Залезът на полумесеца

19.

Жълтият подводен апарат се плъзна под плискащите се вълни през отвора в средата на кораба и изчезна от поглед. Кормчията се спускаше бързо, защото не искаше да се бави около кораба — майка, силните течения се допълваха от вятър със скорост почти двайсет метра в секунда.

Ледените води около Оркнейските острови на североизток от шотландския бряг рядко бяха спокойни. Северноатлантическите бури редовно блъскаха скалите с огромни вълни, а силните ветрове сякаш никога не спираха. Обаче на трийсет метра под водата пътниците в малката подводница можеха да не обръщат внимание на яростното море.

— Да си призная, страхувах се малко от потапянето, но тук долу е много по-спокойно, отколкото на люшкащия се кораб — обяви Джули Гудиър от задната седалка. Тя беше историчка от Кеймбридж и това беше първото й спускане под вода. Беше се борила с морската болест още от качването си на научноизследователския кораб на НАМПД „Один“ в Скапа Флоу преди три дни.

— Госпожице Гудиър, повярвай ми, спускането ще ти хареса толкова много, че няма да искаш да се върнеш на блъскания от вълните кораб — отговори с тексаски акцент кормчията Джек Далгрен, мъж със стоманен поглед и малък извит мустак; боравеше с контролните уреди на подводницата с лекота и вниманието на хирург.

— Мисля, че ще се окажеш прав, стига клаустрофобията да не ме победи — отговори Джули. — Не мога да си представя как вие двамата се справяте с теснотията тук долу при редовните ви потапяния.

Макар Джули да беше висока, все пак беше по-ниска с няколко сантиметра от Далгрен и жената на седалката на помощник-кормчията, Съмър Пит. Съмър се обърна и я дари с утешителна усмивка.

— Съсредоточи вниманието си върху света зад илюминаторите — каза и посочи към предния наблюдателен панел на подводницата — и ще забравиш каква теснотия цари тук.

Съмър имаше дълга червена коса и сиви очи, а фигурата й беше поразителна дори под свободната кройка на изцапания с масло работен гащеризон. Висока около метър и осемдесет боса, дъщерята на директора на НАМПД и близначка на Дърк-младши отдавна беше свикнала с тесните помещения. Беше океанограф в агенцията и беше прекарала много часове в изучаването на морското дъно в теснотата на миниподводниците.

— Какво ще кажете да хвърля малко светлина по въпроса? — обади се Далгрен и щракна няколко ключа над главата си. Изведнъж двете редици халогенни прожектори се събудиха за живот и осветиха тъмнозеленото море около тях.

— Така е по-добре — усмихна се Джули, която сега можеше да вижда на десетина метра в дълбините. — Нямах представа, че ще имаме толкова добра видимост.

— Да, водата е изненадващо чиста — отбеляза Съмър. — Тук видимостта е много по-добра от онази, която имахме в Норвегия.

Съмър и екипажът на „Один“ се бяха завърнали от триседмичен проект край бреговете на Норвегия, където бяха наблюдавали температурните промени на морето и тяхното влияние върху морската фауна и флора.

— Дълбочина петдесет и един метра — докладва Далгрен. — Трябва вече да наближаваме дъното.

От дълбините под тях изплува кафеникавото пясъчно дъно и той регулира резервоарите за потапяне на миниподводницата за неутрална плавателност. После с помощта на електрическия двигател подкара подводницата напред, леко коригира курса според показанията на жирокомпаса и каза:

— Тук сме в дълбоки води, но течението все още се носи с около два възела.

— Да, със сигурност няма да е приятно за гмуркане — отбеляза Съмър.

Известно време се плъзгаха безшумно във водата. После пред очите им се показа нещо с формата на тръба.

— Прилича ми на димоход — измърмори Джек, докато се рееха над огромната тръба.

— Огромен е — възрази Джули. — Но пък съм виждала кораба само на черно-бели снимки.

— Изглежда, се е стоварил доста силно на дъното — подхвърли Съмър.

— Очевидци са разказали, че „Хампшир“ се изправил с носа надолу и когато започнал да потъва, се обърнал — каза Джули. — Вероятно димоходите се изпопадали, ако не са се откачили по-рано.

Съмър посегна към арматурното табло и включи две видеокамери с висока разделителна способност.

— Джек, камерите са включени. Вляво от нас като че ли започва район, покрит с останки.

— Ще се заема — отговори Джек, докато направляваше подводницата през течението.

На известно разстояние от комина се виждаха разхвърляни някакви черни неща — неразличими отломки, разядени от корозията, след като бяха изпопадали от кораба, когато той се бе обърнал и поел към дъното.

Съмър забеляза медна гилза и някаква керамична плоча сред неописуемите отломки и парчетии. След това наближиха и огромния корпус.

Прекараните близо сто години под водата не се бяха отразили добре на британския крайцер. Приличаше на преплетена маса от стомана, полегнала леко на десния борд. Отделни корабни секции бяха засипани с пясък от бързото течение. Надстройките бяха рухнали, след като палубата от тиково дърво беше изгнила още преди десетилетия. Дори части от корпуса бяха хлътнали. Големият крайцер, оцелял при Ютланд, сега беше жалка сянка на своето някогашно аз.

Далгрен преведе подводницата над кърмата на „Хампшир“ и се зарея над нея като хеликоптер. След това я насочи по протежение на корпуса към носа, който беше отчасти заровен в пясъка — очевидно при потъването се беше забил в морското дъно. Направи завой и прекара подводницата още няколко пъти по дължината на корпуса, докато цифровата камера заснемаше, а допълнителният фотоапарат правеше снимки, които по-късно щяха да сглобят в мозайка на корабните останки.

Когато се върнаха при кърмата, Съмър посочи една нащърбена дупка в палубната плоча близо до кърмовия трюм. До дупката имаше купчина отломки, висока няколко метра.

— Странна дупка — отбеляза тя. — Сякаш няма нищо общо с потъването на кораба.

— Купчината отломки до нея показва, че някакви спасители са били на борда — съгласи се Далгрен. — Преди правителството да обяви останките за защитени, някой влизал ли е вътре?

— Да, останките са били открити от сър Базил Захаров през трийсетте години и отчасти извадени — каза Джули. — Търсили са злато, понеже се носели слухове за злато на борда. Обаче поради опасните течения не могли да извадят много неща. Никой не вярва, че са намерили злато и че изобщо са открили нещо ценно.

Далгрен ги преведе над извития кърмови отсек към празните стволове за винтовете и отбеляза:

— Някой все пак се е сдобил с големи бронзови винтове.

— Едва през 1973 година британското правителство се заема с опазването на останките. Оттогава никой не е получавал разрешение да се спуска тук. На мен ми отне три години, за да получа позволение за прост фотографски оглед, и то само защото чичо ми е депутат.

— Никому не е навредило да има роднини на високи постове — отбеляза дълбокомъдрено Далгрен и намигна на Съмър.

— Много се радвам, че вашата агенция предложи нужните ресурси, за да помогне — каза Джули. — Не съм сигурна, че бих получила помощ, за да наема подводница и екипаж на свободния пазар.

— Ние получихме помощ от двама кеймбриджки микробиолози за норвежкия проект — обясни Далгрен. — Донесоха и няколко стекчета биричка. Много мили хора, така че решихме да отвърнем на жеста.

— Всъщност истината е, че щом Джек чу за корабните останки, нямаше начин да не помогнем — обясни Съмър. — Всъщност от какво е потопен „Хампшир“, от мина или от торпедо?

— Повечето историци са на мнение, че се е натъкнал на мина. В нощта, когато е потънал, е имало силен вятър. „Хампшир“ се опитал да плава с няколко съпровождащи разрушителя, но те не можели да поддържат скоростта в бурното море, така че крайцерът продължил сам. Експлозията е била близо до носа, което потвърждава теорията за мина. Германската подводница У-75 е била в тези води и вече е била заложила мини в района.

— Сигурно е било страхотна трагедия — отбеляза Съмър.

— Да, корабът потънал за по-малко от десет минути. Били спуснати само няколко спасителни лодки, които или били смазани в бордовете на крайцера, или обърнати от големите вълни. Моряците, които не потънали веднага, замръзнали в ледените води. По-голямата част от екипажа умряла от преохлаждане много преди да успеят да стигнат до брега. От шестстотин и петдесет души оцелели само дванайсет.

— И лорд Кичънър не бил сред тях — тихо отбеляза Съмър. — Намерили ли са тялото му?

— Не. — Джули поклати глава. — Прочутият фелдмаршал не стигнал до спасителните лодки, а потънал с кораба.

Замълчаха, замислени за военния гроб под тях.

Далгрен се насочи към левия борд, който на места беше рухнал с няколко метра. Когато наближиха носа, откриха в плочите на корпуса няколко изкривявания.

Скоро прожекторите осветиха зинала под ватерлинията пробойна, дълга почти шест метра.

— Да, не е чудно, че е потънал толкова бързо — отбеляза Далгрен. — През тази дупка може да влезе цял камион.

Наклони подводницата така, че прожекторите да могат да светнат във вътрешността на разкъсания от взрива корпус. Пред очите им се откри бъркотия от преплетени метални части, издигащи се две палуби нагоре. Една голяма треска изскочи от зейналия отвор и се загледа любопитно в ярките светлини, преди да изчезне отново в мрака.

— Снимат ли камерите? — попита Джули. — От това ще излязат добри кадри за проучване.

— Снимат, разбира се — успокои я Съмър. — Джек, можеш ли да ни спуснеш малко по-близо до пробойната? Струва ми се, че…

Джек се зае с уредите за управление и скоро се озоваха само на трийсет-четирийсет сантиметра от изкривената секция на корпуса.

— Нещо интересно ли видяхте? — попита Джули.

— И още как! — възкликна Далгрен. — Краищата на разкъсаните от експлозията плочи сякаш сочат навън…

— Да, нащърбените части по целия диаметър на отвора стърчат навън — потвърди Съмър.

Джули погледна объркано първо Далгрен, после Съмър.

— Какво искате да кажете?

— Иска да каже, че германците нямат пръст в потъването на „Хампшир“.

— Как така?

— Изглежда, че взривът, който го е потопил, е бил вътре в кораба.

След час и половина тримата седяха в каюткомпанията на „Один“ и разглеждаха направените записи и снимки на „Хампшир“ на огромния плосък екран. Далгрен прехвърли бързо началните кадри на заснетия материал и намали скоростта, когато камерата започна да се доближава до дупката в левия борд. Джули и Съмър седяха до него, проточили вратове към екрана.

— Спри тук — нареди Съмър.

Далгрен спря видеото на близък кадър от разбития корпус.

— Ето тука се вижда много добре — каза Съмър и посочи нащърбените краища на стоманените плочи, които стърчаха като венчелистчета на цвете. Взривът, който е причинил това, е дошъл откъм вътрешността на кораба.

— Не може ли да е дело на екипа на Захаров? — попита Джули.

— Едва ли — отвърна Далгрен, — макар че сигурно са използвали тук-там експлозиви, за да си пробият път до вътрешните помещения. Не им е било нужно обаче да правят такава огромна дупка и то толкова близо до главната палуба. — Натисна бутона „пуск“ и продължи да обяснява. — Видяхме доказателства за взрив във вътрешността навсякъде около голямата пробойна. Нямаше да ги има, ако Захаров се беше опитал просто да разшири съществуващия отвор.

— А какво ще кажете за атака с торпедо или удар в мина, които са предизвикали експлозия на муниции в кораба? — подхвърли Съмър.

— Дупката не е достатъчно голяма — отговори Далгрен. — Според онова, което видяхме вътре, има достатъчно повреди, но всички са в близост до стената. Ако се беше взривил корабният муниционен склад, експлозията щеше да откъсне големи части от корпуса.

— Значи не може да става дума за нещо друго, освен вътрешна експлозия? — попита Джули. — В края на краищата в старите слухове може би има нещо вярно.

— И какви са те? — поиска да научи Съмър.

— Смъртта на лорд Кичънър през 1916 година е огромно събитие. Двайсет години по-рано той е героят от Хартум в Судан и се смята за един от главните архитекти на германското поражение през Първата световна война. Разбира се, той е най-известен със своя плакат за набиране на доброволци, който се превръща в икона. На плаката те сочи с пръст и те пита защо още не си се записал в армията. Тъй като трупът му не е намерен, се разнасят диви конспиративни теории, в които се твърди, че е оцелял при потъването, защото на борда бил негов двойник. Други твърдят, че ирландците от ИРА били поставили бомба на кораба, когато няколко месеца по-рано бил ремонтиран в Белфаст.

— Ха, това сякаш хвърля нова светлина върху биографията му — отбеляза Съмър.

— Заради Кичънър ли искаше да огледаш „Хампшир“? — попита Джек.

Джули кимна.

— Всъщност това го уреди деканът, но разбира се, движещата сила беше моята биография на маршала. Предполагам, че ще трябва да се върна в имението на Кичънър близо до Кентърбъри и да прегледам наново архива му.

— Кентърбъри? — попита Съмър. — Това не е много далеч от Лондон, нали?

— Не, само на сто и няколко километра от столицата.

— Лондон е следващата ми спирка, когато пристанем в Ярмут.

— Ярмут е нашето следващо пристанище, когато те оставим в Къркуол — обясни Далгрен на Джули. — Там ще презаредим, след което някои от нас ще поемат за Гренландия, където ще работим по друг проект — добави той и погледна Съмър със завист.

— Другата седмица ще летя за Истанбул, за да участвам заедно с брат ми в един средиземноморски проект.

— Звучи като много слънце и топлина — отбеляза Джули.

— Сякаш не знам — измърмори Джек.

— Може би ще мога да ти помогна в твоите проучвания преди полета ми за Турция — предложи Съмър.

— Наистина ли? — удиви се Джули. — Ровенето в стари прашни книги не е като гмуркането за древни корабни останки.

— Няма значение. И на мен ми стана любопитно какво всъщност се е случило с „Хампшир“. Та това е най-малкото, което мога да направя, след като отворихме тази кутия на Пандора.

— О, Съмър, благодаря ти. Това е чудесно.

— Няма защо — отговори с усмивка Съмър. — Кой не обича тайните?

20.

Магазинът с табела „Соломон Бренди — антиквариат“ беше разположен в тиха странична уличка на Стария град в Ерусалим, недалеч от ротондата „Гроба Господен“. Подобно на останалите седемдесет и четири лицензирани търговци в страната, Бренди имаше официално разрешение от Държавата Израел да купува и продава антикварни предмети, стига да не са крадена стока.

Това законово ограничение не представляваше кой знае каква пречка за повечето търговци, защото те просто не искаха идентификационни номера, които биха могли да бъдат проследени, за предметите с неясен произход, влизащи през задния им вход. Странното беше, че законите на Израел за антикварните предмети създаваха огромен пазар на истински реликви и фалшификати, като позволяваха законната търговия с находки — практика, забранена в повечето държави. Често антикварните предмети се вкарваха контрабандно в Израел от околните страни, за да бъдат узаконени и продадени на колекционери от цял свят.

Софи Елкин влезе в добре осветения магазин на Бренди и трепна от силния писък на звънеца, който възвести, че е прекрачила прага. Тясната вътрешност беше празна откъм хора, но претъпкана с артефакти, които бяха изпълнили остъклените рафтове покрай четирите стени. Тя отиде до витрината в центъра на магазина, в която бяха изложени глинени съдове с налепени по тях етикети „Ерихон“. Опитното й око веднага определи, че са фалшификати, които скоро щяха да се превърнат в ценно притежание за някой турист, осъществил пътуването на своя живот и пристигнал на поклонение в Светите земи.

Нисък набит мъж с големи като палачинки очи излезе от задната стаичка, облякъл прашна найлонова престилка върху омачканите си дрехи, остави на тезгяха малка глинена фигурка и погледна смутено Софи.

— Госпожице Елкин, каква изненада — поздрави я с глас, който подсказваше, че идването й не е добре дошло.

— Здравей, Сол. Май още няма туристи, а?

— Все още е рано. Сутрин разглеждат забележителностите, а пазаруват следобед.

— Трябва да поговорим.

— Лицензът ми е редовен. Предадох доклада си навреме — възрази той.

Софи поклати глава.

— Какво можеш да ми кажеш за кражбата и стрелбата в Цезарея?

Бренди видимо се успокои.

— Тъжна работа. Разбрах, че един от твоите хора е бил убит.

— Да. Холдер.

— Помня го. Много гласовит и шумен. Доколкото си спомням, веднъж заплаши, че ще ме „светне с лопатата“ — каза Бренди с мазна усмивка.

Софи беше заловила Бренди преди две години при тайна операция, когато беше приел голямо количество находки, откраднати от Масада. Беше оттеглила обвиненията, когато той се съгласи тайно да сътрудничи за залавянето на истинските крадци на артефакти. Обаче от време на време използваше стария случай да го притиска за информация за други операции. Бренди обикновено се измъкваше от повечето й въпроси, но поне досега никога не я беше лъгал открито.

— Искам човека, който го уби — натърти Софи.

Бренди вдигна рамене.

— Страхувам се, че няма да мога да ти помогна.

— Соломон, ти чуваш разни работи. Мулетата ли го направиха?

Бренди тревожно погледна през витрината, да не би да има разтакаващи се непознати.

— Мулетата са опасна организация. Терористи, които действат в рамките на нашите собствени граници. Нали не искаш да се доближаваш прекалено до тях, госпожице Елкин?

— Те ли го направиха? — попита тя, гледаше го в очите.

— Има подобни подозрения — отговори той тихо, — но точно като теб, не мога да го кажа със сигурност.

— Не познавам други, които крадат находки с насочени оръжия и не се страхуват да дръпнат спусъка.

— И аз — призна Бренди. — Поне не в нашата страна.

— Соломон, кажи ми, кой според теб би наел подобен екип?

— Със сигурност не и търговец — каза той възмутено. — Знаеш много добре как стават работите на черния пазар. По-голямата част от изкопните работи се върши от мръсни бедни араби, които получават жълти стотинки за намереното. След това находките минават през поредица посредници — понякога през търговци, а друг път не, докато не си намерят място в обществена или частна сбирка. Обаче мога със сигурност да ти кажа, че нито един търговец на антики в Израел няма да изложи на опасност прехраната си, като закупи артефакти с кръв по тях. Това е твърде голям риск.

Макар да имаше съмнения, че половината от предметите по лавиците на Бренди са придобити чрез незаконни разкопки, Софи знаеше, че той е прав. Качеството на най-добрите инвентарни списъци на търговците зависеше от тайните сенчести сделки, за които е нужно доверие и от двете страни. Съществуваше твърде голяма вероятност да бъдеш разкрит, ако бе забъркаш с неподходящи хора. Убиването заради антикварни предмети далеч надхвърляше сферата на обикновената търговия. В това Софи беше уверена.

— Сигурна съм, че никой разумен търговец няма да се забърка с тези касапи — натърти тя. — Чул ли си нещо за опити да бъдат продадени римски ръкописи на папирус от четвърти век?

— А, значи това са откраднали от Цезарея — отговори той и кимна с разбиране. — Не, не съм чул нищо за опити да бъдат продадени подобни неща.

— Ако стоката не е на пазара, значи трябва да са свършили работата за някой частен колекционер.

— И аз бих си казал това — съгласи се Бренди.

Софи се приближи към тезгяха и взе малката глинена фигурка — грубо моделиран вол с варакосан хомот. Внимателно огледа формата и изработката и попита:

— От епохата на Първия храм?

— Имаш добро око — отговори Бренди.

— За кого е?

— Ммм… за един банкер от Хайфа. Специализирал се е в ранни израелски глинени предмети. Вече разполага с малка, но всъщност много впечатляваща сбирка.

— Притежава ли папирусови ръкописи?

— Не, те не са в сферата на интересите му. За него това е по-скоро хоби, отколкото зловещ фанатизъм. Малцината колекционери, които зная, че събират папируси, се интересуват от определено съдържание или текстове. Никой от тях не е онова, което вие наричате „рисков играч“.

— Сол, кажи ми тогава кой може да изпитва такава страст към тези ръкописи и освен това разполага със средствата, за да стигне до подобна крайност?

Бренди впери очи в тавана и се замисли.

— Кой може да каже? Познавам богати колекционери от Европа и Америка, които биха направили какво ли не, за да се сдобият с определен артефакт. Обаче сигурно има още десетки подобни, за които дори не съм чувал.

— Информацията за ръкописите от Цезарея беше само на един ден — отбеляза Софи. — Струва ми се невъзможно някой западен колекционер да реагира толкова бързо. Не, Соломон, мисля, че това е било организирано от някакъв местен елемент. Дали някакви тукашни имена биха се вписали в този профил?

Бренди вдигна рамене и поклати глава. Софи и не очакваше друго, защото знаеше, че богатите колекционери са за Бренди като „мазните влакове“ през следвоенните години. Той вероятно наистина нямаше представа кой стои зад нападението в Цезарея, но със сигурност нямаше да насочи подозренията към някой от големите си клиенти.

— Ако чуеш нещо, каквото и да е, обади се — нареди тя, тръгна към изхода, но изведнъж се обърна и вторачи предупредителен поглед в него. — Когато намеря тези касапи, а аз ще ги намеря, няма да се отнеса добре с техните съучастници, независимо дали са им помогнали съзнателно, или не.

— Госпожице Елкин, имаш думата ми — отговори невъзмутимо Бренди.

Звънецът на вратата възвести влизането на висок слаб мъж, който сковано прекрачи прага. Лицето му беше правилно и привлекателно, пясъчнорусата коса сресана назад, а неспокойните сини очи заблестяха, когато позна Софи. Носеше овехтели камуфлажни дрехи и широка панама и имаше излъчването на енергичен човек, смесено със съвсем лек ореол на шарлатанин.

— И ако това не е прекрасната Софи Елкин — каза той с преувеличен британски акцент — Службата по антиките да не е тук да увеличи библейската си сбирка извън предметите, които е придобила чрез конфискация?

— Здравей, Ридли — поздрави го тя хладно. — И не, Службата по антиките не се занимава с колекциониране на артефакти. Ние предпочитаме да си останат там, където са. В най-подходящия културен контекст.

Кимна към стъкления шкаф със съдините от Ерихон и добави:

— Просто наминах, за да се възхитя на последната серия фалшификати на господин Бренди. Нещо, за което ти би трябвало да знаеш доста.

Това беше остър укор срещу Ридли Банистър. Археолог от Оксфорд, той се бе превърнал в голям авторитет по библейска история и се изявяваше по печатните и електронните медии. Макар немалко от неговите колеги да го смятаха за циркаджия, а не за сериозен учен, никой не отричаше, че има забележителни познания за историята на региона. Освен това сякаш беше благословен с несекващ късмет. Колегите му завиждаха за необичайната му способност да прави вълнуващи открития: намираше царски погребения, важни резби по камък и смайващи украшения от пропуснати места. В рекламата също беше много умел и използваше откритията си, за да сключва изгодни договори за книги и филми.

Обаче късметът му беше изневерил, когато един работник му беше донесъл каменна плоча с арамейски надпис, датиращ от 1000 година преди Христа. Банистър обяви надписа за истински и заяви, че може би това е бил един от крайъгълните камъни на Соломоновия храм, без въобще да му минава през ума, че находката може да е фалшификат, който трябва да донесе на „изкопалия“ го тлъст хонорар. Понесе този провал много тежко и след като името му беше оцапано, бързо изпадна от светлината на прожекторите и скоро започна да провежда само ограничени разкопки и дори да води като екскурзовод туристически групи из Светите земи.

— Софи, ти знаеш не по-зле от мен, че Соломон е един от най-уважаваните търговци на антики в тази страна — каза той.

Тя извъртя очи към тавана.

— Дори да е така, вероятно не е мъдро решение виден археолог да бъде виждан в магазина на търговец на антики — отговори и тръгна към вратата.

— Права си. Но се радвам, че се видяхме. Хайде да пийнем по едно заедно, а?

Софи го дари с ледена усмивка, после се обърна и излезе.

— Хубаво момиче — измърмори Банистър. — Винаги съм искал да развия познанството ни в по-близка връзка.

— С нея? — Бренди поклати глава. — Та тя по-скоро ще те хвърли зад решетките.

— Може би си заслужава преживяването — засмя се Банистър. — Какво правеше тук?

— Разследва кражбата и стрелбата в Цезарея.

— Да, наистина грозна работа — каза Банистър и погледна внимателно Бренди. — Ти нали нямаш нищо общо?

— Разбира се, че не — сопна се Бренди, ядосан, че на англичанина изобщо му е минало през ума, че може да е участвал.

— Имаш ли представа какво са задигнали?

— Елкин спомена римски ръкописи на папирус. Четвърти век.

Това привлече вниманието на Банистър, но той си наложи да запази безразличен вид.

— Някаква представа какво може да е било съдържанието им?

Бренди поклати глава.

— Не. Но не мога да си представя да съдържат нещо удивително точно от този период.

— Сигурно си прав. Как мислиш, кой ли е финансирал кражбата?

— Ха, сега започна да говориш като госпожица Елкин — отговори Бренди. — Наистина нищо не съм чул за станалото. Защо не попиташ Дебелака?

— О, да. Тъкмо той всъщност е причината да дойда. Получи ли амулетите от моя съдружник Джош?

— Да, заедно със съобщение да ги задържа, докато не разговаряме. — Бренди отиде в задната стаичка и се върна с малка кутия. Отвори я и извади два зелени каменни медальона. На всеки от тях беше изрязан овен.

— Хубава двойка еднакви амулети от епохата на Обетованата земя — каза Бренди. — От района на Тел Арад ли са?

— Да. Мой бивш студент ръководи разкопките там за един американски университет.

— Момчето може да си създаде неприятности, като ограбва официални разкопки.

— Наясно е с това. Обаче случаят е твърде необикновен. Момчето наистина е праволинейно като стрела. По недоглеждане започнал да копае в гроб и намерил няколко ценни артефакта. Всъщност са изкопали четири еднакви амулета. Единият замина за университета, а другият беше дарен на Израелския музей. Джош ми изпрати другите два като подарък, заради помощта, която му оказвах през годините в кариерата му.

Бренди смръщи чело и попита:

— И какво, искаш да ги продам?

Банистър се усмихна.

— О, не, приятелю. Макар да зная, че биха могли да докарат доста пари, всъщност нямам нужда от тях. Вземи единия и прави с него каквото искаш.

Очите на антикваря светнаха.

— О, това е наистина щедър подарък!

— През годините ти се оказа ценен приятел и може би ще имам нужда от твоята помощ и в бъдеще. Вземи го с моята благословия.

— Шалом, приятелю — отговори Бренди, докато разтърсваше ръката на английския археолог. — Мога ли да попитам какво ще правиш с другия амулет?

Банистър го вдигна и известно време го оглежда, после го пусна в джоба си.

— Ще го занеса на Дебелака.

— Мъдра идея — отбеляза Бренди. — Той може да плати някой долар повече.

Банистър му махна за довиждане и излезе, като се усмихваше. Наистина разчиташе на това, че Дебелака ще му плати за амулета добре — но с нещо много по-ценно от пари.

21.

Джули Гудиър мина покрай две отдавна замлъкнали морски оръдия, които сочеха към Темза, и се изкачи по стъпалата към Имперския военен музей. Почитаната в цял свят институция в лондонския квартал Съдърк се помещаваше в тухлена сграда от деветнайсети век, първоначално изградена като приют за душевноболни. Известният със своята огромна сбирка от снимки, произведения на изкуството и военни артефакти от Първата и Втората световна война музей притежаваше и голяма колекция от документи, свързани с войните, и лични писма.

Джули се регистрира в главния атриум, качи се два етажа нагоре в асансьор с размерите на телефонна будка, след което трябваше да се качи и по стръмно стълбище, за да стигне до читалнята — впечатляващо кръгло помещение, разположено под високия централен купол.

Жена с кафява рокля и с вид на книжна мишка й се усмихна широко от заемното гише.

— Добро утро, госпожице Гудиър. Върна се за още една среща с лорд Кичънър?

— Здравей, Биатрис. Да, несвършващите тайни около фелдмаршала отново ме доведоха тук. Преди няколко дни се обадих да поръчам някои материали.

— Да видим дали са изпълнили поръчката — отговори Биатрис и влезе в хранилището за лични архиви. След малко се върна с натоварена с купчина кутии количка.

— Извадили са Бялата книга от разследването на потъването на НВК „Хампшир“ и военната кореспонденция на първия граф Кичънър от 1916 година — каза библиотекарката, докато взимаше картата на Джули и заемните бележки от документите, за да ги сложи в отделението с буквата Г. — Изпълнили са поръчката ти изцяло.

— Благодаря, Биатрис. Няма да се бавя много.

Отнесе документите в един тих ъгъл и започна да чете доклада на адмиралтейството за случилото се с „Хампшир“. Имаше много малко за четене всъщност. Тя беше виждала обвинения, отправени много скоро след случилото се от обитателите на Оркнейските острови, в които се твърдеше, че военният флот се колебаел дали да изпрати помощ при пострадалия кораб, след като получил съобщение за потъването му. Официалният доклад естествено прикриваше грешките на флота и отхвърляше слуховете, че корабът не е потънал от сблъсък с мина.

Кореспонденцията на Кичънър не хвърляше повече светлина върху станалото. Тя вече я беше чела и бе открила, че е съвсем обикновена. През 1916 г. Кичънър заема поста министър на войната и по-голямата част от официалната му кореспонденция отразяваше загрижеността му за нуждата от жива сила и набирането на доброволци за британската армия. Типично за тези писма беше едно, адресирано до министър-председателя, в което фелдмаршалът се оплакваше, че се отклоняват мъже от армията, за да работят в оръжейните заводи.

Джули бързо прелистваше страниците, докато не наближи пети юни — деня на Кичънъровата смърт на борда на „Хампшир“. Вероятността крайцерът да е потънал заради вътрешна експлозия я беше подтикнала да обмисли възможността дали някой не е искал Кичънър да умре. Тази идея я подсети за едно странно писмо, което беше видяла преди няколко месеца. Зарови в края на кутията и го извади.

За разлика от остарялата пожълтяла военна кореспонденция, това писмо беше все още ослепително бяло, писано на плътна хартия. В горната част на листа имаше сух печат „Дворец Ламбет“. Джули бавно прочете писмото:

В бялото поле до текста с почерка на фелдмаршала бе написана бележка, която гласеше: „Никога!“

Писмото бе смущаващо на няколко равнища. Джули знаеше, че Кичънър е бил религиозен и е ходел редовно на черква. Изследванията й не бяха разкрили никакви сблъсъци с Англиканската църква, да не говорим за главата й — Кентърбърийския архиепископ. Освен това се споменаваше някакъв документ, по-точно опис. Какво ли беше това?

Макар да нямаше никакво отношение към „Хампшир“, писмото беше достатъчно любопитно, за да привлече вниманието й. Тя го преснима, след което се зае да прегледа кутията докрай. Близо до дъното попадна на няколко документа, свързани с пътуването на Кичънър до Русия, включително официална покана от руското посолство и план със срещите му по време на престоя в Петроград. Пресне и тях и след това върна кутиите на Биатрис.

— Намери ли онова, което търсеше? — попита библиотекарката.

— Не, само по някое странно зрънце тук-там.

— Отдавна съм разбрала, че тайната за откриване на исторически съкровища е да не спираш да обръщаш всеки камък. Най-накрая ще попаднеш на нещо.

— Благодаря за помощта, Биатрис.

След като излезе от музея, Джули прочете писмото още няколко пъти и накрая се загледа в подписа на архиепископа.

— Да — измърмори на себе си. — Биатрис е права. Трябва да обърна още камъни.

Не беше далече. На около километър се издигаш дворецът „Ламбет“, историческа резиденция на Кентърбърийския архиепископ: няколко тухлени сгради, които се извисяваха над Темза.

Джули знаеше, че дворецът обикновено не е отворен за обществеността, затова паркира на малка уличка в близост и се насочи към главния вход. След като мина през пропуска, й беше позволено да продължи към Грейт Хол — сграда в готически стил от червени тухли с бели фуги. Подредена зад тези исторически стени се намираше една от най-старите библиотеки Британия и главно хранилище на архива на Англиканската църква, който датираше от девети век.

Джули натисна звънеца и млад послушник я заведе до малката читалня. Тя попълни две заемни бележки и ги подаде на момичето зад плота.

— Документите на архиепископ Рандъл Дейвидсън от януари до юли 1916 — измърмори заинтригувано момичето, — плюс всякакви документи, отнасящи се до граф Хорейшо Хърбърт Кичънър.

— Разбирам, че втората поръчка може би е малко не на място, но ми се ще поне да опитаме да потърсим — обясни Джули.

— Можем да проведем компютъризирано търсене в нашата база данни — предложи библиотекарката без особено въодушевление. — Каква е причината за търсенето?

— Правя проучвания за биография на лорд Кичънър — обясни Джули.

— Аха, ясно. Мога ли да видя читателската ви карта?

Джули й я подаде и тя я преснима, после взе и данните за установяване на връзка, стрелна поглед към кръглия часовник на стената и заяви:

— Съжалявам, но сигурно няма да успеем да издирим документите до края на работното време. Ще ви бъдат предоставени за преглед, когато библиотеката отвори в понеделник.

Джули я изгледа разочаровано, защото знаеше, че библиотеката няма да затвори още най-малко час.

— Добре. Ще дойда пак в понеделник. Благодаря ви.

Червенокосото момиче здраво стискаше заемните бележки в ръка, докато Джули не излезе от помещението. След това махна на един младеж да се приближи и каза:

— Дъглас, замести ме за минутка. Трябва да проведа един много важен телефонен разговор.

22.

Истинското му име беше Оскар Гузман, но всички го наричаха Дебелака. Произходът на прякора беше очевиден: висок малко над метър и петдесет, той тежеше почти двеста килограма и на пръв поглед човек оставаше с впечатлението, че е колкото висок, толкова и широк. С бръснатата си глава и необичайно големите си уши Гузман приличаше на беглец от пътуващ цирк. Въпреки външността си беше един от най-богатите хора в Израел.

Беше израснал като парцалив хлапак по улиците на Ерусалим, копаеше за монети в гробовете по хълмовете с безпризорни арабчета или се редеше за безплатна храна пред християнските кухни за бедни. Попиването на различните култури в Ерусалим и мошеническата му дарба да оцелява по улиците по-късно му послужиха добре в ролята му на бизнесмен: той превърна малката си строителна фирма в най-голямата предприемаческа компания за строителство на хотели в Близкия изток, спечели огромно богатство и свобода, но се движеше между властимащите в целия регион. Единствено страстта му към антиките надминаваше несекващия му апетит за печалби и успехи.

Смъртта на по-малката му сестра при пътно произшествие пред една синагога промени живота му. Подобно на мнозина, сполетени от трагична загуба, той започна сам да търси Бог. Само че неговото боготърсачество се измести от духовното към материалното, защото се опитваше да потвърди истината в Библията чрез физически доказателства. Първоначално малката му сбирка антики от библейската епоха започна да расте експоненциално заедно с нарастването на богатството му и младежкото му хоби се превърна в страст за цял живот. Сега неговите артефакти, които вече наброяваха стотици хиляди, се съхраняваха в складове, разпръснати в три различни държави. Минал шейсетте, Гузман вече беше посветил времето си изцяло на своята страст.

Ридли Банистър влезе в бутиковия хотел, който се издигаше на един от най-скъпите брегови парцели на първа линия в Тел Авив. Фоайето беше обзаведено в модерен минималистичен стил. По белите мраморни плочи бяха щръкнали неловко черни, неудобни на вид кожени кресла. Банистър смяташе дизайна за добре изпълнен, макар че съвсем не харесваше външния вид. Жената зад рецепцията — с вид на матрона — го поздрави дружелюбно.

— Казвам се Банистър. Имам среща с господин Гузман — каза той.

След като по телефона се получи потвърждение, един плещест пазач го заведе при частния асансьор и той се понесе към последния етаж.

Вратата на луксозното студио се отвори веднага и в рамката й застана лично Дебелака с дълга пура между пръстите.

— Ридли, влизай, момчето ми, влизай — поздрави го Оскар с малко хрипкав глас.

— Оскар, изглеждаш много добре — каза Банистър и двамата си стиснаха ръцете, преди да влязат в апартамента.

Банистър за пореден път изпадна във възхита от студиото на Гузман, което приличаше повече на музей, отколкото на жилище. Лавици и стъклени шкафове бяха разположени навсякъде, натъпкани с глинени съдове, каменни резби и други находки, всички на по няколко хиляди години. Гузман го поведе по коридора, покрит с древни римски мозайки, взети от обществена баня в Картаген. Минаха под каменна арка от руините в Ерихон и влязоха в просторната всекидневна, която гледаше към пясъка на телавивския плаж „Гордън“ и блещукащото Средиземно море.

След като се отпусна на едно меко тапицирано с кожа кресло, Банистър с изненада забеляза, че жилището е празно. При предишните си гостувания винаги беше попадал на цяла тълпа търговци на антики, които се надяваха да натресат последните си първокласни артефакти на богатия колекционер.

— Жегата… намирам я все по-потискаща — оплака се Гузман, който се беше задъхал дори от разходката до входната врата, и се отпусна на съседното кресло. — Марта — извика на слугинята си, — донеси нещо студено за пиене.

Банистър извади медальона от джоба си и го сложи; в дланта на Гузман.

— Оскар, това е подарък за теб. От Тел Арад.

Оскар внимателно заоглежда украшението и по лицето му постепенно започна да се разлива широка усмивка.

— Ридли, това е много мило. Благодаря. Притежавам подобен екземпляр от Нахал Безор. Бих казал, че е о ранния ханаански период.

— Както обикновено си прав. Това ново ли е? — попита Банистър и посочи малка стъклена плочка с лята рамка на масичката за кафе.

— Да — отговори Гузман и очите му заблестяха. — Току-що я купих. Изкопана е в Бет Шеан. Рамкирано стъкларско произведение от втори век. Вероятно произведено в Александрия. Виж как е полирана.

Банистър вдигна плочката и внимателно я заоглежда.

— В добро състояние е.

Появи се прислужницата Марта с поднос с две чаши лимонада. Остави подноса на масичката за кафе и се оттегли в кухнята.

— Е, Ридли, коя е последната шумотевица в света на законната археология? — попита Дебелака и се изкиска.

— Изглежда, има малко нови проекти, които ще се осъществяват догодина. Израелският музей ще финансира край бреговете на Галилея разкопки на едно ранно поселение, а Телавивският университет е получил одобрение за разкопки в Мегидо. По-голямата част от академичните усилия май ще бъдат насочени към продължаването на съществуващите, вече проекти. Естествено, не бива да се забравят обичайните финансирани от чужбина теологически разкопки, но както знаем, те рядко постигат нещо повече.

— Така е, но поне показват повече въображение от академичните институции — отбеляза Гузман подигравателно.

— Аз имам идея за две места, от които смятам, че ще се заинтересуваш. Едното е в Бейт Яла. Ако гробът на Вирсавия съществува, мисля, че ще е там, в нейния роден град, който по онова време се е наричал Гило. Вече съм формулирал обобщение на мястото и план на разкопките.

Дебелака му кимна да продължава.

— Второто място е близо до Гибеон. Съществува малка вероятност да докажем, че дворецът на цар Манасия е бил там. Това място се нуждае от по-подробно проучване, но смятам, че има голям потенциал. Мога да се сдобия с нужните документи за разкопките както преди под покровителството на Англиканската църква. Разбира се, ако се съгласиш да бъдеш спонсор.

— Ридли, ти винаги си правил вълнуващи открития и съм изпитвал много радости в сътрудничеството си с твоите разкопки. Обаче се страхувам, че моите дни като спонсор на разкопки свършиха.

— Оскар, ти винаги си бил много щедър — отговори Банистър, като сдържа яда си, че губи подкрепата на един дългогодишен благодетел.

Гузман се загледа през прозореца с отсъстващ поглед.

— Похарчих по-голямата част от богатството си за колекциониране на антики, които потвърждават разказите в Библията — каза той. — Притежавам тухли от кал уж от Вавилонската кула. Имам каменни цокли, които може да са подпирали храма на Соломон. В колекцията си имам над един милион находки от библейската епоха. Въпреки това за всяка съществува известно съмнение.

Внезапно отново започна да не му стига въздух и той се закашля и задиша тежко. Успокои се едва след като отпи глътка лимонада.

— Оскар, зле ли ти е?

Дебелака поклати глава.

— Напоследък емфиземата много ме мъчи. — Пое си мъчително дъх. — Лекарите не могат да ми помогнат.

— Глупости. Силен си като Давид.

Гузман се усмихна, после бавно се надигна от креслото, отиде до един от шкафовете и се върна със стъклена плочка.

— Хвърли едно око на това — каза и я подаде на Банистър.

Археологът взе плочката и видя, че стъклата всъщност са две и между тях е притиснат някакъв документ — правоъгълно парче папирус с ясно изписани редове.

— Чудесен пример на коптски шрифт — отбеляза той.

— Знаеш ли какво пише?

— Мога да различа няколко думи, но не мога да се справя без справочници — призна Банистър.

— Това е доклад на началника на пристанището в Цезарея. Описва залавянето на пиратски кораб от римска галера. У пиратите са намерени оръжията на римски центурион, принадлежащ към Палатинската школа.

— Цезарея? — Банистър вдигна вежди. — Научих, че при извършената наскоро там кражба са взети папируси. По време на кражбата е имало поне един убит.

— Да, много жалко. Документът очевидно датира от началото на четвърти век — продължи Дебелака, все едно не го е чул.

— Интересно — подхвърли Банистър и изведнъж се почувства неловко. — Но какво му е толкова важното?

— Смятам, че предлага възможно потвърждение за Описа, както и за разположението на товара.

„А, Описът. Значи всичко е заради него“, каза си Банистър. Старият пръч вече гледаше към онази с косата и отчаяно търсеше божествено доказателство, преди времето му да изтече.

Изкиска се вътрешно. Беше прибрал доста пари от Гузман и Англиканската църква в опити да се намери Описът. Може би имаше възможност да изкара още.

— Оскар, знаеш, че търсих тук и в Англия, но не намерих нищо.

— Трябва да има друг път.

— И двамата стигнахме до извода, че вероятно вече не съществува, ако изобщо някога го е имало.

— Това беше преди да се появи това. — Гузман почука с пръст по стъклото. — Отдавна съм в тази игра. Подушвам връзката тук. Той е истински и аз го знам. Реших да се посветя с всички мои ресурси единствено на Описа.

— Да, това наистина е завладяваща следа — съгласи се Банистър.

— Това ще бъде — заяви с уморен глас Дебелака — върхът на моите търсения в живота. Ридли, надявам се, че ще успееш да ми помогнеш да го постигна.

— Винаги можеш да разчиташ на мен.

Марта влезе отново във всекидневната и напомни на Гузман за предстоящото посещение на лекаря. Банистър се сбогува и излезе сам от апартамента. Докато излизаше от хотела, разсъждаваше върху папирусовия ръкопис и се питаше дали е възможно предположението на Гузман да излезе вярно. Трябваше да признае, че възрастният колекционер си разбира от работата. За Банистър обаче беше по-важно да измисли как да спечели от новите търсения на Дебелака. Потънал дълбоко в мисли, той не забеляза младия човек в джинсов гащеризон, който чакаше до автомобила му.

— Господин Банистър? — попита младият мъж. — Да?

— Куриерска доставка — каза младежът и му подаде голям тънък плик.

Банистър се вмъкна в колата си и заключи вратите, преди да отвори писмото. Изсипа съдържанието и за миг остана неподвижен. После поклати глава. В скута му бе паднал самолетен билет първа класа за Лондон.

23.

— Съмър, ето ме!

Съмър тъкмо бе слязла от влака от Голям Ярмут и оглеждаше множеството, преметнала раницата си през рамо. Джули стоеше в единия край на перона и й махаше.

— Благодаря, че ме посрещна — каза Съмър и я прегърна. — Не бих се оправила сама тук — добави, докато оглеждаше с възхищение огромната каменна сграда на Ливърпулската гара в Североизточен Лондон.

— Всъщност е доста лесно — отговори Джули с усмивка. — Просто трябва да следваш останалите, които се измъкват от бъркотията.

Поведе Съмър през няколко перона, после минаха през оживеното множество в чакалнята и накрая излязоха на един паркинг и се наместиха в малък зелен форд, който приличаше по нещо на насекомо.

— Как мина пътуването до Ярмут? — полюбопитства Джули, докато ловко се вмъкваше в лондонското движение.

— Гадно. Щом отплавахме от Скапа Флоу, попаднахме в северен фронт и през цялото плаване в Северно море бяхме изложени на ураганни ветрове. Още имам чувството, че всичко се люлее.

— Значи трябва да се радвам, че можах да се прибера от Шотландия със самолет.

— Е, има ли някакви новини за потъването на „Хампшир“? — попита на свой ред Съмър. — Намери ли някаква връзка с лорд Кичънър?

— Само няколко твърде неясни улики. Страхувам се, че са твърде незначителни. Прегледах разследването на адмиралтейството за потъването на „Хампшир“, но излезе съвсем обикновена Бяла книга, която хвърля вината за катастрофата върху немска мина. Също така проучих приказките, че може би ИРА са заложили бомба на кораба, но изглежда това са си просто слухове.

— Възможно ли е германците да са поставили бомба?

— В известните германски документи няма никакви данни, така че и това е по-скоро невероятно. Те смятат, че крайцерът е потопен от поставена мина. За съжаление капитанът на подводницата, Курт Байцен, загива във войната, така че не разполагаме с официален отчет за случилото се.

— Значи две задънени улици. А какви са тези неясни улики, които спомена?

— Внимателно проверих отново записките си за Кичънър и военния му архив. Изскочиха два необичайни документа. В късната пролет на 1916 година той отправя необичайното искане до сухопътните войски за двама въоръжени телохранители за неопределено време. По това време телохранителите са нещо рядко и от такива услуги се ползват може би единствено кралете. Другият е странно писмо, което намерих във военния му архив.

Когато спря на един червен светофар, Джули се протегна към папката на задната седалка и подаде на Съмър копието на писмото от архиепископ Дейвидсън.

— Както вече казах, това са два странни документа, които може би не значат нищо.

Съмър бързо прочете писмото и сбръчка чело.

— Този Опис… за който споменава. Това някакъв църковен документ ли е?

— Наистина нямам представа — отговори Джули. — Затова нашата първа спирка е архивът на Англиканската църква в двореца „Ламбет“. Поръчала съм личния архив на архиепископа с надеждата, че там може да открием нещо по-съществено.

Пресякоха Темза по Лондонския мост и Джули успя да паркира зеления форд близо до двореца. След малко вече бяха в читалнята.

Библиотекарката беше приготвила цяла купчина папки.

— Ето документите на архиепископа. Съжалявам, но не можахме да открием нищо свързано с лорд Кичънър.

— Няма нищо. Благодаря, че сте потърсили.

Двете млади жени си избраха маса, разделиха си папките и започнаха да ги преглеждат.

— Май архиепископът е бил любител на писането на писма — отбеляза Съмър, впечатлена от обема на архива.

— Да, права си. Това е кореспонденцията му само за първата половина на 1916 година.

Докато се заемаше с първата папка, Съмър забеляза, че един мъж, който стоеше до ксерокса, събра някакви книги и се настани на масата точно зад нея. Носът й усети лъх на одеколон, малко мускусен, но въпреки това приятен. Стрелна поглед през рамо и забеляза, че мъжът носи на дясната си ръка пръстен с вид на антика.

Запрелиства писмата и откри, че повечето са сухи оценки на бюджета и политиката, предназначени за епископите във Великобритания, и техните подобни отговори. След час бяха прегледали двете купчини до половината.

— Ето писмо от Кичънър — внезапно каза Джули.

Съмър я погледна.

— Какво пише?

— Изглежда, това е отговор на писмото от архиепископа, защото е датирано само няколко дни по-късно. Късо е, така че ще ти го прочета:

— Какъв ли ще е този опис? — зачуди се Съмър.

— Не зная, но очевидно Кичънър е имал екземпляр от него и го е смятал за важен.

— Явно и църквата.

Мъжът зад Съмър се изкашля, сякаш да си прочисти гърлото.

— Извинете, че ви подслушах, но Кичънър ли казахте? — попита с обезоръжаваща усмивка.

— Да — отговори Съмър. — Моята приятелка Джули пише биография на фелдмаршала.

— Казвам се Бейкър — излъга Ридли Банистър и в замяна научи имената на своите събеседнички. — Мога ли да ви подскажа, че по-добър източник за документите на лорд Кичънър е Имперският военен музей?

— Много мило от ваша страна, господин Бейкър, но аз вече щателно прерових техните материали.

— И какво ви води тук? — попита той. — Лично аз не бих могъл да си представя, че влиянието на един военен герой може да е кой знае колко голямо в Англиканската църква.

— Опитвам се да открия кореспонденцията, която е водил с Кентърбърийския архиепископ — обясни тя.

— О, да, това е най-точното място — съгласи се той с широка усмивка.

— А вие какво търсите? — попита Съмър.

— Дилетантски занимания. Проучвам няколко стари абатства, които са били разрушени по време на манастирската чистка в епохата на крал Хенри VIII. — Той вдигна една прашна книга със заглавие „Плановете на абатства в древна Англия“, после отново се обърна към Джули. — Открихте ли някакви нови тайни за Кичънър?

— Тази чест се пада на Съмър. Тя помогна да се докаже, че корабът, с който е потънал, може да се е взривил от заложена на борда бомба.

— „Хампшир“? — възкликна той. — Смятах за доказано, че се е блъснал в германска мина.

— Дупката от взрива показва, че ударната вълна е отвътре навън — обясни Съмър.

— Може би старите приказки, че ИРА са поставили бомба в кораба, са верни — замислено каза той.

— Знаете ли откъде са тръгнали?

— Да — отвърна Банистър. — В началото на 1916 „Хампшир“ е изпратен в Белфаст за основен ремонт. Някои смятат, че на борда е внесена бомба, взривена няколко месеца по-късно.

— Вие май знаете доста за „Хампшир“ — отбеляза Съмър.

— Аз съм просто маниак, обсебен от историята на Първата световна война — обясни Банистър. — Е, след това къде ще ви отведе вашето проучване?

— Ами ще отидем в Кент, за да прегледаме личния архив на Кичънър, съхраняван в имението Брум Парк — отговори Джули.

— Открихте ли последния му дневник?

Джули го погледна учудено.

— Винаги се е предполагало, че е изгубен.

В този миг Банистър си погледна часовника.

— Олеле, как лети времето! Жалко, но трябва да бягам. Беше ми приятно да се запозная с вас, госпожици — продължи той, докато ставаше, и леко им се поклони — Пожелавам ви вашето търсене на исторически познания да даде обилни плодове.

Бързо занесе книгите си на библиотекарката, после им махна за сбогом и излезе от читалнята.

— Доста е симпатичен — призна с усмивка Джули.

— Да — съгласи се Съмър. — Със сигурност знае доста за Кичънър и „Хампшир“.

— Така е. Не бих си и помислила, че много хора знаят, че последният дневник на Кичънър е изчезнал.

— Не е ли потънал заедно с него и кораба?

— Никой не знае. Обикновено е подвързвал дневниците си като книги, които отразяват една година. Записките му за 1916 година не са намерени, така че винаги се е предполагало, че са били с него на кораба.

— Какво смяташ за твърдението на господин Бейкър, че ИРА може да са потопили „Хампшир“?

— Това е едно от многото странни твърдения, обаче аз открих, че няма никакво историческо основание. Трудно е да се повярва, че крайцерът е плавал повече от половин година с бомба на борда. ИРА, или Ирландските доброволци, както са били известни по онова време, със сигурност не биха могли да знаят толкова отрано, че на борда ще се качи и лорд Кичънър. Всъщност те не са прекалено радикална група до Великденското въстание през април 1916 година. Дълго след като „Хампшир“ отплава от Белфаст. Още повече, че никога не са поемали отговорност за потопяването.

— Значи ще се наложи да продължим с ровенето — отбеляза Съмър и отвори поредната папка с документи на архиепископа.

Работиха още един час, преди купчините да изтънеят. Към края на папката, която преглеждаше, Съмър намери кратко писмо от епископа на Портсмут, което я заинтригува. Прочете го още веднъж, преди да го подаде на Джули.

— Виж какво открих.

— „Пакетът беше доставен и вестителят отпратен — прочете на глас Джули. — Обектът на интереса ни след 72 часа ще престане да ни създава грижи. Епископ Лауъри, Портсмутска епархия“.

Остави писмото на масата и погледна Съмър.

— Не виждам какво общо има.

— Погледни датата.

Джули се вторачи в горния край на писмото.

— Втори юни 1916 година. Три дни преди потъването на „Хампшир“ — отбеляза тя изненадано.

— Изглежда — каза тихо Съмър, — наистина е имало заговор.

24.

След като излезе от библиотеката, Ридли Банистър прекоси парцела на двореца „Ламбет“ към малка тухлена сграда до жилищната част. Влезе през една безлична врата в препълнено помещение, където десетина мъже в униформи на охранители гледаха втренчено мониторите на видеокамери или работеха нещо на компютри. Без да обръща внимание на въпросителния поглед на един мъж, седнал близо до входа, Банистър се отправи към кабинета в другия край и влезе през отворената му врата.

Мъж с орлов поглед и мазна коса седеше зад бюро и гледаше запис в реално време на компютърния екран — Джули и Съмър седнали в читалнята. Мъжът вдигна очи и го погледна разочаровано.

— Банистър, ето те и теб. Трябваше да се свържеш с мен преди пристигането на дамите. Сега си с разрушено прикритие.

— Съжалявам, приятелю, но тази сутрин в „Савой“ забравиха да ме събудят. Обаче искам да ти благодаря за самолетния билет. Радвам се, че този път си се сетил за първа класа.

Началникът на охраната на кентърбърийския архиепископ стисна презрително зъби.

— Прочисти ли папките, преди да им ги дадат?

— Джъдкинс, преглеждал съм тези документи и по-рано.

Лицето на началника почервеня.

— Беше ти заповядано да прегледаш и прочистиш документите.

— Заповядано? За заповед ли спомена? Да не би да съм мобилизиран в частната армия на архиепископа, и то без да съм разбрал?

В мига, когато се бяха срещнали, двамата бяха изпитали неприязън един към друг и с времето тези чувства само се засилиха. Обаче Джъдкинс беше определен да поддържа връзка с Банистър, затова и двамата не можеха да направят нищо. Археологът дразнеше Джъдкинс, но внимаваше да не прекрачи границата и да изложи на опасност договорните си отношения с Църквата.

— Ти си служител на архиепископа и ще изпълняваш неговите заповеди буквално — заяви началникът на охраната. Очите му святкаха яростно.

— Нищо подобно не съм — възрази Банистър. — Аз съм един прост наемник за разкриване на историческата истина. Може да е вярно, че архиепископът се възползва от време на време от моите услуги, но аз нямам задължението да „изпълнявам заповеди“, да се кланям или да правя реверанси пред почитаемия църковен княз.

Джъдкинс си замълча, но не отмести очи от Банистър, докато чакаше кръвното му да спадне. Когато лицето му най-накрая престана да червенее, той заговори направо:

— Макар че аз не бих го направил, архиепископът те избра да го съветваш за археологическите открития, особено в Близкия изток, които биха могли да окажат влияние върху съществуващата църковна доктрина. Този така наречен Опис и първоначалната му връзка с Църквата се смятат за особено чувствителен въпрос. Ние, искам да кажа архиепископът, трябва да знае защо тези изследователки от Кеймбридж се ровят в архива на архиепископ Дейвидсън и каква е опасността за Църквата.

Банистър възнагради насилената учтивост на Джъдкинс с тънка усмивка.

— Джули Гудиър е историчка от Кеймбридж, авторка на няколко високо оценени биографии на известни личности от деветнайсети век. В момента пише биография на лорд Кичънър. Госпожица Гудиър и американката, Съмър Пит, очевидно са открили, че корабът на Кичънър, „Хампшир“, е бил разрушен от вътрешна експлозия. Изглежда смятат, че това може да има някаква, макар и далечна връзка, с архиепископ Дейвидсън.

При тези думи Джъдкинс пребледня.

— Какво има, драги приятелю?

— Всичко е наред — отговори Джъдкинс. — Какво ще кажеш за този Опис?

— Архиепископът знае, че преди няколко години проведох изчерпателно търсене на въпросния документ. Трябва да отбележа, че и разходите бяха значителни — добави той и намигна. — Сигурен съм, че е изчезнал заедно с Кичънър и „Хампшир“.

— Да, така мисли и архиепископът. Обаче възможно е да съществуват някакви свързани с него исторически събития, които биха могли да се окажат, да речем, тревожни за Църквата и неприятни за архиепископа. Искам да се заемеш с тези две жени.

— Искаш? — Банистър повдигна вежди.

— Следи ги отблизо и ако се наложи, направи каквото трябва, преди да са се превърнали в проблем за нас.

— Аз съм археолог, а не убиец.

— Знаеш какво да правиш. Имаш номера ми.

— Да. А ти имаш ли моя номер? — попита Банистър, докато ставаше. — Номера на банковата ми сметка на Бермудските острови.

— Да — изръмжа Джъдкинс. — А сега изчезвай.

Началникът на охраната успя само да поклати глава, когато археологът му се поклони изящно и след това излезе от кабинета, сякаш беше негов.

25.

Когато Руди Гън излезе на палубата на „Егейски изследовател“ с първата голяма чаша кафе за деня, яркото средиземноморско слънце вече беше започнало да напича. Руди с изненада забеляза, че турската брегова линия е само на миля-две от кораба. После чу бръмчене на двигател, присви очи и видя зодиака на „Изследовател“ да подскача по вълните към брега.

Замаяното му от съня съзнание веднага се съсредоточи върху проекта, по който работеха, и той забърза към кърмата. С разочарование установи, че бялата подводница — автономното подводно превозно средство — е закрепена здраво на тапицираната стойка. АППС бе с формата и големината на торпедо и беше оборудвано с различни сензори, които взимаха проби от водата. Когато преди шест часа си беше легнал, корабът следваше АППС, докато то проучваше голям отрязък от координатната мрежа на десет мили от брега. След като отпи голяма глътка кафе, той се обърна, тръгна напред и се качи на мостика. Завари Пит да изучава морска карта заедно с капитана на кораба Брус Кенфийлд.

— Добро утро, Руди — каза Пит. — Рано си се надигнал.

— Усетих, че двигателите работят. Защо вдигнахме котва?

— Кемал получи съобщение, че жена му е катастрофирала. Очевидно не е нещо сериозно, но го свалихме на брега, за да може да се видят.

Кемал беше морският биолог от турското министерство на околната среда, командирован на кораба на НАМПД да наблюдава и да помага при вземането на водните проби.

— Лоша работа — отбеляза Гън. — След като зодиакът се върне, колко време ще ни е нужно да се върнем над координатната мрежа и да подновим работата?

Пит се усмихна и поклати глава.

— Технически не можем да продължим работата, докато Кемал не се върне или не дойде негов заместник. Турското правителство държи на условието, когато работим в турски териториални води, на борда винаги да има човек от министерството на околната среда. Както стоят нещата, може би три или четири дни няма да работим.

— Вече сме назад с графика. Първо ни се наводни сензорът, а сега — това. Може би ще се наложи да удължим проекта, за да изследваме районите, върху които се съгласихме да работим.

— Най-вероятно.

Гън забеляза, че Пит изобщо не изпитва безпокойство. Това беше необичайно за него — той страшно мразеше да оставя нещата недовършени.

— Откакто се върна от Истанбул, само два дни сме работили по проучването на новата координатна мрежа — продължи Гън. — Сега отново спираме работа, а на теб не ти пука. Как става това?

— Руди, много е просто. Спирането на работата по проучването на цъфтежа на водораслите означава, че възобновяваме разкопките на отоманските корабни останки.

И му намигна.

По-малко от четири часа след като зодиакът се върна, „Егейски изследовател“ се озова до Хиос на сто метра от мястото на находката и подводният археолог Родни Зибиг организира поставянето на алуминиева мрежа над оголените части на потъналия кораб.

Зибиг набързо преквалифицира неколцина умеещи да се гмуркат учени в подводни археолози, като им разясни основните техники и как да документират, след това организира грижливия оглед на останките. Пит, Джордино и дори Гън участваха в редуването при гмуркането, фотографирането, оразмеряването и изкопаването на сондажни шахти на различни места около потъналия кораб. Откриха най-вече керамика и няколко железни предмета.

Пит стоеше на кърмата на „Егейски изследовател“ и наблюдаваше увеличаващите се бели точки, които осейваха морето под усилващия се вятър. Празният „Зодиак“, вързан за буя близо до мястото на останките, подскачаше все по-лудо по вълните. Двамата водолази изскочиха на повърхността и заплуваха към гумената лодка. Единият отвърза въжето, докато другият палеше извънбордовия двигател, след това бързо подкара зодиака към кораба. Спуснаха въжетата на лебедката и вдигнаха лодката и водолазите на борда.

Руди Гън и Род Зибиг изскочиха от нея и започнаха да събличат неопрените.

— Стана малко скокливо във водата — отбеляза Зибиг, веселяк с прошарена коса и яркосини очи.

— Спрях гмурканията, докато вятърът не утихне — каза Пит. — Според прогнозата утре времето ще се оправи.

— Добра идея — съгласи се археологът. — Но мисля, че Руди ще е като на тръни, докато не може да се върне при останките.

— Нещо интересно ли намерихте?

Гън кимна с блеснали очи.

— Копаех в квадрат С1 и докоснах голям резбован камък. Преди да изтече времето ни във водата, успях да разкрия само малка част от него. Мисля, че може да е някакъв монолит или стела.

— Това може да ни помогне да разберем нещо за кораба — отбеляза Пит.

— Надявам се да не се наложи да споделим откритието — обади се Зибиг и кимна към релинга на десния борд.

На около две мили една моторна яхта се движеше право към тях и подскачаше по вълните от високата скорост. Произведена в Италия, с елегантни потъмнени стъкла от всички страни и голяма открита задна палуба. Червеното турско знаме с бялата луна и звездата се вееше на мачтата, а под него плющеше едно по-малко, на което се виждаше самотен златен полумесец. Макар че беше по-малка от милионерските яхти в Монте Карло, все пак си личеше, че е скъпа и луксозна. Тримата стояха и гледаха. Яхтата ги наближи на половин миля и най-неочаквано спря и започна да се полюшва в неспокойните води.

— Род, на твое място не бих се тревожил за останките. Така като ги гледам, едва ли си падат по подводните разкопки.

— Най-вероятно някой любопитства какво ли правим в морето.

— А може би пречим на гледката от нечия вила на брега — измърмори Гън.

Никой, освен Рупе не знаеше за точното местоположение на корабните останки и Пит си помисли, че той може би вече е уведомил турското министерство на културата. Но пък кабинетът на неговия приятел беше обран и картата на местоположението бе открадната заедно с намерените артефакти. Намръщи се.

Някой го повика от предната част на кораба и той се обърна. Беше Джордино, подал глава от вратата на радио кабината.

— Току-що се получи грама за теб от Истанбул!

— Говорим си за вълка… — измърмори Пит. — Веднага се връщам — каза на Руди и Зибиг. — Вероятно са резултатите от анализа на доктор Рупе.

— И аз бих искал да ги видя — каза Зибиг.

Двамата водолази бързо се преоблякоха и се присъединиха към Пит и Джордино в малката кабина, в която имаше няколко компютъра и сателитна комуникационна система. Джордино подаде на Пит разпечатка от няколко страници, след това се настани пред един от компютрите.

— Доктор Рупе е изпратил и снимки заедно с доклада — каза той, докато потракваше по клавишите, за да отвори папката. Екранът се изпълни с изображението на златна монета, снимана в близък план.

Пит бързо прегледа доклада и го подаде на Зибиг.

— Все още ли става дума за останките на отомански кораб?

— Това е почти сигурно — отговори Пит. — Доктор Рупе е открил подобна монета, сечена в Сирия, и смята, че тази от кутията на Ал е същата. Датирал я е около 1570 година. За съжаление е трябвало да извърши сравнението по памет, след като някой е задигнал монетите от кабинета му.

— Мисля, че е прав — обади се Джордино. — На мен също ми се струва, че монетите са еднакви.

— Пише, че тези монети са използвани между 1560 и 1580 — добави Зибиг.

— Значи вече знаем, че останките не може да са по-стари от 1560 година — заключи Гън. — Жалко, че са откраднали кутията с монетите, иначе може би щяхме да успеем да датираме останките по-точно.

— Другата следа, която е помогнала в датирането, е керамичната кутия на короната — каза Пит. — Както установихме с Лорън в Синята джамия, направата й сочи, че е създадена в грънчарниците на Изник.

Джордино щракна следващите снимки, на които имаше няколко примера за шарки върху керамични плочки от Изник.

— За съжаление и керамичната кутия е била отмъкната от кабинета на Рупе, така че отново е работил по памет.

— Пише, че плочките са с шарки и цветове, популярни в керамичните произведения от Изник в края на шестнайсети век — каза Зибиг.

— Да, поне имаме известно съвпадение — подхвърли Джордино.

— От онова, което видях като останки от корабна конструкция, мога да кажа, че съответства на конструкцията на плавателните съдове през шестнайсети век — добави Зибиг, като вдигна очи от доклада.

— Значи три от три възможни съвпадения — отбеляза Гън.

— Което ни довежда до короната на крал Ал — каза Пит и се ухили.

Джордино отвори нова снимка с подробно изображение на златната корона. Натрупаната с годините мръсотия беше свалена и пред тях стоеше блестящо украшение, сякаш току-що излязло от работилницата на бижутера.

— Слава на Бога, че моето съкровище е останало непокътнато в сейфа на доктор Рупе — въздъхна Джордино.

— Доктор Рупе твърди, че това е едно от най-важните открития в турски води, както и едно от най-тайнствените — обясни Пит. — По размерите и формата на короната не е могъл да установи произхода й. Обаче след щателното почистване успява да различи едва забележимите следи от гравиране по вътрешната страна.

Джордино отвори една увеличена снимка на короната, докато Зибиг плъзгаше пръст по описанието в доклада.

— Гравираният надпис е на латински — прочете Зибиг малко учудено. — Рупе го разчита по следния начин: „На Артрий с благодарност за откриването на пиратите — Константин“.

— Рупе е намерил документи за римски сенатор на име Артрий, живял по времето на Константин Велики — обясни Пит.

— Константин Велики? — удиви се Гън. — Римският император? Че той е живял хиляда години преди това…

Настъпи тишина. Всички бяха вторачили погледи в снимката. Никой не беше очаквал такова разминаване с останалите открити артефакти, особено от нещо толкова забележително като златната корона. Но пък нямаше никакви данни защо е била на борда. Пит най-накрая наруши мълчанието.

— Не ми е приятно да го кажа — каза с усмивка, — но това може да означава единствено, че крал Ал отново ни усложни живота.

26.

Брум Парк беше типична стара английска господарска къща — Кичънър я беше купил през 1911. Представляваше тухлена постройка с кули в якобински стил, издигната по времето на Чарлз I. Около нея се простираха 476 акра земя, покрита с буйна растителност.

По време на краткия си живот в Брум Парк Кичънър работи усилено, за да поднови градините на имението, и купува един-два натруфени фонтана. Обаче подобно на цилиндъра и редингота или коня и каретата, красотата и обаянието на Брум Парк принадлежат на една отминала епоха.

След като се озоваха на сто километра от Лондон, Джули зави към Дувър и пое по късия път до имението. Съмър се изненада, като видя две двойки да играят голф точно под табелата, която ги поздравяваше с добре дошли в Брум Парк.

— Това е твърде разпространена гледка във Великобритания — обясни Джули. — Историческите господарски къщи се наследяват поколение след поколение, докато някоя сутрин щастливият собственик не се събуди и не установи, че не може да си позволи поддръжката и данъците. Първо се разпродава земята, после се взимат още по-отчаяни мерки. Някои имения се превръщат в хотели, други се дават под наем на големи фирми за конференции, трети стават концертни зали на открито.

— Или игрища за голф — вметна Съмър.

— Точно така. Брум Парк има вероятно най-лошата съдба. По-голямата част от къщата е продадена за съвместно ползване през ваканциите от различни хора, а останалите земи са превърнати в игрище за голф. Сигурна съм, че Хорейшо Хърбърт гледа отгоре с отвращение.

— Къщата още ли принадлежи на наследниците на Кичънър?

— Кичънър е бил заклет ерген и е дарил имението на своя племенник Тоби. Сега имотът се управлява от неговия син Олдрич, макар че е вече на години.

Джули спря на просторния паркинг и двете закрачиха към главния вход покрай лошо поддържана градина с рози. Съмър се впечатли повече, когато влязоха в голямото фоайе. От тавана висеше огромен кристален полилей, а на стената се извисяваше маслен портрет на маршала. Сериозните му сиви очи сякаш налагаха волята си и от платното.

Чорлав белокос мъж седеше зад писалище и четеше книга. Вдигна очи, видя Джули, усмихна се и стана.

— Здравейте, госпожице Гудиър. Получих съобщението ви, че ще дойдете тази сутрин.

— Олдрич, изглеждаш много добре. Пълна ли е къщата?

— Да, благодаря. Бизнесът върви добре. Днес ще пристигнат няколко почиващи.

— Това е моята приятелка Съмър Пит, помага ми в проучването.

— Приятно ми е, госпожице Пит — каза той и протегна ръка. — Вероятно искате веднага да започнете работа, така че моля, последвайте ме.

През една странична врата ги въведе в частното крило на къщата, където живееше. Минаха през голяма всекидневна, пълна с предмети от Северна Африка и Близкия изток, купувани от Кичънър по време на армейската му служба в тези региони. Олдрич отвори друга врата и ги покани да влязат в кабинет с дървена ламперия. Едната стена бе заета от махагонови шкафове с множество чекмеджета.

— Мислех си, че вече си научила целия архив на дядо Хърбърт наизуст — пошегува се Олдрич.

— Да, наистина прекарах много време сред документите — отвърна Джули. — Трябва обаче да прегледаме отново личната му кореспонденция от месеците преди да загине.

— Ще я откриете в последния шкаф отдясно. — Той се обърна и тръгна към вратата. — Аз ще съм на рецепцията, ако имате нужда от помощ.

— Благодаря.

Двете бързо заровиха в шкафа с документи. Съмър беше доволна, защото се оказа, че личната кореспонденция е по-интересна и пълна с интимни подробности, отколкото документите в Имперския военен музей.

Тя бавно преглеждаше десетки писма от роднините на Кичънър, както и сякаш безкрайната кореспонденция със строителни предприемачи, примамвани и подтиквани да свършат по-бързо обновяването на Брум Парк.

— Виж колко мило — каза тя и вдигна нарисуваната картичка с пеперуда, изпратена на Кичънър от тригодишната му племенница.

— Резкият стар генерал е бил много близък със сестра си и братята си и съответно с техните деца — обясни Джули.

— Когато четеш личната кореспонденция на някого, започваш да го опознаваш по-добре, нали? — отбеляза Съмър.

— Точно така. Жалко, че писмото се превърна в забравено изкуство във века на електронната поща.

Продължиха да преглеждат документите и изведнъж Джули възкликна смаяно:

— Боже мили, значи наистина не е потънал с „Хампшир“!

— За какво говориш?

— За дневника — отговори Джули. — Ето, погледни.

И й подаде писмо от някой си сержант Уингейт, датирано няколко дена преди „Хампшир“ да потъне. Сержантът изразяваше съжалението си, че няма да може да придружи Кичънър в предстоящото му пътуване, и пожелаваше на фелдмаршала успех във важната му мисия. Послеписът в края на писмото я накара да изтръпне.

— „P.S. Получих вашия дневник. Ще го пазим на сигурно място до вашето връщане“ — Прочете тя на глас. — Боже, как съм могла да го пропусна? — изстена Джули.

— Писмото е маловажно, с изключение на послеписа, а и почеркът е доста нечетлив — утеши я Съмър. — Аз също нямаше да му обърна внимание. Въпреки всичко това е прекрасно откритие. Колко вълнуващо! Може би дневникът от последната година на живота му наистина още съществува.

— Обаче го няма тук сред официалните документи. Как се казва сержантът?

— Норман Уингейт.

— Срещала съм това име, но не мога да се сетя къде — измърмори Джули.

В помещението пред кабинета се чу високо скърцане и след малко влезе Олдрич — буташе количка за сервиране с несмазано колело.

— Извинете за прекъсването, но реших, че може би ще се зарадвате на чаша чай. — И започна да им налива.

— Много мило, господин Кичънър — благодари Съмър и взе едната чаша.

— Олдрич, случайно да си спомняш войник на лорд Кичънър на име Норман Уингейт?

Олдрич си потърка челото, после вдигна поглед към тавана.

— Не беше ли един от телохранителите му?

— Точно така — сети се и Джули. — Уингейт и Стърн са били негова въоръжена охрана, одобрена от министър-председателя.

— Да — каза Олдрич. — Другият мъж… Стърн, е заминал с дядо Хърбърт на „Хампшир“. Но Уингейт е останал, защото е бил болен, поне така мисля. Спомням си, че години по-късно баща ми редовно го канеше на обяд. Човекът, изглежда, се чувстваше виновен, че е оцелял.

— В това писмо Уингейт пише, че последният дневник на маршала е у него. Знаеш ли дали го е дал на баща ти?

— Не, защото тогава щеше да е тук с останалите лични документи. Сигурен съм в това. Вероятно го е запазил за спомен от своя началник.

От другия край на къщата се чу слабо позвъняване.

— О, някой ме чака на рецепцията. Приятна почивка — пожела им той и излезе от кабинета, като тътреше крака.

Съмър прочете писмото отново, след това проучи адреса на подателя.

— Уингейт го е написал в Дувър — каза накрая. — Нали сме близо?

— Да, на по-малко от десет минути.

— Може би Уингейт има там роднини, които биха могли да знаят нещо.

— Предположението ти е малко рисковано, но си заслужава да опитаме.

С помощта на компютъра на домакина им и телефонния указател на графство Кент двете съставиха списък на Уингейтови, които живееха в района. След това на смени прозвъниха всяко име, като се надяваха да попаднат на наследници на Норман.

Обаче телефонното разследване не разкри никакви следи. След около час Съмър затвори телефона, задраска последното име в списъка и поклати глава.

— Над двайсет имена и никаква следа — въздъхна разочаровано.

— Най-близкото попадение е онзи мъж, който смята, че може би Норман е някакъв далечен негов чичо, но не знаеше нищо повече — отговори Джули и си погледна часовника. — Мисля, че е време да тръгваме. Ще довършим работата си с архива утре сутринта.

— Няма ли да останем тук?

— Запазих стаи в хотел в Кентърбъри близо до катедралата. Реших, че може би ще искаш да я разгледаш. — И прошепна: — Освен това храната тук не е много хубава.

Съмър се засмя, после стана и се протегна.

— Няма да кажа на Олдрич. Дали можем да спрем на едно място?

— Къде? — попита Джули с любопитство.

Съмър вдигна писмото от Уингейт и прочете адреса на подателя:

— Дорчестър Лейн номер 14, Дувър.

Мотоциклетистът си сложи черната каска с тъмен визьор, надникна иззад камионетката на градинаря към парадния вход на Брум Парк и загледа как Джули и Съмър се качват в колата и потеглят. Запали двигателя на черното „Кавасаки“ и бавно пое след тях, като се държеше на достатъчно разстояние, за да не буди подозрение. Когато видя Джули да завива към Дувър, пропусна няколко коли пред себе си и я последва чак тогава, като внимаваше да не изпусне от очи малката зелена кола.

27.

Модерният Дувър е оживен пристанищен град, известен с ферибота до Кале и прочутите си високи варовикови крайбрежни скали по източното крайбрежие. Джули влезе в старата част на града и спря, за да попита за адреса. Откриха Дорчестър Лейн на няколко преки от морето. Беше тиха уличка със стари тухлени къщи, строени през 1880-те години. Джули паркира под една висока бреза, поведе Съмър по пометените стъпала към номер четиринайсет и натисна звънеца. След малко им отвори несресана жена със спящо бебе на ръце.

— О, ужасно се извинявам, че ви безпокоя — прошепна Джули. — Надявам се, че не събудихме детето.

Жената усмихнато поклати глава.

— Този може да спи и на рок концерт.

Джули тихо представи себе си и Съмър.

— Търсим информация за човек, който преди много време е живял на този адрес. Норман Уингейт.

— Това е дядо ми — отговори жената и се оживи. — Аз съм Ерика-Норис.

Джули погледна Съмър и се усмихна невярващо.

— Заповядайте, влезте — покани ги Норис.

Въведе ги в скромна, но уютно обзаведена всекидневна и седна с бебето в един люлеещ се стол.

— Къщата ви е много приятна — отбеляза Джули.

— Благодаря. Дядо я купил точно преди Първата световна война. После тук дълги години живееше майка ми, но преди няколко месеца реши да отиде в старчески дом, за да ни е по-широко с бебето. А и там ще се грижат по-добре за нея. Кажете сега.

— Търсим едни стари документи от войната, които дядо ви може да е притежавал.

Норис се замисли за миг, после каза:

— Мама разкара всички вещи на дядо ми. С годините ги изхвърляше. Обаче в детската са останали някои стари книги и снимки, можете да ги погледнете.

Поведе ги по едно стълбище и влязоха в светлосиня стая с дървено кошче в единия ъгъл. Тя внимателно сложи бебето в него. То тихичко изплака, но не се събуди.

— Ето тук са вещите на дядо ми — каза жената и се приближи до висока дървена библиотека. Стари подвързани с плат книги изпълваха лавиците, а пред тях бяха подредени черно-бели снимки на униформени мъже. Джули взе една, на която се виждаше млад войник, застанал до фелдмаршал Кичънър.

— Това ли е дядо ви?

— Да, с лорд Кичънър. Знаете ли, че той е командвал цялата ни армия през Първата световна?

Джули се усмихна.

— Да. Всъщност тъкмо той е причината да дойдем тук.

— Дядо често разказваше как и той щял да умре с Кичънър на „Хампшир“, когато потънал при плаването си до Русия.

— Ерика, открихме писмо от дядо ви, че Кичънър му е изпратил своя личен дневник за съхранение — обясни Джули. — Него се надяваме да намерим.

— Ако дядо го е запазил, трябва да е тук. Може да прегледате всичко.

Джули беше чела ранните дневници на Кичънър — бяха подвързани с твърди корици подобно на книги. Докато оглеждаше лавиците, изведнъж видя подобна подвързия и замръзна.

— Съмър… можеш ли да стигнеш онази малка книга на горната лавица? — помоли тя с треперещ глас.

Съмър се изправи на пръсти, протегна се, свали книгата и й я подаде. Сърцето на историчката заблъска в гърдите й — на корицата нямаше автор и заглавие. Тя предпазливо отгърна корицата и видя на титулната страница изписано с четлив почерк: „Дневник на Х.Х.К. 1 януари 1916“.

— Това е — възкликна Съмър.

Джули отгърна първата страница и започна да чете първите записи, които описваха усилията на автора за увеличаване възнаграждението на новобранците. Бързо отвори по средата и намери вписването, датирано 1 юни 1916. След това затвори книгата, погледна Норис с надежда и каза тихо:

— Историците и биографите на Кичънър отдавна търсят този изгубен дневник.

— Ако означава толкова много за вас, може да го вземете — отговори Норис и махна с ръка към книгата, сякаш е без значение. — Тук няма кой да го чете — добави и кимна с усмивка към бебето.

— Ще го подаря на архива на Кичънър в Брум Парк. Може да го намерите там, ако промените намерението си.

— Сигурна съм, че дядо щеше да се зарадва да разбере, че още има хора, които се интересуват от Кичънър и Голямата война, както я наричаше той.

Джули благодари на младата майка за дневника, след това трите слязоха на пръсти по стълбите, сбогуваха се и двете приятелки излязоха от къщата.

— С твоето отклонение до Дувър извадихме неочакван късмет — подхвърли Джули с усмивка, докато се качваха в колата.

— От настойчивостта винаги има полза — отбеляза Съмър.

Развълнувани от откритието си, двете не забелязаха черния мотоциклет, който ги последва от Дорчестър Лейн и след това по пътя за Кентърбъри. Докато Джули караше, Съмър прелистваше дневника и четеше по-интересните записи на глас.

— Чуй това — каза тя.

— Доктор Уортингтън ли каза? — попита Джули, макар да беше чула много добре. — Той е известен кеймбриджки археолог, работил в края на миналото столетие. Провежда няколко прочули се разкопки в Палестина, ако не ме лъже паметта.

— Малко странна връзка — отбеляза Съмър, докато прелистваше страниците. — Кичънър е бил прав, че архиепископът ще се ядоса. След две седмици записва следното:

— Този Опис наистина изглежда тайнствен — отбеляза Джули. — А сега се появява и епископ Лауъри. Неясното му писмо до Дейвидсън от месец юни придобива нов смисъл.

— Кичънър не излага много подробности, но е очевидно, че притеснението му заради Църквата нараства — каза Съмър. — През април пише следното:

— Значи нашите приятели Уингейт и Стърнс най-накрая излизат на сцената — подхвърли Джули.

С наближаването на Кентърбъри Съмър започна да прелиства страниците по-бързо.

— Записите от април и май са пълни основно с изготвянето на военните планове и разкази за някакъв уикенд, прекаран със семейството в Брум Парк. Обаче я чуй това:

А ето какво пише ден по-късно:

Съмър обърна следващата страница.

— Годината говори ли ти нещо?

Джули си припомни по-раншните дневници на Кичънър.

— Станало е много преди прочутото му геройство в Хартум. Мисля, че през 1877 е бил пратен в Близкия изток. Поема командването на армейска група, която извършва земемерското заснемане на Северна Палестина като част от работата на Фонда за изследване на Палестина, създаден от кралица Виктория.

— Работил е като земемер?

— Да, и поема командването на групата, когато командирът му се разболява. Свършва много добра работа, макар няколко пъти да е бил заплашван от местните арабски племена. Голяма част от тази земемерска снимка на Палестина се използва чак до 60-те години на миналия век. Що се отнася до Кичънър, през онази година е пътувал из целия Близък изток, така че не може да се каже къде точно е купил ръкописа. За съжаление започва да води дневник чак след няколко години.

— Щом е писан на папирус, документът трябва да е много стар — отбеляза Съмър. Беше стигнала почти до края на дневника и се спря на един запис от късния май.

— Джули, ето го! — ахна американката.

— Значи не го е взел със себе си, когато е заминал за Русия — отбеляза Джули. Гласът й трепереше от вълнение.

— Очевидно не. Чуй това. На първи юни пише следното:

— Чела съм и други сведения, че се е тревожил заради пътуването и дори сякаш се е страхувал от него — каза Джули. — Сигурно е имал предчувствие.

— Вероятно си права, защото иначе нямаше да остави дневника си на сушата. Обаче по-важният въпрос е коя е била Сали?

— Жена, на която е имал доверие, но не си спомням при проучванията ми за него да съм попадала на Сали.

— Съпруга на приятел офицер? — опита се да помогне Съмър.

— Едва ли. Не си спомням никаква Сали.

— А Емили говори ли ти нещо?

Джули замълча, защото тъкмо навлизаха в едно кръгово движение, след което поеха към центъра на Кентърбъри.

— Всъщност има две Емили. Бабата на Кичънър от майчина страна се е казвала Емили, но тя е починала много преди 1916 година. Най-големият му брат е имал внучка Емили. Когато стигнем в хотела, ще се наложи да прегледам генеалогичните записки, за да видим кога е родена. Баща й, племенникът На Кичънър, бил кръстен Хал и бил чест гост в Брум Парк.

— Тоест малката Емили трябва да е братовчедка на Олдрич?

— Да, точно така. Може би утре сутринта ще можем да поговорим с Олдрич за нея.

Бяха стигнали до центъра и Джули намали край прочутата древна кентърбърийска катедрала и след малко влезе в паркинга на хотел „Чосър“ — една от по-скромните стари гостилници в града. След като се настаниха в съседни стаи, вечеряха в хотелския ресторант. Съмър излапа огромна порция риба с пържени картофи — досега не беше осъзнала колко е огладняла от целодневната работа. Джули също не можеше да се оплаче от липса на апетит и омете цяла чиния спагети с доматен сос.

— Ако искаш да се поразходим, за да се слегне храната, може да идем до катедралата — предложи Джули.

— Оценявам високо предложението за обиколка с екскурзовод като теб, но предпочитам още малко да поанализираме дневника на Кичънър.

— Надявах се да го кажеш. И аз нямам търпение да го прегледаме по-подробно.

— Какво ще кажеш да си поръчаме чай и да седнем във фоайето на спокойствие?

— Идеално — каза Джули. — Ще се кача да взема дневника. Чакай ме в бара.

Качи се по стълбите, отвори вратата и замръзна. Работните й бележки бяха разхвърляни по пода. Вратата зад нея внезапно се затвори с трясък и лампата угасна. Тя изпищя. Една сянка се хвърли към нея и ръка в ръкавица затисна устата й, преди да успее да извика още веднъж. Друга ръка я обгърна през кръста и нападателят й я притисна към дебелите си подплатени дрехи. Дълбок глас изръмжа в ухото й:

— Млъкни, иначе няма да доживееш утрото!

28.

Съмър почака в бара двайсетина минути, преди да се обади в стаята на Джули. След като никой не вдигна, изчака още пет минути, а после се качи по стълбите и почука на вратата. Тревогата й нарасна, когато видя табелката „Не безпокойте!“ на дръжката. В дъното на коридора една камериерка буташе количка със спално бельо — оправяше освободените стаи — и Съмър успя да я убеди да провери стаята на Джули. Щом отключи и отвори, камериерката ахна от уплаха.

Джули седеше на пода, ръцете й бяха извити зад гърба и вързани с чаршаф за рамката на леглото. Глезените й бяха вързани с друг чаршаф, а на главата й бе нахлузена калъфка на възглавница. Беше ги чула да влизат и отчаяно замърда ръце и крака и затръска глава, за да я освободят.

Широко отворените очи на Джули погледнаха Съмър с благодарност, когато американката издърпа калъфката от главата й и развърза найлоновия чорап, който придържаше кърпата, с която й бяха запушили устата.

— Ранена ли си? — попита Съмър, докато развързваше ръцете и краката на приятелката си.

— Не… добре съм — заекна тя, докато се мъчеше да се пребори със сълзите и от страх, и от облекчение. — Но се уплаших ужасно.

След миг обаче се съвзе и заразказва със спокоен глас:

— Всъщност беше много внимателен. Сигурна съм, че не искаше да ме нарани.

— Мъж? Само един?

Джули кимна.

— Видя ли как изглеждаше?

— Не, не успях. Сигурно е бил в банята, а аз бях точно до нея. Той загаси лампата и ми нахлузи калъфката на главата. Нямам представа как изглежда. Дрехите му обаче бяха дебело подплатени.

Появи се управителят на хотела, следван от двама полицаи. Претърсиха внимателно помещението, след това взеха подробни показания от Джули, Съмър и камериерката. Джули си беше оставила портмонето в стаята, но крадецът не го беше взел. Джули погледна Съмър ужасено, когато се установи, че единственото откраднато нещо е дневникът на Кичънър.

— Типичен опит за хотелска кражба — каза единият полицай на управителя. — Очевидно го е изненадала и той е решил да я върже, преди да побегне. Няма нужда да ви обяснявам, че има много малка вероятност да го хванем.

— Разбирам — отговори управителят. — За съжаление се е случвало и друг път. Благодаря ви, сержант.

Полицаите си тръгнаха, а управителят разточително започна да се извинява и обеща през нощта да увеличи безопасността на етажа и в целия хотел. След като си тръгна и той, Съмър предложи на Джули да спи в нейната стая.

— Благодаря. Така ще съм по-спокойна. Само да си взема четката за зъби.

Влезе в банята и изпищя.

— Какво стана? — възкликна Съмър и влезе при нея.

Джули стоеше и сочеше малкото огледало над мивката. Крадецът беше оставил предупреждение, написано с розовото й червило върху огледалото. Беше ясно и недвусмислено.

29.

Джули се събуди след неспокоен сън на пресекулки. Страхът и безпокойството постепенно се бяха превърнали във възмущение от насилието срещу нея и тя пламтеше от гняв.

— Кой би могъл да знае, че сме намерили дневника? — попита тя, докато крачеше неспокойно из стаята. Та ние самите току-що го открихме.

Съмър беше в банята и си оправяше косата.

— Много е възможно изобщо да не е знаел за дневника — отговори тя. — Може би просто се е опитвал да разбере какво знаеш и е извадил късмет.

— Да, възможно е. Но защо е това предупреждение? Какво толкова има в смъртта на Кичънър преди почти цял век, та това още да кара някого да се страхува?

Съмър си пръсна малко парфюм и излезе от банята.

— Мога да кажа само едно със сигурност. Това е някой, който знае повече от нас или за Описа, или за потъването на „Хампшир“.

— Или и за двете — подметна Джули и подуши парфюма на Съмър. — Ммм, хубав аромат.

— Благодаря. Подарък от един приятел в Британска Колумбия.

— Одеколонът! — възкликна Джули. — Съвсем забравих. Нападателят, който ме завърза снощи, миришеше на мъжки одеколон. Сигурна съм, че миришеше по същия начин като онзи тип, с когото говорихме в библиотеката на Ламбет.

— Имаш предвид господин Бейкър? Нима мислиш, че е бил той?

— Не съм сигурна, но може да е бил и той. Не помниш ли? Та той ни попита за дневника. Тогава реших, че това е малко странно.

— Права си. Като се върнем в Лондон, ще проверим в библиотеката — каза Съмър. — Мисля, че има голяма вероятност библиотекарката да го познава.

Джули почувства известно облекчение, но това само разпали любопитството й.

— Предлагам междувременно да идем в Брум Парк и да попитаме Олдрич какво знае за своята братовчедка Емили.

Закусиха набързо, после се качиха в колата и потеглиха за Брум Парк. На четири километра след Кентърбъри колата мина през една дупка и Джули каза:

— Нещо не е наред.

Колата изведнъж се наклони на една страна и отвън долетя пронизителното скърцане на стържещ метал. Стресната, Съмър погледна през прозореца и видя дясното предно колело весело да подскача далече напред. Колата поднесе и мина в насрещното платно. Джули завъртя волана докрай, но автомобилът не реагира, а сред снопове искри продължи да се върти обратно на часовниковата стрелка. Останалите три колелета свиреха и димяха. Накрая автомобилът се хлъзна заднишком по банкета, продължи по поляната и се блъсна в една дебела бреза. Джули изгаси двигателя и се обърна към Съмър.

— Добре ли си? — попита задъхана от вълнение.

— Да — отговори приятелката й и си пое дълбоко дъх. — Доста се повъртяхме, но все пак извадихме голям късмет.

Пребледнялата Джули все още здраво стискаше волана.

— Той го е направил — каза тя тихо.

— Е, ако е бил той, ще трябва да се справя много по-добре, ако иска да ни извади от играта — отговори Съмър предизвикателно, най-вече за да ободри Джули. — Дай да проверим дали можем да продължим.

Щом отвори вратата, един черен мотоциклет изскочи иззад завоя. Мотористът леко намали, изгледа ги втренчено, после даде газ и се стрелна с рев напред.

— Това били значи английските джентълмени — изсумтя Съмър и се изплю след отдалечаващия се мотор.

Тръгна по банкета към изхвръкналото колело, изправи го и го затъркаля към автомобила. Джули също беше слязла, седеше на един камък и трепереше. Съмър отвори багажника, извади крика и го нагласи. С общи усилия успяха да наместят колелото и го закрепиха с три болта, свалени от другите колелета.

— Съмър, страхотна си — каза Джули, докато приятелката й прибираше крика в багажника. Беше се успокоила и вече не трепереше. — Мислех, че ще се наложи да звъним на „Пътна помощ“.

— Баща ми ме научи от малка да се оправям с коли — отговори Съмър с горда усмивка. — При това стари. Казва, че всяко момиче трябва да може да си смени гумата.

Джули огледа щетите по предния калник и задната броня, после подаде ключовете на Съмър и я помоли с неловка усмивка:

— Хайде ти да караш. Нервите ми са на ръба.

— Няма проблем — каза Съмър. — Стига да не те дразни, че ще карам по-бавно през дупките.

Взе ключовете, седна зад волана и бавно потегли. През остатъка от пътя автомобилът се движеше нормално и скоро се озоваха на паркинга в Брум Парк.

Олдрич подреждаше кроасани и чаши за чай. Джули не спомена нищо за преживелиците им, а почна направо:

— Олдрич, какво знаеш за Емили Кичънър?

Очите на Олдрич светнаха.

— О, много мила жена! Снощи разказвах на един от гостите за нея. Вечер обичаше да се разхожда из градините и да слуша славеите. Трудно ми е да повярвам, че я няма вече десет години.

— Тя тук ли живееше? — попита Съмър.

— О, да. Татко я прибра, когато мъжът й загина при влакова катастрофа някъде около седемдесета година. Живееше на последния етаж в помещенията, които сега наричаме Уиндзорски апартамент.

— Случайно да си спомняш дали е имала приятелка или близка на име Сали? — попита Джули.

— Не, не си спомням никаква Сали — отговори той и поклати глава.

— Споменавала ли е някога, че лорд Кичънър й е дал документи за съхранение? — задълба Съмър.

— Никога не е споменавала такова нещо пред мен. Разбира се, когато графът е починал, тя е била още дете. Ако искате, можете да хвърлите поглед на нещата й. Долу в мазето има няколко кашона с нейни вещи.

Съмър стрелна обнадежден поглед към приятелката си.

— Ако не е много нахално — подметна Джули.

— В никакъв случай. Ще ви заведа още сега.

Заведе ги в стаите си и до заключена врата към ъгловото стълбище. Слязоха в слабо осветеното мазе, което се простираше под част от огромната къща. Стари дървени сандъци и мебели бяха струпани на купчини покрай стените на коридора.

— Повечето от тези мебели са принадлежали на графа — обясни Олдрич, докато крачеше пред тях. — Наистина скоро трябва да организирам друга разпродажба.

Спряха пред дебела врата.

— Това е било килер — обясни Олдрич, докато посягаше да дръпне резето, но изведнъж установи, че то вече е издърпано. — Сложили са такава тежка врата, за да не влизат плъхове.

Щракна ключа за килера, хвана дръжката и дръпна тежката врата. Пред очите им се разкри дълго три-четири метра помещение. От двете страни имаше рафтове, а в дъното — голям шкаф. Всичко бе претъпкано с кашони, най-вероятно документи, свързани с имението.

— Нещата на Емили трябва да са ето тук. — Олдрич посочи една лавица, на която имаше три кашона с изписано с големи букви „Е. Дж. Кичънър“.

— Емили Джейн Кичънър — обясни Олдрич. — Ще ви е по-лесно да ги прегледате тук. Ще можете ли да се оправите по обратния път?

— Да, Олдрич, благодарим ти много — отговори Джули.

— Надявам се, че ще можете да останете за вечеря. Ще правим рибено барбекю в градината. — След поканата възрастният управител се обърна и си тръгна.

— Много мил човек — отбеляза Съмър.

— Старомоден джентълмен — съгласи се Джули, докато смъкваше два от трите кашона. — Хайде, да почваме. Един за теб и един за мен.

Съмър отвори кашона си — не беше запечатан. Съдържанието беше в пълен безпорядък, сякаш някой беше нахвърлял нещата вътре набързо. Най-отгоре имаше бебешко одеялце. Тя го извади и го остави върху празната лавица. До него сложи няколко детски дрешки, голяма кукла и няколко порцеланови статуетки. На дъното имаше украшения за маскарад и детска книжка.

— Кашон номер едно е пълен с детски спомени — каза тя, докато грижливо връщаше нещата на мястото им. — За съжаление няма нищо важно.

— И на мен не ми провървя повече — отговори Джули, докато оставяше на лавицата украсени с пайети обувки. — Тук има главно обувки, пуловери и няколко рокли. — От дъното измъкна поднос от сервиз за хранене. — И малко потъмнели сребърни съдове.

Върнаха двата кашона на местата им и се заеха с третия.

— Този изглежда по-обещаващ — подхвърли Джули, когато измъкна десетина вързани с лента писма.

Докато Джули преглеждаше писмата, Съмър се зае да провери останалите неща в кашона. По-голямата част от вещите бяха наградни книги на Емили, заедно с няколко нейни и на съпруга й снимки в рамки. На дъното на кашона намери голям плик, пълен със стари снимки.

— И тук не извадихме късмет — въздъхна Джули, която беше свършила с писмата. — Никъде не се споменава нашата тайнствена Сали.

— Да, вярно, че беше малко изсмукано от пръстите предположение — отбеляза Съмър, докато вадеше снимките от плика и ги подреждаше, за да може да ги види и Джули. Бяха правени преди почти цял век и отдавна бяха потъмнели. Джули вдигна една, на която се виждаше млада жена в костюм за езда, стиснала юздите на кон.

— Била е красива — отбеляза Съмър, докато оглеждаше нежното й лице и пронизващите й очи — напомняха на очите на прочутия фелдмаршал.

— Ето една с Кичънър — каза Съмър и посочи една по-ранна фотография в градинска обстановка. Кичънър, с униформа, стоеше до млада двойка с малко момиченце между двамата. Момиченцето беше прегърнало голяма кукла. Съмър веднага позна детето — беше мъничката версия на Емили от снимката с коня.

— Тук е някъде четиригодишна — отбеляза американката и обърна снимката, за да види дали отзад не е написана дата. И едва не се задави, когато прочете написаното.

„Април 1916. Чичо Хенри и Емили със Сали в Брум Парк“.

Тикна снимката пред очите на Джули. Тя прочете надписа, след това обърна снимката и загледа намръщено четиримата на нея.

— Това е Емили с нейните родители. Мисля, че майка й се е казвала Маргарет.

Съмър я погледна и се ухили.

— А аз мисля, че куклата се е казвала Сали. Докато Джули загрее, Съмър вече ровеше в първия кашон с вещите на Емили Кичънър. Измъкна голямата руса кукла с порцеланово лице, широка рокля и пепитена престилка. Вдигна я във въздуха и започна да я сравнява с куклата на снимката. Беше същата.

— Той пише, че Описът се пази от Сали — измърмори Джули. — А Сали е куклата. Искаш да кажеш, че…

Съмър внимателно свали пепитената престилка и роклята от американ. На гърба на куклата имаше шев, който задържаше пълнежа. Беше доста груб и въобще не приличаше на останалите, направени от умела ръка.

— Не прилича да е направен от професионалист.

Джули бръкна във втория кашон и измъкна потъмнял сребърен нож.

— Искаш ли ти да направиш операцията? — попита нервно, докато подаваше ножа на Съмър.

Тя сложи куклата по корем и започна внимателно да разпаря шева. Тъпият нож трудно се справяше със здравия дебел конец, но най-накрая успя да среже първите няколко бода. Съмър остави ножа и се опита с ръце да разшири отвора на гърба на куклата. Вътре бяха натъпкани валма памук.

— Извинявай, Сали — каза тя, докато ги вадеше, сякаш куклата беше живо същество. Джули надничаше неспокойно над рамото й, но увеси нос, като видя, че в торса на играчката няма нищо друго, освен памук. Затвори очи и поклати глава, когато Съмър измъкна поредното валмо.

— Беше доста налудничава идея всъщност — измърмори Джули.

Обаче Съмър още не беше свършила. Надникна в отвора, после зашари вътре с пръсти.

— Чакай малко, мисля, че тук май има нещо.

Джули се ококори, докато гледаше как показалецът и средният пръст на Съмър потъват в единия крак на куклата и май напипват нещо. Съмър започна с внимателни движения насам-натам да го измъква. Оказа се няколкосантиметрова тръбичка, увита в ленена кърпа. Американката я сложи внимателно на лавицата и предпазливо я отвори. Вътре имаше навит пергамент. Съмър наклони тръбичката, внимателно извади пергамента, после много предпазливо започна да го разгъва. И двете бяха затаили дъх.

Оказа се, че пергаментът служи като калъф на по-малък свитък — един-едничък лист папирус с цвят на палма. В средата му се виждаше колонка знаци.

— Написано е на някакъв древен език — каза Съмър.

Джули се загледа в буквите.

— Приличат на гръцки, но никога не съм виждала нещо подобно.

— Най-вероятно става дума за коптски гръцки — избоботи мъжки глас зад гърбовете им.

Двете подскочиха, обърнаха глави към вратата и видяха на прага Ридли Банистър. Беше с дебело подплатено мотористко яке и кожени панталони, пред почитани от рокерите. Обаче вниманието им не беше привлечено от странните му одеяния, а от късоцевния револвер в ръката му, насочен право в тях.

30.

— Ти ме нападна в хотелската стая — възкликна Джули.

— Нападение е малко пресилено описание — отговори небрежно Банистър. — Предпочитам да мисля, че просто разменихме информация за резултатите от проучването.

— Всъщност имаш предвид кражба — намеси се Съмър.

Банистър я погледна обидено.

— Нищо подобно. Просто заем. Ще откриете, че дневникът на Кичънър е намерил нов дом в архива при останалите документи на лорда на горния етаж.

— О, значи си разкаял се грешник — подхвърли Съмър саркастично.

Банистър се направи, че не я чува.

— Трябва да призная, че съм силно впечатлен от способностите ви — каза той, докато оглеждаше Джули. — Откриването на подвързания като книга дневник беше прекрасно постижение, макар че записите на графа не са кой знае колко впечатляващи. Обаче след това откривате Сали — а това си е наистина върховен успех.

— Да, защото не сме толкова небрежни като теб — ухапа го Съмър.

— Признавам, че времето ми да претърся собствеността на Емили Кичънър беше ограничено. Както и да е, свършихте добра работа. Преди десет години аз също търсих, но без особен успех. — Вдигна револвера и го размаха. — Момичета, ще бъдете ли така добри да отидете в дъното на помещението? Аз трябва да тръгвам и ще взема Описа.

— На заем? — попита Джули.

— Този път за съжаление не — отговори Банистър с вълча усмивка.

Джули погледна листа, после бавно отстъпи назад.

— Поне ни кажи защо е толкова важен този Опис.

— Докато не бъде потвърдено, че не е фалшификат, никой не може да каже — отговори Банистър и бавно пристъпи напред, за да вземе по-големия пергамент със скрития в него по-малък свитък. — Това е просто един стар документ, за който някои смятат, че би могъл да разтърси основите на теологията. — Взе свитъка с лявата си ръка и внимателно го пъхна във вътрешния си джоб.

— Заради това ли са убили Кичънър? — попита Джули.

— Предполагам. Но това трябва да изясните с Англиканската църква. Беше ми приятно да си поговорим, мили дами — подхвърли той и започна да отстъпва назад, — но трябва да бързам, защото път ме чака.

Излезе от бившия килер и започна да затваря вратата.

— Моля те, не ни оставяй тук вътре — примоли се Джули.

— Не се притеснявайте — успокои ги Банистър. — След ден-два ще звънна на Олдрич да му кажа, че в мазето са затворени две красиви момичета. Довиждане.

Вратата се блъсна с трясък, последван от скърцане, когато резето се върна на мястото си. След това Банистър загаси лампата и помещението потъна в мрак.

Банистър тихичко се изкачи до частното жилище на Олдрич, за да върне празния револвер „Уебли“ на мястото му сред сбирката лични предмети на Кичънър, откъдето го беше взел преди десет минути. Изчака, докато фоайето се изпразни, измъкна се незабелязан от господарската къща и се метна на взетия под наем мотоциклет.

Три часа по-късно се обади на началника на охраната в двореца „Ламбет“ от телефонна будка на летище „Хийтроу“.

— Джъдкинс, Банистър се обажда.

— Банистър — повтори телохранителят с отрова в гласа. — Очаквах да се обадиш, за да докладваш. Намери ли тази Гудиър?

— Да, тя и американката бяха в Брум Парк, за да ровят из документите на Кичънър, и всъщност са още там.

— Ще ни създават ли неприятности?

— Ами, смятам, че бяха станали подозрителни и бързо попаднаха на вярната следа.

— Имат ли нещо, с което биха могли да ни навредят?

— О, не — успокои го Банистър и се поглади по гърдите, точно над вътрешния джоб на якето. — Не разполагат с нищо. Няма защо да се тревожиш.

31.

В килера беше тъмно като в пещера. Съмър се подпря с една ръка на лавицата, за да не изгуби равновесие, докато чакаше очите й да привикнат с мрака. Обаче без източник на светлина не можеше да види нищо. Спомни си за мобилния телефон, измъкна го от джоба си и дисплеят светна с приглушена синя светлина.

— За съжаление тук долу вероятно няма обхват, но поне ще имаме нощна лампа.

Като използваше мобилния телефон вместо фенерче, тя отиде до вратата и я блъсна с рамо, а после я ритна няколко пъти с всичка сила. Дебелата врата дори не помръдна и Съмър осъзна, че дори сумист не би могъл да я пребори и да счупи резето. Обърна се и от мрака изплува уплашеното лице на приятелката й.

— Това изобщо не ми харесва — каза тя с треперещ глас — Иска ми се да се разкрещя.

— Джули, това е добра идея. Защо да не покрещим?

Отметна глава и изпищя. Джули веднага се присъедини към нея и започна да вика за помощ. Заглушавани от дебелата врата, виковете едва стигаха до горния етаж. Малкото гости, които чуха тези идващи сякаш изпод земята писъци, решиха, че сигурно някой си е пуснал твърде силно айпода. Олдрич, който вече беше доста възрастен, изобщо не ги чу.

Двете приятелки направиха кратка почивка, после закрещяха отново. След като мина още време без реакция, се примириха с факта, че никой няма да ги чуе. Въпреки неуспеха крещенето беше послужило за отдушник и двете поне се освободиха от безпокойството от наложеното им затворничество. Джули сякаш се съвзе и дори започна да мисли за бъдещето.

— Смятам, че може да си създадем удобства, след като така или иначе ще прекараме известно време тук — каза тя и свали един голям кашон на земята, за да го използва като стол. — Мислиш ли, че наистина ще се обади на Олдрич? — попита печално.

— Предполагам — отвърна Съмър. — Не действаше като професионален убиец, нито ми се стори луд. — Обаче дълбоко в себе си не беше толкова сигурна. — Аз лично не бих чакала Олдрич. Но може би в тези кашони има нещо, което би ни помогнало да се измъкнем.

На сумрачната синя светлина от мобилния телефон тя започна да отваря другите кашони, но скоро установи, че вътре няма нищо друго, освен дрехи, документи и разни лични вещи, прибрани в бившия килер. Въздъхна и също смъкна един кашон на земята, за да седне до Джули.

— Май единственото, с което разполагаме, за да избягаме, са разни дрешоляци.

— Е, поне има какво да облечем, ако ни стане студено — отбеляза Джули. — А ако имахме и нещо за ядене…

— Е, не можем дори да се надяваме на такъв късмет — отговори Съмър, после замълча и се замисли. — Олдрич каза, че това помещение е било килер, нали?

— Да — отговори Джули. — И слава богу, че са се погрижили плъховете да не могат да проникват тук.

— Джули, имаш ли представа къде в къщата е разположена главната кухня?

— Никога не съм стъпвала там, но мисля, че е до главната трапезария, което ще рече в западната част на сградата.

Съмър си представи разположението на господарската къща.

— Ние сме в западната част, нали?

— Да.

— Така че кухнята се намира някъде над нас?

— Да, точно така. Какво имаш предвид?

Съмър стана и започна да обикаля килера, осветяваше стените зад кашоните с мобилния телефон. Бавно стигна до задната част на килера и заоглежда четирите дървени врати на големия шкаф. После подаде телефона на Джули и попита:

— Ако ти беше главната готвачка на Кичънър и ти трябваше чувал брашно, щеше ли да го мъкнеш през цялата къща? — Свърши с отместването на кашоните и се опита да отвори дървените врати. Те обаче не помръднаха.

— Плъзгат се нагоре — обади се Джули и светна с телефона към пода. — Опитай отдолу.

Съмър се наведе и без никакво усилие вдигна едната врата. Зад нея се показа тъмна дупка.

— Светни — каза Съмър.

Джули протегна ръка в празното и освети голяма платформа. Горе се виждаше колело на скрипец и преметнато през него въже. Джули обърна телефона натам и освети тъмна шахта.

— Това е вътрешен асансьор. Как се сети, че има такова нещо?

Съмър вдигна рамене.

— Накарай мързеливия на работа, да те научи на ум. — Огледа подвижния шкаф-асансьор и добави: — Малко е тесен, но предполагам, ще свърши работа. Съжалявам, но трябва да си взема телефона.

— Не можеш да се изкачиш в това нещо — възрази Джули. — Ще си счупиш врата.

— Не се тревожи. Мисля, че мога да се справя.

Взе телефона, внимателно пъхна дългите си крака в тесния отвор, след това с извиване вмъкна останалата част на тялото си и седна с кръстосани крака на пода. Две разръфани въжета висяха пред шкафа — сигурно някога ги бяха използвали, за да го вдигат и свалят. Тя обаче не смееше да им се довери. Огледа се и видя края на велосипедна верига, преметната през скрипеца.

— Пожелай ми късмет — каза на Джули. — Да се надяваме, че ще се видим на главния вход след по-малко от пет минути.

— Внимавай!

Съмър хвана веригата с две ръце, дръпна я надолу и се закатери. Джули грабна един от кашоните с дрехи и ги изсипа в шахтата, за всеки случай, ако Съмър се изпусне и падне. Обаче младата атлетична океанографка не падна. Покатери се цели три метра, преди мускулите й да започнат да се уморяват. Сети се, че може да опира краката си в едната страна на шахтата, докато притиска гръб в другата. Така успя да се изкатери още малко, след което спря, за да си поеме дъх.

Горната врата вече бе само на метър от главата й и тя се напъна, за да стигне до нея. Успя, бутна я с крак, но тя не помръдна.

Ръцете й вече омаляваха, а с крака явно нямаше да успее да повдигне вратата, която само помръдваше слабо. Съмър усети как хватката й върху веригата отслабва и разбра, че всеки момент ще я изпусне. Затова се оттласна колкото можеше назад и след това се люшна напред и стовари крака върху дървената врата. Тя с трясък поддаде и в тъмната шахта нахлу светлина. Съмър пусна веригата и се хлъзна по гладкия под, тласкана от инерцията.

След миг осъзна, че не е на пода, а върху широк нисък шкаф от тиково дърво в малък ярко осветен салон. С изненада видя десетина възрастни двойки да пият чай. Всички я зяпаха в мълчание, сякаш беше привидение.

Тя бавно се плъзна от шкафа на пода и видя източника на големия трясък: вратата на асансьора, която беше отворила с шут, бе съборила табла с официален сервиз за чай плюс нужните лъжички, кани и купички.

Усмихна се извинително и се изправи, като бършеше изцапаните си с машинно масло ръце.

— Много мразя да закъснявам за чая — каза на вторачените в нея гости и изхвърча от салона.

Отвън се сблъска с Олдрич, който идваше да провери каква е тази врява, но тя го накара да смени посоката, за да помогнат на Джули. Спуснаха се бързо по стълбите и отвориха килера. Джули се усмихна с облекчение, когато видя Съмър.

— Чух страшен трясък. Всичко наред ли е?

— Да — отвърна Съмър. — Но дължа на Олдрич нов сервиз за чай.

— Глупости — изръмжа възрастният мъж. — А сега ми разкажи по-подробно кой ви затвори тук долу.

Джули описа Банистър с рокерския екип.

— А, прилича ми на онзи тип, Бейкър — каза Олдрич. — Тръгна си тази сутрин.

— Какво знаеш за него?

— Почти нищо. Каза, че бил писател, живеел в Лондон и бил дошъл тук на голф ваканция. Обаче си спомням смътно, че е идвал тук и друг път. Преди четири-пет години. Помня, че му позволих да работи в архива. Той знае много неща за графа. Всъщност това е човекът, който също попита за Емили.

Джули и Съмър се спогледаха многозначително, после американката отново влезе в бившия килер.

— Искате ли да се обадя в полицията? — попита Олдрич.

Джули се замисли.

— Не, не е нужно. Той получи онова, което търсеше, така че не мисля, че ще ни безпокои отново. Освен това съм сигурна, че ти е дал измислено име и адрес в Лондон.

— О, ще види той, ако отново дойде тук. Ще му се случи нещо повече, отколкото да чуе откровеното ми мнение — закани се Олдрич. — Горките момичета. Моля, елате да пийнете по чаша чай.

— Благодаря, приятелю. Ще дойдем след малко.

След като Олдрич си тръгна, тътрейки крака, Джули се отпусна на един диван от времето на кралица Ана, който стоеше в коридора заедно с други покрити със стари чаршафи мебели, и задиша тежко.

След секунда Съмър се показа от килера и погледна бледото й лице.

— Добре ли си?

— Вече да. Не исках да призная, но съм малко клаустрофобична. Не ми се иска да изпитам това усещане отново.

Съмър се обърна и затвори тежката врата.

— Успокой се. Няма нужда да влизаме отново там. Къде е Олдрич?

— Качи се да направи чай.

— Да се надяваме, че ще намери здрави чаши.

Джули поклати глава с изкривено в разочарована гримаса лице.

— Направо да не повярваш. Държахме следата защо е умрял Кичънър в ръцете си, а онзи тип ни я измъкна, преди да успеем да разберем какво означава всичко това.

— Не се измъчвай толкова. Не всичко е загубено — утеши я Съмър.

— Но ние разполагаме с толкова малко, за да продължим. Вероятно никога няма да разберем истинското значение на Описа.

— Ще ти отговоря в стила на Олдрич: това са глупости. Ние все още разполагаме със Сали. — И вдигна куклата.

— И каква ни е ползата?

— Ами нашият приятел може и да открадна съдържанието на левия й крак, но ние все още разполагаме с десния.

И се зае с блеснали очи да вади нещо от куклата. Измъкна го, сложи го на дивана и внимателно го разви.

Не беше папирус. Беше обикновено писмо, написано на машина. Най-горе пишеше: „Кеймбриджки университет, Археологически факултет“.

32.

Застанал на мостика на „Егейски изследовател“, Гън гледаше с бинокъл към празната гумена лодка, вързана за въжето, което се спускаше до корабните останки на дъното. На всеки десетина секунди виждаше мехурчета да изскачат на повърхността недалеч от него. Завъртя бинокъла към голямата синя яхта, хвърлила котва наблизо, и регулира фокуса. С любопитство отбеляза, че носът й сочи към него, което я разполагаше перпендикулярно на течението. Успя да зърне и част от задната палуба, където няколко мъже правеха нещо, но след миг надстройките на скъпия плавателен съд я скриха от очите му.

— Нашата приятелка става все по-любопитна — отбеляза той.

— „Султана“ ли имаш предвид? — попита Пит, който малко по-рано беше успял да разчете името на яхтата.

— Да. Приближила се е още малко до останките.

Пит вдигна глава от масата за карти и изсумтя:

— Май много усърдно си търси белята.

— Не мога да разбера какво правят — каза Гън и свали бинокъла. — Пуснали са страничните си задвижващи дюзи, за да стоят срещу течението.

— Защо не се обадиш по радиото и не попиташ?

— Снощи капитанът на няколко пъти се опита да се свърже, но те дори не благоволиха да отговорят.

Гън седна срещу Пит. На масата, където обикновено имаше разпръснати морски карти, сега лежаха две малки керамични кутии, извадени от потъналия кораб. Пит ги сравняваше с археологическата оценка на търговски кораб, проучен от известния подводен археолог Джордж Бас.

— Успя ли да ги датираш? — попита Гън и взе една от кутийките, за да я огледа.

— Много приличат на керамиката, намерена в кораб, потънал през четвърти век близо до Яси Ада — отговори Пит и му показа снимките от доклада.

— Значи короната на Ал не е фалшификат?

— Изглежда, е истинска. Попаднахме на останки от отомански кораб, който по някаква причина е превозвал римски предмети.

— Откъдето и да го погледнеш, откритието си го бива — отбеляза Гън. — Как мислиш, откъде ли произхождат тези неща?

— Доктор Зибиг проучва житните зърна, запазили се в една делва. Това може да ни подскаже откъде е идвал корабът. Ако ни беше позволил да разкопаем и останалата част от твоя монолит, може би вече щяхме да знаем отговора.

— О, не! — възрази Гън. — Аз си го намерих, а и Род каза, че можем да го извадим при следващото гмуркане. Дръж Ал настрана от монолита. Това ме подсеща — той си погледна часовника, — че Айвърсън и Танг трябва всеки момент да се върнат.

— Тогава да вървя да събудя Ал — каза Пит и стана. — Ние сме предвидени за следващото гмуркане.

— Мисля, че го видях да дреме до новата си играчка.

— Да, много искаше да направи тестово спускане на „Куршум“.

Докато Пит слизаше от мостика, Гън изпрати подире му едно последно предупреждение:

— И стойте настрана от моя монолит! — И размаха заканително пръст.

Пит взе водолазната торба от каютата си и отиде на задната палуба. Ал дремеше в сянката на един бял потопяем апарат с обтекаеми форми, положил глава върху навит на руло неопрен. Отвори очи веднага щом чу приближаващите се стъпки и погледна Пит мързеливо.

— Време ли е вече за поредното спускане при моята изгнила кралска яхта?

— Да, кралю. Задачата ни е да проучим квадрат С2, който, изглежда, представлява купчина баласт.

— Баласт ли? Как да увелича сбирката си съкровища, като трябва да се ровя из камънаци?

Изправи се и започна да облича неопрена. Пит извади своя от торбата и се зае със същото. След минута се появи Гън, изглеждаше разтревожен.

— Дърк, водолазите трябваше да излязат още преди десет минути, а още не са се показали.

— Може би са спрели мъдро за декомпресия — предположи Джордино.

Пит погледна към празния „Зодиак“. Айвърсън и Танг бяха специалисти по екология и опитни водолази.

— Ще вземем другата лодка и ще проверим какво става — реши Пит. — Руди, ела да ни помогнеш.

Спуснаха на вода малката надуваема лодка, която едва щеше да ги побере. Пит бързо си преметна кислородните бутилки, сложи си плавниците и после маската, докато Джордино палеше извънбордовия двигател. Щом заработи, подкара бързо към подскачащия на вълните „Зодиак“. От двамата водолази нямаше и следа.

Малката гумена лодка още се движеше, когато Пит се претърколи с гърба напред във водата. Бързо доплува до въжето за спускане и след това пое надолу покрай него. Очакваше да намери двамата мъже на три-четири метра под повърхността да декомпресират, но колегите му не се виждаха никъде. Нямаше ги и при отметката петнайсет метра. Пит зарита по-силно и се устреми към дъното. В дълбините смътно различаваше жълтата алуминиева координатна мрежа за разкопките, забита в пясъчното дъно. Наближи края на въжето за спускане, където видимостта се беше свела до някаква зеленикава мътилка, и запали фенерчето.

Претърси набързо около въжето, след това се плъзна към мрежата и заплува покрай корабните останки. Забеляза голяма вдлъбнатина в пясъка на мястото на любимия монолит на Гън. Погледна напред и видя до купчината баласт нещо синьо. Ритна силно с плавниците и се стрелна към проснатото възнак тяло на единия от водолазите.

Беше Айвърсън. Тялото му беше напъхано под алуминиевата мрежа, а върху гърдите му бяха натъркаляни няколко камъка от купчината баласт. Щом видя немигащите му очи, Пит разбра, че е мъртъв. Огледа екипировката му и забеляза, че регулаторът липсва. Видя го няколко метра по-нататък върху пясъка. Очевидно тръбата беше срязана с нож.

Забеляза светлина над главата си. Беше Джордино, спускаше се към него. Когато наближи, Ал махна към трупа на Айвърсън. Пит отговори с поклащане на глава, след това вдигна регулатора и показа къде е срязана тръбата. Джордино кимна, след това посочи към кърмата и двамата заплуваха натам.

Откриха тялото на Танг да плува малко над дъното — единият му крак се беше оплел в мрежата и тя го държеше като котва. И той като Айвърсън се беше удавил, въпреки че, изглежда, се беше борил по-бурно. Маската, колана с тежести и единия плавник ги нямаше. Срязаният му регулатор лежеше наблизо в пясъка. Пит освети лицето на удавника и забеляза голяма синина на скулата. Сигурно ученият беше видял случилото се с Айвърсън и бе направил опит да се защити. Само че бе изгубил битката. Пит заобръща фенерчето към дълбините около тях, но водите бяха пусти. Нападателите вече се бяха върнали на яхтата.

Той хвана компенсатора на плаваемостта на Танг и задърпа тялото нагоре. Джордино му даде знак, че ще вземе тялото на Айвърсън. Пит започна бавно да се издига заедно с мъртвия си другар покрай въжето за спускане. Когато наближи повърхността, долови ниското буботене на двигатели. Шумът се усили и той правилно предположи, че това е яхтата, който с пълна скорост се готви да избяга от местопрестъплението.

Предположението му беше вярно, но той пропусна едно нещо — да прецени посоката на движение на яхтата. И когато наближи повърхността, твърде късно осъзна, че ревът на двигателите вече е оглушителен и че една тъмна сянка се приближава бързо. Показа се на повърхността до зодиака и малката гумена лодка и видя над него да се извисява корпусът на яхтата — носеше се с висока скорост само на пет-шест метра от него. Големият заоблен корпус подскачаше по вълните, а винтовете на кърмата вдигаха пръски и бяла пяна.

За секунда яхтата стигна до гумените лодки, смаза зодиака и отхвърли малката лодка далеч във водата като някакво досадно насекомо.

Повреденият „Зодиак“ бързо започна да потъва, а яхтата се понесе към хоризонта уверено като светкавица.

Буят, който показваше местоположението на останките, бавно изскочи от килватера на яхтата и се залюшка на предишното си място. Морето продължаваше да се вълнува, но вълните му вече бяха оцветени в пурпур от човешка кръв.

33.

Джордино видя сянката на яхтата да минава над него и излезе на повърхността на няколко метра от буя, без да пуска трупа на Айвърсън. Наблизо потъваха разкъсаните останки на зодиака. В далечината забеляза полуспадналата малка гумена лодка, която бързо се отдалечаваше, гонена от лекия бриз. Бързо огледа водата, но никъде не видя Пит. Едва тогава забеляза тъмното петно близо до полюшващия се буй.

Опасявайки се от най-лошото, той пусна Айвърсън и заплува с мощни тласъци натам: възнамеряваше да се гмурне, за да търси Пит под водата. Когато стигна при буя, стомахът му се сви, защото изведнъж осъзна, че водата е потъмняла от кръв. В средата на петното изведнъж се надигна тяло в неопрен. Полюшваше се по корем, крайниците и главата бяха под водата. Виждаше се ясно, че раната през целия торс е причината във водата да има толкова много кръв. Човекът беше срязан и обезобразен, сякаш някой го беше рязал с флекс. Винтовете на яхтата бяха направили гърба му на ужасна кайма от накълцана плът и неопрен.

Джордино успя да не повърне и бързо заплува към трупа. Ужасен от онова, което щеше да види, го хвана внимателно и нежно повдигна главата. Не беше Пит.

Стресна се, защото някой го потупа по рамото. Обърна се и се озова лице в лице с Пит, който беше изплувал зад него. По качулката и рамото му имаше бледа бяла ивица боя.

Джордино изплю мундщука и попита:

— Добре ли си?

— Нищо ми няма — отговори Пит. Очите му искряха от гняв.

— Май с Танг сте се оказали на пътя на тези бандити.

Пит кимна и каза:

— Танг ми спаси живота.

Беше изплувал точно на пътя на носещата се с висока скорост яхта и разполагаше само със секунди да реагира. Бързо прекара ръка през компенсатора на плаваемостта на Танг, после се отпусна на гръб и го придърпа върху гърдите си, като същевременно се опитваше да потъне. Обаче яхтата връхлетя и се стовари тежко върху тях, притисна ги с корпуса си и след секунди се озоваха под биещите винтове. Пит успя да удържи Танг отгоре и тялото на мъртвия учен понесе по-голямата тежест от ударите им.

Пит кипеше от отвращение и гняв, че го бяха принудили да използва трупа на своя другар като щит, но знаеше, че ако не го бе направил, винтовете щяха да го накълцат.

— Днес тези типове го убиха два пъти — мрачно подхвърли Джордино.

— Те… — почна Пит, загледан след смаляващия се на хоризонта силует на яхтата. Мозъкът му вече обмисляше въпроса кой би извършил убийство заради стари корабни останки и най-важното — защо?

— Давай да го извадим, докато акулите не са се събрали на пиршество — каза Джордино и хвана трупа на Танг за едната ръка.

„Егейски изследовател“ вече беше вдигнал котва и се носеше към тях.

Моряците бързо вдигнаха труповете на борда с крана, а после помогнаха и на Джордино и Пит да се качат. На палубата ги чакаха капитанът, корабният лекар и Гън, който притискаше към главата си торбичка с лед.

— Нещастен случай? — попита капитанът.

— Не — отговори Пит, докато си сваляше неопрена и посочи срязания маркуч, който стърчеше от водолазните бутилки на Айвърсън. — Срязали са им маркучите.

— А после се опитаха да ни сплескат с яхтата — добави Джордино.

— Знаех, че лъжат, когато се качиха на борда, но не подозирах, че ще стигнат до убийство — каза капитан Кенфийлд и поклати глава.

Пит погледна торбичката лед, която Гън притискаше към главата си, й попита:

— Какво е станало?

Гън се намръщи.

— Докато бяхте под водата, от яхтата пратиха лодка пълна с въоръжени бандити. Заявиха, че са от турско то министерство на културата.

— Охраняват реда в открито море с луксозна яхта? — подхвърли невярващо Джордино.

— Поисках да им видя документите, но вместо тя един ми показа приклада на автомата си — обясни Гън и намести леда върху цицината си.

— Казаха ни съвсем самоуверено, че нямаме право да работим върху останки от времето на Отоманската империя — продължи капитанът.

— Интересно, че са знаели какви са останките — отбеляза Джордино.

— И какво друго поискаха? — попита Пит.

— Всички извадени находки. Казах им да напуснат кораба ми. Не го приеха много добре и ме подкараха с Руди към мостика, заплашиха да ни убият. Екипажът нямаше какво друго да прави, освен да се подчини.

— Всичко ли отнесоха? — попита Джордино.

— Да. Ометоха лабораторията и се изнесоха с яхтата си точно преди вие да се покажете от водата.

— Но не и преди да ни заповядат да зарежем разкопките и да не използваме радиостанцията.

— Много ми е неприятно, че трябва да ти го кажа, Руди, но те не само са взели всичките ни артефакти, но и са изкопали твоя монолит.

— Това е най-малкото — отговори мрачно той. — Отвлякоха Зибиг.

— Да — каза капитанът. — Попитаха кой отговаря за разкопките и отведоха доктор Зибиг.

— След убийството на Айвърсън и Танг няма да се поколебаят да убият и него — тихо каза Джордино.

— Вече опитахте ли да се свържете с някого?

— Да, току-що говорих по сателитния телефон с тяхното министерство на културата. Те потвърдиха, че не притежават яхта и не са изпращали контролни органи в този район. За съжаление не разполагат с никакви плавателни съдове наоколо. Насочиха ни към Измир, където можем да дадем показания.

— А междувременно онези ще изчезнат заедно със Зибиг — каза Пит.

— За жалост не можем да направим кой знае какво — въздъхна капитанът. — Яхтата е поне два пъти по-бърза от „Егейски изследовател“. Няма начин да ги настигнем. А когато стигнем до пристанището, ще можем да уведомим и нашите власти.

— Познавам една хубавица, която може да настигне яхтата — обади се Джордино.

— Сигурен ли си, че е готова? — попита Пит.

— Да. Като гладен алигатор в езеро с патици.

Трябваха им само няколко минути за проверка на годността на системите, преди новата миниподводница на Джордино да се озове във водата.

Джордино набързо провери дали всичко работи както трябва, а Пит се свърза по радиото с мостика на „Егейски изследовател“:

— „Изследовател“, тук „Куршум“, дайте ми сегашните координати на целта.

— Според радара държи постоянен курс нула-един-два градуса — отговори Руди Гън. — Намира се на около десет мили северно от нас.

— Разбрано, „Изследовател“. Движете се с максимална скорост, докато ние се опитваме да хванем заека. Край.

На Пит не му харесваше идеята да си играе на гоненица в миниподводница. Поначало миниподводниците винаги бяха разчитали на акумулатори за придвижването си и това ги правеше бавни, а освен това имаха много ограничен обсег. Обаче „Куршум“ беше нарушил обичаите при разработка на миниподводници.

Наречена така по-скоро заради скоростта, а не заради формата си, подводницата беше разработена по проект на „Марион Хайпър-Събс“. Проектът на НАМПД представляваше съчетание между стоманена кабина и високоскоростна моторница. Като подводница „Куршум“ можеше да се спуска на дълбочина триста метра. На повърхността дизелови двигатели в херметичен отсек, както и резервоар с вместимост 230 литра й позволяваха да изминава дълги разстояния с висока скорост. Тази конструкция позволяваше на подводницата да стига до отдалечени работни терени, без да има нужда от съпровождащ кораб.

— Готови за плаване по повърхността — обяви Джордино и натисна бутоните на стартерите на двата двигателя с турбоусилватели.

Двата дизела с по 500 конски сили мощност заработиха и зад тях се понесе дълбоко буботене. Джордино провери няколко индикатора на пулта за управление, после се обърна към Пит и каза:

— Готови сме за тръгване.

— Да видим какво може — отговори Пит и бавно премести дроселите напред.

Мощните дизели изстреляха подводницата и двамата буквално залепнаха на седалките. След няколко секунди „Куршум“ вече беше издигнал над водата обтекаемата си обвивка и се носеше по вълните. Щом се увери, че „Куршум“ е стабилен, Пит леко увеличи скоростта. Тъй като контролната кабина се намираше на носа, имаше усещането, че летят над водата.

— Трийсет и четири възела — каза Пит, след като погледна дисплея. — Хич не е зле.

Джордино кимна и се ухили.

— Сигурен съм, че може да вдигне над четирийсет, ако морето не е бурно.

Носеха се на север в Егейско море. След двайсетина минути на хоризонта се появи черна точка. Продължиха да преследват яхтата още час, като я доближаваха постепенно и правеха широки завои около големите танкери, които идваха от Черно море. Скоро пред тях се показа големият турски остров Гьокчеада и яхтата се насочи към източната му страна.

Пит тръгна след нея на зигзаг, за да не изглежда, че я следва, и когато я наближи на няколко мили, намали скоростта. Яхтата бавно заобиколи Гьокчеада и се насочи към турския бряг, като намали още скоростта. Пит също зави и я последва — плаваше успоредно с бандитите, като гледаше да е навътре в морето, но и да не изпуска от очи луксозния плавателен съд.

Отдалече „Куршум“ приличаше на малка моторница, излязла за следобедна разходка.

Яхтата продължи още малко на север по западното крайбрежие на Турция, след това намали още скоростта и зави в един залив. Пит и Джордино минаха с висока скорост покрай залива и успяха да видят няколко сгради и кей, на който беше пристанал някакъв кораб. Пит продължи още миля и спря.

— Имаме две възможности — започна Джордино. — Можем да пристанем някъде и да отидем до залива пеша. Или да изчакаме да се стъмни и да влезем в залива под вода.

Пит огледа назъбената брегова линия.

— Сигурен съм, че тук няма много места, където бихме могли да пристанем. Освен това, ако Зибиг или някой от нас бъде ранен, измъкването ще е проблематично.

— Съгласен. Значи ще влезем в залива.

Пит погледна оранжевия циферблат на водолазния си часовник „Докса“.

— След час ще започне да се мръква. Тогава можем да потеглим за залива.

Времето мина бързо. Пит съобщи на „Егейски изследовател“ местоположението им и нареди на Руди да докара кораба до точка на изчакване на десет мили от залива. Джордино използва времето, за да намери цифровизирана карта на бреговата линия и да въведе маршрута на подводницата до центъра на залива. Щом се спуснеха под водата, автопилотът щеше да поеме управлението до въведените координати.

По здрач Пит закара „Куршум“ на половин миля от залива и изключи дизелите за надводно плаване. Джордино затвори херметично двигателния отсек, отвори няколко крана и позволи на водата да нахлуе в баластните цистерни. Първо се напълни носовата и подводницата се плъзна под водата.

Пит пусна електродвигателите. Потисна желанието да включи фаровете, когато водата около пластмасовия наблюдателен купол почерня, и подкара бавно напред, докато Джордино не каза:

— От тук поема автопилотът.

— Сигурен ли си, че това чудо няма да ни блъсне в някоя подводна скала?

— Оборудвани сме с високочестотен сонар, който разчита терена на стотина метра пред нас. Автопилотът сам ще прави малки промени в курса, когато се появят някакви препятствия. Ако обаче става дума за нещо голямо, ще ни уведоми, за да вземем ние решение.

— Значи ни лишава от удоволствието да плаваме наслуки — измърмори Пит.

Нямаше нищо срещу компютрите, но когато ставаше дума за управление на кораб, се придържаше към традициите. Никога не се чувстваше напълно спокоен, когато компютърът заемаше мястото на кормчията. Беше убеден, че усеща в обстановката над и под водата нюанси, които убягват на машините. Или просто си въобразяваше. Сега седеше с отпуснати ръце, готов да се намеси веднага, ако стане нужда.

„Куршум“ се потопи на дълбочина девет метра, компютърът включи електрическите двигателни дюзи и миниподводницата се понесе бавно по предварително програмирания маршрут. Автопилотът нанасяше малки корекции в курса заради течението. След няколко минути се вмъкнаха безшумно в залива и поеха към центъра на пристанището. Екранът на сонара беше чист. След малко на него замига светлинка и електродвигателите спряха — бяха стигнали до зададените координати.

— С това завършва автоматизираната част от програмата — обяви Джордино.

Ръцете на Пит вече бяха на контролните лостове.

— Е, да видим дали можем да намерим място за паркиране — отговори той.

Като изхвърляха водата от баластните цистерни на малки порции, те бавно започнаха да се издигат, докато пластмасовият купол не се подаде няколко сантиметра над повърхността. Видяха над главите си небето, което се намираше в последните мигове сумрак, преди да падне нощта, а водата около тях вече изглеждаше черна. Джордино изгаси осветлението на пулта за управление, с изключение на няколко индикатора, после изхвърли още малко вода от баластните цистерни, та подводницата да изплава още няколко сантиметра.

Вторачиха се в бреговата линия.

Само северната част на залива беше населена. Там се издигаха три сгради.

Италианската яхта се виждаше ясно. Беше пристанала отдясно на кея зад малък катер. От другата страна на кея беше вързан голям ръждясал товарен кораб. Кран на релси товареше нещо в трюма му на ярката светлина от няколко прожектора.

— Как мислиш, дали Род е още на яхтата?

— Мисля, че за начало трябва да приемем, че е там. Какво ще кажеш да проверим? Те не ни очакват.

Пит потопи „Куршум“ и бавно подкара към кея. Джордино включи сонара и той им помогна да стигнат на няколко метра от яхтата. Бавно изплуваха в сянката на левия й борд. Изведнъж Пит забеляза някаква суматоха на задната палуба.

Трима въоръжени мъже изскочиха от вътрешността и се обърнаха към кея. Секунда по-късно се показа още един човек и те го забутаха по палубата.

— Това е Зибиг — каза Пит.

Понеже бяха много по-ниско от палубата на яхтата, не можеха да виждат добре учения, но все пак видяха, че ръцете му са вързани зад гърба. Двама от въоръжените мъже грубо го свалиха на кея и го подкараха нанякъде. Третият остана на яхтата и застана нехайно на задната палуба.

— Да се махаме — каза Пит. — Мисля, че е време да станем невидими.

Джордино вече беше отворил баластните цистерни й „Куршум“ бързо изчезна в мастилените дълбини. Отново разузнаха залива, след това се промъкнаха още напред и изплуваха зад кърмата на товарния кораб в сянката на високия му борд. Това беше най-доброто скривалище, защото откъм сушата не можеха да ги видят заради кораба, а откъм кея ги скриваше купчина варели за гориво. Джордино тихичко излезе и завърза миниподводницата за една халка в стената на кея. След като изключи електрозахранването, Пит отиде при него.

— Няма да е много хубаво, ако тоя великан запали двигателите — отбеляза Джордино, когато видя, че „Куршум“ се полюшва точно над винтовете на товарния кораб.

— Е, поне ще знаем към кого да предявим иск — пошегува се Пит и кимна нагоре към кърмата на кораба. Името му беше изписано с огромни букви: „Османска звезда“.

Запромъкваха се по кея и спряха в сянката на голям генератор точно срещу предния трюм на кораба. Пред тях неколцина докери с помощта на високия кран товареха големи бели сандъци.

Синята яхта, на чиято палуба продължаваше да патрулира въоръженият пазач, беше само на няколко метра. Джордино погледна унило прожекторите, които хвърляха ярка светлина върху пътя, който трябваше да изминат.

— Няма да е лесно да измъкнем нашия човек.

Пит кимна и надникна иззад генератора, за да огледа пристанището. Видя двуетажна тухлена сграда с две складови помещения от метални плоскости от двете й страни. Вътрешността на склада отдясно беше ярко осветена и се виждаха няколко електрокара — изкарваха белите сандъци, за да може кранът да ги вдигне на кораба. Складът вляво от сградите изглеждаше празен и в него не се забелязваше дейност. Пит насочи вниманието си към сградата в центъра. Силна крушка осветяваше фасадата и на светлината й ясно се виждаше въоръженият пазач пред входната врата.

— Тухлената сграда в средата — прошепна той на Джордино. — Там са затворили Зибиг.

Надникна отново и забеляза фаровете на автомобил, който наближаваше пристанището по каменистия път. Когато спря пред къщата с пазача, Пит с изненада видя, че е последен модел „Ягуар“. Добре облечен мъж и също така добре облечена жена слязоха от лимузината и влязоха в сградата.

— Трябва да действаме адски бързо — прошепна Пит.

— Някакви идеи как да пресечем кея? — попита Джордино, който беше седнал на най-долното стъпало на една подпряна на генератора стълба.

Пит се ухили.

— Ал, струва ми се, че седиш върху решението.

34.

Никой не обърна внимание на двамата мъже с избелели синьо-зелени гащеризони, които с наведени глави носеха дълга алуминиева стълба. Вероятно бяха моряци от товарния кораб. Но и никой не се сети, че не ги е виждал досега.

Мъжете, които работеха на кея, се бяха струпали под крана около голям сандък с надпис „Текстил“ и не обърнаха внимание на Пит и Джордино. Пазачът на палубата на яхтата ги изгледа за миг, но после се обърна с безразличие.

— Шефе, накъде? — попита Джордино, който носеше предния край на стълбата.

Осветеният склад беше пред тях, отворената врата се падаше от дясната им страна.

— Смятам, че е по-добре да избягваме тълпите, затова давай наляво — отговори Пит. — Към другия склад.

Продължиха по кея и минаха покрай тясната тухлена сграда, навремето може би вдигната от рибари, а сега административна сграда на пристанището. За разлика от пазача на яхтата, този пред входната врата ги огледа подозрително. Джордино се опита да се направи на небрежен и си заподсвирква.

Стигнаха до втория склад — продълговата тъмна сграда с голяма вдигаща се врата, която сега беше затворена. Джордино натисна дръжката на малката врата, монтирана в голямата. Не беше заключена и двамата се вмъкнаха вътре.

Без да се колебае, Джордино поведе Пит напред. Оставиха стълбата до едно бюро, осветено от висяща над него лампа с шнурче вместо ключ. Останалата част от сградата беше празна, ако се изключеха няколкото прашни сандъка в единия ъгъл и голям контейнер в дъното.

— До тук беше лесно — отбеляза Пит. — Но не мисля, че можем да влезем в съседната сграда, без да се вдигне шум.

— Прав си, пазачът ни следеше много внимателно. Дали няма задна врата?

— Ами да проверим.

На бюрото имаше един дървен чук и Пит го взе и тръгна с Джордино. До товарната рампа имаше малка врата и излязоха през нея. Тихо се промъкнаха до задната част на тухлената сграда, но нямаше нито задна, нито странични врати. Щорите на всички прозорци бяха спуснати. Пит огледа прозорците на втория етаж. Махна на Джордино да го последва и двамата се върнаха в склада, за да обсъдят положението.

— Явно може да се влезе само през парадния вход — каза Ал Джордино.

— Всъщност мислех да опитам през втория етаж.

— През втория?

Пит посочи стълбата.

— Така и така я довлякохме дотук, можем и да я използваме. Доколкото видях, щорите на втория етаж не са спуснати. Ако успееш да им отвлечеш вниманието, ще вляза през някой от тях. И ще ги изненадаме отгоре.

— Винаги съм твърдял, че изненадата е хубаво нещо. Добре, отивам за стълбата.

Ал тръгна, а Пит подаде глава навън и се огледа. Спрелият зад съседната сграда камион май предлагаше подходяща възможност. Чу стъпките на Ал и се обърна — и изведнъж нещо друго привлече вниманието му.

— Какво ти стана? — попита Ал.

— Виж — отговори Пит и пристъпи към контейнера в дъното. По боядисаните му в камуфлажни цветове страни имаше черни нанесени с шаблон надписи: „Внимание! Експлозиви!“ А под тях — „Армия на САЩ“.

— Какво прави контейнер на армията ни тук, по дяволите? — възкликна Джордино.

— Не знам. Но знам със сигурност, че армията не знае къде е този контейнер.

Пит отиде до контейнера и отвори тежката му стоманена врата. Вътре имаше десетки дървени сандъчета със същите изписани по тях предупреждения. Едно от предните беше отворено. Вътре имаше пластмасови кутии с размерите на тухла. Пит извади една и вдигна капака. Видя правоъгълна пресовка от някакво почти прозрачно вещество.

— Пластичен експлозив? — попита Джордино.

— Не прилича на С-4, но трябва да е нещо подобно. Според мен е предостатъчно да вдигнем във въздуха цялото пристанище.

— Смяташ ли, че това ще ни помогне да отървем Зибиг?

— Предполагам — отговори Пит, затвори кутията и внимателно му я подаде. — Навън има един камион. Виж дали ще успееш да го взривиш.

— А ти?

Пит вдигна дървения чук.

— Аз ще ида да потропам на вратата.

35.

Отначало Зибиг не се страхуваше, че ще го убият. Разбира се, изплаши се, когато му вързаха ръцете и го натикаха в някаква каюта, като непрекъснато го държаха на прицел. Но когато го изблъскаха на кея и го вкараха в някаква стара сграда, се притесни, въпреки че пазачите, високи и заплашителни, досега не го бяха тормозили.

След малко отвън спря кола и влязоха двама души, мъж и жена.

Пазачите изведнъж застанаха мирно и останаха така, докато двамата обсъждаха кораба и товара му с началника на пристанището. Зибиг малко се изненада, че всъщност като че ли жената командва.

След като свършиха работата си с началника, двамата се обърнаха към Зибиг.

— Значи ти си човекът, който е отговорен за кражбата на находките на Сюлейман Великолепни — изсъска Озден Челик с гневно презрение, на челото му запулсира издута вена. Беше със скъп костюм и на пръв поглед приличаше на бизнесмен. Обаче зачервените му очи говореха за лудост.

— Просто провеждахме предварителен оглед с разрешението на Истанбулския археологически музей — отговори Зибиг. — Задължени сме да предадем всички находки на държавата, което и възнамерявахме да направим, когато се върнем след две седмици в Истанбул.

— А кой е дал правото за собственост на музея? — попита Челик и лицето му се разкриви в злобна гримаса.

— За това трябва да питате турския министър на културата.

Челик не обърна внимание на казаното, а се приближи към голямата махагонова маса, на която бяха подредени извадените от водолазите на НАМПД находки. Жената застана до него и двамата ги заоглеждаха внимателно. В другия край на масата — прекалено далече, та Зибиг да различи надписа, беше монолитът на Гън.

— Според вас от кое време са корабните останки? — попита жената. Носеше черни панталони, лилав пуловер и грозни всекидневни обувки.

— Някои от монетите, които предадохме в музея, сочат, че корабът е потънал около 1570 година — отговори Зибиг.

— Отомански ли е бил?

— Материалите и конструкцията съвпадат с тези на крайбрежните търговски съдове, строени по тези места в Източното Средиземноморие. За момента знаем само толкова.

Челик внимателно оглеждаше предметите и се възхищаваше на керамичните късове от чинии и делви отпреди половин хилядолетие. С опитното си око на колекционер установи, че корабът е датиран правилно, а и това се потвърждаваше от монетите, които сега бяха негова собственост. Приближи се до монолита и го посочи с пръст.

— Какво е това?

Зибиг поклати глава.

— Не знам. Вашите хора са го извадили.

Челик внимателно огледа надписа на латински върху плоския камък и отсече:

— Римски боклук. — После отново се обърна към Зибиг. — Ти вече никога няма да ограбваш онова, което принадлежи на Отоманската империя. — Черните му очи блестяха налудничаво. Ръката му се плъзна в джоба на сакото и измъкна тънка корда. Той я залюля няколко пъти пред лицето на жертвата си, после с бързо движение я прехвърли през врата на археолога и дръпна, като същевременно мина зад гърба му.

Зибиг се опита да забие лакът в корема му, но един от пазачите го хвана здраво. Кордата започна да се стяга все повече и повече, впи се в адамовата му ябълка и Зибиг започна да се задъхва, кръвта заблъска в ушите му. Чу силен пукот и се запита дали тъпанчетата му не са се пръснали.

Челик също чу звука, но не му обърна внимание, защото беше обзет от жажда за кръв. След това се чу взрив, който разклати цялата сграда, а след него се понесе мощно буботене като от гръмотевица. Челик за малко не падна, когато подът се разлюля, а прозорците се пръснаха, инстинктивно отпусна гаротата и викна на Мария:

— Върви да видиш какво става!

Тя кимна и бързо излезе с началника на охраната. Челик отново стегна гаротата. Пазачът, който държеше жертвата, изобщо не помръдна.

Зибиг беше успял да си поеме няколко пъти дъх и сега поднови усилията си да се освободи. Обаче Челик заби рамо в гърба му, опъна кордата и почти го вдигна от стола.

Зибиг почервеня и зяпна за въздух. Гледаше пазача в очите, а той му отвръщаше със садистична усмивка. В същия миг забеляза как на лицето на пазача се изписа удивление, чу някакво приглушено тупване и кордата около врата му се отпусна.

Пазачът пусна ръцете на Зибиг и трескаво забърка под сакото си. С объркания си лишен от кислород мозък Зибиг разбра, че бърка за пистолет. Нещо обаче профуча във въздуха и го удари в лицето. Пазачът само залитна, но вторият удар се стовари с пукот върху главата му и той рухна на пода.

Зибиг извъртя глава и с разфокусирания си поглед видя Пит, който стискаше дървен чук, а на лицето му беше изписано мрачно удовлетворение.

— Приятелю — изхърка Зибиг щастливо, — да знаеш, че ми дойде като глътка чист въздух.

36.

Почти всички докери се бяха стекли да зяпат димящите останки на камиона, които осветяваха нощното небе. Джордино наистина беше организирал една много убедителна диверсия.

Всичко стана съвсем просто.

След като се промъкна до камиона, Ал внимателно отвори вратата на кабината и надникна вътре. Вонеше на тютюнев дим, по пода се търкаляха стъпкани фасове и смачкани кутийки от сода. Бележник, няколко инструмента и останките от печено пиле в мазна кафява хартия допълваха картината. Обаче погледът на Джордино беше привлечен от тънката тениска, смачкана на топка на седалката. Той откъсна единия ръкав и натисна запалката на арматурното табло. Слезе, отви капачката на резервоара, внимателно спусна ръкава да се напои с бензин, след това го измъкна и остави сухия край върху резервоара — напоеният остана вътре и Ал постави капачката на резервоара така, че да задържа изпаренията. Щом чу лекото щракване, забърза към кабината, извади запалката, върна се и запали сухия край, преди запалката да е изстинала.

Едва успя да изтича зад тухлената сграда, преди пламъкът да пропълзи по сухата част, да стигне до изпаренията и да ги възпламени. Резервоарът се пръсна на парчета.

Същинските вреди обаче нанесе пресовката пластичен експлозив, която беше сложил върху резервоара. От силния взрив камионът пак подскочи. Избухнаха пламъци.

Пит направи всичко възможно да съчетае нахлуването си с трясъка на експлозията. Беше се покатерил по стълбата до един от тъмните прозорци на втория етаж и го пръсна с дървения чук още при първия трясък, а при втория, когато сградата се разклати, скочи в помещението. Озова се в удобна комфортно обзаведена спалня. Изскочи от нея, тръгна надолу, чу хъркането на Зибиг; втурна се на помощ и повали Челик и пазача с дървения чук.

Зибиг погледна проснатия на пода Челик. Мъжът беше в безсъзнание и на главата му беше изскочил голяма цицина.

— Мъртъв ли е?

— Не, просто спи — отговори Пит и като забеляза, че проснатият мъж започва да помръдва, добави: — Предлагам да се махаме, преди да са се свестили.

— Чакай… — каза археологът и пристъпи към стелажа на Гън.

Пит поклати глава.

— Твърде голям е за сувенир тоя камък.

— Позволи ми само за миг да погледна надписа — помоли се Зибиг. Почисти вдлъбнатините на буквите и бързо прочете написаното на латински, и то няколко пъти, като се мъчеше да запомни думите. После погледна Пит с извинителна усмивка. — Прекрасно, запомних го.

Тръгнаха към вратата и в момента, когато я отвори. Пит се озова пред привлекателна жена с черна коса, която тъкмо се готвеше да влезе. Пит знаеше, че вече е виждал това лице, но елегантните й дрехи не пасваха на спомена му. Мария обаче го позна веднага и попита заповеднически:

— Ти пък откъде се взе?

Грубият й глас бе същият, който го заплашваше в подемния резервоар в Истанбул. За миг Пит се изненада от появата й тук, но после всичко му стана ясно. Значи крадците от Топкапъ бяха обрали офиса на Рупе, което пък ги беше отвело до местоположението на потъналия кораб.

— Аз съм от отряда за борба с порока в Топкапъ — отговори той сухо.

— Тогава ще умреш със своя другар — изсъска тя, но когато погледна покрай тях и видя брат си и пазача на пода, на лицето й се изписаха страх и гняв и тя бързо отстъпи назад и понечи да се обърне към склада и да извика за помощ. Една силна ръка обаче изникна от сенките и я сграбчи през кръста, а друга също толкова силна ръка й запуши устата. Разярената жена зарита и замаха ръце и крака, но беше като играчка в мечешката прегръдка на Ал Джордино.

Той я изнесе в коридора, като пътьом кимна приятелски на Зибиг, и попита:

— Къде да я сложа?

— Бих предпочел да е в най-дълбоките турски зандани — отговори Пит, — но засега ще трябва да се задоволим с някой килер.

Огледа се, видя тясна врата под стълбата към втория етаж, кимна натам и Джордино блъсна Мария вътре. Зибиг донесе стол и подпряха дръжката на вратата. Отвътре веднага се понесоха приглушени викове и бараж от ритници разтърси вратата.

— Голяма вещица е тая — измърмори Джордино.

— Нямаш представа колко си прав — отвърна Пит. — Да се махаме.

Изскочиха от сградата и забързаха към кея. Запаленият камион все още беше приковал вниманието на всички и като се стараеха да не крачат твърде бързо и се придържаха в сянката на товарния кораб, тримата минаха покрай яхтата и малкия катер. Щом се измъкнаха от силно осветената част на кея, се поуспокоиха и когато наближиха кърмата на товарния кораб, Пит реши, че вече са се отървали.

— Следваща спирка — „Егейски изследовател“ — измърмори Джордино.

Но изпълнените им с надежда сърца се вледениха, когато стигнаха края на кея. „Куршум“ го нямаше.

37.

Челик бавно започна да се свестява. В главата му туптеше остра болка, ушите му бучаха. Надигна се несигурно първо на колене, а после се изправи и щом се отърси от замайването, осъзна, че бумкането, което беше сметнал, че е в собствените му уши, всъщност идва отнякъде отвън. Чу приглушения глас на сестра си, отиде до килера, дръпна стола, който блокираше дръжката и отвори вратата. Мария изхвръкна отвътре почервеняла от гняв, но щом видя замаяния си брат, възкликна разтревожено:

— Озден, добре ли си?

Той се попипа по цицината и изпъшка:

— Да. Какво стана?

— Беше онзи американец от изследователския кораб. С един друг взривиха камиона, вмъкнаха се тук и освободиха археолога. Сигурно са проследили яхтата.

— Къде са моите еничари? — попита той, като леко се олюляваше.

Мария посочи проснатия до масата пазач.

— Нападнали са и него. Останалите разследват експлозията.

Хвана Челик под мишница, сложи го да седне в едно от кожените кресла и му наля вода.

— По-добре си почини. Аз ще вдигна тревога. Не може да са стигнали твърде далеч.

— Искам главите им! — изсъска той и затвори очи, изтощен дори от това усилие.

Мария излезе на верандата точно когато двама от наемниците идваха към къщата.

— Пожарът е изгасен — докладва единият.

— Бяхме нападнати и нападателите отведоха пленника. Веднага претърсете кея и брега — нареди тя. — Ако не ги намерите, вземете яхтата и претърсете залива. Сигурно са дошли по вода.

Мъжете хукнаха да изпълнят заповедите, а Мария се загледа към тъмния залив. Усещаше, че нападателите са все още наблизо. Хищна усмивка плъзна по устните й, а гневът й премина, докато обмисляше отмъщението си.

38.

Джордино се взираше във водата. Дали „Куршум“ не беше потънал? Невъзможно. Пристъпи към черната желязна халка, за която беше вързал въжето. От него нямаше и следа.

— Сигурен съм, че го завързах здраво — каза той.

— Значи някой го е отвързал — отбеляза Пит и заоглежда пристанището.

— Малкото корабче. Катерът. Не беше ли пред яхтата, когато слязохме на брега?

— Прав си. Сега е зад нея. Може би е изтеглило „Куршум“ някъде?

В този момент чуха висок женски вик, последван от мъжки крясъци. Пит надникна иззад кърмата на товарния кораб и видя неколцина въоръжени мъже да тичат към кея.

— Купонът свърши — каза той и погледна към водата. — Май вече е време да се намокрим.

— Не ме е страх от водата — каза Зибиг с крива усмивка, — но не ми се нрави идеята да се удавя с белезници на ръцете.

Джордино го хвана за рамото.

— Насам, приятелю, ей сега ще те уредим със сухо местенце.

И го поведе към подредените наблизо празни варели. Бързо отмести три, натика Зибиг в освободилата се ниша и обяви като досаден келнер:

— Място до оркестъра за един.

Зибиг седна на земята, подви крака и попита:

— Може ли една водка с кола, докато чакам?

— Веднага щом забавата свърши — обеща Джордино и започна да подрежда варелите пред него. — Да не си мръднал, докато не се върнем.

— Не се тревожи — отвърна Зибиг. — Няма къде да ходя.

— Мисля, че трябва да изчезваме — каза Пит и пристъпи към ръба на кея. Метална стълба се спускаше във водата точно под краката им.

— След теб съм — прошепна Джордино и двамата бързо се спуснаха по стълбата и тихо се плъзнаха в черната вода.

Заплуваха между колоните на кея, за да не ги видят отгоре. Пит вече беше съставил план за бягство, но сега беше изправен пред дилема. Да откраднат катерчето или яхтата беше най-добрата им възможност. Катерчето беше по-лесно за превземане, но бързата яхта щеше да ги настигне с лекота. Той тъкмо започна да се подготвя за вдъхващата страх задача да превземат яхтата без оръжия, когато Джордино го потупа по рамото. Пит се обърна и го погледна.

— „Куршум“ — прошепна Ал.

Дори в мрака Пит видя белите му зъби — Джордино се беше ухилил широко. Пит се вторачи напред. Ниско във водата зад катера видя купола на подводницата. Бяха минали точно покрай нея, докато се опитваха да скрият Зибиг от погледите на преследвачите.

Тихо доплуваха по-близо. Въжето на подводницата беше вързано за кърмата на катера. Подозрителният пазач явно беше слязъл на кея, след като Пит и Джордино бяха минали покрай него със стълбата, и бе открил странния плавателен съд.

Сега стоеше на катера с автомат в ръце и гледаше към кея. В щурманската рубка имаше още един мъж.

— Най-добре ще е да изтеглим „Куршум“ в залива, преди да се потопим — прошепна Пит. — Ти се качи, за да го подготвиш за потапяне, а аз ще се оправя с пазача.

— Въоръжен е — отбеляза Джордино. — Ще имаш нужда от помощ.

— Ами измисли нещо тъпо, докато се кача и го изненадам в гръб.

След тази шега си пое дълбоко дъх и се гмурна.

39.

Пазачът не знаеше каква е тази суматоха на брега, но виждаше, че някои от другарите му бързат по кея. Вече се беше опитал да съобщи по радиото за откриването на подводницата, но шефът не му беше отговорил — тогава още лежеше в безсъзнание в тухлената сграда. Зачуди се дали да не се върне на яхтата, но реши, че е по-важно да охранява подводницата от кърмата на катера. Докато стоеше, вторачен в брега, чу откъм водата глас.

— Ей, друже, това ли е пътят за Константинопол?

Пазачът се втурна към релинга на кърмата и погледна надолу към подводницата. Джордино се държеше с лявата ръка за пластмасовия купол, а с дясната весело помаха на смаяния пазач. Той вдигна автомата, но в същия миг чу стъпки, които го наближаваха отзад, и се обърна.

Но беше късно. Пит го заблъска като боксова круша. С крака и задник залепени за релинга, пазачът нямаше как да запази равновесие, така че се преметна през него и пльосна във водата.

— Побързай! Идват! — подвикна Джордино, докато отваряше купола на подводницата.

Пит се обърна и видя по кея да се приближават двама мъже. Все още бяха далече, така че той насочи вниманието си към щурманската рубка. Мъж на средна възраст с потъмняло от слънцето лице тъкмо изскачаше от нея, чул гласовете и плясването във водата, но замръзна, щом видя Пит.

— Арук? — извика той, но му отговори бълбукане от водата.

Пит се огледа. На планшира беше опряна дълга два метра рибарска кука. Той бързо я грабна, насочи извитото острие към капитана и викна:

— Скачай!

И посочи водата.

Капитанът видя решимостта в очите му и разбра, че няма смисъл да се противи. Прекрачи релинга, вдигна ръце и спокойно скочи във водата. От другата страна на катера пазачът Арук беше изплувал и закрещя на другарите си на кея.

Пит реши да не изчаква края на разговора им, втурна се в рубката, натисна стартера и щом двигателят заработи, бутна дросела на „пълен напред“. Катерът подскочи като пришпорен кон, но след миг, когато въжето с вързаната за него подводница се опъна, спря и се разтресе. Постепенно обаче набра скорост, макар на Пит да му се струваше, че пълзи като костенурка. Той погледна към кея и видя двамата пазачи да насочват оръжията си към него. Със завиден рефлекс се хвърли на пода секунда преди да проехтят изстрелите.

От щурманската рубка изригнаха трески и стъкла. Пит ги отърси от гърба си и изпълзя до щурвала.

Катерът се приближаваше към завързаната точно отпред яхта. Пит можеше да направи пълен завой към залива, но знаеше, че по такъв начин ще изложи Джордино и „Куршум“ на обстрел, а нямаше представа дали Ал е успял да влезе в подводницата, преди да започне стрелбата. Надяваше се, че ще може да отвлича вниманието, докато не стигнат на по-безопасно място.

Видя възглавницата на стола на капитана, взе я, скочи към счупения прозорец откъм десния борд, размаха я във въздуха и успя да привлече вниманието на стрелците, които тъкмо бяха свършили с презареждането на оръжията. Още един залп надупчи стените на рубката. Пит се просна на пода с възглавницата на главата, за да се предпази от треските и парчетата стъкло, които отново се разхвърчаха из кабината.

Щом стрелбата секна, Пит вдигна глава и видя, че катерът се плъзга покрай яхтата. Допълзя до щурвала и го завъртя наляво, а когато катерът стигна до носа на яхтата, го завъртя докрай надясно.

Катерът — вече се движеше с осем възела — зави рязко настрани от яхтата и кея. Пит чу недоволни викове. Маневрите му им бяха спечелили няколко скъпоценни секунди безопасност, защото след смяната на курса мъжете на кея не можеха да се прицелят добре. Щеше да им се наложи или да се качат на яхтата, или да търчат по кея, за да си осигурят чиста огнева линия, а дотогава той се надяваше да е излязъл от обсега на оръжията им.

Погледна назад и видя, че „Куршум“ подскача весело в килватера. Слаб отблясък от пулта за управление му подсказа, че Джордино е успял да влезе и подготвя подводницата за потапяне.

Наведе се, завъртя пак щурвала и насочи катера към центъра на залива. Опита се да увеличи скоростта, но старото корито не можеше повече с вързаната за кърмата подводница.

Когато се отдалечи на стотина метра от пристанището, обърна катера и го насочи обратно към него. Изтича на кърмата, развърза въжето и въпреки че знаеше, че Джордино не може да го чуе, изкрещя:

— Чакай тук!

Обясни му и с жестове, разбира се.

Седналият под пластмасовия купол на „Куршум“ Джордино вдигна палци, че е разбрал, и Пит се обърна и хукна към рубката. От брега отново започнаха да стрелят. Пит хвана щурвала, даде пълен напред и насочи катера към кея.

— Само не ми мърдай — измърмори на луксозната яхта. Освободен от тежестта на подводницата, катерът изстиска още няколко възела скорост. Пит задържа носа прицелен в края на кея — не искаше още да си разкрива картите. На стрелците на яхтата сигурно им се струваше, че описва пълен кръг, но в мига, в който доближи яхтата на петдесетина метра, Пит отново завъртя рязко щурвала.

Щом носът на катера се насочи към средата на корпуса на яхтата, Пит изправи щурвала и го блокира да не мърда с един спасителен пояс. После, без да обръща внимание на започналата отново стрелба, се втурна към кърмата и скочи във водата.

Капитанът на яхтата осъзна, че катерът ще ги блъсне, и закрещя да я отвържат от кея. Един от моряците се втурна по трапа и освободи носовото и централното въже. Един от стрелците обаче изтърча по палубата и вместо да скочи на кея, за да освободи кърмовото, се опита да развърже здраво вързания за кърмовия кнехт на яхтата край.

Капитанът видя как носовото и централното въже увисват, обърна се и с ужас видя, че носът на катера е на по-малко от двайсет метра. Паникьоса се, хвърли се към щурвала и бутна дроселите напред, убеден, че кърмовото въже също е освободено.

Но не беше.

Двата двигателя изреваха и двата винта разпениха водата и изстреляха яхтата напред. Тя обаче успя да измине само няколко метра, преди кърмовото въже да се опъне и да спре устрема й.

Водата зад кърмата кипеше. Внезапно въжето се скъса и мъжът на кея, който беше освободил носовото и централното въже, се просна на земята, за да не го помете. Яхтата се стрелна напред като разярен бик сред облаци от пяна и пръски. Капитанът бе впил ръце в щурвала, осъзнавайки, че опитът му за бягство се е провалил.

Катерът удари яхтата отдясно, малко пред кърмата. Тъпият тежък нос проби борда от въглеродни нишки и смаза другия в колоните на кея. Въздухът се изпълни с металическо скърцане. Силата на удара завъртя яхтата с кърмата напред, един от винтовете закачи бетонна колона и се откъсна. Яхтата някак успя да се откъсне от катера и вече с угаснали двигатели се плъзна към брега.

Пит не си направи труда да гледа случващото се, а заплува бързо под вода, като показваше главата си само за миг, за да си поеме въздух. Когато стигна до мястото, където беше отвързал „Куршум“, изплува и хвърли поглед към пристанището. Успехът на нападението беше очевиден: яхтата се въртеше безпомощно, а катерът, с все още работещ на максимални обороти двигател, се блъскаше в кея и разбитият му нос потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко. Хора търчаха по кея и крещяха объркано. Пит не можа да сдържи усмивката си, когато сред хора мъжки гласове долови пискливите крясъци на разярена жена.

Обърна гръб на пристанището и огледа водата. Във всички посоки единственото, което виждаше, бяха черните нощни вълни.

За втори път тази вечер „Куршум“ беше изчезнал без него.

40.

Щом започна стрелбата, Род Зибиг направи гримаса. И последните му надежди за тихо измъкване се изпариха сред металическото тракане на гилзите по кея. И все пак повече се тревожеше за безопасността на Пит и Джордино.

Подтикван от любопитство, най-накрая подаде предпазливо глава над убежището си от празни бензинови варели. В другия край на кея видя надстройките на яхтата и неколцина мъже, които крещяха нещо. Един трескаво развързваше едно от въжетата.

Стрелбата се усили и Зибиг отново клекна в скривалището си. След секунди пукотът на автоматите изведнъж секна, но вместо това толкова силен трясък разлюля целия кей, че чак варелите се разклатиха. Чуха се още викове, но стрелбата не се поднови. Дали Пит и Джордино не бяха загинали в тази пукотевица?

Вторачил празен поглед във водите на заливчето, Зибиг обмисляше своята собствена съдба, когато изведнъж видя във водата пред себе си някакво движение.

Неясно зеленикаво сияние се появи в дълбините и постепенно започна да се усилва. Зибиг продължаваше да гледа невярващо, докато прозрачният купол на „Куршум“ безшумно разкъсваше водната повърхност. Зад контролния пулт видя широкоплещестия Ал, захапал незапалена пура.

Археологът не изчака официалната покана да се качи на борда, а бързо се спусна по една покрита с миди колона във водата още преди подводницата да изплува. Заплува към кърмата и по външната баластна цистерна се изкатери на палубата и изпълзя до задния люк. Джордино веднага го отвори, помогна на Зибиг да се вмъкне и бързо го затвори отново.

— Момче, страшно се радвам да те видя — въздъхна Зибиг, докато се настаняваше на мястото на помощник-капитана и внимаваше да не капе вода по уредите на пулта за управление.

— Не ми се искаше да плавам сам до вкъщи — усмихна се Джордино и отвори вентилите на баластните цистерни, та подводницата да се потопи колкото може по-бързо, без да спира да оглежда кея за противници.

— Никой не дойде в този край на кея — успокои го Зибиг, докато гледаше как водата започва да покрива пластмасовия купол. — Но къде е Дърк?

— Задигна катера, който беше взел „Куршум“ на буксир, и се върна да се оправи с яхтата.

— И успя — каза Зибиг. — Но къде е все пак?

Джордино огледа индикатора за дълбочината, спря пълненето на цистерните и уравновеси подводницата.

— Доколкото го познавам, едва ли е още на катера. — Бутна дроселите леко напред и подводницата започна да се отдалечава от кея. След малко той зави към залива и се усмихна окуражително на археолога.

— Всъщност съм готов да се обзаложа на една месечна заплата, че в момента върти кръгчета в центъра на залива и се чуди къде съм.

— Но как ще го намерим?

Джордино потупа любовно пулта за управление.

— Ще се доверим изцяло на сензорите на този красавец.

Системата за определяне на местоположението без астрономическо наблюдение щеше да го върне по същия начин на точното място като джипиес плюс-минус два метра.

Джордино следваше запаметения маршрут на дълбочина девет метра, но с наближаването на точката, откъдето беше започнал да запаметява маршрута, се издигна постепенно натри. След това намали скоростта и „Куршум“ спря.

— Не сме ли вече извън обсега на стрелците им? — попита Зибиг.

Джордино поклати глава.

— Извадихме късмет, че не откриха огън по нас. Всички се бяха съсредоточили да спрат катера. Не ми се иска обаче да им давам втора възможност.

Щракна няколко ключа под един монитор и добави:

— Да се надяваме, че шефът не е твърде близо до брега.

На екрана, който показваше данните от сензорите на сонарната система, се появи черно зърнесто изображение. Джордино набра някаква друга честота и се появи по-подробно изображение. Двамата се взираха напрегнато в екрана, но не виждаха нищо друго, освен различно черни сенки. Джордино включи една от страничните двигателни дюзи и бавно завъртя подводницата по часовниковата стрелка. Картината на екрана не се промени, но след малко, докато сочещият напред сензор опипваше средата на залива, Джордино забеляза малко петно в горния край на монитора.

— На трийсетина метра има нещо. — И посочи с пръст.

— Дърк ли е? — попита Зибиг.

— Ако случайно не е делфин, каяк или някакъв боклук, изхвърлен от кораб, значи е Дърк.

Джордино бавно подкара подводницата към целта. Нещото на екрана започна да става все по-голямо и след малко почти изчезна в горната част на монитора. Значи бяха точно под него.

— Време е да видим какво сме намерили — заяви Джордино и пусна помпите за продухване на баластните цистерни.

Пит се беше отпуснал на гръб, за да си почине. Къде ли се беше дянала подводницата? Усети някакво движение под себе си, обърна се и видя вътрешното осветление на „Куршум“, който се издигаше бързо само на няколко метра от него. С няколко загребвания Пит се приближи точно над пластмасовия купол, докато той изплаваше на повърхността. Джордино спря издигането и остави само няколко сантиметра от купола да стърчат над водата.

Пит се просна върху купола, разперил ръце и крака, за да пази равновесие. Джордино му се ухили доволно отдолу, после направи знак дали е добре. Пит вдигна палец, че е окей, и после посочи към центъра на залива. Другарят му кимна, че е разбрал, и му махна да се държи здраво.

Подводницата потегли напред. Пит имаше усещането, че кара водни ски, само че по корем. Малки вълнички се вдигаха около лицето му и той трябваше да извие глава и да вдишва само на всеки няколко секунди. Когато пристанищните светлини останаха далече назад, Пит почука по пластмасовия капак. Подводницата веднага спря и след секунди изплува на повърхността сред облаци мехурчета.

Пит се плъзна по купола, стъпи на палубата и тръгна към задния люк. Поколеба се и се обърна да хвърли поглед към брега. Катерът потъваше с носа надолу. Няколко мъже в гумена лодка се опитваха да подсигурят яхтата с въже, за да не потъне и тя. Пит с облекчение установи, че преследването на подводницата явно не е сред приоритетите на бандитите.

Люкът се отвори и Джордино му махна да влиза.

— Благодаря, че се върна да ме вземеш — каза Пит с крива усмивка.

— Крал Ал не оставя никого в беда — отвърна гордо Джордино. — Предполагам, че си осигурил достатъчно работа на нашите домакини?

— Уредих скъпата им яхта с голяма цицина. Това ще ги извади от играта за известно време. Щом вече си прибрал доктор Зибиг, не виждам причина да се бавим още тук.

Бързо потопиха подводницата и се измъкнаха от залива на безопасна дълбочина. Изплуваха отново чак когато се отдалечиха на половин миля от брега. Джордино нагласи „Куршум“ за плаване на повърхността и за голяма изненада на Зибиг скоро се понесоха по тъмното море с повече от трийсет възела.

Радиовръзката с „Егейски изследовател“ потвърди, че корабът ги чака близо до югоизточния нос на Гьокчеада. След половин час видяха светлините му на хоризонта, но когато наближиха, видяха и че откъм левия борд на „Изследовател“ е хвърлил котва друг кораб, фрегата на турската брегова охрана.

— По-добре късно, отколкото никога — отбеляза Пит.

— С удоволствие ще ги заведа при ония убийци — обади се Зибиг.

Кранът вдигна „Куршум“ на борда. Руди Гън ги чакаше. Мрачното му лице светна, когато видя Зибиг да излиза от подводницата.

— Род, добре ли си? — попита Руди, докато помагаше на археолога да стъпи на палубата.

— Да, благодарение на Дърк и Ал. Обаче някой трябва да ме отърве от тия белезници.

— Нямаш проблеми — успокои го Гън. — Слез в работилницата и ще ти ги срежат веднага.

— Ал знае точното местоположение на яхтата. Някакво малко пристанище. Можем да предадем координатите на турската брегова охрана или дори да ги заведем дотам.

— Съжалявам, но няма да стане. Наредено ни е да се върнем в Чанаккале, пристанище близо до Дарданелите, веднага щом се качите на борда.

И посочи турската фрегата, която се беше доближила още малко. Пит погледна натам и чак сега забеляза въоръжените моряци на борда й. Оръжията им сочеха право към тях.

— Каква е тая идиотщина?! — възкликна той. — Двама души от екипажа ни бяха убити, а друг отвлечен. Ти не се ли свърза с бреговата охрана?

— Свързах се, разбира се — отговори намръщено Гън. — Но те не са дошли за това. Изглежда, някой се е свързал с тях преди мен.

— И защо са тези оръжия?

— Защото — отговори Гън, очите му пламтяха от ярост — сме задържани по обвинение в кражба на културно наследство.

41.

Над източното Средиземноморие се беше спуснал сумрак, който оцветяваше небето в бледо ръждиво червено. „Отоманска звезда“ мина през входа на бейрутското пристанище, разположено на север от ливанската столица. Старото корито беше направило бързо плаване през Егейско море и бе стигнало до пристанищния град за по-малко от четирийсет и орем часа.

Товарният кораб заобиколи модерното контейнерно пристанище и се насочи към стария товарен кей.

Въпреки късния час мнозина докери спираха, гледаха го и се смееха на странната сцена на палубата: близо до предния товарен люк върху набързо сковани дървени магарета стоеше скъпа повредена яхта.

Неколцина работници се опитваха да закърпят голямата дупка, причинена от вече потъналия катер.

Мария седеше мълчаливо в единия край на мостика и наблюдаваше как капитанът се оправя с малката делегация от пристанищните власти, митницата и търговските представители, които се качиха на борда с искания за документи и пари. Едва когато местният представител на турската текстилна фирма се оплака от малката си пратка, тя се намеси.

— Бяхме принудени да ускорим заминаването си. Ще получите разликата със следващата доставка.

Дистрибуторът кимна и се изниза мълчаливо — не искаше да се разправя с избухливата жена, която беше собственичка на кораба.

Крановете заработиха бързо и скоро дървените сандъци, пълни предимно с турски текстил, започнаха да изпълват складовото пространство. Мария остана на мостика и наблюдаваше работата с отсъстващ поглед. Едва когато видя някакъв очукан пикап „Тойота“ да спира пред кораба се изправи и се напрегна. Обърна се към единия от двамата еничари, които брат й беше изпратил да я придружат в пътуването, и каза:

— Един мъж, с когото ще се срещна, току-що спря на кея. Претърси го внимателно и го доведи в моята каюта.

Еничаринът кимна и се отдалечи с бързи крачки. Малко се изненада, когато видя, че шофьорът на пикапа е арабин с мърляви селски дрехи. Черните му очи блестяха силно, сякаш за да отклонят вниманието от дългия белег през дясната половина на лицето му — спомен от бой с ножове в юношеска възраст. Пазачът го претърси, след това го качи на борда и го заведе до голямата богато обзаведена каюта на Мария.

Туркинята бързо го огледа, предложи му да седне и отпрати еничарина.

— Закар, благодаря, че дойде да се срещнем. Ако това е наистина твоето име.

Арабинът се усмихна.

— Можеш да ме наричаш Закар. Или с всяко друго име, стига да ти доставя удоволствие.

— Твоите таланти се ценят високо и се препоръчват от мнозина.

— Може би затова само малцина имат достатъчно за хонорара ми — отговори той, свали кефията и я хвърли на стола до себе си.

Мария видя, че косата му е подстригана спретнато по западен образец, и осъзна, че опърпаните дрехи са само маскировка. Ако се обръснеше и облечеше хубав костюм, арабинът с лекота можеше да мине за бизнесмен, помисли си тя, без да знае, че той често го прави.

— Носиш ли аванса? — попита Закар.

Мария стана и извади от чекмеджето на писалището кожена чанта.

— Както се разбрахме, двайсет и пет процента от цялата сума. Плащането е в евро. Остатъкът ще бъде преведен по сметка в ливанска банка, както поиска.

Пристъпи към него, но не му даде чантата и продължи:

— Безопасността при тази операция трябва да е изключителна. Не трябва да участват хора, на които не може да се има доверие.

— Нямаше да съм жив, ако работех по друг начин — отговори хладно той. После посочи чантата. — Моите хора са готови да умрат за съответната цена.

— Няма да е необходимо — отговори тя и му подаде чантата.

Докато той оглеждаше съдържанието, тя се върна при писалището, взе няколко навити на руло карти докато ги слагаше на масата, попита:

— Познаваш ли Ерусалим?

— Повечето ми работа е в Израел. В Ерусалим ли трябва да закарам експлозивите?

— Да. Двайсет килограма октоген.

Като чу какъв е експлозивът, Закар повдигна вежди и измърмори:

— Впечатляващо.

— Ще ми трябва помощта ти за разполагането на взривното вещество — продължи туркинята. — Може би ще се наложи да копаем…

— Това не е проблем.

Тя разви първата карта, старо издание, озаглавено на турски „Подземни водни пътища в древен Ерусалим“, отмести я и разви една уголемена сателитна снимка на опасания със стени Стар град в Ерусалим. Плъзна пръст по крепостната стена в източната част до хълма отвъд нея, който се спускаше в долината Кедрон. Пръстът й се спря на голямо мюсюлманско гробище на склона. На снимката ясно се различаваха отделните надгробни камъни.

— След две нощи ще се срещнем при това гробище точно в единайсет вечерта.

Закар изучаваше внимателно снимката, по-точно гъмжилото от улици, които вървяха в различни посоки. След като ги запамети, вдигна очи и я погледна недоверчиво.

— Ще се срещнем там?

— Да. От тук корабът заминава за Хайфа. — Тя замълча, но после добави твърдо: — Аз ще ръководя операцията.

Арабинът едва не кипна от представата, че някаква жена иска да му заповядва по време на акцията, но после се сети за значителната сума, която щеше да получи за това унижение, и обеща:

— Ще те чакам там с експлозивите.

Тя отиде до койката си и измъкна изпод нея два тежки дървени сандъка с метални дръжки. Върху капаците и отстрани беше изписано на иврит с шаблон: „Лекарствени средства“.

— Това е октогенът. Ще наредя на охраната ми да ги свалят на кея.

Пристъпи към арабския наемник и го погледна строго в очите.

— И още нещо. Не искам неодобрение заради нашите цели.

Закар се усмихна.

— Щом става дума за Израел, не ме интересува нито кого, нито какво унищожавам. — Обърна се и отвори вратата да си върви. — До скоро в Ерусалим. Нека Аллах те закриля.

— И теб — измърмори Мария в отговор, но арабинът вече се беше измъкнал в коридора, а еничаринът го следваше плътно.

След като взривното вещество беше свалено в пикапа на арабина, Мария седна на масата и отново се зае да изучава снимката. На хълма над древното гробище се издигаше блестящата й цел.

„Този път ще разтърсим света“, помисли си тя, преди грижливо да прибере снимката и картата в чекмеджето и да го заключи.

42.

Руди Гън крачеше из мостика като нервна котка. Макар цицината на главата му отдавна да беше спаднала, на слепоочието му още имаше синина. След всеки два-три тигела той се спираше да огледа голия кей на Чанаккале за някакви признаци на спасение, но след като не виждаше такива, поклащаше глава и започваш отново да крачи.

— Това е лудост. Вече трети ден сме затворени. Кога най-сетне ще ни пуснат?

Пит вдигна глава от масата, на която заедно с капитан Кенфийлд изучаваше една морска карта.

— Нашето консулство в Истанбул ме увери, че освобождението ни няма да се забави. Вече трябва да са прочели нужните бумаги на местните бюрократи.

— Възмутително! — изръмжа Гън. — Ние сме затворени, а на убийците на Танг и Айвърсън беше позволено да се измъкнат.

Пит не можеше да спори с него, но разбираше дилемата. Дълго преди „Егейски изследовател“ да се свърже с властите бреговата охрана била вдигната по тревога. Първата радиограма гласяла, че корабът на НАМПД незаконно се опитва да извади корабни останки под закрилата на културното министерство. Второто съобщение — че по време на операцията са загинали двама водолази. Турците отказаха да назоват източника, но бяха предприели съответните действия преди обаждането от „Изследовател“.

Щом плавателният съд на НАМПД беше закаран в пристанището на Чанаккале, случаят беше предаден на местната полиция, което увеличи объркването още повече. Пит веднага се обади на доктор Рупе в Истанбул, за да докаже правото им да бъдат на мястото на разкопките, след това звънна на жена си, която, от своя страна, сръчка Държавния департамент да настоява за незабавното им освобождаване. Полицията претърси кораба и когато не откри никакви артефакти, започна бавно да осъзнава, че за задържането им няма никакви основания.

Род Зибиг надникна през вратата и наруши нарастващото раздразнение на Гън.

— Момчета, имате ли свободна минутка?

— Разбира се — отговори Гън. — Какво друго имаме да правим, освен да си скубем косите от яд?

Зибиг влезе с папка в ръка и тръгна към масата с картите.

— Може би това ще ви пооживи. Имам информация за твоя каменен монолит.

— Вече не е мой — изръмжа Руди.

— Успя ли да си спомниш надписа на латински? — попита Пит и се плъзна настрана по пейката, за да направи място на Зибиг и Руди да седнат.

— Да. Всъщност го записах веднага щом се върнахме на кораба, но го отложих заради цялата бъркотия. Тази сутрин се заех отново с него и го преведох.

— Кажи ми, че е надгробният камък на Александър Велики! — възкликна Гън с надежда.

— Това няма да е истина по две причини. Първо, каменната плоча не е надгробна, а паметник. И второ, в нея не се споменава Александър.

Отвори папката. Вътре имаше два листа. На първия на ръка бе записан латинският текст, който Зибиг беше нахвърлил, след като беше видял монолита. На другия имаше разпечатан на принтер превод.

— Центурион Плавций — повтори Гън. — Значи е паметник на римски войник?

— Което усилва вероятността короната на Ал да се окаже с римски произход — подарък от император Константин.

— От Палатинската школа, верен на Елена. Доколкото си спомням, Палатинската школа е елитна част, която охранявала по-късните римски императори. Нещо като преторианската гвардия. Споменатата Елена трябва да е императрица Елена.

— Точно така. Майката на император Константин I, който управлява в началото на четвърти век. Елена живее от 248 до 330 след Христа, така че камъкът и короната най-вероятно са от тази епоха.

— Имаш ли представа кой може да е Траян? — попита Гън.

— Корникуларът е офицер, обикновено заема поста на помощник. Потърсих в няколко бази данни за Рим, но не можах да открия нищо.

— Всичко това е хубаво, но голямата загадка си остава. Какъв е произходът на монолита и короната и защо са били в отомански кораб?

Погледна покрай Зибиг и изражението му се оживи, когато забеляза двама мъже в сини униформи да се приближават по кея.

— Е, местните полицаи се връщат — каза той. — Надявам се, че носят документа за освобождаването ни.

Капитан Кенфийлд посрещна полицаите на кея и ги заведе в каюткомпанията, където към тях се присъединиха Пит и Гън.

— Ето документа за прекратяване на задържането ви — каза по-възрастният полицай, застаряващ мъж с щръкнали уши и гъсти черни мустаци. — Правителството ви беше твърде убедително — добави той с усмивка. — Може да отплавате.

— Докъде стигна разследването на смъртта на двамата членове от моя екипаж? — попита Кенфийлд.

— Подновихме го като възможно убийство. Обаче в момента нямаме заподозрени.

— А какво стана с яхтата „Султана“? — попита Пит.

— Да, ние видяхме с очите си как едва не го сряза на парчета с винтовете си — обади се Гън.

— Проследихме въпросния плавателен съд до собственика му, който ни съобщи, че вероятно нещо бъркате. Яхтата е на чартърно плаване до Ливан. Тази сутрин получихме снимки на въпросния плавателен съд, закотвен в Бейрут.

— „Султана“ е силно повредена. Просто не е възможно да е стигнала с плаване до Бейрут — отбеляза Пит.

Другият полицай отвори черната си чанта, извади няколко разпечатани на принтер снимки и му ги подаде.

Снимките бяха направени откъм носа и левия борд на синята яхта, пристанала до някакъв прашен кей. Пит не пропусна да отбележи, че на никоя не се вижда десният борд, където катерът беше блъснал яхтата. Последната снимка беше на първата страница на ливански вестник, на която се виждаше датата, а яхтата стоеше като фон. Гън се наведе над рамото на Пит, докато той разглеждаше снимките.

— Да, със сигурност прилича на „Султана“ — отбеляза той неохотно. После кимна, когато Пит му показа снимката, на която ясно се виждаше надписът върху спасителния пояс. Дърк също кимна. Нямаше доказателства, че снимките са подправени.

— Това не променя факта, че един от нашите учени беше отвлечен и отведен с яхтата на пристанище нагоре по брега — продължи Пит.

— Да, нашият отдел се свърза с полицията в Кирте и те изпратиха полицай да огледа пристанището, което описахте — каза по-възрастният полицай, обърна се към помощника си и му кимна. По-младият бръкна отново в чантата, извади дебел пакет и му го подаде.

— Ще ви оставя копие от доклада от Кирте. Позволих си да го преведа на английски. — Погледна Пит извинително. — Полицаят докладва, че корабите, които описахте, ги нямало и мястото било пусто.

— Значи бързо са успели да заличат следите си — подхвърли Гън.

— Пристанищният дневник съобщава, че голям съд, подобен на описания от вас, е бил по-рано на кея и е натоварил пратка текстил. Обаче документите сочат, че корабът е отплавал поне осем часа преди вашето пристигане там. — Полицаят погледна Пит със съчувствие. — Съжалявам, но в момента не можем да направим повече, освен ако не получим допълнителни доказателства.

— Цялата тази история наистина взе да става много объркваща — каза Пит, като потисна раздразнението си. — А можете ли да ни кажете чия собственост е експортната компания в Кирте?

— Частна фирма на име „Анадолски Експорт“. За тях има информация в доклада. — Полицаят погледна замислено Пит и добави: — Ако мога да направя още нещо за вас, моля, кажете.

— Не, благодаря — отговори Пит кратко.

Когато полицаите си тръгнаха, Гън поклати глава.

— Направо не е за вярване. Две убийства и едно отвличане и няма други виновни, освен нас.

— Да, неприятна работа — съгласи се капитан Кенфийлд.

— Причината е, че играем с подправени карти — подхвърли Пит. — Очевидно от „Анадолски Експорт“ са подкупили тамошната полиция. Мисля, че нашият полицай е наясно с това.

— Възможно е да се опитват да запазят достойнство, защото изпаднаха в доста неловко положение — вметна капитан Кенфийлд.

— Би трябвало да ги е повече грижа да си свършат работата както трябва — възрази Гън.

— Смятах, че след като си им казал, че си видял жената от кражбата в Топкапъ, ще се заемат сериозно — каза Кенфийлд.

Пит поклати глава.

— Не им казах за нея.

— Защо? — попита Гън учудено.

— Защото не исках да излагам кораба на други опасности, докато сме в турски териториални води. Видяхме с очите си на какво са способни тези типове, които и да са. Освен това имах подозрение, че местната полиция няма да свърши работа.

— Да, вероятно си прав — съгласи се Кенфийлд.

— Не можем да ги оставим да се измъкнат просто така! — възрази Гън.

— Прав си — съгласи се Пит и добави решително: — Няма да ги оставим да се измъкнат.

Точно преди „Егейски изследовател“ да отплава, пристигна Съмър.

— Взех по-ранен самолет от Лондон и реших, че ще е по-лесно да ви хвана тук в Чанаккале на идване от Истанбул — каза тя на баща си. Лицето й стана тъжно. — Чух за корабните останки… и за случилото се с Танг и Айвърсън.

— Да, наистина ужасно — въздъхна баща й. — А ти? Попадна ли на нещо интересно в Англия?

— Не интересно — отвърна Съмър. — Направо невероятно.