Зелено дайкири

36.Колко струва един мъж

Студен вятър свиреше в клоните на дърветата с авокадо, Виктория потръпна. Беше й студено, макар че носеше дълго до глезените черно кожено манто върху кашмирен пуловер и джинси. Надяваше се, че Брус няма да каже нищо за кожата. Трябваше да се радва, че не беше извадила някоя от лисиците на майка си или шапка от норки.

Къде беше той сега?

Стоеше насред работната площадка на фермата, гол участък от пет акра между две горички с авокадо. Трактори пълзяха и хвърляха пръст. Камиони, пълни със слама, се клатушкаха между редовете дървета, последвани от работници с вили и лопати, които си приказваха на испански. Генераторите ревяха, докато мъжете зареждаха преносими лампи и нагреватели. В съседната горичка пръскачките с въртящи се рамене от по двайсет метра се въртяха в кръг до безкрай. Черен дим се виеше от варелите и огромни пърпорещи перки разпръсваха топъл въздух в горичките. Слънцето беше залязло преди час и ниските скупчени облаци просветваха в сюрреално оранжево от огньовете, които горяха във варелите.

Къде бяха те?

Брус щеше да е зает цяла нощ и тя се радваше, че ще прекара повече време с момчетата Соломон. Може би Боби щеше да им помогне за анаграмата „И сега жената е довършена“.

Какво е искал да каже Чарлс Барксдейл?

Дали не казваше нещо за Катрина, което биха могли да използват?

От високоговорителите по стълбовете звучеше някаква песен с афро-кубински ритъм. Трябваше й секунда, за да си спомни името „Маракаибо Ориентал“. Тя се поклащаше в такт с музиката, най-вече за да се стопли, когато видя Стив и Боби да се приближават към нея, изниквайки от тъмната мъгла.

— Боже мой, Стив, какво се е случило?

Той опита да се усмихне с подутата си уста. Цялото му лице беше покрито с кървави драскотини, сякаш побесняла любовница го бе издрала с нокти от челото до устата. Виктория погледна Боби, видя синката — с цвят на зряла слива — под дясното му око и забрави за Стив.

— Боби!

— Сбихме се малко — отвърна момчето.

Виктория внимателно го хвана за брадичката и разгледа подутината.

— Боли ли те?

— Малко — бързо отвърна той. — Няма нищо страшно.

Тя целуна пръста си и нежно го прокара по клепача на Боби.

— Така по-добре ли е?

— Ами аз? — попита Стив. — Имам следи от зъби на дупето.

— На бас, че не ти е за пръв път. — Тя отметна косата на Боби от очите му. — И с кого се бихте?

Като взаимно се прекъсваха, чичо и племенник й разказаха кратката версия на отвличането, преследването и битката.

— Никой не може да тича по-бързо от чичо Стив — каза момчето. — Направи световен рекорд.

— Боби беше много смел — прекъсна го Стив. — Ако не беше спънал Тигпен…

— Цапардосах го. После бам-бум! Чичо Стив го срита в топките.

— Леле! — възкликна Виктория.

— Когато порасна, ще стана като чичо Стив.

Когато историята приключи, Виктория каза:

— Значи Тигпен е проникнал в къщата ти. Няма нищо общо с убийството на Барксдейл и записа от охранителните камери.

— Точно така.

— Това значи, че може и да си прав, че Катрина е невинна. Манко също.

— Не се прави на изненадана.

— Но все още нямаме доказателство.

— Доколкото знам, по закон осигуряването на доказателства е работа на прокуратурата.

Тя се разсмя.

— Откога започна да се съобразяваш със законите? Невярната съпруга е в стаята, когато възрастният й богат съпруг се задушава. Това отваря и на нас доста работа.

— „И сега жената е довършена“ — каза Стив. — Отговорът се крие тук.

— Може би. — Мислите й се върнаха отново към разказа на Стив как е преследвал Джанис и Тигпен. — Само това ли е искала сестра ти, да види Боби за няколко часа?

— И да ми каже, че ще свидетелства срещу мен.

— Попита ли я какво е щяла да каже?

— Щяла да ме очерни. Какво повече ни трябва да знаем?

Странно, че го претупва така, помисли си тя. Тук имаше нещо. Тя погледна към Боби, който се извърна встрани. Какво ставаше? Какво не й казваше Стив?

Стив искаше да й каже истината.

Но можеше ли да понесе истината?

Ако кажеше на Виктория за незаконното предложение на Джанис и неговия също толкова незаконен отговор, тя щеше да се откаже от делото на Боби. Вероятно дори щеше да докладва пред адвокатската колегия. Не го ли беше погледнала подозрително преди малко? Или гузната му съвест му въртеше номера?

Това, което възнамеряваше да направи, можеше да му струва разрешителното, а можеше да свърши и в затвора накрая. Не би рискувал главата си за всеки.

Тук не ставаше въпрос за неспазването на някои правни тънкости. Никога досега не беше подкупвал свидетел. Но и никога не е бил толкова отчаян. Да спечели настойничеството на Боби не беше поредната схватка в съда, това беше животът му.

— Кажи ми какво искаш — рече той на сестра си, докато стояха до смачкания пикап.

— Не искам да помагам на Цинкавич — отвърна тя. — Държи се с мен като с някаква отрепка.

— Мога да си представя.

— Така че реших, че мога да прекарам него, вместо теб.

— Слушам те.

— Изкара ни с Руфъс от затвора, но сме под наблюдение, така че може да ни хване и да ни натика обратно.

— Само ако направите някоя глупост.

— Една цигара да намерят в пикапа и сме обратно в панделата. Ако ни хванат с някой криминално проявен, същата работа. Гадост отвсякъде. Затова трябва да се махнем.

— Това какво общо има с мен?

— Трябва да ни дадеш сто хиляди долара.

— Нямам толкова пари. Всъщност нямам никакви пари.

— Ами делото за убийството?

— Парите на клиентката ми са под запор. Няма да получа и цент, ако не спечелим.

Това беше самата истина. Катрина се беше съгласила да им плати двеста и петдесет хиляди долара, но можеха да си ги приберат само ако я оправдаеха. Една злополучна техническа подробност в закона не позволяваше на съпруги, обвинени в убийството на мъжа си, да наследяват имуществото му.

— Може да притиснеш татко.

— Болничните сметки на мама го изцедиха. Няма нищо, живее от пенсията си.

— Сигурно можеш да ги вземеш назаем от някой друг.

Кого да помоли? Идея нямаше.

— Какво получавам срещу парите?

— Двамата с Руфъс изчезваме и изобщо няма да свидетелстваме.

Няма да се получи, помисли си Стив. Свидетелските показания на Равкдрайв бяха достатъчни, за да го закопаят.

— Бягството ви не ми върши работа. Ако ти платя, искам да останеш и да свидетелстваш.

— И как ще ти помогне това?

— Когато Цинкавич те призове за свидетел, вместо неговите отговори ще даваш моите.

Виктория гледаше как Стив клечи в прахта и връзва връзките на обувките на Боби. Крие нещо от мен, помисли си тя.

Сестра му се кани да го изработи, а на него като че ли изобщо не му пука. Цинкавич вече разполага с показанията на Равкдрайв и Тигпен, а сега и това. Стив трябваше да вика, да проклина, да рие земята, да замисля контраатака. Но той изглеждаше напълно равнодушен.

Какво криеше?

Докато размишляваше върху дилемата, един отворен джип вранглер спря точно пред тях. Шофьорът носеше работно яке на „Бигбай Фармс“ с емблема авокадо. Возеше шефа си Брус Бигбай, който седеше изправено, подпрял ръце на лоста отгоре с разрошена от вятъра коса. Носеше снежнобяло скиорско яке, в едната ръка държеше рупор, на колана си имаше радиостанция, на ръката му беше закачен цифров термометър, на хълбока му висеше револвер. С тези дрехи Брус приличаше отчасти на астронавт, отчасти на генерал и — колкото и да й беше неприятно да си го признае — на пълен кретен.

— Свалете нагревателите в долината! — извика Бигбай по рупора. — Колко пъти да ви казвам, че дърветата долу, в ниското, измръзват първи!

— Здрасти, скъпи! — каза Виктория.

— Сладурче — той й отдаде чест и после скочи от джипа. Крачолите на работния му комбинезон бяха стегнати над войнишки кубинки. От високоговорителите Селия Круз пееше „Корасон Ребелде“, ода за непокорното сърце.

— Здрасти, Брус! — поздрави го Стив.

Очите на Бигбай се разшириха от учудване.

— Боже, Стив! Пак ли се поряза, докато се бръснеше?

— Семейно събиране.

— Раните са отворени. Взимаш ли антибиотици?

— „Джак Даниълс“ брои ли се за антибиотик?

Радиостанцията на Бигбай изпука.

— Сеньор Бигбай, нула градуса в северния квадрант.

Бигбай натисна копчето.

— Занесете нагреватели там, Фойо.

— Си, шефе.

— Никой да не спи. Горещо кафе цяла нощ. Ром и кола на разсъмване.

— Си, шефе.

— И музиката. Трябва ли да е тази кубинска пачанга?

— На мъжете това им харесва.

— Добре. — Бигбай прекъсна връзката. — Боби, искаш ли да се повозиш с мен?

Боби стисна ръката на Стив и поклати глава.

— Малко е уплашен — отвърна Стив. — Ще дойдем по-късно.

— Дадено.

— С какво мога да ти помогна? — попита Стив.

— Очертава се дълга нощ — каза Бигбай. — Ще се грижиш ли за моето съкровище вместо мен?

— Доколкото позволяват ограничените ми възможности.

— За какво ти е пистолет, скъпи? — попита Виктория.

Бигбай сниши глас и прошепна:

— Мъжете го очакват от мен. Шефът винаги е въоръжен. Това е карибски обичай.

— И по какво стреля шефът? — настоя тя.

— По вредители, нарушители…

Приятели, които задирят жената на шефа, помисли си Стив.

Прекъсна ги яростният вой на сирена. Стреснат, Боби се притисна към гърдите на Стив и очилата му паднаха на земята.

— Тихо! Тихо! Тихо!

Стив прегърна момчето с две ръце.

— Всичко е наред, хлапе. Всичко е наред.

— Не съвсем — отвърна мрачно Бигбай. — Сирената означава, че температурата е нула градуса. Ако падне под нулата и се задържи така, здравата съм затънал в акита.

Наистина ли каза „затънал в акита“, почуди се Виктория.

— С Боби ще влезем вътре за малко — каза Стив и вдигна очилата на момчето.

— В кухнята има горещ шоколад — рече Бигбай. — Спалнята за гости е до кабинета. Чувствайте се като у дома си.

Стив и Боби се запътиха към къщата, момчето се беше вкопчило здраво в ръката на чичо си. Когато вече не можеха да го чуят, Бигбай каза:

— Да не ни дава Господ такова нещо!

— Какво нещо?

— Знаеш какво…

Тя остана много изненадана.

— Ако имаш предвид Боби, той е чудесно дете.

— Знам, сладурче, знам. Ти винаги си готова да съжалиш някоя птичка със счупено крило.

— Не е само това. Наистина обичам момчето.

— Естествено. Но не предпочиташ ли синът ни да бъде капитан на футболния отбор в Дартмаут, вместо някоя откачалка, която разбърква думи в главата си?

— Зависи кой от двамата има по-голямо сърце.

— Добре. — Той извади термометъра от ръкава си, погледна градусите и се намръщи.

— Пази детето да не пострада, съкровище. Ако падне в някой кладенец, Соломон ще ме осъди по-бързо, отколкото може да каже „шалом“.

— Мисля, че никога не съм го чувала да казва тази дума.

— Образно казано.

— Знам, Брус. Но не очаквах да го чуя от теб.

— Ей, добре ме познаваш. У мен няма нито едно предубедено кокал че. Всичките ми доктори и адвокати са евреи. Аз настоявах да поработиш известно време със Соломон, забрави ли? Да научиш някой и друг трик. Те са по-умни от нас в това отношение.

— Така ли?

— О, стига, не се прави на толкова обидчива!

Тя премигна неволно, сякаш я бяха зашлевили.

„Не се прави на толкова обидчива?“

— Това беше доста грубо.

— Кое? Защо?

— Стига, Брус. Не си толкова недосетлив. Не можеш да казваш на някой друг как да се чувства.

Радиостанцията на Бигбай отново изпука.

— Шефе, в долината е минус два.

— По дяволите! Огньовете още ли горят?

— Почти. Свърши горивото, шефе.

— Трябва да вървя, съкровище. — Бигбай оправи кобура на хълбока си и скочи в джипа. Джон Уейн сред поле от авокадо.

— Мога да дойда с теб — предложи тя.

— Мъжете ще го изтълкуват погрешно. Не искам да си помислят, че шефът им е мъж под чехъл.

— Разбира се.

Тя се загледа в него, димът се виеше около главата му, във въздуха се носеше мирис на бензин.

— Какво? — попита Брус.

— Никога не съм те виждала такъв.

— Именно по време на криза — приповдигнато произнесе Бигбай — можеш да разбереш колко струва един мъж.

— Вярно е.

Махна на шофьора да тръгва. Все още прав, хванал се за лоста отгоре с една ръка, той махна на Виктория с другата.

— До скоро, съкровище!

— До скоро, шефе — отвърна Виктория, джипът подскачаше по пътеката и изчезна в мрака на горичката.

37.Шепот на палми

Стив го болеше задникът и сцепената устна го смъдеше. Боби беше започнал да се успокоява и попита дали може да си сложи бонбони в горещия шоколад. Разхождаха се по покрита с камъни пътека между два реда кипариси. Къщата на Бигбай се извисяваше на хълма пред тях.

— Голяма къща за един човек — каза Боби.

— Двама души — поправи го Стив.

Къщата беше солидна, на три етажа, построена от дървени талпи от област Дейд, оградена с веранда и тенекиен покрив. Беше строена от прапрадядото на Бигбай, който освен това беше проявил далновидност и беше купил две хиляди акра от земята наоколо, която никой не искал навремето. Екстериорът беше запазен такъв, какъвто вероятно е бил по времето на царуването на Бигбай I, реши Стив. Мелницата за захарна тръстика си седеше под навеса, камбаната за вечеря беше окачена на един триметров прът и до пещта за опушване, където някога прасетата са били превръщани в шунка, бяха подредени дърва за огрев.

Стив забеляза и някои нововъведения. Покрит с червена сгурия тенис корт, обграден с кокосови палми. Басейн с форма на лагуна, заобиколен от изкуствено създаден плаж, и бамбукова колиба с покрив от сухи палмови листа. Представи си Виктория като лейди Бигбай от имението Бигбай, картината не му хареса и той я пропъди от главата си.

Двамата с Боби влязоха вътре, където униформената икономка явно ги очакваше. Бигбай явно се беше обадил да я предупреди по радиостанцията или от мобилния си телефон, реши Стив, или може би изпращаше димни сигнали. Прислужницата донесе чаша димящо кафе за него и чаша горещ шоколад на Боби. С бонбони.

Кафето щипеше устната на Стив. Горещият шоколад накара Боби да изрежда факти за какаовите зърна. Беше прочел някъде, че флавиноидите са полезни за здравето, и сега изреждаше химическия им състав пред Стив, който не го слушаше. Мислите му бяха заети от Брус Бигбай. Човекът, който имаше всичко. Включително и Виктория.

„Защо ли не го мразя?“

Вероятно защото изглеждаше почтен човек. Естествено, беше така вбесяващо весел и толкова прям, че дори иронията му не дразнеше. Е, малко се надуваше и хвалеше ваканционните си пакети, сякаш бяха някой субтропичен рай. Но какво толкова? В сравнение с повечето хора, с които Стив се сблъскваше всеки ден — жестоки престъпници, некомпетентни съдии, лъжливи свидетели, — Бигбай беше истински бойскаут с лъскави значки за заслуги. Пък и мнението му нямаше никакво значение, защото Виктория го обичаше.

„Забрави я, глупако! Тя е негова.“

Интериорът на къщата беше осъвременяван наскоро, реши Стив, докато водеше Боби към спалнята за гости. Стените бяха покрити с мазен махагон, подовете — с италианска теракота. Предметите на изкуството — дело на индианци от Южна и Северна Америка — бяха скъпи, еклектични и подбрани с вкус, като изключиш двуметровата маслена картина на две узрели авокадо на един клон, увиснали като две цици.

Спалнята за гости беше уютно местенце с индиански панери, пана по стените и керамични съдове. Стив сложи Боби да си легне, като дръпна юргана чак под брадичката му.

— Не си отивай, докато не заспя, чичо Стив.

Стив седна на края на леглото.

— Никъде няма да ходя, хлапе.

— Днеска беше зверско, а?

— Зверско?

— Когато размаза приятеля на мама, беше направо върхът.

— Направо — съгласи се Стив. Нещо се въртеше в главата на Боби, Стив знаеше, че му е трудно да изплюе камъчето. — Искаш ли да поговорим за случилото се, хлапе?

Кльощавите рамене на Боби се повдигнаха под юргана.

— Знаеш правилата. Каквото и да ме попиташ, ще ти отговоря.

— Майка ми — каза Боби, — тя лоша жена ли е, или просто е превъртяла?

Никога не беше лъгал момчето. Не можеше да го направи и сега.

— По малко и от двете. Може би по много и от двете.

— Как така тя е лоша, а ти си добър?

— Тя не е само лоша, нито аз съм само добър.

И това е истина, помисли си той. Само преди няколко часа се беше съгласил да даде на Джанис подкуп. Сто хиляди долара, за да свидетелства в негова полза. Единственото му оправдание беше, че нямаше пари, за да извърши престъплението. Щеше да мисли за това утре. И да се опита да не взима под внимание етичните и моралните отклонения в това, което се беше съгласил да извърши. Щеше да стане някой друг ден и с него щеше да дойде болка, по-страшна от сегашното му главоболие.

Клепачите на момчето потрепваха.

— Ако госпожа Барксдейл е убила съпруга си, и тя ли ще е лоша?

— Да — съгласи се Стив.

— Не лошото, което е добро. Лошото, което е лошо.

— Да.

— „И сега жената е довършена“ — прошепна момчето. — Ще го измислим — секунда по-късно вече беше заспало.

— Ти си чудесен баща — прошепна един глас зад гърба му.

Стив се извърна. Виктория стоеше до вратата на спалнята.

— Благодаря. Но понякога си мисля, че той ми дава повече, отколкото аз на него.

Виктория се приближи до леглото, протегна се и погали Боби по бузата.

— Той те боготвори. Трябва да се гордееш с това.

Точно сега изобщо не се гордееше със себе си. Не и като бъдещ баща. Не и като адвокат. Не и като човек. Чувстваше се като престъпник, който всеки момент можеше да бъде заловен. С надежда да смени темата той посочи към прозореца.

— Как вървят нещата навън?

— Температурите падат. Брус се паникьосва.

— Съжалявам, че не мога да помогна кой знае колко.

— Няма нищо. Радвам се, че си тук. — Тя замълча за миг, после добави: — Искаш ли да се поразходим?

Почти пълната луна надничаше през обагрените в оранжево облаци и над дърветата се виеше черен дим. От високоговорителите се носеха кубински любовни песни, докато Виктория водеше Стив по пътека от корали към един хълм над горичката. Изведнъж грейнаха хиляди ярко осветени светлини и превърнаха полетата с авокадо в пазар на коледни елхи.

— О, виж!

— Брус мисли, че така ще стопли дърветата — каза Виктория. — Изкупи всички коледни лампички от Орландо до Кий Уест.

— Умен е твоят Бигбай.

— С нищо не те превъзхожда.

— Има само няколко милиона. И теб.

— Кое от двете според теб е по-важно за Брус?

Въпросът изненада Стив. Беше му забранено да обсъжда отношенията им с Бигбай.

— Не мога да отговоря вместо него. Мога да кажа за себе си.

Думите му увиснаха във въздуха, уловени като в капан, както димът във варелите. След миг тя каза:

— Продължавай, Соломон.

— Студено ми е, да се връщаме.

— Насам — тя го хвана за ръка.

— Къде?

Не му отговори, а го поведе по пътеката към лагуната.

— Ако искаш да се къпем голи, забрави — каза той.

Две горящи факли бяха забити в земята пред входа на бамбуковата хижа до водата.

— Ела — подкани го тя. — Тук е завет.

— Да, става за ловната дружинка на индианците микосуки.

Той се поколеба на входа, а тя се пъхна вътре. Почуди се.

„Какво ставаше, по дяволите? Разходката. Хижата. Натискаше ли му се? Или тълкуваше погрешно сигналите?“ Без съмнение мозъкът му беше замъглен от вечерята му с „Джак Даниълс“, „Тиленол“ с кодеин и фъстъченото масло.

— От какво се боиш? — гласът й идваше от сенките вътре в хижата.

— От теб.

— Какво си мислиш, че ще стане вътре?

— Ако бяхме на петнайсет, щяхме да се гушкаме. Но не сме, така че вероятно те е обзела предсватбена треска и понеже съм ти приятел, искаш да си поговорим. „Харесвам това у Брус“ и „Не харесвам онова у Брус“. Честно, Виктория, мога да мина и без това.

— Ами ако искам да се гушкаме?

— Ами шефът? Той е огън момче.

— Познавам те, Соломон. Не се боиш от него. Боиш се от самия себе си.

Стив усети нещо студено и мокро да пада на челото му. Това пък какво беше? Той се обърна назад към гората. Озареното в оранж небе беше осеяно с бели точици.

— Вали сняг!

— Невъзможно!

Тя се втурна навън. После за негова най-голяма изненада направи пирует и се разкрещя от радост, като изплези език, за да улови снежинките, които се виеха около нея.

— Страхотно! — По високоговорителите Бени Море пееше нещо в ритъма на болерото. — Вълшебно…

— Нетрайно — каза той, докато гледаше как снегът се стопява веднага щом падне на земята.

Бени Море пееше: Eres tu flor carnal de mi jardin ideal.

— Толкова е красиво! — Тя се понесе в такт с музиката, дългото й кожено палто се развя, снежинките се виеха, следвайки порива на вятъра. — Де да знаех какво пее.

— „Ти си цветето на насладата в съвършената ми градина“ — каза Стив.

— На мен ли говориш, момче?

— Това пее. Горе-долу.

Те се заслушаха. Eres tu la mujer que reina en mi corazon.

— „И владееш сърцето ми“ — каза Стив.

— Пак ли песента?

— Естествено.

— Говорил ли си някога така на жена?

Какво можеше да й каже? Че е красива и умна. Че уважава ценностите й, почтеността й, дори проклетата й нравственост, на която се подиграваше, но на която вътрешно се възхищаваше и завиждаше? Че го привлича заради всички тайнствени причини, които побъркват един мъж?

— Не — отвърна той. — Не съм говорил.

— Но си се чувствал така?

— На какво си играем, Вик? Да видим как Стив ще забие ножа в собственото си сърце?

— Владяла ли е някоя жена сърцето ти? Владее ли го сега?

— Защо да ти отговарям? За да се целунем? И ти да избягаш?

— Кой казва, че ще избягам.

— Не го прави! — Той беше нарушител. Нарушаваше чужда собственост. С чужда жена.

Тя тихо каза:

— Вечерта, когато се целунахме, не каза ли ти „Отдай се на порива, да видим къде ще ни отведе“.

— Поривът ще ни отведе до никъде. Ти имаш други планове.

— Такъв глупак си, Стив Соломон! — Тя сложи ръка на врата му, придърпа го към себе си и целуна подутата му долна устна.

— Ох!

— Боли ли?

— Повече отколкото си мислиш.

— Бъди смел.

Целувката й беше ефирна като снежинките. Той не й отвърна. Нямаше да извърви отново същия път: надежда, отхвърляне, болка. Тя го изкормяше, както ловец изкормва елен.

Устните й се преместиха, нежни като листенца на роза, по бузата му. Усети топлия й дъх на ухото си, по врата си. Отново го целуна, после прокара пръст по челото му, около очите, по дължината на носа му. Като че ли искаше по-късно да го нарисува.

Главата му се замая, понесе се със студения бриз и снежинките, светът му излезе от оста си на въртене. После, без да го иска, той отвърна на целувката й. Нежна и изпълнена с копнеж целувка. Дори и главата му да пулсираше, дори и устната да го пареше, той вече не усещаше болката.

Пламъкът на факлите ги топлеше и хвърляше сенките им върху стените на хижата. Стив чу как Бени Море им пее:

— „Mi passion es rumor de un palmar.“

Докато Виктория го въвеждаше в хижата, той измърмори:

— Страстта ми е в шепота на палмите.

— Песента ли?

— Аз — отвърна той.

Хижата беше пълна с бали слама, някои от които се бяха разпилели по пода. Не съм го планирала, помисли си Виктория, свали дългото палто и го постла върху сламата. За първи път живееше за мига и се оставяше на чувствата да я водят. Стив я привличаше и беше престанала да се пита защо.

— Но погледни го само — толкова уплашен и объркан! Свали ципа на якето му, знаеше, че тя трябва да води. Издърпа ръкавите на сакото, разкопча ризата и прокара ръце по гърдите му.

— Искам те — прошепна и го целуна отново.

Той измърмори нещо, но лицето му беше долепено до шията й и тя не можа да го чуе. Едната му ръка се пъхна под пуловера й и тя усети, че сутиенът й се разкопчава, после и двете му ръце бяха на гърдите й. Миг по-късно пуловерът и джинсите й се търкаляха някъде с неговите дрехи в сламата, сама събу дълбоко изрязаните си бикини, защото не можеше да го чака повече.

Поемаше си все по-дълбоко и по-бързо въздух, докато устата му се спусна по врата й, заобиколи и двете гърди и се спря на едната от тях. Усети как се притиска към нея, твърд и възбуден, и го погали, от което той изстена. Докосна я нежно, настоятелно, вкара го леко. Тя отново го целуна — трескава, дълбока, нетърпелива целувка.

— Искам те в мен — прошепна тя в ухото му. — Сега!

— Вече?

— Играем си от седмици. Сега!

Той проникна в нея и тя уви крака около него. После се изви назад, гъвкава като котка, тялото й се надигна, за да посрещне неговото.

Стив чуваше как собственото му сърце бие някъде отдалеч, макар че ясно чуваше нейното. Изпи я с всичките си сетива. Извивката на врата й, пътеката на гръбнака, гладката коприна на сляпата улица под пъпа й. Целува я, гали я, опитва я.

Поне в този момент не страдаше от угризения, потънал във вечния ритуал. Винаги бе смятал, че във всяка нова среща отекват спомени от предходните. Но сега не беше така. Тази беше нова, беше различна от всички останали.

Свърши със силата на експлозия, заби пръсти в скалпа му, дърпаше го за косата, стискаше го здраво, сякаш щеше да падне от края на света. Миг по-късно и той експлодира и тя усети как ударната вълна я разтриса, спазмите се разляха като топли вълни.

И тогава, още в нея, като се поклащаше леко и изсмукваше всяко късче от удоволствието толкова, колкото траеше то, той промълви:

— Обичам те, Виктория. Наистина те обичам.

38.Сутринта след блуса

— Къде са кифлите? — попита Марвин Умника.

— Нямаше. — Стив отвори книжната кесия и извади четири хрупкави италиански франзели. — Купих мишети.

— Що за щуротия е това?

— Пушена сьомга и каприно панини.

— Ха! Сигурно са сложили петачка отгоре само защото са измислили по-благозвучно име за сьомгата.

В тази мразовита сутрин Марвин носеше спортно сако върху черно поло. Плетена шапка, която приличаше на ярмулка44, пазеше голата му глава.

Стояха в кухнята на Стивън, около дванайсет часа след неговото преломно преживяване в бамбуковата хижа. Поне тялото му беше тук. В замъгления му разсъдък, пълен със снежинки, той все още се гушкаше с Виктория в сламата. Беше именно там, когато един глас по високоговорителя помоли госпожица Лорд да се яви на работната площадка.

Бигбай я търсеше. Тя бързо се облече, целуна Стив и на излизане от хижата го погледна по начин, който не успя да разгадае. Меланхолия? Копнеж? Съжаление?

Върна се обратно в къщата, вдигна Боби на ръце и го отнесе в колата. У дома Стив сложи Боби да си легне, изтегна се на канапето с бутилка текила „Чианко Бланко“ и се опита да осмисли нощта. На разсъмване устните му бяха изтръпнали и ушите му бръмчаха.

Когато Марвин се отби — закуската в събота беше ритуал, — веднага го разпита за охлузванията и драскотините. Стив му каза, че е паднал, докато е тичал. Марвин като че ли се хвана. Сега се жалваше заради промяната в менюто.

— Къде е сиренето крема?

— Използвам каприно. Козе сирене.

— Дрън-дрън!

Стив намаза козето сирене върху франзелата, поръси го с капери и нарязан на ситно лук и сложи изсушени на слънце домати отгоре.

— Какво им е на доматите, младежо? — попита Марвин. — Спаружили са се като краставицата ми.

— Сушени са на слънце.

— Не че някой се оплаква. От краставицата ми, не от доматите ти.

Стив разбърка лимонов сок със зехтин и поля хляба със сместа.

— Марвин, имам нужда от една услуга.

— Не се тревожи, ще ти помогна да избереш съдебни заседатели.

Марвин взе франзелата, погледна я подозрително и отхапа.

— Е, не е лошо. Не е сандвич със сьомга, но и това става.

— Не става въпрос за съдебните заседатели, Марвин. Имам нужда от сто хиляди долара.

Марвин подсвирна.

— Това са доста пари, младежо!

— На заем, не подарък. Ако спечелим делото „Барксдейл“, ще ги върна бързо. Ако загубим, ще ги върна бавно.

— Бих искал да ти помогна, но нямам толкова пари.

— Така и си помислих, но реших, че може да ти хрумне нещо.

— Ами баща ти?

Стив поклати глава.

— Дори и да имаше, не бих могъл да му ги поискам.

— Искаш да кажеш, не би му ги поискал. Не е ли време да простиш и да забравиш?

— Не сега, Марвин. Не мога да го моля за такова нещо.

Марвин се почеса по гънката на шията си. Марвин Умника.

— За какво са ти парите, ако нямаш нищо против, че питам?

Стив хвърли поглед към спалнята на племенника си в коридора. Пълна тишина. Момчето или още спеше, или биеше компютъра на шах.

— За Боби. Само толкова мога да ти кажа.

Очите на стария човек просветнаха.

— Това е различно. За Боби бих направил всичко. — Погълна сандвича на три залъка. — Не че знам откъде ще взема парите, но имам приятели.

— Благодаря, Марвин.

— В конюшня ли си спал снощи?

— Защо?

— Имаш сламки в косата си.

Стив прокара ръка по главата си и извади една зад ухото си.

— Фермата на Бигбай — каза той без много приказки.

— Какво прави там, освен че задиря годеницата му?

— Ами това май изчерпва нещата.

Стив беше успял да не мисли за Виктория през последните няколко минути, но ето че пак започна. Точно преди Марвин да дойде, беше звънял на мобилния й, но тя не вдигна. Къде беше тази сутрин? С Бигбай? Или беше поела на дълга разходка сред дърветата и си мислеше за Стив?

— Не знам как ще водя делото „Барксдейл“ заедно с нея — каза той. — Както и делото на Боби.

— Защо? Мислех, че двамата се разбирате добре тези дни.

— Ще седя достатъчно близо, за да усещам шампоана й. Всеки път, когато ми подаде някой документ, ръцете ни ще се докосват и… — Стив млъкна. Не беше възнамерявал да си излива душата.

Марвин го беше зяпнал.

— Олеле! Ти си влюбен!

Стив искаше да говори. Ако беше в по-близки отношения с баща си, сега щеше да е моментът да каже „Татко, какво да правя?“, но от Хърбърт нямаше да получи съвет, а само критика.

— Имам нужда от съвет, Марвин.

— Ще ти кажа една дума само: Виагра!

— Нямам нужда.

— Аз също нямам, но ако се притесниш, когато двамата с тази езическа богиня го правите за пръв път, може да помогне.

Стив млъкна.

— О, вече си я обладал?

Нямаше да е лесно, Стив го знаеше, но трябваше да поговори.

— Марвин, можеш ли да бъдеш дискретен?

Възрастният мъж повдигна рамене.

— Исус добро еврейче ли е бил?

Пет минути по-късно входната врата се отвори и влезе още един редовен съботен посетител.

— Къде са хлебчетата? — попита Кадилак, когато влезе в кухнята.

— Нямало — отвърна Марвин. — Нашият хубавец купил машети вместо хлебчета.

— Мишети — поправи го Стив.

— Още по-добре — рече Кадилак. — Маковото семе ми се завира по протезите. — Той погледна Стив. — Какво ти е на лицето?

— Паднах, докато тичах.

— И аз веднъж се бях подредил така — отвърна Кадилак. — Спънах се на перваза на един прозорец.

— Как е възможно? — попита Стив.

Кадилак седна на кухненската маса, въздъхна и вдигна крака на един стол:

— Ревнив съпруг разбиваше вратата на спалнята с ловджийска пушка, докато се измъквах през прозореца без панталоните си. Канзас Сити. Или може би Сейнт Луис.

— Какви са тия дрехи? — попита Марвин. Кадилак носеше тъмносин гащеризон с емблема на гърдите, върху която пишеше Щатска болница „Рокланд“.

— Върша една услуга на Стив — каза Кадилак.

— Всеки иска услуги напоследък.

— Кадилак е адски добър частен детектив — каза Стив.

— По-скоро разсилен — отвърна Кадилак. — Между другото, докторката ти беше там снощи.

— Значи не можа да душиш наоколо?

— Напротив. Дай един сандвич и ме остави да ти кажа какво свърших.

Стив сложи довършителните щрихи на франзелата, върху която се трудеше.

— Последните две нощи прерових бюрото й — започна Кадилак. — Отвътре, отвън. Картони на пациенти. Тестови диаграми. Щуротии всякакви. Снощи влизам в кабинета й към единайсет часа, влача си метлата, дърпам количката. Само че този път беше там. Огромна жена с грозно лице.

— Каза ли ти нещо?

— Не на мен. Говореше по телефона.

Стив подаде франзелата на Кадилак.

— И ти си тръгна?

— По дяволите, не! — Кадилак отхапа един залък и кимна в знак на одобрение. — Изпразних кошчето й за боклук, избърсах плотовете, измих пода. А тя продължаваше да си говори. Стар негър с метла в ръка. По-невидим от това, здраве му кажи.

— С кого говореше?

— Доколкото разбрах, с някой си Карлос от Мексико.

В погледа на Стив явно се четеше въпрос, защото Кадилак каза:

— „Колко е часът в Гуадалахара, Карлос?“ Това го питаше, когато влязох. После каза, че искала хиляда опаковки реплен или нещо от тоя сорт.

Стив грабна лист и молив.

— Реплен?

— От ония лекарства, дето имената им нищо не значат. Като „Виагра“.

— Нямам нужда от виагра — каза Марвин за втори път тази сутрин.

— Това ли е? — попита Стив.

— Спокойно, момче — отвърна Кадилак. — Когато пишеш песен, не разказваш цялата история в първия куплет.

— Добре, добре.

— Като ония песни, дето Гордън Дженкинс ги пишеше за Синатра. — И започна тихо да си тананика.

— Прилича ми на Стиврино и жената, дето му е партньорка — каза Марвин.

— Не може ли да се върнем на Равкдрайв за малко? — помоли Стив.

— После песента прави рязък завой. — Кадилак поде втория куплет.

Кадилак се усмихна.

— Това е изненадата. Така и не набрал кураж да каже на дамата, че я обича.

— Точно като нашия приятел. — Марвин се обърна към Стив.

— Освен ако не си й го казал снощи? — попита Кадилак.

— Кажи какво стана снощи в болницата? — контрира го Стив.

— Стиврино обладал съдружничката си — каза Марвин.

— Не! — възкликна Кадилак.

— И то под носа на годеника й.

— Браво на момчето! Спомням си навремето имах вземане-даване с една танцьорка, която беше женена за комик. Всеки път когато той излизаше на сцената…

— Кадилак! Какво, по дяволите, се случи в проклетата болница?

— Добре. Дръж се да не ти паднат панталоните. На докторицата явно не й хареса цената, защото рече: „Забрави, Карлос. Няма да ти дам да ми го навреш отзад.“

— Така ли каза? — Марвин зацъка с език.

— Напомни ми за една цапната в устата мамичка от Мемфис — рече Кадилак.

— И после? — продължи да настоява Стив. — След като не се спазари с Карлос за цената?

— Каза, че щяла да се обади на доставчика от Аржентина. Но вероятно Карлос свали цената, защото се успокои и каза добре, щяла да прати парите още на следващата сутрин и не, не й трябвала фактура. Никакви документи, които да оставят следи. Тя затвори, а аз излязох навън и измих пода.

— „Реплен“ нещо си — каза Стив, по-скоро на себе си. — Реплен какво?

— „Репленгрен“ — каза Кадилак.

— Откъде знаеш?

— Ами след като тя си тръгна, се върнах и изпразних още веднъж кошчето й. Нали това ми е работата?

Бръкна в джоба си и подаде на Стив парче хартия. Намачкан лист от бележник с емблемата на щатска болница „Рокланд“ отгоре, името на Равкдрайв отдолу, а по средата нещо, написано с нейния почерк.

— Какво е това? — попита Марвин.

Стив написа „Репленгрен“ в бележника си и сложи след него три въпросителни.

— Нещо, за което Равкдрайв не иска никой да знае и това е добре. Страхотен си, Кадилак! Обичам те. И теб, Марвин.

— Нас ни остави — каза Кадилак. — Каза ли на дамата, че я обичаш?

— Казал й е — намеси се Марвин. — Но тя не му е отговорила и сега момчето иска съвет от Умника.

— Благодаря ти за дискретността — каза Стив, като разтриваше и двете си слепоочия. Главоболието се заформяше.

— И ти какво му каза? — попита Кадилак.

— Казах му да се освободи от задръжките си. Любовта не идва всеки ден и ако я оставиш да си иде, вечно ще съжаляваш.

39.Любов

„И сега жената е довършена“, повтаряше си Виктория.

Което означаваше какво? Направена по-съвършена от нещо не чак толкова съвършено?

Тя самата изобщо не беше съвършена. В тази неделна сутрин беше една нещастна, лъжлива, ненавиждаща се никаквица.

Лежеше в леглото и се опитваше да изясни чувствата си. Леглото на Брус. С Брус, който самодоволно хъркаше до нея.

Реколтата от авокадо беше спасена и Брус, изтощен от среднощните вълнения и каната с кола и ром на сутринта, беше паднал по лице на леглото, както беше с гащеризона и войнишките обувки. Кобурът и пистолетът, слава Богу, бяха метнати върху гладиатора в ъгъла на спалнята.

Тя се събуди ядосана. На себе си.

„Какво направих?“

Беше нарушила принципите, на които най-много държеше. Честност, лоялност и вярност. Но защо? Обичаше ли Стив Соломон? Не, това би било абсурдно.

„През половината време дори не мога да го понасям.“

Отношенията им изобщо не отговаряха на нейното стройно определение за любов. Това в никакъв случай не беше разумен съюз в името на общото благо между двама души с общи интереси и сходни ценности. Това беше животински нагон, като бийгълите в обора на съдия Гридли.

Беше неразумно. Нелогично. Ненормално.

Защо беше направила нещо толкова болезнено и самоунищожително? Брус заслужаваше повече. Ами Соломон? Горкият се беше съпротивлявал. За миг се замисли дали не го беше изнасилила, поне във философския смисъл.

Когато остави Стив в бамбуковата хижа, почувства смесица от вина и страх. Боеше се, че Брус ще го види изписано на лицето й. Но той се беше отнесъл, бръщолевеше за ниските облаци, които всъщност задържали топлината, че снегът всъщност бил манна небесна. После се ухили и рече:

— Благословия от небесата.

Добре, не го биваше много в раздел хумор. Щеше ли да изкара цял един живот с мъж, който не можеше да я разсмее?

Тя се измъкна от леглото, облече си тихичко и излезе.

Утринта беше ясна и студена, слънцето се подаваше ниско на хоризонта, когато подкара тауруса на север. Щеше да се обади на Джаки по мобилния и да я вдигне от леглото. Но преди да успее да набере номера, телефонът й иззвъня и тя погледна да види кой е. Соломон. Какво можеше да му каже? Остави го да звъни.

Движението по Саут Дикси не беше натоварено и когато стигна до Лежен Роуд в Гейбълс, тя зави надясно, макар че това не беше пътят към Гроув Айл. Защо беше завила насам? Дали колата си имаше собствено мнение? После наляво по Къмкуот. Намали, когато наближи бунгалото с бразилския пипер и юката.

„Какво правя? Що за зряло и разумно решение е това?“

Да избягаш от къщата на годеника си в къщата на любовника си.

Това ли е Соломон? Мой любовник?

Никога не беше харесвала тази дума. Звучеше й мръсно.

Спря колата от другата страна на улицата. Старият му кадилак беше паркиран отпред с вдигнат гюрук. Имаше и друга кола. Линкълн с личен номер: „УМНИК–1“. После си спомни — Марвин идваше всяка събота на закуска. Докато стоеше и гледаше, още една кола спря отпред, стар шевролет седан, и от него слезе Кадилак Джонсън. Носеше тъмносин гащеризон вместо обичайното си дашики.

Помисли дали да не влезе и да не попита: „Какво има за ядене?“

Но щеше да изглежда странно. Не биваше да говори със Соломон, докато не решеше какво, по дяволите, щеше да прави с живота си. И къде беше неговото място. А такова нямаше.

Тя запали колата и си тръгна.

Джаки удари мързеливо воле, на което липсваше височина, разстояние и желание. Виктория, която чакаше при мрежата, отстъпи две крачки назад, вдигна лявата си ръка нагоре, сякаш за да посочи падаща звезда, и заби топката с размазваща сила. Тя се изстреля към Джаки, която отскочи встрани и извика, защото си удари прасеца.

— О, Боже!

— Извинявай! — Виктория мина зад линията. Бяха на зеления корт в Гроув Айл. От другата страна на плексигласовата ограда лодките стояха вързани за кея, а заливът се къдреше от белите зайчета на вълните.

— Това е шести, скъпа. Още един сет. Ти биеш сервиз.

— Забрави! — Джаки разтриваше прасеца си. — Изкълчих си крака. За какво си ми толкова ядосана?

— За нищо.

Не можеше просто да каже: „Между другото, Джаки, никога не съм ти казвала, но всъщност аз съм една похотлива курва.“

— Какво става? Изливаш си яда на горката топка още от началото на играта. — Джаки се отправи към масата отстрани на корта, взе си горнището и го облече.

Виктория отиде при нея, отвори термоса с кафе и наля и на двете.

— Малко съм напрегната, това е.

— Предсватбена треска.

— Така каза и Соломон.

— Кога ще ми се обади всъщност?

— Той е непредсказуем, така че на твое място не бих седяла до телефона.

— Ако не те познавах достатъчно добре, щях да кажа, че има нещо между теб и лошото момче.

Виктория замълча.

— Обикновено тук казваш „Джа-ки!“ по начина, по който го каза сестра Агнес, когато отидох на училище с клин в седми клас.

Виктория отпи от кафето си.

Джаки я изучаваше.

— Не може да бъде! Ти и лошото момче?

Виктория мълчеше.

— Хайде, Вик. Какъв е смисълът да се изчукаш, ако не го споделиш с най-добрата си приятелка?

— Снощи… — започна Виктория с известно притеснение.

— Знаех си! Разбрах го още в деня, в който го срещна.

— Как? Та аз го презирах.

— Именно. Толкова му се беше вбесила, че разбра, че нещо ще се случи. — Джаки сниши гласа си и прошепна съзаклятнически. — Как беше?

— Имаш предвид физически ли?

— Какъв друг начин има?

— Джа-ки!

— Хайде, кажи ми, Вик. Колко пъти свърши? Ами той? Разкажи ми и аз ще ти разкажа за онзи хондураски барон с кафето, който може да си оближе собствената вежда.

Виктория се беше заклела, че няма да навлиза в подробности. Нямаше да й каже как Стив натисна всички правилни копчета, включително и тези, които имаха най-голямо значение.

— Обзалагам се, че е било страхотно — каза Джаки, опитвайки се да разбере нещо повече.

„Няма да падна толкова ниско.“

— Страхотно ли беше? — попита Джаки.

„Ще поддържам разговора на ниво.“

— Кой ти надърви повече клитора — Брус или Стив? Хайде, искам сцена по сцена.

— Чукането беше невероятно — каза Виктория, като сама се изненада от езика си. — Бях се побъркала. Цялата горях.

Джаки драматично започна да си вее с ръка.

— Мили Боже!

— Когато проникна в мен, сякаш ме докосваше навсякъде. Като електрически ток. Толкова силно. Един волт още, кълна се, и щях да умра.

Джаки изпъшка почти неприлично.

Виктория сниши глас.

— Видях звезди, нищо че бях със затворени очи.

— Не.

— Като метеоритен дъжд.

— Май се подмокрям.

Виктория отпи още една глътка кафе.

— Сега трябва да разбера защо го направих.

— Какво има за разбиране? Възбудила си се. Соломон е много секси. И си го изчукала.

— Не е толкова просто!

— Ами ще го разбереш следващия път, когато те опъне.

— Кой следващ път?

— Хайде, стига, няма да се откажеш от най-върховния секс в живота си?

Виктория се отчая. Имаше нужда от съвет, а най-добрата й приятелка се беше отдала на фантазии за Сексиленд.

— Щом се прибера, ще сменя батериите на господин Щастливец — каза Джаки.

Може би трябваше да се обадя на Кралицата за съвет, помисли си Виктория. Да я намери в Швейцария или Рим или където и да е другаде. Кралицата имаше по-голям опит с мъжете. Но като се замисли, Виктория знаеше точно какво щеше да й каже майка й: „Ако трябва да избирам между нещастна и бедна и нещастна и богата, какво да избера?“ Кралицата щеше да каже: „Нещастна и богата е по-добре.“

— Може би се страхувам от щастието. Може би се опитвам да разруша връзката си Брус.

— Какъв ти е проблемът? Омъжи се за Брус. И продължи да се чукаш със Соломон.

— Не мога да го направя!

— Тогава направи както правят адвокатите. Грабни един лист и напиши плюсовете и минусите на всеки. — Джаки й подаде една брошура за Коледно празненство в Гроув Айл, като я обърна откъм празната страна. — Започни с Брус. Напиши чертите, които ти харесват, после го сравни със Соломон по същите критерии.

— Това от „Космополитън“ ли го научи, или сама го измисли? — каза Виктория, извади една химикалка от чантата си и започна да пише.

Джаки надникна през рамото на Виктория.

— Няма спор. Лошото момче печели.

— Стига, Джаки. Нещата са сериозни.

— Добре, тогава дай шанс на Соломон. Сигурно има поне едно качество, което да ти харесва.

— Много го бива за родител. Ако можеш да го видиш с Боби. Плюс…

— Чакай малко — намеси се Джаки. — Стига си го увъртала. Това не ти е игрословица.

— Сексът ли имаш предвид?

— Да. Как е Брус, освен че е надарен като кон.

— Добър е. Но е малко механичен…

— Механичен е добро определение за миялна машина, но от това, което каза за лошото момче…

— Соломон ме кара да се смея, приготвя ми обяд…

— И те кара да свършваш. От всичко по нещо. Чудесно. Хайде. Ако трябва да вземеш решение, а ти го правиш в момента, кой от двамата ще избереш?

— Ти кого би избрала?

— Не мога да ти помогна, Вик. Но може и да проявя интерес към губещия.

Виктория се опита да се съсредоточи, да прозре зад облаците на нерешителност. Хубаво е да се радваш на силата на безброй оргазми, но това не е причина да прекараш живота си с вибратор…

— Щом се замисляш толкова — каза Джаки, — ще вземеш погрешното решение.

— Не мога просто да се отдам на чувствата си. Трябва да анализирам всички фактори.

— Избираш си мъж, а не пенсионен фонд.

Виктория си пое дълбоко въздух.

— С Брус имаме общи интереси. Общи ценности. Любовта ни е напълно логична. Напълно разумна. Сгодила съм се за него, връзката ни е разумна и добре обмислена. Той е всичко, което може да се желае. Искам да кажа, никой не е съвършен, нали така?

Джаки не отговори, така че Виктория продължи:

— Ще се омъжа за Брус. Това е.

40.Без прегръдки, без целувки, без грешки

В спокойната неделна вечер — Виктория не отговаряше на обажданията му, а Боби си четеше енциклопедията — Стив седеше на кухненската маса, ядеше панини с червени чушки и козе сирене и пиеше „Гроуш“. Той включи лаптопа, влезе в Google и започна да търси.

Първо написа „Репленгрен“ и — бинго! — появиха се стотина страници. Синтетичен хормон, произвеждан в Германия, „Репленгрен“ възстановяваше повредени мозъчни клетки при плъховете, но имаше и странични ефекти, включително увреждане на двигателните способности. Агенцията за контрол върху храните и лекарствата обмисляше дали да одобри изпробването на лекарството и върху хора, но още не беше взето решение.

Мили Боже!

Дали Равкдрайв вече не беше побързала да изпробва експерименталното лекарство?

Написа името й в търсачката, излязоха десетина монографии и изследвания, написани от нея през годините. Беше ги открил и по-рано, когато си пишеше домашното, като започна от „Отключете вашия Рейнмен“. Но сега търсенията му бяха конкретни. Като използва „Намери“ от менюто, потърси всичко, което беше писала за думата „Репленгрен“.

Нищо. Изобщо не споменаваше лекарството.

Той се захвана да чете изследванията на Равкдрайв. Пропусна техническите обяснения с диаграми на отделянето на киселина и на електрическите мозъчни експерименти. Четеше само пасажите, посветени на аутизма, всичко от морбили при бременни жени до хранителни добавки и полихлорин бифенил. Отдели повече време — две бири — на изследването на проявите на свръхгениалност при деца аутисти, където Равкдрайв предсказваше, че трансчерепната магнитна стимулация скоро ще отключи невероятни умствени способности у неаутисти.

Това, което прочете два пъти и подчерта с жълт маркер, след като го запечата — както би направила Виктория, — беше най-старата статия с най-малко технически подробности. Мнение в медицинско списание от първите години, прекарани от Равкдрайв в болницата „Балтимор“. Беше го чел и по-рано, но тогава не му говореше нищо. Сега, видяно в контекста на „Репленгрен“, мнението добиваше ново значение. В статията Равкдрайв критикуваше решението на болницата да уволни изследовател, който нарочно предизвикал психози у шизофреници, като им давал амфетамини.

Стив усети как сърцето му започна да бие по-бързо. Какъв беше въпросът, който току-що си бе задал?

Дали Равкдрайв не беше побързала да изпробва експерименталното лекарство?

Някои въпроси бяха прекалено лесни. Защо не питаше: Кретен ли е Пинчър? Цинкавич цял тон свинско с трюфели ли е? Отиде направо на последния параграф на статията на Равкдрайв.

Върховното добро.

Стив искаше да попита Равкдрайв кой й е дал правото да се прави на Господ. Но това можеше да почака. Трябваше да обмисли стратегията си и да изпие още един „Гроуш“. Как можеше да докаже, че Равкдрайв дава неодобрено лекарство на пациентите в „Рокланд“? Написаната на ръка бележка, която Кадилак беше задигнал, не можеше да му послужи като доказателство. И как щеше да каже на Виктория за това? Представяше си разговора им.

Тя: „По дяволите, Соломон! Стореното от теб е неетично и незаконно.“

Той: „Но научихме истината. Когато законът не работи…“

Тя: „Стига толкова! Не можеш да решиш кои закони да спазваш и кои не. Кой ти е дал правото да се правиш на Господ?“

Той: „Туше!“

Дори и след като обърна още един „Гроуш“, не знаеше какво да направи.

До понеделник студеният фронт се беше изтеглил навътре в морето и сутринта беше слънчева и топла. Стив беше паркирал под портала на кметството в Брикел, слушаше как Боб Марли пита „Това любов ли е?“ и чакаше Виктория. Пресметна, че не я е виждал от трийсет и два часа, деветнайсет минути и четирийсет и шест секунди. Грубо.

Тази сутрин трябваше да започнат да избират съдебни заседатели за делото „Барксдейл“, а малко след смрачаване щяха да изслушват показания по делото на Боби. Повдигаше му се от Пинчъровци и Амеби. Но в момента можеше да мисли само за Виктория.

Преди трийсет и два часа и двайсет минути — вече двайсет и една — тя беше станала от сламата и го беше оставила отчаян и сам. Три пъти я беше търсил по телефона в неделя, но тя нито вдигна, нито му се обади.

Преструваше се, че нищо не се е случило. Добре, и той щеше да се преструва.

Но нищо нямаше да излезе. Лентата с любенето им се въртеше непрекъснато в това, което беше останало от ума му.

Миг по-късно тя изхвръкна от вратата в пълна съдебна униформа: двуреден тъмносив костюм и семпла перлена огърлица. Изглеждаше сериозна. Делова. И красива. Поздрави портиера, хвърли куфарчето си на задната седалка и скочи вътре.

— Извинявай, че закъснях.

Нямаше „Добро утро, скъпи.“ Нямаше целувка по бузата. Дори усмивка нямаше.

— Няма проблем — каза той.

Рано или късно тя трябваше да каже нещо. Искаше му се да изкрещи: „Казах ти какво изпитвам към теб. Кажи ми и ти.“

Сърдит, той подкара по Дванайсето авеню към Съдебната палата. Значи така щеше да бъде. Без прегръдки. Без целувки. Без грешки. Искаше да й каже толкова неща, но обстановката не беше подходяща. Ярката слънчева светлина беше заменила пламъка на факлите, кубинските любовни песни и прехвърчащия сняг. Пък и не беше ли казал вече всичко? Призна й, че я обича. Какво още можеше да направи?

— Кой ще задава въпросите? — попита тя. Делови тон, единият съдружник пита другия.

— Ти ще говориш. Аз ще гледам съдебните заседатели и ще си водя бележки.

— Нима?

— Ти си по-дружелюбна. Повече ще те харесат. По дяволите, направо ще се влюбят в теб!

Любов, помисли си той. Само за това си мислеше.

Чу се сирената на подвижния мост над река Маями. Е нямаше да могат да мръднат поне пет минути. Не беше го добавил в законите си, но беше добре да не закъсняваш още на първия ден на процес за убийство. Той спря, беше третата кола подред.

— Е? — каза Стив.

— Е?

Не можа да се въздържи. Не можеше да не попита.

— Какво ще правим? Пак ли ще се правим, че нищо не се е случило?

Тя мълчеше. Една бяла чапла крачеше нагоре по издигащия се мост. По радиото Джими Клиф се хвалеше, че вече можел да вижда.

— Случи се — каза тя най-накрая.

Чакаше я да продължи, но тя не го направи. Чаплата продължаваше да се катери нагоре. Джими Клиф твърдеше, че бил ясен слънчев ден, но на Стив не му се струваше така.

— Аз съм на ръба и се опитвам да разбера къде по-точно се намирам.

Мостът стана прекалено стръмен. Чаплата литна и направи кръг над реката, където един ферибот с миниванове бавно се движеше към открито море.

— Не мога да мисля за теб точно сега.

— Това беше малко студено, не мислиш ли?

— Имаме процес за убийство през деня, а довечера — делото на Боби, утре ни чака пак същото. Брус ми диша във врата за разпределението на местата и е поръчал ледена скулптура на авокадо, без да ме пита. Джаки не харесва роклята си, утре трябва да ми дойде, а ти, Стив Соломон, искаш да затворя очи и да ти кажа, че земята се върти както никога досега и, о, Боже, хайде да заминем заедно за някой остров.

— Така ли? Върти ли се земята?

— О, Боже!

— Първо ме отсвири, защото не съм изразявал чувствата си. Сега слагам топките си на дръвника и ти какво правиш?

— Отлагам те.

— Отложи Бигбай и ледената скулптура. Говори с мен, по дяволите!

— Не и докато не приключим с двете дела. Ще говорим, когато всичко свърши. — Бариерата на моста се вдигна. — А сега да вървим да спечелим делото за убийство.

41.Също както някога

Стив и Виктория се изкачиха по стъпалата на Съдебната палата точно когато вуду ескадронът от разсилни довършваше чистенето. Торти, свещи и черепи — дарове към различни богове от семействата на подсъдимите — бяха натъпкани в чували за боклук и съдбите на обвиняемите бяха оставени в ръцете на смъртните: съдии и съдебни заседатели.

Катрина трябваше да ги чака в кабинета на защитата. Виктория се надяваше, че се е облякла според инструкциите й. Предната вечер бяха прекарали няколко часа в огромната гардеробна на Катрина, като през по-голяма част от времето Виктория беше повтаряла само „Не“.

Не — на едноредния костюм от копринен креп с огромно деколте.

Не — на металиковочервената плетена рокля с изрязано деколте.

Не — на лъскавата дантелената рокля с мъниста с прозрачно горнище.

Бяха са спрели на вълнен костюм с пола „Каролина Херера“ в перленосиво със стилен колан на кръста. Сега, докато ескалаторът ги водеше към съдебната зала, Виктория слушаше как Соломон й изнася лекция за подбора на съдебни заседатели с онзи дразнещ надут тон.

— Гледай езика на тялото. Опитай се да разбереш кои са водачи, кои се оставят да ги водят.

— Добре.

— Задраскай всички грозни жени, те ще мразят клиентката ни.

— Знам.

— Мъж, който седи с лакти на скута, е покорен. Мъж, който се обляга на съседния стол, е властолюбив.

— Знам. Знам.

— Виж кой държи книги с твърди корици и кой — формуляр за надбягвания.

— Разбрах.

— Задраскай всеки, който чете книги на Бил О’Райли.

— Защо?

— Досадници, които си мислят, че знаят всичко.

Стигнаха до втория етаж и се качиха на ескалатора за третия.

— Гледай Марвин Умника на първия ред — каза Стив. — Ако си пипне ухото…

— Иска да открадна втора база?

— Иска да отхвърлиш съдебния заседател. Още нещо: дай на заседателите ясно да разберат, че клиентката ни е изневерявала.

— Ще го направя в пледоарията си.

— Ще е късно. Направи го още в началото. Искам да видя реакциите им, задраскай всеки, който се ядоса.

— Ако наблягаме на това, ще изглежда така, сякаш се страхуваме…

— Виж, нямам време да те уча. Прави каквото ти казвам.

— Няма нужда да ме учиш.

Защо се заяжда така, почуди се тя. Защото не му се хвърли на врата сутринта?

„Не биваше да спя с него. Аз съм идиотка!“

— Моментът с изневярата ме притеснява — каза той.

И теб ли, помисли си тя.

— Ако попаднем на религиозни фанатици, ще я обесят за това, че се е чукала с Манко, независимо от доказателствата относно убийството. Чувала ли си за когнитивно-дисонансната теория?

— Учила съм психология в Принстън.

— Поздравления. Знаеш ли какъв е изводът? Ако накараш хора публично да се обвържат с мнения, с които преди не са били съгласни, те ще променят поведението си, за да се нагодят към новите си отговорности.

— Чела съм цялата теория.

— Още нещо. Не се приближавай много близо до ложата. Ще ги уплашиш. Дръж се спокойно. Разхождай се напред-назад, ако искаш, но поддържай визуален контакт. Ти си говориш със съдебните заседатели, а не ги разпитваш.

— Господи, Стив! Знам как се подбират съдебни заседатели.

— Но когато ги подлагаш на кръстосан разпит, стой мирно. Остави ги те да се въртят.

— Знам как се провежда и кръстосан разпит.

— Ако ме слушаш, мога да направя страхотен адвокат от теб.

— Пак ли? Ти си направо непоносим.

— А ти си толкова фригидна, колкото и първия ден, когато те срещнах.

— Какво!

— Солидна. Исках да кажа „солидна“.

— Да ти го начукам, Соломон!

— Вече го направи, Лорд.

„По дяволите, евтини циркаджийски номера!“

— Знам, че си ядосан — каза тя, — но поне опитай да се държиш като възрастен?

— Не съм ядосан.

„Мъжете са такива бебета! Ако продължава да се държи така, тази седмица ще е същински ад.“

— Искаше делово — отвърна той. — Ето ти делово.

Също като едно време, помисли си тя. Почти беше забравила колко саркастичен можеше да бъде. Какво я беше прихванало онази нощ? Как изобщо й беше хрумнало, че може да се забърка с това капризно дете? Само хапеше и лаеше, хапеше и лаеше. Сигурна беше, че е взела правилното решение. Как изобщо можеше да се съмнява, че Брус не е за нея?

Още едно правилно решение: това, че беше отложила да каже на Соломон.

Беше му заявила: „Отлагам те.“ Като че ли Соломон беше иск, който предстоеше да бъде разгледан. Като че ли вече не беше взела решение.

Малка безобидна лъжа.

Добре, може би беше жестоко да го остави в неведение. Но ги чакаха две дела и сега не беше моментът да му каже да върви на майната си.

Не знаеше как щеше да го понесе. Ами ако се сринеше?

Когато стигнаха до четвъртия етаж, коридорът беше задръстен с репортери и фотографи. Въпросите заваляха.

— Има ли шанс за оправдателна присъда?

— Катрина Барксдейл ще свидетелства ли?

— Изненадващи свидетели?

Стив вдигна ръка, за да ги накара да млъкнат.

— Знаете, че водя делата си в съдебната зала, а не по медиите.

— Какви съдебни заседатели търсите? — попита един от телевизионните репортери.

— Такива каквито винаги сме търсили. Будни и умни.

Точно така, помисли си Виктория. Достатъчно будни, за да не заспят. Достатъчно умни, за да запомнят една дума — „невинна“.

— Криете ли някакви козове в ръкава си? — настояваше репортерът.

— Нямаш нужда от трикове, когато клиентът ти е сто процента невинен.

Дали някой от нас е сто процента невинен? Не и аз, помисли си Виктория.

Стив продължи да дърдори, докато си пробиваха път по коридора към съдебната зала. Разбиваше доказателствата на обвинението и възнасяше до небето клиентката им Катрина Барксдейл. Най-съвършената жена на света, истинската жертва тук. Дрън-дрън!

Пилееше си думите на вятъра, както обичаше да казва майка й.

Откъде идваше тази негова напереност? Как можеше винаги да е толкова сигурен във всяка своя крачка, когато всеки друг на негово място щеше да потъне в плаващите пясъци?

Процесът „Барксдейл“ трябваше да го измъкне от бедняшкия квартал и да даде тласък на кариерата му. Но какво щеше да стане, ако Стив извъртеше някой от налудничавите си номера? Едно беше да те задържат за обида на съда по дело за говорещ папагал, но сега, когато новинарите се бяха настанили в коридорите и най-малкото прегрешение щеше да излезе в заглавията? Ами ако делото се окажеше професионално самоубийство?

„Да не говорим за личния ми живот.“

Беше допуснала ужасна грешка, търкаляйки се в сламата със Стив. Сега той можеше да съсипе както прохождащата й кариера, така и предстоящата сватба.

„Не, няма да обвинявам Стив за това. Не мога. Ако се случи нещо, аз съм си виновна.“

42.Скъпи мой

Карнавала откри Рей Пинчър, който каза, че иска да избере честни и безпристрастни съдебни заседатели, а не такива, които биха помогнали на обвинението. Това беше първата от безбройните лъжи, които щяха да се изговорят днес в съдебната зала, помисли си мрачно Стив.

Първата дузина кандидати в ложата бяха типични представители на обществото според стандартите на Маями. Трима пенсионери, двама строители, един безработен и един протестантски свещеник се подредиха в ложата. После един травестит организатор на партита от Саут Бийч, един мим, който не можа да отговаря на глас, една екзотична танцьорка, известна с това, че се бореше с мъже във вани, пълни със зелева салата, фризьорка, специализирала се в боядисването на космите по интимните части, един възрастен латиноамериканец, който се определи като борец за свобода срещу касапина Фидел Кастро.

Стив седеше на банката на защитата до Катрина Барксдейл, която изглеждаше престорено скромна в сивия си костюм и не му приличаше нито на курва, нито на убийца. Пинчър седеше като глътнал бастун на банката на обвинението. Изпъкналите му очи бяха нащрек.

Застанала на идеалното разстояние от метър и половина до ложата, Виктория попита:

— Преподобни Андерсън, познавате ли Десетте божи заповеди?

— Всяка една от тях — отвърна свещеника.

— Те гласят: Не прелюбодействай и не убивай. Но, преподобни Андерсън, разбирате ли, че в тази зала ни интересува единствено убийството?

— Разбирам. Нека някой друг да съди прелюбодеянието — свещеникът вдигна пръст към небето.

Стив чу, че някой шепне името му. Когато се обърна, видя Марвин да сочи към дъното на съдебната зала, където беше седнала Тереса. Черната й коса беше прибрана на кок и беше облечена в тъмен жакет от туид и пола в тон. Когато се плъзна на мястото до нея, тя бръкна в чантата си и извади един плик.

— Чек за осребряване — прошепна тя.

Стив я погледна неразбиращо.

— Сто хиляди долара.

— Ти, Тереса?

— Аз.

— Марвин каза, че щял да пита приятелите си. Но не мислех, че има предвид теб.

— Има ли им нещо на парите ми?

— Просто се чувствам малко неловко, това е.

— Трябваше да дойдеш направо при мен.

— Не знам, Тереса. — Щом като взимаше стоте хиляди, искаше тя да е наясно с положението му. — Ако Катрина бъде осъдена, няма да получа хонорар. Ще ми трябват години, за да ти ги върна.

— Значи ще си ги изработиш.

— Още ли се съдите за погребалните бюра?

Тя се усмихна и пъхна плика в ръката му.

— Не, но може да се научиш да балсамираш.

Виктория погледна към него от мястото си пред ложата със съдебните заседатели. Погледът й сякаш питаше: „Защо, по дяволите, кибичиш там, докато аз избирам съдебни заседатели?“

— Парите са за делото на Боби, нали? — прошепна Тереса.

Стив кимна.

— Предпочитам да не ти казвам повече.

— Моля се за теб на Филомена, закрилницата на децата.

— Благодаря ти, Тереса. За всичко. — Той пъхна плика във вътрешния джоб на сакото си.

Виктория питаше съдебните заседатели дали са наясно, че Катрина Барксдейл е невинна жена и че прокурорът трябва да докаже вината й. Единайсет съдебни заседатели потвърдиха с вариации от рода на „да“, „разбира се“, „аха“ и „си“. Мимът кимна.

Тереса прошепна:

— Значи за да ми платиш, преди да легна в някой мавзолей, трябва да се надявам, че ще измъкнеш тази пачавра?

— Е, никакви такива! Катрина е моя клиентка, което означава, че е светица. Като Филомена.

— За Бога! — скара му се Тереса.

— Въплъщение на съвършенството — каза той, което му напомни за една друга фраза. — „И сега жената е довършена“.

— „Мъртвото й тяло носи усмивката на осъщественото.“

— Какво?

— Вторият стих от поемата — каза Тереса.

— Мили Боже! Истинска поема ли е? — Няколко от съдебните заседатели се обърнаха към него, беше повишил глас. Виктория също го погледна и сви устни, сякаш за да му каже „Шшшшт“.

— „Край“ на Силвия Плат — каза Тереса.

Стив имаше бегли познания по отношение на поезията. Олаф и лайната, които няма да изяде. Няколко яки стиха на Карл Сендбърг, които беше научил в колежа. „Питсбърг, Янгстаун, Гери, правят стоманата си с мъже.“ И кратко стихне, което започваше така: „Веднъж едно момиче от Червения Китай.“ Не можеше да каже заглавието на нито една от поемите на Плат, но беше чувал за нея, главно от филма с Гуинет Полтроу.

— Силвия Плат се е самоубила, нали? — каза той.

— Няколко дни след като написала „Край“.

— Охо!

Парченцата от мозайката се подреждаха. Беше решил, че Барксдейл сам е написал стиха. Но не. Беше откраднал истинска поема и след това беше създал няколко анаграми. Сега Стив си спомни бележката, която Барксдейл беше пратил на жена си в деня преди смъртта си. Виктория я беше нарекла „старомодна“.

— Тереса, знаеш ли откъде е този стих? Нещо като „Най-скъпа моя. Никой не би могъл да бъде толкова добър от началото чак до края“.

Тя мило му се усмихна, като търпелива учителка към изоставащ ученик.

— „Най-скъпи мой… Никой не би могъл да бъде толкова добър, колкото си ти от първия ден до сега.“

— Точно така! На Плат ли е пак?

Надяваше се. Защитата му се оформяше.

— Не, не го е написала Силвия Плат.

— По дяволите! — Стив беше разочарован. Реши, че е открил нещо. Самоубийство. Но ако „Най-скъпи мой“ не беше от Плат, какво друго му оставаше?

— Вирджиния Улф го е написала — каза Тереса. — Това е прощалното писмо до съпруга й, преди да се самоубие.

— Да! — Стив я прегърна. — Красива си, Тереса!

Тя се разсмя.

— Ти си луд човек, но ако бях четирийсет години по-млада…

— Мога да отговоря на въпроса ти веднага.

Тя вдигна глава, не знаеше какво точно иска да й каже.

— Ще отърва тази пачавра — рече Стив.

43.Значението на общото благо

— Чарлс открива изневярата на Катрина и затова се самоубива? — каза Виктория. — Какъв смисъл има това?

— Виктория е права — намеси се Катрина. — Ако е щял да убива някого, то това е трябвало да съм аз.

— Вие двете слушате ли ме? — попита Стив. — Това е страхотна защита.

Седяха в празната съдебна зала. Преди минути съдебните заседатели бяха положили клетва, застанали мирно с вдигнати ръце като послушни малки скаути. Обещаха да решат делото само с оглед на доказателствата и инструкциите на съдията. Стив погледна да види дали не бяха кръстосали пръстите си.

После съдия Хирам Торнбъри прочисти гърлото си и каза:

— Тъй като времето напредна, съдът се оттегля до утре сутринта.

Стив отбеляза, че часът беше само три и трийсет, но Негова милост обичаше да изпреварва задръстванията до дома и да изиграе девет дупки преди мръкване. След като съдебната зала се изпразни, Стив каза на Виктория и Катрина, че Чарлс се е самоубил. В продължение на десет минути двете жени се опитваха да разбият теорията му.

— Чарли не правеше нищо без чужда помощ — каза Катрина, — включително не се надървяше.

— Основаваш всичко на тази поема? — Виктория поклати глава.

— Чарлс е бил образован мъж — отвърна Стив. — Събирал е книги. Спонсорирал е семинари „Жените поети, изтерзаните души“.

— Много неубедителни доказателства — каза Виктория.

— Стига, Вик. Какво е първото нещо, което ми каза за Чарлс?

— Все му се искаше да докаже, че е най-умният мъж на масата.

— Точно така. Не виждаш ли как всичко си идва на мястото? Чарлс прави анаграма от стих на Силвия Плат, написан дни преди да посегне на живота си. Цитира прощалното писмо на Вирджиния Улф, след това се удушава с помощта на уред, който може сам да контролира.

Виктория беше прехапала долната си устна и мислеше.

— Няма смисъл. Чарлс е бил бесен на Катрина. Ако умре, докато още са женени, тя наследява дял от имуществото му.

— Не и ако я обвинят в убийство — каза Стив.

— Значи Чарли ме е натопил? — попита Катрина, която непрекъснато въртеше глава наляво и надясно, наблюдавайки тенис мача между двамата си адвокати.

— Това е моето предположение — каза Стив. — Някои убийци опитват да прикрият престъпленията си като самоубийства. Чарлс е обърнал нещата обратно. Самоубил се е и го е замаскирал като убийство.

— Тогава защо е написал бележка, която може да го издаде? — попита Виктория.

— Той не се издава направо. Три анаграми на начална фраза, която трябва да бъде свързана с поема. Кой би се досетил?

— Не и аз — каза Катрина и повдигна рамене.

— Един последен шанс да докаже, че е по-умен от останалите — каза Стив. — Смее се от гроба.

— Още не ми се вярва — намеси се Виктория. — Никой мъж не би сложил край на живота си, за да прекара жена си с някакви пари.

— Не го е направил за това. Това е само сиренето върху хлебчето.

— А сьомгата? Каква е?

— След като Катрина е разбила сърцето му, Чарлс не е имал за какво да живее — каза Стив. Пусна няколко пробни балона.

— Чарли не беше такъв — прекъсна го Катрина. — Щеше просто да се разведе с мен и да си намери някоя друга.

— Значи се е самоубил заради нещо друго — отказваше да се предаде Стив. — Но след като е щял да го направи, е искал да те натопи.

— Защо? — попита Виктория. — Пак се връщаме на същото място.

— Не знам! Но знам, че го е направил.

— Никога няма да го докажем, ако не намерим причина, заради която би се самоубил — каза Виктория.

— Душевно заболяване — каза Стив. — Маниакална депресия.

— Няма начин! — Катрина поклати глава, тъмната й коса се разлюля. — Не и добрият стар Чарли.

— Финансови проблеми? — предположи Стив.

— Беше ужасно богат — отвърна Катрина.

— Медицински проблеми?

— Не и откакто измислиха виаграта.

— Взимаше ли наркотици?

Ново поклащане на глава, нов плисък на коса.

— Нищо без лекарско предписание, включително и болкоуспокояващите.

— Какви болкоуспокояващи? — попита Виктория.

— „Викодин“. И две други. Не си спомням имената им.

— Защо ги взимаше?

— Няколко седмици преди да умре имаше нещо вирусно на стомаха.

— Не дават обезболяващи за стомашен вирус — каза Виктория.

Катрина сбърчи чело.

— Това донесе Чарли от доктора. Сигурна съм.

— Какъв доктор? — попита Стив.

Доктор Филип Атертън не играеше лекар по телевизията, но определено приличаше на такъв. Представителен, петдесет и една-две годишен, внимателно сресана назад прошарена коса, снежнобяла престилка с името му върху джоба и задължителният стетоскоп, който висеше на врата. В него имаше нещо характерно и смътно британско. Виктория очакваше да прозвучи като в „Мастърпийс Тиътър“45.

— Адски мразя адвокатите! — излая доктор Атертън с твърд нюйоркски акцент. — Пиявици.

— Напълно съгласна съм с вас — каза Виктория. Беше твърдо решила да намери общ език. Нуждаеха се от помощта му, и то бързо. Тя стрелна Стив с поглед, беше се намръщил.

Седяха в първокласния лекарски кабинет на Атертън малко след Миракъл Майл в Корал Гейбълс. Кабинетът имаше чакалня с мраморен под, чуруликащ фонтан и вази със свежи лилии върху стъклени пиедестали. Седеметажната сграда беше покрита с кафеникава мазилка, а терасите бяха с оранжева теракота. Архитектът се беше опитал да придаде на сградата изглед на средиземноморска вила, вместо на свърталище на уролози, ортопеди и интернисти.

Часът беше пет без пет. След един час Стив и Виктория трябваше да се явят пред детския съд за началото на делото на Боби. Имаха най-много трийсет минути да получат това, което искат, и да потеглят натам.

— Адвокатите са по-низши и от мръсна пяна — продължи лекарят. — По-гнусни от лайно на кит.

— Удивителна липса на всякаква етика — съгласи се Виктория и се насили да се усмихне. Стив се въртеше на стола до нея. Видя, че намрази доктора.

— Има неща, които дори и една курва ще откаже да направи за пари, за разлика от адвоката…

— Нека да поговорим за Чарлс Барксдейл — измърка Виктория, усещайки, че минутите летят.

— Какво е това черно и кафяво нещо, което изглежда добре върху адвокат? — попита докторът.

— Доберман. — Виктория знаеше, че тази шега е измислена много преди тя да се запише да следва право.

— Това са глупости — каза Стив.

— Стив, остави на мен.

— Някои от нас отделят много време pro bono.

— За да успокоите гузната си съвест?

— Кога за последен път прегледахте пациент без здравна застраховка?

— Стив, моля те — каза Виктория. По дяволите! Боби се владееше повече.

— Знаете ли защо застраховката ми срещу лекарска небрежност е шестцифрена?

— Защото докторите се дънят — отвърна Стив.

— Защото адвокатите са кръвопийци — отвърна лекарят.

— Не ми се слуша повече.

— Стивън! — раздразнението й си пролича. — Имаме нужна от помощта на доктор Атертън, и то сега.

— Ще ви струва петстотин долара за петнайсет минути каза докторът. — Плаща се предварително. В брой или „Мастър Кард“. Не приемам „Америкън Експрес“.

— Не е ли малко скъпичко за консултация? — попита Виктория.

— Имате още тринайсет минути — отвърна докторът, като си погледна часовника.

Стив стрелна с поглед Виктория.

— Надхвърлил съм кредита си.

Естествено, помисли си тя, отваряйки чантата си, докато доктор Атертън позвъни на счетоводителя си.

Отне им само четири минути, но доктор Атертън не намали сметката. Каза че бил личен лекар на Чарлс Барксдейл в продължение на десетина години. Нямал сериозни проблеми. Кръвното налягане и холестерола били в нормите, играел тенис в клуба и се поддържал в сравнително добра форма. Лека операция на коляното преди две години, за да се махне някакъв плаващ хрущял. Няколко седмици преди да умре Чарли дошъл с оплаквания, че го боли коремът и му се гади. Бил повръщал цяла седмица.

— Стомашен вирус? — попита Виктория.

— Де да беше така — отвърна Атертън. — Скенерът показа удебеляване на стомашната стена. Пратих го в „Седарс“ за лапаротомия. Направиха биопсия. Злокачествен стомашен карцином с разсейки.

— Рак — каза Виктория.

— И то нелечим. Linitis Plastica. В напреднала фаза, не оперативен и фатален. Дадох му обезболяващи заедно с лошите новини.

Виктория си пое дълбоко въздух.

Интуицията на Стив се оказа вярна.

Човешкият детектор на лъжата й беше казал, че Катрина е невинна, а тя му се беше подиграла. После каза, че Чарлс се е самоубил, и тя отново му се беше подиграла. Но ето го мотивът му да посегне на живота си. Така че защо да не лиши невярната си жена от наследство, като така и така ще умира?

„Соломон наистина си го бива.“

— Какво точно казахте на господин Барксдейл? — попита тя.

— Че му остават от шест седмици до шест месеца живот и трябва да се погрижи за делата си.

— Като започне от сметката ви? — каза Стив.

— Стив, престани! — Виктория отново се обърна към лекаря, който си гледаше часовника. — Как реагира господин Барксдейл на диагнозата?

— Спокойно. Каза да не споменавам пред Катрина, ако я видя в клуба. Той щял да й каже.

— Но така и не го е направил. Излъгал я е. Казал й е, че е стомашен вирус.

— Значи напразно го е убила — развесели се докторът. — Трябвало е да изчака природата да си свърши работата.

Виктория не обърна внимание на забележката му. Нещо се въртеше в ума й като комар, който жужи с криле. Какво беше?

— Този тумор — попита тя — вижда ли се при аутопсията?

Доктор Атертън изсумтя презрително.

— Щом може да се види с ендоскоп, няма начин да не го видиш, като разрежеш човек от край до край.

— Дори ако патологът не е специалист по ракови заболявания? — настоя тя.

— Lintis plastica изглежда така, сякаш някой ти е посадил чим в стомаха. Дълги навити влакна като стръкчета трева. Дори патологът да е полусляп и тъп като адвокат, не би могъл да не ги види.

Докато чакаха за асансьора, Стив удряше по бутона за слизане. Имаха четирийсет минути, за да стигнат до съда през натовареното движение.

Тя каза:

— Защо ракът не е отбелязан…

Той довърши:

— … в доклада на доктор Янг.

— Янг е професионалист и е почтен…

Той довърши:

— … значи остава Рей Пинчър.

— Тук има нещо — казаха двамата едновременно.

Добре, помисли си той. Вече сме на едно мнение.

Добре, помисли си тя. Това означава „общо благо“.

Вратата на асансьора се отвори. Те влязоха и се отправиха към подземния гараж.

Стив каза:

— Защо Пинчър ще лъже с аутопсията?

— Все едно е дали ще убиеш болен или здрав човек — все си е убийство? — каза тя, довършвайки мисълта му.

— Де да знам — каза Стив, — но ако съм наполовина толкова добър, колкото си мисля, че съм, при воденето на кръстосан разпит доктор Янг ще ни каже.

— Един съвет: използвай рапира вместо боздуган.

— Учиш ме как се води кръстосан разпит, а, Лорд?

— Мили Боже! — възкликна тя с един от изразите на майка си. Казваш на някой мъж да включи мигачи, а той си мисли, че го кастрираш. — Не бъди толкова докачлив, Соломон. Ти си страхотен адвокат.

— Не ме покровителствай.

— Искам само да кажа, че понякога прекаляваш.

Той избухна:

— Това е стилът ми. Аз сграбчвам противника, ти го прегръщаш.

— Добре, прави каквото знаеш. Аз ще правя каквото аз знам. Може би затова сме толкова добър тандем.

— Чак сега ли го разбра, Виктория? Толкова време мина и ти го разбра чак сега?!

Вратата на асансьора се отвори и той излезе преди нея, като клатеше глава.

44.Признанието

Стив караше, а на седалката до него Виктория преговаряше бележките си. Завиха на север по Роналд Рейгън авеню, кръстена на името на бившия президент на САЩ, защото веднъж ял кубински сандвич в един ресторант там. Щяха да минат напряко по Корал Уей, да завият по Двайсет и седмо авеню и да пристигнат в Съда за малолетни вероятно две минути по-рано. Стив знаеше, че няма много време да си признае.

— Има нещо по делото на Боби, за което не съм ти казал.

— Така ли? — остави бележките си, изглеждаше разтревожена.

— Разполагам с доказателства, които напълно дискредитират Равкдрайв.

— Какви са те? — вече звучеше подозрително.

— Използва незаконно лекарство, което не е одобрено от Агенцията за надзор на храните и лекарствата.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно. Но не можеш да използваш доказателството.

— Защо?

— Защото го откраднахме.

— Ние?

— Добре. Аз. Всъщност Кадилак по моя молба. Прерови кошчето й за боклук.

— Кошчето за боклук? Като делото за Мечо Пух? — тя поклати глава.

Стив знаеше за какво говори. Съдията беше отхвърли иск срещу „Дисни“, защото ищецът беше преровил боклука на компанията.

— Горе-долу. Затова трябва да действаме предпазливо.

— Как може да се действа предпазливо с нелегално придобито доказателство?

— Да накараш Равкдрайв сама да признае, че използва неодобрено лекарство.

— И как по-точно да го направя?

— Заложи на гордостта й. Тя наистина вярва, че го прави за добро. Независимо колко е неетично.

Докато минаваха по моста на Двайсет и седмо авеню, разказа на Виктория за мнението, което Равкдрайв беше изразила в подкрепа на опасни медицински изследвания, заклеймявани от морална гледна точка.

— Не я е страх да заеме непопулярно становище, да върви срещу общоприетото мнение. Следва собствените си принципи, а не тези на Агенцията за контрол върху храните и лекарствата.

— Значи е като теб? — каза Виктория. — Създава си собствени закони?

— Моите не подлагат на риск живота на хората. — Стив мина на жълто, един шофьор наду клаксона. Бяха само на една пресечка, продължиха през тунела, в който имаше магазин за алкохол, магазин за шалове и заложна къща.

— Ключът да я накараш да си признае се крие в това, че тя не се срамува. Напротив, гордее се с това, което прави. И това ме кара да си мисля, че няма да излъже.

— Интуицията ти пак, нали?

— Да. Плюс разследването. Нещо, на което ти ме научи.

Той спря колата на паркинга и реши, че съдът за малолетни прилича повече на затвор, отколкото на съдебна палата. Бетонни блокове се издигаха около празна бетонна тераса, която беше толкова уютна, колкото и заграден двор в затвора. Голите стени на сградата, някога бели, сега бяха набраздени от ръждиви петна. Неприятно, безлично място. Стив се почуди как щеше да реагира Боби на непознатата обстановка. Щяха да разберат утре, като го доведат да се срещне със съдията. Тази вечер беше с Марвин и Тереса, ядеше кубински сандвич и пиеше шейк във „Версай“ на Кале Очо.

— Не знам дали ще мога да го извъртя — каза Виктория.

— Разбира се, че ще можеш.

Те излязоха от колата и влязоха вътре, един самолет, който се готвеше да кацне на летището в Маями, изрева над главите им. Тя продължаваше да изглежда притеснена.

— И двамата може да идем в затвора и да си загубим работата.

— Ако го изиграеш както трябва, Равкдрайв никога няма да разбере откъде имаме информацията.

— Ами ако се издъня?

— И двамата отиваме в затвора и губим работата си — отвърна Стив.

45.Синът на Хърбърт Соломон

Цинкавич се изправи и оповести официално:

— Джак Цинкавич от името на жителите на щат Флорида.

Не от името на всички, помисли си Стив, когато съдружничката му се изправи на крака.

— Виктория Лорд от името на Стивън Соломон.

Това съм аз, помисли си Стивън.

Намираха се в тясната съдебна зала на съдия Алтия Рол. Съдийката беше дребна чернокожа жена с бял кичур в късо подстриганата си коса. На бюрото й имаше две плюшени мечета. Стените бяха покрити с рисунки на шестокласници. На таблото имаше дузина фотографии, на които съдийката позираше с щастливи семейства, които току-що бяха осиновили деца. Тук нямаше съдебни заседатели, съдбата на Боби зависеше единствено от съдия Рол.

Животът на съдиите в съда за малолетни е шизофреничен, помисли си Стив. Изпращаха проблемни деца в изправителния център за противообществени прояви. Разглеждаха дела, от които можеше да ти се доповръща, известни като ОРД — отнемане на родителските права, — и отнемаха деца от жестоки или небрежни родители. И от време на време ощастливяваха семейства, които осиновяваха деца, които никой не желаеше.

Като Джак Цинкавич, отличникът на „Семейни грижи“.

Съдията вдигна поглед от папката си и се загледа в Стив.

— Ти си син на Хърбърт Соломон, нали?

— Виновен, Ваша милост. — Стив беше свикнал с този въпрос, но никога не знаеше какво ще последва. Понякога следваше тъжно поклащане на глава, друг път намръщване, а в редки случаи…

— Чудесен човек!

Стив въздъхна.

— Съдия със сърце — продължи тя.

— Бивш съдия — обади се Цинкавич, на масата му имаше отворена кутия с понички.

Стив видя, че имаше „Дулче де лече“, най-продаваната в Маями — пълнеж с канела и глазура, която завършваше с малко кафяво кръгче отгоре, като шоколадово кепе. Докато преглъщаше, осъзна, че е нарушил един от законите си — не беше обядвал, а до вечерята имаше няколко часа.

— Много съжалих, когато разбрах за проблемите на баща ви, господин Соломон — каза съдийката. — Бихте ли му предали много поздрави от мен?

— Непременно, Ваша милост — каза Стив. — Благодаря ви.

Цинкавич се изкашля.

— Съдия Рол, мога ли да попитам колко близки са били отношенията ви с бащата на ищеца?

— Никога не съм спала с него, ако това имате предвид.

Цинкавич отметна глава назад, при което няколкото му брадички се разтресоха.

— Не, разбира се, просто исках…

— Но ако ми беше предложил, не знам какво щях да направя.

— Просто се чудех колко близки сте били — каза Цинкавич.

— Колко дела си водил пред мен?

— Двайсет и пет.

— Била ли съм винаги честна към теб?

— Да, госпожо. Обикновено отсъждате в моя полза.

— Да, така е, макар че си голям досадник и пълен кретен.

— Да, госпожо.

— Печелиш, Цинкавич, защото „Семейни грижи“ почти винаги се грижат единствено за доброто на детето, а мен ме интересува само това.

— Разбирам, госпожо.

— Не познавам господин Стивън Соломон и не ме е грижа, дори баща му да е Уелският принц. Разбра ли ме?

— Мисля, че да, Ваша милост.

— Така че, докато си поговоря малко с джентълмена, защо не си запушиш устата с една поничка? — Съдия Рол се обърна към Стивън и смекчи тона си. — Не сме толкова официални от тази страна на реката.

— Виждам, Ваша милост.

— Беше ми за пръв път с баща ти.

— Моля за извинение?

— Първото ми дело беше пред Хърбърт Соломон. Никога не забравяш първия път.

Нито последния, помисли си Стив.

— Пътнотранспортно произшествие — продължи съдийката. — Мастилото върху дипломата ми още не беше изсъхнало и не можех да изложа нито едно доказателство. Всеки път двамата отракани адвокати скачаха и възразяваха. „Няма връзка“, „Косвени показания“, „Подвеждане на свидетеля.“

— Стар номер — каза Стив, — да стреснеш млад адвокат.

— Баща ти непрекъснато приемаше протестите им и казваше с провлечения си глас: „Внимавайте, мис Рол, задайте въпроса си по друг начин.“ Накрая ни извика при себе си. Мислех си, че ще ме изгони за некадърност, но вместо това той се обърна към онези мъже и им рече: „Бих искал да чуя въпросите на госпожицата, така че си затворете устата, защото следващия път, когато се обадите, ще ви задържа за обида на съда.“ Това много бързо ги накара да млъкнат.

— В негов стил е — каза Стив.

— Не винаги спазваше закона буква по буква, но със сигурност следваше духа му. Иска ми се да мисля, че и аз правя същото. — Тя отвори папката и се обърна към Цинкавич.

— Защо държавата смята, че ищецът не може да получи попечителство над племенника си?

Цинкавич дори не стана.

— Защото господин Соломон е неспособен да се грижи за специалните нужди на детето. Не позволи да му се направят изследвания и попречи на лечението на детето, което нашите вещи лица определят като задължително.

Детето, помисли си Стив. Толкова безлично като дело за собственост. Беше ли напомнил на Виктория да използва името на Боби, когато говори за него.

— Защото господин Соломон предоставя на детето неподходящи за възрастта му материали — продължи да мънка под носа си Цинкавич. — И защото има склонност към проява на жестокост и е извършил сериозни престъпления, докато си е присвоявал правата върху детето.

— Можеш ли да докажеш всичко това? — попита съдията.

Изглежда стъписана, реши Стив. Може би шокирана да научи, че синът на Хърбърт може да отстъпва по достойнства на баща си. Не беше първата, която стигаше до това заключение.

— Всяка дума, Ваша милост — Цинкавич сякаш се наду, макар че беше седнал. — Ще докажем, че присъждането на правата за настойничество на господин Соломон ще накърни и буквите, и духа на закона — той се ухили самодоволно.

— Не ми се мазни, Цинкавич. Госпожице Лорд, доколкото разбирам, вие не сте съгласна с характеристиката на вашия клиент.

Виктория се изправи. На Стив му се стори, че е притеснена. На непозната територия. Нов съдия, нов правен казус и огромна отговорност.

— Стив Соломон се държи прекрасно с Боби, Ваша милост — каза тя. — Той е чувствителен, любящ и всеотдаен. Вярно е, че Боби има специални нужди, но има и специални дарби. В хода на делото ще имате възможност да чуете и Боби и да се уверите в невероятния начин, по който работи умът му.

Точно така, помисли си Стив. Колко деца знаят двайсет и шест синонима на „пенис“ и двайсет и шест синонима на „вагина“, и то всеки да започва с различна буква?

— Ще се уверите колко много Стив обича Боби и колко много Боби обича Стив — продължи Виктория. — До финала на делото, мисля, че ще се съгласите, че Стив Соломон е страхотен любовник.

— Любовник? — попита съдията.

— Баща — поправи се Виктория, като се изчерви. — Имах предвид „баща“, естествено.

— Естествено. Добре, госпожице Лорд, да чуем свидетелските показания.

— Ищецът призовава доктор Лиса Равкдрайв като свидетел на обвинението.

Лиса Равкдрайв влетя през люлеещата се врата на съдебната зала, сякаш се канеше да отбележи гол. Косата й беше прибрана назад и беше сложила само малко розова пудра с цел да прикрие белега, който разсичаше бузата й, но така още повече го подчертаваше. Носеше черни обувки с равна подметка, костюм без излишни глупости и бяла блуза с жабо отпред — явно това беше опитът на Цинкавич да й придаде по-женствен вид. Вършеше същата работа като диадема на впрегатен кон.

Тонът на Виктория беше дружелюбен и спокоен, Стив си помисли, че и той трябва да пробва някой път. Попита Равкдрайв за образованието й, мина през колежа, медицинския факултет, практиката, специализацията и членството й в различни дружества. Направи й комплимент за високия й академичен успех и отбеляза колко невероятно е едновременно с това да си и добър спортист. Следващите няколко минути двете жени си побъбриха за лакроса.

— Още играя — заяви гордо Равкдрайв. Бръкна с ръце в джобовете си и извади две жълти топки.

Единствените топки, които Лиса Равкдрайв някога щеше да държи, помисли си Стив.

Виктория премина на монографиите, които Равкдрайв беше писала, изследванията, които беше ръководила, програмите, които беше стартирала в щатската болница „Рокланд“. Всичко беше много отпускащо, приличаше на рънър, който приспива вниманието на питчъра, преди да му открадне начален удар. Когато приключи с уводната част, Виктория попита:

— Какво точно е медицинското състояние на Боби?

— Не мога да кажа със сигурност, защото господин Соломон не се съгласи да му бъде направен цялостен преглед.

Точка за американския народ срещу защитата, помисли си Стив.

„Хайде, Вик. Не я оставяй да ти се измъкне.“

— Тогава ни кажете какво можете да направите за състоянието на Боби.

— Робърт е изключително гениално дете с аутистични синдроми от незнаен произход. Страхува се от непознати, има пристъпи на истерия и е недостатъчно социализиран. Тъй като причината за аутизма е неизвестна, не е възможно да се определи източникът на заболяването му. Знаем само, че е страдал от сетивно разстройство и недохранване, докато е живял при майка си — тя погледна към Стивън. — Става дума за Джанис Соломон, сестрата на ищеца.

Виновен по кръвна линия, помисли си Стив.

Равкдрайв пусна топките за лакрос обратно в джобовете си.

— Трябва да изследваме Робърт, за да разберем дали е засегната централната му нервна система или страда само от психическо разстройство, което подлежи на лечение. Това е ключът към изясняването на източника на ехолалията, анаграмите, лекотата на заучаване на чужди езици. Точно поради тази причина Робърт е толкова важен, Ваша милост. — Равкдрайв се обърна към съдия Рол. Беше изпълнена с ентусиазъм. Свидетелите винаги се ентусиазираха, когато ги оставиш да се разприказват за страстите си.

— Ако дясната половина на мозъка му бъде стимулирана, без това да доведе до увреждане на централната нервна система, вероятно ще можем да го повторим и при други пациенти чрез медикаменти или хормони. Мисля, че можем да отключим Рейнмен у всички нас. Можете ли да си представите какво би било да си спомняте дума по дума всичко, което някога сте чули?

— Повечето от нещата, които чувам, предпочитам веднага да забравя — отвърна съдийката, — но разбирам какво искате да кажете.

— Да обсъдим доклада за защита на детето, който сте подали в съда — каза Виктория.

— С удоволствие — отвърна доктор Равкдрайв. Вече се беше разпалила.

— Отправяте някои много критични забележки към господин Соломон.

— Не всеки го намира за толкова сладък като вас.

— Какво искате да кажете? — прекъсна я съдийката.

— Сгодени са. — Равкдрайв повдигна вежди в израз на неодобрение.

Съдия Рол се усмихна.

— Поздравления. Чудесна двойка сте.

Цинкавич остави поредната поничка.

— Моите съболезнования, госпожице Лорд.

— Всъщност… — понечи да кажи Виктория.

— Недей — прошепна й Стив. Но знаеше, че би могла да излъже съдия толкова, колкото и да удуши котенце.

— Не сме сгодени — каза Виктория.

„По дяволите! Само не се впускай в обяснения.“

— О? — съдия Рол изглеждаше объркана.

Виктория се изчерви.

— Вече. Бяхме. Тогава. Но вече не сме.

„Оплете се. Сигурен знак, че новобранецът лъже.“

— А огромният камък на пръста ви? — попита съдийката.

— Вече съм сгодена за друг.

— Това доказва правотата ми — каза Равкдрайв на съдийката. — Господин Соломон не става за семейство и не е способен на продължителни връзки. — Тя се обърна към Виктория. — Надявам се, че е господин Бигбай. Той повече ми харесва от този развей прах.

— Добре, да се върнем към делото — намеси се строго съдия Рол. — Докторе, интересува ме дали господин Соломон става за родител, а не за съпруг.

— Господин Соломон изобщо не е подготвен да се грижи за Робърт, Ваша милост. Момчето има нужда от изследвания и лечение под постоянен лекарски контрол. Щатска болница „Рокланд“ е идеалното място за него.

Все още с пламнали бузи Виктория попита:

— Прилагате ли поведенческа терапия в „Рокланд“?

— Малко. Но всъщност не разполагаме с персонал с подходящата квалификация.

— Макар да е доказано, че поведенческата терапия е най-доброто лечение за аутизъм.

— Можете да кажете това на губернатора и да ни осигурите допълнително финансиране. Дотогава ще се радваме да сме една от водещите болници в провеждането на най-агресивните нови терапии.

— Медикаментозни терапии ли?

„Браво! Продължавай така.“

— Медикаменти, витамини, хормони.

— Разкажете ни повече за това.

— Свръхдози магнезий и витамин В–6 плюс някои нови синтетични полипептиди.

— Какви са резултатите?

— Досега успехът е доста ограничен. Затова и продължаваме да работим толкова усилено.

— За да сме наясно дотук, тъй наречената от вас „терапия“ всъщност означава изпробването на експериментални лекарства, така ли?

— Когато медикаментозната терапия е успешна, тя се оказва добро лечение.

По дяволите! Докторката не се поддава.

— А когато се провали? — продължи Виктория. — Тогава какво се оказва?

— Протестирам. Това е заяждане — Цинкавич обърса канелата от устата си.

— Отхвърля се — каза съдия Рол.

— Неуспешната терапия е първата стъпка към намирането на успешна терапия — отвърна Равкдрайв, без да отстъпва.

„Наистина си я бива. Но ти си по-добра, Вик. Размажи я!“

— Какво ще кажете за лечението на болни от аутизъм деца с „Репленгрен“?

Това стъписа Равкдрайв и я накара да се замисли, преди да отговори.

Стив се молеше да не излъже. Ако излъжеше, нямаше как да я изобличат.

— Репленгренът още не е одобрен от Федералната агенция за контрол над храните и лекарствата — отвърна спокойно Равкдрайв.

Не излъга. Но не отговори и на въпроса. Давай, Вик!

— Не е одобрен, защото уврежда двигателните функции на лабораторните плъхове, нали така, доктор Равкдрайв?

— При прекалено големи дози, много по-големи от тези, които някога биха били предписвани на човек.

— Което не връща отново на въпроса: давате ли „Репленгрен“ на пациентите си?

— В „Педро Мало“, Буенос Айрес, изпробвахме „Репленгрен“ на хора при стриктен контрол и резултатите бяха обещаващи.

„Пак не отговори на въпроса. Не забелязахте ли, Ваша милост?“

— Въпросът ми няма нищо общо с Буенос Айрес. Давате ли „Репленгрен“ на пациенти в щатска болница „Рокланд“ във Форт Лодърдейл, където сте длъжни да спазвате разпоредбите на Федералната агенция за контрол над лекарствата и храните?

Бузите на Равкдрайв пребледняха, от което белегът от лакрос изпъкна още по-силно.

— В един съвършен свят никога нямаше да има експериментални лекарства. Щяхме да вкарваме данните в компютъра и оттам да излиза лек за всяка болест. В един съвършен свят всеки родител би имал средства за най-добрите медицински грижи. Всяко дете, болно от аутизъм, би имало личен терапевт. Но светът не е съвършен.

Съдийката се изкашля.

— Доктор Равкдрайв, вие не отговаряте на въпроса.

Цинкавич толкова бързо скочи на крака, че събори нахапаната поничка на пода.

— Ваша милост, може би е време да направим кратка почивка.

„Браво, Финк. Хвърляш спасително въже на свидетелката си.“

— Време е да седнеш и да се успокоиш — каза му съдията.

— Лекарите трябва да поемат рискове — каза Равкдрайв, по челото й лъснаха капчици пот. — Родителите трябва да гледат към общото благо. Сабин направил ваксина от полиомиелит на затворници през 1950 година. Някои се парализирали, но хиляди деца били спасени от заразата. Същото е и с маларията и жълтата треска. Ако зависеше от мен, всички затворници щяха да бъдат подлагани на медицински тестове.

Виктория се приближи до свидетелката.

— Не говорим за затворници. Говорим за единайсетгодишно момче.

— Можем да научим толкова много от Робърт! Децата също имат дълг към обществото. — Тя пъхна ръка в единия си джоб и извади едната топка за лакрос, пъхна другата в другия и извади и втората. Ако станеше прекалено напечено, щеше да се наложи да се намеси и Стив.

— Ако Соломон не беше толкова голям егоист, можехме да измислим нещо — продължи Равкдрайв. — Но той не дава и дума да стане. „Няма да забивате игли в малкия Боби“. Не, той е прекалено ценен. Забивайте си иглите в някой друг. Никой не иска да поеме риска. Но всеки иска да се възползва от резултатите.

Цинкавич се мъчеше да измисли някакво възражение, но след като не успя, каза:

— Ваша милост, мога ли да се приближа?

— Млъкни, Цинкавич — отсече съдията.

— Ще ви попитам нещо, госпожице Лорд — продължи Равкдрайв. — Ако едно дете има редки антитела в кръвта си, антитела, които могат да спасят човешки живот, нямаше ли да е негов дълг да даде кръв? Същото е и с Робърт. Знаете ли колко рядко е заболяването му? Никога не съм виждала подобен обект за изследване.

— „Обект“? — попита Виктория. — Като морско свинче или лабораторен плъх.

— Това е просто семантика. С това се занимавате вие, адвокатите. Звучите точно като Соломон. Може би е трябвало да се омъжите за него.

Сега двете топки бяха в едната ръка и се удряха една в друга.

„И кой е откраднал репленгрена, капитан Куийг46“

— Репленгрен — повтори Виктория. — Още не сте отговорили на въпроса ми. Изпробвате ли неразрешено лекарство върху децата в „Рокланд“?

— Федералната агенция може да се произнесе всеки момент. До ден-два лекарството може да бъде одобрено.

— А дотогава?

Топките се удряха една в друга.

— Откъде бих могла да го взема?

Последно забавяне. Битката е към края си, последният защитник на Аламо. И като стана дума за Мексико…

— От Карлос — каза Виктория. — От „Сан Блас Медико“, Гуадалахара, Мексико. Не го ли купувате оттам?

Равкдрайв отвори уста — празна черна паст, — но от нея не излезе нищо.

Съдия Рол се изкашля.

— Докторе, разбирате ли въпроса?

Пак нищо.

— Доктор…

— Да, по дяволите! Използвам „Репленгрен“ и някой ден ще ми благодарят за това. Някой ден ще ме извикат на трибуната и ще ми дадат късче лъскав метал, защото съм имала смелостта да кажа, че земята е кръгла, когато всички глупаци са я смятали за квадратна. Седя със семействата. Виждам разбитите сърца, съсипания живот на хората. Дали на Стивън Соломон изобщо му пука за това?

— На Стивън Соломон му пука за Боби — каза Виктория.

— Вие не разбирате! Той също не разбира. Затворниците, които са били ваксинирани против полиомиелит, заразените с малария и жълта треска — те са герои. Робърт също може да стане герой. И то най-вероятно без това изобщо да му навреди. Може да промени хиляди животи. Може да се окаже брънката, която търсим. Ето това искам аз. Какво лошо има в него?

— Лошото е — отвърна Виктория, — че не вие избирате героите, доктор Равкдрайв. Те решават сами дали да станат герои.

46.Съдебен трилър

Монотонният глас на доктор Ю Чи Янг можеше спокойно да приспи съдебните заседатели, помисли си Стив.

Няма проблем. Той щеше да ги събуди после по време на кръстосания разпит.

Стив седеше зад банката на защитата и слушаше с половин ухо как патологът описва адски подробно аутопсията на Чарлс Барксдейл. Едновременно с това Стив мислеше и за делото на Боби. Виктория беше великолепна, беше сразила напълно Равкдрайв. Но Цинкавич беше контраатакувал още на сутринта.

На влизане в съда Стив беше получил нов иск. Щатът вече не желаеше да въдворява Боби в „Рокланд“. Сега Цинкавич държеше той да бъде настанен в приемно семейство. В иска му бяха изброени три приемни семейства, „доказали, че могат да се грижат за деца, болни от аутизъм.“ Имало алтернативна — адвокатите просто обожават алтернативите — терапевтична програма в болница „Джаксън Мемориал“, която била специализирана в провеждането на поведенческа терапия. В иска си Цинкавич изкарваше едва ли не, че е по-добре Боби да тръгне с някой цигански катун, отколкото да живее в бунгалото на Къмкуот Авеню.

Кучият му син нямаше да легне по гръб и да се направи на умрял.

Стив реши, че довечера на делото за настойничество абсолютно и безусловно се нуждаеше да се случат три неща:

Да убеди съдия Рол в родителските си способности.

Боби да остане спокоен. Без да превърти.

Джанис да помогне на него, а не на Цинкавич.

Стив беше уверен в себе си и в Боби. Но сестра му? Беше й платил парите, но все още не беше сигурен какво щеше да направи тя. Освен това вече започваше да се чувства виновен. Опита да се успокои.

„Е, плащам й, за да каже истината.“

Но Върховният съд едва ли би погледнал така на това. Нито Виктория. Не можеше да й каже.

На свидетелската скамейка доктор Янг превръщаше ужасяваща посмъртна процедура в разводнена лекция.

— Направих обичайните разрези, извадих обичайните органи — продължаваше той безпристрастно.

Рей Пинчър прекарваше патолога през основните моменти, за да установи причините за смъртта. В галерията дузина репортери си водеха бележки. В средата на първия ред Марвин Умника решаваше кръстословица, Тереса Ториньо тайно галеше крака му под вестника. До тях Кадилак Джонсън дремеше и местеше протезите си. На стенографната машина София Ернандес чаткаше с аквамаринения си маникюр.

— Изрязах и извадих мозъка, след което направих дисекция на врата.

Доктор Янг беше облечен с елегантен син блейзър, бяла риза и лимоненожълта папийонка с индийски мотиви. Врял и кипял на горещия стол, той поддържаше визуален контакт със съдебните заседатели, но не можеше да направи нищо за равния си монотонен глас.

Виктория си водеше бележки с непроницаема физиономия. До нея Катрина изглеждаше измъчена, докато патологът описваше как разрязвал различни органи от тялото на съпруга й. Спазваше указанията. Стив й беше казал да подсмърча, когато започне да се говори за лепкави течности и гнусни тъкани. Днес беше облечена цялата в черно. Е, не съвсем като вдовица, носеше фланелено сако и пола, поръбена с кожа отдолу и с огромни черни метални ципове.

На председателското място седеше съдия Хирам Торнбъри, блед, тих, замислен мъж, който наближаваше шейсетте, с посивяла коса и къси мустачки. Той беше наклонил напред стола си и изглеждаше така, сякаш чете материалите по делото. Но Стив знаеше с какво всъщност се занимава.

Беше се явявал няколко пъти пред Торнбъри, но така и не бе успял да разбере що за човек е. Съдията беше доста умен, но като че ли никога не слушаше достатъчно внимателно. Преди около година Стив разреши загадката, като попита София, която издаде шефа си. Съдия Торнбъри беше избран за член на Окръжния съд още на трийсет и сега, двайсет и пет години по-късно, беше изпаднал в пълно униние. Смазващо отегчен, беше готов да намери каквото и да е извинение, за да приключи по-рано и да иде да играе голф. Или пък да се оттегли в кабинета си с книга и бутилка бренди. Напълно отегчен от истинските процеси, съдията си падаше много повече по съдебните трилъри. Всеки ден помощничката му пъхаше в съдебните дела и любимото му четиво. Не мнения на Трети окръжен апелационен съд, ами Ърл Стенли Гарндър, Джон Гришам или Скот Търоу. Или „Елъри Куинс Мистъри Мегазин“. Всичко, което можеше да облекчи бремето от Щатът Флорида срещу X, Y, Z. Щом разбра това, Стив винаги прочиташе набързо някой съдебен трилър, преди да се яви с някое дело пред Торнбъри.

— Махнах и претеглих дробовете, после разрязах хранопровода от разклонението на трахеите.

Лесно му е да го каже, помисли си Стив.

Доктор Янг си спомни как махнал щитовидната жлеза и ендокринните жлези, които имали цвят на мляко с кафе, което напомни на Стив, че пропусна втората си чаша с кафе тази сутрин. Патологът продължи да разказва за охлузванията по кожата на врата и спуканите кръвоносни съдове по лицето, така както беше направил и при изслушването за гаранцията. После за травмите върху разрязаните мускули над щитовидната жлеза и адамовата ябълка и малките кръвоизливи близо до пръстеновидния хрущял на ларинкса. Описа кожения каиш, омотан около врата на Барксдейл, и другите „сексуални приспособления“ в спалнята. След което заключи, че причината за смъртта била удушаване чрез лигиране.

Рей Пинчър се скъса да му благодари, сякаш вместо свидетелски показания беше дал черния си дроб. После Пинчър седна на мястото си и доктор Янг обърна ведрото си лице към Стив Соломон, който стана, закопча сакото си и каза:

— Да слезем малко по-надолу от врата, докторе.

— Надолу!

— Към стомаха.

Доктор Янг не трепна и ръцете му не помръднаха. Е, друго не можеше и да се очаква? Човекът беше прекарал петнайсет години в опити да отбива ударите на скрити последователи на изкуството на заблудата.

— Прегледахте ли стомаха? — попита Стив, като се приближи към свидетеля.

— Да, разбира се, всичко е описано в доклада. — Доктор Янг махна към едно от копията. — Съдържанието на стомаха беше изследвано.

— Значи сте отворили стомаха?

Доктор Янг си оправи папийонката. Жестът не беше кой знае колко издайнически. Не се потеше, не се въртеше, не си играеше с топки за лакрос. Но все пак това беше знак за Стив, който разпитваше патолога по десетина пъти всяка година. Това беше първият нервен тик, който го беше виждал да прави.

„Сега ще те разбия.“

— Естествено, че го отворих — повтори докторът.

— Разкажете ни по-подробно.

Пинчър скочи на крака.

— Протестирам. Няма връзка.

— И как така? — явно раздразнен, съдия Торнбъри хвърли папката си.

От банката му полетя една книга и малко преди да падне на земята, Стив се наведе като бейзмен, който спасява аут, и я хвана. Подаде я обратно на съдията преди съдебните заседатели да успеят да видят заглавието, „Случаят със сърдитото момиче“.

— Една от любимите ми на Пери Мейсън — прошепна Стив на съдията.

Съдията кимна в знак на съгласие, но изглеждаше леко притеснен.

— Какво имате предвид, господин Бъргър.

— Бъргър? — каза Пинчър.

— Извинете. Господин Пинчър.

— Чарлс Барксдейл не е бил прострелян в стомаха — каза Пинчър. — Чарлс Барксдейл не е бил наръган в стомаха. Чарлс Барксдейл не е бил отровен. Господин Соломон се чуди за какво да се хване.

— Отхвърля се. Продължете.

— Следвах рутинната процедура — каза доктор Янг. — След като махнах булото, направих широк срез на стомаха.

— Погледнахте ли вътре?

— Разбира се.

— И какво открихте?

— Суши.

— Суши?

— Риба тон. Рулца от раци. Соев сос. Последното хранене близо три часа преди настъпването на смъртта според степента на разграждане.

— Видяхте ли нещо необичайно? Не говоря за морски деликатеси.

Погледът на доктор Янг се стрелна към Пинчър. Помощ! Пинчър остана на стола си, стиснал здраво зъби.

— Всичко го има в доклада ми — каза доктор Янг.

— О, стига, доктор Янг, не всичко го има в доклада ви — заби го точно както патологът правеше със скалпела.

— Протестирам! — извика Пинчър.

— Пак ли? — съдията въздъхна и остави книгата си.

— Въпросът се повтаря. Беше му отговорено вече. Това е заяждане и злонамерено твърдение.

— Всичко накуп? — попита съдия Торнбъри.

Съдиите бяха като рефери на баскетболен мач. Някои надуваха свирка и те изваждаха от играта при всяко нарушение, колкото и незначително да беше то. Други те оставяха да играеш и сам да определяш докъде да стигнеш, да създаваш свой ритъм на играта. Съдия Торнбъри те оставяше да си играеш, особено ако се занимаваше с нещо друго.

— И е в неуважителна форма — додаде Пинчър.

— Отхвърля се — каза съдията.

— Всичко е описано в доклада — повтори доктор Янг.

Стив се приближи до масата и вдигна папката с етикет „Веществено доказателство №3“.

Това е вашият доклад, нали, доктор Янг? — Той го развя като знаме в автомобилно рали.

— Да, финалният ми доклад.

— Пссст… — Виктория се опитваше да привлече вниманието му. Стив се върна до банката на защитата. Лицето й беше поруменяло, лъвицата подушваше мириса на кръв. Той се наведе достатъчно близо, за да усети дъхай, докато тя шепнеше: — Попитай го дали това е първият вариант?

— Ще го попитам.

— Попитай го дали са правени промени в последния вариант?

— И това ще го попитам.

— Добре. Давай.

— Ваша милост, протестирам това започване и прекъсване на разпита — намеси се Пинчър. — Ако защитата няма повече въпроси, свидетелят може да се оттегли.

— Не бързайте толкова — каза Стив и се обърна към доктор Янг.

Съдията прелисти романа си и изсумтя, без да ги погледне. Стив реши, че това означава: давай нататък. Така че се приближи към свидетеля.

— Доктор Янг, бихте ли извадил от чантата си първия екземпляр на доклада от аутопсията?

— Не мога.

— Не?

— Унищожаваме първия екземпляр, когато окончателният е готов, за да не ги объркаме.

— Но сигурно пазите файла в компютъра си?

Доктор Янг поклати глава.

— Записваме окончателния вариант върху първоначалната версия, за да не могат адвокати като вас да ги объркат.

— Защо изобщо правите втори екземпляр?

— Най-вече за да поправим правописните грешки. Машинописките бъркат медицинските термини и цифрите.

— Кой е преглеждал първоначалния вариант на доклада от смъртта на господин Барксдейл?

— Аз.

— Показахте ли го на господин Пинчър?

Ръката отново се вдигна, за да оправи папийонката, и се задържа на възела.

— Мисля, че го показах на щатския прокурор. Да, показах го.

— Господин Пинчър накара ли ви да промените нещо?

— Възразявам! — пропя Пинчър.

— Сега за какво? — Този път съдия Торнбъри вдигна поглед от книгата.

— Не ми харесва скрития намек във въпроса на господин Соломон — каза Пинчър.

— Това е кръстосан разпит — каза Стив. — Ако на прокурора му харесваха въпросите ми, щяха да ме обвинят в професионална небрежност.

— Отхвърля се — каза съдията.

— Не мога да си спомня — отвърна доктор Янг.

— Не можете да си спомните дали щатският прокурор ви е карал да промените нещо в доклада?

— Извършвам много аутопсии — каза доктор Янг. — Говорих много пъти с господин Пинчър. Трудно ми е да си спомня всичко.

— Естествено, има само един начин да разберем — каза Стив и се усмихна. Изчака за миг, докато в залата се възцари тишина. — Споменахте за машинописка. Записвате доклада от аутопсията на диктофон, нали, доктор Янг?

Патологът стрелна с поглед Пинчър и после се обърна към Стив. Докторът не беше поглеждал към съдебните заседатели, откакто Стив стана да го разпитва. След дълга пауза кимна с глава.

— Трябва да го кажете на глас, така че госпожица Ернандес да може да го отбележи в протокола — каза Стив и София го дари с прелъстителна усмивка. Виктория обърна очи в знак на отвращение.

— Да, докладът се записва на диктофон.

— И държите касетите в сейф в архива на моргата, нали?

— Да.

Стив се обърна към съдията.

— Ваша милост, моля за прекъсване на заседанието.

Съдията се сепна.

— Нали вече обядвахме?

— Да, сър, но обвинението трябва да достави оригиналния запис на доклада от аутопсията, за да може да го сравним с така наречения окончателен доклад.

— Протестирам — каза Пинчър. — Записът е поверителен.

Виктория, правният орел, скочи на крака.

— Напротив, Ваша милост. Според закона записът е публично достояние.

— Искът е закъснял — отвърна Пинчър. — Срокът за разкриване на доказателствата мина.

— Според делото „Брейди срещу Мериленд“ обвинението е длъжно да осигурява всички оневиняващи доказателства по време на целия процес — изстреля в отговор Виктория.

— Искате да кажете, че в записа има оневиняващо доказателство? — попита съдията. Вече наистина внимаваше.

— Искам да кажа, че щатският прокурор е виновен за възпрепятстване на правосъдието — каза Виктория и в залата се понесе вълна от шепот.

— Това е възмутително! — прогърмя гласът на Пинчър. — Настоявам адвокатът на защитата да бъде предупреден.

Мамка му, помисли си Стив. Нали уж тя му казваше да атакува с рапира, а не с боздуган?

Със сърдит поглед съдията удари с чукчето си и каза:

— Всички в кабинета ми! Веднага!

47.Поетична справедливост

В коридора по пътя към кабинета на съдия Торнбъри Стив прошепна на Виктория:

— Ти ще мълчиш. Аз поемам оттук нататък.

— Защо? — Чувствата й бяха наранени.

— Беше страхотна. Но сега идва ред на голямото мохито, така че само ще стоиш отстрани и ще викаш за мен.

— Хайде нашите! — каза тя ядосано.

— Престани! Знаеш ли какво е първото правило при споренето със съдия?

— Да не влезеш в затвора?

— Да знаеш с кого си имаш работа. Да се съобразиш с интересите му, да изпълниш желанията му.

— На това му се вика сводничество.

— Вика му се адвокатстване.

Настаниха се в кожените столове. Пинчър ги гледаше намръщено.

Съдия Торнбъри каза:

— Защитата отправи сериозно обвинение за нарушение на закона от страна на прокурора.

— Можем да го докажем — каза Стив.

— Добре, да изясним набързо нещата — каза съдията. — Искам съдебните заседатели обратно в залата, преди да са се хванали за гърлата като в „Дванайсет разгневени мъже“.

— Ако Ваша милост нареди записът с доклада от аутопсията да бъде доставен — каза Стив, — ще видите как обвинението е променило доказателство.

— Ако продължаваш с клеветническите си обвинения, ще те съдя — изрева Пинчър.

Разтревожен, съдията се изправи и започна да се разхожда пред лавиците с книги, разглеждайки заглавията им. Виктория също погледна натам. Къде беше правната литература? Имаше само съдебни трилъри, писани от адвокати: Търоу, Гришам, Скотолайн, Мартини, Мелцър, Грипандо, Лат, Мортимър, Марголън. И още десетина други. Виктория се почуди дали съдията изобщо чете истинска правна литература.

Пресегна се към най-горната полица, пипна книга на Луис Очинклос, после на Бари Рийд, една на Барбара Паркър и издърпа „Защитата се позовава на Кенеди“ на Джордж В. Хигинс.

— Искате да кажете, че прокурорът е натопил Катрина Барксдейл?

— Несъзнателно — каза Стив. — Господин Пинчър е убеден във вината на клиентката ми.

— Дяволски си прав — каза Пинчър.

— Чарлс Барксдейл е натопил Катрина — продължи Стив. — Щатският прокурор само е добавил малко босилек на брускетата.

Съдията седна на стола си с висока облегалка.

— Как един мъртвец може да натопи жена си?

Съдията е объркан, реши Виктория. Дали Стив щеше да се справи?

— Чарлс Барксдейл ни показва как. Говори ни от гроба.

Очите на съдията светнаха.

— Като По.

— Сър? — попита Стив.

— Едгар Алън По. „Издайническо сърце“.

— По-скоро като Агата Кристи.

Съдията нетърпеливо грабна един бележник.

— Има ли двоен обрат? Като в „Свидетел на обвинението“.

— Двоен обрат със салто — увери го Стив.

— Как започва историята? — попита съдията, любопитен като кученце.

— Една красива млада жена се омъжва за богат стар мъж — започна Стив.

— И го убива — намеси се Пинчър.

— Това е моята история, Рей, не твоята. Двойката — ще ги наречем Чарли и Кат — водят много активен и доста перверзен сексуален живот.

— Малко секс винаги добавя пикантен привкус на историята — каза съдията.

— Чарли наистина я обичал, именно затова следващият момент от сюжета е толкова болезнен. Той открива, че Кат има връзка с капитана на яхтата им.

— Като на филм — отсече съдията, — ако са го правили и на яхтата.

Пинчър се намеси:

— Имам снимки, ако искате да ги видите.

— И сега е ред на главоблъсканицата — продължи Стив, без да обръща внимание на Пинчър.

— Като липсващата чаша за бира в „Невинен до доказване на противното“? — попита съдията. — Търоу е голям дявол.

— Чарли накарал адвоката си да подготви молбата за развод, но така и не я подписал, а и не казал защо. Разполагаме единствено с три стиха, които Чарли написал на молбата.

— Странна поема — отвърна съдията.

— Това всъщност е анаграма със скрито послание.

— Игра на думи. На Артър Конан Дойл щеше много да му хареса.

Съдията здравата се е увлякъл, помисли си Виктория. Добре, може би Стив наистина познаваше публиката си. Но щеше ли да успее да предаде убедително развръзката?

— Анаграмата гласи „И сега жената е довършена“ — продължи Стив. — Тя е от една поема на Силвия Плат. Самоубила се е само няколко дни след като я е написала. После, ден преди да умре, Чарли изпраща картичка на Кат. Може да напише всичко — Обичам те. Мразя те. Приятен ден. — Но той открадва едно изречение от прощалното писмо на Вирджиния Улф.

— Разбирам те напълно — отвърна ентусиазирано съдията. — Но защо Барксдейл ще се самоубива?

— Умирал е от рак и е нямало време да се развежда с Катрина и да й отреже парите.

— Но самоубийството не помага — каза съдията. — Вдовицата пак ще получи своя дял от имението.

— Освен ако…

— Освен ако не я обвинят, че го е убила! Великолепно. Пери Мейсън никога не е измислял подобно нещо. Дори и в „Дръзкия развод“.

— Барксдейл е искал Катрина да бъде обвинена в убийството му. Затова не е взел свръхдоза или не се е хвърлил с колата от моста.

— Господин Соломон има развито въображение — каза Пинчър. — Но къде е доказателството?

— Анаграмата — отвърна Стив. — Тя казва всичко.

Ето започва се, помисли си Виктория. Опаковката си я биваше, но щеше ли съдията да го приеме?

— Когато Чарлс разбъркал стиха от поемата на Плат е можел да напише хиляди неща — каза Стив. — Но избрал изрази, които разкриват чувствата, които изпитвал към жена си и какво възнамерява да направи. „И дожънеше се гавра таена…“ Това е Катрина, която е скрила връзката си. „Его-жаден и вършее сатана“. Това е Чарлс, който е наранен и търси възмездие, но няма да може да доживее да го види. И „а жена в огън и ада тресеше“ — това е най-важното. С него Чарлс я праща в ада, или в гроба, както предпочитате. Той я набеждава за убийство, убийство каквото изобщо не е имало, но за което тя ще трябва да плати. Това е наказанието й за изневярата.

— Страхотна история! Правата за филмирането й ще струват цяло състояние, Но какво общо има това с господин Пинчър и доклада от аутопсията?

— Когато Рей вижда първия вариант на доклада от аутопсията, остава като гръмнат — Чарлс е умирал от рак на стомаха. Няма начин това да остане в окончателния доклад.

Пинчър хвърли на Стив отровен поглед.

— Защо му е да го крие? — попита съдията. — Пак щеше да е виновна за убийство, ако го беше удушила, нищо че е бил много болен.

— Защото…

— Чакай! Сетих се! „Убийство в «Ориент Експрес»“. Разбрах — съдията си свали очилата, избърса ги в тогата си и си ги сложи отново. — Кажи ми нещо. Чарли споделил ли е изобщо на Катрина, че има рак?

— Не — отвърна Стив. — Умрял е, без да й каже.

— Разбрах тогава! Аутопсията щеше да предостави на Катрина защита. Щеше да каже, че и без това е знаела, че Чарли умира. Защо да го души, като трябва само да почака малко и да си прибере наследството?

— Точно така — каза Стив. — Рей е решил, че тя ще излъже и той няма да има как да я опровергае.

— Чух достатъчно — каза съдията. — Обвинението ще достави на защитата оригиналните записи от аутопсията. Предупреждавам ви, господин Пинчър, ако господин Соломон се окаже прав, ще докладвам в Комисията по етика. И в Главна прокуратура.

— Това е възмутително! — каза Пинчър. — Ще обжалваме.

Виктория се изкашля и каза:

— Може и да не се наложи записите да бъдат доставени.

Стив я погледна сърдито, но не каза нищо. Тя знаеше, че няма да я прекъсне. Беше й повторил няколко пъти правилото на Сони Корлеоне: „Никога не противоречи на съдружника си пред противника.“

— Вече не искате записа, така ли? — попита съдията. — Защо, госпожице Лорд?

— Защото господин Пинчър е почтен човек. И ще постъпи като такъв.

— Как по-точно? — попита удивено съдията.

— Да, и аз съм любопитен да чуя — намеси се Стив.

— Господин Пинчър никога не би подправил доказателствата, ако е мислел, че Катрина е невинна — продължи Виктория. — Той просто е решил…

— Да добави босилек на брускетата — довърши съдията.

— Точно така. Сега, когато господин Пинчър знае истината, може да оттегли обвинението и няма да има нужда някой да слуша записа.

Пинчър се почеса по брадичката.

— Заинтригуващо предложение, госпожице Лорд.

Прави анализ на това какво ще спечели и какво ще загуби, ако свали обвиненията, помисли си тя. Стив й хвърляше ядосани погледи отстрани. Той не би постъпил така, знаеше го. Той беше борец до край, воин докрай, щеше да продължи и да спечели пред съдебните заседатели. Но тя реши, че има по-безопасен начин за постигането на същия резултат.

— Чакайте малко — обади се съдията. — Съдебните трилъри не свършват със сваляне на обвиненията!

— Така ще бъде най-добре, Ваша милост — каза Виктория.

— Свърши се с правата за филмиране — отбеляза разочаровано съдията.

— Имам нужда от обяснение за пред медиите — каза Пинчър.

— Нямаме нищо против да си припишете заслугата, че сте оправдали невинна жена — отвърна му Виктория.

— Стига — намеси се Стив. — Заслугата си е наша.

— Стив, клиентът е по-важен.

— Откога?

— Господин Пинчър, можете да извъртите нещата както пожелаете — продължи Виктория, без да обърне внимание на Стив, — стига да свалите обвиненията срещу Катрина Барксдейл.

— Кой те е направил старши съдружник? — попита Стив. И наруши правилото на Сони Корлеоне.

— Мога да кажа, че прокуратурата е открила ново доказателство — разсъждаваше Пинчър, — което претрупаните с работа детективи са пропуснали и което е останало незабелязано и от защитата.

— Глупости! — възмути се Стив. — Не съм пропуснал нищо.

— Тихо, Стив — каза Виктория. — Стига ни заслугата, че справедливостта възтържествува.

— На това ли те учиха в Принстън?

— Усърдно съм проследил всяка следа, за да може да възтържествува справедливостта — изрепетира Пинчър изявлението си пред медиите.

— Решавайте тогава — каза съдията. — Ще има ли процес, или няма да има?

Пинчър официално заяви:

— Съдия Торнбъри, да извикаме съдебния репортер. Прокуратурата иска да направи изявление.

48.Майсторът на мохито

— Хайде побързай — каза Виктория. — Имаме един час да стигнем до съда за малолетни.

— Искам да дам изявление за пресата.

— В никакъв случай. Ще закъснеем.

Тя влачеше Стив надолу по коридора. Минаха покрай Рей Пинчър, който разказваше на репортерите за своето мъдро и смело решение да свали всички обвинения срещу Катрина Барксдейл.

— Само два пъти ще си отворя устата — примоли се Стив.

— Няма време.

Пробиха си път през глутницата от репортери и фотографи и се спуснаха към паркинга.

— Беше страхотен днес — каза тя, когато влязоха в колата.

— Ти, също. Накара Пинчър да се оттегли. Никога не би ми хрумнало.

— И на мен не би ми хрумнало да превърна делото в роман на Пери Мейсън. Научавам много от теб.

— Аз също — усмихна се той. Явно й прощаваше, че беше поела нещата в свои ръце накрая, реши тя.

Двайсет минути по-късно бяха в бунгалото на Къмкуот Авеню, където Стив навря Боби под душа, после бързо го облече в морскосиньо спортно сако, сиви вълнени панталони, бяла риза и раирана вратовръзка.

Когато най-накрая успяха да се натоварят в стария кадилак, краищата на ризата му се подаваха навън, очилата му бяха целите мазни, а косата му стърчеше на всички страни. Той седна на задната седалка, сви колене под брадичката си и започна да се клати напред-назад, приличаше на щуравия гений на класа, арестуван задето е вдигнал училищната лаборатория във въздуха.

Стив включи радиото на новинарския канал, но натисна веднага друго копче, когато чу как Пинчър се поздравява, че е открил истината за смъртта на Чарлс Барксдейл. На реге станцията Дезмънд Декер и „Ейсис“ пееха „Израилтяни“ и обещаваха затишие след бурята.

Виктория погледна Боби и се разтревожи. Лежеше по гръб с крака, опрени на прозореца, сякаш се опитваше да избяга от колата.

— Може би трябва да променим стратегията си за тази вечер — каза тя мрачно.

Превод: „Умирам от страх да поставя Боби на свидетелската скамейка.“

— Нямаш думата, сладкишче.

— Кажи ми, че не ме нарече „сладкишче“ току-що.

— Не го избивай на феминизъм. Умирам от глад и се сетих за поничките на Амебата.

Чудеше се как той не може да види опасността Боби да свидетелства. Знаеше, че момчето винаги казва голата истина. А Соломон, повече от всички други хора, знаеше много добре, че истината понякога се нуждае от няколко четки боя отгоре.

— Планът ни може да се обърне срещу нас — каза тя.

— Ти ще разсееш вниманието на Цинкавич, докато аз отмъкна две понички.

„Връща се към Гаден навик №396: Прави се, че не ме чува, когато не му отърва.“

Търсеше начин да каже, че е прекалено рисковано да призоват Боби, но не искаше момчето да го разбере.

— Може би трябва да пренаредим свидетелите си.

Боби се обади от задната седалка:

— Не ме е страх да говоря със съдията.

Дотук с увъртанията.

— Естествено, че не те е страх, хлапе — каза Стив. — Ще се справиш страхотно. — Обърна се към Виктория. — Боби ще свидетелства. Точка по въпроса.

— Нали ми казваш да се доверявам на интуицията си, интуицията ми подсказва, че…

— Точка.

— Ищецът призовава за свидетел Робърт Соломон — каза Виктория.

— Протестирам — обади се Цинкавич. — Показанията му ще са повлияни от привързаността му към чичо му. Да не споменавам и склонността му към халюцинации.

— Смятаме, че вие, Ваша милост, трябва да прецените дали Боби става за свидетел, а не господин Цинкавич — каза Виктория.

— Момчето разбира ли изобщо какво значи клетвата? — попита Цинкавич.

— А, ти, Амеба? — изръмжа Стив през зъби.

— Чух го, господин Соломон — обади се съдия Алтия Рол и размаха пръст. Съдийката беше облечена с тъмнолилава роба и имаше дантелено жабо на врата. Очите й гледаха сърдито Стив. — Знаете ли какво правим в съда за малолетни, когато някой се прави на интересен?

— Не, госпожо.

— Наказваме го да стои прав в ъгъла.

— Поднасям извиненията си на съда, госпожо.

Което значеше, разбра Виктория, че не се извинява на Цинкавич.

— Колкото до показанията на детето, госпожице Лорд, наистина ли искате да го направите?

Когато съдията задаваше насочващ въпрос, по-добре беше да се съобразиш с насоката, Виктория го знаеше. И беше съгласна със съдията. Никога не знаеше кога Боби щеше да изпадне в криза и да започне да крещи или ще изтърси, че „Президентът на САЩ Били Клинтън“ може да се пренареди като „КЛАТИ ПРЕЗ ДЕН ТЪЩИ НАСЪН И Т.Н.“.

— Смятаме, че няма по-добър свидетел от този, който пряко е засегнат от делото — отвърна Виктория. Не го вярваше, но понякога правиш това, което иска клиентът ти, особено, когато клиентът ти е всезнаещ адвокат.

— Ето как ще стане — каза съдия Рол. — Ще разговарям с момчето насаме в кабинета си. Вие ще стоите в преддверието и ще слушате по високоговорителите. Никакви насочващи въпроси от господин Соломон, никакъв кръстосан разпит от господин Цинкавич. А сега се разкарайте всичките.

Стив стоеше пред лавиците с книги в клаустрофобичното преддверие. Виктория седна на края на бюрото, стиснала здраво химикалката в ръка, готова да си води бележки. Цинкавич се пльосна на един тапициран стол, дебелите му пипала висяха от облегалките.

— Искаш ли нещо за пиене? — попита съдия Рол, гласът й звучеше пискливо по високоговорителя.

— Не, чичо Стив ми направи нектар от папая за из път. — Гласът на Боби беше висок и притеснен.

— Много здравословно.

— За да мога да акам.

— Аха.

— Понякога купуваме папаята от пазара на „Ред Роуд“.

— Там има чудесни плодове — каза съдията.

— Друг път чичо Стив направо ги краде от дървото на съседите.

— Разбирам.

Ужас! Стив спря да се разхожда. Ако пушеше, сега щеше да си запали една цигара.

— Много време ли прекарваш с чичо си? — попита съдията.

— Двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата — каза Стив. — Освен когато той, нали се сещате…

— Когато излиза на срещи?

— Чичо Стив не ходи на срещи. Мацките сами идват при него, стоят в спалнята му и после си отиват.

— Боже! — простена Стив.

— Някоя жена оставала ли е да преспи?

— Ако прекали с мохитото — каза Боби.

— Значи чичо ти не прави само нектар от папая — каза съдийката, в гласът й се долови нотка на сарказъм.

— Аз правя мохитото — отвърна гордо Боби. — Тайната е да се изстиска един пресен гуарапо. Захарен сироп. Но не много, защото ромът по принцип е сладък. И стръкчето мента задължително трябва да е прясно.

Цинкавич каза:

— Ще ожънем това, което сме посели, Соломон.

— Я, млъквай — изсумтя Стив.

По високоговорителя съдията каза:

— Притеснява ли те, когато някоя жена остане да преспи?

— Никак — отвърна Боби. — Понякога сутрин ставам да ги видя по цици.

Гърлото на Стив се сви. Съмняваше се, че може да преглътне, почуди се дали ще може да си поеме дъх. Беше почти сигурен, че чу как химикалката на съдията драска по листовете.

— София прави хуевос ранчерос — каза момчето. — Но Лекси и Рекси не могат да готвят. Те са манекенки и ядат парченце грейпфрут и лъжичка кисело мляко.

— Манекенки — каза съдийката с неодобрение в гласа. — Чичо ти вижда ли се с Лекси или Рекси сега?

— Вече не.

Стив се успокои дотолкова, доколкото да издиша.

— Преди ги оправяше и двете едновременно.

— Мамка му! — изстена Стив.

— Те са близначки — услужливо поясни Боби.

Стив виеше, а Цинкавич се тресеше от смях.

— Млъкнете и двамата! — стрелна ги с ядосан поглед Виктория.

Стив каза:

— Това е стара история, Вик. Беше преди шест месеца и повече.

— Моля те, опитвам се да слушам.

Боби казваше нещо, но бяха изпуснали половината.

— … отдавна не си е развявал коня.

— Коня?

— Нали се сещате. Забавлявал. Не е правил гуши-муши.

— Няма с кого ли?

— Лекси, Рекси, София, Джина не са идвали, откакто чичо Стив се влюби във Виктория.

— Госпожица Лорд? Бившата му годеница?

— О, това беше наужким.

— Извинявай, не разбрах — съдия Рол беше озадачена.

— Годежът. Само се преструваха.

— Защо?

— Чичо Стив не искаше да ме загуби и реши, че Виктория ще го направи да изглежда по-зрял.

— Разбирам.

— Не че не би искал да се ожени за нея наистина.

В преддверието Цинкавич така се кискаше, че в ъгълчетата на устата му се образуваха мехурчета.

— Значи сега само госпожица Лорд идва у вас?

— Само за да работи, не да оправя чичо Стив. Тя ще се жени за друг и чичо Стив е напълно съсипан.

Господи, колко унизително, помисли си Стив. Защо не бяха измислили хапче, което да те прави невидим?

— Това не е дело, а сапунен сериал — каза Цинкавич.

Съдийката се обади:

— Разкажи ми за домашното си обучение.

Да, кажи й, помисли си Стив. Това го бяха репетирали.

— Чета „Енеида“ на латински. Вергилий е направо супер.

Браво! Продължавай в същия дух, хлапе.

— И „Илиада“ на старогръцки. Баталните сцени са направо велики. Нямат нищо общо с оня тъп филм „Троя“.

— Много впечатляващо — каза съдия Рол. — Чичо ти ли ти дава тези книги?

— Да, плюс петдесетото юбилейно издание на „Плейбой“.

Ах! Една напред, две назад, помисли си Стив.

— Мислех, че Стела Стивънс е готина мацка. Ама тя изобщо не си показва катеричката.

В преддверието Стив си удряше главата в полиците с книги и събори един прашен том на „Гражданско право“ на земята. Чу се как съдия Рол въздъхна и каза:

— Кажи ми с какво се забавляваш, Боби?

— Играя бейзбол, ама не мога да улучвам топката. Чичо Стив казва, че нямало значение, но някои деца ми се смеят. Веднъж изпуснах една лека топка и един от бащите извика: „Разкарайте този дебил оттам!“

— Това сигурно много те обиди.

— После оставих топката да се търкулне между краката ми и същият този мъж извика, че трябвало да участвам в Олимпийските игри за инвалиди.

— Ужас!

— Чичо Стив го предупреди да престане да плещи глупости, но той не го послуша. Имаше огромно главище и чичо Стив му извика: „Хей, устатия, ти какво, да не би с уста да си ловил топката?“ И всички започнаха да се смеят, и онзи тръгна да гони чичо ми, който бягаше заднешком, а дебелият не можеше да го стигне. Чичо Стив каза: „Толкова си грозен, че е трябвало да те кръстят направо Грозник.“ Мъжът тичаше подире му, а чичо Стив продължаваше да бяга на заден ход и да го дразни: „Ако на задника ти имаше очи, пак нямаше да си видиш лайното.“ Прекратиха играта, защото двамата бяха на терена и дебелият се опитваше да удари чичо Стив, ама не успяваше, и накрая спря, не можеше дъх да си поеме, целият почервенял, наведе се надолу и започна да хвърля буци пръст. Точно от първа база.

— Сигурно е било голямо преживяване — тихо каза съдия Рол.

— После чичо Стив ми каза, че хората говорели гадости, защото някои били глупави, а други — зли, и да не им обръщам внимание, защото аз съм специален в хубавия смисъл на думата.

— Мисля, че чичо ти е прав — каза съдията.

— Каза ми още, че ако наистина си ядосан на някого, трябва да го биеш с акъл, а не с юмруци.

— Ти наистина обичаш чичо си, а, Боби?

— Той е страхотен — отвърна момчето.

— Ами Виктория?

— Искам да ми беше майка.

Настъпи дълга пауза. На Стив му се искаше да може да види лицето на съдия Рол, искаше да разбере какво си мисли. Погледна към Виктория. Тя премигна няколко пъти, сълзите върху миглите й приличаха на сребърни капчици роса.

49.Моята голяма, дебела, глупава грешка

— Мисля, че оправихме нещата накрая — каза Стив. Опитваше се да изглежда самоуверен, защото знаеше, че Виктория му е бясна.

Тя поклати глава.

— Боби те обича. И ти го обичаш. Но това не е достатъчно, за да спечелим.

— Не казваш всичко. Той обича и теб.

— Стига, Стив. Престани. Ти ми обеща. Нищо лично повече.

— Ти си тази, която се разплака.

— И сълзите не стигат, за да спечелим.

Бяха излезли от кабинета на съдията и имаха трийсет минути обедна почивка. От близкия ресторант бяха донесли пържени сладки банани, сочни пържоли, черен боб с ориз и толкова еспресо, че можеше да ги държи будни цяла седмица. Боби беше в кабинета на съдията, обядваше със съдия Рол. Цинкавич тъпчеше бузи в преддверието, а Стив и Виктория, изгладнели, но прекалено притеснени, за да ядат, дъвчеха в коридора.

— Трябваше да послушам моята интуиция, а не твоята — каза тя.

— Добре.

— Независимо колко те обича, Боби те изкара напълно безотговорен.

— Добре.

— Недисциплиниран.

— Разбрах.

— Незрял.

— Признавам. Издъних се.

— Сякаш ти си този, който се нуждае от грижи.

Защо не престанеше? Чувстваше се като риба меч, нападната от акула. Първо жестоко захапване, после откъсва месото от кокала и накрая бързо го глътва. И пак — хапе, къса, гълта.

— Стига вече — каза той. — От тук нататък ти поемаш делото. Няма да ти се мешам.

Това я сепна за миг.

— Добре. Става.

Слава Богу, помисли си той, най-сетне намери начин да я накара да млъкне.

— Супер. Да поговорим за моите показания.

Тя се намръщи.

— Няма да те призовавам за свидетел.

— Какво!

— Не мога да те подлагам на кръстосан разпит за нощта, в която си отвлякъл Боби.

— Ще се справя.

— Само ако признаеш един куп престъпления.

— Ще се позова на Петата поправка.

— Това много ще впечатли съдията.

— А кой ще свидетелства вместо мен?

— На вашите услуги — обяви възрастният мъж с бронзов тен и се приближи към тях. Беше облечен с бежов ленен костюм и бялата коса се виеше надолу по врата му. В едната си ръка държеше панамена шапка, а в другата незапалена пура. — Как си, синко? — попита Хърбърт Соломон.

— Татко? — Стив беше толкова шокиран, че за миг забрави къде се намира. Баща му се разхождаше по коридора на съда? Сякаш все още беше съдия и отиваше на заседание. — Какво правиш тук?

— Виктория не ти ли каза? — попита Хърбърт Соломон. — Аз съм главният ти свидетел.

Шокът на Стив се превърна в гняв. Каква наглост! Да вика баща му, без дори да го попита!

— Сигурно е искала да ме изненада — каза Стив, сдъвквайки думите.

— Е, дошъл съм да помогна.

— Много е късно за това.

— Стига, синко. Докато всички зрънца не са изпадали от яслата, има още време.

— Благодаря ти, но нямам нужда от твоята помощ.

— Напротив, имаш — намеси се Виктория. — За разлика от теб, баща ти няма за какво да бъде подлаган на кръстосан разпит.

— Така ли? Ами позорното му оттегляне от съдийството?

— Съдия Рол вече знае за това. Не чу ли какво каза вчера? Баща ти е идол за нея.

— Спомням си Алтия, когато беше още съвсем млада — взе да разказва Хърбърт, — двамата адвокати я нападаха и аз…

— Да, да, чухме — прекъсна го Стив. — Ти си бил големият бял баща.

— След всяко дело Алтия идваше в кабинета ми и ме питаше защо направи това, защо направи онова, защо отсъди така, а не иначе. Все искаше да се учи това малко момиченце. Смятам я за едно от своите протежета.

— Винаги си бил толкова мил с другите — думите на Стив бяха твърди като мрамор.

— Не говори така на баща си.

— Кой ти даде право да ми се бъркаш?

— Ти.

— Сгрешил съм.

— И двамата направихме доста грешки напоследък, нали?

— Ако мислиш така, значи лъжеш себе си.

— Не, най-после нещата ми се изясниха.

— Любовта ни не беше грешка.

— Къде, по дяволите, се набърках? — възкликна Хърбърт.

— За мен беше — каза Виктория на Стив. — Голяма, дебела, глупава грешка.

— Бигбай, сватбата, недвижимите имоти. Това са ти грешките.

— Прекалено много се разголвате — опита да се намеси Хърбърт. — Когато се къпете голи, трябва да сте близо до върбите, като тръгнете да излизате.

— Обичам Брус! Нямам търпение да се омъжа за него. И умирам да се измъкна от съдебната зала.

— Аз мисля да вляза в съдебната зала — каза Хърбърт и се отдалечи.

— Може би ти се иска да го обичаш — каза Стив на Виктория. — Може би ти се иска да си го обичала. Но ти не го обичаш!

— Обичам го!

— Тогава какво правеше онази вечер с мен?

— Не знам!

— Може би е по-добре да разбереш. И то за предпочитане преди медения си месец.

Стив последва баща си и влезе в залата.

Виктория крачеше сама по коридора, беше ужасно объркана. Мислеше си, че вече е приключила с всичко това.

„Използвах логиката и разума и избрах Брус.“

Имаше смисъл. С Брус беше лесно. Удобно. Така както трябваше да бъде. Съпругът не беше спаринг партньор, нали? Със Соломон беше невъзможно да се оправиш. Постоянна борба. Но защо все още можеше да я обърква?

— Ето те и теб!

Виктория се обърна и видя Брус да се приближава към нея, в едната си ръка носеше куфарче, а в другата — кошница за пикник. Носеше светлокафяво спортно сако и тъмнокафяви вълнени панталони и приличаше на сладко плюшено мече.

— Реших, че сигурно си гладна, съкровище.

— Скъпи! Много мило от твоя страна.

Той я целуна леко по бузата и отвори кошницата.

— Господи! Радвам се да те видя — тя прокара ръка по скъпата материя на сакото му. Това беше знак, реши тя — Брус да се появи точно в този момент. Потвърждение, че беше направила правилния избор.

— Пак ли се скарахте със Соломон? — попита той.

— Този човек е непоносим.

— Знам, съкровище, знам. — Той вадеше пластмасови кутии от кошницата. — Супа от краставици и авокадо, сандвич с бял хляб, домат и авокадо и шербет от авокадо. Ще се почувстваш по-добре, след като се нахраниш.

Виктория чувстваше, че стомахът й къркори, но щеше да повърне, ако хапнеше и една хапка.

— Благодаря, скъпи, но наистина трябва да се връщам в съда. Много мило от твоя страна, че си бил целия път чак дотук.

— Това е най-малкото, което мога да направя.

Тя се замисли за Соломон, мъжът със сандвичите. Може би той щеше да й донесе панини с прошуто и рикота, от което да ти потекат слюнките, но сандвичът щеше да изстине, докато се караха. Не беше ли това основата на тяхната връзка?

— Изглеждаш толкова уморена, съкровище — каза Брус.

Виктория се сепна и сложи ръка на лицето си.

— Подути ли са ми очите?

— Трябва просто да се наспиш.

— О! — толкова ценеше откровеността му.

— Надявам се, че ще можеш да си починеш преди сватбата. Нали не искаш да изглеждаш толкова смачкана във фотоалбума.

„Смачкана? От друга страна, честността понякога се надценява като качество.“

— Нищо чудно, че си толкова смазана, след като трябва да се справяш със Соломон ден и нощ.

— Сигурно си прав.

— Е, повече няма да те тормози, съкровище. — Бигбай извади една папка от чантата си и й я подаде.

— Какво е това, Брус?

— Беше толкова заета, че трябваше аз да се нагърбя с всичко. Менюта, разпределение на местата, подбор на музиката, маршрут за медения месец. Плюс някои документи, които адвокатите искат да подпишеш.

Думите „документи“ и „адвокати“ са в съвсем различна тоналност от „меню“ и „меден месец“, помисли си тя.

— Какви документи?

— Ами предбрачно споразумение, разбира се — каза Брус Бигбай.

— Очите ли ме лъжат, или това е уважаемият Хърбърт Т. Соломон? — каза съдия Алтия Рол. — Още по-достопочтен и представителен, отколкото си го спомням.

— Много мило от ваша страна да го кажете — каза провлечено Хърбърт и лекичко се поклони. — Радвам се, че съм тук, Ваша милост.

— Къде изчезнахте, съдия?

Цинкавич се изкашля сякаш куче се беше задавило.

— Ваша милост, против съм да наричате свидетеля „съдия“.

— Така ли? — попита съдия Рол.

— Титлата не е подходяща за юрист, свален от съдийското място. Освен това за мен е под въпрос доколко е уместно госпожица Лорд да призовава господин Соломон като свидетел.

— Нима?

— Това е явен опит да ви се подмаже. Има два вида адвокати: такива, които познават закона, и такива, които познават съдията.

— Не, Цинкавич, има и трети вид. Такива, които не различават лайното, дори когато го настъпят. Съдия Соломон е най-почтеният човек, който някога е заемал съдийско място в Единайсети съдебен окръг, ще го наричам така, както сметна за добре, и ще изслушам онова, което има да ми каже.

— Да, госпожо — отвърна Цинкавич смирено.

— И дори да сляза от банката, за да го прегърна и целуна, ще си държиш голямата уста затворена. Ясно ли е?

— Кристално, госпожо — отвърна Цинкавич.

Съдия Рол се обърна с мила усмивка към свидетеля.

— А, сега, съдия Соломон, с какво се занимавате?

— Ходя малко на риба, малко чета, доста размишлявам — каза Хърбърт.

— Е, отива ви. Ще ми достави огромно удоволствие лично да ви накарам да положите клетва.

Докато Хърбърт Соломон се кълнеше да казва истината и така нататък, Виктория се чудеше кой е по-разстроен от присъствието му — Цинкавич или начупеният й партньор. Стив се беше обърнал с гръб към нея, целият се беше усукал на стола си и се въсеше. Голямо бебе.

Беше твърдо решила да призове Хърбърт Соломон за свидетел. Честно казано, бившият съдия не знаеше кой знае какво по същество. Но когато му се обади по телефона, той сподели огромното си уважение към Стив и начина, по който се грижеше за Боби. Заслужаваше си да го сподели и пред съдията.

„Хей, Соломон, просто следвам насоките ти: опознай публиката си.“

Докато си мислеше всичко това, тя се насили да отдели нещата едно от друго. Дори не беше погледнала схемата с разпределението на местата на Брус, подбора на музиката… или предбрачното споразумение. Каква приятна малка изненада! Като се замислеше, би предпочела колие с форма на сърце, украсено с диаманти.

— Госпожице Лорд — каза съдията.

— Да, Ваша милост? — отвърна Виктория.

— Обикновено на този етап от процеса, когато адвокат призове свидетел, е прието да му зададе един-два въпроса.

— Извинете, Ваша милост! — Виктория стана на крака. — Моля кажете името си и професията си за протокола, сър.

— Хърбърт Соломон. Пенсиониран юрист.

Това предизвика смях от страна на съдията, намръщване от Стив и тихо сумтене от Цинкавич.

Виктория искаше бащата да нарисува портрет на сина си.

Кой е този човек? Така че зададе въпросите си и Хърбърт разказа своята история с напевния ритъм на провлечения си говор от Савана, приятен като бълбукане на поток.

Хърбърт говори за това как Стив и малката Джанис отрасли в старата просторна къща на Пайнтри Драйв в Маями Бийч. Той отдаде заслуженото на майка им Елинор, „Бог да я прости“, че се грижела за семейството, докато той си скъсвал задника от работа като адвокат, създавайки си име с работа pro bono, после като съдия, и накрая като главен окръжен съдия и пръв кандидат в списъка на губернатора за Върховния съд на Флорида.

— Тогава започнаха проблемите ми — каза Хърбърт, — но не сме тук, за да говорим за мен, освен ако не е нещо свързано със Стивън.

Каза, че съжалява за всички пропуснати възможности да прекарва време с двете си деца, когато са били малки. Джанис рано кривнала от правия път, събрала се с лоша компания, взимала наркотици, докато Стивън бил голям спортист в гимназията.

— Бях се отдал прекалено на собствените си амбиции и не обръщах много внимание на децата си — каза Хърбърт. — Елинор беше зле с години, а можеше да постигне толкова много. Децата се гледаха сами. Спомням си веднъж как бързах от съда към Тропикал Парк за щатското състезание по лека атлетика. Закъснях и пропуснах победата на Стив на сто метра. Бързах към трибуните и един от съдебните пристави ме спря и ми каза: „Съдия, сигурно освен еврейска имате и негърска кръв, защото белите момчета не тичат така.“ После казах на Стив, че съм гледал как побеждава, но той знаеше, че лъжа.

— Ваша милост — Цинкавич беше станал прав, — това ми стопли сърцето, но не виждам каква връзка има с делото.

— Сядай! — нареди му съдия Рол.

— Когато Стивън беше в колежа, започна да ми задава въпроси за адвокатската професия — продължи Хърбърт. — Подпитваше оттук-оттам, не казваше какво има предвид. Елинор умираше, а аз щях да бъда обвинен за лъжесвидетелстване. Нямах смелостта да се боря и затова се отказах от съдийството и напуснах колегията, като в резултат разследването беше спряно. Стивън беше съкрушен дори повече и от мен. Момчето никога не ми го е казвало направо, но аз знам, че записа право, за да изчисти името ми. Искаше да влезе в съда на бял кон и да докаже, че съм невинен. Когато не му позволих да го направи, той ми се ядоса.

Стив се размърда на стола си и Виктория го погледна крадешком. Болезнените спомени бяха издълбани върху лицето му.

— Стивън дълбоко намрази несправедливостта. Може не винаги да следва всяко малко правило, измислено от дебелите котки, но за важните неща синът ми е напълно почтен. Държи на принципите си повече, отколкото на парите. И е чудесен пример за подражание за моя внук. — Нещо задра на гърлото му, когато продължи: — Човек неволно се сравнява със сина си. Аз? Аз бях обсебен от чувството за собствената си значимост. Адвокат на годината? Все едно да си най-добрата гърмяща змия в Окифеноки.

— Не бъдете толкова строг към себе си — каза съдия Рол. — Всички ви се възхищаваха. И още ви се възхищават в моите среди.

— Загубих пътя си, Алтия — призна Хърбърт, като остави настрана етикета. — Никога не съм пропускал заседание на колегията или обяд на камарата и висях на приемите на юристите, докато и последната скарида не изчезнеше от чиниите. Боже, колко обичах овациите, потупванията по гърба, дори и онези проклети глупави табелки с чукчето отгоре! Стивън не дава пукната пара за всичко това. Предпочита да прекарва времето си с момче, което има нужда от него. — Хърбърт Соломон се извърна от свидетелската скамейка и погледна право към Стив. — Искам да кажа следното: Много се възхищавам на Стив за това, че е станал такъв мъж. Той поставя Боби на първо място. Преди обществения си живот, преди кариерата си, преди всичко. Може би аз бях по-добрият юрист, но Стивън е по-добрият човек.

Това, което Виктория направи в този момент, беше съвсем несъзнателно. Тя сложи ръка върху ръката на Стивън и преплете пръсти с неговите. Той стисна ръката си в юмрук, заклещвайки пръстите й здраво между своите и останаха така дълго, неговата топла и силна ръка под нейната, двете ръце, сплетени толкова здраво една в друга, че все едно бяха една.

50.Бейзбол и подкуп

Стив отнесе спящия Боби до колата, Хърбърт вървеше до него. Виктория ги следваше на няколко крачки отзад, давайки възможност на бащата и сина да останат за малко сами.

— Можеш да останеш при нас тази вечер, не бързай да си тръгваш — каза Стив.

Хърбърт поклати глава.

— Аз съм човек с навици. Искам си хамака на терасата, искам моите весели чайки да ми пеят.

— Какво ще правиш в събота и неделя?

— Нищо. Научи ли Боби да лови риба?

— Мислех, че това е по твоята част, татко.

— Елате надолу към Шугърлоуф в събота, ще подгоним хитрите спариди.

— С удоволствие.

Виктория слушаше и си даваше сметка, че закодираният разговор представляваше мъжки танц по ръба на емоциите. Стив казваше благодаря, а Хърбърт казваше, че иска по-близки взаимоотношения. Под всичко това, предполагаше тя, баща и син си казваха един на друг „Обичам те“.

Накрая Хърбърт се пресегна и разроши косата на Соломон, както Стивън правеше толкова често с Боби, после се качи на ръждясалия си крайслер и излезе от паркинга.

Няколко минути по-късно Стив се носеше със стария си кадилак кабриолет по Маями Авеню към изхода на 1–95. Боби спеше на задната седалка. Когато наближиха до дома на Виктория, Стив каза:

— Начинът, по който се държах, когато дойде баща ми…

— Да?

— Аз съм истински конски задник, да използвам един от неговите изрази.

Явно с това искаше да й се извини.

— Ти наистина обърна делото — продължи той.

Благодаря, преведе си го тя.

— Просто се обадих на баща ти. Той обърна делото.

— Беше много добър адвокатски ход, Вик. Наистина добър.

Седяха мълчаливо известно време, преди тя да попита:

— Имам нужда от помощта ти за Тигпен и сестра ти.

— Импровизирай.

Тя го погледна. Светлините от небостъргачите по Брикуел Авеню засенчваха лицето му. Какво си мислеше?

— Ти можеш да импровизираш — отвърна тя, — но аз трябва да се подготвя за кръстосания разпит.

— Ще се оправиш. — Той зави с кадилака по алеята пред сградата, където живееше, и спря пред козирката.

— До утре, Вик.

— Хей, ти!

— Какво?

— Днес спечелихме дело за убийство! — Искаше да говори. Не искаше вечерта да свършва.

— И как се чувстваш?

Тя повдигна рамене.

— Не знам. Уморена и емоционално изтощена. И…

— Малко разочарована?

— Да.

— Винаги е така. Ако спечелиш, издигането не е достатъчно високо. Ако загубиш, пропадането е по-ниско, отколкото си мислиш, че е възможно.

— Трябва да празнуваме — още докато го казваше й прозвуча не на място.

„Как да празнуваме? Само двамата? Да поканим и Брус? Няма да е кой знае колко забавно.“

— Разбира се — каза Стив.

— Катрина каза, че ще имаме чека до петък. И то голям.

— Супер.

Но не звучеше възторжено, помисли си Виктория.

— Нали това искаше, Стив. Дело, което да те прати във висшата лига.

— Да.

Откога стана господин Едносричен?

— О, за малко да забравя, Катрина организира празненство за победата — каза Виктория. — Всички трябва да са облечени като ченгета и обвиняеми.

— Ти можеш да бъдеш ченгето.

— Всъщност мен няма да ме има. Аз ще съм…

— На медения си месец.

— Мауи.

— Хубаво.

— Брус казва, че имали техники за отглеждането на авокадо, които искал да научи.

— Ще си приспадне медения месец от данъците. Баровецът ги разбира тия работи.

Това изцеди и последната капка от разговора. Искаше да го покани да се качи, да пийнат текила, да се порадват отново на победата. Но Боби спеше на задната седалка и беше късно и — имаше още по-сериозна причина — това не беше мъжът, чийто пръстен носеше. Не беше мъжът, на когото се беше врекла, мъжът, когото скоро щеше да обещае да обича и почита, докато смъртта ги раздели… и мъжът, чието предбрачно споразумение трябваше да прочете до утре сутринта.

Стив се отправи към къщи, искаше му се да го беше поканила да се качи за малко. Можеше да качи Боби горе и да го остави на канапето — детето можеше да спи и на пътека за боулинг. Стив искаше да поговори с Виктория. Не за тях двамата. Вече беше приел факта, че си отиваше. Не, искаше да поговорят за това, което го гризеше, както плъхове в мазето. Първоначално беше решил никога да не й казва, че е подкупил Джанис да промени показанията си по делото. Сега, обзет от вина, имаше нужда да си признае. Но как би могъл?

Тя нямаше да го разбере. И той едвам се разбираше. Защо беше платил на сестра си? Толкова малко ли вярваше на системата? Или на Виктория? Или на себе си? Щяха да спечелят делото на Боби и без измама. Трябваше да остави делото да следва хода си. И преди беше минавал напряко, но никога не беше правил нещо подобно.

Преди час Стив чу как баща му гордо заяви:

„Синът ми е почтен.“

Какво щеше да каже баща му, ако знаеше за подкупа? Стив никога нямаше да може да го погледне в очите, ако истината излезеше наяве.

„Той е чудесен пример за подражание за моя внук.“

Точно така, ще го уча как се играе бейзбол и как се дават подкупи, помисли си Стив. Ами показанията на Боби? Толкова странно беше да види живота си през очите на племенника си. Манекенки и мохито. Боже, наистина ли беше толкова повърхностен и незрял?

Мрачни мисли се въртяха в главата му. Докато завие с колата покрай пазара Кокоуок и тръгне по Гранд Авеню, съмненията му бяха стигнали до границите на параноята.

„Ами ако Джанис ме издаде?“

Може да е носила предавател, когато й даде парите. Колите им бяха паркирани една до друга на Рикенс Козуей. Може Пинчър и Цинкавич да са го проследили. Имаше ли бял ван с тъмни прозорци, паркиран под дърветата близо до първия мост? Не можеше да си спомни.

Когато зави по Къмкуот Авеню малко преди полунощ и чу как присмехулникът му се присмива от дървото на съседите, той беше сигурен, че на другия ден ще го сполети голяма беда. Цял отряд полицаи щяха да нахлуят в съдебната зала. Щяха да го отведат с белезници, докато Цинкавич си похапва понички, а Пинчър се привива от смях.

Какво му беше казал Пинчър в кабинета на съдия Гридли, когато се разправяха по делото за папагала? „Ще се погрижа адвокатската колегия да ти надупчи билета.“

Да, разбира се, бяха го накиснали. Пинчър и Цинкавич бяха организирали отвличането на Боби от улицата. Цялата работа беше нагласена, за да го хванат в капана.

Щеше да си загуби правата.

Щеше да отиде в затвора.

Но най-лошото от всичко беше, че щеше да загуби Боби.

51.Въпросът със стоте хиляди долара

Белезникавата му кожа беше цялата на розови петна като на отровена скарида, когато стана и каза:

— Изправени сме пред сериозна криза, Ваша милост.

— А друг вид криза има ли, Цинкавич? — попита съдия Рол.

Стив седеше кротко на банката на ищеца и оставяше драмата да се разиграе. Седнала до него, Виктория наблюдаваше с бележник в ръка.

— Сега пък какво има? — попита съдията. Носеше небесносиня тога, яката на бялата копринена риза се виждаше отгоре. Беше малко след девет сутринта. Сега, когато процесът „Барксдейл“ беше приключил, се върнаха обратно към нормалния график.

— Руфъс Тигпен, първият ни свидетел, липсва — каза Цинкавич.

— Тогава извикай втория си свидетел.

— Но, Ваша милост, това нарушава реда на доказване.

— Не се пристисквай чак толкова, Цинкавич.

— Опасявам се, че може да е плод на някакъв заговор.

Плод на заговор, помисли си Стив.

Прави се на шибания Шерлок Холмс.

— Как така? — попита съдията.

Цинкавич хвърли поглед към Стив, който мигновено си сложи ангелската физиономия на момче по време на Бар-Мицвах. И Виктория също го погледна.

„Дали подозира нещо? Или това е просто гузната ми съвест?“

Виктория изглежда уморена, помисли си той, очите й бяха зачервени, косата й не беше в рамките на обичайните й стандарти. Безсънна нощ? Тъй като не делеше леглото й, нямаше как да знае. Умората — ако ставаше дума за умора — омекотяваше острите й черти и я правеше по-уязвима и ако това изобщо беше възможно — още по-привлекателна. Носеше кафяво раирано двуредно сако с широки ревери и пола в тон до под коляното. На Стив тоалетът й му изглеждаше толкова скъп, сякаш бе шит на ръка от монахините в Швейцарските Алпи.

Цинкавич каза:

— Призовавам ищеца да разкрие местоположението на господин Руфъс Тигпен, ако го знае.

Стив си мълчеше. Имаше си адвокат, който да поеме удара.

— Съдейки по досието на господин Тигпен — отвърна Виктория, — сигурно е в някой затвор.

Да! Точно това щеше да каже и той, помисли си Стив, ако беше адвокат, а не ищец. Гордееше се с Виктория. Беше изминала толкова дълъг път за толкова кратко време.

— Призови следващия свидетел, Цинкавич, за да вървим нататък — каза съдията.

Цинкавич се намръщи.

— В такъв случай, Ваша милост, щатът призовава Джанис Соломон.

Като чу името на сестра си, тръпки го полазиха по гърба. Изчезването на Тигпен беше част от сделката, част от това, за което беше платил. Но Джанис все още можеше да го преметне на свидетелската скамейка.

Сестра му се довлече в съдебната зала, като отбягваше погледа на Стив. Беше облечена в безформена басмена рокля, дълга чак до глезените и бели чорапи със сандали. Носеше мека кожена чанта, достатъчно голяма да побере двайсет кила хашиш. Косата й беше хваната отзад на конска опашка с шантава оранжева шнола. Зад бебешките й очила тъмните й очи изглеждаха далечни, сякаш гледаха към място, което тялото й беше напуснало, но където духът й още витаеше. Общото впечатление, помисли си Стив, е на жена, която яде прекалено много бургери и пие прекалено много кока-кола в промеждутъците между вдишването, инжектирането и пушенето на всякакви екзотични субстанции.

След като Джанис положи клетва, Цинкавич й зададе обичайните въпроси. Тя беше сестра на Стив Соломон, две години по-голяма от него. Израснала в Маями Бийч, изключена от гимназия за наркотици, посещавала смесен център от училище и мандра за проблемни деца в Пенсилвания. Изхвърлена, защото отглеждала марихуана в поле с люцерна и отворила полупрофесионален бордей в обора. Арестувана десетки пъти за наркотици, кражби и непристойно поведение плюс един път за хулиганство, когато се качила на покрива на полицейска кола и се изпикала върху предното стъкло. Не знаеше кой е бащата на Боби. Може да бил един откачен от Окала, който я смазвал от бой. Или пък шофьорът на камион, който я взел на стоп до Пенсакола срещу това да си вдигне краката на една отбивка малко след изхода за Локсли на магистрала 1–10.

Изваждаше цялото мръсно бельо направо пред очите на всички. Това беше единственият начин да попречиш на противника да очерни свидетеля ти при кръстосания разпит, Стив го знаеше. Макар че беше надут кретен, готов на всякакви подлости, Цинкавич не беше глупав и дотук правеше всичко, както трябва.

Стив погледна крадешком към Виктория. Обичайната непроницаема физиономия за пред съда — така както я беше учил. — Изглеждаше едновременно шокирана и отвратена от житейската история на сестра му. Съдия Рол изобщо не мигна. Чувала е много по-страшни неща, реши Стив. Но в същото време се почуди дали някоя сестра от родилното отделение не беше объркала работата преди трийсет и седем години. Може би истинската му сестра беше уважаван изследовател с научна степен, трудеше се в някоя лаборатория и всеки миг щеше да открие лекарство против рака.

Цинкавич се дотъркаля по-близо до свидетелското място.

— Какво съдейства за появата ти днес?

— Ти съдейства да ми измъкнеш задника от затвора — отвърна Джанис.

— Обещах ли нещо в замяна на свидетелските ти показания?

— Каза, че можеш да ми намалиш присъдата и да изляза под наблюдение.

— При какво условие?

— Ако кажа истината — отвърна Джанис.

Стив се опита да се успокои, но не можа. Всеки миг можеше да изстреля торпедото. Цинкавич го посочи с дебелия си пръст:

— Брат ти Стив Соломон имал ли е склонност към насилие?

— Още от малък.

„Мамка му! Почва се.“

Беше му взела парите. Сега щеше да го закопае с тях.

— Моля разкажете ни по-подробно, госпожице Соломон — каза Цинкавич.

— Когато бях на четиринайсет, Арни Липщиц ме нарече „дебела курва“ и Стив го спука от бой.

— Нямах точно това предвид.

— Тогава не бях дебела.

— Забравете Арни Липщиц. Брат ви посягал ли ви е някога?

— Не му стискаше.

Цинкавич изглеждаше изненадан.

— Никога ли не ви е бил?

— Нося нож от дванайсетгодишна. Щях да го обрежа още веднъж.

Цинкавич се вгледа продължително в Джанис. Не така го бяха репетирали. Стив дишаше малко по-спокойно, но само малко. С Джанис никога не знаеш кога ще извади ножа.

— Ами наркотици? — попита Цинкавич. — Виждала ли си брат ти да взема наркотици?

— Да, естествено.

Цинкавич се усмихна. Обратно по сценарий.

— Кога беше това?

— Горе-долу по същото време, когато наби и Липщиц. Дадох на Стив трева, после изяде половин кило сладолед с шамфъстък и си изповръща червата.

— Нещо по-скорошно?

— Не. Това го излекува. После дори цигара не запали.

Цинкавич прокара език по горната си устна. Нещо беше станало между репетицията и премиерата.

— А сега да поговорим за миналия януари. Госпожице Соломон, живеехте ли във ферма в Панхендъл?

— Ферма? — усмивката й разкри кафяви зъби. — Да, с приятелите ми отглеждахме марихуана там.

— Тогава ли брат ви лиши сина ви от вашите грижи и настойничество?

— Искате да кажете, дали Стив е взел Боби? Да.

— Брат ви насила ли ви отне детето?

Джанис повдигна рамене, двойната й брадичка се разтресе.

— Бях се надрусала през онази нощ.

Макар че краката му бяха стъпили на пода, Цинкавич се олюля напред назад като равин пред Стената на плача.

— Хайде, госпожице Соломон, искате да кажете, че не си спомняте онази нощ ли?

— Помня, че беше кучи студ през деня, задникът ми замръзна.

— А какво стана през нощта, когато се появи брат ви?

— Не знам. Бях в къщата и се тъпчех с екстази. Трябва да питате Руф.

— Това Руфъс Тигпен ли значи?

— Да Руфъс Тъпото.

— Къде е господин Тигпен днес?

— Мисля, че отиде до Делрей да вземе някакъв специален кетамин.

Цинкавич се насили да се усмихне, сякаш всички свидетели на щата се чупеха от съда, за да се занимават с нелегална дейност.

— Какво ви каза господин Тигпен за срещата си с брат ви през онази съдбоносна нощ?

— Протестирам, косвени показания — намеси се Виктория.

— Приема се — каза съдията.

— Ваша милост, според мен доказателството влиза в изключението за признания, направено в момент на силен афект.

— Забрави — отряза го съдията.

— Госпожице Соломон, без да ни казвате какво ви е казал господин Тигпен, в какво състояние се намираше той, когато говорихте с него онази вечер?

— Черепът на Руфъс беше пукнат.

— Аха — каза Цинкавич. Започва се.

— Не стана по-умен от това, да ви кажа — продължи тя.

— Видели сте господин Тигпен ранен след срещата му с брат ви?

— Да.

— Господин Тигпен каза ли ви нещо?

— Да.

— А докато ви говореше, развълнуван, сърдит или ядосан беше?

— Беше бесен.

— Повиши ли глас?

— Направо се дереше. От него шуртеше кръв като от заклано прасе.

Цинкавич се обърна към съдията.

— Мисля, че сме на прага на изключението за признание, направено в състояние на силен афект, при което косвените показания се приемат.

Виктория се накани да протестира, но Стив сложи ръка на рамото й.

— Остави го — прошепна той.

— Защо?

Стив невинно присви рамене, но тя го изгледа с ледено подозрение.

— Тъй като не чувам протест — каза съдия Рол, — приемам, че ищецът също като съда няма търпение да чуе продължението. Давайте.

Цинкавич сниши гласа си, явно си мислеше, че това му придава нотка на загадъчност.

— И какво по-точно ви каза господин Тигпен, докато лежеше и от него шуртеше кръв като от заклано прасе?

— Руф ме погледна и каза: „Тъпа путко, заключила си детето в клетка за кучета, но не си залостила бараката.“

Устата на Цинкавич увисна толкова, че спокойно можеше да глътне поничката цяла. Съдия Рол се извърна към Джанис, сякаш не вярваше на ушите си и искаше да чуе отново казаното. В залата се чуваше само бръмченето на вентилационната система.

Никой не помръдна.

Нито Виктория.

Нито Цинкавич.

Нито съдия Рол.

Стив погледна всеки един от тях. Всеки имаше свой живот. Сметки за плащане, коли за поправка, лекарски прегледи. Рутинните ангажименти на ежедневието. Но в този миг — застинал във времето, като насекомо в кехлибар — умовете им се съсредоточиха върху една и съща картина. Картина, която той беше сигурен, щяха да виждат отново и отново, както той я виждаше отново и отново.

Невинно дете, заключено в клетка за кучета в барака.

Най-накрая съдия Рол каза:

— Казахте, че денят бил мразовит?

— Дворът беше станал на ледена пързалка — отвърна Джанис.

Съдия Рол дъвчеше гумичката на молива си.

— Как беше облечен синът ви?

— Май с гащи и фланелка. — Съдията се вторачи невярващо в нея и Джанис добави: — Не бях много на себе си по онова време.

— В бараката имаше ли някакво отопление?

Джанис поклати глава.

— Ваша милост, нямате право да разпитвате свидетелката ми вместо мен — каза Цинкавич.

— Сядай и не мърдай. Свърших с теб.

Стив знаеше, че съдия Рол беше чувала истории за деца, възпитавани с гасене на цигари, държани гладни в домове, пълни с храна, подлагани на сексуален тормоз. Съдиите, ченгетата и следователите виждаха ужасяващи неправди и след време, предполагаше той, умовете им създаваха буферна зона, за да спасят психиката си. Но можеше ли човек наистина да не се шокира и да не се отврати от жестокостта към деца?

— А сега, да оставим глупостите и да караме по същество — продължи съдията. — Брат ви е дошъл във фермата, където сте се друсали и сте държали сина си като с животно — гол и на студа. Имало е кавга с господин Тигпен, който също е злоупотребявал с наркотици, след което брат ви е отвел сина ви в дома си, където се грижи за него, осигурявайки му сигурност и уют.

— Да, точно така е.

— Ваша милост, протестирам — каза Цинкавич.

— Иди да протестираш някъде другаде — съдия Рол се наведе към Джанис. — Госпожице Соломон, искам за миг да се поставите на мое място.

— Не и ако трябва да нося тоя син парцал.

— Какво бихте избрали: да поверя сина ви на грижите на държавата, или да направя брат ви негов настойник?

Въпросът на деня, помисли си Стив.

Въпросът за сто хиляди долара.

Виктория скочи на крака.

— Ваша милост, може ли да прекъснем за малко, преди свидетелката да отговори?

— Какво? — Стив не можеше да повярва. — Остави я да отговори.

— Млъкни.

— Какъв е проблемът? — попита съдия Рол.

— Само пет минути, Ваша милост.

Съдия Рол вдигна рамене и каза.

— Без мотане. Пет и обратно тук.

Когато излязоха в коридора, Виктория сграбчи Стив за вратовръзката, отвори вратата на дамската тоалетна и го вкара вътре.

— Хей! — запротестира той.

Във въздуха се носеше задушлива миризма на амоняк.

— Мислиш, че ще ти се размине ли? — попита тя.

— Кое? — той надяна невинна физиономия, с която не можа да я заблуди нито за миг.

— Ти ми кажи. Какво си направил, отвлякъл си Тигпен и изнудваш сестра си ли?

— Ти си луда. Да се връщаме. Един отговор ни дели от това да спечеля настойничеството.

— Не, един отговор ни дели от това да докладвам пред адвокатската колегия.

— За какво?

— Каквото и да си направил, няма да ти се размине. Следващия път, когато Джанис бъде арестувана, тя ще иде да реве пред Цинкавич. Ще те издаде, за да отърве кожата.

— Няма нищо срещу мен.

За такъв комбинатор беше ужасен лъжец.

— Няма да ми откраднеш началния удар, Соломон, независимо че се мислиш за много бърз.

— Боже, успокой се!

— Давам ти десет секунди да си признаеш.

— Или какво?

— Или се връщам обратно в залата и си правя отвод като твой адвокат и спирам делото, докато прокуратурата разследва поведението на сестра ти.

— Стига, Вик. Истината е следната: когато Джанис влезе в залата, не знаех какво ще каже.

— Напротив, знаел си. Знаеше и че Тигпен няма да се появи. Затова ми каза да импровизирам. Знаеше точно какво ще се случи.

— Просто имам добри инстинкти.

— Не чак толкова добри. Какво си направил, подкупи ли ги?

Прочутите инстинкти до един му казваха да мълчи. Знаеше колко много престъпници се прекарват, не от полицията, а от голямата си уста. Знаеше и колко неотстъпчива и праволинейна можеше да бъде Виктория. Така че никога нямаше да разбере защо й каза. Може би се надяваше, че любовта й към него ще натежи над накърнените й принципи? Някакъв изпит ли беше, на който тя нямаше как да не се провали?

— По дяволите, Стив! — продължи тя. — Какво накара Джанис да се обърне на сто и осемдесет градуса?

Той го изстреля направо:

— Сто хиляди долара.

— О, не! О, не! — тя клатеше глава. — Как можа?

— Взех ги назаем.

— По дяволите! Знаеш какво имам предвид. Как можа да подкупиш свидетел да лъже?

— Подкупих я да каже истината! Платих й да не лъже. Всяка дума, която каза, е истина.

— Това е оправдание.

— Да, но добро. Аз бях изнуден. Аз съм жертвата тук.

— Кажи го на съдията, когато се явиш пред колегията. Няма значение дали Джанис казва истината. Подкупването й е криминално деяние, нарушаващо етичните норми.

— Значи нормите не са верни — отвърна Стив.

— По дяволите! — погледът й беше изтерзан и ядосан. — И ти си толкова мръсен, колкото Пинчър.

— Да, но аз постъпвам справедливо. Разликата е доста голяма.

— Можех да спечеля и честно.

— Не можеш да си сигурна — отвърна тихо той. Той се приближи към нея, постави ръце върху раменете й и усети, че тя трепери. Всеки миг можеше да избухне в сълзи. Или да го целуне. Или…

Пляс! Удари му една плесница.

— Ох! Какво, по дяволите…

— Длъжна съм да кажа на съдия Рол.

— В никакъв случай. Да си чувала за поверителността на информацията между клиент и адвокат?

— Не важи за измама пред съда. Прочети „Нийл срещу Уилямс“.

— На нищо ли не те научих? Когато законът не работи…

— Не сме дошли да си играем. Етичният кодекс е задължителен.

— Ще загубя Боби и ще ида в затвора. Ще ми вземат разрешителното.

— Нямам друг избор.

— Можеш да избираш между това да постъпиш справедливо и да следваш един лош закон.

— Предупредих те, когато поех делото. Ще следвам стриктно правилата.

Той удари с ръка по плочките върху стената. Плочката не се счупи. Не беше сигурен за ръката си.

— Така ти е по-лесно, нали?

— Кое ми е по-лесно?

Ръката го заболя и взе да се надува, усети как слепоочията му пулсират.

— Да бъда изхвърлен, опозорен, да се разкарам от картинката. Това е доказателството, което ти е нужно, че си направила правилния избор.

— Омъжвам се за Брус, защото го обичам.

— Не си се променила от деня в затворническата килия. Все същия робот си, същия автомат.

— А ти си все същата неморална отрепка.

— Нямаш нито сърце, нито душа, Лорд. Sin alma o corazon.

— Не мога да повярвам, че дори за миг съм си представяла, че мога да бъда с теб.

— И аз — съгласи се той. — Ние сме абсолютно несъвместими.

— Пълни противоположности — каза тя.

— Кобрата и мангустата.

— Сбогом, Соломон! — каза тя, бутна вратата и се запъти към съдебната зала.

52.Любов срещу закон

Виктория знаеше, че има по-малко от две минути, преди съдията да се върне в залата. Седнала с идеална стойка на банката на ищеца, тя трескаво пишеше на една розова карта.

„Ваша милост, за съжаление, мой дълг е според Част Втора на Правило 4, Параграф 3.3 от Етичния кодекс да докладвам за възпрепятстване на справедливостта…“

Джанис седеше на свидетелското място и прелистваше едно от списанията на съдия Рол, Цинкавич я наблюдаваше от покритата си с трохи банка. Вратата на залата се отвори и Стив влезе с валсова стъпка, подсвирквайки си.

Подсвиркаше си!

Някаква весела мелодийка. Опитва се да ме разсее, реши Виктория, да ме отклони от това, което законът ме задължава да направя.

Стив се приближи до Цинкавич и го тупна по гърба:

— Джак, приятелю, да обядваме заедно някой път, какво ще кажеш?

— Да не си пил? — попита Цинкавич.

— Хей, сестричке — провикна се Стив. — Въпреки всичко още те обичам.

— Добре ли си, Стиви? — попита Джанис.

Виктория разтревожена гледаше как Стив обикаля около нея, той й намигна и каза:

— Изглеждаш направо зашеметяващо, сладкишче.

Опита се да не му обръща внимание и продължи да пише бележката:

„Моят съдружник Стивън Соломон е извършил сериозно нарушение на…“

Стив застана отпред и започна да пее: „Колко дълбока е любовта ти“ Пееше! Като сантименталните „Би Джийс“, само че фалшиво.

После той се плъзна из предната част на залата, като полюшваше хълбоци, сякаш танцуваше румба с невидим партньор.

Танцуваше!

Виктория се опита да не го гледа, но това беше невъзможно. Гъвкав като змия, той се виеше от катедрата на съдията до люлеещата се врата и пееше. Нещо между „да си под проливния дъжд“ и „да живееш в свят на глупци“, той се плъзна по масата и разбута със задник картончетата й.

— Спри да си водиш бележки, Вик.

— Махай се! — тя сграбчи картончетата си, като че ли бяха банкноти от хиляда долара.

— Сигурно се чудиш защо съм толкова щастлив.

— Не ме е грижа.

— Просто реших, че няма да кажеш нищо на съдията. И знаеш ли защо?

— Разкарай се от мен, и то веднага!

Не можеше да повярва на безочието му. Дори след всичко това продължаваше да е толкова самоуверен.

— Защото знам какво те зарежда, Вик.

— Ха!

— Знам какво е важно за теб. По-важно от всички закони във всички книги.

— Каквото и да си мислиш, че знаеш, Соломон, грешиш.

Той й се ухили все едно й казваше „Хванах те“ и на нея й се прииска да му удари още един шамар.

— Независимо какво мислиш за мен, ти обичаш Боби — продължи Стив. — Видях го изписано на лицето ти, когато той даваше показания. Той каза, че иска ти да си му майка. И погледът ти говореше, че и ти би желала същото. Обичаш хлапето с цялото си сърце и душа. И понеже знаеш, че мястото му е при мен, няма да можеш да си простиш, ако направиш нещо, с което да му попречиш да бъде с мен. Както винаги си ми казвала, любовта е по-силна от закона. Така че скъсай картончетата си, Виктория, защото може и да ме презираш до края на живота си, но няма да причиниш това на Боби.

Той скочи от масата и се настани на стола до нея. Виктория търсеше отговор, но преди да каже нещо, задната врата на съда се отвори и съдия Алтия Рол влезе забързано с развяваща се тога.

— Не ставайте — каза тя и седна на стола си с висока облегалка. — Ще свършим много бързо.

Беше представление. Стив изобщо не беше толкова сигурен, колкото се мъчеше да изглежда. Но беше опитал, беше се прицелил дълбоко във Виктория, в онази част, която тя държеше скрита. Беше се прицелил в сърцето й.

Ако не се получеше, ако го издадеше пред Амебата и съдията, имаше още една възможност. Трябваха им няколко дни, за да задвижат машината на наказателната съдебна система. Не могат да ти пратят обвинителен акт за една нощ. Трябват призовки, клетвени декларации, свидетелски показания. Щеше да има достатъчно време да натовари на стария кадилак всичко важно — няколко пуловера, няколко книжки на Джон Д. Макдоналд, тостера за панини — и чичото и племенникът щяха до поемат по пътя. Накъде, не знаеше.

Матаморас, Мексико? Тегучигалпа, Хондурас?

И на двете места не беше ходил, просто му харесваше как звучат.

— А сега, госпожице Соломон — започна съдията, приковавайки Джанис със стоманен поглед, — въпросът ми е следният…

Стив погледна крадешком към Виктория. Тя седеше на края на стола и изглеждаше като птица, която се кани всеки миг да полети.

— Ако трябва да избирате между държавата и брат си — продължи съдия Рол, — кой бихте предпочели да се грижи за сина ви?

— Ваша милост, трябва да кажа нещо — намеси се Виктория.

По дяволите! Стив се почуди дали паспортът му не е изтекъл.

— Изчакайте, госпожице Лорд — каза съдия Рол. — Ще имате тази възможност. А сега, госпожице Соломон…

— Важно е, Ваша милост.

— Казах след минутка — съдия Рол сърдито изгледа Виктория и след това се обърна отново към Джанис. — Държавата или брат ви, госпожице Соломон? Кого бихте избрала?

Виктория се въртеше неспокойно на стола си, но запази тишина. Засега.

— Прекарала съм достатъчно време в държавни институции и знам какви гадости стават там — отвърна Джанис. — Стив му е кръв. Той е добър човек. Защо да не му дадете шанс?

— И аз така мисля — каза съдия Рол.

Виктория седеше на масата и стискаше картончетата си така, че чак кокалчетата й бяха побелели.

„Какво ще направи?“

— Щатът разполага ли с още свидетели? — попита съдия Рол.

— Шкафът ми е празен — отвърна Цинкавич, — но искам отсрочка, докато успея да открия господин Тигпен.

— Отхвърля се.

— Тогава моля съда да се въздържи от произнасянето на присъда, докато прокуратурата разследва достоверността на показанията на госпожица Соломон — направи последен отчаян опит Цинкавич.

— Отхвърля се.

— Настоявам делото да бъде спряно, докато…

— Отхвърля се. Госпожице Лорд, моля кажете заключителните си думи.

Виктория изглеждаше слисана.

— Ваша милост, не съм готова за заключителната си пледоария. Но трябва да разкрия нещо…

— Госпожице Лорд, ако сте наполовина толкова добър адвокат, за колкото ви мисля, вече знаете накъде клони решението на съда. Така че, станете, говорете бързо и си седнете.

Виктория стана разтреперена.

— Трудно е. Не знам точно как да го кажа.

Разкъсва се, помисли си Стив. Разкъсва се между сърцето си и проклетите правила.

— Госпожице Лорд, кажете ни две думи за господин Соломон и да приключваме, става ли?

Очите на Виктория се бяха втренчили в една точка на стената. Тя въздъхна. И после каза:

— Ваша милост, Стив Соломон е най-невъзможният човек, когото познавам.

— Това е начало — отвърна съдия Рол. — Продължавайте.

— Той съчувства дълбоко на онеправданите хора, които няма кой да защити. Но едновременно с това е влудяващ, нахален и напълно безразсъден.

Импровизира, помисли си Стив. Но докъде щеше да стигне?

— Той изобщо не уважава правилата — продължи Виктория. — Създава си свои собствени. Той е духовит, забавен и умен, но е способен да извърши и невероятни глупости. Той…

— Ваша милост — прекъсна я Цинкавич, — това заключителна пледоария ли е или брачна консултация?

— Тихо — отвърна съдия Рол. — Искам да видя докъде ще стигне.

— Познавам Стив Соломон — продължи Виктория. — И то доста добре, Ваша милост. Надзъртала съм дълбоко в него.

— Протестирам! — извика Цинкавич. — Адвокатът дава показания. Недопустимо е да изказва лично мнение по делото.

— Колегата е прав — каза Виктория, преди съдията да се произнесе. — Прекрачих линията. Правилата го забраняват. Правните факултети го осъждат. — Тонът й стана саркастичен. — А аз винаги съм спазвала правилата.

Лицето й гореше, очите й святкаха. Емоциите се надигаха.

— Имах отличен успех, докато работех на две места и играех отборно тенис в Принстън — продължи Виктория, докато разкопчаваше двуредното си сако. — В Йейл бях звездата на випуска — тя съблече рязко сакото си и го хвърли на Стив. Ръцете му се вдигнаха късно и сакото закри лицето му, преди да успее да го дръпне.

— Щях да оставя следа в обществения сектор — не спираше тя, — известно време да се отдам на частна практика и после да се кандидатирам за съдия. Всичко беше предначертано върху разноцветни картончета. Планирах и още нещо. Висок, представителен подходящ съпруг и две цяло и четири съвършени деца. И щях да следвам всички правила.

Виктория се обърна, върна се при банката и замахна с ръка. За миг Стив помисли, че ще го удари, но вместо това тя плъзна длан по масата и помете с гръм и трясък всички папки на пода.

— Ето какво мисля за правилата!

Три картончета останаха на масата. Тя ги грабна, накъса ги на парченца и покри Стив с конфети.

— А ето какво мисля за тъпите си цветни картончета.

Напълно превъртя, помисли си Стив. Нямаше идея какво щеше да каже след това, явно и тя самата нямаше.

— Ще ви кажа и още нещо, Ваша милост.

Ето го. Краят на изречението. Сега щеше да го закове.

— Краката адски ме болят — тя сложи глезена си върху коляното, разкопча каишката на обувката „Прада“ и я хвърли на Стив. Втората обувка долетя миг по-късно. Хвърли я ниско, но той се наведе и я хвана с една ръка.

Виктория се запъти към съдийската банка по чорапогащник.

— Докъде бях стигнала, Ваша милост?

— Някъде между безотговорното и дразнещо държание на господин Соломон и вашите идеални две цяло и четири деца. Много ми харесва вашия лак за нокти? „Залез в Малибу“?

— „Зарево над пустинята“, Ваша милост?

Виктория се върна до банката си и за миг Стив се уплаши: кафявата тафтена блуза можеше да е следващата.

— Стив Соломон ме научи на много неща — каза тя. — Когато законът не работи, казва той винаги, изработи го ти. Първоначално ми прозвуча незаконно или поне неморално. Но не е. Когато се използва за добро, това всъщност е истинската същност на закона. Закон примесен със състрадание. Закон, който търси истината. Закон, който защитава невинния. Това е единственото място, където законът и справедливостта се срещат наистина — тя се извърна към Стив, очите й бяха пълни със сълзи. — Иначе сме просто роботи. Безчувствени автомати. Без сърце и без душа. Sin alma o corazon.

Тя вдигна един кламер от масата, разтвори го и прободе пръста си с острия край.

Ох!

Вдигна ръка. От пръстта й се показа капчица кръв.

— Аз не съм робот. Кървя. Усещам болка. Усещам и любов. Същото усеща и Стив Соломон. Не познавам никого, който да обича едно дете повече, който да се отдава до такава степен на едно дете.

Тя застана за миг, беше като зашеметена, после се обърна към съдия Рол.

— Ваша милост, бихте ли ме извинили?

— Вървете — каза съдия Рол и махна с ръка, — преди да сте изцапали с кръв полата си. „Филип Адек“?

— „Дзанела“.

— Чудесна е. Иска ми се и аз да бях по-висока, за да нося разкроени поли.

Виктория грабна чантата си и се запъти към вратата, като заряза обувките, сакото и клиента си.

— Цинкавич, имате ли нещо да добавите във връзка с делото? — попита съдията.

— Само че ми се иска да бях станал зъболекар — отвърна Цинкавич.

Съдия Рол се облегна назад и направи пълно завъртане от 360 градуса. Когато спря, се загледа втренчено в Стив.

— Явно сте много надарен, господин Соломон.

— Моля да ме извините, Ваша милост?

— Да разгорещите и объркате толкова една жена — въздъхна тя. — Вие мъжете от рода Соломон сте голяма работа.

— Да, госпожо — съгласи се Стив, защото не знаеше какво друго да каже.

— Добре, ето как ще стане. — Съдията придърпа папката с делото и написа съдебното решение отгоре. — Искът на господин Соломон се приема. Дават му се пълни настойнически права без никакви ограничения, освен молбата ми да води Боби в кабинета ми на обяд от време на време.

Тя удари с чукчето и стана от председателското място. Цинкавич събра папките си и напусна, без да каже нито дума.

Стив остана сам, по сакото му имаше парченца от накъсаните цветни картончета.

Държеше една от обувките на Виктория, беше все още топла отвътре. И се чудеше как може едновременно да е толкова щастлив и толкова тъжен.

53.Какъв загубеняк е този адвокат!

Франк Синатра пееше:

— Мразя тази песен — каза Стив и натисна друго копче на радиото.

— Чудно защо — каза Боби.

— Не е заради това. Просто песента е слаба. Под достойнството на Франк.

— Аха.

Движеха се със стария кадилак със свален гюрук по Макартър Козуей към кантората на Стив. Боби седеше с кръстосани крака на предната седалка и ядеше маслен сладкиш с гуава. Беше ветровит зимен ден, красив като пощенска картичка. Палмите се полюшваха, рибарките се виеха над водата и ослепително бели лайнери се виждаха ясно, закотвени на кея.

„Защо се чувствам толкова нещастен?“

Реши, че отчасти се дължи на изчерпването на адреналин, отпадналост след битка. Бяха спечелили сензационното дело за убийство. Той беше спечелил настойничество над Боби. Истинско радостно събитие, по-важно от всяко друго дело, което беше водил или щеше да води. Боби вече говореше за предстоящото ходене за риба с дядо му.

Но въпреки това Стив беше връхлетян от усещане за празнота.

Виктория щеше да мине малко по-късно да си прибере нещата. И щеше да си тръгне.

„Спечели делото, изгуби момичето.“

Не че някога я беше притежавал, освен ако не броеше откраднатият час през сюрреалистичната нощ с огньове и сняг. Дали изобщо се беше случило? Може би всичко това беше сън.

Нямаше защо да унива, повтаряше си той. Предната вечер се беше отбил до имението на Барксдейл. Катрина го беше целунала по бузата и му беше поблагодарила за чудесната работа. Точните й думи бяха: „Ти си страшен адвокат и имаш страхотен задник.“

Пиеше „Кристал“, предложи и на Стив и въпреки че смяташе шампанското за газирана пикня, той каза — разбира се, защо не. Носеше бяла блуза с къдрички и широки панталони, които се връзваха на талията или ако трябва да сме точни — на няколко сантиметра по плоския й бронзов корем. Не спираше да размята тъмната си коса и да повтаря колко невероятно гениален бил. Скоро започна да заваля думите и да казва, че със сигурност бил „ядивен“, като вероятно имаше предвид „градивен“, реши той.

Подаде на Стив една тънка чаша с шампанско и чека за осребряване, замразените й сметки бяха размразени след отпадането на обвиненията. Двеста и петдесет хиляди долара, които да си разделят поравно с Виктория. След като си платеше данъците и върнеше на Тереса стоте хиляди, които беше взел назаем, по негови сметки щеше да продължи да виси с около двайсетина хиляди. Още няколко подобни победи и можеше да обяви банкрут.

Стив попита къде е Манко и Катрина каза, че подготвял яхтата за пътуване до Бимини, щели да ходят само двамата.

— Нали ти казах, че щяхме да ходим до Бимини преди Чарли да се гътне?

— Да, това беше част от защитата ни — защо ще планирате да плавате с Чарли седмица след убийството му.

— Сега отиваме двамата с Чет. Без Чарли — смехът й забълбука като мехурчета от шампанско.

— Има ли нещо, което искаш да ми кажеш, Катрина?

— Не — още една глътка, още малко смях. — Освен ако не искаш да разбереш една голяма тайна.

Не беше сигурен. Не беше сигурен, че иска да чуе, че неговата ядивна и градивна личност е оправдал жена, виновна за убийство. Но трябваше да разбере.

— Давай. Кажи ми тайната.

— Не — отвърна тя и се нацупи като малко момиченце. — Не бива.

— Хайде да играем на една игра, Катрина. И аз ще ти призная нещо, ако ми кажеш.

— Обичам игрите — засмя се тя. — Ти си пръв.

— Добре. Помниш ли записа от охранителната камера?

— Разбира се. Първо мислеше, че на стената има сянка от човек. Но после експертът ти каза, че нямало нищо.

— Така ти казах аз. Казах го и на Виктория.

— Сериозно?

— Излъгах.

— Какво искаш да кажеш?

— Беше обикновена фотограметрична задача, която се решава със специално уравнение. Сянката беше на човек около метър и осемдесет, над деветдесет килограма. На кого ти прилича?

— На моя Чет — изчурулика тя. Остави чашата си с вино и кокетно наклони глава. — Значи си знаел, че Чет е бил там?

— Знаех.

— Защо не каза на Виктория?

— Исках да работи здраво за теб също като мен.

— Защо си даде толкова зор, след като си мислел, че съм виновна?

— Това ми е работата.

— Само за това ли?

— Не е малко.

— Все още ли мислиш, че съм убила стария перверзник? — като че ли взе да изтрезнява.

— Ти ми кажи.

— Стига, ти доказа, че Чарли се е самоубил.

— Доказах, че Чарли е написал предсмъртно писмо. Има разлика. Мисля, че двамата с Манко сте убили Чарли, преди да успее да свърши работата сам.

— Точно обратното е, глупчо. Много ясно, Чет щеше да го убие, но Чарли го изпревари.

— Истина ли е? Можеш да ми кажеш. Не могат да те съдят два пъти за убийството на Чарли.

— Голям риск, а? Но е истина, кълна се. Чарли сам се удуши. Трябваше да го видиш. Очите му направо щяха да изскочат от главата. Гадост!

Стив почувства смесица от облекчение и отвращение. Добре, не беше виновна, но не беше и невинна. Беше ли възтържествувала справедливостта? Вероятно беше. Катрина е искала да убие Чарли, но наказваме хората за делата им, а не за желанията. Ако всяка жена, която иска да удуши съпруга си, е обвинена в убийство, адвокатите по криминални дела до един ще карат ферарита. Морално погледнато, Катрина беше виновна, разбира се. Ако наистина имаше съдник на небесен трон, истински Страшен съд, реши Стив, накрая щеше да си получи заслуженото. Но що се отнася до земните закони, Катрина беше справедливо оправдана. Той си свърши добре работата.

Тя изпи остатъка от шампанското си.

— Е, можеш да ме поздравиш.

— Че не си убила съпруга си ли?

— Че се женя за Чет.

— Не каза ли, че Чет е само спортна бройка?

— Но добра — разсмя се тя. — Ще го направим на Бимини.

— Поздравления!

Два скорпиона на една яхта, помисли си той. Почуди се колко време ще мине преди единият, да ужили другия.

— Преди да тръгнем, трябва да направиш още нещо.

— Какво?

— Можеш ли да ми изготвиш един от онези предбрачни договори? — попита Катрина.

Кадилакът тъкмо минаваше покрай Папагалската джунгла, когато мобилният на Стив иззвъня.

— Алтия Рол ми се обади тази сутрин — чу се напевният глас на Хърбърт Соломон.

— Мамка му! Вчера бях толкова скапан…

— … че забрави да ми съобщиш голямата новина.

— Съжалявам, тате. Наистина.

Хърбърт се изкашля неодобрително.

— Няма значение, радвам се за теб. И за Боби.

Прозвуча като прошка, така че Стив се поуспокои малко.

— Така че, ако остава уговорката за събота и неделя, ще заредя лодката — каза Хърбърт.

— Ще дойдем. Благодаря, татко. За всичко.

— Не знаеш и половината.

— Какво искаш да кажеш?

— Къде са ми стоте хиляди?

Един сааб кабриолет, който дънеше здрава салса, задмина кадилака и Стив не беше сигурен дали е чул правилно баща си.

— Какво каза, татко?

— Когато Марвин се отби да ме види, се ядосах. И се обидих. Собственият ми син няма да ме помоли за помощ.

Какво, по дяволите… Оказа се, че беше чул правилно. Но не можеше да повярва.

— Парите не са били на Тереса?

— Мила дама, но тя беше само мой куриер, и толкова. Изтеглих пенсионния си влог. Така прави човек за сина си.

Стив беше толкова шокиран, че за малко не закачи със задницата една тойота, която успя да завие и да избегне теглича му.

— Тук ли си, синко?

— Даде ми толкова пари, без дори да знаеш за какво са ми?

— Тогава не знаех. Но сестра ти се отби да ме види на тръгване. Сега знам.

Стив усети как го залива гореща вълна. Значи това било да усещаш срам.

— Бях изненадан — продължи Хърбърт.

— Не знам какво да кажа, татко.

— Много щедро от твоя страна, синко.

— Щедро?

— Да платиш за лечението на Джанис. Клиниката е страхотна.

„Лечение? Това ли му беше казала, че ще прави със стоте бона? Или се опитва да ме накара да се почувствам по-добре?“

— Правилно си постъпил, Стивън. Погрижил си се за семейството. За сестра си и за племенника си.

Стив не беше сигурен, но усещаше, че баща му знае истината. Какъв странен начин двамата да се съберат, заплетени в семейна конспирация!

— Ще хванем ли някоя и друга риба в събота, татко?

Хърбърт се разсмя.

— От тебе бирата, от мен стръвта.

Стив намали, когато един огромен хамър го засече от съседното платно. Бяха на пет минути от офиса. Радиото беше на спортен канал, някакъв слушател се жалваше, че мажоретките на Делфините не си въртели дупетата като тези на Каубоите. Боби ядеше втора бисквита и току-що беше отворил едно шише със сок от ананас. Щеше всеки момент да му стане лошо от сладко.

— Виктория ще продължи ли да идва у нас? — попита Боби. — След като, нали се сещаш…

— Съмнявам се, момчето ми. Омъжените жени си седят при съпрузите, поне първите една-две години.

Боби изглеждаше обезсърчен. Значи ставаха двама.

След малко Боби каза:

— Мога да подпаля смърдяща бомбичка в църквата.

Снощи имаше съобщение на телефона. Бигбай се беше обадил да му напомни за репетицията другия петък. Жизнерадостният глас на младоженеца потисна Соломон още повече. Защо се беше съгласил да бъде шафер? Вече чуваше коментарите, предчувстваше мъчителната смърт от хилядите комплименти.

„Не са ли чудесна двойка?“

„Страхотно се е уредила.“

„Стив, вдигни наздравица за булката и младоженеца.“

Нямаше да преживее приема и вечерята. До момента, в който сервираха вишисоаз от авокадо, щеше да се чувства така, сякаш някой е изгребал жизненоважните му органи със супена лъжица.

— Увеличи го! — извика Боби и се пресегна към радиото.

— Какво?

— Спортното състезание на Хамъринг Ханк.

Ръцете им натиснаха копчето за звука едновременно и надуха рева на Хамъринг Ханк до червената зона.

— Следващият. Бърни от Сърсайд. Падаш ли си по бейзбол?

— Да, Ханк, давай.

— Чу ли за процеса за убийство срещу богатото маце от Гейбълс Истейтс?

— Гледах го по телевизията.

— Адвокат беше никому неизвестният Стив Соломон. В кой позорен бейзболен мач е участвал Соломон?

— Мамка му! — каза Стив.

— Шшшшт — скара му се Боби.

— Не го ли извадиха заради фал в крайната зона срещу отбора на Охайо?

— Събуди се, Бърни! Колко евреи корнърбекове познаваш?

— Чакай малко. Да не беше момчето, дето го прекараха на Университетските световни серии? Левака?

— Бърни печели вечеря! Ядеш ли свинско, Бърни?

— Получавам газове, ама ям.

— Края на деветата част, Кейнс водят Тексас с една обиколка. Два аута. Стив Соломон изгърмява третия! Какъв нещастник!

— Поне спечели делото, Ханк.

— Грешиш, Бърни. Соломон не може да намери задника си с две ръце. Прокурорът разреши делото и свали обвиненията. Какъв загубеняк е този адвокат!

Стив натисна копчето и избра реге станция, където Боб Марли пееше: „Няма жена, няма сълзи.“

— Не знам защо, хлапе — каза Стив, — но имам чувството, че днес ще бъде много странен ден.

54.Последният ден

Стив и Боби бяха изкачили двете стъпала на преддверието на „Манекените“, когато ги удари първата вълна на пехотата.

— Стив, имам нужда от теб! — извика Лекси. Дългата й руса коса, обикновено права като дъска за гладене, днес беше цялата бухнала. Беше облечена с яркорозови ултракъси шорти и бял потник.

— Виж ме! — нареди му тя, като протегна дългата си гола ръка. Китката й беше обвита с кожена шина.

— Не се занимавам с травми от ролери — отвърна Стив, без да спира. Ако се забавеше, щеше да събере половин дузина безплатни клиенти, преди да стигне до стълбището.

— Това е трудова злополука — заяви Лекси.

— Намерила си си работа? — Вече минаваше през регистратурата. Една погрешна крачка, и щеше да е антилопа гну сред лъвове.

— На половин работен ден. Телефон 1–800-СВИРКИ.

— Операторка на секстелефон ли си?

Стълбите се показаха. Толкова примамлива като плажа за кубински салове.

— Лесни пари — каза Лекси. — По цял ден само мастурбирам.

— Мастурбиране — каза Боби. — Анатомично търкане.

— Но ако го правиш по десетина пъти на ден, пет дни в седмицата, свършваш с изкълчване на китката — Лекси вдигна шината си за нагледно доказателство.

Стив наруши собственото си правило и спря в подножието на стълбите.

— Наистина ли го правиш? Мислех, че се преструват, като охкат и ахкат.

— Да не би ти да си Стив Жребеца, който се обажда в три посред нощ?

Преди Стив да успее да й отговори, близначката на Лекси Рекси излезе от съблекалнята с токчета до небето на „Джими Шус“. Носеше същите ултракъси шорти и същата бухнала отгоре прическа.

— Стив! Арестуваха ме!

— Кой? Защо?

— За шофиране в нетрезво състояние, можеш ли да повярваш? Бях обърнала само четири-пет черни руснака. Те са като млечни шейкове, нали? Плюс това ме обвиниха за възпрепятстване на справедливостта.

— Защо?

— Изядох си бикините.

— Била си с бикини?

— Прашки. Материята уж абсорбирала алкохола и премятала балона, дето духаш, но пак духнах на нула цяло и девет. Какво да правя?

— Следващия път си сложи боксерки.

Стив се заизкачва по стълбите, но някой го дръпна отзад. Джина го беше хванала за пеша на сакото с едната ръка и развяваше някакъв син документ в другата.

— Стив, можеш ли да съдиш мъртвец?

— Ако е оставил наследство. Защо?

— Излизах с един богат старец и се опитах да се направя на Анна Никол Смит.

— И го уби?

— Не, разбира се. Каза, че ако си легна с него, щял да ме спомене в завещанието си. Така че спах с него и познай какво — взел та умрял.

— Поздравления.

— Не. Чети! Параграф седемнайсет.

Тя тикна документа пред очите му и той прочете на висок глас:

— „Накрая обещах на госпожица Джина Капрето да я спомена в завещанието си: Здрасти, Джина!“

Чакалнята беше празна, ако не се брои надуваемата Памела Андерсън на бюрото. Стив и Боби минаха покрай нея и влязоха в кабинета.

— Четирийсет и пет… четирийсет и шест… Здрасти, шефе!

Цялата потна и зачервена Сеси правеше лицеви опори с крака на стола на Стив и ръце на пода, вените по врата й пулсираха. Носеше срязани джинси и накълцана тениска. Три пръста на всеки крак бяха накичени с пръстени с фалшиви диаманти.

— Четирийсет и седем, четирийсет и осем… Здрасти, Боби… Бритни Спиърс.

— С РИБНИ ПРЪСТИ — изстреля в отговор Боби.

— Браво! — каза Сеси. — Четирийсет и девет… петдесет! — Ритна стола и застана на ръце, окичените й с диаманти пръсти сочеха към тавана, и тя започна да прави вертикални лицеви опори, после се преметна напред и се приземи на краката си.

Стив погледна бюрото на Виктория. Няколкото юридически тома, които беше донесла, бяха подредени в три кашона. Макар че никога не се беше женил, си представи, че вероятно човек се чувства по същия начин, когато е пред развод. Скоро една частица от него щеше да си отиде.

Сеси грабна една кърпа и я уви около врата на Боби.

— Хей, умнико, разбрах, че оставаш при чичо си.

— Догодина пак ще ходим в съда и той ще ме осинови — каза Боби. — И ще му викам „татко“, вместо „чичо Стив“.

Стив грабна календара от бюрото си.

— Сеси, къде са срещите ми?

— Нямаш такива — отвърна тя.

— Никой ли не се обади?

— „Мастър кард“. Анулирали са ти картата.

— Не разбирам. Къде са новите клиенти? Току-що спечелих голям процес за убийство.

Вратата се отвори и Виктория влезе.

— Искам да кажа, току-що спечелихме голям процес за убийство. Здрасти, Вик!

— Трябва да поговоря с теб — каза тя. — Може ли да се разходим?

Беше облечена с карирана пола, която му напомни за нещо. Какво ли беше то?

„Първият ден. Така беше облечена, когато ни пратиха в затвора. А днес е последният ден.“

По-късно, когато Стив си спомняше този момент, той щеше да види отново лицето й. Разтревожено. Подпухнали очи. Разрошена коса. Не много сън и вероятно часове плач. Но тогава не обърна особено внимание. Беше прекалено погълнат от собствените си несбъднати мечти за скъпо платена адвокатска практика.

— Няма логика. Спечелихме важно дело, а това място е като морга.

— Но си е така — отвърна Сеси. — Не спечели делото „Барксдейл“. Или поне хората не смятат, че ти си го спечелил. Вчера бях в съда и всички говореха, колко страхотно било, дето Пинчър разбрал, че клиентката ти е невинна, а ти не си. Казаха, че щял да се кандидатира за губернатор като състрадателен прокурор.

— Не мога да повярвам. Вик, можеш ли да повярваш?

— Може ли да поговорим? Моля те.

Телефонът иззвъня и Стив каза:

— Може да е нов клиент.

Сеси вдигна:

— Адвокатска кантора „Соломон и Лорд“…

Поне още няколко минути, помисли си Стив.

— Граждански и наказателни дела — продължи Сеси. — Говорим испански…

— Стив… — каза Виктория.

— Да, Ваша милост — отвърна Сеси по телефона.

— Чакай — обърна се Стив към Виктория, опитвайки се да чуе. Когато се обажда съдия, обикновено не го прави, за да похвали адвокатските ти умения.

— Да, сър. Веднага ще му предам, Ваша милост — каза Сеси и затвори.

— Какво? — попита Стив. — Кой беше?

— Съдия Гридли. Бесен е, защото закъсняваш за последното заседание по делото на Саш.

— Какво последно заседание! Не си го записала в графика ми.

— Искаш аз да ти записвам всички места, на които трябва да ходиш?

— Това ти е работата!

— Не ми крещи. Не съм ти робиня.

— Виктория, ела. Трябва да представляваш жената на Хари.

— Защо?

— Разводът на семейство Саш. Гридли иска да има представители и на двете страни, макар че няма претенции. Ще внеса споразумение за разделяне на имуществото. Хари и Джоун ще кажат, че ще го подпишат, и след пет минути ще сме излезли оттам.

— Тогава ли ще говорим? — попита тя, но Стив вече я дърпаше към вратата.