Завещанието

48

Най-големият му син Даниъл настоя да се срещнат в един бар. Нейт намери заведението по тъмно — беше на две пресечки от университетското градче, на улица с множество барове и ресторанти. Музиката, мигащите реклами за бира и крещящите от двете страни на улицата момичета — всичко това му бе познато до болка. Преди година тук би се чувствал у дома си. Щеше да крещи като хлапетата наоколо и да си мисли, че е все още на двайсет и че ще може да издържи цяла нощ.

Даниъл го очакваше в едно сепаре. Беше с момиче. И двамата пушеха, а пред тях имаше бутилки. Бащата и синът си стиснаха ръцете, защото синът щеше да се почувства неловко, ако бяха показали някаква по-голяма привързаност.

— Това е Стеф — каза Даниъл и кимна към момичето. — Тя е манекен — добави той веднага, сякаш за да покаже на баща си, че не се занимава с обикновени момичета.

Кой знае защо, Нейт се бе надявал да прекарат няколко часа сами. Беше ясно, че това няма да стане.

Първото нещо, което забеляза, бе сивото червило на Стеф, дебело намазано върху пълните й и леко нацупени устни, които едва помръднаха при задължителната полуусмивка. Несъмнено беше достатъчно елементарна и кльощава, та да става за манекенка. Ръцете й бяха като клечки. Макар Нейт да не виждаше краката й, бе сигурен, че опират в сливиците й и че някъде по глезените й има поне две татуировки.

Стеф не му допадна още в самото начало и остана с впечатлението, че чувството е взаимно. Кой знае какво й бе казал Даниъл…

Синът му бе завършил колеж миналата година и след това бе прекарал едно лято в Индия. Нейт не го бе виждал от тринайсет месеца. Не бе отишъл на тържеството по случай завършването му, не му бе изпратил картичка, дори не се бе обадил по телефона, за да го поздрави. Атмосферата на масата беше достатъчно напрегната и без манекенката да изпуска към него кълба дим и да го гледа с празен поглед.

— Искаш ли бира? — попита Даниъл, когато келнерът приближи. Въпросът беше жесток, предназначен да предизвика болка.

— Не. Само чаша вода — отвърна Нейт. Даниъл подвикна на келнера и попита: — Още ли си на сухо?

— Винаги — отвърна Нейт и се усмихна. Опитваше се да неутрализира стрелите.

— Миналото лято ли се отказа?

— Не. Хайде да говорим за нещо друго.

— Дан ми каза, че си бил в клиника за наркомани — обади се Стеф и изпусна дим през ноздрите си.

Нейт се изненада, че тя е в състояние да произнесе цяло изречение. Говореше бавно, гласът й беше кух, като очите.

— Да, бил съм в клиника няколко пъти. Какво друго ти е казал Дан?

— И аз съм била в клиника — каза Стеф. — Само веднъж. — Сякаш се гордееше с това постижение, макар и да бе донякъде тъжна, че няма по-голям опит. Двете бирени бутилки пред нея бяха празни.

— Добре — каза Нейт и престана да й обръща внимание. Не можеше да се преструва, че я харесва, а и само след месец — два тя щеше да има нова сериозна любов.

— Как е училището? — попита той Даниъл.

— Кое училище?

— Университетът.

— Прекъснах. — Каза го навъсено и сопнато. Беше напрегнат и сърдит. Стана ясно, че Нейт има вина за прекъсването — само не знаеше как и кога е причинил тази злина. Донесоха му водата.

— Вечеряли ли сте? — попита ги той.

Стеф избягвала да се храни, а Даниъл не бил гладен. Нейт умираше от глад, но не искаше да яде сам. Огледа се. В единия ъгъл пушеха хашиш. Беше долнопробна дупка от тези, по които самият той си падаше до неотдавна.

Даниъл запали нова цигара, кемъл без филтър, най-вредните цигари на пазара, и изпусна кълбо гъст дим към изпоцапания полилей над главите им. Беше все така сърдит и напрегнат.

Момичето беше там поради две причини. Трябваше да предотврати размяната на остри думи, ако не и скандала. Нейт подозираше, че синът му е останал без пари и че му се иска да се нахвърли върху баща си, защото не му помага, но не би го направил, защото старецът е твърде слаб и лесно може да го нарани сериозно. Стеф трябваше да контролира диалога.

Втората причина бе, за да съкрати срещата колкото е възможно повече. На Нейт му бяха нужни петнайсет минути, за да го осъзнае.

— Как е майка ти? — попита той.

Даниъл опита да се усмихне.

— Добре е. Видях я за Коледа. Теб те нямаше.

— Бях в Бразилия.

Край тях мина момиче с много тесни джинси. Стеф го изгледа от главата до петите и в очите й най-накрая се появи някакъв живот. Момичето беше още по-кльощаво от Стеф. Как бе възможно недохранването да се смята за толкова модерно?

— Защо в Бразилия? — попита Даниъл.

— Заради клиентка — отвърна Нейт. Беше му омръзнало да разказва приключението си.

— Майка ми каза, че имаш някакви неприятности с данъчните.

— Сигурен съм, че това я радва.

— Предполагам. Поне не се притеснява. Ще те вкарат ли в затвора?

— Не. Не може ли да говорим за нещо друго?

— Това е проблемът, татко. Няма нищо друго, нищо, освен миналото, а ние не можем да отидем там.

Реферът Стеф изгледа косо Даниъл, за да го предупреди да не продължава.

— Защо прекъсна следването си? — попита Нейт, за да приключи неловкия момент.

— Поради няколко причини. Отегчих се.

— Свършиха му парите — намеси се Стеф услужливо и хвърли на Нейт най-приятния си празен поглед.

— Истина ли е? — попита Нейт.

— Това е една от причините.

Нейт инстинктивно посегна да извади чековата си книжка и да реши проблемите на сина си. Винаги го бе правил. Бащинството за него беше като пазаруване — ако не можеш да дойдеш, изпрати пари. Сега обаче Даниъл беше на двайсет и три, бе завършил колеж, занимаваше се с момичета като Стеф и беше крайно време да заплува сам или да се удави.

А и чековата му книжка вече не беше като някога.

— Ще ти се отрази добре, ако поработиш малко — отбеляза той. — Така ще оцениш ученето.

Стеф не беше съгласна. Имала две приятелки, които също били прекъснали учението си и до голяма степен изчезнали от лицето на земята. Докато тя обясняваше тези неща, Даниъл се отдръпна в своя ъгъл на сепарето. Изпи третата си бира. Нейт можеше да му изчете много лекции за вредата от алкохола, но си даваше сметка колко фалшиво ще прозвучат.

След четири бири Стеф се напи и Нейт нямаше какво повече да каже. Надраска телефонния си номер в Сейнт Майкълс на една салфетка и я подаде на Даниъл.

— През следващите два месеца ще съм там. Обади се, ако имаш нужда от мен.

— Довиждане, татко — каза синът му.

— Пази се.

Нейт излезе на студената улица и тръгна пеша към езерото Мичиган.

Два дни по-късно беше в Питсбърг, за да види дъщеря си от първия си брак, но срещата не се състоя. Беше говорил с Катлийн два пъти и се бяха уговорили съвсем ясно — трябваше да вечерят заедно в седем и половина и да се чакат във фоайето на хотела му, пред ресторанта. Апартаментът й беше на двайсет минути оттам. В осем и трийсет му позвъни и му каза, че нейна приятелка е претърпяла автомобилна катастрофа, че тя се намира в болницата и че положението не изглежда никак добре.

Нейт предложи да се видят на обяд на следващия ден, но Катлийн не се съгласи, защото приятелката й била много зле и тя смятала да стои при нея, докато състоянието й се стабилизира. След като дъщеря му нямаше начин да дойде, Нейт попита къде се намира болницата. Първо се оказа, че Катлийн не знае, после, че не е много сигурна, после след кратък размисъл стана ясно, че не е уместно да я посещава там, защото не можела да се отдели от леглото на болната.

Нейт хапна в стаята си на малката масичка до прозореца, който гледаше към центъра на града. Докато се хранеше, премисли всички възможни причини дъщеря му да не желае да го види. Бе си сложила халка на носа? Татуировка на челото? Бе надебеляла с трийсет килограма и след това бе отслабнала само с петнайсет? Да не би пък да беше бременна?

Опитваше се да обвини нея, защото не искаше да види очевидното. Толкова ли го мразеше? В самотната хотелска стая, в град, където не познаваше никого, не бе никак трудно да изпадне в самосъжаление и отново да започне да страда заради грешките на миналото.

Грабна телефона и започна да набира. Обади се на отец Фил, за да се осведоми какво става в Сейнт Майкълс. Фил бе хванал грип и тъй като в сутерена на църквата било студено, Лора не го пускала да работи. Чудесно, помисли си Нейт. При многото несигурни неща, които го очакваха, единственото постоянно нещо беше перспективата да поработи при отеца. Обади се на Серджо, за да побъбрят. Контролираше демоните много добре, в хотела имаше барче с напитки, но той не бе припарвал до него.

Обади се в Сейлъм и проведе приятен разговор с Анджела и Остин. Бе странно — по-малките му деца искаха да говорят с него, а по-големите, не.

Обади се на Джош, който беше в кабинета си у дома и се чудеше как да се справи с бъркотията около завещанието.

— Трябва да дойдеш, Нейт — каза му той. — Имам един план.