Залезът на полумесеца

99.

Тълпите се бяха подредили пред „Агия София“ на безкрайна опашка. Вярващи християни стояха до благочестиви мюсюлмани — поклонници и от двете големи религии се редяха нетърпеливо и чакаха вратите на бившата патриаршеска катедрала да се отворят, за да видят с очите си изложените вътре реликви. Известната сграда, била свидетел на безброй драми през хиляда и четиристотинте години, откакто се извисяваше под небето на Константинопол и Истанбул, бе както винаги величествено спокойна. Обаче много малко събития в миналото бяха събуждали вълнение като това у хората, които сега се трупаха с надеждата, че ще могат да влязат вътре.

Малцина от стоящите на опашката обърнаха внимание на старото зелено купе „Делайе“, спряло точно пред входа. Ако се бяха вгледали по-внимателно, може би щяха да забележат няколкото дупки от куршуми по багажника, които новият собственик на колата още не беше успял да ремонтира.

Вътре в сградата няколко ВИП лица вървяха почтително през широкия църковен неф16, наречен Площад на коронациите, като се любуваха едновременно на ценните изложени находки и на извисяващия се на петдесет и три метра над главите им уникален купол. Вдясно имаше витрини, посветени на живота на Мохамед, в които бяха изложени откраднатото бойно знаме, написаните собственоръчно от пророка части от Корана и другите предмети от личната сбирка на Озден Челик.

В лявата част на църковния кораб бяха поставени витрините с реликвите на Исус, извадени от галерата в Кипър.

Десетки въоръжени пазачи започнаха да се събират около двете изложби, подготвяйки се за официалното отваряне на музея за посещения.

Джордино и Гън разговаряха с Лорън и Пит до витрината с урната. Доктор Рупе се присъедини към тях и възкликна:

— Великолепно! Направо не мога да повярвам какво направихте! Съвместна изложба за живота на Исус и Мохамед, и то на какво място!

— Със своето историческо минало на черква и музей „Агия София“, тази „Божия Премъдрост“, ни се стори най-подходящото място, където да бъдат изложени артефактите — обясни Пит. — А пък и, така да се каже, кметът на Истанбул ми беше малко задължен — добави той и намигна.

— Помогна и фактът, че нашите приятели от Кипър се съгласиха да предоставят Исусовите артефакти, докато построят подходящо помещение за постоянна експозиция — намеси се Гън.

— Не бива да се забравят и нещата на покойния господин Челик — добави Джордино.

— Да, сега реликвите на Мохамед отново принадлежат на турския народ — съгласи се Пит.

— Да, още една добре свършена работа — похвали ги Рупе. — И то с изключително значение. Страхотен нагледен урок по религиозна търпимост е да се съберат на едно място тези реликви — добави той. После се усмихна на Пит. — Знаеш ли, ако бях хазартен тип, щях да се обзаложа, че просто се опитваш да си увеличиш възможностите в задгробния живот.

— Да, никога не е лошо човек да се застрахова — отговори му Дърк-старши и му намигна.

От другата страна на църковния кораб Джули Гудиър стоеше развълнувана пред кутия, в която лежаха няколко избелели пергаментови свитъка.

— Съмър, направо не е за вярване — писмо от Исус до Петър.

Съмър се усмихна малко снизходително на ентусиазма на историчката.

— Да, отдолу дори има превод. Дава нареждане на Петър да извърши подготовка за някакво голямо събрание. Някои библейски историци смятат, че може би става дума за Проповедта на планината.

След като гледа още известно време документа, Джули се обърна към нея и поклати глава.

— Да, наистина не е за вярване. Самият факт, че тези артефакти са описани в документ, който е оцелял до наши дни, е сам по себе си цяло чудо. Но да откриеш всички тези неща, и то запазени в отлично състояние — това вече наистина е повече от чудо.

— Да — кимна Съмър с усмивка, — не бива да забравяме, че поработихме здраво, но пък и извадихме голям късмет. — Искаше да каже още нещо, но видя Лорън и Пит от другата страна и каза на приятелката си: — Ела да те запозная с татко.

Тръгнаха, но Джули спря за малко пред първия експонат от сбирката за Исус — Описа, поставен зад дебело стъкло. Отдолу имаше малка табелка, на която пишеше: „Предоставено от Ридли Банистър“.

— Хубаво е отново да го видя, макар че, честно казано, съм изненадана, че господин Банистър се съгласи да го даде за изложбата — подхвърли Джули.

— Той едва не умря в кипърската пещера и смея да кажа, че това преживяване го промени. Сега е нов човек. Всъщност сам предложи да го включим в изложбата и вече се съгласи да бъде изложен завинаги в Кипър заедно с другите реликви на Исус. Разбира се, междувременно успя да напише книга и да заснеме филм — добави презрително.

Стигнаха при Пит и останалите и Съмър им представи приятелката си.

— За мен е удоволствие да се запозная с младата дама, допринесла толкова много за намирането на това историческо съкровище — каза Пит любезно.

— Моля ви, ролята ми беше съвсем нищожна — отвърна скромно Джули. — Вие със Съмър сте хората, които всъщност откриха реликвите. Особено най-впечатляващата. — И посочи урната от варовик.

— Да, урната на И. — Пит кимна. — В началото предизвика сериозна суматоха. Обаче след много внимателен анализ криптолозите, които разчетоха арамейския надпис, стигнаха до извода, че И е за Иосиф, а не за Исус. Някои смятат, че става дума за Иосиф от Ариматея17, но според мен никога няма да научим със сигурност.

— И аз мисля така. Той е бил достатъчно богат, за да си позволи скъпа гробница и урна. Защо иначе Елена ще го включва в своята сбирка от реликви? Жалко, че костите са изчезнали.

— Това е загадка, която оставям на вас. Като стана дума, Съмър ми каза, че сте намерили нови следи за лорд Кичънър и „Хампшир“?

— Да, намерихме. Съмър сигурно ви е казала за писмата на епископ Лауъри, който тормози Кичънър да предаде Описа малко преди „Хампшир“ да потъне. По-късно Лауъри остава инвалид след автомобилна катастрофа и се самоубива в пристъп на депресия. Сред документите на семейството му намерих писмото, което е оставил, преди да посегне на живота си. В него признава ролята си в потопяването на „Хампшир“. Корабът е бил потопен преднамерено, защото се страхували, че Кичънър носи Описа в Русия, за да бъде направен публично достояние. В този момент войната била в застой и Англиканската църква очевидно е била ужасена от съдържанието на Описа, особено от споменаването на урната на и противоречието, което тя представлява за Възкресението.

— Ще им се наложи да признаят ролята си.

Докато те си приказваха, Лорън отиде при малката картина, окачена на кадифени шнурове. Лесно беше да се предположи, че това ще е най-популярният предмет в изложбата — портрет на Исус върху дъска, нарисуван от римски художник. Макар да му липсваше умелата ръка на Рафаело или Рубенс, художникът беше успял да създаде впечатляващо реалистичен портрет на човек, склонен към размисъл. Със слабо лице и тъмни коси, човекът имаше впечатляващо излъчване. Причината е в очите, реши Лорън. Маслинените очи, които блестяха от сила и състрадание, сякаш щяха да проговорят.

Лорън разглежда портрета няколко минути, после повика Съмър.

— Единственият известен портрет на Исус, нарисуван от негов съвременник — каза със страхопочитание. — Невероятно, нали?

— Да.

— Повечето римски картини, които са оцелели от онова време, са стенописи, затова един рисуван върху дъска портрет сам по себе си е нещо много рядко. Един от специалистите мисли, че портретът е нарисуван от същия художник, който е създал известните стенописи в Палмира в Сирия. Сигурно е правел фрески в домовете на богаташите в Юдея и си е докарвал нещо допълнително, като е рисувал портрети. Историците смятат, че е нарисувал Христос в апогея на неговото проповедничество, малко преди да го арестуват и да го разпънат.

Проследи погледа на Лорън и също се загледа в лицето.

— Прилича на истински южняк, нали? — попита Съмър. — Човек, който е живял на открито под слънцето.

— Със сигурност няма нищо общо с портретите на Исус, рисувани от средновековните художници, които го изобразяват, сякаш е роден в Швеция — отбеляза Лорън. — Не ти ли прилича на някого? — попита омаяна от образа на мъжа.

Съмър наклони глави, докато оглеждаше още по-внимателно портрета, после се усмихна.

— На кого да прилича? — включи се в разговора и Пит.

— Има черна коса, лицето му е слабо и обветрено като твоето. Прилича на теб. Или по-скоро обратното.

Пит се загледа в картината, после поклати глава.

— Не, очите му не са зелени като моите. А като човек се загледа във фона, той не е по-висок от метър и шейсет и не тежи повече от четирийсет килограма. Освен това между нас има още една голяма разлика — добави Дърк-старши с усмивка.

— И тя е?

— Той е вървял по водата, а аз плувам в нея.

100.

Когато прочетоха присъдата, следобедната горещина беше отминала и слънцето хвърляше дълги сенки върху сградата на Ерусалимския районен съд.

Журналисти изхвръкнаха първи от сградата, за да осветлят обществеността за края на процеса. Търсачите на силни усещания сред присъстващата публика клюкарстваха и обсъждаха изхода на делото, докато си тръгваха. Последни излязоха свидетелите и адвокатите, благодарни, че дългият процес най-сетне е завършил. Липсваше само обвиняемият.

Оскар Гузман нямаше да излезе спокойно от парадния вход. Изведоха го без много шум с белезници и многобройни пазачи от задната врата на съдебната сграда и го вкараха в чакащия полицейски микробус, който щеше да го откара в затвора Шикма, за да започне да излежава присъдата си.

Дърк-младши и Сам Левин се забавиха във фоайето, за да благодарят на прокурорите за добре свършената работа, после излязоха под лъчите на залязващото слънце. Лицата и на двамата бяха мрачни, макар да се долавяше и известно задоволство. Каквато и да беше присъдата, тя нямаше да върне Софи и останалите загинали агенти.

— Петнайсет години за съучастничество в убийството на агент Холдер в Цезарея — каза Сам. — Повече не бихме могли да искаме.

— Това ще му осигури умирачката в затвора — отговори Дърк безизразно.

— С неговото здраве се съмнявам, че ще изкара и година.

— Тогава трябва да побързаш, ако искате да го съдите и за кражба на антики.

— Всъщност вече сключихме сделка с адвокатите му. Въпреки че имахме доказуеми обвинения за търговия с крадени антики и като нищо щяхме да му увеличим присъдата, нямаше да се промени нищо.

— И какво решихте вместо това?

— Всички обвинения ще бъдат свалени, ако ни съдейства за откриване на източниците на крадените предмети в сбирката си.

— Добра сделка — отбеляза с разбиране Дърк.

— И ние сме на същото мнение — отговори Сам, докато слизаха по широките стълби към главния вход на съда. — Това малко ще ни утеши за загубите, които претърпяхме.

— Хубаво е човек да знае, че от тази гадост се е получило и нещо добро — отговори Дърк и стисна ръката на Левин. — Сам, продължавай борбата със злото. Софи би искала да продължиш нейната работа.

— Ще го направя. Желая ти всичко най-добро.

Когато Сам тръгна към паркинга, Дърк чу някой да го вика. Обърна се и видя Ридли Банистър да слиза по стълбите, подпираше се на лакиран бастун.

— Да? — каза Дърк.

— Нали имаш минутка — каза археологът, когато докуцука до него. — Исках само да ти кажа, че до началото на процеса не знаех, че имаш връзка с госпожица Елкин. Донякъде ми беше колежка, макар да не се виждахме много често. Въпреки това трябва да ти кажа, че винаги съм я смятал за изключителна жена.

— И аз съм на същото мнение — отговори тихо Дърк. — Благодаря, че участва в процеса. Твоите показания бяха в основата на осъдителната присъда.

— Знаех, че купува откраднати артефакти, но и през ум не ми е минавало, че ще използва терористи, за да обогатява сбирката си. Не е трудно човек да си изгуби ума по стари предмети и аз също имам известни грехове в това отношение. Но човек трябва да се спре навреме. Освен че ми спасихте живота, ти и твоето семейство ми показахте верния път. За това ще ви бъда вечно благодарен.

— Още колко време ще ти трябва това? — попита Дърк и посочи бастуна.

— Месец, най-много два. Лекарите в Кипър си свършиха добре работата и ме закърпиха както трябва.

— Постъпи добре, като се съгласи Описът да бъде изложен в Истанбул.

— Той е неотделима част от артефактите, които дари НАМПД — отговори Банистър. — Може би това малко ще обезщети сестра ти. Между другото, Съмър е много жизнена млада дама. Предай й, моля те, че за мен ще е чест някой ден да вечеряме заедно.

— Ще й предам. А сега какво ще правиш?

— Кивотът с каменните скрижали на Мойсей. Открих следа, че може би е скрит в една йеменска пещера. Струва ми се многообещаващо. А ти?

— Мисля, че засега ми стига толкова работа из Средиземноморието — отговори Дърк замислено.

— С каквото и да се заемеш, желая ти успех. Поздрави на баща ти и Съмър.

— Успех, Банистър. До скоро.

Дърк остана загледан след археолога, който докуцука до стоянката на таксита и се качи в едно. Хотелът на Дърк беше само на няколко преки и той реши да се поразходи. Крачеше по улиците на Западен Ерусалим и скоро престана да забелязва движението и оживеното множество по тротоарите, защото главата му беше замаяна от прилив на чувства.

Мина покрай хотела си, продължи нататък и влезе в Стария град през Портата на Ирод. Потънал в мисли пое по тесните улички на изток, теглен от невидими нишки.

Последва една монахиня, която пресече улицата, и когато се осъзна, вдигна глава и установи, че се намира в двора на черквата „Света Ана“. Почувства как го обзема спокойствие, докато вървеше към задната й страна и къпалнята Витезда.

Пейката, на която бяха обядвали със Софи, беше празна и той седна в сянката на смокините. Потънал в мисли, остана вторачен в празните басейни дълго след залез-слънце. Още седеше неподвижно, когато вечерният бриз донесе хлад и сладкото ухание на жасмин се понесе над древната земя.