Заключената стая

I.

Църковният часовник удари два, когато тя излезе от метрото на Волмар Икскюлсгатан. Спря се, запали цигара и закрачи бързо към Мариаторгет.

Пресекливият камбанен звън й напомни за безрадостните неделни дни на детството. Беше се родила и израснала само няколко квартала от църквата „Мария Магдалена“, където я бяха кръстили и конфирмирали преди почти дванадесет години. От цялата процедура около конфирмацията си спомняше само едно: беше попитала свещеника какво е искал да каже Стриндберг, говорейки за „скръбния дискант“ на камбаните на църквата „Мария Магдалена“. Паметта не беше запазила отговора.

Слънцето грееше в гърба й и след като отмина Санкт Паулсгатан, забави крачките си, за да не се изпоти. Изведнъж почувства нервите си опънати и съжали, че преди да излезе от къщи не взе нещо успокоително.

Когато стигна фонтана сред площада, тя намокри носната си кърпичка с хладка вода и седна в сянката на дърветата. Свали очилата си, изтри лице с влажната кърпичка, след това почисти очилата с ъгълчето на синята си блузка и ги сложи. Големите огледални стъкла скриваха горната част на лицето й. После свали синята си широкопола шапка, повдигна дългите до раменете й светли коси и освежи врата си. Отново сложи шапката, нахлупи я над челото си и притихна, стискайки кърпичката в шепата си.

След няколко минути тя разстла кърпичката на пейката до себе си и изтри длани в джинсите си. Погледна ръчния си часовник — два и дванадесет — и си даде още три минути, за да се успокои.

Когато часовникът удари четвъртинка час, тя отвори тъмнозелената брезентова чанта, която лежеше на коленете й, взе от пейката изсъхналата вече кърпичка и я пъхна в чантата, без да я сгъва. Стана, обрамчи чантата на дясното си рамо и закрачи към Хурнсгатан. Постепенно овладя нервите си и си каза, че всичко трябва да стане тъй, както е замислено.

Петък, 30 юли. За мнозина летният отпуск вече е започнал. На Хурнсгатан цареше оживление — автомобили, минувачи. Като свърна наляво от площада, тя се оказа в сянката на къщите.

Надяваше се, че е избрала деня точно. Бяха пресметнати всички плюсове и минуси, в краен случай ще трябва да отложи операцията с една седмица. Разбира се, в това няма нищо страшно, но все пак не й се искаше да се измъчва още седем дена.

Беше дошла преди предвиденото време и затова започна да се разхожда бавно по тротоара, преструвайки се, че зяпа по витрините. Макар че недалеч пред часовникарския магазин висеше голям циферблат, тя поглеждаше всяка минута своя часовник. И не изпускаше от очи вратата отвъд улицата.

В три без пет тя се отправи към пешеходната пътека на ъгъла и след четири минути се намери пред вратата на банката.

Преди да влезе, извади ключалката на брезентовата чанта и след това бутна вратата.

Пред нея се откри правоъгълникът на залата. Вратата и единственият прозорец образуваха едната къса стена, от прозореца до противоположната стена имаше дълга дървена преграда, част от лявата стена беше заета с четири наклонени банки за писане, по-нататък стоеше ниска кръгла маса и две кръгли карирани табуретки, а в самия ъгъл надолу се спускаше стръмна спирална стълба, която очевидно водеше към абонаментните касетки и сейфа.

В залата имаше само един клиент, той стоеше пред дървената преграда и поставяше пари и документи в чантата си. Зад преградата седяха две жени; третият служител, мъж, се ровеше из картотеката.

Тя се приближи към едната банка и извади от външния джоб на чантата си писалка, като не изпускаше от погледа си клиента, който се отправи към изхода. Взе една бланка и започна да драска по нея. След малко служителят отиде до вратата и заключи външната й половина. След това се наведе, повдигна резето, което задържаше вътрешната половина, и се върна на мястото си, съпроводен от тихата въздишка на затварящата се врата.

Извади кърпичката от чантата си, поднесе я с лявата си ръка към носа, сякаш се секне, и тръгна с бланката към преградата.

Когато стигна касата, пъхна бланката в чантата, извади найлонова мрежа, постави я върху преградата, измъкна пистолета, насочи го към касиерката и без да сваля кърпата от устата си, каза:

— Ограбване. Пистолетът е зареден, в случай на съпротива ще стрелям. Сложете всички налични пари в тази мрежа.

Като я гледаше изплашено, касиерката взе внимателно мрежата и я положи пред себе си. Другата жена, която в това време оправяше прическата си, замръзна, след това отпусна уплашено ръката си с гребенчето. Отвори уста, сякаш искаше да каже нещо, но не произнесе нито дума. Мъжът, който седеше зад писмената си маса, направи рязко движение, но тя веднага насочи пистолета си към него и кресна:

— Не мърдай! И по-високо ръцете, за да ги виждам!

След това заплаши отново вцепенената касиерка:

— По-бързо! Слагайте всичко!

Касиерката наблъска бързо пачките в мрежата и я постави върху преградата. Мъжът заговори ненадейно:

— Нищо няма да излезе от тази работа. Полицията…

— Млък! — изкрещя тя.

Сетне хвърли кърпичката в брезентовата чанта, грабна мрежата и усети в ръката си приятна тежест. След това, като продължаваше да заплашва служителите с пистолета, започна бавно да отстъпва към вратата.

Ненадейно някой се хвърли върху нея откъм стълбата в ъгъла на залата. Длъгнест блондин в изгладени бели панталони и синьо сако с лъскави копчета и голям златен вензел на гръдното джобче.

В залата екна грохот, ръката й се метна нагоре, мъжът с вензела се люшна назад и тя видя, че той е обут в съвсем нови бели обувки с червени набраздени гумени подметки. Едва когато главата му тупна с отвратителен глух удар върху каменния под, тя изведнъж осъзна, че го е застреляла.

Хвърли пистолета в чантата, метна див поглед към обхванатите в ужас служители и се спусна към вратата. Докато се оправяше с ключалката, успя да помисли: „Спокойно, длъжна съм да вървя спокойно“, но когато изскочи на улицата, тръгна към ъгъла едва ли не бежешком.

Тя не различаваше минувачите, усещаше само, че се блъска в някого, а в ушите й, както преди, ехтеше грохотът на изстрела.

След като се скри зад ъгъла, тя се затича, стиснала здраво мрежата, а брезентовата чанта я блъскаше по бедрото. Ето я и къщата, в която беше живяла като дете. Тя отвори вратата на познатия й вход и изтича покрай стълбата на двора. Наложи се да забави крачките и през коридора на една малка пристройка премина в следващия двор. Спусна се по стръмна стълба в някакво мазе и седна на най-долното стъпало.

Отначало се опита да натика мрежата върху пистолета в брезентовата чанта. но мрежата не влизаше. Тогава свали шапката, очилата и светлата перука и ги напъха в чантата. Нейните собствени коси бяха тъмни, късо подстригани. После се изправи и съблече блузката си, която също напъха в чантата; под блузката беше облякла черна фланелка с къси ръкави. Тя преметна чантата на лявото си рамо, взе мрежата и се изкачи по стълбата. Пресече двора, прекоси още няколко двора, прехвърли се през две или три огради и най-сетне се озова на една улица в другия край на квартала.

Влезе в някакъв продоволствен магазин, купи два литра мляко и голяма найлонова торба, постави в нея черната си мрежа, а отгоре й положи двата пакета с млякото.

След това се отправи към най-близката станция на метрото и тръгна към къщи.