Залезът на полумесеца

1.

Юли 2012, Кайро, Египет

Обедното слънце прежуряше въпреки прахта и мръсотиите, които бяха загърнали древния град като мръсно одеяло. При температури, които надхвърляха и най-високите, измервани някога през последното столетие, само малцина киснеха на горещите камъни във вътрешния двор на джамията Ал Азхар.

Разположена в източната част на Кайро само на два и половина километра от Нил, Ал Азхар се извисяваше над града. Беше една от най-старите сгради, построена още през 970 година от фатимидските завоеватели2. С времето беше достроявана и разширявана и постепенно се бе сдобила с положението на петата по важност джамия за мюсюлманите. Сложни каменни плетеници, стърчащи в небето минарета, кула с формата на луковица — всичко привличаше очите и отразяваше хилядолетие артистичност. Зад дебелите като на крепост каменни стени бе центърът на джамията — голям правоъгълен вътрешен двор, заобиколен от всички страни с високи колонади.

В сянката на една от колонадите мъж с торбести панталони и свободна риза избърса слънчевите си очила и огледа вътрешния двор. В обедната горещина имаше само малцина младежи — разглеждаха джамията или се разхождаха, потънали в безмълвна медитация. Това бяха студенти от близкия университет Ал Азхир — институция уважавана в Близкия изток като средище на ислямските науки. Мъжът докосна гъстата брада, която покриваше младежкото му лице, и метна през рамо овехтялата си раница. Носеше бяла памучна кефия и с лекота можеше да мине за обикновен студент.

Излезе на слънцето и пресече двора към югоизточната колонада. Фасадата над заострените арки беше покрита с богато украсени ниши, превърнали се в любимо място за гълъбите. Младежът стигна до издадената централна арка, над която се извисяваше четириъгълна плоча, обозначаваща входа към молитвената зала.

Поканата за обедната молитва беше прозвучала още преди час, така че просторната молитвена зала сега беше почти празна. Пред фоайето малка група студенти седеше на пода и слушаше лекция на университетски преподавател за Корана. Мъжът заобиколи групата и се доближи до входа. Там брадат мъж с бяла роба го изгледа строго. Посетителят си свали обувките, мълчаливо благослови Мохамед и след това влезе, изпратен с кимване от вратаря.

Молитвената зала представляваше просторно помещение, застлано с червен килим. Към сводестия таван се издигаха алабастрови колони. Както в повечето джамии нямаше пейки или орнаментирани олтари, подпомагащи ориентацията. Шарки с формата на кула посочваха отделните молитвени места и сочеха към центъра на залата. Щом видя, че вратарят вече не му обръща внимание, брадатият мъж бързо тръгна между колоните.

Наближи неколцина мъже, коленичили за молитва, и погледна михраба от другата страна на помещението. Тази често незабележима ниша в стените на джамиите показва посоката на Мека. Михрабът в Ал Азхар беше изрязан от мек камък, увенчан с арка от вълнист черен и бял мрамор с почти съвременен дизайн.

Докато наближаваше една колона близо до михраба, мъжът свали раницата от рамото си, след това се просна на килима за молитва. След молитвата внимателно избута раницата настрана, докато тя не се опря в основата на колоната, изчака студентите да поемат към входа, изправи се и ги последва към преддверието, където обу обувките си. Мина покрай брадатия вратар с едно измърморено „Аллах е велик“ и бързо излезе на двора.

Престори се за малко, че се възхищава на една розетка върху фасадата, след това бързо тръгна към Бръснарската порта, която извеждаше от двора. След няколко преки се качи в малка наета кола, паркирана на улицата, и подкара към Нил. Мина през мръсния индустриален квартал, влезе в парцела на рушаща се тухларница и спря зад изоставена товарна рампа. Там свали торбестите панталони и свободната риза и под тях се показаха джинси и копринена блуза. Свали слънчевите очила, перуката и накрая изкуствената брада. Студентът изчезна и на негово място се появи привлекателна жена с мургава кожа, корави черни очи и модно подстригана къса тъмна коса. След като изхвърли маскировката си в ръждива кофа за боклук, жената се качи отново в колата и се вля в мудното движение — колата запълзя в противоположната на Нил посока към международното летище на египетската столица в североизточната част награда.

Вече стоеше на опашката да се регистрира за полета, когато раницата избухна. Малък бял облак се издигна над джамията Ал Азхар, когато покривът на молитвената зала рухна, а мирхабът стана на парчета.

Макар взривът да беше нагласен така, че да се случи между ежедневните молитви, неколцина студенти и служители на джамията бяха убити, а десетки други ранени.

След като първоначалният шок отмина, каирската мюсюлманска общност се разгневи. Първите обвинения се посипаха срещу Израел, после срещу западните нации, защото никой не пое отговорност. След няколко седмици молитвената зала щеше да бъде ремонтирана и нов михраб щеше да замени разрушения. Обаче гневът сред египтяните и мюсюлманите по света от нападението срещу подобно свято място нямаше да изчезне толкова бързо. Само малцина познаха, че това нападение е първият изстрел от един стратегически заговор, който щеше да направи опит да промени съотношението на силите в района.

2.

— Вземи ножа и я срежи.

Намръщеният гръцки рибар подаде ръждясалия назъбен нож на сина си. Момчето се събу по шорти и скочи от борда, стиснало здраво ножа. Бяха минали два часа, откакто за голяма изненада на баща му мрежите им се бяха закачили за нещо на дъното, макар че и преди много пъти беше тралил тези води. Гъркът насочваше корабчето си във всички възможни посоки, като се надяваше така да откачи мрежите, и ругаеше високо, докато усещането за безсилие нарастваше. Каквото и да правеше, не помръдваха. Щеше да му струва скъпо да среже част от тях, но рибарят с неохота прие този професионален риск и изпрати момчето си да свърши работата.

Макар вятърът на повърхността да беше силен, водата на Егейско море беше чиста и топла и момчето смътно различаваше дъното далече долу. Това обаче надхвърляше неговите способности на гмуркач, така че то атакува полюляващите се мрежи с ножа. Трябваше да се гмурне още няколко пъти, преди да среже и последната нишка и да изскочи, на повърхността с осакатената мрежа, уморено и останало без дъх. Без да спира да ругае заради загубата, рибарят насочи корабчето към Хиос — гръцки остров близо до турския бряг, който се издигаше наблизо от лазурните вълни.

На около четвърт миля навътре в морето един мъж с интерес наблюдаваше през стар меден далекоглед мъките на рибаря. Тялото му беше високо и стройно, но яко, а кожата мургава от дългогодишното излагане на слънцето. Морскозелените му очи проблясваха от интелигентност. Бяха строги, закоравели от безброй сблъсъци и разминавания на косъм със смъртта, но въпреки това с лекота омекваха от изблиците му на хумор. Мъжът прокара ръка през гъстата си черна коса, тук-там изпръскана с бяло, и се качи на мостика на „Егейски изследовател“.

— Руди, нали огледахме доста голям участък от дъното между сегашното ни местонахождение и Хиос?

Руди Гън, дребен мъж с очила с рамки от костенуркова коруба, вдигна глава от компютърния екран и кимна.

— Да, последната ни координатна мрежа мина на миля от източния бряг. Тъй като гръцкият остров е съвсем близо до Турция, дори не зная в чии териториални води сме. Бяхме завършили координатната мрежа на деветдесет процента, когато изолацията на задния сензор на АППС се пръсна. Няма да работим най-малко още два часа, докато техниците оправят повредата.

АППС — автономно подводно превозно средство — бе робот с формата на торпедо, натъпкан със сензори. Разполагаше с автономно задвижване и обикаляше над дъното по предварително зададен план за наблюдение, а събраните данни се изпращаха на определени интервали на кораба — майка.

Руди Гън започна отново да трака по клавиатурата. Така както беше облечен в карирани шорти и избеляла тениска, никой не би предположил, че е заместник-директор на НАМПД — Националната академия за морско и подводно дело, — известната правителствена агенция, натоварена с проучването на световните океани. Обикновено Гън по-често можеше да бъде намерен във вашингтонското седалище на агенцията, отколкото на някой от тюркоазните на цвят плавателни съдове, които НАМПД използваше за събиране на информация за морската флора и фауна, морските течения и замърсяването на природната среда. Способен администратор, той много обичаше да бяга от столичната скука и да си цапа ръцете с работа на място, особено ако и неговият шеф е направил същото.

— Какви подводни контури видяхме в околните плитчини?

— Типичните за местните острови: простиращ се във водата наклонен шелф, който рязко се спуска до триста метра дълбочина. Тук се намираме на около трийсет и пет метра над дъното. Доколкото си спомням, то е песъчливо, без особени препятствия.

— Така си и помислих — отговори шефът му и в очите му затрептя пламъче.

Гън го забеляза и подхвърли:

— Откривам някакъв подъл заговор в главата на моя началник.

Дърк Пит се засмя. Като директор на НАМПД беше провеждал десетки подводни изследвания и бе постигнал забележителни резултати, като се почне от изваждането на „Титаник“ и откриването на корабите на изгубената в Арктика експедиция на Франклин3. Пит притежаваше необичаен нюх към разрешаването на загадките на подводния свят. Тих, самоуверен човек с ненаситно любопитство, той беше изпаднал под очарованието на морето още от младини. С годините това привличане не отслабна и редовно го измъкваше от вашингтонското седалище на НАМПД.

— Известен факт е — заяви той весело, — че повечето крайбрежни корабни останки биват откривани от мрежите на местните рибари.

— Корабни останки? — попита Гън. — Доколкото си спомням, турското правителство ни покани да изучаваме цъфтежа на водораслите в техните крайбрежни води. Нямаше и дума за търсене на корабни останки.

— Просто приемам нещата така, както се случват — усмихна се Пит.

— Да, но в момента нямаме пълномощия. Искаш ли да спуснем ДУС4?

— Не. Мрежите на нашия съсед са се закачили на дълбочина за гмуркане.

Гън си погледна часовника.

— Нали след два часа заминаваш, за да прекараш почивните дни в Истанбул с жена си?

— Има повече от достатъчно време за едно бързо гмуркане на път за летището — засмя се Пит.

— Е, значи трябва да събудя Ал — отговори Гън и поклати примирено глава.

Двайсет минути по-късно Дърк Пит хвърли малка раница в зодиака, който се полюшваше до „Егейски изследовател“, и се спусна по сгъваемата стълба в лодката. Щом седна на мястото си, Ал Джордино, нисък мъж с широки гърди, завъртя дросела на малкия извънбордов двигател и гумената лодка се отдели от кораба.

— По кой път към дъното? — надвика Ал Джордино шума, докато паяжините от следобедния сън бавно се разкъсваха пред очите му.

Пит беше засякъл местоположението по няколко точки на съседния остров. Насочи Джордино към брега под избрания ъгъл и изминаха съвсем кратко разстояние, преди да му нареди да угаси двигателя. После хвърли малката котва от носа и когато тя стигна дъното, отбеляза:

— Малко повече от трийсет метра. — Гледаше червената отметка на въжето, която се виждаше под водата.

— И какво очакваш да намерим на дъното?

— От купчина камъни до „Британик“ — всичко е възможно — отговори Пит. Намекваше за кораба близнак на „Титаник“, потопен в Средиземно море през Първата световна война.

— Аз залагам на камъните — отговори Джордино, докато обличаше синия неопрен, чиито шевове бяха издържали проверката на широките му гърди и издутите бицепси.

Ал знаеше, че там в дълбокото сигурно ще ги чака нещо по-интересно от затрупани с пясък скали. Беше преживял твърде много истории с Пит, за да поставя под съмнение усета на своя приятел, когато ставаше дума за подводни тайни. Двамата бяха другари от детинството си в Южна Калифорния, където заедно се бяха научили да се гмуркат край бреговете на Лагуна Бийч. Докато служеха във военновъздушните сили, бяха получили временно назначение в един напълно нов федерален отдел, чиято задача беше да проучва световните океани. Десетки проекти и приключения по-късно, Пит вече оглавяваше силно нарасналата агенция, наречена НАМПД, а Джордино работеше при него като директор на подводните технологии.

— Да опитаме елипсовидно претърсване с център котвеното въже — предложи Пит, докато закачаха кислородните бутилки. — Според мен местоположението на закачената мрежа е малко по към брега от сегашното ни разположение.

Ал кимна, пъхна регулатора в устата си и се плъзна заднишком през борда във водата. Пит го последва и двамата се заспускаха покрай котвеното въже към дъното.

Синята вода на Егейско море беше забележително прозрачна и за Пит не представляваше трудност да вижда на пет и повече метра. Когато наближиха сумрачното дъно, със задоволство забеляза, че е от чакъл и пясък. Преценката на Гън се бе оказала вярна. Районът изглеждаше свободен от препятствия.

На метър и половина над дъното двамата се разделиха и заплуваха в мързелива дъга около котвеното въже. Малко ято морски костури се приближи и ги огледа подозрително, преди да се стрелне към по-дълбоки води. Когато завиха към Хиос, Пит забеляза, че Джордино му маха. Зарита силно с крака като ножица, приближи се до него и видя, че другарят му му сочи нещо пред тях: някаква извисяваща се кафява сянка, която сякаш се поклащаше в неясната светлина. На Пит му напомни блъскано от вятъра дърво, чиито клони сочат към небето. Когато доплува, видя, че са останките от рибарските мрежи — люшкаха се мързеливо по течението.

Като внимаваха да не се оплетат, двамата водолази се приближиха. Мрежите се бяха закачили на едно-единствено място — за нещо, което стърчеше от дъното. Пит забеляза едва видима вдлъбнатина, изровена в чакълесто пясъчното дъно, която завършваше с щръкнал предмет, в който се бяха оплели мрежите. Когато се приближи, видя, че е ръждясала Т-образна котва с дължина около метър и половина. Беше наклонена, единият й зъб сочеше към повърхността, а мрежите на рибаря безнадеждно се бяха увили около него, докато другият бе забит в морското дъно. Пит разри малко пясъка около него и видя, че е заклещен под дебела дървена греда и малко по-тънка напречна. Беше виждал достатъчно корабни останки, за да познае, че дебелата греда е част от корабния кил.

Дръпна се от мрежите и огледа широката плитка бразда, изровена наскоро в дъното. Джордино вече плаваше над нея, за да намери къде почва. Също като Пит вече беше схванал какво се е случило: рибарските мрежи се бяха закачили за котвата от едната страна на останките и я бяха повлекли под кила, където се беше заклещила. Дърпането беше оголило част от древните останки.

Пит доплува при Ал, който вече махаше пясъка от някаква продълговата издатина. Показаха се няколко от напречните на кила греди. Джордино се вторачи в очилата на Пит и поклати глава. Невероятният му усет отново ги беше отвел при корабни останки, и то много стари.

Продължиха да разкриват останките и стигнаха до извода, че корабът е бил дълъг около петнайсет метра и горната му палуба отдавна е изгнила. Всъщност по-голямата част от кораба беше изчезнала, само няколко секции от корпуса бяха оцелели. Обаче на кърмата в мекия пясък се очертаваха местата на няколко малки прегради. Навсякъде се виждаха керамични чинии, негледжосани чирепи и плочки, макар че от истинският товар на кораба не бе останало нищо.

Тъй като времето им под водата вече изтичаше, се върнаха при носа и започнаха да разравят участъци чакъл и пясък в търсене на нещо, което да им помогне да определят какви са останките. Пръстите на Джордино се плъзнаха по нещо гладко в пясъка, той разрови по-дълбоко и намери малка метална кутия. Вдигна я до маската си и успя да различи закопчалката на капака. Внимателно прибра кутията във водолазната си торба, погледна си часовника и направи знак на Пит, че ще изплува.

Пит тъкмо беше оголил къса редичка глинени гърнета, но ги остави недокоснати и потвърди със знаци, че и той ще изплува. И тъкмо когато се обръщаше да последва Ал, слабо проблясване в пясъка привлече погледа му. Идваше от място срещу гърнетата, които беше позарил отново с махване на плавниците. Пит заплува натам, разрови пясъка и видя плоско парче керамика. Макар да беше покрито с утайки, личеше, че е украсено със сложни мотиви. Той зарови пръсти в пясъка, напипа края на четириъгълна кутия и я измъкна.

Беше с размери колкото две кутии за пури, плоските й страни бяха украсени със синьо-бели цветни мотиви, които съответстваха на тези на капака. Беше доста тежка и Пит внимателно я пъхна под мишница, преди да ритне няколко пъти, за да изплува.

От северозапад беше задухал обичайният следобеден бриз, който слагаше бели шапки на вълните. Джордино вече беше в зодиака и вдигаше котвата, когато Пит изскочи на повърхността, загреба към гумената лодка, подаде кутията на Джордино, набра се и се претърколи в лодката и започна да сваля водолазната си екипировка.

— Дължиш на този рибар най-малко бутилка узо — подхвърли Ал, докато палеше двигателя.

— Той със сигурност ни заведе при интересни останки — отговори Пит и започна да си бърше лицето с хавлиена кърпа.

— Не е кораб с амфори от бронзовата епоха, но въпреки това изглежда доста стар.

— Може би средновековен. Това си е направо детска възраст, като се има предвид какви са обикновено останките в Средиземно море. Дай сега към брега, за да видим какво сме открили.

Джордино насочи лодката към острова. Град Хиос беше на две мили, но те минаха още три на север покрай брега и спряха в едно заспало рибарско селце, казваше се Вокария. Слязоха на очукания от времето кей, строен, изглежда, в епохата на платноходите. Джордино постла една кърпа и Пит сложи върху нея двете находки. И двете бяха покрити с пясъчни наслоения от прекараните под водата векове. Пит хвана сложения на близката чешма маркуч и започна внимателно да почиства мръсотията от керамичната кутия. Освободена от наслоенията, под слънчевата светлина тя буквално заслепяваше окото. Сложна цветна шарка в тъмносиньо, пурпурно и тюркоазно изпъкваше на ослепително белия фон.

— Малко ми прилича на мароканска — отбеляза Джордино. — Хайде отвори я най-после!

Пит внимателно нагласи пръстите си под издължения капак и бавно го вдигна. Кутията беше пълна с мръсна вода, в която проблясваше нещо кръгло. Пит внимателно наклони кутията, за да излее водата.

Бръкна вътре и извади… корона. Вдигна я предпазливо, усетил тежестта на чистото злато — металът проблясваше на местата, които не бяха толкова замърсени от утайките.

— Леле! — възкликна Джордино. — Прилича на нещо от времето на крал Артур.

— Или на Али Баба — отговори Пит, докато оглеждаше керамичната кутия.

— Значи не е някое обикновено търговско корито. Смяташ ли, че е възможно да е бил царски кораб?

— Не знам — отговори Дърк. — Но изглежда, че на борда се е намирала някаква важна особа.

Джордино взе короната и си я сложи на главата — малко накриво впрочем.

— Крал Ал на вашите услуги — каза високо и махна изискано с ръка. — Обзалагам се, че с това чудо ще мога да привлека някоя засукана местна мадама.

— Плюс ченгетата. — Пит вдигна рамене. — Дай да видим какво има в твоята кутия.

Джордино свали короната и взе малката желязна кутия. Докато я оглеждаше, ръждясалата закопчалка се отчупи и падна върху хавлията.

— Що за мерки за сигурност — измърмори той и вдигна капака. Отвътре изтече само малко мръсна вода, защото кутията беше пълна почти догоре с монети.

— Ха! Май улучихме джакпота — ухили се Ал. — С тия пари можем да се пенсионираме още днес.

— Не, благодаря. — Пит поклати глава. — Не ми се иска да прекарам остатъка от живота си в турски затвор.

Монетите бяха сребърни и доста потъмнели, някои бяха залепнали една за друга като заварени. Пит бръкна и измъкна една, която проблясваше — самотна златна пара, която не бе пострадала от корозията. Той я вдигна към очите си и веднага забеляза неравния отпечатък — характерен белег за монетите, които са ковани. Извити арабски букви се виждаха отчасти от двете страни и бяха заобиколени от назъбен кръг.

Можеше само да предполага възрастта и произхода на монетата. Двамата с любопитство разгледаха останалите монети, които поради състоянието си не разкриваха много неща.

— На база на ограничените доказателства, предполагам, че сме намерили някакви отомански останки — каза Пит. — Монетите нямат вид на византийски, което означава петнайсети век или по-късно.

— Все някой ще може да определи датата точно, нали?

— Наистина извадихме късмет.

— Аз казвам да финансираме проекта още месец и да избегнем връщането във Вашингтон.

Една очукана камионетка „Тойота“ излезе на кея и спря със скърцане до тях. Усмихнат младеж с големи уши изскочи от кабината.

— Някой от вас да си е поръчал превоз до летището?

— Да, аз — отговори Пит и взе малката си раница от лодката.

— А какво да правя с нашите красоти? — попита Ал, докато грижливо увиваше нещата в кърпата, така че младежът да не може да ги огледа.

— Ще ги взема в Истанбул. Познавам директора на подводните проучвания в Истанбулския археологически музей. Той ще им осигури хубаво място и да се надяваме, ще ни каже какво сме намерили.

— Значи няма да има незабравима нощ на Хиос за крал Ал — въздъхна Джордино и му подаде хавлиената кърпа с находките.

Пит хвърли поглед на заспалото селце над пристанището, качи се в колата и подметна на младежа, който вече потегляше:

— Честно казано, не съм сигурен, че Хиос е готов за крал Ал.

3.

Кацнаха на международното летище „Ататюрк“ в Истанбул точно преди да се смрачи. Докато рулираше между огромните боинги, малкият самолет приличаше на комар в пчелен кошер, но най-накрая стигна до свободно място на терминала и спря.

Пит беше сред последните пътници, които слязоха. Още щом влезе в облицования с плочки терминал, една висока привлекателна жена с жълтеникавокафява коса се хвърли към него.

— Най-после! — възкликна Лорън Смит. — Вече се притесних!

Пит я прегърна и я целуна, после каза:

— Имаше някакъв проблем с колесника и самолетът излетя със закъснение. Дълго ли чакаш?

— По-малко от час. — Тя сбърчи нос и облиза устните си. — Солен си.

— На път за летището с Ал намерихме едни корабни останки.

Тя го изгледа укорително.

— Нали винаги си казвал, че летенето и гмуркането не се връзват?

— Така е. Но този комар, с който дойдохме, не се издига на повече от триста метра, така че бях в пълна безопасност.

— Ако хванеш кесонна болест, докато сме в Истанбул, ще те убия — заплаши го тя и се притисна към него. — Останките интересни ли са?

— Да, така изглежда. — Вдигна раницата си и обясни: — Намерихме някои артефакти, които би трябвало да ни разкрият повече. Поканих доктор Рей Рупе от Истанбулския археологически музей да вечеряме заедно. Надявам се, че той може да хвърли повече светлина върху откритието.

Лорън се изправи на пръсти, взря се в зелените очи на Пит и се намръщи закачливо.

— Хубавото е, че още когато се омъжих за теб, знаех, че морето завинаги ще си остане твоя любовница.

— За щастие — той я прегърна с усмивка — сърцето ми е достатъчно голямо и за теб, и за морето.

Хвана я за ръка и я поведе през тълпата, доволен, че няма защо да се реди около лентите и да чака багаж.

Качиха се на такси и поеха към хотела си в централния истанбулски район Султанахмет. След бърз душ и смяна на дрехите взеха друго такси за кратко пътуване до тих квартал на десетина преки от хотела.

— Балъкчи Сабахатин — обяви шофьорът на таксито, щом спряха.

Пит помогна на Лорън да слезе на калдъръма. От другата страна на улицата беше ресторантът, разположен в живописна дървена къща от 1920-те години. Минаха между няколко маси отвън и влязоха в елегантен вестибюл. Един нисък набит мъж се изправи и тръгна към тях с протегната ръка.

— Дърк, радвам се, че можахте да намерите мястото. — И почти смаза ръката му в здраво ръкостискане. — Добре дошли в Истанбул.

— Благодаря, Рей, хубаво е, че те виждам отново. Запознай се с жена ми Лорън.

— За мен е удоволствие — отговори галантно Рупе, докато й стискаше ръката с поклон. — Надявам се, че ще простите на стария копач натрапването тази вечер, но утре сутринта заминавам на конференция по археология, така че това беше единствената възможност да обсъдим с вашия съпруг намереното от него.

— Не, не може да става дума за натрапване. Нещата, които Дърк вади от морското дъно, винаги са ме омайвали — отговори тя със смях. — Освен това ресторантът очевидно е много добър.

— Това е един от любимите ми ресторанти за морски дарове в града — каза Рупе.

Оберкелнерът ги поведе към няколкото трапезарии, разположени в бившия дом. Настаниха се на голяма маса, покрита с ленена покривка, до широк прозорец, който гледаше към задната градина.

— Доктор Рупе, може би ще ми препоръчате някои местни вкуснотии. За пръв път съм в Истанбул.

— Хайде да минем на „ти“. Тук предлагат отличен калкан и костур. Разбира се, аз не се отказвам и от кебапите. — Той се засмя и се поглади по шкембето.

След като си поръчаха, Лорън попита Рупе откога живее в Турция.

— Боже, вече повече от двайсет и пет години. Едно лято дойдох от Аризонския държавен университет да проведа летен семинар по подводна археология и останах. Край Кос открихме стар византийски търговски кораб, извадихме го — и оттогава не съм спирал да работя.

— Доктор Рупе е най-големият специалист по византийски и отомански старини в Източното Средиземноморие — обясни Пит. — За много от нашите проекти в този регион неговите познания се оказаха безценни.

— Подобно на твоя съпруг за мен корабните останки са голямата любов. След като заех шефското място за подводните проучвания в археологическия музей обаче започнах да разполагам с по-малко време за полева работа, отколкото би ми се искало.

— Бремето на управленеца — съгласи се Пит.

Келнерът донесе голямо плато с миди и ориз за ордьовър. И тримата побързаха да опитат дъхавото ястие.

— Може със сигурност да се каже, че работиш в смайващ град — отбеляза Лорън.

— Да, Истанбул наистина отговаря напълно на прякора си Цар на градовете. Роден от гърците, отгледан от римляните, възмъжал при отоманците. Неговото наследство от древни катедрали, джамии и дворци може да омае дори най-обръгналите историци. Обаче като място за живеене на дванайсет милиона души и той предлага предизвикателства.

— Чух, че политическият климат бил едно от тях.

— О, това ли е целта на идването ти, госпожо конгресменке? — попита Рупе с усмивка.

Лорън Смит се усмихна. Макар от години да беше член на Конгреса от щата Колорадо, тя не беше кой знае какво политическо животно според определението на Аристотел.

— Всъщност дойдох в Истанбул само за да се видя с моя опак съпруг. С делегация на Конгреса ходихме на обиколка в Южен Кавказ и реших на връщане да се отбия тук. Един служител на Държавния департамент спомена в самолета, че в Щатите нарастват страховете от засилващия се фундаментализъм в Турция.

— Прав е. Както знаеш, Турция е светска държава с деветдесет и пет процента мюсюлманско население. Повечето са сунити. Обаче под ръководството на мюфтията Батал, чието седалище е в Истанбул, започна да се разраства движението за фундаменталистки реформи. Не съм специалист по тези въпроси, така че не мога да ти кажа каква е неговата действителна популярност. Обаче, както и други държави по света, Турция изпитва икономически трудности, които създават недоволство и нетърпимост към статуквото. Трудните времена помагат на Батал. Напоследък човек може да го види навсякъде да отправя нападки срещу президента.

— Като оставим настрана объркването на западните й съюзници, обръщането на Турция към фундаментализма може да направи целия Близък изток още по-опасно място — отговори Лорън.

— Да, напълно си права. Към това трябва да добавим контролирания от шиитите Иран, който показва мускули в региона.

Поднесоха им вечерята. Лорън получи печен морски костур, а Рупе — печен на скара калкан. Пит си беше поръчал същото.

— Съжалявам, че развалих вечерята с политика, но при мен това е нещо като професионално заболяване — извини се Лорън. — Между другото, костурът е прекрасен.

— Нямам нищо против и съм сигурен, че Дърк е свикнал — успокои я Рупе. След това се обърна към стария си приятел. — Е, ще ми разкажеш ли за вашия проект в Егейско море?

— Проучваме местата с ниско съдържание на кислород в Източното Средиземноморие — отговори Пит между два залъка. — Министерството на околната среда на Турция ни насочи към известен брой места в Егея, където честият цъфтеж на водораслите е унищожил цялата морска фауна. Това е световен проблем, който сме виждали на много места.

— Зная, че се оказа голям проблем за залива Чесапийк, който е, така да се каже, в нашия заден двор — подхвърли Лорън.

— Да, през последните лета мъртвите зони в Чесапийк станаха много по-големи — съгласи се Пит.

— Причината в замърсяването ли е? — попита Рупе.

Пит кимна.

— Да. В повечето случаи мъртвите зони са близо до делтите на големи реки. Обикновено ниското съдържание на кислород се дължи на замърсяване с хранителни вещества. Най-вече под формата на азот в селскостопанските и индустриалните отпадъчни води. В началото хранителните вещества във водата, предизвикват масово нарастване на фитопланктона или цъфтежа на водораслите. Когато водораслите умрат и потънат на дъното, процесът на разложение изсмуква кислорода от водата. Когато процесите стигнат критичната точка, водата остава без кислород и това убива всичко и създава мъртва зона.

— И какво открихте в турската част на Егейско море?

— Потвърдихме съществуването на мъртва зона с умерена големина между гръцкия остров Хиос и турския бряг. Продължаваме да провеждаме проучвания в района и накрая ще картографираме мястото и различните степени на замърсяване.

— Открихте ли източника?

Пит поклати глава.

— Турското министерство на околната среда ни оказва помощ за идентифициране на възможните индустриални или селскостопански замърсители в района. Обаче още сме далече от това да определим източника или източниците.

Дойде келнерът, за да прибере чиниите им, след това донесе табла с купа праскови и три кафета. Лорън се изненада, когато откри, че кафето й е вече подсладено.

— Дърк, корабните останки в мъртвата зона ли се намират? — попита Рупе.

— Недалеч от нея. Всъщност бяхме спрели работа за ремонт на сензорите, когато открихме мястото. Едно рибарско корабче, което изгуби няколко метра мрежи, ни помогна.

— Когато се обади, спомена, че сте извадили някакви неща?

— Да, всъщност ги нося — отговори Пит и кимна към черната чанта, която беше оставил до крака на масата.

Очите на Рупе светнаха и той си погледна часовника.

— Минава единайсет и сигурно прекалено ви забавих. Но музеят е само на няколко минути от тук. Ще се радвам, ако мога да разгледам нещата, освен това може да ги оставите на безопасно място в моята лаборатория. Разбира се, стига да искате.

— Не ставай смешен — успокои го Лорън, за да не би съпругът й да се разочарова. — И двамата умираме да чуем твоята оценка.

— Чудесно. — Рупе засия. — Тогава нека се насладим на кафето и плодовете, а после ще идем да видим какво сте намерили.

След като си изпиха кафето и платиха сметката, излязоха от ресторанта и Рупе ги заведе до един зелен фолксваген „Карман Гия“.

— Извинявам се за теснотията. Зная, че отзад мястото за краката е много малко.

— Харесвам тези фолксвагени — отвърна Лорън. — От векове не съм виждала такъв.

— Да, колата вече е доста стара, но върви прекрасно — гордо каза Рупе. — Открих, че е много подходяща за промъкване из задръстените истанбулски улици. Единственото, което й липсва, е климатик.

— Какъв климатик, като имаш гюрук? — учуди се Пит, който седна на предната седалка, след като Лорън се промъкна отзад.

Рупе се върна в центъра на града, после зави и мина под една огромна сводеста порта.

— Влизаме в Топкапъ, някогашния султански дворец — обясни той. — Нашият музей се намира близо до входа към вътрешния двор. Ако имате възможност, трябва да разгледате двореца. Обаче елате по-рано, защото опашките са големи — много е популярен сред туристите.

Минаха покрай високи исторически сгради и Рупе зави в служебния паркинг зад Истанбулския археологически музей. Съвсем наблизо се издигаше високата стена, която заобикаляше целия първи двор на Топкапъ Сарай.

След като се измъкнаха от тясната кола, Дърк и Лорън последваха Рупе към входа на сграда в неокласически стил.

— Всъщност музеят се състои от три сгради — обясни Рупе. — От другата страна до Павилиона с плочките, който се явява Музей на ислямското изкуство, е Музеят на древния Ориент. Аз работя тук, в главната сграда, която подслонява Археологическия музей.

Рупе ги поведе нагоре по задното стълбище на построената през деветнайсети век внушителна сграда. Когато отключи вратата, ги посрещна излезлият от будката си нощен пазач.

— Добър вечер, доктор Рупе, пак ли извънредна работа?

— Здравей, Дони. Отбихме се за малко с едни приятели и скоро ще си тръгнем.

— Няма за какво да бързате. Тук сме само аз и щурците.

Рупе поведе гостите си по главния коридор, който беше пълен с древни статуи и надгробни плочи. В изложбените зали от двете страни бяха подредени саркофази със сложна украса, донесени от целия Близък изток. Археологът спря и посочи един покрит с барелефи саркофаг.

— Нашият най-известен саркофаг. На Александър Македонски. Сцените по страните му изобразяват прочутите сражения на великия пълководец. Никой не знае кой лежи вътре, но мнозина смятат, че става дума за управителя на Вавилон Мазей, който предава мирно града на Александър Велики след поражението на Дарий Трети при Гавгамела.

— Прекрасно произведение на изкуството — възкликна Лорън. — От кое време е?

— Четвърти век преди Христа.

Рупе ги поведе по страничен коридор до един просторен кабинет, препълнен с книги. До стената имаше голяма лабораторна маса от неръждаема стомана, покрита с разнообразни артефакти в различна степен на консервация. Рупе щракна лампите на тавана и каза весело:

— Хайде сега да разгледаме вашите морски дарове.

Пит отвори чантата и извади металната кутия на Джордино.

— Предполагам, че това е нечия банка за черни дни. Закопчалката си падна самичка — обясни с малко виновна усмивка.

Рупе си сложи очилата и започна да оглежда кутията.

— Да, това наистина прилича на сейф. Разбира се, много стар.

— Съдържанието може да улесни датировката — намеси се Пит.

Рупе вдигна капака и се ококори. Сложи на масата една кърпа и започна да вади монетите.

— Трябваше да те оставя да платиш вечерята — подхвърли шеговито.

— Божичко, това чисто злато ли е? — възкликна Лорън, когато вдигна тежката златна монета.

— Да. И изглежда е излязла от някой отомански монетен двор — отговори археологът, докато оглеждаше щампования надпис. — В империята е имало няколко.

— Можеш ли да разчетеш надписа? — попита Лорън, докато се любуваше на извивките на арабските букви.

— Прилича ми на „Аллах Акбар“, Бог е велик.

Рупе стана, отиде до библиотеката и свали един дебел том с твърди корици. Прелисти няколко страници, докато не попадна на илюстрация, показваща древни монети. Сравни едно от изображенията с монетите и кимна със задоволство.

— Съвпадение? — попита Пит.

— Право в десетката. Съвпада с монетите, които са били сечени в Сирия през шестнайсети век. Дърк, моите поздравления. Изглежда, си открил останките на кораб от епохата на Сюлейман Великолепни.

— Кой е този Сюлейман? — попита Лорън.

— Един от най-успешните и будещи възхищение турски султани. Може би по този показател го изпреварва само основателят на империята Осман Първи. Сюлейман Великолепни разширява отоманската империя в Югоизточна Европа и Северна Африка в средата на шестнайсети век.

— Може би това е било подарък или приношение за султана — предположи Пит, извади и керамичната кутия от чантата и започна да развива хавлията. Очите на Лорън блеснаха, като видя сложната украса в синьо, пурпурно и бяло, която покриваше капака.

— Каква красива изработка!

— Старите мюсюлмански занаятчии са правели чудеса с мозайки и керамика — обясни техният домакин. — Обаче никога не съм виждал подобно нещо — призна той.

Вдигна кутията към светлината и започна грижливо да я оглежда. От едната страна имаше малка неравна пукнатина и той я потърка с пръст.

— Направата наподобява на керамичните съдове, произвеждани в Дамаск. Тази украса е от добре известните грънчарски работилници в Изник, Турция.

Внимателно вдигна капака и извади покритата с мръсотия корона.

— Боже мили! — въздъхна Лорън и придърпа стола си по-близо.

Рупе също беше впечатлен.

— Това е нещо, което не може да се види всеки ден — каза той, докато оглеждаше короната под светлината на една от лампите на масата. Взе малка шпатулка и леко свали част от полепналата по короната утайка.

— Да, лесно ще се измие, иска само здраво търкане. — Огледа короната по-внимателно, намръщи се и измърмори: — Странно.

— Какво има? — попита Лорън.

— От вътрешната страна има някакъв надпис. Успявам да различа само няколко букви, които, изглежда, са латински.

— Латински? — повтори Лорън.

— Да. Е, след почистването и консервирането ще научим повече. Надписът ще ни даде възможност да определим произхода на короната.

— Знаех си, че сме дошли на най-подходящото място — каза Пит.

— Май ще се окаже, че твоите корабни останки крият доста тайни — отбеляза Рупе.

Лорън се помъчи да скрие една широка прозявка.

— О, наистина ви задържах прекалено дълго — възкликна археологът, сложи короната в един сейф в ъгъла, а металната и керамичната кутия и монетите пусна в пълен с вода пластмасов съд.

— Нямам търпение да проучим по-подробно предметите заедно с колегите, но това ще трябва да почака, докато се върна от Рим.

— Бих искал да знам какво търси златна корона с надпис на латински сред отомански корабни останки — замислено каза Пит.

— Може никога да не узнаем, но съм любопитен какво още се крие сред тези останки — отговори му Рупе. — Колкото и да е странно, в Средиземно море са открити много малко останки на отомански кораби.

— Ако можеш да уведомиш турските власти за нашето откритие, ние сме готови да помогнем с каквото можем — каза Пит и подаде на Рупе карта, на която с червено беше отбелязано местонахождението на потъналия кораб. — Доста е близо до Хиос, така че може гърците също да предявят някакви претенции.

— Ще звънна още утре сутринта — обеща домакинът им. — Възможно ли е да предприемете пълно първоначално проучване на мястото?

Пит се ухили широко.

— Нищо не би ме зарадвало повече от това да проверим на какво точно сме попаднали. Все ще успея да откъсна за ден или два кораба от възложената ни задача. На борда имаме и археолог, който ще поеме ръководството на работата.

— Чудесно. Аз съм в добри отношения с турското министерство на културата. Ще се зарадват, когато научат, че останките са в добри ръце.

Пит погледна Лорън, която почти заспиваше.

— О, скъпа, моля да ме извиниш за моите исторически дрънканици. Вече е много късно и трябва да те прибера в хотела.

— Да, защото иначе ще легна в някой от саркофазите отвън.

Рупе заключи кабинета и излязоха от музея. Докато слизаха по стълбите, прогърмяха две приглушени експлозии и изведнъж зазвъняха аларми, отекваха във високите стени на Топкапъ. Тримата се спряха изненадани и се заслушаха в далечните викове и трясъка от спорадичната стрелба, която разкъсваше нощното небе. Чуха се още изстрели, при това сякаш се приближаваха. Пазачът изхвръкна от вратата и ужасено изкрещя:

— Нападнали са двореца! Залата със светите реликви в Топкапъ Сарай е обрана, а пазачите при Баб уш Селам не отговарят. Трябва да проверя дали портата е затворена.

Баб уш Селам, или Портата на поздравите, е един от основните входове към ограденото убежище на Топкапъ. Представлява висока палисада, приличаща на онези в Диснилендските дворци, и пред нея сутрин се редят туристите, за да влязат и да разгледат двореца и градините на отоманските султани.

Сега портата зееше, а наоколо не се виждаха никакви пазачи.

Авни спринтира покрай Рупе през служебния паркинг. На около триста метра от портата мина покрай бял микробус, паркиран край пътя. Двигателят на буса веднага се събуди за живот и изрева.

Фаровете му не светеха, което предизвика някакво неприятно усещане у Пит. Усетил, че нещо не е наред, той инстинктивно хукна след Авни.

— Дърк! — извика подире му Лорън, объркана от неочакваната му реакция.

Пит знаеше какво ще се случи, но беше безсилен да го предотврати. Можеше само да гледа, сякаш виждаше пред себе си киносцена, пусната на бавни обороти. Бусът се целеше в пазача и бързо ускори.

— Авни! Пази се! — изкрещя Пит.

Все още с угасени фарове, бусът настигна музейния пазач и го блъсна. Тялото му отскочи високо и после се стовари с глухо тупване на асфалта. Бусът продължи с висока скорост напред и спря пред отворената порта.

От странната форма на главата на Авни Пит разбра, че си е строшил черепа и е издъхнал веднага, така че го подмина и продължи към буса.

Шофьорът седеше зад волана, вторачен тревожно през отворената Баб уш Селам. Тъй като двигателят работеше, не чу приближаващите се стъпки на Пит, докато той не се изравни с вратата. Обърна се да погледне през отворения страничен прозорец и в този момент две ръце го сграбчиха за яката. Преди да успее да реагира, главата и раменете му бяха извлечени през прозореца.

Пит чу шум от приближаващи се стъпки и мярна някаква сянка с крайчеца на окото си, но се занимаваше с шофьора. Беше забил лакът в шията му и го притискаше към колата. Шофьорът се окопити и се опита да се измъкне от хватката му, опря крака в пода и замаха ръце, но Пит натисна гърлото му още по-силно и усети как тялото му омеква.

— Пусни го — викна женски глас.

Пит се обърна, без да спира да души шофьора на буса. Лорън и Рупе го бяха последвали и сега бяха до трупа. Рупе беше клекнал до него и притискаше с ръка дълбока кървяща рана на челото си, а Лорън стоеше и гледаше уплашено Пит.

До тях се беше изправила ниска жена със скиорска маска. Държеше пистолет, насочен към главата на Лорън.

— Пусни го — повтори жената, — или тя ще умре.

4.

Топкапъ Сарай е бил резиденция на отоманските султани почти петстотин години. Представлява широко разпростряна плетеница от сгради, издигнати върху хълм, откъдето се разкрива прекрасна гледка към Златния рог. В двореца се съхраняват съкровища от богатата история на Турция. Сред туристите са много популярни обиколките с екскурзоводи, които им дават възможност да надникнат в личния живот на властвалите султани, като същевременно разглеждат впечатляващи сбирки от картини, оръжия и скъпоценности. В двореца се съхраняват и множество свети ислямски реликви, почитани от милиони мюсюлмани.

Крадците се бяха прицелили точно в тях. Няколко дни преди обира микробусът на една кетъринг фирма с лекота беше вкарал в двореца оръжия и пластични експлозиви. Крадците бяха влезли в комплекса към края на работното време като обикновени туристи и незабелязано се бяха скрили в една барака с градински сечива. Под покривалото на нощта, дълго след напускането на последните туристи и затварянето на портите, крадците взеха оръжията си и тръгнаха към залата със светите реликви.

Същинското нападение трая по-малко от минута. Крадците си пробиха път през една стена — взривиха я с пластичния експлозив, след като застреляха един озовал се наблизо пазач. После бързо събраха желаните реликви и избягаха през дупката в разрушената стена.

Бяха организирали още малки диверсионни взривове на различни места в комплекса, за да предизвикат суматоха. Щом излезеха от комплекса през южната порта, чакащият бус щеше бързо да ги откара. Щяха да са им нужни само няколко минути, за да влязат в плетеницата от улици на Султанахмет и да изчезнат в нощта.

Двама мъже в черно изскочиха през Баб уш Селам, метнали на рамо по една брезентова торба. Жената, която държеше Лорън под прицел, им викна нещо заповеднически и те забързаха към буса. Хвърлиха торбите отзад, измъкнаха полумъртвия шофьор и го пренесоха в каросерията. После единият се вмъкна зад волана, а другият измъкна пистолет и го насочи срещу Лорън.

— Дръпни се от буса! — викна жената с маската на Пит и насочи пистолета си към него. — Жената ще дойде с нас. Ако искаш да я видиш жива, ще кажете на полицията, че сме избягали през портата Гюлхане. — И посочи с оръжието си към североизточната страна на комплекса.

Пит стисна юмруци. Очите му мятаха мълнии от гняв. Жената усети яростта му, насочи дулото към главата му и изръмжа:

— Много внимавай!

Мъжът с пистолета хвана Лорън и я повлече към задната врата на буса, блъсна я вътре, качи се и той и затръшна вратата. Жената тръгна заднишком към вратата до шофьора, без да отмества оръжието си от Пит, после се хвърли на седалката. Шофьорът даде газ и бусът се стрелна напред със свирещи гуми.

Пит изтича при Рупе, който беше успял да се изправи, но още трепереше от удара, който му беше нанесла жената.

— Ключовете от колата ти! — викна Пит.

Рупе бързо ги извади и му ги подаде.

— Как си? — попита Пит, докато ги взимаше.

— Ще се оправя — изпъшка Рупе, докато оглеждаше изцапаната си с кръв ръка. — Ти върви. Аз ще съобщя на полицията, когато дойдат.

Пит кимна и се втурна към фолксвагена. Старият автомобил запали още при първото завъртане на ключа, Пит включи на първа, пусна рязко съединителя и потегли с виещ двигател и гуми след микробуса.

Външният периметър на Топкапъ приличаше на наклонено А, където в края на всяко от крачетата имаше порта. Крадците очакваха полицията да се появи при портата Гюлхане и затова бяха поели на юг към Баби Хумаюм, или Императорската порта. Въпреки всекидневното нашествие от туристически автобуси трилентовото шосе към двореца беше тясно и с остри завои, което ограничаваше скоростта.

Бусът вече не се виждаше и сърцето на Пит блъскаше от страх, че няма да успее да го настигне. Професионалните крадци обикновено не са убийци, опита се да си внуши той. При първа възможност вероятно щяха да освободят Лорън. Обаче в този момент си спомни как пазачът на музея беше прегазен нарочно. Освен това бяха чули множество изстрели зад оградата на двореца. Призля му от мисълта, че тези крадци очевидно не се боят да убиват.

Натисна газта докрай и двигателят с въздушно охлаждане на фолксвагена нададе възмутен вой. „Карман Гия“ съвсем не беше бърза кола, но пък размерите й я правеха пъргава в завоите. Пит измъкваше всичко от малкия автомобил, като постоянно превключваше от втора на трета и обратно, докато се носеше по пълния със завои път.

За кратко пътят стана прав, а после излезе на кръстовище. Пит натисна спирачките и се зачуди накъде да поеме. Напред не се виждаше никакъв бус. Сети се за казаното от жената за портата Гюлхане. Нямаше представа къде се намира тя, но си спомни махването с пистолета.

Въпреки многото завои беше сигурен, че тя бе посочила в посоката, която сега се явяваше негово дясно. Включи на първа, даде газ и полетя по павирания път.

Широките корони на стари дъбове прелитаха над главата му. Спусна се по полегат склон и стигна до друго кръстовище, където имаше табела на английски: „Изход“ и стрелка, която сочеше надясно. Пит взе с поднасяне завоя и колата навлезе в лентата за насрещно движение, която — слава богу! — беше празна.

Пътят се разшири в парадна алея, водеща към Императорската порта. Отблясъците на светлини напред се засилиха, щом дърветата и храстите в дворцовата градина отстъпиха пред урбанизираното гъмжило на стария център на Истанбул. Пит забеляза стопове в момента, когато завиваха зад портата.

Бусът!

Почувства прилив на надежда, натисна газта и се понесе към портата. Крадците се бяха оказали прави. Полицията бе реагирала на кражбата, но още не беше стигнала до Императорската порта. Когато я наближи, забеляза встрани от пътя две проснати тела, вероятно труповете на пазачите. С нищо не можеше да им помогне, така че профуча през портата, направи остър завой надясно, намали скоростта и загаси фаровете, та от буса да не го видят.

През деня Султанахмет представляваше гъмжило от хора и движение, но сега беше странно тих. Пит задмина едно очукано такси, после намали, защото видя, че бусът е спрял на светофар.

Намираха се пред „Света София“, един от най-величествените паметници от времето на византийската епоха и едно от най-привлекателните за туристи места в Истанбул.

Бусът отново зави надясно и пресече площад „Султанахмет“ и предния двор на „Св. София“, където още се въртяха групички туристи и правеха нощни снимки. Пит направи опит да се доближи до буса, но беше засечен от две таксита, които точно в този момент потеглиха.

Бусът намали ход, за да не привлича внимание, когато по една от съседните преки профуча полицейска кола с мигащи светлини и надута сирена, поела нагоре към Топкапъ. Малката група автомобили пресече кръстовището и мина една пряка, преди отново да спре на червено. Ръждив боклукчийски камион спря на ъгъла, за да вдигне купчина боклуци, и запуши пътя на буса, който беше затворен отзад от първото такси, а след миг и от второто.

Седнал във фолксвагена две коли зад буса, Пит гледаше как един боклукчия с лениви движения се зае да вдига купчината отпадъци и реши, че случайността му предоставя възможността да действа. Без колебание слезе от колата и се втурна към задницата на буса, приведен покрай такситата, за да не го забележат. Стъклата на задната врата на буса бяха тонирани, но Пит успя да различи човек, седнал отдясно — или беше много късо подстриган, или носеше скиорска маска.

Светофарът светна зелено и бусът подскочи напред, но трябваше отново да спре, защото ленивият боклукчия продължаваше да хвърля купчината черни найлонови торби в пастта на камиона все така бавно. Пит се приближи приведен, стъпи на бронята, хвана с дясната си ръка дръжката на вратата, отвори я рязко и замахна навътре със стиснатия си ляв юмрук.

Беше рискован ход, който можеше да доведе и до неговата смърт, и до смъртта на Лорън. Обаче изненадата беше на негова страна и той правилно бе предположил, че седналият отдясно крадец вече не е нащрек, а се наслаждава на успялата кражба. Но имаше и друга причина да зареже всяка предпазливост. Защото знаеше много добре, че не би могъл да живее, ако не успее и нещо се случи с Лорън.

Докато замахваше, Пит видя, че предположението му е вярно. Срещу крадеца отдясно седеше първият шофьор, който беше започнал да се възстановява. Лорън седеше до него, притисната в стената, която отделяше товарния отсек от кабината на шофьора. За секунда погледите им се срещнаха и Пит видя страха в очите й.

Изненадата беше пълна. Крадецът дори не беше насочил пистолета си към Лорън, а беше отпуснал ръка надолу. Погледна удивено Пит през прорезите на скиорската си маска и в същия миг юмрукът се стовари върху брадичката му с толкова адреналин в кръвта и с толкова ярост в сърцето, ако не беше улучил, Пит сигурно щеше да пробие буса. Ударът на секундата приспа мъжа и го прати на пода, без дори да успее да вдигне пистолета.

Другият реагира светкавично, вероятно зарадван от възможността да си върне на своя мъчител. Хвърли се върху наведения Пит, стисна го с лявата си ръка и го прикова към пода на буса. Явно носеше пистолет, защото с дясната трескаво посягаше към джоба си. Пит се надигна на ръце, но не можа да се освободи от мечешката му прегръдка. Стъпил с единия си крак върху бронята, той се надигна още малко, премести центъра на тежестта назад и с лепналия се за гърба му нападател се хвърли по гръб на улицата.

Таксито беше спряло само на половин метър зад буса и двете преплетени тела се стовариха върху предния му капак. Противникът на Пит понесе цялата сила на удара — изпъшка, когато му излезе въздухът, и хватката му се отпусна. Пит се завъртя, освободи се от хватката му и му нанесе няколко удара с лакът в главата. Това беше достатъчно да го замае и той падна на асфалта, преди да успее да напипа дръжката на пистолета си.

Пит си пое дъх, вдигна глава и видя Лорън да се измъква от буса. Стискаше едната брезентова торба.

— Бързо, да изчезваме — викна той и я повлече по улицата.

— Не мога да тичам с тези обувки — оплака се тя. Откъм буса се чу вик, но Пит не загуби време да се оглежда. Вместо това сграбчи жена си за рамото и грубо я бутна във входа на някаква малка квадратна сграда.

Докато се хвърляше след нея, чу две сухи пукания от пистолетни изстрели. Куршумите откъртиха няколко парченца бетон от плочите в краката им.

Входът предлагаше убежище, но само временно. Само след секунди ниската жена щеше да застане така, че да има чиста огнева линия до тях.

— А сега накъде? — попита Лорън, дишаше тежко.

Пит погледна старата дървена врата в дъното на нишата и отвърна:

— Бих казал, че изборът е само един. Влизаме.

5.

Два здрави ритника бяха достатъчни, за да изкъртят вратата, и тя се отвори. Лорън и Пит бързо се вмъкнаха в някакво празно помещение с тезгях и касов апарат в единия ъгъл. В дъното имаше слабо осветена стълба, която се спускаше към долния етаж. Пит се обърна да затвори вратата и видя жената в черно да заобикаля едно от такситата. Не забеляза пламъка от дулото, когато тя стреля отново, но куршумът се заби в дървото само на сантиметри от лицето му.

— Бързо — викна той, сграбчи Лорън за ръката и я помъкна към стълбата. След няколко стъпала обаче тя спря.

— Не мога да сляза с тези токчета!

Бързо изу обувките си и пак забързаха надолу.

— Защо практичността никога не е на първо място при дизайна на дамски обувки? — изпъшка Пит.

— Само мъж може да зададе такъв въпрос — отвърна задъхано тя.

Стъпалата се оказаха поне петдесетина. Спорът им за обувния дизайн заглъхна от усещането за страхопочитание пред заобикалящата ги обстановка, която се разгръщаше пред тях залята от оскъдна светлина.

Бяха в огромна пещера, явно дело на човешки ръце. Странно и изненадващо място в средата на гъмжащия от хора Истанбул. Стъпалата свършиха при дървена платформа, която сякаш висеше над дълбоката пещера. Цяла гора мраморни колони се простираше напред в мрака — капителите им подпираха висок таван. Червени лампи хвърляха слаба светлина и придаваха на помещението мрачния вид на преизподня.

— Какво е това? — попита Лорън, гласът й отекна в каменните стени. — Направо ти спира дъха!

— Подземен резервоар. Римляните са построили стотици такива под улиците на Константинопол, за да съхраняват водата, която е идвала от околността по акведукти.

Намираха се в най-големият резервоар на Истанбул, Йеребатан Сарнаджъ, или цистерната на Базиликата. Построен от император Константин и по-късно разширен от Юстиниан, резервоарът е дълъг сто и петдесет метра — иззиданото с тухли водохранилище събирало осемдесет хиляди кубически метра вода. Забравен по време на отоманското управление, резервоарът се превръща в пълна с кал дупка, докато през 1985 г. турското правителство не се сеща, че може да го превърне в неповторима забележителност. Като доказателство за римските строителни умения подът на резервоара все още е покрит с няколко педи вода.

Огромното помещение беше тихо, ако се изключеше плясъкът на падащите от тавана капки. Внезапно това спокойствие беше нарушено от стъпки — въоръжената жена профуча през входа с касовия апарат и се втурна надолу по стъпалата. Пит и Лорън хукнаха по дървената пътека, която водеше към другия край на водохранилището. Накрая пътеката се разделяше на две, за да позволи на туристите да разгледат стотиците колони, които подпираха тавана. В тихата плитка вода под тях живееха стотици шарани, които никога не виждаха дневната светлина. Пит и Лорън обаче нямаха време да се възхищават на рибите, защото трябваше да се спасяват. Дъските бяха мокри от капещата отгоре вода и Лорън на няколко пъти се подхлъзна заради обутите си в найлон крака. Трополенето на забързани стъпки, спускащи се по стъпалата, заехтя из резервоара.

— Защо продължава да се занимава с нас? — удиви се Пит на глас, докато помагаше на жена си да вземе един завой.

— Може да е заради това — отговори тя и вдигна брезентовата торба. — Взех я от буса. Реших, че може да е нещо важно.

— Да, вероятно е важно — съгласи се Пит. — Но не чак толкова, че да те убият заради него.

Преследвачката им се беше спуснала на рампата — шумът от стъпките й се промени в глухо тропане по дъските. Пит и Лорън пробягаха още няколко метра и пътеката внезапно свърши.

— Дайте ми торбата и можете да си вървите. — Гласът на жената заехтя из пещерата в гневно повторение. След известна пауза стъпките й отново затрополиха, още по-бързо. Макар още да не се виждаше в сумрака, по шума личеше, че бързо ги наближава.

— Във водата — прошепна Пит, взе черната торба от Лорън и я подбутна към перилата. Тя беше с дълга до средата на прасците рокля, затова ги прекрачи тромаво; Пит й помогна тихо да се спусне в дълбоката до кръста вода и тя потрепери както от студ, така и от непосредствената заплаха за живота им.

— Скрий се зад ей онази колона и остани там, докато не те повикам — каза Пит.

— А ти къде ще бъдеш?

— Ще й върна торбата.

Наведе се през перилата и бързо я целуна, после остана да гледа как мина покрай няколко редици мраморни колони, докато не се спотаи зад най-далечната. Доволен, че се е скрила на безопасно място, той се обърна и тръгна по туристическата платформа. Оглуши го трясък и от перилата отхвръкна голямо парче дърво. Жената бе на трийсетина метра. Пит се шмугна зад редица колони.

Умът му работеше трескаво. Той огледа черната торба. Не беше тежка и, изглежда, съдържаше два предмета. На голите дървени платформи човек нямаше къде да се скрие, затова очите му се плъзнаха по огромните колони. Забеляза, че на всяка трета, близо до капитела, е монтиран малък червен прожектор, който осветяваше резервоара. Когато шумът от крачките на жената се приближи, Пит вдигна торбата, раздели двата предмета през брезента и го усука в средата. Торбата заприлича на щанга с тежести в противоположните краища.

— Пусни я! — заповяда жената. Пит реши, че в този сумрак е още твърде далеч, за да може да стреля точно, така че направи две крачки към перилата. Пистолетът гръмна отново, два пъти, и Пит зърна с крайчеца на окото си двата дулни пламъка. Ехото от изстрелите закънтя из резервоара. Единият куршум се заби в перилата, а другият изсвири над главата му. Тъй като вече се беше хвърлил напред, единственото, което можеше да направи, бе да продължи да се движи.

При третата си крачка вдигна торбата и я запрати нагоре. Без да намалява скоростта, се подпря с дясната ръка на перилата, прескочи ги — торбата още продължаваше да лети — и пльосна във водата. Веднага се хвърли напред и се плъзна под вода под дървената платформа към жената. Опитваше се да не доближава повърхността. Беше опитен гмуркач и с лекота измина двайсетина метра под водата. Показа се тихо, за да си поеме дъх.

Стоеше напълно неподвижно и вдишваше безшумно, докато се опитваше да определи местоположението на жената. Правилно беше преценил, че ще мине под нея, защото тя ще се втурне към мястото, където беше скочил във водата. Надникна предпазливо и я видя с гръб към него и с насочен към водата пистолет.

Плъзна се отново под вода и бавно заплува в обратната посока, където платформата правеше остър завой. В тази част имаше повече осветление, отколкото му се искаше, но завоят предлагаше скривалище и възможност да нападне. Тъкмо започна да се набира на една греда, когато чу още някой да тича надолу по стъпалата. Откъм улицата долетя нетърпеливият вой на клаксон.

— Госпожице Мария, трябва веднага да тръгваме — изкрещя мъжки глас на турски. — Полицията е започнала да търси извън Топкапъ.

Жената затича към Пит и той пак се плъзна под водата. Краката й изтрополиха над главата му, след това чу, че започва да изкачва каменните стъпала. Когато стигна горната площадка, се поколеба, после изкрещя пронизително:

— Няма да ми се измъкнете!

Шумът от крачките й заглъхна, а колата престана да свири. Пит остана неподвижно във водата, заслушан в призрачното ехо на падащите от тавана капки. Когато се увери, че нападателите са си отишли, се качи на платформата и тръгна към края.

Лорън се появи иззад далечната колона, изгази до платформата и Пит й помогна да се качи. Макар че косата й беше разчорлена, роклята мокра, а самата тя трепереше от студ, на Пит му се стори прекрасна.

— Как си? — попита той.

— Нищо ми няма. Отидоха ли си?

Пит кимна, хвана я за ръка и я поведе по дървената платформа.

— Ужасни хора — каза тя. — Колко ли души са убили при обира?

— Биха ли те? — попита той. Не знаеше отговора на въпроса й.

— Не. Но очевидно не се страхуват да убиват. Изобщо не им пукаше, когато им казах, че съм конгресменка.

— Тук май уважават политиците още по-малко, отколкото в Америка.

— Даде ли й торбата?

— Не. Наложи й се да си тръгне с празни ръце. Нали я чу как се заканваше.

— Къде я скри?

Пит спря и посочи капитела на една мраморна колона, която се издигаше от водата само на няколко метра от тях. Закачената за издължения прожектор черна брезентова торба все още се полюшваше над водата.

— Не е скрита — отбеляза Лорън с усмивка. — Просто е, така да се каже, недостъпна.

6.

— Още една чашка чай, шейх?

Гостът кимна и домакинът се зае да напълни отново чашката му с черен чай. Едва на трийсет, гостът беше най-младият от петимата синове на едно от управляващите кралски семейства в Обединените арабски емирства. Беше слаб и висок и носеше ослепително бяла колосана кефия5, притискана от увит в златна нишка агал — лек намек за милиардите петродолари, които беше натрупало семейството му.

— Изглежда, движението на мюфтията има много последователи в Турция — отбеляза той, когато остави чашката. — Радвам се за напредъка, който ми докладва.

— Мюфтията Батал има мнозина предани последователи — отговори домакинът и погледна към портрета на мъж с черен тюрбан, черна роба и вид на мъдрец, който висеше на стената. — Времето и условията бяха подходящи за разширяване на движението и личното обаяние на мюфтията се засили. Пред нас се открива действителна възможност да променим Турция и нейната роля в света. Обаче, за да се постигне подобна промяна, са нужни значителни средства.

— Аз съм отдаден на тукашната кауза, както и на Мюсюлманското братство в Египет — отговори шейхът.

— Подобно на нашите египетски братя и ние ще се обединим в името на Аллах — отговори домакинът с поклон.

Шейхът се изправи и тръгна към прозореца.

Офисът се намираше в небостъргач, но приличаше и имаше излъчването на джамия. По пода бяха постлани молитвени килимчета, обърнати към покрития с керамични плочки михраб, който сочеше Мека. На срещуположната стена имаше високи лавици за книги, пълни с древни копия на Корана. Единствено големият панорамен прозорец стопляше иначе аскетичното помещение.

Шейхът застана до него и се залюбува на гледката. Офис сградата беше разположена на азиатския бряг на Босфора и предлагаше спираща дъха панорама към стария Истанбул на европейския бряг от другата страна на тесния проток. Шейхът се взря в щръкналите към небето минарета на Сюлеймановата джамия и отбеляза:

— Истанбул заслужава сериозно уважение заради своето минало. Човек не може да постигне величие, ако не се опира на миналото. — Обърна се към домакина си. — Всичките ми братя са образовани на Запад. Носят ушити в Британия костюми и си падат по спортни автомобили. — Каза го с презрение.

— Но нали ти не си като тях?

— Не съм — отговори шейхът замислено. — Аз учих в Ислямския университет в Медина. Още от малък се посветих на Аллах. Няма по-велика цел в живота от това да разпространяваш думите на Пророка. — За известно време потъна в мисли, после продължи: — Заплахите срещу нашия начин на живот не свършват. В Кайро ционистите взривиха Ал Азхар, но няма световно възмущение.

— Ние с мюфтията Батал сме възмутени.

— Аз също. Подобни предизвикателства не бива да се отминават.

— Трябва да подсилим основите на нашата къща, за да устои на всякакви външни сили.

Шейхът кимна.

— Да. Както знаеш, аз съм благословен със значително богатство. Ще продължа да подкрепям суната6 тук. Споделям мъдростта на Истанбул да почитаме нашето минало.

— Чрез него ще възславим Аллах.

Шейхът тръгна към вратата.

— Ще уредя прехвърлянето на средствата в най-скоро време. Моля, предай благопожеланията ми на мюфтията.

— Той ще е радостен и преизпълнен с благодарност. Слава на Аллаха.

Шейхът отговори любезно, след това се присъедини към антуража си, който го чакаше отвън.

Щом арабската група напусна фоайето, домакинът затвори вратата, върна се при писалището и извади ключ от най-горното чекмедже. Отиде при една незабележима врата, отключи и влезе в друг офис, три пъти по-голям. И не само беше по-голям, но и съвсем противоположен по излъчване. Ярко осветеното помещение съвместяваше стилна смесица от съвременно изкуство и класически маслени картини, уникални племенни килими и европейски мебели от деветнайсети век. Осветените от дискретни диодни лампи в тавана стени бяха обточени с вградени високи лавици, претъпкани със скъпи антики и реликви от отоманската, епоха, порцеланови вази, изящни гоблени и обковани със скъпоценности оръжия. Центърът на всичко бе звездата на сбирката в стъклен шкаф: обточена със злато туника върху пластмасов манекен.

Табелката вътре твърдеше, че туниката е носена от Мехмед I, султана, управлявал империята през петнайсети век.

Дребна чернокоса жена седеше на дивана и четеше вестник. На лицето на мъжа се изписа лека досада и той мина покрай нея, без да промълви и дума. Стигна до резбованото писалище пред прозореца, свали кефията и черната роба и остана по спортна риза и памучни панталони.

— Успешна ли беше срещата с шейха? — попита жената, като смъкна малко вестника.

Озден Актан Челик кимна.

— Да. Глупакът от кралското котило се съгласи за второ вливане на парички. Двайсет милиона, за да бъда точен.

— Двайсет? Умението ти да убеждаваш наистина е впечатляващо.

— Просто въпрос на насъскване на един разглезен богат арабин срещу друг. Когато научи за дарението на шейха, нашият кувейтски благодетел ще се почувства задължен да го надмине, за да си почеше егото, ако не за друго. Разбира се, и твоето скорошно посещение в Кайро помогна.

— Направо е удивително как човек може да дои ционистката заплаха и да реализира такива печалби. Само си представи какви пари ще се спестят, ако някога арабите и израелците успеят да се разберат и да се прегърнат като братя.

— И едните, и другите веднага ще намерят следващата жертва, с която да враждуват — каза Челик, докато сядаше зад писалището. Имаше съразмерно телосложение и оредяваща черна коса, сресана назад. Носът му беше широк, но лицето не излъчваше сила и не би изпъквало, ако се появи на корицата на списанието „Джентълменс Куотърли“. Само черните му очи загатваха за характер — странни и непрекъснато сменящи изразяваните чувства. Сега проблеснаха гневно към жената.

— Мария, бих предпочел да се покриеш за известно време. Особено след хаотичното ти изпълнение снощи. — Погледът му се впи в нея с яростна сила.

Каквито и заплашителни послания да излъчваше, те не оказаха никакво въздействие върху жената.

— Операцията мина точно по план. Само намесата на някакви случайни минувачи забави изтеглянето ни.

— И ни попречи да се сдобием с Мохамедовите светини — изсъска той. — Трябваше да ги убиеш.

— Може би. Но се оказа, че двама от тях са американски правителствени служители. Жената всъщност е конгресменка. Смъртта им щеше да попречи на целите ни. А те сякаш са постигнати. — Тя сгъна вестника и го подхвърли на Челик.

Беше „Милиет“ — турски всекидневник, на чиято първа страница с дебели букви пишеше:

— Да, четох репортажите — каза Челик. — Вестниците обвиняват местни езичници в кражбата и оскверняването на светите национални мюсюлмански реликви. Точно такива заглавия искахме. Но забравяш, че си плащаме за влиянието върху някои местни репортери. Полицията дали вярва в това?

— Не можем да сме сигурни. Моят агент в полицейското управление успя едва тази сутрин да се сдобие с електронния вариант на доклада за нападението. Изглежда, не разполагат с истински заподозрени, макар американката да е направила някакви описания: казала е, че нашият екип е разговарял вероятно на арабски.

— Казах ти, че не ми харесва идеята ти да използваш иракски агенти.

— Братко, те са добре обучени, а ако ги хванат, стават и за чудесни изкупителни жертви. За нашите цели крадец шиит, макар и от Ирак, е също толкова подходящ, колкото някой западен гяур. Платено им е добре, за да си държат устите затворени. Между другото, те смятат, че са работили за своите шиитски братя. Без тях не бих могла да се сдобия с това.

Тя се наведе и отвори черно куфарче, сложено до краката й, бръкна вътре и извади някакъв предмет, увит в амбалажна хартия. Изправи се и остави пакета на писалището пред Челик. Неспокойните му очи се вторачиха в него и той с треперещи пръсти започна да развива хартията. Под нея се показа торбичка от зелена тафта. Той я отвори и внимателно извади отвътре избелял оръфан черен флаг. Гледа го почти цяла минута, преди внимателно да го вдигне и да го разгъне.

— Санджак и Шериф. Свещеното знаме на Мохамед — прошепна със страхопочитание.

Това беше една от най-скъпоценните реликви в Топкапъ и може би, от историческа гледна точка, най-важната. Черното вълнено знаме бе направено от тюрбана на победен враг и пророкът го беше развявал във важната Бадърска битка7. Тъкмо победата в нея бе довела до възхода на исляма.

— С него Мохамед е променил света — отбеляза Челик, очите му блестяха от почит и възбуда. — Ние трябва да направим същото.

Стана, остави знамето върху стъкления шкаф с туниката на Мехмед I, обърна се и попита строго:

— Как се изгубиха другите реликви?

Мария се вторачи в пода, сякаш обмисляше отговора си.

— Американката грабна втората торба, когато избяга от буса. Скриха се в Йеребатан Сарнаджъ. Наложи се да тръгна, преди да успея да ги хвана — добави надменно.

Челик не каза нищо, но очите му се забиха в нея като лазери. Ръцете му отново се разтрепериха, но този път от гняв. Мария кротко се опита да предотврати взрива.

— Все пак мисията е успешна. Макар да не се сдобихме с всички набелязани обекти, въздействието е същото. Кражбата на бойното знаме ще предизвика търсената обществена реакция. Не забравяй нашия стратегически план. Това е само една крачка в нашия поход.

Челик като че ли се поуспокои, но все пак потърси обяснение.

— Какво са правели американски туристи в Топкапъ посред нощ?

— Според полицейския доклад са били в археологическия музей, който е близо до портата Баб уш Селам, за да се срещнат с един от уредниците. Мъжът, казва се Пит, е някакъв подводен специалист на американското правителство. Изглежда, е открил останки от стар кораб близо до Хиос и е обсъждал находката с уредника.

Споменаването на корабни останки накара Челик да се оживи.

— Отомански ли е корабът? — попита той и хвърли поглед към туниката на султана под стъклото.

— Нямам повече информация.

Челик се вторачи в ярките нишки на старата дреха.

— Нашето наследство трябва да бъде опазено — заяви той тихо, сякаш в някакъв транс, който го беше върнал векове във времето. — Богатствата на империята ни принадлежат. Виж дали можеш да разбереш нещо повече за потъналия кораб.

— Ще опитам. А какво ще правим с този Пит и жена му? Знаем къде са отседнали.

Челик не отмести поглед от туниката.

— Не ме е грижа. Ако искаш, ги убий, но го направи, без да вдигаш шум. След това започни да се подготвяш за следващия проект.

Мария кимна и се усмихна доволно.

7.

Софи Елкин прокара четката през правата си черна коса и се огледа набързо в огледалото. Носеше изтъркани камуфлажни панталони, подхождаща памучна риза и никакъв грим — трудно би успяла да изглежда по-обикновена. Обаче нямаше как да скрие природната си красота. Имаше тясно лице с високи скули, малък нос и нежни морскосини очи. Кожата й беше гладка и безупречна въпреки многото време, което прекарваше на открито. По-голямата част от чертите си беше наследила от майка си — французойка, която се беше влюбила в израелски студент по геология в Париж и се беше преместила заедно с него в Тел Авив.

Софи винаги беше смалявала, колкото може, женското си излъчване. Дори като малка отказваше роклите, които майка й искаше да й купи, защото предпочиташе панталоните, за да може да се боричка със съседските момчета.

Като единствено дете беше много близка с баща си, който се бе издигнал до декан на Археологическия факултет на Телавивския университет, и от малка се наслаждаваше на експедициите за проучване на геологическите формации из околните пустини. Поглъщаше жадно приказките му около лагерния огън за библейските събития, случили се на същото място, където лагеруваха.

Работата на баща й я подтикна да следва археология. Докато завършваше магистърския си курс, беше потресена от ареста на свой колега, обвинен в кражба от университетския архив. Тази случка я запозна с мрачния свят на незаконната търговия с антики, която презираше заради големите щети, нанасяни на историческите културни обекти. След като защити докторат, започна работа в Израелската служба по антиките и със страст и самоотверженост само за няколко години израсна до началник на Отдела за предотвратяване на кражбите.

Грабна си чантата, излезе от малкия апартамент с изглед към Маслинения хълм и подкара колата си към Стария град на Ерусалим, Службата по антиките се намираше в сградата на Рокфелеровия музей — бяла, облицована с варовик постройка близо до североизточния край на Стария град. С двайсетте човека, които работеха в нейния отдел, трябваше да защитават почти трийсет хиляди древни културно-исторически обекти, разположени из цял Израел.

— Добро утро, Софи — поздрави я старшият детектив на отдела, дългурест мъж с изпъкнали очи, казваше се Сам Левин. — Да ти донеса ли кафе?

— Благодаря, Сам, ще ми се отрази добре — отговори тя и потисна една прозявка, докато влизаше в претъпкания си кабинет. — Близо до нас строят по цяла нощ и почти не можах да мигна.

Сам се върна с кафето и се тръшна от другата страда на писалището й.

— Щом не си спала, трябваше снощи да дойдеш с нас на разузнаване — подхвърли с усмивка.

— Задържани?

— Не. Хебронските иманяри, изглежда, си бяха дали почивка. Отказахме се чак в полунощ, но пък се прибрахме с хубава купчина лопати и кирки.

В списъка с приоритети на Отдела за предотвратяване на кражби на първо място беше една от може би най-старите професии на света: ограбването на мъртвите. Няколко пъти седмично Софи или Сам предвождаха група за среднощни засади около места с културно-исторически паметници и гробове из цялата страна, където са били забелязани следи от скорошно ровене. Съдове, украшения и често дори костите намираха купувачи на пазара за антики, който беше обхванал цял Израел.

— Като разберат, че сме ги взели на мушка, сигурно ще се спотаят за няколко седмици — отбеляза Софи.

— Или ще се преместят някъде другаде. Разбира се, стига да имат достатъчно пари да купят нови инструменти — добави той и отново й се усмихна.

Софи започна да преглежда няколкото доклада и изрезките от вестници на бюрото, след това подаде една от статиите на Сам.

— Притеснявам се за тези разкопки в Цезарея.

Сам бързо прегледа статията.

— Да, чух за този обект. Разкопките на старите пристанищни съоръжения са спонсорирани от университета. Тук пише, че са открили находки от четвърти век и може би гроб. Наистина ли смяташ, че това място ще привлече крадци?

Софи си допи кафето, сложи чашата на плота и каза ядно:

— Със същия успех журналистът можеше да опъне плакат с мигащи светлини. Всеки път, когато в печата се спомене думата гроб, тя действа като магнит. Хиляди пъти съм молила журналистите да не публикуват материали за разкопани гробове, но тях повече ги интересуват продажбите на вестника, отколкото опазването на културното ни наследство.

— Защо не отидем да хвърлим един поглед? По план тази нощ трябва да се проведе разузнаване. Мога да пренасоча момчетата в Цезарея. Сигурно ще се зарадват на едно пътуване до крайбрежието.

Софи погледна настолния календар и кимна.

— Добре. След един съм свободна. Можем да идем и да огледаме. Ако си заслужава, може да останем и през нощта.

— Идеално. Ще ида да ти задигна още едно кафе — засмя се той и стана.

— Да не съм те чула да използваш думата „задигна“ в мое присъствие!

Разположената на средиземноморското крайбрежие на петдесет километра северно от Тел Авив Цезарея е сравнително слабо населена и настоящето й всъщност е засенчено от миналото й като седалище на римската власт. Построената през първи век пр.Хр. от цар Ирод като укрепен пристанищен град Цезарея притежава всички отличителни белези на римската архитектура: храм с високи колони, голям хиподрум и богато украсен дворец до морето — всички гордост за града, захранван от вътрешността с прясна вода по дълги тухлени акведукти. Обаче най-впечатляващото инженерно постижение на Ирод не е на сушата. Той е конструирал и издигнал огромни вълноломи и с тяхна помощ е изградил най-голямото защитено пристанище в Източното Средиземноморие. Успехът на Цезарея я превръща в столицата на Юдея под римско управление и в продължение на триста години градът остава ключов търговски център.

Софи познаваше много добре древния град, защото докато следваше, беше ходила на лятна бригада там.

След като излезе от оживената магистрала, тя намали, за да мине през луксозен строящ се квартал, после навлезе в римския град, който сега беше защитен държавен парк. Вековете не бяха проявили милост към първоначалните здания и римските постройки отдавна бяха рухнали. Въпреки това много от древните характерни черти на града се бяха запазили, включително голяма част от сводестия акведукт близо до големия амфитеатър срещу морето.

Софи спря на паркинга до входа към хълма и в близост до някакви укрепления от времето на кръстоносците и обясни на Сам:

— Екипът от университета разкопава терен близо до пристанището. От тук лесно можем да стигнем пеша.

— Как мислиш, тук дали може да се намери нещо за ядене? — отговори той, докато оглеждаше с безпокойство голите хълмове наоколо.

Софи взе от задната седалка бутилка вода и му я подхвърли.

— До магистралата има няколко ресторанта, но засега ще трябва да се задоволиш с течна храна.

Заслизаха по виещата се към брега пътека. Минаха покрай отдавна забравен път, по чието протежение някога се бяха издигали жилища и магазини — призрачните им останки представляваха само безредни купчини камъни. Малкото пристанище лека-полека започна да се открива пред тях. Не беше останало почти нищо, по което да се определят границите му — древните вълноломи бяха потънали още преди векове.

Пътеката стигна до широко равно място, осеяно с пръснати купчини камъни. Няколко кафяви тенти бяха опънати малко по-нататък и неколцина души работеха под голям сенник в средата. Пътеката продължаваше още стотина метра до брега, където двама души правеха нещо до два работещи генератора.

Софи тръгна към големия сенник, защото видя, че е опънат над района на активни разкопки. Двама младежи стояха до купчина пръст и я пресяваха през сито, а възрастен мъж клечеше в изкопа и почистваше нещо с малка шпакла и четка. Беше с омачкани дрехи, късо подстригани коса и брада и кацнали на върха на носа очила — истинско олицетворение на университетски професор. Кийт Хазис.

— Какво римско съкровище разкопахте днес, доктор Хазис? — попита тя високо.

Брадатият мъж се изправи в изкопа с раздразнено изражение, което на мига се смени с широка усмивка, когато я позна.

— Софи! — избоботи той. — Каква изненада! — Изскочи от изкопа, забърза насреща й и я прегърна. — Сто години не съм те виждал!

— Видяхме се само преди два месеца на библейската конференция в Ерусалим — отбеляза тя.

— Да де, нали това казах — сто години — засмя се Хазис.

Преди години Софи беше присъствала на безброй семинари, провеждани от професора по археология от университета на Хайфа, и това беше довело до професионалното им приятелство. Хазис, освен това, беше ценен източник на сведения както за наскоро открити старини, така и за похожденията на иманярите.

— Доктор Хазис, това е моят помощник Сам Левин — каза тя.

Хазис на свой ред представи студентите, които бяха наоколо, а след това отведе Софи и Сам до полукръг пластмасови столове, наредени пред голям хладилник, подаде им по една кутийка студена сода, избърса си челото и се тръшна на един стол.

— Някой трябва да го пусне вече този вятър — въздъхна с уморена усмивка. След това се вторачи в Софи. — Предполагам, че това е официално посещение, нали?

Софи отпи глътка студена сода и кимна.

— Някакви определени притеснения? — попита доктор Хазис.

— Прекалената реклама във вчерашния „Йедиот Ахронот“ — обясни тя и извади вестникарската статия от раничката си, подаде му я и изгледа хладно Сам, който изпи кутийката си и взе втора от хладилника.

— А, да, един местен репортер се отби за интервю преди няколко дни — кимна Хазис. — В Ерусалим са се възползвали от репортажа му.

Усмихна се на Софи и й върна изрезката.

— Няма нищо лошо в малко реклама за истинската археология.

— Няма, разбира се, освен че се превръща в покана за всеки нахален крадец с лопата — възрази тя.

Хазис махна с ръка.

— Това място е ограбвано от векове. Всяко римско съкровище, което някога е било заровено тук, отдавна е изчезнало. Аз поне мисля така. Да не би твоят агент да е на друго мнение?

— Какъв агент? — попита Софи.

— Вчера ходих в Хайфа за една среща, после студентите ми казаха, че някакъв агент по антиките се отбил, за да огледа разкопките. Стефани — провикна се той през рамо.

Едно от момичетата при ситото, източено девойче на не повече от двайсет, се завтече към тях, застана пред професора и го изгледа с обожание.

— Стефани, разкажи ни за този агент от Службата по антиките, който е идвал вчера.

— Каза, че е от Отдела за предотвратяване на кражбите. Искаше да провери безопасността на артефактите. Сякаш най-много го заинтересуваха разкопките на пристанището и папирусът.

Софи и Сам се спогледаха учудено.

— Спомняте ли си името му?

— Йосеф някой си. Нисък, мургав, с къдрава коса. По-скоро приличаше на палестинец, ако трябва да съм честна.

— Показа ли ви някакъв документ? — попита Сам.

— Не. Има ли някакъв проблем?

— Не, никакъв — побърза да отговори Хазис. — Благодаря ти, Стефани. Защо не занесеш няколко соди на другите?

Изчака момичето да си тръгне с няколко кутийки сода, след това се обърна към Софи.

— Не е ли бил от вашите агенти?

Тя поклати глава.

— Със сигурност не и от Отдела за предотвратяване на кражбите.

— Може да е бил от Управлението на парковете или от някое от регионалните ви представителства.

— Възможно е — каза тя неуверено. — Можеш ли да ни покажеш разкопките? Най-много ме интересува гробът. Както знаеш, обирането на гробове около Ерусалим напоследък се е превърнало направо в занаят.

Хазис се усмихна, после посочи с палец през рамо.

— Намира се точно зад нас.

Станаха и отидоха до широкия изкоп, който зееше зад столовете. Множество червени пластмасови маркери бяха забити в земята за отбелязване на пространството, където се виждаха оголени кости. Между останките Софи различи бедрена кост.

— Няма формална гробница. Просто единичен гроб на границата на разкопките. Няма връзка с онова, което разкопаваме тук — продължи да обяснява Хазис.

— А мястото, което разкопавате, какво е било?

— Смятаме, че става дума за нещо подобно на склад. Спряхме се на този район, след като преди няколко години тук бяха намерени бронзови везни. Надяваме се да намерим образци от жито, ориз и други храни, които може да са минавали през това пристанище. Ако успеем, ще научим повече за вида и обема на търговията, която се е въртяла в Цезарея, когато е била процъфтяващ търговски център.

— Как се вписва гробът в това? — полюбопитства Софи.

— Не сме провели датировка, но предполагам, че този човек е жертва на мюсюлманското нашествие в града през 638 година. Гробът е разположен до основите на сградата, затова си мисля, че става дума за един-единствен труп, заровен набързо до стената.

— Вестникът го описва като „гроб, богат на находки“ — подхвърли Сам.

Хазис се засмя.

— Журналистически измислици. Намерихме няколко костени копчета и тока на сандал, преди да спрем копаенето. Това са „богатите находки“.

— Значи нашите мили иманяри ще бъдат жестоко разочаровани — каза Сам.

— Да — съгласи се професорът. — Защото истинските богатства открихме по протежение на вълнолома. — Той кимна към морето, откъдето се носеше бръмченето на генераторите. — Намерихме едни ранен папирус, който много ни развълнува. Елате да слезем на брега.

Поведе ги към морето. Тук-там от земята стърчаха камъни — единствен спомен от многобройните сгради, отдавна превърнали се в тъжни останки.

— Цар Ирод е отливал бетонните блокове на място и е изградил два вълнолома, протегнати един към друг като ръце — започна да им обяснява Хазис, докато се спускаха. — Върху вълноломите били изградени складове, а при входа на пристанището се издигал висок фар.

— Ако не се лъжа, едно по-раншно проучване установи под водата множество камъни, за които се смята, че са паднали от фара — обади се Софи.

— Жалко, че трудът на Ирод не е устоял на морските бури — допълни Сам, който гледаше към морето и не откриваше кой знае какви останки от някогашните вълноломи.

— Да, сега почти всичко е под водата. Обаче точно там е съсредоточен моят интерес — обясни Хазис. — Складът горе на хълма е хубава школа за студентите, но тъкмо пристанищните съоръжения правят Цезарея уникална.

Стигнаха до брега и поеха по тясна ивица суша, която се простираше навътре в покритото с вълни море. Двама студенти копаеха дълбока шахта в скалистата ивица. Под водата се виждаше водолаз, който работеше със задвижвана от компресор водоструйка.

— Тук се е издигал вълноломът — започна да обяснява Хазис високо, за да надвика компресора. — Смятаме, че точно тук е била разположена митницата. Момчето намери папируса в едно строшено гърне ей там. — И посочи близкия изкоп. — Изкопахме още няколко контролни за проверка, но не открихме повече находки.

— Направо не е за вярване, че е оцелял толкова близо до морето — отбеляза Сам.

— Открихме останки от основите, които са все още над най-високата точка на прилива.

Отидоха при студентите и единият им посочи малък участък с мраморна настилка.

— Май сте стигнали до мазето — отбеляза Софи. — А каква е задачата на водолаза?

— Помага ни да определим плана на пристанищните съоръжения. Смята, че митницата е имала и помещения под земята, и се опитва да открие подводен достъп.

Софи отиде до ръба и погледна надолу към водолаза, който тъкмо изплуваше. Държеше дюзата на струйника право нагоре и когато се показа на повърхността, тя изригна висок фонтан, който поля Софи, преди тя да успее да отскочи.

— Глупак! — изруга тя, докато бършеше очите си с подгизналите си ръкави.

Щом осъзна какво е направил, водолазът бързо насочи струйника към морето, с няколко удара на плавниците стигна до компресора и го изключи. След това се обърна към своята жертва и огледа тялото й под плътно прилепналите мокри дрехи.

— Гледай ти! Истинска морска богиня! — подхвърли с широка усмивка, след като изплю мундщука на водолазния апарат.

Софи поклати глава и му обърна гръб, и се ядоса още повече, понеже Сам се изсмя. Хазис, също ухилен, се завтече да й помага.

— Софи, в палатката имам хавлии. Ела да се избършеш.

Водолазът лапна мундщука и се гмурна отново, а Софи тръгна след професора и в палатката подсуши косата и дрехите си, колкото можа.

— Мога ли да видя находките? — попита тя.

— Разбира се. Ела.

Професорът я поведе към голяма островърха палатка, отворена от едната страна. Вътре се съхраняваха артефактите от разкопания склад. Повечето бяха късове от глинени съдове и керамични плочи, подредени на дълга маса, покрита с ленена покривка. Студентката Стефани беше заета с грижливото номериране и заснемане на всеки къс, преди да го прибере в пластмасова кутия. Хазис не обърна внимание на тези находки, а поведе Софи към задната част на палатката, където имаше малка маса. Върху нея имаше една-единствена кутия и Хазис я отвори много внимателно.

— Ще ми се да бяхме открили още — каза със съжаление и се дръпна назад, за да може Софи да надникне.

В кутията имаше продълговата ивица кафеникав материал, притиснат между две стъкла. Беше папирус — често срещан материал за писане в Близкия изток до края на първото хилядолетие. Този беше изтрит и оръфан, но все пак се виждаха ясно редове изписани на ръка букви.

— Изглежда, е някакъв вид архив на пристанището. Можах да разчета записи за голямо количество жито и добитък, натоварени тук — обясни Хазис. — Разбира се, ще научим повече след лабораторните анализи, но смятам, че това е сметката за митото, което трябва да плати кораб, каращ стоки от Александрия.

— Великолепна находка! — изрази възхищението си Софи. — С малко късмет ще разшири информацията, която сте събрали от склада.

Хазис се засмя.

— При моя късмет ще вземе да се окаже нещо съвсем различно.

В палатката влезе висок мъж с пластмасов контейнер в ръка — водолазът, който още беше по неопрен, а косата му висеше на мокри кичури. Софи още беше ядосана, че я беше изкъпал, и понечи да направи някаква злъчна забележка, но почувства как гласът й пресеква, когато видя широката му усмивка и зелените му очи, които я пронизаха.

— А, Дърк — каза професорът. — Запознай се с прекрасната и леко влажна Софи Елкин от Израелската служба по антиките. Софи, това е Дърк Пит-младши, назаем от американската Национална агенция за морско и подводно дело.

Синът и съименник на директора на агенцията се приближи до масата, остави контейнера и все така широко усмихнат, сърдечно се здрависа със Софи. Тя не възрази, когато задържа ръката й по-дълго.

— Извинявам се за душа, не те видях.

— Няма нищо, вече изсъхнах. — И сама се удиви колко бързо гневът й се смени с някаква странна тръпка; дори се пипна по косата, за да докаже думите си.

— Надявам се, че ще ми позволиш да ти се извиня с една вечеря.

Неочакваното предложение я изненада и тя се зачуди какво да отговори. Някъде в нея един глас й кряскаше, че губи обичайната си невъзмутимост. За щастие намесата на Хазис я спаси от неловкото положение.

— Дърк, какво ни носиш? — попита той и вторачи любопитен поглед в контейнера.

— Няколко нещица от подземното помещение.

Хазис се ококори.

— Значи наистина съществува?!

Дърк кимна.

— Какво помещение? — заинтересува се Софи.

— Докато проучвах вълнолома от вътрешната страна, открих малък отвор в близост до изкопите на Кийт. Можах да си пъхна само ръката, но усетих, че пръстите ми излизат на повърхността. Използвах водоструйката, за да пробия по-голяма дупка.

— Колко голяма е кухината? — попита Хазис.

— Колкото да се вмъкне човек. Дълбока е около метър и осемдесет. Но по-голямата част е над водата. Ще рискувам да предположа, че е била част от мазе, използвано за склад на стоки или архив.

— И как стигна до това заключение? — полюбопитства Софи.

Дърк внимателно избърса пластмасовия контейнер и предпазливо отвори водонепроницаемия капак. Вътре имаше няколко червеникавооранжеви керамични кутии с правоъгълна форма. Той извади една и я подаде на Софи.

— Надявам се, че ще можеш да разчетеш съдържанието. В морското училище не ми преподаваха древни езици.

Софи сложи кутията на масата и предпазливо вдигна капака. Вътре имаше няколко стегнато навити свитъка.

— Това са папируси! — възкликна тя смаяно.

Хазис не можеше да се сдържа повече — нахлузи ръкавици и застана до Софи.

— Чакай да погледна — каза и извади един от свитъците, сложи го на масата и безкрайно внимателно го разви. Странен, но четлив шрифт изпълваше папируса.

— Прилича на коптски гръцки — подхвърли Софи, след като надникна над рамото на професора. Коптският гръцки беше често срещан писмен език в Източното Средиземноморие по време на римското управление.

— Наистина — съгласи се той. — Изглежда, това е годишен отчет на пристанищния началник за пристанищните такси и пристаналите кораби. Тук са изброени имената на корабите с техния товар — допълни той, докато плъзгаше пръста си по две изписани колонки.

— Тук не се ли споменава императорът? — Софи посочи няколко знака най-отгоре.

— Да — отвърна Хазис. — Озаглавено е „доклад за пристанищните такси в Цезарея“ или нещо подобно. Императорът е Марк Максенций.

— Ако не ме лъже паметта, той е бил съвременник на Константин Велики.

— Максенций е управлявал на запад, а Константин на изток, преди да спечели цялата власт.

— Значи папирусът трябва да е от началото на четвърти век.

Хазис кимна, след това огледа другите свитъци.

— Това тук може да ни предостави удивителен поглед върху живота на Юдея под римско владичество.

— Със сигурност ще има достатъчно материал за един-два доктората на студентите ти — отбеляза Дърк, докато вадеше от контейнера другите керамични кутии. След това го вдигна и тръгна към входа на палатката.

— Момчето ми, та ти току-що направи едно прекрасно откритие! — възкликна Хазис. — Къде отиваш?

— Да се намокря пак — отвърна Дърк с усмивка. — Там, откъдето взех тези, има още много.

8.

Озден Челик влезе във Фатих Джамия, една от най-големите в Истанбул, един час след салят, когато богато украсените помещения бяха почти празни. Мина покрай главната молитвена зала към задната част на комплекса и се озова в малка градина. Мраморна пътека водеше към безлична сграда, разположена в район, недостъпен за туристите и вярващите. Челик отвори тежката дървена врата и влезе. Озова се в светъл и оживен офис. Килийки от сиви разделителни стени се простираха във всички посоки, а най-отпред стоеше голямо дървено бюро, което служеше за рецепция. Съскане на лазерни принтери и звън на телефони изпълваха въздуха и създаваха усещането, че човек се намира в телефонната централа на някой телемаркет. Само миризмата на горящ тамян и снимките на турски джамии по стените опровергаваха това предположение. Това и пълното отсъствие на жени.

Всички служители бяха брадати, някои с дълги халати, и това как тракаха по клавиатурите на компютрите не се връзваше с външния им вид. Младият мъж зад рецепцията се изправи и каза с усмивка:

— Добро утро, господин Челик. Мюфтията ви очаква.

Поведе го покрай редица работни клетки към голям, оскъдно обзаведен ъглов кабинет. На пода имаше обичайните турски килими — като израз на патриотизъм. По-забележителни бяха високите лавици, натъпкани с религиозна литература, отразяваща научните дирения на ислямския мюфтия.

Мюфтията Алтан Батал седеше зад голямо писалище и пишеше нещо, заобиколен от отворени книги. Вдигна поглед и се усмихна, когато секретарят въведе Челик в кабинета.

— Озден, добре дошъл. Заповядай, седни. — Обърна се към секретаря. — Хасан, остави ни да си поговорим на спокойствие.

Младият мъж бързо излезе и затвори плътно вратата.

— Доизкусурявам петъчната си проповед — обясни мюфтията и остави молива до мобилния си телефон.

— Трябва да накараш някой от твоите имами да върши това.

— Може би. Но усещам, че това е моето призвание. Да отстъпя проповедите си на някой от имамите в джамията значи да създам само ревност. Предпочитам да съм сигурен, че всички имами в Истанбул говорят в един глас.

Като мюфтия на Истанбул Батал беше теологически водач на всичките три хиляди градски джамии. Само президентът на Диянет Ишлери8, неизборен пост в турското светско правителство, технически упражняваше по-голямо религиозно влияние върху мюсюлманското население на страната. Обаче Батал беше спечелил много по-голямо влияние върху сърцата и умовете на хората, посещаващи джамиите.

Въпреки своето старшинство Батал изобщо не приличаше на типичния строг духовник с чорлава брада. Беше висок, със силно телосложение и впечатляващо излъчване. Нямаше още петдесет и лицето му излъчваше лъчезарното благоразположение на малък лабрадор. Често носеше костюм вместо халат, а чувството му за хумор придаваше на фундаменталистките му възгледи забавно излъчване.

Въпреки слънчевия му характер посланието, което отправяше, беше мрачно. Основаващ се на подкрепата на крайните тълкувания на исляма, Батал гръмогласно подкрепяше ислямистите и разпространението на исляма като религиозно и политическо движение. Неговият мироглед изискваше подчиняване на жените и орязване на техните права, както и пълно откъсване от западната култура и нрави. Батал постепенно си беше изградил сфера на влияние, като се опълчваше срещу външните влияния и онези, които ги налагаха; след това, когато икономическото положение се влоши, насочи огъня си срещу светското правителство на Турция. Макар да не беше заел публично екстремистка позиция, той вярваше в джихада като средство за защита на ислямските земи. Подобно на Челик, Батал имаше могъщо его и тайната му мечта беше да командва страната като духовен и политически водач.

— Имам добри новини от няколко фронта — каза Челик.

— Приятелю Озден. Ти винаги работиш за мен зад кулисите. Какво си направил за нашата кауза този път?

— Срещнах се с шейх Заяд от емирствата. Той е доволен от работата, която си свършил, и иска да направи още едно значително дарение.

— Въпреки щедростта, която вече прояви? Това е прекрасна новина. Макар все още да не разбирам напълно неговия интерес към нашето движение тук в Турция.

— Той е истински правоверен — обясни Челик — и не се отклонява от пътя на шериата. Притесняват го увеличаващите се заплахи срещу нас, както се видя от скорошните нападения срещу джамии в Египет и тук.

— Да, отвратителни насилия срещу нашите свети места. И като капак кражбата на свещените Мохамедови реликви от Топкапъ. Това са нетърпими нападения срещу нашата вяра от външни сили на злото.

— Шейхът споделя твоите чувства. Смята, че безопасността на неговата страна и на целия регион ще е по-голяма под управлението на сунити фундаменталисти.

— Което те довежда до следващата ти новина? — подхвърли мюфтията с хитра усмивка.

— О, значи птиченцата вече са се разприказвали, така ли? Добре де, както може би знаеш, срещнах се с управителния съвет на Партията на щастието и те се съгласиха да те приемат за свой президентски кандидат. Всъщност направо изпаднаха във възторг, че си готов да заемеш мястото на имам Кея като техен кандидат.

— Истинска трагедия е, че той загина при взрива на джамията в Бурса — отбеляза Батал с искрено съжаление.

Челик потисна победоносната си усмивка и сведе очи, за да не го издадат.

— Ръководството на партията се съгласи да приеме исканията ти за единна предизборна платформа — продължи той.

— Да, ние имаме сходни разбирания — кимна Батал. — Нали знаеш, че Партията на щастието получи само около три процента на последните избори?

— Но тогава ти не беше техен кандидат.

С това погъделичка Баталовото его, което с нарастването на популярността му също беше пораснало значително.

— Обаче изборите са само след няколко седмици — отбеляза мюфтията.

— За нас това е много удобно. Така ще изненадаме напълно управляващата партия и на тях няма да им остане време да реагират на кандидатурата ти.

— Наистина ли вярваш, че имам шансове?

— Резултатите от проучването на общественото мнение говорят, че ако се включиш в надпреварата, ще си само на десет пункта след водача. Това е изоставане, което при определени обстоятелства лесно може да бъде наваксано.

Батал се вторачи в лавиците с мюсюлмански съчинения.

— Това може да се окаже единствената възможност да бъдат премахнати злосторничествата на Ататюрк и страната да бъде върната в своя вековен път. Ние трябва да се подчиняваме на шериата, ислямския закон, във всички области на управлението.

— Това е наш дълг към Аллах — съгласи се Челик.

— Срещу моята кандидатура ще има голяма съпротива, особено по конституционни причини. Сигурен ли си, че ще можем да преодолеем пречките?

— Забравяш, че министър-председателят е таен поддръжник на нашата кауза. Той скри истинската си вяра от обществеността и ще ни подкрепи при образуването на новото правителство.

— Озден, твоята увереност ме радва. Разбира се, аз ще ти отредя ключова роля в управлението на нашата държава.

— Разчитам на теб. — Челик кимна самодоволно. — Що се отнася до обявяването на влизането ти в предизборната борба, ще помогна на твоите съветници да организират голям митинг. С част от парите на шейха ще можем да организираме медийна буря, която ще удави опозицията. Освен това работя и по няколко други проекта за повишаване на популярността ти.

— Така да бъде — каза Батал, стана и стисна ръката на Челик. — Щом ти, приятелю, си до мен, можем да постигнем всичко.

— Да, учителю, наистина всичко.

Челик си тръгна с наперена походка. „Върху наивните до глупост човек може да свири като на цигулка“, каза си той. Щом го изберяха, той, Челик, щеше да дърпа конците. А ако Батал случайно си променеше мнението, той разполагаше и с куп мръсни номера, за да го вкара в правия път.

Излезе от джамията под необичайно чистото и ясно небе и реши, че бъдещето наистина изглежда много светло.

В една лошо осветена килийка във Форт Гордън, Джорджия, анализаторът по турски език Джордж Уидърс слушаше разговора им на запис. Негов работодател беше Агенцията за национална сигурност и нейният оперативен център в Джорджия. Уидърс беше един от многото хора, на които се плащаше да подслушват разговорите в Близкия изток от военната база, закътана сред гористите хълмове около Огъста.

За разлика от обичайната му работа, която включваше преводи на прихванатите от сателитните предаватели разговори в реално време, този разговор беше проведен преди няколко часа. Данните бяха пристигнали от подслушвателен пост на американското посолство в Истанбул, който беше прихванал едно обаждане от мобилен телефон до турската Национална разузнавателна служба. Обаждането беше записано дигитално и шифровано, а след това изпратено чрез предавател на Агенцията за национална сигурност в Кипър.

Уидърс не можеше да знае, че разговорът е подслушан чрез личния клетъчен телефон на Батал. Както си лежеше на писалището му, той беше включен дистанционно от турската разузнавателна служба. Подобно на повечето модерни мобилни телефони и този на Батал имаше вградено проследяващо устройство, което позволяваше да бъде взет на мушка с помощта на тайно свален софтуер. Както си лежеше неизползван и дори изключен, микрофонът му можеше да бъде включен дистанционно, за да се запишат всички звуци, които се издават около него. След което записът можеше да бъде изпратен при съвсем нормално обаждане, без собственикът да разбере. Директорът на разузнавателната служба вярваше твърдо в светската държава на Ататюрк и беше поставил мюфтията под наблюдение, разтревожен от нарастващата му популярност и влияние. Сега разговорите на Батал с Челик и с всеки, който влизаше в неговия кабинет, стигаха направо до Турската разузнавателна служба. Така че американецът, който подслушваше, всъщност подслушваше подслушвача.

След като правилно отгатна същността на обаждането и предположи, че разговорът е записан тайно и предаден при случайно обаждане, Уидърс реши, че си заслужава да го препрати на анализатор от разузнаването за по-нататъшна оценка. Погледна към часовника на бюрото, видя, че е време за обедната му почивка, и бързо набра някаква команда. Благодарение на програмата на Агенцията за записване на гласове на екрана му след секунди се появи писмена транскрипция на разговора. Уидърс я прегледа, поправи няколко грешки, изясни няколко думи, които софтуерът не беше успял да разпознае, и накрая добави своя коментар в едно кратко обобщение. След като изпрати разговора по електронната поща на специалист по турските въпроси, стана от мястото си и тръгна към стола. По пътя си помисли, че вероятно този разговор никога повече няма да види бял свят.

9.

Директорът на американската Национална разузнавателна служба седеше мълчаливо по време на седмичното съвещание по положението в Евразия и Близкия изток. Сдържаният генерал от резерва Бракстън беше основният канал за разузнавателни сведения към Департамента по отбраната, Вътрешната сигурност, ЦРУ и още десетина други агенции, които носеха отговорността да защитават националната сигурност.

По-голямата част от съвещанието беше заета от обичайните новини за събитията, които ставаха в Афганистан, Пакистан, Ирак и Иран. Множество служители на разузнаването и офицери от Пентагона влизаха и излизаха от обезопасеното помещение в разузнавателния комплекс на кръстовището „Либърти“ в новата сграда на ДНР9 в Маклийн10, Вирджиния.

Съвещанието навлезе в третия си час, преди вниманието да бъде насочено към Израел. Джон О’Куин, офицер от НРС, който отговаряше за Западна Азия, се измъкна, за да си сипе кафе, докато един офицер от ЦРУ излагаше последните развития на Западния бряг.

— Добре, добре, там няма нищо ново — намеси се нетърпеливо Бракстън. — Да преминем на останалата част от Средиземноморието. Има ли нещо ново за взрива в джамията Ал Азхар в Кайро?

О’Куин се върна тъкмо когато офицерът от ЦРУ започна да отговаря на въпроса.

— Броят на жертвите е само седем, той като взривът е избухнал във време, когато няма много вярващи. Не знаем дали това е било нарочно, или не. Взривът е бил един и силно е повредил главното молитвено помещение на джамията. Както знаете, Ал Азхар е държавната джамия на Египет, както и една от най-старите и почитани сред мюсюлманите. Общественото възмущение беше силно и по улиците на Кайро се проведоха няколко антиизраелски демонстрации. Почти сме сигурни, че протестите са организирани от Мюсюлманското братство.

— Кайро знае ли кой е виновен за взрива?

— Не — отговори човекът на ЦРУ. — Никой заслужаващ доверие не е поел отговорността. Но това не е изненадващо, като се вземе предвид целта на атаката. Нашите опасения са, че след този атентат Мюсюлманското братство ще увеличи подкрепата си и ще влезе още по-масово в египетския парламент.

— Само това ни трябваше, египтяните да станат фундаменталисти — измърмори Бракстън и поклати глава. — Според нашата оценка кои са извършителите?

— Наистина не знаем, сър. Оглеждаме се са възможни връзки с Ал Кайда, но засега не разполагаме с нищо сигурно. Обаче има една любопитна информация от Египетската национална полиция. Твърдят, че са открили на мястото на експлозията остатъци от октоген.

— И какво значи това?

— Октогенът е строго контролиран пластичен експлозив от най-новото поколение експлозиви и се използва най-вече в ядрените бойни глави и като ракетно гориво. Не е нещо, което обикновено свързваме с Ал Кайда, и смятаме появата му в Египет за много странна.

О’Куин настръхна. Изкашля се, за да привлече вниманието, и попита:

— Сигурни ли сте, че става дума за октоген?

— Чакаме резултатите от нашите проби, но да, това ни съобщиха египтяните.

— О’Куин, това говори ли ти нещо?

Офицерът от разузнаването кимна.

— Да, сър. Три дни преди взрива в Ал Азхар в джамията „Йешил“ в Бурса, Турция, избухна заложена бомба. Може и да сте видели докладите. Три жертви, включително водачът на маргиналната Партия на щастието. Както и в Египет, става дума за стара почитана джамия. — Бързо отпи глътка кафе и добави: — Турските власти потвърдиха, че взривът е предизвикан от оставен пакет с октоген.

— Значи става дума за две бомби, заложени в две различни страни с разлика три дни — отбеляза генералът. — И двете в древни джамии, и в двата случая целта не е била много жертви, и в двата случая е използвано едно и също взривно вещество. Е, в такъв случай моля някой да ми каже кой и защо го е направил.

Възцари се неловко мълчание. О’Куин събра смелост и заговори.

— Сър, не смятам, че някой е осъзнал приликите между двата взрива. Поне до този момент.

Офицерът от ЦРУ се съгласи.

— Веднага ще се заемем с анализи, за да намерим възможната връзка. Като се има предвид видът на експлозивите, бих могъл да изкажа предположението за някакво иранско участие.

— Какво е мнението на турците?

— Както в Египет, никой не пое отговорност. Нямаме никакви сведения, че турците са установили самоличността на някой заподозрян.

Генералът се размърда на стола си, студените му сини очи се забиха в О’Куин като свредла. О’Куин беше работил с него по-малко от година, но бе спечелил професионалното му уважение. От поведението му разбра, че директорът иска нещо повече.

— Каква е твоята оценка? — попита рязко генералът.

Мозъкът на О’Куин заработи на пълни обороти, за да измисли разбираем отговор, но засече, защото разполагаше с повече въпроси, отколкото отговори.

— Сър, нищо не мога да кажа за взрива в Египет, но що се отнася до този в Бурса, някои са на мнение, че има връзка със скорошната кражба на артефакти от Топкапъ.

— Четох за това — каза генералът. — По някакъв начин е замесена и една конгресменка.

— Лорън Смит от Колорадо. Спасила част от откраднатите светини, но при това едва не загинала. И по някакъв начин успя да не допусне името й да попадне във вестниците.

— Ха, с това качество бих могъл да я използвам в моя екип — изсумтя Бракстън.

— Смятам, че при нападението срещу двореца също са използвани взривни вещества — продължи О’Куин. — Веднага ще започна разследване, за да проверя дали има сходства с нападенията в Кайро и Бурса.

— Какъв е възможният мотив?

— Типичните нападения срещу джамии, каквито видяхме в Ирак, са нападения на сунити срещу шиити и обратното — обади се човекът на ЦРУ, — макар че според мен шиитското малцинство в страната е мирно.

— Това е вярно — подкрепи го О’Куин. — По-вероятни извършители биха могли да са кюрдските сепаратисти. След по-малко от месец в Турция ще се проведат избори. Възможно е нападенията да са подбудени от кюрдите или друга маргинална политическа партия, опитваща се да предизвика безредици. Но не виждам как това може да се върже с Кайро.

— Според мен турските власти веднага биха обвинили кюрдите, ако смятаха, че зад нападенията стоят те — каза Бракстън.

— Да, прав сте — съгласи се О’Куин, докато прелистваше бележките си. Пръстът му се спря върху прихванатия от АНС разговор, транскрибиран от Джордж Уидърс, и той каза: — Сър, в Турция има и друго развитие, което буди тревога.

— Докладвай — нареди генералът.

— Според прихванат от АНС разговор Алтан Батал, мюфтията на Истанбул и изтъкнат духовник фундаменталист, ще се включи в предстоящите президентски избори.

— От няколко години президент Йълмаз има стабилно ръководство — възрази Бракстън. — Освен това Турция е светска държава. Не мога да си представя, че този Батал е привлекателен за мнозинството турци.

— Съжалявам, но изглежда случаят не е такъв — отговори О’Куин. — Заради икономическите затруднения, популярността на президента Йълмаз значително намаля. Освен това доброто му име беше накърнено от обвиненията в корупция на хора от неговата администрация. От друга страна, мюфтията Батал се превърна в изгряваща политическа звезда, особено сред бедните и безработните. Не може да се каже какви ще са резултатите му като политически кандидат, но мнозина се страхуват, че може да се окаже действително предизвикателство за сегашния президент.

— Дай още данни за този Батал — каза генералът.

— Според биографията му останал сирак още от малък и бил принуден да се бори за оцеляването си в бедните покрайнини на Западен Истанбул. Отървал се от бедността, понеже се притекъл на помощ на възрастен човек, нападнат от някакъв местен бабаит. От благодарност старецът, джамийски настоятел, изпратил Батал в мюсюлманско училище. Училището било много фундаменталистко и оставя отпечатък върху мирогледа на Батал и до днес. Научната работа го привлича, но той притежава и дарбата на оратор. Това съчетание ускорява кариерата му в ислямската йерархия на Истанбул. В момента е главен теолог на града. Макар да притежава лично обаяние, писанията и проповедите му са пълни с талибански тълкувания на исляма, с нападки срещу злините на Запада и опасностите от чуждото влияние. Не може да се каже какво ще се случи, ако бъде избран, но сме изправени пред действителната възможност да изгубим Турция.

— Има ли шансове да спечели изборите? — попита генералът вече разтревожено.

О’Куин кимна.

— Според нашата преценка може и да ги спечели. Ако военните го подкрепят, никой не знае какво може да стане.

Един полковник от военновъздушните сили, седнал срещу него, направо зяпна.

— Фундаменталистки преврат в Турция? Това ще е пълна катастрофа. Турция е член на НАТО и един от най-силните ни съюзници в региона. Разполагаме с най-различни военни ресурси в страната, включително тактически ядрени оръжия. Военновъздушната база в Инджирлик е крайно нужна за операциите ни в Афганистан!

— Да не говорим за подслушвателните постове на тяхна територия, които използваме, за да слушаме какво става в Русия и Иран — добави представителят на ЦРУ.

— В момента Турция е ключова точка за всичките ни доставки за Афганистан, както преди за Ирак — затюхка се един майор от армията, който седеше до полковника. — Ако изгубим тези снабдителни линии, цялата кампания в Афганистан ще бъде изложена на опасност.

— Предвиждаме всякакви възможни катастрофални сценарии — намеси се тихо О’Куин. — От затварянето на Босфора за превоза на руски петрол и газ до надигането на Иран. Подобно развитие ще повлияе върху целия Близък изток и е много трудно да се предвиди какво ще е отражението му върху равновесието на силите.

— Турция е дискретен приятел и търговски партньор на Израел и изнася там големи количества храни и минерална вода — припомни човекът на ЦРУ. — Ако Турция и Египет се обърнат към фундаментализма, Израел ще остане почти напълно изолиран. А ако и Иран стане по-смел, се опасявам и от засилената агресивност на Хамас, Хизбула и други врагове на еврейската държава в региона, което ще разпали насилието. Подобна смяна на властта може да се превърне и в катализатор на онова, от което се страхуваме отдавна — избухването на Третата световна война с огнище в Близкия изток.

Възцари се тишина. Всички с нарастващ ужас осмисляха казаното. Най-накрая генералът се отърси от неприятното напрежение и започна да дава заповеди.

— О’Куин, искам пълен доклад за този мюфтия. Утре сутринта да е на бюрото ми. Освен това ми трябва и обобщение за съвещанието при президента. Ще се съберем отново тук в петък, когато очаквам пълни оценки от Държавния департамент и от ЦРУ. Използвайте каквито ресурси са нужни — добави със стиснати юмруци, — но не оставяйте събитията да ни изпреварят. — Затръшна протоколната книга от съвещанията, погледна офицера от ЦРУ и изсъска: — Трета световна война, а? Не и докато аз съм на този пост!

10.

Призивът за сутрешна молитва нахлу през хотелския прозорец и събуди Пит много по-рано, отколкото би предпочел. Той с неудоволствие напусна утешителната топлина на Лорън, отиде до прозореца и погледна навън. Черновърхите минарета на джамията „Султанахмет“ стърчаха в замъгленото небе само на няколко преки от хотела. Пит с огорчение отбеляза, че молитвения призив вече не се отправя от мюезини, викащи от висините, а от високоговорители.

— Не можеш ли да спреш тоя вой? — попита Лорън сънено, без да подава глава изпод завивката.

— Ще трябва да се примириш с Аллах — отговори той.

Затвори прозореца и се загледа през стъклото в извисяващата се джамия и водите на Мраморно море зад нея. Множество товарни кораби вече чакаха реда си да минат през тесния Босфор. Лорън стана, наметна си халата и се присъедини към съпруга си при панорамния прозорец.

— Не се сетих, че тези викове идват от джамията — призна малко виновно. — Много е красива. Кога ли е построена?

— Доколкото си спомням, в началото на седемнайсети век.

— Хайде да закусим и после да идем да я разгледаме. След снощния ужас искам малко спокойствие.

— Тоест не искаш да пазаруваш до припадък?

— Не искам. Искам цял ден да сме само двамата в Истанбул.

Пит — гледаше как един червен товарен кораб се откъсва от брега — каза:

— Мисля, че разполагаме с отлична възможност.

Взеха по един душ, облякоха се и си поръчаха закуска в стаята. Тъкмо преди да излязат телефонът иззвъня. Пит вдигна, поговори няколко минути, после затвори.

— Доктор Рупе се обади от летището. Искаше да се увери, че си добре.

— Бих се чувствала още по-добре, ако ми кажеш, че полицията е заловила престъпниците.

Пит поклати глава.

— Очевидно още не са. Рей е ядосан, че местните вестници обвиняват някакви антимюсюлмански сили за нападението и убийствата. Изглежда, са оставили много скъпоценности недокоснати, но са задигнали Мохамедовите реликви.

— Убийствата?

— Да. При нападението са убити петима пазачи.

Лорън се намръщи.

— Но нали казахме на полицията, че нападателите приличаха на персийци?

— Да, казахме. Сигурно обаче работят по свой сценарий.

Дълбоко в себе си Пит не беше толкова сигурен, но криеше гнева си, благодарен, че жена му се беше отървала невредима.

— Другото развитие, пак според Рупе, е, че не са допуснали новината за нашето замесване и имената ни да попаднат в пресата. Очевидно цари голямо възмущение заради кражбата, на която се гледа като обида срещу мюсюлманския свят.

— След смъртно опасните ни преживелици това е добра новина — отбеляза Лорън. — Между другото, какво всъщност са задигнали?

— Успели са да се измъкнат с бойно знаме, принадлежало на Мохамед. Добре, че си успяла да вземеш другата торба.

— Защо? Какво има вътре?

— Плащ на Мохамед, така нареченото Свято наметало, и писмо, написано от неговата ръка. Част от онова, което е известно като Свещения завет.

— Ужасно е, че някой иска да открадне подобни реликви — възкликна тя.

— Хайде да вървим да разгледаме града, преди да вземе и той да изчезне.

Излязоха и тръгнаха по оживените улици на стария Истанбул. Някакъв мъж с огледални слънчеви очила огледа Лорън с възхищение. Висока, със спортна като на балерина фигура, тя винаги привличаше мъжкото внимание. Сега, с леки памучни панталони и блуза с цвета на аметист, който отговаряше на цвета на очите й, изглеждаше жизнерадостна въпреки тежката вечер.

Спряха пред витрината на един скъп магазин и се полюбуваха на един древен персийски килим, окачен на едната стена. После пресякоха Хиподрума и стигнаха до джамията на султан Ахмед I.

Това е последната от големите истанбулски имперски джамии, завършена е през 1617 г. Представлява извисяваща се каскада от куполи и полукуполи, които се издигат все по-нагоре и стават все по-величествени, завършвайки с огромен централен купол.

Когато Пит и Лорън влязоха в централния двор на джамията, по-голямата част от сутрешните богомолци бяха заместени от размахващи фотоапарати и видеокамери туристи.

Просторната молитвена зала се осветяваше от високи редици витражи. Куполът беше облицован с плочки, покрити със сложни орнаменти в най-различни отсенки на синьото, откъдето идваше и името на сградата — Синята джамия. Пит се загледа в един свод, покрит с керамични плочки с цветни мотиви, произведени в близкия град Изник — струваха му се познати.

— Виж дизайна на плочките — каза той на Лорън. — Прилича много на шарките върху керамичната кутия, която извадихме от морето.

— Прав си, макар оцветяването да е малко по-различно. Поздравления. Изглежда, корабът наистина е потънал около хиляда и шестстотната година.

Удовлетворението на Пит не трая дълго. Докато оглеждаше стената от другата страна на залата — беше облицована със зелени плочки, — той забеляза мъж със слънчеви очила да гледа към тях. Беше същият тип, който се беше зазяпал в Лорън пред хотела.

Без да каже нищо, Пит бавно поведе Лорън към изхода, като предпазливо гледаше да не се отделя от група германски туристи, които следваха покорно екскурзовода си. Оглеждаше хората в джамията уж разсеяно, за да разбере дали Слънчевите очила има другарче. Скоро видя намръщен мъж с персийски черти и огромен мустак, който се размотаваше наблизо. Изглеждаше нелепо сред останалите туристи, които зяпаха тавана. Стори му се невероятно, че крадците от Топкапъ са ги открили толкова бързо, макар че си спомни заплашителните думи на жената във водохранилището. Реши да провери дали предположението му е правилно.

Пит и Лорън последваха германците извън молитвеното помещение, обуха си обувките, които бяха свалили, преди да влязат, и тръгнаха с групата към двора. Пит наблюдаваше скришом как мустакатият също тръгва след тях.

— Стой тук — нареди на Лорън и бързо закрачи по мраморните плочи към мъжа.

Мустакатият незабавно се обърна и се престори, че разглежда една колона. Пит се доближи и се извиси над него, защото мъжът беше с цяла глава по-нисък.

— Извинете — каза Пит, — можете ли да ми кажете кой е погребан в гробницата на Ататюрк?

Мъжът изобщо не го погледна, а се вторачи към изхода от молитвената зала, където беше застанал Слънчевите очила. Чак после, когато онзи леко поклати глава, мустакатият се обърна към Пит и изръмжа презрително:

— Не искам и да знам къде е погребано това псе!

Очите му проблясваха с високомерна заплаха, родена от тежко детство на улицата. Очевидно не беше цивилен полицейски агент. Пит забеляза издайническата издутина на кобур под тънката му риза и реши да не го притиска повече. Изгледа го твърдо и многозначително, след което се обърна и си тръгна. Докато крачеше към Лорън, почти очакваше да получи куршум в гърба, но все пак се надяваше, че тълпите туристи на края на джамията са достатъчна спирачка, за да предотвратят непосредственото нападение.

— Какво стана? — попита го Лорън, когато се върна при нея.

— Просто попитах колко е часът. Хайде, ела да хванем такси.

Германската група бавно се придвижваше към изхода на двора, така че Пит хвана Лорън за ръка и се промъкнаха преди туристите да запушат вратата. Пит не си направи труда да поглежда назад — знаеше, че Слънчевите очила и Персиеца ще ги последват. Извадиха късмет, защото щом стъпиха на тротоара, пред тях спря такси, от което слязоха двама възрастни туристи.

— Към фериботното пристанище „Еминьоню“. Колкото може по-бързо — нареди Пит на шофьора.

— За какво е това бързане? — попита Лорън, леко раздразнена от дърпането и бутането.

— Мисля, че ни следят.

— Мъжът, с когото говори в джамията?

— Да. И един друг тип със слънчеви очила, когото видях пред хотела.

Щом таксито се мушна между колите, Пит погледна назад. Малък оранжев седан спря до бордюра. Вътре имаше само шофьор. Германските туристи все още се трупаха при вратата. Пит се усмихна, когато забеляза Персиеца тромаво да си пробива път през тълпата.

— Защо не отидем в полицията? — попита разтревожено Лорън.

— И какво, да съсипем единствения ни ден за почивка в Истанбул? — засмя се Пит.

11.

Жълтото такси бързо се смеси с движението и джамията с високите минарета остана зад тях. Ако шофьорът беше завил на север и се беше проврял през гъстото движение на Стария град, с лекота щеше да се измъкне на оранжевата кола. Здравомислещият таксиметров шофьор обаче искаше да икономиса време, затова зави на юг и пое към четирилентовата магистрала „Кенеди Кадеси“.

Преследвачите отчаяно се опитваха да ги настигнат. Оранжевият автомобил потегли с пълна газ от тротоара пред джамията в мига, когато двамата му пътници се хвърлиха вътре, и засече един туристически автобус, който едва не го отнесе.

— Мисля, че завиха надясно — каза шофьорът неуверено.

— Карай надясно тогава — нареди Слънчевите очила от седалката до него, доверявайки се на инстинктите му.

Колата пое на юг, профуча на червено на един светофар и после намали, за да заеме мястото си в дълга редица пълзящи автомобили. Персиеца, който седеше на задната седалка, изведнъж посочи напред — беше забелязал на две преки пред тях жълто такси, което се готвеше да завие по „Кенеди Кадеси“.

— Мисля, че това е тяхното такси! — извика той възбудено.

Шофьорът кимна и ръцете му стиснаха по-здраво волана. Не можеше да направи кой знае какво, за да си пробие път през задръстеното движение, така че само ругаеше околните коли, докато секундите отлитаха. Най-накрая, когато движението за миг се разреди, се стрелна в лявото платно, измина една пряка и след това отново се мушна в дясното. Цялата колона се раздвижи и той бързо се озова на магистралата, натисна газта и се понесе като на писта за Формула 1.

Магистралата се виеше покрай източния край на Топкапъ и покрай брега на Босфора, като първо завиваше на север, а после на запад покрай Златния рог — тесен залив, който разделяше на две европейската част на Истанбул. Когато таксито наближи моста „Галата“, който се простираше над Златния рог към квартал „Бейоглу“, изведнъж сякаш от нищото се появиха множество коли и автобуси и превърнаха пътуването в пълзене. При първа възможност таксито напусна магистралата и се спусна по виеща се уличка към пристанището.

— Това е кеят „Богаз Хати“ на пристанище „Еминьоню“ — каза шофьорът. — Фериботите тръгват ей от там.

Пит му плати, като добави приличен бакшиш, и щом слязоха от колата, огледа пътя зад тях. Не видя и следа от оранжевия автомобил, така че спокойно поведе Лорън към будката за билети.

— Ти май не можеш да стоиш настрана от водата — подхвърли Лорън, докато оглеждаше няколкото големи ферибота на кея.

— Реших, че една отпускаща разходка по Босфора е най-доброто лекарство.

— Наистина изглежда привлекателно — съгласи се Лорън, предвкусвайки удоволствието от чистия въздух в открито море. — Стига да сме сами и да получа обяд.

Пит се усмихна.

— Обядът ти е сигурен. Освен това мисля, че се отървахме от нашите приятели.

Купиха си билети, качиха се на един от модерните фериботи и си намериха места до прозореца. Корабната сирена изсвири три пъти, което означаваше, че фериботът се готви да отплава и трапът ще бъде вдигнат.

Оранжевият седан спря със свирещи гуми на асфалта и двамата пътници изскочиха и се втурнаха към кея. Но единственото, което можеха да направят, бе да гледат как фериботът се отдалечава, оставяйки пенеста следа. Слънчевите очила изсъска на Персиеца:

— Намери някаква лодка! Веднага!

Босфорът е дълъг двайсет мили и рядко по-широк от миля, което го прави един от най-красивите и оживени водни пътища на света. Той е исторически търговски път, използван от гърците, римляните и византийците, и разсича сърцето на Истанбул. В днешно време се е превърнал във важен „тръбопровод“ за Русия, Грузия и останалите страни с излаз на Черно море. Танкери, товарни кораби и контейнеровози постоянно задръстват тесния воден път, който отделя европейския от азиатския континент.

Фериботът пое на север покрай хълмистия пейзаж на Истанбул, прострял се под синьото небе. Скоро мина под Босфорския мост, а малко по-късно под моста „Султан Фатих Мехмед“. Пит и Лорън отпиваха горещ чай и оглеждаха корабите, с които се разминаваха, и двата бряга. Скоро гъмжащата от постройки и коли брегова линия премина в господарски къщи, дипломатически резиденции и бивши дворци, издигащи се на фона на зелени гористи хълмове.

Фериботът мързеливо спря няколко пъти на малки кейове, а после се озова съвсем близо до Черно море.

— Искаш ли да се качим на горната палуба, за да имаме по-хубава гледка? — попита Пит.

Лорън поклати глава.

— Не, прекалено е ветровито. Какво ще кажеш вместо това да изпием по още един чай?

Пит се съгласи и отиде в близкото барче, за да поръча още два черни чая. Ако се бяха качили на горната палуба, може би щеше да забележи моторницата с трима души на борда, която се носеше към ферибота.

Фериботът скоро зави към европейския бряг и пристана до няколко автомобилни ферибота в пристанище „Саръйер“. Старото рибарско селище Саръйер все още излъчваше спокойна привлекателност, докато разположените по-нагоре по Босфора други пристанища вече бяха залети от заможни пенсионери.

— Тук трябва да има добри ресторанти за морски дарове — каза Лорън, докато прелистваше пътеводителя. — Какво ще кажеш да слезем да обядваме?

Пит се съгласи и се присъединиха към група туристи, които се готвеха да напуснат кораба. Пристанището беше в подножието на голям хълм, а вдясно кварталът се простираше по равнината зад бреговата линия. Главната му улица стигаше до малък парк вляво, който привлече вниманието на Пит с това, че един стар „Ситроен Тракшън Авант“ спря на моравата. Минаха през малък рибен пазар и погледаха как разтоварват прясно уловен морски костур от малко рибарско корабче. Промъкнаха се между няколко конкуриращи се рибни ресторанта и си избраха малко заведение на първа линия. Пъргава келнерка ги настани на маса във вътрешния двор с изглед към морето, след това бързо отрупа масата им с мезета — малки чинийки с турски специалитети за ордьовър.

— Трябва да опиташ калмара — настоя Лорън и напъха една малко наподобяваща гума халка в устата на мъжа си.

Пит игриво захапа един от пръстите й.

— Много е вкусен след бялото сирене — съгласи се той, след като сдъвка и преглътна.

Наслаждаваха се на обяда, без да бързат, и наблюдаваха маневрите на преминаващите нагоре-надолу плавателни съдове и туристите, които изпълваха останалите ресторанти. След като си изядоха морските дарове, Пит понечи да отпие глътка вода, но Лорън неочаквано го стисна за ръката.

— Да не ти се заби кост в небцето? — попита той, когато забеляза напрегнатото й изражение.

Лорън поклати глава и пусна ръката му.

— Пред вратата стои един мъж. Снощи беше един от нападателите в буса.

Пит небрежно отпи глътка вода, след това леко обърна глава, за да погледне към входа на заведението. Пред входа видя мургав мъж със синя риза. Беше се обърнал към улицата, за да скрие лицето си.

— Сигурна ли си?

Лорън видя как мъжът стрелна бърз поглед към тях, преди отново да се обърне, погледна мъжа си уплашено и кимна.

— Познах го по очите.

Пит реши, че профилът му изглежда познат, а и реакцията на Лорън го убеди, че не бърка. Това сигурно беше мъжът, когото бе нокаутирал, когато отвори вратата на микробуса.

— Как са успели да ни проследят? — попита тя с леко треперещ глас.

— Качихме се последни на ферибота и сигурно са били достатъчно близо, за да ни видят — предположи Пит. — Вероятно са ни последвали с някаква лодка. Не им е било нужно много време, за да проверят ресторантите по крайбрежната улица.

Въпреки че се държеше спокойно, Пит изпитваше дълбоко безпокойство за безопасността на съпругата си. Крадците от Топкапъ бяха доказали, че не ги е страх да убиват. Щом си бяха направили труда да ги открият, причината можеше да е само една — отмъщение за провалената кражба. Заплахата на жената в резервоара вече не му се струваше толкова несериозна.

Появи се келнерката и докато събираше чиниите, попита дали ще желаят десерт. Лорън започна да клати глава, но Пит се съгласи.

— О, да, разбира се. Две кафета и две порции баклава, ако обичате.

Щом келнерката изчезна в кухнята, Лорън смъмри мъжа си:

— Не мога да преглътна нищо повече. Особено сега. — И стрелна гневен поглед към входната врата.

— Десертът е за него, не за нас — отговори той тихо. — Тръгни за тоалетната, но така, че всички да те видят, след това ме чакай при кухнята.

Лорън реагира веднага: престори се, че шепне нещо на Пит, след това бавно тръгна към късия коридор, който водеше към тоалетните и кухнята. Пит забеляза, че мъжът пред вратата се напрегна, като видя жена му да крачи по коридора, но след това отново се отпусна, понеже келнерката донесе баклавите и кафетата. Пит тайно остави една пачка турски лири на масата зад прибора с подправки, след това показно заби вилицата си в дебелото парче баклава. Стрелна кос поглед към вратата, видя, че мъжът със синята риза отново е с гръб към него, остави вилицата и бързо стана. Лорън стоеше в края на коридора и чакаше. Пит я сграбчи за ръката и я вмъкна в кухнята. Смаяният готвач и миячът на съдове спряха работа и ги зяпнаха. Пит ги поздрави с усмивка и след това се запромъква с Лорън покрай димящи тенджери и тави. От задната врата се излизаше на малка уличка, която водеше към главната. Двамата изтичаха до ъгъла и завиха, за да се отдалечат от ресторанта.

— Какво ще кажеш да се качим на тролея? — попита Лорън.

Старата машина превозваше местни и туристи от единия край на града до другия и тъкмо се приближаваше.

— Чудесно.

Пресякоха улицата точно преди тролеят да спре и бързо скочиха вътре. Всички места бяха заети, така че трябваше да останат прави, докато тролеят минаваше покрай кафенето. Мъжът със синята риза — още стоеше с гръб към вратата — небрежно плъзна поглед по тролея, докато той минаваше по улицата. Пит и Лорън се обърнаха и се опитаха да се скрият зад други двама пътници, но укритието им беше твърде малко — очите на мъжа се впиха в ярката блуза на Лорън, после той се обърна и залепи нос във витрината на заведението. Пит видя смайването му, когато пак се обърна към тролея. После хукна след него, като измъкна в движение от джоба си телефон и трескаво започна да набира някакъв номер.

Лорън погледна извинително Пит.

— Съжалявам, мисля, че ме забеляза.

— Няма значение — отговори той с усмивка, за да вдъхне кураж. — Така или иначе градчето е малко.

Тролеят спря за кратко на рибния пазар и повечето пътници слязоха. Щом забелязаха, че техният преследвач е на пряка от тях, двамата седнаха на една от освободилите се седалки и се смъкнаха надолу.

— Мисля, че като слязохме от ферибота, видях полицай на пристанището — каза Лорън.

— Дори да не е там, може би ще успеем да се качим на някой друг ферибот.

Тролеят бавно измина още една пряка и стигна до пристанището. Щом вратите се отвориха, Пит и Лорън скочиха и се втурнаха към кея. Но този път беше ред на Пит да хване Лорън за ръката и да замръзне. Кеят беше празен — следващият ферибот щеше да дойде едва след половин час. Двамата им преследвачи обаче, бяха вече тук: персиецът от Синята джамия и неговият приятел със слънчевите очила.

— Най-добре ще е да си намерим някакъв друг превоз — каза Пит и поведе Лорън по улицата към морската градина. Опитаха да се смесят с групичка турци, но опитът; им се провали, когато в другия край на улицата се показа мъжът със синята риза от кафенето. Той се развика към другарите си на кея, замаха възбудено с ръце и засочи Пит.

— Какво ще правим сега? — попита Лорън, щом мъжете от пристанището тръгнаха към тях.

— Просто не спирай — отговори Пит.

Очите му се стрелкаха във всички посоки. Търсеше начин за бягство, но засега единствената им възможност беше да продължат да се движат с тълпата. Последваха групата в градината, където поляните вече бяха заети от две редици стари автомобили, излъскани до блясък. Имаше най-различни модели на „Ситроен“ и „Пежо“, произведени през 50-те и 60-те години.

— Сигурно има среща на клуба на притежателите на френски коли — измърмори той.

— Ще ми се да можехме да й се насладим истински — каза Лорън и пак погледна през рамо.

Пит задърпа Лорън към една малка групичка, застанала на първия ред. Хората зяпаха звездата на събирането — „Талбот Лаго“ от петдесетте. Купето с красиви извивки беше дело на италианския дизайнер Гия. След като успяха да се промъкнат в центъра на тълпата, Пит се обърна и се огледа за преследвачите им.

Точно в момента тримата влизаха в парка с енергични крачки. Очевидно Слънчевите очила беше началникът, защото бързо нареди на другите двама да поемат към двата края на парка, докато самият той тръгна бавно към центъра, където бяха подредени автомобилите.

— Не мисля, че ще успеем да си тръгнем така, както дойдохме — отбеляза Пит. — Затова трябва винаги да ги изпреварваме. Може би ще успеем да излезем на главния път през другия край на парка и да спрем кола или автобус.

— Не бих се поколебала да открадна кола още сега — отговори Лорън навъсено и закрачи бързо, промъквайки се между колите. Пит я следваше на две крачки. Опитваха се, доколкото могат, да използват останалите зяпачи като прикритие, но хората между двете редици коли оредяваха. Скоро Пит и Лорън стигнаха до последната кола — произведена малко след войната и боядисана в сребристо и зелено. Пит видя вътре възрастен мъж, който тъкмо лепеше на предното стъкло лист с надпис: „Продава се“.

— Това е последното ни прикритие. Бързо към дърветата. — Пит хвана Лорън за ръка и затичаха към гъстата гора, която обграждаше поляните на парка. Пит беше сигурен, че зад нея в западна посока се намира крайбрежният път.

Затичаха сред дърветата, но скоро бяха принудени да спрат от висока бетонна стена, която ограждаше южната част на градината и служеше като преграда между нея и някакъв частен имот. На ръба на стената бяха циментирани парчета натрошено стъкло. Пит знаеше, че дори с негова помощ Лорън няма да успее да се изкатери по стената и да надбягат преследвачите, да не говорим, че щяха да се нарежат на стъклата.

Пит се обърна и видя тримата мъже при първите коли. Вървяха бавно и се оглеждаха внимателно. Пит дръпна Лорън за ръката и я поведе назад към изложените автомобили.

— Какво си намислил? — попита тя със страх.

Пит я погледна с дяволито пламъче в очите.

— Както се казва в играта, ще предложим „сделка или не“.

12.

— Преселекторна11 ли е скоростната кутия? — попита Пит.

Възрастният мъж се наведе и отвори вратата откъм шофьора.

— Разбира се — отговори с явно американски акцент. — Запознат ли сте с „Делайе“?

— Отдавна се възхищавам на колите от тази марка — заяви Пит, — особено на спортните модели.

— Това е модел 135 Т купе от 1948 година с каросерия от парижкото ателие на Анри Шапрон.

Голямото купе имаше чисти, но малко тежки черти, които можеха да послужат за пример на опростенческото виждане на дизайнерите веднага след Втората световна война, Лорън се възхити на впечатляващото сребристозелено оцветяване, което правеше колата да изглежда още по-дълга.

— Сам ли я реставрирахте? — попита тя.

— Да. По занаят съм миньор. Попаднах на колата в една стара дача в Грузия, докато работех по проект на Черноморското крайбрежие. Беше в лошо състояние, но нищо не липсваше. Докарах я в Истанбул и с помощта на неколцина местни таланти я реставрирах. Не е с конкурсни качества, но мисля, че изглежда добре. Измъкнах доста скорост от шестцилиндровия двигател, така че сега върви като змей. — Той протегна ръка към Пит. — Между другото, казвам се Клайв Къслър.

Пит стисна ръката му и представи Лорън и себе си.

— Прекрасна е — добави той, макар очите му да бяха впити в тълпата. Мъжът със слънчевите очила гледаше към него от стотина метра и небрежно се приближаваше. Пит забеляза, че двамата други са поизостанали, но също се приближаваха по фланговете.

— Защо продавате колата? — попита той, докато лекичко подбутна Лорън да се доближи до вратата от другата страна.

— Местят ме в Малта за известно време и там няма да разполагам с място за нея — отговори мъжът, усмихна се на Лорън и отвори лявата врата. Спящият на седалката черен дакел я погледна раздразнено, изскочи от автомобила и изтича при господаря си. Лорън се настани на предната кожена пътническа седалка и помаха на Пит.

— Добре изглеждате в колата — подхвърли Къслър — стар трик на автомобилните продавачи.

Лорън му се усмихна мило и попита:

— Може ли да врътнем едно кръгче тук из парка?

— Защо не? Ключовете са на таблото. — Обърна се към Пит. — Знаете ли как се работи с преселекторната скоростна кутия? Съединителят е нужен само при потегляне и спиране.

Пит кимна и се качи в колата с десен волан. Завъртя ключа и със задоволство чу как двигателят веднага запали.

— Ей сега се връщаме — каза той и помаха на мъжа през отворения прозорец. Даде на заден, после пое покрай последната редица автомобили, като се надяваше така да избегне Слънчевите очила. Преследвачите им излязоха иззад последната кола в редицата и забелязаха Пит зад волана точно когато потегляше. Пит леко натисна газта, като внимаваше задните колела да не забуксуват по хлъзгавата трева, и колата се понесе напред. Слънчевите очила се поколеба за миг, после му кресна да спре. Пит не му обърна внимание, а бързо увеличи скоростта.

Чу още викове през рева на двигателя, после Лорън му извика да внимава. Пред тях крадецът от Топкапъ със синята риза изскочи между подредените автомобили.

— Въоръжен е! — изпищя Лорън, докато колата ги носеше все по-близо към техния враг.

Мъжът беше извадил пистолет и се опитваше да го скрие, като го притискаше до бедрото си. Стоеше близо до едно „Пежо“ с дървена каросерия и чакаше да минат покрай него.

Двигателят вече работеше на високи обороти, затова Пит премести монтирания на таблото лост на втора скорост и извика на жена си:

— Наведи се!

Само на няколко метра от тях мъжът вдигна пистолета. В същия момент Пит натисна газта. Двигателят с три карбуратора изрева и Лорън и Пит се залепиха за седалките. Внезапното ускорение обърка стрелеца и той се засуети да се прицели отново. Пит обаче не му даде възможност, защото зави рязко надясно и насочи дългото торпедо на колата право срещу смаяния бандит.

Блокиран отзад от пежото, мъжът имаше само един ход — да отскочи, за да не украси предната решетка.

Предницата на колата закачи леко бронята на пежото, преди да блъсне стрелеца в краката и да го запрати далеч встрани. Той изпищя от болка и стреля два пъти. И двата изстрела не улучиха. Единият куршум проби брезентовия таван, а другият мина над колата.

Пит бързо зави, за да не се блъсне в останалите коли в редицата. Докато поднасяше по поляната, делайето едва не се блъсна в камионетката на някакъв селянин, докарал дини за продан. Уплашени хора отскачаха от алеята. Пит натискаше клаксона. Погледна в огледалото и видя Слънчевите очила и Персиеца да се навеждат над поваления стрелец. Никой от двамата не държеше оръжие.

Лорън бе пребледняла и докато се насочваше към изхода на парка, Пит й намигна окуражително.

— Човекът беше прав. Тази кола наистина върви като змей.

Веднага щом изскочиха от градината Пит зави наляво по главния път. Той се виеше на юг покрай Босфора и водеше в Истанбул. Стрелците от парка не показаха признаци, че са готови да се откажат. Под заплаха с оръжие отнеха камионетката на селянина, набързо натовариха ранения си другар, скочиха в колата и потеглиха с мръсна газ. Отзад дините падаха и се пръскаха с пукот като оръдейни снаряди.

Въпреки годинките на делайето Пит и Лорън имаха предимство пред останалите участници в движението.

Произходът на „Делайе“ водеше началото си от автомобилните състезания, като френската кола успешно беше участвала в двайсет и четирите часа на Льо Ман. Под обтекаемата каросерия, произвеждана по поръчка за богати и известни люде, се криеше мощен двигател. Твърдото окачване и високооборотният мотор по стандартите на 1950-те години даваха възможност на Пит да кара бързо. Обаче тесният път с много завои и задръстен от оживеното следобедно движение, щеше да изравни шансовете на преследвани и преследвачи.

Пит бързо сменяше скоростите и взимаше завоите със свирещи гуми. Благодарение на електромагнитния съединител само трябваше да премества малкия скоростен лост на арматурното табло. Той умееше да кара стари автомобили, защото сам притежаваше колекция антикварни возила, подслонена в един хангар близо до Вашингтон. Това беше страст, подобна на тази към морето, и сега откри, че въпреки обстоятелствата се забавлява да изстисква всичко от спортния автомобил.

Лорън се взираше през малкия заден прозорец, но все пак забеляза как Пит погледна арматурното табло и се намръщи.

— Какво има?

— Индикаторът за горивото присветна, значи караме на резерва — отговори той. — Мисля, че няма да успеем да стигнем до Истанбул.

Оживеното движение започна да ги забавя и на един прав участък Лорън видя, че камионетката ги догонва с висока скорост.

— Трябва да намерим някакво оживено място, където да им се измъкнем — предложи Лорън.

На тесния път, който се провираше между различни богаташки резиденции, нямаше много възможности за криене. Когато наближиха село Буюкдере, започнаха да срещат още повече коли, а Пит при всяка възможност се опитваше да надминава по-бавните. Подпомогната от трафика, камионетката се беше приближила на седем-осемстотин метра. Помежду им имаше само няколко автомобила.

Пит искаше да навлезе в по-гъсто населения район на селото в западна посока, но оживено движение запушваше отбивката и той се отказа и продължи по крайбрежния път, който изведнъж пое над водата по дълъг мост. Насрещното движение за малко се разреди, Пит даде газ и надмина дълга редица коли, подредени зад натоварен с пръст самосвал. Мостът свърши и пътят започна отново да се извива по бреговата линия в нещо подобно на турска разновидност на Ембаси Роуд12, където множество чуждестранни посолства имаха внушителни резиденции с изглед към река Анакостия.

— Какво прави нашият зарзаватчия? — поинтересува се Пит, очите му бяха впити в пътя пред тях.

— В момента задминава самосвала на около километър зад нас — докладва Лорън, преди движението зад тях да се скрие зад дълъг завой.

Зеленият „Делайе“ профуча покрай лятната резиденция на британския посланик и след миг Пит беше принуден да спре, като използва и скоростите, за да убие инерцията. Пред тях голям мебелен камион безуспешно се опитваше да влезе на заден ход в частна алея за автомобили и беше запушил и двете платна.

— Разкарай се! — изкрещя Лорън несъзнателно. Шофьорът на камиона не я чу, но и да беше, това нямаше да има значение, защото, без да обръща внимание на клаксоните, даде напред, за да направи още един опит.

Пит бързо огледа пътя за някакъв изход и установи, че има само един. Мина на по-ниска предавка и насочи колата през отворената врата на автомобилната алея вдясно. Гумите стъпиха на павирания път, който водеше към богаташко имение, някога собственост на датското кралско семейство. Широката алея разсичаше голямата градина с цветя и акуратно окосена трева, преди да стигне до стълбището на основната сграда, сега боядисана в розово-оранжево.

Един градинар загледа смаяно как старият френски автомобил влетя в алеята, сякаш идваше от отдавна отминалото време, когато тук се бяха разхождали кралски особи. Колата намали и спря зад декоративно подрязан храст. След секунди градинарят разбра защо зелената кола се крие.

Чу се свирене на гуми, после през входа влетя камионетката, но шофьорът не успя да намали достатъчно, така че задницата поднесе, блъсна се в лявата каменна колона на портата и левият заден калник се откъсна.

Няколкото останали дини изскочиха от каросерията и пръснаха лепкавото си червено съдържание по каменните плочи. Шофьорът успя да овладее колата и се понесе към делайето, което стоеше с работещ на празни обороти двигател. Пит нарочно бе подмамил преследвачите, защото не искаше да запушват вратата. Включи на скорост, ауспухът избълва черен облак и колата се понесе напред. Камионетката се приближаваше бързо, но той успя първи да мине по алеята, която опасваше резиденцията, и зави наляво. Персиеца се показа от прозореца на камионетката, която беше на около стотина метра от френския автомобил, и започна да стреля с автоматичен „Глок“. Поради ъгъла между колите трябваше да изнесе ръката си пред стъклото на камионетката, което му пречеше да се прицели точно. Няколко куршума се забиха в багажника на френския автомобил, но пътниците и важните части останаха невредими.

В момента Пит взимаше втория завой, подавайки газ, за да не изгуби инерция. В края на завоя се издигаше голяма статуя на Венера, вдигнала ръка към небесата.

— Внимавай — изпищя Лорън, когато колата се насочи право към мраморната статуя.

Пит стисна волана и натисна още газта. Няколко куршума профучаха над тях. Колата продължаваше да завива с плъзгане и да се носи към края на автомобилната алея и внушителната Венера. Задните колелета се превъртяха, изпратиха назад облак прах и камъчета и накрая намериха сцепление и превърнаха плъзгането в движение напред. Лорън впи ръце в арматурното табло. Чу се пронизително стържене, когато задният калник облиза Венера, но колата се стрелна напред.

— Откъсна й ръката — отбеляза Лорън.

— Искрено се надявам, че Къслър има пълно каско — отговори не особено остроумно Пит, без да поглежда назад.

Щом френската кола се насочи към входа, дойде редът на камионетката да вземе завоя покрай Венера. Персиеца продължаваше да стреля по бегълците и викаше на шофьора да ускори още. Камионетката обаче имаше много по-високо разположен център на тежестта, а и гумите й бяха доста износени, което й попречи да повтори слалома на френската спортна кола. В опита си да поддържа висока скорост камионетката изгуби сцепление и започна да се плъзга странично към статуята. Слънчевите очила се уплаши и наби спирачки, но това само влоши положението.

Градинарят гледаше с отворена уста как камионетката удари статуята под остър ъгъл. Мраморната Венера се разпадна на части в облак прах, а от удара камионетката се завъртя и се плъзна обратно по алеята, преди да се забие в гъсталак ниски върби. Отскочи от тях, блъсна се в един стар орех и най-накрая спря.

Слънчевите очила отскочи назад със сцепена устна от целувката с волана. До него мъжът със синята риза притискаше с ръка разбития си нос, от който шуртеше кръв. Само Персиеца преживя сблъсъка невредим, защото се беше хванал здраво за вратата.

Щом чу, че двигателят продължава да работи, той викна на шофьора:

— Давай след тях!

Слънчевите очила тръсна глава, за да се свести, включи на задна и с много газ върна камионетката на автомобилната алея. Когато натисна спирачките, отзад в каросерията нещо затрополи. Персиеца погледи през задното стъкло и видя отчупената глава на Венера да се търкаля в каросерията.

Пит вече беше излязъл от имението. Както беше предположил, номерът му беше осигурил време на камиона да освободи пътя. Пит се възползва от това и подкара по паважа.

— Може и да спечелихме малко преднина — отбеляза той, — но бензинът ни все пак свършва.

Лорън погледна и видя, че стрелката на индикатора вече е на нула.

— Може би ще останат в прегръдките на Венера — каза тя с надежда в гласа.

Профучаха покрай лятната резиденция на австрийския посланик. Тук пътят се разширяваше и видяха друго крайбрежно село напред. На кея имаше голям автомобилен ферибот, на който вече се качваха пътници и превозни средства, за да пресекат Босфора.

— Фериботът е най-добрата ни възможност — подхвърли Пит, докато се спускаха към брега.

— Да, за чудесната разходка, която ми обеща — изсумтя Лорън.

По лицето на Пит се плъзна дяволита усмивка.

— Да, чудесна, но само за някои.

Минаха покрай табела, която обявяваше, че пред тях е кварталът Йеникьой, пробиха си път през оживеното движение до кея, спряха зад един камион и зачакаха да се качат на ферибота. Пит заоглежда крайбрежните ресторанти и кафенета.

— Камионетката! — почти извика Лорън.

Пит се обърна, погледна през задното стъкло камионетката, която идваше по пътя, и каза:

— Искам да отидеш в ей онзи ресторант със зелената тента и да ми поръчаш бира.

— Онази опушена дупка с тъмните стъкла? — възкликна жена му. Наоколо имаше няколко значително по-чисти и вдъхващи повече доверие заведения.

— Именно — потвърди Пит.

— Ами разходката?

— Тя ще е за нашите приятели. Иди там и ме чакай. Хайде, върви.

Гледаше я, докато слизаше от колата и как пресича улицата и предпазливо влиза в мръсния бар. След секунди видя в огледалото как камионетката излиза на кея. С удоволствие забеляза, че предният й калник е смачкан и целият в бял прах. Левият фар липсваше и отражателят приличаше на празна орбита. Преследвачите без съмнение бяха видели френския автомобил, защото камионетката се нареди на опашката три коли зад Пит.

Щом видя, че камионът пред него потегля към рампата на ферибота, Пит даде газ и с малко нахалство го изпревари, което му спечели сърдит клаксон. Камионът можеше да му послужи донякъде за прикритие и да скрие факта, че в колата е само той. Пит плати на касиера, вкара колата в товарния отсек на покрития ферибот И спря зад малка кола, пълна с младежи. Слезе и погледна назад. Камионът още стоеше на входа към товарната рампа и запушваше пътя на останалите, шофьорът ровеше из джобовете си, за да натъкми парите за превоза.

Дори някой от преследвачите да беше слязъл от камионетката, още не се виждаше. Пит се обърна и огледа ферибота. Беше с две палуби, като долната поемаше превозните средства, а пътниците пътуваха на горната. Някакъв продавач на пуканки тъкмо предлагаше стоката си на младежите в предната кола. Беше висок горе-долу колкото Пит и със същата къдрава черна коса.

— Извинете, бихте ли наглеждали колата ми, докато отида до тоалетната? — попита го Пит и извади от портфейла си банкнота от десет лири.

Търговецът видя банкнотата и кимна.

— Разбира се.

Пит пъхна банкнотата в ръката му и добави:

— Ще ви помоля да се качите. Така никой няма да посмее да пипа колата.

Мъжът с готовност остави кошницата с пуканки и седна зад волана.

— Веднага се връщам — обеща Пит и забърза към стълбата. Качи се на горната палуба и тръгна през тълпата към кърмата. Камионетката тъкмо се качваше по товарната рампа. И тримата преследвачи бяха в кабината. Камионетката беше последното превозно средство, което се качи на борда, и екипажът започна да вдига рампата, която служеше и за преградна стегна. Разнесоха се три изсвирвания, което означаваше, че фериботът тръгва. Пит стигна на кърмата и зачака винтовете на ферибота да се завъртят.

Хвърли поглед към носа.

На една от стълбите към горната палуба беше застанал Слънчевите очила и трескаво оглеждаше хората. Пит си представи израженията на бандитите, когато бяха открили продавача на пуканки седнал зад волана. Нямаше много време да се забавлява с тази мисъл, защото изведнъж палубата под краката му се разтресе водата под кърмата закипя.

Той бързо се прехвърли през релинга, което предизвика суматоха сред най-близките пътници и за жалост привлече вниманието на Слънчевите очила. Убиецът хукна да пресича палубата, но Пит увисна на перилата и се спусна на долната палуба, по-точно върху някакъв камион. Скочи от него, хукна към задната част на ферибота, изкачи стълбата, която водеше до пътеката покрай товарната рампа, засили се и скочи на кея.

Стана и се изтупа. Фериботът вече набираше скорост и се отдалечаваше от брега.

Слънчевите очила се появи при релинга на горната палуба и инстинктивно посегна към кобура, който носеше под лекото си сако, но после се отказа.

Пит добродушно му помаха с ръка, сякаш бяха стари приятели. Слънчевите очила не му отговори — стоеше неподвижно и гледаше навъсено, докато фериботът бавно, но неумолимо се отдалечаваше към другия бряг.

13.

Залязващото слънце хвърляше златни отблясъци по пенестите средиземноморски вълни, които се разбиваха в брега. Доволна, че дневната жега е преминала, Софи влезе в палатката с находките. Професор Хазис се беше навел над един папирусов свитък. Софи се усмихна на мисълта колко много прилича на дете в магазин за играчки.

— Професоре, дай си почивка, папирусите няма да избягат.

Хазис вдигна очи и се усмихна смутено. На дългата маса пред него бяха подредени петнайсетина керамични кутии, в които имаше папирусови свитъци. Той неохотно нави ръкописа, който проучваше, и го върна на мястото му в една от тях.

— Да, трябва да направя почивка, за да хапна — съгласи се Хазис. — Просто не мога да се сдържам. Толкова удивително много данни. Например този свитък — той потупа кутията, за да подчертае казаното, — описва как един анадолски търговски кораб, натоварен с жито от Египет, бил принуден да потърси тук сигурно пристанище, понеже буря строшила мачтата му. Малки бисери като този карат сърцето ми да бие, по-силно.

— Не звучи твърде като конкуренция на Свитъците от Мъртво море — засмя се Софи.

— Е, средностатистическият гражданин може и да не се интересува от това — отговори той, — но за хората, които са превърнали историята в свой живот, е все едно да намериш прозорец към миналото, който до момента е бил зазидан.

Свали белите ръкавици, с които работеше, и продължи:

— Трябва да се погрижа да ги пренесат в университетската лаборатория за по-нататъшни анализи и консервация, но просто не можах да устоя да ги разгледам пръв.

Софи прецени, че вече е прегледал всички кутии изключение на три.

— Какво става с Дърк? — попита Хазис. — Не съм го виждал, откакто донесе последната кутия.

Софи вдигна рамене и се опита да се направи на безразлична. Обаче същият въпрос се въртеше и нейната глава. Поканата на Дърк да вечерят заедно я беше притеснявала през целия следобед. Дори се измъкнала за малко, за да се измие и да се среши, и за пръв път в живота си се ядоса, че не носи никакви гримове. Сърцето й трепна, когато изведнъж някой влезе в палатката. Оказа се обаче, че е Сам.

— Няма ли да вечеряте? — попита той. — Трапезарията предлага спагети с кюфтенца. — Малко петънце от доматен сос на брадичката му показваше, че вече е опитал гозбата.

— Звучи многообещаващо — засмя се Хазис. — Хайде, Софи, ела да вечеряме.

Тя тръгна с него, като се стараеше да скрие разочарованието си.

— Сам — попита, — готови ли сме за дежурството?

Помощникът й кимна.

— Да. Рабан и Холдер ще пристигнат до час. Казах им, че ще наблюдаваме до полунощ.

— Професор Хазис ни предложи палатка, така че аз смятам да нощувам тук. Ако искаш, може да помолиш момчетата да те закарат.

— Мисля, че ще се възползвам от предложението. Спането на земята вече не ми доставя такова удоволствие, както когато бях на тринайсет — отговори Сам и направи гримаса.

Излязоха от палатката и видяха пред нея Дърк — стоеше с преметната през ръка кърпа като келнер. Софи едва се сдържа да не се усмихне.

— Мисля, че се уговорихме да се срещнем за вечеря — каза той и се поклони.

— О, бях забравила — излъга тя.

Той й предложи ръката си и двамата поеха след Хазис и Сам към откритата столова, но тъкмо преди да влязат Дърк я поведе настрани.

— Няма ли да вечеряме с останалите? — попита тя.

— Не, освен ако не копнееш за спагети от консерва.

— О, не си падам по консерви.

— Значи отиваме в „Кейп Пит“.

Поведе я към брега и тръгнаха по пясъка. Стигнаха до скалиста тераса, която стърчеше в морето, и Дърк изкатери и й помогна да се качи и тя.

— Тук се е издигал римски дворец — обясни Софи, — при едни предишни разкопки бяха открили сграда гръцки колони и голям басейн.

— Мнозина смятат, че е принадлежал на цар Ирод — отговори Дърк, показвайки, че е понаучил нещо за Цезарея.

— Не си спомням тук да има ресторант обаче — подхвърли Софи със закачлива усмивка.

— Намира се точно зад последната стена.

Криволичеха между руините към върха на носа. Веднага след рухналата стена стигнаха до уединен закътано място, откъдето се откриваше прекрасна гледка към морето. Софи се засмя, когато видя хладилна чанта и малка скара с тлеещи дървени въглища.

— Кафето на цар Ирод работи. Надявам се, няма нищо против да хапнем на открито — каза Дърк, дока разстилаше хавлиена кърпа на песъчливата земя. После извади бутилка вино от хладилната чанта и наля две чаши.

— За глупаците. — И чукна чашата си в нейната.

Софи се изчерви и мълчаливо отпи, после се опита да смени темата:

— Какво има за ядене?

— Пресен морски костур, уловен от твоя покорен слуга днес следобед. Печен в зехтин и лимонов сок за гарнитура заведението предлага екологично чисти зеленчуци от кибуца нагоре по пътя. — Той вдигна няколко шишчета, върху които бяха набучени пиперки четвъртинки домат и лук.

— О, наистина извадих късмет, че пасувах за спагетите — отговори Софи.

Дърк сложи шишчетата и нарязания и почистен костур върху скарата и след малко сервира вечерята. Прясната риба и зеленчуците бяха вълшебни и Софи с апетит омете чинията си.

— Беше прекрасно — възкликна тя, докато я оставяше на земята. — Сигурен ли си, че не си главен готвач?

Дърк се засмя.

— О, не, далеч съм от това. Мога да правя само сандвичи, с каквото дойде. Обаче видя ли скара, с удоволствие се залавям за работа.

— Добре се справяш.

Дърк сряза един пъпеш за десерт и докато махаше семките, тя го попита харесва ли работата си в НАМПД.

— Не мога и да мечтая за по-хубава работа. Мога да работя в и около морето из цял свят. Нашите проекти са не само интересни, но и важни за опазването на здравето на нашите океани. Освен това работя в близко сътрудничество със семейството си.

Забеляза как на лицето на Софи се изписа безпокойство, когато спомена „семейство“, и обясни:

— Баща ми е директор на НАМПД. Освен това сестра ми, с нея сме близнаци, също работи в агенцията като океанограф. Всъщност можах да дойда в Израел благодарение на баща ми — освободи ме от един проект за проучване на крайбрежни райони в Турция.

— Професор Хазис каза, че има приятели в НАМПД и че цени високо организацията ви.

— Той също върши много добра работа тук — отговори Дърк.

— Значи времето ти в Цезарея е ограничено?

— Съжалявам, но е така. Още две седмици и трябва да се връщам в Турция.

Подаде й чиния с нарязан пъпеш и каза:

— Окей, сега е твой ред. Как се случи да станеш археолог с пистолет?

Софи се усмихна.

— Ами… още от дете се интересувам от историята и археологията покрай баща ми. Обичам археологията и разкопаването на миналото, но винаги ме е боляло да гледам как нашето културно наследство са разграбва за пари. С работата си в Службата по антиките мога да попреча на това поне мъничко.

— Цезарея е била разкопавана векове. Наистина ли мислиш, че малките разкопки на професора са в опасност?

— Твоето днешно откритие доказва, че все още могат да се намерят културни съкровища. Всъщност съм загрижена повече за гроба, за който местният репортер така глупаво тръби в статията си. А и човекът, който се е представил като агент по антиките вчера, също ме притеснява.

— Е, все пак не сме открили злато или някакво друго съкровище. Всеки крадец, който реши да обере нашите разкопки, ще се разочарова.

— Ще се изненадаш от разнообразните желания на богатите колекционери. За нещастие те ценят подобни находки не по-малко от съкровища. На черния пазар твоите свитъци биха донесли на продавача истинско богатство. Ще се почувствам много по-добре, когато професор Хазис пренесе всички находки на безопасно място в университета в Хайфа. — Погледна си часовника. — Трябва да се връщам, за да координирам тазвечерното дежурство.

Дърк й наля половин чаша вино.

— Какво ще кажеш за едно малко за из път?

Софи кимна.

Дърк седна съвсем близо до нея, стиснал собствената си чаша за столчето. Белогривите вълни се удряха в брега около тях, син сумрак се спускаше над главите им. Беше отпускащ романтичен момент — от онези, които от много време не бяха идвали в живота на Софи. Тя се обърна към Дърк и прошепна:

— Съжалявам, че ти креснах.

Той се наведе към нея и докосна устните й с устни.

— Можеш да ми се реваншираш по-късно.

И я прегърна.

Допиха виното в мълчание. Софи обаче наистина трябваше да се връща, така че тръгнаха обратно, хванати за ръце.

Няколко лампи, окачени на опъната тел, осветяваха палатките с жълтеникава светлина. Сам беше седнал на една каменна стена в края на лагера и разговаряше с двама мъже в черни дрехи.

— Аз спя в последната палатка от лявата страна — каза Дърк. — Погрижи се обирачите на гробове да не ме събудят.

— Лека нощ, Дърк — каза Софи.

— Лека.

Загледа се след Софи, която отиде при колегите си, после тръгна към голямата палатка за находки, в която все още светеше. Завари вътре Хазис, който изучаваше един папирус с лупа в ръка.

— Разкри ли някакви тайни от далечни векове? — попита Дърк.

Хазис вдигна очи за миг, после отново заби нос в ръкописа.

— Нищо особено важно, но въпреки това е очарователно. Ела да хвърлиш едно око. Мисля, че ще те впечатли.

— Не съм наясно с древните езици — засмя се Дърк.

— О, извинявай. Ще ти го преведа на две на три. Значи този ръкопис описва работата в пристанището някъде около 330 година. Накратко: дрейфуващ кипърски пиратски кораб бил заловен от римска трирема и докаран на буксир в Цезарея. Много от членовете на екипажа имали рани от скорошна битка.

— Нали са били пирати — подхвърли Дърк.

— Да, вярно е. Случилото се предизвиква суматоха, пише в документа, когато на борда е открито личното оръжие на центуриона Плавций. Описан е като член на Палатинската школа.

— Вероятно това не се е отразило добре на кипърския екипаж?

— Точно така — потвърди Хазис. — Корабът бил конфискуван и превърнат в императорски търговски кораб, а екипажът бил екзекутиран.

— Даа, бързо правосъдие. — Дърк поклати глава. — Във всички ръкописи ли има подобни вълнуващи истории?

— Вълнуващи са само за воайор на миналото като мене — засмя се Хазис, нави свитъка и го върна в кутията му. — Повечето съдържат главно бюрократични сведения за работата на пристанището и събраните такси. Нищо твърде удивително поотделно, но като съвкупност ще ни предоставят възможността да видим ежедневието преди почти две хилядолетия!

Уви кутията в плат и я остави върху една кантонерка. След това загаси лампата над масата. Останалите находки вече бяха грижливо увити в плат и сложени в пластмасови кутии, готови за транспортиране до университета.

— Ще си оставя нещо и за утре сутринта — каза Хазис и се прозя. — Смяташ ли, че си извадил всичко от подводното помещение?

— Така мисля. Все пак утре сутринта ще взема назаем някоя от вашите мистрии и ще проверя още веднъж, просто за да съм сигурен.

— Никога не съм мислил, че поканата към водолаз за участие в разкопки на сушата ще ми осигури толкова работа — пошегува се Хазис, докато излизаха от палатката.

Дърк погледна към Софи, която обясняваше нещо на един от агентите си, и отвърна:

— И аз не предполагах, че в Цезарея може да ме очакват подобни смайващи открития.

Намигна на професора и тръгна към палатката си.

14.

Пукотът на автоматични оръжия накара Дърк да подскочи в походното си легло.

Изстрелите трещяха обезпокоително близо. След това се чуха викове. Дърк бързо си навлече шортите и се измъкна от палатката. Първата му объркана мисъл беше за Софи, но не разполагаше с много време за реакция. Първо чу, а после видя двама души да тичат надолу по склона, размахваха автомати.

Дърк се сви зад палатката, после пропълзя до останките от някаква древна стена, прехвърли се през нея и използва прикритието й, за да се отдалечи от палатките и да навлезе в руините на пристанищния град зад лагера. След трийсетина метра си намери място, което му осигуряваше добро прикритие и от което можеше да наблюдава целия лагер.

Благодарение на бързата си реакция беше успял да избяга, но неговите другари не извадиха такъв късмет. Софи беше следващата, която изскочи от палатката си близо до пътеката към задния край на лагера. Държеше пистолет. Обаче единият от стрелците с автоматите беше само на няколко крачки от нея и насочи оръжието си към гърдите й, така че не й остана друг избор, освен неохотно да пусне пистолета на земята. Нападателят пристъпи към нея, извъртя автомата, удари я по рамото и я повали на колене.

— Какво правите?! — развика се професор Хазис, който изскочи от палатката си полугол.

— Млъквай — изкомандва другият нападател и го удари с такава сила, че той залитна и се стовари на земята с мъчително стенание. Софи притича до него и му помогна да се изправи. И двамата се олюляваха под жълтеникавата светлина на крушките. По пътеката слезе трети бандит и пое охраната на Софи и професора, докато другите двама изкараха студентите от палатките им. Софи гледаше към палатката на Дърк и реагира с безмълвна изненада, когато единият от нападателите я обяви за празна.

Горе на пътеката се чу някаква врява, после се показа единият от агентите, който, макар и ранен в ръката, подкрепяше Сам. Куршум беше облизал челото на помощника на Софи и той едва се държеше на крака. Зад тях се появиха още двама нападатели, които ги подкарваха към лагера.

Софи тръгна към двамата си колеги и помогна на Сам да седне до останалите пленници. Едно от момичетата превърза ранената ръка на другия агент, Рабан.

— Къде е Холдер? — прошепна Софи.

Рабан я погледна и само поклати глава.

След като се съвзе, Хазис се разкрещя на нападателите:

— Какво искате? Тук няма нищо, заради което да си заслужава да убивате.

Софи чак сега се вгледа по-внимателно в нападателите. Приличаха на араби. Всички носеха черни шапки и кърпи, които скриваха долната половина на лицата им. Не бяха като обикновените крадци, решили да изкарат някой шекел от старо гърне или няколко медни монети. Носеха тъмни бойни униформи и високи военни обувки, които изглеждаха почти нови. Бяха въоръжени с калашници ДК-74, модернизирания модел на стария уважаван АК-47. За миг Софи се зачуди дали не са част от някоя терористична група, която по случайност е налетяла на техния лагер. Но тогава един от тях се обърна към Хазис и изръмжа:

— Ръкописът. Къде е?

Очевидно беше водачът на бандитите, мъж с надвиснали гъсти вежди и дълъг белег отдясно на челюстта.

— Какъв ръкопис? — учудено попита Хазис. Мъжът бръкна в кобура под мишницата си, извади малък „Зиг Зауер“, прицели се небрежно в бедрото на професора и дръпна спусъка.

Една от студентките изпищя, когато Хазис рухна на земята и стисна кървавата рана. Софи побърза да отговори:

— Те са в голямата палатка. — И я посочи. — Не стреляйте.

Един от мъжете се втурна в палатката и след малко се появи с керамична кутия в едната ръка и с разгънат ръкопис в другата.

— Има много ръкописи в такива керамични кутии, сложени са в пластмасови кашони.

— Вземи всичките — заповяда водачът. После кимна към пленниците и нареди на двама от хората си: — Заведете ги долу при амфитеатъра.

Двамата размахаха оръжията си и подкараха пленниците към брега. Софи помагаше на Сам, а двама студенти почти носеха професор Хазис. Водачът на нападателите отиде при палатката с находките, измъкна ръкописа от ръката на своя подчинен, застана под една от крушките и проучва известно време написаното. После нареди на мъжа да докара пикапа, спрян извън периметъра на лагера.

Дърк продължи да наблюдава от скривалището си как изкарват Софи и останалите от лагера. След това тихо започна да се спуска по пътека успоредна на тази, по която подкарваха пленниците. Мозъкът му работеше на бързи обороти да измисли някакъв план за спасение, да намери нещо, което би могъл да използва като оръжие, но нямаше особени шансове срещу мъже, въоръжени с автомати.

Бяха се отдалечили от лагера и околността вече не беше осветена от светлините му, така че Дърк се придвижваше с труд по неравната земя и внимаваше да не изгуби светлината от фенерчето, която подскачаше вдясно от него. Склонът за кратко стана по-равен, докато Дърк пресичаше останките на древен павиран път. Лъчът на фенерчето изчезна зад някаква стена на петнайсетина метра встрани, но той продължаваше да чува стъпките на пленниците, които влачеха крака по пътеката. За да не го издадат собствените му стъпки, спря за минута-две, докато групата не отмина доста напред, след това се доближи до стената. Под краката му захрущя чакъл. Той опипом стигна до края на зида и надникна, за да види къде е лъчът на фенерчето.

Студено дуло се опря в шията му и се чу шепот:

— Не мърдай или ще умреш.

15.

Дулото не се отмести от врата на Дърк по целия път обратно към лагера. Арабинът, който го бе заловил, го блъсна в палатката за находките, където един от нападателите подреждаше пластмасовите кутии за товарене. Беше отметнал кефията, която прикриваше устата и брадичката му, и това позволи на Дърк да огледа тясното му като на гризач лице. Секунда по-късно водачът на бандитите също влезе в палатката и кресна на арабски:

— Покрий си лицето!

След това се обърна към Дърк и пазача му.

— Кой е този?

— Преброих леглата в палатките и излезе, че един човек липсва. Хванах го, докато следваше другарите си надолу по пътеката. — И посочи овесения на гърдите му бинокъл за нощно виждане, който се бе оказал причина за разкриването на Дърк.

Водачът кимна доволно, докато оглеждаше Дърк.

— Тук ли да го убия, или да го сваля при останалите?

Водачът поклати глава.

— Завържи му ръцете и го качи в пикапа. Един заложник може да ни свърши добра работа, докато се измъкнем от тук.

Извади пистолета си и го насочи срещу Дърк, за да даде възможност на другия арабин да изпълни заповедта му.

Арабинът отряза едно от въжетата на палатката И върза здраво ръцете на Дърк зад гърба. После го мушна с дулото на автомата, изведе го от палатката и го подкара нагоре по хълма. След стотина метра минаха покрай трупа на агент Холдер, който лежеше по корем в локва кръв. Малко по-нататък беше спрян очукан пикап, паркиран с товарния отсек към пътеката.

Пазачът избута Дърк до пикапа и след това го блъсна силно и го запрати по корем на пода на каросерията. Преди Дърк да успее да се изправи, бандитът бързо го последва и завърза краката му с друго въже.

— Не се опитвай да бягаш, защото ще те убия — заплаши го той, срита го в ребрата и скочи от каросерията.

Дърк се отърси от болката и щом арабинът се отдалечи, се забори с въжето на китките си, но то беше прекалено стегнато, за да успее да го разхлаби. Започна да се плъзга по гръб по пода с надеждата да намери някакъв предмет или инструмент, но се блъсна единствено в една от пълните с ръкописи пластмасови кутии. Плъзна се отново, докато не стигна до отворения заден капак. Ако искаше да слезе, трябваше просто да се претърколи. Надникна през ръба на каросерията и огледа задната броня — ръждясало извито парче метал, покрито с лющеща се бяла боя. Вътрешният ръб на бронята, макар и ръждясал, беше тънък и можеше да послужи за острие.

За да стигне с вързаните си ръце бронята, трябваше много внимателно да пази равновесие. Едва не падна от каросерията, но успя да се подпре на протегнатите си назад ръце, опря въжето в заострения ръб и започна да го търка, но почти веднага чу стъпки и бързо изпълзя навътре. От сумрака се появиха арабинът, който го беше заловил, и мъжът с лице на гризач; носеха кутиите с находки и ги сложиха в задната част на камионетката. Онзи с лице на гризач скочи в каросерията, за да ги подреди, и когато свърши, реши да надмине другаря си и ритна Дърк в главата.

Дърк преувеличи болката си с високо стенание и започна да се гърчи, сякаш измъчван от нетърпимо страдание. Арабинът се изкиска и заломоти нещо на другаря си, докато се връщаха към лагера. Дърк веднага зае отново позицията си над бронята и започна да търка въжетата. След един лудешки натиск въжето се скъса, макар и с цената на охлузена от китките му кожа. Дърк се зае с въжето на краката си, но се поколеба, понеже пак чу хрущене на камъчета по пътеката. Един упорит възел не искаше да се разхлаби, но все пак се предаде в почти последния момент. Щом развърза въжето, Дърк изпълзя обратно назад, без да го сваля от глезените си, и легна по гръб върху ръцете си.

На пътеката се показа само един арабин, типът с лице на гризач. Дърк се усмихна, като видя, че носи цял куп кутии с находки и няма оръжие. Както и преди малко, арабинът остави кутиите на ръба на каросерията и после се качи, за да ги пренесе отзад при кабината. Дърк отново започна да стене, докато се опитваше да заеме най-удобна позиция. Изчака, докато арабинът подреди кутиите една върху друга и се обърна, за да го срита отново. Но в мига, когато вдигна крак, Дърк се претърколи и с все сила го блъсна в глезена.

Тъй като стоеше на един крак, арабинът веднага изгуби равновесие и докато падаше, Дърк скочи, хвана протегнатия напред крак и го вдигна високо нагоре. Смаяният нападател падна тежко по гръб и си удари главата. От сътресението три от пластмасовите кутии паднаха и едната се отвори. Дърк я погледна, извади керамичната кутия от нея и погледна към врага си. Арабинът беше успял да се надигне на колене. Дърк стовари кутията върху темето му. Тя се пръсна на стотици чирепчета, а арабинът рухна в безсъзнание.

— Извинявай, доктор Хазис — измърмори Дърк, докато събираше омачканите папируси и ги връщаше в пластмасовата кутия. След това бързо завърза мъжа по същия начин, както бяха вързали него, и скочи от камионетката.

По пътеката не се чуваха стъпки, затова Дърк отиде при кабината, но не видя ключове в запалването. Продължи през паркинга и от другата страна излезе на граничещата с него поляна. Помисли си дали да не избяга и да се опита да потърси помощ, но знаеше, че; докато полицията се отзове, бандитите отдавна ще са заминали. А преди това можеше да убият Софи, Хазис и останалите.

Запрепъва се в каменните останки на един две хиляди годишен дом, след това прекоси древна градина и стигна до отвесен склон над плажа. Долу вляво от него се извисяваше сянката на римския амфитеатър, една от най-добре запазените постройки в Цезарея — издигащ се полукръг от каменни пейки, до голяма степен запазени: театърът все още се използваше за концерти и представления на открито. С обичайния си нюх римляните бяха обърнали амфитеатъра на запад, осигурявайки на публиката прекрасна гледка към Средиземно море като фон на случващото се на сцената. Дърк се приближи до края на склона, откъдето можеше да вижда високите трибуни на амфитеатъра. Две фенерчета осветяваха скупчените зад сцената пленници. Дърк прецени обстановката. Пленниците бяха разположени така, че трудно би могъл да ги наближи — от двете им страни се простираше гола плажна ивица.

Една белоглава вълна се разби в брега и се плъзна почти до самата група, преди да се оттече. Наближаваше най-високата точка на прилива. Докато гледаше как следващата вълна се плисва върху плажа, Дърк взе решение. Пазачите стояха с гръб към морето, защото не очакваха нападение от тази посока. Можеше да ги доближи.

Погледна към носа, който навлизаше във водата до мястото, където беше открил древните ръкописи. Докато се опитваше да измисли някаква тактика, се наруга наум, че бе отнесъл водолазната си екипировка в палатката. Обаче оставаше шахтата, която не беше изкопана и имаше голяма вероятност около нея да са останали някакви инструменти. Освен това там бяха неговият генератор и водоструйката.

— Да, щурият план е по-добър от липсата на план — измърмори Дърк и пъргаво се заспуска към морето.

16.

Софи чувстваше как очите на по-ниския бандит непрекъснато се впиват в нея. Той крачеше напред-назад и при почти всяка крачка кървясалият му поглед се спираше върху тялото й. Тя нарочно избягваше погледа му, грижеше се за Сам и Рабан или гледаше морето. Обаче това само подразни пазача и накрая той махна с автомата си и викна:

— Ей, ти! Изправи се!

Софи бавно стана, но погледът й беше забит в земята пред краката й. Бандитът повдигна брадичката й с дулото и Рабан му извика отпаднало:

— Остави я на мира!

Бандитът отиде до агента и го срита в челюстта. Рабан се претърколи и се отпусна неподвижно на пясъка, с изцъклени очи.

— Страхливец! — изкрещя Софи и най-сетне посмя да погледне мъжа.

Той бавно се приближи до нея. Вдигна автомата и лекичко я смушка в бузата с дулото.

— Махмуд, ти май я хареса, а? — подвикна другарят му, който развеселен наблюдаваше сцената. — Хубавка е като за еврейка. И още повече за агент по антиките — добави и избухна в смях.

Махмуд не отговори, но очите му опипваха сладострастно Софи. После плъзна дулото на автомата надолу по бузата й, проследи с него шията й и пое към деколтето на ризата й, притискаше студения метал към кожата й. Стигна до първото копче и се опита да го избута през илика. Не успя, разбира се, така че придвижи дулото надясно, за да разголи лявата й гърда.

Софи вдигна крак да го ритне в слабините, но в последния миг го изрита в глезена, надяваше се, че това ще намали вероятността да я застреля. Махмуд изръмжа от болка и заподскача на един крак. Другарят му избухна в смях, с което го унижи още повече.

— Тази май е прекалено нахакана за теб — наля той масло в огъня.

Махмуд спря да подскача и пристъпи към Софи. Застана толкова близо до нея, че тя усети лошия му дъх.

— Ще й го нахакам аз — изсъска той яростно.

Обърна се да подаде автомата на другаря си и в същия миг се чу воят на генератор, а след секунди силен плисък, който заглуши плисъка на вълните. Всички погледнаха натам. От водата се издигаше някаква неясна сребриста арка.

— Махмуд, върви да провериш какво е това — нареди вторият пазач, чието настроение изведнъж беше станало сериозно.

Махмуд се наведе към Софи и прошепна:

— Ще видиш ти, като се върна.

Софи му метна убийствен поглед, но когато арабинът закрачи по плажа, стиснал готов за стрелба автомат, рухна на пясъка, разтреперана от уплаха. Сети се за Дърк и се запита дали той няма нещо общо с тази суматоха.

Махмуд изчезна в мрака, а другият пазач закрачи нервно пред пленниците. Оглеждаше внимателно плажа, осветяваше с фенерчето и празните седалки на амфитеатъра, но там нямаше нищо. Накрая заобиколи пленниците и застана до самите вълни, за да вижда и тях, и амфитеатъра.

Сам изпъшка, надигна се и успя да седне. Очевидно се съвземаше.

— Как си? — попита Софи.

— Добре съм — отговори той малко завалено. Огледа останалите пленници, сякаш не можеше да проумее какво се е случило, после очите му се спряха на въоръжения пазач и той го посочи с трепереща ръка.

— Кой е този?

— Един от терористите, които ни държат в плен — обясни Софи с горчивина в гласа. И насмалко да се задави, когато погледна и осъзна, че Сам не пита за пазача.

На десетина метра зад пазача една неясна фигура излизаше от вълните. Мъж, висок и слаб, носеше нещо като дълга тояга. Сърцето на Софи едва не изскочи, когато го позна.

Беше Дърк.

Пазачът стоеше с гръб към морето и оглеждаше района около амфитеатъра. Ако се обърнеше, щеше да види приближаващия се Дърк и щеше да го застреля. Софи осъзна, че по някакъв начин трябва да отвлече вниманието му.

— Как… как се казваш? — Гърлото й беше пресъхнало.

Пазачът я погледна учудено. После се изсмя.

— Как се казвам? Можеш да ме наричаш Давид, защото като момчето овчарче се грижа за своето стадо.

Беше доволен от шегата си и гледаше Софи с блеснали очи. Тя се мъчеше да не поглежда покрай него. Дърк се приближаваше все повече.

— Давид, какво ще правите с тези находки? — продължи Софи, за да задържи вниманието на арабина.

— Ще ги обърнем в пари, разбира се — отговори той с кискане. Точно в този момент усети някакво движение зад гърба си, но се обърна твърде късно. Ударът с плоското на лопатата го повали на колене. Дърк бързо я вдигна и го удари пак, този път от другата страна на главата, и го приспа.

— Добре ли сте всички? — попита Дърк, докато си поемаше дъх. От тялото му се стичаше солена вода.

Софи скочи на крака и го хвана за ръката.

— Добре сме, но има още един пазач, преди малко тръгна по плажа ей натам.

— Знам. Пуснах водоструйката, за да го примамя да се отдалечи.

Далечното тракане на генератора спря и издигащата се във въздуха като арка водна струя секна.

— Ще се върне всеки момент — каза Софи.

Дърк бързо огледа пленниците. Сам седеше със замаян поглед, потъналият в кръв агент Рабан се беше облегнал на него. Доктор Хазис лежеше на земята — кракът му беше превързан с накъсана на ивици риза — и като че ли беше в шок. Останалите бяха студенти — три момичета и две момчета, седяха и го гледаха уплашено. Ясно беше, че групата не може да избяга бързо.

Дърк погледна изпадналия в несвяст бандит, после се обърна към Софи:

— Помогни ми да му сваля якето.

Хвана мъжа под мишниците и го вдигна, а Софи му свали черното яке. Дърк бързо извлече бандита зад последните пленници.

— Зарийте му краката с пясък и седнете пред него.

Двамата студенти бързо затрупаха краката на арабина с пясък и седнаха пред него, за да скрият главата и раменете му.

Дърк свали кефията на бандита, нави я около главата си, изтича пред групата и вдигна автомата.

— Връща се — прошепна някой уплашено.

— Иди при другите — каза Дърк на Софи, докато проверяваше оръжието. Беше един от масово произвежданите АК-74, вероятно внесен нелегално от Египет. Дърк беше стрелял с такъв автомат на стрелбището. Увери се, че лостчето за режим на огъня е на автоматична стрелба, и се обърна към групата, сякаш стои на пост.

Махмуд се приближи и викна гневно:

— Някой беше направил фонтан с генератора на водоструйката. Водата се издигаше чак до небето. Целият се измокрих, докато го спра.

Дърк стоеше с гръб към него, изчакваше го да се приближи. Щом прецени, че е достатъчно близо, се обърна и небрежно насочи автомата към гърдите му.

— Погрижи ли се за еврейчето, докато ме нямаше? — попита Махмуд с гадна усмивка, която изведнъж замръзна.

Беше му просветнало, че неговият другар изведнъж е станал по-висок, че носи мокри къси панталони и го гледа злобно със зелени очи. А и калашникът сочеше към гърдите му.

— Хвърли оръжието — нареди Дърк.

Софи повтори заповедта на арабски, но това не беше нужно. Махмуд знаеше много добре какво иска мъжът. Погледна Софи, после плъзна поглед по студентите. Аматьори, каза си той. Може и да бяха подхлъзнали Сахим, неговия другар, но той нямаше да се предаде.

— Да, да — каза той, кимна и се наведе, сякаш да сложи оръжието си на земята. Но изведнъж се отпусна на едно коляно, като едновременно с това вдигна автомата и го насочи към Дърк.

Автоматът в ръцете на Дърк излая пръв. Четири куршума се забиха в гърдите на Махмуд и го отхвърлиха назад много преди да успее да натисне спусъка. От устата му се чу тежка въздишка, последните му думи бяха заглушени от уплашения писък на една от студентките.

Софи скочи на крака и отиде при Дърк.

— Той беше мръсна свиня — каза тя и огледа мъртвеца.

Дърк си пое дълбоко дъх, за да се успокои, после отиде при Махмуд и взе оръжието му. Горе на хълма изведнъж се чу клаксонът на пикапа.

— Вероятно това е сигнал за тревога — предположи Дърк. — Трябва да отведем всички от тук и да ги скрием.

Обърна се към един от студентите — жилаво момче с дълги крака.

— Томас. На по-малко от километър нагоре по брега има селище. Намери телефон и повикай полицията, да дойдат колкото се може по-бързо. Но не забравяй да им кажеш срещу какво ще се изправят.

Младежът погледна колебливо приятелите си, след това се обърна и затича по пясъка.

— Трябва да се махнем, преди да са дошли да търсят другарите си — каза Дърк. — За начало да видим дали можем да стигнем до задната част на амфитеатъра.

— Този взе да помръдва — каза другият студент и кимна към проснатия на земята Сахим.

— Зарежи го — отговори Дърк. После пристъпи към Софи и й подаде единия автомат. — Служила си в Израелските отбранителни сили, нали?

— Да, изкарах двете си години — отвърна тя. Военната повинност в Израел обхваща и жените, затова тя взе оръжието без колебание.

— Можеш ли да прикриваш отстъплението ни? — попита Дърк.

— Ще се опитам.

Той се наведе и я целуна по челото.

— Не изоставай много обаче.

Отиде при професор Хазис и му помогна да се изправи. Ученият гледаше объркано, лицето му беше бледо от шока. С помощта на другото момче Дърк го помъкна по пясъка. Останалите ги последваха.

Минаха през сцената и се насочиха към единия край на стъпаловидните седалки. Софи ги следваше на няколко крачки и се взираше в мрака за приближаващи неприятели.

Дърк почти довлече отпусналия се професор Хазис до задната част на извисяващата се над тях каменна постройка. Наблизо имаше барака за оборудването на концертите и Дърк внимателно положи Хазис на земята зад нея. Останалите студенти и ранените агенти насядаха до тях. Софи дойде последна.

— Ще останем тук да чакаме полицията — каза Дърк. Беше решил, че ъгълът лесно може да се отбранява.

Двамата със Софи надникнаха иззад бараката и видяха малки светлинки да подскачат надолу по хълма и да се приближават към плажа. Чуваха се и викове.

След малко един от лъчите се спря на Сахим, който беше успял да се изправи, но се олюляваше. Скоро откриха и мъртвия Махмуд. Това вече предизвика истинска суматоха сред бандитите. Едно от фенерчетата се обърна и насочи лъча си към амфитеатъра. Дърк прегърна Софи и я дръпна назад.

— Имат бинокли за нощно виждане — прошепна й, без да я пуска.

Софи плъзна ръка около кръста му и го притисна към себе си. Останаха така за около минута, преди Дърк да погледне още веднъж. За негово облекчение лъчите на фенерчетата се движеха надолу по брега и скоро започнаха пак да се изкачват по склона. След няколко минути се чу слабото буботене на двигателя на камионетката, после постепенно утихна.

Само след десет минути завиха сирени и запремигваха полицейски лампи и по пътеката надолу се втурнаха въоръжени полицаи с кучета. Раненият професор и агентите бяха откарани с линейки. Дърк с изненада отбеляза, че трупът на Махмуд е изчезнал. Вероятно бандитите го бяха извлекли по пътеката и го бяха натоварили на камионетката.

След подробния разпит от страна на полицията Дърк отиде в палатката за находки. Както очакваше, всички кутии с ръкописи бяха изчезнали. Онова, което не беше очаквал да намери, бяха находките от склада, разхвърляни по масите из цялата палатка — бяха в различни етапи на анализ и консервация. Излезе от палатката и видя Софи да идва откъм паркинга. Очите й бяха зачервени и трепереше. Дърк пристъпи към нея и я хвана за ръката.

— Току-що отнесоха Ари — изхлипа тя. Имаше предвид Холдер. — Застрелян заради някакви глупави находки…

— Желанието им да крадат не беше по-малко от това да убиват. Откраднали са само ръкописите обаче. Останалите находки изобщо не са ги заинтересували — каза той и кимна към палатката.

Софи се намръщи.

— Фалшивият агент по антиките ги е осведомил. Стефани, студентката, смята, че го е видяла сред бандитите.

— Някакви идеи кой би използвал подобни командоски методи, за да се сдобие с няколко ръкописа?

— Да. Аз бих заподозряла Мулетата. Банда ливански контрабандисти на антики, подозирани във връзки с Хизбула. Занимават се предимно с превоз на оръжия и наркотици, но не се отказват и от антики. Според мен те са единствените, които биха убили заради древни находки.

— Не мисля, че тези ръкописи могат да се продадат лесно.

— Най-вероятно за тях вече е било платено. Вероятно това беше обир, поръчан от някой богат колекционер. Човек, който няма никакви задръжки.

— Заловете ги — тихо каза Дърк.

— Да. В памет на Холдер ще го направя — заяви тя твърдо. Остана загледана в морето известно време, след това вдигна поглед към Дърк и чертите й омекнаха.

— Ако не беше дошъл, сигурно щяха да ни убият.

Дърк се усмихна.

— Просто исках да си осигуря втора среща.

— Това — тя се надигна на пръсти и го целуна по бузата — ти го гарантирам.

17.

Пит стоеше в зоната за изпращачи. Въздъхна с облекчение, докато гледаше как самолетът на Лорън се отделя от ръкава и рулира, за да се подреди на опашката чакащи да излетят от международното летище „Ататюрк“ самолети. След като жена му беше в безопасност, най-после можеше да се отпусне.

Между днешния ден и деня, в който стоеше на кея в Йеникьой и гледаше как неуспелият убиец отплава за другия бряг на Босфора, бяха преживели един нелек промеждутък. Бяха взели такси за Истанбул, там се промъкнаха през задния вход на хотела и веднага се изнесоха. Обикаляха из града, за да се уверят, че никой не ги следи, и накрая отседнаха в скромен хотел близо до летището, за да преспят.

— Може би трябваше да идем в американското посолство и да съобщим за случилото се — оплака се Лорън, когато влязоха в скучната стая. — Поне щяха да ни осигурят охрана в някой хубав хотел.

— Права си — съгласи се Пит. — След сто разговора с най-различни бюрократи сигурно щяха да ни намерят безопасно място след пет-шест дни. — Не беше изненадан, че не бе поискала дипломатическа помощ: тя рядко използваше положението си, за да получи специално отношение.

— Все едно. Държавният департамент така или иначе ще научи за станалото — каза тя. — Тези типове трябва да бъдат пъхнати в затвора.

— Моля те, направи ми една услуга! Изчакай да се прибереш на безопасно място у дома, преди да раздухаш случилото се!

И сега я изпращаше с първия възможен полет за Вашингтон. Тъй като имаше време до неговия полет за Хиос, закуси в едно от кафенетата на летището, после опита да се обади на доктор Рупе. Искрено се изненада, когато Рупе вдигна телефона в Рим, който му беше дал.

— От летището ли се обаждаш? — попита неговият приятел, когато едно шумно съобщение се понесе от високоговорител над главата на Пит.

— Да, току-що изпратих Лорън и сега чакам своя полет.

— Смятах, че ще останете още няколко дни.

Пит го осведоми за приключението им.

— Слава богу, че сте в безопасност — възкликна Рупе. — Тези типове сигурно имат здрави връзки. Съобщихте ли в полицията?

— Не — отговори Пит. — Беше малко подозрително, че успяха да ни открият толкова бързо.

— Вероятно сте постъпили умно. Турската полиция се води корумпирана. И като се имат предвид лошите новини, сте били прави да предположите нещо подобно.

— Какво се е случило?

— Обади се помощникът ми от музея. Очевидно някой е влязъл с взлом в кабинета ми и го е преровил. Посред бял ден. Добрата новина е, че не са успели да намерят сейфа, така че твоята златна корона е в безопасност.

— А лошата?

— Отмъкнали са монетите и някои мои документи, сред които и твоята карта за местоположението на корабните останки. Естествено, не съм сигурен, но ми се струва, че между тези събития има някаква връзка. Никога не ми се е случвало подобно нещо.

— Още един продукт на продаващата информация турска полиция?

— Твърде възможно. Моят асистент вече е съобщил за престъплението и в момента се провежда разследване. Но както при обира в Топкапъ, твърдят, че не разполагат с никакви следи.

— Досега трябваше да са събрали цял чувал — подхвърли Пит недоволно.

— Би трябвало. Няма какво да направим обаче. Когато се върна в Истанбул, ще се опитам да разбера нещо повече за твоята корона.

— Добре. Ще ти звънна след няколко дни.

Пит затвори. Надяваше се, че връзката му с крадците от Топкапъ е приключила.

Обаче дълбоко в себе си се съмняваше в това.

18.

Вилата скриваше двора от погледите на местните и туристите, които минаваха по крайбрежния път за близкия морски курорт Кушадасъ.

Озден Челик стоеше пред голям панорамен прозорец, вторачен над проблясващото синьо море към смътните очертания на гръцкия остров Самос на петнайсетина мили от турския бряг.

— Пълно безумие е, че островите пред нашите брегове са дадени на чужда нация — отбеляза той с горчивина в гласа.

Мария седеше наблизо зад едно писалище и преглеждаше купчина фактури. Осветеното от слънцето помещение беше обзаведено подобно на офиса край Босфора. Ръчно тъкани килими покриваха подовете, а по стените и лавиците имаше артефакти от отоманската епоха.

— Не се ядосвай заради неуспехите на хора, които отдавна ги няма на този свят — отговори тя.

— Тази страна е наша от времето на Сюлейман. А Ататюрк я е унищожил. Великият Ататюрк — добави той саркастично.

Мария не обърна внимание на думите му: безброй пъти беше чувала брат си да ругае основателя на съвременна Турция. Челик се обърна към сестра си, очите му блестяха от силни чувства.

— Нашето наследство не може да бъде забравено, нито да се отрича съдбата, която ни принадлежи по право.

— Преводът на шейха е потвърден — каза Мария и вдигна едно платежно нареждане.

— Двайсет милиона евро? — попита брат й.

— Да. Колко обеща на мюфтията?

— Казах му да очаква дванайсет милиона, затова нека му дадем четиринайсет и ще запазим остатъка както досега.

— Защо подобна щедрост? — попита Мария.

— Важно е да запазим доверието му. Освен това така ще имам по-голямо влияние как да бъдат харчени парите.

— Предполагам, че вече имаш някаква стратегия?

— Разбира се. Подкупи за прокурори и съдии ще погълнат по-голямата част от парите, за да сме сигурни, че Партията на щастието начело с мюфтията ще вземе участие в предстоящите избори. Останалите пари ще бъдат изразходвани за обичайните политически разноски, за организиране на митинги, реклама, промоции и набиране на допълнителни средства.

— Касите му сигурно се пълнят доста бързо, като се има предвид как притиска джамиите, да не говорим за нарастващата му популярност.

— Всичко това се дължи на нас — отговори самодоволно Челик.

Беше му отнело няколко години да намери и отгледа най-подходящия ислямски водач, който да застане като знаме пред неговите цели. Мюфтията Батал притежаваше нужната смесица от самолюбие и привлекателност да води движението, като същевременно бе податлив на неговите планове. С помощта на грижливо подготвената от Челик кампания от подкупи и заплахи Батал беше успял да получи подкрепата на разпръснатите из цяла Турция фундаменталистки групички и постепенно ги превърна в национално движение. Челик пък работеше зад кулисите и се готвеше да превърне религиозното движение политическо. Беше достатъчно умен, за да разбира, че стремежите му ще се сблъскат със съпротивата на части от обществото, и тъкмо затова подкрепяше мюфтията популист.

— От медиите личи, че общественото възмущение от кражбата в Топкапъ все още е много голямо — подхвърли Мария. — На нея се гледа като на очевиден опит да се нанесе оскърбление на мюсюлманите. Ще се изненадам, ако случилото се не повиши подкрепата за мюфтията поне с два процента.

— Точно това беше целта — отвърна Челик. — Трябва да се погрижа да направи изявление, в което остро осъжда отвратителните крадци — добави с дяволита усмивка.

Приближи се към бюрото и погледна купчината монети във филцова кутия, няколкото научни списания и една нарисувана на ръка карта. Това бяха нещата, откраднати от Мария от кабинета на доктор Рупе — беше влязла в музея, преоблечена като турист.

— Не беше ли малко рисковано да се върнеш? — попита Челик.

— Аз не бях в залата със съкровищата на Топкапъ — възрази тя. — Смятах, че има някаква слаба вероятност втората торба с Мохамедовите реликви да е попаднала при археолога, докато не получих противоположни сведения от полицията. Влизането в кабинета му беше проста и лека операция.

— Нещо интересно, освен монетите? — попита той, докато се любуваше на една от златните.

— Керамична кутия от Изник. Има бележка от археолога, че както и монетите, е от времето на Сюлейман. Очевидно са извадени от корабните останки, които е намерил американецът.

Челик загледа нещата с още по-голям интерес.

— От времето на Сюлейман? Ще ми се да науча повече.

На вратата се почука и на прага застана мъж с черен костюм, слабо телосложение, побеляваща коса и корави очи, които очевидно бяха запознати със суровата страна на живота.

— Посетителите дойдоха — обяви той с дрезгав глас.

— Въведи ги — нареди Челик. — И вземи още един еничарин.

Терминът еничарин беше на няколкостотин години и обозначаваше елитната гвардия и части на отоманските султани. По някакво странно стечение на обстоятелствата истинските еничари, служили в ислямския дворец, не били мюсюлмани, а християни от района на Балканския полуостров. Отнемани като кръвен данък още малки от техните родители, те били обучавани и подготвяни за прислужници, телопазители и армейски командири в служба на султанската империя.

Подобно на тях еничарите на Челик бяха наемници от Сърбия и Хърватско. Повечето бяха бивши военни от специалните части. Обаче при Челик изпълняваха само ролята на телохранители и наемници.

Еничаринът излезе и след малко се върна със свой другар и трима мъже — кандидат-убийците, които бяха преследвали Лорън и Пит. Тримата влязоха неохотно и очевидно обезпокоени: упорито избягваха очите на Челик.

— Премахнахте ли американците? — попита Челик, без да си губи времето с поздрави.

— Очевидно са ни усетили, защото избягаха с ферибот в Саръйер. Успяхме да ги намерим, но пак избягаха.

— Значи се провалихте — отбеляза Челик и остави думите да висят във въздуха като меча на джелатин. — Е, Фарзад, къде са сега?

— Напуснали са хотела. Не знаем дали са още в града.

— Полицията? — попита Челик и се обърна към Мария.

Тя поклати глава.

— Не са постъпвали оплаквания.

— Този тип Пит или е голям късметлия, или е много находчив.

Челик отиде до писалището и взе отмъкнатата от кабинета на Рупе златна монета.

— Без съмнение обаче ще се върне при корабните останки. Отоманските корабни останки — подчерта той, приближи се до Фарзад и го погледна в очите. — Веднъж вече се провалихте. Втори провал няма да приема. — Отстъпи крачка назад и се обърна вече и към тримата: — Ще получите пълно заплащане за работата си. На излизане можете да си вземете парите. Трябва да останете скрити, докато не ви повикам за следващата ви задача. Ясно ли е?

Тримата кимнаха безмълвно. Единият от еничарите отвори вратата и тримата бързо тръгнаха към изхода.

— Чакайте — внезапно се обади Челик. — Атвар, остани да поговорим. Другите могат да си вървят.

Мъжът, който беше носил синята риза, остана на място, а Фарзад и Персиеца излязоха. Първият еничарин остана в помещението и след като затвори вратата, застана зад Атвар. Челик пристъпи към иракчанина.

— Атвар, ти позволи на този Пит да те победи по време на кражбата от Топкапъ. В резултат изгубихме свещения плащ на Пророка, който беше в наши ръце. А вчера си му позволил отново да ти се изплъзне?

— Той ни изненада — отвърна Атвар и погледна към Мария за подкрепа, но тя не каза нищо.

Челик отвори едно от чекмеджетата на писалището и извади еднометрова тетива. Както на отоманските му предци, това беше и неговото любимо оръжие за екзекуции.

— За разлика от Фарзад, ти се провали два пъти — каза Челик и кимна на еничарина, който пристъпи напред, хвана Атвар изотзад в мечешка прегръдка и притисна ръцете му към тялото. Иракчанинът се опита да се освободи, но еничаринът беше твърде силен, за да успее да се измъкне.

— Тя е виновна — изрева Атвар и кимна към Мария. — Тя ни нареди да отвлечем жената. Трябваше да я пуснем да си върви и всичко щеше да е наред.

Челик не обърна внимание на думите му. Приближи се бавно, докато лицето му не се оказа на сантиметри от главата на мъчещия се да се отскубне човек.

— Никога повече няма да ме предадеш — прошепна му той в ухото. След това прехвърли тетивата през врата му и започна да я стяга с лакирана пръчка. Мъжът запищя, но гласът му бързо секна, когато кордата се впи в гърлото му. Лицето му посиня, очите му изскочиха. Челик стягаше примката все по-силно. Перверзно удоволствие озари очите му, докато гледаше лицето на умиращия. Не разхлаби примката дълго след като тялото на жертвата се беше отпуснало, защото се наслаждаваше на мига. Най-накрая разви гаротата, без да бърза я свали от шията на мъртвеца и я прибра в чекмеджето.

— Когато се стъмни, занеси трупа на брега и го изхвърли в морето — нареди на еничарина.

Телохранителят кимна, хвана Атвар за краката и го извлече през вратата.

Убийството сякаш ободри Челик и той закрачи из стаята. Златната монета беше отново в ръката му и той я подхвърляше в шепа като дете.

— Не трябваше да докарваш тези идиоти, за да ни вършат работата — изсумтя на Мария. — Моите еничари нямаше да се провалят при първата опасност.

— Преди ни свършиха добра работа. И както сам показа току-що, те са заменими.

— Не можем да си позволим повече грешки — заяви той наставнически. — Залогът е твърде висок.

— Лично ще ръководя следващата операция. Като стана дума за това, наистина ли искаш да действаме в Ерусалим? Не съм сигурна, че ползите си заслужават риска.

— Нашата акция има потенциала да се превърне в силен обединителен фактор. Освен това, като предизвикаме уплаха сред ционистите, ще успеем да изкараме още двайсет милиона евро от нашите арабски благодетели. — Спря и се вторачи в сестра си. — Осъзнавам, че работата е опасна. Готова ли си да поемеш риска?

— Разбира се — отговори тя, без да й трепне окото. — Моят човек от Хизбула вече е завършил подготовката. Уговорил се е с един от най-добрите терористи и той ще помогне за мисията. Разбира се, срещу съответната сума. А ако възникнат трудности, те ще изиграят и ролята на подходящи престъпници.

— Хизбула не беше против характера на мисията?

— Не им съобщих всички подробности — обясни Мария с хитра усмивка.

Челик отиде при сестра си и нежно я погали по бузата.

— Винаги си доказвала, че си най-добрият партньор, който може да си пожелае човек.

— Ние имаме съдба — отговори тя като отзвук на казаното от него по-рано. — Когато прадядо ни е бил изселен през 1922 от Ататюрк, идва краят на първата Отоманска империя. Дядо ни и баща ни изживяха живота си като изгнаници и не успяха да изпълнят мечтата си за възстановяване на империята. Но сега по милостта на Аллах една нова империя е на ръка разстояние. Ние нямаме друга възможност, освен да действаме в името на нашия баща и на другите преди него.

Челик стоеше неподвижно. Сълзи започнаха да се събират в очите му. Ръката му стискаше златната монета с такава сила, че целият потрепери.