Заключената стая

VII.

Мартин Бек вдигна отново телефонната слушалка.

Трябваше да открие полицаите от патрулната кола, които бяха ходили на Бергсгатан. Загуби доста време, докато изясни, че единият от тях е в отпуск, а другият е призован в съда като свидетел по някакво дело.

Най-сетне Мартин Бек се свърза със следователя, който беше препратил делото от участъка в криминалната полиция. Оказа се, че той много се е мотал — едва в понеделник на двадесет и седми е оформил изпращането на документите… Мартин Бек намери за нужно да се осведоми:

— Вярно ли е, че сте получили заключението на съдебния лекар още в сряда?

— Ей богу, не си спомням точно — в гласа на следователя се усещаше неувереност. — Във всеки случай аз го прочетох едва в петък.

И понеже Мартин Бек чакаше мълчаливо обяснения, той продължи:

— В нашия участък само половината от хората са на работа. Едва се справяме с най-неотложните дела. А преписките продължават да се трупат.

— Значи до петък никой не е чел протокола?

— Напротив, началникът на оперативния отдел го видя. В петък сутринта той пита и мен у кого е пистолетът?

— Какъв пистолет?

— Този, с който се е застрелял Свярд. Самият аз не съм го виждал, но реших, че някой от полицаите, които първи са отишли на местопрестъплението, е намерил оръжието.

— Пред мен е тяхното донесение — каза Мартин Бек. — Ако в квартирата е имало огнестрелно оръжие, те са били длъжни да упоменат за това.

— Аз не виждам никакви пропуски в действията на нашия патрул.

Иска да запази хората си… Съображенията му са ясни. През последните години критиките към полицията стават все по-остри, отношенията с обществеността рязко се влошават, а натоварването почти се удвои. В резултат на това хората напускат на групи полицията, при което, като правило, си отиват по-добрите. И макар че в страната безработицата расте, да се направи пълноценна замяна е невъзможно. Затова тези, които са останали, се пазят един друг.

— Да допуснем — каза Мартин Бек.

— Момчетата са действували правилно. Веднага след като са проникнали в апартамента и са открили покойника, те са извикали следовател.

— Имате предвид Гюставсон?

— Точно така. Той е от криминалната полиция, нему се полага да прави изводи и да докладва за всичко, което е открито. Аз реших, че те са му обърнали внимание за пистолета и той го е взел.

— И после е премълчал за това в донесението си?

— Всичко се случва — сухо отбеляза сътрудникът.

— И все пак излиза, че в стаята изобщо не е имало оръжие.

— Като че ли. Но аз научих за това едва миналия понеделник, когато разговарях с Кристиансон и Квастму. И моментално препратих всички документи в Кунгсхолмсгатан.

Полицейският участък и криминалната полиция се намираха в един и същ квартал, поради което Мартин Бек си позволи да отбележи:

— Не е кой знае колко далеч.

— Действахме според правилника — отвърна следователят.

— Честно казано, мен ме интересува повече Свярд, отколкото пропуските на тази или онази страна.

— Ако някой е направил пропуск, то това не е полицията.

Намекът беше достатъчно прозрачен и Мартин Бек предпочете да приключи разговора.

— Благодаря за помощта — каза той. — Всичко хубаво.

След като помисли минута, той набра номера на Гюставсон.

— Ах, да, онова дело — спомни си той. — Непонятна история. Какво да се прави, случва се.

— Какво се случва?

— Непонятни случаи, загадки, които просто е невъзможно да решиш. Безнадеждно дело, това се вижда веднага.

— Ще ви помоля да дойдете тук.

— Сега? На Вестберг?

— Именно.

— За съжаление това е невъзможно.

— Съмнявам се — Мартин Бек си погледна часовника. — Да речем, в три и половина.

— Но на мен не ми е…

— В три и половина — повтори Мартин Бек и прекъсна връзката.

Той стана и се заразхожда из стаята с ръце на гърба.

Всичко е нормално. През последните пет години нещата потръгнаха тъй, че най-напред се налагаше да се изясни как е действувала полицията. И нерядко това се оказваше по-трудно, отколкото да се вникне в самото дело.

Алдор Гюставсон се яви в пет без пет.

Презимето Гюставсон не говореше нищо на Мартин Бек, но лицето му беше познато. Слаб брюнет на около тридесет години с безцеремонно и предизвикателно поведение. Мартин Бек си спомни, че беше го виждал в дежурната на криминалната полиция и на други не толкова забележителни места.

— Моля, седнете.

Гюставсон седна в най-удобното кресло, преметна крак върху крак и извади цигара. Запуши и каза:

— Неприятно дело, нали? Какви въпроси имате?

Мартин Бек си поигра мълчаливо с химикалката, след това попита:

— Кога отидохте на Бергсгатан?

— Вечерта, някъде около десет.

— И какво видяхте?

— Ужас. И гадна миризма…

— Къде бяха полицаите?

— Единият стоеше на пост пред вратата. Вторият беше в патрулната кола.

— През цялото време ли са наблюдавали вратата?

— Казаха, че през цялото време.

— А вие… ти какво предприе?

— Как какво — влезнах и огледах. — Картината, разбира се, беше ужасна. Но нали трябва да се провери, може работата да се окаже нечиста.

— Но ти заключи противното.

— Естествено. Всичко беше ясно като бял ден. Вратата заключена отвътре със сума ти катинари и резета. Момчетата едва са успели да я разбият. И прозорецът затворен, и щорите спуснати.

— Прозорецът беше ли затворен?

— Не. Те са го отворили веднага след като са влезли. Иначе би трябвало да се сложи противогаз.

— Колко време престоя?

— Малко. Точно толкова, колкото да се убедя, че там няма работа за криминалната полиция. Картината е ясна — или самоубийство или естествена смърт, а с тия неща полицията не се занимава.

Мартин Бек прелисти донесението.

— Не виждам описа на иззетите вещи.

— Така ли? Сигурно са забравили. Пък и какво има там за описване? Вехтории почти нямаше. Маса, стол, креват и разни дреболии в кухнята, това е всичко.

— Но ти оглед направи ли?

— Разбира се. Огледах всичко и едва след това дадох разрешението.

— Кое?

— Как кое? Не разбрах.

— Кое разрешение си дал?

— Да се вдигнат останките. Старчето трябваше да се аутопсира. Даже и от естествена смърт да е умрял, все едно има такова правило.

— Можеш ли да изложиш наблюденията си.

— Много лесно. Трупът лежеше на три метра от прозореца. Горе-долу.

— Горе-долу?

— Не носех рулетка. Трябва да е пролежал най-малко два месеца, съвсем беше изгнил. В стаята имаше два стола, маса и креват.

— Два стола?

— Аха.

— Ти току-що каза, че е бил един.

— Така ли? Не, струва ми се, че бяха два. Освен това лавица с книги и стари вестници. А в кухнята две-три тенджери, кафеник и разни други работи.

— Какви разни други работи?

— Ами че ножове, вилици, ножче за рязане на консервни кутии, кофа за боклук.

— Ясно. На пода не лежеше ли нещо?

— Нищо, ако не се смята покойникът. Полицаите също не са намерили нищо, питай ги.

— Някой друг влизал ли е в квартирата?

— Не, момчетата казаха, че никой не е влизал. Само аз и те. След това дойдоха работниците с фургона и отнесоха трупа в полиетиленов чувал.

— И причините за смъртта на Свярд с изяснени?

— Точно така. Застрелял се е. Само едно не го разбира умът ми! Къде е дянал патлака.

— Ти имаш ли някакви предположения в това отношение?

— Никакви. Идиотски случай. Тази история няма да се разкрие, аз ви го казвам. Рядко, но се случва.

— Полицаите какво казаха?

— Нищо. Какво могат да кажат — намерили труп, убедили се, че всичко е затворено, нищо повече. Ако в квартирата имаше патлак, нима нямаше да го намерим. Пък и къде ли би могъл да бъде, ако не до покойничето.

— Ти изясни ли личността на покойника?

— Че как иначе. Фамилия Свярд — пише го на вратата. Веднага се разбира какъв човек е.

— Тъй, тъй…

— Най-обикновен пияница. Такива често се самоубиват. Или се напиват до смърт, или от инфаркт отиват на оня свят.

— Нещо друго съществено да добавиш?

— Нищо. Това е такава главоблъсканица… Загадъчен случай. Тук даже ти няма да се справиш, помни ми думата. Пък и няма ли по-важни дела?

— Може би няма.

— Жаден съм. Мога ли да се омитам?

— Не бързай — отвърна Мартин Бек.

— Нищо повече не мога да кажа — Алдор Гюставсон загаси цигарата си в пепелника.

Мартин Бек стана и се приближи до прозореца.

— Затова пък аз имам — отбеляза той, застанал с гръб към събеседника си.

— И какво е то?

— Сега ще чуеш. Например миналата седмица на местопроизшествието е ходил специалист по криминалистична техника. Повечето от следите са унищожени, но на килима веднага били открити петна от кръв, едно по-голямо и две по-малки. Ти видя ли ги?

— Не. Пък и не съм ги търсил.

— Това се усеща. А какво търси ти?

— Ами че нищо. Всичко беше ясно.

— Щом не си забелязал кръвта, може да си пропуснал и нещо друго.

— Всеки случай огнестрелно оръжие нямаше.

— Обърна ли внимание на облеклото на покойника?

— Не особено. Трупът беше вече изгнил. Какво можеше да има на него, освен някакви парцали. Изобщо аз мисля, че това не играе някаква роля.

— Ти веднага разбра, че покойникът е бедняк и е живеел самотно. Че не е видна личност.

— Точно така. Ако се нагледаш като мен на всякакви пияници и негодници.

— Е та?

— Това, че аз си познавам публиката.

— А ако покойникът заемаше по-високо обществено положение? Тогава, мисля, щеше да работиш по-щателно, нали?

— Че какво, човек трябва да има всичко предвид. И без това сме претрупани от работа.

Алдор Гюставсон огледа кабинета.

— Вие тук може би да сте по-хайлази, но при нас работата ни е затрупала. Нямам желание да наподобявам Шерлок Холмс, щом ми попадне някой мъртъв бедняк. Имаш ли да ми кажеш още нещо?

— Да. Искам да отбележа, че си водил това дело извънредно лошо.

— Какво?

Гюставсон стана. Май едва сега той се усети, че Мартин Бек може да навреди на кариерата му.

— Почакай — измърмори той. — Само за това, че не съм забелязал някакви кървави петна и несъществуващия пистолет.

— Тези пропуски не са най-главното — прекъсна го Мартин Бек. — Макар че също са непростими. По-лошото е, че си позвънил на съдебния лекар и си дал указания, които се основават на предвзети и неверни съждения. Освен това си объркал главите на полицаите и те са повярвали, че делото е елементарно и че на теб ти е достатъчно само да влезеш в стаята, да й хвърлиш един поглед, за да ти стане всичко ясно. Заявил си им, че не е нужно да се викат никакви специалисти, след това си се разпоредил да вдигнат тялото и даже не си се погрижил да направят снимки.

— Господи — произнесе Гюставсон. — Но нали старчето се беше самоубило.

Мартин Бек се обърна и го изгледа мълчаливо.

— Тези забележки… трябва ли да разбирам като официално мъмрене?

— Именно, като строго мъмрене. Всичко хубаво.

— Почакай, Защо така, аз ще се постарая да поправя…

Мартин Бек поклати отрицателно глава. Следователят тръгна към вратата. Той явно беше угрижен, но преди да я затвори, Мартин Бек го чу да казва:

— Дърт дявол.

Искрено казано, такъв като Алдор Гюставсон съвсем не е за криминалната полиция, пък и въобще за полицията. Бездарен тип, надут, нахален и без представа за служебните си задължения.

Обикновено в криминалната полиция привличат най-добрите полицаи.

Но щом този човек са го взели за следовател още преди две години, какво ли трябва да се очаква в бъдеще?

Е, добре — първият работен ден е завършен. Утре трябва да отиде и да разгледа тази заключена стая.

А довечера? Ще хапне, каквото има в къщи, след това ще поседи и ще попрелисти книгите, които трябва да прочете. Ще лежи в леглото и ще чака, докато дойде сънят. Сам-самичък. Затворен в себе си.