Той отвори очи и се почуди — беше жив…
В това нямаше нищо ново, вече петнадесет месеца всяка сутрин, щом се събудеше той се питаше в недоумение:
„Все пак как останах жив?“
И вторият му въпрос:
„Защо стана така?“
Преди да се събуди, той сънуваше сън. Този сън също беше на година и три месеца.
Препуска на кон. Носи се в галоп, прилепен към гривата, и хладният вятър си играе с косите му.
След това тича по гаров перон. Пред него — човек с пистолет в ръка. Той познава този човек, знае какво ще се случи ей сега. Това е Чарлз Гито, пистолетът му е спортен, марка „Хамерли интернешънъл“.
Гито натиска спусъка и в същата секунда той препречва гърдите си и среща изстрела с гърдите си. Ударът в гърдите е като удар с тежък чук. Жертвата е направена. Но вече е очевидно, че е напразна. Президентът лежи по гръб, лъскавият цилиндър е хвръкнал от главата му и се търкаля по земята, описвайки полукръгове…
В този момент той се събужда. Отначало всичко е черно, мозъкът изгаря във вълна парещ пламък, след това открива очи.
Мартин Бек лежеше в леглото си и гледаше тавана. В стаята беше светло.
Той размишляваше за своя сън. Безсмислен сън, особено в тази му версия.
И твърде много несъобразности. Например оръжието: откъде накъде спортен пистолет, когато тук е нужен револвер, в най-лошия случай „Дерингер“. И защо Харфилд се оказва ранен смъртоносно, та нали Мартин Бек посрещна куршума с гърдите си?1
Той не знаеше как изглежда в действителност убиецът. Може би някога е виждал портрета му, но паметта му не беше запазила никакви черти. В сънищата му Гито най-често беше синеок блондин с гладка прическа и светли мустачки, но днес той му напомняше повече от всичко на някакъв известен киноартист.
Ама, разбира се — Джон Карадин в ролята на комарджията от „Дилижансът“. С една дума — пълна романтика.
Между другото, куршумът в гърдите съвсем не беше романтика. Ако един куршум, преминавайки през десния бял дроб, заседне до гръбначния стълб, той дълго време причинява остра болка.
Напълно реални бяха и други детайли от неговия сън. Например спортният пистолет. Такъв държеше в ръката си бившият полицай, синеок блондин с гладка прическа и светли мустачки. Те се срещнаха на покрива на една къща под хладно пролетно небе. Целият им разговор се сведе до един пистолетен изстрел.
През нощта на същия ден той се събуди в някаква стая с бели стени, по-точно в отделението по гръдна хирургия на Каролинската болница. И макар да му казаха, че раната не е опасна, той с изненада се питаше, как стана така, че все пак оживя.
По-късно му казаха, че раната вече не е опасна, обаче куршумът се е настанил на лошо място. Той оцени тънкостта на намека вложен в думичката вече, но от това не му стана по-леко. Не една седмица хирурзите изучаваха рентгеновите снимки, преди да извлекат най-сетне чуждото тяло от гърдите му. Едва след това му съобщиха, че сега вече опасността е минала окончателно. Ще се оправи при условие, че води спокоен, програмиран живот. Само че по това време той вече беше престанал да им вярва.
Въпреки всичко, водеше спокоен, строго установен начин на живот. Впрочем нямаше и друг избор.
Сега го уверяваха, че се е поправил съвсем. Наистина с малко допълнение: физически.
Освен това не бивало да пуши. Той и преди не можеше да се похвали кой знае колко много с бронхите си, а сега и дробът му беше прострелян. След заздравяването около ръбчетата се забелязвали подозрителни сенки.
Добре, време е да става. Мартин Бек пресече гостната, влезе в хола и вдигна вестника от килимчето пред вратата. Докато отиваше към кухнята, хвърли поглед върху заглавията на първа страница. Хубаво време, метеоролозите обещават, че то ще се задържи. В останалото нищо радостно, както обикновено.
Днес Мартин Бек се обличаше особено грижливо. Днес, седем и половина, 3 юли 1972 година, не е обикновен ден, а особен. Днес той отново тръгва на работа.
Днес отново, както преди, той е полицай, по-точно, комисар от криминалната полиция, началник на отдел за разследване на убийствата.
Мартин Бек облече сакото си и бутна вестника в джоба, за да го прочете в метрото. Това беше още една подробност от обикновените навици, към които му предстоеше да се върне.
Крачейки по Корабната крайбрежна под ярките слънчеви лъчи, той дишаше като пиян утринния въздух. И се чувствуваше грохнал старец.
Но външно това никак не си личеше. Напротив, той изглеждаше бодър, силен, движеше се бързо и ловко. Висок загорял мъж, енергична челюст, широко чело, спокойни сивосини очи.
Мартин Бек беше четиридесет и девет годишен. До петдесетия му рожден ден оставаше още малко, но мнозина смятаха, че той изглежда по-млад.