Зелено дайкири

31.Моят съдружник

— Какво ти е на лицето, Соломон? — попита Рей Пинчър. — Секретарката ти ли те наби?

Стив се усмихна а ла Джак Никълсън и каза:

— Жена ти се превъзбуди и си преметна крака прекалено бързо.

Пинчър се намръщи, но помощниците му — две прокурорки и детектив Делвин Фарнсуърт — се ухилиха.

— Мразя този филм — отвърна Пинчър. — Лошите побеждават. „Китайски квартал“. Големи простотии.

— Какво си ни приготвил, Рей? — на Стив не му плащаха достатъчно, за да слуша филмовите рецензии на Пинчър.

— Ще стигнем и до това — отвърна Пинчър.

Виктория и Стив седяха от едната страна на дълга правоъгълна маса в конферентната зала на Пинчър. От прозореца се разкриваше прекрасна гледка, ако обичаш петнайсетметрови бетонни виадукти, покрити с железопътни релси.

Пинчър носеше черен костюм с жилетка, лавандулова риза, лавандулова вратовръзка и лавандулова кърпичка в джоба си. Беше прекалил с лавандулата според Стив.

— Обикновено Соломон е забележителен противник — каза Пинчър, обръщайки се към детектива. — Заслужава порицание, но е забележителен. Напоследък обаче играта нещо не му върви.

— Затова ли бихме целия път дотук? — попита Стив.

— Може би защото настоящото дело не е от неговата лига — продължи злобно Пинчър.

Ето пак, помисли си Стив. Защо излагането на доказателства се беше превърнало в съперничество още преди да е започнало?

Седнал до Пинчър, Фарнсуърт почеса мустаците си с кокалче. Двете прокурорки Глория Мендес и Миранда Купър си водеха бележки или си драскаха — Стив не можеше да каже кое от двете правеха. Той знаеше, че двете жени са компетентни, но доста плашливи в съда. Нито една от двете нямаше да направи почтено предложение за споразумение от страх шефът да не им се скара. Като повечето млади прокурори си бяха продали душата на дявола. Ако успееха да се оправят с егоцентричния си шеф в продължение на няколко години, да се смеят на шегите му, да му напомнят колко е велик, Пинчър щеше да им павира пътя към някоя баровска фирма в центъра с дебели и меки килими.

Стив не беше способен на подобни компромиси. Спомни си, че беше още на осем или девет, когато баща му започна да го нарича „Олаф“, но така и не му каза защо. Години по-късно в часа по английска литература в гимназията Стив прочете поемата на Е. Е. Къмингс „Ще възпея Олаф възрадван и голям“. И ето го и него, в ямбичен стих: „Има лайна, знам, които няма да изям.“

От това щеше да излезе хубав закон, реши той, нищо че Олаф отправяше предизвикателните думи, докато му тъпчеха в гъза нажежени байонети.

— Соломон напълно се е заблудил по отношение на клиентката си — продължи Пинчър. — Като нефелен бейзболист, който пропуска топката. Нали така, Левако?

— Хайде да говорим по същество — каза Стив, не беше в настроение за простотиите на Пинчър.

— Според мен е прекалено заангажиран със собственото си дърлене в детския съд.

„Кучият му син! Дразни ме за Боби.“

— Защо не се придържаме към делото? — каза Виктория.

— Как е племенникът ти, Соломон? — попита Пинчър, без да й обърне внимание.

Стив нямаше да се хване на въдицата.

— Боби е добре. Благодаря ти, че попита.

— Детето е малко ку-ку. Но като познава фамилното дърво на Соломон, какво друго да очаква човек?

Стив усети как една ръка се вкопчва в ръкава му. Виктория го подканяше да запази самообладание. Той й се усмихна напрегнато, като мислеше, че ще я окуражи, но тя изглеждаше разтревожена.

Стив усети как го облива гореща вълна, сякаш току-що е отворил вратата на фурната. Опита се да запази гласа си спокоен.

— За разлика от блюдолизците около теб, аз няма нужда да се преструвам, че си умен, забавен и приличаш на човек. Така че стига глупости, покажи ни с какво разполагаш.

Пинчър се направи, че не го чува. Или че не му пука.

— Майката на момчето, която се пада сестра на Соломон, вършела сексуслуги в замяна на наркотични средства. Как му викат на това, Дел?

— Кокаинова курва — отвърна Фарнсуърт.

— Точно така — съгласи се Пинчър. — Толкова изпаднала блудница, че се отнасяла с детето си по-лошо, отколкото със свиня. О, колко страдат горките дечица!

Стив усети капчици пот да избиват по челото му. Почуди се още колко ще издържи, преди да прескочи конферентната маса и да хване Пинчър за гушата. Колко време щеше да има, преди Фарнсуърт да го цапне с дръжката на пистолета?

— Корупция и поквара царят в семейството на Соломон — продължи да бръщолеви Пинчър. — Винаги съм смятал съдебната зала за свято място, но бащата на Соломон стана търговец в храма.

Стив си представи следната картина: хваща Рей Пинчър и го изхвърля през прозореца, като гледа как тялото му се пръсва като диня на плочките в двора девет етажа по-долу.

— А що се отнася до малкия неврастеник — продължи Пинчър. — Държавата ще го прати в някоя лудница…

— Има лайна знам… — гласът на Стив прозвуча като шепот.

— … да му завират игли в мозъка и да разберат какво го е преебало, гените на Соломоновия род или кокаиновата курва.

— … които няма да изям!

Стив се хвърли през масата и изведнъж усети нещо странно. Също като животно в ласото на каубой, рязко спря на място. За част от секундата му се стори, че все едно виси във въздуха, после се стовари обратно на стола си. Той удивено погледна надолу и видя, че ръката на Виктория се е вкопчила в колана му и от стискане кокалчетата й са побелели. Играеше тенис от четиригодишна и можеше да счупи орех в юмрука си.

— Ще ме пуснеш ли? — попита той.

— Още не.

— Исках само да си опъна краката.

— Опъни ги още веднъж, Соломон, и ще ти съдера панталоните.

— Обещания, обещания.

Тя се разсмя. И той се разсмя. Адреналинът спадна, пулсът се забави, той се отпусна. Тя пусна колана му и Стив кръстоса пръсти зад главата си и се облегна назад.

— Рей, ти си най-големият и най-страшният лъв в джунглата, така че не е нужно да препикаваш цялата стая, за да си маркираш територия. Не знам какво си намислил днес, но съм убеден, че рано или късно все ще си размърдаш задника и ще ни го кажеш. Дотогава смятам да си подремна. Виктория, събуди ме, когато свърши.

Той се облегна на стола си и затвори очи.

Има ми доверие, помисли си Виктория. Има ми доверие не само да му попреча да извърши някаква глупост, но и че мога да вървя ръка за ръка с щатския прокурор.

— Ако имате доказателства за нас, господин Пинчър — каза тя, — ще ви бъда благодарна да ни ги покажете. Но ако смятате само да обиждате съдружника ми, ще подам искане за наказание.

— Не бързай да си сваляш сутиена — отвърна Пинчър.

Тя отметна глава назад, сякаш някой я беше ударил.

— Това забележка по отношение размера на бюста ми ли е?

— Това е забележка по отношение липсата ти на опит.

— Странно, защото ми напомни за сексистка забележка, която чух да споделяте с Джак Цинкавич относно Глория. Как точно беше? „Искам да си изям обяда върху задника на Глория.“

На Виктория й се стори, че Глория Мендес сдържа дъха си. До нея Миранда Купър притеснено се въртеше на стола си. Фарнсуърт сложи ръка на устните си, за да прикрие усмивката. Пинчър отвори уста да отвърне. Но явно не можа да измисли нищо.

— Сигурна ли си, че си чула правилно, Виктория? — попита Стив и отвори очи. — Сигурна ли си, че Пинчър не е казал на Глория, че иска да изяде обяда си от задника на Цинкавич?

— Стив, ти не се меси — нареди му тя.

— Слушам, мадам.

— Това не е шега. Господин Пинчър току-що извърши нарушение на федерален закон. Ако Глория пожелае, може да подаде оплакване в Дисциплинарната комисия и в Комисията по етика, аз също мога да го направя. Така че, господин Пинчър, ако решите да рискувате, можете да продължите с женомразките си забележки.

— Оха! — провикна се Стив, като биеше с ръце по масата. — Рей, можеш да се гавриш с мен до посиняване. Но съдружничката ми е по-добра от теб. Ще ти отреже топките и ще си ги закачи на ушите.

Съдружничката ми, помисли си Виктория. Точно така я беше нарекъл Соломон. Моята съдружничка.

Съдружникът ми, помисли си Стив. Точно така го беше нарекла.

„Ако смятате само да обиждате съдружника ми…“

След като го беше тръшнала на стола, беше скочила да го защитава. Вместо той да защитава нея. Но нима лъвицата не беше по-свирепа от лъва?

— Добре — каза Пинчър, който беше възвърнал способността си да говори. — Двамата добре се позабавлявахте. — Той кимна на Миранда Купър, тя отвори една кутия, извади десетина лъскави фотографии и ги плъзна през масата към тях.

Стив и Виктория погледнаха първата. Мъж и жена на мостика на огромна яхта. Жената се беше разположила на капитанския стол, а мъжът стоеше между разкрачените й крака, и двамата бяха голи. Снимката беше заснета с дългофокусен обектив, рулят от тиково дърво блестеше, тъмната коса на жената се развяваше от вятъра. Хванати на калъп. Лицето на жената се виждаше ясно. Катрина Барксдейл. Мъжът беше с гръб към камерата. Цепката на задника му беше на пълен фокус.

— Какво ще си помислят съдебните заседатели, когато им покажем това? — попита Пинчър.

— Вероятно ще се почудят кой кара лодката — отвърна Стив.

На следващата снимка се виждаше лицето на мъжа. Чет Манко, много ясно. Очите му бяха затворени, ръцете му държаха Катрина за задника. После следваше нагледно ръководство по пози кама сутра — Катрина яхнала Манко каубойската; той я надвесил над перилата; кучешката; легнали на палубата в добрата стара мисионерска поза. На последната снимка се виждаше как Катрина беше налапала Манко.

— Харесва ли ти шоуто, Соломон? — попита Пинчър.

— Какво толкова? Не нарушават никакви закони, освен може би забраната за сондиране в близост до брега.

— Какво беше това, дето го каза на заседанието по гаранцията? „Катрина обича Чарлс“? Ще си вземеш думите обратно, Соломон.

— Е, развявала си е оная работа — отвърна Стив. — Това не значи, че е убила съпруга си. По дяволите, той е имал мотив за убийство, не тя.

Пинчър се обърна към Фарнсуърт.

— Дел, знаеш ли какво си мисли Соломон точно сега?

Фарнсуърт посочи една от снимките, която показваше сочния задник на Катрина.

— Вероятно се чуди как да се добере до това.

— Иска да разбере как сме се добрали до снимките и с какво друго разполагаме?

Стив отвърна:

— Вероятно Чарлс Барксдейл е наел частен детектив, а детективът е наел лодка.

— Бинго!

— Предполагам също така, че е сложил подслушвателни устройства на телефоните и в спалните.

— И какво мислиш, че има на записите?

Виктория се намеси:

— Няма значение. Записите не могат да послужат за доказателство пред съда, ако Катрина не е знаела, че я записват.

— Но ще послужат на „Маями Хералд“ — каза Пинчър. — Искът ви относно записите ще бъде разгледан ден преди избора на съдебни заседатели. Може съдията да не разреши те да бъдат използвани, може и да разреши. И в двата случая те със сигурност ще излязат на първа страница на вестниците.

— Надявам се, че сте ни направили копия — каза Виктория.

— Нещо повече — Пинчър кимна към Глория Мендес, тя отвори куфарчето си и извади преносим касетофон.

— Касета А–12 — заяви Глория. — Голямата спалня на Барксдейл, единайсет часа и три минути вечерта, две седмици преди убийството.

— Обвинението в убийство — поправи я Виктория.

Глория натисна бутона. В продължение на няколко секунди се чуваше само Шаде, която пееше „Sraooth Operator“. После се чу сънен женски глас:

— Иска ми се Чарли да остане там по-дълго време.

Мъж изсумтя:

— А…

— Не знаеш какво ми е. Цялата настръхвам от него.

Беше гласът на Катрина. В това нямаше никакво съмнение.

— Аха — мъжът напредваше, вече каза цяла дума.

— Мисли се за толкова умен. С тези негови книги и поеми.

— Поезията е за педалите — пак мъжът. Работнически акцент от Бостън. Чет Манко.

— Понякога ми се иска просто да изчезне — каза Катрина.

— Ако искаш господин Би да го няма, няма да го има.

Четирисекундна пауза.

Шаде пееше.

— Идеята не е добра, Чет. Ако скъсаме, а ченгетата душат наоколо, може да се изнервиш и да сключиш сделка.

— Зарязваш ли ме?

— Гледах го по телевизията в „60 минути“. Гаджето на жената я издава за убийството, което са извършили заедно.

— Защо ме зарязваш?

— Не те зарязвам, Чет. Просто казвам, че двама души са много за едно убийство.

Пак Шаде.

Отново тишина и Глория Мендес натисна „Стоп“.

Виктория попита:

— Това ли ви е доказателството? Чет Манко предлага да убие Чарли и Катрина казва „не“.

— Не бързай толкова, Виктория — каза Стив. — Мисля, че тя е в ръцете им.

— Така ли? — невярващо.

— Да, мисля, че е престъпление да слушаш Шаде, докато правиш секс.

— Не сте толкова тъпи — намеси се Пинчър. — Манко казва, че ще убие съпруга й. Тя казва не, ще го направи сама.

— Не казва — отвърна Виктория.

— Подразбира се, когато заявява, че двама души са много за едно убийство.

— Типично доказателство в стил „Пинчър“ — Стив поклати глава. — Догадка от нещо, което се подразбирало и отгоре на всичко инсинуация.

Но Стив изобщо не мислеше така. Мислеше за четирисекундната пауза между предложението на Манко да убие Чарли и отхвърлянето с половин уста на идеята от Катрина. Постави се на мястото на съдебните заседатели. Една невинна жена би трябвало да каже: „В никакъв случай, Чет“. И би трябвало да доловиш гнева в гласа й. Но с паузата изглеждаше така, сякаш тя спокойно обмисля предложението и накрая отговаря нещо от сорта на: „Не ти вярвам, Чет. Ако ще убивам съпруга си, ще го направя сама.“

Съдебният заседател Стив реши, че Катрина е жена, която може и да е възнамерявала да убие съпруга си. Но адвокатът Стив вярваше на шестото си чувство. Не смяташе, че Катрина притежава злината, необходима за такава работа. Много ясно, че беше плиткоумна, алчна и шавлива, но убийца? Това беше голяма крачка и той не смяташе да я направи. Все още не.

— Имаш да свързваш много точки, Рей — каза Стив.

— Има и още нещо, което не знаеш. След като открива, че жена му се чука с друг, Барксдейл отива при адвоката си и му казва да подготви документи за развод.

Миранда Купър им подаде юридически документи, върху които пишеше: „Иск за бракоразводно дело“.

Стив не беше подготвен за това. Знаеше за Манко, така че чук-чук снимките не го изненадаха. Но Катрина никога не беше споменавала за развод.

— Няма подаден иск за развод — отвърна той.

— Не съм казал, че има — отвърна Пинчър. — Дел, кажи му. Явно клиентката му нищо не му е казала.

Фарнсуърт седна изправено.

— Барксдейл казва на Катрина, че знае за Манко и иска развод. Дамата не се радва на новината. Според предбрачното споразумение тя не получава нищо. Но ако Чарли умре, докато са женени, тя получава една трета от състоянието му.

— На това му викаме мотив — тонът на Пинчър беше снизходителен.

— Тя го моли да прошка — продължи Фарнсуърт. — Кълне се, че още го обича и ще зареже Манко. Подмамва Барксдейл в леглото за любимата му извратена игричка. И тогава го убива.

— Ако продължавате да мислите, че е нещастен случай — добави Пинчър, — погледнете доклада от експертизата относно човешкия фактор.

Миранда Купър извади още един документ.

— Не е възможно някой да се удуши случайно с този уред — каза Пинчър. — Барксдейл е трябвало само да се наведе напред, за да разхлаби яката. Но не е можел да го направи, ако тя го е притискала надолу, докато е лежал, вързан с разперени ръце и крака на леглото.

— Какво предлагате? — попита Виктория.

— Какво те кара да мислиш, че ще предлагам нещо? — попита Пинчър.

— Уводната ви лекция за начинаещи прокурори: „Никога не излагай доказателствата си пред защитата, освен ако не искаш споразумение.“

— Правилно — Пинчър се обърна към Глория и Миранда.

— Надявам се, че и вие двете слушате толкова внимателно, колкото госпожица Лорд. — Той извади лавандуловата си кърпичка от джоба, размаха я, после отново я сгъна и я пъхна обратно. — Убийство по непредпазливост. Дванайсет години, излиза след девет.

Стив извади физиономията си на стар покерджия. Трябваше да говорят с клиента си, преди да решат.

— Спомням си и още нещо, което казахте по време на лекцията — обади се Виктория. — Вършете си работата в съда и не се пазарете. Проверете свидетелите си и разкарайте тези, които могат да ви подведат. Никога не предлагайте споразумение, освен ако в доказателствата ви няма слаба брънка.

— Вие сте отличничка, госпожице Лорд — каза Пинчър.

— Страх ви е да не загубите. Още не знам защо, но ще разберем. Дотогава можете да си навиете споразумението и да си го заврете някъде.

Охо, помисли си Стив. Откога стана каубой?

Рей Пинчър повдигна едната си вежда и изправи глава, сякаш се опитваше да прецени дали се беше провалил с предложението си.

— Соломон, май трябва да кажеше на новопокръстения си съдружник, че в момента може би се надценява.

— Нищо не мога да й кажа Рей. Инстинктите й са по-добри от моите.

„Дръж се мъжки. Никога недей да противоречиш на съдружника си в лицето на врага.“

— Предложението ми е валидно до утре на обяд — после с изражение, гладко като изгладената му лавандулова риза, Пинчър се изправи и с погребална усмивка рече: — Ще ви придружа до входа.

Стив и Виктория събраха доказателствата и излязоха от конферентната зала след Пинчър, който ги поведе към асансьора. На половината път по коридора с метални врати и мокет щатският прокурор посочи една затворена врата.

— Преди да си тръгнеш, Соломон, един човек иска да те види.

На табелката на вратата пишеше:

— Нямаш ли други врати? — попита Стив. — Някоя с кола отзад? Или с екскурзия до Акапулко?

32.Покойният Руфъс Тигпен

— Току-що отхвърли споразумение, без да се консултираш с клиента ни, а? — попита Стив.

— Катрина ще направи каквото й кажа — отвърна Виктория. Стояха пред вратата на Цинкавич.

— Беше ужасно арогантно.

— Да. Звучи като нещо, което ти би казал.

— Това е минало. Реших да заприличам на теб.

— Не ставай прекалено принципен. Имаме да водим дело за убийство.

— Е, и?

— Не се дръж като страхливец, Стив.

— Боже, създал съм чудовище!

— Не съм се отказала от моралните си принципи. Просто ставам по-прагматична. — Тя почука два пъти на вратата и завъртя топката преди някой да каже „Влез“.

Джак Цинкавич, разплут и безформен, седеше на стола зад обичайното метално бюро, близо до ръката му имаше кутия, пълна с понички. Мъж в оранжев гащеризон седеше на стол с права облегалка, глезените му бяха закопчани с белезници.

Покрай стената имаше картонени кутии, претъпкани с дела на малолетни, остатъци от безкрайни семейни несгоди в Маями. На перваза на прозореца имаше една дузина плюшени животни, играчки за малките свидетели, които се тълпяха тук заедно със социални работници, временни настойници и ченгета.

— Виж кой е тук! — провикна се Цинкавич и грабна една поничка с глазура. — Умникът и принцесата.

— Какво искаш? — попита Стив. — Имаме много работа.

— Познаваш ли този човек, Соломон? — Цинкавич посочи с поничката мъжа със затворническия гащеризон.

Стив го погледна. Гонеше четирийсетте. Бръсната глава.

Затворническа бледност и грозен белег. — Никога не съм го виждал. Какво е направил?

— Трафикант на кокаин. Вчера са го хванали. Присъди за автокражби, домашно насилие. — Цинкавич захапа поничката и продължи да говори с пълна уста. — Ами ти, Тигпен, познаваш ли този кретен?

Мъжът с оранжевия гащеризон се размърда.

— Това е езичникът — каза той.

Цинкавич облиза захарта от устните си.

— Имам една добра и една лоша новина за теб, Соломон. Добрата новина е, че Руфъс Тигпен не е мъртъв. Лошата е, че може да свидетелства срещу теб.

— За какво? Не го познавам.

Тигпен вдигна свободната си ръка и обърна глава. Възморав белег се спускаше като замърсен поток от върха на главата му чак до хрущяла на ухото.

— Разби ми черепа, шибаняко. В нощта, когато отвлече момчето.

Стив си го спомни: побъркания овчар с извитата гега. Имаше дълга брада и коса до раменете и миришеше като мокро куче.

Какво му повтаряше вечно баща му: „Миналото се лепва на човека като кал по подковани обувки.“

— Господин Тигпен е жертва на агресивното ти поведение — каза Цинкавич. — И доста убедителен свидетел.

— Стив Соломон не е агресивен човек — заяви Виктория.

„Моята вярна съдружничка! Скача да ме защити.“

— Вие не го познавате добре, госпожице Лорд — отвърна спокойно Цинкавич. — Отскоро сте с него, нападна ме в съдебната палата. А когато е отвлякъл детето…

— Спасих Боби — поправи го Стив.

— Тихо — прекъсна го Виктория. — Остави на мен.

— Независимо от мотивите му — продължи Цинкавич — той е нанесъл тежка телесна повреда, счупил е черепа на господин Тигпен. Въпрос на време е да започне да излива яростта си и върху момчето.

— Това са глупости! — Стив направи крачка към Цинкавич, но Виктория го сръчка в ребрата и той спря.

— Виждате ли — Цинкавич размаха покрития си с пудра захар пръст към Стив. — Представляваш непосредствена заплаха за племенника си. Отказваш му медицинско лечение. Влачиш го на аутопсии. Представата ти за домашно обучение се свежда до абонамент за „Плейбой“. — Дебелите му бузи се разтегнаха в мазна усмивка. — Често казано, Соломон, според мен ще ти е трудно да осиновиш пудел, камо ли дете.

Стив кипеше вътрешно, но следваше заповедите на съдружничката си. Щеше да държи голямата си уста затворена. Но не можеше да разбере защо Цинкавич разкриваше доказателствата си. Също като Пинчър. Двете дела нямаха нищо общо помежду си, но сякаш имаше нещо нагласено във всичко това.

„Преди да тръгнеш, Соломон, един човек иска да те види.“

— Стив Соломон е идеален родител за Боби — отвърна Виктория. — Мога да го потвърдя.

— Аз пък имам свидетел, който ще ви обори и ще свидетелства, че господин Соломон не става за родител — изстреля в отговор Цинкавич.

— Кой? — попита Виктория.

Цинкавич се ухили.

— Според правилата не съм длъжен да ви го кажа.

— Ако знаеше името на свидетеля си предварително, израз на добра воля е да ни го кажеш — каза Виктория.

— „Израз на добра воля“? Вие нова ли сте? — Цинкавич се разсмя и коремът му се разтресе, като копчетата на ризата му едва не изхвърчаха. — Тук не пипаме с кадифени ръкавици. Сграбчваме право за гърлото.

— Ако това е всичко, ние ще тръгваме — каза Виктория.

— Има още нещо — каза Цинкавич и натисна копчето на интеркома. Миг по-късно едно униформено ченге дойде и помогна на Тигпен да стане от стола си.

— Длъжник си ми, шибаняко! — изръмжа той, като погледна Стив право в очите, докато влачеше крака към вратата и белезниците му подрънкваха.

Цинкавич си взе още една поничка, този път шоколадова със захарни пръчици отгоре. За Стив, истински пурист по отношение на поничките, това беше прекалено, все едно да сложиш червило на Мона Лиза.

— С оглед на нетърпящите отлагане обстоятелства, че малкият Робърт живее в изключително опасна обстановка — добави Цинкавич. — Изместих делото по спешност за другия понеделник.

— Невъзможно! — каза Стив, нарушавайки обета за мълчание. — Подадохме иск делото „Барксдейл“ да се гледа по бързата процедура. В понеделник започва процесът.

— Затова заседанията са насрочени от шест до десет вечерта.

— Не става. Вечерите ми трябват, за да се подготвя за следващия ден.

— Не и ако се споразумеете за присъдата. Разбрах от достоверен източник, че господин Пинчър ти е направил щедро предложение.

— Значи такава била играта. Какво получавам, ако изтъргувам Катрина?

Цинкавич поклати глава и се престори на учуден:

— Ако намекваш, че е танто за танто…

— Хайде, казвай, какво е? Боби? Разменяте Катрина за Боби ли?

Цинкавич подбираше думите си толкова внимателно, колкото бижутер — диаманти:

— Евентуално мога временно да предложа споделена опека и ти да станеш настойник.

— Какво, по дяволите, значи това?

— През седмицата в държавно заведение, през празниците с теб. След няколко месеца на изследване и лечение Робърт може да живее изцяло при теб.

— Мислех, че съм прекалено опасен — каза Стив.

— Ще ходиш на терапия и ще има редовни посещения от „Семейни грижи“, но без излишен тормоз.

— Каква скалъпена история!

— Има за всекиго по нещо — каза Цинкавич. — Господин Пинчър печели делото „Барксдейл“, а ти — племенника си.

— Прав бях за теб, Цинкавич.

— Стив, недей — предупреди го Виктория.

— Надуших те, че си двуличник още от първия ден — каза Стив, като пристъпи напред. — Блюдолизец. Лъскаш обувките на Пинчър и му напомняш да си вдигне ципа на панталона. Изобщо не ти пука за Боби.

— Стив, остави го — каза Виктория.

— Не, ти не разбираш, Вик. Баща ми мислеше този кретен за голяма работа. Но инстинктът ми не ме излъга. Оказах се прав. Старият Хърбърт сгреши. Знаеш ли колко се радвам?

— Доволен съм, че ще оправите отношенията си като баща и син — отвърна сухо Цинкавич. — Да приема ли, че отхвърляш предложението ми?

— Можеш да заложиш дебелия си задник за това.

— Добре. Честно казано, предпочитам да видя как губиш, а ти ще загубиш. Ще те осъдят за тежка телесна повреда, влизане с взлом и отвличане на дете в окръг Калхун. Ще си загубиш правата, племенника и малкото, което е останало от репутацията ти.

— Някои хора се засрамват от лицемерието си, Амеба, но ти носиш твоето като медал.

— Ако няма друго, господин Цинкавич — каза Виктория, — ще се видим в съда за малолетни другия понеделник.

— Ние?

— Ще представлявам господин Соломон.

Стив я погледна. Какво стана с: „Никога не съм водила дело за настойничество!“

— Водила ли си някога дело за настойничество? — попита Цинкавич.

— Аз съм адвокат, универсален играч съм — каза тя, повтаряйки дословно думите на Стив. — Мога да играя от всяка позиция, не ме е страх нито от делото, нито от отсрещната страна.

Стив усети странна смесица от емоции. Благодарност към Виктория и отчаяние за Боби. Тя се качваше на борда, но дали това не беше потъващ кораб? Ако имаше идея как да спечели делото, с удоволствие щеше да я чуе, защото на него не му хрумваше нищо. Двамата щяха да водят дело за убийство всеки ден и дело за наставничество всяка вечер и доколкото можеше да предположи, щяха да ги размажат и в двете.

Ставаше и още нещо много странно, помисли си той. Виктория започваше да говори като него, а той започваше да мисли като нея.

— Ако се обвържете със Соломон, може доста да си навредите, госпожице Лорд — каза Цинкавич.

— Благодаря за професионалния съвет — отвърна тя.

— Никога няма да успеете в този град, ако хората разберат, че сте адвокат на Соломон или още по-лошо — че сте му съдружничка.

— Не ме е грижа какво мислят хората — отвърна тя. — Няма да жертвам идеалите си, за да постигна нечия чужда дефиниция за успех — после се обърна към Соломон и се усмихна. — Нали така, съдружнико?

33.Истински романтик

— Получи ли доклада на експерта за записа от охранителните камери? — попита Виктория по мобилния си телефон.

— Вчера се обади — отвърна Стив в своя. — Каза ми, че сянката била размазана и в две равнини.

— Тоест?

— Без трета точка не може да направи изчисленията.

— Тоест нито тегло, нито височина?

— Дори не може да каже със сигурност, че е на човек.

— Значи Катрина не е давала сигнал на някого да влезе в спалнята.

— По-скоро Пинчър не може да го докаже — отвърна Стив.

Виктория цяла сутрин беше пресявала файловете с доказателства, а Стив беше хванал телефона и търсеше офис в центъра. Истински офис в някой небостъргач, не мухлясал втори етаж на второкласна модна агенция.

Офис за правна кантора „Соломон и Лорд“.

Сякаш вече бяха спечели делото „Барксдейл“ и бяха прибрали големия хонорар.

Сякаш щеше да продължи да е с него, след като делото приключеше.

Изобщо не искаше да мисли какво ще стане, ако загубят. Или още по-зле, ако загубят и си тръгнат унижени от процеса. Стив Сатъра и Виктория Вината. Един умник от „Маями Хералд“ вече ги беше дисквалифицирал: „Двамата адвокати от Саут Бийч имат прекалено много пясък в обувките и прекалено малко патрони в чантите, за да се справят с нашумяло дело за убийство.“

Ако се провалят, Стив винаги можеше отново да продължи да работи за жълти стотинки. Но какво ще прави тя?

Щеше да заверява сделките с недвижими имоти на Брус, това щеше да прави.

Имаха толкова много работа и толкова малко време, за да я свършат, че нямаше да се видят цял ден. Стив щеше да разпита бракоразводния адвокат на Барксдейл, а Виктория щеше да навре в лицето на Катрина мръсното бельо, което Пинчър душеше.

— Благодаря ти, че се включи в делото за Боби.

— Вече десет пъти ми благодари.

— Не знам какво щях да правя без теб.

— Единайсет.

Утринта беше студена и мразовита, заливът гладък и спокоен. Един норвежки круизър излизаше от канал „Гъвърмънт“ вляво, а над кърмата му се виеше семейство чайки. Когато колите им преминаха покрай Папагалската джунгла, Стив промърмори:

— Съжалявам, че се държах като кретен в началото.

— Сети се за господин Ръфълс, нали? Но нека ти напомня, че така и не плати за химическото чистене.

Сградата на „Маями Хералд“ се извисяваше пред тях. Стив щеше да се отклони от моста на това място и да се спусне по Бискейн Булевард до Флаглър Стрийт, убийствена улица с адвокатски кантори. Виктория щеше да свърне на юг по магистралата до Дикси Хайуей, после да мине по Лежен до Олд Кътлър Роуд и да стигне до дома на Катрина на брега на океана.

— Благодарение на теб може би имаме шанс да спечелим делото за Боби.

— Дванайсет заседатели.

— Наистина разчитам на теб за стратегия. Нямам никаква представа как да дискредитираме Равкдрайв, още по-малко как да се оправя с Тигпен.

— Ще го измислим заедно.

Точно това искаше да чуе.

— Какво знаеш за проекта за аутизъм на Равкдрайв? — Гласът й заглъхваше по телефона.

— Не много — каза Стив. — Каза ми за някаква поведенческа и медикаментозна терапия. Мегавитамини и магнезий, нещо от тоя сорт.

— В съдебния си доклад го нарича „пилотен проект“.

— Е, и?

— Снощи го търсих във всички медицински бази данни, които успях да открия. Нямаше много освен някакви предварителни проучвания, които бяха доста неясни.

Наближавайки Бисентениъл Парк, той загуби колата й от поглед.

— Какво искаш да кажеш?

— Забеляза ли болниците в чужбина в автобиографията на Равкдрайв?

— Спомням си нещо за Аржентина.

— Болница „Педро Мало“ в Аржентина, „Кутволджи Ути“ в Будапеща. Държавна университетска болница в България.

— Значи обича да пътува.

— Пуснах и болниците в търсачката. Помежду им има нещо общо. Фармацевтични компании изпитват нови лекарства и в трите.

— Какво лошо има в това? — попита той.

— Вероятно нищо. Равкдрайв се занимава с изследвания и тестване на лекарства, така че пътуванията в чужбина са напълно обясними. Просто контролът там е много по-занижен.

— От министерството не ти надничат през рамото.

— Точно така.

— Мислиш, че в „Рокланд“ има нещо гнило?

— Няма как да се докаже. Ако имахме време и пари, можехме да наемем експерт, който да провери регистрите им.

— Мога да накарам Кадилак Джонсън.

— Мислиш, че можеш да подкупиш Равкдрайв със сандвичи с пушено свинско филе?

— Кадилак има и други умения.

— Освен ако не е ендокринолог, не знам как може да ни помогне.

— Имай ми доверие. Ще мина през „Суит Патейтоу Пай“ не връщане.

— За какво?

— За свински ребърца.

— Спрях да ям месо.

— Лъжците се пържат във вечен огън.

— Добре. Половин порция с много сос. Но ако кажеш на Брус, ще трябва да ти причиня болка.

— Наша тайна.

— Какво ще накараш Кадилак да направи?

— Нещо не те чувам добре — каза той, макар че я чуваше чудесно.

— Уговорихме се нещо, нали помниш? Играем по правилата.

— Не те чувам — каза той и затвори.

Обмисляше една идея, за която не му трябваше ендокринолог. А някой с човешки умения и известна доза кураж. Способността да отключва ключалки можеше също да е от полза.

Стив знаеше, че Кадилак беше свирил на китара по места, където изпълнителите понякога получаваха нож в корема вместо пари. Беше продавал енциклопедии по къщите. Беше раздавал карти за „Блек Джек“ на един кораб казино. Идеален беше за тази работа.

Ако планът на Стив успееше, можеше да го сподели с Виктория, когато влезеха в съда. Ако се провалеше, той щеше да поеме удара, а не тя.

Петнайсет минути по-късно Стив седеше върху скъп тапициран стол и се опитваше да не разлее кубинското си кафе. Беше в кантората на „Блущейн, Домингес, Грийнбърг и Васкес“. Правната фирма на покойния Чарлс Барксдейл. От петдесет и третия етаж на небостъргач на самия бряг на Флагър Стрий и Бискайн Булевард Стив можеше да види всичко чак до Бимини.

Освен ако някой мишелов не му препречеше гледката.

Което и стана.

Стив отмести поглед от червеноглавия мишелов с извит клюн към плешивия адвокат с очила половинки.

Мишеловът си седеше върху парапета на прозореца, покрит целия с курешки, адвокатът — на ъгъла на бюро от тиково дърво, покрито с папки.

— Чарли Барксдейл беше истински романтик — каза Сам Грийнбърг, адвокатът.

— Кряс! — изпищя мишеловът.

— В какъв смисъл романтик? — попита Стив.

— Горкият кучи син наистина вярваше в любовта.

Грийнбърг беше шеф на отдел „Семейно право“ във фирмата си — евфемизъм за безмилостни разводи и жестоки войни за настойничество. Гонеше петдесетте, блед, с наднормено тегло, консервативно облечен в сив костюм като банкер. Стив реши, че изглежда като някой, който изпраща сметки за две хиляди и петстотин часа годишно за по петстотин долара на час. Уморен, но заможен.

— Значи Чарли е обичал Катрина? — попита Стив.

— Луд беше по нея — отвърна Грийнбърг.

Мишеловът си държеше човката затворена.

— А и обичаше да има до себе си жена, която да показва — продължи Грийнбърг. — Даваше му самочувствие.

— Нетният му доход не вършеше ли работа?

— Някои мъже обичат да се кичат. Аз съм женен за една и съща жена от двайсет и две години. По-дебела е от мен и е ужасно заядлива, но не бих я сменил за нищо на света. Не бих могъл да си го позволя.

Стив се загледа в снимката на лавицата. Отпусната усмихната жена и три деца, едно на възраст за колеж и две по-малки с блестящи шини на зъбите.

Грийнбърг надникна над очилата си и сниши глас:

— Страхотен секс също.

— Поздравления.

— Не говоря за мен, а за Чарли. След като срещна Катрина, се превърна в ходеща кожена пръчка. „Никой не ми го е надървял така“ и всякакви простотии от този род. Трябваше да го натисна здраво, за да подпише предбрачното споразумение. Каза, че било в разрез с принципите му, разваляло романтиката.

— Кога ви каза, че иска развод?

— Няколко дни преди да умре. Седеше на стола, на който седите сега вие. Беше бесен и само пъшкаше: „Кучката се чука с капитана на яхтата ми. Ще се разведа с нея.“ И така нататък. Но наистина страдаше. Точно диктувах молбата и на него му прилоша, отиде до тоалетната и повърна. Казах му да дойде на другия ден, документите щяха да бъдат готови, само да ги подпише.

— Но той така и не дойде.

— Не.

Грийнбърг се отдръпна от бюрото си и се облегна на кафявия си кожен стол с висока облегалка. На перваза на прозореца мишеловът пристъпи от крак на крак, разпери криле и пак ги прибра. Умни птици, зимата на лешоядите в Маями, хранят се с остатъци от бургери, кубински сандвичи и от време на време с по някой наркопласьор, натъпкан в контейнера за боклук. Рееха се до безкрай над съдебната палата и спяха по первазите на канторите в небостъргачите, като даваха повод за безкрайни вицове за адвокати.

— Обадих се на Чарли, когато не дойде на срещата — каза Грийнбърг. — Каза, че му било поразминало, щял да дойде след няколко дни. Когато не дойде, изпратих молбата по куриер до офиса му. Вместо да я подпише, той надраскал някаква глупост на допълнителната клауза и ми я върна обратно.

— Каква глупост?

— Поема или хайку, нещо от сорта.

— Мога ли да я видя? — Върху фотокопието на молбата, което Пинчър им показа, нямаше ръкописни бележки.

Грийнбърг отиде до един шкаф от тиково дърво.

— Чарли се мислеше за творец, а не за човек, който строи небостъргачи на незастроени парцели. Когато ми плащаше, обикновено пишеше някакво стихотворение на чека.

Навън вятърът заблъска с всичка сила по стъклата на прозорците и мишеловът скочи от перваза и се понесе към Флейгър Стрийт. В полет, с разперени крила а ла Яо Минг43, черната птица изглеждаше голяма като самолет.

Грийнбърг издърпа тънка папка от чекмеджето и го подаде на Стив, който бързо намери оригиналната молба за развод. Обърна на последната страница и видя обичайната юридическа формулировка: „Във връзка с това ищецът моли съдът да се произнесе по това бракоразводно дело.“

Върху него беше надраскано на ръка:

— Какво означава това? — попита Стив, напълно объркан.

— Идея нямам. Но както казах, Чарли…

— … е бил истински романтик, разбрах.

Стив отново погледна поемата. Какво, по дяволите, значеше тя? И защо беше написана на молбата за развод? Искаше му се и Виктория да е тук. Може би тя щеше да разбере.

— Попитахте ли Барксдейл какво означава това?

— Обадих се по телефона на другия ден — отвърна Грийнбърг. — Но Чарли нямаше как да вдигне. Беше мъртъв.

Виктория седеше във всекидневната на Барксдейл и наблюдаваше Катрина, която прелистваше лъскавите снимки на мача по борба между нея и Чет Манко.

— Ако знаех, че ще ме снимат, щях да си направя кола маска на триъгълника — каза Катрина и се намръщи.

Виктория пъхна касетата в преносимия касетофон.

— Честно казано, тревожим се повече от аудиозаписа.

Шаде запя, но Катрина продължаваше да разглежда снимките.

— Боже, изглеждам толкова изхабена! Слънцето по крайбрежието не прощава.

Виктория се въздържа да не й каже, че ще изглежда още по-зле след няколко години в затвора.

— Кат, искам да чуеш това.

Катрина присви рамене и преметна косата зад гърба си. Носеше къса рокля на черно-бели кръстчета, която Виктория беше виждала в „Сакс“. „Баленчиага“ — хиляда шестстотин и петдесет долара. Черни сандали с каишки през глезена и месингови висулки. „Джузепе Дзаноти“, шестстотин кинта поне. След като Шаде престане да пее за мъжа с ангелски очи, но с леденостудено сърце и след като Манко спря да пледира за убийство, Катрина отново присви рамене.

— Какво толкова има? Нали ме чу. Казах на Чет да забрави за това.

— Пинчър ще каже, че записът показва, че си обмисляла предложението на Манко и че след това си убила съпруга си без помощта на Чет.

— Това е абсурдно!

— Говорили ли сте с Манко и друг път да убиете Чарли?

— Естествено. Чет не се отказваше. Беше измислил план. Следващия път, когато прекосявахме Гълфстрийм, щеше да хвърли Чарли през борда и да каже, че е било нещастен случай. — Тя потръпна. — Уплаших се от мисълта, че Чарли може да бъде изяден от акулите, и казах на Чет да млъкне и повече да не ми говори за това.

Виктория се опитваше да прецени клиентката си. Дали Катрина казваше истината? Къде беше човешкият детектор на лъжата, когато толкова се нуждаеше от него?

Мобилният й телефон иззвъня. Беше Стив, каза й, че няма да има време да вземе ребърца, но щял да мине през италианския деликатесен магазин на път за вкъщи. Отговори му да забрави за храната, как минало с бракоразводния адвокат?

— „А жена в огън и ада тресеше“ — отвърна той.

— Моля?

Той й прочете поемата и тя си я записа. Не, и тя нямала представа какво означава.

— Чарлс Барксдейл иска да ни каже нещо — отвърна Стив. — И е по-добре да разберем какво е то преди Пинчър.

— Какво значи „гавра“? — попита Катрина, след като Виктория й прочете стиховете.

— Унижение. Накърнено достойнство.

— За изневярата ли става дума?

— Нямаш ли представа какво е искал да каже Чарлс? „Гавра таена“, „его-жаден“, „жена в огън“?

— Дано да не е имал предвид мен.

— Помисли, Кат. Казвал ли е Чарлс някога подобно нещо?

Пак присвиване на раменете, пак отмятане на косата.

— Чарли все цитираше от книгите и се перчеше. Пишеше разни неща и ги наричаше поезия. Никога не казваше директно какво мисли.

— Именно затова е поезията.

— Именно затова никога не съм я харесвала. Аз просто казвам каквото мисля и толкова.

34.Прошуто и пъпеш, сладко и солено

— Много тънко режеш прошутото — каза Виктория.

— Откога някой на име Лорд е толкова сведущ на тема прошуто? — попита Стив.

— А твоето име, Соломонте?

Стояха един до друг край плота в кухнята му. Той внимателно приготвяше брускети ал прошуто, а тя го надзираваше.

— Евреите и италианците разбират от храна — каза той. — Това е първокачествено прошуто от Парма. Трябва да е тънко като хартийка, за да се топи върху езика.

Виктория наблюдаваше как Стив реже розовото месо с прецизността на хирург. Навън слънцето беше залязло и вятърът удряше листата на палмите в прозорците.

— Когато бях дете, майка ми сервираше прошуто върху пъпеш като ордьовър на официалните си вечери — каза тя.

— Страхотна комбинация. Сладко и солено.

Като нас двамата, помисли си тя. После пропъди тази мисъл.

— От колко време готвиш?

Той я погледна укорително:

— Знам какво правиш.

— Какво?

— Този внезапен интерес към храната. Опитваш се да ме откъснеш от делата.

„Хвана ме. Наистина ли ме познава толкова добре?“

— Трябва да подготвим Боби за даването на свидетелски показания — каза той.

— Сигурен ли си, че искаш Боби да свидетелства!

— Трябва да каже на съдията, че иска да остане при мен.

— Но това е рисковано. Когато Боби се притесни, кой знае какво може да каже.

Стив обели една скилидка чесън с пръсти.

— Тук ще трябва да се наложа като по-старши. Боби ще свидетелства.

— Аз мога да съм по-обективна от теб.

— Но аз съм заложил повече, така че аз решавам. Пък и интуицията ми подсказва, че ще се справи много добре.

— Пак ли?

— Непрекъснато ти повтарям, вслушвай се във вътрешния си глас.

— Моят вътрешен глас ми подсказва, че съм гладна. — Тя посочи тънките бели ивички, които минаваха по месото. — Това сланина ли е?

Той отново я изгледа изпитателно.

— Не сменям темата — възпротиви се тя. — Питам, защото гледам какво ям.

— Само колкото за вкус.

Изкушена, тя грабна едно тънко парченце месо, лапна го и затвори блажено очи.

— Ммм, вкусно! — Взе по-голямо парче, постави го на езика си и замърка: — Много вкусно…

— Ако го направиш още веднъж, ще те съдя за сексуален тормоз.

Тя лапна пръста си, облиза го, за да се наслади за последно на аромата и каза:

— Вкусно. Съди ме, Соломон — взе една скилидка чесън, разгърна я върху парче чиабата. — Ще топлиш ли хляба?

— Няма да го топля, ще го изпека. Грилът го прави хрупкав. Добрата храна е комбинация от вкусове и консистенция. Като прошутото с пъпеш на майка ти.

— Противоположностите понякога много добре си пасват — каза тя.

Той я погледна, но не пое топката и не хукна с нея.

— Доколкото разбирам, двамата с Брус не готвите много.

— Не ме бива в кухнята, а Брус си пада най-вече по кисело мляко и зеленчуци.

— За мен яденето е чувствена наслада. Запълва липсата на останалите.

— Без тези номера, Соломон. Как е съдебната стенографка с руднициците?

— София? Не се виждаме вече.

— Защо?

Той повдигна рамене.

— Нямаше за какво да си говорим.

— Говорите? Възможно ли е да порастваш пред очите ми?

— Не, това е само временна фаза.

— Обади ли се на Джаки?

Той сипа зехтин върху намазаната с чесън чиабата и я сложи върху грила.

— Ще й се обадя, когато ми остане време.

Толкова добре умееше да увърта в съдебната зала и толкова прозрачен лъжец се оказа в кухнята!

Минутка по-късно той махна чиабатата от грила, добави прошутото и още няколко капчици зехтин. Тя отхапа и остави букетът от вкусове да обвие езика й.

— О, чудно е!

В същия миг Виктория се почувства виновна. Трябваше да е у Брус още преди час. Какво щеше да каже той, ако знаеше, че нагъва парче месо?

„Животинска плът! Яла си животинска плът!“

Добре де, Брус може да е малко догматичен, помисли си тя. Малко властен, ако трябва да сме точни.

— Не се наяждай с ордьовъра — каза Стив. — Канена си на вечеря.

— Съжалявам, но не мога.

— Паста с миди и скариди в сос путанеска.

— О! С аншоа ли?

— И каперси, и маслини.

— Звучи страхотно, но обещах на Брус…

— Е, няма проблем.

Но тя видя разочарованието в очите му.

— Брус ужасно се притеснява от този студен фронт. Утре се очакват слани — почувства се още по-неловко. Като че ли дължеше на Соломон обяснение защо отиваше в къщата на годеника си.

— Разбирам. Няма значение.

Тя използва една салфетка, за да изтрие следите от прошутото от устните си. Щеше да лапне едно две дражета „Тиктак“, преди да целуне Брус.

— Ще се оправиш ли?

— Всъщност изживявам лична драма. Не знам какво да ти подаря за сватбата.

— Аха!

— Госпожа и господин Гуакамоле, двойката, която си има всичко.

— Искаш да си го изкараш на мен ли?

— По-скоро искам просто да си го изкарам.

— Тревожа се за теб, готвачо.

— Не става дума за мен. — Той изнесе истинско представление, докато режеше пресни смокини, за да украси чинията с брускети. — Не бива да се занимаваш с недвижима собственост.

— Ще го взема под внимание.

Такова бебе е, помисли си тя. Защо просто не го каже: Не се омъжвай за Брус. Как Стив беше отбелязал толкова точки, ако така се страхуваше да не се провали? Или начален удар се крадеше по-лесно от сърце?

— Чаша вино преди да тръгнеш? — каза той. — Имам страхотно шардоне в хладилника?

Тя отвори хладилника, видя бутилката и прочете на глас:

— „Арно Енте Пулини Монтраше Ле Рефер“. Леле! Това си го бива. Изненадваш ме.

— Един клиент ми го носи от Франция.

— Вносител на вина. Суперклиент!

— По-скоро докер на пристанището в Маями.

— Крадено ли е?

— Технически — загубено по пътя.

Тя издърпа бутилката и видя нещо друго отзад. Неотворена кутия зелева салата и пай от сладки картофи, и двете от закусвалнята на Кадилак. Погледна датата на кутията със зелева салата.

„От днес е!“

Стив й беше казал, че няма да има време да мине през Кадилак. Защо му беше да я лъже? Опита се да мисли като него, да проследи завоите на криволичещата пътека, по която се движеше.

„Защото планира нещо незаконно!“

Затвори хладилника, намери тирбушон в чекмеджето и тръгна да отваря бутилката.

— Онова твое правило, да казваш винаги истината на адвоката си…

— Какво за него?

— Аз съм ти адвокат. Какво сте забъркали с готвача?

— С Кадилак ли? Нищо.

— Не на мен тия, Соломон.

— Трябва да ми се довериш за това.

— Проблемът е, че не мога. Виж, искам да спечеля, но предпочитам да не ме лишат от адвокатски права междувременно.

— Именно затова е по-добре да не знаеш всичко.

„По дяволите, наистина ли очаква да си обърна главата на другата страна?“

— Само изравнявам терена — поясни той.

— С гребло? Или с булдозер?

— Моля те, Виктория, престани.

— Ти престани. Не можеш да криеш неща от мен. Не го приемам.

Точно тогава Боби влезе в кухнята. Щеше да го върти на шиш малко по-късно.

— Здравейте! — каза Боби, приближи се към барплота и си взе парченце прошуто. Носеше обичайната си униформа — развлечени шорти и тениска на „Маями Хийт“ с горяща баскетболна топка, която попада право в коша.

— Трябваше да се прибереш преди мръкване — каза Стив.

— Не съм бебе — отвърна Боби.

Виктория извади тапата от бутилката с вино.

— Боби, трябваше да си облечеш пуловер. Навън е студено.

— Само момичетата носят пуловери.

— Слушай какво ти казва Виктория, хлапе — намеси се Стив, докато пускаше вода върху гевгира, пълен с пресни скариди. — Къде беше?

— Карах колело.

— Без каска?

— Ти като момче носил ли си каска?

— Протестирам, неуместен въпрос — отвърна Стив.

— Приема се. — Виктория наля две чаши вино. — Носи си каската, Боби.

— Боже, защо ми се нахвърляте в един глас и двамата?

— Защото те обичаме — каза Виктория.

Изненада се сама на себе си. Да каже подобно нещо!

„Ние те обичаме.“

Като че ли бяха двойка. Остави чашата с вино.

— Трябва да тръгвам. До утре, момчета!

— До утре!

Тя си облече шитото по поръчка черно кожено яке.

— Стив, утре ще поработим върху поемата, нали?

— Каква поема? — попита Боби.

— Наистина ли вярваш, че Катрина не знае какво означава? — попита Стив.

— Абсолютно. Не я бива много с алегориите и метафорите.

— Каква поема? — попита отново Боби.

Стив взе един нож и започна да чисти скаридите.

— Нещо, което Барксдейл е написал. Не те засяга.

— Защо не?

— Защото не бива да те замесвам в делата си.

— Малко е късно за това, чичо Стив.

Стив погледна към Виктория, тя повдигна рамене и той изрецитира:

— Супер! Всеки стих има по двайсет и една букви — каза Боби.

— Не бях забелязал.

— Тогава вероятно не си забелязал, че и буквите са едни и същи.

— Какво! — Стив беше удивен. — Искаш да кажеш, че това е анаграма?

— Да — отвърна Боби, като си взе още една брускета.

— Боби, какво друго може да означават буквите, ако са подредени по друг начин.

Боби започна да преиграва, сбърчи чело, затвори очи:

— Много неща.

— Но на нас ни трябва едно-единствено — каза Стив. — Послание към Катрина. Нещо такова.

— Нарича се „основа“, чичо Стив. Използва се за образуването на всички останали.

— Помогни ни, Боби. Какви други фрази виждаш?

— Не се излагайте. Има стотици, дори хиляди.

— Хайде, хлапе!

— Гладен съм. Може ли да го оставим за по-късно?

— Боби, много е важно!

— Ще го направя в замяна на чаша вино.

— Не става. Какво друго виждаш? Някаква фраза с „жена“ или „съпруга“?

Боби се нацупи.

— Можем да използваме някоя компютърна програма — предложи Виктория.

— Не, не, не, не, не — изтананика Боби. — Искам аз да го направя.

— Събери си ума — каза му Стив и в гласа му пролича раздразнение. — Искаш ли да помогнеш или не?

— Майната му! — извика Боби.

— Спокойно! — каза Стив.

— Майната му! Майната му! — Боби грабна шепа скариди и ги хвърли с все сила, те се разпльоскаха по шкафовете. — Не те е грижа за мен! Изобщо! Никак! — Люлееше се напред-назад с размътен поглед.

— О, Боже — въздъхна Стив. — Кога яде за последен път?

— На кой му пука? На кой му пука?

— Кръвната ти захар е спаднала. Нали знаеш, че трябва…

— Не ти пука! Не ти пука!

— Стига, Боби. Успокой се.

— Не ти пука! Не ти пука!

— Боби, теб наистина много те бива с анаграмите — каза нежно Виктория — и наистина оценяваме помощта ти.

Очите на момчето се пълнеха със сълзи.

— Само затова ли ви е грижа, защото ви помагам?

— Разбира се, че не. Ти си чудесно момче. Чувствително и мило.

— Не съм лигльо — една сълза се стичаше по бузата му.

— Не, не си. Ти си силно момче и искам да бъда близо до теб, за да видя как ще се превърнеш в истински мъж.

— Наистина ли? — Боби обърса сълзата с опакото на ръката си.

— Гледай! — каза Стив, взимайки пример от Виктория. Грабна шепа скариди и ги хвърли по шкафовете. Две или три се залепиха, а останалите се пръснаха по пода.

— Супер! — Боби сграбчи шепа скариди, запрати ги към стената и започна да се киска.

— Има още малко — каза Стив.

— Виктория е на ред — каза Стив.

Тя грабна няколко скариди и ги залепи на шкафа.

Боби се разсмя.

— Хвърляш като момиче.

Стив постави ръка на врата на момчето и го стисна.

— Знаеш ли какво, хлапе?

— Какво?

— Никой баща не е обичал сина си повече, отколкото аз те обичам теб.

Боби гушна Стив през кръста с двете си ръце. Стив го прегърна през раменете.

— Мисля, че знам основата на анаграмата, чичо Стив.

— Сигурен съм.

— Искаш ли да ти я кажа?

— Не, искам да се погушкаме още малко.

— Хайде, чичо Стив.

— Може да почака до утре. До другата седмица. До другия Бар-Мицвах.

— Сега!

— Добре, хлапе, казвай.

— „И сега жената е довършена“ — каза Боби. — Това е първоначалната грама. „И сега жената е довършена.“

35.Беглецът

— В събота сутринта всички синоптици, мъже и жени, се надпреварваха да съобщават за полярния фронт, който се спускал на юг.

— Внимавайте, идва студ! — викаха говорителите.

Стив гледаше истерията по телевизията, облегнат на барплота в кухнята, и режеше една карамбола, жълт звездовиден плод, който растеше по дърветата наоколо. На екрана Рикардо Санчес, гуруто на Канал 4, се беше увил в анорак. Застанал пред един напоителен канал, Санчес държеше микрофона в ръка с ръкавица и интервюираше хубав рус мъж с кожено пилотско яке и бял шал. Брус Бигбай изглеждаше като авиатор от Първата световна война. Зеления барон, може би?

Отзад се виждаха фермери, които увиваха палмови листа около стъблата на авокадовите насаждения. Бяха по тениски и джинси и не изглеждаха сякаш страдат от хипотермия, въпреки че повечето бяха родом от Карибските острови, където нямаше студ.

— Може да се окаже най-мразовитата нощ от студовете през декември 1894 година насам — каза Санчес.

— Днес може да се борим много по-добре с майката природа — увери го Бигбай. — Пръскачки, нагреватели, машини за вятър. Плюс това разполагам с армия от двеста работници.

И нито един от тях нямаше зелена карта, в това Стив беше напълно сигурен.

Бигбай се отнесе, започна да обяснява разликата между сухия студ и сланата, после гладко се прехвърли на любимата си тема:

— Нека да напомня на зрителите, че независимо от времето, търговските офиси на ваканционно селище „Бигбай“ ще бъдат отворени утре в обичайните часове. Ваканционни пакети на достъпна цена, осигуряващи наслада за цял живот.

Беше само осем часа сутринта, но вече беше получил дозата си „Бигбай“. Изключи телевизора и пет минути по-късно се обади Виктория.

— „И сега жената е довършена“ — каза тя. — Заспах, мислейки за това.

„С Бигбай до теб без съмнение.“

— Аз също — отвърна Стив. — Какво ли означава?

— Може ли да работим върху това в понеделник? През празниците ще трябва да стоя във фермата.

— Видях твоя човек в прогнозата за времето. Изглеждаше зашеметяващо.

— Толкова съм притеснена — прошепна тя. — Брус се опитва да се държи смело, но отвътре е ужасен от това, което може да се случи.

В далечината Стив чу някой да вика.

— Запалете огън във варелите, пронто! Компренде?

— Ще дойдеш довечера, нали?

— Не и ако трябва да ви гледам как се мляскате около огъня.

— Ще се опитаме да спасим фермата. Знаеш го.

— Виж, няма да имате голяма полза от мен. Дори и бурените ми загиват.

— Брус те харесва, Стив.

— Брус не умее да преценява хората.

— Моля те, направи го заради мен, Стив.

След това какъв избор имаше? Каза й, че ще иде преди мръкнало, за да разравя лайната или каквото там Брус кажеше. Каза му да облече хубаво Боби и за миг му прозвуча много домашно, сякаш му беше съпруга, а Боби — техен син. Но мисълта отлетя, когато Виктория каза, че трябва да затваря. Брус я викаше, говореше нещо за сандвичи и супа за двеста души.

Беше слънчево и ветровито, температурите спадаха, когато Стив, облечен с памучна фланелка и шорти, излезе за сутрешния си крос. Мина по обичайния си маршрут през Саут Гроув, по подвижния мост Гейбълс Уотъруей през кръговото. Боби караше колелото си на десет метра пред него. Подкупен с обещанието за шейк от папая, той беше навлякъл яке върху фланелката на „Марлинс“.

Стив очакваше с нетърпение да стигне до пешеходната зона, това тихо място, където тялото му се движеше на автопилот, а умът си почиваше. Понякога, когато изключеше, в главата му се пръкваха идеи — нови рецепти за сандвичи и съдебни стратегии — и той се втурваше към къщи да си ги запише. Но днес имаше само въпроси.

Какво бе искал да каже Чарли? „И сега жената е довършена“.

Интуицията му подсказваше, че това е ключът към делото.

Имаше въпроси и по делото на Боби.

„Как да дискредитираме Равкдрайв и Тигпен?“

„Кой е тайнственият свидетел? И как, по дяволите, да спечелим?“

Въпроси и около Виктория.

„Ако се бяхме срещнали преди да тръгне с Бигбай, щяха ли нещата да се развият по друг начин?“

Само въпроси и никакви отговори.

Прекосявайки половината от пътя, Стив се съсредоточи върху формата си. Ръцете отпуснати, главата неподвижна. Нямаше голямо движение, само няколко брокери на недвижимо имущество развеждаха клиенти из домовете по крайбрежието. Видя Боби на половин пресечка разстояние да прави осмици с колелото си, след това отново подкара нормално.

Стив извика:

— Ей, хлапе, почакай ме!

Момчето се извърна, после се набра на педалите, отдалечавайки се от него към Лежен Съркъл.

„Откъде се пръкна такъв бунтар?“

Изправен прав на педалите, Боби зави надясно на кръговото и изчезна от погледа му.

— По дяволите! — Стив ускори крачка.

Понякога си мислеше, че прекалява с грижите. Когато се сетеше за собственото си детство, се уверяваше, че е така.

Беше малко по-голям от Боби, когато минаваше с колелото от Маями Бийч по подвижния мост „Джулия Тътъл“, колите фучаха около него, чуваха се клаксони. Търсеше с кого да поиграе бейзбол в парка близо до Либърти Сити. Обикновено беше единственото бяло дете, но не помнеше някой някога да го е тормозил. Не и докато не започна да залага по пет долара, че може да надбяга всеки.

Винаги. Около базите, по фал линията, от базата до центъра на полето. Смееха му се, кльощаво еврейче от Саут Бийч, което се мислеше за един от тях. Но той спечели шест пъти подред, прибра парите, метна се на колелото и се понесе, а след него се втурнаха двама от загубилите с бейзболни бухалки.

Стив прекоси моста над канала, зави по Еджуотър и се насочи към залива.

Боби никакъв не се виждаше.

Вероятно беше завил по Дъглас Роуд, най-прекия път до вкъщи, реши Стив. Нямаше място за тревога, нали така? Въпреки това ускори ход.

Еджуотър беше спокоен в събота сутринта. Нямаше коли, нито пешеходци, само хорово изпълнение от ято щъркели. Зави наляво по Дъглас и се затича нагоре по лекия наклон, това си беше хълм според стандартите на Маями.

Пак никакъв Боби.

Опита се да сметне колко далече можеше да стигне момчето, като въртеше педалите с тези негови крака, тънки и дълги като на щъркел. Отговорът не му хареса.

Боби трябваше да е тук. Трябваше да се вижда.

Точно пресичаше Батреса Роуд, когато го видя. Червеното колело на Боби лежеше захвърлено на една страна, предното му колело се подаваше от една азалия.

— Боби, Боби, къде си?

Единственият звук беше граченето на невидима птица.

— Боби! Излез, не се крий!

Помъчи се да запази самообладание. Момчето можеше да е отишло до бента Батърсий. Може би хвърляше камъни в гладката вода на залива. Или на скалите при океана, каза си Стив. Нямаше къде другаде да е.

Прекосил половината улица, Стив виждаше пътя чак до залива.

— Боби!

Никакъв отговор.

Той се обърна и се върна обратно на Дъглас, побягна на север. Движението на коли беше спряно в района на Инграхам, артфестивал в Гроув задръстваше движението по целия път до Олд Кътър Роуд. Той набра скорост, тичаше по тротоара под сянката на палмите и се вглеждаше във всяка спряла кола, покрай която минаваше. Семейства в седани, тийнейджъри в джипове, красавци в кабриолети. Надуваха клаксони, шофьорите се показваха през прозорците, някой изпсува.

Стив дишаше тежко, но се насили да запази спокойствие. Знаеше, че ако се напрегне, ще изчерпи енергията си. Трябваше бързо да вземе решение. Дъглас Роуд се разделяше на две. Надясно се тръгваше по голямата магистрала, която водеше към центъра и имаше още по-големи задръствания. Ако продължиш направо, излизаш на южната магистрала. Ако Боби беше отвлечен, колата щеше да се движи по южната магистрала. Стигнеше ли до нея, можеше да избяга по I–95 и да стигне до Гейбълс или да тръгне на юг към Кендал. Можеше да иде където пожелае.

„Ако колата стигне до южната магистрала, с Боби е свършено.“

Стив тичаше с всички сили. Беше на Да Гармо, когато усети свистенето на гуми. Пред него една от колите се отдели от колоната. Не беше кола.

Калнозелен пикап с огромни гуми.

Той зави по горната пресечка, направи ляв завой и тръгна по Лийфи Уей. Стив беше прекалено далече, за да види кай кара пикапа.

Джанис ли беше?

Или главорезите на Цинкавич?

Или някой извратен педофил?

Нямаше начин да види дали Боби е вътре. Но има неща, които човек усеща. Той усещаше присъствието на Боби. Сърцето му заби лудо, не от тичането, а от страха, който кипеше във вените му.

Стив тръгна към Лийфи Уей, беше на една пресечка. Странен избор, ако искаха да минат напряко. Улицата свършваше на три пресечки от кръстовището.

Изчисли, че разполага най-много с една минута преди пикапът да направи обратен завой в края на улицата и да се върне обратно към кръстовището. Чуваше единствено ударите на сърцето си и ударите на подметките по паважа. За пръв път усети, че го болят краката.

Представи си Боби в парка, как хвърля топка. Движенията му бяха некоординирани, но момчето обичаше да играе. Преструваха се, че Боби е питчър на „Марлинс“, Стив приклякваше като кетчър и викаше: „Страйк три! Боби Соломон, сензацията от Маями, побеждава Бари Бондс и слага край на заплахата от «Джайънтс»“.

Това, че някой можеше да нарани момчето му, изпълваше Стив с дива ярост.

Кранчетата се отвориха, адреналинът плъзна и Стив полетя. Спрелите коли покрай него му изглеждаха размазани, лицата на мотористите бяха просто петна без черти. Той стъпи на капака на едно синьо беемве и скочи от другата страна, шофьорът се разкрещя, докато Стив пресичаше Дъглас и завиваше по Лийфи Уей.

Естествено, калнозеленият пикап с мрежа против калинки се връщаше обратно и идваше право към него. Сега видя, че има подсилена метална броня, прикачена с кука, която му стигаше до кръста. Вътре можеше да има трима или триста души, Стив не можеше да види през матираните стъкла.

Той се затича право срещу пикапа. Беше игра на нерви. Куката беше първото нещо, което щеше да го удари, да разпори стомаха му и да излезе откъм гърба. Стив имаше няколко секунди, за да си представи снимките от аутопсията.

Продължи да тича, пикапът се приближаваше.

Наду клаксон, дълго и продължително.

Имаше пет секунди да отскочи встрани в някоя от лехите с цветя.

Изведнъж пикапът спря рязко, гумите изсвириха. Успя да закове на три метра от него. Завъртя се към бордюра и навлезе в двора на измазаната с хоросан едноетажна къща, като премаза плета от фикуси.

Стив хукна след него.

От съседния двор някой извика:

— Ей, кретен!

Пикапът разора двора от задната страна на къщата. Разора тревата, разруши каменното езерце и прегази цветята, посадени в автомобилни гуми. Възрастният човек по халат, който поливаше градината, отскочи встрани и извика нещо.

Търсейки как да пресече пътя му, Стив мина през съседния двор и хукна към следващата пресечка Ел Прадо. Беше сигурен, че пикапът ще завие надясно и ще се насочи към Лежен, за да избегне задръстванията. Мина напряко, за да го пресрещне.

„Завий надясно, по дяволите, надясно!“

Чу се рев на мотор, гумите забоксуваха на меката трева и пикапът изскочи на Ел Прадо, точно когато Стив се появи от двора на съседната къща.

Зави надясно. Прецени ъгъла. Ако уцелеше момента…

„Можеш да го направиш. Ще успееш.“

Затича се с всички сили и протегна ръка. Задната врата на пикапа беше само на няколко сантиметра. Той се хвърли напред, кракът му се удари в бронята и ръката му сграбчи преградата на багажника. Спъна се, повлече се по корем и главата му се удари в дръжката, така че врата му се наби в раменете.

„Мамка му, боли! И то яко!“

Със замъглен поглед, без да може да си поеме дъх, докато кръвта се стичаше в очите му, той успя да се изтегли, но пикапът зави рязко надясно и го притисна към лявата мантинела. После направи рязък ляв завой и го хвърли към дясната мантинела. Докато се мяташе, хвърли един поглед през матираното задно стъкло на колата. Мъж караше, на седалката до него имаше жена. Между тях, впил поглед право в него, облян в сълзи с разширени от страх очи, седеше Боби.

Замаян, с пулсираща глава, Стив сграбчи дръжката и успя да се задържи. Усети, че нещо се движи зад него, и се извъртя. Отзад се търкаляха две стари гуми, навит на руло брезент и две метални кутии с боя.

И едно куче.

Кучето се опитваше да запази равновесие, беше завряло опашка между задните си крака. Огромен жълтеникавокафяв помияр със сплъстена козина, смесица между ротвайлер и немска овчарка, реши той. Кучето му се зъбеше, сякаш му беше отмъкнал пържолите.

— Хей, приятел! — извика Стив, като протегна ръка, за да покаже колко дружелюбно е настроен.

Кучето приклекна на задните си крака, готово да скочи. Козината на врата му настръхна.

Като не го изпускаше от око, Стив отвори капака на багажника. Чукове. Отвертки. Бормашина. Кутия с гаечни ключове, дълга половин метър. Би предпочел бейзболна бухалка, но и гаечен ключ щеше да свърши работа. Зад него кучето лаеше още по-настървено и заплашително.

Вече имаше насрещно движение и пикапът престана да криволичи. Като обърна гръб на кучето, Стив се наведе към вратата от страната на шофьора и се протегна максимално напред, стиснал здраво гаечния ключ в лявата си ръка. Точно когато замахваше назад, чу нокти да драскат по ламарината. Секунда по-късно, докато стоварваше ключа със всичка сила, усети зъбите на кучето да се впиват в задника му.

— Мамка му! — извика Стив, когато прозорецът се разби.

— Мамка му! — извика и шофьорът в кабината.

Пикапът кривна вдясно, качи се на бордюра, смачка една пощенска кутия и се заби в едно дърво. Стив полетя към страничната мантинела. Приземи се с главата напред в един храсталак. За миг всичко притъмня. В следващия момент усети няколко неща едновременно.

Очите му отказваха да фокусират, задникът го болеше и от носа му течеше кръв.

— Не разбирам. Защо ще разбиваш къщата ми? Какво търсеше?

— Питай тъпата си сестра. Ако още можеш да говориш, когато приключа с теб.

— Не го наранявай, Руф — извика Джанис.

— Мамицата му! Той ми разбрица мозъка.

— Ти си разбрицан по рождение — отвърна Стив.

Тигпен пристъпи към него. Стив знаеше, че има само един шанс и толкова. Погледът му започваше да се фокусира, но пулсиращата болка в главата се засили. Тонове пясък се блъскаха в черепа му всяка секунда.

Тигпен направи още една крачка и замахна с крика.

„Още малко. Още една крачка.“

Боби се хвърли напред и сграбчи Тигпен за краката.

— Не! — извика Стив.

Тигпен цапардоса Боби по лицето и го хвърли на земята.

— Пипнеш ли го още веднъж, ще ти откъсна главата — рече Стив.

— Опитай — изхили се Тигпен.

Боби клечеше в пепелта и притискаше едното си око.

— Всичко ще бъде наред, хлапе — обеща му Стив. — Тръгваме си след минутка.

— Друг път!

Тигпен направи още една крачка и замахна с крика, мина му точно покрай ухото. Понечи да го сграбчи. Стив се наведе на една страна и хвърли пепел в очите му.

— Шибана гадина!

Тигпен захлупи с ръце очите си и Стив го ритна право в слабините. Той се приви на две, Стив сплете пръсти, замахна с две ръце и го цапардоса по носа, чу се как хрущялът изпраска и от носа на Тигпен бликна кръв. Той се свлече на земята, стенейки, с едната ръка се държеше за носа, а с другата за чатала.

Стив закуцука към пикапа и се облегна на него.

— Джан, какво, по дяволите, правиш?

— Исках само да видя Боби за малко. Нямаше да го нараня.

Кафеникавият пес тичаше с лай надолу по улицата.

Мъж със забити в челото парчета стъкло слизаше от пикапа, по лицето му шуртеше кръв.

Боби се затича разплакан към Стив.

Една дебела жена с бабешки очила се втурна след него, викайки го по име. Имаше тъмна мазна коса, хваната отзад на конска опашка. Докато тичаше, гърдите й се люлееха под тениската с надпис „Блажени са мъртвите“. Гласът й му докара смътни неприятни спомени.

— Джан?

— Аз съм, Стив — отвърна Джанис Соломон.

— Тогава значи съм умрял и съм отишъл в ада.

— Още не — каза мъжът. Беше на три метра, с крик в ръката. Руфъс Тигпен. Бръсната глава с белег на черепа и със злобно като на невестулка лице.

— Мислех, че си в затвора, Тигпен.

— Пуснаха ме, говно такова. Дадоха ми триста долара и мотелска стая.

— Показаха ли ти как се използва тоалетната? — Стив с мъка се изправи на крака, стиснал шепа пепел от земята. Не мислеше, че Тигпен го беше видял, очите му бяха целите в кръв. Стив беше уплашен, но не за себе си. Щеше да оцелее, ако го пребият, но Боби едва ли щеше да оцелее, ако го отвлекат.

Тигпен размаха дръжката на крика.

— Имам да ти връщам, шибаняко.

— Да, да. Вече за втори път ми го казваш. — Какво му беше казал в кабинета на Амебата? „Имам да ти връщам, шибаняко“. Имаше нещо в този израз… и в гласа… И в начина, по който стискаше дръжката на крика… И тогава му просветна. От някакво дълбоко и тъмно място, като леден канал.

— Ти си бил, Тигпен! Същото ми го каза и на кея: „Имам да ти връщам, шибаняко.“ Ти си мъжът с крика и бедния речник.

— Трябваше да те удавя тогава, когато ми беше паднало — отвърна Тигпен.

Боби се спусна към Стив и го прегърна с две ръце.

— Може ли да си вървим у дома, чичо Стив? — Не искаше да погледне към майка си.

— Разбира се, хлапе.

Тигпен се изправи на едно коляно, като мърмореше нещо за божия меч и отново се свлече в пепелта. В далечината се чу вой на полицейска сирена.

— Щях да върна Боби, честно — заекна Джанис. — Нямаше как. Руф не иска да го вземем с нас.

— Къде отивате?

Джанис оправи опашката си.

— Където и да е. След като делото за Боби приключи. Този адвокат, Цинкавич, ни измъкна от затвора, за да му помогнем.

— Ти ли ще свидетелстваш срещу мен? Какво ще кажеш, че като дете съм загубил колекцията ти от Барбита на покер?

— Че си агресивен, нестабилен и използваш дрога. Че си ме пребил, когато си отвлякъл Боби. Че ще е по-добре държавата да се грижи за него.

— Цинкавич вярва ли на тези глупости?

— Казах му, че познавам дилъра ти. И че мога да направя така, че да те арестува за притежание на наркотици в съдебната зала по драматичен начин.

— И как щеше да го направиш? — Но още докато думите излизаха от устата му, той разбра. — Тигпен не проникна в къщата ми, за да краде, нали? Подхвърлил е нещо.

— Метанол на прах в подплатата на куфарчето ти. Но ти се прибра много рано. Прееба всичко.

— Господи, Джанис, това е много долно, дори и за теб!

— Затова сега искам да поправя стореното.

Сирените се чуваха по-силно.

— Побързай тогава — каза Стив.

Тя явно се опитваше да си събере мислите. Двайсет години с различни прахчета, хапчета, треви обръщаха наопаки мозъчните клетки.

— Искам да ти предложа една сделка, Стив. Колко струва за теб малкият ми Боби?

— Всичко, което имам, плюс всичко, което мога да изпрося да взема назаем или да открадна.

— Горе-долу и аз толкова си бях намислила — отвърна Джанис Соломон.