Завесата (Последният случай на Поаро)

ГЛАВА 5

С мисис Франклин бях се срещал само веднъж. Тя беше на около трийсет години и според мен, по външност приличаше на мадона. Големи кафяви очи, сресана на среден път коса и продълговато кротко лице. Тя бе много крехка, а кожата й — прозрачно нежна.

Полегнала бе върху оправеното легло, подпряна на куп възглавници и бе облечена в много фин пеньоар в бяло и бледо синьо.

Тук бяха Франклин и Бойд Карингтън, които пиеха кафе. Мисис Франклин ме посрещна с протегната ръка и с усмивка.

— Колко се радвам, че дойдохте, капитан Хейстингс. За Джудит ще бъде много добре, че сте тук. Това дете наистина работи прекалено много.

— Изглежда, че доста е напреднала в работата — казах аз, докато стисках нежната й ръчица.

— Да, тя има голям късмет — въздъхна Барбара Франклин. — И така й завиждам. Наистина не вярвам, че тя знае какво значи да си болен. А вие как мислите, сестро? О! Нека да ви представя. Това е сестра Крейвън, която е прекалено, наистина ужасно мила с мен. Не знам какво щях да правя без нея. Тя се грижи за мен също като за малко дете.

Сестра Крейвън бе висока, хубава млада жена, с приятен тен на лицето и с буйна кестенява коса. Забелязах, че ръцете й са дълги и бели — много по-различни от ръцете на повечето медицински сестри. Тя бе някакси необщителна и понякога не отговаряше на задаваните й въпроси. И сега не каза нищо, а само кимна с глава.

— Но наистина — продължи мисис Франклин, — Джон кара вашата клета дъщеря да работи прекалено много. Той е такъв експлоататор. Ти наистина си експлоататор, признай си, Джон.

Съпругът й стоеше до прозореца и гледаше навън. Той си свирукаше с уста и дрънкаше с дребните монети В джоба си. Въпросът на жена му го стресна.

— Какво каза, Барбара?

— Казах, че преуморяваш с работа горката Джудит Хейстингс по най-безсрамен начин. Но след като капитан Хейстингс е вече тук, ние двамата ще се съюзим и няма да ти го позволяваме повече.

Добродушните закачки не бяха силната страна на доктор Франклин. Той изглеждаше неясно объркан и се обърна озадачено към Джудит. Успя да промърмори:

— Трябва да ми кажете, ако прекалявам.

— Те просто се опитват да се пошегуват — успокои го Джудит. — Но като стана въпрос за работа, исках да ви попитам за онова петно на втория диапозитив, нали се сещате, онова, дето…

Той се обърна енергично към нея и я прекъсна:

— Да, да. Предлагам, ако нямате нищо против, да отидем до лабораторията. Искам да бъда съвсем сигурен, че…

Продължавайки да говорят, те излязоха от стаята.

Барбара Франклин се облегна върху възглавниците и въздъхна. Сестра Крейвън се обади неочаквано, а в гласа й се усещаше негодувание:

— Според мен, мис Хейстингс е експлоататорът!

Мисис Франклин отново въздъхна. После измърмори:

— Чувствам се съвсем непълноценна. Зная, че би следвало да проявявам повече интерес към работата на Франклин, но просто не мога да го направя. Предполагам, че нещо не е наред с мен, но…

Думите й бяха прекъснати от краткото изсумтяване на Бойд Карингтън, който бе застанал до камината.

— Глупости, Бабс — рече той. — Нищо ти няма. Недей да се безпокоиш.

— Но, Бил, скъпи, аз наистина съм обезпокоена. Толкова се тревожа за себе си. Всичко е така неприятно, че не мога да не мисля без да се тревожа. Морските свинчета, плъховете и всичко останало. Уф! — Тя потръпна от отвращение. — Знам, че може да изглежда смешно, но аз се чувствам ужасно глупаво. Направо се побелявам. Иска ми се просто да си мисля само за хубави неща — за птичките, цветята и за детските игри. Разбираш ме, нали, Бил?

Той се приближи към нея и взе ръката й, която тя бе протегнала умолително към него. Когато я погледна, изразът на лицето му беше съвсем друг, почти нежен. Промяната на изражението му ми направи силно впечатление, защото Бойд Карингтън бе наистина мъжествен човек.

— Ти действително не си се променила много, откакто беше на седемнайсет години, Бабс — каза той. — Помниш ли онази беседка във вашата градина, басейнчето за птичките и кокосовите орехи?

Той се обърна към мен и добави:

— Барбара и аз сме стари приятели от детинство.

— Стари приятели от детинството ли? — протестира тя.

— О, аз не отричам, че ти беше петнайсет години по-млада от мен. Но аз си играех с тебе като с играчка, когато бях вече младеж. Носех те на конче, мила моя. А после, когато се върнах у дома, открих, че си станала хубава млада дама — тъкмо, когато се готвеше да навлезеш в Света на големите, а аз се опитах да ти помогна, като те водех на игрището за голф и те учех да играеш. Помниш ли всичко това?

— О, Бил, мислиш ли, че бих могла да го забравя?

— Родителите ми живееха в този район — обясни ми тя. — А Бил обичаше да идва на гости на стария си чичо, сър Евьрард, в Нейтън.

— А какъв мавзолей бе тая къща — и още е — забеляза Бойд Карингтън. — Понякога страшно ми се прищява да я направя обитаема.

— О, Бил, къщата може да бъде прекрасна — нямам никакво съмнение в това!

— Да, Бабс, но бедата е в това, че аз нямам никакво въображение. Бани и няколко наистина удобни стола — това е всичко, за което мога да се сетя. Необходима е женска ръка.

— Аз ти казах, че ще дойда да помогна. Обещавам ти наистина.

Сър Уйлям погледна несигурно към сестра Крейвън.

— Ако си достатъчно здрава, мога да те закарам до там. Сестро, вие как смятате?

— О, да, сър Уйлям. Аз наистина смятам, че на мисис Франклин ще й се отрази добре — ако внимава и не се преуморява, разбира се.

— Уговорихме се значи — реши Бойд Карингтън. — А сега трябва да се наспиш добре. За утре трябва да бъдеш в добра форма.

Пожелахме й лека нощ и си тръгнахме заедно. Докато слизахме по стълбите, Бойд Карингтън пресипнало рече:

— Нямате представа какво прекрасно създание бе тя, когато бе седемнайсетгодишна. Аз бях се върнал от Бирма — съпругата ми почина там, нали знаете. Няма смисъл да ви казвам, че напълно загубих ума си по нея. Тя се омъжи за Франклин три или четири години по-късно. Но недейте да си мислите, че бракът им е бил щастлив. Мисля си, че именно бракът им е причината за разклатеното й здраве. Тоя мъж не я разбира, нито пък я цени. А тя е много чувствителна. Според мен, нейната чувствителност е на нервна почва. Изведеш ли я някъде, поразвеселиш ли я малко — тя става друг човек! Но онзи проклет касапин се интересува само от епруветките си и от западноафриканските туземци и обичаи.

Той изсумтя ядосано.

Аз реших, че вероятно има нещо вярно в това, което ми каза. Но останах изненадан, че Бойд Карингтън може да харесва мисис Франклин, която по всичко личеше, че е болнаво създание, макар и хубава, с някаква крехка, сладникава, красота. А самият Бойд Карингтън бе изпълнен с жизненост и енергия, което ме караше да мисля, че той не би имал търпението да живее с инвалид от невротичен тип. Но Барбара Франклин сигурно е била много хубаво момиче, а много мъже, особено идеалистите, към които причислявах и Бойд Карингтън, не забравят лесно някогашните си впечатления.

Когато слязохме долу, мисис Лътръл се нахвърли върху нас и предложи да играем бридж. Аз се извиних с обяснението, че трябва да се видя с Поаро.

Заварих приятеля си в леглото. Къртис се мотаеше из стаята и подреждаше, но след малко излезе и затвори вратата зад себе си.

— Дявол да ви вземе, Поаро — започнах аз, — вас и проклетият ви навик да криете всичко за себе си. Цяла вечер се опитвах да открия кой е този X.

— И това сигурно ви е разсеяло — забеляза приятелят ми. — Никой ли ле забеляза вашата разсеяност, а може би са ви попитали защо сте такъв?

Почувствах, че леко се изчервявам, защото си спомних за въпросите на Джудит. Мисля, че Поаро забеляза смущението ми. Видях, че на устните му се появи подигравателна усмивка. Въпреки това, той ме попита:

— И до какво заключение стигнахте на този етап?

— Ще ми кажете ли, ако съм прав?

— Разбира се, че не.

Загледах се внимателно в лицето му.

— Помислих си дали не е Нортън…

Изразът на лицето му остана непроменен.

— Не че съм имал някакво основание за това — продължих аз. — Дойде ми наум, че той е най-малко подозрителен сред всички останали. И освен това той е… незабележим. Предполагам, че убиецът, когото търсим трябва да е незабележим на вид.

— Това е така. Но съществуват повече начини човек да бъде незабележим, отколкото вие си мислите.

— Какво имате предвид?

— Да предположим, чисто хипотетично, че ако някой престъпен тип се появи някъде няколко седмици преди убийството без видима причина, той несъмнено ще бъде забелязан. Няма ли да е по-добре, ако този непознат човек, за да остане незабелязан, се заеме с някакво безобидно занимание, като например риболов.

— Или пък да наблюдава птиците — съгласих се аз. — Да, но аз именно това казах.

— От друга страна — продължи Поаро, — може би е още по-добре, ако убиецът е добре позната личност — да кажем, че той би могъл да е месарят. Това ще му даде още едно предимство, тъй като никой не обръща внимание на кървавите петна по престилката на месаря!

— Но това е смешно. Всеки ще разбере, ако месарят се е скарал с хлебаря.

— Но не и ако месарят е станал месар, само за да има възможност да убие хлебаря. Човек винаги трябва да поглежда и назад, приятелю мой.

Загледах се внимателно в него, като се опитвах да определя дали има нещо скрито в думите му. Ако в тях имаше нещо определено, то сякаш ме насочваше към полковник Лътръл. Дали пък той не бе открил умишлено семейния пансион, за да може да убие някой от гостите?

Поаро поклати леко глава и рече:

— Няма да разберете нищо от лицето ми.

— Вие наистина ще ме подлудите, Поаро — казах с въздишка аз. — Във всеки случай, Нортън не е единственият, когото подозирам. Какво ще кажете за онзи тип Алъртън?

По лицето му пак нищо не можеше да се разбере, когато ме попита:

— Вие не го харесвате, нали?

— Не, никак.

— Аха. Той е това, което наричате противен субект. Така ли е или не?

— Категорично да. Вие не мислите ли така?

— Естествено. Той е мъж — бавно рече Поаро, — който се харесва много на жените.

— Как могат жените да бъдат толкова глупави — презрително възкликнах аз. — Какво намират толкова в човек като него?

— Кой може да ни каже? Но винаги е било така. Опасният тип — жените винаги го харесват.

— Но защо?

Поаро сви рамене.

— Вероятно забелязват в него нещо, което ние не виждаме.

— Но какво е то?

— Опасността, може би… Всеки човек, приятелю, в живота си иска да се сблъска с опасността. Някои я търсят по косвен начин — като при борбата с бикове. Други обичат да четат за нея: Трети я откриват във филмите. Но аз съм сигурен в едно — прекалената сигурност е непривлекателна за човешката природа. Мъжете откриват опасността по най-различни пътища, но на жените не им остава друго, освен да търсят опасността в любовните авантюри. Това е причината вероятно, че те с радост посрещат нещо, което им напомня за тигъра — скритите нокти или пък коварния скок. Порядъчният мъж, от когото може да излезе добър и мил съпруг, те подминават.

Мълчах и обмислях навъсено чутото в продължение на няколко минути. После се върнах отново към предишната ни тема.

— Знаете ли какво, Поаро — подхванах аз. — За мен ще бъде съвсем лесно да открия кой е X. Трябва само да се поразровя наоколо и да науча кой се е познавал с всички от тях. Имам предвид хората от вашите пет случая.

Изрекох думите си напълно победоносно, но Поаро просто ме погледна с насмешка.

— Аз не съм ви повикал тук, Хейстингс, за да ви гледам как ще изминете несръчно и мъчително пътя, по който вече съм минал. И нека ви кажа, че нещата не са толкова прости, колкото ви се струват. Четири от тези убийства са били извършени в това графство. Хората, които са се събрали под този покрив, не са сбирщина от случайно дошли непознати. Това не е хотел в истинския смисъл на думата. Семейство Лътръл по произход са оттук — те са изпаднали в нужда, купили са къщата и се опитват да направят пари. Пристигналите тук са техни приятели или хора, препоръчани от техни близки. Сър Уйлям е убедил семейство Франклин да дойдат. Те на свой ред са предложили на Нортън, а вярвам, че са поканили и мис Коул, и така нататък. От което може да се заключи, че има доста голяма вероятност, някой, който е познат на един от тях, да бъде познат и на всички пипнали, X може да се намира там, където всички факти са напълно известни. Да вземем случая със селския работник Ригс. Селото, в което се е случила трагедията, не е далече от къщата на чичото на Бойд Карингтън. Родителите на мисис Франклин също са живеели наблизо. Хотелчето в селото често се посещава от туристи. Някои от приятелите на семейството на мисис Франклин са имали навика да отсядат в него. Самият Франклин е отсядал там. Нортън и мис Коул може да са отсядали там и вероятно са го правили.

— Не, не, приятелю — завърши Поаро, — моля ви да не правите несръчните си опити да откриете тайната, която отказвам да споделя с вас.

— Но това е дяволски глупаво. Сякаш ще реша да я кажа на някого. Честно казано, Поаро, омръзна ми от всичките тия подигравки за лицето ми, което издавало всичко. Никак не ми е смешно.

— Сигурен ли сте, че това е единствената причина — тихо попита Поаро. — Не осъзнавате ли, приятелю, че ако научите тайната, тя може да бъде опасна за вас? Не разбирате ли, че аз съм загрижен за вашата безопасност?

Зяпнах го с отворена уста. Досега не бях мислил, че случаят може да се погледне и от тая страна. Но това, разбира се, беше съвсем вярно. Ако един умен и изобретателен убиец, който вече е успял да се спаси след пет убийства и смята, че е останал извън всяко подозрение, установи, че някой е по следите му, тогава сигурно ще стане опасен за преследвача си.

— Но тогава и вие — отсякох аз, — и вие самият сте изложен на опасност, Поаро?

Поаро, доколкото му позволяваше осакатеното тяло, махна с ръка в знак на пълно пренебрежение.

— Аз съм свикнал с това и мога да се предпазя. А пък и ето, нали съм довел тук вярното си куче, което също ще ме защити? Моят чудесен и верен Хейстингс!