Заключената стая

V.

В действителност съдържанието на розовата папка не го интересуваше никак.

Защо си изкриви душата? За да зарадва приятеля си? Едва ли. Да го излъже? Глупости. Самият себе си да излъже? Също не.

И като продължаваше да се занимава с този въпрос, Мартин Бек завърши методичното изследване на служебния си кабинет.

След чекмеджетата на бюрото той се зае с мебелите, размести столовете, помръдна бюрото, приближи шкафа малко по-близо до вратата, постави настолната лампа отдясно. Изглежда, заместникът му е предпочитал тя да бъде отляво. А може би това е станало случайно. В дреболиите Колберг нерядко постъпваше, без да му мисли много. Затуй пък във важните неща беше крайно взискателен. Например със сватбата си той изчака до четиридесет и две години, без да скрива, че му е нужна идеалната жена. Чакаше тази, единствената.

По сметката на Мартин Бек се водеше почти двадесетгодишен несполучлив брак, с една особа, която явно не се оказа тази единствената.

Наистина сега той отново е ерген, но като че ли твърде дълго проточи развода си. През последната половин година Мартин Бек неведнъж си мислеше, че май напразно се е развел. Може би скучната, свадливата жена е по-добра, отколкото никаква… Е, добре, това не е най-важният проблем.

Той взе вазата с цветята и я отнесе на една от машинописките. Тя като че ли се зарадва.

Мартин Бек се върна в кабинета си, седна зад бюрото и се огледа наоколо. Порядъкът беше възстановен.

Не се ли опитва да внуши сам на себе си, че нищо не се е променило?

Излишен въпрос, по-добре да го изхвърли от съзнанието си. Той придърпа към себе си розовата папка, за да се разсее.

И така, смъртен случай… Значи всичко е наред. Именно смъртните случаи са неговата специалност. И все пак къде е станал този случай?

Бергсгатан, 57. Може да се каже, че това е под носа на самото полицейско управление.

Изобщо той има пълно право да заяви, че това не е работа на неговия отдел, че с това дело трябва да се занимае стокхолмската криминална полиция. Да позвъни ли в Кунгсхолмен и да попита какво мислят те там по този въпрос? Или нещо още по-просто — да сложи книжата в един плик и да ги върне на подателя.

Желанието му да постъпи като закостенял формалист беше толкова силно, че Мартин Бек трябваше да прояви волята си, за да не му се подчини.

Двадесет и осемгодишната му служба в полицията беше го научила на много и по-специално как да чете донесенията и справките, отхвърляйки всичко излишно и второстепенно и долавяйки сърцевината на нещата. Ако такава, разбира се, съществуваше.

Малко по-малко от час му беше нужен за да изучи внимателно всички документи. Тежко изложение, на места не можеш да разбереш нищо, а някои обрати просто — непонятни. Разбира се, това е Ейнар Рьон — този полицейски стилист явно наподобява известния канцеларски плъх, който в съчинените от него правила за уличното движение, твърдеше, че тъмнината настъпвала, когато се запалвали уличните лампи.

Мартин Бек прелисти още веднъж книжата като се спираше на някои детайли. След това отмести папката встрани, опря лакти на бюрото и постави глава на дланите си.

Смръщи вежди и се опита да осмисли всичко, което беше станало.

Цялата история се делеше на две части. Първата от тях беше прозаична и отблъскваща.

Преди две седмици, т. е. в неделя, 18 юни един от наемателите на Бергсгатан 57 на остров Кунгсхолмен извикал полицията. Съобщението било прието в 14,19 часа, но патрулната кола с двама полицаи пристигнала на мястото едва след два часа. Наистина от полицейския участък до въпросната къща са само пет минути пеш, но забавянето се обясняваше просто. Първо, в стокхолмската полиция изобщо не стигаха хора, а освен това сега беше отпускарско време и на всичко отгоре — неделя. Най-сетне работата явно не беше толкова срочна.

Полицаите Карл Кристиансон и Кенет Квастму влезли в къщата и потърсили жената, която направила съобщението. Жената живеела на втория етаж на основния корпус на къщата. Тя съобщила, че вече няколко дни по стълбата се носи неприятна миризма, която я накарала да заподозре нещо нередно.

Двамата полицаи веднага усетили миризмата. Квастму я определил като дъх на разложено. Последвалото издирване на източника на миризмата (това го съобщаваше същият този Квастму) ги довело до вратата на апартамента на по-горния етаж. Констатирано било, че зад вратата се намира едностаен апартамент, в който от известно време живее шестдесетгодишен наемател на име Карл Едвин Свярд. Името било установено по написания на ръка надпис върху късче картон под копчето на електрическия звънец. Доколкото съществували основания да се предполага, че в квартирата може да се намира тялото на самоубиец или на умрял от естествена смърт, или на куче (пише Квастму), или пък на болен и безпомощен човек, решено било да се проникне в нея. Но електрическият звънец явно не работел, а на почукването никой не отговарял. Опитите да се намери домоуправителят, портиерът или който и да било, притежаващ втори ключ, не дали резултат. Тогава полицаите се обърнали за инструкция към началството си и получили заповед да проникнат в апартамента.

Изпратили за ключар, вследствие на което минал още час и половина. Когато ключарят дошъл, той констатирал, че вратата е заключена със секретна ключалка, която не се поддава на никакви шперцове, а цепнатина за пощенска кутия нямало. С помощта на специален инструмент успели да измъкнат ключалката, но въпреки това вратата не се отворила.

Кристиансон и Квастму, чието дежурство свършило отдавна, отново поискали инструкции и получили нареждане да разбият вратата. На въпроса няма ли на разбиването да присъствува някой от криминалната полиция, им отговорили кратко, че не са в състояние да изпратят никого.

Ключарят си отишъл, след като свършил работата си.

Квастму и Кристиансон успели едва към седем часа да извадят вратата от външните й панти, след като счупили предпазните куки. Но сега „възникнали нови препятствия“. Както по-късно се изяснило, вратата, освен ключалката се затваряла с две металически скоби и желязно резе, което влизало в рамките на вратата. Едва след един час полицаите успели да проникнат в квартирата, където царяла страшна задуха и висяла непоносима трупна миризма.

В стаята, чийто прозорец гледал към улицата, бил намерен мъртъв мъж. Той лежал по гръб на около три метра от прозореца до включена електрическа камина. Поради горещото време и топлината от камината, трупът се подул „най-малко два пъти“.

Прозорецът бил затворен с резе отвътре. Щората — спусната.

Вторият прозорец, кухненският, гледал към двора. Черчеветата му били залепени с книжна лента и било ясно, че отдавна не е отварян.

Имало малко мебели, обстановката била мизерна. Квартирата „в смисъл на таван, под, стени, тапети и мазилка“ била много запусната.

Броят на намерените битови предмети в кухнята и в спалнята — съвсем незначителен.

От намерените пенсионни документи се изяснило, че покойникът Карл Едвин Свярд, шестдесет и две годишен, бивш работник в склад, е получил пенсия по инвалидност преди шест години.

След огледа на квартирата от следователя Густавсон тялото било изпратено в съдебномедицинската амбулатория за аутопсия.

Предварителното заключение: самоубийство или смъртен случай вследствие на глад, болест или други естествени причини.

Мартин Бек прерови джобовете на сакото си с напразната надежда да открие извадените от производство цигари „Флорида“.

Вестниците не бяха писали нищо за Свярд. Твърде банална история. Стокхолм заема едно от първите места в света по броя на самоубийствата, но за това се стараят да не говорят, а когато няма друг изход, се измъкват с помощта на преправени и лъжливи статистики, позовавайки се на това, че в другите страни оперират много по-ловко със статистиките. Вярно, през последните години дори членовете на правителството не се решават да прибягват към този трик. Изглежда са разбрали, че хората вярват повече на очите си, отколкото на извъртанията на политиканите.

А ако това не е самоубийство, изобщо не си струва да се вдига шум… Работата е там, че така нареченото общество на всеобщото благоденствие изобилства с болни, бедни и самотни хора, които в най-добрия случай се хранят с храна за кучета и вехнат в някакви миши дупки, наричани гръмко жилища.

Не, тази история явно не е за широката публика. А и за полицията като че ли няма работа тук. Но само в случай, че историята на пенсионера Карл Едвин Свярд се изчерпваше само с това. Обаче тя имаше продължение.