Завещанието

27

Когато не беше сред индианците, не изглеждаше толкова висока. И явно избягваше храните, от които другите жени надебеляват. Краката й бяха дълги и слаби. Носеше кожени сандали, което изглеждаше странно, защото всички наоколо ходеха боси. Откъде ги беше взела? А откъде беше взела жълтата блуза с къс ръкав и късите панталони в цвят каки? Въпроси, въпроси. Дрехите й бяха обикновени и й стояха добре. След като не беше Рейчъл Лейн, вероятно поне знаеше къде е тя.

Коленете им почти се докосваха.

— Рейчъл Лейн престана да съществува преди много години — каза жената, загледана в селото в далечината. — Запазих името Рейчъл, но изоставих Лейн. Трябва да е нещо сериозно, иначе нямаше да дойдете чак дотук. — Говореше тихо и бавно, като изговаряше внимателно всеки звук.

— Трой почина. Самоуби се преди три седмици.

Тя сведе леко глава и затвори очи, сякаш се молеше. След малко вдигна глава, но продължи да мълчи. Тишината явно не я смущаваше ни най-малко.

— Познавахте ли го? — попита тя накрая.

— Видях го веднъж, преди години. В нашата фирма има много адвокати, а аз лично никога не съм работил за него. Не мога да кажа, че го познавах.

— Аз също. Той е истинският ми баща и често се молех за него, но за мен винаги е бил чужд.

— Кога го видяхте за последен път? — Нейт също започна да говори тихо и бавно. Тази жена му действаше успокояващо.

— Преди много години. Преди да постъпя в колежа… Какво знаете за мен?

— Не много. Не сте оставили много данни.

— Как ме намерихте тогава?

— Помогна Трой. Опита се да ви открие, преди да умре, но безуспешно. Знаеше, че сте в „Племена на света“ и работите в мисия някъде тук. Останалото беше моя задача.

— Как е успял да научи това?

— Имаше ужасно много пари.

— И затова дойдохте, нали?

— Да, затова. Трябва да поговорим делово.

— Сигурно Трой ми е оставил нещо в завещанието си.

— Може да се каже.

— Не искам да говоря делово. Искам да побъбря. Знаете ли колко рядко чувам английска реч?

— Много рядко, предполагам.

— Веднъж в годината отивам до Корумба за провизии. Оттам се обаждам в офиса на мисията и говоря с колегите десетина минути. Винаги се страхувам.

— Защо?

— Нервна съм. Ръцете ми треперят, когато държа слушалката. Познавам хората, с които разговарям, но се боя, че няма да употребя някоя дума правилно. Понякога дори заеквам. Десет минути в годината.

— Сега се справяте отлично.

— И сега съм нервна.

— Успокойте се. Аз съм готин тип.

— Но ме намерихте. Преди час, когато момчетата дойдоха, за да ми кажат, че е дошъл американец, бях при пациент. Веднага изтичах до колибата си започнах да се моля на Бог да ми даде сили.

— Дойдох с мир.

— Приличате ми на добър човек.

Само ако знаеше, помисли си той.

— Благодаря. Споменахте… нещо за пациент?

— Да.

— Мислех, че сте мисионерка.

— Така е. Но съм и лекар.

А Нейт беше специалист по съдене на лекари. Сега обаче моментът не беше подходящ, за да обсъждат темата.

— Този факт не е отбелязан в материалите, които ми дадоха.

— Промених името си след колежа, преди медицинската академия и семинарията. Вероятно някъде там са изгубили дирята.

— Точно така. Защо променихте името си?

— Сложно е. Поне тогава беше така. Сега е без значение.

Откъм реката подухна ветрец. Наближаваше пет. Облаците над гората бяха ниски, тъмни. Рейчъл го видя, че погледна часовника си.

— Момчетата ще донесат палатката ви. Тук е приятно за спане.

— Благодаря. Предполагам, че ще сме в безопасност.

— Да. Бог ще ви пази. Не забравяйте да се молите.

Нейт беше готов да се моли като проповедник. Близостта на реката особено го безпокоеше. Ако затвореше очи, щеше да види как някоя анаконда пълзи към палатката му.

— Молите се, нали, мистър О’Райли?

— Да си говорим на „ти“, става ли? Да, моля се.

— Ирландец ли си?

— Смесица. Повече от всичко друго съм германец. Баща ми има ирландска жилка. Никога не съм се интересувал от родословното си дърво.

— Към коя църква принадлежиш?

— Към епископалната. — Католическа, епископална, лутеранска, все му беше едно. Не беше виждал църква отвътре от втората си сватба.

Духовният му живот беше тема, която предпочиташе да избягва. Теологията не беше сред силните му страни, а и нямаше никакво желание да обсъжда подобни неща с една мисионерка.

— Тези индианци миролюбиви ли са?

— През повечето време. Ипика не са воини, но не се доверяват на белите хора.

— А на теб?

— Тук съм вече единайсет години. Приеха ме.

— Колко време беше нужно за това?

— Имах късмет, защото тук преди мен имаше семейство мисионери. Бяха научили езика и бяха превели Новия завет. А съм и лекар. Помагах на жените да раждат и бързо се сприятелих с тях.

— Говориш португалски много добре.

— Справям се. Говора испански, ипика и мачигуенга.

— Какво е това?

— Това са индианци от планините в Перу. Бях там шест години. Тъкмо научих езика, и се наложи да замина.

— Защо?

— Заради партизаните.

Като че ли змиите, крокодилите, болестите и наводненията не бяха достатъчно.

— Отвлякоха двама мисионери в съседното село. Бог все пак ги спаси. Пуснаха ги невредими след четири години.

— Наоколо има ли партизани?

— Не. Това е Бразилия. Хората са миролюбиви. Има наркомафия, но никой от бандитите не идва толкова навътре в Пантанал.

— Което ми напомня за един важен въпрос… На какво разстояние е река Парагвай?

— По това време на година към осем часа.

— Бразилски часове ли?

Тя се усмихна.

— Вече си разбрал, че времето тук тече по-бавно. Осем до десет часа американско време.

— С кану ли?

— Тук пътуваме така. Някога имах моторница, но беше стара и се повреди.

— А колко време ще е нужно за моторница?

— Пет часа, повече или по-малко. Сега е сезонът на наводненията и човек лесно може да се заблуди.

— Вече го установих.

— Реките са ужасно преплетени. Когато тръгнете, трябва да вземете с вас някой от рибарите. Без водач няма да стигнете никога.

— А ти изминаваш разстоянието веднъж в годината?

— Да, но през август, когато е сухият сезон. Тогава е и по-хладно и няма толкова комари.

— Сама ли пътуваш?

— Не. Лако, моят приятел индианец, ме придружава до река Парагвай. Когато нивото на реките спадне, разстоянието се взема за пет часа с кану. Изчаквам да мине някоя лодка и така стигам до Корумба. Там прекарвам няколко дни, свършвам си работата и вземам лодка обратно.

Нейт си спомни колко малко лодки беше видял по Парагвай.

— Всяка лодка? Просто така?

— Обикновено от тези, които превозват добитък. Капитаните им нямат нищо против да вземат и пътници.

Използва кану, защото старата й моторница се е повредила. Пътува до Корумба, единствения й контакт с цивилизацията, с лодка за добитък. Как ли ще я променят парите? — питаше се Нейт. Струваше ми се невъзможно да даде отговор.

Щеше да й каже утре, на свежа глава, когато са отпочинали и закусили и разполагат с часове, за да свършат това, което трябва.

В края на селото се появиха хора — идваха към тях.

— Ето ги — отбеляза Рейчъл. — Храним се малко преди да се стъмни, после лягаме да спим.

— Предполагам, че после няма какво да се прави.

— Нищо, което бихме могли да коментираме — каза тя веднага и това му се стори смешно.

След малко дойде Джеви с група индианци и подаде на Рейчъл малка квадратна кошница. Тя на свой ред я подаде на Нейт, който извади от нея парче корав хляб.

— Това е маниока — обясни Рейчъл. — Основната ни храна.

И явно единствената — поне засега. Нейт беше започнал второто хлебче, когато се появиха индианците от първото село. Носеха палатката, мрежите за комари, одеялата и няколко бутилки минерална вода.

— Тази нощ ще прекараме тук — каза Нейт на Джеви.

— Кой каза?

— Това е най-хубавото място — отбеляза Рейчъл. — Бих ви предложила място в селото, но преди това вождът трябва да даде съгласието си, защото сте бели.

— Заради мен? — попита Нейт.

— Да.

— А не заради него?

— Той отиде за храна, не за да преспи. Правилата са доста сложни.

Нейт реши, че това е странно — туземци, които още не са открили облеклото, живеят по система от сложни правила.

— Бих искал да тръгнем утре към обяд — каза Нейт.

— Това също ще зависи от вожда.

— Искаш да кажеш, че не можем да си тръгнем, когато искаме?

— Ще си тръгнете, когато той каже, че можете да си тръгнете. Не се безпокой.

— Близка ли си с вожда?

— Разбираме се.

Рейчъл отпрати индианците. Слънцето се бе скрило зад планините. Постепенно сенките от гората ги поглъщаха.

Джеви и Нейт започнаха да се борят с палатката, а Рейчъл ги наблюдаваше. Изглеждаше малка, когато беше навита в калъфа, а когато я издигнала на рейките, не стана много по-голяма. Нейт не беше сигурен, че ще побере Джеви, да не говорим за двамата. Беше висока до кръста, със стръмни скатове и кошмарно тясна за двама възрастни мъже.

— Е, аз тръгвам — каза Рейчъл. — Тук ще сте добре.

— Наистина ли? — попита Нейт съвсем искрено.

— Ако искате, мога да изпратя две момчета да ви пазят.

— Ще се оправим — каза Джеви.

— В колко часа се будите сутрин? — попита Нейт.

— Час преди да съмне.

— Сигурен съм, че и ние ще сме будни — отбеляза Нейт и погледна палатката критично. — Може ли да се срещнем по-рано? Трябва да говорим за много неща.

— Да. Ще ви изпратя нещо за закуска призори. След това ще побъбрим.

— Би било чудесно.

— И не забравяйте да се помолите.

— Няма.

Рейчъл се отдалечи и скоро изчезна в тъмнината. Известно време Нейт виждаше силуета й по пътеката, но скоро и той се скри. Селото потъна в тъмнината на нощта.

Седяха на пейката няколко часа и чакаха да стане малко по-хладно, ужасени от мисълта, че трябва да се мушнат в тясната палатка и да спят, допрели гърбове, потни и вмирисани. Нямаше друг начин. Палатката, колкото и невзрачна да беше, щеше да ги предпазва от комарите и другите насекоми и да държи навън разни пълзящи гадини.

Заговориха за селото. Джеви заразказва индиански истории, всички, от които завършваха с нечия смърт.

— Каза ли й за парите? — попита той след малко.

— Не. Ще й кажа утре.

— Видя я. Как ще реагира, когато научи?

— Нямам представа. Тук е щастлива. Струва ми се жестоко да объркам живота й.

— Тогава дай парите на мен. Моят живот никак няма да се обърка.

Първи в палатката пропълзя Нейт. Миналата нощ бе прекарал на дъното на лодката, вперил поглед в небето, така че умората си каза думата бързо.

Когато захърка, Джеви бавно отвори ципа на палатката и се намести. Нейт не усети нищо.