Зелено дайкири

7.Два бийгъла в плевнята

Едно бяло какаду на име господин Ръфълс седеше на клонката на изкуствено дърво и поклащаше глава наляво-надясно, окото му, обрамчено със синьо, беше приковано във Виктория. Накокошинената птица — перата й бяха с цвета на захар — прилича на екзотично лакомство, мислеше си тя, на кокосова торта може би. Птицата имаше извит клюн с цвят на синьо кюрасо и умен влажен поглед. Развяващият се жълто-зелен гребен на главата й добавяше завършващия препинателен знак, като сапфирена брошка на вечерна рокля.

— Здрасти, приятел — каза съдия Гридли. — Как се казваш?

— Нахрани ме, куре сплескан — отвърна господин Ръфълс.

Съдията се намръщи и се обърна към Стив:

— Адвокате, контролирайте птицата си.

Стив махна на Марвин Умника на първия ред.

— Колегата ми сигурно ще може да ни помогне.

Марвин мина с клатушкане през люлеещата се врата, отвори едно малко пликче с лакомства и започна да дава на папагала сладкиш със сини сливи, трошичка по трошичка.

Виктория бързо реши, че работата й е да попречи на Соломон да обърне съдебната зала в зоологическа градина, а нея в посмешище. Съдията беше изпратил съдебните заседатели в стаичката им да се дръглят и жалват на спокойствие, докато адвокатите спорят дали едно какаду може да свидетелства, или поне да поговори.

— Птиците са символ на любовта в митологията — започна Стив.

Виктория усещаше погледа на Пинчър на гърба си, чуваше как химикалката му дращи по бележника.

— Какво общо има тук любовта? — попита тя.

— Уместен въпрос — изстреля в отговор Стив, — като се има предвид несполучливия избор, който сте направила в личния си живот.

— Това е абсолютно недопустимо! Ваша милост, адвокатът на защитата трябва да бъде порицан за лична нападка.

— По-кротко и двамата! — съдия Гридли захвърли настрани „Сигурният избор на Лу“, вестник с предвиждания за залаганията. — Господин Соломон, какво по-точно искате да кажете?

— Всяка птица трябва да бъде изслушана — заяви Стив. — Пише го в конституцията.

— Къде? — попита Виктория.

— Подразбира се от това, че предците основатели са избрали белоглавия орел за символ на страната.

— Това са пълни глупости. В историята на републиката никога птица не е свидетелствала пред съда.

— Госпожица Лорд е пропуснала делото с папагала, който дал лъжливи показания.

— Да не мислите, че аз го знам — отвърна съдията.

— Един от ранните случаи на Пери Мейсън — поясни Стив. — Папагал на име Казанова свидетелствал за убийство.

— Ваша милост, това са глупости — намеси се Виктория. — Птицата не може да се закълне, че ще каже истината.

— Казвам истината! — изкряска господин Ръфълс и от човката му се разхвърчаха трохи от сладкиш.

— Млъкни! — извика Виктория. Стресната, птицата скочи от дървото си на рамото на Стив.

Чукчето на съдията изтрещя като пушечен изстрел.

— И двамата веднага тук!

Докато се приближаваше към банката, Виктория усещаше как пулсът й се ускорява. Виж го ти Соломон! С папагал на рамото, ухилил се, готов да изяде лайната. Съдията щеше да ги направи на салата, а на кретена явно изобщо не му пукаше.

— Искате ли да вечеряте довечера зад решетките? — попита съдията.

— Разбира се, че не, Ваша милост — отвърна почтително тя.

— Пак ли бифтек на скара? — поинтересува се Стив.

— Избухването ми е провокирано от господин Соломон, Ваша милост. И неговия приятел Ръфълс.

— Господин Ръфълс — запротестира господин Ръфълс и размаха криле.

— Госпожица Лорд не разбира творческия подход в правото — отвърна Стив.

— Господин Соломон не разбира етиката.

Съдия Гридли пусна една дълга въздишка.

— Когато си погледнах в календара тази сутрин, в него пишеше „Щатът срещу Педроса“, а не „Соломон срещу Лорд“. Той се облегна в коженото си кресло. — Вие, двамата, ми напомняте на два бийгъла, които имам във фермата си в Окала. Единият мъжки, другият женски, вечно се лаят и дръглят, вдигат адска врява. Опитах се да ги разделя, но те започнаха да скимтят. Хем не могат да се търпят един друг, хем не могат и един без друг. Просто обичаха борбата.

— Обичаха борбата! — повтори господин Ръфълс.

— Един ден всичко престана.

— Женската уби мъжкия ли? — попита обнадеждено Виктория.

Съдията избърса трифокалните си очила в ръкава на черната мантия.

— Отивам в плевнята и виждам как мъжкият оправя кучката върху една бала слама.

— Оправя кучката — каза господин Ръфълс.

— Ако това е съдебното разпореждане — отвърна Стив, — нямаме друг избор, освен да го изпълним.

— Виждате ли на какво съм подложена! — Виктория усети как лицето й почервенява.

— След това двете кучета не се разделяха, както свинята не се отделя от копанята си — продължи съдията. — Няма да съм ви рефер. Ако искате да се чифтосвате, намерете си плевня, и се оправяйте, когато си искате.

— Шест часа идеално ме устройва — каза Стив.

Той е малолетен престъпник, помисли си Виктория. Разглезен гамен. Обърна му гръб.

— Колкото до висящия спорен въпрос — продължи съдията, — никакви гурелясали животни няма да дават показания в моята съдебна зала. Предупреждавам ви и двамата. Всеки опит да се изтръгне информация от птицата ще бъде приет като обида към съда.

Виктория усети как й олеква. Да! Соломон беше тръгнал да й дава съвети, а?

„Ето ти един съвет на теб. Не се занасяй с Виктория Лорд.“

— Сега си вървете по местата и оставете работата сама да се опече — каза съдията, после махна на пристава да доведе съдебните заседатели.

На път към масата си Виктория се усмихна на Пинчър в знак, че е спечелила иска. Той кимна одобрително. После усети, че Стив е до нея.

— Още един съвет, Лорд — прошепна той. — В правото, както и в живота, понякога трябва да импровизираш.

— Много ти благодаря — отвърна тя.

— Сега аз ще трябва да импровизирам. Знаеш ли защо?

— Не ме е грижа.

— Клиентът ми е виновен.

Тя закова на място.

— Какво?

— Внася нелегално птици, змии, големи котки. Продава ги на зоологически градини и колекционери.

Сега вече се обърка.

— Искаш да се признае за виновен ли?

— В никакъв случай. Педроса осигурява работни места, животните са здрави и щастливи.

— Това, което прави, е престъпление.

— В което няма жертви — отвърна Стив. — Педроса е дошъл в тази страна без нищо. Издържа две деца в колежа. Той е добър човек.

— Защо ми казваш това?

— За да оттеглиш обвиненията и да си спестиш унижението.

— Забрави.

— Тогава няма да съм виновен за това, което става.

— Заплашваш ли ме?

— Някой ден от теб ще излезе добър адвокат, Лорд. Но не и преди да откриеш сърцето си.

На Виктория й се зави свят и тя седна, сякаш беше скочила в заешката дупка и сега падаше надолу. Опита се да преодолее световъртежа, като се съсредоточи в надписа над главата на съдията: „Ние, които се трудим тук, търсим само истината.“

Сигурно. Соломон търсеше как да й набие мозък в главата, съдията търсеше как да забие точка, а съдебните заседатели търсеха как да изпреварят задръстването до вкъщи.

Аманчо Педроса се закле да каже истината и Стив започна да му задава въпроси:

— С какво се занимавате, господине?

— Държа приют за животни, за нещастни ранени създания — отвърна Педроса.

А Фидел Кастро държи „Бърза помощ“, помисли си Виктория.

— Значи гледате и птици? — попита Стив.

Очите на Педроса се напълниха със сълзи.

— Фламинго със счупени крака. Пеликани с рибарски кукички в клюновете. Чапли, глътнали капачки от бира.

Съдебните заседатели изглежда се развълнуваха, помисли си Виктория. Възможно ли беше да се връзват на тези простотии?

— Познавате ли птицата, която седи на рамото ми?

— Прилича на бразилско бяло какаду със синьо-зелен гребен — отвърна Педроса.

— Какаду! — каза господин Ръфълс и Стив му подаде още една троха сладкиш.

— Контрабандно ли внесохте тази птица в страната?

— Не, господине.

— Тогава как ще обясните факта, че природозащитниците са намерили птицата във ваша собственост?

— Ураганът Бренда — отвърна Педроса. — Помните ли? Бурята дойде от Южна Америка и стигна до брега.

— Значи ураганът е издухал нашия пернат приятел на север и го е оставил на ваша земя — каза Стив.

Никой не се разсмя, никой не извика и панталоните на Соломон не се подпалиха.

„Почакай само кръстосания разпит! Ще ти дам един ураган.“

— Точно така — съгласи се Педроса. — На другия ден след бурята видях птицата кацнала на една бурсера17.

— Бурсера — повтори господин Ръфълс.

— Същия ден служителите от „Защита на животните“ дойдоха и ме арестуваха.

— Арестували са ви за това, че сте спасили живота на птицата — заключи тъжно Стив. Той побутна господин Ръфълс, птицата плесна с криле и скочи на рамото на Педроса.

Виктория скочи на крака.

— Ваша Милост, нека да бъде отбелязано, че птицата кацна на рамото на обвиняемия Аманчо Педроса.

— Протестирам — намеси се Стив. — Няма значение къде седи господин Ръфълс.

Птицата пощеше врата на Педроса. Виктория усети как възбудата й нараства.

„Мислиш, че не мога да импровизирам? Стой и гледай, Соломон.“

— Напротив, има, и то много, Ваша милост — каза тя. — Това доказва, че господин Ръфълс познава господин Педроса. Вижте ги. На практика те се гушкат.

— В случая става въпрос за объркана самоличност — намеси се Стив. — Чрез злоупотреба с животинските видове и подвеждащи предположения обвинението иска да представи фалшива улика.

Соломон запелтечи, помисли си Виктория. Уплашен е. Беше го сложила там, където тя искаше.

Кацна на собствената си бурсера.

— Госпожица Лорд използва измама, за да преметне тази невинна птица — отсече Стив. — За господин Ръфълс всички хора са еднакви.

— Тогава защо — побърза да отвърне Виктория — от всички присъстващи в съдебната зала господин Ръфълс избра именно господин Педроса? Поради една-единствена причина. Защото птицата е на господин Педроса!

Господин Ръфълс се обади:

— На господин Педроса.

— Протестирам! — повтори Стив.

— Запушете устата на тази птица — нареди съдията, после се обърна към Виктория. — Госпожице Лорд, мислите че съм падал на главата си като малък ли?

— Не, сър.

— Тогава защо изтръгвате признания от тази въшлива птица?

Почувства как паниката я прониза като нож.

„Нареждане на съдията. Наруших ли нареждането на съдията?“

До нея Пинчър си прочисти гърлото и се чу звук като от камион, който изсипва чакъл. Усещаше присъствието на Соломон, носеше се отпред пред банките, кръжеше като гладна акула.

— Господин Соломон е виновен — отвърна тя. — Планирал го е. Не знам как точно, но знам, че е така.

— Това е без значение, Ваша милост — каза Стив. — Госпожица Лорд безсрамно подлъга господин Ръфълс да инкриминира обвиняемия. Колкото и да ми е неприятно, делото трябва да бъде прекратено заради процедурна грешка.

Думите „процедурна грешка“ я накараха да изтръпне от страх. Търсеше правилния отговор, без да смее да погледне към Пинчър.

— Но Педроса е виновен! Соломон ми го каза — думите сами изскочиха. — Затова импровизира. Соломон е зъл, неуравновесен и опасен. Трябва да бъде хвърлен в затвора заедно с виновния му клиент.

Съдебната зала беше замлъкнала. Всички я гледаха. Виктория сведе очи. Беше насочила ножицата към Соломон, ръката й трепереше.

— Пристав, обезоръжете прокурора — каза съдията строго.

Елууд Рийд оправи колана си, запъти се право към прокурорската банка и взе ножиците от Виктория.

— Делото е прекратено заради процедурна грешка — обяви съдия Гридли. Той се обърна към съдебните заседатели и им благодари за услугите, като им обясни, че задължението им е приключило и не е ли чудесно да живееш в страна, където цари законност?

Виктория се отпусна на стола си зашеметена. Смътно видя как Педроса прегръща Стив Соломон на масата на защитата. Имаше и плясък на криле. Проклетата птица също празнуваше. До нея Пинчър се раздвижи на стола.

— Съжалявам, сър! — Гласът й беше сух като шумоленето на паднали листа.

— Някои юристи не стават за съда — каза й Пинчър. — Може да станеш нотариус в някоя кантора, но съдебните прения не са за теб.

Сигурно беше поклатила глава, защото той попита:

— Разбра ли ме?

— Не, сър.

— Доналд Тръмп ли трябва да наема, за да ти го каже? Уволнена си.

Пинчър стана и я остави, сама. Неудачница. Прокажена в колония за един човек.

Гърлото й се сви и сърцето й, което пърхаше като крилете на колибри, сякаш спря. В залата стана непоносимо горещо, светлините светеха мъчително ярко. Стъпки на отдалечаващи се зрители отекваха като гръмотевици, шепот клокочеше като подигравателен смях.

Опита се да се овладее, знаеше, че бузите й са огненочервени, а гримът й се стича. И тогава се появи. Първата солена сълза.

От масата на защитата Стив гледаше как Виктория седи сама и изоставена. Само един съдебен защитник можеше да разбере какво преживява тя, кръвта й изтичаше на пода на съда. Стив беше губил дела — макар и не чак толкова зрелищно — и познаваше срама. Чу как Пинчър я уволни. Гаднярът не беше изчакал дори да се върнат в прокуратурата.

И сега какво?

О, Боже, тя плачеше!

Стив усети едно чувство, което рядко се прокрадваше в съзнанието му — вина. Не беше искал да я уволняват. Искаше да й каже, че единствените адвокати, които не са били унижавани в съда, са тези, които се страхуват да влязат там. Искаше да й каже, че възможностите й са по-големи от тези на всички млади адвокати, които познаваше. Тя беше гладиатор, сразен, докато размахваше меча си. Нямаше от какво да се срамува. Не беше виновна, че шефът й е кретен.

Стив видя как Виктория разкопчава скъпите си италиански обувки, хвърля ги в една найлонова торба и нахлузва белите найкове, за да измине разстоянието до паркинга. Принцесата воин сваляше снаряжението си. Каза си, че един ден ще погледне назад и ще осъзнае, че е било за нейно добро. Защо да си губи времето със сладура Рей Пинчър? Той само щеше да попречи на развитието й. Трябваше да се залови с частна практика. Като него.

Тогава се зароди една идея.

Можеше да я вземе под покровителство, да я научи на всички трикове.

„Можем да поемем делото Барксдейл заедно.“

Почуди се дали е много ядосана. Щеше ли изобщо да изслуша предложението му? Щеше ли да му помогне — да им помогне — да привлекат Катрина Барксдейл като клиент? Той взе господин Ръфълс и се запъти към прокурорската банка.

— Съжалявам — каза Стив.

— Не, не съжаляваш.

— Съжалявам. Наистина. Но се опитай да погледнеш на това като на възможност.

— Мразя те, да знаеш.

— Мразя те — повтори господин Ръфълс, после скочи от рамото на Стив на рамото на Виктория. Беше прекалено вцепенена, за да му обърне, внимание.

— Какво ще правиш сега? — попита Стив.

— Не знам.

— Мога да ти помогна.

— Вече достатъчно ми помогна.

— Имам предложение за теб.

— Ужас! — извика тя.

— Не казвай нищо, преди да ме изслушаш.

— По дяволите! Птицата ти.

Господин Ръфълс размаха криле и отлетя. С пълни със сълзи очи Виктория се взираше в ръкава на туиденото си сако, където господин Ръфълс току-що беше оставил мекия резултат от това, което някога беше сладкиш със сливи.

— Казват, че е на късмет — обади се Стив.

8.Старецът и морският бриз

Какво, по дяволите, искаше баща му? Кое беше толкова важно, че Стив трябваше да напълни мамутския резервоар на своя кадилак „Елдорадо 1976“ и да се спусне по неизползваната стара магистрала, която свързваше Маями и Кий Уест?

И защо старецът настоя да остави внука му? Странно, защото Хърбърт Соломон се радваше на Боби.

Тези въпроси занимаваха Стив, докато старият кадилак даваше газ през горичките от манго и зеленчуковите ферми на Южен Дейд. Не че имаше нещо по-интересно за правене. Понеже птичето дело свърши и в кантората му нямаше клиенти — купувачи, според думите на Сеси, — имаше време за едно кратко пътуване до Кий.

Или дълго пътуване.

Нещо го прободе, когато видя билборда с нарисувани ниски сгради в пастелни цветове около езеро, оградено с авокадови дървета.

Звучи като гробищата „Менора Гардънс“, помисли си той. Предната вечер беше опитал да се обади на Виктория, но тя не вдигаше телефона, макар че беше окачил неустоима стръв.

— Обажда се твоят чаровен принц — беше се записал той на телефонния й секретар — и ако искаш отново да видиш обувките си „Гучи“, трийсет и девети номер, звънни ми.

В бързината си да избяга от съдебната зала, с курешка на ръкава и найкове на краката, тя ги беше забравила. Обувките от змийска кожа, които бяха спечелили възхищението на Марвин Умника, сега стояха в колата върху напуканата бяла кожа на седалката до шофьора като чифт миниатюрни шнауцери.

Когато телефонът иззвъня малко преди полунощ, той реши, че това може да е Пепеляшка. Нямаше късмет.

— Този път си нагазил здравата в лайната — каза провлечено Хърбърт Соломон. — И аз ще трябва да те извадя.

Стив чу плискане на вода.

— Във ваната ли си, татко?

— Пиратския залив, с фенерче в едната ръка и мрежа за скариди в другата.

— Къде е бутилката бърбън?

— Скаридите са големи и сочни. Ще ти донеса.

— Можеш ли да караш до вкъщи?

— Да карам? Аз съм в каяка.

— Супер. Ще сигнализирам бреговата охрана.

— Слез утре до долу. Важно е.

— В какви лайна по-точно съм нагазил?

— Не е за по телефона, синко. Не бъди толкова глупав.

Няколко минути обсъждаха мястото на срещата като адвокати, които уговарят споразумение за издръжка. Баща му изтъкваше, че Стив има преимуществата да кара на трета по целия път до Хомстед, докато той щеше да попадне в задръстването по-надолу, така че трябвало да се срещнат по на юг от средата на пътя. В отговор Стив изтъкна, че му се налага да работи, за да си изкарва хляба, докато той си сръбва от домашно приготвената пиячка, така че защо да не се срещнат по на север? Споразумяха се за таверна „Тортуга“, заведение на открито, южно от Айламорада на Лоуър Матекумб Кий.

Нямаше облаци, беше свалил гюрука и воланът се бе загрял от слънцето. Някога огненочервен, сега кадилакът беше бледооранжев, но инжекционният му двигател все още надаваше гърлен рев. По реге станцията Боб Марли признаваше, че е застрелял шерифа, но е пропуснал заместника му.

Шофирането предостави на Стив деветдесет неудобни минути за размисъл върху предстоящия спаринг мач. Не беше в настроение да слуша за собствените си неудачи за милиарден път. Много отдавна беше решил, че възпитателните похвати на баща му се деляха между школите на леко пренебрежение и „не бъди такъв“. „Не бъди такъв ревльо“ и класическата его инжекция за всеки пубер: „Не бъди толкова смотан“.

Движението се забави близо до Кий Ларго, докато минаваше през паркове за каравани, магазини за стръв, щандове със сувенири и еднотипни наколни сгради с апартаменти. Южно от Плантониан Кий земята се отдръпваше по впечатляващ начин и оставяше единствено пътя с две платна, извисяващи се брегове и поредица от мостове. Порейки покрай електрическите стълбове, окичени с гнезда на рибарки отгоре, Стив вдишваше упоителните земни аромати на отлива, примесени с изгорелите газове на ревяща моторна лодка. Отляво се простираше тюркоазената вода на протоците на Флорида, надясно — спокойният Мексикански залив, под повърхността му се виждаха петна от червени корали.

Покрай мостовете бащи и синове ловяха риба от тесния тротоар и кафяви пеликани се спускаха като изтребители към плитчините. Водни колела стояха по белия пясък, децата скачаха, пляскаха из плитката вода, а кучетата им джафкаха след тях.

„Нормални семейства.“

За разлика от неговото, помисли си Стив. Майка му беше покойница, баща му заточеник, сестра му закоравяла престъпничка. Ами той?

Кой, по дяволите, беше Стив Соломон все пак?

Докато спираше на покрития с натрошени миди паркинг до плажа, кадилакът вдигна кълба от прах. Стив забеляза стария крайслер империал на баща си, с каяк, вързан на багажника, петна от ръжда по капака и каросерията, където беше капала солена вода. След принудителното си пенсиониране Хърбърт се беше заловил да гребе из Флорида Бей, да изследва Евърглейдс и да лагерува на необитаеми острови.

Таверна „Тортуга“ не беше нищо повече от отворена маорска колиба с тръстиков покрив и четириъгълен бар с високи столчета. Температурата се колебаеше около трийсетте градуса и из въздуха се носеше мирис на сол и остър дим, който идваше от отворената кухня. Докато се приближаваше, Стив видя баща си да седи на един от високите столове с чаша мартини пред него. Тенът на Хърбърт се доближаваше до цвета на силно запарен чай. Носеше шорти цвят каки и тениска от някоя сергия за скариди в Кий Уест с надпис „Яжте ги сурови“. Дългата му чуплива бяла коса бе сресана назад и се къдреше около врата му.

Изглеждаше стъписващо различно от образа, който Стив си беше изградил за него, елегантно облечения адвокат от ситито и по-късно многоуважаван съдия. Някои от най-ранните му спомени бяха свързани с раираните костюми на баща му, провинциална южняшка традиция. Когато Маями стана по-изискан, Хърбърт го последва. Като старши съдружник в адвокатската си фирма той премина на костюми „Савил Роу“ и съветваше по-младите адвокати: „Мислете като евреи, обличайте се като англичани.“

Като се приближи, Стив чу гласа на баща си, понесен от източния бриз. Явно забавляваше барманката, която гонеше четирийсетте.

— Та значи аз разглеждам делото за сексуално насилие и въпросната малка дама свидетелства, че шефът й я тормозел да му пусне — гласът на Хърбърт беше толкова мелодичен, че можеше да танцуваш на него. — Адвокатът й я накара да каже на съдебните заседатели какво точно й е казал шефът й, но тя не можеше, защото бе прекалено скромна. Тогава й казах: „Напишете го, госпожице, а аз ще го дам на заседателите“. И тя написва на лист хартия „Ужасно искам да те чукам“, и аз го давам на съдебните заседатели. Заседатели едно и две го прочитат и го подават нататък, но заседател три спи здраво.

— Май се досещам какво следва — каза барманката.

— Чакай, Джинджър, споменах ли, че заседател две е готина мацка, а заседател три — мъж на средна възраст? Та така, момичето сръчква нашия човек, събужда го и му подава бележката. Той я прочита, ухилва се сякаш е спечелил от лотарията, намига й и пъхва бележката в джоба си.

Барманката се разсмя:

— Знаех си!

— Изобщо не се е случило — намеси се Стив, като се настани на съседния стол. Отзад на стената висеше платно, прободено от зъби на акула, а перките на вентилатора мързеливо се въртяха над главите им.

— Здрасти, синко. Истина е. Всяка дума.

— Съдебен фолклор.

— По дяволите, нали бях там! — той се обърна към барманката. — Джинджър, това е моето момче Стивън, голям умник е.

Джинджър имаше гъста руса коса и носеше бели шорти с горнище на цветя, което представляваше просто един шал, вързан отзад на гърба. Раменете й бяха прегърбени и почернелият от слънцето корем беше почнал да увисва. Имаше умореният вид на жена, която е прекарала прекалено много време с прекалено много неподходящи мъже и не е направила нищо, докато е било време.

— Искаш ли нещо, умнико?

— Бира. Наливна.

— Нещо за ядене.

— Ти рибена супа ли ще ядеш?

— Алигаторите в тресавището ли дрискат?

— Рибена супа с малко шери и пържени рачешки хапки.

— Готово.

Тя си тръгна и двамата мъже започнаха да се оглеждат един друг. Все още хубавото лице на Хърбърт беше набраздено от бръчки и нашарено от старчески петна, но очите му — ясни, тъмни и блестящи, бяха същите като на сина му. Тъмният загар правеше усмивката му прекалено ослепителна.

— Как е Боби? — попита Хърбърт.

— Напредва. Кошмарите намаляват, гърчовете също.

— Ще го прегърнеш от мен и ще му кажеш, че дядо много го обича.

— Естествено. — На старецът му беше по-лесно да изпрати сърдечно послание по куриер, отколкото да го достави лично, реши Стив. — Днес е в Аквариума заедно с Тереса и Марвин. Луди са по него.

— Добри хора. Пращаха ми бележки, за да ми кажат кой лъже.

Този месец Стив пет пъти беше водил Боби до Аквариума. Щяха да са трийсет, ако нещата зависеха от момчето. Каквото и да привлечеше вниманието му, скоро се превръщаше в мания и в момента беше луднал по дресираните тюлени. Стив си го представяше как точно имитира рева им, подлъгва ги да скочат от платформите и създава хаос в шоуто.

— Какво има, татко? Какво е толкова спешно?

— Всяко нещо с времето си, синко — Хърбърт отпи от мартинито си и се изправи. — Срещаш ли се с някого?

— Имаш предвид с жена?

— Не с Дядо Коледа. Естествено, че с жена.

— Нямам време.

— Така ли? Или нямаш какво да й предложиш?

За Бога! Пак ли, помисли си Стив. Джинджър му донесе бирата и паница с димяща супа.

— Хайде, татко, кажи ми за какво ме довлече дотук.

— Жените искат състоятелни мъже — заяви Хърбърт, явно нямаше намерение да престане.

— Искаш да кажеш — пари.

— Обществено положение. Престиж. И пари.

— Лъжливи богове, до един — отвърна Стив.

— Какво стана с телевизионната говорителка? Даян еди-коя си.

Стив изпи голяма глътка от бирата си.

— Заряза ме заради съдружник в „Морган Луис“.

Хърбърт кимна с разбиране.

— Значи вече мога да те попитам. Циците й истински ли бяха?

— Точно колкото усмивката й — Стив си спомни първия път, когато Даян дойде в къщата му. Тя се огледа и му предложи да продаде мебелите по eBay18.

— А онази акула с картите — продължи Хърбърт. — С нея какво стана?

— Сали Пантър не беше акула с карти. Работеше като крупие в казино „Микосуки“ — Стив гребна с лъжицата от ароматната рибена супа, пълна с месо. — Намери си някакъв баровец и се премести в Палм Бийч.

— Нещата май се повтарят?

— Да, срещам се с празноглави жени.

— Просто умеят да се продават.

Джинджър плъзна кошничка с рачешки хапки към Стив.

— Накара ме да се довлека дотук само за да ме сриташ в топките?

— Първо се нахрани с кеф — каза Хърбърт.

„Кеф“ не беше дума, която Стив обикновено свързваше с компанията на баща си. Но нямаше друг избор. Хърбърт Соломон трябваше винаги да командва. Щеше да си изиграе картите, когато той решеше. Стив реши да се наобядва спокойно, дори с риск да получи киселини в стомаха.

— Имаш ли вести от Джанис? — попита Хърбърт.

— Нито дума — Стив реши да не споменава мръсния зелен пикап. Стори му се, че го мерна пак по южната магистрала, но гледаше в огледалото за обратно виждане и не беше напълно сигурен. — Може вече да е заминала на вълшебното си тайно пътешествие.

— Малката Джанис — промърмори Хърбърт и се загледа във водата, над която се виеше една чайка. — Спомням си как слагах спомагателни колела на първия й велосипед. Какво стана, по дяволите?

— Стана това, че след като сложи колелата, повече не й обърна никакво внимание.

— Аз ли съм виновен за глупостите й?

Стив натопи една хапка в киселия сметанов сос и я пъхна в устата си. Пушеното рачешко месо имаше вкус на люти зелени мексикански чушлета.

— Наркотиците. Кражбите. Това, че се влачеше с разни боклуци. Правеше го само за да ти привлече вниманието.

— Предполагам, че ти пък си се прецакал, защото не съм идвал да гледам детските ти бейзболни мачове.

— Това го пропуснах, влязох директно в Юношеската лига.

Тези мачове пропусна. Плюс баскетбола в неделя, състезанията по ориентиране и бейзбола в колежа. Закъсня за първото ми причастие, защото изнасяше лекция на конгрес на колегията, и пропусна дипломирането ми, защото имаше дело.

— Господи! Дъщеря наркоманка и вечно мрънкащ син. Може би трябва да ви направя ДНК тест да видя дали не носите гените на млекаря вместо моите.

— Учудва ме, че сложните работи ги разбираш, а не можеш да схванеш простичките. Да прекарваш време с децата си е добре за тях. Да ги пренебрегваш не е.

— Не се дръж като някой женчо.

Женчо? Ето една дума, която не беше чувал от години.

— По дяволите, кажи ми какво правя тук, или се качвам на колата и те оставям да се оправяш със сметката.

Хърбърт не му обърна внимание и махна на Джинджър за още едно, но тя правеше коктейли за две почернели юпита в края на бара.

— Татко, сериозно говоря. Този път какво съм направил?

Стив бръкна с лъжица в супата си. Баща му постави ръката си на рамото му и сниши глас.

— Както чух, сцепил си на две черепа на някакъв човек.

Лъжицата спря на половината път към устата на Стив.

— Нощта, в която си отвлякъл Боби — допълни Хърбърт.

— Кой ти каза?

— Джак Цинкавич. Измина целия път до Шугърлоуф. Бих добавил, че е повече от това, което собствения ми син би направил.

— Щом като ти харесва толкова много, осинови го.

— Късно е. Ейб и Илейн Цинкавич са ме изпреварили преди трийсетина години.

— Някой го е поискал?

— Не се дръж като лайно. Ще ти се върне тъпкано.

— Добре, извинявам се на копелето. Кажи му го следващия път, когато мине да те навести.

— Не съм ли те учил винаги да познаваш противника си? Да знаеш какво пие и кого чука и най-вече, мамка му, какъв е произходът му. Миналото се лепва на човека като кал по подковани обувки.

— Ти сигурно знаеш. Защо Цинкавич е изминал целия този път…

— Какво знаеш за него, умнико?

Стив изгълта бирата си. Трябваше да играе по правилата на баща си, да отговаря на въпросите му, да преглъща обидите му.

— Амебата е до живот в „Семейни грижи“. Типичен търтей на държавна служба.

— Нищо типично няма в него. Ако си беше написал домашното, щеше да го знаеш. Щеше да знаеш, че като малко момче е живял в каравана извън Тамиами. Баща му бил жесток пияница, който пребивал майка му и възпитавал момчето с кожен каиш. Когато Джак бил на седем или осем, станал свидетел как баща му прерязва гърлото на майка му. Тя умряла в ръцете му.

— Боже! Не знаех.

— Джак прекарал една година в държавен приют. Приютът бил под управлението на „Семейни грижи“. Подхвърляли го из приемни семейства известно време, но било адски трудно да му намерят дом. Прекалено голям, прекалено озлобен, далеч от представата за сладко малко меченце. Но социалният работник от „Семейни грижи“ не се отказвал. Разбираш ли накъде бия?

— Не съм сигурен.

— Социалният работник намерил Ейб и Илейн. Какво според теб работел Ейб Цинкавич?

— Откъде да знам?

— Съдия по дела на малолетни в Лодърдейл. Оттам го познавал и социалният работник. Ейб му дал добро образование и научил момчето колко е важно да се защитават децата. Не че на Джак му трябвали инструкции. Така че човекът е всичко друго, но не и търтей. Джак е кръстоносец, истински вярващ, фанатик, който мрази насилието. А ти си отвлякъл племенника си и за малко не си убил човек за това.

— Беше при самозащита.

— Ти така казваш. Ами това, че си душил Цинкавич в съдебната палата?

— Оправях му вратовръзката и малко се поувлякох.

— Нарекъл си го нацистки щурмовак, за Бога!

— Изпрати следователи у дома посред нощ. Изкара акъла на Боби.

— Казал си му, че „Семейни грижи“ се ръководят от глупаци, които трябва да идат в затвора.

— Не чете ли как са загубили едно малко момиченце в системата?

— Напиши докладна, но престани да навираш пръста си в очите на Джак.

— Виж, съжалявам за това, което му се е случило, но той си остава говедо.

— Сигурен съм, че може да се окаже по-голямо лайно от един тон говна, особено ако го предизвиква някой като теб.

— Не ти ли се е случвало да се натъкнеш на някого, който да те намрази мигновено?

— Не са чак толкова, колкото твоите, умнико. Но не разбра най-важното. Семейни грижи не е просто служба за Джак. Това е семейството му. Домът му. А ти си се изсрал точно на прага му. Сега те е погнал с всичко, което разполага.

— И с какво точно разполага?

— Търси мъжа, който си пребил в нощта на отвличането на Боби.

Стив усети как стомахът му се сви. Овчарят в бараката, онзи тип, който миришеше на мокро куче. Стив вярваше, че е в законна самоотбрана, когато цапардоса мъжа с тоягата. Онзи имаше нож, нали така? Но можеш да отвърнеш на удара, без да превишаваш пределите на неизбежната самоотбрана. Беше ли ги превишил? На това му викат въпрос към съдебните заседатели и Стив не държеше да чуе как съдията ги пита дали са стигнали до присъда.

— Предполагам, че си казал на Цинкавич, че нищо не знаеш.

— Казах му да ме цуне по кашерския19 задник.

Стив се замисли за миг.

— Нещо не разбирам. Защо Амебата допуска, че ще ме издадеш?

— Чудесен въпрос! — Хърбърт махна на барманката, която се трудеше над поднос с разноцветни питиета.

— Джинджър, каква е тази отврат, дето прилича на препарат за чистене на кенеф?

— Ябълково мартини, Хърб — тя пусна резен зелена ябълка в зеленото питие.

— Ябълково мартини е оксиморон. Джин плюс вермут е равно на мартини. Маслина става. Лук става. Плод не става.

— Татко…

— На вкус мартинито трябва да е като течна стомана.

— Татко, защо Цинкавич…

— Ами червеното какво е? — Махна към подноса Хърбърт.

— „Морски бриз“. Водка, сок от ягоди и сок от грейпфрут — Тя посочи останалите чаши. — Това е „Секс на плажа“, а във високата има студен чай „Лонг Айлънд“. Водка, джин, ром, текила, коантро и кола.

Хърбърт направи физиономия.

— Това не са питиета, а пръц-парти. Когато свършиш с този цирк, ще ми направиш ли още едно мартини?

— Защо Цинкавич си мисли, че ще му помогнеш?

— Каза ми, че ако им сътруднича, ще каже добра дума в Талахаси и можело да ме реабилитират.

— Скапана сделка. Това зависи от губернатора.

— Така че си мисля, че не съм единственият член от нашето семейство, с когото е говорил Цинкавич — каза Хърбърт.

— Тоест?

„Искам само да отгледам Боби, а държавата пуска това отмъстително копеле по петите ми.“

Джинджър донесе мартинито и Хърбърт и кимна в знак на благодарност.

— Помисли си. Кой е дал на Джанис карта „Излизаш свободен от затвора“? И защо?

— Искаш да кажеш, че безценната ми сестра помага на Цинкавич да ме спипа.

— Казвам, че е напълно възможно.

Тереса Тораньо беше права. От Панхендъл чак до Кий — Цинкавич беше пребродил бая разстояние. И защо? За да ме закопае.

— Едно ми е ясно — Хърбърт разклати чашата с мартини за столчето. — Цинкавич иска да те размаже като муха. Подхвърляше думи като „тежка телесна повреда“ и „предумишлено убийство“.

Тежестта в стомаха на Стив се беше превърнала в пулсираща болка. Толкова много въпроси, толкова много страхове! С какво точно разполагаха срещу него? Джанис ли беше отвела Цинкавич при мъжа от бараката? Дали ще потропат на вратата му, дали ченгетата ще го извлекат, социалните работници ще сграбчат ли Боби?

— Пусни ме да вляза, синко — каза Хърбърт.

— Къде?

— В живота ти — Хърбърт пресуши мартинито си. Дълга сребриста река от течна стомана, точно както го харесваше. — Аз все пак съм ти баща и искам да помогна.

Значи за това ставаше дума, помисли си Стив. Погребани родителски инстинкти бяха изровени като изкопаеми след потоп. Може би и чувство за вина. Това ли ставаше с не особено грижовните бащи, когато остарееха? За миг Стив съжали своя старец. На четирийсет беше едно от водещите имена в професията. А на шейсет? Овдовял, опозорен, сам. Две големи деца, отчуждени в различна степен.

Може би неговите проблеми бяха дар за баща му, начин да установи отново връзка? Мисълта го разгневи. Какво очакваше старецът от него? Да дръпне един стол, да налее бърбън и да му поиска съвет? Текстът на една песен на Уорън Зевон нахлу в главата му.

Но отношенията им не бяха такива и едва ли сега щяха да станат. Прекалено голям емоционален товар. Ако баща му сега му помогнеше, това само щеше да размърда някогашното негодувание, като напомни на Стив за бащиното отсъствие.

— Оценявам жеста, татко, но е малко късно сега да започнем да си подаваме топката в задния двор.

— Знам, че не винаги съм бил до теб. Но ако някой иска да ти стори нещо лошо, ще трябва да се разправя с мен.

Хърбърт премигна, очите му се бяха насълзили. Дали от джина, или от нещо по-дълбоко — Стив не разбра.

9.Минимални съпружески стандарти

„Какво още може да се обърка?“, чудеше се Виктория.

За един скапан ден беше арестувана, уволнена, оакана… и си загуби обувките.

Сега, два дни по-късно, от химическото чистене казаха, че ще трябва атомно оръжие, за да се изчисти птичата гадост от туидения й жакет „Ралф Лорън“; не можеше да си разпечата автобиографията и онзи ненормалник Соломон искаше откуп за обувките й от змийска кожа „Гучи“. И това не беше всичко — беше ядосана на Брус.

„Можеше да прояви повече разбиране.“

Можеше да каже: „Ти си страхотен адвокат, изключително талантлив. Ще се справиш.“

Но не го каза.

Или можеше да каже: „Пинчър е кретен и някой ден ще му нариташ задника в съда. На Соломон също.“

Но и това не каза.

Брус, нейният възлюбен, каза: „Може би е добре, че са те уволнили. Сега ще се присъединиш към КСБ с чиста съвест и ще започнеш отначало.“

КСБ означаваше „Курортни селища Бигбай“. Да попълва документи за недвижима собственост. Актове и ипотеки, запрещения и клетвени декларации. Скука, скука, скука… и отврат.

Той просто не разбира, мислеше си тя. И как би могъл? Неговият баща му е завещал хиляди акри земя и няколко процъфтяващи бизнеса. Брус не знаеше какво е да стоиш сам насред Колизеума, заобиколен от лъвове и въоръжен само с акъла си.

Мислеше си всичко това, докато се взираше в отворената паст на принтера, който бе сдъвкал автобиографиите й и ги беше изплюл на конфети. Беше облечена с овехтели джинси и стара ватирана фланела на Брус от Оксфорд и седеше на леглото на спалнята, която й служеше и за кабинет. Затвори капака на принтера и го рестартира.

Пак същото съобщение: грешка 31, каквото, по дяволите, да означаваше това.

Тя погледна през прозореца надолу към колите, които пресичаха Рикенбейкър Козуей и се отправяха към плажовете на Кий Бискейн. В залива можеше да се видят дузина бели платна, заформяше се регата. Представи си как хората на борда се наслаждават на бриза, на слънцето, на компанията. Радваха се на живота, докато тя седеше тук, проклинаше компютъра си и оплакваше опропастената си кариера.

Нямаше ли да е много по-лесно, ако отидеше да работи за Брус? Щеше да има време да плава, да научи френската кухня и да играе тенис в клуба… като Катрина Барксдейл. Може би трябваше да се обади на Катрина, да я попита дали си е намерила адвокат и да й предложи услугите си. Не, това беше недопустимо, все едно да се самопоканиш на парти.

Умът й се върна към снощи. Брус не беше гаден. Просто се опитваше да я развесели. Първо, личният му готвач беше сготвил поредната блудкава вегетарианска вечеря — някакви зеленилки, които цвърчаха в един вок20 с тофу21, което приличаше на сопол. Копнееше за филе миньон, полусурово, пържени картофи… и още един шанс в съдебната зала.

По време на билковия чай и оризовия пудинг без захар Брус каза: „Главен юрисконсулт и вицепрезидент на КСБ. Как ти звучи, съкровище?“

„Като покупко-продажба, ето как.“

Може би Брус се опитваше да й каже нещо по заобиколен начин. Може би си мислеше, че няма качества за съдебен защитник. Ами ако беше прав? Може би щеше да се осира на всяко дело, по един или друг начин. Може би трябваше да постъпи така, както искаше Брус. Което означаваше да разчита на него, да бъде изцяло зависима, емоционално и финансово. А това означаваше, даде си сметка тя, да наруши обещанието, което си бе дала на дванайсет години, малко след като баща й умря.

„Никога няма да разчитам на мъж. Заклевам се, че няма.“

Спомни си първия списък със задачи, който написа в първия си бележник.

1. Да уча здраво.

2. Да не се занимавам с момчета.

3. Да изкарам много пари.

Беше изпълнила само едно от трите. Имаше в джоба си грамота за отличен успех. Що се отнася до момчетата, едно момиче трябваше да се забавлява, нали? Що се отнася до нетната й стойност, ами… тя беше написана с червено мастило.

Е, все още имаше членска карта в адвокатската колегия на Флорида. Щеше да се съвземе след уволнението. Нямаше да бъде като майка си, която изцяло беше разчитала на бащата на Виктория и беше загубила всичко. Мъж, който харчеше щедро за жена си и единственото си дете. Мъж, който можеше просто ей така да отведе семейството на неочаквано пътешествие. Прислужникът тичаше към палубата с куфарите, докато свирката на кораба подканваше изпращачите да слязат на брега.

Виктория си го спомняше като широкоплещест мъж с развяваща се прошарена грива и жизнерадостен смях, който ромолеше като поток върху камъните. Дори и сега можеше да усети силната миризма на кожа от ръчно направените му италиански обувки, острия мирис на одеколона му, първокачествените вълнени платове на шитите по поръчка костюми, пропити с дим от пури.

— Какво иска малкото момиченце на татко за рождения си ден? — беше попитал той веднъж.

— Кон — отвърна тя.

Хоп! Като магия. Едно шотландско пони с копринена бяла грива.

Къща за кукли? Хоп! Голяма колкото бунгало, достойна за принцеса, за кралска дъщеря.

Фойерверки? Хоп! Ракети се понасят нагоре от моравата пред къщата и обръщат квартала на карнавал.

Докато всичко не отиде по дяволите, ако трябваше да използва думите на майка си.

Как можа да се случи? Строителна компания „Лорд-Грифин“ процъфтяваше. Баща й и съдружникът му Харолд Грифин строяха небостъргачи с апартаменти и на двата бряга на Флорида, изкарваха тонове пари и живееха в света на гъшия пастет и бялото вино. Двете двойки — Харолд и Филис Грифин, Нелсън и Ирен Лорд — бяха първи приятели. Двете им деца Хал-младши и Виктория бяха неразделни от малки. Бъдещето изглеждаше предопределено. Частни яхти, вили на Карибите, живот, изпълнен с привилегии и комфорт.

„Докато баща ти не се срина.“

Още един израз на майка й.

Беше имало съдебно разследване. Скандал в общината и градоустройствената комисия. Обвинения за закононарушения и рушвети, подкупи и изнудване. Нелсън беше призован да свидетелства.

През една ужасна нощ дойде обаждането в пансиона на Виктория. Гласът на майка й:

— Баща ти си отиде.

Отиде къде? За колко дълго?

Отиде си завинаги.

Падането беше двайсет и два етажа от покрива на недостроена сграда в Лодърдейл.

Сега като се връщаше назад, Виктория осъзна как преживяното я беше тласнало към един не особено чувствителен мъж. Трезвомислещ мъж, дори и да беше малко скучноват, това беше цената. Човек не можеше да си избере бащата, но можеше да се поучи от него как да си избере съпруг, беше убедена в това. Едно от нещата, в които беше сигурна: Брус никога нямаше да изостави нея или себе си. Беше толкова надежден и удобен като хавлиен халат. Нямаше нужда от фойерверки на поляната, а колкото до фойерверките в спалнята, те и без това не траят дълго, нали?

В лицето на Брус имаше напълно нормален мъж. Праволинеен мъж, който я обожаваше. Така че дори и да не разбираше, че уволнението е накърнило самоувереността й и наранило гордостта й, дори и да не казваше каквото трябва, тя му прощаваше.

Виктория удари принтера с длан отстрани. Не каза „Ох!“ и зелената светлина не светна. По дяволите, трябваше да си разпечата автобиографията! Колко време можеше да изкара без заплата? Страх я беше да погледне банковото извлечение този месец.

„Няма проблем. Винаги мога да намеря скритите диаманти.“

Мисълта предизвика тъжна усмивка на лицето й. Майка й все това повтаряше, когато закъсаха с парите. „Скритите диаманти“ отразяваха мечтателния характер на Кралицата, помисли си Виктория. Апартаментът й — сега беше на Виктория — се намираше на най-горния етаж на първия небостъргач, построен на Брикел Авеню, и гледаше към Бискайския залив. Виктория си спомни как Кралицата й разказваше истории за първия наемател на апартамента, много преди сградата да стане жилищна кооперация, а улицата да се превърне в гора от лъскави небостъргачи.

— Тук живеел Мърф Сърфа — казваше майка й с тон на възхищение.

Обясняваше й, че Джак Мърфи бил сърфист, виолончелист, професионален тенисист… и крадец на бижута аматьор. Виктория слушаше с широко отворени очи историята за Мърф, който извършил голям обир — проникнал в нюйоркския музей и откраднал Звездата на Индия, най-големият сапфир на света, плюс цяла торба диаманти.

— Хванали Мърф, върнали Звездата на Индия и повечето от откраднатите бижута — продължаваше майка й. — Повечето, но не всичките. — Точно тук Кралицата снишаваше гласа си, сякаш хората от съседния апартамент подслушваха през стената. — Скрил останалите диаманти тук, в тази сграда. Ако нещата се закучат, няма проблем. Винаги мога да открия скритите диаманти.

От време на време, обикновено след малко шери, Кралицата издялкваше дупки в мазилката на стените, пробиваше окачените тавани и проверяваше под капаците на старите осветителни тела. Но диамантите, ако изобщо съществуваха, явно бяха обречени да останат скрити по-дълго от съкровищата на Тутанкамон.

Напоследък диамантите на Ирен Лорд идваха от поредица богати застаряващи ухажори. Тя реши да не се омъжва за никого от тях, задоволяваше се да я придружават до различни лъскави точки по света. Последния път, когато се обади, Кралицата щастливо отдъхваше в луксозен център с минерални бани в Йоханесбург и се възстановяваше от последните вноски на пластичната хирургия. Уведоми Виктория, че ще се прибере у дома за Коледа, и спомена, че ще се отбие до Цюрих за инжекции с овчи хормони.

Виктория вярваше, че е по-практично настроена от майка си. Поне това си каза, когато лампичката на принтера започна да мига червено.

„Да вървят по дяволите и принтерът, и адвокатството, и проклетият Стив Соломон!“

Да, споменът за Мърф Сърфа се беше преобразил в мисли за гадняра Стив. Заради него я уволниха.

Не. Стига толкова. Соломон не беше виновен. Той я беше предупредил, дори и когато я упрекна за неспособността й да реагира спонтанно.

„Понякога се налага да импровизираш.“

Беше прав гадината. Ако имаше още един шанс, щеше да се справи. Щеше да отбива номерата му с търпелива усмивка и саркастична забележка. Съдията щеше да остане възхитен от самоувереността й. Съдебните заседатели щяха да й съчувстват — горкото момиче трябва да се оправя с такъв нахален кретен. Но нямаше да има втори шанс. С какво толкова я предизвикваше Соломон?

Звънецът прекъсна мислите й.

— Кой е?

— Джордж Клуни! — извика женски глас. — Чисто гол и с подаръци.

Виктория отключи вратата.

— С тридневна брада?

— Колкото да те погъделичка между краката. — Жаклин Тътъл се разсмя и влетя вътре с картонена кутия от „Старбъкс“. — Което ми напомни… имаш ли „Монистат“22 в аптечката?

— Май не.

— По дяволите! Повече няма да седя в джакузито по три часа. — Жаклин постави кутията на кухненската маса. — Фрапучино с допълнително бита сметана и торта от моркови с двойна глазура.

— Господ те праща, Джаки. Умирам от глад.

— Бях наблизо. Спечелих надпреварата за един мезонет на Санта Мария. Два милиона и половина.

— Супер!

— Плюс това, ще показвам един апартамент с три спални в Бристол Тауър на обяд и ще проверя една къща, обявена за продан на Еспирито Санто в един. Забелязвала ли си, че отгоре „Бристол Тауър“ изглежда като четирийсететажен пенис?

— Не, но сега като го казваш…

— Обрязан, разбира се — Смехът на Джаки избухна като подпалка в огъня. Тя се огледа наоколо, беше необичайно тъмно за апартамент с изглед към морето. — Не си ли мислила да освежиш това място?

— Не мога да си освежа дори маникюра, а ако не си разпечатам автобиографията…

— Точно за това идвам да поговорим. Искам да ти дам един съвет.

Охо, Джаки можела й да мисли! Джаки Тътъл може и да беше най-добрата й приятелка, но понякога Виктория се питаше какво общо имат двете помежду си. Джаки беше неудържима и цинична, смееше се силно и често. Виктория никога не я беше виждала депресирана, нито дори когато онзи мазняр бившето й гадже Карлос помля беемвето й кабриолет на магистралата, докато някаква проститутка, която забърсал в бара на летището, му правела свирка.

— Голяма работа! — каза Джаки на Виктория. — С парите от застраховката ще си купя нова кола. Ченгето, което разследва катастрофата, ме покани на среща. А на Карлос не са могли да му пришият оная работа.

Такава си беше Джаки, изкарваше чанта „Прада“ от свинско ухо.

Беше висока метър седемдесет и пет и боядисаната й червена коса приличаше на рошава грива. Притежаваше колекция от огромни висящи обици, които стигаха до раменете й и достатъчно обувки с марките „Бланик“, „Шус“ и „Шанел“ — с токче, без токче, с връзки, без връзки, боти, сандали, чехли, мокасини, — за да накара Сара Джесика Паркър да завижда.

Днес беше облечена с кожена минипола, впита блуза с огромно деколте и ботуши до коленете „Стефани Келиан“ от мек маслен велур. Повечето жени с формите на Джаки биха се срамували да се облекат така. Но на Джаки изобщо не й пукаше. Тя беше пищна с естествени гърди, които наричаше своите „бомби“ и които се полюшваха, когато се смееше, и изскачаха от банския й, когато караше водни ски. Точно над лявата си гърда имаше малка татуировка на Купидон, който изстрелваше стрелите си към който се случеше най-близо.

Джаки бе брокер на недвижими имоти. Според собствените й думи се беше специализирала в „пазара на краля на джунглата“ — ултраскъпи апартаменти с изглед към морето, които се търсеха от богати неженени мъже. Разрешението да продава недвижими имоти й позволяваше да провери кредитната карта на всеки потенциален купувач или потенциален съпруг в рамките на трийсет секунди. Това беше удобно и разобличаваше всички позьори, измамници и откровени мошеници, които се маскираха като легитимни кандидати за бракосъчетание. Беше казала на Виктория, че нямала представа колко много нещастници взимали поршета под наем, докато не се включила към кредитната база с данни. Кредитните извлечения на Джаки щяха да покажат, че тя изкарва много пари и харчи двойно повече.

Какъв щур съвет щеше да й даде сега?

— Не си пращай автобиографията — каза Джаки, докато сърбаше фрапучиното от сламката си. — Давай сама. Отвори си собствена кантора.

— И откъде ще си намеря клиенти?

— Катрина Барксдейл ще ти е първата. Тя те харесва.

— Харесва да играе тенис с мен. Дори не е ставало дума, че съм адвокат.

Джаки отхапа голямо парче от морковената торта.

— Виж, ако аз убия съпруга си — ако извадя късмет и се сдобия с такъв, — бих те наела начаса.

— Трябва да наема офис, да си отпечатам визитки и бланки, да си наема секретарка…

— Щом трябва — отвърна Джаки. — Колко имаш в банката?

— Кръгло ли?

— Да.

— Превишила съм кредита си.

— Мога да ти дам малко пари назаем.

— Ти? Ти имаш пари?!

Джаки облиза глазурата, полепила се по горната й устна.

— Ако пусна всичките си „Джими Шус“23 в интернетския пазар. — Разсмя се. И после, както понякога става с истинските приятели, сякаш прочете мислите на Виктория. — Винаги можеш да работиш за Брус.

— Мислих за това.

— И?

— Няма ли да е страхливо от моя страна? Разбиват ме в съда и се скривам в някой офис?

— Стига, Вик. Няма какво да доказваш. Жениш се за господин Съвършен. Остави го да плати товара.

Естествено, би било толкова лесно, помисли си Виктория. Напрежението ще спадне, ще хвърля документите от входящата кутия в изходящата. Какъв щеше да е най-големият стрес?

„Има проблем, госпожо Лорд. Извлечението от банката не е заверено нотариално.“

Може би трябваше да приеме. Кой би я обвинил?

Но тя каза: „Не мога да го направя.“

— Добре, но ако аз се омъжвах за човек като Брус, не бих работила нито ден повече. Естествено, нямаш ни най-малка представа какво значи да си търсиш съпруг в днешно време.

— Ще си намериш някого.

— Лесно ти е да го кажеш. Ти прибра голямата награда. Няма нищо освен Питър-Пановци, бракофоби, мамини синчета и лекета. Понякога всичко това накуп в една опаковка.

— Изчакай малко — отвърна Виктория.

— Споменах ли мъжете, които не знаят, че са обратни?

— Това възможно ли е?

— Или тези, които очакват да им духаш само защото са се изръсили за някой омар.

— Стига де!

— Вярно е. Точно след лимоновия пай.

— Извадих късмет с Брус — заяви Виктория. — Знам това.

— Късмет? От завист чак контактните ми лещи позеленяха.

Според Виктория всяка връзка се дължеше на добър или лош късмет. Каква е вероятността да се пресегнеш към най-горната лавица за най-новия съдебен трилър на Лиза Скотолайн точно когато покрай нея минава висок рус мъж? Брус беше издърпал „Убийствена усмивка“ и беше настоял да я плати. После я покани на кафе. Книжарница „Букс енд Букс“ беше по-добро място за срещи, отколкото „Саут Бийч Клуб“.

Джаки беше права. Брус беше награда. Красив и стабилен, мил и всеотдаен. И начетен, нищо че литературните му навици се въртяха най-вече около „Как да спестим данъци чрез офшорни дружества“.

— Обзалагам се, че нямаш дори списък с неща за преправяне у Брус — продължи Джаки.

— Какво искаш да кажеш?

— Вредни навици. За всеки мъж, с когото излизам, си записвам всички промени, от които има нужда, за да покрие Минималните съпружески стандарти. Например любимата му музика от футболното шоу в понеделник.

— Много вдигаш летвата.

— Миналия петък. Сляпа среща в „Блу Доор“. Мина толкова зле, че ще си стоя у дома и ще си галя котенцето.

— Давам ти най-много седмица.

— Сериозно, Вик. Никакви срещи. Само аз и моят… — тя издаде жужащ звук — … малък приятел.

На вратата пак се позвъни и Виктория се запъти към фоайето.

— Може това да е Джордж Клуни.

Оказа се куриер с подаръци: тропически букет, бутилка „Кристал“ и тайнствена кутия, опакована в сребристо фолио. Виктория ги занесе на масата в трапезарията.

— Брус е най-грижовният мъж на света — каза Джаки.

— Вярно е — отвърна Виктория, докато вадеше найлоновата панделка от цветята и разглеждаше плика с картичката. — Но не е от него.

— Тогава от кого е? Отвори го, отвори го!

Виктория скъса плика и извади картичката.

— От най-нахалния мъж на света.

— Соломон? Онзи адвокат ли?

— Оставя ми съобщения, кани ме на обяд. Казва, че щял да ми помогне да си намеря работа, но всъщност иска да му помогна да се добере до делото „Барксдейл“.

— Ето още една причина да го поемеш ти самата.

Можеше ли да го направи? Виктория се чудеше. Да грабне телефона и да си изпроси делото? Щеше да е толкова нетипично за нея…

— Какво има в кутията? — настоя Джаки.

Виктория махна фолиото, отвори кутията и извади едната обувка Гучи от змийска кожа.

— Лявата ми обувка — каза тя.

— Ако дясната е под леглото на това лошо момче, ще кажа на Брус.

— Забравих ги в съда. Соломон няма да ми даде другата, ако не му се обадя по телефона.

— Да няма фетишизъм към обувки? — Джаки разгледа шестсантиметровия ток с критичен поглед. — И което е по-важно, готин ли е?

— Предполагам, ако си падаш по такъв тип мъже.

— Какъв?

— Като лисица. Опасна лисица с огромна опашка…

— Ох!

— Гледа те така, сякаш върти някакъв номер на целия свят.

— Звучи божествено. Може би трябва да ни запознаеш.

— Нали щеше да си стоиш вкъщи и да си галиш котето?

— Свършиха ми батериите.

— Повярвай ми, не ти трябва да се забъркваш със Соломон.

— Не ти говоря за вечно. А за секси вторник вечер.

— Джаки! — скара й се Виктория с тон, който напомняше на Кралицата. — Заслужаваш много повече от Стив Соломон.

— За себе си ли пазиш това лошо момче?

— Да не си луда! Ще се омъжвам за Брус след един месец.

— Последна забивка с напълно неподходящ мъж. Абсолютно наложително е.

— Кой казва?

— „Космополитън“. — Джаки загреба остатъка от морковената торта и с пълна с крем уста каза: — Няма ли да се радваш да видиш физиономията на Соломон, ако Катрина ти стане клиентка?

Мисълта беше съблазнителна, но можеше ли да го направи?

— Никога не съм водила дело за убийство.

— Хайде! Направи го.

Може би Джаки беше права. Може би трябваше да е по-агресивна, да не се тревожи за съда. Докато си мислеше за това, започна да проумява. Нямаше скрити диаманти. Поне не скрити в мазилката или заврени зад абажурите на лампите.

„Единствените диаманти, които някога ще открием, са тези, които сами създаваме.“

Трябваше да помисли какво ще каже, да си нахвърля бележки… майната им на бележките! Щеше да направи като Соломон.

Много бързо, за да не размисли, Виктория вдигна капачето на мобилния си телефон.

— Какво правиш? — попита Джесика.

— Импровизирам — отвърна Виктория.

10.Засада на Къмкуот авеню

Виктория удари спирачки и поостарелият й форд таурус навлезе в насрещното платно, като за малко не прегази една трийсетсантиметрова зелена игуана, която претичваше по асфалта. Това й напомни за другия гущер, крадецът на обувки Стив Соломон. Само дето ако той се беше плъзнал пред нея, щеше да го размаже. Цвръц.

Това беше Локуат Авеню. Къде, по дяволите, беше Къмкуот Авеню? Улиците не бяха добре осветени и Виктория се загуби някъде около Коконът Гроув, след като се мръкна. Беше се разсеяла, докато се упражняваше какво ще каже на Соломон, ако някога открие къщата.

„Не ти искам шампанското. Не ти искам цветята. Повече не искам да виждам физиономията ти и да чувам името ти.“

После се поправи. Искаше да види лицето му. Искаше да гледа как страда.

Катрина Барксдейл ме нае. Така че се връщай при кокошкарските си дела. И си ми върни обувката.

Добре й прозвуча. Силно. Предизвикателно.

Но сега се носеше без посока из един квартал, където живи плетове от хибискус избуяваха от предните дворове, истински дъбове затъмняваха луната, хвърляха сенки и превръщаха всичко в отровнозелен мрак. Прозорците на форда бяха свалени — на климатика му трябваше фреон — и упойващият аромат на жасмин се разнасяше над нея във влагата на нощта. Започваше да се поти. Защо се беше облякла с бяла сатенена блуза и суперелегантни вълнени панталони?

Това беше вторият тоалет, който пробва. Първият беше бели дънки с мрежест сребърен потник с мъниста. Малко прекалено секси за неочаквано посещение в къща на мъж по мръкнало. А и прекалено фриволно за мисията й. Можеше да облече отгоре сребърното си кожено яке с тик-так копчета, но вечерта беше прекалено гореща. Освен това беше обещала на Брус, че ще изхвърли всичките си кожени дрехи, защото накърняваха принципите му на член на организацията „Хора за хуманно отношение към животните“. Досега не го беше направила, надяваше се той да отстъпи.

Докато мислеше за второто обещание, което беше нарушила — да престане да яде месо, — усети мирис на барбекю да се носи от нечий заден двор. Миришеше на пушени ребърца, ароматът на кисел сос се носеше из вечерния въздух. Боже, какво можеше да направи, като се беше родила хищник? Ако се присъединеше към организацията, щеше да смени името й на „Хора за хрупкаво опечени животни“. Но когато обичаш някого, правиш компромиси, нали така? Да се откаже от месото и да получи Брус — не изискваше кой знае какви усилия, нали така?

Хванала с една ръка волана, тя разсеяно прокара пръст по набраното деколте на блузата. Фитилчета от сатен се преплитаха и образуваха флорален мотив, ръкавите бяха набрани и имаха богато украсени маншети. Панталонът беше съвсем семпъл, чисто черен, прав. Трик на майка й. Прав панталон с ефектна блуза. Семпло, но елегантно.

Сега къде беше? Прекоси Палмето Стрийт, Роял Палм и Поинчана. Реши, че се е отдалечила прекалено много. Направи обратен завой. Върна се по същия път и се озова точно на Къмкуот Авеню. Коя беше къщата?

Гадост!

Удари спирачки и за малко не се блъсна челно в един пикап. Стар зелен пикап без фарове и мрежа за насекоми на предната броня. Явно беше слязъл от бордюра в тъмното. Тя премигна с фарове, но пикапът даде газ и продължи без светлини. Тъпанар!

Бунгалото беше точно такова, каквото си го представяше. Бетонен блок, покрит с мазилка. Имаше нужда от боядисване. Фенерът над входната врата нямаше крушка. Предният двор беше покрит с изсъхнали палмови листа. Колата на Соломон, стар кадилак кабриолет с размери на самолетоносач, стоеше на покритата с чакъл алея. Позна, че е негов, по табелата „ВЪЗРАЗЯВАМ“. Калниците бяха покрити с ръждиви петна, които приличаха на ракови образувания, а белият гюрук беше плесенясал и имаше кръпки от тиксо. Общото впечатление беше, че колата е извадена от дъното на някой канал с мафиот в багажника.

Взе рушветите на Соломон — бутилката шампанско и поувехналия букет — и тръгна по пътеката от дялани камъни към входната врата, като избягваше червените плодове на бразилския пипер, защото щяха да пратят блузата й в ада на химическото чистене. Заобиколи една мъртва жаба, като внимаваше сандалите й на високи токчета да не докоснат посивелия труп, подложен на аутопсия от фаланга Мравки.

Едно растение с клюмнали бели цветове засенчваше пътеката. Както цялата избуяла растителност наоколо, да не говорим и за самия Соломон, огромното растение се нуждаеше от подкастряне. Как се наричаше?

Ох! Спря се. Едно островърхо листо се беше закачило за бухналия й ръкав. Внимателно се освободи. Прекалено късно. Отвратителна дупка зейна на блузата, един от ширитите се беше скъсал.

„Майната ти, Соломон, майната и на храсталаците ти!“

Естествено, звънецът не работеше. Тя почука на вратата и се сети как се казваше това растение. Юка.

Изведнъж се сепна. Усети нещо студено по врата си. Завъртя се и струя вода обля лицето й.

Ужас! Пръскачките ли се включиха? Защо всяка среща със Соломон се превръщаше в кошмар?

— Oppugnatio!

Викът, който значеше „атака“ на латински, дойде от неясен зеленикаво-кафеникав силует, който скочи от бразилския пипер и се приземи на метър разстояние. Кльощаво момче, единайсет или дванайсетгодишно, в камуфлажна униформа.

— Capitis damnare! — изрева то. „Осъдена на смърт“. После вдигна пластмасова червена пушка и обля Виктория с мощна струя вода. Тя се олюля назад и отново се закачи на едно листо от юката. Изпусна цветята и шампанското. Бутилката се счупи и напръска сандалите и голите й пръсти с шампанско. Нападателят се стрелна покрай нея, отвори вратата и влетя в къщата.

Гол до кръста мъж се появи на прага.

— Какво става, по дяволите? — Соломон беше само с хавлиена кърпа, увита около кръста.

— Едно малко чудовище току-що ме…

— Боби. Племенникът ми. Изплашила си го.

— Аз съм го изплашила?

Това явно беше племенникът, помисли си тя. В ареста Соломон го беше нарекъл магнит за отблъскване на мадами, но беше пропуснал да спомене, че се готви да става сериен убиец.

— Ако латинският не ме лъже, мисля, че току-що ме осъди на смърт.

— Сигурно те е взел за социална работничка.

Тя промуши пръст през дупката на блузата си. Беше съсипана.

— От Семейни грижи проверяват родителските ми способности — поясни Стив.

— Има ли по-слаба оценка от двойка?

— Защо си дошла? Чакай. Не ми казвай. Приемаш предложението ми?

— Така ли си мислиш?

— Или ме сваляш — отново тази вбесяваща усмивка. — Не съм ходил на „Мис Мокра фланелка“ от години.

Тя погледна към блузата си, гърдите и зърната й се очертаваха под мокрия сатен.

„Супер! Един път да не сложа сутиен.“

— Отвратителен си — отвърна тя.

— Ей, не съм се възбудил аз. Засега.

— Тръгвам си.

— Стига, беше на майтап. Ще ми съдействаш за делото Барксдейл, нали?

„Как може един мъж да бъде толкова недосетлив?“

— Толкова си проницателен! — отвърна тя.

— Съжалявам за блузата ти — продължи той, но в тона му не личеше съжаление. — Ако искаш, влез и я свали…

— Мечтай си. Дай си ми обувката — вече нямаше желание да го измъчва. Нека да научи за новата й клиентка и новия й живот от вестниците.

— Влез и ще обсъдим делото ни.

— Не нашето дело. Моето дело!

— Разбирам. Извиваш ми ръцете за хонорара. Добре, за всичко можем да се споразумеем.

— Невероятен си.

— Като втори адвокат ще седиш зад мен и ще ти дам трийсет процента от хонорара.

— Имам контрапредложение. Ще бъда единственият адвокат и ще взема целия хонорар. Ти ще седиш на дивана и ще гледаш съдебния канал.

Погледна я озадачено.

„Никакво скатаване. Сега хубавичко ще му натрия носа.“

— Започвам самостоятелна практика. И Катрина Барксдейл е първият ми клиент.

— Стига. Не може да те е наела.

„Виж го ти! Не му се вярва.“

— Искаш ли да се обзаложим. Вече говорих с Кат.

— За какво, за пазаруване ли?

— Нае ме. Иска жена адвокат и мисли, че съм идеална. Утре сутринта подписваме договора.

— Каза ли й, че никога не си водила дело по углавно престъпление?

— Направих това, което ти би направил — победоносно заяви тя, усмивката й беше режеща като бръснач.

— Излъгала си? Майка Тереза на съдебната палата е излъгала?

— Не ме попита и не съм й казала.

— „Барксдейл“ е прекалено голямо дело. Не започваш с толкова голямо дело.

— Гледай само — подразни го тя, наслаждавайки се на страданията му.

— Знаеш ли колко е голям натискът при процес за убийство на известен човек? Всички те гледат. Медиите, големите акули адвокати, Опра24.

Беше се разгорещил. Май си струваше скъсаната блуза.

— Харесва ми да те гледам такъв, Соломон.

— Делото е свързано с извратен секс. Цялата ще се изчервиш, докато излагаш фактите.

— Голям експерт се извъди относно сексуалния ми живот.

— Двамата с Брус сте като бял хляб и майонеза. Може парченце авокадо от едната страна за разкош.

— Не можеш да ме вбесиш. Вече не.

— Вероятно го правите, докато гледате Лу Добс. „Амазон“ се качва с три долара, на Брус му се вдига със седем сантиметра.

— Изобщо не знаеш за какво става дума.

— Да бе, познавам такива като Бигбай. Няма задна прашка, няма кучешката, само мисионерската и толкова.

— Ако беше способен на човешки чувства, щях да кажа, че ревнуваш.

— Имаш нужда от мен, Лорд.

— Имам нужда от дясната си обувка. Дай ми я и си тръгвам.

— Мога да те направя страхотен адвокат.

— Обувката! Веднага!

— Имаш кураж. Имаш присъствие. Но си неоформена глина.

— И искаш да ме оформиш? Забрави.

Боже, такъв купон! Напомни й за нещо. За какво? Разбира се…

Размяната на остри реплики в ареста.

И това беше заредило батериите й. Дръгленето със Соломон беше като напрегнат тенис мач, двама добри играчи си мереха силите.

— Добре. Предавам се. — Соломон вдигна ръце и кърпата се плъзна надолу по хълбоците му.

— Какво?

— Успех с делото „Барксдейл“.

— Само толкова? Няма ли да се понапънеш за последно?

— Твое е, Лорд. Ще седя на предния ред и ще викам за теб.

Беше разочарована. Тъкмо започнаха да загряват и той се предаде.

— Влез — каза той. — Ще ти донеса обувката.

— Ще почакам тук.

— Важно е. За Боби. Ако реши, че си дошла да го отведеш, цяла нощ няма да може да заспи.

— Ако това е пак някой от номерата ти…

— Не и щом става дума за Боби — отвърна кротко той. — Никога, когато става дума за Боби.

11.Услугите на Рудник

Стив беше излъгал. И беше казал истината. Това за Боби беше сто процента вярно. Боби беше на първо място и нямаше игрички и номера, когато ставаше дума за него. Но другото: Успех. Твое е.

Това си беше една голяма и тлъста лъжа.

Вината не беше негова, каза си Стив. Като нервен свидетел, който дава показания, Виктория сама се беше издала.

„Нае ме… Утре сутринта подписваме договора.“

Докато я въвеждаше в дома си, Стив не си направи труда да я поправи.

„Не, Вики, не те е наела, докато стройната дама не е подписала договора.“

Което означаваше, че имаше време до утре сутринта да открадне делото, както веднъж беше откраднал начален удар срещу университетския отбор на Флорида в бейзболен мач. Не беше подскачал на стартовата линия, като че ли се готви да скочи за топката. Почесваше се по задника, правеше се, че куца, приспиваше питчъра… после се втурна с всички сили към базовата линия.

— Къде е новият ти офис? — уж съвсем небрежно попита Стив.

— Още нямам.

Което означава, че ще се срещнат в дома на Барксдейл, заключи той. В ресторант щеше да е прекалено явно. Добре, половината му план беше готов. Щеше да иде в Гейбълс Истейтс преди Виктория. Какво щеше да каже, като пристигне — това щеше да го мисли по-късно, защото нямаше ни най-малко представа.

— Къде е моят Боби? — провикна се Стив, когато влязоха вътре.

Никакъв отговор.

— Хайде, хлапе. Искам да те запозная с един човек.

Пак никакъв отговор.

Стив се чудеше как Виктория ще реагира на момчето. Някои жени се стягаха. Други не му обръщаха никакво внимание. Няколко се бяха изплашили, но кой можеше да ги вини? Една романтична вечер обикновено не свършваше с единайсетгодишно момче, което клечи пред леглото и лае.

Виктория огледа всекидневната на Стив, обзаведена като общежитие на някогашно студентско братство. Масичка за кафе, направена от дъска за сърф. Плакат на полузащитника Дан Марино. Скулптура, ако така може да се нарекат няколко стотици смачкани бирени кутии, оформени като голо женско тяло. Черното кожено канапе, което сякаш бе стояло под дъжда, беше заринато от вестници и списания. Общо взето, дом на позастарял тийнейджър.

Без предупреждение с мълниеносно движение една малко кокалеста фигура се стрелна от завесите на прозореца и се метна на дивана. Камуфлажната униформа я нямаше и момчето беше само по гащета.

— Ето те и теб — каза Стив.

Боби пъхна колене под брадичката си, сгуши се в ъгъла на канапето и започна да се клати напред-назад. Беше толкова кльощав, че стърчащите му ребра приличаха на скеле на новострояща се яхта. Дългата му коса се нуждаеше от подстригване и черните му очила бяха целите омазани. Краката му бяха боси и беше наклонил глава така, че ухото му почти опираше до рамото. Виктория усети силна пробождаща болка. Момчето изглеждаше умствено недоразвито. Вероятно и физически също.

— Боби, това е Виктория Лорд — каза Стив.

— Здравей, Боби — поздрави весело тя в опит да успокои момчето. Приближи се към канапето и протегна ръка, но момчето се скри още по-навътре във възглавниците.

— Боби не обича да го пипат — обясни Стив, като стегна кърпата около кръста си. На светло Виктория забеляза, че се поддържа във форма. Добре развит гръден кош и рамене. Отвърна поглед, искаше й се да се облече.

— Виктория е моя приятелка — каза Стив.

В името на детето реши да не му противоречи.

— Няма да те отведе — продължи Стив мило, с глас, който никога не използваше в съда. — Помниш ли какво ти казах за нея?

— Че е цапната в устата богата кучка — отвърна спокойно Боби.

— Колко мило! — Виктория се насили да се усмихне.

— Чичо Стив каза и още нещо — гласът на момчето стана по-плътен. — „Тя е хубава и умна, и е най-добрият новобранец, когото някога съм виждал.“

Изненадана, Виктория се обърна към Стив.

— Казал си това?

— Боби казва само истината. Не може да излъже, дори и да иска.

— Каква странна двойка сте!

— Каза, че нямаш рудницици — добави момчето.

— Стига толкова, Боби — намеси се Стив.

— Рудницици? — никога не беше чувала тази дума.

— Маратонки — каза Стив. — Като Рийбокс.

— Не, не са — отвърна Боби.

Виктория стрелна Стив с поглед, но той не се издаде с нищо.

— Боби е много специално хлапе — каза гордо той.

— Аз съм дебил, който го бива в неща, за които никой не го е грижа.

— Сигурна съм, че си много повече — отвърна Виктория.

Прекъсна ги един глас:

— Ще дойдеш ли обратно в леглото, Стив?

По коридора се зададе млада жена с дълга тъмна коса. Виктория я познаваше отнякъде, но не можеше да се сети откъде, защото жената имаше само златни халки на ушите и черни джапанки с мъниста. Гърдите й бяха големи и кръгли, зърната й гледаха навътре като леко кривогледи очи. Сега за Виктория имаше два гръдни коша, които да не гледа.

— О! — възкликна жената, като се опита да прикрие гърдите си, но ръцете й бяха прекалено малки за целта.

— Това са рудницици — каза Боби, като посочи към гърдите на жената.

— О, госпожице Лорд! — каза тя. — Не знаех… Разбира се, София Ернандес. Съдебната стенографка с прозрачна блуза, достъпен телефонен номер… и огромни балкони.

— Здравей, София! — поздрави Виктория, след което се обърна към Стив. — Май е време да си вървя.

— Почакай секунда — той се запъти по коридора към спалнята.

Боби отново преправи гласа си, така че заприлича досущ на този на чичо му.

— „Доктор Харолд Рудник е сръчен пластичен хирург, завършил е Академията. Запазената му марка са добре оформените гърди, закръглени, без да висят. Ако ищцата иска нещо различно от традиционното напомпване, трябва предварително да уведоми доктора.“

— Заключителната пледоария на Стив, дума по дума — каза София на Виктория, ръцете й обгръщаха собствените й рудницици. — Направи ми ги безплатно, защото съм съдебна стенографка. Ако искаш, сигурна съм, че Стив може да ти уреди намаление.

Какъв беше любезният отговор на подобно предложение? Виктория не знаеше.

— Твоите имат хубава форма — продължи София. — Трябва ти само малко обем.

„Аз съм на чужда планета в далечна галактика. Как се озовах тук?“

Стив се върна във всекидневната, носеше обувката на Виктория и си беше сложил долнище на анцуг, слава Богу! Той хвърли една мъжка риза на София.

— Старите рудницици бяха силиконови — каза Боби. — Тъпи буци, пълни с невротоксини.

На Виктория й се искаше да сменят темата. София облече ризата, но не я закопча. Изглеждаше като една от онези реклами по списанията, които искаха да внушат нещо от сорта: „Сексът беше страхотен, да пийнем по водка.“

— Метил, етил, кетон — продължаваше Боби. — Циклохексанон, ацетон, поливинил хлорид, ксилол, етил ацетат, бензол…

— Стига си се перчил — скара му се Стив.

— Детето е гений — каза София. — Понякога и на мен ми се иска да съм всезнаещ идиот.

— Не съм идиот, вулво — извика Боби.

— Боби! Това е много грозна дума — каза София.

— Не, не е — запъна се момчето. — Вулва. Съществително, шестнайсети век. Идва от латинското volva, значи утроба.

— Научил си наизуст речника? — попита Виктория.

— Не целия. Искаш ли да играем на имена?

— Не знам как се играе.

— Кажи му едно известно име — намеси се Стив.

— А президентът Джордж У. Буш?

Момчето присви очи зад дебелите очила и прехапа устни. После за пръв път се усмихна и разкри два реда лъскави шини.

— ДЖУДЖЕТО ИЗТЪРБУШ НАПРЕД.

— Браво! — каза Стив.

— Казва се ангиограма — поясни София.

— Анаграма — поправи я Боби.

— Как го направи? — попита Виктория.

— Буквите се носят в главата ми и аз ги хващам. Кажи ми друго име.

— Моника Люински.

Боби се замисли за миг и после каза:

— И МОНИ ИСКА КЛЮН.

— Леле! — възкликна Виктория.

Стив седна на канапето.

— Боби страда от сетивно разстройство…

— Откакто мама ме държа заключен в клетка за кучета една година — допълни Боби.

— Мили Боже! — каза Виктория.

— Лявото полукълбо на Боби един вид се е изключило — каза Стив. — Имплицитна памет, логично и последователно мислене. Но дясното му полукълбо се е засилило. Експлицитна памет, навици и процедурно мислене.

— Мога да помня разни неща — обясни Боби.

— Изчели сме много медицинска литература заедно — каза Стив.

— Ние сме най-добри приятели — добави Боби. — Ще живея при чичо Стив, докато порасна достатъчно, за да забърша Джена Джеймсън.

— Съседка ли ти е? — попита Виктория.

— Не.

— Актриса е — поясни Стив.

— Май не съм гледала нейни филми — каза Виктория.

— „Дженатилия“ — побърза да изброи Боби. — „Устни услуги“, „С един, с всички“.

— Трябва да вървя — каза Виктория.

— Ще дойдеш ли пак? — попита Боби.

— Щом като веднъж е дошла… — Стив погали Боби по косата и го погледна с нескрита обич. Нямаше я нахаканата усмивка, измамническите номера. Вкъщи, с племенника си, Соломон е съвсем друг човек, помисли си Виктория.

Момчето коленичи на канапето и протегна дясната си ръка към Виктория и разпери пръстите си като ветрило.

— Виж го ти него — каза Стив. — Иска да си докоснете ръцете.

Виктория вдигна дясната си ръка и двамата допряха пръсти и длани.

— Също както с мама — каза Боби. — Само дето няма прозорец.

— Прозорец? — попита учудено Виктория.

— Стаята за посещения в затвора — поясни Стив. — Когато Боби беше малък, майка му беше в затвора и двамата се докосваха от двете страни на стъклото.

Виктория не искаше да притеснява Боби и да го пита защо майка му е била в затвора. В очите му зад очилата се криеше тъга и уязвимост.

— Моля те, ела пак — каза Боби.

— Ако чичо ти няма нищо против.

— Когато пожелаеш.

— До скоро, Соломон — каза Виктория. — Боби, ти си чудесно момче. София, радвам се, че видях теб и руднициците ти.

— Не се и съмнявам.

Стив изпрати Виктория до вратата.

— Успех с делото. Ако имаш нужда от съвет, просто се обади.

Соломон изглеждаше искрен, помисли си Виктория, когато прекрачи във влажната нощ и се отправи към колата си. Какво изпитваше, чувствата й се бяха объркали като разплетена прежда? Нотка на разочарование, може би. Щяха да й липсват искрите, които изскачаха, щом кръстосаха мечове. Имаше странното усещане за нещо свършило още преди да е започнало.

— Виктория, почакай! — извика Стив и забърза по каменната пътека към нея.

Незнайно защо вълнението зажужа в нея като пчела срещу прозорец. Какво искаше той?

Стив й подаде обувката „Гучи“ от змийска кожа.

— Забрави я — каза той, после се запъти обратно към къщи и затвори вратата.