Залезът на полумесеца

43.

— Софи, мисля, че имам нещо важно за теб — каза Сам Левин още от вратата.

— Да?

— Един от нашите информатори, Ахмед, съобщава за възможно ограбване на гробове тази нощ в Кедрон.

— Кедрон? Почти до стените на Стария град? Много нагли са станали.

— Ако е вярно, защото Ахмед често ни дава неточна информация.

— Кой ще върти лопатите?

— Знае само едно име. Хасан Акаис. Дребен крадец. — Сам седна на стола срещу бюрото на Софи.

— Нищо не ми говори — каза тя. — Трябва ли да го познавам?

— Арестувахме го преди година при акция в Яфа. Нямахме достатъчно доказателства, за да му повдигнем обвинение, така че го пуснахме да си върви. Оттогава май не се е забърквал в нищо. Та значи той наел нашия информатор да му пасе овцете и момчето дочуло разговор за довечера.

— Изглежда ми несериозна работа.

— И аз си помислих същото. Обаче после се появи това — отговори Сам и й подаде компютърна разпечатка. — Пуснах името му в базата данни и бльок — Мосад подозира, че може би има връзка с Мулетата.

Софи зачете разпечатката.

— Може наистина да е несериозна работа — каза Сам, — но реших, че трябва да знаеш.

Софи кимна, върна му разпечатката и каза:

— Искам да поговоря с този Хасан. Май ще трябва да отидем.

— Малко сме зле откъм хора за акция тази вечер. Лу и останалите са в Хайфа, а Робърт е болен от грип.

— Значи, Сами, ще се наложи да бъдем само двамата. Някакви възражения?

— Не. Ако този тип има нещо общо с Цезарея, и аз искам да го пипнем.

Съставиха плана, Сам си тръгна, а Софи се върна към работата си.

Почувства, че някой я гледа. Вдигна глава и с изненада видя на вратата Дърк. Държеше голям букет люляк.

— Извинете — каза той със сияеща усмивка, — търся главното ченге.

— Дърк, не смятах, че ще се освободиш преди следващата седмица! — Софи скочи и го целуна по бузата.

— За този сезон университетът прекрати разкопките в Цезарея, така че засега моята работа приключи — каза той, остави букета на бюрото, прегърна я и докато я целуваше, прошепна: — Просто не можех да не дойда.

Софи се изчерви, като се сети, че вратата на кабинета й е отворена.

— Мога да изляза в кратка почивка. Искаш ли да идем да обядваме?

Дърк кимна и излязоха далеч от любопитните очи в службата.

— Зная едно хубаво място за пикник в Стария град — каза Софи. — По пътя можем да си купим нещо за ядене.

— Звучи многообещаващо. Не успях да видя кой знае колко от Ерусалим. А за да усетиш същността на един град, трябва да се разходиш по улиците му.

Съвсем наблизо се издигаше портата на Ирод, едно от няколкото места, откъдето се влиза в Стария град, квадрат със страна около километър и половина, в който е разположено религиозното сърце на града — там са Черквата на саркофага, Стената на плача и Куполът на скалата.

След като минаха през портата на внушителната крепостна стена, построена от турците преди повече от четиристотин години, навлязоха в мюсюлманския квартал. Дърк бе възхитен от древната красота на гравирания варовик, който сякаш беше в основата на всеки паметник и жилище в града, независимо колко поддържани или охлузени бяха. Все пак се забавляваше повече, докато наблюдаваше разнообразните хора, които вървяха по тесните улички. Когато забеляза един американски евреин да стои в очакване светофарът да светне зелено до етиопец в бяла роба и палестинец с карирана кефия, осъзна, че стъпва по земя, която няма равна на себе си в целия свят.

Софи го поведе по тъмна прашна уличка, която стигаше до оживения пазар, и покрай сергиите на продавачите. Купи фалафел, агнешки кебапчета, сладки и плик с плодове.

— Нали каза, че искаш да усетиш местния аромат — значи ти ще носиш покупките — закачи тя Дърк.

Продължиха още няколко преки, след това завиха в двора на черквата „Св. Ана“, изящен комплекс, издигнат от кръстоносците, а сега в средата на мюсюлманския квартал — едно от многото странни съчетания, възникнали с течение на времето в древния град.

— Едно красиво еврейско момиче ме води в християнска черква? — пошегува се Дърк и се изкиска.

— Всъщност те водя зад черквата. На едно място, което сигурно ще е интересно за един подводен археолог. Освен това — добави Софи и му намигна — е прекрасно място за пикници.

Излязоха зад черквата на широка поляна с десетки големи смокини. Една пътека водеше до телена мрежа, зад която зееше пропаст. На дъното й имаше порутени стени, колони и арки.

— Това е била къпалнята Витезда — обясни Софи. — Първоначално са били цистерни за Първия и Втория храм, а по-късно са преустроени на къпални. Разбира се, прочуват се като лечебен център, след като Исус е излекувал тук разслабения. Не е останала вода обаче.

— Вероятно това е за добро. Иначе тук нямаше да може да се мине от туристи, копнеещи да се топнат във Витезда.

Седнаха на усамотена пейка под една от старите смокини и се заеха с обяда, като си разменяха по-вкусните парченца от лакомствата.

— Как е доктор Хазис? — попита Софи.

— Добре е. Тази сутрин, преди да тръгна за Ерусалим, се отбих да го видя. Почива си вкъщи, но няма търпение да се върне на работа. Раната не се оказа: сериозна, така че след седмица-две ще се отърве от патериците.

— Горкият. Толкова го съжалявам.

— Той пък ми каза, че се чувства много виновен пред теб. Заради двамата ти агенти.

Софи поклати глава.

— Това е смешно. Откъде би могъл да знае, че ще ни нападне въоръжена банда терористи? Ние също не знаехме.

— Той е човек с благородна душа — каза Дърк, докато си взимаше смокиня от плика с плодовете. — Между другото, израелската служба за сигурност ме разпитва доста упорито през последните няколко дни. Надявам се, че вече сте близо до залавянето на бандитите.

— Шин Бет, както е известна тази служба, е поела разследването, но се страхувам, че следата вече е изстинала. Установиха, че пикапът на крадците е бил откраднат. Намерили са го в морето близо до Нахария. Шин Бет смятат, че крадците вероятно са преминали в Ливан веднага след удара в Цезарея. Смятат, че имат връзка с едни контрабандисти, които са свързани с Хизбула. Мисля, че дори самоличността им ще бъде установена трудно, да не говорим да ги заловят.

— Някакви подозрения за кого може да работят?

— Всъщност не. Проведох множество проучвания, имам някакви подозрения, но нямам сериозни доказателства. Със Сам правим каквото можем, но… — каза тя и въздъхна при мисълта за загиналия агент Холдер.

Дърк мълчаливо стисна ръката й.

— Никога не съм си мислила, че ще трябва да се оправям с нещо подобно. — Очите й бяха пълни със сълзи. После погледна Дърк. — Наистина се радвам, че си тук.

Той я прегърна и замълчаха. Софи постепенно се успокои. Пое си дълбоко дъх и се усмихна през сълзи.

— Усещаш ли аромата на жасмин? Винаги съм го харесвала. Напомня ми за детството ми, когато всички дни бяха пълни с щастие.

— Пак ще са пълни — обеща Дърк.

— Трябва да се връщам на работа — въздъхна тя, макар ръцете й да не се отделяха от Дърк.

— Ще те чакам — отговори Дърк.

— Тази вечер ми се налага да работя. Наблюдение. Получихме информация за един крадец, който може да е свързан с тези ливански контрабандисти.

— Може ли да дойда и аз?

Софи понечи да възрази, но отстъпи.

— Днес наистина сме малко зле откъм персонала. Ще съм само със Сам. Така че малко помощ няма да ни дойде зле. Обаче този път без геройства.

— Безмълвен наблюдател. Обещавам — отговори той с усмивка.

Пуснаха се и се изправиха. Софи изведнъж усети някакво нежелание да тръгва, но не можеше да каже защо. Накрая хвана Дърк за ръка и бавно го поведе обратно.

44.

„Отоманска звезда“ бавно влезе в израелското пристанище Хайфа и хвърли котва в края на тихата западна част. Текстилът, който караше, беше малко и екипажът лесно би могъл да изпразни трюма за няколко часа. Хората обаче бяха получили недвусмислено нареждане да протакат работата, докато не стане късно вечерта.

Мария и един от еничарите показаха фалшиви паспорти на контролния пост на излизане от пристанището, взеха кола под наем и потеглиха към Хайфа. Преструваха се на женена отскоро двойка на сватбено пътешествие и можеха да пътуват из цялата страна, без някой да ги подлага на кой знае какви проверки. Но на път за Ерусалим не искаха да рискуват в никакъв случай. Мария пое по обиколен маршрут, за да не влязат случайно в Западния бряг и след това да бъдат подложени на допълнителни проверки на пропускателните пунктове, където биха могли да открият пистолета, парите и очилата за нощно виждане.

Мария знаеше много добре, че да се вкара и да се превози октогенът до местоназначението е сложна задача. Закар и неговите другари от Мулетата можеха да се справят с опасността, и то на цена, която си заслужаваше да бъде платена. Арабският контрабандист й беше описал подробно как експлозивът ще бъде превозен първо с камионетка, след това пеша, а на едно място дори щял да бъде прикрепен към коремите на овце, за да не бъде открит от израелските сили за сигурност.

Обаче това беше само половината от предизвикателството. Тя трябваше лично да свърши една не по-малко важна работа.

Влязоха в оживените улици на Ерусалим, минаха покрай Стария град и поеха на запад към един от по-новите квартали. Стигнаха до наскоро открития хотел „Уолдорф Астория“, паркираха колата на улицата и отидоха пеша до следващата пряка в южна посока. Намериха свряната между магазини за сувенири малка чайна — на прозорците висяха завеси от мъниста — и влязоха. Един брадат мъж в ъгъла се изправи и й се усмихна. В устата му лъсна златен зъб. Мария се приближи до него, следвана от своя еничар, и попита:

— Ал Катиб?

— На вашите услуги — отговори палестинецът и й се поклони. — Няма ли да седнете?

Мария кимна и седна, еничарят седна до нея. Ал Катиб се настани срещу тях и им наля чай. Кожата му беше потъмняла от слънцето, а ръцете му загрубели като на иманяр, какъвто всъщност беше.

— Добре дошли в Ерусалим — каза той, като вдигна чашата си в нещо подобно на тост.

— Благодаря — отвърна Мария, докато оглеждаше помещението, за да види дали някой не подслушва. — Успяхте ли да изпълните задачата, за която бяхте нает?

— Да, без затруднения. Водопроводът е точно там, където посочихте. Това е удивително историческо потвърждение. Мога ли да попитам откъде се сдобихте с тази данни?

Сега беше ред на Мария да се усмихне.

— Както знаете, стената около Стария град е построена от Сюлейман Великолепни в началото на шестнайсети век. Неговите инженери са картографирали подробно местоположението й, включително разположението на препятствията. Картите, които купихме в Турция, са пълни със стари водопроводи и други съоръжения, строени по времето на Ирод. С времето са рухнали и забравени.

— Прекрасно откритие, което по-нататък с удоволствие ще проуча по-обстойно — отвърна Ал Катиб. В очите му блесна алчност.

— О, съжалявам, но не нося картите — излъга Мария, без да й мигне окото. — Семейството ми притежава богата колекция от отомански артефакти, а картите бяха част от една по-голяма покупка. — Пропусна обаче да спомене, че всъщност са откраднати от един музей в Анкара.

— Това са исторически документи с изключителна стойност — каза палестинецът. — Мога ли да попитам каква е целта на разкопките?

Мария махна с ръка, сякаш въпросът е маловажен, и на свой ред попита:

— Успяхте ли да разширите отвора на канала?

— Да, направих точно това, което поискахте. Безшумно разширих отвора, след това прокопах почти двуметрова шахта и я замаскирах с храсти.

— Идеално — каза Мария, бръкна в поясната си чанта и измъкна плик с пачка израелски шекели. Ал Катиб се ококори, когато плъзна плика към него.

— Получавате премия за навреме свършената работа — обясни туркинята.

— Благодаря — избъбри палестинецът и бързо прибра плика.

Мария си изпи чая, стана и каза:

— Сега ни заведете на мястото.

Ал Катиб учудено си погледна часовника.

— Скоро ще се стъмни, но пък е пълнолуние и… — Видя обаче решителното изражение на туркинята и бързо даде заден ход. — Разбира се, щом желаете. С кола ли сте?

Излязоха от чайната и тръгнаха към автомобила под наем. Следвайки упътванията на Ал Катиб, Мария мина покрай южния край на Стария град, след това зави на север към долината Кедрон и древното мюсюлманско гробище. Спря колата зад някакъв рушащ се склад и слязоха, като еничаринът свали чанта с кирка и фенерчета.

Тръгнаха след палестинеца, който прескочи ниската стена и закрачи по виещата се из гробището прашна пътека. Нямаше никакви хора, но тримата се придържаха към отдалечената западна страна — възможно по-далече от джамията и страничния път на изток.

На изток от тях бе Маслиненият хълм с голямото еврейско гробище, няколко храма и градини. На запад се извисяваше високата стена, която заобикаляше Стария град. Над нея стърчеше първоначалният Храмов хълм, сега зает от ал Харам аш Шариф, или Благородното убежище. В центъра на тази свещена земя стоеше Куполът на скалата — висока сграда, която подслоняваше камъка, върху който Авраам щял да принесе сина си в жертва. В ислямската традиция този камък се смята за изходна точка на Мохамедовото посещение на небето по време на неговото нощно пътуване, белязано чрез отпечатъка на неговия крак върху камъка.

Ал Катиб стигна до простия паметник на някакъв обикновен емир, починал през шестнайсети век, зави наляво към една неравна линия гробове и се закатери по каменистия склон. Мария извади от чантата си фенерче, но не го запали, а продължи да се препъва в камъни и храсталаци.

— Стигнахме — прошепна най-после палестинецът и спря до два посърнали храста, зад които се виждаше купчина камъни.

— Тук е — обясни Ал Катиб и светна за миг към храстите. После нервно огледа хълма, за да се увери, че никой не ги наблюдава. — От време на време в района има полицейски патрули — обясни притеснено.

Мария си сложи очилата за нощно виждане и огледа околността. В гробището под тях не се виждаха никакви признаци на живот.

— Няма никого — заяви тя.

Ал Катиб кимна, клекна и започна да отмества камъните. Мария нареди на еничарина да му помага. Заедно двамата бързо освободиха скрития вход — тясна, висока малко над метър и половина дупка.

— Тръбата всъщност е доста тясна — каза палестинецът на Мария и показа с ръце. — Трябваше доста да покопая.

Мария го погледна без съчувствие. Знаеше, че точно този отвор е просто разклонение на много по-сложно инженерно постижение. Под ръководството на Ирод преди две хиляди години римски инженери бяха построили поредица акведукти от далечните хълмове на Хеброн, за да докарат прясна вода в града и крепостта Антония, издигаща се на Храмовия хълм.

Насочи фенерчето си и светна. В дъното на изкопа се виждаше тесният отвор на водопровода.

— Добра работа сте свършили — каза Мария. — Но трябва да се изкопае още малко.

Взе кирката от еничарина и му я подаде.

Ал Катиб кимна с готовност — беше сигурен, че ще получи още пари, — и размаха кирката. Еничаринът влезе в прохода след него и с ръце в ръкавици започна да изхвърля пръстта и камъните, които се трупаха около краката на палестинеца. Мария остана на входа. След двайсетина минути кирката хлътна в стената и палестинецът осъзна, че е пробил отвор към някаква кухина, издърпа кирката и се наведе към дупката. Не можеше да види нищо, но то лъхна хладен въздух.

С подновена енергия той заразмахва кирката и бързо разшири отвора. Избута отломките встрани, взе фенера и прекрачи в широка пещера с висок таван.

— Аллах Акбар! — възкликна и пусна кирката на земята. На светлината на фенера стените бяха бели като алабастър, виждаха се следите от длетата.

— Като пещерата на цар Седекия14 — каза невярващо Ал Катиб на еничарина и Мария, които влязоха с другия фенер.

— Да — отговори Мария, — само че тази е била изгубена за историята след разрушаването на Втория храм.

Под стените на Стария град, на по-малко от километър и половина от тях, имаше още една огромна пещера, изсечена от робите, осъществили много от инженерните проекти на Ирод. Беше наречена на Седекия, последния цар на Иуда, който направил пролом в града, за да избяга от войските на Навуходоносор.

От огромното помещение тръгваха проходи, протягаха се като пръстите на ръка в тъмнината. Ал Катиб погледна най-големия тунел, който се простираше право на изток, и каза:

— Сигурно стига чак до под Харам аш Шариф.

Мария само кимна в отговор.

— И до Купола на скалата? — попита той с нарастващо напрежение.

— Свещеният камък е разположен върху здрава земя, но тунелът минава под него, да. Друг тунел се доближава до джамията Ал Акса и до много други точки. Разбира се, ако картите на Сюлейман се окажат точни, както досега.

Лицето на палестинеца пребледня.

— Не искам да минавам под Свещения камък!

— Няма да се наложи — успокои го туркинята. — Ти си свърши работата.

Извади пистолет и го насочи срещу него.

За разлика от брат си, тя не изпитваше подтик да отнема живот или тръпка от това. Всъщност не изпитваше нищо. За нея беше равно по емоции на сменянето на чорапите или на пиенето на кафе. Двамата с брат й — продукти на изпълнено с насилие детство и на кръвосмешения сред техните предци — се намираха на двата различни края на социопатичната скала, но това не им пречеше да са безмилостни убийци.

Пистолетът изтрещя два пъти и два куршума се забиха в гърдите на смаяния палестинец. Ехото се заблъска в стените на обширното помещение. Ал Катиб падна на колене, смайването в очите му се смени с неразбиране, после той рухна по очи и замря завинаги. Мария спокойно отиде до него, измъкна плика с пачката шекели от джоба му и я прибра в поясната чанта. След това си погледна часовника.

— Разполагаме с по-малко от час, преди да доставят експлозивите. Дай да огледаме кариерата и да изберем местата.

Прекрачи мъртвеца, наведе се да вземе фенера му и забърза към мрака пред тях.

45.

Малко преди десет часа Софи паркира зад някакво магазинче за дрехи пред североизточната страна на Стария град. От другата страна на пътя и надолу по склона беше мюсюлманското гробище — продължаваше с извивки на юг, прехвърляше дълбоко дере и преминаваше в тясна ивица, която опираше в долината Кедрон.

— Сигурен ли си, че искаш да участваш? — попита Софи. — Повечето нощни операции се оказват скучни и напразни.

Дърк се усмихна.

— Не съм човек, който да пропусне възможността за разходка на лунна светлина с красиво момиче.

— Ти си единственият, който може да открие нещо романтично в нощно наблюдение.

Обаче трябваше да признае, че и тя изпитва подобни чувства. Бяха вечеряли в тихо арменско ресторантче близо до портата Яфа. С напредването на вечерта у нея се зароди силно желание да отмени операцията и вместо това да го покани в апартамента си. Потисна го, защото знаеше, че добиването на каквато и да било информация за убийците на агент Холдър е по-важно.

— Сам обикновено не закъснява — каза тя и си погледна часовника, а после погледна през прозореца на колата.

Минута по-късно мобилният й телефон започна да звъни. Тя го включи и заговори оживено на иврит.

— Сам се обади — обясни, след като затвори. — Катастрофирал е.

— Ранен ли е?

— Не. Един минибус с християнски поклонници не успял да вземе завой и блъснал колата му. На него му няма нищо, но колата е за боклука. Смята, че неколцина от възрастните туристи може би са леко ранени, така че ще мине време, докато се измъкне. Каза, че ще успее да дойде най-рано след час.

— Е, значи ще започнем без него — каза Дърк, отвори вратата на колата и слезе. Софи го последва, отвори багажника, извади бинокъл за нощно виждане и го окачи на врата си. След това измъкна голям плосък кожен калъф. Вътре лежеше военният модел на изпитания автомат ТАР 21 „Тавор“. Софи щракна заредения пълнител, дръпна затвора да вкара патрон в патронника, после сложи оръжието на предпазител.

— Този път си готова мечки да бориш — отбеляза Дърк.

— След Цезарея ще бъда винаги по-добре въоръжена от всеки нападател — заяви тя решително.

— Защо не остави на Шин Бет да се оправя с наблюдението, след като подозираш, че са набъркани ливанските контрабандисти?

— Помислих за това — призна Софи, — но информацията е твърде несигурна. По-вероятно е да си имаме работа с някоя групичка непълнолетни бандитчета, тръгнали да припечелят нещо. Може би изобщо няма да се появи никой.

— Това би било добре дошло — отговори той, намигна й и я хвана за ръката.

Пресякоха пътя и прескочиха канавката. Софи огледа околността с бинокъла и каза:

— Трябва да слезем по-надолу.

Спуснаха се десетина метра по склона и спряха на място, откъдето се откриваше гледка към целите гробища. Надгробните камъни се белееха на лунната светлина като разпръснати върху пясъка зъби. Софи седна на крайчеца на един и пак вдигна бинокъла. Няколко момчета играеха футбол от другата страна на Стената на плача, но самото гробище изглеждаше пусто. Тя заоглежда източната страна. Дърк я прегърна през кръста и Софи бавно свали бинокъла.

— Пречиш ми да си върша работата — възрази тихичко, после го прегърна през врата и го целуна страстно.

Някакъв слаб шум прекъсна интимните им мигове и Софи бързо грабна бинокъла.

— Трима мъже с раници — прошепна след миг. — Двама носят или лопати, или оръжия, не мога да кажа със сигурност.

Свали бинокъла и погледна нагоре към пътя.

— Защо го няма Сам…

— Има още поне половин час, докато дойде — каза Дърк, след като си погледна часовника.

Тримата мъже вървяха към центъра на гробището. Софи извади глока си от кобура и го подаде на Дърк.

— Ще ги арестуваме — прошепна му — и след това ще звънна на полицията да дойде да ги прибере.

Дърк кимна, провери дали оръжието е заредено и двамата тихо тръгнаха надолу, като постепенно се изнасяха надясно. Стигнаха до една по-висока гробница и се присвиха зад нея.

Минутите се влачеха едва-едва. Докато тримата предполагаеми иманяри се изкачваха по склона към тях, Софи тихичко прикрепи фенерчето си към цевта на автомата. С Дърк останаха напълно неподвижни, докато мъжете минаваха само на няколко метра от тях. Щом ги подминаха, Софи кимна на Дърк, скочи, светна фенерчето и извика на арабски:

— Стой! Горе ръцете!

Тримата се обърнаха и замръзнаха, присвили очи срещу лъча на фенерчето. Двама от тях — носеха автомати АК-74, а не лопати — я гледаха гневно и заплашително. Единият беше нисък, бедно облечен и мръсен, с изпъкнали очи — Хасан Акаис. Вторият беше също толкова мръсен, с чорлава брада и клюнест нос. Но не те, а третият мъж накара Софи да потрепери. Очевидно той беше водачът и я гледаше спокойно, с изучаващи очи, които просветваха над дълбок белег, обезобразяващ дясната му буза. Същото лице я беше гледало кръвнишки в Цезарея, когато ръководеше нападението, струвало живота на агент Холдер.

Ръцете на Софи затрепериха и лъчът на фенерчето заигра неспокойно по арабите. Акаис усети несигурността й и вдигна автомата, но преди да успее да натисне спусъка, отекна изстрел и на ръката му под лакътя цъфна червена рана.

— Хвърлете оръжията или ще ви пръсна главите! — извика сурово Дърк, който стоеше на няколко крачки от Софи, стиснал глока с две ръце.

Арабинът с чорлавата брада бързо пусна калашника на земята, но Акаис не помръдна, вторачен в Дърк с омраза. А после лицето му изведнъж се отпусна и на устните му заигра подигравателна усмивка.

— Мисля, че ти трябва да хвърлиш оръжието — чу се студен женски глас от мрака зад Дърк. — Вдигни ръце, за да мога да ги виждам.

Дърк се обърна и видя късо подстригана жена, застанала зад Софи и опряла пистолет в тила й. Беше с тъмни дрехи и на челото й бяха вдигнати очила за нощно виждане. На две крачки от нея стоеше мъж, насочил пистолет към главата му.

Софи го погледна извинително и пусна автомата на земята. Дърк нямаше избор, така че се усмихна невинно на жената и хвърли пистолета върху близкия гроб.

46.

Подкараха ги под дулата на оръжията по склона и после през прохода. Също като арабските терористи, които ги следваха, Дърк и Софи се изненадаха от огромната кариера, вече осветена от няколко фенера.

Софи беше ходила няколко пъти в пещерата на Седекия и се изненада да попадне в също толкова голяма кариера точно под Храмовия хълм. Изненадата й премина в страх, когато видя покритото с кръв тяло на Катиб.

— Онзи дългият… — прошепна тя на Дърк. — Той ръководеше нападението в Цезарея.

Дърк само кимна, защото вече беше осъзнал, че добре въоръжената група има някаква по-голяма цел от един-два стари гроба.

Еничаринът ги побутна да седнат на една ниска каменна тераса близо до мъртвия палестинец и остана да ги пази с насочено оръжие. Мария не им обръщаше внимание — говореше със Закар.

— Това ли е всичко? — попита го недоверчиво.

— Да, двайсет и пет килограма, плюс детонаторите — отговори той. После кимна към високия таван. — Купола на скалата ли искаш да взривиш?

Мария го изгледа студено.

— Да. И джамията Ал Акса. Това притеснява ли те?

Той сви рамене.

— Ще се вдигне голяма ярост по нашите земи. Но пък може и да е за славата на Аллах.

— Да, за славата на Аллах е — отговори Мария остро. Клекна, прегледа бързо експлозивите в раниците, после се изправи. Видя, че Дърк и Софи я наблюдават, и изсъска:

— Тези двамата едва не провалиха мисията ни!

Арабинът обаче поклати глава.

— А, не. Те са от археологическата полиция, която се бори с иманярите. — Изобщо не се издаде, че е познал Дърк и Софи. — Случайно са попаднали на нас при рутинно наблюдение. Но пък нищо не пречи да ги убием.

— Израелски археолози, така ли? — измърмори Мария замислено. — Не, няма да ги убием. Ще загинат „случайно“ при експлозията — добави със зла усмивка. — От тях ще се получат чудесни виновници. — Махна на еничарина да се приближи, после пак се обърна към Закар. — Твоите хора да поемат охраната. Време е да подготвим експлозивите. Искам да избухнат точно в един часа.

Тя взе фенер, а еничаринът вдигна две от раниците. Закар нареди на двамата араби да пазят пленниците, взе другата раница и тръгна след туркинята.

— Разрушаването на Купола на скалата ще предизвика ужасни кръвопролития — прошепна Софи на Дърк.

— Млъквай! — кресна брадатият арабин и насочи автомата си срещу нея. Раненият Акаис седеше наблизо и притискаше ръката си. От време на време вторачваше яростен поглед в Дърк, но след миг погледът му ставаше отсъстващ, сякаш беше на хиляди километри.

Дърк оглеждаше кариерата за някакъв начин за бягство, който да не им навлече куршум в гърба. Обаче възможностите не бяха много. След като постоя няколко минути вторачен в мъртвия палестинец, той се загледа в двата фенера. Единият беше само на три метра от мястото, където седяха. Брадатият стоеше до другия, поставен върху камък до отсрещната стена.

Дърк се престори, че се чеше по носа, и прошепна изпод ръката си на Софи:

— Фенерът на пазача… можеш ли да го угасиш?

Тя се замисли за миг, после кимна едва забележимо и започна внимателно да оглежда стените на пещерата. На стената зад пазача намери онова, което търсеше — недоизсечен блок, който можеше да й послужи като основа на измислицата.

Вторачи се в мястото и не помръдна, докато пазачът не се обърна да види какво зяпа така. Но не видя нищо, разбира се. Все така впила очи в стената, Софи бавно се изправи и пристъпи напред.

— Не мърдай — изсъска арабинът.

Софи направи всичко възможно да не му обръща внимание, но и да не го предизвика да я застреля.

— Тази каменоломна е на две хиляди години и се намира точно под Купола на скалата — измърмори тя. — Мисля, че ето там… има знак на Пророка.

Пазачът я изгледа подозрително, после премести поглед към Дърк. Американецът му отвърна с колкото можа по-голямо безразличие. Арабинът взе фенера и започна да отстъпва към стената, но не отместваше автомата си от двамата. Стигна до мястото и стрелна няколко бързи погледа към изсечения варовик и вдлъбнатините от длетата. Няколко успоредни бразди, оставени от върховете им, се спускаха едва забележимо на равнището на очите и там, където се срещаха, имаше някакви избледнели черти от въглен. Бандитът се загледа в тях с празен поглед, после насочи вниманието си към Софи.

— Да — каза тя и направи още една предпазлива крачка напред. Арабинът не реагира и тя продължи бавно към него.

— Само да си опитала някакъв номер, приятелят ти ще го отнесе — каза бандитът заплашително, държеше Дърк на прицел. След това се извърна към другаря си и изрева: — Хасане, бъди нащрек.

Раненият не отговори, само кимна бавно.

— Покажи — каза бандитът, като се обърна към Софи и едновременно започна да отстъпва от стената.

Софи бавно се доближи до нея и постави ръката си до вдлъбнатините и петното. Беше виждала подобни срезове в пещерата на Седекия и знаеше, че това са просто предварителните очертания на бъдеща каменна плоча, която по някаква причина така и не е била изсечена от каменоделците. Избелелите следи от въглен вероятно бяха поредният номер или някакъв друг белег. Въпреки това тя ги представи за нещо много повече.

— Както отпечатъка на крака върху свещения камък горе под Купола, мисля, че това може би е следа от нощното пътешествие на Мохамед — обясни тя; имаше предвид посещението на Пророка в небесата на гърба на крилат кон. — Обаче на тази светлина не мога да видя ясно. Може ли за малко фенера?

Не погледна към пазача, преструваше се, че оглежда внимателно стената, затова просто протегна ръка. Той реагира инстинктивно — подаде й фенера, като същевременно се обърна и насочи оръжието си към нея. Софи грабна фенера и го вдигна, така че да освети по-добре стената, все така вторачена в нея.

— Виж — каза тя тихо и посочи с пръст, а с палеца на другата си ръка натисна бутона.

Арабинът — все още я виждаше достатъчно ясно на жълтеникавата светлина от другия фенер — изръмжа някаква ругатня, но в същия миг забеляза с крайчеца на окото си някакво движение зад гърба си.

Дърк търпеливо беше чакал този миг. В секундата щом фенерът на Софи угасна, той скочи от малката издатина. Знаеше, че веднага ще го последват куршуми, затова направи само две крачки и плонжира към фенера.

Предположението му се оказа правилно. Бандитът с клюнестия нос завъртя автомата и натисна спусъка. Обаче Дърк вече беше на земята и куршумите изпищяха над главата му. Докато падаше, протегна ръка, грабна фенера и без да си прави труда да търси копчето, го блъсна в земята и счупи стъклото и крушката.

Пещерата потъна в пълен мрак, нарушаван само от пламъците от дулото на автомата, с който арабинът стреляше напосоки. Ядосаният бандит пусна няколко дълги откоса по Дърк, рикошетите свиреха, отскачайки от варовиковите стени.

Огънят беше насочен към последното местоположение на Дърк, но той благоразумно веднага се претърколи настрана и бързо запълзя към изхода. След пет-шест метра спря и заопипва наоколо. И точно когато намери онова, което търсеше — тялото на палестинеца или по-точно кирката, която лежеше до него, стрелбата спря.

Тревожна тишина изпълни пещерата. Арабинът, сигурен, че е убил Дърк, се обърна и стреля по мястото, където миг по-рано беше стояла Софи. Обаче на светлината от дулните пламъци видя, че тя вече не е там.

Софи предвидливо беше побягнала покрай стената, докато терористът стреляше по Дърк. Щом стрелбата спря, тя замръзна, все още стиснала фенера в ръка, и се помъчи да не издава нито звук.

— Хасан, имаш ли фенерче? — изкрещя арабинът.

Раненият несигурно се изправи.

— Аз съм тук, при входа. Не стреляй насам — каза с треперещ глас.

— Фенерчето? — извика в отговор другарят му.

— В раницата ми е, но не мога да я намеря — обясни Акаис, докато опипваше земята около краката си.

— Другите взеха раниците — извика гневно бандитът с автомата.

Дърк направи всичко възможно да използва отвличащия вниманието им разговор, за да се доближи на удобно разстояние за нанасяне на удар. Стиснал кирката, той се промъкна към входа, като се ориентираше по гласа на ранения терорист. С малко късмет можеше да замени кирката с автомат и да застреля другия бандит, преди той да се усети какво става.

Когато разговорът секна, Дърк все още се намираше на метър и нещо от ранения. Трябваше да нанесе удара на сляпо, защото не искаше да разкрива позицията си. Спря за миг, след това безшумно премести единия си крак, после и другия.

Макар и ранен, Акаис усети невидимата заплаха и високо каза:

— Какво…

Гласът се чу съвсем близо и Дърк вдигна кирката над главата си. В същия миг от другата страна на каменоломната светна фенер. Дърк се обърна натам и видя Мария — в едната ръка с фенер, а в другата с пистолет.

Вторачила поглед в него, тя насочи пистолета наляво, докато той не се оказа на една линия със сърцето на Софи, свита до стената само на метър-два от нея.

— Хвърли кирката или тя ще умре на секундата — заповяда туркинята.

Софи го погледна отчаяно и той неохотно пусна кирката на земята. Последното, което видя, бяха пълните й със страх очи, защото Хасан стовари приклада на автомата си върху главата му и той се строполи на земята, потънал в мрака на безсъзнанието.

47.

Очукано бяло такси спря до колата на Софи и Сам Левин изскочи от него. Таксито се отдалечи, а Сам се опита да звънне на Софи по мобилния. Не се изненада, че не вдигна, така че й изпрати текстово съобщение къде се намира. Когато не получи отговор и на него, тръгна към гробището — знаеше, че тя често изключва телефона си по време на операции.

Накуцваше леко, защото го болеше хълбокът и цялата лява страна от удара. В объркването след катастрофата беше забравил очилата си за нощно виждане в багажника на повредената кола, но пък никога не се разделяше с автоматичния си пистолет. Придвижваше се бавно и тихо и се надяваше, че Софи ще го забележи, преди да попречи на наблюдението.

Гробището беше тихо и пусто. На всеки няколко метра Сам спираше, за да се огледа и ослуша. Очакваше всеки миг Софи да изскочи от тъмното и да го потупа по рамото, но това така и не се случи.

След като направи още няколко крачки, отново спря, но този път, защото чу някакъв шум. Беше тракане на камъни, поставяни един върху друг, и идваше от центъра на гробището. Сам се промъкна тихичко няколко метра по-близо и спря до ниска подпорна стена.

Тракането някъде долу не преставаше. Той надникна предпазливо над стената и видя няколко неясни фигури да се движат около плитък гроб близо до нисък каменен осветителен стълб, който отдавна беше престанал да изпълнява функциите си.

Агентът извади пистолета си и зачака. Минаха няколко минути и той почна да се чуди къде ли е Софи и защо не ги арестува. Може би се беше отказала от разузнаването? Но това нямаше да му попречи да изпълни дълга си.

Прехвърли се през стената с болезнена гримаса и закуцука надолу към иманярите. Тракането на камъни престана и той видя как крадците отстъпват към южния край на гробището. Направи опит да се затича, но остра болка в глезена го накара да затътри крака. Обзет от безсилие, той спря и изкрещя:

— Стой!

Командата постигна точно обратното — вместо да спре иманярите, ги накара да хукнат с все сили. Сам чуваше тупането на краката им, докато тичаха през гробището. След секунди се чу шумът на два двигателя, последван от свирене на гуми, когато колите полетяха напред.

Сам поклати глава, когато видя отдалечаващите се стопове, после извика:

— Софи, къде си?

Отговори му само мълчанието на празното гробище. Сам закуцука към осветителния стълб и пристъпи към древния гроб. Очакваше да намери набързо изкопана шахта. Вместо това с изненада видя, че гробът е покрит с купчина камъни. Знаеше, че е много необичайно крадците да прикриват следите от работата си, и обзет от любопитство, свали няколко камъка от върха на купчината. И едва не падна по гръб, когато на лунната светлина видя щръкнала нагоре ръка.

Преглътна, продължи бързо да маха камъните и след, малко разкри окървавения труп на мъртвия палестинец.

48.

Сякаш неясна светлина проникваше през клепачите на Дърк, макар клепачите му да бяха здраво стиснати. Обаче в пулсиращата болка, която стискаше главата му, нямаше нищо неясно.

С огромно усилие най-сетне успя бавно да отвори клепки и присви очи, когато фокусира поглед върху светещия фенер, сложен на сантиметри от лицето му. Усети студенината на твърдия варовик под тялото си. Ръцете му се размърдаха, докато търсеше къде да се подпре.

Пое дълбоко въздух, подпря се с ръце и седна. Пред очите му затанцуваха рояци звезди и той за малко не припадна отново. След минута прилошаването донякъде премина и той опипа главата си. Огромната цицина на тила го болеше и беше лепкава от засъхваща кръв.

Мозъкът му бавно започна да работи отново. Седнал сам в празната пещера, той извика Софи с несигурен глас. Пищящите му уши не доловиха нищо, освен мълчание. Дърк взе фенера и се изправи. Залиташе като пиян.

Огледа пещерата, после бавно се измъкна през прохода. Гробището бе тъмно и тихо, така че Дърк се върна в каменоломната.

Завика отново Софи и му се стори, че в отговор чува слабо пляскане. Макар слухът му да не се бе възстановил напълно, звукът, ако беше действителен, сякаш идваше от големия тунел вдясно. Беше същият тунел, в който Мария беше влязла заедно с двамата мъже и експлозивите.

Дърк влезе в тунела и закрачи толкова бързо, колкото му позволяваше туптящата в главата му болка. Не знаеше, че тунелът продължава повече от двеста метра под хълма и разсича на две парцела на Харам аш Шариф на няколко метра над главата му. Най-важното за нападателите беше близостта до Купола на скалата.

Тунелът завиваше и лъкатушеше, на местата, от които бяха изсичани варовикови плочи, имаше малки ниши. След един остър завой Дърк видя напред слаба светлина. Сърцето му прескочи и той забърза натам, като пренебрегваше острата болка, която пронизваше нещастната му глава при всяка крачка.

Светлината стана по-ярка, когато мина почти на бегом през малко квадратно помещение и навлезе в прав участък на тунела. Стигна до друго помещение с извити като на аквариум стени. В центъра стоеше един от електрическите фенери. Вдясно имаше купчина прозрачен подобен на пудинг материал, залепен до стената, от центъра й висяха кабелите на няколко детонатора. А вляво от него лежеше Софи — извиваше се и се мъчеше да освободи вързаните си с парчета от презрамките на раница глезени и китки. Не можеше да вика, защото устата й беше запушена с парцал, залепен с лента широко тиксо. За да ограничат свободата на движенията й, бандитите бяха затиснали коленете й с голям тежък камък. Щом Софи видя Дърк, ужасът в очите й изчезна.

— Виждам, че се опитваш да хвръкнеш във въздуха без мен — подхвърли той с уморена усмивка.

Но не й даде възможност да отговори. Свали камъка от коленете й и я преметна през рамо. Взе и втория фенер и почувствал прилив на сили забърза по тунела, като внимаваше да не удари главата на Софи в ниския таван.

Пренесе я почти половината разстояние до главната пещера, преди отново да му се завие свят. В малкото квадратно помещение внимателно я пусна на земята и извади парцала от устата й.

— Изглеждаш ужасно — бяха първите й думи. — Тежко ли си ранен?

— Добре съм — изръмжа той. — Ти си тази, която ме тревожи.

— Колко е часът? — попита Софи тревожно.

— Един без пет — отговори Дърк, след като си погледна часовника.

— Експлозивите! Тя каза, че ще избухнат в един.

— Зарежи ги. Да се махаме от тук!

— Не!

Дърк се изненада от тона й. Не беше умоляващ, а направо заповеднически.

— Ако Куполът и джамията бъдат унищожени, това ще е катастрофа за моята страна. Ще избухне такава война, каквато не можем дори да си представим.

Дърк я погледна в очите и видя в тях решителност, надежда, любов и отчаяние. Знаеше, че секундите отлитат, но знаеше и че не може да спечели в този спор.

— Мисля, че мога да обезвредя детонаторите — каза той, докато й развързваше ръцете. — Обаче ти трябва да изчезваш. Ето ти другия фенер. Развържи си краката и бягай към изхода.

Обърна се да се втурне в прохода, но тя го хвана за ризата, придърпа го към себе си и го целуна.

— Пази се. Обичам те!

Дърк хукна. Думите й сякаш бяха изтрили цялата болка и той почти спринтираше по прохода. За секунди стигна до последното помещение и тръгна към пластичния експлозив.

Като морски инженер притежаваше основни познания по взривни вещества, защото беше участвал в подводни спасителни проекти, в които се беше наложило използването на експлозиви. Макар да не познаваше октогена, техниката на възпламеняването му беше обикновена. Електронен взривател с часовников механизъм беше свързан с дузина капсул-детонатори, които от своя страна бяха напъхани в пластичния експлозив.

Погледна си часовника. Един без три минути.

— Само не се взривявай по-рано — измърмори той.

Бързо претърси пластичния експлозив за допълнителни взриватели, без да му дойде наум, че количеството пластичен експлозив пред него е достатъчно да превърне в прах цял небостъргач. След като разбра, че има само един взривател, го хвана и го откачи от стената. Взривателят и капсул-детонаторите излязоха без съпротива от подобната на желе маса. С взривното устройство в ръка Дърк хукна по тунела, стигна до квадратното помещение и се зарадва, че Софи е изпълнила нареждането му да избяга. Спря за миг, запрати взривателя и капсул-детонаторите в единия ъгъл и се втурна към изхода. Стигна в голямата пещера и чак сега забеляза, че трупа на палестинеца го няма.

Измъкна се навън, задиша с пълни гърди свежия нощен въздух и започна да се оглежда за Софи. Не забеляза светлината на фенера й, загаси своя и я повика. Обаче не получи отговор.

Изведнъж се сети за нещо и му призля. Софи беше споменала и за джамия. Значи имаше още един заложен взрив и тя беше вътре и се опитваше да го обезвреди.

Втурна се обратно като стрела. От пещерата, освен основния тунел излизаха още три. Дърк обиколи на бегом входовете им, като пред всеки викаше Софи. При входа на последния чу нежния й глас да отговаря в далечината. Вмъкна се в тунела и се затича.

Беше направил само няколко крачки, когато чу зад себе си пукот, сякаш някой е запалил няколко фойерверка едновременно. Това бяха детонаторите, които беше извадил от октогена под Купола на скалата. Бяха се взривили, без да причинят вреда.

Сърцето на Дърк прескочи, защото осъзна, че взривът ще избухне всеки момент.

— Софи… излизай от там… веднага! — изкрещя той.

Видя напред в тунела бледа светлинка и разбра, че се приближава към целта.

И тогава чу друга поредица пукоти и се хвърли на земята със свито сърце.

Взривът разтърси земята като земетресение. Секунда по-късно ударната вълна се понесе към Дърк, тласкаше облаци прах и отломки. Повдигна го, запрати го срещу стената и му изкара въздуха. Блъскан от летящите камъни и задушаван от прахоляка, Дърк отново изгуби съзнание.

49.

Когато Дърк излезе от прохода, за да търси Софи, Сам тъкмо оглеждаше мъртвия палестинец. Щом чу още някой да вика Софи, агентът се обърна и видя как Дърк изчезва в тунела. Отново извади телефона и се опита да се свърже със Софи и когато пак не успя, закуцука към прохода.

Намираше се само на метри от входа в каменоломната, когато пластичният експлозив избухна.

От неговото място експлозията не беше нещо повече от приглушен трясък и потреперване на земята под краката му. Секунди по-късно от тесния тунел излетя облак дим и прах.

Сам се приближи до входа и видя захвърлен на земята фенер. Запали го и влезе внимателно в прохода. Учудването му прерасна в смайване, когато стигна до пещерата — подобна каменоломна под Храмовия хълм не бе регистрирана никъде.

Въздухът беше изпълнен с пушек и прах и Сам бе закрил устата и носа си с ръкав. Надникна поред в четирите тунела, като се поколеба при последния, от който излизаше гъст дим. Чу отвътре тракане на камъни, навлезе предпазливо в тунела и забеляза отблясък от друг фенер. Ускори крачка, но скоро се натъкна на купчини отломки, срутили се от тавана. Запрекрачва ги внимателно. След няколко метра тъмният тунел се изправи и светлината се усили.

Сам заобиколи една назъбена скала и излезе в голямо помещение, осветено от фенер, поставен в една ниша. Самото помещение приличаше на кариера за чакъл — навсякъде се издигаха купчини натрошени камъни. Голяма неравна дупка зееше отхапана от тавана точно над най-голямата — дело на експлозията. Гъст бял прахоляк висеше във въздуха и пречеше на видимостта въпреки светлината на фенера.

В другия край на помещението Сам различи някакво слабо движение.

— Софи? — извика той и посегна неуверено към пистолета.

Подобно на привидение някаква фигура излезе от облака бял прахоляк и Сам с облекчение позна Дърк. Носеше отпуснатото тяло на Софи.

— Добре ли е? — попита Сам тихо.

Внимателно пристъпи напред и видя, че Дърк е покрил главата и горната част на тялото й с якето си.

Едва сега забеляза, че крайниците на Софи висят безжизнено, покрити с дебел слой мръсотия и кръв.

Вдигна очи към Дърк и по гърба му полазиха тръпки. Ужасният вид на американеца уби всяка надежда за състоянието на Софи. Той стоеше вторачен в него с изподраскано и окървавено лице, очите му бяха празни, сякаш останали без душа. Изглеждаше така, сякаш някой е изстискал живота от него, и Сам на секундата разбра, че Софи е мъртва.

50.

Взривът под Харам аш Шариф беше доста приглушен. Основната цел на туркинята беше Куполът на скалата, затова под него беше заредена по-голямата част от октогена. Обаче той не избухна, след като Дърк успя да извади детонаторите от пластичната маса. Избухна вторият заряд с по-малко взривно вещество, заложен под джамията Ал Акса, но причини само малки повреди.

Земята под постройката от осми век се разтърси, стъклата на прозорците задрънчаха, но от основите не изскочи огнено кълбо, което да я погълне. Секунди преди взрива Софи бе успяла да махне голяма част от октогена и да го хвърли в тунела, преди да направи опит да извади капсул-детонаторите от останалата пластична маса. Намалялата сила на експлозията напука единствено основите на един фонтан зад джамията. Палестинските пазачи на Харам аш Шариф първоначално не обърнаха внимание на взрива — решиха, че е станало нещо в друга част на Ерусалим.

Още в каменоломната Сам започна да действа. Бързо пристигна полицията и линейка. Фелдшерите се заеха с раните на Дърк, а от съдебната медицина откараха трупа на Софи в моргата. Агентите от Шин Бет също се оказаха бързи и се заеха основно да претърсят каменоломната. Останалите невзривени експлозиви бяха внимателно обезопасени и изнесени. След това целият район беше блокиран, преди още стопаните на Харам аш Шариф да са разбрали какво се е случило.

Новината за опита за нападение бързо се разнесе из Ерусалим и предизвика гневна реакция. Мюсюлманите заклеймиха нападението, а евреите бяха ужасени от възможното оскверняване на Храмовия хълм. Всички се обвиняваха взаимно и гневът клокочеше все по-силно. Макар публично да проявяваше сдържаност, израелското правителство безшумно усили мерките за сигурност и тайно заведе мюсюлманските водачи в някогашната каменоломна под Храмовия хълм, където единодушно беше постигнато съгласие да се барикадира входът към нея, за да се попречи на бъдещи нападения.

Гневът по улиците си остана силен, но сблъсъците между етническите общности бяха учудващо малко и насилието беше избегнато. След няколко дена напрежението отслабна, защото никой не пое отговорността за атаката, а нападателите бяха изчезнали безследно.

51.

Генерал Бракстън четеше доклада на ЦРУ, без да промълви и дума. Само потрепването на мустаците му от време на време разкриваше наличието на някакви чувства в директора на Националната разузнавателна агенция. От другата страна на писалището му седяха агент О’Куин и един специалист по Израел. И двамата се бяха вторачили в обувките си. Накрая Бракстън свали доста бабешките си очила за четене и каза строго:

— И така, да обобщим. Някакви малоумници едва не са вдигнали половин Ерусалим във въздуха и нито Мосад, нито Шин Бет не са имали ни най-малка представа? Това истина ли е, или израелците ни пързалят?

— Израелците очевидно нямат доверие в разследването — отговори човекът на ЦРУ. — Те смятат, че ливанската група, която се занимава с контрабанда на наркотици и е известна като Мулетата, е поне отчасти замесена. Известно е, че Мулетата имат връзки с Хизбула, така че нападението срещу Ерусалим може да е в отговор на постоянните проблеми, които Израел им създава в Газа. Набърканият в произшествието американец е разпознал единия от терористите като участник в скорошното нападение срещу археологическите разкопки в Цезарея.

— Този американец някой от нашите агенти ли е? — попита Бракстън.

— Не, работи като морски инженер в НАМПД. В момента се съвзема след леки наранявания във военната болница в Хайфа.

— Морски инженер? Какво по дяволите е правил в Ерусалим?

— Явно е имал връзка с агентката по антиките, която е убита при взрива. Придружавал я по време на рутинно наблюдение на гробището и така се набъркал в станалото. Както се оказва, за добро, защото е предотвратил избухването на по-голямата част от експлозивите под Купола на скалата.

— Сър, ние наистина извадихме късмет с този човек — намеси се О’Куин. — Имало е достатъчно взривно вещество да направи на прах и пепел Купола и поне една четвърт от Стария град. Това щеше да предизвика регионални вражди, каквито не бихме могли да си представим. Сигурен съм, че ако храмът беше разрушен, днес срещу Израел вече щяха да летят ракети.

Бракстън изръмжа и го прониза с очи.

— Като стана дума за експлозиви, виждам, че към цялата тази бъркотия трябва да добавим и малко домашни неприятности.

— От израелците получихме проба от невзривеното вещество и след лабораторни анализи установихме, че става дума за октоген. Произведен е в наша фабрика по договор с армията на САЩ — докладва О’Куин сдържано.

— Значи става дума за наше взривно вещество, така ли? — изрева генералът.

— Опасявам се, че да. Изглежда, пробата от Ерусалим съответства на пратка октоген, продадена тайно на Пакистан в началото на деветдесетте години, за да я използват в своята ядрена програма. Пакистанците потвърдиха, че един контейнер с октоген е изчезнал. Смята се, че трафиканти от въоръжените сили са го продали извън страната, но за това няма доказателства.

— Цял контейнер с октоген… Направо не е за вярване — изръмжа Бракстън.

— Над три тона взрив, сър.

Генералът затвори очи и поклати глава.

— И това нападение е свързано със скорошните атаки срещу другите джамии, нали? — попита тихо, без да отваря очи.

— Знаем, че джамията Ал Ахзар в Кайро и Йешил в Бурса са взривени с октоген. И в двата случая никой не пое отговорност за нападенията. Не бяха намерени доказателства, които да свържат взривовете с някоя местна групировка. Обстоятелствата много напомнят за случилото се в Ерусалим.

— Какво се знае за мъртвия палестинец, открит на гробището?

— Дребен иманяр, без връзки с терористи — отговори човекът от ЦРУ. — Може би е набъркан в откриването на каменоломната, но не смятаме, че е бил участник в самото нападение.

— Което отново ни връща на въпроса, засега без отговор, кой и защо?

— Досега никой не е поел отговорност за никое от нападенията — каза О’Куин. — Не разполагаме с никакви сигурни следи. Както може да потвърди Джо, всички разузнавателни служби търсят възможните извършители навсякъде. Като се почне от християнските секти, мине се през еврейските екстремисти и се стигне до Ал Кайда и други известни мюсюлмански фанатици. Разчитаме и на чуждите разузнавателни служби, но засега и те не разполагат с никакви улики.

Човекът от ЦРУ кимна утвърдително.

— Генерале, всички обекти на нападение имат голямо геологическо значение за сунитите. Смятаме, че има голяма вероятност атаките да са осъществени от някоя шиитска група. Вероятността за някаква връзка на Хизбула с нападението срещу Ерусалим засилва това подозрение. Трябва да ви кажа, че в Управлението нараства броят на хората, които смятат, че това е дело на иранците, за да отклонят вниманието от оръжейната си програма.

— Да, това би бил разбираем мотив — съгласи се генералът. — Но си е и игра с огъня, ако ги хванат.

— Сър, не мога да се съглася с вас — възрази О’Куин. — Тези взривове нямат иранска следа. Това би било наистина невероятно равнище на външен екстремизъм.

— Не ми даваш достатъчно информация, за да мога да си извадя правилно заключение — изръмжа генералът. — А онзи турчин, мюфтията Батал, за когото бяхте толкова притеснени?

— Да, както се опасявахме, той ще участва в изборите за президент, Батал и неговата партия със сигурност ще спечелят от всяко възмущение сред фундаменталистите, а досегашните взривове вече предизвикаха достатъчно възмущение. Това ни изправя пред възможността тези нападения да имат по-скоро определени политически цели, отколкото да са прояви на тероризъм. Що се отнася до мюфтията, следим внимателно всички негови действия, но още не сме установили някакви насилнически прийоми. Със сигурност засега нямаме доказателства за някаква връзка с нападенията.

— Значи не разполагате с никакви улики. Момчета, мисля, че трябва да се съсредоточите върху въпроса къде ще нанесат следващия си удар.

— Да — съгласи се О’Куин. — Целите им наистина нарастват по значимост.

— Тъй като бяха лишени от последната си реклама, би трябвало да треперим от мисълта какво ли планират сега.

— Каабата в Мека може да е възможна цел. Ще се погрижа да предадат на саудитските служби да засилят мерките за безопасност — каза О’Куин.

— Нашите аналитици работят денонощно по въпроса — добави човекът от ЦРУ. — Правим всичко по силите си.

Бракстън го изгледа гневно и изръмжа:

— Веднага ще ви кажа какво трябва да направите. Не е много сложно човек да се сети кое ще спре нападенията. — Наведе се напред и се вторачи гневно в двамата. — Просто — гласът му се извиси истерично — трябва да намерите останалия октоген!

52.

Привечер „Отоманска звезда“ влезе бавно в залива северно от Дарданелите и пристана до дългия, вече празен кей. Встрани от нея, под леките морски вълни, на пясъчното дъно още лежеше потъналото катерче.

Мария с изненада забеляза, че ягуарът на брат й е на кея.

Щом спуснаха трапа, Челик забърза по него с дипломатическо куфарче в ръка.

— Озден, не очаквах да ме посрещнеш — каза Мария вместо поздрав.

— Няма време — отговори той троснато.

Всички наоколо схванаха намека и бързо се изнесоха. Челик и сестра му останаха сами.

— Чух, че полицията е претърсила пристанището — каза Мария. — Не е ли опасно за теб да идваш тук?

Челик се усмихна презрително.

— На местната полиция й беше платено добре, за да се грижи за интересите ни. Дойдоха, но претърсиха само привидно. Въобще не са влизали в складовете.

Разговорът за полицията му припомни нападението на хората от НАМПД и той несъзнателно потърка мястото, където Пит го беше ударил с дървения чук.

— Тези американци ще си платят — изсъска вбесено, — но първо имаме по-важни въпроси за уреждане.

Мария се приготви за яростната му атака заради провала в Ерусалим, но очакваното избухване така и не последва. Челик мълчаливо гледаше към празния кей. После попита вече по-спокойно:

— Къде е „Султана“?

— Оставих я в Бейрут за основен ремонт. След няколко дни екипажът ще я върне в Истанбул.

— Добре. Сега ми обясни — защо мисията се провали?

— И аз не знам — отговори тя спокойно. — Главният заряд не се взриви. Имаше достатъчно капсул-детонатори и съм сигурна, че бяха свързани правилно и задействани както трябва. Сигурно е имало външна намеса. И вторият заряд трябваше да нанесе по-големи поражения. Подозирам, че израелската археоложка е успяла по някакъв начин да обезвреди първия и отчасти втория заряд.

— Не успяхме — каза Челик, потискайки обичайната си хапливост, — но съм доволен, че се върна жива и здрава.

— Свалихме ливанските контрабандисти на брега край Триполи, така че евреите няма да намерят следа, по която да тръгнат.

— Мария, ти винаги добре си прикривала дирите си.

Въпреки необичайната му сдържаност тя виждаше безпокойството по лицето му.

— Как вървят делата на мюфтията?

— Води агитацията като професионален политик и вече спечели подкрепата на някои ключови членове на парламента. Обаче според допитванията още изостава с около пет процента, а остават само два дни до изборите. — Той я изгледа с укор. — Нападението в Ерусалим не успя да ни осигури подкрепата, от която се нуждаем, за да победим.

— Може би този процес е извън нашия контрол — отбеляза Мария.

Думите й накараха Челик да даде воля на дълго сдържания си гняв.

— Не, прекалено близо сме! Трябва на всяка цена да се възползваме от тази възможност! На карта е заложено възстановяването на нашата семейна империя — каза той, сякаш искаше да провери как звучи планираното възшествие. Безумните му очи изведнъж заблестяха, а лицето му почервеня от гняв. — Не бива да пропускаме този шанс.

— Златният рог?

— Да — отговори той, отвори дипломатическото куфарче и извади от него карта. — Прихващането трябва да стане утре сутринта — каза, докато й подаваше една папка. — Вътре са плавателният план на набелязания кораб и маршрутът му. Можеш ли да се подготвиш?

Мария го изгледа с безпокойство, после каза тихо:

— Да, мисля, че мога.

— Добре. Има подготвена група еничари, които ще се качат на кораба, който ще действа в подкрепа на операцията. Разчитам на теб.

— Озден, сигурен ли си, че искаш да извършиш това? — попита тя. — Рисковете са много големи. Това ще доведе до смъртта на мнозина наши сънародници. Освен това ме е страх от последствията, ако не успеем.

Челик се вторачи в сестра си с безумен поглед. След това кимна решително.

— Това е единствената възможност.

53.

Авел Хамет наблюдаваше как лъчите на залязващото слънце проблясват като мълнии по игривите гребени на средиземноморските вълни. Слънцето потъваше зад хоризонта и вече полъхваше дългоочакваният вечерен бриз. Израелският капитан вдиша дълбоко хладния въздух. Беше готов да се закълне, че подушва миризмата на борове по турската брегова линия пред тях.

С малко по-малко от сто метра дължина „Даян“ беше сравнително малък танкер и със сигурност минаваше за дребосък в сравнение с огромните супертанкери, които превозваха петрола от Персийския залив. Макар да разполагаше с всички характеристики, които притежаваха съдовете за суров петрол, всъщност „Даян“ беше построена специално за един малко по-различен вид товар — прясната вода. Улеснено от наскоро сключеното търговско споразумение, израелското правителство беше възложило постройката на три еднакви плавателни съда, които да превозват вода до сухите и прашни израелски брегове.

Разположената на двеста й петдесет мили през Средиземно море Турция беше единствената страна в този безводен район, която разполагаше с излишък от прясна вода. Контролирайки горното течение на Тигър и Ефрат, както и други богати на води планински реки, тя притежаваше стратегически ресурс, чиято важност през идващите десетилетия само щеше да нараства, Турция бе започнала да използва водата като нов вид стока и се беше съгласила да продава на Израел малка част от този излишък на основата на едно пробно споразумение.

„Даян“ превозваше малко над един милион галона вода и Хамет знаеше, че неговият принос към потреблението на вода в Израел е капка в морето, но курсовете през Средиземно море два пъти седмично започваха да дават отражение. За него тези плавания бяха лесно изпълнимо задължение и той, също като екипажа от девет души, се наслаждаваше на тези пътувания.

Застанал в центъра на мостика, той следеше напредъка на кораба на навигационния монитор.

— Двигател с две трети мощност — заповяда на кормчията. — Намираме се на четирийсет мили от Манагат. Няма смисъл да се появяваме там, преди да съмне. Така или иначе работниците на помпите няма да дойдат по-рано.

Кормчията повтори заповедта и оборотите на единствения корабен двигател намаляха. Плаващият с извисяващи се високо бордове, тъй като трюмовете бяха празни, танкер постепенно забави ход от дванайсет на осем възела. Когато след няколко часа наближи полунощ, помощник-капитанът се качи на мостика, за да смени Хамет, който огледа за последен път екрана на радара, преди да сдаде дежурството, и каза:

— Зад нас откъм левия борд се приближава кораб, но иначе морето е спокойно. Просто гледай да стоиш далеч от брега, Зев.

— Слушам, капитане. Тази вечер никакво плуване голи.

Хамет слезе в каютата си и бързо заспа. Обаче не след дълго се събуди, защото усети, че нещо не е наред. Вслуша се. Двигателят не ръмжеше равномерно, нямаше го и трептенето на палубите, като при плаване. Стори му се странно, че никой не е дошъл да го събуди, след като има някакъв навигационен или механически проблем.

Облече си халата, излезе от каютата и се качи по металната стълба до мостика. Влезе в тъмната рубка и замръзна. Помощник-капитанът лежеше по очи на пода в локва кръв.

— Какво става? — изрева той на кормчията.

Онзи му отвърна с вторачен поглед. На сумрачната светлина в рубката Хамет видя, че едната му страна е подута. Внезапно погледът му беше привлечен към стъклото от светлините на друг плавателен съд, който се намираше в опасна близост с левия борд на танкера.

— Пълен надясно — изкомандва той високо, без да обръща внимание на шумоленето зад себе си.

Висок мъж се отдели от задната стена на рубката. Беше облечен изцяло в черно, с черна маска за ски на лицето. Държеше автомат. Кормчията пренебрегна командата на Хамет — продължаваше да го гледа безмълвно, докато мъжът в черно се приближаваше зад гърба на капитана. Хамет се обърна точно навреме, за да види как автоматът лети към лицето му.

Остра болка прониза мозъка му. Краката му се подгънаха и болката изчезна в мига, когато всичко около него потъна в мрак и той се просна по очи на пода до своя помощник-капитан.

54.

— Ридли, Ридли, приятелю, влизай, влизай!

Гласът на Дебелака звучеше като пясък в миксер, докато приветстваше Банистър в своя телавивски апартамент за втори път само в продължение на няколко седмици.

— Благодаря, Оскар — отговори археологът и влезе със самоувереност, която явно му липсваше, когато беше идвал тук последния път.

Гузман го въведе във всекидневната, където слаб добре облечен арабин седеше зад едно бюро и преглеждаше някакви документи. Арабинът вдигна очи и огледа подозрително Банистър.

— Това е Алфар — Дебелака махна полупрезрително с ръка, — един от моите уредници. — Забеляза предпазливото изражение на Банистър и добави: — Не се тревожи, той е гроб.

Гузман отиде до любимото си кресло и се тръшна в него без капка грация.

— Е, какво е толкова важно, че ми се обади толкова скоро?

Банистър заговори тихо, подготвяше жертвата си за големия удар.

— Оскар, и двамата знаем много добре, че ловуването на историята е в най-добрия случай чиста спекула. Можем да търсим дни, месеци и дори години голямото откритие и въпреки всичко да останем с празни ръце. Разбира се, винаги има съпътстващи важни открития и понякога попадаме на нещо, което подхранва полета на въображението. Обаче повечето усилия обикновено завършват безплодно. Но съществува и шансът, когато звездите се подреждат в твоя полза и вадиш голям, много голям късмет, тоест откриваш истински подарък свише.

Наведе се напред за по голям драматизъм и впи поглед в очите на Дебелака.

— Оскар, вярвам, че съм на прага на подобно откритие.

— Чудесно. За какво става дума, момчето ми? — изхриптя Дебелака. — Не си играй с мен!

— Току-що се връщам от Лондон, където бях прескочил за кратко посещение. По случайност се обадих на един антиквар, с когото се познаваме от години. Наскоро купил множество предмети, откраднати преди години от архива на Англиканската църква — излъга той и отново замълча за по-силно въздействие.

— И?

— Част от материалите са накити и други ценни неща, намерени в Светите земи по време на кръстоносните походи. — Банистър огледа предпазливо помещението и сниши глас: — Сред тези неща е и оригиналният Опис.

Очите на Гузман насмалко да изскочат.

— Сигурен ли си?! — изграчи той. Опита се да прикрие вълнението си, но лицето му почервеня.

— Да — отвърна Банистър и извади ксерокопие на пергамента: преднамерено го беше направил замъглено. — Не видях оригинала, но той ме увери, че е автентичен.

Гузман оглежда листа няколко минути, без да каже и дума. Само шумоленето на хартията в треперещите му ръце нарушаваше тишината във всекидневната.

— Значи съществува — каза той приглушено. — Направо не мога да повярвам в Божията милост, че го има. — Изгледа сериозно Банистър. — Този антиквар… ще ми го продаде ли?

Банистър кимна.

— Като се има предвид каква покупка е направил, е принуден да разпродава нещата без много шум. Затова го е оценил само на пет милиона лири стерлинги.

— По дяволите! Пет милиона лири?! — викна Гузман и получи пристъп на кашлица. Успя да се съвземе, впи поглед в очите на Банистър и отсече: — Никога няма да платя толкова.

Банистър пребледня. Не беше очаквал подобен отговор.

— Оскар, предполагам, че по цената ще може да се преговаря — почна той. — Освен това антикварят обеща, че ще даде документа за радио въглеродно датиране, и то на свои разноски.

Оскар беше купувал артефакти от крадци и политици и знаеше много добре как да намали цената. Освен това разбираше много добре кога се опитват да го излъжат и лекото колебание в гласа на Банистър не остана незабелязано.

— Спри тук — каза Дебелака, надигна се тежко от креслото и излезе от стаята.

Върна се с дебела папка, седна отново и я отвори. Вътре имаше снимки в найлонови джобове. На снимките се виждаха древни артефакти на различна възраст и в различни стилове, малки и големи. Банистър разпозна статуи, съдове и барелефи, които струваха стотици хиляди долари. Гузман прелисти джобовете, извади няколко снимки и му ги подаде.

— Хвърли едно око.

— От твоята сбирка ли са? — попита Банистър.

— Да, от склада ми в Португалия.

Банистър заразглежда снимките. На първата имаше ръждиви мечове и върхове на копия. На втората — римски шлем с грива. На следващата снимка се виждаше тънък бронзов лист, върху който имаше орел, скорпион и няколко корони. Последната снимка показваше предмет, който Банистър не можеше да определи. Но явно беше метален, голям и някак извит на една страна, като че ли изкривен.

— Рядка колекция римски оръжия — каза Банистър. — Предполагам, че орелът и релефът със скорпионите и короните са част от бойно знаме?

— Браво, Ридли. Обаче не кое да е бойно знаме, а знакът на Палатинската школа, елитните римски телохранители на Константин Велики. А какво ще кажеш за последната снимка, приятелю?

Банистър отново огледа снимката, но накрая поклати глава.

— Не мога да кажа какво е това.

Гузман се усмихна победоносно.

— Това е бронзовият таран на римска галера. Като се вземе предвид големината му, вероятно е принадлежал на лигурийска бирема.

— А, да, сега разбрах. Таранът е бил смачкан от удар. Къде го намери?

— Беше забит в корпуса на друг кораб, кипърски пиратски кораб от четвърти век, ако може да се вярва на тази история. Пиратският кораб потънал в мека тиня, която го предпазила. Някои предмети бяха наистина учудващо добре запазени. Останките били претършувани от местните водолази много преди да се появят държавните археолози. Един богат колекционер си осигурил повечето находки преди държавата изобщо да разбере какво е намерено.

— Мога да позная кой е бил този богат колекционер — подхвърли Банистър с мазна усмивка.

Гузман се изсмя гърлено и отбеляза самодоволно:

— В този случай имах късмета да получа информация навреме.

— Оскар, това наистина са чудесни находки, но защо ми ги показваш?

— Купих ги преди много години. И също от много години си мисля за слуховете за Описа. Дали са верни? Възможно ли е този товар наистина да съществува? И една нощ сънувах сън. Сънувах, че държа Описа в ръцете си, точно така, както одеве държах твоето ксерокопие. И видях римски оръжия и други неща. Но не кои да е, а тези! — И той посочи снимките.

— Често сънуваме нещата, които търсим — отбеляза Банистър. — Наистина ли смяташ, че между тези римски находки и Описа има връзка? Та те може да са от всяка морска битка!

— Не във всяка битка ще се замеси Палатинската школа. Знаеш, че те са наследниците на преторианската гвардия, която била унищожена от Константин в битката при Милвийския мост, когато той разбива Максенций и укрепва властта си. За мен е очевидно, че кипърските пирати са нападнали императорска галера.

— Но дали корабът е от същата епоха?

Гузман се усмихна.

— Да, корабът, оръжията, другите находки — всичко е приблизително от 330 година. Разполагам и с това — добави той и посочи римския щит на една от снимките.

Банистър не му беше обърнал внимание. Сега обаче се вгледа и видя, че в центъра му има избеляла хризма15.

— Константиновият кръст — измърмори археологът.

— И не е само това. Папирусът от Цезарея също подкрепя тази теория — каза Гузман. — Ридли, сънят е истински. Ако твоят Опис е истински, значи вече съм чул гласа на Елена чрез моите находки.

Очите на Банистър светнаха от вълнение и той попита настойчиво:

— Оскар, къде са намерени корабните останки?

— Близо до село Писури на южното кипърско крайбрежие. Може би не е толкова невъзможно товарът с Описа да е някъде там — предположи той и повдигна вежди. — Точно това ще е дар свише, нали, Ридли?

— Да, дар свише — повтори археологът, мозъкът му работеше на пълни обороти. — Това ще е откритието на всички времена!

— Но да не избързваме. Първо трябва да видя Описа и автентичността му да бъде потвърдена. Кажи на своя лондонски познат, че съм готов да платя сто хиляди лири. Обаче първо искам радиовъглеродно датиране и личен оглед — заяви той и стана.

— Само сто хиляди лири? — попита Банистър невярващо.

— Да, и нито пени повече. — Дебелака потупа археолога по рамото. — Ридли, благодаря, че се сети първо за мен. Мисля, че сме на път да постигнем нещо славно.

Разочарованият Банистър успя само да кимне, докато излизаше.

Щом го изпрати, Гузман се върна във всекидневната и попита Алфар:

— Чу ли всичко?

— Да, господин Оскар. До последната дума — отговори арабинът. — Но не разбирам защо не купите този Опис.

— Много е просто, приятелю. Мисля, че той е у Банистър, а не у някакъв си лондонски антиквар. Банистър се опитва да ме издои… и може би все пак ще успее.

— Тогава защо му казахте за другите находки? И даже му показахте снимките?

— За да посея зърното. Той има таланта да прави открития. Тръгна си, загубил илюзиите си, свързани с продажбата на Описа, но и объркан, както съм и аз, от вероятността описаното наистина да съществува. Сигурен съм, че егото му ще го тласне към действия. Може и да е глупаво, но защо да не опитам? Банистър е късметлия. Ако Описът изобщо може да бъде намерен, тъкмо той е човекът, който може да свърши тази работа. Защо де не го оставим да го намери за нас?

— Господин Оскар, вие сте умен човек, но как ще контролирате Банистър?

— Свържи се със Закар. Кажи му, че искам да го наблюдава и че ще му платя богато.

— Но той каза, че не иска да стъпва в Израел поне няколко месеца.

— Усеща, че е напечено, а? — изкикоти се Гузман. — Кажи му да не се тревожи. Нима да се наложи да идва тук. Задачата е в Кипър.

55.

Хамет опита да отвори очи и изстена от ослепително ярката светлина. Но това беше нищо в сравнение с пронизващата туптяща болка в тила. Наложи си още веднъж да отвори очи и да установи къде се намира. Първият отговор, който получи, гласеше: по гръб, с лице към флуоресцентните лампи на тавана.

— Капитане, как си? — чу гласа на Зев.

— Все едно, че ме е газил трамвай — отговори Хамет и повдигна глава, за да се огледа. Установи, че лежи на маса за хранене в каюткомпанията. За импровизирана възглавница му служеха нагънати ленени салфетки. Членовете на екипажа стояха около него, на лицата им беше изписан страх и безпокойство. Внезапно си спомни, че все пак е капитанът на този кораб, надигна се на лакът, смъкна крака от масата и стъпи на пода.

Чак сега забеляза, че главата на помощника му е превързана с окървавен бинт, и се сети, че го беше видял да лежи по очи в локва кръв.

— Мислех, че си мъртъв — каза Хамет.

— Малко ми сцепиха главата, но ще се оправя. Ти ни притесни повече, защото не се събуди цяла нощ.

Капитанът погледна през близкия илюминатор и видя лъчите на ранното утринно слънце. Внезапно осъзна, че корабът не се движи. Погледна към вратата и видя двама мъже в черно: държаха автомати и гледаха заплашително.

— Как са се качили на борда? — попита тихо.

— Не съм сигурен — отговори Зев. — Вероятно с лодка от другия кораб. Нахлуха на мостика, преди да разберем какво става.

— Подадохте ли сигнал за помощ?

Помощникът му поклати глава.

— Не. Нямаше време.

Хамет преброи присъстващите. Втория помощник го нямаше.

— Къде е Кук?

— Отведоха го на мостика. Мисля, че са го накарали да управлява кораба.

След малко вратата на каюткомпанията се отвори и доведоха и втория помощник — на бузата му имаше голямо червено петно.

— Какво става, Кук? — попита капитанът.

— Сър, накараха ме да управлявам кораба под дулото на оръжие. Цяла нощ пътувахме на север, следвахме товарен кораб на име „Отоманска звезда“. На разсъмване пристанахме тук. Намираме се в малък залив в турски териториални води на около десет мили от Дарданелите.

— Някаква идея кои са тези хора?

— Не, сър. Говорят турски, но не са отправили никакви искания. Не мога да си представя за какво им е да отвличат празен воден танкер.

Хамет се питаше същото.

Държаха ги под охрана още двайсет и четири часа. Бяха им осигурили достъп до камбуза, но нищо повече. Хамет на няколко пъти се опита да заговори пазачите, да постави искания и да зададе въпроси, но всеки път го отпъждаха с дулата на автоматите. Чуваха викове, трополене и вой на машини откъм предната палуба. През илюминатора Хамет видя, че един кран прехвърля сандъци от товарния кораб на танкера.

Вечерта ги изкараха да помагат при товаренето и Хамет се ужаси, като видя какво са направили с кораба му. В предната палуба бяха изрязани два големи отвора и сега трюмовете, които събираха 150 000 галона вода, зееха като отворени консервени кутии. Сандъците, които кранът бе разтоварил от другия кораб, бяха струпани около тях.

Изумлението му се усили още повече, когато ги свалиха на брега и им заповядаха да пренесат от контейнера в близкия склад сандъчета с пластичен експлозив в двата открити резервоара.

— Тия искат да взривят кораба — прошепна Хамет на помощника си. — В големите сандъци има амониева селитра. Поне така пише.

— И нас заедно с него сигурно — отвърна Зев.

— Някой от нас трябва да се измъкне. Тази лудост трябва да бъде спряна.

— Ти си капитанът. Веднага ще забележат, че те няма.

— С тая чалма и ти се набиваш на очи — изръмжа Хамет.

— Аз ще опитам — чу се глас зад тях. Беше кормчията, дребен мъж, казваше се Грийн.

— Грийн, в склада е тъмно. Пробвай да се измъкнеш в сенките.

Обаче пазачите им бяха нащрек и всеки път, когато Грийн се опитваше да се отдалечи, му заповядваха да се върне в редицата и той неохотно се нареждаше в индийската нишка носачи на експлозиви.

Една жена с черни дрехи наблюдаваше работата им от палубата.

Докато взимаха последните сандъчета, Хамет прошепна на кормчията:

— Остани последен и се скрий в контейнера.

Грийн се промъкна в задната част контейнера, бързо се изкатери на най-горната лавица, легна и се притисна до стената. Дребното му тяло почти не се виждаше от пода. Хамет остави другите моряци да вземат по едно сандъче и излезе последен с празни ръце.

— Няма повече.

След това тръгна подир останалите да излиза от склада.

Не устоя на изкушението да погледне през рамо и видя как пазачът отиде и надникна в контейнера. Не видя никого, блъсна вратите и спусна резето.

Хамет изстина.

56.

Гумите на самолета вдигнаха облак прах на сухата писта на летището в Чанаккале, на един хвърлей о Дарданелите. Самолетът се насочи към определения терминал и спря.

Съмър чакаше зад преградата.

Брат й слезе почти последен. Леко накуцваше и имаше няколко лепенки по лицето, но иначе изглеждаше здрав. Обаче, когато я наближи, тя видя, че най-тежки са вътрешните му рани.

— Радвам се да те видя. — Тя го прегърна. — Добре дошъл в Турция.

Той само кимна.

Енергията и веселостта му бяха изчезнали. Дори очите му сякаш бяха станали по-черни. Не тъжни печални, както беше очаквала, а студени и гневни. Поглед, какъвто никога не беше забелязвала у брат си. Тя го хвана за ръка и го поведе към багажните ленти.

— Четохме новините за нападението срещу Купола на скалата, но нямахме представа, че си намесен — каза тихо. — После татко научи по свои канали, че си бил там и си предотвратил експлозията.

— Успях да предотвратя избухването само на единия заряд — каза той горчиво. — Израелската служба за сигурност ме държа извън новините, защото ме лекуваха във военна болница. Предполагам, че не искаха участието на някакъв американец да им мъти вътрешната политика.

— Слава богу, че не си тежко ранен. — Тя го погледна загрижено. — Съжалявам за приятелката ти.

Дърк не каза нищо.

Взеха багажа му и когато се качиха в малкия нает пикап, Съмър каза:

— Трябва да вземем още нещо.

Подкара към другия край на летището, спря пред очукан склад с табела „Въздушни товари“ и поиска пратките за НАМПД. Дадоха й два пакета, пристигнали през нощта, а двама мъже изкараха на количка малък сандък и го натовариха в пикапа.

— Какво има в сандъка? — попита Дърк, когато потеглиха.

— Надуваема лодка. „Егейски изследовател“ изгуби две при сблъсъка заради корабните останки.

После разказа на Дърк онова, което беше научила за откриването на останките, смъртта на двамата учени от НАМПД и отвличането на Зибиг.

— Значи турците не са хванали типовете с яхтата? — попита Дърк.

Съмър поклати глава.

— Татко е страшно ядосан заради действията на местните власти. Задържали са „Изследовател“ за няколко дни и са обвинили нас за смъртта на Танг и Айвърсън.

— Справедливост има само за хората с власт и пари. Жалко за Танг и Айвърсън. Работил съм с тях по други проекти. И двамата бяха много свестни хора — отбеляза той и гласът му заглъхна: смъртта на двамата плюс смъртта на Софи…

— На всичко отгоре прегледът на цъфтежа на водораслите е пред провал. Представителят на турското правителство, който трябваше да е на борда, си е вкъщи по семейни причини. Руди и Ал пък имат някакви неприятности с новата подводница. — Понечи да добави, че неговото пристигане ще ободри всички, но в това му състояние едва ли щеше да се получи, затова си замълча.

Спряха на търговския кей на пристанище Чанаккале и се качиха на „Егейски изследовател“. В каюткомпанията Пит, Гън и Джордино обсъждаха с капитан Кенфийлд плановете си.

— Ей, баща ти не те ли е учил да не си играеш с експлозиви? — пошегува се Джордино и стисна ръката на Дърк като в менгеме.

Пит-младши се усмихна насила, после прегърна баща си и седна при тях.

— Съмър каза, че сте намерили останките на някакъв отомански кораб? — Но тонът му показваше, че мислите му са на съвсем друго място.

— Да. И си имаме доста неприятности — отговори Пит. — Датирахме го около 1570 година, но на борда му имаше твърде необичайни римски артефакти.

— За съжаление единственото, което остана от тях, са няколко снимки — отбеляза тъжно Гън.

— Разбира се, всичко това бледнее в сравнение с откритието на Съмър.

Дърк се обърна към сестра си.

— Какво си открила?

— Не ти е казала, така ли? — възкликна Джордино.

— Ами… — почна Съмър и млъкна.

— Не е хубаво човек да е чак толкова скромен — подхвърли Гън, взе един лист и го подаде на Дърк. — Ето, направих копие от оригинала на Съмър.

— Това истинско ли е? — попита Дърк.

— Оригиналът е написан на папирус — каза Съмър. — Видях го за кратко, така че съм сигурна, че съществува. Това е превод, направен от известен кеймбриджки археолог и етимолог през 1915 година.

— Направо невероятно — измърмори Дърк. — Всички тези неща, свързани с личността на Иисус. Сигурно римляните са ги събрали след неговата смърт и са ги унищожили.

— Нищо подобно — възрази Съмър. — Придобити са от Елена, майката на Константин Велики, през 327 година. Предметите в този Опис са били свещени и вероятно са изпратени на Константин, за да се отпразнува обръщането на Римската империя в християнството.

— Все още не мога да повярвам, че от всички възможни места сте го намерили точно в Англия — обади се Гън.

— Всичко е заради „Хампшир“ — обясни Съмър. — Очевидно фелдмаршал Кичънър се е сдобил с папируса, когато през седемдесетте години на деветнайсети век е участвал в проучването на Палестина. Значението му не е било разбрано чак до превода, който е направен няколко десетилетия по-късно. Джули Гудиър, специалистката по Кичънър, която помогна да намерим Описа, смята, че заради него Църквата може да е убила фелдмаршала.

— Можем да разберем опасенията им — вметна Джордино. — Намирането на урна с костите на Иисус сигурно ще причини доста сътресения.

— Получава се интересна връзка с находките в останките на отоманския, кораб, които също датират от времето на Константин и Елена — отбеляза Гън.

— Значи тези Исусови предмети са качени на римски кораб, отплавал от Цезарея? — попита Дърк.

— Да — каза Съмър. — Известно е, че Елена е била на поклонение в Ерусалим и че заявява, че е открила Кръста Господен. Късчета от него са разпръснати из църквите на цяла Европа. Друга легенда разказва как пироните от кръста са разтопени и втъкани в шлема и юздите на Константин. Значи Елена и кръстът са се прибрали без премеждия във Византия. Обаче тук — тя посочи Описа — тези неща не се споменават. Изглежда, са натоварени отделно и от векове са изгубени за историята. Представяте ли си какво въздействие би имало, ако можехме да видим изображение на Исус от натура?

Всички се замислиха над тази възможност. Всички, освен Дърк, чиито очи останаха впити в долния край на Описа.

— Цезарея — каза той. — От това тук става ясно, че пратката е потеглила под охраната на римски легионери.

— Ти нали работи точно там? — попита баща му.

Дърк кимна.

— Случайно да сте открили маршрута им, изсечен на камък? — попита Джордино.

— Не, но извадихме късмет и намерихме множество папируси от това време. Най-интересният разказва за залавянето и екзекуцията на кипърски пирати. Любопитното е, че изглежда малко преди да бъдат хванати пиратите са се сражавали с легионери. Професор Хазис, с когото работих, каза, че легионерите принадлежали към група, известна като Палатинската школа. Доколкото си спомням, били командвани от центурион на име Плаций.

Гън едва не падна от стола.

— Как… Как каза?

— Плаций или може би Плауций?

— Плавций? — попита Гън.

— Да, точно така. Откъде знаеш?

— Това е името, изписано на моята каменна плоча, имам предвид плочата, която намерихме в корабните останки. Надгробна плоча за Плавций, който бил загинал в морско сражение.

— Имате ли представа откъде се е взела? — попита Дърк.

Гън поклати тъжно глава, но Зибиг попита:

— Дърк, спомена, че пиратите били от Кипър, нали?

— Така поне пишеше.

Зибиг зарови в купчината листа и вдигна един с данни от изследванията.

— Римският сенатор, изписан върху златната корона — Артрий? Доктор Рупе изпрати исторически данни, които показват, че е служил за малко като губернатор на Кипър.

— Кипър е брънката, която досега изпускахме! — възкликна Пит. — Ако кипърските исторически анали са запазени, обзалагам се, че ще открием, че Траян, чието име беше на каменната плоча, също е бил на Кипър. И че може би е бил служител на Артрий.

— Точно така — съгласи се Джордино. — Сигурно губернаторът е наредил на Траян да издигне паметна плоча, след като златната корона е пристигнала по пощата.

— Да, но какво са правили короната и паметната плоча на отоманския кораб? — попита Дърк.

— Аз имам теория по въпроса — обади се Зибиг. — Доколкото си спомням, след падането на Византия Кипър остава дълго под венецианска власт. Обаче около 1570 година отоманците успешно нахлуват на острова, което по случайност отговаря на възрастта на нашите останки. Бих казал, че короната и останалите неща са били просто военна плячка, изпратена на тогава властващия в Константинопол султан.

— От Описа можем да съдим, че Плавций е получил от Елена задачата да придружи реликвите — намеси се Гън. — Каменната плоча от потъналия кораб и папирусите, намерени в Цезарея, потвърждават, че той е загинал в сражение с кипърски пирати. Възможно ли е всички тези събития да са се случили по време на едно и също плаване?

— Според мен членовете на Палатинската школа, подобно на преторианската гвардия, не може да са били далече от императорския център на властта, освен при някакви извънредни обстоятелства — каза Пит.

— Например като охраната на майката на императора по време на пътуването й до Ерусалим — каза Съмър.

— Това може да обясни златната корона — намеси се Джордино. — Може да е била награда за Артрий, губернатора на Кипър, в знак на благодарност за залавянето на пиратите, убили Плавций.

— Може да са същите пирати, задигнали реликвите? — предположи Гън. — Ето това е въпросът. Къде всъщност са попаднали реликвите?

— Направих кратко проучване на предметите, споменати в Описа — обади се Съмър. — Парченца от Кръста Господен могат да се намерят в множество европейски черкви, но не можах да открия никакви следи другите предмети да са били показвани някога.

— Значи са изчезнали заедно с Плавций — предположи Гън.

— В папируса от Цезарея пишеше, че пиратите били заловени и докарани в пристанището на собствения им кораб — включи се Дърк. — Палубата на кораба била изцапана с кръв и на борда били открити римски оръжия. Очевидно е, че те са се сражавали с Плавций, но не става ясно какво се е случило с неговия кораб. Съответно с реликвите.

— Което може би означава, че галерата на Плавций е била потопена — каза Пит.

При тези думи всички се оживиха, защото знаеха, че ако някой е способен да намери важни корабни останки, това е слабият мъж със зелените очи, седнал пред тях.

— Татко, можем да я потърсим, след като свършим със задачата си тук, нали? — попита Съмър.

— Това може да стане и по-скоро, отколкото си мислиш — изръмжа Гън.

Съмър го изгледа учудено.

— Турското министерство на околната среда ни съобщи, че са открили значително количество отпадъци, изхвърлени от голям химически завод в Чифлик, град близо до Хиос — обясни Пит. — Руди направи някои проучвания на теченията и, изглежда, има пряка връзка между отпадъците и мъртвите зони, които картографирахме в близост до корабните останки.

— Вероятност по-голяма от деветдесет и пет процента — потвърди Гън. — Турците любезно ни помолиха да дойдем отново след година и да вземем проби, но засега повече няма нужда да продължаваме проучванията.

— Означава ли това, че ще се върнем при корабните останки? — попита Съмър.

— Доктор Рупе се е заел да организира официални разкопки под патронажа на Истанбулския археологически музей — отговори Пит. — Предупреди ни да избягваме всяка работа по останките, докато не получи одобрение от културното министерство.

— Значи можем да се опитаме да намерим римската галера? — попита развълнувано Съмър.

— Точно се бяхме заели да направим оценка на малък район на юг оттук — отговори баща й. — Ще свършим с работата след два-три дни. Разбира се, стига нашият подводен апарат да работи — добави той и кимна към Гън.

— А, да, донесох резервните части — каза Съмър и подаде на Гън дошлите с нощния полет пратки. Той бързо разкъса опаковката на първата и възкликна доволно:

— О, ново електрическо табло! То ще ни върне в подводния свят.

Погледна втората пратка и я плъзна към Пит — тя беше адресирана до него.

— Добре, сега, след като отново ще разполагаме с миниподводницата, да се залавяме за работа и да довършим нашия турски проект — каза Пит с усмивка, — защото пътят до Кипър е дълъг.

След час капитан Кенфийлд насочи „Егейски изследовател“ през Дарданелите и след това на юг покрай турския бряг.

Щом излязоха от пристанището, Пит се върна в каюткомпанията, седна и отвори колета.

— Домашни сладки? — попита Джордино, докато се настаняваше срещу него.

— Не съвсем. Накарах Хайрам да проучи „Отоманска звезда“ и „Султана“.

Хайрам беше Хайрам Йегер, компютърният експерт на НАМПД. В сградата на националната агенция във Вашингтон той управляваше свръхмодерен компютърен център, който следеше подробни данни за времето в цял свят. Йегер беше умел хакер и щом се наложеше, не се колебаеше да използва всички разрешени и неразрешени източници на информация.

— Точно тия два кораба бих искал да видя на морското дъно — отбеляза Ал. — Открил ли е нещо интересно?

— Така изглежда — отговори Пит, докато разгръщаше няколкото печатни страници. — Двата съда са регистрирани в Либерия на името на компания пощенска кутия. Йегер е успял да проследи кой я притежава, и това се оказва частна фирма с името „Анадолски Експорт“ — същата компания, която спомена полицията. Отдавна се занимават с износ на турски текстил и други стоки за търговски партньори в цялото Средиземноморие. Имат склад и офис сграда в Истанбул, както и пристанище близо до град Кирте.

— О, познавам го това пристанище много добре — подхвърли Джордино с крива усмивка. — И кой е шефът на въпросната компания?

— Собствеността е на Озден и Мария Челик.

— Аха, ясно… Обичат да се возят на „Ягуар“ и да газят хората по вода и суша.

Пит му подаде снимка на Челик, която Йегер беше свалил от материал за конференцията на Турската търговска асоциация. След това му подаде няколко сателитни снимки на имотите на Челик.

— Това е нашият човек — каза Джордино, докато оглеждаше внимателно първата снимка. — Какво друго знаем за него и жена му?

— Всъщност Мария му е сестра и данните не са изобилни. Според Йегер Челик са хора, които не обичат да се шуми около тях и дори са обвити в тайнственост. Казва, че трябва да се рови по-дълбоко, ако иска да намери нещо интересно.

— Е, и намерил ли е?

— Чуй това. Едно генеалогическо проучване посочва двамата Челик като праправнуци на Мехмед VI.

Джордино поклати глава.

— Кой е пък този?

— Последният султан, управлявал Отоманската империя. Свален е от трона и изгонен от страната, когато през 1923 година на власт идва Ататюрк.

— И сега горкото момче притежава само един стар мизерен товарен кораб? Не е за чудене, че настроението му е кофти.

— Според Йегер двамата са едни от най-богатите турци.

— Предполагам, че това обяснява този пристъп на фанатизъм заради отоманските корабни останки.

— И наглата кражба от Топкапъ. Обаче зад нея може да се крият и някакви други мотиви.

— Например?

— Йегер е открил възможна финансова връзка с една истанбулска маркетингова фирма, която подпомага мюфтията Батал в неговата президентска кампания. Рей Рупе ни каза за този мюфтия, когато бяхме в Истанбул. Той има много последователи фундаменталисти и някои среди го смятат за крайно опасен.

— Никога не е лошо да имаш приятели с дълбоки джобове — отбеляза Джордино. — Чудя се обаче каква ще е ползата за Челик?

— Добър въпрос. Отговорът му сигурно би ни изяснил доста неща.

Пит остави доклада на масата и се замисли за двамата турци, а Ал почна да разглежда сателитните снимки.

— Виждам, че „Отоманска звезда“ се е върнала в родното пристанище. Обаче се питам какво ли прави този гръцки танкер до нея. — И плъзна снимката към Пит.

Пит я разгледа. Беше направена от голяма височина. Товарният кораб беше на старото си място. От другата страна на кея беше вързан малък танкер, а бяло-синият му флаг едва се забелязваше на върха на мачтата. Тъкмо той привлече погледа му и Пит се зае внимателно да го изучава, после взе лупата, която лежеше върху морските карти.

— Това не е гръцкото знаме — каза накрая. — Танкерът е от Израел.

— Я, не бях чувал, че израелците имат танкери — отбеляза учудено Джордино.

— Някой май спомена израелски танкер? — обади се капитан Кенфийлд, който беше дочул разговора им от другия край на мостика.

— В момента гледам един, пристанал в залива на едни турски приятели — отговори Пит.

Лицето на Кенфийлд пребледня.

— Докато бяхме в Чанаккале, беше подаден сигнал за тревога заради изчезнал израелски танкер близо до Манагат. Всъщност става дума за танкер, превозващ вода.

— А, да, преди няколко седмици видях такъв — каза Пит. — Колко е голям?

— Мисля, че се казва „Даян“ — отговори капитанът, приближи се до компютъра и погледна, за да е сигурен. — Да, точно така се казва. Вместимост приблизително осемстотин тона и дължина почти сто метра.

Завъртя компютъра към Пит и Джордино, за да могат да разгледат снимката на изчезналия кораб. Нямаше съмнение, че става дума за същия съд.

— Тези снимки са отпреди по-малко от двайсет и четири часа — каза Ал, след като видя автоматично отбелязваната дата и часа.

— Капитане, работи ли обезопасеният сателитен телефон? — попита Пит.

— Разбира се. Искаш да се обадиш на някого?

— Да — отговори Дърк-старши. — Мисля, че вече е време да се обадим във Вашингтон.

57.

— О’Куин, добре, че се отби. Влизай и се настанявай.

Офицерът от разузнаването беше изумен, че вицепрезидентът на Съединените щати лично го посрещна във фоайето на втория етаж на сградата на изпълнителната власт „Айзенхауер“ и го въведе в кабинета си. Със сигурност вашингтонският протокол изискваше секретар или помощник да въведе човека с по-нисък ранг в осветеното леговище на Номер втори в държавата. Обаче Джеймс Сандекър беше от рядката порода, която не виждаше смисъл в подобна показност.

Преди години пенсионираният флотски адмирал Сандекър беше един от основателите на Националната агенция за морско и подводно дело и помогна много за превръщането й в силна океанографска служба. Изненада всички, когато предаде управлението на Пит и прие да се кандидатира за вицепрезидент, като се надяваше, че на новия пост ще може да направи още повече за опазването на световните океани. Сандекър беше дребен, но пламенен човек с рижа коса и малка козя брадичка и се славеше като прям и искрен човек.

По време на инструктажи в областта на сигурността О’Куин често се забавляваше да наблюдава колко бързо схваща адмиралът най-важното за даден въпрос или човек и стига до същността.

Сега за пореден път се възхити на десетките стари картини на някогашни кораби и яхти, които покриваха облицованите с дървена ламперия стени.

Сандекър се настани зад писалището си, а О’Куин седна на креслото срещу него.

— Липсва ли ви морето, адмирале?

— О, има много дни, когато бих искал да плавам на нещо друго, а не на писалището — отговори Сандекър, бръкна в едно чекмедже и извади дълга пура. После мина направо на въпроса. — Следите ли събитията в Турция?

— Да, сър. Това е част от регионалната ми задача.

— Какво знаеш за оная откачалка Озден Челик?

О’Куин трябваше да помисли малко.

— Турски бизнесмен. Свързват го с членове на саудитското кралско семейство. Смятаме, че може би е набъркан във финансирането на Партията на щастието на мюфтията Батал. Защо питате?

— Очевидно се занимава и с разни други неща. Знаете ли за израелския танкер, който изчезна преди два дни?

О’Куин кимна. Беше чел за станалото във всекидневния бюлетин.

— Видян е в малко пристанище, контролирано от Челик, намиращо се на няколко мили от Дарданелите. Разполагам със сигурни данни, че този тип стои зад скорошната кражба на артефакти от Топкапъ. — Сандекър плъзна сателитна снимка на танкер по плота на писалището.

— Топкапъ? — повтори О’Куин и веждите му се вдигнаха почти до косата. — Ние смятаме, че може да има връзка между кражбата в Топкапъ и скорошните нападения срещу джамиите и Купола на скалата в Ерусалим.

— Да, президентът е информиран за тази вероятност.

О’Куин се зае да проучва сателитната снимка.

— Сър, мога ли да попитам как сте стигнали до тази информация?

— Чрез Дърк Пит от НАМПД. Двама от неговите учени са били убити от хората на Челик, а трети отвлечен и закаран в същото пристанище — отговори Сандекър и посочи снимката. — Пит успял да измъкне човека си, но на пристанището открили контейнер с пластични експлозиви. Армейски октоген, за да съм точен.

— Та това е взривното вещество, което беше лабораторно установено след взривовете в джамиите! — развълнувано каза О’Куин.

— Да, каза се на съвещанието при президента.

— Челик сигурно действа в интерес на мюфтията Батал. За мен е напълно ясно, че нападенията срещу джамиите с произведени в САЩ експлозиви са опит да са разпали фундаменталистко възмущение в Близкия изток и най-вече в самата Турция. Тяхната цел сигурно е да спечелят общественото мнение и да докарат Батал на власт.

— Да, това е логичен мотив. Затова този отвлечен израелски танкер предизвиква тревога.

— Свързахте ли се с турското правителство?

— Не — отвърна вицепрезидентът. — Шефът се тревожи, че всяко действие от наша страна може да бъде изтълкувано като бъркане в изборните резултати. А и честно казано, не знаем колко дълбоко стигат пипалата на Батал в правителствения апарат. Залозите са прекалено високи и разликата твърде малка, за да рискуваме някакъв изблик на възмущение да обърне нещата и той да спечели изборите.

— Обаче нашите анализи показват, че мюфтията има шанс да спечели така или иначе.

— Президентът разбира това, но е наредил да няма никаква американска намеса, докато не минат изборите.

— Има тайни канали, които бихме могли да използваме — подсказа О’Куин.

— Прекалено е рисковано.

Сандекър извади пурата от устата си и огледа сдъвкания край.

— Да, О’Куин. Мандатът е на президента, а не мой.

— Но ние не можем просто да се правим, че не знаем нищо.

— Точно затова те извиках. Предполагам, имаш връзки в Мосад?

— Разбира се — кимна агентът.

Сандекър впи яркосините си очи в него.

— Значи предлагам да се обадиш на твоя човек и да му кажеш къде се намира отвлеченият им танкер.

58.

Руди Гън свърши с ремонта на повреденото електрозахранване на ДУС-а на смрачаване, точно преди „Егейски изследовател“ да стигне при разположената на югоизток от Чанаккале координатна мрежа, която искаха да проучат. Спуснаха сонара с дистанционно управление във водата и екипажът се зае с денонощната си работа по проучване на участъка. В полунощ, когато втората смята се яви за дежурство, на мостика бяха останали само помощник-капитанът и кормчията.

Корабът плаваше бавно на север. Изведнъж кормчията се вторачи удивено в екрана на радара.

— Сър, откъм левия ни борд внезапно се появи някакъв плавателен съд, на по-малко от четвърт миля — възкликна той развълнувано. — Кълна се, преди минута го нямаше.

Вторият офицер хвърли поглед на екрана и видя една малка жълта амеба да се слива с центъра, който представляваше самият „Егейски изследовател“.

— Откъде се взе, по дяволите? — избъбри той. — Двайсет градуса надясно — нареди бързо, защото се страхуваше, че наближаващият съд може да ги блъсне под прав ъгъл.

Кормчията завъртя щурвала, а помощник-капитанът се приближи до стъклата на мостика и погледна навън.

Луната и звездите бяха скрити от ниска облачност и морето беше обгърнато от тъмнина. Той очакваше да види светлините на непознатия кораб съвсем близо, но с изненада установи, че навън цари само мрак.

— Този тъпак дори не е включил светлините си — отбеляза той, докато оглеждаше морето, за да зърне поне някаква сянка. — Ще се опитам да се свържа с тях по радиото.

— Не бих ви съветвал — каза отсечено нечий глас.

Помощник-капитанът стреснато се обърна и видя двама мъже с черни камуфлажни униформи и автомати. По-високият, със слабо лице и квадратна брадичка, насочи автомата си към гърдите му и нареди:

— Заповядай на кормчията да поеме по курса си. Няма опасност за вашия кораб.

Помощник-капитанът неохотно кимна на кормчията.

— Върни се на стария курс. — След това се обърна към командоса. — Какво правите на нашия кораб?

— Търся човек на име Пит. Доведете го на мостика.

— Няма такъв човек на борда — излъга офицерът.

Командосът пристъпи към него и каза съвсем спокойно:

— Тогава ще изведа хората си и ще потопя кораба ви.

Помощник-капитанът се запита дали това не е само заплаха. Обаче, когато надникна в коравите очи на командоса, стигна до извода, че тази възможност е напълно реална, така че пое щурвала и прати кормчията да доведе Пит. Вторият нападател веднага пое след него.

След няколко минути Пит дойде на мостика. Очите му святкаха гневно.

— Господин Пит? Аз съм лейтенант Ласло, от израелските тюлени.

— Лейтенант, ще ме извините, че не ви посрещам с добре дошли на борда — отговори сухо Дърк-старши.

— Извинете ни за нахлуването, но се нуждаем от вашата помощ за провеждането на една много деликатна операция. Получих уверения, че най-висшите ешелони на вашето правителство са одобрили вашето сътрудничество.

— Разбирам. Ако обаче случаят е такъв, за какво е целият този среднощен маскарад?

— Защото действаме в турски териториални води без разрешение. Нужно е да осигурим безопасността си.

— Добре, лейтенант, свалете оръжията и ми разкажете за какво е тази суматоха.

Командосът малко неохотно преметна автомата през рамо и даде знак на колегата си да направи същото.

— Наредено ни е да спасим екипажа на израелския танкер „Даян“. Според докладите вие познавате пристанището, където е задържан танкерът.

— Да, заливчето на север от Дарданелите. Още ли е там?

— Разузнавателните доклади от последните десет часа потвърждават местоположението.

— Защо не използвате дипломатически канали, за да освободите хората си?

— Вашето правителство ни предостави информация, че може да има връзка между отвличането и скорошното нападение срещу Купола на скалата в Ерусалим. Докладът за наличието на контейнер с експлозиви в пристанището накара нашите специалисти да заподозрат подготовката на друго нападение.

Пит кимна, защото осъзна, че преследването на Челик по официалните канали може да доведе до опасно забавяне. Очевидно беше, че турчинът е замислил нещо недобро, а Пит имаше голямо желание да го извади завинаги от играта.

— Добре, лейтенант, с удоволствие ще ви помогна. — След това се обърна към помощник-капитана. — Роджърс, съобщи на капитана, че съм напуснал кораба. Лейтенант, между другото, как се качихте на борда?

— Разполагаме с малка гумена лодка, вързана е за десния борд. Отплаването ни ще бъде улеснено, ако корабът намали малко.

Роджърс изпълни молбата му, след това се изправи на крилата на мостика, за да наблюдава как Пит и няколко черни сенки се прехвърлиха през релинга и безшумно изчезнаха в нощта. Няколко минути по-късно кормчията го извика при екрана на радара.

— Ето, изчезна — каза и посочи с ръка.

Роджърс погледна синия празен екран и кимна. Някъде там в открито море Пит беше изчезнал от повърхността заедно с тайнствения плавателен съд. Той силно се надяваше, че изчезването му ще е само временно.

59.

„Текума“ отново се потопи в непрогледните дълбини. Беше подводница от клас „Делфин“, произведена в корабостроителницата „Ховалдсверке Дойче Верфт“ в Кил, Германия, и една от малкото, с които разполагаше израелският флот. Задвижваше се от дизели и макар и малка, беше оборудвана с най-модерна електроника и оръжия, което я превръщаше в страшно подводно оръжие.

Гумената лодка още не се беше опряла в корпуса, когато неколцина моряци издърпаха Пит и командосите на палубата и им помогнаха да влязат през люка, а други се заеха да прибират лодката в специално водонепроницаемо отделение. Пит едва беше успял да се настани на една пейка в тясната каюткомпания, когато из подводницата се разнесе командата за потапяне.

Ласло донесе кафе и се настани срещу Пит. След това бръкна в едно от чекмеджетата на масата и извади сателитна снимка на пристанището, която приличаше досущ на изпратената от Йегер.

— Ще влезем с два малки екипа — започна да обяснява израелецът. — Единият ще се заеме с претърсването на танкера, а другият — с бреговите съоръжения. Можете ли да ми кажете нещо повече за сградите?

— В случай, че дойда с вас — отговори Пит.

— Нямам подобни заповеди.

— Лейтенанте, виж какво. — Пит го изгледа хладно. — Не дойдох, за да се повозя на подводница. Хората на Челик убиха двама от моите учени и отвлякоха трети. Сестра му отвлече жена ми под заплахата на оръжие. На пристанището има достатъчно взривно вещество да започнеш Трета световна война. Разбирам, че искате да приберете екипажа на „Даян“, но тук залогът може да излезе много по-голям.

Ласло се замисли. Пит не се оказа типът човек, който очакваш да намериш на борда на изследователски кораб. Съвсем не беше тесногръд учен, а истински човек на действието.

— Добре — отговори той тихо.

Пит взе снимката и подробно обясни разположението на двата склада и тухлената административна сграда.

— Можете ли да ми кажете нещо за охраната? — попита лейтенантът.

— На първо място, това е действащо пристанище, но се сблъскахме и с група въоръжени лица. Предполагам, че повечето бяха членове на личната охрана на Челик, но сигурно имаше и няколко, които охраняваха самото място. Бих се подготвил за малка, но тежковъоръжена група пазачи. Лейтенант, твоите хора обучавани ли са във взривяване?

Командосът се усмихна.

— Ние сме от Шайетет 13. Саботажите са част от работата ни.

Пит беше чувал за израелската специална част, която наподобяваше по обучението и задачите си американските „тюлени“. Спомни си, че ги наричат „батманите“ заради формата на отличителния знак, който носеха на униформите си.

— Хора от моето правителство са силно загрижени за контейнер с пластичното взривно вещество октоген, който се намира в единия от складовете — обясни Пит и посочи мястото на снимката.

— Целта на нашата мисия е единствено спасяването на екипажа, но унищожаването на тези експлозиви е от взаимен интерес — отвърна Ласло. — Ако октогенът е още там, ще се погрижим за него.

Нисък мъж с офицерска униформа се наведе да мине през херметичната врата, която водеше в офицерската каюткомпания, кимна на Пит и каза:

— Ласло, след четирийсет минути ще бъдем в оперативната зона.

— Благодаря, капитане. Това е Дърк Пит от американския изследователски кораб.

— Добре дошли на борда, господин Пит — отговори капитанът безразлично и отново се обърна към Ласло. — Ще разполагате с около два часа мрак, за да изпълните мисията си. Предупреждавам те: когато се съмне, не искам да съм на повърхността.

— Капитане, нека ти обещая нещо — отговори командосът с хладно високомерие. — Ако не се върнем след деветдесет минути, можеш да отплаваш и без нас.

60.

Ласло грешеше за продължителността на мисията, но не по начина, които очакваше.

„Текума“ изплава на повърхността на две мили северно от заливчето и за втори път тази нощ свали на вода групата командоси. Облечен в черна бойна униформа без отличителни знаци, Пит се присъедини към спасителния екип от осем души, който се настани в двете гумени лодки и бързо потегли към брега.

Спряха пред входа на пристанището и кормчиите изгасиха извънбордовите двигатели и превключиха задвижването на захранвани от акумулатори почти безшумни електромотори.

Щом се плъзнаха в пристанището, Пит се огледа разочаровано и установи очевидното:

— Няма го.

Израелецът изруга. Нямаше го не само танкера, но и целият кей беше пуст. Сградите на брега бяха тъмни и изглеждаха необитаеми.

— Екип „Алфа“, промяна в плана. Слизане на сушата с цел проверка източния склад.

Имаше слаба вероятност екипажът на танкера да е затворен на брега, но лейтенантът знаеше, че това са напразни надежди. Отдавна беше разбрал, че успехът на всяка тайна операция зависи единствено от качеството на разузнаването. Днес то сякаш се беше провалило.

Двете лодки едновременно забиха носове в брега на няколко метра от кея и облечените в черно подобни на привидения войници слязоха безшумно на сушата. Пит изостана зад екипа на Ласло.

Командосите се приближиха до тухлената къща и яростно се втурнаха вътре. От звуците, които се носеха отвътре, Пит можеше да каже, че сградата е изоставена, както впрочем и останалите пристанищни съоръжения. Той тръгна към склада и чу тихите стъпки на Ласло, който го настигна.

— Още не сме проверили тази сграда — каза израелецът с укор.

— И тя е празна като другите — каза Пит, отвори вратата и пристъпи вътре.

Ласло светна лампите и се увери, че Пит е прав. Металната приличаща на пещера постройка беше празна, ако се изключеше контейнерът в дъното.

— Вашите експлозиви? — попита командосът.

— Да се надяваме, че още са вътре — отвърна Пит.

Отидоха до контейнера и Пит махна резето, дръпна вратата и изведнъж се озова срещу някакъв човек, който замахваше с дъска срещу него. Успя да отскочи, после се извъртя, за да нанесе удар на свой ред. Но докато го правеше, кракът на Ласло изскочи сякаш от нищото и се заби в корема на нападателя. Той зяпна за въздух и полетя обратно в контейнера.

— Кой си ти? — изръмжа лейтенантът и насочи автомата си към него.

— Леви Грийн. Моряк съм на „Даян“. Моля, не ме убивайте.

— Не се страхувай — отвърна Ласло. — Ние дойдохме да ви спасим.

— Извинявай… — каза мъжът на Пит. — Помислих те за някой от докерите.

— Какво правиш в контейнера? — попита американецът.

— Принудиха ни да натоварим съдържанието му, сандъчетата с експлозиви, на „Даян“. Скрих се тук с надеждата да избягам и да вдигна тревога, но те пуснаха резето и се озовах в капан.

— Къде са останалите от екипажа? — попита лейтенантът.

— Не знам. Сигурно са ги върнали на кораба.

— Танкера го няма.

— Те го преустроиха — каза Грийн, очите му бяха ококорени от страх. — Срязаха палубата, отвориха предните трюмове и ги напълниха с изкуствен тор. Накараха ни да подредим сандъчетата с взривно вещество между тях.

— Какъв изкуствен тор? — попита Пит.

— Много сандъци с двайсеткилограмови чували. Амониева селитра.

— Амониева селитра?

— Да.

Пит се обърна към Ласло.

— Изкуствените торове и особено амониевият нитрат са евтини, но резултатни взривни вещества — обясни той, спомнил си разрушителния ефект на пълния с амониев нитрат микробус, взривен от някакъв откачалник пред федералната сграда в Оклахома през 1995.

— Знам — каза Ласло и се обърна към Грийн. — Откога си в контейнера?

Той си погледна часовника.

— Малко повече от осем часа.

— Което означава, че имат стотина мили преднина — пресметна Пит набързо.

Ласло подаде ръка на Грийн, за да се изправи.

— Ти идваш с нас. Да побързаме.

Капитанът на „Текума“ с облекчение видя батманите да се връщат след по-малко от час. Чувствата му обаче се промениха, когато Ласло докладва за изчезването на „Даян“. Набързо прегледаха записите от радара на подводницата и влязоха в идентификационния сигнал на танкера, но не можаха да установят местоположението му.

— Ще подам сигнал за тревога във флотското командване — каза капитанът. — Може да се намират близо до Хайфа или Тел Авив.

— Мисля, че предположението ви е грешно — каза Пит. — Ако историята се повтаря, ще взривят кораба до някое важно за мюсюлманите място, за да изглежда така, сякаш Израел е извършил нападението.

— Ако искат да нападнат голямо населено място, Атина е най-близо — отбеляза Ласло.

— Не, Истанбул е малко по-близо, а освен това е мюсюлмански град.

— Но те не биха нападнали своя собствен народ — възрази капитанът насмешливо.

— Поне досега Челик многократно показа, че е достатъчно безскрупулен — не се съгласи Пит. — Ако вече е взривил джамия в своята родина, а и из региона, няма причина да се съмняваме, че е готов да убие хиляди свои сънародници.

— Толкова ли е опасен този танкер? — попита капитанът.

— През 1917 година един френски военен кораб, натоварен с муниции, се запалва и взривява пристанището на Халифакс. При експлозията загиват повече от две хиляди жители. А „Даян“ превозва вероятно много по-голяма взривна сила от онзи френски кораб. Ако се е насочил към Истанбул, ще влезе в градски център, населяван от повече от дванайсет милиона души. — Посочи морския подход към Истанбул и добави: — При скорост дванайсет възела сигурно се намира на два или три часа път от града.

— Твърде е далече от нашия обсег, за да го настигнем — отбеляза капитанът. — Но така или иначе не бих минал през Дарданелите. Мисля, че най-умното, което можем да направим, е да вдигнем по тревога гръцките и турските власти, а ние да се изнесем от техните териториални води. Междувременно разузнавателните сателити ще установят точното местоположение на „Даян“.

— А екипажът? — попита Ласло.

— Лейтенант, съжалявам, но не можем да направим нищо — въздъхна капитанът.

— Три часа — измърмори Пит, докато изучаваше маршрута до Истанбул. — Капитане, ако искам да успея да го настигна, трябва веднага да се върна на моя кораб.

— Да го настигнеш? — удиви се Ласло. — Как? Не видях да имате хеликоптер на борда.

— Не е хеликоптер — отговори решително Пит, — но е бърз почти като куршум. И точно така се казва.

61.

„Куршум“ пореше водата като високоскоростен хидроплан.

— Ал, сбърка си за максималната скорост — отбеляза Пит, наложи се почти да изкрещи, за да надвика воя на двата дизела.

Джордино изви глава към навигационния екран. Отметката на индикатора за скоростта стоеше на четирийсет и три възела.

— Винаги е по-добре да посмалиш, отколкото да преувеличиш — изкрещя той в отговор и се ухили.

На лейтенант Ласло на седалката за пътник зад тях не му беше до веселие — якият командос се чувстваше в „Куршум“ като в центрофуга, въпреки че бе закопчал коланите, за да не падне от седалката.

Понесоха се с рев през оживените Дарданели — Пит трябваше да приложи целия си опит и умения да държи „Куршум“ по курса, докато се промъкваше между танкерите и товарните кораби, които плаваха в двете посоки. Мощните ксенонови прожектори му осигуряваха добра видимост напред, а Джордино помагаше в откриването на по-малки плавателни съдове или отпадъци по курса им.

Не това беше начинът, по който Пит би искал да плава през този исторически пролив. Заради любовта си към историята той знаеше, че Ксеркс и Александър Македонски са успели да прехвърлят армиите си в противоположни посоки през пролива, известен тогава като Хелеспонт. На югозападния бряг недалече от Чанаккале се бе издигала Троя — обектът на Троянската война. Още на север се намираха бреговете, където се беше провалил десантът на Съюзниците в Галиполи по време на Първата световна война. Пит виждаше историческите брегове и голите върхове размазани от скоростта, а очите му се стрелкаха към тях, към навигационния екран и черните вълни, които бързо изчезваха под вирнатия нос на подводницата.

Скоро тесният пролив се разшири във водите на Мраморно море и Пит малко се отпусна, защото сега разполагаше с повече простор за маневри. Когато заобиколиха северния нос на острова, дал името на морето, вниманието му беше привлечено от спокойния глас на Руди Гън, който се понесе от радиостанцията.

— „Егейски изследовател“ вика „Куршум“.

— „Куршум“ слуша. Руди, какво имаш за мен? — отговори Пит в микрофона.

— Потвърждавам предположението ти. Хайрам откри една скорошна сателитна снимка, на която се вижда въпросният съд да влиза в Дарданелите.

— В колко часа?

— В двайсет и три часа местно време — отговори Гън.

— Може би трябва да звъннеш на Сандекър.

— Вече звъннах. Каза, че ще говори с някои хора там.

— По-добре да побърза. Нямаме много време.

— Внимавай и се пазете. Край.

— Да се надяваме, че Челик не е купил турския флот и бреговата охрана — измърмори Джордино.

Пит се запита докъде ли се простират корупционните възможности на Челик, после хвърли поглед на навигационния екран и забеляза, че сега, след като голяма част от горивото беше изразходвана, „Куршум“ плава с четирийсет и седем възела.

— Можем ли да ги настигнем, ако се наложи? — попита Ласло.

Пит си погледна часовника. Беше четири сутринта. Една бърза сметка показа, че ако двата плавателни съда продължават да се движат с максимална скорост, ще наближат Истанбул след около час.

— Да — отвърна той.

Обаче знаеше, че ще е на косъм. Много тънък косъм.

62.

„Този път няма да има втори Ерусалим“, каза си Мария. Работеше под ярката светлина на палубните прожектори и поставяше капсул-детонатори в блокчетата пластичен експлозив. След това ги свърза с отделни взриватели с часовников механизъм. Погледна си часовника, изправи се и се взря над носа на кораба. Отпред се виждаше килим от мигащи бели точици, прострян под омарата на нощното небе. Светлините на Истанбул бяха на по-малко от десет мили пред тях. Тя коленичи на палубата и нагласи всички часовникови механизми на два часа закъснение.

След това постави взривателите в малка кутия и се спусна в откритата част на резервоара откъм левия борд. Подът на трюма беше покрит плътно със сандъци, пълни с чували амониева селитра, и тя трябваше да се промъква странично и на зигзаг между тях, докато стигне центъра, при дървените сандъчета с хиляда и триста килограма октоген. Пъхна един от взривателите дълбоко в средата на едно от тях, след това още четири взривателя в близките сандъци с амониева селитра. После отиде в резервоара откъм десния борд и повтори същата процедура с останалите взриватели, като се погрижи да ги скрие добре.

Тъкмо се качваше на мостика, когато мобилният й телефон започна да звъни. Не се изненада, като видя, че се обажда брат й.

— Озден, много рано си станал — каза тя вместо поздрав.

— На път съм за офиса, за да видя събитието лично.

— Не стой близо до прозореца. Взривът ще е невъобразимо силен.

Той се изкиска.

— Сигурен съм, че този път няма да има изненади. По план ли върви всичко?

— Да, действаме според плана. Светлините на Истанбул вече се виждат. Подготвих всичко за след по-малко от два часа.

— Чудесно. Яхтата е на път. Скоро ще се срещнете. Ще дойдеш ли при мен?

— Не. Мисля, че е по-добре да изчезна за известно време заедно с екипа. Ще откараме „Султана“ в Гърция и ще я оставим там. Обаче ще се върна навреме за изборите.

— Мария, часът наближава. Скоро ще се насладим на плодовете на усърдните си усилия. Довиждане, сестро.

— Довиждане, Озден.

Затвори телефона и се замисли за странните им отношения. Бяха израснали заедно на самотен гръцки остров и от малки бяха близки, като близостта им се усили след смъртта на майка им, починала още млада. Взискателният им баща имаше големи очаквания и за двамата, но винаги се беше отнасял към Озден като към бъдещ владетел. Може би затова тя винаги бе по-коравата от двамата и май за баща им беше по-скоро втори син, отколкото дъщеря. Дори сега, когато брат й отиваше да се настани в богаташкия си кабинет, тя командваше кораба и беше водач на мисията. Мария винаги водеше сраженията в сенките, докато брат й стоеше на авансцената. Но тя нямаше нищо против, защото знаеше, че без нея Озден е едно голямо нищо.

Докато стоеше на мостика и гледаше над широкия нос на танкера, почувства, че сега тя е човекът с власт. Щеше да се наслади на всяка секунда от това състояние.

Обаче бронята й леко се пропука, когато корабната радиостанция изпращя и се чу глас:

— Истанбулската брегова охрана вика танкера „Даян“. Истанбулската брегова охрана вика танкера „Даян“. Моля, обадете се.

Лицето й се изкриви в гневна гримаса и тя изсъска на кормчията:

— Събери еничарите.

Не отговори на повикването по радиостанцията, а започна да изучава екрана на радара и мислено да се подготвя за предстоящия сблъсък.

Получените посред нощ дипломатически предупреждения от Израел и Съединените щати бяха предадени направо на бреговата охрана. Истанбулското командване даде уверения, че всички приближаващи се към града танкери ще бъдат спирани и претърсвани на безопасно разстояние от брега. Пратиха катер, който заедно с катер на истанбулската полиция трябваше да застане на пост южно от Босфора.

Напрежението нарасна, когато на екрана се появи неизвестен кораб, движещ се на север. Подозренията се увеличиха, когато стана ясно, че транспондерът на автоматичната система за идентификация на кораба е изключен. Когато неколкократните повиквания по радиостанцията останаха без отговор, по-малкият и по-бърз полицейски катер тръгна да провери съда.

По очертанията на корпуса и позиционните светлини полицаите бързо установиха, че очевидно става дума за танкер с големината на „Даян“. Катерът се доближи до високите бордове на танкера, после го заобиколи откъм кърмата. Командирът погледна израелското знаме, което се развяваше на мачтата, и белите букви на кърмата и предаде по радиостанцията:

— „Даян“ е.

Това бяха последните му думи.

63.

Палубните прожектори и позиционните светлини изгаснаха секунда преди еничарите да открият огън по полицейския катер. Командирът му загина пръв, надупчен от десетки куршуми, които първо пръснаха предното стъкло. Другият полицай беше повален секунда по-късно, преди да разбере какво става. Третият човек на палубата, полицейски сержант ветеран, успя да реагира — хвърли се зад планшира и отговори на огъня със служебното си оръжие. Еничарите обаче убиха и него, когато катерът се извъртя на една страна и сержантът остана без прикритие.

Стрелбата спря и последният жив на полицейския катер излезе от рубката, видя мъртвите си другари и вдигна ръце. Беше новобранец и гласът му затрепери, докато викаше на стрелците да не го убиват. Молбата му обаче беше посрещната с кратък откос и той падна до мъртвите си другари.

Полицейският катер-ковчег се люшка известно време в килватера на танкера като кученце, изгубило майка си. В щурманската рубка радиото пукаше и се носеха призиви от катера на бреговата охрана, но мъртъвците не можеха да ги чуят.

Изстрелите прозвучаха като бойна тръба за Хамет. Капитанът на израелския танкер беше прекарал часове в терзания, откакто той и екипажът му бяха отново затворени в каюткомпанията, след като бяха помогнали да се натоварят пластичните експлозиви. Хамет знаеше, че въоръжените турци, които и да бяха, са превърнали танкера му в плаваща бомба и че най-вероятно израелският екипаж ще бъде взривен заедно с кораба.

Капитанът и помощникът му бяха обсъждали шепнешком планове за бягство, но разполагаха с твърде малко възможности. Двамата пазачи до вратата — сменяваха се през два часа — ги държаха на мушка. Не им даваха храна и вода и не им позволяваха да надничат през илюминаторите.

В този късен час повечето от екипажа се бяха проснали на пода, за да поспят. Хамет лежеше между хората си, но сънят беше последното, за което мислеше. Обаче се престори, че дреме, когато един мъж влезе и започна възбудено да шепне нещо на пазачите. Двамата се изправиха и го последваха навън, като оставиха израелския екипаж временно без охрана. Хамет веднага скочи на крака.

— Ставайте всички — нареди тихо на помощник-капитана и хората около него. После бързо събра сънения екипаж до вратата и тихо обясни плана си.

— Зев, вземи хората и се спуснете с кърмовата спасителна лодка, без да ви забележат — нареди на помощник-капитана. — Аз ще сляза в машинното, за да видя дали не мога да спра кораба. Заповядвам ти да отплаваш без мене, ако не ви настигна до десет минути.

Помощник-капитанът отвори уста да възрази, но в този миг от кърмата заехтя автоматична стрелба.

— Тръгвайте. Използвайте гумената лодка откъм левия борд. Може просто да я хвърлите през релинга, защото корабът плава с пълен ход.

— За някои от хората скокът от борда ще е доста труден.

— Вземете от шкафовете за оборудване спасителни жилетки и въжета. Тези, които ги е страх да скочат, могат да се спуснат по въжетата. Казах: тръгвайте!

Хамет знаеше, че разполагат само с минути, ако не и секунди, така че почти изблъска мъжете от каюткомпанията. Когато и последният моряк изскочи, той също излезе на палубата и затвори вратата. Намираха се в основата на надстройката, която се извисяваше над десния борд. Помощник-капитанът се затича, а екипажът го последва по палубата, плътно до надстройката, така че да не ги виждат от мостика над тях. Хамет затича в обратната посока — към кърмовата стълба, която се спускаше в машинното отделение.

Автоматичната стрелба продължаваше и когато стигна до кърмовата страна на надстройката, той видя десетина мъже, застанали край кърмовия релинг, да стрелят към водата. Приведе се, спринтира към вратата за стълбата и после три палуби надолу. Озова се в широк коридор. Вратата на машинното беше малко по-нататък. Той предпазливо се промъкна до нея, отвори я и надникна. Лъхна го топъл въздух, а шумът почти го оглуши.

Беше се надявал похитителите да не са довели механик за еднопосочното си пътуване и се оказа прав. Машинното отделение беше празно. Той се спусна бързо по тясната метална стълба, спря до огромния двигател и се замисли какво да направи. Имаше различни начини да спре двигателя, но рязката загуба на мощност щеше да предизвика тревога сред нападателите. Трябваше му някакво забавяне, за да може екипажът да се измъкне в безопасност.

Погледът му се спря на горивните резервоари, които се издигаха в предния край на помещението — огромни като хоризонтални силози за зърно.

— Ама разбира се — измърмори той и пристъпи към тях.

64.

След по-малко от десет минути Хамет беше отново на горната площадка на металната стълба. Стрелбата беше престанала, не се виждаха и еничарите, което го разтревожи. Надникна над кърмовия релинг и видя малък катер, който се полюшваше в килватера на танкера — бандитите явно бяха стреляли по него.

Бързо тръгна към задната страна на надстройката откъм левия борд. Надникна иззад ъгъла и с облекчение установи, че тук палубата е пуста. Няколкото въжета, които се полюшваха от релинга, събудиха у него надежда, че може би екипажът е успял да се измъкне. Сърцето му обаче се сви, когато видя, че гумената лодка все още е на стойката си. Предпазливо се промъкна до релинга и надникна през борда да види дали някой виси на въжетата, но те бяха празни.

Чу трясъка на пистолетния изстрел почти от упор. По крака му потече нещо топло и усети пареща болка в бедрото. Кракът му поддаде и той падна на палубата. От сенките на надстройката излезе Мария и спокойно се приближи към него. Пистолетът й бе насочен в гърдите му.

— Капитане, малко е късно за разходки — каза тя студено. — Време е да се присъедините към моряците си.

Хамет я изгледа гневно и извика:

— Защо правите това?

Тя не отговори на въпроса му. Дотичаха двама еничари, сграбчиха го под мишниците, завлякоха го в каюткомпанията и го захвърлиха на пода. Отчаяният му екипаж също беше там, охраняван от пазач с готов за стрелба автомат.

Помощник-капитанът клекна до Хамет, за да се погрижи за раната му.

— Надявах се, че няма да ви намеря тук — изстена капитанът.

— Съжалявам, шефе. Тези типове спряха да стрелят точно когато връзвахме въжетата на релинга. Забелязаха ни още преди да сме успели да спуснем лодката. — И добави съвсем тихо: — А ти успя ли?

Капитанът погледна ранения си крак, след това кимна.

— Да, би могло да се нарече и успех — отговори с пресекващ глас, усещаше, че всеки момент ще припадне. — По един или друг начин нашето пътуване е пред края си.

65.

На три мили северно от танкера, турската брегова охрана продължаваше безуспешно да вика ту „Даян“, ту полицейския катер. Щом му докладваха за стрелба на „Даян“, капитанът на катера нареди танкерът веднага да бъде пресрещнат.

Катерът на бреговата охрана се понесе към големия кораб. Стрелецът зад картечницата на носа беше готов, малкия абордажен екип също. Катерът обиколи танкера — от полицейския катер нямаше и следа, — приближи се откъм десния борд и капитанът извика през мегафона:

— Тук катер на бреговата охрана ТБО-301. Нареждам ви да хвърлите въжената стълба и да се приготвите за проверка.

— Капитане, откъм десния ни борд се приближава друг кораб — извика помощникът му.

Капитанът се обърна и видя тъмна на цвят луксозна яхта.

— Кажи им да се дръпнат, ако не искат да ги пратим на дъното — нареди той раздразнено и отново насочи вниманието си към танкера, защото на релинга се беше появил човек.

Капитанът с изненада видя, че това е жена — махаше им и крещеше нещо.

— Доближи ни, нищо не се чува — нареди капитанът на кормчията.

Мария се усмихна доволно, когато катерът на бреговата охрана се доближи на няколко метра от борда. Застанала на релинга, тя се извисяваше много над малкия плавателен съд и гледаше право към мостика.

— Помощ! — изкрещя тя на двамата гранични полицаи, които стояха на крилата на мостика.

И без да изчака отговор, вдигна малката раница, която бе оставила в краката си, и я запрати през релинга.

Хвърлянето беше почти съвършено. Раницата полетя към единия от полицаите и той успя да я улови във въздуха. Мария изчака секунда, за да се увери, че полицаят ще я отвори, а след това се хвърли по очи на палубата и покри главата си с ръце.

Експлозията освети нощното небе в оранжево, а след блясъка се понесе дълбок тътен. Мария изчака отломките да престанат да падат и едва тогава надникна през релинга. Мостикът на катера беше отнесен. Взривът беше срутил цялата надстройка и бе помел всички на нея. Пушек се извиваше към небето, тук-там проблясваха пламъци. По палубата оглушали и обгорени моряци се опитваха да се изправят.

— Сега! — изкрещя Мария.

Еничарите изскочиха и откриха огън по замаяните моряци на катера. Стрелбата не продължи дълго, защото морякът зад 30-милиметровата картечница на катера беше улучен първи, после паднаха и моряците от групата, която се беше приготвила да се качи на танкера. Неколцина от мъжете все пак успяха да се съвземат и започнаха да отговарят на стрелбата. Обаче бяха принудени да стрелят под невъзможен ъгъл, което ги лишаваше от прикритие. След няколко минути и те бяха повалени и палубата на катера се покри с мъртви и ранени.

Мария нареди на стрелците да прекратят огъня, след това каза нещо в една малка мобилна радиостанция. След секунди яхтата приближи патрулния катер, застана успоредно с него и започна предпазливо да го избутва към борда на танкера. Бяха нужни само няколко подбутвания. Катерът започна да се блъска в борда на танкера и тъй като двигателят му не работеше, скоро започна да изостава.

Яхтата също намали, като продължаваше да притиска катера към борда на „Даян“, но постепенно го изпревари, докато килът на танкера не се извиси над тях. Яхтата изчака, докато носът на катера не се озова точно зад него, и го блъсна с пълна тяга. Чу се приглушен трясък, когато огромният бронзов винт удари корпуса на патрулния катер.

Чуха се само няколко слаби писъка. След секунди катерът изчезна, сякаш никога не беше съществувал.

66.

След два часа плаване с висока скорост и то през нощта, физическата и психическата умора започнаха да тежат на Пит. Бяха минали през центъра на Мраморно море, където излязоха по-големи вълни, които на всеки няколко секунди запращаха „Куршум“ във въздуха. Ласло най-сетне беше успял да успокои стомаха си, но продължаваше да седи вкопчен в седалката.

Надеждите им пораснаха, когато чуха повикванията на патрулния катер на бреговата охрана по международния канал за бедствия.

— Мисля, че викат „Даян“ — каза Джордино и увеличи звука на високочестотното радио, за да го чуват по-добре над рева на двигателите.

Следващите няколко минути слушаха внимателно повтарящите се повиквания, които обаче оставаха без отговор. После радиото изведнъж млъкна. След няколко минути Джордино забеляза нещо да проблясва на хоризонта.

— Видя ли? — попита Пит. И той го беше забелязал. — Да, нещо като светкавица право пред нас.

— На мен ми заприлича на огнено кълбо.

— Взрив? — попита Ласло.

— Не знам. Стори ми се доста малко, за да е от експлозия, но сме твърде далече, за да може да се каже със сигурност.

— Може би са на около десет мили пред нас — каза Джордино и се вторачи в навигационния екран, където в горния край на електронната карта се виждаше входът на Босфора. — Което значи, че са много близо до Истанбул.

— И освен това значи, че все още изоставаме с петнайсетина минути — отбеляза Пит.

Възцари се мълчание подобно на това по международния канал за бедствия. Пит, също като другарите си, можеше само да предполага, че турските власти не са успели да спрат танкера. Сега зависеше от тях да предотвратят катастрофалния взрив, който можеше да убие стотици хиляди. Обаче какво можеха да се надяват да направят?

Прогони тази мисъл от главата си. Може и да не успееха, но бяха длъжни да направят всичко по силите си.

67.

— Не очаквах бреговата охрана да се опита да ни спре — каза вбесената Мария. — Откъде са разбрали, че идваме?

Ниският мъж със сиво лице, който управляваше танкера, поклати глава.

— „Даян“ е обявена за изчезнала. Възможно е някой съд, с който сме се разминали, да е установил, че това е изчезналият танкер, и да е съобщил на бреговата охрана, но пък може и да е за добро. Властите може да си помислят, че са виновни израелците.

— Прав си. Въпреки това не можем да си позволим никакви други намеси.

— Радиото мълчи. Не вярвам, че са успели да вдигнат тревога — отбеляза капитанът. — Освен това радарът показва, че пред нас няма други кораби.

Погледна през страничния прозорец към светлините на синята яхта и добави:

— От „Султана“ съобщиха за дребни повреди от блъскането на катера, но са готови да ни вземат, когато поискаме.

— Колко време остава, докато трябва да напуснем танкера?

— Ще намаля ход, когато влезем в Босфора. Вие може да се подготвите за напускане на кораба, докато аз го насоча към Златния рог. Мисля, че ще сме на изходна позиция след около петнайсет минути.

Мария си погледна часовника. Електрическите взриватели бяха нагласени да избухнат след малко повече от час.

— Чудесно — каза тя. — Да не се бавим.

68.

Бледи пурпурни ивици се проточиха по сиво-черното небе, докато слънцето се подготвяше да се издигне над източния хоризонт. Из цял Истанбул вярващите мюсюлмани ставаха рано, за да си хапнат добре преди започването на деня. Мюезините ги призоваваха от минаретата за утринна молитва. Джамиите щяха да са по-пълни от обикновено, защото според ислямския календар това беше последната седмица преди Рамазана.

С Рамазан се обозначава деветият месец от ислямския календар, когато, както твърди традицията, на Мохамед били разкрити първите стихове от Корана. Вярващите се стремят да се доближат малко повече до Бога през този месец, в което може да сполучи всеки, ако спазва пълно въздържание от храна и вода през светлата част на деня. Актът на самоочистването се съпровожда не само от пост, но и от добри дела спрямо другите. Специално приготвена храна и подаръци се раздават на членовете на семейството, приятелите и роднините. През този месец се извършва благотворителност в полза на бедните и им се оказва помощ.

Израелският танкер навлезе с пълен ход в Босфора, придържайки се към азиатското крайбрежие на Турция. Когато пред носа на танкера се показа Златният рог, капитанът намали скоростта и каза на Мария:

— Вече е време.

Силното течение, което вървеше на юг от Черно море, намали скоростта на големия кораб почти до пълзеж. Мария събра няколко от еничарите на десния борд и ги накара да спуснат металната стълба. Яхтата зае място близо до последното стъпало.

— Обезопасете затворниците и кажете на останалите да идват — нареди тя и започна да се спуска по закрепената за борда стълба.

Щом стъпи на яхтата, се качи в щурманската рубка, където я посрещнаха двамата иракски биячи, които беше наела. Макар още да не се беше съмнало, единият, Фарзад, пак беше със слънчеви очила — негова запазена марка.

— Подготвихте ли всичко в Гърция? — попита тя.

— Да — успокои я Фарзад. — Можем да влезем, без да привличаме внимание, през Тиос. За „Султана“ има запазено безопасно покрито котвено място, а за теб има организиран транспорт до Атина. Полетът ти за връщане в Истанбул е след три дни.

Мария кимна и загледа как еничарите се спускат по стълбата и се качват на яхтата. Мъжете, които пазеха израелците, също дойдоха, след като бяха заключили вратата на каюткомпанията с верига.

Щом последният еничарин се спусна по стълбата, капитанът подаде сигнал на яхтата, че променя курса, увеличи скоростта, зави на запад и след като насочи носа приблизително в джамията Сюлеймание, вкара данните в автопилота и го включи. „Султана“ повтаряше всичките му маневри, почти долепена до борда на „Даян“.

Точно когато се готвеше да излезе от рубката, капитанът забеляза някаква лампичка върху пулта за управление да примигва. Погледна я, но само поклати глава.

— Нищо не мога да направя — измърмори глухо, след това се спусна на палубата и по стълбата в чакащата яхта.

69.

„Куршум“ летеше към Босфора, като оставяше зад себе си широк разпенен килватер. Ранобудните рибари зяпаха със страхопочитание как хибридът между миниподводница и скутер профучава с рев покрай гемиите им.

Пит забеляза някаква яхта да се носи с висока скорост срещу тях и подхвърли на Джордино:

— Ха, тази яхта ми се струва позната.

Италианската яхта мина покрай тях с пълна скорост и курс на юг и Джордино потвърди предположението на Пит:

— Да, това е яхтата на Челик.

— Вероятно бяга от местопрестъплението.

— Което означава, че нямаме много време. — И изгледа Пит многозначително.

Пит не отговори, а продължи със самоубийствена скорост към кораба — бомба; мъчеше се да измисли как да го спрат.

— Ето го! — каза Ласло.

На две мили пред тях и малко вляво видяха кърмата на черния танкер да изчезва зад хълмовете на западното турско крайбрежие.

— Насочили са го право към Златния рог — отбеляза Пит. Всичките му съмнения за мисията на танкера вече бяха изчезнали.

Това беше един от най-гъсто населените райони на града и вече почти от две хиляди години неговото водно сърце. Прицеленият в Сюлеймание, която се намираше само на няколко преки от залива, кораб — бомба не само щеше да разруши историческата постройка, но и да отнеме живота на половин милион души, които живееха в зоната, докъдето щеше да стигне взривната вълна.

Останалата без капитан „Даян“ обаче още не беше стигнала до целта си. Размина се на косъм с един от ранните фериботи и Пит видя как капитанът му размаха юмрук към танкера и наду сирената, въпреки че на мостика не се виждаше жив човек.

— Няма следи от хора на борда — каза Джордино, извил врат към високо издигащите се над водата бордове и надстройки на танкера.

Пит се приближи откъм левия борд, като се оглеждаше за някакъв начин да се качи, след това се стрелна покрай носа на танкера, за да огледа десния борд. Джордино му посочи спускащата се почти във водата стълба.

— Да, това е по-добре, отколкото да се катериш по въже — съгласи се Пит и приближи подводницата до стълбата. — Поеми щурвала и стой наблизо, но не прекалено…

— Сигурен ли си, че трябва да се качиш?

— Ласло — обърна се Пит към командоса, — с твоя опит ще успеем да обезвредим експлозивите. Ако не успеем, ще обърна танкера към Мраморно море и после изчезваме.

— Не се бавете излишно — посъветва ги Ал, докато се измъкваха от задния люк.

— Ако ми трябваш, ще се свържа с теб на 86-и канал — каза му Пит, преди да излезе на палубата.

— Ще чакам — отговори Джордино.

Пит закрачи внимателно по хлъзгавата лява баластна цистерна, хвана се за стълбата и се закатери. Ласло бързо го последва.

Щом стъпиха на палубата, Пит погледна към носа на кораба и веднага видя големите изрязани отвори, в които според Грийн бяха експлозивите.

— Дано имаме време — викна Пит, докато тичаше натам. — Господи, дано имаме време!

70.

Еничаринът се приближи доста колебливо и може би тъкмо затова Мария му се озъби:

— Какво има?

— Госпожице Челик, джетът, с който се разминахме… Мисля… мисля, че е същият от нападението срещу пристанището в Кирте.

Мария чак зина от удивление, но това трая само миг. Обърна се и през тонираните стъкла успя да зърне задницата на „Куршум“ да изчезва зад скалистия нос в посока Златния рог.

— Обръщай — кресна тя на капитана на яхтата. Очите й святкаха от гняв. — Връщаме се!

Пит направо не знаеше откъде да започне. Високи метър и осемдесет палети, пълни с двайсеткилограмови торби амониева селитра, бяха струпани навсякъде из предния трюм, при това доста немарливо — очевидно бяха бързали при товаренето. Сигурно бяха скрили сандъчетата с мощния октоген някъде между тях. А към тях трябваше да са свързани взривателите и капсул-детонаторите.

Каза на Ласло, че разполагат само с минути да намерят експлозивите и да ги обезвредят, и той започна да претърсва трюма откъм левия борд, като преди това набързо обясни на Пит какво да търси. Половината от времето изтече, докато Пит се промъкваше към центъра на трюма, където откри десетки сандъчета с пластичен експлозив, напъхани между дървените палети. Започна да ги отваря едно по едно, но вътре имаше само експлозиви, без детонатори. През цялото време в главата му невидим брояч отмерваше минаващите секунди. Едва когато отвори последното сандъче видя малък електрически часовник с взривател и капсул-детонатори, напъхани в пластичния експлозив. Обнадежден, той измъкна капсул-детонаторите от меката маса и тръгна да се връща през лабиринта от палети.

Пет минути вече бяха минали, когато се изкачи по стълбата от трюма и стъпи на палубата. Ласло излезе от другата страна и се втурна към него, стиснал два електрически часовника. Пит му подаде своя с взривателя и капсул-детонаторите и каза:

— Намерих ги скрити в един сандък.

— Не е достатъчно. — Ласло се намръщи. — Заложили са множество взриватели. Намерих втория случайно, пъхнат в палет с изкуствен тор. Сигурен съм, че има и други.

Погледна часовника на Пит, след това намерените от него.

— Още четиринайсет минути и бум — каза и запрати часовниците заедно с взривателите през релинга. — Няма начин да намерим всички.

— Значи върви да намериш екипажа — нареди Пит, — а аз ще обърна танкера към пролива.

И хукна към мостика. Палубата под краката му потрепери и целият кораб се разтресе. Стигна до страничната стълба, хвърли поглед към кърмата — и му се дощя да не го беше правил.

От изток върху танкера връхлиташе синята яхта на Озден Челик.

71.

Джордино вече беше видял движещата се с пълен ход яхта да поема към танкера. Включи радиостанцията на 86-и канал и се опита да предупреди Пит, но от мостика на „Даян“ не дойде никакъв отговор. Той даде газ и отдалечи подводницата към центъра на протока, като продължаваше да се движи успоредно на танкера. Беше твърде ниско над водата, за да вижда нещо друго, освен мостика, но зърна Ласло да върви по палубата.

Погледна назад и с изненада видя, че яхтата е сменила курса и бързо се приближава към него. Осъзна, че сигурно не са видели как Пит и Ласло се бяха качили на танкера. Двама души се бяха изправили на носа с автомати в ръце.

Джордино бутна дроселите на пълен ход и „Куршум“ едва не излетя от водата. Мина пред носа на танкера и се приближи към северния бряг. Малко по-нататък бе мостът Галата, който според Джордино можеше да му осигури известно прикритие. Хвърли поглед през рамо и видя, че яхтата е само на петдесетина метра зад него и бързо се приближава. Изруга, когато видя на носа й да разцъфват малки жълти светлинки.

Залпът попадна във водата само на сантиметри от корпуса на подводницата. Джордино завъртя щурвала рязко наляво, след това отново надясно. Обтекаемата като риба подводница изпълняваше командите на секундата и той започна да се движи на зигзаг.

Мостът Галата изведнъж изникна право отпред, Джордино прелетя под него и щом се озова от другата страна, отново зави рязко. Обърна се и видя, че яхтата продължава да го следва. По-бързият и маневрен „Куршум“ най-сетне започна да показва превъзходството си и разстоянието между двата съда започна да се увеличава. Обаче това само накара стрелците да засилят стрелбата.

Джордино продължи да се движи на зигзаг. На половин миля пред него се появи друг мост — „Ататюрк“. Нещо изтрополи над главата му и той инстинктивно се наведе. Когато вдигна очи, видя три дупки от куршум в пластмасовия наблюдателен купол. Идеята му, да намери някакво прикритие и да се потопи вече беше неосъществима, така че той отправи поглед към моста.

От канала се издигаха няколко дебели подпори и Джордино се насочи към тях. Можеше да се откъсне от яхтата, като плава между тях, и така бандитите нямаше да имат открита линия за стрелба. Обаче грижата му да оцелее някак си отслабна, когато се сети за Пит и натоварения с експлозиви танкер.

Само на около миля зад него „Даян“ беше пред края на смъртоносното си плаване. Джордино трябваше да е там, за да прибере двамата мъже от танкера, и колкото по-бързо се върнеше, толкова по-добре.

Отново погледна през рамо и видя, че преследващата го яхта е изчезнала.

72.

Ласло лесно намери затворения екипаж. Макар да бе изгубил сили от раната, капитан Хамет беше накарал хората си да започнат да търсят път за спасение на секундата, след като пазачите напуснаха каюткомпанията. Дебелата верига, която блокираше вратата, бързо беше обявена за неразрушима, така че мъжете насочиха вниманието си другаде. Бяха заобиколени от стоманени херметични стени, така че всъщност разполагаха само с един път и той беше нагоре.

С големите готварски ножове от малкия камбуз екипажът започна да си пробива път през окачения таван и минаващата от там вентилационна тръба — надяваха се да излязат през нея на палубата над тях. Ласло чу шума, който вдигаха, и веднага се отправи към вратата на каюткомпанията. Бързо свали веригата и отвори вратата. Неколцина моряци с ножове в ръцете, стъпили върху масите, спряха работата си и се вторачиха изненадано в него.

— Кой е капитанът? — попита Ласло.

— Аз съм капитанът на „Даян“ — отговори Хамет. Беше настанен в кресло, раненият му крак бе вдигнат на стол пред креслото.

— Капитане, корабът ще избухне след минути. Кой е най-бързият начин да изведете моряците си?

— Кърмовата спасителна лодка. — Хамет се изправи и направи болезнена гримаса. — Не може ли да обезвредите бомбата?

Ласло поклати глава.

— Всички към кърмата — нареди Хамет. — Махаме се от тук!

Моряците бързо излязоха. Ласло и помощник-капитанът помагах на Хамет най-отзад. Щом излязоха на палубата, Хамет усети под краката си необичайна вибрация. В същия миг с ужас видя минаретата на Сюлеймание току-речи пред тях.

— Ние… ние сме в центъра на Истанбул! — възкликна той.

— Да — отговори Ласло. — Хайде, нямаме време.

— Но ние трябва да обърнем кораба и да го махнем от брега — възрази Хамет.

— Вече се прави.

Хамет тръгна след останалите към кърмата, после, когато палубата отново потрепери, спря и изстена:

— О, не! Та аз източих резервоарите!

73.

Пит току-що беше открил този факт. Когато се втурна на мостика, не обърна внимание на премигващите червени лампички на арматурното табло, докато търсеше бутона да изключи автопилота. Танкерът се приближаваше към централната опора на моста Галата, когато Пит си върна контрола върху щурвала. Вторачен в колоната вляво от носа, осъзна, че няма достатъчно място да направи завой с големия кораб. Налагаше се първо да мине под моста и чак тогава да завие и да излезе от Златния рог.

Запита се дали високата надстройка на танкера ще мине под моста. Май щеше, макар и на косъм. Докато чакаше това да стане, най-сетне погледна към премигващите червени лампички и с удивление видя, че това са индикаторите за липса на гориво в главния и допълнителния резервоар. Когато се беше промъкнал в машинното отделение, Хамет бе отворил крановете за промиване на резервоарите и горивото бе започнало да изтича в трюмната вода, която автоматично се изпомпваше навън. Пит разбра, че резервоарите вече са празни, което се усещаше и по неспокойната работа на двигателя, засмукващ последните останали капки.

Внезапно осъзна, че няма да може да завие и да насочи танкера обратно към Мраморно море, където той можеше да се взриви, без да причини вреда. Надеждата, че ще може да го откара на безопасно разстояние от града, беше изгубена.

В такъв миг, на мостика на плаваща бомба, всеки човек би се паникьосал. Всеки би се поддал на инстинктивния подтик да избяга, да се махне от кораба на смъртта и да спаси собствената си кожа.

Но не и Пит. Пулсът му биеше почти както обикновено, очите му оглеждаха бреговата ивица. Мозъкът му работеше на пълни обороти, докато търсеше изход от ситуацията. Хрумна му едно възможно решение. Рисковано и безразсъдно смело, но все пак беше някакво решение. Прехвърли радиостанцията на мостика на канал 86 и взе микрофона.

— Ал, къде си?

Гласът на Джордино се чу незабавно сред пукота на статичното електричество.

— На миля пред теб. Поиграхме си на гоненица с яхтата, но май им писна. Дръж си очите отворени, защото поеха към вас. Готови ли сте с Ласло, за да дойда да ви взема?

— Не, защото ще ми трябваш на друго място — обясни Пит. — Голямата драга в югоизточния край на моста.

— Тръгвам. Край.

Надстройката на танкера тъкмо се беше промъкнала под свода, когато двигателят отново потрепери. Щом танкерът излезе изпод моста, Пит видя, че яхтата е само на стотина метра. Без да й обръща внимание, той завъртя щурвала за пълен ляв завой, след това пристъпи към задния прозорец и се запита как ли се справя Ласло.

74.

Докато израелският командос и помощник-капитанът носеха капитан Хамет към спасителната лодка, се чу стрелба. Секунди по-късно върху палубата се посипа разбито стъкло. Ласло погледна и видя, че стрелбата е съсредоточена върху мостика. Можа да види само антената на яхтата, докато тя минаваше покрай десния борд на танкера.

— Бързо в лодката — викна Ласло на моряците.

Шестима вече се бяха настанили в покритата спасителна лодка от въглеродни влакна. Тя беше монтирана на стръмен хелинг точно над кърмовия релинг, носът й сочеше към водата. Помогнаха на Хамет да се вмъкне през задната врата и той веднага нареди на моряците да си сложат коланите. После погледна към вратата, която Ласло се готвеше да затвори отвън, и попита изненадано:

— Няма ли да дойдеш с нас?

— Още не съм си свършил работата — отговори командосът. — Веднага се спуснете и поемете към брега. Късмет!

Хамет се опита да му благодари, но Ласло бързо затвори вратата. Щом видя, че всички са си сложили коланите, капитанът се обърна към помощника си:

— Зев, спускай ни!

Зев дръпна една ръчка, която освободи външните скоби, и спасителната лодка се понесе надолу към водите зад кърмата на танкера. Носът й разсече водата и тя потъна на метър-два под нея. Едва беше изскочила на повърхността, когато синята яхта се появи отново и пак се чу автоматична стрелба. Разликата беше, че сега тя не идваше от яхтата.

Скритият зад планшира на кърмата Ласло пусна два къси откоса със своя автомат М-4. Целеше се в двамата стрелци, свити на носа на яхтата. Откосите убиха единия на място, другият се размина само с уплаха и бързо се вмъкна в каюткомпанията на яхтата.

Мария, която стоеше на мостика, наблюдаваше случващото се с нарастващ гняв. Погледна си часовника и изкрещя на капитана:

— Има още време. Мини до стълбата!

— А спасителната лодка? — попита той.

— С тях ще се оправяме после.

Яхтата се стрелна напред, изчезна от погледа на Ласло и се доближи до спуснатата стълба. Мария бързо нареди на двама от еничарите да се качат на танкера.

— Аз ще отида да обезопася мостика — каза Фарзад, извади глока си и тръгна към вратата на рубката.

Мария кимна.

— Добре. И се погрижи танкерът да стигне до брега.

Ласло надникна през релинга точно в момента, когато яхтата се отделяше от спуснатата стълба. Един стрелец от яхтата го забеляза, откри огън и Ласло се хвърли зад планшира. Вдигна глава и изруга, защото видя двамата еничари да стъпват на палубата и да се хвърлят зад надстройките.

Ласло запълзя към големия шпигат за оттичане на морската вода и се сви в него. Разбира се, това не беше най-добрата отбранителна позиция, но беше сигурен, че нападателите не са го видели и че може би ще успее да ги изненада.

Излезе прав. Изчака търпеливо, докато еничарите решиха да се придвижат към кърмата, и то заедно. Когато и двамата излязоха на палубата, Ласло вдигна автомата и стреля. Единият падна мъртъв, а другият успя да се хвърли зад една преграда, преди израелецът да успее да стреля втори път.

Сега и двамата бяха приковани в укритията си и си разменяха къси откоси, надявайки се с един успешен изстрел да видят сметката на противника.

На мостика Пит се опитваше да не обръща внимание на стрелбата, докато държеше щурвала за пълен завой. Обаче не изпускаше от поглед яхтата и местоположението й. При един от тези погледи видя от яхтата да слиза и трети човек, който се качи на борда след еничарите и изчезна към предната палуба, преди Ласло да започне да стреля.

Пит се огледа за някакво импровизирано оръжие. Надникна за миг от страничния прозорец и видя, че еничаринът, който стреляше по Ласло, е залегнал точно под мостика. Бързо свали пожарогасителя от стената, наведе се през прозореца, прицели се и го хвърли.

Импровизираният снаряд пропусна главата на наемника, но го удари в гърба и рамото. Стрелецът се стресна по-скоро от изненада, отколкото от болка, и инстинктивно се надигна и погледна нагоре, за да види кой го е нападнал.

На шест метра от него Ласло го видя в мерника на автомата и натисна спусъка. Изстрелът не предизвика гърчове и фонтани кръв, просто еничаринът падна мъртъв на палубата, а корабът беше обгърнат от внезапна смущаваща тишина.

75.

Мостикът изглеждаше празен. Фарзад влезе през вратата откъм задната стълба, видя, че бреговата ивица на Султанахмет преминава хоризонтално над носа, и пристъпи към щурвала, за да прекъсне завоя на танкера.

— Хайде да не пипаме точно сега руля, а? — каза Пит и излезе иззад конзолата откъм левия борд. Държеше ракетния пистолет, който беше извадил от сандъка за спешни случаи.

Фарзад го изгледа с изненада, после очевидно го позна и изненадата се смени с гняв. Гневът обаче премина в насмешка, когато хвърли поглед на оръжието му.

— Много исках да се срещнем отново — каза Фарзад с дълбок глас и рязко вдигна глока.

Пит дръпна спусъка на ракетния пистолет. Сигналната ракета излетя от цевта и удари Фарзад в гърдите в облак от искри. Дрехите му пламнаха, а ракетата падна на земята, започна да се върти и след секунда избухна, изпълвайки щурманската рубка с огън и дим.

Пит вече се беше проснал на пода и си пазеше главата с ръце от искрите. Реакцията на Фарзад не беше толкова бърза, защото беше зает да си гаси дрехите, когато експлозията запрати втора вълна искри към него. Иракчанинът залитна и се закашля. Пит веднага се хвърли към него, надявайки се, че ще успее да го повали, преди димът да се разсее и той да може да стреля. Обаче наемникът не го беше забравил и насочи оръжието си към него.

Изтрещя оглушителен изстрел, но не от глока на Фарзад. Тялото на наемника отхвърча към щурвала и се свлече на пода, като оставяше кървава диря по пулта за управление.

Ласло влезе. Автоматът му бе насочен към проснатия на пода наемник, чиито дрехи още димяха.

— Добре ли си? — попита той Пит и го огледа.

— Да, тъкмо се наслаждавах на малко фойерверки — отговори американецът и се закашля заради гъстия пушек. — Благодаря ти за навременната намеса.

Ласло му подаде пожарогасителя, който стискаше под мишница.

— Реших, че може да ти дотрябва. Благодаря за въздушната атака.

— Е, сега сме квит — отговори Пит и се зае да гаси пламъците, които весело проблясваха тук-там.

— Не го забелязах този да се качва на борда — отбеляза Ласло и подритна Фарзад, за да се увери, че наистина е мъртъв.

— Промъкна се след първите двама.

— Сигурно ще опитат още веднъж.

— Времето изтича, но за всеки случай може да издърпаш стълбата.

— Добра идея. А ние какво ще правим?

— Ще духнем. Можеш да плуваш, нали?

— Това ми влиза в професията. Ще се видим долу. — И тръгна да слиза на палубата.

Пушекът вече се беше разнесъл през строшените стъкла на мостика. Пит отиде до щурвала. „Даян“ беше завършила по-голямата част от широкия завой и сега носът й постепенно започваше да сочи към южния свод на моста Галата. Сякаш знаеше, че Пит го търси, Джордино се обади по радиостанцията.

— Тук „Куршум“. Току-що минах под моста и съм успоредно на мостика на зелената драга. Какво да правя?

Пит му обясни плана си и Ал чак подсвирна.

— Надявам се, че днес си закусил, защото иначе може да ти прилошее. С колко време разполагате?

Пит си погледна часовника.

— Приблизително шест минути, но ще сме на място на третата.

— Е, благодаря, че ще докарате бомбата при мен. Не закъснявайте обаче — добави Ал и прекъсна радиовръзката.

„Даян“ вече беше завила и южният свод на моста Галата се издигаше само на половин миля от носа й. Пит бутна дроселите докрай в опит да накара танкера да плава по-бързо, защото секундите отлитаха, а мостът си оставаше все така далеч. Знаеше, че всичко се крепи на косъм, но не можеше да направи нищо повече.

Точно в този момент в търбуха на танкера настъпи нежелана тишина. Буботенето и потреперването под краката на Пит престана, отрязано като с нож, а пултът за управление светна като коледна елха. Останалият без гориво двигател на „Даян“ най-накрая беше изсмукал и последните капки от резервоарите.

76.

Яхтата плуваше на петдесетина метра от десния борд на танкера и Мария го оглеждаше с бинокъл. За нейно разочарование той продължаваше да завива и скоро щеше да застане на курс за връщане под моста Галата. Осъзна защо се случва това, когато зърна за миг Пит на мостика.

— Тримата са се провалили — каза тя, гласът й беше прегракнал от гняв. — Доближи се, за да се качат последните ми хора — нареди на капитана.

— Не е ли по-добре да се отдалечим? — настоя той.

Тя пристъпи към него, така че никой от останалите на мостика да не я чуе.

— Можем, но след като се качат — прошепна студено.

Последните й трима еничари се събраха на палубата на яхтата, която се носеше бързо към борда на танкера. И тъкмо първият да скочи на стълбата, тя започна да се издига — Ласло беше задействал хидравличната уредба, която я вдигаше и спускаше.

— Застреляйте го — изкряска Мария, когато забеляза командоса.

Обърканите еничари насочиха оръжията си към Ласло и откриха огън. Израелецът наблюдаваше действията им и се обърна, за да отстъпи от релинга. Обаче се забави секунда повече при пулта за управление, защото искаше да се увери, че стълбата ще е недостижима за наемниците. Забавянето му излезе скъпо, защото го улучиха в рамото.

Той залитна и падна напред върху пулта за управление, преди да се хвърли на палубата, за да се скрие зад планшира. Лявата му ръка беше безчувствена, рамото му гореше от болка, но сетивата му още бяха наред, така че чу силен трясък отдолу. Стиснал автомата си с една ръка, се доближи до релинга и бързо надникна.

За негово разочарование долният край на стълбата се беше люшнал настрана от танкера и бе увиснал точно над яхтата. Ласло се вгледа по-внимателно и видя, че всъщност се е забил в нея. Когато бе паднал върху таблото, Ласло беше натиснал бутона за спускане, долният край стълбата се беше стрелнал като копие към водата и се беше забил здраво в палубата на носа.

Двама от еничарите вече се катереха по стълбата. Ласло опря автомата на релинга и пусна един дълъг прицелен откос, който запрати и двамата във водата.

Обаче внезапно почувства замайване от загубата на кръв, така че се търколи отново на палубата и извади комплекта за първа помощ, който беше част от бойната му готовност. Като се бореше с желанието да легне и да заспи, си каза, че трябва да държи яхтата настрана още само две-три минути. Погледна към мостика и се запита дали ще са достатъчни на Пит.

Сега времето беше всичко друго, но не и съюзник на американеца. Последния път, когато си бе проверил часовника, оставаха по-малко от шест минути до експлозията, но Пит се опита да не мисли за това. Всичките му усилия бяха съсредоточени да закара танкера някъде отвъд моста.

След като двигателят беше отказал, корабът плаваше изцяло по инерция. Многобройните генератори осигуряваха енергия за щурвала, но огромният корабен винт се беше завъртял за последен път. Слабото течение в Златния рог леко подбутваше кърмата на танкера и Пит се надяваше, че ще е достатъчно да запази скоростта си още няколко минути. Ако имаше достатъчно време, течението беше достатъчно, за да закара танкера до Мраморно море. Обаче времето вървеше по пътя на корабното гориво.

Болезнено бавно южният свод на моста Галата започна да нараства в рамката на строшеното предно стъкло. „Даян“ продължаваше да плава със скорост около седем възела. От време на време се чуваше стрелба. Пит надникна предпазливо през прозореца. Яхтата беше съвсем близо до борда на танкера. Забеляза Ласло, залегнал близо до горния край на стълбата, и почувства увереност, че поне засега танкерът е в безопасност.

Долната част на моста и сводът скоро се извисиха над мостика и хвърлиха сянка върху надстройките. Пит застана зад щурвала и с нервни пръсти се зае с уредите за управление. Останалото зависеше от Джордино.

— Надявам се, че ще успееш да изпълниш твоята част от сделката, партньоре — каза той високо. После проследи с поглед как хвърляната от моста сянка постепенно изчезва.

77.

Сто и четирийсет метровата „Ибн Батута“ беше една от най-големите драги, които Джордино беше виждал. Беше собственост на белгийската компания „Ян де Нул“ и бе една от малкото самоходни драги на света. За разлика от обикновените вакуумни драги, които поглъщат кал и мръсотии с помощта на дълга засмукваща тръба, „Ибн Батута“ разполагаше със земекопен механизъм, по-точно режеща тава с диаметър метър и осемдесет: представляваше два въртящи се в противоположна посока диска със зъби от волфрамов карбид, способни да пробиват и скали. Монтирана на телескопично рамо, закрепено на палубата, режещата глава приличаше на гладна акулска паст, която само чака да захапе.

Драгата работеше на петнайсет метра от брега, крепеше се на два огромни крака, стърчащи от предната част на кораба. Беше перпендикулярно на брега, като кърмата й беше обърната към канала, което беше от полза за плана на Пит.

Джордино се доближи до драгата и забеляза дълга верига, която висеше от десния борд. Спря „Куршум“, бързо излезе, улови веригата и я закачи за кнехта на миниподводницата, преди течението да я отнесе. След това се хвана за нея, изкатери се до релинга на драгата и стъпи на борда.

Понеже можеше да представлява опасност за корабоплаването в канала, кръстената на мароканския изследовател от четиринайсети век драга беше ярко осветена от прожектори. Палубата беше пуста — вероятно екипажът още спеше. Само един моряк беше на вахта на мостика толкова рано сутринта, но пък той не знаеше, че Джордино се е качил на борда.

Джордино се втурна напред, като се молеше пултът за управление на драгата да не е на мостика. Слава богу, не беше: в центъра на дясната палуба, върху изнесена заострена рама доста пред режещата глава, се издигаше малка кабина с големи прозорци. Джордино се качи по стълбите и се настани на мястото на оператора на драгата. Беше щастлив, че режещият механизъм може да се управлява от един-единствен човек, но се намръщи, когато откри, че пултът за управление е с холандски надписи.

— Е, поне не е на турски — измърмори той и бързо заоглежда таблото.

Намери ключ с надпис „динамо“ и го щракна на позиция „включено“. Дълбоко буботене разтърси палубата, когато големият генератор на драгата заработи. Морякът на вахта се втурна към задните прозорци на мостика, втренчи се в Джордино на пулта за управление на драгата и след миг виковете му се разнесоха от монтираната на тавана радиостанция. Джордино спокойно я изключи, преди да погледне наляво.

Високият нос на танкера току-що беше започнал да излиза изпод моста само на стотина метра от драгата. Джордино заряза опитите си да разгадае надписите на холандски и започна трескаво да натиска бутоните поред. Някой от многото включи режещата глава и тя се завъртя със заплашителен вой. Телескопичното рамо, на което беше монтирана, се простираше хоризонтално от кърмата на драгата на почти двайсет метра над водата — прекалено високо за онова, което беше намислил Пит.

— Какво правиш? — попита някой зад гърба му.

Джордино се обърна и видя нисък набит мъж с чорлава глава да се качва към малката кабина. Беше по пижама, наметнал някакво тънко яке. Джордино спокойно вдигна ръка и посочи с пръст.

— Погледни!

Инженерът проследи пръста му и се втрещи, като видя, че „Даян“ се носи към драгата. Понечи да каже нещо, докато се обръщаше отново към Джордино, но го посрещна юмрук в брадичката. Холандецът омекна като мокър макарон. Джордино сръчно го подхвана и го сложи внимателно на пода.

— Съжалявам, приятелю, сега не е време за любезности — каза на изгубилия съзнание мъж и отново насочи вниманието си към пулта за управление. Сянката на танкера вече се плъзгаше върху драгата. Джордино забеляза отстрани малък лост, бутна го надолу и с огромно облекчение видя как краят на телескопа изведнъж започна да се спуска към водата. Не пусна лостчето, докато режещата глава не се потопи във водата почти напълно, а режещите дискове не започнаха да разпенват вълните.

Танкерът беше само на двайсетина метра. С чувство на безсилие Джордино загледа как се приближава: знаеше, че не може да направи нищо повече.

78.

Пит знаеше, че това е отчаян риск, но не разполагаше с никакви други възможности. Просто не му беше останало време да изведе танкера на безопасно място в открито море, а сега, когато двигателят беше отказал, нямаше начин да избегне гъсто населеното крайбрежие на Истанбул. Дори танкерът да избухнеше в центъра на Златния рог, пак щяха да загинат хиляди хора. Единствената му надежда беше да потопи поне част от експлозивите, така че да намали разрушителното им въздействие.

И тук на сцената се появяваше „Ибн Батута“. Пит знаеше, че режещата глава може да разпори танкера като отварачка за консерви. Обаче трябваше да докара танкера до нея, за да се получи. Ако се приближеше прекалено, масата на големия плавателен съд щеше да откъсне телескопичното рамо на режещата глава. А ако се окажеше твърде далече, тя нямаше да може да разреже корпуса на танкера.

Докато се промъкваше по инерция под моста, той погледна над носа към драгата. Макар режещата глава да беше още високо над водата, видя, че дисковете се въртят, и разбра, че Джордино е взел нещата в свои ръце. Леко коригира курса с щурвала, после надникна от страничния прозорец. Тъй като беше високо, не виждаше водата покрай бордовете на танкера. Това само увеличаваше трудността на задачата. Той се опита да не мисли, че разполага само с една-единствена възможност и че ако не успее…

С облекчение видя телескопичното рамо да потъва във водата. Малко по-късно видя и Джордино до кърмовия релинг — махаше му да приближи танкера още. Пит завъртя щурвала още няколко деления дясно на борд. Танкерът се приближи още малко и Джордино вдигна ръка с палец и показалец, образуващи известното на всички „Окей“.

Пит остави щурвала и отиде до страничния прозорец, за да наблюдава удара. Зад гърба му изведнъж се разнесе рев на двигатели и пронизителните крясъци на жена. Той погледна надолу и видя проснатия на палубата до стълбата Ласло и малката локва кръв до гърдите му. А под Ласло видя яхтата, която правеше отчаяни опити да се измъкне от клопката.

Пит някак отсъстващо се запита защо яхтата още се мотае наоколо, но реши, че не си заслужава труда да мисли по въпроса. Затова се обърна към драгата и наближаващия момент на истината.

— Измъкни ни от тук — изкрещя за пореден път Мария. Обикновено спокойната туркиня сега беше обзета от паника. Отново си погледна часовника. Имаше още три минути до взрива.

По челото на капитана, който отново и отново завърташе щурвала, за да се освободи чрез клатене от стълбата, се стичаше пот. Беше изчакал да минат под моста, за да даде заден и да се възползва от намалената инерция на танкера. Но стълбата оставаше забита в палубата на яхтата като харпун в гърба на кит.

Капитанът не знаеше, но долната част на стълбата, която се беше забила в предната палуба, се беше оплела във веригата в котвения сандък и сега яхтата и танкерът бяха безнадеждно свързани.

Стълбата вече се беше превърнала в причудливо извити отломки от дърво и метал, но отказваше да се строши. Въпреки облаците пяна, която вдигаха винтовете на яхтата, танкерът я влачеше като пале на каишка. Капитанът погледна напред към драгата, очакваше, че танкерът ще завие, за да я избегне. Но когато се сближиха още, стигна до мрачното прозрение, че „Даян“ няма да се отклони от курса си.

С отчаяно упорство капитанът запращаше яхтата ту на една страна, където се блъскаше в борда на танкера, ту на другата, но стълбата упорито отказваше да се строши. Носът на „Даян“ вече се намираше до драгата, но той видя, че между тях има малка пролука.

Кимна към драгата и каза на Мария, която го гледаше злобно.

— Рамото ще строши или откачи стълбата. Скоро ще сме свободни.

79.

Курсът на Пит не беше съвсем точен, но това нямаше кой знае какво значение.

Носът на „Даян“ мина на няколко метра от режещата глава на драгата, преди въртящите се бясно дискове да се допрат до корпуса и с протяжен вой да се забият в металните плочи. В продължение на метър-два главата само огъна метала, но после един от зъбите попадна на заварка и откърти цялата плоча, отваряйки широк отвор. Вече нямаше връщане. Навлезлият в линията на корпуса резец започна да разпаря корпуса като гладен бобър, подпомаган от инерцията на 8000-тонния танкер. Волфрамово-карбидните зъби прерязаха плочите на корпуса и се забиха в стоманените стени на резервоарите в трюма, където се превозваше прясната вода. Сега водата не беше прясна, а мътнозелена, защото водите на Босфора започнаха да нахлуват в резервоарите.

От високия мостик Пит можеше да види как зеленикавата вода нахлува на дъното на дясната цистерна под предната палуба. Можеше само да се надява, че скоро ще стигне и в цистерните откъм левия борд и ще залее всички експлозиви, за да намали силата на ударната вълна. Но времето не беше на негова страна.

Погледна към „Ибн Батута“ и видя, че Джордино вече се промъква към подводницата на НАМПД. Мястото му на кърмовия релинг беше заето от неколцина от екипажа на драгата. Събудени от шума, те гледаха слисани пораженията, които корабът им нанасяше на танкера само на няколко метра от тях.

Щом режещата глава стигна под мостика, Пит завъртя щурвала петнайсет градуса ляво на борд. Вече забавилият ход от нахлулата вода танкер вероятно щеше да мине още половин миля, поне така предполагаше Пит, преди да избухне. А той искаше това да стане колкото може по в центъра на канала. Режещата глава още пореше корпуса, когато Пит се спусна на палубата при Ласло.

Не изчака да види каква ще е съдбата на яхтата. Мария продължаваше да крещи в ушите на капитана, затова той завъртя руля и се залепи за борда на танкера, с надеждата да избегне прекия удар в драгата. Зърна брега отвъд танкера, докато завиваше наляво, и това събуди у него надежда, че може би ще оцелеят. Завоят позволи на яхтата да мине, без да закачи рамото на режещата глава, когато тя се освободи от „Даян“, но нямаше достатъчно място, за да избегне самите дискове, които захапаха десния борд.

Все още влачената от танкера като парцалена кукла яхта беше изтеглена върху режещата глава, която отнесе дъното от въглеродни нишки и обезглави двата винта, които се въртяха с пълна сила. Двигателите на скъпия плавателен съд млъкнаха, защото машинното отделение се напълни с вода и той започна да потъва с кърмата напред.

Капитанът стоеше като вкаменен, ръцете му все още стискаха руля. Обаче Мария не се беше уплашила чак толкова. Тя бръкна в дамската си чанта, извади малка берета и стреля в ухото му почти от упор.

И без дори да го погледне как пада, се втурна към носа на яхтата.

80.

В мига, когато Пит стигна до главната палуба, танкерът вече се беше наклонил забележимо. Главата на драгата беше прорязала в корпуса шейсетметров отвор. Нищо вече не можеше да задържи „Даян“ на повърхността. Точно на това се беше надявал и Пит, но сега трябваше да намери начин двамата с Ласло да се измъкнат.

Танкерът бързо се накланяше надясно. Щеше да се наложи да скочат от стълбата или, ако е нужно, от релинга, но и в двата случая нямаше да е отвисоко.

Когато стигна до Ласло, с изненада видя, че яхтата още е до танкера. Поради наклона можеше да гледа право в нея и видя, че стълбата е забита в предната й палуба. По-интересна обаче беше Мария, която стоеше на носа и стреляше по извития метал на стълбата.

Забеляза Пит да наднича отгоре, стреля по него и изкрещя:

— Умри!

Обаче американецът се оказа частица от секундата по-бърз и се хвърли до Ласло на палубата. Куршумът изсвири над главата му.

— Хайде, лейтенант, време е да намерим друг изход — каза му той.

Ласло с мъка се обърна към него и го погледна с празен поглед.

— Дръж се, партньоре — окуражи го Пит.

И без да обръща повече внимание на туркинята, задърпа израелеца след себе си. Мария пак започна да стреля, но не успя да ги улучи и Пит скоро успя да измъкне Ласло от опасната зона. Командосът сякаш се съвзе малко и го накара да му помогне да се изправи. След тях по палубата беше останала кървава следа.

Танкерът изведнъж се люшна и се наклони на повече от трийсет градуса надясно. Пит веднага осъзна, че сега най-голямата опасност за тях не са експлозивите.

— Можеш ли да се изкатериш с мен?

Коравият командос кимна, хвана се за Пит за опора и тръгна по наклонената палуба с несигурни крачки.

Зад тях Мария продължаваше да стреля, за да освободи яхтата от огънатите отломки на стълбата. Още няколко добре прицелени куршума и металът поддаде, допълнително извит и опънат от потъването на танкера.

Най-накрая свободна, Мария презрително изгледа танкера от носа на бавно потъващата яхта. Танкерът щеше да отмине доста нататък, преди да избухне, и тя щеше да успее да стигне до мостика, където щеше да е в по-голяма безопасност. А Пит и Ласло щяха да умрат заедно с танкера.

Може би щеше да се окаже права, но не беше взела предвид отмъстителната ярост на самата „Даян“.

81.

От двайсетия етаж на небостъргача на източния бряг на Босфора Озден Челик наблюдаваше развитието на събитията с нарастващ ужас. Едва беше успял да различи очертанията на танкера, когато на разсъмване започна да наближава Истанбул, но с издигането на слънцето панорамната му гледка се разшири до извисяващите се в небесата минарета на Сюлеймание, ясно очертани от другата страна на пролива.

Той фокусира монтирания на тринога бинокъл с голямо увеличение върху танкера точно в момента, когато спасителната му лодка пльосна във водата зад кърмата. Наблюдаваше смаян как отвлеченият кораб мина под моста Галата и как „Султана“ плава до него, видя и престрелката. Сърцето му заблъска, когато видя танкерът да прави широк завой и да се появява отново зад моста.

— Не, ти трябва да се блъснеш в брега срещу джамията! — изруга той бавния танкер.

Безпокойството му нарасна, когато Мария не отговори на няколкото му опита да се свърже с нея по телефона. Когато танкерът зави, той изгуби яхтата от поглед, защото високият корпус я скриваше.

Беше затаил дъх. Надяваше се, че яхтата се е отделила от танкера и е потеглила към открито море, за да избегне взрива. Очите му насмалко да изскочат от ужас, когато „Даян“ се насочи право към драгата, зави и се видя, че яхтата все още е като залепена за десния й борд.

Челик фокусира бинокъла върху яхтата и видя сестра си на носа. Тя стреля първо по танкера, после по металната стълба. Челик видя как танкерът се наклони опасно над главата й.

— Бягай от там! — изкрещя на сестра си, въпреки че ги деляха цели две мили.

Гледаше ставащото с нарастващ ужас. Мария най-сетне успя да освободи яхтата от хватката на желязната стълба, но не успя да стигне далеч. Челик нямаше представа, че яхтата е изгубила витлата си и че също потъва. Смаян от случващото се, той не можеше да си обясни защо яхтата продължава да стои близо до опасно наклонения танкер.

От наблюдателницата си високо над залива не можеше да чуе зловещата симфония от пукот и скърцане, които се носеха от търбуха на танкера, когато центърът на тежестта му се измести. Нахлуването на вода в дясната половина на „Даян“ направи наклона й толкова голям, че левият борд се издигна във въздуха като стръмна планина.

Релингът на десния борд докосна водата и огромният танкер полегна на една страна за няколко секунди. „Даян“ би трябвало да се строши на две или просто да изчезне под водата, но вместо това се завъртя още веднъж, сякаш за да й ръкопляскат.

Застаналата на носа на яхтата Мария почувства как сянката на извисяващия се над нея танкер я покрива, когато той започна да се преобръща. Яхтата бе само на няколко метра от „Даян“. Нямаше да успее да се измъкне от разрушителния удар.

Туркинята вдигна ръце, сякаш се опитваше да задържи стоварващия се върху нея танкер, който я размаза като насекомо, повлече яхтата в дълбините и същевременно вдигна триметрова вълна, която се понесе към брега и подметна драгата „Ибн Батута“ като кану. Черното, покрито с ракообразни дъно на танкера лъсна във въздуха. Приглушени трясъци на чупещи се водонепроницаеми прегради се носеха из туловището на кораба, докато корпусът му бавно започна да потъва откъм носа.

Скован от шок, Челик гледаше безмълвно смъртта на сестра си. Изведнъж потрепери, блъсна триногата с бинокъла настрани, рухна на килима и заплака неудържимо.

82.

Челик не беше единственият, който гледаше ужасен как танкерът се преобръща. Джордино тъкмо се спускаше на палубата на „Куршум“, когато чу трясъка на смазаната яхта. Бързо затвори задния люк, преди вдигнатата от танкера вълна да се стовари върху „Ибн Батута“ и да отнесе „Куршум“ настрана от драгата.

Бързо запали двигателите и се насочи към танкера. Мислеше с тревога за Пит, който му беше помахал от мостика само преди минутка. Надстройките сега бяха дълбоко под водата и единственото, което се виждаше, беше безжизненото дъно на обърналия се израелски танкер.

Пренебрегвайки опасността, че „Даян“ може да избухне всеки момент, Ал се понесе покрай нея. Изненадващо много малко отломки и отпадъци бяха изплували от обърналия се кораб, затова можа да мине бързо с подводницата и да провери за хора. Знаеше, че Пит е като делфин във водата. Ако беше оцелял при обръщането, имаше надежда, че е успял да изплува встрани.

Стигна до потопения нос. Не му пукаше, че танкерът ще избухне след по-малко от две минути. Във водата пред носа нямаше хора. Той го заобиколи и пое към кърмата. Със свито сърце си помисли, че може би приятелят му не е успял да оцелее.

Изведнъж забеляза две въжета, проточени по корпуса. Странно, но като че ли идваха от потъналия ляв борд, вървяха нагоре по корпуса и бяха прехвърлени през кила близо до винта. С проблясък на надежда в сърцето Джордино рязко ускори и заобиколи широката кърма, която сега се издигаше високо във въздуха.

Въжетата висяха високо от кила, но иначе корпусът беше празен. А след това, само на петдесетина метра по-нататък, Ал видя във водата двама души. Направи завой и се приближи на скорост. С радост видя, че единият е Пит, който влачеше ранения Ласло настрани от танкера.

Джордино се приближи още, след това умело даде на заден, та подводницата да застане до тях. Пит помогна на Ласло да се покатери на баластната цистерна, след това извика на Джордино, който се готвеше да отвори люка:

— Няма време! Давай пълен напред. Да се махаме от тук!

Джордино кимна, изчака Пит да се качи на палубата и да прегърне здраво Ласло и едва след това даде газ. Двамата залитнаха назад от ускорението, когато „Куршум“ се стрелна напред. Джордино зави и се понесе към моста Галата — най-близкото възможно укритие.

„Куршум“ беше на стотина метра от моста, когато над залива се понесе дълбок тътен. Макар една част от изкуствения тор и октогена да беше паднала на морското дъно, по-голямата част от взривното вещество бе останало в двете разрязани цистерни под предната палуба. Обаче, тъй като корабът бе започнал да потъва откъм носа, те се оказаха изцяло под вода, която до голяма степен намали силата на взривната вълна.

Чу се бърза поредица подводни взривове, когато различните капсул-детонатори започнаха да избухват, и накрая един силен общ взрив разкъса корпуса на танкера.

Трясъкът заеча между хълмовете и из улиците на Истанбул. Изпод обърнатия танкер се надигна висок фонтан, който изстреля късове желязо и отломки на трийсет метра височина. Назъбените парчета метал западаха в радиус от триста метра подобно на смъртоносен дъжд.

Обаче ужасният взрив се оказа относително безопасен. Заради ъгъла, под който се беше обърнал танкерът, взривната вълна се насочи към открито море. Последната промяна на курса от Пит беше насочила „Даян“ далеч от брега.

Чу се пронизително скърцане и разрязаното парче корпус се откъсна. Носът бързо потъна на дъното, а остатъкът от корпуса остана още няколко мига над водата, преди и той да се насочи на там.

Джордино спря „Куршум“ под моста и излезе да провери как са пътниците му.

— Благодаря за возенето — каза Пит.

Ласло стискаше зъби и мълчеше.

— Бяхте на косъм — отбеляза Джордино.

— Извадихме късмет. Мария Челик искаше да ни използва за мишени откъм десния борд, затова се изкатерихме на левия. Случайно открихме две вързани въжета и тъкмо се спускахме по тях, когато корабът се обърна. Успяхме да минем по кила и да се спуснем от другата страна, за да избегнем яхтата.

— Не е имало нужда да се хабите — отговори Ал с усмивка. — Танкерът я смачка като палачинка.

— Оцелели?

Джордино поклати глава.

— Ласло има нужда от лекар — каза Пит. — Давай да го закараме на сушата.

Вкараха ранения командос в подводницата и се насочиха към южния бряг.

— Взривът не беше много страшен — подхвърли Ал. — Можеше да е много по-лошо.

Пит само кимна мълчаливо, загледан навън през пластмасовия купол. Зад тях огромната кърма на израелския танкер се издигаше високо в небето. „Даян“ се изправи почти отвесно, замря така за миг в някакъв израз на предизвикателство, после се отправи към дъното.

Някъде от другата страна на Босфора мечтите за възстановяването на Отоманската династия потънаха заедно с нея.

83.

Избухването на танкера разтърси Истанбул повече политически, отколкото физически. Потвърдената пълна загуба на двата катера — полицейския и на бреговата охрана, както и последвалата експлозия, накараха военните да обявят висша степен на тревога. Когато се установи, че става дума за израелския танкер „Даян“, между Турция и еврейската държава се размениха високопарни обвинения. Протестите на уплашените истанбулски жители едва не доведоха до военен удар. Обаче опасенията за възможна война между Израел и Турция бяха разсеяни, когато властите намериха спасените моряци от „Даян“.

Разпитани публично, моряците разказаха подробно за своето отвличане от неизвестни нападатели. Чувствата на турската общественост бързо смениха посоката, когато мъжете разказаха как са товарили октогена под дулото на оръжия и са щели да умрат на борда на танкера, ако в последната минута не е дошла помощ.

След като настаниха Ласло в болница, Пит и Джордино лично информираха властите за своята роля в потапянето на танкера.

Когато американското разузнаване тайно предостави доказателства, че същото взривно вещество е било използвано в нападенията срещу джамиите в Бурса, Кайро и Ерусалим, турската армия започна да действа. Бяха проведени тайни акции срещу дома на Челик, офиса и пристанището, а откритата в гръцки териториални води „Отоманска звезда“ беше задържана. Тъй като общественият натиск да се посочи кой е организирал тези нападения и защо се усили, властите решиха повече да не пазят разследването в тайна.

Щом обявиха имената им, Озден и Мария Челик се превърнаха в парии и повод за неудобство сред обикновените турци. Когато по-късно стана известно, че тъкмо те са организирали и ръководили нападението срещу Топкапъ, неудобството и гневът се превърнаха в неприкрита ярост. Следователите и журналистите се заеха с потайното минало на двамата и разкриха връзката им с последната управляваща отоманска фамилия, както и с бандити и наркотрафиканти, които бяха ударили едно рамо в началните стъпки на търговските операции на брата.

В хода на разследването неизбежно бяха извадени на бял свят връзките му с членове на арабски кралски семейства, което доведе до разкритието, че милиони долари са били насочени към мюфтията Батал. Целите на атентатите бързо станаха ясни и общественото негодувание се насочи срещу мюфтията и неговата Партия на щастието, макар да не бяха намерени доказателства, че мюфтията е участвал или знаел за терористичните нападения.

Последното потвърждение за брата и сестрата Челик беше намерено, когато на дъното на Златния рог бяха пратени водолази. Те откриха смазаните останки на „Султана“ недалеч от корпуса на танкера. Специална фирма за изваждане на корабни останки вдигна яхтата на повърхността и остави на полицейските криминологични екипи да извадят тялото на Мария Челик от смазаната палуба.

От империята на Озден Челик не беше останало нищо, след като името му беше съсипано, собствеността му конфискувана, а тялото на сестра му задържано за аутопсия в истанбулската градска морга.

Очевидно се беше превърнал в едно голямо нищо.

84.

Петъчната обедна молитва е най-посещаваното мюсюлманско богослужение. Това е времето, когато имамът на джамията държи вдъхновяваща вярващите проповед, преди да призове събралите се на молитва.

Въпреки жалните призиви на мюезина молитвената зала на истанбулската джамия „Фатих“ остана необичайно празна. Обикновено залата се пълнеше докрай, като на двора също се тълпяха хора, та поне да зърнат мюфтията Батал.

Но днес не беше така.

Когато мюфтията се качи на платформата до михраба на джамията, в просторната зала имаше не повече от петдесетина ревностни последователи. Доскоро могъщият духовник сякаш се беше състарил с двайсет години, и то само за седмица. Очите му бяха хлътнали и студени, кожата — бледа и безжизнена. Самодоволството и надутостта, които подхранваха издигането му във властта, бяха изчезнали напълно. Вторачен в оределите си поклонници, той потрепери леко, но потисна изблика на гняв.

Със сподавен глас започна проповедта си срещу опасната и безконтролна власт на върхушката. За разлика отпреди, проповедта скоро се превърна в несвързан брътвеж от нападки срещу въображаеми злини и заплахи.

Мрачните лица, които го гледаха разочаровано от молитвената зала, го накараха рязко да завърши проповедта. След това прочете пасаж от Корана, отнасящ се до изкуплението, и остави вярващите да се молят сами.

Влезе в малкото преддверие, където си беше направил нещо като кабинет, и се изненада, когато завари там брадат мъж, седнал срещу писалището му. Мъжът носеше избелели риза и панталони, широкопола шапка отчасти скриваше лицето му.

— Кой те пусна тук? — скара му се Батал. Непознатият се изправи, вдигна глава, за да го погледне в очите, след това отлепи фалшивата си брада.

— Сам влязох, Алтан — отговори Озден Челик измъчено.

Под маскировката на работник външният му вид много наподобяваше този на Батал. И неговото лице бе изпито и измъчено, а кожата — бледа и безжизнена. Само очите му сякаш горяха със силен, донякъде налудничав блясък.

— С идването си тук ме излагаш на опасност — изсъска Батал, пристъпи забързано към задната врата и надникна навън, за да огледа. — Последвай ме — нареди после на Челик. Поведе го по коридора към едно рядко използвано складово помещение в задната част на джамията. В единия ъгъл имаше перална машина, а на въже срещу нея бяха закачени да съхнат кърпи за ръце. Щом Челик влезе, Батал затвори вратата и я заключи.

— Защо дойде тук? — попита нетърпеливо.

— Трябва да ми помогнеш да напусна страната.

— Да, за теб в Турция няма живот. Както и за мен.

— Алтан, аз пожертвах всичко за теб. Богатството си, имотите си, дори собствената си сестра — каза Челик и гласът му потрепери. — Направих всичко това, с цел да станеш президент.

Батал се беше вторачил в него с презрение.

— Озден, ти ми разби живота — каза той със зачервено от гняв лице. — Бях смазан на изборите. Благодетелите ми се разбягаха. Вярващите ме напуснаха. И всичко в резултат на това, че ти опетни доброто ми име. А сега и това!

Извади от джоба си едно писмо и го подхвърли на Челик. Той не помръдна и писмото падна на пода.

— От дианета. Освобождават ме от задълженията на истанбулски мюфтия. — Очите му проблеснаха яростно, когато изгледа Челик с отвращение. — Ти ме унищожи!

— Всичко, което направих, беше, за да се изпълни нашата съдба — отговори тихо Челик.

Батал не можа да се сдържи. Сграбчи султанския потомък за яката и го запрати чак в другия край на помещението. Челик закачи въжето за пране, скъса го и падна на земята, кърпите се посипаха отгоре му. Той зарита и се помъчи да се изправи, но Батал вече беше скочил върху него. Сграбчи въжето, бързо го омота около врата на Челик и задърпа. Султанският наследник риташе и махаше яростно с ръце, удряше и блъскаше мюфтията, но той беше много по-тежък и по-силен от него. Освен това бе обхванат от яростно желание за отмъщение.

Челик много добре познаваше ужаса да те удушат. Докато се мъчеше да си поеме дъх, пред очите му се заредиха спомени за жертвите, които лично беше удушил. Животът бавно напускаше тялото му. Когато и последното му усилие да се освободи не успя, той се вторачи в мюфтията едновременно със страх и предизвикателство. Батал продължи да го души още пет минути, но не защото искаше да се увери, че го е убил със сигурност, а от ярост и желание да си отмъсти. Най-накрая го пусна да падне на пода и излезе от склада с треперещи ръце и завинаги увреден мозък.

Късно следващата сутрин един босфорски рибар откри трупа на Челик. Цяла нощ се беше люшкал на вълните в Златния рог, преди течението да го изхвърли на нос Сарайбурну.

Трупът на Озден Челик, последния наследник на отоманските султани, лежеше само на няколко крачки от стените на Топкапъ в сянката на величието на неговите славни предци.

85.

Пит и Джордино откриха Ласло на третия етаж на истанбулската болница в приятна, но строго охранявана стая с изглед към Босфора. Командосът лежеше в леглото и четеше „Хаарец“, израелски всекидневник, отпреди три дни.

— Надявам се, че вече не си на първите страници на вестниците у вас — подхвърли Ал с неподражаемото си чувство за хумор.

— Радвам се да ви видя, приятели — отговори Ласло и с виновна усмивка остави вестника настрана. — И за да отговоря на закачката — да, в Израел още сме голяма новина. Обаче, трябва да ви кажа с неудобство, че всички заслуги се приписват на мен, а всъщност ти обезвреди танкера — обърна се той към Пит. — Без „Куршум“ пък изобщо нямаше да успеем, Ал. — И кимна на Джордино.

— Мисля, че е справедливо да се каже, че всичко беше плод на колективно усилие — успокои го Пит.

— Аз пък трябва да кажа, че ние тримата помогнахме на Израел десетократно да подобри отношенията си с Турция — похвали се Ласло.

— Да не говорим за засилването на идеята на Ататюрк за запазването на светско турско правителство за още няколко години — подхвърли Пит.

— Мисля, че някой трябва да вземе да ни предложи за Нобеловата награда за мир — подметна Джордино.

— Чух, че тази сутрин открили трупа на Челик — смени темата Ласло.

— Да, бил удушен и хвърлен в Златния рог — потвърди Пит.

— Значи пак ме изпревари?

Пит се ухили.

— Не и този път. Един детектив ни каза, че са почти напълно сигурни, че убиецът е мюфтията Батал. Един таен агент, който бил в джамията, потвърдил влизането на мъж с описанието и облеклото на Челик горе-долу по времето на смъртта.

— Да, според мен и двамата са сатани — каза Ласло.

Една привлекателна сестра влезе, за да даде лекарства на Ласло, и когато си тръгна, и тримата я изпратиха с очи.

— Сигурно нямаш търпение да се прибереш в Израел, нали, лейтенант? — попита Джордино.

— Не особено — усмихна се Ласло и кимна след сестрата. — Освен това вече съм капитан. Преди малко ми съобщиха за повишението.

— Тогава ни позволи да ти честитим първи — ухили се Джордино и му подаде бутилката уиски, който бяха внесли контрабандно. — Може да поканиш сестричката… хм, да се чукнете — добави и намигна.

— Да, както винаги, вие американците сте прави — отвърна Ласло и също му намигна.

— Каква е прогнозата? — попита Пит.

— Ще ме оперират в Тел Авив след седмица, а после ме чакат три седмици физиотерапия. Надявам се да се възстановя напълно и да се върна на служба преди края на годината.

Прекъсна ги влизането на мъж в инвалидна количка, кракът му беше гипсиран.

— А, Авел, добре че идваш — каза Ласло. — Време е да се запознаеш с хората, които ми помогнаха да ви спася живота.

— Авел Хамет, капитан на „Даян“ — представи се гипсираният. — По-точно бивш капитан. — Усмихна се приятелски на Пит и Джордино. — Ласло ми разказа подробно всичко, което сте направили. Наистина сте си рискували живота и аз и моят екипаж сме ви задължени до гроб.

— Съжалявам, че въпреки всичко танкерът потъна — отговори Пит.

— Да, „Даян“ беше хубав кораб — отбеляза тъжно Хамет. — Но добрата новина е, че ще получим чисто нов танкер. Турското правителство се ангажира да го построи за нас. Сигурно ще използва част от конфискуваните пари и имоти на този Челик.

— И после ще ми разправят, че на света нямало справедливост — пошегува се Джордино.

Всички се засмяха. Пит си погледна часовника и каза:

— Е, приятели, „Егейски изследовател“ трябва да отплава след около час. Съжалявам, но трябва да тръгваме.

Сбогува се с Хамет, след това се обърна към Ласло.

— Капитане, ще се радвам, ако някой ден се присъединиш към нас.

— За мен ще бъде чест.

Пит и Джордино кимнаха и си тръгнаха. Ласло подвикна зад тях:

— Всъщност къде отивате? При останките ли се връщате?

— Не. — Пит се обърна. — Поемаме към Кипър.

— Кипър ли? Какво сте изгубили там?

Пит се усмихна тайнствено на новоизпечения капитан.

— Надявам се, едно божествено откровение.