Завесата (Последният случай на Поаро)

I

Разказът ми за прекараните дни в Стайлс сигурно изглежда много несвързан. В спомените ми всичко, което се случи, представлява поредица от разговори — от насочващи думи и изречения, които са се запечатали в съзнанието ми.

Преди всичко и съвсем в началото, аз трябваше да се примиря с мисълта, че Еркюл Поаро е слаб и безпомощен. Наистина вярвах в твърдението му, че мозъкът му все още е проницателен, както някога, но физически бе толкова изнемощял, че веднага ми стана ясно, че предоставяната ми роля е далеч по-важна, отколкото обикновено. Аз трябваше да бъда, както се оказа, очите и ушите на Поаро.

Вярно е, че при хубаво време, Къртис вземаше на ръце господаря си и го сваляше внимателно по стълбите на долния етаж, където го очакваше вече предварително свалената му количка. После той закарваше Поаро в градината и избираше място, защитено от течение. Имаше дни, когато времето не бе подходящо и тогава го закарваха в гостната.

Където и да беше той, при него неизбежно идваше някой, за да си поговорят, но това не бе начинът, по който Поаро би си избрал събеседник за разговор насаме. Вече не можеше сам да си избере човека, с когото иска да си поговори.

В деня на моето пристигане, Франклин ме заведе в старото ателие в градината, което бе набързо пригодено за научните му опити.

Нека да поясня веднага, че аз нямам никакви познания по научните въпроси. Така че, когато описвам работата на доктор Франклин, вероятно ще използвам съвсем погрешни термини и ще предизвикам насмешките на онези, които са наясно с нещата.

Доколкото лаик като мене можеше да разбере, Франклин правеше опити с различни алкалоиди, добивани от зърнестите плодове на някакво мъхесто растение, Physostigma venenosum. Научих нещо повече след проведения разговор между Франклин и Поаро на другия ден. Джудит, която се опитваше да ме осветли, бе, както е обичайно при усърдните млади хора, почти неразбираема със строго специализираните термини. Тя ми разказваше вещо за алкалоидите фисостигмин, езерин, фисовеин и генезерин, а после премина към още по-непонятна материя за мен, като простигмин или деметил — карбоновия естер на 3-хидроксифеил триметил ламонум и така нататък за най-различни неща, които ми се струваха съвсем същите, но казани по друг начин! Както и да е, всичко ми звучеше напълно безсмислено, а аз предизвиках негодуванието на Джудит, като я попитах каква е всъщност ползата за човечеството от тия чудеса? Няма друг въпрос, който би вбесил повече истинския учен. Джудит ми хвърли веднага гневен поглед и се впусна в още по-дълги и обстойни обяснения. Накрая все пак схванах, че туземците от някои малко известни племена в Западна Африка са показали забележителен имунитет към също така малко известната, но Смъртоносна болест, наречена, доколкото си спомням, йорданитис, която някой си ентусиазиран доктор Джордан пръв открил. Това било някакво извънредно рядко тропическо заболяване, което в един или два случая било прихванато от бели хора, с фатални последици.

Въпреки че знаех, че Джудит ще се ядоса, аз забелязах, че би било по-разумно да се изнамери някакво лекарство, което да противодейства на последствията от дребната шарка!

Изпълнена със съжаление и гняв, дъщеря ми разясни, че единствените цели, които си струва да постигнем, не са свързани с облекчения за човешкия род, ас разширяването на човешките познания.

После разгледах някакви секрети през микроскопа, прехвърлих няколко снимки на туземци от Западна Африка (наистина много забавни!), хвърлих едно око към клетката с упоения плъх и побързах да изляза отново на чист въздух.

Както вече споменах, всичко, което можах да разбера, стана възможно след разговора на Франклин с Поаро.

— Знаете ли, Поаро — разказваше Франклин, — че материята, с която се занимавам е в действителност по-подходяща за вас, отколкото за мен. Тези зърна са предназначени да определят истината — предполага се, че с тях се установява дали някой е виновен или не. Западноафриканските племена вярват безрезервно в тях — или са им вярвали — днес вече не са толкова наивни. Те ги дъвчат церемониално и са напълно убедени, че зърната ще ги убият ако са виновни, но няма да им причинят нищо, ако са невинни.

— Но уви, умират, нали?

— Не, не всички умират. Ето на този факт не е обръщано достатъчно внимание досега. Зад всичко това има нещо скрито — почти съм убеден, че е някакъв трик на шамана. Зърната имат две разновидности — само че толкова си приличат, че човек трудно може да открие разликата. Но разлика има. И двата вида съдържат фисостигмин, генезерин и всичко останало, но от единия може да се извлече, или поне аз така си мисля, още един алкалоид, чието действие неутрализира влиянието на останалите. Нещо повече, вторият вид редовно се приема от ограничен кръг хора при таен ритуал — и онези, които го употребяват, никога не се разболяват от йорданитис. Тази трета субстанция има забележителен ефект върху мускулната система — без никакви вредни последици. Ужасно интересно е. За съжаление, чистият алкалоид е много нестабилен. И все пак, успях да постигна нещо. Но е необходима много повече изследователска работа там. — на място. Трябва да се свърши доста работа! Да, дявол да я вземе… Аз бих си продал душата на… — Той млъкна изведнъж. После отново се усмихна. — Простете, че се увлякох в професионални подробности. Но съм силно възбуден от всичко това!

— Както казахте — кротко рече Поаро, — занаятът ми сигурно би бил доста по-лесен, ако можех да установявам вината така просто. Ех, ако имаше наистина вещество с приписваните качества на тия африкански зърна!

— Но грижите ви няма да свършат дотук — отвърна Франклин. — В края на краищата, кога човек е виновен и кога — невинен?

— Според мен, тук не може да има никакво съмнение — забелязах аз.

— Какво е зло? — обърна се той към мене. — И какво е добро? Представите за тях се променят с всеки изминал век. Това, което ще се опитвате да установите, вероятно ще бъде чувството за вина или за невинност. Всъщност, подобен тест не би имал никаква стойност.

— Не виждам как сте стигнали до такъв извод.

— Скъпи приятелю, да предположим, че човек мисли, че има божественото право да убива диктаторите, лихварите, сводниците или всеки, който предизвика негодуванието му по отношение на морала. И извърши нещо, което според вас е греховно дело, но според него то може да е съвсем невинно. Какво ще постигнете с вашето нещастно ритуално зърно?

— Но разбира се — настоях аз, — човек сигурно винаги изпитва чувството за вина, ако е убил, нали?

— Има много хора, които бих искал да убия — весело заяви доктор Франклин. — И недейте да си мислите, че съвестта ще ми попречи да заспивам нощем. Знаете ли, аз лично смятам, че около осемдесет процента от човешкия род трябва да бъдат премахнати. Ще си живеем съвсем добре и без тях.

Той стана и се отдалечи, като си свирукаше весело.

Загледах се в недоумение след него. Тихият смях на Поаро ме накара да се опомня.

— Приятелю, вие изглеждате като човек, който е открил змийско гнездо. Нека се надяваме, че нашият приятел — докторът, не прилага на практика това, което проповядва.

— Да — съгласих се аз. — Ами ако вземе да го прилага?

II

След известно колебание реших, че е наложително да си поговорим с Джудит по въпроса за Алъртън. Чувствах, че трябва да зная какви са взаимоотношенията й с него. Уверен бях, че тя е уравновесена девойка, способна да се грижи сама за себе си и не смятах, че наистина би се увлякла от съмнителната привлекателност на мъж като Алъртън. Мисля си, че в действителност подхванах тая тема, защото исках да се уверя именно в това.

За съжаление, не получих каквото исках… Предполагам, че съм подходил несръчно. Няма нищо друго на света, срещу което младите да възроптават така, както срещу съветите на възрастните. Опитах се да й говоря непринудено и весело, но вероятно именно с това се провалих.

Джудит моментално настръхна.

— Но какво е това? — попита тя. — Бащинско предупреждение за лошия Кумчо Вълчо ли?

— Не, не, Джудит, разбира се, че не.

— Да разбирам ли, че майор Алъртън не ти харесва?

— Честно казано, той не ми харесва. Всъщност, смятам, че и ти не го харесваш.

— Защо пък не?

— Ами… ъ-ъ… той не е твоя тип мъже, нали?

— А какъв смяташ, че е моят тип мъже, татко?

Джудит винаги успява да ме обърка. Съвсем се слисах. Тя стоеше и ме гледаше, а на устните й играеше леко подигравателна усмивка.

— Разбира се, че ти не го харесваш — рече тя. — Но аз го харесвам и смятам, че е много забавен.

— Е, забавен — може би — опитах се да взема всичко на шега.

— Той е много привлекателен — решително каза Джудит. — Всяка жена би казала същото. Мъжете, разбира се, не биха го забелязали.

— Сигурно не биха го забелязали.

После продължих доста неуверено:

— Ти беше с него снощи до доста късно…

— Но наистина, татко, ти се държиш съвсем идиотски. Не можеш ли да разбереш, че аз вече съм на възраст, когато мога съвсем сама да се оправям? Ти нямаш никакво право да ми казваш какво да правя или пък с кого да се срещам. Именно подобна безсмислена намеса в живота на децата принуждава много от тях да въстават срещу бащите и майките си. Аз много те обичам, но съм пълнолетна и животът ми принадлежи на мен самата. Не започвай да се правиш на някакъв си мистър Барет.

Бях така наскърбен от съвсем нелюбезната й забележка, че изобщо не можах да отговоря, а Джудит бързо се оттегли.

Останах напълно объркан и с усещането, че съм сторил повече зло, отколкото добро. Стоях, потънал в мислите си, когато ме стресна гласът на болногледачката на мисис Франклин, която възкликна дяволито:

— Какво сте се замислили, капитан Хейстингс?

Появата й ме извади от вцепенението.

Сестра Крейвън бе наистина приятна на вид жена. Държането й бе може би прекалено закачливо, но тя бе любезна и интелигентна.

Тя идваше от мястото недалеч от импровизираната лаборатория, където бе оставила пациентката си на слънце.

— Да не би мисис Франклин да се интересува от работата на мъжа си? — попитах аз.

Сестра Крейвън тръсна презрително глава.

— О, прекалено сложна е за нея. Знаете ли, капитан Хейстингс, тя съвсем не е умна жена.

— Предполагам, че не е.

— Работата на доктор Франклин, естествено, може да бъде оценена само от човек, който знае нещичко за медицината. Той наистина е много умен човек, знаете това. Великолепен е. Горкичкият, колко много го съжалявам.

— Съжалявате ли го?

— Да. Често съм срещала такива като него. Имам предвид мъжете, които се женят за неподходящи жени.

— Мислите ли, че тя е неподходяща за него?

— А вие не мислите ли така? Те нямат нищо, което да ги свързва.

— Струва ми се, че той много я обича — забелязах аз. — Отнася се внимателно към желанията й.

Сестра Крейвън се изсмя доста неприятно.

— Тя си има грижата за това!

— Да не искате да кажете, че тя злоупотребява… с разклатеното си здраве? — попитах със съмнение аз.

Сестра Крейвън се усмихна.

— Няма неизвестни похвати за нея, когато иска да постигне нещо. Каквото поиска госпожата, това и става. Някои жени са си просто такива — хитри до мозъка на костите си. Ако някой им се противопостави, те просто лягат по гръб, притварят очи и се преструват на болни, за да предизвикат съжаление у околните или пък получават нервни кризи. Мисис Франклин е от ония, дето умеят да предизвикват съжаление. Не заспива по цяла нощ, а на сутринта е бледа и изтощена.

— Но тя е наистина инвалид, нали? — доста озадачено попитах аз.

Сестра Крейвън ме погледна доста особено. Отговори ми сухо:

— О, разбира се — след което рязко промени темата.

Попита ме дали наистина съм бил тук някога, по време на Първата световна война.

— Да, това е самата истина.

— И тук е било извършено убийство, нали? — сниши гласа си тя. — Така ми каза една от прислужничките. Някаква стара жена, нали?

— Да.

— И вие сте били тук през цялото време, така ли?

— Да, бях.

Тя потръпна леко, а после добави:

— Това обяснява всичко, нали?

— Какво да обяснява?

Тя хвърли бърз поглед встрани.

— Ами… атмосферата в къщата. Не я ли усещате? Аз я усещам. Нещо не е съвсем нормално, разбирате ме какво имам предвид, нали?

Замълчах за малко и се замислих. Истина ли бе това, което току-що каза тя? Вярно ли бе, че насилствената смърт — причинена злонамерено някъде, оставя отпечатъка си върху местопрестъплението така силно, че и след много години е все още осезаема? Медиумите твърдят, че е така. Наистина ли Стайлс пазеше следите от деянието, извършено толкова отдавна? Тук, сред тия стени и градини, мисълта за убийство е витала във въздуха и укрепвала, докато накрая е дала своите плодове. Дали все още пръска заразата си?

Сестра Крейвън внезапно прекъсна мислите ми:

— Аз съм живяла в къща, където някога е било извършено убийство. Никога няма да забравя какво изпитах. Знаете ли, човек просто не може да забрави подобно усещане. Беше един от моите пациенти. Наложи ми се да дам показания и така нататък. Чувствах се много особено. Преживяването е отвратително, особено за момиче.

— Сигурно. Аз самият знам…

Спрях изведнъж, тъй като иззад ъгъла на къщата се зададе Бойд Карингтън.

Както обикновено, огромната му и жизнерадостна фигура сякаш прогони призраците и неясните страхове. Той бе толкова едър, така здравомислещ и толкова естествен — една от ония привлекателни и налагащи се личности, които излъчват добро настроение и здрав разум.

— Добро утро, Хейстингс, добро утро, сестро. Къде е мисис Франклин?

— Добро утро, сър Уйлям. Мисис Франклин е в дъното на градината, под бука, дето е близо до лабораторията.

— А Франклин предполагам, че е в лабораторията, нали?

— Да, сър Уйлям — с мис Хейстингс.

— Горкото момиче. Представям си какво е да бъдеш затворен в оная смрад в подобна утрин! Трябва да протестирате, Хейстингс.

Сестра Крейвън се намеси бързо:

— О, мис Хейстингс е напълно доволна. На нея й харесва, разбирате ли, а пък и съм сигурна, че докторът не може без нея.

— Какъв окаяник — възкликна Карингтън, — ако аз имах секретарка, хубава като вашата Джудит, щях да гледам нея, вместо морските свинчета, а, какво ще кажете?

Шегата му сигурно щеше да разгневи Джудит, но сестра Крейвън я прие съвсем добре и доста се посмя.

— Ох, сър Уйлям — извика тя. — Не трябва да говорите така. Сигурна съм, че на всички ни е известно какво ви се иска! Но горкичкият доктор Франклин е прекалено сериозен — съвсем е потънал в работата си.

Бойд Карингтън весело продължи:

— Е, съпругата му май е заела позиция, откъдето може да държи под око мъжа си. Сигурен съм, че го ревнува.

— Вие знаете прекалено много, сър Уйлям!

Сестра Крейвън изглеждаше очарована от неговите шеги. После неохотно рече:

— Е, мисля, че трябва да отида и да приготвя млякото на мисис Франклин.

Тя се отдалечи бавно, а Бойд Карингтън я изпроводи с поглед.

— Хубаво момиче — забеляза той. — Разкошна коса и хубави зъби. Чудесна представителка на женския пол. Животът й сигурно е доста, скучен с тия постоянни грижи за болните. Момиче като нея заслужава по-добра съдба.

— Е, хайде сега — казах аз. — Все някой ден ще се омъжи.

— Надявам се.

Той въздъхна — реших, че си е помислил за починалата си съпруга. После заговори с обичайния си тон:

— Искате ли да дойдете с мен до Нейтън и да разгледате имението?

— С удоволствие. Много ми се иска. Само че първо ще отида да видя, дали Поаро няма нужда от нещо.

Заварих Поаро да седи на верандата, добре увит с шал. Той ме насърчи да отида.

— Но разбира се, Хейстингс, идете. Сигурен съм, че имението е разкошно. Непременно трябва да го разгледате.

— Ще ми се да го видя. Но не искам да ви изоставя.

— Верният ми приятел! Не, не, отивайте със сър Уйлям. Очарователен човек е, нали?

— Изключителен е — ентусиазирано възкликнах аз. — А, да — усмихна се Поаро. — Знаех си, че ще го харесате.

III

Разходката се оказа извънредно приятна.

Но не само заради хубавото време — наистина прекрасен летен ден, а защото ми бе приятна компанията на човека с мене.

Бойд Карингтън притежаваше такова обаяние, което, придружено от богатия му житейски опит и пътешествията му, го правеше чудесен събеседник. Разправяше ми случки от службата си в Индия, някои любопитни подробности от живота на племената в Източна Африка, като всичко бе толкова интересно, че аз забравих грижите и тревогите си за Джудит и се откъснах от мислите си, породени от мрачните разкрития на Поаро.

Хареса ми също и начинът, по който Бойд Карингтън говореше за моя приятел. Той изпитваше дълбоко уважение към него както към работата му, така и към личните му качества. Въпреки тъжната истина, че Поаро бе вече с разклатено здраве, Бойд Карингтън не изрече нито думичка на съжаление. Сякаш приемаше, че животът на Поаро сам по себе си е бил пълноценен и че в спомените си моят приятел може да намери удовлетворение и потвърждение за достойно изпълнен дълг.

— Нещо повече — твърдеше той, — бих се обзаложил, че разумът му е все така остър както някога.

— Да, така е — с готовност се съгласих аз.

— Няма нищо по-погрешно от това да се смята, че щом човек е прикован от болните си крака, то това се отразява и на мозъка му. Нищо подобно. Старостта засяга мисловната дейност много по-малко, отколкото си мислим. Дявол да го вземе, аз не бих се осмелил да извърша убийство под носа на Поаро — даже и присегашното му състояние.

— Той ще ви разкрие, ако го направите — рекох с усмивка аз.

— Бас държа, че ще ме разкрие. Не че — мрачно добави той, — бих могъл да убия някого. Знаете ли, аз не мога да планирам нещата. Прекалено нетърпелив Съм. Ако извърша убийство, то ще стане спонтанно.

— Убийство от този род сигурно е най-трудното за разкриване.

— Едва ли. Сигурно ще оставя следи във всички посоки. Е, за щастие, нямам престъпни наклонности. Единствените представители на човешкия род, които си мисля, че мога да убия, са изнудвачите. Те са гадна пасмина. Винаги съм считал, че изнудвачите трябва да се разстрелват. Вие какво ще кажете?

Признах, че до известна степен споделям становището му.

После започнахме да оглеждаме извършената работа в къщата, след като бяхме посрещнати от някакъв млад архитект.

Имението Нейтън е било строено предимно през епохата на Тюдорите, като по-късно са пристроили едно крило. То не е осъвременявано или пък променяно с изключение на двете примитивни бани, правени някъде около 1840 г.

Бойд Карингтън обясни, че чичо му е бил малко или повече отшелник, избягвал хората и живял в едно от крилата на огромната къща. Бойд Карингтън и брат му били канени да прекарват тук ваканциите си като ученици, преди сър Евърард да стане толкова саможив.

Старият изобщо не се оженил и изхарчил едва една десета от огромния си доход, така че дори след като удържали данък наследство, сегашният баронет се оказал доста богат човек.

— Но и много самотен — въздъхна той.

Не казах нищо. Съчувствието ми бе прекалено голямо, за да мога да го изразя с думи. Защото и аз бях самотен. След като Синдърс почина, започнах да се чувствам половин човек.

Но сега, малко неуверено, обясних донякъде как се чувствам.

— Е, да, Хейстингс, но вие сте имали нещо, което аз никога не съм имал.

Замълча за миг, а после доста изненадващо, започна да ми разказва за собствената си трагедия.

За красивата млада съпруга — чудесно създание, надарено с чар и изисканост, но с наследствен порок. В семейството й почти всички умрели от алкохолизъм, а и тя самата, станала жертва на същото зло. Едва година след сватбата им тя се поддала на този порок, който не след дълго я отвел в гроба; Той не я упрекваше. Разбираше, че наследственото е било прекалено силно у нея.

След смъртта й заживял заседнал и самотен живот. Натъжен от преживяното, твърдо решил да не се жени отново.

— Човек се чувства — просто каза той, — по-сигурен сам.

— Да, разбирам ви напълно, че смятате така — във всеки случай, поне в началото.

— Цялата история беше такава трагедия. Преждевременно остарях и се огорчих от живота. — Замълча за миг преди да продължи изповедта си. — Вярно е, веднъж бях силно изкушен. Но тя бе толкова млада и аз реших, че няма да бъде честно за нея да свърже живота си с един обезверен мъж. Прекалено стар бях за нея, а тя бе просто дете… толкова хубава… напълно непорочна.

Млъкна изведнъж, клатейки глава.

— Не трябваше ли тя да го реши?

— Не знам, Хейстингс. Мисля, че не. Тя… струва ми се, че ме харесваше. Но пък, както ви казах, бе съвсем млада. Винаги ще я помня такава, каквато я видях в деня, в който си тръгнах. Наклонила бе главата си встрани… онзи леко объркан поглед… нежната й ръка…

Замълча. Думите му извикаха във въображението ми образ, който ми се стори някак си познат, макар че не можех да си обясня защо.

Мислите ми бяха прекъснати внезапно от дрезгавия глас на Бойд Карингтън.

— Аз бях глупак — рече той. — Глупак е всеки мъж, който остави щастливия случай да му се изплъзне. Както и да е, ето ме тук, ето и огромното имение с къща, която е прекалено голяма за мен, и без нежното присъствие на жена, която да сяда начело на масата ми.

На мен ми харесваше чарът на леко старомодния стил, с който се изразяваше. Разкриваше ми картина на един стар свят, пълен с очарование и спокойствие.

— Къде е момичето сега? — попитах аз.

— А, омъжена е. — После бързо промени темата. — Истината за мен, Хейстингс, е, че вече ме бива само за ергенски живот. Имам си своите дребни навици. Елате да видите градините. Малко са позанемарени, но пък си имат своето очарование.

Обиколихме имението и аз останах доста впечатлен от всичко видяно. Нейтън несъмнено бе много хубаво имение и не се учудвах, че Бойд Карингтън се гордее с него. Той познаваше добре околността и повечето от живеещите наоколо хора, макар че, естествено, бяха се появили и много новодошли.

Познаваше полковник Лътръл от едно време и изрази искрената си надежда, че начинанието в Стайлс ще тръгне добре.

— Горкият Тоби Лътръл е много притеснен с парите, знаете ли — рече той. — Хубав човек. Добър войник е, а и много добър стрелец. Веднъж ходихме заедно на сафари в Африка. Ех, какви времена бяха! Той, разбира се, беше женен тогава, но госпожата не дойде с нас, слава Богу. Тя беше хубава жена — но винаги си е била малко опака. Смешно е, че един мъж може да търпи подобни неща от жена. Старият Тоби Лътръл, който караше подчинените си да треперят пред него и който бе такъв суров войн! И ето го сега, водят го за носа, тиранизират го, а той кротува като агънце! Няма никакво съмнение, че тая жена е кисела като оцет. Но пък никак не е глупава. Ако някой може да припечели нещо от къщата, това е само тя. Лътръл никога не е имал нюх към финансите, докато мисис Тоби ще оскубе и собствената си майка!

— Но тя е толкова лигава! — оплаках се аз.

Бойд Карингтън се развесели:

— Знам. Самата любезност. Но играли ли сте бридж с тях?

Отговорих му разгорещено, че съм играл.

— По принцип, аз се държа надалеч от жени, които играят бридж — обясни Бойд Карингтън. — И ако послушате съвета ми, трябва да правите същото.

Разказах му колко неудобно сме се почувствали с Нортън през първата вечер на моето пребиваване.

— Ясно ми е. Човек не знае накъде да погледне! После продължи:

— Нортън не е лош човек. Макар че е много кротък. Постоянно ходи да наблюдава птици и разни други неща. Но не иска да стреля по тях, както ми каза. Чудно! Няма никаква слабост към лова. Обясних му, че изпуска много. Аз самият не мога да разбера какво удоволствие може да има в това, да се катериш по дърветата и да зяпаш птиците с бинокъл.

Как изобщо не предполагаме, че хобито на Нортън ще изиграе важна роля в предстоящите събития!