Зелено дайкири

1.Съкилийници

Мъжът в ареста разхлаби вратовръзката си, захвърли изпомачканото си велурено сако в ъгъла и се изтегна върху твърдата пластмасова пейка. Жената в килията отсреща съблече тесния си кариран жакет, сгъна го внимателно, преметна го през ръка и започна да се разхожда.

— Спокойно, Вики. Няма да ни държат дълго — обади се мъжът.

— Виктория — поправи го жената. Стъпките й гневно отекваха по голия циментов под.

— Чакай да отгатна: никога досега не са те задържали за обида на съда.

— Ти пък се държиш като че ли са ти дали медал.

— Адвокат да се страхува от затвора е все едно хирург да се страхува от кръв — отвърна Стив Соломон.

— Чух, че си прекарал повече време зад решетките от клиентите си — подметна Виктория Лорд.

— О, благодаря! Страхотен финал за радиорекламите ми. „Ти закона наруши, а Стив на топло ще лежи.“

— Ти си най-неетичният адвокат, когото познавам.

— Още си нова. Има време.

— Тъпо копеле — измърмори тя и се извърна.

— Чух го — отвърна той.

Хубав профил, помисли си Стив. Привлекателен по един изискан, изтънчен като дайкири начин. Дълги крака, малък бюст, изваяна брадичка, кокалеста атлетична фигура.

Зелени очи, изпъстрени със сиво, и разрошена медноруса коса, вдигната нагоре като птиче гнездо. Наперена и секси. Никога досега „тъпо копеле“ не му беше звучало така възбуждащо.

— Ако не беше толкова арогантна, щях да те науча на разни трикове в съда.

— Тези ги приказвай на надуваемата си кукла.

— Тъпа забележка. Това беше веществено доказателство.

— Така ли? Видели са я в колата ти. Надута до спукване.

— Слагам я на предната седалка, за да мога да използвам аварийното платно.

Тя се приближи до вратата на килията. Сенките от решетките преминаваха по лицето й.

— Чела съм досието ти, Соломон, знам всичко за теб.

— Ако ме преследваш, ще изискам ограничителна заповед.

— Подиграваш се със закона.

— Сам си създавам закони. Соломонови. Първият: Ако законът не работи, изработи го ти.

— Трябва да те арестуват.

— Вече го направиха.

— Ти позориш професията.

— Стига, де. Нямаш ли сърце, Вики?

— Виктория! Не, нямам. Аз съм прокурор.

— На бас, че според теб и Жан Валжан е бил за затвора.

— Откраднал е хляба, нали?

— Щеше да гориш вещици на клада.

— Първо щях да ги изчакам да обжалват — разсмя се тя. Прехвръкна електрическа искра.

„По дяволите, бива си я.“

Парираше щуротиите му, саркастичните й забележки бяха по-остри от неговите. И още нещо му харесваше. Нямаше нито халка, нито годежен пръстен. Госпожица Виктория Лорд, прокурор новобранец, явно освен сприхава беше и необвързана. Някъде към двайсет и осем. Седем години по-млада от него.

— Ако имаш нужда от помощ в съда — каза той, — с удоволствие ще ти бъда наставник.

— Така ли му се вика вече?

Туше. Обаче го каза с усмивка. Може би не беше толкова битка, колкото начало на любовна игра. След парирането следва мушкане, нали така? Колкото повече се замисляше, толкова по-уверен ставаше.

„Харесва ме. Тя наистина ме харесва.“

„Мразя го.“

Наистина го мразя, реши Виктория.

По дяволите, бяха я предупредили за Соломон. Винаги пробвал новите прокурори, карал ги да загубят самообладание и ги подмамвал да провалят делото заради нарушаване на процедурата. А тя не беше съвсем „новак“. Уреждаше споразумения и водеше изслушвания вече осем месеца. Нима не беше спечелила първите си две криминални дела? Естествено, в тях не участваше Стив Коли-и-Беси Соломон.

— Да знаеш, че ни пратиха тук за обида на съда по твоя вина — каза той от отсрещната килия.

Нямаше да му достави удоволствие и да каже: Защо?

Или: Как?

Или: Върви на майната си!

— Никога не наричай другия адвокат „шибана акула“ в съда — продължи той, — запази го за почивките.

— Ти ме нарече „изтребител“.

— Грешка на езика.

— Непоправим си.

— Остави големите думи. Ще смутиш заседателите, а и съдиите.

Виктория спря да крачи. В килията беше задушно, а и краката ужасно я боляха. Искаше да събуе високите си обувки „Прада“ с каишки през глезените, но ако стъпеше на гнусния лепкав под, трябваше да изгори чорапогащника си после. Карираната й права пола беше неудобна, а и прекалено тясна. Искаше й се да я беше отпуснала, преди да дойде в съда. Особено след като забеляза как тази свиня Соломон бройка задника й.

Видя как се е излегнал на пейката с ръце под главата като безделник в хамак на плажа. Имаше тъмна коса, чорлава и непокорна, дяволити очи и самодоволна усмивка, като че ли току-що й беше забол бележка „Ритни ме“ на дупето. Боже, направо я вбесяваше!

Нямаше търпение да се върне обратно в залата и да осъди онази отрепка, клиента му. Но точно сега беше изтощена. Приливът на адреналин спадна и умът й беше замъглен от недоспиване. Беше се упражнявала с часове пред огледалото:

— Дами и господа съдебни заседатели, ще чуете показанията на митнически служители, отговарящи за вноса на диви животни…

Май вървеше по грешен път. Колко пъти беше проверила правните основания, беше подготвяла свидетелите си, беше репетирала пледоарията си?

— … които ще свидетелстват, че обвиняемият Аманчо Педроса незаконно и контрабандно е внесъл в страната, както следва: четири дългоопашати папагала, три зелени папагала, два папагала какаду…

И един кеклик.

Май сама се провали. Може би затова се огъна днес. Сигурно е изглеждало нелепо как бута количка от супермаркет, пълна с кутии, към банката на обвинението? Ето го Соломон с един-единствен жълт бележник и ето я нея, натоварена с книги, папки с доклади и картончета за опресняване на паметта с цветни индекси, запълнени с бележки.

Макар че презираше Соломон, наистина му завиждаше за наглата самоувереност. Как се носеше из съдебната зала, плъзгаше се до стенографката, разтягаше непринудена усмивка към съдебните заседатели. Слаб, жилав и елегантен, той се чувстваше удобно в собствената си кожа. Когато тя стана да говори, беше скована и механична. Всичките тези очи, които я гледаха и преценяваха! Щеше ли някога да притежава неговата самоувереност?

Преди час дори не разбра, че е задържана за обида на съда. Съдия Гридли дори не го каза. Направи „Т“ с ръце и каза провлечено:

— Таймаут. Това никак няма да изглежда добре на повторението.

Чак тогава си спомни, че съдията беше нещатно служебно лице в Университетската футболна лига.

— Господин Соломон, вие трябваше да знаете — продължи съдия Гридли. — Госпожице Лорд, вие ще трябва да се научите. Когато кажа стига караници, значи стига. Край на ударите след свирката в моята зала. Пристав, настанете удобно тези двама скандалджии.

Колко унизително! Какво щеше да каже на шефа си? Спомни си двете основни точки в уводната лекция на Рей Пинчър:

— Ако те задържат за обида на съда, ще ти се стъжни. Ако се повтори, с теб е свършено.

Но тя нямаше да позволи да се случи отново. Когато се върнеха в съда, тя щеше…

Ужас!

Нещо се беше залепило отпред на велурената й обувка.

Парче тоалетна хартия!

С погнуса го изчисти с подметката на другата обувка. Още някоя гадост?

— Хей, Лорд, ще постоим тук доста време — пак този дразнещ глас от другата килия. — Така че ето някои основни правила. Когато на единия му се допишка, другият се обръща с гръб.

Тя хвърли поглед към голата метална тоалетна чиния.

Да бе! Да клекне над тази тенджера за фондю, дето бъка от бактерии!

Не отговори, а той каза:

— Още ли си тук, или се изпари? — Някъде навътре в стените водопроводните тръби загъргориха и водата изклокочи. — Както искаш, ама аз трябва да източа бойлера.

„Какъв кретен!“

Соломон е от мъжете, на които се натъкваш из баровете и фитнес залите, помисли си тя, толкова тъпи, че си въобразяваха, че са едновременно остроумни и очарователни.

— Не надзъртай — каза той.

„Тези мъже са истинска напаст и огромен процент от тях стават адвокати.“

— Свалям си ципа…

„Мили Боже, прещипи му скротума, захвани му топките!“

— Аааа… — въздъхна той, а струята заби по чинията като градушка по покрив. — Деветдесет и девет бутилки бира на стената — запя той. — Деветдесет и девет бутилки бира…

— Не знаех, че още правят мъже като теб — каза Виктория Лорд.

Влизам й под кожата, помисли си Стив. Много ясно, че още пробутваше стария номер „Аз съм силна, аз съм недостъпна, аз съм жена“, но той усещаше промяна в настроението й.

Имаше нещо различно у свадливата госпожица Лорд. Нямаше нищо общо със съдебните стенографки, с които обикновено се срещаше. Тихи, доста покорни жени, които записваха онова, което чуваха. Нито пък с набедените модели, чийто мозък се беше изпържил от светкавиците на фотоапаратите.

Спомни си как огледа залата, когато Виктория стана и се обърна към съдията. Всички участници — от неговия клиент измамник до задрямалия пристав — бяха приковали поглед в нея. Съдебни заседатели, съдии, ченгета, надзиратели, затворници, чиновници, обществени защитници. Мамка му, всички нея гледаха, дори когато той говореше. Да, тя беше естествена, имаше магнетично излъчване, което не се учеше в правния факултет.

„Май не съм виждал по-добър новобранец прокурор.“

Разбира се, имаше ограничена прокурорска нагласа, но той можеше да я промени, стига веднъж да му прости, че я беше нахендрил в ареста за обида на съда. Не че имаше нещо против затвора. За него тази два на два метра беше уютен втори дом, временно убежище с изглед към река Маями през решетките на прозореца. Хей, трябваше да сложат името му на вратата, като на луксозна ложа на стадион „Про Плейър“! С нотка на съжаление той надраска на стената:

Стив предпочиташе да защитава наистина невинни, но къде да ги намери? Ако хората не лъжеха, мамеха или крадяха, той щеше да гладува, вместо да оправдава хора като докера от пристанището на Маями, който работел извънредно и от време на време отмъквал по каса уиски. Стив обикновено си избираше, както сам ги наричаше, „честни престъпници“, натъкнали се на технически формалности, които нямаше да бъдат незаконни в едно общество от сорта на „живей си живота и остави и другите да си живеят“. Дребни мошеници, проститутки или предприемачи като днешния му клиент Аманчо Педроса, който внасяше екзотични животни с нехайно подминаване на закона.

Стив надникна в клетката на Виктория. Тя отново крачеше напред-назад като затворена тигрица. С преметнат върху ръката шит по поръчка кариран жакет. Скъпи дрехи, сигурен беше, но неподходящи за пред съдебни заседатели. Високата яка подчертаваше… е, сковаността й. Трябваше да зареже този пуритански вид, да си сложи нещо с отворени ревери и ярка блуза отдолу. Полата беше добре, малко по-опъната, отколкото очакваше от прокурор новобранец. Хубав задник за толкова плоска жена.

— Какво ще кажеш, като излезем да се забием в „Бейсайд“ и да ударим по няколко маргарити? — предложи Стив.

— По-скоро бих пила от тоалетната чиния.

Поддържа дистанция, помисли си той. Нормално, делото още не беше приключило.

— Добре, да почакаме до произнасянето на присъдата. Победа или загуба, ще те черпя тапас1.

— По-добре да умра от глад.

— Може и да не знаеш, но през годините съм наставлявал доста млади прокурорки.

— Знам, че си спал с няколко. И си преравял куфарчетата им посреднощ.

— Не вярвай на всичко, което чуеш в кафенето.

— Ти си от онези токсични неженени мъже, серийни прелъстители. Единственото шокиращо е, че някои жени те намират за привлекателен.

„Пропуснах ли сигнал? Не трябваше ли да се затопли досега?“

— Обзалагам се, че при теб винаги жената слага край на връзката — каза тя.

— Племенникът ми живее при мен и плаши повечето от жените — отвърна Стивън.

— Той ли ги плаши?

— Той е магнит за отблъскване на мадами.

— Това да не е генетично? — попита тя.

Час по-късно краката още я боляха, а тоалетната още гъргореше, но поне Соломон беше млъкнал. Виктория се надяваше да е разбрал, че изобщо не я интересува. Някои мъже ги удряш с тиган по главата, а те си мислят, че искаш да им опържиш омлет.

Но макар че го смяташе за досадник, благодарение на спаринга времето минаваше по-бързо. Ако не друго, сблъсъкът със Соломон можеше да усъвършенства тактиката й в съдебната зала. Номерът беше да не се остави да я провокира пак, когато се върнат обратно при съдията и съдебните заседатели. Закле се. Дори и да доведеше стадо слонове в съдебната зала, тя щеше да запази дзен спокойствие.

„Ако се върна в съдебната зала.“

Чудеше се дали Рей Пинчър вече бе научил, че е пратена в пандиза. Полазиха я тръпки и изведнъж се почувства едновременно самотна и уплашена.

Ужасно тихо стана отсреща, помисли си Стив, като се опитваше да я различи сред сенките.

Какво ли си мислеше сега? Момиче от висшето общество вдишваше спарената миризма на пот и дезинфекционни препарати в собствения си Алкатраз2. Вероятно планираше какво да каже на шефа си, лицемерно набожния Рей Пинчър. Сигурно се страхуваше да не я прати в пътни произшествия.

Дали не беше прекалил, чудеше се Стив, като я подлъга да избухне? За съдия Гридли обидата на съда беше предупреждение за неспортсменско поведение и към двата отбора. Но щеше ли Пинчър да разбере? Дали изобщо е забелязал потенциала на Лорд?

По дяволите, започваше да се чувства виновен! Не беше искал да й навреди. Просто се опитваше да се позабавлява, докато защитаваше клиента си.

Още една грижа. Племенникът му Боби, само на единайсет, беше сам вкъщи. Ако Стив закъснееше, кой знае какво можеше да се случи. Миналата седмица, когато се втурна през вратата малко след седем, момчето гордо му беше съобщило, че е приготвило вечерята. Боби беше намерил мъртва лястовица на улицата, залял я с доматен сос, натикал я в микровълновата печка за един час и я беше нарекъл „печен морски пъдпъдък“. Беше му по-лесно да изхвърли микровълновата, отколкото да я чисти.

Ако изобщо излезеше с Виктория, щеше да я запознае с Боби, неговия лакмус за връзки. Ако отвърнеше на чара и сърдечността на момчето, ако надникнеше зад заболяването му — можеше да се окаже достоен съперник. Но ако полуаутисткото поведение на Боби я отблъснеше, Стив щеше да я изхвърли заедно с празните бутилки от текила.

Какво, по дяволите, ставаше сега? Подсмърчане ли чу?

Няма да плача, повтаряше си Виктория.

Не знаеше какво й става. Чувстваше се абсолютно неадекватна. Неудачница, загубенячка и мошеничка! По дяволите, какъв емоционален багаж се беше изсипал от гардероба й, без изобщо да подозира?

— Добре ли си? — провикна се Стив Соломон.

Ужас, сега пък какво искаше? Една сълза се търкулна надолу по бузата й, после още една. Супер! Спиралата й щеше да се размаже.

— Хей, всичко наред ли е? — попита той.

— Направо супер!

— Виж, съжалявам, ако…

— Млъкни, моля те.

Шум от стъпки и дрънчене на ключове прекъсна разговора им. След секунди мъжки глас отекна от дъното на зле осветения коридор:

— Готови ли сте да се връщате обратно на работа?

— Махай се, Уди — отвърна Стив. — Тъкмо бях задрямал.

Елууд Рийд, възрастният пристав, тънък като острие на секира, облечен в торбестата си кафява униформа, изникна пред килиите им и повдигна панталоните си.

— Господин Пинчър иска да ви види и двамата, пронто.

Студена тръпка премина през Виктория. Пинчър можеше да я уволни на секундата.

— Кажи на Пинчър, че не работя за него — отвърна Стив.

— Кажи му го сам — сопна му се Рийд, докато търсеше ключовете. — Чака ви в кабинета на съдия Гридли и не изглежда много доволен.

Рийд отключи клетките им и те се отправиха надолу по коридора, Стив си подсвиркваше ужасно фалшиво, а Виктория се молеше все още да има работа.