Залезът на полумесеца

86.

Сейнт Джулиан Пърлмутър току-що се беше отпуснал в огромното си меко кресло, когато телефонът започна да звъни. Любимото му място за четене беше направено по поръчка, за да поема сто и осемдесетте му килограма живо тегло. Той стрелна поглед към близкия стоящ часовник и забеляза, че вече е почти полунощ. Протегна се покрай високата чаша с портвайн и вдигна слушалката.

— Джулиан, как си? — каза познат глас.

— Ха, и това ако не е спасителят на Константинопол! — отговори Пърлмутър с гръмовития си глас. — Четох с голям интерес за твоите подвизи в Златния рог. Надявам се, че не си пострадал?

— Не, всичко е наред — отговори Пит. — Между другото, днес се нарича Истанбул.

— Глупости. Той си е Константиновград от повече от хиляда и шестстотин години, защо ни е да го променяме?

Пит не можа да не се засмее на довода на своя приятел.

— Надявам се, че не съм те събудил.

— Не, току-що се бях настанил да почета дневниците на капитан Кук от първото му плаване из Тихия океан.

— Някой ден трябва да идем да видим дали е останало нещо от „Индевър“ — подхвърли Пит.

— О, това би била една много благородна мисия — отговори Пърлмутър. — Е, Дърк, къде си и защо се обаждаш толкова късно?

— Току-що пристанахме в Лимасол, Кипър, и попаднах на една загадка, за чието решаване се нуждая от помощта ти.

Огромният брадат мъж примижа доволно. Беше един от най-изтъкнатите морски историци на света и изпитваше за морските загадки глад, който многократно надвишаваше глада му за качествена храна и благородни питиета. Тъй като с Пит се познаваха отдавна, Сейнт Джулиан знаеше, че винаги, когато неговият приятел го търси, ще му предложи нещо примамливо.

— Хайде, казвай — подкани го Пърлмутър с дълбокия си бас.

Пит започна да му разказва за останките от турския кораб и находките от римско време, а след това премина на историята за Описа и неговото съдържание.

— Честна дума, това наистина е епически товар — отбеляза Пърлмутър. — Жалко, че много малко от описаното, ако изобщо е възможно, би могло да оцелее под водата.

— Да, най-вероятно би било да оцелее урната.

— Ха, със сигурност ще разбуташ гнездото на осите с това твърдение.

— Сигурно. Но ако нещо от тези неща съществува, си заслужава да бъде намерено — отговори Пит.

— Прав си. Обаче дори без товар една запазена римска галера би била сама по себе си великолепно откритие. Разполагаш ли с някаква изходна точка, откъдето да започнеш търсенето?

— Точно затова ти се обаждам — каза Пит. — Надявам се, че може би знаеш нещо за корабни останки с неустановен произход покрай южното кипърско крайбрежие. Сигурно ще ни помогнат и данни за историческите търговски пътища около острова.

Пърлмутър са замисли.

— Имам няколко източника, които може да ни предложат известна помощ. Дай ми няколко часа и ще видя какво мога да направя.

— Благодаря, приятелю.

— Ей, Дърк — продължи Пърлмутър, преди да затвори, — имаш ли представа, че Кипър се слави като производител на едни от най-хубавите вина в Римската империя?

— Стига бе.

— Чувал съм, че чаша „Командария“ имала същия вкус като преди две хиляди години…

— Джулиан, бъди сигурен, че ще ти намеря една бутилка.

— Дърк, ти си добър човек. До скоро. — Пърлмутър затвори телефона, отпи голяма глътка портвайн, наслаждавайки се на плътния сладък букет, надигна огромното си тяло и се отправи към стигащите до тавана лавици, съдържащи безброй книги с морска тематика, и си затананика, докато оглеждаше заглавията.

Сателитният телефон на „Егейски изследовател“ започна да звъни след по-малко от два часа. Обаждаше се Пърлмутър.

— Дърк, досега успях да открия само нещо дребно, но все пак може да бъде някакво начало — извинително каза историкът.

— Всичко ще ни е от полза — успокои го Пит.

— Става дума за корабни останки от четвърти век. През шейсетте години са открити от водолази аматьори.

— Римски ли са?

— Не съм много сигурен. Археологическият доклад, с който разполагам, е доста остарял, но вътре се говори за намирането на римски оръжия между останалите находки. Както знаеш, за римляните Кипър никога не е имал особено военно значение, а по-скоро е бил източник на мед и зърно. И разбира се, вино. Така че наличието на оръжия в тези останки може да е важно.

— Въпреки че вероятността е малка, си заслужава да хвърлим един поглед. Къде са останките?

— Натъкнали се на тях пред град Писури, който се намира близо до вас на южното крайбрежие. Намерили са кораба на около четвърт миля от плажа. Попаднах на още данни, че през деветдесетте мястото било отрасти разкопано, а находките са изложени в Окръжния археологически музей в Лимасол.

— Това е чудесно. А местоположението съвпада ли с римските търговски пътища?

— Всъщност търговските кораби от онова време, които са идвали от Юдея, са щели да се придържат към левантинското крайбрежие по пътя си към Константинопол. Същото важи и за римските галери, които са предпочитали да се придържат към крайбрежната ивица, за да плават в по-спокойни води. Но не бива да се забравя, че нашите познания за мореплаването по онова време са доста ограничени.

— Това означава, че може би изобщо не са имали намерение да плават към Кипър — отбеляза Пит. — Благодаря, Джулиан, ще огледаме тези останки.

— А аз ще продължа да ровя за още информация. Междувременно — успех в търсенето.

Пит затвори телефона и се обърна към двете си деца, които тъкмо бяха дошли на мостика с раници на гърба.

— Значи си тръгвате, преди да сме почнали издирването?

— Намери ли откъде да започнеш? — попита Съмър.

— Милият господин Джулиан Пърлмутър току-що ми даде изходна координатна мрежа.

— Убедих Дърк да дойде да ми помогне при ровенето в архивите — каза Съмър. — Реших, че си заслужава да проверим дали можем да открием някакви споменавания на Описа или може би история на пиратството в тия води. Нали нямаш нищо против, ако се забавим ден-два?

— Не, разбира се. Откъде ще започнете?

— Честно казано, още не сме установили местните източници, откъдето да започнем — каза тя. — Имаш ли някакви предложения?

Пит не можа да сдържи усмивката си, като я видя как жадно погледна бележките, които си беше водил по време на разговора с Пърлмутър.

— По чиста случайност — отговори той — зная точно къде трябва да отидете.

87.

Окръжният археологически музей в Лимасол се намираше в модерна сграда в източната част на градския център, недалеч от живописния общински парк. В трите крила на музея в прости стъклени шкафове бяха изложени различни съдини, някои датиращи отпреди две хиляди години преди Христа. Съмър тъкмо се любуваше на теракотени фигурки от бронзовата епоха, когато дойде музейният уредник.

— Добър ден, аз съм Георгиос Данелис. С какво мога да ви помогна?

Двамата се представиха и Съмър каза:

— Интересуваме се от потъналия през четвърти век кораб пред Писури.

— А, да, корабните останки пред Писури — кимна Данелис. — Находките са изложени в помещение номер три.

И докато ги водеше натам, попита:

— В Британския музей ли работите?

— Не, за Националната агенция за морско и подводно дело — отговори Дърк.

— О, извинете. Преди няколко дни дойде един човек, който се интересуваше от същите останки и находки, затова си помислих, че може да сте от музея.

Спряха пред голяма витрина, пълна с множество предмети. Повечето бяха керамични кутии, но имаше много дървени отломки с ръждясали останки от панти.

— Какво можете да ни кажете за кораба? — попита Съмър.

— Датира от първата половина на четвърти век — отговори Данелис и посочи една малка потъмняла сребърна монета на долната лавица. — На този римски денарий, намерен сред останките, е изобразен император Константин с лавров венец, което сочи, че корабът е потънал около 330 след Христа.

— За римска галера ли става въпрос? — намеси се Дърк.

— Когато са открили останките, е имало някои предположения в тази насока, но повечето специалисти смятат, че става дума за търговска галера. Пробите от дървените отломки показват, че е построена от ливански бор, което подкрепя тази хипотеза. — Той посочи рисунката на плавателен съд с висок нос и две квадратни платна на стената. — Археолозите смятат, че става дума за търговски кораб, превозвал зърно или зехтин.

Дърк посочи проядена от ръжда дръжка на меч, натикана зад едно глинено гърне.

— Значи на борда е имало оръжие?

Уредникът кимна.

— Да. Мисля, че е имало много повече останки, но за съжаление тази дръжка е единственото, което намерихме. Наложи се археолозите да проведат ускорени разкопки, понеже се установи, че мястото се ограбва систематично от иманяри. Казват, че преди да дойдат археолозите, сред корабните останки са намерени множество оръжия.

— Как бихте обяснили толкова оръжия на един търговски кораб? — попита Съмър.

Уредникът поклати глава.

— Не зная. Може би са били част от превозвания товар. Възможно е на борда да е пътувал служител с висок ранг.

— Има и трета възможност — подхвърли Дърк.

Съмър и Данелис го погледнаха с любопитство.

— Мисля — обясни той, — че това е бил пиратски кораб. Като кипърския пиратски кораб с римски оръжия в Цезарея.

— Да, няма нищо чудно, ако случаят е такъв — съгласи се уредникът. — Някои от предметите, принадлежали на екипажа, са твърде луксозни за онова време — каза той и посочи един стъклен поднос и изящна керамична купа.

— Господин Данелис, има ли сведения за други корабни останки от същата епоха в кипърски води? — попита Съмър.

— Не. Край северното крайбрежие има останки, за които се смята, че са от бронзовата епоха. Това е най-старата находка, за която съм чувал. Какво точно търсите?

— Търсим римска галера, плавала по нареждане на Константин Велики. Може би е потънала в кипърски води. Плавала е приблизително по същото време като потъналия пред Писури кораб.

— Нищо не знам за това. — Уредникът поклати глава. — Обаче може да отидете в манастира Ставровуни.

Съмър го изгледа въпросително.

— Защо точно в манастир?

— Защото, като оставим настрана живописното му разположение — обясни Данелис, — в манастира е отседнала Елена, майката на Константин, когато се е върнала от Светите земи с Кръста Господен.

88.

„Егейски изследовател“ плаваше близо до бреговата линия, след това смени курса и пое все така бавно навътре в морето. Тънък изолиран кабел се точеше от кърмата му и потъваше в дълбините. Кабелът влачеше малък ДУС с формата на пура, който се носеше във водата на метър и половина над морското дъно. Два сонара изпращаха звукови вълни, които отскачаха от дъното, след което записваха времето, което им трябваше да се върнат. Процесорите на борда на кораба преобразуваха сигналите от ДУС-а в изображение и предоставяха на наблюдателите точните очертания на морското дъно.

Седнал на работната маса в мостика, Пит изучаваше цветните изображения, които разкриваха вълнисто скалисто дъно. Застаналият до него Джордино реши да си почине от надничането над рамото му и загледа постройките на първа линия с бинокъла.

— На гледката ли се наслаждаваш? — подкачи го Гън.

— Можеше да е и по-лоша — отговори Джордино. — Обаче положението спасяват няколко млади красиви дами, потърсили убежище от слънчевите лъчи в малка пещера.

Плажът на Писури представляваше тясна ивица пясък, над която се извисяваха високи скали, а на върха им се издигаше едноименното селище. Макар и да беше популярен сред британските войници от близката военна база в Акротири, този плаж все още минаваше за един от по-спокойните по южното крайбрежие.

— Изглежда, имотите на първа линия скоро ще свършат — отбеляза Джордино, докато корабът бавно плаваше на изток по координатната мрежа, за да проучва дъното.

— Това може да означава единствено, че се приближаваме към останките — коментира Пит оптимистично.

Сякаш за да потвърдят предсказанието му, корабните останки пред Писури се появиха на екрана само след няколко минути. Джордино и Гън застанаха зад Пит, за да разгледат разгръщащото се на монитора изображение. Онова, което виждаха, съвсем не приличаше на кораб, а по-скоро на продълговата могила, различаваха се само малки части от кила и ребрата на корпуса. Че е останало дори толкова от този кораб, построен преди хиляда и седемстотин години, беше чудо само по себе си.

— Да, това със сигурност са корабни останки — каза Гън.

— И са единствените останки, на които се натъкнахме пред Писури, така че това трябва да е корабът на Пърлмутър от четвърти век — заключи Джордино. — Обаче съм изненадан, че не е по-близо до брега. Все пак сме на почти половин миля от сушата.

— Не бива да забравяш, че преди две хиляди години Средиземно море е било малко по-плитко — намеси се Гън.

— Да, това обяснява местоположението му — отговори Ал. — Ще се гмурнем ли да го огледаме, Пит?

Пит поклати глава.

— Не. Няма нужда. Първо, е обран до шушка, второ, това не са нашите останки.

— Как може да си толкова сигурен? — удиви се Руди.

— Обади се Съмър. С Дърк са видели находките в лимасолския музей. Археолозите, които са разкопали галерата, са сигурни, че не е римска. Дърк смята, че може да е вторият пиратски кораб, намесен в нападението срещу римската галера. Може и да се гмурнем по-късно, макар че според Съмър корабът е бил обран напълно още преди идването на археолозите.

— Значи ще използваме тези останки за начална точка? — попита Гън.

— Да. Това е най-доброто, с което разполагаме — отвърна Пит. — Ако пиратският кораб е стигнал тук до брега и се е разбил, можем само да се молим римската галера да е някъде наоколо.

— Добре де, тогава да продължим с търсенето — заяви Джордино. — Както се казва, и Рим не е бил построен за един ден.

89.

Пътуваха на изток по единствената крайбрежна магистрала от Лимасол. Дърк беше отстъпил волана на Съмър — нали се беше върнала наскоро от Англия. В Кипър, през първата половина на двайсети век колония на британската Корона, все още почти всичко напомняше за британското управление. Английски се говореше почти навсякъде, валутата в южната половина на острова бяха британските лири, преди страната да влезе в Европейския съюз, а движението беше ляво.

Съмър зави по хубаво павирания път към вътрешността и Никозия. Когато наближиха източното подножие на планината Тродос, шосето започна леко да се изкачва между безлюдни хълмове. След известно време стигнаха до тясно асфалтирано кръстовище. Пътят започна стръмно да се извива нагоре, по склоновете на малка планина, на чийто връх се издигаше манастирът Ставровуни.

Съмър спря наетия автомобил на малкия паркинг в подножието на манастира. Минаха покрай пуст пропускателен пункт и започнаха да се изкачват по дървена стълба към върха. Наблизо беше седнал задрямал просяк с окъсани дрехи и широкопола шапка, отпуснал глава върху коленете си. Братът и сестрата минаха покрай него на пръсти, след това поеха по стълбата, която извеждаше в земите на манастира, откъдето се откриваше несмущавана от нищо гледка към цялата югоизточна половина на острова. В предния двор ги посрещна монах със сериозно лице и вълнено расо.

— Добре дошли в Ставровуни — поздрави ги той. После се обърна към Съмър. — Може би не знаете, но ние тук сме последователи на атонското православие и за съжаление не допускаме в манастира жени.

— Доколкото разбрах, ако не е била една жена, вас нямаше да ви има тук — отговори дръзко тя. — Името Елена не ви ли напомня нещо?

— Съжалявам.

Съмър направи гримаса на монаха, после се обърна към Дърк.

— Тогава аз ще остана тук и ще разгледам стенописите — тя кимна към изрисуваната манастирска ограда, — а ти се наслади на обиколката.

Дърк се наведе към сестра си и прошепна драматично:

— Ако не се върна до час, значи съм решил да се подстрижа за монах.

След това остави кипящата от гняв Съмър да виси на двора, обърна се и последва монаха през дървената врата.

— Може ли да ми разкажете нещо повече за ролята на Елена и манастирската история? — попита той.

— В древни времена на върха на планината е имало гръцки храм. Когато света Елена пристига на острова след поклонничеството си до Светите земи, храмът отдавна е изоставен. Говори се, че нейното пристигане слага край на суша, продължила трийсет години. Докато е на острова, сънува сън, в който й се нарежда да издигне черква на името на Кръста Господен. Ако не знаете, Ставровуни означава „Кръстова планина“. И значи тя издига черквата и оставя в нея като реликва кръста на покаялия се разбойник, както и парченце от Кръста Господен, които донася от Ерусалим.

Монахът въведе Дърк в малката черква и го преведе покрай огромен дървен иконостас до олтара. На олтара стоеше голям дървен кръст със сребърен обков. Златна кутийка, вградена в него, съхраняваше малко парче дърво.

— През вековете черквата е била разрушавана много пъти — продължи монахът. — Първо от мамелюците, после от турците. За жалост е останало много малко от даренията на света Елена, освен това свято късче от Кръста Господен.

— Чували ли сте за някакви други Христови реликви, които Елена може да е оставила на Кипър? — попита Дърк.

Монахът се почеса по главата.

— Не, не съм чувал за подобни реликви. Обаче не е лошо да говорите с брат Андрей. Той е нашият летописец. Елате да проверим дали си е в килията.

Монахът поведе Дърк по левия коридор, където бяха разположени скромни стаи за гости. В дъното имаше няколко малки килии, превърнати в работни кабинети за посетители. Един слаб мъж стисна ръката на монаха и Дърк се вгледа в него и попита:

— Ридли Банистър?

— Да, аз съм. Защо? — Мъжът изгледа Дърк стреснато и малко подозрително.

— Казвам се Дърк Пит. Точно сега чета последната ви книга за разкопките в Светите земи. Познах ви от снимката на обложката. Трябва да ви кажа, че много ми допадат описанията на вашите открития.

— О, така ли. Много благодаря. — Банистър му подаде ръка, но погледът му стана предпазлив. — Споменахте, че фамилията ви е Пит. Случайно да имате роднина на име Съмър?

— Да, това е сестра ми. Чака отвън. Познавате ли се?

— Мисля, че преди известно време я срещнах на една конференция. — Банистър сбърчи чело. — Какво ви води в Ставровуни?

— Наскоро Съмър намери доказателства, че Елена може да е превозила повече неща от Ерусалим, освен Кръста Господен и че тези реликви може да са изгубени тук в Кипър. Надяваме се да намерим следи от една римска галера, която е превозвала реликвите.

Сумракът в коридора скри внезапната бледност, която се разля по лицето на Банистър.

— Увлекателна възможност — отбеляза той. — Имате ли представа къде биха могли да са тези реликви?

— Започваме от едни вече известни корабни останки пред място, наречено Писури. Обаче, както тъкмо вие знаете много добре, следите отпреди две хиляди години невинаги са откриваеми.

— Да, така е. Е, аз вече трябва да тръгвам. Успех в търсенето, господин Пит.

— Благодаря. И не пропускайте да се видите със Съмър на излизане.

— Непременно.

Естествено, Банистър изобщо нямаше подобно намерение. Закрачи бързо по коридора, влезе в черквата и се измъкна през малък страничен изход. Излезе в двора, примижал на слънцето и видя Съмър, която разглеждаше един стенопис. Изчака, докато тя застана с гръб към него, пресече двора на пръсти, излезе през портата и стигна до площадката на дървената стълба, без никой да го види.

Спусна се бързо по стъпалата и едва не се спъна в просяка, преди да хукне към колата си. Подкара бързо надолу по извиващия се път, стигна до паважа, отби зад група рожкови и зачака да види Съмър и Дърк.

Секунди след като потегли от манастирския паркинг, една друга кола се стрелна към подножието на дървената стълба, спря и просякът се качи на пътническата седалка. Свали широкополата си шапка и на дясната му буза се видя дълъг белег.

— Бързо — кресна Закар на шофьора. — Не бива да го изпускаме от поглед.

90.

— Как вървят работите в клуба на младежите? — попита Съмър малко сърдито, когато Дърк излезе на двора.

— Не е чак такъв купон, както може би си мислиш.

— Някакви успехи?

Дърк й разказа за историята на черквата и изложения Кръст Господен.

— Срещнах се и с официалния летописец на манастира, но и той не можа да каже нищо повече за посещението на Елена в Кипър. Манастирът бил ограбван и опожаряван много пъти и няма запазен архив. Като теглим чертата, излиза, че никой не знае нищо за никакви други реликви, освен парченцето от кръста.

— Знаеше ли нещо за флотилията на Елена?

Дърк поклати глава.

— Всички знаят, че Елена е пристигнала и си е заминала от Кипър без никакви произшествия.

— Тогава Плавций и неговата галера трябва да са били нападнати преди нейното пристигане.

Тя го хвана за ръката и го задърпа към една част от оградата.

— Ела да видиш нещо.

Заведе го пред три големи стенописа, нарисувани върху дълга права част от оградата. Дърк пристъпи и започна да оглежда първия. Той изобразяваше обичайните мадона и дете — Дева Мария, прегърнала малкия Иисус с ореол. Големите очи и на двете фигури и плоското им изпълнение показваха, че това е стил отпреди много векове. Следващият стенопис изобразяваше Разпятието — Исус вече увиснал на кръста, с клюмнала глава. Дърк забеляза нещо необичайно за жанра: двамата разбойници бяха нарисувани увиснали на съседни кръстове.

След това пристъпи към третия стенопис, пред който се беше изправила Съмър. На него беше нарисувана жена с корона, която сочеше към горния ъгъл на стенописа. Пръстът й показваше извисяваща се зелена планина, на чийто връх се издигаха два кръста. Геологическите особености на Ставровуни бяха ясно отразени в изображението.

— Елена? — попита Дърк.

— Няма кой друг да е — отговори сестра му. — А сега разгледай долния край.

Дърк погледна в указаната посока и видя нещо синьо, което би трябвало да представлява морето. Формите на три кораба едва се забелязваха под профила на императорската майка. Бяха нарисувани грубо, и трите бяха с общо взети еднакви размери и смесено задвижване — гребла и платна. Когато се вгледа по-внимателно, видя, че два от корабите всъщност преследват третия. Посочи преследвачите и каза:

— Този май потъва откъм кърмата, докато другият сякаш обръща към открито море.

— Погледни водещия кораб — каза Съмър.

Той започна да го оглежда. На платното му сякаш се виждаше едно голямо „Х“ и едно по-високо „Р“, което го пресичаше в средата.

— Христограмата на Константин — обясни тя. — Това е божественият символ, Хризмата, която му се присънила преди битката на Милвийския мост. Използвал я като бойно знаме и като емблема на своето управление.

— Тогава стенописът изобразява или Елена, пристигаща с ескорт… — започна той и млъкна.

— Или това е галерата на Плавций — поде сестра му, — която бяга от два пиратски кораба.

Едно отчупено парче от стенописа не позволяваше да се види точният маршрут на галерата, но ако се продължеше линията на нейното движение, ставаше ясно, че плава към сушата. Малко над хоризонта се виждаше още едно дребно изображение — гола жена излизаше от морето, а до нея плуваха два делфина.

— Нямам представа какво може да означава — призна Съмър, докато Дърк оглеждаше нарисуваното от неизвестния художник.

Точно в този момент покрай тях мина киселият монах, който беше излязъл да изпрати до портата двама френски туристи. Дърк му махна и го попита за стенописите.

— Да, много са стари. Археолозите смятат, че са от византийско време. Някои вярват, че тези стени са всъщност част от първата черква, но никой не може да каже със сигурност.

— На този последен стенопис — това Елена ли е? — попита Съмър.

— Да — кимна монахът. — Тя е пристигнала по море и си представя бъдещата черква тук на Ставровуни.

— Имате ли представа какво означава тази фигура? — продължи да пита тя и посочи голата жена.

— Това трябва да е Афродита. Манастирът е издигнат върху руините на храм, посветен на нея. Художникът е изразил уважението си към мястото, преди Елена да нареди тук да бъде издигната черквата.

Тя благодари на монаха и той повлече крака към входа на манастира.

— Да, вече сме близо. Сега знаем със сигурност, че пиратските кораби са били два.

— Така, както е нарисуван, римският кораб сякаш продължава да плава и след сражението с пиратите. Отива някъде — измърмори Дърк, вторачен в рисунката. Най-накрая отстъпи от стенописа и настигна Съмър, която вече крачеше към портата.

— Предполагам, че научихме всичко, което можехме да научим тук — каза той. — Между другото, обади ли ти се Ридли Банистър?

— Ридли кой? — попита тя, докато слизаха по стълбата към паркинга.

— Ридли Банистър. Английски археолог. Каза, че те познава.

Тя го погледна неразбиращо, затова Дърк й описа срещата в манастира.

— Не го видях — каза тя накрая, но изведнъж едно подозрение се появи в главата й. — Как изглежда?

— Слаб, среден на ръст, пясъчноруса коса. Предполагам, че жените сигурно го харесват.

Съмър замръзна.

— Забеляза ли дали носи пръстен?

Дърк се замисли за момент.

— Да, мисля, че носи. На десния безименен пръст. Забелязах го, когато се здрависахме. Тежък златен пръстен е много странна форма. Прилича на средновековен.

Лицето на Съмър стана червено от гняв.

— Това е копелето, което открадна Описа от мен и Джули, като ни заплаши с оръжие. Каза, че се казва Бейкър.

— Той е известен и уважаван археолог — усъмни се Дърк.

— Уважаван? — изсъска Съмър. — Обзалагам се, че и той търси галерата.

— Един от монасите спомена, че пишел книга за Елена.

Когато стигнаха до автомобила, Съмър вече кипеше от яд. Споменът как този тип задига Описа от мазето в къщата на Кичънър още повече усилваше яростта й, което се отрази и на шофирането й. Когато излезе на главния път, изобщо не й мина през ум, че причината за нейния гняв седи в кола, която ги следи.

Когато стигнаха предградията на Лимасол, малко се успокои. А щом се озоваха на търговското пристанище, дори се окуражи.

— Щом Банистър е тук, значи галерата наистина съществува — каза на брат си.

— Поне е сигурно, че още не я е намерил — добави той.

Съмър кимна доволно. Кой знае, може наистина да бяха по-близо, отколкото си мислеха.

91.

— Вече отплуваме? — учуди се Съмър, която стоеше на мостика на „Изследовател“ и наблюдаваше как двама моряци издърпват и навиват предното въже. Беше минало по-малко от час, откакто корабът застана на лимасолския кей и двамата с Дърк се качиха на борда.

Пит — стоеше до щурвала и отпиваше от голяма чаша кафе — обясни:

— Трябва да заобиколим откъм западната страна полуостров Акротири, за да не загубим връзка с АППС-то на Руди.

— Мислех, че правите координатната мрежа със сонара на буксир?

— Използвахме го, но Руди пренастрои АППС за странично сканиране, затова сега използваме него. В момента прави голяма координатна мрежа източно от Писури. С „Изследовател“ ще покрием западната част и така ще обработим два пъти по-голяма площ.

— Ясно. Колко време ще остане под вода?

— Още осемнайсет часа. Това ще ни даде възможност и ние да свършим доста работа, преди да го приберем.

— Татко, съжалявам, че не можахме да намерим по-сигурни данни, на които да стъпим.

— Стенописът в манастира, изглежда, потвърждава, че потъналият пред Писури кораб е бил пиратски. Ако галерата съществува, шансовете ни да я намерим съвсем не са малки.

„Егейски изследовател“ бързо заобиколи късия полуостров Акротири и пое курс на северозапад към Писури на около двайсет мили по крайбрежието. Сензорите скоро установиха връзка с преобразувателите на два буя, които препредаваха данните от АППС, което се плъзгаше над морското дъно на дълбочина шейсет метра. Докато Гън и Джордино преглеждаха резултатите от работата му, Пит спусна плаващия ДУС от кърмата на „Изследовател“ и си подели вахтата по следене на данните с Дърк и Съмър.

На следващата сутрин в девет Съмър се появи на мостика е чаша горещо кафе, за да смени баща си.

— Нещо ново?

— За съжаление не — отговори Пит, стана и се протегна. — Все същите скали и пясък, които гледах цяла нощ. Като изключим останките на някаква потънала рибарска гемия, която забеляза Дърк, няма нищичко.

— Току-що говорих с Ал — каза тя, докато сядаше на мястото на баща си. — Каза, че резултатите им е АППС са подобни.

— Почти сме на края на тази координатна мрежа — отбеляза Пит. — Дали да продължим в западна посока?

Съмър се усмихна.

— Когато става дума за откриване на корабни останки, зная, че не трябва да се съмнявам в инстинктите ти.

— Е, тогава продължаваме на запад — отговори той и й намигна.

Капитан Кенфийлд остави за малко щурвала, разгъна на масата местната морска карта и попита:

— Къде точно да сложим началото на следващата координатна мрежа?

— Просто ще разширим сегашната, като се доближим колкото може повече до брега. Нека се спуснем още две мили западно ето до тази точка. — И Пит посочи един малък нос.

— Така да бъде — съгласи се капитанът. — Ще въведа данни до, как се казва… Петра ту Ромиу, или Скалата на Афродита.

Съмър замръзна.

— Какво каза? Скалата на Афродита?

Кенфийлд кимна и извади един доста опърпан пътеводител за Кипър, пъхнат под картите.

— Снощи четох за това място. Петра ту Ромиу, или Скалата на Ромиу. Този Ромиу е легендарен византийски народен герой, който хвърлял големи скали от носа, за да прогони пиратите. Големите канари могат да се видят при отлив. Обаче от древни времена носът е известен и като мястото, където Афродита, богинята закрилница на Кипър, е излязла от пяната.

— Тате, това е мястото! — извика Съмър и скочи от мястото си. — На стенописа имаше нарисувана Афродита с два делфина. Тя не символизира храма на мястото, където сега се издига манастирът Ставровуни. Точно за там е плавала римската галера. Някой на брега или може би самите пирати са видели галерата да се носи към скалите.

— Носът може да се види от мястото пред Писури, където е потънал корабът — каза Кенфийлд.

— Приемам твърдението ти — отговори Пит и се усмихна на вълнението на дъщеря си. — Да вървим при Скалата на Афродита и дано богинята покаже малко любов към нас.

Корабът промени курса си, за да продължи търсенето по крайбрежието, и мостикът се изпълни с почти осезаем оптимизъм. Всред вълнението, което ги беше обхванало, никой не забеляза малката лодка, от която със залепен на очите бинокъл Ридли Банистър следеше морскосиния кораб.

92.

Шест часа по-късно Афродита, богинята на любовта, показваше на изследователите от НАМПД всичко друго, но не и любов. На морското дъно около Петра ту Ромиу нямаше никакви обекти, дело на човешка ръка. Дърк беше поел следващата вахта по наблюдение и гледаше отегчено безкрайната лента скали и пясък на екрана, докато Съмър и Пит се разтакаваха наоколо, надявайки се най-накрая на успех. Джордино се качи на мостика и с изненада установи, че въодушевлението на Съмър се е сменило с разочарование.

— АППС трябва да изплува след около четирийсет и пет минути — каза той на Пит.

— Остават ни само още няколко минути работа, за да свършим с тази координата.

— Добре, когато стигнем до края, прекъсни, а ние ще идем да извадим голямата риба.

— Намерихте ли изобщо нещо? — полюбопитства Ал.

— Ако си падаш по скали, тукашното дъно може и да ти хареса — отговори Дърк.

Джордино отиде при щурвала и погледна през предното стъкло. Взе бинокъла и започна да оглежда осеяния с чакъл бряг, който се простираше на запад от голямата скална формация.

— Някоя излегнала се гръцка богиня? — попита Дърк подигравателно.

— Не, боговете са си тръгнали от плажа в този слънчев следобед. Дори сенчестите морски пещери са празни, защото призраците ги няма.

Пит застана до него.

— Ще ми дадеш ли да погледна?

Докато баща му оглеждаше бреговата ивица, Дърк докладва, че са стигнали до края на координатата, и попита:

— Ал, ще ми помогнеш ли да обезопасим сонара?

— С удоволствие — отговори Джордино и двамата тръгнаха към кърмата.

Пит продължи да оглежда брега, след това се обърна към капитан Кенфийлд.

— Капитане, можеш ли да ни приближиш още малко към брега, двайсет градуса вдясно?

— Тате, какво има? — попита Съмър с надежда.

— Проучвам възможността крал Ал отново да е попаднал на злато.

„Егейски изследовател“ бавно навлезе в по-плитки води и Пит получи възможността да огледа бреговата линия по-хубаво. От ниския покрит с чакъл плаж брегът се извисяваше в заострени варовикови върхове. Средиземно море неуморно запращаше вълни в основата на високите няколкостотин метра скали и вдигаше облаци бяла пяна. В основата на скалите имаше множество вдлъбнатини, издълбани във варовика, където морето беше изровило дупки и пещери. Тъкмо те бяха привлекли вниманието на Пит и той ги изучаваше внимателно. Най-накрая съсредоточи вниманието си върху една от тях — малък черен отвор ниско над водата, а около него разхвърляни скали.

— ДУС и буксирното въже са на борда — каза Дърк, щом се върна на мостика с Джордино.

Пит свали бинокъла и попита:

— Капитане, какво е състоянието на прилива в момента?

— Току-що отмина най-високата му точка. Тук разликата между прилива и отлива е само десетина сантиметра, не повече.

Пит кимна и лека усмивка заигра по лицето му, след това се обърна към Гън.

— Руди — каза той, — ти си специалистът по тези въпроси. Колко се е променило равнището на Средиземно море през последните, да речем, хиляда и седемстотин години?

Гън се почеса по главата.

— Днес морското равнище трябва да е с два-три метра по-високо, отколкото преди две хиляди години. Мога да ти дам точна информация, ако проверя в базата данни на НАМПД.

— Не е нужно — отговори Пит и отново огледа морската пещера. — Мисля, че е точно по мярка.

— Трябва да приберем АППС — каза Гън.

— Добре, но преди това трябва да ни спуснете със Съмър в зодиака. Дърк също, ако иска да дойде с нас.

— Благодаря, татко, но не искам. Вече изкарах един рунд лов със Съмър. Аз ще помогна при прибирането на АППС-то.

— Къде отиваме? — попита Съмър.

— Ей там. — Пит посочи и се усмихна. — Къде другаде според теб бихме могли да намерим римска галера?

93.

„Егейски изследовател“ пое на запад, за да прибере автономното подводно превозно средство, а Пит даде газ на извънбордовия двигател на новия „Зодиак“ и полетя към брега. Съмър седеше на носа, дългата й рижа коса се развяваше на вятъра. На лицето й имаше леко унесено, но пълно с надежда изражение.

Ниският, почти опиращ във водната повърхност отвор на пещерата отразяваше малко светлина, което подсказваше, че е доста дълбока.

Когато наближиха, Пит видя, че отворът е достатъчно широк, за да може гумената лодка да мине. Макар сега водата да беше по-ниска, промъкването през отвора беше опасно. Той спря вдясно от отвора. Съмър бързо скочи и завърза зодиака за един щръкнал камък.

— Като гледам, ще се наложи да се намокрим — изсумтя Пит, взе фенерчето от кутията с инструменти и стъпи във водата.

Съмър го последва, като гледаше да стъпва по оголените от отлива плоски камъни, но накрая пред входа на пещерата и на нея й се наложи да нагази. Камъните оформяха нещо като тераса и Пит тръгна по нея, обаче дори една малко по-висока вълна го измокри до кръста. Той светна с фенерчето напред и видя, че пещерата продължава като тунел поне пет-шест метра, а после се разширява в мрака по-нататък.

Спря да изчака Съмър, която стъпваше внимателно по хлъзгавите скали и накрая се хвана за него, за да не падне.

— Може би ще ни е по-лесно да плуваме — предложи тя задъхана.

— Ето там може да се върви и по сухо — успокои я той и размърда лъча на фенерчето.

Продължиха по терасата, която постепенно се изкачваше, и скоро закрачиха по сухо. Над главите им таванът се издигаше на невъобразими височини, а тунелът постепенно се разшири в голяма пещера. Водата изтичаше обратно в морето през издълбан в камъка дълбок канал.

Продължиха още няколко метра навътре и видяха, че терасата свършва в пясъчно възвишение. Пит се изненада, като видя, че пещерата е осветена от слабо сияние. Вдигна глава и видя, че през няколко пукнатини в тавана се процеждат слънчеви лъчи.

Изведнъж Съмър се вкопчи в ръката му и изпищя:

— Татко!

В първия момент Пит реши, че е видяла прилеп или змия. Но когато проследи погледа й, видя корпуса на древен кораб.

Все едно бе хвърлил котва на пясъчната тераса и под сумрачната светлина изобщо не изглеждаше повреден. И беше древен. Носът се издигаше високо и се извиваше обратно към откритата палуба. Десетки дупки минаваха по дължината на корпуса — отворите за веслата. Весла обаче нямаше, разбира се, само от някои отвори стърчаха строшени парчета дърво.

Приближиха се към покрития с прах кораб и видяха, че единствената мачта е строшена в основата — дебелото дърво лежеше напряко на палубата. Пит плъзна лъча на фенерчето по високата кърма и видя останките на човек, рухнали върху кормилното весло.

— Галера — заключи Пит с усмивка. — При това стара, като се има предвид външният й вид. Мачтата вероятно се е строшила, когато е влязла в пещерата.

Съмър продължаваше да мълчи от страхопочитание. Най-сетне се осмели да се приближи до носа и успя да се съвземе достатъчно, за да го повика:

— Татко, ела да видиш!

Долната част на носа бе натрошена на трески. Няколко изкривени медни клина стърчаха от хоризонтална бронзова лента от двете му страни.

— Това е единствената повреда на корпуса — каза Съмър. — Вероятно няколко пъти са се ударили в скалите, преди да успеят да се промъкнат в пещерата.

— Тук вероятно е имало бронзов таран — каза Пит. Като използваше стърчащите клинове като стъпала, той се изкатери и се прехвърли през борда. И дъхът му секна. Цялата палуба беше покрита със скелети, облечени в избелели туники и роби, някои още стискаха мечове в изтлелите си длани. Наоколо бяха разпръснати щитове и копия — доказателства за края на ожесточена битка до последния човек.

— Някакви признаци, че е римска? — попита Съмър отдолу.

— Разбира се, че е римска.

Съмър замръзна. И то не толкова, защото гласът не беше на баща й, а защото беше абсолютно спокоен, дори нехаен.

Обърна се и видя от мрака да се появява Ридли Банистър с мокри до гърдите дрехи. Носеше малка видеокамера, която озаряваше пещерата с неясна синя светлина.

— О, виж ти кой дошъл! Прочутият археолог Ридли Банистър, който се представя за Бейкър — с презрение каза Съмър. — Днес носите ли си револвера?

— О, не. Всъщност това беше револверът на фелдмаршал Кичънър. Трябва да ви разочаровам, но беше празен и съвсем безопасен. — Той вдигна видеокамерата, за да я види. — Приятно ми е да ви видя отново, госпожице Пит. А сега, бъдете добра да се дръпнете, за да продължа да документирам откритието си.

— Вашето откритие? — попита тя и кръвта й кипна. — Та ти, лъжлива свиньо, не си открил нищо.

— Вече е мое. Не знам дали знаете, но съм в отлични отношения с директора на Кипърския археологически институт. Вече подписах договор за филм и книга, в случай че намеря галерата, за което така любезно ми помогнахте. Ще се погрижа да отдам дължимото и на вашия принос.

Вдигна камерата до окото си и започна да снима галерата.

— Между другото, още ли е на борда описаният в Описа товар? — попита небрежно.

Насочи камерата към повредения нос и не видя, че Съмър се втурва към него. Тя грабна камерата от ръцете му и я разби в скалите. Обективът се пръсна с хрущене, но синкавата светлина от диодната лампа продължи да залива пещерата.

В първия момент Банистър се изненада, после се ядоса, хвана Съмър за яката и я раздруса. Малката Пит, която тренираше джудо, точно се готвеше да му приложи контрахватка, когато я оглуши силен трясък. Ехото от краткия откос още кънтеше в ушите й, когато усети пръстите на Банистър да губят силата си. Археологът я изгледа нещастно и бавно се свлече на земята. Съмър погледна надолу и видя, че на камуфлажните му панталони избиват кървави петна.

Съмър се обърна и видя трима мъже. Дори в сумрака видя, че са араби. Най-високият стоеше в средата, късият автомат „Узи“ в ръцете му още димеше.

Той бавно пристъпи напред, държеше я на прицел.

— Значи — каза Закар — все пак намерихте съкровището?

94.

Тримата араби се приближаваха. В краката й Банистър притискаше раните си и пъшкаше.

— Гузман ще е доволен — каза Закар на арабски на единия си другар — брадатия стрелец от нападението срещу Купола на скалата.

— Какво ще ги правим? — попита брадатият, след като насочи тънко диодно фенерче към Съмър и лежащия на земята Банистър.

— Убий ги и хвърли труповете в морето, Салаам — каза Закар спокойно и поглади с ръка корпуса на галерата.

Тъй като разбра какво си казаха арабите, Банистър запълзя на четири крака, като ръмжеше от болка, и се скри зад Съмър. Салаам не му обърна внимание, пристъпи към нея и насочи пистолет в главата й.

— Бягай!

Викът на Пит проехтя от палубата на галерата и изненада тримата нападатели. Съмър видя как очите на Салаам се стрелнаха към кораба и се изпълниха с ужас.

Във въздуха изсвири пилум — римско метателно копие. Салаам не успя дори да помръдне, преди острият като бръснач връх да го прониже в гърдите. Умело изработеното оръжие проби напълно торса и се показа от кръста на арабина. Смаяният Салаам избълва фонтан кръв и се строполи мъртъв.

Още докато Салаам падаше, Съмър започна да пресмята възможностите си. Можеше или да плонжира за пистолета на мазния арабин, или да побегне и да се хвърли в морето, или да се опита да се качи на кораба при баща си. Адреналинът вече се беше излял във вените й и крещеше за отговор от страна на мозъка. Обаче Съмър се остави на логиката, преди да предприеме каквото и да било. Бързо прецени, че пистолетът не би могъл да се сравни с автомата на Закар. И макар сърцето й да й диктуваше да се втурне при баща си, разумът й подсказа, че водата е много по-близо.

Потиснала емоционалните си подтици, тя направи крачка надясно и скочи. Трясъкът от изстрелите вече ехтеше в пещерата, когато ръцете й разсякоха повърхността на водата и тялото й ги последва.

Тя инстинктивно заплува, оставяйки се на лекото течение, което я понесе към изхода на пещерата. Беше добър плувец, а адреналинът й даваше допълнителни сили, така че се гмурна още надолу, докато не докосна с ръка дъното на пет метра дълбочина. Водата беше черна като мастило, затова се остави течението да я води, като от време на време докосваше скалите на канала.

Плуваше с равномерни загребвания и се носеше лесно напред. Щом въздухът й взе да свършва, се издигна към повърхността, уверена, че се е отдалечила достатъчно от арабина, за да си поеме глътка въздух. Дробовете вече започваха да я наболяват, така че тя вдигна юмрук над главата си — позата на гмуркачите за безопасно издигане — и зарита към повърхността. Издигна се два метра, три — и вдигнатата й ръка изведнъж докосна скала.

Блъскащото й сърце почти спря, когато осъзна, че каналът се е превърнал в подводен тунел и няма къде да поеме дъх.

95.

Узито на Закар започна да бълва куршуми в мига, в който Съмър се хвърли във водата. Оловният тигел прониза борда на галерата, но Пит вече се беше хвърлил зад планшира, пробяга няколко метра по палубата и се сви зад един захвърлен римски щит. Надигна се за секунда и го запрати по арабина като фризби, ако не за друго, то поне да отвлече вниманието му от Съмър. Той обаче се дръпна и отново пусна къс откос, който едва не улучи Пит.

Пит се надигна над релинга и успя да зърне как дъщеря му се гмурка в канала. Стрелците не откриха огън по нея, затова беше сигурен, че е успяла да се измъкне.

Банистър също успя да се скрие. В суматохата, която предизвика хвърленото от Пит копие, успя да изпълзи зад ниските скали, като заради раните си ту губеше съзнание, ту се свестяваше. Арабите така или иначе не му обръщаха особено внимание, защото ги беше повече грижа да отмъстят за смъртта на своя другар.

— Качи се на кораба откъм кърмата — заповяда Закар на втория стрелец, след като провери дали пронизаният е още жив. — Аз ще мина откъм носа.

Арабинът взе диодното фенерче на мъртвеца и тръгна към носа на галерата, без да изпуска от внимателния си поглед палубата над главата си.

Пит беше видял само трима въоръжени мъже и се надяваше да няма и други. Нямаше представа кои са, но готовността им да убиват беше очевидна. Знаеше какво означава това — щеше да се наложи да се бие до край.

В сумрачната светлина огледа палубата от кърмата до носа и забеляза люкове към палубата на гребците. Тръгна към кърмата, но преди това взе един меч и един щит. Щитът му се стори необичайно тежък и когато го обърна, видя прикрепени към задната част три къси стрели. Бяха стрели за хвърляне — в късната империя ги бяха давали на войниците като метателни оръжия. Бяха дълги около трийсет сантиметра, в центъра имаха оловна тежест, а бронзовото острие беше назъбено. Пит пъхна ръка в ремъците на щита, прекрачи строшената мачта и тръгна към кърмата.

Чуваше стъпките на двамата араби, които се опитваха да се качат на кораба, докато вървеше към задната палуба и издигнатата кормчийска част. Препъна се в останките на римски легионер и едва не падна през люка за долната палуба. Наруга се наум за шума, който бе вдигнал, но случката му подсказа една идея.

Взе меча и го заби в дървената палуба така, че да стои изправен. След това вдигна скелета, наниза го на ефеса на меча и го зави с изгнилия плащ, който лежеше под костите. Видя едно строшено копие наблизо, взе го и го пъхна през костите на скелета, като скри дръжката в плаща и остави острието да стърчи заплашително. В сумрака древният воин приличаше на жив.

Чу трополене, когато стрелецът се прехвърли на издигнатата палуба на кърмата, бързо се оттегли при падналата мачта, прекрачи я и се скри в сянката на дебелия край. Тихо откачи трите метателни стрели, бръкна в джоба си, извади една монета, стисна я в ръка и зачака.

Стрелецът се придвижваше бавно, оглеждаше внимателно главната палуба за подозрителни сенки, преди да се спусне долу. После слезе по една от двете стълби, които водеха до горната палуба — за късмет на Пит, по по-близката до него.

Пит чакаше търпеливо и когато стрелецът наближи, изви ръка и само с движение на китката запрати монетата. Тя падна, където се целеше, близо до скелета, и заподскача по смълчаната палуба.

Изненаданият стрелец веднага се извъртя по посока на шума и забеляза смътната фигура с копие в ръката. Веднага заби два куршума в скелета и пред смаяните му очи той се разпадна на прах. Изненадата му обаче не трая дълго, защото Пит вече се беше изправил и от около шест метра запрати метателната стрела.

С изненада установи, че древното оръжие е много добре уравновесено — улучи стрелеца в хълбока. Мъжът изстена от болка и се завъртя, по случайност избягвайки втората стрела, която само го бръсна по гърдите. Без да откъсва очи от Пит, арабинът се опита да извади стрелата, но не успя, защото и третата полетя към него. Той инстинктивно се дръпна, за да я избегне, но под краката му зейна празнина.

С писък се строполи в люка. Чу се ужасният пукот на строшени кости, след това настъпи мъртвешка тишина.

— Али? — повика Закар от носа. Обаче нямаше кой да му отговори.

96.

За втори път само, за няколко минути Съмър трябваше да взима решение на живот и смърт. Дали да се върне, или да продължи напред? Нямаше представа кога таванът се е спуснал под водата. Може би преди метър-два, а може би преди петдесет? Обаче трябваше да плува срещу течението и колкото и да беше слабо, тези петдесет метра щяха да й се сторят километър. Този път се вслуша в инстинктите си и бързо взе решение. Ще продължи напред.

Със загребване и ритане се стрелна под водата, като от време на време с ръце и глава удряше каменните стени. След всяко второ загребване вдигаше ръка, надяваше се, че ще попадне на някаква вдлъбнатина, където ще намери глътка въздух. Обаче всеки път напипваше камък. Сърцето й започна да бие по-силно и трябваше да се пребори с рефлекса да издиша. Обхвана я паника. Откога беше под вода? Минута или две? Струваше й се цяла вечност. Но какъвто и да беше отговорът, знаеше, че по-важното е колко още може да издържи.

Опита да плува по-бързо, но имаше усещането, че движенията й са като в забавен кадър, защото мозъкът се бореше за кислород. Ръцете и краката й започнаха да парят, защото въздействието на хипоксията изсмукваше мускулите. Черната като мастило вода сякаш стана още по-черна пред очите й и тя вече не усещаше солта да им пари. Един вътрешен глас й крещеше да не губи кураж, но тя започна да усеща, че губи сили.

И точно тогава го видя. Блед зелен блясък в далечината пред нея. Може би зрението просто й играеше номера или беше първата фаза на загубата на съзнание — това нямаше значение. Тя издиша малкото останал в дробовете й въздух, събра всичките си сили и загреба към зеленото петно.

Крайниците й вече направо горяха, ушите й звъняха оглушително. Имаше усещането, че сърцето й ще изскочи през устата, а дробовете така я боляха, че се страхуваше да не се пръснат. Обаче не обърна внимание на болките, на подличката мисъл да зареже всичко и продължи да плува.

Зеленият блясък скоро се превърна в топла светлина, достатъчно ярка, за да вижда различните частици от утайката, които се носеха из водата. Очите й бяха привлечени от сребрист блясък над главата й, сякаш някой държеше купа, пълна е живак. С последни сили тя ритна с крака и се понесе нагоре.

Изскочи от водата като делфин в аквариум, издигна се високо във въздуха, преди да падне обратно сред фонтани от пръски. Като вдишваше с широко отворена уста, доплува до една стърчаща от водата покрита с ракообразни скала и се хвана за нея, за да може лишеното й от кислород тяло да се възстанови. Почива си около пет минути, преди да събере сили, за да се раздвижи. Тогава чу в далечината приглушена стрелба и се сети за баща си.

Огледа се. Намираше се върху стърчаща от водата скала на стотина метра западно от пещерата. Забеляза зодиака на НАМПД, до който бяха завързани още две по-малки лодки. Хвърли се във водата и заплува натам.

Ръцете и краката й бяха сякаш пълни с олово, но успя да стигне до целта си. В зодиака нямаше радиостанция, така че тя се качи в първата от по-малките лодки. Там имаше радиостанция, настроена на морския обхват, и Съмър незабавно се свърза с „Егейски изследовател“.

Дърк, Джордино и Гън бяха на мостика, когато от високоговорителя се понесе тревожният глас на Съмър.

— Съмър, тук „Изследовател“, слушам те — отговори спокойно Гън.

— Руди, в пещерата намерихме галерата. Но се появиха трима въоръжени мъже. Аз избягах, но татко е още там, вътре. Ще го убият!

— Спокойно, тръгваме. Скрий се на безопасно място, за да не пострадаш.

Докато Гън остави микрофона, Кенфийлд вече беше завил. Дърк погледна през предното стъкло на мостика и изпъшка:

— На цели шест, дори седем мили сме. Няма да стигнем навреме.

— Прав си — съгласи се Ал. — Спри кораба, капитане.

— Какво?! — изрева Гън.

— Трябват ни две минути да спуснем „Куршум“ и ще сме там за отрицателно време.

Гън обмисли думите му за секунда-две. И за него Пит не беше началник, а повече от брат. Ако ролите им бяха разменени, знаеше, че Пит би направил същото.

— Добре — съгласи се той малко сдържано. — Само гледайте да не ви убият.

Дърк и Джордино незабавно хукнаха към палубата.

— Ще се видим долу, Ал — извика Дърк. — Трябва да взема нещо от каютата.

— Само гледай да не изпуснеш влака — подхвърли му Джордино, докато се носеше към кърмата.

Дърк се спусна на долната палуба, където се намираха каютите на екипажа, влезе в каютата на баща си и отиде при малкото вградено писалище. Над него имаше лавица с книги. Дърк се взря в заглавията. Очите му се спряха на дебелия подвързан е кожа том на „Моби Дик“ от Херман Мелвил. Свали го от лавицата и бързо го отвори.

— Към голямото бяло чудовище, Ишмаел — измърмори, след това пъхна книгата под мишница и хукна презглава.

97.

Пит почти беше забравил за Закар, който вече беше успял да се изкатери по носа и да стъпи на палубата, а сега викаше другаря си. Тъй като не получи отговор, арабинът светна фенерчето на убития Салаам и насочи лъча към задната част на палубата. Лъчът освети Пит, който стоеше там с щит в ръка и надменна усмивка на лицето.

Обаче вече се беше хвърлил зад мачтата, когато късото узи на Закар започна да плюе олово. Куршумите минаха над главата му и се забиха в надстройката. Пит не изчака Закар да си оправи мерника, а бързо изпълзя до люка и се спусна на долната палуба.

Трупът на Али лежеше почти невидим на слабата светлина, която се процеждаше през люка. Главата бе извита под много неестествен ъгъл — при падането арабинът си беше строшил врата. Пит клекна до него и опипа пода около трупа за оръжието, но не можа да го намери. Отхвръкнал при падането на Али, пистолетът се беше плъзнал под една от пейките за гребците. Пит беше оставил фенерчето си на горната палуба, за да може да хвърли пилума, и нямаше възможност да намери оръжието в тази тъмнина.

Закар се втурна към кърмата, а Пит забърза в противоположната посока, като опипваше пътя си по централната пътека между двете редици пейки. Беше оставил всичките си римски оръжия на горната палуба и сега в този тъмен коридор се чувстваше беззащитен. Единствената му надежда беше да се качи на горната палуба по предната стълба, докато Закар слиза по кърмовата, за да го настигне.

Закар знаеше, че му е в ръцете, затова не се поколеба да се спусне по задната стълба. Пит чу стъпките му и закрачи по-бързо към слабата светлина, нахлуваща през предната стълба.

Закар отдели само няколко секунди да огледа Али, после плъзна лъча на фенерчето над пейките за гребците. В далечния край на палубата забеляза движение — Пит бързаше да стигне до предния люк. Арабинът вдигна автомата и пусна един откос.

Пит се хвърли на палубата, куршумите се забиха около него в дъските. Няколко малки кафеза бяха подредени близо до стълбата и той бързо изпълзя до тях, за да ги използва за прикритие. Закар се приближи, стреля отново и улучи един от кафезите на сантиметри от главата на Пит. Разхвърчаха се трески.

Невъоръженият Пит се намираше в безнадеждно положение. Единствената му надежда беше да стигне до стълбата, преди Закар да се приближи още. Огледа се отново, но единственото, което видя наблизо, беше поредният скелет. Отдавна изтлялото тяло бе на друг римски легионер — костите лежаха под бронирана туника и имаше шлем. Сигурно беше паднал през люка, когато са го убили в сражението, помисли Пит. Огледа бронята и се протегна да я свали от изсъхналите кости.

През четвърти век римските войници вече използват желязо за броните си и те могат да издържат на ударите и на най-тежките пилуми и мечове. „И може би — каза си Пит — ще устоят и на 9-милиметровите куршуми на узито“.

Сложи си тежкия закръглен шлем с удължена задна част за защита на врата, след това се зае с нагръдната броня — метален лист, изкован във формата на мъжки гърди и със съответстваща задна част. Беше изработена обаче за по-дребен човек от него. Без да се бави, той метна и двете части на гърба си и ги завърза на врата си с кожената вързалка. Изпълзя до стълбата, погледна нагоре към палубата, пое си дълбоко дъх и се втурна по стъпалата толкова бързо, колкото го държаха краката.

Закар беше все още на петнайсетина метра от предния люк и бързаше по пътеката, като осветяваше пътя си с фенерчето. Щом видя, че Пит хуква нагоре, опитният убиец спря, постави с лявата си ръка фенерчето под цевта, грижливо се прицели и дръпна спусъка.

Дървото около Пит започна да се цепи на трески от куршумите. Три тежки удара в гърба запратиха Пит напред, сякаш някой го беше блъснал с ковашки чук, но той все пак успя да продължи нагоре. Тъкмо изскочи на палубата и втори откос се заби в стъпалата под краката му.

Пит побягна към релинга, изненадан, че е успял да се измъкне невредим. И тъкмо да скочи през борда, забеляза на палубата още един пилум. Грабна го и предпазливо тръгна назад към люка.

Закар вече беше стигнал до стълбата и се сети да изгаси фенерчето. В галерата изведнъж настъпи мъртвешка тишина, защото и двамата стояха неподвижно. Закар се раздвижи пръв и започна да се изкачва по нацепената от куршумите стълба, придвижваше се тихо сантиметър по сантиметър. Тъй като не можеше да държи фенерчето и да се катери, го стисна със зъби и с две ръце вдигна узито пред себе си.

Беше си подал само очите, когато забеляза Пит на няколко метра от люка да замахва. Копието излетя, но целта беше твърде малка, а и арабинът трябваше само да се наведе и пилумът мина над него. Закар подаде автомата от отвора и започна да стреля напосоки по Пит, докато се катереше по последните стъпала. Когато изскочи на палубата, Пит вече се прехвърляше през релинга. Куршумите пищяха диво около него и той скочи тромаво на пясъка. Болка прониза десния му глезен, когато се опита да се изправи, и той заподскача на един крак. Каналът му се стори отдалечен на километри. Трупът на Салаам обаче се оказа много по-близо. Пит знаеше, че мазният арабин беше въоръжен с пистолет. Изкуцука до него и започна да претърсва земята около трупа.

— Това ли търсиш? — чу изведнъж подигравателен глас.

Пит неохотно погледна през рамо и видя Закар, насочил пистолета право в главата му.

98.

Пит не разбра защо арабинът не го застреля веднага. Но после забеляза, че гледа някъде покрай него. Предпазливо изви очи и проследи погледа му към канала, където във водата се беше появило нещо необичайно.

Някаква смътна светлина се виждаше във водата и постепенно ставаше по-ярка, а на повърхността изскачаха милиони мехурчета. Първото, което изскочи от дълбините, бяха няколко ярки ксенонови прожектора, след тях на повърхността се издигна пластмасов купол и накрая издължен бял корпус — „Куршум“ изплуваше.

Седнали пред пулта за управление, Дърк и Джордино изгледаха със страхопочитание римската галера, след това видяха Пит, застанал под прицела на пистолет. И двамата мъже бяха осветени от ярките светлини на подводницата. Дърк едва не се задави, като позна арабина.

— Това е терористът от Ерусалим — възкликна той. — Дръж прожекторите насочени към него.

И преди Джордино да успее да отговори, вече беше при задния люк, отвори го и изскочи на хлъзгавата палуба. От там скочи на баластната цистерна, все още стиснал „Моби Дик“. Подводницата беше на три-четири метра от пясъчното възвишение и Джордино я завъртя да застане с носа към галерата. Дърк обаче не можеше да чака да я приближи още, затова скочи и заплува към брега, като внимаваше книгата да е над водата.

Застанал на палубата на галерата, Закар наблюдаваше случващото се с нарастваща тревога. Отново насочи пистолета към Пит, стреля бързо и го видя как се просва на пясъка. След това насочи вниманието си към подводницата. Макар да чу плисъка, когато Дърк скочи във водата, не го видя да излиза на брега, защото прожекторите на „Куршум“ го заслепяваха. Прицели се внимателно и улучи единия, след това стреля няколко пъти по пластмасовия купол и успя да изгаси и втори прожектор. Тогава забеляза високата фигура, която се появи на брега с протегнати напред ръце.

Закар стреля първи, но не улучи, макар куршумът да мина на педя от главата на Дърк-младши. Дърк продължи право към арабина, без да прави опит да се прикрие. Тялото му кипеше от чувства — от любов към Софи до гневни изблици и желание за мъст. Но нямаше никакво усещане за страх.

Вдигнал колта 45-калибър, който държеше в протегнатите си ръце, той бавно дръпна спусъка. Нито трясъкът на изстрела, нито ритането на оръжието успяха да го накарат да забави крачка. Продължи напред като робот и след всяка крачка стреляше пак.

Първият куршум сцепи релинга до Закар, той трепна и не можа да се прицели както трябва за ответния откос, който отиде твърде високо. Следващият куршум от револвера се заби в рамото на арабина и едва не му откъсна ръката, завъртя го, той залитна и падна върху релинга, където втори куршум се заби в ребрата му.

Животът вече изтичаше от Закар, но Дърк не му позволи да умре бавно, а заби в тялото му още пет куршума, които го превърнаха в грозна кървава пихтия.

Спря и се вторачи в мъртвия терорист. Ехото от изстрелите постепенно утихваше.

Съмър — беше помогнала да прекарат „Куршум“ през подводния канал — излезе на подводната тераса, забърза към пясъка и се втурна задъхана към брат си.

— Къде е татко?

Дърк кимна мрачно към проснатото тяло с римски доспехи и шлем близо първия убит нападател. През това време дотича и Джордино и тримата се втурнаха към простряното на земята тяло.

Директорът на НАМПД се размърда, вдигна бавно глава и се усмихна уморено на децата си.

— Татко, добре ли си? — попита Съмър.

— Нищо ми няма — увери ги той. — Просто съм малко замаян. Помогни ми да стана.

Докато Дърк и Съмър му помагаха да стане, Джордино оглеждаше римските доспехи с усмивка. После се тупна с юмрук в гърдите и изрева:

— Здравей, цезаре!

— Да, трябва да благодаря на цезарите — каза Пит, докато сваляше шлема. После го вдигна и показа вдлъбнатината от изстреляния от Закар куршум.

— За малко да ти отнесе главата — подхвърли Ал.

Пит свали бронята от гърба си и я огледа. В метала имаше три вдлъбнатини, но куршумите не бяха успели да го пробият. Идеята му да метне и двете брони на гърба си му беше спасила живота.

— Да, римляните наистина си ги е бивало — каза той с уважение, пусна бронята на земята и се обърна към Дърк, който все още стискаше колта.

— Това оръжие ми изглежда познато.

Дърк неохотно му го подаде.

— Веднъж ми разказа как Лорън ти пратила оръжие в Монголия, скрито в изрязания том на „Моби Дик“. Имах някакво предчувствие, затова го потърсих в каютата ти. Надявам се, че нямаш нищо против.

Пит поклати глава, след това плъзна поглед по кървавите останки на Закар и отбеляза: — Добре си го подредил.

— Този бандит ръководеше нападенията в Цезарея и Ерусалим — отговори хладно Дърк, но не уточни, че арабинът бе отговорен, макар и непряко, за смъртта на Софи.

— Странно, че намери тук своя край — обади се Съмър.

— Предполагам, че твоят приятел англичанинът сигурно знае нещо по въпроса — каза Пит и посочи Банистър с пръст.

Археологът беше успял да седне и ги гледаше замаяно.

— Аз ще се заема с него — предложи Джордино. — А вие защо не видите какъв товар има на борда?

— Намерихте ли товара от Описа? — попита Съмър с надежда.

— Бях зает и не ми остана време да го търся — отвърна Пит. — Защо не помогнете на стареца да се качи на борда?

С помощта на Дърк и Съмър Пит се покатери на галерата, слязоха долу и той ги заведе до кафеза, които беше използвал за прикритие.

— Предлагам да започнем от тях — каза на децата си, взе един от по-малките, издуха дебелия слой прах, който го покриваше, и светна вътре, за да види какво съдържа. На дървото се виждаше избеляла христограма.

— Съмър! Това е Константиновият кръст!

Съмър взе фенерчето от баща си, огледа мълчаливо хризмата и кимна с плахо задоволство.

От едната страна кафезът беше счупен — там го беше улучил откосът на Закар. Пит подпъхна внимателно дулото на колта под летвата и го отвори.

Вътре имаше два износени кожени сандала. Съмър ги освети и видя малко парче пергамент, завито около единия. На него пишеше на латински: Sandalii Christus.

Никой не се нуждаеше от превод. Стояха и мълчаливо се взираха в сандалите на Христос.