Завесата (Последният случай на Поаро)

ГЛАВА 2

Според мен няма нищо по-тъжно от пораженията, причинени от възрастта.

Бедният ми приятел. Описвал съм го много пъти. Нека да ви опиша сега как бе се променил. Осакатен от артрита, той се придвижваше с инвалидна количка. Някогашната му закръглена осанка бе се стопила. Станал бе мършав дребен човечец. Лицето му бе набръчкано от годините. Вярно, че мустаците и косите му бяха лъскаво черни, но искрено казано, макар че за нищо на света не бих го обидил, това бе грешка. Настъпва момент, когато боядисаната коса става прекалено очебийна. Имаше време, когато останах истински изненадан, че черното в косата на Поаро идва от шишенцето с боя. Но сега вече неестественият й цвят бе очебиен, създавайки впечатлението, че е с перука и че е разкрасил горната си устна, за да забавлява децата!

Само очите му бяха останали същите — проницателни и бързо примигващи, а в момента — несъмнено овлажнени от вълнение.

— А, мон ами Хейстингс, мон ами Хейстингс…

Аз се наведох към него и както си му беше обичаят, той ме прегърна сърдечно.

— Мон ами Хейстингс!

Облегна се назад и ме заразглежда с наклонена встрани глава.

— Да, съвсем същият — с изправен гръб, широки рамене и посивели коси — très distingué5. Знаете ли, приятелю мой, че изглеждате добре за годините си. Les femmes6 сигурно още се интересуват от вас, нали?

— Хайде сега, Поаро — запротестирах аз. — Трябва ли да…

— Но уверявам ви, приятелю, това е тест — това е истинският тест. Когато някое младо момиче дойде и ви заговори мило, о, прекалено мило — ето това е краят! „Бедничкият стар човек“, казва си то, „трябва да бъда внимателна с него. Сигурно е ужасно да бъдеш на неговото място.“ Но вие, Хейстингс — vous êtes encore jeune7. За вас все още има надежда. Точно така, засучете си мустаците, разкършете рамене — вече виждам, че съм прав — и няма да изглеждате толкова стеснителен.

Аз избухнах в смях.

— Вие наистина прекалявате, Поаро. А вие как се чувствате?

— Ами аз — смръщи лице Поаро, — аз съм една развалина. Съсипан съм. Не мога да ходя. Окуцях и се сгърчих. За щастие все още мога да се храня сам, но иначе, някой трябва да се грижи за мен като за бебе; Да ме слага в леглото, да ме мие и да ме облича. Enfin8, това хич не е забавно. Слава богу, въпреки външната разруха, същината е все още в добро състояние.

— Да, наистина. Най-здравото сърце на света.

— Сърцето ли? Аз нямах предвид сърцето ми. Мозъкът, mon cher9, е това, което наричам същина. Мозъкът ми все още действа чудесно.

Стана ми съвсем ясно, че по отношение на скромността в мозъка му няма никаква промяна.

— А тук харесва ли ви? — попитах аз. Поаро сви рамене.

— Задоволително е. Ясно ви е, че не е като в „Риц“. В никакъв случай. Стаята, в която ме настаниха първоначално, беше хем малка, хем лошо обзаведена. Преместих се в тази, без да ми искат повече. А кухнята е представена в най-лошия и английски вариант. Брюкселското зеле е огромно и толкова твърдо, но тия англичани си го обичат. Варените картофи са или твърди, или пък се разпадат. Зеленчуците имат вкус на вода, на вода и пак на вода. Пълна липса на сол и черен пипер във всяко ядене… — той замълча многозначително.

— Звучи ужасно — обадих се аз.

— Аз не се оплаквам — заяви Поаро, но продължи да се оплаква. — А също и така наречената модернизация. Баните, крановете навсякъде и какво излиза от тях? Хладка водица, мон ами, през по-голямата част от деня. А хавлиените кърпи са толкова тънки и прозрачни!

— Наистина трябва да съжаляваме за едно време — замислено рекох аз. Спомних си за облаците пара, които се носеха от горещия кран на единствената баня, която съществуваше първоначално в Стайлс, една от онези бани, в които огромната вана с махагонова облицовка бе разположена гордо по средата на помещението. Спомних си и за огромните пешкири, и за често сменяните блестящи месингови тасове, пълни с вряла вода, които поставяха върху старомодната мивка.

— Но човек не трябва да хленчи — повтори Поаро. — Аз съм съгласен да страдам, щом е за добро.

Изведнъж си спомних за нещо.

— Я ми кажете, Поаро, да не би да сте…ъ-ъ…разорен? Знам, че войната се отрази доста зле на влоговете…

Поаро ме успокои набързо.

— Не, не, приятелю. Във финансово отношение съм съвсем добре. Всъщност, аз съм богат. Не заради икономии съм дошъл тук.

— Тогава всичко е наред — успокоих се аз. — Мисля, че разбирам как се чувствате. Колкото повече остарява човек, толкова повече започва да обръща поглед назад. Опитваме се да си припомним преживяното някога. За мен някак си е болезнено да бъда тук и все пак се връщам към стотици някогашни мисли и преживявания, за които изобщо съм забравил, че са съществували. Обзалагам се, че и вие се чувствате по същия начин.

— Ни най-малко. Аз не се чувствам така.

— Хубави времена бяха — тъжно казах аз.

— Вие можете да говорите за себе си, Хейстингс. За мен пристигането ми в Стайлс Сейнт Мери бе тъжен и болезнен миг. Бях бежанец, ранен, откъснат от дом и родина и живеех в чужда страна от подаянията на хората. Не, никак не ми бе весело. Тогава още не знаех, че Англия ще стане мой дом и че ще намеря щастие тук.

— Аз бях забравил това — съгласих се аз.

— Точно така. Вие винаги приписвате на другите чувствата, които са ви вълнували вас самия. Хейстингс е бил щастлив — значи всички са били щастливи!

— Не, не — запротестирах с усмивка.

— А във всеки случай, това не е вярно — продължи Поаро. — Вие се обръщате назад, както казвате, с насълзени очи: „О, какви щастливи дни. Тогава бях млад“. Но в действителност, приятелю мой, вие не сте били толкова щастлив, колкото си мислите. Наскоро преди това бяхте тежко ранен, страдахте поради факта, че вече не сте годен за военна служба, не мога да ви опиша колко бяхте подтиснат от престоя си в ужасния санаториум и, доколкото си спомням, продължихте да усложнявате нещата, като се влюбихте в две жени едновременно.

Засмях се и пламнах до уши.

— Колко добре помните всичко, Поаро.

— Благодаря, но сега си спомням и тъжните ви въздишки, докато шепнехте разни безсмислици за двете хубави жени.

— А вие помните ли какво ми казахте? „И нито едната няма да бъде ваша! Но кураж, мон ами. Можем да тръгнем на лов отново заедно и тогава, може би…“

Млъкнах. Защото Поаро и аз наистина тръгнахме отново по следите на един убиец във Франция и именно там срещнах неповторимата жена…

Приятелят ми внимателно ме потупа по ръката.

— Знам, Хейстингс, знам. Раната е все още прясна. Но недейте да мислите за това, недейте да гледате назад. Обърнете поглед напред.

Махнах раздразнен с ръка.

— Да гледам напред ли? И какво има да видя?

— Eh bien10, трябва да свършим една работа.

— Работа ли? Къде?

— Тук.

Аз го зяпнах учудено.

— Току-що — рече Поаро, — вие ме попитахте защо съм дошъл тук. Може да не сте забелязал, че не ви отговорих нищо. Ще ви отговоря сега. Аз съм тук, за да открия един убиец.

Загледах го още по-изненадан. За миг си помислих, че говори несвързано.

— Истината ли говорите?

— Разбира се, че говоря истината. За какво друго щях да ви повикам да дойдете при мен? Крайниците ми вече не ми служат, но мозъкът ми, както ви казах, е изцяло запазен. Спомнете си, че моето правило винаги си е било едно и също: седни и помисли добре. Това все още мога да го правя — всъщност, то е единственото, което мога да правя. А за по-активната част от операцията, ще се осланям на моя незаменим Хейстингс.

— Наистина ли? — задъхано попитах аз.

— Разбира се. Вие и аз, Хейстингс, ще тръгнем отново на лов.

Необходими ми бяха няколко минути, за да осъзная, че Поаро говори сериозно.

Колкото и фантастично да ми звучеше неговото твърдение, аз нямах основание да се съмнявам в думите му.

— Най-после ви убедих — рече леко усмихнат Поаро. — Не си ли помислихте в началото, че нещо с мозъка ми не е наред?

— Не, не — побързах да отвърна аз. — Само че мястото тук ми се струва съвсем невероятно.

— А, така ли мислите?

— Разбира се, аз не съм видял все още всички хора…

— С кого сте се видели вече?

— Само със семейство Лътръл, с някакъв Нортън, който изглежда съвсем безобиден и Бойд Карингтън, но трябва да си призная, че той много ми хареса.

— Добре, Хейстингс — кимна Поаро, — аз ще ви кажа нещо, след като се запознаете с всички останали, но твърденията ми ще ви се сторят също така невероятни, както и сега.

— Кои са останалите?

— Семейство Франклин — доктора и съпругата му, медицинската сестра, която се грижи за мисис Франклин, дъщеря ви Джудит. Освен това, има един човек на име Алъртън, който се смята за голям любовник и една мис Коул на около трийсет години. Те всички са, мога да ви уверя в това, много добри хора.

— И един от тях е убиец?

— И един от тях е убиец.

— Но защо… как… защо трябва да мислите, че…?

Разбрах, че ми е трудно да формулирам въпросите си, а думите сякаш се объркваха сами.

— Успокойте се, Хейстингс. Нека започнем от началото. Подайте ми, ако обичате, Онази кутийка от бюрото. Добре. А сега и ключето… така…

Той отключи кутията и извади купчина напечатани листове и изрезки от вестници.

— Можете да ги прегледате на спокойствие, Хейстингс. Засега няма да се занимаваме с изрезките от вестниците. Те са просто вестникарски истории, описващи различни трагични случки, понякога са неточни, а друг път насочващи. За да добиете представа за случаите, които имам предвид, предлагам да прочетете кратките резюмета, които съм подготвил.

Силно заинтригуван, аз започнах да чета.

Четях внимателно, но с нарастващо недоверие. Накрая оставих написаното и погледнах въпросително към Поаро.

— Е, мон ами?

— Аз помня за случая Брадли — бавно изрекох аз, — четох за него навремето. Жената е била много хубава.

Поаро кимна с глава.

— Но вие трябва да ми обясните — помолих го аз. — За какво е всичко това?

— Кажете ми първо какво мислите вие. Аз бях доста озадачен.

— Това, което ми дадохте, е списък на пет различни убийства. Всички те са били извършени на пет различни места и сред хора от различни съсловия. Освен това ми се струва, че външно по нищо не си приличат. Искам да кажа, че в единия случай мотивите са от ревност, в друг нещастната съпруга е търсила начин да се отърве от съпруга си, в трети — мотивите са за пари, в следващия пък, както вие бихте казали — по неегоистични причини, тъй като убийцата не се е опитала да избегне наказанието, а в петия убийството е явно по брутален начин, вероятно под въздействието на алкохола. — Замълчах за малко, а после добавих несигурно: — Има ли нещо общо между тях, което да съм пропуснал?

— Не, не, вие бяхте съвсем точен в заключението си. Единственото, което можехте да споменете, но не го направихте, е че в нито един от случаите не е съществувало каквото и да е съмнение.

— Струва ми се, че не ви разбирам.

— Мисис Едерингтън например е получила оправдателна присъда, независимо, че всеки е бил убеден, че тя го е извършила. Фрида Клей не е била официално обвинена, но никой не е и помислил, че може да има и друго решение на случая. Ригс е заявил, че не си спомня да е убивал съпругата си и нейния любовник, но изобщо е е бил повдигнат въпросът дали някой друг може да го е сторил. Маргарет Личфийлд се е признала за виновна. Във всеки един от случаите, както виждате, Хейстингс, е имало само по един заподозрян и никой друг.

— Да, това е вярно — смръщих вежди аз, — но аз не мога да разбера какви заключения по-точно можете да правите от това.

— Аха, но вижте сега, аз стигам до един факт, който вие още не знаете. Да предположим, Хейстингс, че във всеки от тия случаи, които съм подбрал, е съществувала и някаква подробност, която е обща за всички тях?

— Какво искате да кажете?

Поаро започна бавно:

— Ще се опитам, Хейстингс, да бъда много внимателен в твърденията си. Нека да ви го обясня така: съществува някакво лице X. В никой от случаите X (очевидно) не е имал мотив да премахне жертвата. В един от случаите, доколкото можах да разбера, X в действителност е бил на разстояние от двеста мили, когато е било извършено престъплението. Независимо от това, аз ще ви кажа следното: X е бил в интимни отношения с мисис Едерингтън, X е живял известно време в същото село, както и Ригс, X се е познавал с мисис Брадли. Притежавам снимка на X и Фрида Клей, когато вървят заедно по улицата, а X е бил близо до къщата, в която е умрял старият Матю Личфийлд. Какво ще кажете за всичко това?

Изгледах го продължително, а после бавно казах:

— Да, прекалено много съвпадения. Съвпадение може да има в два от случаите, даже и в три, но пет ми се струва твърде много. Сигурно има някаква връзка между различните убийства, въпреки че изглежда невероятно.

— Значи вие приемате това, което допускам и аз, нали?

— Че X е убиецът ли? Да.

— В такъв случай, Хейстингс, вие ще трябва да направите още една стъпка заедно с мене. Нека да ви кажа, че X е тук в къщата.

— Тук? В Стайлс ли?

— В Стайлс. И какво логично заключение можем да си направим от това?

Знаех какво ще последва, когато отвърнах:

— Продължавайте — кажете го. Еркюл Поаро мрачно заяви:

— Не след дълго тук ще бъде извършено убийство — именно тук.