Завесата (Последният случай на Поаро)

I

Спомените ми за събитията от дните след разследването на причините за смъртта на мисис Франклин са малко неясни. Организирано беше, разбира се, погребение, на което мога да кажа, че присъстваха голям брой любопитни жители на Стайлс Сейнт Мери. Именно на самото погребение бях неприятно изненадан от някаква възрастна жена със сълзливи очи и неприятна външност като на таласъм.

Старицата ме заговори точно, когато се точехме на изхода на гробището.

— Май сте ми познат, господине?

— Ами… възможно е…

Продължи, без да обръща внимание на думите ми.

— От двайсет години и повече. Когато старата дама почина горе в имението. Първото убийство тук, в Стайлс. Ама, казвах си, че няма да е последно. Старата мисис Ингълторп я очисти мъжът й — така си викахме тук. И така си беше. — Злобните й очички ме гледаха хитро. — Сигурно и тоя път е така.

— Какво говорите? — рязко възразих аз. — Не чухте ли решението на съда?

— Приказки на следователя. Но може и да греши, не мислите ли? — сбута ме с лакът тя. — Докторите знаят как да се отърват от жените си. А пък и тая май не беше съвсем за него.

Извърнах се гневно към нея и тя започна да се измъква, като мърмореше, че нищо лошо не е казала, само че й било чудно, нали така, че за втори път се случва подобно нещо.

— А пък и не е ли странно, господине, че вие и двата пъти все сте тук?

Невероятно, но в момента си помислих дали не ме подозира, че наистина съм извършил и двете престъпления. Бях много разстроен. И изведнъж разбрах колко особени и натрапчиво подозрителни са местните хора.

И все пак жената не бе съвсем далеч от истината. Защото някой бе убил мисис Франклин.

Както споменах, помня много малко за тогавашните дни. Здравето на Поаро например ме тревожеше сериозно. При мен дойде Къртис, на чието глуповато лице се четеше неясна тревога, за да ми съобщи, че Поаро бил получил обезпокоителна сърдечна криза.

— Струва ми се, сър, че трябва да го види лекар.

Незабавно изтичах при Поаро, който енергично отхвърли подобно предложение. Помислих си, че поведението му е съвсем непривично. По мое мнение, Поаро винаги е бил изключително предпазлив по отношение на здравето си. Пазеше се от течение, увиваше се с копринени и вълнени шалове, изпитваше ужас, че може да си намокри краката, редовно мереше температурата си и се пъхаше в леглото при най-слабия полъх на хлад… „Защото в противен случай мога да получа fluxion de poitrine20!“ Знаех, че и при най-леки заболявания, веднага викаше лекар.

А сега, когато наистина беше болен, правеше точно обратното.

Но може би истинската причина бе именно болестта му. Онези, другите заболявания бяха дреболии. Сега, когато наистина боледуваше, вероятно се боеше да приеме истината. Омаловажаваше сериозността на състоянието си, защото бе изплашен.

Отхвърляше доводите ми енергично и с нетърпящ възражения тон:

— А, та нали се консултирах с докторите! Не с един, а с много. Ходих и при Бланк, и при Даш (двама известни специалисти) и какво направиха те? — изпратиха ме в Египет, където състоянието ми веднага се влоши. Ходил съм и при Р…

Знаех, че Р. е специалист по сърдечни заболявания. Попитах нетърпеливо:

— Какво каза той?

Поаро ме погледна косо — и сърцето ми се сви.

— Направи всичко, което може да се направи — спокойно рече той. — Назначи ми лечение и ми предписа лекарства, които винаги са ми под ръка. Повече нищо не може да се направи. Така че, Хейстингс, безполезно е да викаме повече доктори. Машинката, mon ami, се е износила. Уви, човек не може да си сложи нов двигател като на автомобил и да продължава да си кара, както преди.

— Но, вижте какво, Поаро, сигурно е сериозно. Къртис…

— Къртис ли? — рязко попита Поаро.

— Да, идва при мен. Тревожеше се… Получил сте пристъп…

Поаро кимна с разбиране.

— Да, да. Понякога се появяват тия кризи, неприятно ми е да си го призная. Струва ми се, че Къртис още не е свикнал със сърдечните ми кризи.

— Няма ли наистина да отидете на лекар?

— Безполезно е, приятелю мой.

Говореше спокойно, но решително. Отново усетих, че сърцето ми се свива. Поаро ми се усмихна и каза:

— Този случай, Хейстингс, ще ми бъде последен. Ще бъде също така и най-интересният ми случай — с най-интересния престъпник. Защото похватите на X са превъзходни и изпипани до съвършенство, което не може да не предизвика възхищение, колкото и да не ни се ще. Досега, mon cher, този X действа с такова умение, че успява да ме надиграе — мен, Еркюл Поаро! Изобретил е способ за нападение, на който не мога да открия противодействие.

— Но ако здравето ви… — започнах утешително аз.

Но очевидно не избрах най-подходящия начин да го утеша. Еркюл Поаро моментално избухна в гняв.

— Ах! Не съм ли ви казвал поне трийсет и шест пъти и още трийсет и шест пъти, че не се изисква никакво физическо усилие? Човек трябва само да помисли с мозъка си.

— Ами… да, разбира се… правите го съвсем добре.

— Съвсем добре ли? Правя го превъзходно. Краката ми са парализирани, сърцето ми прави номера, но мозъкът ми, Хейстингс, мозъкът ми си работи съвсем безпогрешно и без никакви отклонения. Мозъкът ми все още е първо качество.

— Но това — примирено рекох аз, — е чудесно.

Докато слизах бавно по стъпалата, си казах, че мозъкът на Поаро вече не се справя така добре, както някога. Първо мисис Лътръл едва остана жива, а сега и смъртта на мисис Франклин. И какво правехме ние? На практика — нищо.

II

На следващия ден Поаро ми каза:

— Съветвахте ме, Хейстингс, да ме види лекар.

— Да — нетърпеливо рекох аз. — Много ще се радвам, ако го направите.

— Eh bien, ще се съглася. Искам да ме види доктор Франклин.

— Франклин ли? — недоумявах аз.

— Е, нали е доктор?

— Да, но… основната му работа е свързана с изследванията?

— Несъмнено. Предполагам, че няма да има успех като интернист. У него няма достатъчно от онова, което наричат „умение да стои до леглото“. Но пък е добре подготвен. Действително мога да кажа за него, че „си разбира от занаята по-добре от мнозина“, както се изразяват във филмите.

Все още не бях напълно убеден. Въпреки че не се съмнявах в способностите на Франклин, винаги ми правеше впечатление, че няма търпение да изслушва и че се отнася с безразличие към болките на хората. Подобно отношение вероятно бе съвсем подходящо за изследователската му работа, но едва ли щеше да бъде удачно, ако се наложеше да се грижи за болни.

Но след като Поаро бе се съгласил да отстъпи и понеже нямаше наблизо друго медицинско лице, Франклин с готовност се съгласи да го прегледа. Но ни предупреди, че ако се наложи Поаро редовно да бъде под наблюдението на лекар, можем да се обърнем и към местния доктор. За себе си обясни, че не може да поеме ангажимент.

Франклин прекара доста време при Поаро.

Когато най-после излезе от стаята, аз стоях и го чаках. Дръпнах го в моята стая и затворих вратата.

— Е? — загрижено попитах аз.

Франклин промълви замислено:

— Забележителен човек.

— О, това ми е известно. Да… — рекох аз, подминавайки безспорния факт. — А здравето му как е?

— А, здравето ли? — Франклин изглеждаше напълно изненадан, сякаш го питах за нещо абсолютно незначително. — О! Здравето му, разбира се, е съвсем калпаво.

Чувствах, че не така следва да се изрази един специалист. А бях чувал от Джудит, че Франклин като студент е бил един от най-надарените по негово време.

— Много ли е зле? — загрижено настоявах аз.

Погледна ме сериозно и попита:

— Искате ли да знаете?

— Разбира се.

Какво си мислеше, глупакът му с глупак? И почти веднага ми обясни.

— Мнозина — рече той, — не искат да знаят. Предпочитат нещо като успокоителен сироп. Искат надежда. Искат уверенията да им се дават капка по капка. И наистина, понякога настъпват чудотворни подобрения. Но при Поаро няма да бъде така.

— Да не искате да кажете, че…

И отново някой сякаш стисна с ледена ръка сърцето ми.

— А, да, краят му е близо. И то много близо според мене. Нямаше да ви кажа, ако не ме бе упълномощил.

— Значи знае.

Франклин обясни:

— Всичко му е известно. Сърцето му може да спре — ей така, всеки миг. Но, естествено, не мога да кажа точно кога.

Замълча, а после продължи:

— Доколкото го разбрах, той се тревожи, че трябва да довърши нещо, с което, както се изрази, се е заел. Известно ли ви е какво има предвид?

— Да — отвърнах аз. — Известно ми е.

Франклин ме погледна с интерес.

— Иска да бъде сигурен, че ще успее да си свърши работата.

— Разбирам.

Чудех се, дали Джон Франклин има някаква представа за каква работа става дума!

— Надявам се, че ще успее — бавно рече той. — От думите му разбрах, че то значи много за него.

Замълча, а после добави:

— Мисълта му е много последователна.

Попитах разтревожено:

— Не може ли да се направи нещо — по отношение на лечението…

— Нищо не може да се направи — поклати глава той. — Дали са му ампули с амилнитрат, които трябва да взема, щом усети, че наближава пристъп.

После ми каза нещо много интересно.

— Уважението му към човешкия живот е голямо, нали?

— Да, предполагам, че е така.

Колко често бях чувал Поаро да казва: „Не одобрявам убийството“. Винаги ме е разсмивал с превзетия си стил.

Франклин продължаваше:

— Ето в какво се различаваме с него. При мене е обратното…

Изгледах го с любопитство. Наведе глава встрани и се усмихна неясно.

— Съвсем вярно е — рече той. — След като смъртта неизбежно ще настъпи, какво значение има дали ще е по-рано или ще е по-късно? Разликата е нищожна.

— Тогава, защо, за Бога, сте станали лекар, след като мислите така? — попитах аз с известно негодувание.

— О, скъпи ми приятелю, лекарският занаят не се състои само в това да надхитриш неизбежния край. В него има много повече — да подобряваш живота. Ако някой здрав човек умре, няма чак толкова голямо значение. Ако някой малоумен умре — това е добре. Но ако направите някакво изобретение, с което да коригирате някоя жлеза и да превърнете вашия кретен в нормален индивид — ето в какво, според мене, има голям смисъл.

Загледах се в него с още по-голям интерес. Все още чувствах, че ако се разболея от грип, едва ли бих повикал доктор Франклин, но не можех да му отрека, че притежава жестока откровеност и че е човек с истински силен дух. Забелязвах някаква промяна у него, откакто почина съпругата му. Скръбта му не се изразяваше с обичайното поведение на страдащите. Напротив, изглеждаше по-оживен, по-малко разсеян и сякаш бе изпълнен с енергия и въодушевление.

Думите му рязко прекъснаха размишленията ми:

— Вие с Джудит не си приличате много, нали?

— Не, мисля, че не.

— На майка си ли прилича?

Замислих се, а после поклатих глава отрицателно.

— Не съвсем. Съпругата ми беше весело и усмихнато създание. Нищо не приемаше сериозно — опита се и мен да направи такъв, но не сполучи.

Усмихна се колебливо.

— Не, вие сте доста строг баща, нали? Поне Джудит твърди така. Джудит не се смее много — сериозна млада жена. Мисля, че прекалено много работи. Вината е моя.

Потъна в мислите си. Изтърсих му баналното: „Работата ви сигурно е много интересна“.

— А?

— Казах, че работата ви сигурно е много интересна.

— Само според пет-шест души. Всички останали смятат, че е ужасно скучна — и вероятно са прави. Но както и да е… — Отхвърли назад глава, раменете му сами се разтвориха и изведнъж придоби истинския си вид — силен и мъжествен. — Сега се открива моят шанс. Господи, иде ми да се разкрещя. Днес ми се обадиха от института към министерството. Мястото е все още свободно и ме канят да го заема. До десет дни трябва да започна.

— За Африка ли става въпрос?

— Да. Чувствам се страхотно.

— Толкова скоро. — Бях малко шокиран.

— Какво искате да кажете с това „скоро“? — учудено попита той. — А, да. — Челото му се проясни. — Имате предвид смъртта на Барбара ли? Но защо не, по дяволите? Има ли смисъл да се преструвам, че смъртта й не е най-голямото възможно облекчение за мен.

Учуденият ми израз сякаш го забавляваше.

— Боя се, че нямам време да се съобразявам с общоприетите принципи. Влюбих се в Барбара — беше много хубаво момиче, ожених се за нея и я разлюбих след около година. Дори си мисля, че даже нямаше и година. Оказах се пълно разочарование за нея, естествено. Мислеше си, че ще може да ми въздейства. Но не успя. Аз съм себичен, твърдоглав грубиян и правя каквото си наумя.

— Но все пак сте се отказали от работата в Африка заради нея — напомних му аз.

— Да. Но поради чисто финансови съображения. Бях поел задължението да създам на Барбара такива условия, с каквито бе свикнала да живее. Ако бях заминал, щеше да живее в недоимък. Но сега вече — усмивката му бе съвсем искрена, като на момче — късметът ми започна неочаквано да работи в моя полза.

Чувствах се отвратен. Вярно е, според мен, че много съпрузи, чиито жени са починали, не се чувстват съкрушени и този факт малко или много е известен на всички. Но в случая нахалството на Франклин беше безгранично.

Усети за какво си мисля, но то изобщо не го смути.

— И изобщо ли не ви тревожи факта, че съпругата ви се е самоубила? — строго го попитах аз.

Отговори ми замислено:

— Всъщност, не вярвам, че се е самоубила. Съвсем невероятно е…

— Но тогава, какво мислите, че се е случило?

Усети какво имам предвид, но каза:

— Не знам. Не мисля, че… искам да знам. Разбирате ли ме?

Зяпнах го изненадан. Погледът му бе упорит и студен.

— Не искам да знам — повтори той. — Не ме… интересува. Ясно ли ви е?

Ясно ми бе — но не ми харесваше.

Не знам кога точно бе, но забелязах, че Стивън Нортън е загрижен за нещо. След разследването бе станал много мълчалив, а след като и то, и погребението минаха, той продължаваше да се скита наоколо с приведени очи и с намръщено чело. Имаше навика да разрошва непрекъснато късата си посивяла коса, докато не заприлича на наежен таралеж. Смешно бе, но той го правеше съвсем несъзнателно, което бе признак на някакво вътрешно смущение. Когато му говореха, отговаряше разсеяно и накрая ми стана съвсем ясно, че очевидно е угрижен за нещо. Попитах го внимателно, дали не е получил някакви неприятни новини, на което веднага отговори отрицателно. Така въпросът бе приключен за известно време.

Но не след дълго направи опит да поиска мнението ми за някакъв въпрос по непохватен и заобиколен начин.

Заеквайки леко, което винаги правеше, когато говореше сериозно, той се впусна да ми разправя някаква заплетена история, същината на която се оказа, че е въпрос на етика.

— Знаете ли, Хейстингс, ужасно лесно би трябвало е да се каже кое е правилно и кое не е, но всъщност не е толкова просто, когато на човек му се наложи да вземе решение. Искам да кажа, че човек може да попадне на нещо… което, например, нали ме разбирате, не е предназначено за него… всичко става случайно и всъщност той не може да има никаква полза, но все пак, може да се окаже, че е с огромна важност. Разбирате ли какво искам да кажа?

— Боя се, че не съвсем — признах си аз.

Нортън отново сви вежди. Започна да роши косата си така, че тя щръкна нагоре по обичайния смешен начин.

— Толкова ми е трудно да ви обясня. Да предположим например, че ви се случи да прочетете нещо в лично писмо — отворено по погрешка, така да се каже — писмо, предназначено за някой друг, а вие започнете да го четете, защото си мислите, че е било за вас и така всъщност прочитате неща, които не са за вас, но го разбирате късно. Подобно нещо е възможно, знаете, че е така.

— О, да, разбира се, че е възможно.

— Е, питам ви, какво трябва да направи този човек?

— Ами… — започнах да мисля по въпроса аз. — Предполагам, че трябва да отидете при получателя на писмото и да му кажете: „Ужасно съжалявам, но го отворих по погрешка“.

Нортън въздъхна. Заяви, че нещата не са толкова прости.

— Не разбирате ли, че може да сте прочели нещо много неудобно за онзи човек, Хейстингс?

— Което ще го изложи много ли искате да кажете? Мисля, че е по-добре да се престорите, че в действителност не сте прочели нищо — че сте открили грешката си навреме.

— Да — отговори Нортън след дълго мълчание, но ми се стори, че все още не е убеден, че това е най-доброто решение.

— Как ми се иска да знам какво трябва да направя — доста тъжно рече той.

Казах му, че не виждам какво друго би могъл да направи.

Все още със смръщено чело, Нортън каза:

— Разберете, Хейстингс, тук има и нещо друго. Да предположим, че прочетеното от вас е… ами, доста важно за още някого, искам да кажа.

Започнах да губя търпение.

— Нортън, наистина не мога да ви разбера. Не можете да четете разни чужди писма току-така, нали?

— Не, не, разбира се, че не. Нямах предвид това. А пък и изобщо не ставаше въпрос за писмо. Просто казах писмо, защото се опитвах да ви обясня характера на положението. Естествено, всичко, което човек е видял, чул или прочел — случайно — той трябва да го запази за себе си, освен ако…

— Освен ако какво?

Нортън проточено отговори:

— Освен ако то е нещо, за което сте длъжен да проговорите.

Погледнах го с внезапно събуден интерес. Той продължи:

— Вижте, приемете го така, да предположим, че сте видял нещо през… ключалката…

Ключалките винаги ме караха да се сещам за Поаро! Нортън продължаваше да се запъва:

— Имам предвид, че имате достатъчно основателна причина да надникнете през ключалката — ключът може да заяжда и просто искате да проверите дали дупката е чиста… или… или по някаква друга, основателна причина… и никога не сте очаквали да станете свидетел на онова, което сте видял…

За миг или два изгубих нишката на обърканите му обяснения, защото в съзнанието ми бе настъпило просветление. Спомних си за оня ден на тревистото хълмче, когато Нортън бе вдигнал бинокъла си, за да види пъстрия кълвач. Спомних си как внезапно бе се натъжил и притеснил, опитвайки се да ми попречи да погледна на свой ред през бинокъла. Тогава бях решил прибързано, че е видял нещо, което ме засяга — по-точно, че са били Алъртън и Джудит. Ами ако не е било така?

Ами ако е видял нещо съвсем различно? Тогава бях убеден, че е нещо свързано с Алъртън и Джудит, защото бях обхванат от натрапчивата мисъл за тях дотолкова, че не можех да разсъждавам за нищо друго. Попитах внезапно:

— Да не би да става въпрос за нещо, което сте видял с бинокъла?

Нортън изглеждаше едновременно изненадан и облекчен.

— Но как се досетихте, Хейстингс?

— И то е станало в деня, когато бяхме с вас и Елизабет Коул на хълмчето, нали така?

— Да, точно така.

— И не искахте и аз да го видя?

— Не. То не беше… ами, според мен, никой от нас не трябваше да го види.

— И какво бе то?

Нортън сбърчи чело отново.

— Ето за какво ви говорех. Длъжен ли бях да ви кажа? Имам предвид, че то си беше… е, шпиониране. Видях нещо, което не трябваше да виждам. Не го търсех — там наистина имаше пъстър кълвач — чудесен екземпляр, а после видях другото.

Замълча. Изгарях от любопитство, страшно любопитство, но все пак уважавах угризенията на съвестта му.

— Може да има значение за някого. Ето как стоят нещата. Не зная — колебливо рече Нортън.

Тогава го попитах:

— Има ли нещо общо със смъртта на мисис Франклин?

Думите ми го объркаха. — Странно е, че го казвате.

— Значи има, нали?

— Не… не, не съвсем. Но би могло и да има.

После добави замислено:

— Би могло да даде различно обяснение на някои факти. Би означавало, че — о, по дяволите, не знам какво да направя!

Колебаех се какво да сторя. Умирах от любопитство, но разбирах, че Нортън няма никакво желание да сподели какво е видял. Можех да го разбера. Самият аз щях да се чувствам по същия начин. Винаги е неприятно, когато човек научи нещо, с което, според останалите, се е сдобил по съмнителен начин.

После неочаквано ми хрумна изход.

— Защо не се посъветвате с Поаро?

— Поаро ли? — Нортън изглеждаше леко разколебан.

— Да, помолете го за съвет.

— Ами — двоумеше се Нортън, — чудесна идея! Само че, нали е чужденец… — спря се, очевидно притеснен.

Знаех какво има предвид. Прекалено добре ми бяха известни унищожителните забележки на Поаро но въпроса за „спазването на правилата“. Само се чудех, че Поаро не бе се сетил досега да грабне бинокъл! Сигурно щеше да го направи, ако му бе дошло на ум.

— Поаро ще запази тайната ви — подканих го аз. — И не е необходимо да се възползвате от съвета му, ако не ви харесва.

— Прав сте — съгласи се Нортън с прояснено лице. — Знаете ли, Хейстингс, мисля, че точно така ще направя.

IV

Останах изненадан от незабавната реакция на Поаро, когато му съобщих новината.

— Какво казахте, Хейстингс?

Филията препечен хляб, която се готвеше да захапе, се изплъзна от ръката му. Наведе глава нетърпеливо напред.

— Разкажете ми. Разкажете ми бързо.

Повторих му всичко.

— Видял е нещо през бинокъла си тогава — замислено повтори Поаро. — Нещо, което не иска да ви каже. — Протегна ръка и ме стисна за рамото. — Нали не е казал на никого какво е видял?

— Мисля, че не е. Всъщност, сигурен съм, че не е казал.

— Бъдете внимателен, Хейстингс. Много е важно да не каже на никого — не трябва дори да го загатва. Ако го направи, може да стане опасно.

— Опасно ли?

— Много опасно.

Лицето на Поаро, бе сериозно.

— Уговорете се с него, mon ami, да ме посети довечера. Просто обикновено приятелско посещение, нали разбирате. Не допускайте някой друг да се усъмни, че има някаква особена причина за неговото посещение. И бъдете внимателен, Хейстингс, бъдете много, много внимателен. Кой друг казахте, че е бил с вас тогава?

— Елизабет Коул.

— Тя забеляза ли нещо необичайно в поведението му?

Опитах се да си припомня.

— Не знам. Може и да е забелязала. Да я попитам ли, дали…?

— Нищо няма да й казвате, Хейстингс — абсолютно нищо.