Завещанието

35

Снийд се яви на срещата със собствен договор, който бе подготвил, без да ползва услугите на адвокат. Харк го прочете и трябваше да признае, че не е лош. Наричаше се „Договор за експертни услуги“. Експертите даваха мнения. Снийд щеше да говори преди всичко за фактите, но на Харк му беше все едно. Подписа го и му връчи потвърден от банката чек за половин милион. Снийд го взе внимателно, прочете какво пише, сгъна го и го прибра в джоба на сакото си.

— Така — каза той. — Откъде ще започнем?

Чакаше ги сериозна работа. Другите адвокати също искаха да присъстват. Щяха да са само двамата единствено при тази предварителна среща.

— И така, без да навлизаме в подробности — заговори Харк, — какво беше психическото състояние на стареца в деня, преди да умре?

Снийд се размърда на стола си, намръщи се и заклати глава, сякаш трябваше да вземе важно решение. Искрено желаеше да каже каквото трябва.

— Не беше на себе си — отговори той и зачака одобрение.

Харк кимна. Дотук добре.

— Това необичайно състояние ли беше?

— Не. През последните дни рядко разсъждаваше рационално.

— Колко време прекарвахте вие с него?

— Почти непрекъснато, ден и нощ.

— Къде спяхте?

— Стаята ми беше по-надолу по коридора, но имаше звънец, с който ме викаше по всяко време. Понякога решаваше, че иска сок и някое лекарство посред нощ. Беше достатъчно да натисне звънеца, аз ставах и му донасях каквото желаеше.

— Кой друг живееше с него?

— Никой.

— С кого другиго е прекарвал времето си?

— Може би с младата Николет, неговата секретарка. Харесваше я.

— Спеше ли с нея?

— Това ще помогне ли в съда?

— Да.

— Добре тогава. Чукаха се като зайци.

Харк не можа да не се усмихне. Твърдението, че Трой е залитал по последната си секретарка, не би учудило никого. Е, не отне много време, за да намерят обща партитура, по която да пеят.

— Мистър Снийд, ето какво ни е нужно… Искаме да научим за странностите му, за необичайните неща в поведението му, за дребните пропуски и грешки, изобщо за всичко, казано или сторено от него, което може да говори за разстроена психика и невменяемост по времето, когато е подписал завещанието си. Имаме време. Седнете и започнете да пишете. Систематизирайте нещата. Поговорете с Николет, уверете се, че са правили секс, чуйте какво ще ви каже тя.

— Ще каже това, от което имаме нужда.

— Добре. В такъв случай репетирайте. Подгответе се така, че другите адвокати да не открият никакви пропуски и несъответствия в показанията ви. Всичко в казаното от вас трябва да съвпада до най-малката подробност.

— Никой не може да оспори думите ни.

— Никой? Сигурен ли сте? Шофьор на лимузина, прислужница, бивша любовница или може би някоя друга секретарка?

— Имаше и такива, разбира се. Само аз обаче живеех на четиринайсетия етаж с мистър Фелан. Той беше самотен човек. И абсолютно побъркан.

— Как тогава се представи толкова добре пред тримата психиатри?

Снийд се замисли за момент. Не го биваше в съчиненията.

— Вие как мислите? — попита той.

— Мисля, че мистър Фелан си е давал сметка, че този преглед ще е много труден, защото е знаел, че състоянието му се влошава, така че ви е помолил да подготвите списък с очакваните въпроси. След това цяла сутрин с него сте се занимавали със съвсем прости неща, като датата например, защото не е можел да я запомни, с имената на децата му, които е бил забравил, както и с колежите, където са учили, за кого са се оженили и така нататък. Занимавали сте се и с въпроси, засягащи здравето му. Така. Мога да се обзаложа, че след като сте свършили с тези основни неща, сте отделили поне два часа за холдинга — структурата на групировката „Фелан“, компаниите в нея, сделките, които е правил наскоро, някои цени на акциите. Напоследък е разчитал на вас за финансовите новини, така че не е било проблем да водите този разговор. Старецът се е отегчавал и е бил уморен, но вие сте били решен да го поддържате във форма на всяка цена, до последния момент, преди да го закарате до заседателната зала с инвалидния стол. Всичко това не ви ли се струва познато?

Снийд хареса историята страшно много. Способността на адвоката толкова бързо да измисля лъжи наистина го впечатли.

— Да, точно това беше! — възкликна той. — Мистър Фелан изпързаля психиатрите.

— Тогава поработете върху тази версия. Колкото повече работите върху показанията си, толкова по-добър свидетел ще бъдете. Адвокатите на другата страна ще се нахвърлят върху вас, ще атакуват показанията ви и ще ви наричат лъжец. Вие трябва да сте подготвен за това. Записвайте всичко, така че да не го забравите.

— Харесва ми като идея.

— Дати, имена, случки, странности… всичко. Същото важи и за Николет. Накарайте и нея да пише.

— Тя не пише добре.

— Помогнете й. Работата е във вашите ръце. Искате остатъка от парите, значи трябва да ги спечелите.

— С колко време разполагам?

— Аз и останалите адвокати бихме искали да заснемем показанията ви с видеокамера след няколко дни. Ще изслушаме версиите ви, ще ви задаваме въпроси, ще видим как реагирате. Сигурен съм, че ще се наложи да променим някои неща. Ще ви обучим, може да направим още видеозаписи. Нещата трябва да са съвършени, за да можете да се явите в съда.

Снийд излезе забързано. Искаше да внесе парите в банката и да си купи нова кола. Николет също имаше нужда от нова кола.

Нощният санитар забеляза празния пластмасов плик от инфузионния разтвор, на чиято обратна страна на ръка беше написано, че приемът не бива да се прекъсва. Взе го и го занесе в аптеката, където го напълниха отново със същите субстанции и му го върнаха. В болницата вече се носеха слухове за богатия американец.

В съня си Нейт бе подсилен с доза медикаменти, от които не се нуждаеше.

Когато Джеви отиде при него малко преди закуска, американецът беше почти буден. Очите му все още бяха закрити, защото предпочиташе тъмнината.

— Уели е тук — прошепна Джеви.

Сестрата от отделението помогна на Джеви да избута леглото по коридора и да го извади в малкото дворче, огряно от слънцето. После тя натисна някакъв лост и горната част на леглото се надигна. Свали марлята от очите на Нейт и той дори не трепна. Вдигна бавно клепачи и установи, че почти може да вижда. На сантиметри от него Джеви отбеляза:

— Отокът е спаднал.

— Здравей, Нейт — обади се Уели, който беше застанал от другата страна. Сестрата се прибра в болницата.

— Здравей, Уели — отвърна Нейт. Говореше бавно, гърлено, дрезгаво. Беше изтощен, но щастлив. Отлично знаеше какво е да си дрогиран.

Джеви докосна челото му и добави:

— И температурата е спаднала.

Двамата бразилци се усмихнаха, доволни, че не са убили американеца по време на пътешествието им из Пантанал.

— Какво стана с теб? — Нейт погледна Уели. Опитваше се да произнася думите ясно, за да не прилича на пияница. Джеви преведе на португалски. Уели веднага се оживи и започна дълъг разказ за бурята и потъването на „Санта Лора“. От време на време Джеви го спираше, за да превежда. Нейт слушаше и се напрягаше, за да държи очите си отворени, но съзнанието му ту беше там, ту се понасяше някъде далеч.

Валдир ги завари и тримата. Поздрави Нейт сърдечно, видимо зарадван, че гостът му вече може да седи в леглото и изглежда значително по-добре. Извади мобилния си телефон и докато набираше номера, обясни:

— Трябва да говориш с мистър Стафорд. Много е важно.

— Не съм сигурен, че… — не успя да довърши Нейт.

— Хайде, съвземи се. На телефона е мистър Стафорд. — Валдир му подаде апарата и оправи възглавницата му. Нейт пое телефона и каза:

— Ало?

— Нейт! Ти ли си? — извика Джош.

— Джош.

— Нейт, кажи ми, че няма да умреш, моля те!

— Не съм сигурен — отвърна Нейт. Валдир леко намести апарата на ухото му и му помогна да го задържи на място.

— Говори по-силно — прошепна той. Джеви и Уели се отдръпнаха.

— Нейт? Намери ли Рейчъл Лейн? — извика Джош.

Нейт за миг се разконцентрира. Намръщи се, за да се овладее.

— Не — отговори той.

— Какво?!

— Името й не е Рейчъл Лейн.

— А какво е, по дяволите?

Нейт се замисли за момент и изведнъж се почувства ужасно уморен. Отпусна се на леглото и напрегна паметта си, за да си спомни името.

— Не знам — промърмори той едва чуто. Валдир намести телефона пред устата му.

— Нейт, говори, за бога! Намери ли онази жена?

— О, да. Тук всичко е наред, Джош, успокой се.

— Кажи ми за жената!

— Чудесна е.

Джош се поколеба за момент, но не можеше да губи никакво време.

— Радвам се, Нейт. Тя подписа ли документите?

— Не мога да си спомня името й.

— Подписа ли документите?

Последва дълга пауза. Нейт отпусна брадичка на гърдите си и сякаш задряма. Валдир го побутна.

— Много я харесах, наистина — изведнъж изломоти Нейт.

— Дрогиран си, нали, Нейт? Натъпкали са те с лекарства.

— Аха.

— Слушай, обади ми се, когато главата ти се избистри.

— Нямам телефон.

— Използвай телефона на Валдир. Обади ми се, моля те, Нейт!

Главата на Нейт клюмна и той затвори очи.

— Поисках от нея да се омъжи за мен.

Не можа да каже нищо повече. Валдир взе телефона от ръката му и се отдалечи. Опита се да опише състоянието на Нейт.

— Трябва ли да дойда при вас? — извика Джош.

— Не е необходимо. Моля те, прояви търпение.

— Писна ми да ми казваш да проявя търпение.

— Разбирам.

— Искам да се оправи, Валдир.

— Вече е добре.

— Не, не е. Обади ми се по-късно.

Тип Дърбан завари Джош в кабинета му, загледан в сградите, които се виждаха през прозореца. Тип затвори вратата, седна на един стол и попита:

— Какво каза той?

— Каза, че я е намерил — отговори Джош, без да се обърне. — Каза също, че била чудесна и че й предложил да се омъжи за него. — В гласа му нямаше и следа от хумор.

Въпреки това на Тип му се стори смешно. Нейт не си губеше времето, когато си имаше работа с жени. На всичкото отгоре беше и разведен.

— Как е той?

— Не изпитва болка, защото е натъпкан с лекарства. Не е на себе си. Валдир ми каза, че вече нямал температура и че изглеждал значително по-добре.

— Значи няма да умре?

— Изглежда, че няма.

Дърбан се засмя.

— Това е то, нашето момче. Нейт! До този момент не е попаднал на жена, която да не му хареса.

Джош се обърна.

— Ситуацията е интересна — каза той. — Нейт е без пукната пара. Тя е само на четирийсет и две и вероятно не е виждала бял мъж от години.

— На Нейт щеше да му е все едно, дори да беше грозна като смъртта. Тя е най-богатата жена на света.

— Всъщност като се замисля, не би трябвало да се изненадвам. Мислех си, че му правя услуга, като го изпращам на това приключение. И през ум не ми е минавало, че ще се опита да прелъсти една мисионерка.

— Смяташ ли, че е успял?

— Кой знае какво са правили в джунглата.

— Съмнявам се — отбеляза Тип. — Познаваме Нейт, но не познаваме нея. За това нещо са нужни двама.

Джош седна на ръба на бюрото и се усмихна, загледан в пода.

— Прав си. Не мисля, че би си паднала по Нейт, като имам предвид миналото му.

— Подписала ли е документите?

— Не стигнахме до тях. Сигурен съм, че е подписала, иначе Нейт нямаше да се върне в града.

— А кога ще се прибере?

— Веднага щом е в състояние да пътува.

— Не бъди толкова сигурен. За единайсет милиарда аз лично бих останал там доста по-дълго.