Завещанието

26

Първата светлина на новия ден не донесе изненади. Все още бяха завързани за дървото край брега, а малката река приличаше на всички останали, които бяха видели досега. Облаците бяха все така сиви. Развиделяваше се бавно.

Закусиха с последните сладки от предния ден. Нейт се хранеше бавно и се питаше кога ли отново ще могат да хапнат.

Течението беше силно и те оставиха лодката да се носи по него, докато не се развидели напълно. Пестяха гориво и отлагаха момента, в който Джеви трябваше да се опита да запали мотора.

Навлязоха в наводнено място, в които се вливаха три потока, и известно време мълчаха.

— Загубихме се, нали? — попита Нейт накрая.

— Знам къде сме.

— Къде?

— В Пантанал. Всички реки се вливат в Парагвай.

— В края на краищата.

— Да, в края на краищата. — Джеви свали капака на двигателя и избърса влагата от карбуратора. После провери маслото, прегледа горивната помпа и се помъчи да запали. На петото дръпване моторът се разкашля и пак млъкна.

Тук ще умра, каза си Нейт. Или ще се удавя, или ще ме изядат, или ще е от глад, но ще е тук, в това огромно блато. За своя изненада чуха вик. Гласът беше висок като на младо момиче. Кашлянето на двигателя беше привлякло вниманието на друго човешко същество. Гласът долетя откъм мочурливия бряг на единия от притоците. Джеви извика нещо и след миг чуха отговор.

Беше хлапе на не повече от петнайсет години, което беше в малко кану, издялано на ръка от дънер. Гребеше с ръчно направено весло и се придвижваше с невероятна бързина и лекота.

— Bom dia — поздрави хлапето с широка усмивка. Лицето му беше кафяво и квадратно, най-красивото, което Нейт бе виждал от години. Хвърли им едно въже и двете лодки се доближиха.

Последва дълъг, ленив разговор и след време Нейт започна да се изнервя.

— Какво казва? — попита той нетърпеливо.

Хлапето погледна към Нейт и Джеви обясни:

— Americano. — После продължи: — Казва, че сме много далеч от река Кабикса.

— И аз можех да ти го кажа.

— Според него река Парагвай е на половин ден в източна посока.

— С кану, нали?

— Не, със самолет.

— Много смешно. Колко време ще ни е нужно?

— Някъде около четири часа.

Пет, може би шест часа. При положение, че двигателят работи както трябва. Ако се наложеше да гребат, нямаше да им стигне и седмица. Разговорът на португалски продължи все така бавно и спокойно. В кануто на хлапето нямаше нищо, освен консервена кутия, около която беше намотана въдичарска корда, и един буркан с кал, в който, както предположи Нейт, имаше червеи или някаква друга стръв. Замисли се. Какво всъщност знаеше за ловенето на риба? Почеса се по тила.

Изведнъж разговорът се оживи и двамата започнаха да сочат с ръце. Джеви го погледна.

— Какво има? — попита Нейт.

— Индианците не са далеч.

— Тоест?

— Час, може би два.

— Хлапето може ли да ни заведе?

— Знам пътя.

— Сигурен съм, че го знаеш, но ще се чувствам по-добре, ако дойде и той.

Това беше удар по честта на Джеви, но при дадените обстоятелства не можеше да възрази.

— Може да поиска пари.

— Все едно. — Ако това хлапе знаеше за какво става дума… Представи си го и се усмихна — то от едната страна на везната, наследството на Фелан от другата. Можеше да си поиска флотилия канута, дузина истински въдици с макари и всичко останало, включително наемни работници.

— Десет реала — каза Джеви след кратък пазарлък.

— Добре. — Щеше да открие Рейчъл Лейн само срещу десет долара.

Направиха план. Джеви извади двигателя от водата и двамата с Нейт започнаха да гребат. Следваха момчето в продължение на двайсет минути и стигнаха до плитък тесен поток с бързеи. Нейт извади веслото си, пое си дъх и избърса потта от челото си. Сърцето му се бе разтуптяло, чувстваше мускулите си уморени. Облаците се бяха разнесли и слънцето започваше да напича. След малко Джеви отново се зае с мотора и този път за щастие успя да го запали. Подкараха след момчето, което се движеше пред тях с лекота.

Стигнаха до по-висока земя едва около обяд. Наводнените места постепенно изчезнаха, появиха се сухи брегове, обрасли с гъста растителност. Хлапето стана сериозно и, странно, започна да проявява интерес към положението на слънцето.

— Ето там е — каза то на Джеви. — След онзи завой. — Сякаш се страхуваше да продължи нататък. — Ще се връщам. Трябва да се прибера у дома.

Нейт му подаде парите, то му благодари, обърна лодката си и загреба по течението. Изчезна бързо.

Продължиха напред. Двигателят кашляше и ръмжеше, работеше на половин мощност, но въпреки това се движеха. Реката навлезе в гора, чиито дървета бяха надвиснали над водата и образуваха полутъмен тунел. Неравномерното боботене на мотора отекваше в бреговете. Нейт имаше странното чувство, че някой ги наблюдава. Представяше си насочените към тях стрели. Приготви се за нападение със смъртоносни отровни стрелички, издухвани през специални тръби от хора с бойни татуировки, научени да убиват всеки, чиято кожа е бяла.

Най-напред обаче видяха деца, които вдигаха радостна врява във водата. Тунелът свършваше малко преди селото.

Майките също се къпеха, съвсем голи, като децата, без това да ги безпокои. Когато видяха лодката, излязоха на брега. Джеви изгаси мотора и започна да им говори усмихнато, докато се приближаваха по течението. Едно по-голямо момиче хукна към селото.

— Fala portugues? — попита Джеви групата от четири жени и седем деца. Никой не му отговори — само го гледаха. По-малките деца се скриха зад майките си. Жените бяха ниски, със здрави тела и малки гърди.

— Дружелюбни ли са? — попита Нейт.

— Ще ни кажат мъжете.

След няколко минути се появиха и мъжете — трима, също ниски и мускулести. За щастие интимните им части бяха прикрити с малки кожени торбички.

Най-възрастният обяви, че говори езика на Джеви, но познанията му бяха елементарни, меко казано. Нейт остана в лодката, където му се струваше, че е по-безопасно. В това време водачът му полагаше усилия да се разбере с тримата червенокожи. Бяха се скупчили около него и той стърчеше цяла глава над тях. След няколко минути повтаряне и ръкомахане, Нейт не издържа и извика:

— Какво говорят?

— Americano — обясни Джеви и подхвана нов разговор.

— При тях ли е жената? — попита Нейт.

— Още не сме стигнали до нея — отвърна Джеви. — Засега се опитвам да ги убедя да не те опекат жив.

— Продължавай по-настоятелно.

Дойдоха още индианци. Колибите им се виждаха на стотина метра оттам, близо до края на гората. Нагоре по течението на брега бяха изтеглени пет-шест канута. Децата скоро се отегчиха. Отдалечиха се от майките си и се приближиха до лодката, за да я разгледат. Мъжът с бяла кожа също ги интригуваше. Нейт им се усмихна и им намигна. Те се ухилиха в отговор. Ако Уели не беше толкова стиснат със сладките, щеше да има какво да им даде.

Разговорът продължаваше със същото темпо. Индианецът, който го водеше, от време на време се обръщаше към приятелите си и им докладваше и всеки път думите му предизвикваха тревога. Говорът им звучеше като поредица първични грухтения и извивки, произнесени с минимално движение на устните.

— Какво казва? — изрева Нейт.

— Не знам — отговори Джеви.

Едно от малките момчета сложи ръка на борда на лодката и заразглежда Нейт с големи черни зеници.

— Здрасти — каза детето съвсем тихо на английски. Явно знаеше какво означава. Никой друг не го чу. Нейт се наведе към него.

— Здрасти — отговори той.

— Довиждане — каза детето след това, без да помръдне. Рейчъл го бе научила поне две английски думи.

— Как се казваш? — попита Нейт почти шепнешком.

— Здрасти — каза пак детето.

Разговорът на брега напредваше до известна степен. Мъжете бърбореха оживено, жените мълчаха.

— Какво става с жената? — подвикна Нейт пак.

— Попитах ги. Нямат отговор.

— Какво значи това?

— Не съм сигурен. Мисля, че е тук, но не искат да ми кажат поради някаква причина.

— Защо?

Джеви се намръщи и извърна лице. Откъде би могъл да знае?

Поговориха още малко и индианците си тръгнаха вкупом — първо мъжете, след това жените и децата, в колона по един към селото, докато изчезнаха.

— Мислиш ли, че са смахнати?

— Не. Искат да направят някакво съвещание.

— Смяташ ли, че тя е тук?

— Да. — Джеви седна на мястото си в лодката и се приготви да подремне. Беше близо един и независимо от часовия пояс, в който се намираха, обедът щеше да мине, без да сложат в уста нищо, дори парче мокра риба.

Тръгнаха към три. Поведоха ги няколко млади мъже. Минаха по пътеката, после през селото, където всички стояха неподвижно и ги гледаха, после поеха по друга пътека към гората.

Това е поход към смъртта, помисли си Нейт. Водят ни в джунглата, за да ни подложат на някакъв кървав ритуал от каменната ера. Въпреки всичко продължи след Джеви, който крачеше бодро и съвсем уверено напред.

— Къде, по дяволите, сме тръгнали? — просъска той като военнопленник, който се страхува да не разгневи тези, които са го пленили.

— Успокой се.

След малко стигнаха до някаква поляна — отново бяха близо до реката. Водачът спря неочаквано и посочи. Недалеч от водата на слънце се приличаше една анаконда. Беше черна, с жълтеникав корем. В средата беше дебела поне трийсет сантиметра.

— Колко е дълга? — попита Нейт.

— Шест-седем метра — отговори Джеви. — Най-накрая и ти видя анаконда.

Коленете на Нейт омекнаха и устата му пресъхна. Вече не му беше до шеги на тема змии. Истинската беше изумителна.

— Някои индианци боготворят змиите — каза Джеви.

Какво тогава правят нашите мисионери? — зачуди се Нейт. Щеше да попита Рейчъл.

Струваше му се, че комарите хапят само него. Индианците бяха неуязвими. Джеви изобщо не ръкомахаше, а той непрекъснато се пляскаше и се чешеше до кръв. Препаратът му беше в лодката заедно с палатката, мачетето и всичко останало, което в момента притежаваше. Не се съмняваше, че децата вече го разглеждат.

Походът беше интересен през първия половин час, после стана монотонен заради горещината и насекомите.

— Още много ли ще ходим? — попита Нейт, без да очаква точен отговор.

Джеви каза нещо на водача, който му отговори.

— Не е далеч — преведе Джеви.

Пресякоха друга пътека, после още една, по-широка. Тук явно имаше някакво движение. Скоро видяха първата колиба и усетиха миризма на дим.

Когато се приближиха на двеста метра, водачът посочи към един навес край реката. Отведоха Нейт и Джеви до една пейка, направена от кухи стъбла, привързани с канап. Оставиха ги там с двама пазачи, а другите се запътиха към селото.

След малко пазачите им решиха, че са уморени и трябва да подремнат. Облегнаха се на едно дърво и скоро заспаха.

— Мисля, че можем да избягаме — каза Нейт.

— Къде?

— Гладен ли си?

— Донякъде. А ти?

— Не, не съм — отвърна Нейт. — Изядох седем бисквитки преди седем часа. Напомни ми да цапардосам Уели, когато се върнем при него.

— Надявам се, че се чувства добре.

— Защо не? Люлее се в хамака ми, пие си кафе, не го вали дъжд и яде колкото си иска.

Не биха ги довели чак дотук, ако Рейчъл не беше наблизо. Нейт се загледа към колибите. Искаше да й зададе много въпроси. Питаше се как изглежда — бяха му казали, че майка й е била красива. Как беше облечена? Индианците, на които проповядваше, ходеха голи. Кога за последен път бе видяла цивилизацията? Той ли е първият американец, който идва в това село?

Как ли щеше да реагира, когато го види? А когато научи новината за парите?

Нетърпението му да я срещне нарастваше с всяка изминала минута.

Когато в селото настъпи раздвижване, двамата пазачи все още спяха. Джеви подхвърли едно камъче към тях и подсвирна. Те скочиха и заеха поста си.

Буренаците покрай пътеката бяха високи само до коленете, така че видяха групата, която приближаваше към тях. Рейчъл беше там. Идваше. Сред кафявите голи тела се виждаше жълтеникава блуза и бяло лице, полускрито под широкопола сламена шапка. Нейт я видя от сто метра.

— Намерихме момичето — каза той.

— Да — отвърна Джеви, — мисля, че си прав.

Не бързаха. Отпред вървяха трима млади мъже, отзад още трима. Жената беше малко по-висока от индианците и крачеше елегантно и леко. Все едно, че се разхождаше в някой парк — никакво бързане.

Нейт наблюдаваше всяка нейна стъпка. Беше много слаба, с широки, кокалести рамене. Когато приближиха, тя също започна да ги разглежда. Нейт и Джеви станаха, за да я посрещнат.

Индианците спряха пред навеса, а Рейчъл продължи. Свали шапката си. Косата й беше кестенява, със сиви кичури, много къса. Спря на няколко крачки от тях.

— Boa tarde, senhor — каза тя на Джеви, после се обърна към Нейт. Очите й бяха тъмносини, почти като индиго. Нямаше бръчки, нямаше грим. Беше на около четирийсет и старееше много елегантно, като човек, който не знае какво е стрес.

— Boa tarde.

Не се ръкува с тях, нито пък каза името си. Очакваше следващата стъпка от тях.

— Името ми е Нейт О’Райли. Аз съм адвокат от Вашингтон.

— А вие? — попита тя Джеви.

— Аз съм Джеви Кордозо от Корумба. И съм негов водач.

Изгледа ги с лека усмивка. Моментът не и беше неприятен. Срещата явно й доставяше удоволствие.

— Какво ви води насам? — попита тя. Говореше американски английски, без акцент, без никаква следа от Луизиана или Монтана — чисто и просто обикновения, прецизен английски, който се говори в Сакраменто или Сейнт Луис.

— Чухме, че рибата тук кълвяла — отговори Нейт.

Жената не отговори.

— Шегите му понякога са плоски — подхвърли Джеви.

— Извинете ме. Търся Рейчъл Лейн. Имам основания да смятам, че вие и тя сте едно и също лице.

Жената слушаше, без да променя израза на лицето си.

— Защо търсите Рейчъл Лейн?

— Защото съм адвокат и моята фирма трябва да уреди с нея важен юридически въпрос.

— Какъв юридически въпрос?

— Мога да кажа само лично на нея.

— Съжалявам, аз не съм Рейчъл Лейн.

Джеви въздъхна. Раменете на Нейт увиснаха. Тя забелязваше абсолютно всичко.

— Гладни ли сте? — попита ги.

И двамата кимнаха. Жената извика индианците и им нареди нещо.

— Джеви — каза тя, — отидете с индианците до селото. Ще ви нахранят и ще ви дадат достатъчно храна за мистър О’Райли.

Седнаха на пейката и проследиха с очи отдалечаващите се индианци. Джеви се обърна, за да се увери, че всичко е наред.