Завещанието

51

Когато малкият „Гълфстрийм“ спря пред терминала на летището в Корумба, Валдир го очакваше. Беше един през нощта и нямаше никакви хора. Само няколко малки самолета се виждаха в другия край на асфалта. Нейт ги погледна и се зачуди дали вече са успели да върнат от Пантанал машината на Милтън.

Срещнаха се като стари приятели. Валдир се впечатли от здравия му вид. Последния път, когато го бе видял, Нейт се тресеше от болестта и бе заприличал на скелет.

Потеглиха с фиата на Валдир и веднага отвориха прозорците. Топлият влажен въздух духаше в лицата им. Пилотите щяха да се придвижат до града с такси. Прашните улици бяха пусти — наоколо нямаше жива душа. Стигнаха до центъра и спряха пред хотел „Палас“. Валдир му подаде ключа.

— Стая двайсет и две — каза той. — Ще се видим в шест.

Нейт спа четири часа и когато утринното слънце се промъкна между сградите, той вече чакаше отпред, на тротоара. Небето беше ясно и това бе първото, което забеляза. Дъждовният сезон бе свършил преди месец. Беше по-хладно, макар че в Корумба дневните температури рядко падаха под двайсет градуса.

В тежкия си сак Нейт носеше всички документи, фотоапарат, нов сателитен телефон, пейджър и половин литър от най-силния препарат против комари, малък подарък за Рейчъл и два комплекта дрехи. Всичките му крайници бяха покрити — дълги крачоли, дълги ръкави. Може би щеше да му е горещо и некомфортно с тези дрехи, но щеше да е спокоен, че няма да го хапят никакви насекоми.

Валдир дойде в шест и двамата се отправиха към летището. Градът бавно се пробуждаше. Валдир беше наел хеликоптер от Кампо Гранде за по хиляда долара на час. Имаше двама пилоти, можеше да качи четирима пътници и да прелети триста мили без зареждане.

Валдир и пилотите бяха проучили картите на Джеви на река Ксеко и притоците й. Когато нямаше наводнения, в Пантанал бе доста по-лесно да се ориентираш както от въздуха, така и по реките. Те бяха в коритата си. Езерата също се бяха прибрали в бреговете си, фермите бяха над водата и можеха да се видят.

Нейт се качи в хеликоптера, като се опитваше да не мисли за последния си полет над Пантанал. Шансовете сега бяха на негова страна — вероятността да претърпи катастрофа в два последователни полета беше много малка.

Валдир предпочете да остане в града, близо до телефона. Не обичаше да лети, още повече на хеликоптер и над Пантанал. Когато се издигнаха, небето беше ясно и безоблачно. Нейт беше закопчал предпазния колан, на главата му имаше шлем. Полетяха над река Парагвай. Отдолу им махаха рибари. Малки момчета, нагазили до колене във водата, вдигаха глави нагоре и ги гледаха. Минаха над лодка, натоварена с банани, която се движеше на север, в тяхната посока. След това видяха още едно старо корабче, пътуващо на юг.

Нейт привикна с шума и вибрациите на машината. В слушалките чуваше пилотите, които разговаряха на португалски. Спомни си „Санта Лора“ и махмурлука, който бе преживял последния път, когато излизаше от Корумба.

Издигнаха се на сто метра и продължиха хоризонтално. След трийсет минути се появи търговският пункт на Фернандо.

Разликата между дъждовния сезон и сега беше поразителна — Пантанал пак беше набразден от множество реки и блата, но когато водата се бе оттеглила, всичко изглеждаше много по-зелено.

Продължиха да летят над Парагвай. Небето си оставаше все така ясно и слънчево. Все пак Нейт продължаваше да се оглежда — бурята, която на Коледа ги бе принудила да се приземят със самолета на Милтън, бе връхлетяла съвсем ненадейно откъм планините. След още малко хеликоптерът се спусна по-ниско и пилотите започнаха да сочат нещо с ръце, сякаш бяха открили целта си. Нейт чу няколко пъти да казват „Ксеко“ и видя някакъв приток. Разбира се, не помнеше нищо за река Ксеко — когато пътуваха по нея, той беше на дъното на моторницата, увит с палатка, и му се искаше да умре. Свиха на запад и полетяха над Ксеко, към планините на Боливия. Пилотите започнаха да се взират надолу. Търсеха някакво корабче, боядисано в жълто и синьо.

Джеви чу боботенето на хеликоптера и веднага изстреля оранжева сигнална ракета. Уели направи същото. Ракетите горяха ярко и оставяха следи от синкав дим. След минута машината се появи и направи кръг.

Джеви и Уели бяха разчистили с мачете голяма площадка сред храсталаците на около петдесет метра от реката. Личеше си, че мястото е било под вода само месец преди това. Хеликоптерът се полюшна и леко се спусна на земята.

След като двигателят угасна, Нейт изскочи навън и прегърна приятелите си. Не ги беше виждал повече от два месеца, а фактът, че отново е тук, бе изненада и за тримата.

Не биваше да губи никакво време. Нейт се опасяваше от бури, наводнения и комари, така че искаше всичко да приключи колкото се може по-бързо. Отидоха при корабчето на брега. До него беше привързана съвсем нова моторница, която, изглежда, щеше да направи първото си плаване. На кърмата й бе монтиран блестящ чисто нов извънбордов двигател — благодарение на наследството на Фелан. Нейт и Джеви се качиха веднага, сбогуваха се с Уели и пилотите и потеглиха.

Джеви обясни, като крещеше, за да надвика рева на двигателя, че индианските селища са на два часа път. С Уели бяха пристигнали предишния ден с корабчето. Реката бе станала твърде малка дори за него, така че бяха спрели край първото достатъчно равно място, за да може да кацне хеликоптерът. След това с моторницата се бяха приближили до първото от индианските селища. Джеви беше разпознал мястото и бе спрял, преди индианците да ги чуят.

Два часа, може би три. Нейт се надяваше да не са пет. По никакъв начин не смяташе да спи на земята, в палатка или в хамак. Този път не възнамеряваше да рискува с джунглата. Твърде добре си спомняше ужаса от болестта. Ако не успееше да открие Рейчъл, щеше да се върне в Корумба с хеликоптера, да вечеря с Валдир, да спи в легло и да опита отново на следващия ден. Ако се наложеше, с парите от наследството можеше да купи проклетата машина. Джеви изглеждаше уверен в успеха, което не бе нещо необикновено. Моторницата пореше водата с голяма скорост, двигателят беше мощен и работеше безупречно — бе истинско удоволствие да слушаш равномерното бръмчене. Нищо не можеше да ги спре.

Нейт отново се почувства хипнотизиран от красотата на Пантанал — алигаторите, които се скриваха в плитчините, когато минеха край тях, птиците, които се спускаха над реката, величествената усамотеност на всичко наоколо. Тук нямаше никакви ферми. От векове единствените човешки същества по тези места бяха индианците.

Само преди двайсет и четири часа седеше на верандата пред къщата, гледаше лодките в залива и чакаше да му се обади отец Фил, за да каже, че отива да работи в сутерена. Сега трябваше да мине цял час, преди напълно да осъзнае, че отново е в Пантанал.

Реката не му се струваше позната. Последния път, когато откриха селището на индианците ипика, се бяха заблудили, бяха изплашени, мокри, гладни и разчитаха на един млад рибар да ги упъти. Нивото на водата беше високо, околността изглеждаше различно.

Нейт гледаше към небето, сякаш очакваше оттам да започнат да падат бомби. Беше сигурен, че ще обърне моторницата още при първия тъмен облак, появил се на небето.

След малко един завой на реката му се стори някак познат — може би бяха близо. Дали тя щеше да го посрещне с усмивка? Щеше ли да го прегърне и да поиска да седнат под сенника, за да побъбрят на английски? Беше ли възможно да е тъгувала за него или дори да е мислила за него? Беше ли получила писмата му? Беше средата на март, пратката й би трябвало да е пристигнала. Беше ли получила новата лодка и медикаментите?

Или може би щеше да побегне? Да отиде при вожда и да поиска от него да я защити, да прогони американеца? Щеше ли изобщо да има възможността да я види?

Този път щеше да е твърд, много по-настойчив отпреди. Не беше негова вината, че Трой бе написал такова нелепо завещание, нито пък беше в състояние да промени факта, че тя бе негова незаконна дъщеря. Тя също не беше в състояние да промени каквото и да било — просто трябваше да му окаже съдействие. Или да се съгласи за попечителския фонд, или да подпише, че се отказва от наследството. Нямаше да си тръгне без подписа й.

Тя можеше да обръща гръб на света, но винаги щеше да си остане дъщеря на Трой Фелан. Дори само това вече бе достатъчно, за да я задължи да му помогне. Нейт повтаряше аргументите си на глас — Джеви не чуваше нищо заради рева на мотора.

Щеше да й разкаже за братята и сестрите й. Щеше да й обясни ужаса на ситуацията, ако те сложеха ръка на парите. Щеше да й опише какви полезни неща би могла да постигне, ако се съгласеше да създадат попечителския фонд. Не преставаше да репетира.

След малко дърветата от двете страни на реката се сгъстиха и моторницата навлезе в тунел от клони и листа. Нейт позна мястото.

— Ето там — каза Джеви и посочи напред вдясно, където за първи път бяха видели къпещите се в реката деца. Намали скоростта и минаха край първото селище. Не видяха нито един индианец. Скоро колибите се скриха от очите им, реката се разклони и потоците станаха по-малки. Позната територия. Навлязоха още по-дълбоко в гората. Стигнаха до второто селище и спряха там, където бяха спали първата нощ, край голямото дърво. Излязоха на брега, където бе стояла Рейчъл, когато им махаше на сбогуване, малко преди да го повали болестта. Пейката все още беше там.

Докато Джеви привързваше лодката, Нейт огледа селото. По пътеката към тях тичаше млад индианец — беше чул двигателя.

Не говореше португалски, но въпреки това успя с жестове и сумтене да им обясни, че трябва да чакат, докато не им кажат какво да правят. Ако ги бе познал, не го показа с нищо. Изглеждаше изплашен. Двамата седнаха на пейката и зачакаха. Наближаваше единайсет. С Джеви имаха да си кажат много неща. През миналите няколко месеца бразилецът беше возил стоки по реката, понякога бе излизал с туристи, които плащаха по-добре.

Спомниха си премеждията при предишното им идване, ужаса в болницата, опитите им да открият Рейчъл в града.

— Разбери най-после — каза Джеви, — хората знаят какво става по реката. Разпитах всички. Рейчъл не е идвала в Корумба. Сънувал си, приятелю.

Нейт нямаше намерение да спори. Самият той не бе сигурен.

Собственикът на „Санта Лора“ бе разпространявал клевети за Джеви из целия град. Корабчето бе потънало, докато той отговаряше за него, но хората си давали сметка, че е виновна бурята, и не обръщали особено внимание на приказките на онзи глупак.

Както Нейт очакваше, след малко заговориха за бъдещето на Джеви в Щатите. Беше подал документи за виза, но имаше нужда от гарант и работа. Нейт увърташе и отговаряше достатъчно уклончиво, за да обърка Джеви — нямаше куража да му каже направо, че съвсем скоро самият той ще трябва да си търси работа.

— Ще видя какво мога да направя — каза той.

Братовчедът на Джеви в Колорадо също бил останал без работа.

Един комар закръжи около ръката на Нейт. Понечи да го размаже с един бърз удар, но после реши да изпробва качеството на новия препарат. След като огледа добре целта, насекомото се спусна към дланта му, но изведнъж спря на около два сантиметра от кожата, отдръпна се и изчезна. Нейт се усмихна. Бе намазал с препарата ушите, лицето, врата си.

Знаеше, че при повторно заболяване денгата протича много по-тежко и нерядко води до смърт. Нямаше намерение да го допусне.

Докато говореха, Нейт гледаше селото и следеше всяко движение. Очакваше Рейчъл да се появи и да тръгне към тях по пътеката — сигурно вече бе научила за пристигането на белите хора.

Дали знаеше, че е Нейт? Ами ако индианецът не ги е познал и Рейчъл се опасява, че може да я е открил някой друг?

След това видяха вожда — идваше към тях. Носеше дълго ритуално копие, а след него вървеше индианец, когото Нейт позна. Не се усмихваха. Всъщност вождът беше намръщен.

— Какво искате? — попита той на португалски.

— Кажи му, че искаме да видим мисионерката — отговори Нейт и Джеви преведе.

— Защо? — попита вождът.

Джеви обясни, че американецът идва от много далеч и че е много важно да види жената.

— Защо? — попита отново вождът.

Защото трябваше да разговарят за толкова сложни неща, че нито Джеви, нито вождът биха могли да ги разберат. Защото, ако не бяха толкова важни, нямаше да дойде чак дотук.

Нейт си спомняше, че вождът често се усмихва и лесно се ядосва. Сега лицето му беше безизразно. Очите му гледаха мрачно. Предишния път ги бе поканил в колибата си, за да споделят закуската му. Сега стоеше настрана от тях и не желаеше да се приближи повече, отколкото бе необходимо, за да се чуват. Нещо не беше наред. Нещо се бе променило.

Каза им да чакат и бавно се върна в селото. Мина доста време, достатъчно, за да може Рейчъл да разбере кои са. Само че не идваше да ги посрещне.

Един облак скри за миг слънцето и Нейт се вгледа в него. Беше бял и пухкав и съвсем не изглеждаше страшен, но въпреки това Нейт се притесни. Ако чуеше гръмотевица някъде в далечината, щеше да се върне веднага. Докато чакаха в лодката, хапнаха бисквити и сирене.

Вождът прекъсна обяда им. Беше сам, идваше по пътеката откъм селото. Подсвирна им. Тръгнаха към него и го пресрещнаха по средата. Последваха го. След трийсетина метра индианецът свърна към гората зад колибите и тръгна по друга пътека. Нейт успя да види селото отблизо — нямаше жива душа, индианците се бяха скрили в колибите си. Не играеха деца, жените не метяха празното място в средата, не готвеха и не се занимаваха с обичайните си дейности. Не се чуваше нищо. Единственото нещо, което се движеше, беше димът над колибите.

После видя лицата в прозорците, погледите, отправени към тях през отворите на вратите. Наблюдаваха ги. Вождът не позволяваше да доближат колибите — като че ли бяха заразноболни. След малко стигнаха до поляната, където беше колибата на Рейчъл.

Нямаше и следа от самата Рейчъл. Вождът мина покрай входа и застана от другата страна, където видяха гробовете.