Не е нужно да правиш каквото и да било, просто хабим бензин по този начин.

— По-евтино е да хабим бензин, отколкото да плащаме за мотели, за бога. Освен това, не трябва ли да имаме някакъв багаж?

— На никой не му пука. Освен това май сложих един куфар отзад за всеки случай.

Той се обръща и наистина отзад лежи старият смачкан кафяв куфар, все още с етикет от хотела от онзи път, когато ходиха на Брега, хижа „Дива гора“. Същият куфар, в който сигурно си е сложила багажа, за да избяга със Ставрос.

— Я кажи — казва той. — Сега сигурно си пълна с разни сексуални номера, а?

— Спри, Хари. Закарай ме вкъщи. Бях те забравила.

— Тези хора, дето държат хотелите, не смятат ли, че има нещо нередно, ако се регистрираш преди вечеря? Колко е часът, два и половина?

— Нередно? Какво е нередното, Хари? Всеки знае, че хората се чукат. Нали така сме се появили всички. Кога ще пораснеш, поне малко?

— Все пак да влезем като на парад, докато слънцето още пече…

— Кажи му, че съм ти жена. Кажи му, че сме преуморени. Всъщност това си е самата истина. Не съм спала повече от два часа нощес.

— Не предпочиташ ли да идем у нашите? Нелсън ще се върне след час.

— Именно. Кой е по-важен за теб, аз или Нелсън?

— Нелсън.

— Нелсън или майка ти?

— Майка ми.

— Ти си болен.

— Ето едно място. Харесва ли ти?

Табелата гласи: „Мотел — сигурно убежище“, а лентите, опънати под нея, твърдят:

Неонов знак, ПРАЗНИ СТАИ жужи в убито червено. Рецепцията е малък тухлен затвор; има празен басейн със зелена дъска за скачане над него. Покрай дългата тухлена фасада, мрачно разчупена от входовете, вече паркират няколко коли, сякаш се хранят, метални говеда край яслите. Дженис казва:

— Изглежда ми претъпкан.

— Точно това ми харесва — казва Заека. — Може да ни вземат.

Но докато го казва, вече са подминали. Дженис пита:

— Сериозно, никога ли не си го правил преди?

Той й отговаря:

— Явно съм живял кротичко.

— Е, късно е вече — казва тя — за мотела.

— Мога да обърна.

— Тогава ще се падне от другата страна на магистралата.

— Страх ли те е?

— От какво?

— От мен. — С бясна скорост Заека завива в паркинга на някакъв магазин за градинско оборудване, хвърляйки чакъл набива спирачки в последния момент, преди да се вреже в насрещното движение, пресича двойната линия и се отправя обратно в посоката, от която дойдоха. Дженис казва:

— Ако искаш да се убиеш, давай, но не убивай и мен, тъкмо започна да ми харесва да живея.

— Твърде късно е — казва й той. — След още някоя година ще си баба.

— Не и с теб зад волана.

Отново пресичат двойната линия и безопасно паркират. Табелата ПРАЗНИ СТАИ продължава да жужи. Изключва двигателя. Включва лоста на позиция „Паркиране“. Слънцето блести върху застиналия асфалт.

— Не може просто да си седиш тук — съска Дженис.

Той излиза от колата. Въздух. Балончета етър, чисто притеснение, се хлъзгат по краката му. В малката кабинка има някакъв мъж заедно с автомата за вафли и стойката за ключовете с черни етикетчета. Има влажна вчесана сребърна коса, тънка като връв вратовръзка със закопчалка във формата на подкова, и хрема. Слагайки регистрационната бланка пред Хари, той потупва напуканите си ноздри със синя кърпа.

— Име и адрес, и номер на колата — казва той. Говори с носов западняшки акцент.

— Жена ми и аз сме направо смазани — казва Заека, без да са го питали.

Ушите му горят, червенината плъзва надолу, чувства потника си мокър, сърцето му подръпва ръката му, когато се опитва да напише г-н и г-жа Харолд Енгстръм. Адрес? Естествено, трябва да излъже. Той пише с трепереща ръка, „Виста Кресънт“ 26, „Пен Вилас“. Непрекъснато му препращат рекламни боклуци и сметки от този адрес. Чудесна служба, пощата. Сложиш ли нещо в една от онези кутии следва сортиране от чувал в чувал и най-накрая, пльос, пада през правилния процеп сред милиони такива процепи. Цяло чудо, че действа. Онези млади пънкари революционерчета, тях трябва да ги сложат да оправят пощата, в дъжд и поледица, и в тъмнината на нощта. Мъжът с тясната вратовръзка се обляга върху бюрото си от формика, докато мислите на Заека препускат, а ръката му трепери.

— Номерът на колата, това е важното — миролюбиво провлачва той. — Покажете ми куфар или платете предварително.

— Без майтап, тя ми е жена.

— Явно заминавате на сватбено пътешествие направо от гимназията.

— А, това ли. — Заека поглежда надолу към спортното си млечно зелено на цвят яке на отбора на Маунт Джъдж и се бори срещу пълзящото повторно изчервяване. — Не съм го носил от не знам колко години.

— Изглежда почти по мярка — казва мъжът, почуквайки по празното място за регистрационния номер на колата. — Аз не бързам, щом вие не бързате — казва.

Хари отива до големия прозорец на малката къщурка, поглежда номера на колата и прави знак на Дженис да покаже куфара. Той повдига нагоре-надолу въображаем куфар за дръжката, но тя не разбира. Дженис седи в техния фалкон, размазана и неясна от отраженията на стъклото. Той разиграва разопаковане; рисува правоъгълник във въздуха; възкликва:

— Божичко, колко е тъпа! — Най-накрая тя разбира, пресяга се отзад и вдига чантата, така че да се види през пластовете стъкло между тях. Мъжът кима; Хари записва номера на колата (U20-692) върху картончето и получава ключ с номер (17).

— Там отзад — казва мъжът — по-тихо е, далече от шосето.

— Не ми пука дали е тихо или не, просто ще спим — казва Заека; с ключа в ръка той избухва в разговорливост. — Откъде си, Тексас? Бях разпределен там от казармата веднъж, Форт Ларсън, близо до Лъбок.

Мъжът слага картончето в стойката, поглежда през долната половина на бифокалните си очила и цъква с език.

— Ходил ли си някога до Санта Фе?

— Тц. Никога. Съжалявам, че не съм.

— Ето това е моята идея за гооотино място — казва му мъжът.

— Бих искал да отида някой ден. Наистина бих искал. Вероятно никога няма да стане, обаче.

— Не говорете така, млад мъжага като вас, и сладката ви малка дама.

— Не съм толкова млад.

— Млааад си — разсеяно настоява мъжът и това е толкова мило от негова страна, това и фактът, че му подава ключа, хората като цяло са толкова мили, че когато Хари се прибира обратно в колата, Дженис го пита за какво се хили.

— И защо се забави толкова?

— Говорехме си за Санта Фе. Посъветва ни да отидем.

Вратата с номер 17 се отваря към учудващо дълга стая, тясна, но дълга. Килимът е лилав, на квадрати, които нарушават усещането за плътност, като във фоайето на киносалон. Нереален свят. Банята е в отдалечения край, стените й са от розови циментови блокчета, изкуствени океански вълнички се опитват да ги разкрасят. Две двойни легла гледат към телевизора в другия край на тясната стая. Заека сваля обувките си, включва телевизора и сяда върху едно легло. На екрана се появява ивица светлина, увеличава се, изскача от диагонално потрепващите ленти и се превръща в „Среща с непознат“. Едно цветнокожо момиче от Филаделфия се опитва да реши кой от трима мъже да я изведе на среща; единият мъж е черен, другият е бял, третият е жълт. Цветовете са такива, че китаецът изглежда оранжев, а цветнокожото момиче синкаво. Образът е двоен, така че когато тя се засмива се виждат страшно много зъби. Дженис го изключва. Като него, и тя е по чорапи. Те са крадци. Той протестира:

— Хей. Това беше интересно. Тя не можеше да ги види зад оня параван, така че ще трябва да познае по гласовете им какъв цвят са. Ако въобще й пука.

— Ти вече си си уредил среща — казва му Дженис.

— Трябва да си вземем цветен телевизор, професионалният футбол е много по-готин.

— Кои сме тези ние?

— О! — аз и татко и Нелсън и мама. И Мим.

— Защо не се преместиш на онова легло?

— Ти си имаш легло. Ето там.

Стои права, здраво стъпила върху мокета, без чорапогащник, с хубавите си глезени. Тъмната й вълнена пола е точно толкова къса, че да разкрива коленете й. Кокалести са. Хубави. Тя пита:

— Какво е това, отказ ли?

— Че кой съм аз да ти отказвам? Най-готиното маце на Айзенхауер авеню.

— Не съм убедена, че те харесвам вече.

— Не знаех, че губя чак толкова.

— Хайде. Мърдай.

Тя хвърля старото си жълто-кафяво плато от груб вълнен плат върху пластмасовия стол под списъка с правилата на мотела и разрешителното от пожарната. Объркването е потъмнило очите й, обърнати към него. Тя смъква пуловера и когато се навежда, за да разкопчае полата, костите на раменете й бързо проблясват в издължени бразди, като бутната купчинка монети. Колебае се, останала само по комбинезон.

— Ще влезеш ли под завивките?

— Бихме могли — казва Заека, но чувства тялото си като в онзи момент, когато смъква температура, и нервите потъват навътре като вадички вода в пясък. Не може да започне да извършва енергичните движения, които се изискват: да свали дрехите си, да извърви дългия път до банята. Добре ще е да се измие, в случай че реши да му направи свирка. Ами ако свърши твърде бързо, тогава ще се върнат обратно там, където винаги са били. Много по-безопасно е да си лежи тук и да й се наслаждава, както е по комбинезон; имал е късмет да си избере дребна жена, те се запазват по-дълго от едрите. Изглеждаше по-възрастна от двайсет, когато беше на двайсет, но сега не изглежда много по-възрастна оттогава, поне, както е ядосана в момента, черното на очите й е оживяло.

— Можеш да дойдеш, но не очаквай нищо. Все още съм твърде смачкан. — Напоследък е загубил способността да мастурбира; нищо не го възбужда, нито дори образът на негърка със зърна като връхчета на шпилка и тиква — фенер вместо глава.

— Вярвам ти — казва Дженис. — От мен също не очаквай нищо. Просто не искам да се провиквам между леглата.

С героично усилие Заека се измъква от леглото и извървява дължината на килима до банята. Връщайки се гол, той държи дрехите си пред себе си, и се вмъква в леглото като в окоп, все едно че го преследват. Чувства се сякаш го бомбардират. Дженис му се струва слаба, чужда, хладна като змия, как веднага потръпва плътно до него; от шока върху кожата му му се докихва. Тя се извинява:

— Тези места не ги отопляват много добре.

— Ноември наближава.

— Няма ли термостат?

— А, да. Виждам го. Чак там в ъгъла. Можеш да го включиш, ако искаш.

— Благодаря. Мъжът е длъжен да направи това.

Никой не се помръдва. Хари казва:

— Хей. Това не ти ли напомня на леглото на Линда Хамашер? — Тя беше момичето, което, когато всички те работеха в „Кролс“, имаше апартамент в Брюър и позволяваше на Хари и Дженис да го ползват.

— Не особено. От онова имаше гледка.

Опитват се да разговарят, но разговорът е накъсан от сънливостта и отчуждеността им.

— Е — казва Дженис, след кратко мълчание, в което нищо не се случва. — Кой си мислиш, че си?

— Никой — отговаря той. Примъква се надолу сякаш да целуне гърдите й, но не го прави; присъствието им близо до устните му го упоява. Всякакви крилати същества се издигат във въздуха над завивките им.

Отново настъпва мълчание, което се вие като балерина, облечена в червено, танцуваща под клепачите му. Той внезапно заявява.

— Хлапето наистина ме мрази сега.

Дженис казва:

— Не е вярно. — И незабавно си противоречи, като добавя: — Ще му мине. — Женска логика: да задуши и надживее това, което не може да накара да изчезне. Може би това е единственият начин. Той я докосва долу и там има мъх, не го възбужда, но му действа утешаващо, че е там, място, в което може да се скрие.

Тялото й раздразнено се размърдва; след като не целуна гърдите й, нито нещо друго, тя слага студените ходила на краката си върху неговите. Той киха. Леглото се разклаща. Тя се разсмива. За да й го върне, той невинно пита:

— Всеки път ли свършваше със Ставрос?

— Не всеки път.

— Липсва ли ти сега?

— Не.

— Защо „не“?

— Ти си тук.

— Не ти ли се струвам някак жалък?

— Караш ме да си плащам, по малко. Това е в реда на нещата.

Той протестира:

— Объркан съм — иска да каже, че е искрен, което вероятно не е смислен отговор на казаното от нея. Усеща, че все още се ориентират в пространството, явно се въртят в някакво наситено червено багрило, което се процежда през клепачите му. В една от паузите, не може да прецени колко дълга, усеща как се понасят заедно, успоредно един на друг, по-дълбоко в брачната си връзка, толкова дълбоко, че той внезапно казва:

— Трябва да поканим Пеги и Оли някой път.

— Как ли пък не — казва тя, с леко побутване, неочаквано разклащане в пространството. — Ти да стоиш далече от нея, нали се пробва вече.

След известно време я пита, осъзнал, че тя знае всичко:

— Мислиш ли, че Виетнам ще свърши скоро?

— Чарли смята, че „да“, в момента, в който онези с големите индустриални интереси осъзнаят, че е неизгодно.

— Господи, колко са тъпи тези чужденци — промърморва Заека.

— Чарли ли имаш предвид?

— Всичките вие. — Тромаво усеща, че трябва да поясни. — Скийтър смяташе, че войната е портата към пълния хаос. Трябва да има период на пълен хаос, а след това ще дойде прекрасен период на съвършено спокойствие, през който ще управлява той, или някой точно като него.

— Ти повярва ли му?

— Иска ми се да повярвам, но разсъждавам твърде рационално. Хаосът е просто ограничен поглед върху нормалното функциониране на нещата. Звучи ли ти смислено?

— Не съм убедена.

— Мислиш ли, че Мама някога е имала любовници?

— Питай я.

— Не смея.

След известно време Дженис обявява:

— Ако не смяташ да правиш любов с мен, най-добре да се обърна с гръб да поспя малко. Бях будна почти цяла нощ от притеснения по това… събиране.

— Как смяташ, че върви?

— Бива.

Шумоленето на завивките, когато извърта тялото си, звучи като сребърна музика, пластове блед звук, които се извисяват навън, неограничавани от пространството. Имаше една поза, в която спяха навремето, дясната му ръка обхванала черепа й през косата, а лявата върху гърдите й, събирайки ги заедно, така че зърната са на сантиметри разстояние. Позата все още си е там. Задникът и краката й се разтварят. Той я пита:

— Как ще излезем оттук?

— Обличаме си дрехите и излизаме през вратата. Но нека дремнем първо. Вече говориш несвързано.

— Ще бъде толкова притеснително. Оня тип на рецепцията ще си помисли, че не сме се занимавали с нищо хубаво.

— На него не му пука.

— Пука му, наистина му пука. Можем да останем цялата нощ, за негово успокоение, но никой не знае къде сме. Ще се притесняват.

— Престани, Хари. Ще тръгнем след час. Просто млъкни.

— Чувствам се толкова виновен.

— За какво?

— За всичко.

— Успокой се. Не за всичко си виновен ти.

— Това не мога да го приема.

Той пуска гърдите й, оставя ги да се изплъзнат, блестящи късове. Пространството, в което се намират, мотелската стая, дълга и скришна като окоп, се превръща във вътрешно пространство. Той се плъзва надолу по хладния чаршаф и намества своята омекнала микрокосмическа същност в извитата празнина между великодушно предложените удобни полукълба на задника й; в състояние е да се втвърди, но ръката му, пуснала гърдите й, попада върху познатата вдлъбнатина на талията й, от ребрата към костите на ханша, там няма кости, мека е като птичка, извивката й е отпусната; неговите бебета от нейния корем. Той открива тази извивка, притиска се в нея и заспива. Той. Тя. Спят. Може, нали?