Заека се завръща

II. Джил

Дните, бледи отрязъци между нощите, се сливат, без да са абсолютно еднакви прозрачности, толкова бледо оцветени, че само когато се натрупат всички заедно цветът им добива плътността на фатална сянка. Една августовска събота Бучанан се приближава към Заека по време на почивката за кафе. Те са част от онази половина на екипа, която работи в тази смяна, оттам се поражда и близостта им. Негърът изтрива от устните си влагата от сутрешното уиски, изпито с наслада на припек върху платформата за товарене, и пита: „Как се отнасят с теб, Хари?“.

— Кои те? — Хари познава от години този мъж, по физиономия и по име, но въпреки това не е съвсем лесно да разговаряш с чернокож; все му се струва, че става въпрос за някакъв виц, който той не схваща напълно.

— Светът, човече.

— Не зле.

Бучанан стои, премигва, изучава го, повдига се на пръсти и после пак се отпуска на пети. Трудно е да се каже на колко години е. Може да е на тридесет и пет, може да е на шейсет. Върху горната си устна е пуснал възможно най-миниатюрните мустачки, по-малки дори от печатарска четчица. Тенът му е пепеляв, без никакъв блясък, докато другият негър във фабриката, Фарнсуърт, изглежда като лъснат с вакса и проблясва сред печатарските машинарии под равномерната светлина, която не хвърля сенки.

— Но не и добре, а?

— Не спя особено добре — все пак признава Заека. Напоследък изпитва желание да споделя, да говори, толкова самотен се чувства.

— Жена ти още ли мърсува из града?

Всички знаят. Негри, работници, скитници, слабоумни. Драскачи на вестници, автобусни кондуктори, козметички, целият тухлен Брюър. СЛУЖИТЕЛ НА „ВЕРИТИ“ ИЗБРАН ЗА РОГОНОСЕЦ НА СЕДМИЦАТА. Енгстръм приема официалните рога от кмета.

— Живея сам — признава Хари и добавя — с детето.

— Гледай ти! — казва Бучанан, като леко се полюшва.

Заека смънква:

— Докато се оправят нещата.

— Намираш ли си женски?

Хари явно е зяпнал, защото Бучанан побързва да обясни:

— На мъжа му трябва женска. Къде е баща ти напоследък? — Въпросът следва незабавно след твърдението, въпреки че няма явна връзка.

Заека е объркан и обиден, но понеже Бучанан е негър и не знае как да заобиколи въпросите му, казва:

— Взе си две седмици, за да може да кара майка ми до болницата и обратно за някакви прегледи.

— Даа — проточва замислено Бучанан, двете изпъкнали възглавнички на устните му сякаш общуват една с друга чрез някакво тананикане; след това между тях се стрелва нова мисъл, която кара мустака му да потрепне. — Твоят баща ти е истински приятел, това е чудесно нещо. Това наистина е чудесно нещо. Аз никога не съм имал такъв баща, знаех кой е, мотаеше се из града, но никога не ми е бил баща, както твоят баща ти е баща. Никога не ми е бил приятел по този начин.

Хари нерешително провесва глава, без да знае дали да прояви съчувствие или да се засмее:

— Е — решава той да признае, — хем е приятел, хем е таралеж в гащите.

Коментарът се харесва на Бучанан, макар че първоначално уж раздразнено отрича. — О, недей да говориш така. Бъди благодарен, че имаш баща, на който му пука. Човече, не знаеш какъв късмет имаш. Само защото за задника на жена ти се грижат другаде не значи, че целият свят е пред катастрофа. Просто трябва да си намериш женска, тʼва е. Ти си голям човек.

Отвращение и възбуда се смесват в Хари; чувства се висок и блед редом до Бучанан, и женствен, тръпнеща мишена за присмех и нежност, и алчност едновременно. Когато разговоря с негри усеща сърбеж високо горе зад очните ябълки, може би защото техните изглеждат толкова воднисти и бялото им е жълтеникаво и възпалено. Цялото им същество изглежда като лъснато от болка:

— Ще се оправя — казва той с неохота, мислейки си за Пеги Фознахт.

Звънецът за края на почивката бие. Бучанан прегърбва рамене и пак се изправя, сякаш произнася присъда.

— Какво ще кажеш, Хари, да поизлезеш с някои от момчетата довечера? — казва той. — Ела в „При Джимбо“ към девет-десет да видиш какво може да излезе. Може нищо. Може нещичко. Така, както го даваш сега, просто се състаряваш. Стар, дебел и капризен, а това не подхожда на един хубав, едър мъж. — Той усеща, че Заека инстинктивно ще откаже; пъргаво вдига длан с цвят на сребърно лустро и казва: — Помисли си. Харесваме те, човече. Ако дойдеш, дойдеш. Няма проблеми.

Поканата бучи в ушите му през целия съботен ден. Имаше нещо в това, което каза Бучанан. Не му се живееше, от години не му се живееше, самото му тяло му го подсказваше. Следобедите буквите се размазват пред очите му, няма никакво желание да тича, извървява бавно дори онази примамлива отсечка виещ се тротоар по пътя към къщи, бори се със сънливостта преди вечеря, а след това не може да заспи, не може да го вдигне, дори колкото да удари една чекия, за да се успокои. Буди се всяка сутрин на зазоряване, независимо какъв ден е, просто нов ден, който жули очите му. Без да е ходил кой знае къде през живота си, някак си е видял всичко, и то го е виждал твърде често. Дърветата, времето, декоративната гипсова отливка, която се разсъхва и рони около входната врата, както забелязва всеки ден на излизане, къщата, построена от зелено дърво. Никаква вяра в живот след смъртта, никаква надежда за такъв живот, просто още твърде много от същото. И без това му се струва, че е живял два пъти. Когато се върна при Дженис, тогава започна вторият път за него; бедното дете сега изживява своя първи път. Бог да я благослови тази глупачка. Поне притежаваше достатъчно енергия да избяга. Жените с огън в чатала, който не угасва, отначало отказват мръсните предложения, а накрая полудяват в търсене на такъв, който още може да го вдига.

Миналата седмица се бе обадил в гаража, за да види дали тя и Ставрос се появяват на работа или само се чукат през цялото време. Милдред Круст беше вдигнала и го свърза с Дженис, която прошепна:

— Хари, татко не знае за нас, никога не ми се обаждай тук, ще ти се обадя по-късно. — И му се беше обадила късно същия следобед вкъщи, докато Нелсън бе в другата стая и гледаше „Островът на Гилигън“, и му беше заявила, студена като лед, така че едва разпозна гласа й. — Хари, съжалявам за всичката болка, която ти причинява това, но в този момент от живота ни е много важно да не позволим на чувствата на вина да ни мотивират. Опитвам се откровено да надникна в себе си, за да видя коя съм, и накъде би следвало да вървя. Искам ние двамата, Хари, да стигнем до решение, с което да можем да живеем. Вече е 1969 г. и няма причина двама зрели възрастни да се задушават един друг до смърт от чиста инертност. — След още няколко изречения от този „сорт“, тя затвори. Речникът й се бе обогатил, вероятно гледаше цял куп телевизионни шоупрограми на психиатрична тематика. Грешниците ще бъдат оправдани. Майната й. Мили Боже, майната й. Това си мисли той в автобуса.

Мисли си „Майната й“, докато вкъщи изпива една бира, взима вана, облича си хубавия летен костюм от светлосива плътна коприна и изважда пижамата на Нелсън от сушилнята и четката му за зъби от банята. Хлапето и Били са се уговорили то да остане у тях за през нощта, Хари се обажда на Пеги, за да потвърди.

— О, разбира се — казва тя. — Аз няма да ходя никъде, защо не останеш за вечеря?

— Май няма да мога.

— Защо не? Нещо друго ли ще правиш?

— Нещо такова. — Той и хлапето отиват към шест, автобусът е празен. В този час в края на седмицата движението по „Уайзер“ вече е припряно. Колите бързат към къщи, за да излязат отново; един много дебел мъж с оранжева коса стои под сенник и се наслаждава на пурата си, сякаш всеки момент ще се спуснат ангели, затворените врати на магазините проблясват очаквателно, момичета потропват по улиците с глави като розови храсти, ролки, увити в кърпа. Събота вечер. Пеги го посреща на вратата с предложението да пийне нещо. Тя и Били живеят в апартамент в една от новите осеметажни сгради в Западен Брюър, които гледат към реката, там, където навремето имаше писта за състезания с двуколки. От всекидневната й има панорамен изглед към Брюър, към бетонния орел върху небостъргача на съда, разперил криле над знака на „Оул Претцелс“. Зад червения като глинена саксия град, Маунт Джъдж е надвиснал опушено зелен, едната му страна е прорязана от кариера за чакъл, като печено месо, което са захванали да нарязват. Реката е черна като въглен.

— Може би едно. Трябва да ходя на едно място.

— Каза ми. Какво ще пиеш?

Облечена е в мека прилепнала бледолилава пола на индийски мотиви, която разкрива голяма част от пълните й крака. Нещо, което Дженис винаги е имала, е хубави крака. Зад коленете, тези на Пеги имат бледия, безпомощен вид на бяло месо.

— Имаш ли готово дайкири?

— Не знам, Оли държеше такива неща, но когато се преместихме май всичко остана при него. — Навремето тя и Оли Фознахт живееха в облицована с азбест полусамостоятелна къща на няколко пресечки оттук, недалеч от окръжната болница за психично болни. Сега Оли живее в града, близо до музикалния си магазин, а тя и детето имат този апартамент, с гледка към Оли, ако успеят да се ориентират къде точно се намира. Тя тършува из един нисък бюфет под няколко празни лавици за книги. — Не виждам да има, продават го в едни хартиени опаковки, какво ще кажеш за джин с нещо?

— Имаш ли битер лимон?

Ново тършуване:

— Не, само малко тоник.

— Става. Искаш ли аз да го приготвя?

— Ако предпочиташ.

Тя се изправя с облекчение на тромавите си крака, леко изпотена. Знаейки, че той ще дойде, Пеги е решила да не слага слънчевите очила, това, че ги е махнала е знак на доверие. Кривогледите й очи са голи пред него, лицето й е придобило онова безпомощно изражение, цялото извърнато към него, а двете й очи сякаш са омагьосани от нещо в ъглите на тавана. Той знае, че само едното око е кривогледо, но никога не успява да запази достатъчно самообладание, за да се вгледа. Около очите й има плътна мрежа от бели бръчици, които слънчевите очила обикновено прикриват. Той я пита:

— За теб какво?

— О, каквото и да е. Същото. Всичко пия.

Докато той разчупва леда от съдинката в малкия кухненски бокс, двете момчета се измъкват от спалнята на Били. Заека се зачудва дали не са разглеждали мръсни снимки. От онези снимки, за които навремето хлапетата трябваше да плащат на един стар инвалид на улица „Плъм“ по долар парчето, а сега човек може да си купи цяло списание с такива за седемдесет и пет цента в самия център на града. Върховният съд, старчоци, които позволяват небето да се срути. Били е една глава по-висок от Нелсън, загорял от слънцето, докато Нелсън е наследил тъмния си тен от майка си, и двамата са с коса, която покрива ушите, тази на момчето на Фознахтови е по-руса и по-къдрава.

— Мамо, искаме да слезем долу и да покараме мотора на паркинга.

— Върнете се след час — казва им Пеги. — Ще ви приготвя вечеря.

— Нелсън хапна сандвич с фъстъчено масло, преди да тръгнем — обяснява Заека.

— Типично мъжко готвене — казва Пеги. — Къде всъщност ще ходиш довечера, изтупан в тоя костюм?

— Никъде специално. Казах на един познат, че може да се видя с него. — Не казва, че става въпрос за негър. Внезапно го връхлита стряскащата мисъл, че би трябвало да изведе нея. Тя е облечена като за излизане; но не е така наконтена, че да изглежда, че не смята да си остане вкъщи за вечерта. Подава й нейния джин с тоник. Най-добрата защита е нападението. — Сигурно нямаш мента или зелени лимони, или нещо такова?

Оскубаните й вежди се повдигат:

— Не, в хладилника има само обикновени лимони. Мога да изтичам до бакалията, ако искаш. — Не е само ирония, използва мърморенето му, за да плете уют.

Заека се разсмива, за да си вземе думите назад:

— Забрави, просто съм свикнал с баровете, където има всичко. Вкъщи пия само бира.

Тя се засмива в отговор. Напрегната е като учителка, изправена пред първия си клас. За да накара и двамата да се отпуснат, той сяда в един фотьойл от мека кожа, който издава съскащ звук:

— Хей, това е красиво — обявява той, като има предвид гледката, но го казва твърде рано, тъй като от този нисък фотьойл гледката изхвръква извън полезрението му и се превръща единствено в небе; разредена ярка боя, с ивици като сланина в бекон.

— Трябва да чуеш Оли как се оплаква от наема.

Пеги сяда не в друг фотьойл, а върху плоската решетка, през която радиаторът под прозореца диша. Разположена е така срещу него и малко над равнището му, че той вижда голяма част от краката й. — Лъскава кожа, натъпкана с плът до безформеност. Все пак тя му показва каквото има, чак до триъгълника на бикините си, което е още едно от предимствата да живееш през 1969 година. Миниполите и онези списания: какво пък, по дяволите, винаги сме знаели, че жените имат чатал, защо да не го узаконим? Един тип във фабриката беше донесъл списание, което, честна дума; беше само путки, размазани некачествени снимки в четири цвята, но все пак путки, снимани обърнати обратно или изотзад, а момичетата, прикачени към тях, са изплезили език и разперили ръце върху коремите си, опитвайки се всячески да прикрият колко глупаво се чувстват. Доста приятни неща, всъщност са това путките. Без Върховния съд това може би никога нямаше да стане ясно.

— Хей, как е старият Оли?

Пеги вдига рамене:

— Обажда се. Обикновено, за да отмени неделята си с Били. Знаеш, че никога не е бил семеен тип като теб.

Заека се учудва, че го определя така. Явно започва да става твърде питомен. Пита я:

— Как си прекарва времето?

— О — казва Пеги и тромаво извръща тялото си, така че Заека вижда, уловени в светлината от прозореца, мехурчетата на тоника в питието й, което, изненадващо, е почти изпито. — Дрънчи из Брюър с една сюрия мошеници. Предимно музиканти. Често ходят във Филаделфия и в Ню Йорк. Миналата седмица ходи на ски в Аспен и ми разказа всички подробности, включително и за момичетата. Върна се толкова почернял в лицето, че плаках дни наред. Навремето никога не можех да го накарам да излезе навън, когато имахме онази къща на „Франклин стрийт“. А ти как си прекарваш времето?

— Работя. Мотая се из къщата без настроение, заедно с детето. Зяпаме телевизия и играем на топка в задния двор.

— Заради нея ли си без настроение, Хари? — С непохватно движение на ханша жената се измества от радиатора с втренчени от двете му страни кривогледи очи, така че решава, че той е целта й, и се свива. Но тя тежко се понася покрай него, и потраквайки отново напълва чашата си. — Искаш ли още едно?

— Не, благодаря. Още се мъча с това. Трябва да тръгвам след минутка.

— Толкова скоро — напява тя скрито, сякаш си припомня началото на някаква песен в миниатюрната си кухня. Отдалече под прозорците им се надига свирещият, кашлящ звук на момчетата върху мотора. Звукът пикира и се вие като хищен ястреб. Отвъд него е мърморенето на брюърското пътно движение, постоянно като морето; отделен автомобилен клаксон, проблясък фосфоресцираща светлина. От кухничката, сякаш е приготвяла тази мисъл във фурната, Пеги се провиква: — Тя не го заслужава. — След това тялото й е зад гърба му, гласът й е над главата му. — Не знаех — казва тя, — че я обичаш толкова много. Мисля, че и Дженис също не го знае.

— Е, човек свиква с другия. Освен това, обидно е. С някакво имигрантче. Трябва да го чуеш как плюе американското правителство.

— Хари, ти знаеш какво мисля. Сигурна съм, че знаеш какво мисля.

Не знае. Няма никаква представа. Тя явно смята, че той чете мислите, отпечатани върху бикините й.

— Мисля, че тя се отнесе ужасно с теб. Последният път, когато обядвахме заедно, й го казах. Казах: „Дженис, опитите ти да се оправдаеш не могат да ме впечатлят. Изостави мъж, който се върна при теб, когато имаше нужда от него, и изостави сина си в момент от развитието му, в който е изключително важно да бъде в стабилна домашна обстановка“. Казах й го право в лицето.

— Всъщност, хлапето ходи в гаража доста често и се вижда с нея там. Тя и Ставрос го извеждат на обяд по заведения. В известен смисъл все едно си е спечелил чичо.

— Толкова лесно прощаваш, Хари. Оли би ме удушил, той все още е изключително ревнив. Все ме разпитва кои са любовниците ми.

Той се съмнява, че има такива, и отпива от питието си. Въпреки че в тази страна на жените с големи задници обикновено не им се налага да просят. Холандците обичат обема. Той казва:

— Е, не съм убеден, че аз самият бях особено добър с Дженис. И тя трябва да си поживее.

— Е, Хари, ако така разсъждаващ, всички ние трябва да си поживеем.

Както е застанала там пред него, ако изправи гръб, както е седнал, путката й ще се падне точно върху носа му. Космите гъделичкат, може да кихне. Той отпива отново от напитката си и усеща как безвкусната течност разширява пространството вътре в него. Може да се изправи всеки миг, ако тя не внимава. Ако се съди по косата й, вероятно има гъсто, твърдо окосмяване, макар че не можеш винаги да си сигурен, някои от путките в списанията имат само няколко тънки кичура в долната част на корема, по-малко, отколкото под мишниците. Кукли. Тя се отмества и казва:

— Кой ще сплотява семействата, ако всеки трябва да си поживее? Живеенето е компромис между това да правиш каквото ти искаш, и това, което другите искат.

— Ами това, което иска бедният стар Бог?

Неочаквано изреченото съществително собствено я стряска от изкусителната поза, която е заела с лице към прозореца и задник, обърнат към него. Кучешката поза. Накланяш я върху един стол и я оставяш да си играе с пръстите, докато достигне оргазъм, а той я оправя изотзад. Дженис предпочиташе тази поза, по-животинска, не се разсейваше от изражението на лицето му, никога не си е падала по мокрите целувки. Когато в началото започнаха да излизат заедно тя се оплакваше, че не може да диша, беше я питал дали няма аденоиди. Честна дума. Няма две еднакви. По света има милиарди путки, като снежинките. Докоснеш ли ги, както трябва, и се разтапят. Това, което пазим най-много, е мястото, където искаме да бъдем покорени.

Пеги оставя чашата си на перваза като някаква продълговата скъпоценност, и се обръща към него, разкривайки деформираното си лице. След като думата е захвърлена по нея, тя пита:

— Не мислиш ли, че Бог, това са хората?

— Не, мисля, че Бог е всичко, което хората не са. Май така мисля. — Той се изправя раздразнено. През прозореца, като голяма гореща сянка с бледолилави ръбове, отразяваща гаснещите светлини на червения град, се вижда далечната планина. Пеги възкликва:

— О, ти мислиш с… — и, за да подпомогне тромавата си мисъл, тя рисува очертанията му с две ръце във въздуха, които е освободила заради този си жест — мислиш с цялото си същество.

Изглежда толкова безпомощна и неясна, че на Хари сякаш не му остава друго, освен да пристъпи в собствения си контур, очертан от нея, и да я целуне. Лицето, скрито, му се струва голямо и хладно. Устните й се сблъскват с неговите, порест восък като на бонбони с пълнеж, но все пак упойващ, не съвсем лишен от вкус. Като малък Заека обожаваше безвкусни бонбони от типа на „Дотс“: докато седеше в киносалона той изяждаше по три никелови кутийки с такива бонбони, играеше си с тях с език и зъби, преди да си достави екстаза да ги сдъвче. Тя се притиска в него, вдигнала се на пръсти заради високия му ръст, опира се във всеки сантиметър от него. Странното място в нея, където няма нищо, е малко по-високо, където има разни неща. Бедрата й се напрягат от усилието да стои на пръсти. Тя се притиска, притиска: той е путка, в която тази едноока жена студено се притиска. Чувства как съзнанието й угасва като свещ, увила е и двамата в голямо, тромаво кълбо тъмнина.

Нещо драска по това кълбо. Ключ в ключалката. Чукане по вратата. Хари и Пеги се разделят, тя прибира косата си назад около кривогледите си очи, тежко изтичва до вратата и пуска момчетата. Лицата им са зачервени, ядосани са.

— Мамо, шибаното нещо пак се развали — казва Били на майка си. Нелсън поглежда към Хари. Момчето е на ръба на сълзите. Откакто Дженис си тръгна, е станал мълчалив и чувствителен; крехка черупка, пълна със сълзи.

— Не бях аз — провиква се дрезгаво, неправдата е заседнала като сито в гърлото му. — Татко, той казва, че аз съм виновен.

— Ама че си бебе, не казах точно това.

— Така каза. Така каза, татко, а не е така.

— Казах само, че се завърташ твърде бързо. Всеки път се завърташе твърде бързо. Обърна се върху едно камъче, сега предният фар е огънат надолу и двигателят не ще да запали.

— Ако не беше толкова евтин, нямаше да се разваля непрекъснато.

— Не е евтин, почти най-хубавият е, който има, а и освен това ти дори и такъв нямаш…

— Не бих приел такъв дори да ми го даваше…

— Така, че кой си ти, че да ми говориш така.

— Хей, кротко, кротко — казва Хари — ще го дадем на поправка. Аз ще платя.

— Недей да плащаш, татко. Никой не беше виновен. Просто той е толкова разглезен.

— Ах ти, дребосък такъв! — казва Били и го удря, почти както преди три седмици Хари бе ударил Дженис, силно, но търсейки място, което да може да понесе удара. Хари ги разтървава, стисвайки ръката на Били, така че хлапето млъква. Това хлапе ще бъде здраво един ден. Ръката му вече е жилава.

Пеги тъкмо успява да фокусира нещата, вътрешностите й се наместват след целувката.

— Били, тези неща ще продължават да се случват, ако упорстваш с тези опасни игри. — На Хари казва: — Дявол да вземе Оли, задето му го купи. Мисля, че го направи, за да ме вбеси. Знае, че мразя всякакви машини.

Хари решава, че Били е този, с когото трябва да се говори.

— Хей, Били, да се върне ли Нелсън обратно вкъщи или все пак искаш да остане да пренощува?

Сега и двете момчета надават вой Нелсън да остане за през нощта.

— Татко, не е нужно даже да идваш да ме взимаш. Ще се прибера с колелото рано сутринта, вчера го оставих тук.

Така че Заека пуска ръката на Били, целува Нелсън някъде около ухото и се опитва да открие здравото око на Пеги, за да погледне в него.

— Дообре. Ще тръгвам.

Тя казва:

— Трябва ли наистина? Остани. Не може ли да ти предложа вечеря? Още едно питие? Още е рано.

— Оня тип ме чака — излъгва Заека и заобикаля мебелите й, за да стигне до вратата.

Тялото й го преследва. Обърканите й очи блестят в орбитите си, които сякаш са от хартия, а устните й са придобили онзи отпуснат вид, типичен за целуваните устни; той устоява на лакомия импулс да си купи още една кутийка „Дотс“.

— Хари — започва тя и се накланя към него, все едно се е препънала, но не го докосва.

— Да?

— Аз обикновено съм си тук. Ако… нали знаеш.

— Зная. Благодаря за джина. Гледката ти е страхотна. — След това протяга ръка и потупва не точно задника й, а хълбока. Твърде широк, твърде корав, но достатъчно жив под дланта му, кара го да се чуди, когато вратата й се затваря, защо слиза надолу с асансьора и излиза навън.

Твърде е рано, за да се види с Бучанан. Тръгва пеша обратно по улиците на Западен Брюър към „Уайзер“, през избледняващата лятна светлина и звуците от далечни игри, от подрънкването на чинии в кухненските мивки, от телевизори, от които долита приглушен говор, механично примесен със смях и аплодисменти, от коли, шофирани от тийнейджъри, които пилят гуми и форсират на ниски предавки. Деца и възрастни мъже седят на стълбите на верандите си до оловносиви щайги с бутилки мляко. Някои участъци от тротоара са от наредени тухли, тези квартали, най-старите в Западен Брюър, близо до реката, са претъпкани, тихи, бедни. Между дърветата, неподвижно стърчащи водни помпи, водомери и пътни знаци, някои от тях истински билбордове в бяло на зелен фон, насочват шофьорите към магистралите, чийто номер е изписан върху федералния щит или знака на група обединени щати. От тези скрити пресечки, тротоари и асфалтови улички на Западен Брюър, удобно омачкани като стари дрехи, човек може да намери пътя към Филаделфия, Балтимор, Вашингтон, столицата на страната Ню Йорк, центърът на търговията и модата. Или пък в другата посока да открие Питсбърг и Чикаго. Но под тези внушителни метални указатели за пространство и движение се мотаят дебели мъже по долни ризи, възрастни дами преминават от една клюка на друга, с провинциалната поклащаща се походка на събирачки на яйца, кучета спят свити до изстиващия бордюр, а деца с хокейни стикове и бухалки с омотани в скоч дръжки неуверено удрят свистящи топки и кожени елипси, ваейки себе си в следващото поколение атлети и астронавти. Очите на Заека смъдят в здрача, в този дим на неговата същност, в тези безобидни замрели квартали. Толкова много любов, твърде много любов, тя ни разлага, кара ни да се пръсваме като пухчетата на глухарче. Той спира в една квартална бакалия, за да си купи шоколад „ОʼХенри“, след това в „Бъргър Блис“ на улица „Уайзер“ — ослепителен сред паркинга, като насред езеро, за един специален лунен двоен чийзбургер с американското знаме, забито в хлебчето, и ванилов шейк, който към дъното има вкус на химически отпадъци.

Вътре в „Бъргър Блис“ е толкова светло, че ноктите на ръцете му, с техните големи синкави полумесеци, проблясват, а монетите, с които плаща, изглеждат като метално иманярско съкровище. Отвъд езерото от светлина се стеле враждебна тъмнина. Той излиза навън, покрай тъмна банка, обслужваща само шофьори, и прекосява моста. Високи, стройни, разклонени лампи върху гигантски стъбла като на цветя пращат надолу лунна светлина, на която бързащите коли до една изглеждат лилави. На моста няма други лица, освен неговото. От средата му Брюър прилича на мрежа, към която са залепнали светещи капчици. Маунт Джъдж се е слял с нощта. Светлото петно, което е хотел „Пинакъл“, виси като звезда.

Комари, размножили се край водата, леко докосват лицето на Заека; напускането на Дженис го разяжда отвътре като язва в стомаха. Трябва да намали бирата и кафето. Сам е, трябва да се грижи за себе си. Тъй като спи сам, изпитва ужас от леглото, гледа късните телевизионни шоупрограми, Карсън, Грифин, наперени типове, които нямат какво да продават, освен собственото си безочие. Правят милиони от чиста наглост. Американската мечта: когато за първи път чу фразата като дете, си представи Господ, легнал да спи, а шарената като юрган на кръпки карта на Съединените американски щати излиза от главата му като облак. Прегръдката на Пеги натежава на крайниците му. Чувства костюма си лепкав. Заведението „При Джимбо“ е точно вдясно от брюърския край на моста, на половин пресечка по-надолу от „Плъм стрийт“. В заведението всички са чернокожи.

Чернокож за него е просто политическа дума, но тези хора наистина са такива, лицата им, когато се обръщат при влизането му — едър, отпуснат бял мъж в лепкав сив костюм — светят от чернота. Страхът плъпва нагоре-надолу по кожата му, но музиката от големия, светещ в зелено и лилаво джубокс, наречен „Мунмуд“, продължава да се лее, а потокът от смях и развеселен шепот отново потича; влизането му е само кратко прекъсване. Заека увисва като балон, който очаква стрела; след това някой го разклаща за лакътя и Бучанан се озовава до него.

— Хей, човече, ти успя. — Негърът се е материализирал от дима. Твърде късо подстриганите му мустаци тук изглеждат кокетни.

— Не мислеше ли, че ще дойда?

— Съмнявах се — казва Бучанан — дълбоко се съмнявах.

— Идеята беше твоя.

— Точно така, Хари, прав си. Аз не споря. Ликувам. Хайде да те уредим. Трябва ти питие, нали?

— Не знам, стомахът ми нещо е станал много чувствителен.

— Трябват ти две питиета. Кажи ми каква е твоята отрова.

— Може би дайкири?

— Никога. Това е дамско питие за обяд със салати. Руф, стари мошенико.

— Яз-за — Идва отговорът от бара.

— Забъркай едно Жило за човека.

— Яз-за.

Руф има плешива глава като на каменните брадвички в брюърския музей, само дето е излъскана по-добре. Той се покланя в синьо-зелената светлина на бара и Бучанан повежда Заека до едно сепаре в задната част. Заведението е по-обширно и с повече чупки, отколкото изглежда отвън. Сепаретата се губят и спотайват: форми от тъмно дърво. Минават покрай една стена — Руф и слабо осветения бар; зад и над него се полюшват и проблясват не само обичайните евтини дрънкулки от „Пабст и Бъд“ и „Милър“, но и две малки препарирани глави на сърни, които гледат втренчено със светнали кафяви очи, които никога няма да мигнат. Газели, възможно ли е да са били газели? На известно разстояние, близо до една от стените, но оставяйки достатъчно пространство за ред сепарета отзад, има малък роял, боядисан в сребристо с онези спрейове в метални кутийки. В една зала, странично от главната, има маса за билярд; цветнокожи момчета, само ръце и крака, се дебнат около идилично зеления плюш. Наличието на каквато и да е игра успокоява Заека. Където се играе някаква игра, съществува преграда срещу яростта.

— Ела да те запозная с едни хора — казва Бучанан.

Двете сенки в сепарето са мъж и жена. Мъжът има кръгли сребърни очила и рехава козя брадичка, и е млад. Жената е стара и сбръчкана и пуши жълта цигара, която изисква много всмукване и задържане, затваряне на очите и въздишане. Кафявите й клепачи са сивкави и гримирани в синьо. Пот блести под основата на шията й, върху костта, която би се спускала между гърдите й, ако имаше гърди, въпреки че роклята й, с кървав цвят на петльов гребен, е дълбоко изрязана, сякаш има. Преди да бъдат представени, тя казва „Здрасти“ на Хари, но очите й са присвити, за да го приковат бързо в изплъзващото се съновидение.

— Този човек — обявява Бучанан — е мой колега, той работи точно до татко си във „Ве-ри-ти Прес“, експерт линотипер. Придава на сричките странна дразнеща равномерност. Превземка или някакъв вид знак? — Но не само това. Той е прославен спортист без конкуренти. Оргазмът на Брюър по неговото време.

— Много красиво — казва другият тъмнокож. Кръглите очила се накланят, проблясват. Сянката на лицето, към което са прикрепени, изглежда призрачна в тъмнината. Гласът се издига съвсем реален и сух.

— Преди много години — казва Заека, като извинение за пълнотата си, подпухналата си бледност, мъртвата си слава. Той сяда в сепарето, за да се скрие.

— Има подходящи ръце — заявява жената. Тя е в транс. Казва: — Подай на старата Бейб една от тези ръце, бяло момче.

Настръхнал от напрежение, изпитващ желание да кихне заради сладникавия дим, Заека вдига дясната си ръка от скута и я полага върху хлъзгавата маса. Невинна плът. Разкривена лапа. Напомня му за онова шоу по телевизията със синхронизиран говор и музика, с разярени шимпанзета, сякаш току-що са пропуснали печелившата комбинация.

Жената го докосва. Допирът й е студен като на влечуго. Очите й се отварят, мрачни. Над блестящата кост шията й е отрупана с камъни, като шал от кристали, или може би истински диаманти; кадилаци, обувки от кожа на алигатор, в крайна сметка те не могат да влагат парите си в недвижимо имущество като белите; икономичните тойоти на Спрингър нямат място тук. Мислите му препускат със скоростта на пулса. До едното си око има залепена сребърна пайета. Подчертай грозното, докато стане красиво. Миглите й са огромни фалшиви полумесеци. Това, че е положила толкова грижи за себе си, го кара да предполага, че няма да го нарани. Пулсът му се забавя. Докосването й се плъзга гладко като змия. „Я вижте този палец — съветва тя. Погалва извивката на палеца му, тънката кожа, покрита с венички, на възглавничката му, безцветната луна на нокътя. — Този палец означава красота, доброта и интелект. Той е знак за удоволствия у Стрелеца и Лъва.“ Нежно пощипва едното кокалче.

Негърът, не Бучанан (Бучанан си е пробил път до бара, за да провери как върви коктейла „Жилото“), казва: „Не е като обичайните малки отрязани чуканчета, с които ти се слагат тези дяволи, нали?“.

Бейб отговаря, без да излиза от транса си:

— Не, господине. Този палец тук е изключително приемлив. При подходяща зодия той абсолютно ще функционира! Сега, тези тука кокалчета, те не са толкова хубави, не долавям много музика в тези кокалчета. — И тя натиска една жила върху тях, с пръсти, които са изненадващо твърди и уверени. — Но този палец — тя отново започва да го гали — е истински разбивач на сърца.

— Всички тези момчета са разбивачи на сърца, нали? Само защото не знаят как да разклатят дебелите си задници не означава, че не успяват да си вкарват оная работа, вкарват я съвсем изкусно, нали? Причината да са толкова изкусни, е, че са толкова религиозни, нали? Онзи голям бял Бог им казва: „Изчукай онова черно маце“, и те наистина се уреждат, защото Бог е до тях и ги пляска по дебелите задници. Бял човек означава ебач, написано отзад — напред, нали?

Заека се чуди дали младият негър наистина говори по този начин, чуди се дали има истински начин. Той не помръдва, дори не дръпва ръката си от инспекцията на жената и от студеното й като зъби докосване. Попаднал е сред пантери.

Бучанан, този стар мошеник, се втурва обратно и слага пред Заека висока бледа чаша с отрова, набутва се в сепарето така, че Заека е принуден също да се сбута към другия мъж. Очите на Бучанан оглеждат лицата им и се досеща, че атмосферата е натежала. Безгрижно казва:

— Жената на този мъж, знаете ли какво? Тази жена никога не съм имал удоволствието да се запозная с нея, без да броя онези пикници на „Верити“, на които Фарнсуърт, нали всички познавате Фарнсуърт?

— Като баща си — казва младият мъж и добавя — нали?

— … така безпаметно ме отрязва с онази наливна бира, че не мога да си спомня никого нито по физиономия, нито по име, докъде бях стигнал? Да, та тази жена, тя просто се вдигнала и го напуснала миналата седмица, напуснала го окончателно, за да препуска насам-натам с някакъв друг господин, някакъв и-тали-анец, нали така каза, Хари?

— Грък.

Бейб цъква с език.

— Съкровище, какво толкова има той, което ти нямаш? Явно е имал палец, дълъг колкото езика на този хлебоустник. — Тя побутва събеседника си, който изважда от устните общата цигара, която е станала толкова къса, че сигурно пари, и изплезва език. Белотата му стряска Заека; уста, пълна със светла плът. Въпреки че е дебел и блед, не изглежда да е много дълъг. Този мъж, забелязва Заека, всъщност е момче. Козята брадичка е единственото, което може да си пусне. Хари не го харесва. Харесва Бейб, така му се струва, въпреки че е изсъхнала и вкоравена като изсушена стафида на дъното на кутията. Тук вътре, те всички са на дъното на кутията. Тази напитка и ръката му са най-бялото нещо в помещението. Без да броим езика на другия. Той отпива. Твърде сладко, коварно. Главоболието веднага плъзва нагоре.

Бучанан настоява:

— На мене не ми се струва редно голям здрав мъж да живее сам и да няма кой да го утеши.

Козята брадичка се поклаща:

— Изобщо не ме притеснява. Дава на човека време да си помисли, нали? Отървава се от мисълта за путка, нали? Вероятно си има някакво хоби, нали се сещаш, като дърводелство или нещо такова. — Той обяснява на Бейб. — Знаеш ли, много от тия кълвачи си имат по нещо умно, което да правят в мазетата си, като например да колекционират марки, нали? И по този начин го поддържат голям. Умнотията, нали? — Той потупва черепа си, чиито ръбове са покрити с няколко сантиметра гъста черна вълна. Материята напомня на Заека за бродериите на майка му, само че ако беше използвала тънка метална нишка. Синкавите й изкривени ръце сега са безпомощни. Дори тук семейната мъка го смущава, ровейки из болезнените кухини.

— Навремето колекционирах бейзболни картички — казва той.

Надява се да предизвика достатъчно грубост от тяхна страна, че да може да си тръгне. Спомня си миризмата на дъвка, която излъчваха картичките, повърхността им, копринена от захарния прах. Отпива от жилото.

Бейб вижда, че прави гримаса.

— Не е нужно да пиеш тази пикня. — Тя отново побутва съседа си. — Хайде да дръпнем още една.

— Жено, ти явно мислиш, че съм направен от слама.

— Знам, че си доста вълшебен, това едно. Хайде, престани да се стягаш, младежът тук се нуждае от повдигане на настроението, а и аз далеч не съм достатъчно друсана, че да си изпълня номера.

— Последно дръпване — казва той и й подава малкия мокър фас.

Тя го смачква в пепелника с рекламен надпис на бира „Сънфлауър“.

— Този фас по този начин загива. — И вдига тънката си ръка с дланта надолу, за да бъде ударена.

Бучанан се подхилва:

— Мамче скъпа, давай по-леко — казва той на Бейб.

Другият негър пали нова цигара; хартията е усукана в края и пламва, после утихва. Той й я подава, казвайки: — Прахосничеството е грях, нали?

— Трай сега. Този сладур има нужда да се поотпусне, мразя да гледам тъжни хора, винаги съм мразела. Те не са като нас, нямат такава душа, че да побират тъга. По това приличат на малки бебета, прехвърлят я на някой друг. — Тя предлага цигарата на Заека, с влажния край обърнат към него. Той казва:

— Не, благодаря, отказах пушенето преди десет години.

Бучанан се подхилва и заостря мустака си с палец и показалец.

Момчето казва:

— Те ще живеят вечно, нали?

Бейб казва:

— Това не е от онези никотинови лайна. Тази трева е самата благост.

Докато Бейб го убеждава, Бучанан и момчето, седнали по диагонал, обсъждат неговото безсмъртие.

— Навремето вкъщи баща ми казваше: „Никога няма да видиш мъртъв бял човек, както и мъртво муле“.

— Бог е на тяхна страна, нали? Бог е бял, нали? Не иска нови бели войничета там горе, че да дели с тях сцената, много си му е добре точно както си е, той и всички онези черни ангели на памука.

— Устата ти ще ти навлече беля, момче. Тоя човек владее положението тук.

— Чий черен задник пласираш, нейния или твоя?

— Просто си дръж езика зад зъбите.

Бейб казва:

— Дърпаш колкото пуска, и го задържаш в себе си, колкото можеш да издържиш. Трябва да се смеси с теб самия.

Заека се опитва да изпълни инструкциите, но всяко дръпване се проваля от кашлица. Освен това се страхува от пристрастяване, да не му забият внезапно някоя игла, да не започне да халюцинира от нещо, сложено в жилото му. ПОРЪЧАНА АУТОПСИЯ ПРИ СМЪРТЕН СЛУЧАЙ В ЗАВЕДЕНИЕТО „ПРИ ДЖИМБО“. Съдебният лекар отбелязва нетипичен цвят на кожата.

Гледайки го как кашля, момчето казва:

— Наистина е красив. Не знаех, че все още ги доставят с всичките тези ръбове. Съвсем пресен, от кутията с бисквити, нали?

Това ядосва Заека дотолкова, че да задържи поетия дим. Той изгаря гърлото му и дразни стомаха му. Издишва го със същото облекчение като при повръщане и чака нещо да се случи. Нищо. Отпива от жилото, но сега напитката има вкус на химикал, като онзи млечен шейк. Чуди се как би могъл да се измъкне. Дали предложението на Пеги все още е в сила? Би било добре дошло просто да усети задушната целувка на лятната нощ върху улиците на Брюър. Нищо не е по-ужасно от това да гледаш как другите се забавляват.

Бейб пита Бучанан:

— Какво имаш предвид, Буч? — Сега тя работи върху фаса и димът обгръща очите й.

Дебелият мъж вдига рамене, с което разклаща Заека.

— Нямам големи планове — промърморва Бучанан — ще видим какво ще стане. Жено, както си тръгнала, няма да можеш да различиш черните клавиши от белите.

Тя пуска струйка дим в лицето му.

— Кой кого притежава?

Момчето се намесва.

— Господинът не схваща, че е кенеф, нали?

Бучанан, спокойствието му е нарушено, отбелязва:

— Пак тази уста.

Заека пита високо:

— За какво друго да говорим? — и завърта пръсти към Бейб, за да му подаде фаса.

Вдишването все още го изгаря, но някакъв механизъм зацепва. Чувства ръста си, извисен над останалите, като нещо добро, величествено.

Бучанан подпитва другите двама:

— Джил вкъщи ли си е тази вечер?

Бейб казва:

— Оставих я там.

Момчето пита:

— Хероинче, нали?

— Ти стой настрана, чуваш ли, тя е чиста. Никакво хероинче, просто е объркана от борбата срещу звездите си.

— Чиста — казва момчето — какво значи чиста? Бялото е чисто, нали? Путката е чиста, нали? Лайната са чисти, нали? Няма нищо, което да не е чисто, и законът да не размахва пръст срещу него, нали?

— Не — казва Бейб. — Омразата не е чиста. Момче като теб, с омраза в сърцето, трябва да се измие.

— Да се измие бяха казали на Иисус, нали?

— Коя е Джил? — пита Заека.

— Пилат беше казал, че може да се измие, нали? Недей да ми говориш за чистота, Бейб, това е само един капан за негри, в който твърде дълго ни държаха.

Бучанан продължава деликатно да разпитва Бейб.

— Ще идва ли тук?

Другият го прекъсва.

— Ще дойде, не може да си държи путката далече оттук; ако сложиш катинари на вратите, ще се процеди през отвора на пощенската кутия.

Бейб се обръща към него леко изненадана:

— Ти обичаш малката Джил.

— Човек може да обича и това, което не харесва, нали?

Бейб провесва глава.

— Това бедно дете — казва тя на масата — ще се нарани само, а и всеки друг, който се намира наоколо.

Бучанан проговаря бавно, опипвайки почвата:

— Помислих си, човекът може да иска да се запознае с Джил.

Момчето се изправя. Електрическата светлина, отразена от бара и от уличното осветление, се завърта в рамките на очилата му.

— Ще ги сватосваш — казва той. — Ще се набъркваш в чукане между бели. Ти си по-голям дявол от тези дяволи, нали? Та ти си бил по-голям негър от Моузес на хълма.

Явно бе един неизменен дразнител, който другите търпяха. Бучанан продължава да разпитва Бейб през масата.

— Просто си мислех — вдига рамене — с един куршум, два заека.

Една сълза се отронва от сбръчканото й лице и пада върху масата. Косата й е вързана стегнато назад като на ученичка, с червена панделка, падаща по гърба. Сигурно боли, с тази къдрава коса.

— Ще се остави да падне до самото дъно, то й е в звездите, не можеш да избягаш от звездите си.

— Кого баламосваш с тия вуду — глупости? — пита момчето. — Белият тук е пълен с толкова много наука, че даже не му трябва да играе на тото, нали?

Заека пита:

— Джил бяла ли е?

Момчето се тросва на другите двама:

— Стига сте опявали, ще дойде, Иисусе, няма къде другаде да иде, нали? Ние сме кръвта, с която мие греховете си, нали? Чистота. Мамка му, това ме убива. Няма мръсотия, която тая путка да не може да преглътне. С усмивка на лице, нали? Защото е чиста. — Зад гнева му сякаш има не само история, но и религия.

Заека разбира поне, че другите двама са се съюзили да го уреждат с този буреносен облак, с тази Джил, която ще бъде бледа като жилото, и отровна.

Той обявява:

— Мисля да си тръгвам.

Бучанан бързо стисва лакътя му.

— Защо бе, Заек, братче? Не си постигнал целта си, приятелю.

— Единствената ми цел беше да съм учтив. Тя ще се процеди през отвора на пощенската кутия.

Преследван от този образ и от дима в тялото си, той чувства, че може да се изправи от сепарето, да се изниже покрай раменете на Бучанан като шал и да излезе през вратата. Нищо не може да го задържи. Нито мама, нито Дженис. И от полицейска шайка, тръгнала по дирите му, можеше да се измъкне, ласкаеше го навремето Тотеро.

— Ще си тръгнеш без нищо да си разбрал — предупреждава го Бучанан.

— Не си чул Бейб да свири — казва другият мъж.

Той спира насред самото изправяне.

— Бейб свири?

Тя е развълнувана, втренчва се в слабите си, неукрасени с пръстени ръце, върти ги, мънка.

— Остави го да си ходи. Остави го да бяга. Не искам да ме слуша.

Момчето я дразни:

— Хайде, Бейб, що за черни номера се опитваш да въртиш? Той иска да чуе как правиш твоето. Черното, нали? Направи изнервящия номер с гледането на ръка, а сега можеш да направиш номера с банджото, а може би после ще направиш и номера „Секси-мамче“, но в момента не изглежда особено вероятно, нали?

— По-леко, негре — казва тя, с все още сведено лице. — Някой ден ще натиснеш твърде силно.

Заека я пита смутено:

— На пиано ли свириш?

— Усещам лоши вибрации в него — признава Бейб на двамата чернокожи. — Тези негови кокалчета не са особено хубави. Има тъмни сенки там.

Бучанан изненадва Хари, като се пресяга и покрива тънките й голи ръце с една от своите широки, големи ръце на работник на преса. На един от пръстите си носи пръстен с млечносин нефрит, на друг — някакъв очукан, ярък, меден пръстен. Другата му ръка тежко обгръща раменете на Хари.

— Представи си, че си на негово място — казва той на Бейб. — Как би се почувствала от това?

— Зле — отвръща тя — толкова зле, колкото и без това се чувствам.

— Посвири ми, Бейб — казва Заека, изпълнен с любов заради тревата, и тя вдига очи към неговите, и позволява на устните си да се разтеглят над дълги жълти зъби и венци с цвета на стъбло от ревен.

— Мъже — весело провлачва Бейб. — Определено умеят да убеждават.

Тя се измъква от сепарето, накуцвайки в петльово червената си рокля, и прекосява, сред импровизирани аплодисменти, пространството до пианото, боядисано сякаш от деца на сребристи спирали. Прави знак към бара, така че Руф да включи синия прожектор, и се покланя вдървено само веднъж, неохотно дарявайки тъмнината около себе си с усмивка, и, след една-две рулади, колкото да стопи нервното напрежение, започва да свири.

Какво свири Бейб? Всички хубави стари парчета. Всички известни мелодии. „Нагоре по ленивата река“, „Ти си върхът“, „Страхотен си“, „Лятно време“, знаете ги. Има стотици, хиляди такива. Мъже от щата Индиана са ги писали в Манхатън. Преливат една в друга без ръбове, леят се под черни мостове от акорди, удряни по шест, седем пъти, сякаш Бейб помага на пианото да си припомни дума, която то не иска да изрече. Или наказва тишината. Или казва: „Тук съм, открий ме, открий ме“. Ръцете й, само кафяви кости, са увиснали върху клавишите, кротнали са се като ръкавици върху маса; тя вдига втренчен поглед през синия прах, за да се концентрира, оставя ръцете си да се влеят в друга мелодия: „Моя смешна Валентинка“, „Дим в очите“, „Не мога да започна“, тананика, докато свири, думи, родени в някаква далечна мъгла отпреди десетилетия, когато американците са следвали американската мечта, надсмивали са й се, гладували са заради нея, но са я изживявали, тананикали са я, повсеместен национален химн. Всезнайковци и селяндури, контрабандиста и пропили се работници, новобогаташи, разбити сърца, небостъргачи в небето, бараки край железопътните линии, успехи и падения, богати и бедни, тролеи и най-пресните новини по радиото. Заека се бе появил точно в края на този период, когато светът бе започнал да се сбръчква като гниеща ябълка, и Америка вече не беше най-мъдрият град от селяци на едно морско пътешествие от Европа, а Бродуей бе забравил мелодията; но ето че всичко си беше тук, в музиката, която Бейб свиреше, ситните стъпала, по които се катереше, и по които слизаше, ритмично потропвайки с крака, искряща, в черно, и всъщност няма друга музика, въпреки че Бейб вмъква някои песни на Бийтълс: „Вчера“ и „Хей, Джуд“, изпълнява ги дрънкащо, в нейния си стил, като ледени кубчета, подрънкващи в чаша. Докато свири, Бейб се полюшва и се накланя назад; когато ръцете й се опъват, ритъмът се връща към корените на джаза. Заека вижда циркови шатри и фойерверки, фермерски фургони и плитка песъчлива река, която тече толкова бавно, че единственото движение е това на рибите, които спят под златистата ципа.

Момчето се навежда и прошепва на Заека:

— Искаш женска, нали? Можеш да я имаш. За петдесет я получаваш за цяла нощ, по всякакъв начин, който ти хрумне. Тя знае много.

Потънал в музиката й, Заека не схваща. Той поклаща глава и казва:

— Тя е твърде добра.

— Хубаво, човече, но и тя трябва да живее, нали? Тук не й плащат нищо.

Бейб се е превърнала в железопътна линия, главата й, прилична на сушена слива, подскача, шалът й от камъни проблясва в синьо, музиката се лее през странни места — тунели от дисонанс и открити пространства от същата тенекиена пронизителна нотка, която излива кръвта си в небето, цялата тъжна сила и щастие, протъркано до дупки като подметки на стари обувки. От тъмните сепарета наоколо нестройно подвикват гласове: „Давай, Бейб“ и „Точно така, точно така“. Паякообразните момчета от съседната стая са замръзнали около зеления плюш. Тя започва да пее в микрофона, който е сложен там, не по-голям от близалка, да пее с глас, който въобще не е женски, нито мъжки, просто човешки; думите от еклесиасти. Време да се родиш, време да умреш. Време да събираш камъни, време да хвърляш камъни. Да. Последното слово на Бог. Всъщност няма друго слово. Пеенето й се разгръща, става огромно, плаши Заека с огромната си черна паст от истина и същевременно го изпълва с радост, че е тук; той прелива от радост, че е тук с тези други черни, иска му се гръмогласно да оповести любовта си през тъмнината от издаваните от Бейб звуци, тук, до мрачния брат с брадичката и очилата. Прелива от това желание, но не се издава. Защото Бейб спира. Сякаш внезапно уморена или обидена, Бейб прекъсва песента, вдига рамене и спира.

Ето как свири Бейб.

Тя се връща при масата приведена, трепереща, нервна, стара.

— Беше прекрасно, Бейб — казва й Заека.

— Така беше — казва друг глас. Дребно бяло момиче в обикновена бяла рокля, мръсна като дим, стои строго изправено.

— Хей, Джил — казва Бучанан.

— Здрасти Буч. Скийтър, здрасти.

Значи Скийтър е името му. Той се мръщи и гледа цигарата, от която не е останало нищо, дори съвсем малка угарка, която да бъде наречена фас.

— Джил, любима — казва Бучанан, като се изправя, докато бедрата му опират в ръба на масата — позволи ми да те запозная. Хари, Заека, Енгстръм, той работи в същата печатница като мен, заедно с татко си.

— Има си татко? — пита Джил, като продължава да гледа Скийтър, който отказва да я погледне.

— Джили, ти ела да седнеш на моето място — казва Бучанан — аз ще ида да взема един стол от Руф.

— Спокойно, мила — казва Скийтър — аз потеглям.

Никой не се опитва да спори с него. Вероятно всички са толкова доволни, колкото и Заека, че си тръгва.

Бучанан се усмихва, потрива ръце. Очите му поддържат контакт с всички, въпреки че Бейб, като че ли дреме. Той казва на Джил:

— Какво ще кажеш за нещо за пиене? Севънъп? Руф може даже лимонада да ти направи.

— Нищо — казва Джил. Обноски като на чаено гости. Ръце в скута. Слаби ръце. Лунички. Заека надушва в нея мириса на класа. Тя го възбужда.

— Може пък да иска истинско питие. — Сега, когато тук има бяла жена, той се чувства по-отговорен. Негрите, не че са виновни, но не са имали неговите предимства. Кораби с роби, колиби, разпродажба по течението на реката, Ку-клукс-клан; Джеймс Ърл Грей: канал 44 непрекъснато пуска документални филми за всичките тия неща.

— Непълнолетна съм — отговаря му учтиво Джил.

Заека казва:

— На кого му пука?

Тя отговаря:

— На полицията.

— В горния квартал може и да не им пука чак толкова — обяснява Бучанан — ако момичето се прави на пълнолетно, но тук долу са леко капризни.

— Полицията е капризна — сънено продумва Бейб. — Полицаите са нашите капризни приятели. Полицейските копелета капризничат.

— Недей, Бейб — моли я Джил — не се преструвай.

— Я остави старата си черна майка да си направи кефа — казва Бейб. — Не се ли грижа добре за теб в повечето случаи?

— Откъде биха разбрали полицаите, ако това хлапе пийне нещо? — пита Заека; ще му се да се изкара възмутен.

Бучанан издава пискливото си кратко хриптене.

— Приятелю Хари, нужно е само да си обърнат главите.

— Тук има полицаи?

— Приятелю — и по начина, по който се притиска по-плътно, Хари усеща, че си е намерил още един баща — ако не бяха полицейските шпиони, жалкото заведение не би могло да продава и по две бири на вечер. Полицейските шпиони са абсолютният гръбнак на живота на местната низша класа. Пуснали са толкова много подставени лица, че за това не смеят да стрелят при безредиците, от страх да не убият някого от своите.

— Като в Йорк.

Джил пита Заека:

— Хей, в Брюър ли живееш? — Вижда, че не й се нрави това, че има бял тук вътре, и се усмихва, без да отговори. Майната ти, малката.

Бучанан отговаря вместо него:

— Мадам, дали живее в Брюър? Ако живееше в Брюър повече, отколкото сега, щеше да бъде ходеща реклама. Щеше да бъде совата от рекламата на „Аул Претцелс“. Мисля, че този приятел никога не е ходил отвъд Двайсета улица, така ли е, Хари?

— Няколко пъти. Всъщност карах казармата в Тексас.

— Стигна ли до битка? — пита Джил. Тук нещо драска, но може би тя е като коте, може би това е начинът й да осъществява контакт.

— Бях се стегнал да ходя в Корея — казва той, — но така и не ме пратиха.

Въпреки че тогава беше благодарен, от тогава насам това непрекъснато го яде, бе се превърнало в срама на живота му. Никога не е бил склонен да се бие, но сега в него има достатъчно смърт, така че в известен смисъл изпитва желание да убива.

— Ето Скийтър — тъкмо казва Бучанан — току-що се е върнал от Виетнам.

— Затова е толкова груб — предполага Бейб.

— Не бих могъл да преценя дали беше груб или не — признава Заека.

— Това е хубаво — казва Бучанан.

— Груб беше — казва Бейб.

Лимонадата на Джил пристига. Момичешкото в нея е достатъчно силно, че да добие доволен вид, когато я слагат пред нея: сладкиши за чаеното гости. Лицето й светва. На ръба на чашата е закачен изрязан като полумесец лимон; тя го сваля и го засмуква, прави кисела физиономия. Детската закръгленост е била изцедена от нея преди костите на жената да успеят да се развият и втвърдят. Тя е руса от онзи червеникав тип, косата й пада без блясък, без огън, почти с цвета на плът, или по-скоро с цвета на някои меки дървета, тис или кедър. Хари изпитва плахо закрилническо чувство. С напрегнатите си дребни кости тя му напомня за Нелсън. Той я пита:

— С какво се занимаваш, Джил?

— С нищо особено — отговаря тя. — Мотая се.

Тъпо бе от негова страна да пита, нахално. Черните се приближават около него като сенки.

— Джил е нещастна душа — решава да поясни Бейб, размърдвайки се от вцепенението си. — Тя е тръгнала по лоши пътища — и потупва ръката на Заека, сякаш да каже: „Да не вземеш и ти да тръгнеш по такива пътища“.

— Малката Джил — пояснява Бучанан — е избягала от дома си на север в Кънектикът.

Заека я пита:

— Защо си го направила?

— Защо не? Да живее свободата.

— Може ли да попитам на колко години си?

— Може да попиташ.

— Ето, питам.

Бейб все още не е пуснала ръката на Заека; с нокътя на показалеца си тя си играе с космите от външната страна на юмрука му. Зъбите му изтръпват от този жест.

— Не е толкова голяма, че да не можеш да й бъдеш татко — казва Бейб.

Той усеща накъде вървят нещата. Ето, представят му този проблем. Той е долнопробният консултант. И момичето, колкото и да не проявява желание, се поддава на разпита. Тя го пита, като само частично отклонява отговора:

— А ти на колко години си?

— На тридесет и шест.

— Раздели го на две.

— На осемнадесет, а? От колко време бягаш? От родителите си?

— Баща й е умрял — тихо вметва Бучанан.

— Достатъчно дълго, благодаря. — Лицето й пребледнява, луничките й рязко изпъкват: пръски кръв, изсъхнали до кафяво. Сухите й малки устни се свиват; брадичката й се вирва в негова посока. Придава си важност. Той е от „Пен Вилас“, а тя от „Пен Парк“. Всички бели идват от богаташките хлапета.

— Достатъчно дълго, че да направя някои налудничави работи.

— Луда ли си?

— Излекувах се.

Бучанан я прекъсва:

— Бейб й помогна.

— Бейб е прекрасен човек — казва Джил. — Яко бях загазила, когато Бейб ме прибра.

— Джили е моето сладурче — казва Бейб така внезапно, както прескачаше от мелодия на мелодия, докато свиреше. — Джили е моето обично дете, а аз съм нейната обична мама — и издърпва кафявите си ръце от Хари, за да обгърне талията на момичето и да я притисне към червената си като петльов гребен рокля; и двете са жени, въпреки че едната е изсушена стафида, а другата — млечка. Джил издава устни напред от удоволствие. Устата й е прекрасна, когато се движи, мисли си Заека, долната устна е неравна и суха като напукана от студ, въпреки че не е зима, а най-влажната гореща част на лятото.

Бучанан обяснява:

— Положението е, че това момиче си няма място, където да отиде. Преди няколко седмици влиза тук, без, предполагам, да знае, че мястото е най-вече за наши хора. Ако хубаво момиченце като нея се забърка с някои от братлетата, ще я разкъсат на парчета — тук той не успява да сдържи подхилването си — така че Бейб веднага я пое под крилото си. Единственият проблем е, че — дебелият мъж се приближава по-близо, като още повече ограничава пространството в сепарето — бърлогата на Бейб не е кой знае колко голяма, и освен това…

Детето избухва:

— И освен това, не съм желана.

Очите и се разширяват: Заека не е забелязал цвета им до този момент, дотогава са били в сянка, бавноподвижни, сякаш розовите им клепачи са изранени, или сякаш в стремежа си да отхвърли правилата и да изобрети собствен начин да преминава през света, тя е изгубила всякаква представа какво би следвало да търси. Очите й са зелени. Изсъхналото, уморено зелено, и въпреки това един от любимите му цветове на августовска трева.

— Джили, любима — казва Бейб, прегръщайки я — ти си най-желаното малко бяло бебе, което може да съществува.

Бучанан говори само на Заека, все по-тихо и по-тихо.

— Нали знаеш, тези неща дето се случват там в Йорк, могат и тук да се случат, и тогава как бихме могли да опазим — почти незабележимия жест на ръката му към момичето остава изречението грациозно недовършено; това напомня на Хари за жестовете на Ставрос. Бучанан завършва подхилвайки се: — Ще бъдем твърде заети да пазим собствените си кожи от дупки. В зависимост от това къде ще те сгащят, да си черен си е губещо билетче, както и да го погледнеш.

Джил се тросва:

— Ще се оправя. Престанете и двамата. Престанете да се опитвате да ме продадете на този нещастник. Не го искам. И той не ме иска. Никой не ме иска. Но всичко е наред. И аз не искам никого.

— Всеки иска някого — казва Бейб. — Нямам нищо против да се мотаеш у нас, просто някои други господа имат нещо против.

Заека казва:

— Бучанан има против — и това прозрение ги смайва; двамата черни избухват в смях, първоначално пронизителен, а после звънлив, и на масата, между ръцете му, се появява още едно жило, бледо като лимонада.

— Скъпа, става въпрос за набиването на очи — добавя след това Бейб — караш ни ужасно да се набиваме на очи.

Настъпва тишина, като онази, която настъпва, когато група възрастни чакат дете да прояви учтивост. Намусена, Джил пита Заека:

— А ти с какво се занимаваш?

— Работя в печатница — отговаря й Заека. — Гледам телевизия. Гледам си детето.

— Хари тук — пояснява Бучанан — получил неприятен шок оня ден. Жена му съвсем безпричинно се вдигнала и го зарязала.

— Съвсем без причина? — пита Джил. Устата й се издава напред, раздразнена и агресивна, но все пак има искрица интерес, която угасва, преди да си поеме дъх след въпроса.

Заека се замисля:

— Май я отегчавах. Освен това, имахме политически различия.

— За какво?

— За войната във Виетнам. Аз съм изцяло „за“.

Джил рязко поема въздух. Бейб казва:

— Знаех си, че тези кокалчета не са на хубаво.

Бучанан се опитва да изглади нещата.

— Всички в печатницата са „за“. Смятаме, че ако не ги притиснем там, онези типове в черни пижами ще плъзнат по улиците тук.

Джил казва сериозно на Заека:

— Трябва да поговориш със Скийтър за войната. Казва, че било фантастично преживяване. Страшно му харесало.

— Не бих могъл да знам. Не казвам, че е приятно да се биеш или да те пленят. Просто не ми харесват децата, дето критикуват. Хората казват, че е пълна бъркотия, и затова трябва да се измитаме. Ако човек се измъква от всяка бъркотия, никога с нищо няма да се захване.

— Амин! — казва Бейб — Животът като цяло е лайнян.

Заека продължава, усещайки как побеснява.

— Предполагам, че не вярвам особено в студентите или във Виетконг. Не смятам, че разполагат с някакви отговори. Мисля, че са малцинство, опитващо се да събори всичко, което функционира поне наполовина. Наполовина не значи „както трябва“, но поне е по-добре от нищо.

Бучанан продължава паникьосано да замазва. Върху горната му устна, под тънкия мустак, са избили капки пот.

— Съгласен съм на деветдесет и девет процента, просветен личен интерес, ето тази фраза ми харесва. Според мен, просветеният личен интерес е най-добрата сделка, която бихме могли да постигнем там долу. Не се хващам на празни надежди, който и да ги продава. Онези младоци, като Скийтър, те казват всичката власт за народа, ама като се огледаш за народа се оказва, че единствените хора наоколо са те самите.

— Заради мъжкари като теб — казва Джил.

Бучанан премигва. Гласът му става по-плътен, обиден.

— Не съм никакъв мъжкар, момиче. Такива приказки на никого не помагат. Такива приказки просто показват колко си млада. Аз какво съм — един човек, който се опитва да стигне от точка „А“ до точка „Б“, от люлката до гроба, като гледа да нарани, колкото се може по-малко хора. Точно като Хари тук, ако го попиташ. Точно като покойния ти татко, мир на праха му.

Бейб казва, прегръщайки упорито отпуснатото момиче:

— А на мен ми харесва куража на Джил, тя се страхува по-малко за това какво ще прави с живота си, отколкото твоята дебела, стара, вмирисана особа, дето си седнал тук и се облизваш, сякаш си стар фас от пура. — Но докато говори, тя се е втренчила в очите на Бучанан, сякаш й се ще да се съгласи. Майки и бащи никнат навсякъде.

Бучанан обяснява на Джил с приятен равен тон:

— Така че това е проблемът. Младият Хари тук живее в една хубава голяма къща в най-хубавата част на Западен Брюър, сам-самичък, и така и не си намира женска.

Хари протестира:

— Не съм чак толкова самотен. Имам дете при себе си.

— На мъжа му трябва женска — продължава Бучанан.

— Свири, Бейб — някакъв тъмен глас се провиква от едно тъмно сепаре. Руф кима с глава и включва синия прожектор. Бучанан въздиша и предлага на Джил остатъка от цигарата на Скийтър. Джил поклаща глава и излиза от сепарето, за да може Бейб да се измъкне. Заека решава, че момичето си тръгва, и открива, че е доволен, когато тя отново сяда срещу него. Той отпива от жилото си, а тя дъвче леда от лимонадата си, докато Бейб отново свири. Този път момчетата в билярдната продължават тихичко с играта си. Потракването и алкохолът, и музикалната смесица разширяват пространството в него, правят го достатъчно голямо, за да побере синята светлина и черните лица, и „Сладката Роуз“, и застоялия дим, с дъх, по-сладък от люцерна, и привидението срещу него, чиито китки и ръце са почти прозрачни, сякаш принадлежат на друг вид създание; тя още не е пораснала. Женствеността й е прикрепена към нея, плава около нея като малък цепелин, който той едва успява да зърне. И вътрешното му пространство се разширява, така че включва не само салона на Джимбо, а и целия свят, с неговите бушуващи войни и пъстри раси, континентите му, с формата на петна по тавана, със своите нишки на гравитационно привличане, които го свързват с всяка звезда, сиянието му в космоса, като че ли е син мрамор със спирали от облаци; всичко е топло, влажно, предстои да се роди, освен него и неговия дом, който си остава едно странно сухо място, сухо и студено и празно се върти около оста си в бездната на „Пен Вилас“ като загубена космическа капсула. Не иска да се връща там, но трябва. Трябва.

— Трябва да вървя — казва той, надигайки се.

— Хей, хей — протестира Бучанан. — Нощта даже не е започнала още.

— Трябва да съм си вкъщи, в случай че се окаже, че хлапето ми не може да понася детето, при което ще остане да нощува. Обещах утре да ида на гости на родителите си, ако не задържат майка ми в болницата за още прегледи.

— Бейб ще се натъжи, че така се измъкваш. Пада си по теб.

— Може би онзи, другият тип, по който си пада, ще се върне. Струва ми се, че Бейб лесно си пада по хората.

— Я недей да ставаш гаден.

— Не, Иисусе, страшно ми хареса. Кажи й. Свири като магьосница. Това беше невероятна промяна на ритъма за мен. — Той се опитва да стане, но успява само да приклекне от ръба на масата. Сепарето се накланя и той леко се олюлява, сякаш вече се е озовал в бавно въртящата се студена къща, към която се е запътил. Джил се изправя заедно с него, послушна като огледално отражение.

— Някой път — продължава Бучанан под тях — може би ще опознаеш Бейб по-добре. Тя е здраво яйце.

— Не се и съмнявам. — Той казва на Джил: — Седни.

— Няма ли да ме вземеш със себе си? Те така искат.

— Божичко. Нямах такова намерение.

Тя сяда.

— Приятелю, Хари, ти нарани чувствата на момиченцето. Явно второто ти име е Гадняр.

Джил казва:

— Що се отнася до нещастници като него, нямам чувства. И без това реших, че е обратен.

— Възможно е — казва Бучанан. — Това би обяснило положението с жената.

— Хайде, пуснете ме да изляза от сепарето. Иска ми се да я взема…

— Ми тогава давай, приятелче, аз черпя.

Бейб свири „Отново и отново“. Казвам си, че съм.

Хари губи решителност. Ръбът на масата се врязва в бедрото му.

— Добре, хлапе. Идвай с мен.

— И през ум не ми минава.

— Ще ти бъде скучно — откровеността го задължава да добави: — Изиграли са те.

— Джили, сега, бъди възпитана с господина. — Бучанан пъргаво се измъква от сепарето, да не би комбинацията да се разпадне, оставя Хари да се плъзне навън и се накланя поверително към него. Старчок. Неприятният му дъх се надига изпод напомадените мустачки. — Проблемът е — обяснява той, последното му обяснение за тази вечер, — че отстрани не изглежда кой знае колко добре това дето тя е тук, непълнолетна и така нататък. Ченгетата, не че са абсолютно неприятелски настроени, но ни държат доста изкъсо при това положение с общественото мнение. Така че не е особено здравословно за никого. Тя е едно нещастно дете, което се нуждае от татко, това е простата истина.

Заека я пита:

— От какво е умрял?

Джил казва:

— Сърце. Строполил се мъртъв във фоайето на едно кино в Ню Йорк. Той и майка ми отишли да гледат „Коса“.

— Окей. Давай да движим. — На Бучанан Заека казва: — Колко за пиенето? Уха, точно започва да ме хваща.

— За наша сметка — идва отговорът, придружен с жест на дланта с цвят на сребърно лустро. — За сметка на черната общност. — Той не успява да се сдържи и изхриптява, подсмихвайки се. Борейки се да запази сериозно изражение, казва: — Това е голям жест от твоя страна, човече. Ти си голям човек.

— Ще се видим на работа в понеделник. Джили, любов моя, бъди добро момиче. Ще поддържаме връзка.

— Сигурна съм.

Странно е, като се замислиш, че Бучанан работи. Ние всички работим. Дневната ни същност и нощната ни същност. Гладът на стомаха, гладът на душата. Устата дъвчи, путката поглъща. Чудовищно. Душа. Като дете се опитваше да си я представи. Паразит, като глист в тялото. Клонка зеленика, провесена от костите, която се храни с въздух. Медуза, която се полюшва между белите ни дробове и черния. У черните има повече, по-голяма. Пениси като змиорки. Хранят се с нощта. Трогателната им миризма на неизмито по автобусите, ужасът им от онези чисти сухи места, на които Хари чувства потребност да бъде. Той се чуди дали да не се опита да повърне. Отровата в тези коктейли „Жило“, като капак на бъргърите.

Бейб сменя ритъма, удря шест акорда, сякаш шест черни оловни реглети тупват в някакво корито, и засвирва „Има един малък хотел“. С благопожелание.

И така Заека излиза на улицата с тази Джил. От дясната му страна, откъм планината, „Уайзер“ се е изтегнала бледа под сините улични лампи. Хотел „Пинакъл“ представлява дрипаво петно, задната част на часовника на „Сънфлауър Биър“ показва своите жълти неонови цветчета. С изключение на това, широката улица е полутъмна. Той си спомня времето, когато „Уайзер“, със своите пет кино шатри и пъстрата бъркотия от неонови реклами изглеждаше безвкусна като карнавал посред бял ден. Хората се разхождаха с децата си. Сега центърът изглежда безлюден, пресушен от големите универсални магазини в крайните квартали, и обитаван от изнасилвачи. МЕСТНИ ХУЛИГАНИ НАПАДАТ ВЪЗРАСТНИ ГРАЖДАНИ, имаше такова заглавие в едно издание на „Ват“ от миналата седмица. В оригиналната версия на заглавието вместо „местни“ пишеше „черни“.

Те завиват наляво, към моста „Рънинг Хорс“. Влагата от реката разхлажда челото му. Решава да не повръща. Никога, дори като дете, не е можел да понася да повръща. На някои момчета, като на Рони Харисън например, им харесваше да повърнат след няколко бири или преди голям мач, разправяха историйки за зърна царевица между зъбите им, но Заека чувстваше потребност да се сдържи, дори с цената на болки в стомаха. От престоя си в Джимбо все още изпитва чувството, че светът е вътре в него; ще си го задържи. Нощният въздух на града. Стипчивият вкус на катран и бетон, напичани от слънцето през целия ден, пътното движение от камиони, вдигнато като капак на тенджера. От време на време фаровете на някоя кола галят това момиче, улавят белите й крака и тънката рокля, докато тя стои нерешително до бордюра.

Тя пита:

— Къде ти е колата?

— Нямам такава.

— Не е възможно.

— Жена ми я взе, когато ме напусна.

— Нямахте ли две?

— Не. — Това наистина е богаташко хлапе.

— Аз имам кола — казва тя.

— Къде е?

— Не знам.

— Как така не знаеш?

— Преди я оставях на улицата близо до къщата на Бейб, близо до „Плъм стрийт“, не знаех, че е вход на нечий гараж и една сутрин я бяха откарали.

— И ти не я ли потърси?

— Нямах пари за глобата. А и ме е страх от полицията, може да ме проверят. В щатската сигурно има бюлетин за мен.

— Не би ли било най-просто да се върнеш в Кънектикът?

— О, моля те — казва тя.

— Какво не ти харесваше там?

— Всичко беше само его. Болно его.

— Има нещо егоистично и в това да избягаш. Какво ли си причинила на майка ти?

Момичето не отговаря, а пресича улицата от „Джимбо“ до началото на моста. Заека е принуден да я последва.

— Каква беше колата?

— Бяло порше.

— Леле!

— Баща ми ми я подари за шестнадесетия рожден ден.

— Тъст ми притежава представителство на „Тойота“ тук.

Непрекъснато достигат до една точка, където някаква симетрия прекъсва репликите им. След като пресичат моста, стъпват върху малко езерце от тротоарни плочи, по които в тази епоха на коли малко хора крачат. Мостът е излят през трийсетте — тротоар, широки балюстради и плинтове на лампите — от груб червеникав бетон; над тях оригинален образец на лампа с железни жлебове и цветни мотиви в горната част е надвиснал величествено, но незапален, над входа на моста, който отскоро е осветен от виолетови тръби върху високи алуминиеви стълбове, вкопани в средата на тротоара. Бялата й рокля изглежда неземна на тази светлина. В бронзовата плочка нечетливо е гравирано името на някого. Джил пита нетърпеливо:

— Е, какво ще правим?

Той предполага, че говори за транспорт. Все още е твърде разтреперан, твърде изпълнен с дим и жило, за да мисли отвъд това. Пътят към центъра на Брюър, където дебнат и дремят такситата, като че ли е блокиран. В мрака, отвъд неоновия ореол на „Джимбо“, кафяви сенки — местните хулигани — се кикотят по входовете, наблюдават. Заека казва:

— Хайде да пресечем моста и да се надяваме за автобус. Последният минава около единадесет, може би в събота, по-късно. Така или иначе, ако въобще не мине автобус, не е толкова далеч да стигнем пеша до нас. Хлапето ми постоянно го прави.

— Обичам да ходя пеша — казва тя и трогателно добавя: — Силна съм. Не е нужно да ме глезиш.

Парапетът е излят в кръстовидни елементи по подобие на железопътните огради; тези кръстчета не минават покрай краката му достатъчно бързо. Зърнестата структура, която постоянно докосва, докато върви, се точи приятно топла. Някакви зрънца, сякаш каменна сол, са смесени в нея. Вече не се прави по този начин, нито в този цвят — червеникав с топлината на плът, като косата й с цвят на отсечен кедър, която се подвига, докато бърза, за да върви в крак.

— Защо бързаме?

— Шшш. Не ги ли чуваш?

Пред тях преминават коли — търкалящи се кълба от светлина. На главозамайващо разстояние надолу, върху черната повърхност на реката се стелят бели назъбени късове, силуети на лодки. Зад тях чуват трополене на крака, напрежението от преследване. Заека събира смелост да спре и да погледне назад. Две кафяви фигури ги преследват. Сенките им се скъсяват и умножават, и удължават, и отново се смаляват, докато прелитат под всеки лилав ъгъл, и прекосяват ивиците светлина; единият човек заплашително размахва нещо бяло в ръка. То проблясва. Сърцето на Хари спира; приисква му се да уринира. Краят на моста откъм Западен Брюър е на цяла вечност разстояние. МЕСТЕН МЪЖ НАРЪГАН, ЗАЩИТАВАЙКИ МОМИЧЕ ОТ ДРУГ ЩАТ. Тялото изхвърлено от историческия мост. Той я стисва подмишницата и се опитва да я накара да се затича. Кожата й е гладка и тънка и все пак топла като перилата. Тя се тросва:

— Престани — и издърпва ръката си.

Той се обръща и неочаквано открива нещо, за чието съществуване бе забравил: смелост; тялото му е изпълнено с твърдоглавото неумолимо безразсъдство при посрещането на заплаха, само очите му са уязвими точки, той самият е достатъчна преграда. Убивай.

Негрите спират под ниската лилава луна и отстъпват крачка назад, уплашени. Млади са, телата им са грациозни. Той е по-едър от тях. Белият проблясък в ръката на единия не е от нож, а от дамска чантичка, обсипана с перлички. Носещият я провлачва стъпка напред и я протяга. На светлината бялото на очите му и перличките по чантата придобиват цвета на лавандула.

— Това ваше ли е, госпожо?

— О! Да.

— Бейб ни изпрати да ви догоним.

— О! Благодаря ви. Благодарете и на нея.

— Да не уплашихме някого?

— Мен не. Него.

— Вярно.

— И нас ни уплаши контето.

— Съжалявам за което — отзовава се Заека. — Зловещ мост.

— Окей.

— Окей — Моравите им очни ябълки се завъртат; лилавите им ръце се размахват, докато краката им, в украсената с шевове втора кожа на дънките „Ливайс“, търсят ритъма на сбогуването. Хилят се едновременно, а в същия момент два огромни тежкотоварни камиона минават по моста, отправени в противоположни посоки: правоъгълните им сенки гръмливо се препокриват, и, след като тласват силно въздуха между себе си, профучават всеки по своя път, разрушителни и трополящи. Мостът потръпва. Негрите са изчезнали. Заека поема нататък с Джил.

Тревата, брендито и страхът в него удължават пътя, който така добре познава. Няма автобус. Роклята й се развява в периферното му зрение, докато се опитва да води разговор, усещайки кожата си разтеглена, а сетивата объркани и въртящи се като облак комари.

— Домът ти е бил в Кънектикът.

— В едно градче, наречено Стоунингтън.

— Близо до Ню Йорк?

— Достатъчно близо. Баща ми ходеше дотам в понеделниците и се връщаше в петък. Обожаваше да кара лодка. Казваше за Стоунингтън, че е единственият град в щата, който е обърнат към откритото море, всички останали са на Проливите.

— И той е умрял, както каза. Моята майка — тя има паркинсонова болест.

— Виж, много ли обичаш да говориш? Защо просто не вървим? Никога не съм била в Западен Брюър преди. Хубаво е.

— Какво му е хубавото?

— Всичко. Няма минало като града. Така че не е толкова разочарован. Виж това заведение „Бъргър Блис“. Не е ли прекрасно, цялото златно и пластмасово, с тази лилава светлина вътре?

— Там ядох тази вечер.

— Как беше храната?

— Отвратителна. Може би вкусът ми към всичко е прекалено изострен, трябва пак да започна да пуша. Хлапето ми обожава това заведение.

— На колко години каза, че е?

— На дванайсет. Ще стане на тринайсет през октомври. Дребен е за възрастта си.

— Не бива да му го казваш.

— Така е. Опитвам се да не го тормозя за това.

— А за какво го тормозиш?

— Ооо. Отегчава се от неща, които аз навремето обожавах. Май не се забавлява особено. Никога не излиза навън.

— Хей, как се казваш?

— Хари.

— Хей, големия Хари. Имаш ли нещо против да ме нахраниш?

— Естествено, искам да кажа естествено, че нямам. Вкъщи ли? Не знам какво има в кутията. В хладилника.

— Имам предвид там отсреща, в бъргърите.

— О, разбира се, чудесно. Съжалявам, мислех, че си яла.

— Може и да съм яла, обикновено забравям подобни материални подробности. Но май не съм. Единственото, което усещам в стомаха си, е лимонада.

Тя си избира „Кашубъргър“ за осемдесет и пет цента и ягодов шейк. Лакомо поглъща бъргъра под безмилостната светлина и той й поръчва още един. Тя се усмихва извинително. Има ситни, леко изкривени навътре зъби, кръгли и с мънички пролуки между тях, колкото печатарско камшиче. Хубави са.

— Обикновено се опитвам да се издигна над яденето.

— Защо?

— Толкова е грозно. Не мислиш ли, че е едно от най-грозните неща, които правим?

— Трябва да се прави.

— Такава е философията ти, така ли? — Дори в това ослепително осветено заведение, в лицето й има нещо сенчесто и неясно, нещо, което е прескочило някакъв стадий. Когато приключва, тя изтрива пръстите си един по един в книжната салфетка и решително казва: — Благодаря ти много.

Той плаща. Тя стиска чантичката си, но какво ли има в нея? Кредитни карти? Планове за революцията?

Пил е кафе, за да остане буден. Да остане буден цяла нощ и да чука това бедно дете. Да защити честта на консервативните чичковци на средна възраст. Различни раси. В казармата в Китай му бяха казали, че жените си слагали бръснарски ножчета в путките, в случай че японците опитат да ги изнасилят. Топките на Заека се свиват при тази мисъл. Я по-добре да се наслаждава на разходката. Те крачат по улица „Уайзер“, витрините на магазините са тъмни, с изключение на лампите, оставени срещу крадците, паркингът на Акме е празен, като се изключат отделни натискащи се двойки, надписът върху шатрата на киното се е сменил от „2001“ на „Истинска дързост“. Достатъчно кратичък, че да го съберат целия. Те пресичат улицата на мигащ в жълто светофар към Ембърли авеню, който след това преминава в „Ембърли Драйв“, който пък се превръща във „Виста Кресънт“. Кварталът е тъмен.

— Ето това вече е зловещо — казва тя.

— Според мен е заради равното — казва той. — В града, в който отраснах, нямаше две къщи на едно равнище.

— Мирише сякаш на канализация.

— Всъщност, канализацията действително не е особено добра.

Това мъгляво създание до него сякаш е намалило теглото му наполовина. Той се носи нагоре по стълбите до малката веранда, а коленете му вибрират. Профилът й до рамото му е изящен и хладен като лицето върху старата монета от десет цента. Ключът за вратата с трите стъпаловидни прозорчета за малко да излети от ръката му, всичко му се струва толкова вълшебно. Не е наясно какво очаква, когато запалва лампата в коридора, но не и същите стари мебели, масичка, имитираща обущарска пейка, дивана и сребристия фотьойл, обърнати един към друг като двама едри пияници, твърде уморени, за да се качат на горния етаж. Празният екран на телевизора в металната му кутия, боядисана с трайна боя с цвят на дърво, прозрачните рафтове, върху които няма нищо.

— Леле — казва Джил — това наистина е безвкусно.

Заека се извинява:

— Така и не си избрахме сами мебелите, просто ги събрахме в този вид. Дженис вечно се канеше да сложи нови пердета.

Джил пита:

— Добра съпруга ли беше?

Отговорът му е напрегнат; въпросът връща Дженис обратно в къщата, тя сякаш мълчи в кухнята, привежда се в горната част на стълбите, подслушва.

— Не беше много зле. Малко й куцаха организаторските способности, но докато не се забърка с онзи тип, поне се опитваше. Навремето пиеше много, но успя да го овладее. Преди около десет години преживяхме трагедия, която я отрезви, предполагам. Мен също ме отрезви. Бебето ни умря.

— Как?

— В злополука, която ние предизвикахме.

— Това е тъжно. Къде ще спим?

— Защо не вземеш стаята на хлапето, предполагам, че няма да се върне. Момчето, при което остана да спи, той е едно наистина разглезено кретенче, та казах на Нелсън, ако му стане твърде неприятно, просто да се върне вкъщи. Колко е часът? Какво ще кажеш за една бира?

Както е без пари, тя носи малък ръчен часовник, който сигурно струва поне двеста долара.

— Дванадесет и десет — казва: — Не искаш ли да спиш с мен?

— А? Това май не е представата ти за щастие? Да спиш с нещастник?

— Ти си нещастник, но току-що ме нахрани.

— Забрави. За сметка на бялата общност. Ха!

— А и имаш една мила, смешна семейна черта. Вечно се притесняваш, че някой би могъл да има нужда от теб.

— Да, ама понякога е трудно да разбереш. Вероятно никой няма нужда от мен, ако успея да преглътна тази идея. В отговор на въпроса ти, „да“, разбира се, бих искал да спя с теб, стига да не ме приберат за изнасилване.

— Теб наистина те е страх от закона, нали?

— Просто гледам да стоя далече от него.

— Ще ти се закълна върху Библията. Имаш ли Библия?

— Някъде имаше една, която Нелсън получи задето ходеше на неделно училище, от време на време. Някак ги занемарихме тези работи. Просто ми дай честна дума.

— Честна дума, на осемнадесет съм. Според закона съм жена. Не съм стръв за някоя черна банда. Няма да те пребият или изнудват. Можеш да ме чукаш.

— Някак почти ме караш да се разплача.

— Ужасно те е страх от мен. Хайде да се изкъпем заедно и след това да видим в какво настроение сме.

Той се засмива:

— Дотогава предполагам, че ще съм съвсем навит.

Тя остава сериозна, сериозно животинче с дребно личице, което души новата си бърлога.

— Къде е банята?

— Съблечи се тук.

Заповедта я стряска; брадичката й клюмва, а очите й се разширяват от уплаха. Няма причина той да е единственият уплашен човек в къщата. Богата кучка, която нарича дома му безвкусен. Стъпила на килимчето, върху което той и Дженис се любиха за последно, Джил се измъква от дрехите си. Изритва сандалите си и съблича роклята през главата. Не носи сутиен. Циците й се устремяват нагоре, после падат обратно и се втренчват в него, очи без глава. Носи изрязани бикини, черна дантела с шарка, която е твърде ситна, за да я различи. Без да изчаква, за да й се наслади, тя смъква ластика надолу с два палеца, извива тяло и прекрачва бикините. Там, където Дженис има гъвкав триъгълник, плъзващ и по вътрешната страна на бедрата, ако не се е обръснала, Джил има едва доловима сянка, кехлибарен мъх, който потъмнява в центъра и се превръща в изправена изящна грива. Роговидните кости на пелвиса й са като изгладнели скули. Коремът й е като на дете, бездетен. Гърдите й, на определена светлина, като се обръща, почти липсват. Това, че е гола някак издължава врата й; има истинска зрялост там, в спокойната извивка от основата на черепа до кръста, и в краката, които са свързани с ханша с възли от плът, и запазват закръглеността си чак до долу. Глезените й не са толкова стройни, колкото на Дженис. Но хей, тя е гола в тази стая, неговата стая. Едно наистина странно създание, твърде доверчиво. Тя се навежда, за да събере дрехите си. Стъпва леко по килима му, сякаш е нащрек за кабарчета. Застава на една ръка разстояние от него, устата й превзето издута, на долната й устна има люспичка суха кожа.

— А ти?

— Горе.

Той се съблича в стаята си, където винаги го прави; в банята, от другата страна на вътрешната стена, водата започва да вие, да пее, да плиска. Поглежда надолу — няма ерекция. В банята я заварва наведена да проверява температурата на водата от кранчето. Между полукълбата на задника й има туфа косми. Отзад прилича на слаб момчешки гръб, вклинен в обърната картичка на сатенен женски задник. Копнее да я докосне, да докосне сатенената симетричност, и го прави. Опарва пръстите си, сякаш са срещнали неочаквана стъклена преграда. Джил не благоволява да трепне, нито да се обърне от докосването му, пробва водата, колкото си иска. Пенисът му си остава малък, но поне е спрял да се притеснява.

Банята им е кротка, тиха, течна и чиста. И двамата са изпълнени с нежност: той сапунисва и изплаква гърдите й, сякаш абсолютната им чистота го предизвиква да ги направи още по-чисти, тя застава на колене и разтрива гърба му, сякаш в него се е загнездила умората от цяла година работа. Закрива очите му с мократа кърпа; преброява сивите косми (шест) сред тези на гърдите му. Въпреки това, дори когато се изправят, за да се изсушат един друг, и той се извисява над нея като викинг, не може да се отърси от приятното безсилие в усещането, че са се озовали в края на сноп лъчи, насочени към облаците, че ролята им е да обикалят тази къща като две безцветни същества в телевизионен екран, които забавляват празна стая.

Тя поглежда към слабините му.

— Май не те възбуждам особено, а?

— Възбуждаш ме, възбуждаш ме. Твърде много. Все още ми е твърде странно. Дори не ти знам фамилията.

— Пендълтън. — Тя пада на колене върху килимчето в банята и поема пениса му в уста. Той се дръпва като ухапан.

— Чакай.

Джил сърдито поглежда нагоре към него, поглежда отвъд възвишението на отпуснатия му корем, раздразнително, като учудено дете, което не знае нито един от отговорите в последния за деня учебен час, а устата му хлъзгава от забранено лакомство. Той я подвига, както би повдигнал дете, но тялото й е по-дълго от това дете, и мишниците й са дълбоки и драскат; целува я по устата. Тук няма бонбони с пълнеж, устните й се втвърдяват и тя извърта слабото си лице, казвайки в рамото си:

— Никого не възбуждам особено. Нямам цици. Майка ми има страшни цици, може би това ми е проблемът.

— Разкажи ми за проблема ти — казва той и я повежда за ръката към спалнята.

— О, боже, един от онези дефектните. Като те гледам, ти си в по-лоша форма и от мен, дори не можеш да реагираш, когато някой си свали дрехите.

— Първите няколко пъти са трудни, трябва поне малко да възприемеш другия.

Той затъмнява стаята и те лягат върху леглото. Тя се опитва да го прегърне отново, твърди устни и остри колене, които желаят да приключат по-бързо с нещата, но той я обръща по гръб и масажира гърдите й, потупва ги, гали ги с кръгообразни движения.

— Те не са ти проблема — шепне гальовно. — Прекрасни са.

Там, долу, усеща как с лекота се втвърдява, съсирва се: сметана в хладилника. ОТКРИТА Е КЛИНИКА ЗА БЕГЪЛКИ. Бащи дават дежурства в свободните си вечери. Отпускайки се, Джил става жилава; сухожилия и негодувания излизат на повърхността.

— Би трябвало да изчукаш майка ми, наистина я бива с мъжете, смята, че те са началото и краят на всичко. Знам, че хойкаше още преди татко да умре.

— Затова ли избяга?

— Няма да повярваш, ако наистина ти кажа.

— Кажи ми.

— Един тип, с когото излизах, се опита да ме зариби с твърди наркотици.

— Това не е толкова невероятно.

— Да, ама причините му бяха налудничави. Виж, едва ли ти е до подобни глупости. Вече си твърд, защо просто не ми го дадеш?

— Кажи ми причините му.

— Ами, виждаш ли, когато се надрусвах, виждах, как да кажа, Бог. А той никога не успяваше. Виждаше само отрязъци от нещо като стари филми, които не си пасват.

— Какво ти е давал? Трева?

— О, не, тревата е все едно да пиеш кока-кола или нещо такова — ЛСД, когато успееше да намери. Странни хапчета. Обираше колите на лекари, за да им вземе мострите на лекарствата, и след това ги смесваше, за да види какво ще се получи. Имат си имена за тези хапчета. „Лилави сърца“, „Кукли“, не ги знам всичките. След това, след като открадна една спринцовка, започна да си инжектира разни неща, половината пъти дори не знаеше какво е, беше безумно. Така и не му позволих да ми пробие кожата. Мислех си, че всичко, което ми влезе през устата, бих могла да повърна, но от нещо, влязло през вените ми, няма как да се отърва, би могло да ме убие. Той казваше, че това било част от удоволствието. Беше наистина откачен, но имаше някаква, как да кажа, власт над мен. Така че избягах.

— Опитвал ли се е да те проследи? — Луд, който се качва по стълбите. Зелени зъби, отровни игли. Пенисът на Заека се е спаружил, заслушан.

— Не, той не е такъв. Към края май вече всъщност не можеше да ме различи от Адам, единственото, за което мислеше, беше за следващата доза. Наркоманите са такива. Превръщат се в досадници. Мислиш си, че ти говорят или че правите любов, или каквото и да е, и изведнъж осъзнаваш, че се озъртат през рамото ти за следващата доза. Осъзнаваш, че си нищо. Нямаше нужда от мен, за да открие Бог за себе си, ако бе срещнал Бог направо на улицата, щеше да опита да му задигне пари, колкото за две дози.

— Как изглеждаше?

— Ами, около метър и седемдесет, кафява коса до раменете, леко чуплива, когато я срешеше, строен. Дори когато дрогата бе изпила цялата кръв от него, си остана с чудесно тяло. Гърбът му беше наистина прекрасен, с издължени полегати рамене и всичките онези вълнисти малки подутини над ребрата отзад, нали знаеш, ето тук. — Тя го докосва, но вижда другия. — Бил е бегач в гимназията.

— Имах предвид Бог.

— А, Бог. Той се променяше. Всеки път беше различен. Но винаги знаеш, че е Той. Веднъж, спомням си, нещо като вътрешността на огромна лилия, само че увеличена хиляда пъти, нещо като лъскава, блестяща фуния, която се виеше надолу и надолу. Не мога да говоря за това.

Тя се претъркулва и трескаво започва да го целува по устата. Той реагира бавно, сякаш я възбужда; тя се изправя и прикляква, и, като миеща мечка, която пие вода, целува брадичката му, гърдите му, пъпа му, отива още по-надолу и остава там. Устата й, която лекичко го хапе, е толкова неочаквана, че трябва да се бори с желанието си да се разсмее; пръстите й върху космите по бедрото му го гъделичкат като лед, доближен до кожата. Косата й образува палатка върху корема му, той я побутва, но тя упорства, така че защо да не се отпусне: Таванът. Лампата на гаража, която блести нагоре, разкрива едно жълтеникаво петно, от едно наводнение през комина, при което се бе просмукал дъжд. Трябва да изгаси лампата в гаража. Въпреки че може би е добра предпазна мярка срещу крадци. Тези наркомани наоколо крадат всичко. Чуди се как ли се е справил Нелсън. Когато спи, момчето лежи по гръб, с отворена уста, донякъде е стряскащо; кожата му сякаш се изпъва върху костите като в онези снимки от Бухенвалд. Все се изкушава да го събуди, да се убеди, че е добре. Тази вечер изпусна новините в единадесет часа. Броят на убитите във Виетнам, вероятно расови размирици някъде. Странен човек е този Бучанан. Без да има точен план, просто опипваше почвата, в началото искаше да му продаде Бейб, може би така трябва да се живее. В леглото Дженис се разгорещяваше като нещо, което се готви във фурната, но това хлапе си оставаше хладно, ученичка от началното училище, която прилага каквото знае. Това му действа.

— Така е чудесно — казва тя, галейки издължения му пенис, лъскав от слюнката й.

— Ти си чудесна — казва й, — задето не се отчая.

— Харесва ми — казва му — да те карам да ставаш голям и силен.

— За какво ти е да се занимаваш? — пита той. — Аз съм нещастник.

— Искаш ли да влезеш в мен? — пита момичето. Но когато ляга по гръб и разтваря крака, отсъствието на каквато и да било стеснителност у нея отново го натъжава и отблъсква, както и начинът, по който трепва, когато се опитва да влезе; така че той отново спада. Неясното й лице разширява всичките си отвори и тя заявява с извисяваща се интонация: — Ти не ме харесваш.

Докато непохватно търси отговор, тя заспива. Това е отговорът на въпрос, който не му бе хрумвало да зададе: Уморена ли е? Разбира се, че е уморена, точно както беше и гладна. Виновна тъга разширява мускулите на гърдите му и оказва натиск зад очите му. Той става, покрива я с чаршаф. Нощите започват да стават хладни, август прикрива оттеглянето на слънцето. Хладната луна. Ожулените тапети. Грубият каменен под, голата крушка. Отпечатъците от крака се запазват в камъка с милиарди години, ветровете не издухват нито една прашинка. Линолеумът в кухнята студенее под краката му. Той изгася лампата в гаража, намазва фъстъчено масло върху шест бисквити и прави три сандвича. Откакто Дженис си тръгна, той и Нелсън пазаруват каквото си искат и са се запасили със сол и въглехидрати. Яде бисквитите седнал във всекидневната, не във фотьойла със сребристата тапицерия, а в стария кафяв, мъхнат фотьойл, онзи, дето го имат откакто са женени. Дъвчи и гледа втренчено в пустия аквариум на телевизионния екран. Би трябвало да го строши, той е отрова. Някъде бе чел, че причината днешните деца да са толкова луди е, че са отгледани с телевизия, две минути от едно, две минути от друго. Бисквитени трохи полепват по космите на гърдите му. Шест сиви косъма. Трябва да са повече. Какво ли прави Дженис на Ставрос, което не е правила на него? Не че има какво толкова да се прави. Три дупки, две ръце. Дали е щастлива? Надява се да е така. Бедното глупаче, той някак бе смазал потенциала й. Да оставим нещата да цъфтят. Вътрешността на огромна лилия. Чуди се дали Иисус ще чака Мама; мъж по нощница в края на яркия тунел. Надява се да е така. Сеща се, че утре трябва да ходи на работа, след това се сеща, че не трябва, неделя е. Неделята, този кучи ден. Някога Рут се подиграваше и на него, и на църквата. В онези дни му ставаше от нищо. Рут и нейната ферма за пилета, чуди се дали изтърпява. Надява се да е така. Изправя се с усилие от мекия фотьойл. Изтърсва трохите от космите на гърдите си. Някои падат и се задържат по-долу. Чудно защо космите там са измислени толкова къдрави и пружиниращи, биха могли да пълнят дюшеци с тях, ако на хората им хрумне да се бръснат, както монахините. Тялото в леглото му му тежи на сърцето като кюлче сребро. Беше забравил, че е виснала на ръцете му. Лоши кокалчета. Бедното дете, тя се размърдва и отново се опитва да прави любов с него, хрипливо го целува по устата и отново заспива по средата. Ден труд за ден квартира. Пуританска етика. Той мастурбира, представяйки си Пеги Фознахт. Какво ли ще си помисли Нелсън?

Джил спи до късно. В десет без петнайсет Заека плакне купичката си от закуската и чашата от кафето, а Нелсън се появява откъм задната врата на кухнята, с лице, почервеняло от натискането на педалите.

— Хей, татко!

— Шшш.

— Защо?

— От виковете ти ме заболява главата.

— Напи ли се снощи?

— Що за приказки са това? Никога не се напивам.

— Госпожа Фознахт се разплака, след като си тръгна.

— Сигурно защото ти и Били сте такива зверчета.

— Каза, че си щял да се срещаш с някого в Брюър.

Не би трябвало да разправя на децата такива неща. Тези разведени жени превръщат синовете си в умалени съпрузи: плачат, серат и сменят тампони току пред тях.

— С един приятел, с когото работя в печатницата. Слушахме някаква цветнокожа жена да свири на пиано, и после се прибрах вкъщи.

— Ние стояхме до след дванайсет часа и гледахме адски готин филм за някакви типове, които спират на едно място с лодки, които се отварят отпред, някакво място като Норвегия…

— Нормандия.

— Точно така. Бил ли си там?

— Не, бил съм на твоята възраст, когато това се е случило.

— Виждаше се как куршумите от картечницата карат водата да се изправя като гребен, велико беше.

— Хей, я пробвай да говориш по-тихо.

— Защо, татко? Мама ли се е върнала? Върнала ли се е?

— Не. Закусвал ли си?

— Да, тя ни даде бекон и пържени филийки. Научих се как се правят, лесно е, просто счупваш няколко яйца и взимаш хляб и го пържиш, някой път ще ти направя.

— Благодаря. И моята майка ми правеше навремето.

— Мразя как готви. Всичко е толкова мазно. Ти не си ли мразел как готви, татко?

— Харесваше ми. Беше единственият начин на готвене, който познавах.

— Били Фознахт казва, че тя умира, така ли е?

— Болна е. Но болестта се развива много бавно. Ти си виждал как е. Може да се оправи. Непрекъснато измислят нови лекарства срещу това.

— Надявам се наистина да умре, татко.

— Не е вярно. Не говори така.

— Госпожа Фознахт каза на Били, че трябва да казваш всичко, което чувстваш.

— Сигурен съм, че му говори куп глупости.

— Защо да са глупости? Мисля, че е приятна, щом й свикнеш с очите. Не я ли харесваш, татко? Тя мисли, че не я харесваш.

— Пеги е окей. Какви са ти плановете? Кога за последен път си ходил на неделно училище?

Момчето заобикаля, за да застане в полезрението на баща си.

— Имам си причина да бързам толкова за вкъщи. Господин Фознахт ще води Били на риба с лодката на един негов познат и Били помоли и аз да отида с тях, и аз казах, че трябва да те питам. Става ли, татко? Така или иначе трябваше да си дойда вкъщи, за да си взема бански и чисти панталони, целия се омазах от онзи шибан мотор.

Навсякъде около себе си Заека чува как езикът се разпада. Той казва безсилно:

— Не знаех, че в реката има риба.

— Оли каза, че са я почистили. Поне над Брюър. Той казва, че я зарибяват с пъстърва горе, около остров Айферт.

Оли, значи?

— Това е на часове оттук. Никога не си ходил за риба. Спомни си колко ти беше скучно на мача, на който те водихме.

— Онова беше скучна игра, тате. Играеха я други хора. А това е нещо, което правиш самия ти. А, тате? Може ли? Трябва да си взема банския и казах, че ще се върна с колелото до десет и половина.

Хлапето е в подножието на стълбите. Спри го.

Заека се провиква.

— Какво ще правя аз целия ден, ако ти заминеш?

— Можеш да идеш да видиш Маминка. И без това предпочита да вижда само теб. — Момчето приема, че си е осигурило разрешението и задумква нагоре по стълбите. Писъкът му от площадката смразява стомаха на баща му. Заека се придвижва към подножието на стълбите, за да поеме Нелсън в ръцете си. Но момчето, невредимо, стои вцепенено и изпълнено с ужас на предпоследното стъпало.

— Татко, нещо помръдна в леглото ти.

— В моето легло?

— Надникнах вътре и го видях!

Заека изказва предположение:

— Може би вентилаторът повдига чаршафите.

— Татко! — Бледността на детето започва да намалява при зараждащото се съмнение, че има нещо непълно в ужаса на ситуацията. — Има дълга коса и видях една ръка. Няма ли да повикаш полицията?

— Не, нека оставим бедната стара полиция да почива, неделя е. Всичко е наред, Нелсън, знам кой е.

— Знаеш ли?

Очите на момчето се свеждат отбранително, докато мозъкът му прехвърля информацията, с която разполага относно дългокоси създания в леглото. Той се опитва да свърже тази плетеница от полуфакти с надвисналата фигура на баща си, огромна гатанка по долна риза пред него. Заека казва:

— Едно момиче, което е избягало от къщи, и аз някак се забърках с нея снощи.

— Тук ли ще живее?

— Не и ако не искаш — провиква се спокойно гласът на Джил откъм стълбите. Тя се появява увита в чаршаф, сънят й е придал повече плътност, сега очите й са като свежа мокра трева. Тя казва на момчето: — Аз съм Джил. Ти си Нелсън. Баща ти ми разказа всичко за теб.

Тя се приближава към него, загърната в чаршафа като малък римски сенатор. Косата й е подпъхната под него отзад, челото й лъщи. Нелсън не отстъпва назад. Заека е смаян, когато забелязва, че са почти на един ръст.

— Здрасти — казва момчето. — Наистина ли ти е разказвал?

— О, да — продължава Джил, демонстрирайки класата си, несъмнено превръщайки се в собствената си майка, жена, която излива любезни слова в непозната къща, хвали вазите, завесите. — Ти изключително много ангажираш вниманието му. Имаш голям късмет, че имаш такъв грижовен баща.

Хлапето поглежда към него с полуотворена уста. Сутринта на Коледа. Той не знае какво има в кутията, но му се иска да го хареса, още преди да свали опаковката.

Придърпвайки чаршафа по-плътно около себе си, Джил ги увлича към кухнята, теглейки Нелсън след себе си с нишката на гласа си.

— Имаш късмет, че ще се повозиш на лодка. Обожавам лодки. Вкъщи имахме двадесет и два футов12 платноход.

— Какво е платноход?

— Платноходка с една мачта.

— Другите повече ли имат?

— Разбира се. Шхуните и рибарските лодки. При шхуната голямата мачта е отзад, а при рибарската лодка с отпред. Навремето имахме рибарска лодка, но изискваше твърде много работа, всъщност си трябваше още един мъж.

— Плавала ли си?

— По цяло лято, до октомври. Не само това. През лятото всички трябваше да я стържем, да запушваме дупките с кълчища и да я боядисваме. Това ми беше почти най-любимото и всички се хващахме заедно на работа, родителите ми и аз, и братята ми.

— Колко братя имаше?

— Трима. Средният беше горе-долу на твоята възраст. Тринадесет?

Той кимва.

— Почти.

— Той ми беше любимият. Той ми е любимият.

Отвън някаква птичка дрезгаво загълчава с внезапна възбуда. Котка? Хладилникът мърка. Нелсън внезапно заявява:

— Аз имах сестра. Но тя умря.

— Как се казваше?

Налага се баща му да отговори вместо него:

— Ребека.

Въпреки това Джил не поглежда към него, а се съсредоточава върху момчето.

— Може ли да закуся, Нелсън?

— Разбира се.

— Не бих искала да ти изям последната порция от любимата зърнена закуска или нещо такова.

— Няма. Ще ти покажа къде ги държим. Не яж от оризовите „Криспис“, те са на хиляда години и имат вкус на брашно. Стафидените трици и азбучните парченца стават, купихме ги тази седмица от „Акме“.

— Кой пазарува, ти или баща ти?

— О, заедно. Понякога го пресрещам на „Пайн стрийт“ след работа.

— Кога се виждаш с майка ти?

— Често. Понякога през уикенда оставам в апартамента на Чарли Ставрос. Той има истински пистолет върху бюрото. Всичко е наред, де, има разрешително. Този уикенд не мога да им ида на гости, защото заминаха за Брега.

— Къде е Брега?

Удоволствието, че е толкова тъпа, предизвиква чупка в ъгълчетата на Нелсъновата уста.

— В Ню Джърси. Всички го наричат просто Брега. Преди понякога ходехме до Уайлдуд, но татко много се дразнеше от пътното движение.

— Ето това е нещо, което ми липсва — казва Джил — миризмата на морето. Там, където отраснах, градът се намираше на полуостров, от трите страни море.

— Хей, искаш ли да ти направя пържени филийки? Току-що се научих.

Нещо, вероятно ревност, кара Заека да изгуби търпение от тази сцена: синът му, въпреки дребния си ръст, костелив, доминиращ и бдителен, Джил в нейния чаршаф като някоя от онези фигури от комиксите „Справедливостта“ или „Свободата“ или „Скръбния Мир“. Той излиза навън, за да донесе неделния брой на „Триумф“, сяда на припек на стъпалата на верандата да прочете комиксите, докато буболечките не стават твърде нахални, и после се връща във всекидневната, и чете напосоки за египтяните, филаделфийците, семейство Онасис. От кухнята се носи цвъртене и кикотене, и шушукане. Чете раздела за градинарство (Не презирайте скромния златник, лапад и вратига, които растат в безгрижно изобилие в полетата и край шосетата в тези августовски дни; внимателно изсушени и подредени, те могат да се превърнат в привлекателни букети, които ще освежат задаващите се зимни месеци), когато детето влиза с ивица мляко върху горната устна и ококорени очи, и настойчиво, с някаква нова живост, пита:

— Хей, татко, може ли и тя да дойде на лодката? Обадих се на Били и той каза, че баща му няма да има нищо против, само трябва да побързаме. Можеш и ти да дойдеш.

— Може пък аз да имам нещо против.

— Татко! Недей! — и Хари разбира, че изопнатото изражение върху лицето на сина му означава: Тя може да чуе. Тя е сама. Трябва да сме мили с нея, трябва да сме добри с бедните, слабите, черните. Любовта ще възтържествува.

В понеделник Заека набира първата страница на „Ват“. ШЕЙСЕТ И СЕДЕМ ГОДИШНА ВДОВИЦА, ИЗНАСИЛЕНА И ОБРАНА. Задържани са трима чернокожи младежи.

Сред шума от тракането Хари усеща потупване по рамото и се оглежда. Паяшек, с притеснено изражение.

— Енгстръм, на телефона.

— Кой по дяволите? — Чувства се длъжен да го каже като извинение, че го търсят на работното място, в работно време, плащано от „Верити“.

— Жена — казва Паяшек, без да е умиротворен.

Коя ли? Джил (снощи косата й, все още влажна от излета с лодка, гъделичкаше корема му, докато най-накрая успя да го накара да свърши) е в беда. Отвлекли са я — полицията, черните. Или пък Пеги Фознахт се обажда, за да го покани още веднъж на вечеря. Или състоянието на майка му се е влошило и с последните удари на сърцето си е набрала този номер. Не се изненадва, че е решила да говори с него, а не с баща му, никога не се е съмнявал, че обича него най-много. Телефонът е върху бюрото в малкия кабинет на Паяшек, три стени от матово стъкло, заедно с каталозите за части (тези стари мергенталери13 постоянно се развалят) и един печатарски валяк.

— Ало?

— Здравей, миличък, познай кой е.

— Дженис. Как беше на Брега?

— Претъпкано и задушно. Как беше тук?

— Доста добре.

— Така и чувам. Чувам, че си се возил на лодка.

— Да, идеята беше на хлапето, издейства ми покана от Оли. Ходихме нагоре по реката чак до остров Айферт. Не уловихме кой знае какво, властите са пуснали малко пъстърва, но предполагам, че реката все още е твърде замърсена с въглищен прах. Носът ми така е изгорял, че не мога да го пипна.

— Чувам, че имало много хора на лодката.

— Около девет. Оли се мотае с някаква компания музиканти. Направихме си пикник горе на старото сборно място на лагера, близо до каменоломната на Стоуги, нали се сещаш, където онази вещица живя толкова години. Приятелите на Оли наизвадиха китари и свириха. Приятно беше.

— Чух, че ти също си довел гост.

— От кого го чу това?

— Пеги ми каза. Били й казал. Бил страшно развълнуван, казал, че Нелсън си довел гадже.

— По-вълнуващо от мотор, а?

— Хари, не го намирам за забавно. Откъде го намери това момиче?

— Ами тя е стриптийзьорка тук във фабриката. За през обедната почивка. Синдикатът го изисква.

— От къде е, Хари?

Уморената й пренебрежителна настойчивост го радва. Самоувереността й е нараснала като на дете, тръгнало на училище. Той признава:

— Ами всъщност я забърсах в един бар.

— Аха. Ето това се казва откровеност. Колко време ще остане?

— Не съм я питал. Тези деца не си правят планове, както ние навремето, не се страхуват толкова, че ще умрат от глад. Хей, трябва да се връщам при машината. Между другото, на Паяшек не му се нрави да ни се обаждат тук.

— Нямам намерение да ми става навик. Обадих ти се в работата, защото не исках Нелсън да чуе разговора. Хари, сега, слушаш ли ме?

— Естествено, кого другиго?

— Искам това момиче да се разкара от дома ми. Не искам Нелсън да бъде излаган на подобни неща.

— На какви неща? Имаш предвид на такива като теб и Ставрос ли?

— Чарли е зрял човек. Той има много племеннички и племенници, така че знае как да се държи с Нелсън. Това момиче ми звучи като някакво малко зверче, което си е загубило ума от наркотици.

— Така ли я е описал Били?

— След като говорила с Били, Пеги се обадила на Оли да й я опише.

— И това ли е неговото описание? Божичко. По време на разходката чудесно се разбираха. Изглежда по-добре от онези две стари свраки, които Оли беше взел, казвам ти.

— Хари, отвратителен си. Намирам това за твърде отрицателно развитие на нещата. Предполагам, че нямам право да коментирам как удовлетворяваш сексуалните си потребности, но няма да приема синът ми да бъде покваряван.

— Съвсем не го покварява, хванала го е да помага с миенето на чиниите, което е повече от всичко, което ние сме успявали да постигнем. Тя му е като сестра.

— А на теб каква ти е, Хари? — И когато той се забавя с отговора, тя повтаря с подигравателен глас, неприятен като на майка й. — Хари, на теб каква ти е тя? Малка женичка?

Той се замисля и казва:

— Върни се вкъщи и съм сигурен, че тя ще си тръгне.

Сега Дженис се замисля. Най-накрая заявява:

— Ако се върна, то ще е, за да отведа Нелсън.

— Опитай само — казва той и затваря.

Сяда за минутка на стола на Паяшек, за да изчака телефонът да звънне. Той зазвънява. Хари вдига:

— Да?

Дженис казва, почти разплакана:

— Хари, не ми е приятно да ти го казвам, но ако се беше държал както трябва, никога нямаше да те напусна. Ти ме предизвика. Не знаех какво изпускам, но сега, когато го имам, вече зная. Отказвам да приема цялата вина, наистина отказвам.

— Окей. Няма да разпределяме вината. Нека поддържаме връзка.

— Искам онова момиче да стои далече от сина ми.

— Чудесно се разбират, спокойно.

— Ще те съдя. Ще заведа дело.

— Хубаво. След всички номера дето ги въртиш, поне ще разсмееш съдията.

— Това по закон е моята къща. Поне половината от нея.

— Кажи ми коя е моята половина и ще се опитам да държа Джил в нея.

Дженис затваря. Може би това, че бе използвал името на Джил, я бе обидило. Този път не чака ново позвъняване и напуска кутийката от матово стъкло. Треперенето на ръцете му, които усеща уплашени и подути, се смесва с тракането на машините; потта от тялото му се смесва с миризмата на масло и мастило. Той се настанява отново пред своя мергенталер и обърква три реда, преди да изкара обаждането й от главата си. Предполага, че Ставрос може да й осигури консултация с адвокат. Но, вместо да чувства Ставрос като един от вражеския лагер, той разчита на него да държи под контрол тази луда жена, неговата съпруга. Чрез нейното тяло, те са станали братя.

През следващите нощи Джил успява да напасне тялото на Заека към своето. Той не може да превъзмогне страха, който изпитва, когато използва тялото й като на жена — путката й щипе, тя е част от страха му; никога не влиза в нея, без да се сети за онези бръсначи — но тя, от онази нощ на влажни коси след разходката с лодка, усъвършенства начините, с пръсти и уста, чрез които го кара да свършва. Тогава малки пресечени локвички от спермата му се появяват върху кожата й, и въпреки че лесно се изтриват, във въображението му те оставят белези, като от изгорено с киселина върху раменете й, гърлото й, кръста й; представя си как в крайна сметка цялото й стройно, бяло, гъвкаво тяло ще бъде покрито с тези невидими изгаряния, като на изгорено с напалм дете от снимките във вестниците. А когато той, от своя страна, се опитва с ръце или уста да върне услугата, тя учтиво го разубеждава, избутва го, уверява го, че вече е свършила, докато го е обслужвала, или само поисква безмълвното притискане на бедрото му между нейните две, и едва след няколко минути, през които той не успява да долови никакъв спазъм на облекчение, му благодари. Августовските нощи са лепкави и задушни, когато лежат по гръб таванът от натежал въздух сякаш е на две педи от лицата им. Някаква кола преминава, тракайки шумно по мекия асфалт и ронлив чакъл. На около миля, от другата страна на реката, вие полицейска сирена, нов звук, по-френетичен от някогашния надигащ се и замиращ вой. Нелсън запалва лампа, пикае, пуска водата, щраква лампата съвсем близо до ушите им. Дали е слушал? Възможно ли е дори да е гледал? Дъхът на Джил стърже в гърлото й. Заспала е.

Когато се връща от работа, я заварва да седи и чете, да седи и шие, да седи и играе „Монополи“ с Нелсън. Книгите й са страховити: йога, психиатрия, дзен, свалени от рафтовете в „Акме“. Освен на пазар, тя неохотно пристъпва навън, дори вечер. Не толкова, защото полицията на няколко щата я търси — те търсят също така и хиляди други като нея, колкото, защото светлината на обикновения ден и гледките, и улиците, които са представлявали храната в живота на Заека, сякаш я отвращават. Рядко гледат телевизия, тъй като тя излиза от стаята, щом включат телевизора, въпреки че когато тя е в кухнята, той понякога си открадва по някоя доза вечерни новини. Вместо това вечер тя и Нелсън разговарят за Бог, красотата, смисъла.

— Всичко, което правят хората — казва тя — това, което са изпитвали, докато са го правели, си остава там. Ако е било направено, за да носи пари, ще мирише на пари. Ето защо тези къщи са толкова грозни, всички измами, които са направени, за да печелят, все още са в тях. Ето защо катедралите са толкова красиви; благородници и дами в кадифе и хермелин са влачили камъните по рампите. Представи си един художник. Той стои пред платното с боя върху четката си. Това, което чувства, когато нанася цвета — независимо дали е уморен или отегчен, или щастлив, или горд — ще остане там. Същия цвят, но ние ще усещаме. Като отпечатъците от пръсти. Като почерка. Човекът е средство за превръщане на вещите в дух и превръщането на духа във вещи.

— Какъв е смисълът? — пита Нелсън.

— Смисълът е екстаз — казва тя. — Енергия. Всичко, което е добро, е в екстаз. Светът е това, което Бог е създал, и той не смърди на пари, никога не е уморен, не е твърде много или твърде малко, винаги е точно колкото трябва. Секунда след земетресение, камъните се успокояват. Навсякъде има игра, дори при буря или лавина. Когато излизах с лодката на бащи ми, гледах нагоре към звездите и сякаш между тях имаше невидими струни, настроени абсолютно правилно, и свиреха хиляди ноти, които почти долавях.

— Защо не можем да ги чуем? — пита Нелсън.

— Защото собственото ни его ни прави глухи. Всеки път, когато мислим за себе си, все едно слагаме прашинка в окото си.

— Има такова нещо в Библията.

— Това е имал предвид Той. Без егото ни Вселената би била съвършено чиста, всички животни и скали, и паяци, и лунните камъни, и звездите, и песъчинките безусловно ще следват предназначението си, абсолютно несъзнателно. Единственото съзнание ще е това на Бог. Представи си го, Нелсън, ето така: материята е огледалото на духа. Но то е триизмерно като огромна стая, салон. А вътре в него са онези други малки огледала, наклонени натук-натам, които отразяват светлината погрешно. Защото за голямото лице, когато поглежда навътре, тези малки огледала са просто тъмни петна, в които Той не може да види себе си.

Заека е като омагьосан, като я слуша да говори така. Гласът й, обикновено лаконичен и сух, лее изреченията като на запаметена рецитация, с нисък тон, подземен шепот. Тя и Нелсън седят на пода с дъската от „Монополи“ между тях, къщи и хотели и пари, играта продължава вече дни наред. Никой не издава, че знае, че той е влязъл в стаята и се е надвесил над тях. Заека пита:

— Защо Той просто не разкара петната в такъв случай? Доколкото разбирам, петната сме ние.

Джил вдига поглед, лицето й в този момент е празно като огледало. Спомняйки си предната нощ, той очаква да изглежда обгорена около устата; беше като да пълниш хлъзгава кана с тясно гърло през неконтролируемо кранче. Тя отговаря:

— Не съм сигурна дали Той все още ни е забелязал. Космосът е толкова голям, а нашата част от него — толкова малка. Толкова малка и толкова нова.

— Може би ние сами ще се изличим — казва услужливо Заека. Той иска да услужи, да не се предава. Никога не е късно да се образова. С Дженис и стария Спрингър никога не би могъл да води подобен разговор.

— Има и такова смъртно желание — съгласява се Джил.

Нелсън говори само на нея.

— Вярваш ли в живота на други планети? Аз не.

— Защо Нелсън? Колко стиснато от твоя страна. Защо не?

— Не знам, струва ми се глупаво…

— Кажи.

— Мислех си, ако имаше живот на други планети, те щяха да убият нашите на Луната, още когато излязоха от космическия кораб. Но не го направиха, значи няма.

— Не бъди глупав — казва Заека. — Луната си е тук в нашия квартал. Говорим за живот в системи, които са на милиони светлинни години разстояние.

— Не, аз мисля, че Луната беше един добър тест — казва Джил. — След като на никой не му се занимаваше да я защитава, това доказва с колко малко се задоволява Бог. Безброй мили сив прах.

Нелсън казва:

— Едно момче от училище, дето познавам, казва, че има хора на Луната, но са по-малки от атоми, така че дори да стрият скалите на прах, пак няма да ги намерят. Той казва, че си имат цели градове и всичко останало. Ние ги вдишваме през ноздрите и те ни карат да мислим, че виждаме летящи чинии. Така разправя едно момче.

— Аз самият — казва Заека, продължавайки да се намесва, като се позовава на една стара тематична статия във „Ват“, която е набирал — имам някакви надежди за вътрешността на Юпитер: Тя е от газ, нали знаете, повърхността, която ние виждаме. Две-три хиляди мили надолу под кората може би има смес от химикали, които биха могли да поддържат някаква форма на живот, нещо като риби.

— Това ти желание е предизвикано от пуританския ти страх да не се прахосва нищо — казва му Джил. — Смяташ, че другите планети трябва да се използват за нещо, трябва да се култивират. Защо? Може би планетите са били сложени там само за да научат хората да броят до седем.

— Защо просто не ни дадат по седем пръста на всеки крак?

— Едно дете в училище — намесва се Нелсън — се е родило с още един пръст. Лекарят го отрязал, но все още си личи къде е бил.

— Освен това — казва Джил — астрономията. Без планетите нощното небе нямаше да се променя и никога нямаше да ни хрумне за третото измерение.

— Колко грижливо от страна на Бог — казва Заека — ако сме само петънца в Неговото огледало.

Джил нехайно пренебрегва аргумента му.

— Той върши всичко — казва тя — мимоходом. А не защото трябва да го свърши.

Тя е в състояние да нехае. След като веднъж й бе казал, че трябва повече да излиза навън, беше излязла и се бе пекла само по долнище на банския върху едно одеяло до барбекюто, пред дванайсетина други къщи. Когато един съсед се бе отбил да се оплаче, Джил се бе оправдала:

— Циците ми са толкова малки, че реших, че ще ме помислят за момче.

А пък когато Хари започна да й дава по трийсет долара седмично, за да пазарува, тя отиде и откупи поршето си от полицията. С таксите за паркинг първоначалната глоба беше станала четири пъти по-голяма. За свой адрес бе дала „Виста Кресънт“ и бе казала, че ще прекара лятото при чичо си.

— Голяма досада е — каза на Заека — но Нелсън трябва да има кола около себе си, на неговата възраст е твърде унизително да нямаш. Всеки в Америка има кола, освен теб.

И така, поршето дойде да живее до техния бордюр. Белотата му е напрашена, предната решетка от страната на шофьора е ожулена, а една от пантите на падащия покрив е счупена. Нелсън го обича толкова много, че почти се разплаква, когато го открива там всяка сутрин. Той го мие, чете упътването и върти гумите. През онази ясна седмица, преди да започне училището, Джил го извежда на разходки извън града, в полетата и в планините на област Брюър; учи го да шофира.

Понякога се връщат цял час, след като Заека се е прибрал от работа.

— Тате, беше страхотно. Карахме много нагоре в една планина, която е убежище на соколи, и Джил ми позволи да поема волана по завоите надолу, по целия път до магистралата. Чувал ли си някога за сваляне на предавките?

— Правя го постоянно.

— Това е, когато сваляш на по-ниска предавка, вместо да натиснеш спирачка. Усещането е страшно. Поршето на Джил има пет скорости и наистина можеш да летиш по завоите, защото центърът на тежестта е толкова ниско.

Заекът пита Джил:

— Сигурна ли си, че успяваш да контролираш нещата? Хлапето може да убие някого. Не искам да ме съдят.

— Той е много умел. И отговорен. Сигурно на теб се е метнал. Преди оставах на шофьорското място и му давах само да върти волана, но това е по-опасно, отколкото да го оставя изцяло да управлява. Планината беше напълно пуста, всъщност.

— С изключение на соколите, тате. Седят си по боровете и чакат хората да изнесат цели трупове на крави и други неща. Наистина е гадно.

— Е — казва Заека — и соколите трябва да живеят.

— И аз това все му обяснявам — казва Джил. — Бог е и в тигъра, и в агнето.

— Да-а. Бог наистина си пада по това да яде сам себе си.

— Знаеш ли какво си ти? — пита Джил. Очите й зелени като ливада, косата — фино изтъкана бъркотия с цвят на кедър, който се разтваря в светлината от прозореца; в главата й трепти уловена идея. — Ти си циник.

— Просто съм човек на средна възраст. Ако някой дойде при мен и ми каже: „Аз съм Бог“, ще му отговоря: „Покажи ми значката си“.

Джил се приближава към него с танцувална стъпка, пламнала от някаква веселост и палавост, която денят е оставил в нея, и го прегръща с прегръдка, която също танцува, пеперудена прегръдка.

— Мисля, че си прекрасен. И двамата с Нелсън мислим така. Често говорим за това.

— Така ли? Това ли е единственото нещо, което ви хрумва да правите, да говорите за мен? — опитва се да е забавен, да задържи настроението й, но изражението й замира, колебае се за секунда, а това на Нелсън му издава, че се е натъкнал на нещо. Какво ли правят? В онази малка кола. Е, не им трябва много пространство, много контакт: млади тела. Набождащите мустаци на детето, черните му косми, нейната кедрова грива. Тела, които все още не са омекнали като неговото. На тази чувствителна възраст и най-малкото докосване стига. Тяхната стеснителност е като между брат и сестра, когато докоснат ръце под проблясъка на мокра чаша над мивката. Щом бе предложила да чука него, космат, стар и дебел, още на първата нощ, какво ли не би направила, за да доведе момчето до края; все някой трябва да го направи. Защо не? Основният въпрос, който виси в тези бурни времена. Защо не?

Въпреки че не задълбава в това чувство на вина, което е изкопчил от нея чрез силата на изненадата, същата нощ той все пак я принуждава да го поеме пряко, вкарва го в нея, въпреки че тя предлага устата си, и путката й е толкова тясна, че пари. Тя се уплашва, когато той не загубва ерекция; кара я да седне върху него и придърпва надолу сатенените й бедра, мършавите кости на пелвиса, и от болезненото учудване тя рязко поема и издиша въздух, който излиза с радостни възклицания:

— Стигаш до утробата ми.

Той се опитва да си я представи. Розово-черно дъно някъде в нея, никога не знае къде попада, между бъбреци, черва, черен дроб. Неговата дете булка, с коса с цвят на плът и мъгляви вътрешности, се носи върху него, пари го, засмуква го нагоре като облак, пада, прощава му. Любовта му към нея го покрива с неприязън и объркване, така че той бързо заспива; само първите му сънища са разтърсени от ставането й от леглото, за да се измие, да нагледа Нелсън, да говори с Бог, да вземе хапче или каквото там чувства потребност да направи, за да излекува раната, там, където я бе наранил изгорелият му пенис. Колко тъжно, колко странно. Създаваме си спътници от въздух и ги нараняваме, за да може те да въстанат срещу нас, завършвайки творението.

Бащата на Хари се промъква до него по време на обедната почивка.

— Как са нещата, Хари?

— Не е зле.

— Дяволски мразя да те тормозя така. Ти си голям мъж със собствени проблеми, знам това, но ще ти бъда дяволски благодарен, ако дойдеш вкъщи някоя вечер и поговориш с майка си. Тя слуша всякакви злобни клюки за теб и Дженис в момента, и ако можеш да й обясниш, това наистина ще й помогне да се успокои. Ние не сме моралисти, Хари, знаеш това; майка ти и аз се опитвахме да живеем по собствени правила и да отгледаме двете деца, с които Бог бе достатъчно добър да ни дари, но знам дяволски добре, че светът е различен днес, така че не сме моралисти, аз и Мери.

— Как е здравето й като цяло?

— Ами, това е другият проблем, Хари. Те решиха да я лекуват с едно ново чудотворно лекарство, измислили са му някакво име, дето все не мога да го запомня. Л-допа, точно така, л-допа, доколкото разбирам все още е в експериментален стадий, но няма съмнение, че върши чудеса. Проблемът е, че има странични ефекти, с които те не са много наясно, депресия, както е при майка ти, гадене и липса на апетит; и кошмари, Хари, кошмари, които я будят, и тя буди мен, за да чуя как бие сърцето й, бие като тъпан. Никога по-рано не съм чувал такова нещо, Хари, сърцето на друг човек, толкова ясно в стаята, като стъпки. Ето така й действат тези л-допа сънища. Но няма съмнение, говори по-ясно и ръцете й не треперят чак толкова. Трудно е да знае човек какво е правилно, Хари. Понякога си мислиш, да оставим Природата да върши своето, но после започваш да се чудиш, какво е Природа и какво не е? Друг един страничен ефект — той се приближава по-близо, оглежда се, след това поглежда надолу, където кафето му се разплисква от хартиената чашка и изгаря пръстите му — не би трябвало да го споменавам, ама ме шашка, майка ти казва, че това ново нещо, дето го пие, както там се казваше, я кара да се чувства, как да кажа — той отново се оглежда, след това се доверява на сина си — любвеобилна. Представяш ли си я, тъкмо навършила шейсет и пет, лежи си в леглото половината ден и получава тези желания толкова силно, че едвам издържала, казва, че не иска да гледа телевизия, защото от рекламите става по-зле. Казва, че сама си се смее. Е, сега, не е ли дяволски странна тая работа? Добра, скромна жена като нея. Съжалявам, че ти прогорих ушите с приказки, но явно твърде много го преживявам сам, а Мим, като е на другия край на страната… Бог знае, че не е като да си нямаш и ти проблеми.

— Нямам никакви проблеми — казва му Заека. — Точно сега просто съм затаил дъх до момента, в който хлапето ще се върне на училище. Психически доста се е стабилизирал, бих казал. Да знаеш, че една от причините да не идвам до Маунт Джъдж толкова често, колкото би трябвало, е, че Мама беше доста груба с Нелсън, когато беше малък, и хлапето все още се бои от нея. От друга страна, не ми се ще да го оставям сам в къщата, с всичките тия обири и нападения из цялата страна, появяват се в крайните квартали и крадат всичко, което успеят да докопат. Тъкмо набирах един текст за някаква жена в община „Пърли“, откраднали й прахосмукачката и стотина метра градински маркуч, докато била в тоалетната на горния етаж.

— Това са тези проклети черни, ето какво — Ърл Енгстръм снижава гласа си толкова, че става дрезгав, въпреки че Буч и Фарнсуърт винаги прекарват почивката за кафе вън на алеята, с Буни и останалите пиячи. — Винаги съм ги наричал черни и те самите се наричат черни сега, и мен това ме устройва. Не могат да вършат работата на бял човек, освен само част от тях. Да вземем даже Буч, така и не стигна до шеф на отдела за връзване на коли, макар че е бил тук най-отдавна. Затова им се налага да обират и убиват, особено онези, дето не могат да бъдат сводници или професионални боксьори. Не могат да постигнат нещо в живота и никога не са могли. Тази страна трябваше да приеме съвета на който там беше, Джордж Вашингтон, ако си спомням правилно, един от бащите основатели, и да ги бяхме откарали обратно в Африка, когато имахме тази възможност. Сега Африка не ще да ги вземе. Пиенето и кадилаците, и белите путки, да ме прощаваш, че говоря така, са ги развалили. Те са изметът на света, Хари. Американските негри са утайката на дъното. Крадат и след това имат наглостта да твърдят, че страната им го дължи.

— Добре, добре — на Заека не му харесва да вижда баща си разпален на каквато и да било тема. Той преминава към най-отрезвяващата тема между тях: — Споменава ли ме често? Мама?

Възрастният човек облизва мехурче слюнка от устните си, въздиша, отпуска рамене доверително, поглеждайки надолу към изстиналото, хванало пенеста ципа кафе в ръцете си.

— Непрекъснато, Хари, всяка минута от всеки ден. Разправят й разни неща за теб и тя беснее срещу Спрингърови, о, как нарежда срещу това семейство, особено срещу жените в него. Явно госпожата разправя, че си се хванал с някаква хипи тийнейджърка, че всъщност това е прогонило Дженис от къщата.

— Не, Дженис първа си тръгна. Непрекъснато я каня да се върне.

— Е, каквито и да са подробностите по случая, знам, че се опитваш да направиш правилното. Аз не съм моралист, Хари, знам, че вие младите днес си имате повече напрежение и психически натиск, отколкото може да понесе човек на моята възраст. Ако аз трябваше да се притеснявам за атомната бомба и за тези богаташки революционерчета, без съмнение щях просто да си опра една пушка в главата и да оставя светът да се върти без мен.

— Ще се опитам да дойда. Трябва да поговоря с нея — казва Заека.

Той поглежда над рамото на баща си към жълтото лице на часовника на стената, чиято стрелка отскача до една минута преди 11:10, краят на почивката. Той знае, че в целия този въртящ се свят, майка му е единственият човек, който го познава. Спомня си как в нощта, в която докоснахме Луната, вълнението я спаси от смъртта, но не иска да се разкрие пред нея, преди да разбере достатъчно ясно какво се случва с него, така че да го предпази. С нея се случва нещо, смърт и л-допа, и с него също се случва нещо, Джил. Момичето живее с тях вече три седмици и се учи да поддържа къщата, и да му отправя мрачни мълчаливи погледи, които сякаш казват „Знам те аз теб“, когато се опитва да спори за комунизъм или за днешните деца, или за някоя от другите болезнени теми, в които усеща, че започва разваленото, че лудостта на черните се промъква. Краткият мрачен зелен поглед, който се бе появил през нощта, когато я бе наранил отвътре и се бе докоснал до утробата й.

Баща му явно го разбира по-добре, отколкото предполага, защото възрастният човек се приближава още повече и казва:

— Едно нещо, дето си мислех да ти кажа, Хари, прости ми, че само скачам от тема на тема, ама се надявам да взимаш всички предпазни мерки, вкараш ли някое от тези малолетни в беда законът има много песимистичен поглед. Освен това, разправят, че са мръсни като порове и разнасят навсякъде трипер.

Колкото и да е абсурдно, когато часовникът отброява последната минута и звънецът за края на почивката дрезгаво прозвучава, възрастният мъж започва да пляска14 с ръце.

В чистата си, свежа риза, която е облякъл след работа, той отваря входната врата на ябълково зелената къща и чува отвътре музика от китара. Някой бавно удря акордите и два високи, слаби гласа се извиват в някаква мелодия. Чувства се притеглен към втория етаж. В стаята на Нелсън двамата седят на леглото, Джил в горната му част, до възглавниците, в някаква йогистка поза, която разкрива дъното на черните й дантелени бикини. През бедрата й е легнала китара. Заека никога не е вижда тази китара; изглежда нова. Бледото дърво блести като женско тяло, намазано с масло след баня. Нелсън седи до Джил по боксерки и тениска, проточил врат, за да чете от листа с ноти върху покривката до глезените й. Краката на момчето, полюшващи се към пода, внезапно изглеждат жилави, дълги, започнали са да потъмняват с тъмното окосмяване на Джил, и Заека забелязва, че старите плакати на Брук Робинсън15, Орландо Сепида16 и Стийв Маккуин17 върху мотор, са свалени от стените на момчето. Боята се е излющила, където е бил залепен скочът. Те пеят: „… трябва да извърви човек“; деликатната нишка прекъсва, когато той влиза в стаята, въпреки че със сигурност са чули стъпките му по стълбите като предупреждение. Това, че хлапето е по бельо не е нередно: вместо да е мръсна като пор, Джил е убедила Нелсън да се къпе всеки ден, преди завръщането на баща му, сигурно защото нейният баща се е връщал вкъщи само в петък и е заслужавал тази церемония.

— Хей, татко — казва Нелсън. — Готино е. Пеем в един глас.

— Откъде взехте китарата?

— Просихме.

Джил побутва момчето с бос крак, но недостатъчно бързо, за да спре думите му.

Заекът го пита:

— Как просихте?

— Стояхме по кръстовищата в Брюър, най-вече на „Уайзер“ и Седма, но след това се преместихме към „Камерън“, защото една кола с ченгета намали, за да ни огледа. Ужасно забавно беше, татко. Джил спираше разни хора и им разправяше, че аз съм й брат, че майка ни умира от рак, а баща ни е починал и че имаме малко братче вкъщи. Понякога казваше малка сестричка. Някои от хората ни казваха, че трябва да кандидатстваме за социални помощи, но достатъчно хора ни дадоха по около долар, така че накрая събрахме двайсетте долара, за които Оли обеща да ни даде китара от четиридесет и четири. А нотите ни даде безплатно, след като Джил си поговори с него в задната стаичка.

— Колко мило от страна на Оли.

— Хари, наистина беше мило, не гледай така.

Той казва на Нелсън:

— Чудя се, какво ли са си говорили?

— Татко, нямаше нищо срамно в това, тези хора, дето ги спирахме, са се почувствали по-добре след това, задето сме им паднали от съвестта. Така или иначе, татко, в общества, в които властта принадлежи изцяло на хората, парите и без това няма да съществуват, просто ще получаваш това, от което имаш нужда.

— Е, по дяволите, твоят живот си е такъв и сега.

— Да, ама трябва да моля за всичко, нали? И така и не получих мотор.

— Нелсън, я облечи някакви дрехи и си стой в стаята, искам да поговоря с Джил за секунда.

— Ако я удариш, ще те убия.

— Ако не млъкнеш, ще те накарам да живееш с майка си и с Чарли Ставрос.

В тяхната спалня Заека внимателно затваря вратата и с тих, разтреперан глас казва на Джил:

— Превръщаш детето ми в просяк и курва точно като теб самата. — И, след като изчаква секунда, за да може тя да вмъкне някакво опровержение, зашлевява слабото й, изпълнено с презрение лице, със свитите й превзети устни и зелените очи, толкова потъмнели от бунта в тях, че оттенъкът им е като храсталак, в който се е скрила цяла тълпа микроскопична гора, която иска да бомбардира. След шамара има чувството, че е ударил пластмаса; тя опарва пръстите му, няма никакъв ефект. Той я удря отново, събира изсъхналата плът на косата й с ръка, за да държи лицето й неподвижно, изпълва се със студена ярост, когато тя се свива и се опитва да се изплъзне, но след един юмрук, попаднал странично във врата й, я оставя да падне върху леглото.

Все още скривайки лице, Джил съска към него, издава странен съскащ звук през леко раздалечените си, изкривени навътре зъби, докато не излязат първите думи. Те са спокойни и изпълнени с превъзходство:

— Знаеш ли защо направи това? Просто искаше да ме нараниш, ето защо. Искаше да си доставиш това удоволствие. Не ти пука и грам за това, че аз и Нелсън сме просили. Какво ти пука кой проси и кой не, кой краде и кой не?

Една празнота в него отговаря на въпроса й; но тя продължава:

— Какво са направили изобщо за теб законите на ченгетата, освен че са те погребали с угодническа работа, и са те превърнали в такъв страхлив нещастник, че дори не можеш да задържиш видиотената си жена?

Той я хваща за китката. Тя е крехка. Като тебешир. Иска му се да я счупи, да усети как се пречупва; иска му се да я държи укротена в прегръдките си през месеците, докато заздравява.

— Слушай. Изкарвам парите си шибан по шибан долар, а ти живееш от тях, и ако искаш да се върнеш към просенето от приятелчетата ти негрите, заминавай. Махай се. Остави ме на мира с хлапето ми.

— Ти нещастник такъв — казва тя. — Нещастник. Убиец на бебета.

— Я смени плочата — казва той. — Болна кучка такава. Вие богатите хлапета, дето си играете на живот, ме отвращавате, отвращава ме как хвърляте камъни по бедните глупави ченгета, дето пазят плячката на татко. Просто си играете, скъпа. Мислиш, че играеш страшната игра на щастливата путка, но нека ти кажа нещо. Моята бедна тъпа жена дребосъчка се чука по-добре обърната с гръб, отколкото ти можеш обърната с лице.

— Точно така, с гръб, защото не може да понася да те гледа в лицето.

Той стисва тебеширената й китка по-силно и й казва:

— В теб няма сок, скъпа. Цялата си изсмукана, а си само на осемнайсет. Опитала си всичко и не се страхуваш от нищо, и се чудиш защо всичко е толкова мъртво. Всичко ти е било дадено наготово, сладурче, затова е толкова мъртво. Мамка ти, мислиш си, че ще прекроиш света, а си нямаш никаква шибана представа какво кара хората да действат. Страхът. Ето това ни кара нас, бедните кучи синове, да действаме. Ти не знаеш какво е страх, нали, бедничкото ми? Затова си толкова мъртва. — Той стиска китката й, докато в главата му не нахлува представата как свързаните, извити кости в нея призрачно се огъват като на рентгенова снимка; очите й леко се разширяват, мимолетна паника, която забелязва само защото той я е предизвикал.

Тя издърпва китката си и я разтърква, без да свежда поглед от неговия.

— Хората са действали от страх достатъчно дълго — казва Джил. — Хайде за разнообразие да пробваме с любов.

— Тогава трябва да си намериш друга Вселена. Луната е студена, скъпа. Студена и грозна. Ако не я искаш, комунистите ще я вземат. Те не са толкова шибано горди.

— Какъв е този звук?

Нелсън плаче пред вратата им, страхувайки се да влезе. Така се получаваше и преди с Дженис при техните скандали: тъкмо стигаха дотам, че да извлекат нещо от тях, и хлапето ги молеше да спрат. Може би си представяше, че Беки е умряла при такова скарване и че това ще убие него. Заека го пуска и обяснява:

— Говорехме за политика.

Нелсън успява да смотолеви през хлипанията си:

— Татко, защо спориш с всички?

— Защото обичам страната си и не мога да понасям да я хулят.

— Ако я обичаше, щеше да искаш да е по-добра — казва Джил.

— Ако тя беше по-добра, щеше и аз да трябва да съм по-добър — казва той сериозно, и всички се разсмиват, той последен.

И така, чрез този невесел смях — тя все още търка китките си, а ръката, с която я удари, започва да го боли — те се опитват да изградят отново семейството си. За вечеря тя приготвя филе от морски език с лимон, леко варено, с потънала в слънчева светлина люспесто кафява кожа; Нелсън получава хамбургер, поръсен с пшеничени трици, да му напомня за Бъргър, с ядки. Трици, тиквички, кестени, целина, овесени ядки — това са част от екзотичните неща, които пазаруването на Джил внася в къщата. Храната, сготвена от нея, за него има вкус на неща, които никога не е имал: свещи, солена вода, мания за здраве, богатство, класа. Семейството на Джил бе имало прислужница и на нея й трябват няколко вечери, за да осъзнае, че мръсните чинии не се раздигат и измиват сами чрез някаква магия, а трябва да бъдат изнесени и измити. Все още Заека е този, който в събота сутрин чисти стаите с прахосмукачка, приготвя вързопа със своите ризи и чаршафите за обществената пералня, сортира чорапите и бельото на Нелсън за тяхната малка пералня в мазето. Той е в състояние да види това, което тези деца не могат да забележат, как се трупа прахът, как напредва разрухата, просмуква се хаосът, как времето надвива. Но заради готвенето й, той е склонен да й бъде прислужник на половин работен ден. Нейното готвене е съживило вкуса му към живот. Сега вече пият вино с вечерята, калифорнийско бяло в кана от половин галон. И винаги салата. Салатата в кухнята на област „Даймънд“ обикновено е посестрима на киселото зеле, с тлъста сметанова заливка, но ръцете на Джил поднасят маруля с тънък слой олио, невидим като здравето. Докато Дженис предлагаше за десерт някакъв готов тестен сладкиш от „Халф-ъ-Лоуф“, Джил съчинява сложни форми от плодове. А кафето й е черен нектар, в сравнение с воднистия катран, който сервираше Дженис. Доволството прави Хари неподвижен; той наблюдава как чиниите се омитат от масата и се настанява отново нашироко във всекидневната. Когато миялната машина е захранена и доволно запухтява, Джил идва във всекидневната, сяда на опърпания килим и свири на китарата. Какво свири? „Сбогом, Анджелина, небето е в огън“ и някои други, чиито мелодии съумява да изкара. Владее може би шест акорда. Пръстите й върху прагчетата често захващат някой кичур от разпилялата се коса; сигурно боли. Гласът й е тъничък инструмент, който бързо секва. „Всички мои изпитания, о, Боже, скоро ще приключат“, изпява тя на финала и вдига поглед за аплодисменти.

Нелсън ръкопляска. Малки ръце.

— Чудесно — казва й Заека и размекнат от виното продължава, сякаш се извинява за живота си. — Без майтап, веднъж предприех онова пътуване към вътрешната светлина и единственото, което направих, беше, че си насиних външната страна. Революциите и другите подобни са просто друг начин да се каже, че бъркотията е забавна. Да, наистина е забавна за известно време, стига някой друг да е заредил с припаси. Бъркотията е лукс, това искам да кажа.

През това време Джил удря струните между изреченията му, отчасти, за да му помага, отчасти за майтап. Той се обръща към нея:

— Сега ти ни разкажи нещо. Разкажи ни историята на живота си.

— Нямала съм живот дотук — казва тя и удря струните — ничия дъщеря и ничия съпруга.

— Разкажи ни историята — моли Нелсън.

От начина, по който се смее, разкривайки кръглите си зъби и позволявайки на трапчинките да се покажат върху слабите й бузи, те усещат, че ще отстъпи.

— Това е историята за Джил и любовника й, който болен бил — обявява тя и удря един акорд. Като че ли, мисли си Заека, изучавайки женствената форма на китарата, нотите вече са там и само чакат да излетят от подобната на гълъбарник кръгла дупка.

— Тази Джил — продължава Джил — била девойка обикновена, отгледана в скута на класата средна. И майка й, и татко й си имали кола, а върху капака на едната поставена била на Мерцедес звездата. Не знам колко още мога да продължа с римуването — удря въпросително струните.

— Недей да се мъчиш — съветва я Заека.

— Възпитанието й — с ударението върху „ието“ — било достатъчно ортодоксално — ветроходство, и танци, и френски, и всичко друго банално.

— Продължавай с римите, Джил — моли я Нелсън.

— Менструацията й дошла на четиринайсет, но дори когато махнала шината, Джил не станала красавица ненадмината. Познанията й за момчетата се ограничавали до тези, с които играела тенис, и чиито нейните родители посещавали. Ситуацията според нея била идеална, защото, наблюдавайки как родителите й пият и бъбрят, и печелят, и харчат, съвсем не бързала да стане стара, дебела и вулгарна. Ооо, това беше дългичко.

— Недей да римуваш заради мен — казва Заека — отивам да си взема бира, някой друг иска ли?

Нелсън се провиква:

— Аз ще пия от твоята, татко.

— Ще си пиеш от твоя. Аз ще ти донеса.

Джил удря струните, за да привлече отново вниманието им.

— Е, нека съкратим скучната история, едно лято — тя търси рима, след това добавя — след смъртта на нейния родител…

— О-о! — казва Заека, връщайки се на пръсти с две бири. — Тя срещнала едно момче, което се превърнало в неин психо-физиологически будител.

Заека дръпва металното пръстенче на своята кутийка бира и се опитва да заглуши шиптенето.

— Фреди се наричал…

Вижда, че няма какво друго да направи, освен да го дръпне рязко, което прави толкова бързо, че бирата се разпенва през отвора.

— А най-хубавата му черта, че тя вече готова била. — Дрън. — Имал красиви загорели рамене на атлет, защото бил спасител на плажа, а банският му издавал значителен пакет, понякога твърд, понякога мек. Идвал отдалеко, от романтичния Роуд Айлънд, отвъд Нарагансет Бей.

— Хей! — въодушевява се Заека.

— Единственото лошо било, че отвътре красивият загорял спасител вече бил мъртъв. Отвътре бил гнил стар човек с потребност голяма от спийд, ЛСД, хашиш и марихуана. — Сега вече дрънкането й добива нов ритъм, прекъсва в средата на такта.

— Бил неудачник по рождение, въпреки кожата си бяла, и чукал малката девствена Джил през една пясъчна нощ цяла. Тя си паднала по него — дрън — и възприела жадно идеята за дрога, която проповядвал: побърквала се всеки път, когато копелето се обаждало. Преминала от хапчета на ЛСД, докато в един момент — тя спира и се накланя напред, така упорито втренчена в Нелсън, че момчето тихичко проплаква:

— Да?

— Той мило предложил хероин — като нов елемент.

Нелсън има вид, сякаш ще заплаче: очите му някак хлътват навътре, а върху брадичката му се появява още една трапчинка. Прилича, мисли си Заека, на намусено момиче. Не вижда кой знае колко от себе си в момчето, като се изключи малкия прав нос.

Музиката продължава.

— Бедната Джил се уплашила. Съучениците й казвали, че не си заслужава така глупаво да се самоунищожава. Майка й, все още в траур, била ангажирана здраво с един адвокат от Уестърли по данъчно право. Лошият Фреди й обещавал Рая в небесата, а Джил искала само любов на Земята; искала да усеща кура му, а не иглата; но Фреди я молел и галел, и нежно говорел, и увличал в играта.

И Заека започва да се чуди дали не го е правила и преди, тези рими са толкова гладки. Какво ли не е правило това хлапе?

— Тя се страхувала от смъртта — дрън, дрън, бледооранжевата й коса се развява — той я попитал: И какво от това? Казвал, че светът е полудял и прогнил; тя отговорила, че на нея зло не е причинил. Той казвал, виж, навсякъде около теб — расови войни, а тя, че преди него друг бял мъж не е опитвал да я нарани. Той казал, че първата инжекция ще е плитко под кожата, и тя казала, добре, любими, вкарвай отровата. — Дрън, дрън, дрън. С лице, повдигнато към тях, тя е дух без тяло, напълно лишена от плът. Проронва следващата строфа: — Беше ад.

Д-р-р-р-ъ-н.

— Държал лицето й в длани и я убеждавал с галене, казвал: Спокойно! Бил съм на курсове по животоспасяване. Питал я: Нима не ти показах на Бог същността? Тя казала: Да, благодаря ти, но щях да мина и без това. Разбрала, че нейният любим със светла усмивка и мургава кожа е на смъртта лицето; бояла се от него и го обичала с всеки уплашен удар на сърцето. И какво решила Джил да направи?

В паузата настъпва тежко мълчание.

Нелсън припряно избъбря:

— Какво?

Джил се усмихва:

— Да изтича до спестовната банка в Стоунингтън и всички пари оттам да извади. Скочила в своето порше и потеглила, и ето как днес се оказва в един дом с двама мошеници.

И бащата и синът ръкопляскат. Джил отпива жадно от бирата като награда. В спалнята им тя все още е в същото настроение — артистично въодушевление, и заслужава да бъде възнаградена. Заека й казва:

— Страхотна песен. Но знаеш ли какво не ми хареса в нея?

— Какво?

— Носталгията. Липсва ти. Да се друсаш с Фреди.

— Поне — казва тя — не си играех на — как го нарече — щастлива путка?

— Съжалявам, че избухнах.

— Все още ли искаш да си ходя?

Заека, предусетил, че ще се стигне до това, закачва панталоните и ризата си и слага бельото си в коша. Роклята, която е хвърлила на пода, той окачва на една кука в нейната половина на гардероба, мръсните й бикини слага в коша.

— Не, остани.

— Помоли се.

Той се обръща, едър уморен мъж с отпуснати мускули, който след осем часа трябва да стане и да обработва текстове за печат.

— Моля те да останеш.

— Вземи си обратно онези шамари.

— Как?

— Целуни краката ми.

Той застава на колене, за да изпълни заповедта. Раздразнена от тази готовност, която говори, че му е приятно, тя стяга стъпала и го ритва, така че ноктите на единия й крак одраскват бузата му в опасна близост до очите. Той приклещва глезените й, за да продължи с целувките. Леко пълни глезени, като на жена на средна възраст. Зеленикави венички в извивката на ходилото. Приятен вкус на съблекалня от спомените му. Ванилия, която започва да гранясва.

— Пъхни си езика между пръстите ми — казва тя; гласът й плахо пресеква, когато издава заповедта. Щом той отново изпълнява, тя се намества напред върху леглото и разтваря крака. — Сега тук. — Тя знае, че това му е приятно, но въпреки това заповядва, за да види дали ще успее да проумее този чужд мъж. Да проумее главата му с неговата упорита, старомодна, къса подстрижка — униформа на врага, спортиста и войника; костта над ушите му се вижда, мръсно русата коприна е изтъняла отгоре. Той й се струва огромен като скала между бедрата й. Угасващата възбуда от изпятата песен се слива с настойчивата топлина на лочещия му език. Някаква искра пламва в безплодното пространство, между краката й се издължава зелено клонче.

— Малко по-високо — казва Джил, след това гласът й съвсем омекнал и пресекнал — по-бързо, прекрасно. Прекрасно.

Един ден след работа, докато двамата с баща му вървят по „Пайн стрийт“ към бар „Финикс“, където ще пийнат по едно, преди да хванат автобуса, един спретнат, набит мъж с бакенбарди и очила с рогови рамки ги пресреща.

— Хей, Енгстръм. — И бащата и синът спират, премигват. В тунела от слънчева светлина, след работния ден, обикновено се чувстват невидими.

Хари разпознава Ставрос. Облечен е с костюм на ситни бежови квадратчета върху фон от зеленикави нишки. Изглежда с една идея по-слаб, по-крехък, хладнокръвието му сякаш му коства малко повече усилия. Може би просто е напрегнат от тази среща. Хари казва:

— Татко, бих искал да те запозная с един мой приятел. Чарли Ставрос, Ърл Енгстръм.

— Приятно ми е да се запознаем, Ърл.

Възрастният мъж пренебрегва протегнатата четвъртита длан и се обръща към Хари:

— Същият, дето прелъсти снаха ми?

Ставрос опитва бързо да замаже нещата:

— Прелъстил. Това е доста силничко. По-скоро бих казал, че й угаждам. — След като опитът му да се пошегува е пренебрегнат, Ставрос се обръща към Хари: — Може ли да поговорим за минутка? Може би да пийнем по нещо долу на ъгъла. Съжалявам, че се натрапвам така, господин Енгстръм.

— Хари, как предпочиташ? Искаш ли да останеш насаме с този боклук или да го отпъдим?

— Хайде, татко, какъв е смисълът.

— Вие младите може би си имате собствени начини да решавате проблемите, но аз съм твърде стар, за да се променям. Качвам се на следващия автобус. Не се оставяй да те придумат за нещо. Този кучи син ми се струва твърде хлъзгав.

— Предай поздрави на Мама. Ще се опитам да се отбия този уикенд.

— Ако можеш, можеш. Непрекъснато ви сънува с Мим.

— Да, някой път би ли ми дал адреса на Мим?

— Тя няма адрес, само контакт с някакъв агент в Лос Анджелис, така ги правят нещата вече. Мислеше да й пишеш ли?

— Може би да й пратя картичка. Ще се видим утре.

— Ужасни сънища — казва възрастният мъж и се спуска към бордюра, за да чака автобус №16А, чувствайки се изигран без обичайната си бира; слабият му разочарован врат напомня на Хари за Нелсън.

Във „Финикс“ е тъмно и студено; Заека чувства как зад ушите му се заражда кихавица. Ставрос го повежда към едно сепаре и сгъва ръце върху плота на масата. Космати ръце, които са обгръщали гърдите й. Хари пита:

— Как е тя?

— Тя? О, по дяволите, в чудесна форма.

Заека се чуди дали това означава това, което му се струва. Връхчето на езика му замръзва върху небцето, чувства се неспособен да измисли деликатен начин да го подпита. Казва:

— Следобед няма сервитьорка. Ще си взема дайкири, за теб какво?

— Само сода. С много лед.

— Без пиячка?

— Не я докосвам. — Ставрос прочиства гърлото си, приглажда назад косата над бакенбардите си с разперени пръсти, които въпреки всичко, леко треперят. Обяснява:

— Лекарите ми забраниха.

Връщайки се с питиетата им, Заека пита:

— Болен ли си?

Ставрос казва:

— Нищо ново, все същият стар проблем. Дженис сигурно ти е казвала, шум на сърцето, още от дете.

Какво си мисли този тип, че той и Дженис седят и го обсъждат сякаш е любимото им дете? Действително си спомня, че Дженис проплакваше, че не можел да се жени, и очакваше той, Хари, нейният съпруг, да прояви съчувствие. Странното бе, че наистина го бе изпитал.

— Спомена нещо.

— Ревматична треска. Слава богу, че са ги надвили тези неща вече, когато бях дете пипвах всеки вирус, който се появеше. — Ставрос вдига рамене. — Казват ми, че мога да доживея до сто, ако се грижа за тялото. Нали ги знаеш — казва той — тези лекари. Все още има много, които не знаят.

— Знам. В момента прекарват майка ми през пресата.

— Боже, трябва да чуеш какви ги реди Дженис за майка ти.

— Не е особено ентусиазирана, а?

— Никак не е. Трябва й нещо, за което да мърмори обаче, за да оправдава самата себе си. Ужасно се разкъсва за детето.

— Остави го при мен и там ще си остане.

— В съда ще го загубиш, нали знаеш?

— Ще видим.

Ставрос прави леко разсичащо движение около чашата си, пълна с балончета сода (бедната Пеги Фознахт, Заека трябва да й се обади), за да даде знак за нов обрат в разговора им.

— По дяволите — казва той — не мога да го взема вкъщи. Нямам място. Както са нещата в момента, налага се да изпращам Дженис на кино или при нейните, когато семейството ми идва на гости. Знаеш, че нямам просто майка, имам баба. Тя е на деветдесет и три, ето на това се вика да живееш вечно.

Заека се опитва да си представи стаята на Ставрос, която Дженис бе описала като пълна с цветни снимки, и вместо това си представя Дженис фотографирана, гола, цветна, зайче на месеца, позираща върху мъхест гръцки диван, маслиненозелен на цвят, с извити облегалки, тялото й извито в ханша, точно колкото да прикрие разкошния й голям черен храст. Прегъвката на средната страница я разрязва при пъпа, а едната й ръка развява роза. Видението кара Заека за първи път да се чувства враждебно настроен. Той пита Ставрос:

— Как ги виждаш да се развият нещата?

— Ето това исках да те попитам.

Заека пита:

— Да не би да й писваш?

— Не, Иисусе, напротив, чука ме до побъркване.

Заека отпиващ преглъща казаното, опипва за друго чувствително място:

— Липсва ли й хлапето?

— Нелсън, той идва във фирмата понякога, а и го вижда през уикендите, не знам дали преди това го е виждала повече. И без това не съм убеден, че майчинското чувство е от най-силните черти на Дженис. Това, което никак не й харесва, е идеята, че нейното бебе, току-що излязло от пелените, съжителства незаконно с тази хипарка.

— Тя не е точно хипарка, освен ако всеки на тази възраст е. А и аз съм този, който съжителства незаконно.

— Бива ли я?

— Чука ме до побъркване — му отговаря Заека.

Започва да усеща слабостите на Ставрос. Първоначално, когато го среща на улицата толкова внезапно, го почувства като приятел, с когото се е запознал чрез тялото на Дженис. После, в началото, когато влязоха във финикса, го бе почувствал като болен човек, човек, който се държи въпреки лошия си късмет. Сега го вижда като съперник, един от онези умни, съобразителни, дребни играчи, които обичат напрегнатата игра. Добре. Значи Заека отново играе. Това, което следва да направи, е да изчака спокойно и да остави Ставрос да предприеме своя ход.

Ставрос прегърбва почти недоловимо квадратните си рамене, отпива от содата си и пита:

— Какво смяташ да правиш с тази хипарка?

— Има си име. Джил.

— Какви са плановете на Джил, знаеш ли?

— Не. Има майка, която не обича особено; баща й е умрял; предполагам, че ще се върне в Кънектикът, когато късметът съвсем й изневери.

— Не си ли, така да се каже, ти нейният късмет?

— В момента съм част от плановете й, да.

— И тя от твоите. Знаеш ли, това, че живееш с това момиче дава на Дженис идеални основания за развод.

— Някак не успяваш да ме уплашиш.

— Правилно ли разбирам, че си уверил Дженис, че трябва само да се върне, и момичето ще си тръгне?

Заека започва да усеща къде точно Ставрос опипва за слабо място. Гъделичкането над носа му отново започва.

— Не — казва той, молейки се да не кихне — не си разбрал правилно. — Той киха. Шест лица на бара се обръщат, малкият негодник сякаш се колебае. По телевизията раздават хладилници и ски уикенди в Чили.

— Вече не си ли искаш Дженис обратно?

— Не знам.

— Предпочиташ развод, за да продължиш да си живееш живота, а? Или може би дори би се оженил за момичето? Джил. Ще ти скъса топките, приятелче.

— Мислиш твърде напред. Просто живея ден за ден и се опитвам да забравя тъгата си. Аз съм изоставен от жена си, не забравяй. Някакъв къдрав миротворец, продавач на японски коли с мазен език я съблазни, не си спомням името на кучия син.

— Нещата не бяха точно така. Тя дойде да ми тропа на вратата.

— Ти я пусна.

Ставрос изглежда учуден.

— Какво друго да направя? Беше се поставила в крайно неизгодно положение. Къде можеше да отиде? Това, че я прибрах, създаде минимални проблеми за всички.

— А сега вече проблем ли е?

Ставрос върти пръсти, сякаш държи карти; ако загуби тази ръка, ще успее ли да вземе останалите?

— Това, че живее с мен й дава очаквания, които не мога да изпълня. Бракът не е за мен, съжалявам. С когото и да било.

— Не се мъчи да си любезен. Сега вече си я изпробвал във всички пози и искаш да си я върнеш обратно. Бедната стара Дженис. Толкова е глупава.

— Не я намирам за глупава. Намирам я за несигурна в себе си. Тя иска същото, което иска всяко нормално момиче. Да бъде Троянската Елена. Имало е моменти, когато отчасти съм й давал това. Не мога да продължа да й го давам. Това не може да трае дълго. — Той се разгневява; четвъртитото му чело потъмнява. — Ти какво искаш? Седиш тук и ми мърдаш с мустаци, така че какво ще кажеш? Ако я изритам, ще си я прибереш ли?

— Изритай я и ще видим. Винаги може да отиде да живее при родителите си.

— Майка й я побърква.

— Майките са за това. — Заека си представя своята. Усеща в пикочния си мехур частичка от онази виновна сладост, която усещаше, когато като дете тичаше закъснял за училище край покритата с тиня вода в канавката, която се стичаше от фабриката за лед. Той се опитва да обясни: — Слушай, Ставрос. Ти си този, който върши нередности. Ти си този, който чука чужда жена. Ако искаш да се измъкнеш, измъквай се. Не се опитвай да ме въвлечеш в някое от шибаните си коалиционни правителства.

— Пак там се връщаме — казва Ставрос.

— Точно така. Ти бе този, който се намеси, не аз.

— Не съм се намесвал, извърших спасителна акция.

— Така казвате всички вие хищни птици. — Той е готов да спори за Виетнам, но Ставрос се придържа към по-безстрастната тема.

— Тя беше отчаяна, приятел. Иисусе, от десет години ли не беше си лягал с нея?

— Това го ненавиждам.

— Давай. Ненавиждай го.

— Не беше в по-лошо положение от един милион съпруги. Милиард путки, колко ли съпруги? Петстотин милиона? Имахме връзка. На мен поне не ми се струваше толкова лоша.

— Казвам само, че не аз поръчах ястието, доставиха ми го топло-топло. Нямаше нужда да я убеждавам в каквото и да било, тя беше тази, която напираше, от началото до края. Бях първата й възможност. И едноок млекар да бях, пак щях да свърша работа.

— Твърде си скромен.

Ставрос поклаща глава.

— Тя е истинска тигрица.

— Престани, караш ме да се надървям.

Ставрос го изучава.

— Ти си странен тип.

— Кажи ми какво не ти харесва у нея сега.

Тонът му, в който има само любопитство, кара раменете на Ставрос да се отпуснат с един инч. Мъжът очертава тясна клетка пред реверите на сакото си.

— Просто е твърде… ограничаващо. Това е тежест, от която нямам нужда. Трябва да карам по-леко, по-спокойно. Трябва да избягвам стрес. Между нас казано, няма да живея вечно.

— Току-що каза, че е възможно.

— Шансовете са против мен.

— Знаеш ли, ти си точно като мен, както бях по-рано. Сега всички са както аз бях по-рано.

— Направи си кефа за лятото, пусни я да си се прибере. Кажи на хипито да движи и без това хлапета като нея точно това искат да чуят.

Заека отпива от утайката на второто си дайкири. Прекрасно е усещането да оставиш това мълчание да се удължава, да нараства. Няма да обещае да приеме Дженис обратно. Играта му е в кърпа вързана. Най-накрая, тъй като по-продължително мълчание би било непоносимо грубо, той казва:

— Просто не знам, съжалявам, че съм толкова уклончив.

Ставрос бързо връща:

— Тя взима ли нещо?

— Кой?

— Тази твоя нимфоманка.

— Да взима нещо ли?

— Нали знаеш. Хапчета. ЛСД. Едва ли е на хероин, иначе нямаше да са ти останали мебели.

— Джил? Не, тя ги е отказала тия неща.

— Въобще не й вярвай. Никога не ги отказват. За тези деца на цветята дрогата е майчиното мляко.

— Хванала се е и се е отказала. Не че това е твоя работа.

На Заека не му харесва как играта започва да се изплъзва; има някаква пробойна, която се опитва да запуши, но не успява.

Ставрос едва забележимо вдига рамене.

— А Нелсън? По-различно ли се държи?

— Расте — отговорът звучи неубедително.

Ставрос не му обръща внимание.

— Сънлив? Нервен? Не дреме ли в необичайно време? Какво правят по цял ден, докато ти си играеш на ловеца, който набавя храната на масата? Все нещо трябва да правят, приятел.

— Учи го да бъде възпитан с боклука. Приятел. Нека платя водата ти.

— И все пак, какво научих?

— Надявам се нищо.

Но Ставрос подло е отбелязал точка и играта върви на продължение. Заека бърза да се прибере вкъщи, да види Нелсън и Джил, да подуши дъха им, да провери зениците им, каквото и да е. Оставил е своето агънце с усойницата. Но пред „Финикс“, в мътната слънчева светлина, падаща под своя септемврийски ъгъл, пътното движение се е заплело и автобусите са впримчени наред с всичко останало. Снима се филм. Заека се сеща, че във „Ват“ бе споменато (ОЛИЦЕТВОРЯВА ЛИ БРЮЪР СРЕДНА АМЕРИКА? Така смятат продуцентите от Готам), че Брюър е избран за терен от някакъв нов независим екип; нито едно от имената на звездите не му говореше нищо, бе забравил подробностите. Ето ги. Дъга от коли и камиони, натоварени с лампи, се е проточила до средата на „Уайзер стрийт“, а тълпата от местни, с навити ръкави, и бабички, помъкнали торби, и чернокожи престъпници нестройно се влачи в останалата част от улицата, за да погледне по-отблизо, ограничавайки движението до една пъплеща лента. Ченгетата, които би трябвало да разплитат възела, са обградили шоуто, за да пазят кинаджиите. Със своя висок ръст, Заека успява да надзърне от бордюра. Един от закованите с дъски магазини близо до стария Багдад, който по-рано пускаше филми на „Метро Голдуин Майер“, а сега е преминал на порнографски (щуротии в червеникавокафяво, меден месец в страната на размените), е префасониран във фасада на ресторант; висок червендалест мъж с карамелена коса и дребно маце с бронзова фризура се появяват хванати под ръка от този фалшив ресторант; след това има някакъв инцидент, в който участва минувач; друг гримиран актьор, който се появява от тълпата, прашни истински хора, които ги наблюдават, някаква случайна среща, последвана от смях от страна на първия мъж и жената, и бавен, продължителен поглед, който вероятно ще даде знак, когато филмът се монтира и прожектира, че скоро ще се чукат. Повтарят това няколко пъти. Между сцените всички чакат, разменят остроумия, нагласят осветление и кабели. Момичето, от разстоянието, от което я гледа Заека, е невъзможно нагласена: очите й проблясват, косата й мята отблясъци като шлем. Дори роклята й искри. Когато някой продуцент или електротехник застане до нея, изглежда безцветен. И това кара Заека също да се чувства безцветен, безцветен и виновен, като гледа как прожекторите творят от слънчевата светлина един още по-ярък ден, зловещ пастелен остров от преувеличена реалност, около която останалите ние — техници, полицаи, влачещите се омагьосани зрители, включително и той самият, са окаяни призраци, пренебрегнати просители.

По време на почивката за кафе Бучанан наперено пристъпва към Заека.

— Как ти се струва малката Джили?

— Държи се.

— Май се оказа добро решение за теб, а?

— Тя е добро момиче. Объркана като всички деца в днешно време. Но свикнахме с нея. Момчето ми и аз.

Бучанан се усмихва, спретнатите му къси мустаци се разтварят под формата на буква „М“, и се полюшва с половин стъпка напред.

— Малката Джил още ли ти прави компания?

Заека вдига рамене, чувствайки се кисел и нервен. Непрекъснато среща заложници на съдбата.

— Няма къде другаде да отиде.

— Да, човече, явно наистина се е оказала добро решение за теб. — Той все още не си тръгва, не отива до платформата, за да си вземе уискито. Продължава да стои, все още усмихнат, но оставяйки една замислена, загрижена сянка бавно да помрачи лицето му. Казва:

— Знаеш ли, приятелю Хари, с този Ден на труда18, дето се задава, и децата, като се връщат на училище, и тази инфлация навсякъде, нещата стават малко напечени. По отношение на финансите.

— Колко деца имаш? — пита Заека учтиво. Въпреки че е работил с него толкова години, никога не му е хрумвало, че Бучанан е женен.

Пухкавият пепелявосив мъж се полюшва напред-назад върху петите си.

— О…, да речем пет, официалната бройка. Търсят помощ от баща си, а Денят на труда го заварва в леко притеснено положение. Напоследък старият Лестър не улучва добри карти.

— Съжалявам — казва Заека — може би просто не бива да играеш покер.

— Направо съм страшно доволен, че малката Джили отговаря на нуждите ти — казва Бучанан. — Мислех си, една двадесетачка със сигурност би ми помогнала до Деня на труда.

— Двадесет долара?

— Само толкова. Цяло чудо е, Хари, колко много съм се научил да изкарвам от малкото. Двадесет доларчета от приятел на приятел със сигурност ще ми направят почивката много по-лесна. Както казвам, като гледам как малката Джил така ти е паснала, сигурно се чувстваш доста добре. Доста щедър. Влюбеният мъж, както казват, е приятел всекиму.

Но Заека вече е измъкнал портфейла си и открил две десетачки.

— Това е само заем — казва той, уплашен, осъзнавайки, че лъже, притеснен отново от онова потъване, от сладникавата болка в пикочния мехур, както когато тича закъснял за училище. Вратите ще са затворени, директорът господин Клайст винаги стои до входната врата, с нейните дрънчащи вериги и хоризонталния прът, изтрит до пиринчено жълто, за да хване закъснелите в капана и да ги тикне в задушния си кабинет, където държат досиетата.

— Децата ми те благославят — казва Бучанан, като сгъва и прибира банкнотите. — С това ще купим цяло изобилие от моливи.

— Хей, какво става с Бейб? — пита Заека. Открива, че с неговите пари в джоба на Бучанан чувства ново спокойствие; закупил си е правото да получи сведения. Бучанан е сварен неподготвен.

— Все още се мотае наоколо. Все още си върти нейното, както казват младите.

— Чудех се, нали знаеш, дали не си прекъснал връзката си.

Защото е притеснен с парите. Бучанан изучава лицето на Заека, за да се увери, че е наясно какво намеква. Сводник. Вижда, че знае, и мустакът му се разтваря.

— Искаш да влезеш в тази мила Бейб, така ли? Писнало ти е бялото месо, искаш бутче? Хари, какво би казал татко ти?

— Просто питам как е. Хареса ми как свири.

— Тя определено те хареса, знам аз. Мини някой път към „Джимбо“, ще уредим нещо.

— Тя каза, че кокалчетата ми са лоши. — Звънецът започва да стърже. Заека се опитва да прецени колко скоро ще дойде следващото изкрънкване, доколко дълбоко в него е влязъл този човек; Бучанан забелязва това и игриво, тържествуващо плясва дланта на ръката, която Заека е протегнал напред, замислен за кокалчетата си. От плясването го засърбява. Кожа.

Бучанан казва:

— Харесвам те, човече — и си тръгва.

Една тлъста гънка с цвят на сливов пудинг се тресе в задната част на врата му. Лоша диета, въглехидрати. Карантия, овесена каша.

Паяшек идва зад него:

— Енгстръм. На телефона.

Паяшек е дребен, уморен, плешив мъж, чиито щръкнали вежди засилват усещането за тежест около главата му, сякаш челото му е притиснато над очите, образувайки дълги хоризонтални гънки. — Би могъл да използваш случая и след разговора да уведомиш лицето, че имаш домашен телефон.

— Съжалявам, Ед. Най-вероятно е откачената ми жена.

— Можеш ли да я накараш да откача в извънработно време?

Прекосяването от машината до относителната тишина между матовите стъклени стени е като издигане през подкрепяща го вода до внезапния вакуум на въздуха. Незабавно започва да се бори.

— Дженис, за бога, казах ти да не ми звъниш тук. Обади ми се вкъщи.

— Не искам да говоря с малката ти телефонна секретарка. Само мисълта за гласа й ме кара да изстивам цялата.

— Обикновено Нелсън вдига телефона. Тя никога не вдига.

— Не искам да я чувам, нито да я виждам, нито да слушам за нея. Не мога да ти опиша, Хари, какво отвращение изпитвам само при мисълта за тази личност.

— Пак ли си общувала с бутилката? Звучиш ми пияна.

— Трезва съм и съм напълно с акъла си. И задоволена, благодаря. Исках само да разбера какво възнамеряваш да правиш относно дрехите на Нелсън за училище. Нали осъзнаваш, че е пораснал с три инча през лятото и всичко ще му е умаляло.

— Така ли, това е чудесно. Може би в крайна сметка няма да остане такъв дребосък.

— Ще бъде висок като баща ми, а баща ми не е дребосък.

— Извинявай, винаги съм мислил, че е.

— Искаш да ти затворя веднага ли? Това ли искаш?

— Не, просто искам да ми се обаждаш някъде другаде, а не в работата.

Тя затваря. Той изчаква в дървения въртящ се стол на Паяшек, зяпа в календара, който още не е сменен, въпреки че е септември, и в момичето на месец август, което държи две фунийки сладолед, така че топките покриват точно мястото, където би следвало да са зърната й, едната с ягодов, другата с шоколадов, със заглавието „Двойна порция“, докато звънне телефонът.

— За какво говорехме? — пита той.

— Трябва да заведа Нелсън на пазар за дрехи за училище.

— Добре, ела и го вземи, когато искаш. Кажи някакъв ден.

— Няма да стъпя близо до тази къща, Хари, докато онова момиче е в нея. Даже и до „Пен Вилас“ отказвам да отида. Съжалявам, това е неконтролируемо физическо отвращение.

— Може би си бременна, щом така ти се гади. Взимате ли някакви мерки с Час?

— Хари, вече не те познавам. Казвах на Чарли, че не мога да повярвам, че съм живяла тринадесет години с този мъж, все едно никога не се е случвало.

— Което ми напомня, какво ще вземем на Нелсън за рождения му ден? Следващия месец става на тринадесет.

Тя започва да плаче.

— Никога не ми го прости, нали? Това, че забременях.

— Простих ти, простих ти. Спокойно. Чудесно се получи. Ще изпратя Нелсън да дойде до любовното ви гнезденце, за да ходите на пазар. Кажи кой ден.

— Изпрати го във фирмата в събота сутринта. Не ми е приятно да идва в апартамента, твърде ужасно се чувствам, когато си тръгва.

— Трябва ли да е точно в събота? Говорехме с Джил да ни закара двамата до Вали Фордж; хлапето и аз никога не сме ходили.

— Ти подиграваш ли ми се? Защо си мислиш, че цялата тази работа е толкова забавна, Хари? Това е реалността.

— Не се подигравам. Така смятахме. Сериозно.

— Е, кажи й, че не можеш. Вие двамата да ми изпратите Нелсън. Само че го изпрати с някакви пари, не виждам защо аз трябва да плащам за дрехите му.

— Купи всичко от „Кролс“ и го запиши на сметката.

— „Кролс“ ужасно е западнал, както знаеш. Сега има един хубав малък нов магазин горе близо до „Пърли“, покрай онова заведение подводница, дето беше китайски ресторант.

— Открий нова сметка. Кажи му, че си от „Спрингър Моторс“ и предложи една тойота като гаранция.

— Хари, не е нужно да си толкова враждебен. Ти сам ме отпрати. Каза ми, онази нощ, никога няма да го забравя, това беше най-големият шок в живота ми: — Виж се с него ако искаш, стига да не трябва аз да се виждам с копелето. — Точно това ти бяха думите.

— Хей, това ме подсеща, все пак се видях с него оня ден.

— С кого?

— С Час. Твоят тъмен мургав любовник.

— Как така?

— Беше ми устроил засада след работа. Причакваше ме в уличката с кама. Оох, казах аз, сгащи ме, комунистически плъх такъв.

— Какво искаше?

— О, да говори за теб.

— Какво за мен? Хари, лъжеш ли ме, вече не мога да разбера. Какво за мен?

— Дали си щастлива, или не.

Тя не прави никакъв коментар, така че той продължава:

— Заключихме, че си.

— Точно така — казва тя и затваря.

Той я пита:

— Какво правихте с хлапето днес?

— О, нищо особено. Мотахме се из къщата сутринта, следобеда се разходихме с колата.

— До къде?

— До Маунт Джъдж.

— Града?

— Планината. Пихме по една кока-кола в хотел „Пинакъл“ и погледахме някакъв мач в парка за малко.

— Кажи ми истината. Давала ли си на детето да пуши трева?

— Откъде ти хрумна подобно нещо?

— Той е абсолютно запленен от теб и според мен е или трева или секс.

— Или колата. Или фактът, че се държа с него като с човешко същество, а не като с провалил се малък атлет, само защото не е метър и деветдесет и пет. Нелсън е много интелигентно, чувствително дете, което е много разстроено, че майка му е напуснала дома.

— Знам, че е интелигентен, благодаря, познавам детето от години.

— Хари, да си тръгна ли искаш, за това ли става въпрос? Ще го направя, ако искаш. Бих могла да се върна при Бейб, само дето в момента си има проблеми.

— Какви проблеми?

— Прибрали са я за притежание. Ченгетата влезли в „При Джимбо“ онази вечер и отвели десетина души, включително нея и Скийтър. Тя казва, че поискали по-голям подкуп и собственикът се заинатил. Собственикът е бял, между другото.

— Значи все още поддържаш връзка с тази банда.

— Не искаш ли да поддържам?

— Както искаш. Това си е твоят живот, дето го съсипваш.

— Някой те е насъсквал, права ли съм?

— Няколко души.

— Прави, каквото искаш с мен, Хари. Нищо не мога да бъда в истинския ти живот.

Тя е застанала пред него във всекидневната, в срязаните си джинси и бялата блуза без яка, ръцете й от двете страни на тялото са леко повдигнати и разперени като прислужница, която чака поднос. Пръстите й са червени от миенето на чинии. Трогнат до смелост, той признава:

— Имам нужда от сладката ти уста и перления ти задник.

— Струва ми се, че започват да те отегчават.

Той схваща това обратно: той я отегчава. Винаги я е отегчавал. Напада:

— Добре, и все пак, по въпроса за секса? Между теб и хлапето?

Тя отклонява поглед. Има дълъг нос и дълга брадичка, и суха уста, като нощна пеперуда, която му се струва, когато е отпусната, когато не го гледа, разсеяно надменна, сякаш е над него и иска да изпърха още по-високо. Лятото е положило само няколко лунички върху лицето й и те са предимно върху челото, което е леко изпъкнало като кана с мляко. Косата й е усукана от това, че толкова често е била вплетена на онези ситни плитчици, които си правят хипитата.

— Той ме харесва — отговаря тя, само дето това не е отговор.

Той й казва:

— Няма да можем да идем до Вали Фордж утре. Дженис иска Нелсън да иде на пазар с нея да му купят дрехи за училище, а аз трябва да ида да видя майка си. Можеш да ме закараш, ако искаш, или мога да си хвана автобуса.

Мисли си, че се държи любезно, но тя го поглежда с надменния си поглед на богаташко момиче и казва:

— Понякога ми напомняш на майка ми. И тя си мислеше, че ме притежава.

Събота сутринта тя е изчезнала. Но дрехите й все още висят като дрипи в дрешника. Върху кухненската маса на долния етаж има бележка, написана със зелен фосфоресциращ маркер: „Ще съм навън цял ден. Ще закарам Нелсън във фирмата“. Така че той сменя два автобуса и прекосява целия Брюър. Полянките пред къщите в Маунт Джъдж, зелени кръпки между циментовите алеи, са изгорели; из короните на кленовете вече има пръснати тук-таме листа, превърнали се в злато. Във въздуха се усеща онзи мирис на завръщане в училище, на ново начало и потвърждаване на съществуващия ред. Иска му се да се чувства добре, преди винаги се чувстваше добре при всяка смяна на сезоните, при всяка ваканция или край на ваканция, при всеки нов лист от календара: но в живота му на възрастен се оказва, че няма сезони, само промяна във времето и колкото повече остарява, толкова по-малко то го интересува.

Къщата до неговата стара къща все още си стои със знака ПРОДАВА СЕ. Пробва предната врата, но тя е заключена; позвънява и след продължително влачене на крака и трополене отвътре татко се появява на вратата. Заека пита:

— Каква е тая работа със заключената врата?

— Извинявай, Хари, но напоследък имаше толкова много обири в града. Нямахме представа, че ще идваш.

— Нали обещах?

— И преди си обещавал. Не че майка ти и аз те обвиняваме, знаем, че напоследък ти е труден животът.

— Не е толкова труден. В някои отношения е по-лесен. Тя горе ли е?

Татко кима.

— Вече рядко слиза долу.

— Мислех, че това ново лекарство действа.

— В известен смисъл й действа, но е толкова депресирана, че й липсва желание. Девет десети от живота е желание, така казваше баща ми, и колкото повече живея, толкова повече виждам колко е бил прав.

В къщата се разнася потискащата миризма на дезинфектанти, но Хари изкачва стъпалата през едно; изчезването на Джил е вляло в него гневна енергичност. Той се втурва в стаята на болната с думите:

— Мамо, разкажи ми сънищата си.

Тя е отслабнала. Костите й са отхвърлили всичко, освен минималното количество съединителна тъкан; лицето й е опънато върху тях с изражение на виждаща надалеч, изпълнена с очакване приветливост. Гласът й излиза от това видение по-силен отпреди, с по-малко запъване между думите.

— Жестоко се измъчвам нощно време, Хари. Каза ли ти Ърл?

— Спомена за лоши сънища.

— Да, лоши, но не толкова лоши, колкото да не мога въобще да спя. Вече познавам тази стая така добре, всеки предмет. Нощем дори онова невинно старо бюро и онзи беден безформен фотьойл — те.

— Те какво? — той сяда на леглото, за да я хване за ръката, и се опасява, че хлътването от тежестта му ще раздруса и счупи костите й.

Тя казва:

— Те искат. Да ме задушат.

— Тези неща?

— Всички неща — искат. Те настъпват по най-странния начин, тези обикновени домашни предмети, с които. Съм живяла цял живот. Татко ти спи в съседната стая, чувам го как хърка. Не минават никакви коли. Само аз и уличната лампа сме. Сякаш съм — под вода. Броя секундите, за които имам дъх. Смятам, че мога да стигна до тридесет, четиридесет, след това пада до десет.

— Не знаех, че дишането се влияе от това.

— Не се влияе. Всичко е в главата ми. Какви неща имам в главата, Хари, напомня ми за когато чистят канализационните тръби. Всички тези косми и утайка, сплъстени около гумено гребенче, дето някой го е изпуснал преди години. В моя случай, преди шейсет години.

— Нали не мислиш така за своя живот? Мисля, че добре си се справила.

— Добре съм се справила с какво? Смешното е, че човек дори не знае какво се опитва да направи.

— Посмей се — предлага той. — Вдетини се.

Това предложение я подсеща.

— Постоянно сънувам теб и Мим. Винаги заедно. След като не сте били заедно, откакто завършихте училище.

— Какво правим аз и Мим в тези сънища?

— Гледате ме. Понякога искате да ви нахраня, а аз не мога да намеря храна. Веднъж си спомням, че погледнах в хладилника и. В него имаше един мъж, замръзнал. Някакъв мъж, когото никога не съм познавала, просто един. От онези сънища с абсолютно непознати, дето ги сънувам. Или пък печката не ще да включи. Или не мога да намеря къде Ърл е сложил храната, когато се върна от пазар, знам. Че я е сложил някъде. Глупости. Но стават толкова важни. Будя се от това как крещя на Ърл.

— Мим и аз казваме ли нещо?

— Не, просто гледате към мен, както правят децата. Леко уплашени, но убедени, че аз ще се справя. Със ситуацията. Така гледате. Дори когато виждам, че сте мъртви.

— Мъртви?

— Да. Целите напудрени и нагласени в ковчези. Само че изправени, все още чакащи да получите нещо от мен. Умрели сте, защото не съм могла да сложа храна на масата. Странна работа са тези сънища, сега като се замисля. Въпреки че гледате към мен от височината на дете. Изглеждате така, както сте сега. Мим цялата с червило, с една от онези лъскави миниполи и ботуши с цип до коляното.

— Тя така ли изглежда сега?

— Да, изпрати ни рекламна снимка.

— Реклама за какво?

— О, нали знаеш. За нея самата. Нали знаеш как ги правят сега нещата. И аз самата не разбрах. Върху бюрото е.

Снимката, двайсет на двайсет и пет сантиметра, много лъскава, с диагонална гънка, където пощальонът я е прегънал, показва Мим в блуза без ръкави, с гривни и шалвари, главата й отметната назад, едно издължено босо стъпало — имаше големи стъпала още като дете, Мама трябваше да кара продавачите да ровят дълбоко в склада — вдигнато върху възглавница. Очите й, така както са ги ретуширали, въобще не приличат на нейните. Само нещо в носа я прави Мим. Онази подутина на върха и ноздрите, начинът, по който, когато беше бебе се свиваха навътре щом започваше да плаче, е същият като този, по който се свиват сега, когато й кажат да си придаде секси изражение. В тази снимка усеща по-малко от Мим, отколкото са искали мъжете, които са я снимали. Отдолу в няколко реда тя бе написала с блед химикал: „Липсвате ми всички, надявам се скоро да дойда на изток, Обич, Мим“. Наклонен сбит почерк, който беше изкарал само до гимназията. Бележката на Джил бе написана с претенциозен изправен полупечатен почерк от частно училище, уверен като на плакат. Мим никога не бе притежавала това.

Заека пита:

— На колко години е Мим сега?

Мама казва:

— Не искаш да слушаш за сънищата ми.

— Разбира се, че искам. — Той пресмята: тя се роди, когато той беше на шест, значи сега Мим трябва да е на трийсет. Нямаше кой знае колко път пред нея, дори и облечена в харемно облекло. Това, което не си направил преди тридесет, е малко вероятно тепърва да направиш; Това, което си правил, ще правиш още повече. Той казва на майка си: — Разкажи ми най-ужасния.

— Съседната къща беше продадена. На някакви хора, които искат да дигнат блок. Двамата Скрантън са решили да правят бизнес с тях, и тогава. Вдигат две стени, така че в къщата не влиза никаква светлина и аз се оказвам в дупка и гледам нагоре. И върху мен започват да падат боклуци, кутийки от кока-кола и опаковки от овесени ядки, и тогава. Се събуждам и осъзнавам, че не мога да дишам.

Той й казва:

— Маунт Джъдж не става за високо строителство.

Тя не се разсмива. Сега очите й са широко отворени, втренчени в онази друга половина от живота й, нощната половина, кошмарната половина, която сега се надига като вода в наводнено мазе и ще я погълне, доказвайки, че през цялото време е била реалната половина, че дневната светлина е била илюзия, измама. — Не — казва тя — този не е най-лошият. Най-лошият е, че Ърл и аз отиваме в болницата на преглед. Навсякъде около нас има маси с размера на нашата в кухнята. Само че вместо да са наредени като за хранене, върху всяка има нещо като купчинка мокра пръст, червена пръст, оплетена с омачкани чаршафи така, че са оформени като. Детски пясъчен замък. И са свързани с някакви маркучи към машини с нещо като телевизионно устройство върху тях. И след това загрявам, че всяка от тях е човек. И Ърл само повтаря, толкова горд и доволен, че чак си е загубил акъла:

— Правителството плаща. — И ми показва документа, който ти и Мим сте подписали да ме направят като — нали се сещаш — тях. Като тези купчинки.

— Това не е сън — казва синът й — точно така е.

Тя се изправя върху възглавниците, строга, намръщена. Устата й придобива онова коравосърдечно изражение с увиснали надолу ъгълчета, от което някога се страхуваше повече от всичко друго — повече, отколкото от вампири и детски паралич, повече от гръмотевична буря или от Бог, или че ще закъснее за училище.

— Срамувам се от теб — казва тя. — Никога не съм си представяла, че ще чуя такива горчиви думи от своя син.

— Пошегувах се, мамо.

— Който има толкова много, за което да е благодарен — продължава тя неумолимо.

— За какво? За какво точно?

— За това, че Дженис те напусна, например. Тя винаги е била. Мръсен парцал.

— Ами Нелсън, а? Какво ще стане с него сега? — Това е нейна слабост, това че забравя, времето променя нещата, все още вижда света с неговите някогашни четири опорни точки, тя и татко, и той, и Мим седнали около кухненската маса. Тираничната й любов можеше да замрази света.

Мама казва:

— Нелсън не е мое дете, ти си мое дете.

— Е, той все пак съществува, и аз трябва да се грижа за него. Не можеш просто да се правиш, че Дженис не съществува.

— Тя така направи с теб.

— Не съвсем. Непрекъснато ми се обажда в работата. Ставрос иска тя да се върне.

— Не й позволявай. Тя ще. Те задуши, Хари.

— Какво друго мога да направя?

— Бягай. Махни се от Брюър. Така и не разбрах защо се върна. Тук вече няма нищо. Всички го знаят. Още откакто фабриките за трикотаж се преместиха на юг. Направи като Мим.

— Не притежавам това, което Мим има за продан. Освен това разбива сърцето на татко, като проституира наляво-надясно.

— На него така му харесва, баща ти винаги си е търсел. Причина да се муси. Е; сега вече има мен, а аз съм достатъчна причина. Не казвай „не“ на живота, Хари. Остави мъртвите да погребват мъртвите. Горчивината никога не носи полза. Предпочитам да получавам картичка от теб щастлив, отколкото. Да те гледам как седиш тук като тромава буца.

Вечно тези невъзможни изисквания и очаквания от нейна страна. Тези жестоки мечти.

— Хари, молиш ли се въобще?

— Предимно по автобусите.

— Моли се за нов живот. Моли се за собствения си живот.

Бузите му пламват; той свежда глава. Има чувството, че го кара да убие Дженис, да убие Нелсън. Свободата означава убийство. Новият живот означава смърт. Тромава буца, той мълчаливо се противопоставя и тя поглежда встрани, а ъгълчето на устата й се изкривява още повече надолу. Тя все още се опитва да го извика с утробата си, нима не вижда, че е възрастен мъж? Стара буца, чиято единствена полза е да си стои на мястото, за да не позволи на другите буци, облегнати на него, да паднат.

Татко идва горе и настройва телевизора за мача на филаделфийците.

— Много по-разумен отбор са без онзи Алън — казва той. — Той беше развалено яйце, Хари, казвам го без предразсъдъци, развалените яйца могат да са всякакъв цвят.

След няколко ининга, Заека си тръгва.

— Не можеш ли да останеш поне до края на мача, Хари? Мисля, че все още има една бира в хладилника, и без това щях да слизам до кухнята да направя малко чай на Мама.

— Остави го да си ходи, Ърл.

За да се опазят електрическите жици, много от кленовете по „Джексън Роуд“ са обезобразени, централната част на короните им е изрязана. Заека не бе забелязал това по-рано, нито пък новите плочи на тротоара, където са махнали малките повърхностни канавки, които навремето го препъваха, когато караше ролкови кънки. Беше излязъл да кара кънки, когато Бени Легет, едно по-голямо момче, което живееше от другата страна на улицата и което по-късно пробягваше една миля за пет минути, чудото на околията, но това беше по-късно, в този ден той беше просто едно по-голямо момче, което същата зима удари Заека със заледена снежна топка — можеше да му извади окото, ако беше уцелил по-високо — в този ден той само се провикна през „Джексън Роуд“:

— Хари, чу ли по радиото? Президентът е мъртъв. — Той каза „президентът“, не „Рузвелт“; за тях нямаше друг президент. Следващият път, когато това се случи, президентът щеше да има име: докато седеше пред оглушителната висока машина един петък следобед, баща му се бе промъкнал зад него и бе споделил: „Хари, току-що казаха по радиото, в отдел «Гравиране» го бяха пуснали. Застреляли са Кенеди. Мислят, че в главата“. И двамата чаровници мъртви от силно главоболие. Усмивките им угасват в звезден полет. Ние продължаваме пипнешком под водачеството на хулигани и счетоводители. В автобуса Заека се моли, както му казала майка му: Накарай л-допа да действа, дай й по-приятни сънища, запази Нелсън що-годе чист, не позволявай Ставрос да стане твърде студен към Дженис, помогни на Дженис да намери пътя към къщи. Пази татко здрав. И мен. Амин.

След една спирка на склона на планината, до бензиностанцията със светещата табела, мъж в розова риза шумно се отпуска до него с преиграна въздишка. Лицето му, обърнато в анфас, се залепва към периферното зрение на Заека; след известно време предизвикателно решава и той да го зяпне. Бузите на другия мъж са розови като ризата му, гладки като на момче, при все че косата му е сива, а дългите му загрижени вежди са повдигнати от усилието да го разпознае.

— Много се извинявам — казва той, натъртените думи се завъртат в гърлото му като мъркане — но вие не сте ли Хари…?

— Хей, а вие сте Екълс, преподобният Екълс?

— Енгстръм, нали? Хари Енгстръм. Колко чудесно. Наистина.

И Екълс улавя ръката му с онова пухкаво, влажно ръкостискане, което сякаш няма край. В очите на свещеника има нещо ново, нещо твърдо и същевременно стреснато, разголено като бледата основа на шията му, лишена от свещеническата яка. А ризата, както забелязва Заека, е луксозна с фино бяло райе, от проветрива полупрозрачна лятна материя; спомня си, че навремето мъжът носеше не черно, а елегантно, ненатрапчиво тъмносиньо. Екълс все още държи ръката му. Заека я издърпва.

— Разкажи ми — казва Екълс, отново със същото надуто натъртване, което Заека не си спомня отпреди десет години — как вървят нещата с теб. Все още ли си с…?

— Дженис.

— Тя не изглеждаше съвсем на твоето равнище, сега вече мога да кажа откровено.

— Е, или обратното. Така и нямахме друго дете. — Такъв съвет беше дал Екълс в онези първи месеци на сдобряване, когато той и Дженис започваха отново, и дори ходеха заедно в Епископалната църква. След това Екълс бе повикан в някаква църква по-близо до Филаделфия. Една-две години по-късно бяха чули, чрез майката на Дженис, че си имал проблеми в новата епархия; след това нищо. И ето го отново, посивял, но не по-стар; даже изглежда по-млад, поотслабнал в корема, в самодоволно добра форма, стегнат, загорял, така както малцина в Брюър си правеха труда да се поддържат, и с този млад, стреснат поглед в очите. Косата му е дълга и се къдри върху яката на ризата му отзад. Заека го пита:

— А как вървят нещата при вас? — Той се чуди къде може да е ходил Екълс, че да се качи на автобуса от тази страна на планината. Там няма нищо, освен бензиностанцията, някакво заведение, изглед към виадукта и няколко богаташки къщи, сгушени сред смърчовете, зад железни огради.

— Cava. Бива. Бях погребан; и все пак живея. Разделих се с духовенството. — И челюстта му си остава отворена, сякаш готова да произведе някакъв кикот, въпреки че оттам не излиза звук, а онези странно пречистени очи си остават нащрек.

— Защо сте го направили? — пита Заека.

Подсмихването на Екълс, в което винаги бе имало нещо любопитно и въпросително, е станало безочливо, подигравателно, дори съвсем неустрашимо.

— По редица причини. От една страна, бях леко подканен да го направя. От друга — исках да го направя.

— Вече не вярвате ли в свещеническата служба?

— По мой си начин. Не съм сигурен, че и тогава вярвах.

— Така ли? — Заека е шокиран.

— Вярвах — казва му Екълс и гласът му възприема една прекомерна модулация, самогальовен тембър — в определени видове човешки взаимоотношения. Все още вярвам в това. Ако хората искат да наричат това, което се случва в определени отношения с името на Христос, аз не възразявам. Но това вече не е думата, която аз избирам да използвам.

— Какво би казал баща ти за това? Той не беше ли епископ?

— Баща ми — мир на праха му и така нататък — беше мъртъв, когато взех това решение.

— А жена ви? Тя беше хубава, не си спомням името й.

— Люси. Милата Люси. Тя ме напусна, всъщност. Да, сменил съм много кожи. — И край устата на този дългокос мъж остава да виси вероятността от кикот, но мълчаливо, нащрек.

— Заряза те, а?

— Избяга от моята недискретност. Омъжи се повторно и живее в Уилмингтън. Съпругът й е болезнено обикновен човечец, някакъв химик. Никаква недискретност. Моите момичета го обожават. Нали помниш моите две момичета?

— Сладки бяха. Особено по-голямото. Така и така сме на въпроса, и мен Дженис също ме напусна.

Подвижните бледи вежди на Екълс се повдигат още по-високо.

— Така ли? Наскоро ли?

— В деня, преди да изстрелят ракетата към Луната.

— Изглеждаше по-скоро да е от изоставяния тип, отколкото от изоставящия. Виж, Хари, трябва да се съберем на по-неподвижно място и да проведем истински разговор. — Както се е навел по-близо, за да подчертае думите си, при полюшването на автобуса ръката му докосва тази на Заека. Винаги бе имал определена неочаквана стегнатост, но Екълс е станал по-як, някак повече себе си. Бухналата му глава изглежда огромна.

Заека го пита:

— А с какво се занимаваш сега?

Отново въздишката, разтворената челюст, онази бдителност.

— Живея във Филаделфия, предимно. Известно време работех с младежи от Християнската асоциация на младите мъже. Три лета бях лагерен надзирател във Върмонт. Някои зими предпочетох просто да чета, да медитирам. Смятам, че в западното съзнание се случва нещо много вълнуващо, и, смей се, ако искаш, си водя бележки за книга на тази тема. Мисля си, че по същество, най-после излизаме от „Пещерата на Платон“. Как ти звучи „Извън пещерата на Платон“ като заглавие?

— Малко зловещо, но не ми обръщай внимание. Какво те води обратно към този мръсен стар град, значи?

— Ами, малко е странно, Хари. Нали нямаш нищо против да те наричам Хари. Всичко това започва да ми се струва, сякаш е било вчера. Какви странни хора бяхме тогава! Какви духове позволявахме да ни обсебват! Както и да е, нали знаеш онова малко градче, наречено Ориол, на шест мили южно от Брюър?

— Ходил съм там. — С баскетболния отбор на гимназията, преди дванайсетина години. В началния курс. Беше имал една от великите си вечери там.

— Е, та там има един летен театър, наречен „Ориол Плейърс“.

— Знам го. Печатаме им рекламите.

— Точно така — ти си печатар. Чувал съм.

— Работя на линотип, всъщност.

— Браво на теб. Е, един мой приятел, той е абсурден човек, много егоистичен, но въпреки това прекрасен човек, работи при тях като заместник-директор, и ме убеди да им помагам с пиара. Връзки с обществеността. Всъщност, набирам средства. Тъкмо сега бях в Маунт Джъдж, за да се видя с един невъзможен стар Малън Янгърмен, той, естествено, е от Сънфлауър Биър, да говоря за дарение. Каза, че ще си помисли. Това е знак, че няма да си помисли.

— Звучи отчасти като това, което правеше и преди.

Екълс поглежда към него по-остро, отбранителна сънливост замаскирва лицето му.

— Перлите преди свинете, това ли имаш предвид? Правя спънки на неверниците. Да, донякъде, но го правя само по осем часа на ден. Останалите шестнадесет мога да бъда свободен мъж.

На Хари не му допада начина, по който изговаря думата „мъж“. Сякаш има и друг смисъл. Те се клатушкат и подрусват по „Уайзер“; Екълс поглежда покрай Хари през прозореца и премигва.

— Трябва да сляза тук. Дали мога да те помоля да слезеш с мен и да ми позволиш да ти купя нещо за пиене? Има един бар тук на ъгъла, който не е твърде потискащ.

— Не, Иисусе, благодаря. Трябва да продължа с автобуса. Трябва да се прибирам вкъщи. Там имам дете, което е само.

— Нелсън.

— Точно така! Каква памет! Така че, благодаря много. Изглеждаш чудесно.

— Чудесно беше да те видя отново, Хари. Хайде наистина да се съберем на по-удобно място някой път. Къде живееш?

— Оттатък, в „Пен Вилас“, построиха го докато ви нямаше. Нещата са малко объркани точно в момента…

— Разбирам — казва Екълс бързо, защото автобусът спира с пуфтене и виене. И все пак намира време да сложи ръка върху раменете на Хари, високо горе, до шията. Гласът му променя тона си, настоятелно моли, отново се превръща в гласа на проповедник: — Мисля, че това е прекрасно време, в което да живее човек, и много бих се радвал да споделя добрите си вести с теб, когато ти е удобно.

За да увеличи разстоянието между тях, Заека се вози в автобус 16А още шест пресечки, до мястото, където завива нагоре по „Грийли“, слиза там и тръгва пеша обратно към павилиона за печени фъстъци на „Уайзер“, за да хване автобуса към „Пей Вилас“. ЖЕСТОКОСТИ НА ЧЕНГЕТАТА РАЗТЪРСВАТ КАМДЕН, гласи заглавието от стойка за вестници на радикален вестник на черните, който излиза във „Фили“. Хари се чувства нервен, озърта се на север по „Уайзер“ за преследваща го розова риза. Мястото върху голия му врат, където Екълс го бе докоснал, го гъделичка; невероятно как този тип иска да се прилепи след всичките тези години, след като живота и на двамата се е преобърнал наопаки. Автобус №12 пристига и го прехвърля от другата страна на моста. Денят скимти; отвъд прозорците напира ярка септемврийска светлина, лишена от бъдеще; моравите пред къщите са изгладени, черната река е безизразна и воняща. МОДЕН РАЙ. БУЧ КАСИДИ И ХЛАПЕТО. Той тръгва надолу по „Ембърли“ към „Виста Кресънт“ сред пръскачките, които се въртят в синхрон, под телевизионните антени, които в четири часа загребват едни и същи боклуци от небето.

Мръсното малко порше е в алеята, паркирано наполовина във фирмата, както го оставяше Дженис, дразнещо. Джил е в кафявия фотьойл, по комбинезон. От прегърбената поза, в която седи, му става ясно, че е без бикини. Отговаря на въпросите му уморено, с някакво забавяне, сякаш достигат до нея през пласт мръсен памук, наслоен от неясните спомени, натрупани през деня.

— Къде ходи толкова рано сутринта?

— Навън. Далече от нещастници като теб.

— Закара ли хлапето?

— Естествено.

— Кога се прибра?

— Току-що.

— Къде прекара целия ден?

— Може би все пак съм ходила до „Вали Фордж“.

— Може би не си.

— Ходих.

— Как беше?

— Красиво. Забавно, всъщност. Джордж е бил невероятен пич.

— Опиши една стая.

— Влизаш през една врата и има легло с четири колони, и малка възглавница с пискюли, и върху нея пише: „Джордж Вашингтон спа тук“. Върху нощните масички можеш все още да видиш хапчетата, които е пил, за да се приспи, когато червените шинели19 са го притиснали. По стените има някаква материя като чаршаф, а на всички фотьойли има опънато въже през облегалките, така че да не можеш да седнеш върху тях. Ето защо седя на този. Защото на него нямаше. Стига ли?

Той се колебае между многото алтернативи, които тя сякаш му предоставя. Смях, гняв, битка, отстъпление.

— Стига. Звучи интересно. Съжалявам, че не можахме да отидем всички.

— Ти къде ходи?

— Ходих да видя майка си, след като поразчистих тук.

— Как е тя?

— Говори по-добре, но изглежда по-отпаднала.

— Съжалявам. Съжалявам, че има тая болест. Предполагам, че никога няма да се запозная с нея, нали?

— Искаш ли? Можеш да видиш баща ми, когато си поискаш, просто бъди в бар Финикс в 4:15 ч. Ще ти хареса, интересува се от политика. Смята, че Системата е лайняна, точно както и ти.

— И никога няма да се запозная с жена ти?

— Защо искаш? Какво става?

— Не знам, интересно ми е. Може би хлътвам по теб.

— Господи, недей.

— Нямаш особено високо мнение за себе си, нали?

— Откакто приключих баскетбола, предполагам, че не. Майка ми между другото ми каза, че трябва да оставя Дженис да го духа и да напусна града.

— Какво отговори на това?

— Казах й, че не мога.

— Ти си нещастник.

Липсата на бикини и подозрението, че днес вече е била използвана, и усещането, че това лято е уникално, това лято на Луната, което се изплъзваше завинаги, го кара да попита, изчервявайки се за втори път този следобед.

— Не би ли искала да правим любов?

— Чукане или духане?

— Каквото и да е. Чукане. — Защото е започнал да чувства, че му предоставя онзи неин край със зъбите в него като начин да запази другия за някой мъж, който все още не се е появил, някой мъж, който е по-истински за нея, отколкото той.

— А Нелсън? — пита тя.

— Той е с Дженис, тя може да го задържи за вечеря. Той не е страшен. Но може би си твърде уморена. От този Джордж Вашингтон.

Джил се изправя и издърпва комбинезона си до раменете, и го задържа там, смачкана торба, която съдържа тялото й, младото й тяло цялото там отдолу, бледо като свещ, гърдите й втвърдени висулки.

— Чукай ме — казва тя хладно, хвърляйки комбинезона по посока на кухнята, и когато е под него, устремена, продължава: — Хари, искам да ме чукаш и да изкараш всичките лайна от мен, всички лайна и ужаси от този лайняно — ужасен свят, нека ме заболи, пречисти ме, искам само ти да си вътре в мен, скъпи, чак до гърлото, да, о, да, по-голям, още, изхвърли всичко от мен. Скъпи, о, скъпи нещастнико. — Очите й се разширяват от изненада. Зеленото им е просто обръч около зениците, чието чисто черно е замърсено от сянката му. — Спаднал си.

Вярно е: всичките й приказки, дивото й желание са го свили от страх. Тя е твърде влажна; нещо я е разширило. И восъчната твърдост на младото й тяло, полукълбата на ханша й, които са прекалено съвършени, му се струват чужди: той посяга към нея през пространство, замъглено от сухите топли кости на Мама и тъмните извивки на Дженис, ребрата на Дженис, извити като полумесец над мястото, където хлътва талията. Той усеща как през нервните окончания на Джил се вият вихри, усеща, че е развълнувана от нещо извън него, на което той е само сянка, бяла сянка, гръдният му кош — светъл щит, който я притиска. Тя се измъква и коленичи, за да оближе корема му. Играят един с друг в някаква мъгла. Мебелите са неясни контури около тях. Те са върху грапавия килим, телевизионният екран е като майка над тях. Космите й са в устата му. Задникът й е две гърбици под равнището на очите му. Тя се опитва да свърши в лицето му, но езикът му не е толкова силен. Търка клитора си в брадичката му, обърната наопаки, докато не започва да го боли. По-надолу, тя лекичко то хапе. Чувства се като изкормен, глупав, мек. Най-накрая я моли да влачи гърдите си, твърдите малки връхчета върху гениталиите му, които са полегнали сгушени там, където се събират краката му. Така се възбужда и се опитва да я задоволи, и успява, въпреки че когато тя най-сетне започва да трепери и свършва, и двамата плачат, заради някакви тайни, дълбоко в съзнанието им, обърнати наопаки; лунно дете и земен човек.

— Обичам те — казва той, и фактът, че това не е така, го прави истина. Тя седи върху него, все още се движи като сърдит механик, който, след като трудно е напаснал два елемента, продължава да ги изпитва.

В тихия, хлъзгав звук, който издават, той чува смесените им секрети, представя си пространството в корема й. Някаква сребърна машина с формата на паяк, изтъкана от нишките на техните секрети, която внимателно се върти. Тя ги свързва. Той казва, предавайки се:

— О, плачи. Плачи. — Придърпва я до себе си, допира бузите им една до друга, така че сълзите им се смесват.

Джил го пита:

— Защо плачеш?

— А ти?

— Защото светът е толкова лайнян и аз съм част от него.

— Мислиш ли, че има по-добър?

— Трябва да има.

— Е — замисля се той, — защо, по дяволите, не?

Когато Нелсън се прибира, и двамата са се изкъпали, облекли са се, запалили са лампите. Заека гледа новините в шест (обобщаващите заглавия за летните бунтове, броят на убитите във Виетнам за седмицата, прогнозите за пътните катастрофи през идващия празничен уикенд на Деня на труда), а Джил прави супа от леща в кухнята. Нелсън разхвърля по пода и диваните неразопакованата плячка от деня си с Дженис; елегантни нови боксерки, потници, еластични чорапи, два чифта панталони, четири спортни ризи, кадифено сако, широки вратовръзки, дори копчета за ръкавели за лавандуловата официална риза, да не говорим за новите мокасини и гуменките за баскетбол. Джил се възхищава:

— Страхотно, още по-страхотно, супер страхотно. Нелсън, просто съжалявам момичетата от осми клас, ще са изцяло под твоя власт.

Той я поглежда тревожно:

— Знаеш, че е тъпо. Аз не исках, мама ме накара. Магазините бяха отвратителни, пълни с материализъм.

— В какви магазини влизахте? — пита Заека. — Как по дяволите е платила всичките тия боклуци?

— Отваряше разплащателни сметки навсякъде, татко. Купи дрехи и за себе си, едно много готино нещо, дето прилича на пижама, само дето може да го носиш и по купони, ако си жена, и такива неща. И ми купи костюм, един сиво-зелен на квадратчета, много готин, можем да го вземем след седмица, когато направят корекциите. Не е ли странно усещането, когато ти взимат мерките?

— Спомняш ли си чие име пишеше на сметките? Моето или на Спрингър?

Джил за майтап е облякла една от неговите нови ризи и е вързала косата си на опашка, с една от широките му нови вратовръзки. Завърта се, за да се покаже. Нелсън, омагьосан, не е в състояние да продума. Изцяло във властта й е.

— Името от шофьорската й книжка, татко. Не е ли то правилното?

— И тукашния адрес? Всички тези сметки тук ли ще дойдат?

— Това, което е на шофьорската книжка. Тате, не ми се сърди на мене, аз й казах, че искам само сини джинси и тениска с Че Гевара, само че в Брюър няма такива.

Джил се разсмива.

— Нелсън, ще бъдеш най-добре облеченият радикал в гимназията на Западен Брюър. Хари, тези вратовръзки са копринени!

— Значи сме във война с тази кучка.

— Татко, недей! Не съм виновен.

— Знам. Забрави. Дрехите ти трябваха, растеш.

— А и мама изглеждаше наистина готино в някои от роклите.

Той отива до прозореца, за да спре да се сърди на хлапето. Вижда собствената си кола, верния фалкон, който бавно потегля. За секунда вижда силуета на главата на Дженис, как седи прегърбена зад волана, човек би помислил, че ще е по-уверена с колите, след като е отраснала сред тях. Чакала е, за какво? Той да излезе? Или просто е гледала къщата, може би, за да зърне Джил? Или й е мъчно за дома. От напрегнатото придърпване в едната му буза той осъзнава, че се усмихва, когато вижда, че ваденката със знамето все още стои на задното стъкло, не е позволила на Ставрос да я изстърже.