Златният дявол

Обещанието

Последната вест от брат ми Дан беше пощенска картичка, която ни прати от Пуерто Валарта. От три години пътуваше, без да се прибира, и картичката в пощенската кутия беше всичко, което успявахме да получим от него. От време на време пишеше по някой ред, колкото да ни каже къде е и че е жив. Дълбоко в себе си мама винаги се тревожеше. Мислеше, че ще го убият далеч от дома, докато търси каквото там търсеше.

Пропътува цяла Южна Америка, мина почти през всяка страна на континента и ни пращаше картички от градове, за които никога не бяхме чували — Гуайакил, Наска, Порто Алегро, Белем. Проверявахме печата и марката и след това ги намирахме на картата. Година след като тръгна, той премина Магелановите протоци на път за Тиера дел Фуего и ни прати картичка с изглед от Ушуайа, най-южния град на света. Прекара Коледа в Амазонската джунгла заедно с индианското племе кайапо. Разбрахме за това от картичка от Баранкиля, която пристигна през ранната пролет. Известно време работи с „износител“ в Каракас, като през това време се размотаваше из града с „Мото Гуци“1 и вечеряше царски в хотел „Паласио“. Когато военните разбиха венецуелския наркобизнес, тон се премести в планините на Колумбия да отглежда кока заедно със селянин бунтовник на име Карлос Маркс. Мама беше неспокойна и непрекъснато очакваше „лошата вест“, която така и не пристигна. Едва по-късно тя научи, че Дан е лежал в затвора в Богота. Изпратиха и закъсняло писмо чрез американското консулство.

След като пообиколи Централна Америка, бавно пое през Мексико, като спираше да поработи за кратко в някой град. Започна от пирамидите на маите в Юкатан и се движеше по западното било на Сиера Мадре през курортните селища, разпилени по брега. Не беше трудно да си намери временна работа — преводач, гид, професионален тенисист, инструктор по гмуркане. Той беше точно това, което търсеха мениджърите на хотели — умен, дружелюбен, атлетичен американец, говореше перфектен испански и бе съгласен да работи за мексиканска надница. Но Дан се отегчаваше и не оставаше никъде за дълго. Изчукваше прислужниците, продаваше малко наркотици, събираше „бакшишите“ и изчезваше от града.

Картичките пристигаха при мама в Хиндсдейл, много рядко при мен в Гринел. Брат ми имаше талант да открива малки странни картички, които илюстрираха еклектичния и разнопосочен ентусиазъм на помътения му от наркотици мозък: причудливи насекоми и животни, древни езически богове, местни афродизиаци и любимото му — легендарни изгубени съкровища. Брат ми беше полудял по мечтата си да открие заровено имане. Представяше си се като един модерен Лъмхолц2, подкарал каруца, теглена от мулета, през Соноранската пустиня, виждаше се да отпива царевична бира с индианците тарахумара и да претърсва джунглата за загубени племена и древни произведения на изкуството. За известно време се прехласна по реликвите на маите и дори се присъедини към екип археолози. Но да рине фъшкиите на товарните коне и да мели кафе за младите учени някак си не се вписваше във викторианската му мечта за голямата експедиция. Не след дълго го арестуваха при опит да продаде хилядагодишни гърнета на германски колекционер в Мексико Сити. Подправил сертификатите им за произход — гърнетата се оказаха глинени фалшификати от Тихуана, състарени с киселинна баня. Спомена ни за това в картичка от Гуадалахара. На нея имаше ягуар от стъклени мъниста, божество на индианците хуичоли, тези, които употребяват пейоте3. Без съмнение Дан бе прекарал доста време с тях.

Картичката от Пуерто Валарта беше адресирана до мама. Тя я пазеше в чекмедже в писалището на татко — мястото, в което складираше всичко важно в живота си: документите за ипотеката, стари снимки, акции, забравени любовни писма, метално преспапие във вид на маймунка, принадлежало на дядо, както и всички картички, изпратени някога от блудния й първороден син. Кокалестите й пръсти преровиха тестето картичките с отметки, извадиха тази от Пуерто Валарта и я вдигнаха нагоре, все едно беше някаква важна улика. Погледнах илюстрацията, копие на дагеротипия на двумачтов клипер, след това я обърнах и прочетох надписа: „Солетите на капитан Солти“. Нямах никаква представа как тази рекламна картичка на хранителна компания в Тера Хауте, Индиана, се беше озовала в Мексико Сити. Дан беше написал типичните за него изречения, които съдържаха повече въпроси, отколкото отговори: „Открих огромен залеж — ще бъдем богати!“. Беше я подписал както винаги с „Д. Д.“, съкратено от Даниел Джеймс. Дан Дюран, нехранимайкото.

— Това нищо не означава — казах й. Знаех, че напоследък я мъчи безсъние и се боях, че е заради кошмарите и „посланията“, които получаваше чрез тях. Те бяха неизменно мрачни и тревожни, изпълнени с образи, за които никак не ти се слуша в пет сутринта на път за работа. Мама беше много мила, чувствителна и добра жена, но често ясновидските й способности ме изнервяха. Виждаше в мен разни призрачни неща, за които не подозирах.

— Винаги бягаш, Джон. От какво бягаш?

Тази сутрин самото й присъствие беше натрапчиво. Носеше същата дълга рокля с яка с къдрички, с която я помнех открай време. От нея лъхаше на стар парфюм, който ми навяваше нещо непознато или нещо, за което не исках да си спомням. Защо тази самотна вдовица се движеше из къщата си винаги обвита в облак от този парфюм?

Посочи ми датата на картичката:

— Това е от преди около четири месеца, оттогава — нито дума.

— И преди се е случвало — казах й, макар че не беше съвсем вярно. Най-дългият период без вест от Дан беше три месеца — времето, когато беше в затвора в Богота.

— Нещо не е наред, Джон. Усещам го.

Майка ми винаги имаше предчувствия. И, за нещастие, те обикновено не я подвеждаха.

— Не се тревожи — казах. — Сигурно пак се е качил с индианците в планината. Там не продават картички.

Тя взе от мен картичката и се загледа в кораба на нея.

— Не е в планината.

И аз не мислех, че е там. Но не исках дори пред себе си да призная, че нещо не е наред. Предпочитах добрите новини.

— Скоро ще разберем — казах. — Да се обзаложим ли, че ще получим картичка до седмица?

Мама не отговори. Не би се обзаложила за нищо, най-малко за Дан.

— Ти кога тръгваш? — попита тя. Един син скитник й беше достатъчно мъчение.

— В края на месеца. Когато свършим с къщата на господин Мадиган. — С приятелите ми имахме още 10 дни работа, докато боядисаме огромния дом на току-що разведения чичо на бившата ми приятелка. През последните три години в колежа всяко лято боядисвахме къщи в западните чикагски предградия. Вече се бяхме дипломирали, но пак се занимавахме с това. Ставахме всяка сутрин призори, под ноктите ни имаше изсъхнала боя, а главите ни боляха от полиуретановите изпарения. Изправяхме се пред двайсет метра дългата и три етажа висока стена, цялата в напукана боя, допивахме кафетата, дръпвахме по един джойнт, надувахме „Гу Гу Долс“, хващахме шпаклите и се залавяхме за работа. Каквото бяхме научили в колежа през годината, се изпаряваше веднага от главите ни по време на тези затъпяващи дни. Усещах как слабите ми мозъчни клетки бавно се разграждаха.

Монотонността на неизискващата мисъл работа посяваше в нас все по-силно желание за скитане. Завиждахме на номадската свобода на брат ми и на таланта му да се изплъзва от физически труд. Започнахме да обсъждаме и наше пътешествие, спестявахме с пот изкараните пари и се готвехме да потеглим след месец-два. Може би към Хаваите. Или Таити. Или Тайланд. Или пък Тибет. Никой от нас не беше готов да започне сериозен живот. Дъф отлагаше следването си по право. Рок беше скъсал с приятелката си в колежа „Брауи“ и по цял ден си ближеше раните. Аз се чудех къде да продължа да уча и не исках да се обвързвам, все още не. За къде да бързам? И какъв беше смисълът? Светът едва ли тръпнеше да посрещне с отворени обятия още един завършил английска литература.

В най-горещите дни на август, докато стояхме целите плувнали в пот и напръскани с боя на скелето пред втория етаж на нажежената южна стена, през нас премина идея, освежителна като поток арктически въздух — защо да не отидем до края? Голямо околосветско пътешествие. Югоизточна Азия, Индия, Истанбул, Прага. Ще започнем с един месец на Хаваите и ще завършим със седмица в Испания. Всичко четири месеца, може и шест. Какво пък, защо не и година? Кой може да каже колко време ще ни отнеме. Ще обикаляме света, докато ни свършат парите или ни секне късметът. Това може да се окаже голямото ни приключение, лебедовата песен на бързо преминаващата младост, последен порив към свободата, последна изцепка, преди да падне завесата и да забият камбаните, преди бебетата, сметките и вноските по ипотеките.

Веднага започнахме да планираме и да се готвим. Купихме си туристически обувки и раници, изучавахме географски карти и туристически гидове, проверихме цените на самолетните билети в интернет. Продадох разбития си фолксваген комби и с парите си купих пътнически чекове. Рок взе на заем GPS-устройство от брат си, който бе запален парапланерист, купи си радио на къси вълни, което много подходящо кръсти „Великият изследовател“ и си поръча в и-бей видеокамера на старо за сто долара. Мислите на Дъф както винаги се свеждаха само до храна и секс, затова неговите покупки се ограничиха до сгъваема въдица „Зебко“ и кутия презервативи. Когато приключихме с къщата на Мадиган, вече бяхме готови, след като вземем парите от стареца, да си купим билети до Хонолулу и да се сбогуваме с родното предградие.

Но минаха още две седмици без вести от Дан. Мама чакаше напразно пощальона. Тревожни кошмари съсипваха съня й и сутрин ставаше от леглото бледа и неспокойна. В последния си работен ден я намерих заспала върху писалището. Начинът, по който ме погледна, когато я събудих, се запечата в ума ми като вуду проклятие.

Бях виждал този поглед преди три години, в една снежна декемврийска вечер. Мама се стресна насън от ужасно предчувствие. След няколко часа разбрахме, че баща ми е загинал в автомобилна катастрофа. Пиян шофьор се подхлъзнал върху заледен участък и се врязал с колата си в дясната предна врата — там, където седял татко. Баща ми пътувал зад него в движещ се с бясна скорост автомобил и въобще не го забелязал, защото се карал с човека зад волана. Този човек бил брат ми Дан.

Дан учеше последна година в Чикагския университет, беше отличен студент по антропология с втора специалност испански. Баща ми отишъл да го вземе от общежитието, за да го докара вкъщи за Коледа. Като по чудо Дан излязъл от смачкания форд без драскотина. Седмица след погребението той се върна в университета. Мислех, че е добре. Но в средата на семестъра заряза учението и се върна при мама. Пусна си дълга коса, спря да се бръсне и започна да се разхожда из къщата по пижама.

Това не продължи дълго. Погледът на мама ме накара да разбера защо. Майка ми изпитваше силни чувства и ако си неин син, чувствата й лека-полека се просмукват и в теб. Така стана с любовта към баща ми, тя се просмука в нас и ни обви като цъфнала лоза. Когато той умря, лозата също загина и обви разбитите ни сърца с крехка кора от тъга. Увисна във въздуха като застоялия лъх на парфюма й и ни припомняше, че когато изгубиш някого, то това е завинаги и че каквото и да направиш, не можеш да го върнеш обратно, без значение колко упорито опитваш и колко далеч ще отидеш да го търсиш.

Но това не можеше да те спре. Чувствата бяха прекалено силни. Растяха, изпълваха ни с болка и ни завладяваха. Не ни оставяха на мира и ни подгонваха към най-отдалечените кътчета на земята.

Точно това се случи с брат ми Дан. Сега, по всичко личеше, че се случва и с мен.

Обещах на мама, че ще намерим другия й син.

Пясъчни мухи

Сигурно горещината ги раздвижваше. Полазиха ме в мига, в който усетих слънчевата топлина на бузата си. Когато сенките вече се бяха оттеглили от брега, бях готов на убийство.

— Да ти го… — разкрещях се, но бързо се спрях. Опитвах се да се отърва от навика си да псувам, беше прекалено неприличен за завършил английска литература. Нахлупих спалния чувал над главата си и си промърморих нещо тихо.

Писък прониза въздуха до мен. Дъф изскочи от найлоновия си пашкул, закрещя, започна да ругае и да търси разплата. Надникнах през дупката в края на спалния си чувал и го видях да залита и маха с ръце като лунатик. Беше само по бельо и на корема му се виждаше грозен белег като рана от война. Някакъв некадърен хирург го разпорил, за да му извади апендикса, когато Дъф бил дете. Май му беше бръкнал в корема с голи ръце. Като гледах сега Дъф как се мята, започнах да се чудя дали хирургът не беше забравил нещо в него — може би акумулатор или бомба с часовников механизъм.

Пред очите ми се появиха два тролски крака. Те принадлежаха на Рок, гигант с разстояние между зъбите, който закриваше с голи гърди небето. Вдигна камерата с късите си дебели пръсти, за да запечата страданието ми. Дъф се присъедини към него и се направи, че говори по микрофон, като държеше в ръка клон с размер на бейзболна бухалка.

— Тялото на американски беглец, идентифициран като неграмотния бояджия Джон Дюран Чекиджията, беше намерено тази сутрин на плажа на Пуерто Валарта. След безсрамна нощ, изпълнена с пиянство и разврат, той изглежда е бил изяден жив от полудял от глад облак мексикански пясъчни мухи, за които се знае, че обичат вкуса на алкохола в кръвта.

— Неграмотен. Това беше удар под кръста, Дъф.

— Мъртвият говори!

— Изчезвай — казах и се заизмъквах като костенурка от черупката си. Главата ме цепеше и очите ме боляха от светлината. — По-тихо! — Прибоят огласяше плажа цяла нощ. Звучеше като бомбардировките над Багдад.

Дъф взе камерата от Рок и я насочи към него, докато двамата вървяха към водата.

— Подпухналото тяло на втори американец беше намерено този следобед, изхвърлено от вълните на плажа. Властите твърдят, че незавършилият образованието си в „Браун“ футболист Роланд Редик, Скалата, е наедрял прекалено, след като е бил изоставен от приятелката си лесбийка…

Рок изтръгна клона от ръцете на Дъф.

— А подлизуркото от колежа „Алфред“ Боби Макдъф е бил пребит до смърт…

Вдигнах глава, за да погледам как олюляващият се гигант с пръчка в ръка гони като пещерен човек оператора по гащи към водата. Тъкмо запечатвах този безценен миг в паметта си, когато двамата внезапно спряха.

По нашия иначе пуст плаж преминаваше дългокрака, загоряла от слънцето екзотична млада жена. Беше облечена в яркорозова блуза и бели прашки. Черната й коса беше прибрана в бебешкосиня забрадка, на китката й подрънкваха половин дузина сребърни гривни.

Дъф и Рок гледаха с увиснали ченета като истукани. Рок захвърли небрежно клона, погледна назад да види дали и третият истукан зяпа. Аз му махнах, за да потвърдя. В щастливо неведение, че е само по боксерки, Дъф вдигна видеокамерата, за да запечата минаващата жена и тръгна след нея по брега. Тя изглеждаше напълно безразлична към двамата, сякаш коремът с белега, който я снимаше, и изгорелият шишко, който въртеше клона в ръцете си, бяха интересни колкото две пясъчни мухички.

Една вълна се разби на пяна в брега и намокри краката й. Студената вода я накара да опъне бедра, от което задникът й се вирна. Рок прошепна нещо на Дъф, който продължаваше да снима, а Дъф бавно кимна. Рок вдигна ръка, за да предпази очите си от слънцето, обърна се пак и ми показа вдигнатия си палец. Очевидно късметлията Дъф беше обезсмъртил мига.

Реших, че независимо от главоболието, е време да ставам.

Момичето свали блузата и я хвърли на пясъка. Отдолу се показа бяло горнище, привързано с връзки на гърба и зад врата. Изхлузи забрадката и размята глава, от което по раменете й се посипа водопад от катраненочерни къдрици. След това бръкна под чашките на горнището и ги придърпа под гърдите си. Това означаваше повече за мен, отколкото за нея. Очевидно недоволна, тя започна да завързва отново връзката зад врата си. Или поне си мислех, че това прави. Оказа се точно обратното.

Първо развърза връзката зад врата, след това посегна към гърба си. Не беше лесно да намери края, който се спускаше по гръбнака й. Изправих се бавно, сякаш за да й предложа помощ. Но тя бързо намери края сама и с рязко дръпване развърза възела, свали си горнището и го хвърли върху купчината дрехи.

Главоболието ми изчезна. Дъф свали камерата и се срути на пясъка. Изведнъж се беше усетил, че е по боксерки.

Тя влезе във водата и се хвърли с голи гърди право към идващата вълна. За нула време премина прибоя и заплува в открито море. Това сутрешната й физзарядка ли беше или някакъв вид мъчение, приготвено специално за нас? Момчетата я погледаха още малко, после клекнаха край изоставената блуза, бялото горнище на банския и синята забрадка и започнаха да ги подбутват като маймуни.

— Много изпусна — каза ми Рок, след като се върнаха при мен. — Трябваше да ги видиш отблизо.

— Ще си наваксам с видеозаписа.

Дъф започна да рови в брезентовата торба на Рок, извади бинокъл и заоглежда джунглата, покриваща хълмовете.

— Дали там, откъдето дойде, има още такива?

— Дай ми го — каза Рок, грабна бинокъла от ръцете на Дъф и го насочи към морето. — Такива мацки не растат по дърветата.

Познавах Рок от детската градина. Говореше като Едуард Г. Робинсън дори на пет години. И изглеждаше като него.

— Виждаш ли я? — попитах.

— Да, бейби, плува по гръб.

Дъф стоеше до мен и се взираше във вълните.

— Дай ми го, Рок.

— Гледай си работата, намери си свой.

И аз посегнах.

— Роки, дай да погледна. — Той държеше бинокъла с желязна хватка. — Хайде де, Роко!

Продължителното дърпане го накара най-накрая да се предаде. Погледнах през бинокъла и забелязах момичето. То уверено се отдалечаваше от брега.

— Излъга, че плува по гръб — казах.

Дъф ставаше нетърпелив.

— Дай да видя, Джак.

— Гледай да не ти се смъкнат боксерките — отвърнах му. — Остави си дрехите тук, което значи, че скоро ще се върне.

— Или пък няма да се върне — каза Рок. — Виж я къде се е запътила.

Фокусирах лещите напред след нея и пред очите ми изникна гладък бял корпус. Свалих бинокъла и присвих очи към платнохода в залива. Дългата великолепна шхуна тихо беше пуснала котва там за цялата нощ.

Дъф грабна бинокъла от ръцете ми. Погледна през него, без да каже дума. Рок и аз надничахме към палубата на кораба, където се появи тъмна фигура с куче. Момичето едвам се виждаше във водата, близо до плавателния съд.

— Този пък какъв е? — попитах. — Мъж ли е?

— О, боже! — възкликна Дъф.

— Какво има?

— Няма да повярваш кой е.

— Я ми го дай! — каза Рок, но Дъф се отдръпна надалеч. — Кой е? — попита пак Рок.

Дъф продължаваше да се взира през бинокъла.

— Скапаният Иди Амин, ето кой.

— Черен ли е? — попитах.

Рок издърпа бинокъла от Дъф и се вгледа в мъжа.

— Иди Амин друг път!

— Прави околосветско пътешествие с кораб — каза Дъф. — Свободен като птичка. — Дъф имаше особено отношение към Иди Амин Дада. Беше ходил на курс по африканска история и бившият угандийски диктатор му беше станал любимият злодей. — Тази свиня е избила половин милион души — каза той. — Сега носи смокинг и се вози на яхта.

— Това на него е кафтан — каза Рок. — И е на не повече от 60 години. Иди трябва да е на 90…

— Струва ми се, че яде — каза Рок. — Сякаш всмуква нещо.

— Сигурно яде стриди — каза Дъф. — Иди обича стриди.

— Това не е Иди Амин — каза Рок. — А някакъв богат черен задник. — Рок ми подаде бинокъла, без дори да му го поискам. Очевидно гледката на тънещия в разкош съперник намали интереса му към момичето. Започна да си сгъва спалния чувал.

Гледах как плешивият диктатор си яде стриди, докато черното му куче седи в краката му, след това забелязах момичето да се качва по стълбата на щерна. Стъпи на палубата, отметна глава назад и хвана косата си с две ръце. Докато изстискваше водата, пред очите ми се разкри прекрасната гледка на стегнатите й гърди.

— Какво става? — попита Дъф.

— Нищо — отвърнах.

На палубата се появи и друга жена с хавлиена кърпа около врата си.

— Това пък кой е? — попита Дъф. — Друга мацка?

Жената беше по прашки и без горнище и доколкото виждах, още по-секси от първата. Имаше кестенява коса и носеше големи черни слънчеви очила. Беше висока и стройна, направо кльощава, но гърдите й бяха толкова големи и добре оформени, че бях сигурен, че са изкуствени. Докато се чудех дали е така, я гледах как бърше момичето, пристигнало от брега.

— Мисля, че… Мдаааа… Мисля, че май има и друга мацка…

Рок се появи на секундата и изтръгна бинокъла от ръцете ми.

Насочи го към момичето.

— Господи! — каза той тържествено.

Ефектът на думите му върху Дъф беше предвидим. Той умоляваше Рок да погледне, но Рок не искаше и да чуе. Едрото разгонено чудовище, зарязано заради негърка лесбийка, социална работничка от Грийнвил, Мисисипи, в ума си вече се носеше на вълшебен кораб, натъпкан с полуголи моделки на бельо, които го бършеха с хавлии, носеха му стриди и го водеха в каютите си за плътски удоволствия, които най-вероятно са незаконни на суша. В този въображаем морски свят ценности като приятелство и споделяне имаха малка тежест. Дъф се изнерви и започна да заплашва, но Рок знаеше, че заплахите му са празни приказки. Рок беше по-едър и по-силен от мен и Дъф взети заедно, негово беше всичко най-важно от оборудването и винаги във всяка ситуация знаеше какво да прави и какво да не прави. Обикновено се движеше две стъпки пред нас и имаше ясни приоритети, а красивите млади жени с голи гърди бяха на първо място сред тях. Наслаждаваше се на тройката на палубата, докато Дъф достигна пълно изтощение и чак тогава му даде бинокъла.

— Къде е Червенокоска? — попита Дъф, докато оглеждаше палубата. — Къде е Иди?

Не виждах никого на кораба.

Рок тъпчеше спалния си чувал в раницата и завързваше връзките й. Изглеждаше леко разстроен, но беше трудно да се каже дали преливащата от багаж раница го изнервяше или пък се беше вързал на сцената, която само той успя да види.

— Слязоха долу — каза той. — Другата се пече на палубата. В момента лежи на почернялото си малко коремче, затова няма какво да се гледа. Да се омитаме от тук.

Вдигна раницата и се отдалечи.

— Какво му става? — попита Дъф, докато още надничаше през бинокъла.

Зачудих се дали е завист или подозрение, или може би просто потиснато желание.

— Кой го знае — отвърнах. — На Рок винаги му има нещо.

Рок спря до мястото, където момичето беше хвърлило дрехите си. Взе ги и натика горнището на банския в чантата си. След това ни донесе блузата и забрадката.

— Какви ги вършиш? — попитах.

Хвърли малката розова блузка към Дъф, а бебешкосинята забрадка към мен.

— Сувенири — добави.

Не можехме да имаме момичетата, но ни оставаха спомените.

Дъф приближи модерната блузка към гърдите си, напълно объркан.

— Как е възможно? Някой да ми каже.

Понечих да пъхна забрадката в багажа си, но се спрях и я поднесох към носа си. Мекият й аромат изпрати тръпки по гръбнака ми, все едно ме бяха погалили пухкави къдрици. Вързах си я на главата. Когато вдигнах очи, видях, че Рок ме зяпа.

— Готов ли си, Джеронимо?

Вдигнах раницата си.

— Готов съм, Роко.

— Да вървим да търсим проклетия ти брат.

Череп

Търсехме Дан от седмица и половина, обикаляхме града през деня, а през нощта спяхме на плажа. Барове, хотели, ресторанти, курорти — опитахме навсякъде, където може да е влизал, работил, отсядал или откъдето може да е избягал. В някои дни се пръсвахме из града, друг път обикаляхме заедно големите курорти. Всеки от нас носеше по една от снимките му, които бях донесъл от вкъщи. Дан на 19, позира като Брандо на разнебитения си „Харлей“. Дан на 21 на виенско колело на морския кей. Дан на 22 в периода си „Чарли Мансон“ с буйна коса и талибанска брада, с акваланг на скиф край Кий Ларго. Показвахме снимките на рецепцията или на сервитьорките в кафетата и питахме на отвратителен англо-испански дали не са виждали този гринго да слухти из хотела или да се отбива за питие. Ако говореха английски, получавахме отговор. Никой от нас не знаеше испански. Най-често клатеха глава състрадателно или пък ни отвръщаха с рязко и безразлично „no“. На няколко пъти ни отвърнаха „si“ — даже веднъж доста ентусиазирано, но бяха объркали човека. А такова удряне на камък беше по-обезкуражаващо и от цял ден, пълен с „no“-та. Бяхме почнали от южните комплекси и вървяхме надолу по крайбрежието. Отбивахме се във всички двузвездни хотели и капанчета за тако4 в града. А за Пуерто Валарта това си беше доста обикаляне. Момчетата вече губеха интерес. На деветия ден бяха готови да се откажат. Аз изпадах в отчаяние.

— Обсебен си — каза Дъф. — Мозъкът ти работи само в една посока. Ти си като еднооко чудовище.

— Прав е — добави Рок. — Трябва да продължим нататък. Писна ми от този шибан град. — Рок мразеше Пуерто Валарта от първия ден. Откраднаха му ръчната чанта, в която беше GPS-устройството на брат му, както и радиото на къси вълни, което така и не успя да пусне. Все ми се струваше, че вини мен за това.

— Само още няколко дни — казах. — Ако нямаме никаква информация, обещавам, че си тръгваме.

Никой от нас не искаше да харчи пари в Мексико, когато целият свят ни очакваше. Сезонът бе свършил, беше горещо, а курортите — полупразни. Не беше трудно да го караме евтино. След като се наспяхме на плажа, сутрин отивахме в някой хотел, плащахме на портиера няколко песос, за да си оставим багажа и се къпехме в басейна или в океана, все едно бяхме гости. Вечер се присъединявахме към потока хора, разхождащи се по Малекон, пешеходната крайбрежна улица, от която градският център се преливаше в огрения от луната залив. Беше претъпкано от туристи и местни, стари и млади, гейове и нормални, които се оглеждаха, както се оглеждат хората в град, построен за удоволствия, където всеки е едновременно и познат, и непознат.

Превърнахме го в ловна територия. Мексиканските туристи и местните момичета не ни обръщаха внимание, затова се насочихме към американките — калифорнийски колежанки, тръгнали да поскитат в края на лятото, или отклонили се тийнейджърки с хотелски гривни на ръцете, промъкнали се в града, докато родителите им смучат безплатните си маргарити и гледат в ступор оркестър от мариачи.

— Тази с косата прилича на патока Дъфи — казах. — А другата сигурно си е забравила прозака на село.

Вървяхме след две руси тийнейджърки, на около 17–18 години, едната беше хубавка, но намръщена, а другата — светлоока, с къдрава коса и устни, които приличаха на патешка човка. Следвахме ги по улицата към един огрян от неон бар, на който дъщерите на почиващите семейства се лепяха като мухи на мед. Приличаше на пренесено от Небраска колежанско заведение за футболисти, от него гърмеше американски рок, а вътре имаше евтина имитация на секси интериорите от големия град. Изразяваше се в огледала, много стъкло и пулсиращи светлини. На мен ми изглеждаше претенциозно и унило, но последвах приятелите си и момичетата сред грубите маси с препълнени пепелници и разлята бира.

Дъф се хвърли на Сърдитка в момента, в който седнахме. Извади снимката и си каза рецитацията, само че излъга, че търсим неговия брат.

Сърдитка не отговори, но Патката се намеси.

— Много тъжно — отвърна тя.

Имаше акцент. Оказа се, че момичетата са от френска Канада, от Монреал, и бяха отседнали в един от най-евтините хотели, в който посрещаха основно туристи от Квебек.

Питах ги дали не искат маргарити5. Сърдитка изглежда се обиди.

— От къде на къде решихте, че искаме маргарити?

Свих рамене.

— Не знам. Сигурно ми изглеждате жадни.

Патката се усмихна широко.

— Явно си ясновидец. Умирам за маргарита.

Казах на Патката, че майка ми си е изкарвала прехраната като ясновидка. Звучеше като заучена реплика, но по една случайност си беше самата истина.

— И защо е спряла?

— Предполагам, че не е харесвала това, което вижда. Разводи, бедност, рак, смърт. Твърди, че никога не можела да каже истината на хората.

Оказа се, че това не са неща, които се разказват на вятърничави тийнейджърки, тръгнали да пофлиртуват. Тя така и повече не ми проговори тази вечер. Когато сервитьорката се появи с питиетата ни, вниманието на Патката вече беше насочено изцяло към Рок, който й разправяше как с големите си връзки може, без много да си дава зор, да й помогне молбата й за кандидатстване в „Браун“ да попадне в правилните ръце.

Междувременно Дъф се беше развихрил с хубавата Сърдитка. Бе ходил на уроци по френски в „Алфред“ и бе учил един семестър по международна програма в Монпелие. Френският беше може би единственото нещо, което успя да научи в колежа и подозирах, че го е учил за случаи като този. Като запелтечи към Сърдитка на измъчена версия на родния й език, физиономията й си остана намръщена. Патката обясни защо. Момичето страдало заради разпадащо се семейство. Кръшкащият баща решил, че ваканция с дъщерята може да потуши вината му. Патката й била приятелка, довели я да се забавляват заедно със Сърдитка.

Но тя не се забавляваше. Беше ясно, че нищо не може да накара това момиче да се усмихне. Но Дъф с неговата неподражаема логика вярваше, че последните тъжни събития в семейството я правят по-податлива към непохватните му опити за съблазняване. Щеше да използва гнева и презрението, за да запали в нея страст. Съмнителните му познания по френски трябваше да я накарат да въстане и да прати мосю Сърдитко на гилотината, а междувременно киселата му дъщеря да бъде покорена от американеца авантюрист, който живее заради романтиката и спи под звездите.

Рок вече си падаше по устните на Патката. Гледах го как й предлага да си поделят огромната му маргарита с ягоди и гуава, която според него била много по-хубава от скучния коктейл, който аз й бях поръчал. Тя изглеждаше толкова зарадвана, че очаквах всеки миг да се гмурне в голямата му чаша.

Допих си текилата. Осъзнах, че нямам място в така развиващата се схема на вечерта, затова се сбогувах с приятелите си и им казах, че ще се срещна с тях по-късно на Плажа на пясъчните мушици.

Навън въздухът бе влажен и миришеше на фахитас6 и развалена риба. Покрай мен се стрелкаха светлини от автомобилни фарове, а пешеходният поток по Малекон беше укротил хода си. Единственото само момиче, което ми хвана окото, беше дребничка, набита метиска в хотелска униформа, която крачеше през бензиновите пари, след като цял ден бе лъскала тоалетни. Забелязах на шията й малко сребърно кръстче — още една многострадална мексиканска светица. Тя вдигна глава, когато се разминахме, и бързият поглед на топлите й кафяви очи ме накара неочаквано да потръпна. Може да е бил порив на желание, предизвикан от текилата, но сякаш очите й ми разкриха нещо тъмно — най-дълбоката тайна на Мексико.

Дан беше писал неведнъж за това, докато обикаляше страната. Много добре си спомнях една картичка с масивна каменна статуетка на Коутликю, ацтекската богиня на плодородието и смъртта. Казваше, че фигурката е идеална илюстрация на неговия несправедливо пренебрегнат антропологичен трактат: „Фройдистка география на северноамериканския ум“. В това спорно изследване САЩ бяха поставени в ролята на „его“-то — самотният пионер на Великите полета, централната деспотична съзнателна воля, която мечтае, чертае планове и завладява света. Канада беше „суперего“-то, олицетворено от ловеца в суровата неприветлива тундра, възвишеното мощно съзнание за Великия бял север. А Мексико, низвергнатото Мексико, беше „то“-то, побърканият езически жрец в буйната планинска джунгла, дълбокото подсъзнателно, изобилстващо от необуздани инстинкти и мистериозна образност, управлявано от примитивна кошмарна логика. Това беше древната земя на олмеките, майте, толтеките и ацтеките. На кървави човешки саможертви, пирамиди и съкровища. На конквистадори и мисионери, на пламенни революционери. Нация на алчност и тъга, на жестокост и корупция, на убийствена бедност и религиозен фанатизъм. Страна, която се молеше на светци и танцуваше с дявола. Която празнуваше смъртта и мъртвите.

Дали не бях видял всичко това в очите на бедното момиче?

Обърнах гръб на Малекон и тръгнах по зловещи улички, далеч от туристите, светлините и колите, към тъмното сърце на града. Това беше истинското Мексико или толкова истинско, колкото можеше да бъде един град, изникнал от холивудски филм. Павираните улички бяха напълно пусти, само няколко кръчми и магазинчета все още работеха. Скоро шумотевицата от крайбрежния трафик се сниши до далечен тътен. Крачех по стръмна виеща се уличка, обиколена от заключени дворове и високи прозорци без капандури. Зад гъст жив плет от жасмин шумно пръскаше фонтан. Пътят ми пресече мръсна котка. От пълен с пране висок балкон се чуваше как латиноамериканска звезда от сапунена опера гълчи неверния си любовник.

Помислих си, че Дан би дошъл точно тук, ако все още беше в града. Щеше да търси евтин наем, да пие шотове за по 20 песос в близките кръчмета и да си купува храна от задимени улични капанчета, които плашеха туристите, но пък привличаха местните като муха на лайно. Бяхме търсили не където трябва. Дан беше горд пътешественик из Третия свят. Говореше перфектен испански и обичаше да се смесва с масите. Не би сърбал чай в лоби бара на „Четири сезона“, не би гонил френскоговорещи канадски тийнейджърки като всеки средностатистически американски колежанин на почивка.

Уличката притихваше и вече все по-ясно чувах мислите си. Досега бях търсил, облягайки се на хипотезата, че Дан е дошъл в Пуерто Валарта, за да си намери работа в някой хотел. Предполагах, че му е писнало да живее мизерно с индианците в планините, че парите му са били на привършване, затова е дошъл да се гмурне по задължение в дебрите на капитализма. Но вече ми се струваше, че въобще не е дошъл тук заради това. Може би е пристигнал заради нещо напълно различно, нещо по-голямо, някаква мечта на „американското его“ или план, който е завладял съзнанието му и не го оставя на мира. Какво означаваше онази картичка и кодираното й послание, обещаващо богатства? Каквото и да беше, не ставаше въпрос за бакшишите на плажен гларус в „Холидей ин“.

Спрях пред една аптека, малко магазинче с флуоресцентни светлини и една-единствена пътечка. Вътре седеше старец, толкова дребен, че едвам се виждаше зад щанда, и гледаше футболен мач на мъждукащ черно-бял телевизор. Сбръчканото му лице приличаше на смачкана хартиена торбичка.

— Por favor7? — казах. Поднесох му снимката с Дан на „Харлей“. — Да сте виждали този човек?

Старецът погледна снимката, поклати глава и се върна към мача. Не бях сигурен, че е разбрал въпроса ми, затова го повторих бавно, като сочех Дан върху мотора. Клепачите на стареца бяха полузатворени, изглеждаше уморен и напълно незаинтересован. Промърмори нещо на испански.

— Моля? — попитах.

Той пак промърмори:

— Los Vagos — и замаха с ръце към вратата.

Звучеше като Лас Вегас. Може да е някакво казино.

— Накъде? — попитах аз.

Той посочи вяло нагоре по улицата, после се обърна и за секунди се върна във футболния си транс.

Излязох и погледнах нагоре по улицата. По паважа бавно се спускаше запуснат пикап от 50-те години. Отзад в колата беше вързана коза, която безизразно се мъчеше да запази равновесие. Уличните лампи едва мъждукаха и аз не можах да видя лицето на шофьора. Исках да го спра и да го попитам за Los Vagos. Дали, както старецът каза, се намира нагоре и ако е така, какво, по дяволите, е това.

Автомобилът се изгуби с дрънчене в тъмнината. На улицата вече нямаше никого. Всички врати бяха заключени, а магазините — затворени за през нощта. Нямах представа колко е часът, бях си оставил часовника в багажа в хотела. Дали нямаше да се окаже поредното безсмислено търсене? Докато крачех по улицата, се опитвах да установя доколко текилата беше повлияла на правилната ми преценка.

Vagos. Vamonos. Старецът се отърва от досадния гринго. Какви ги вършех?

Далеч напред се чу оглушителен грохот. Мексиканче се спускаше по хълма на мотопед. На всеки няколко метра включваше на скорост и се опитваше да запали мотора. Не се получаваше. Докато се носеше към мен, познах лицето му. Дъф веднъж купи джойнт от него. Бяхме го виждали почти всеки ден на плажа и понякога вечер на Малекон. Покрай марихуанените му връзки се надявахме някой ден да ни донесе вести за Дан.

Помахах му да спре.

— Чуваш ли ме? — попитах.

— Nada8 — отговори.

Никога не го бях чувал да говори на английски, но винаги изглеждаше сякаш разбира всичко, което казваме. Не знаех името му. Дъф му викаше Черепа. Косата му беше късо подстригана с плешиво място около набразден белег от едната страна на темето. Имаше почти същия белег и от другата страна на главата. В града имаше банди и боеве с ножове, но това момче не изглеждаше на повече от 12 години.

— Знаеш ли нещо за Los Vagos? — попитах.

Той кимна.

— Si, Vagos. — И каза нещо на испански, което не разбрах. Отблъсна се от земята и продължи спускането по хълма. Преди следващата пресечка моторът се събуди. Той зави и се върна при мен.

— Señor — каза и потупа седалката зад себе си.

— Ще ме закараш ли до Los Vagos?

Пак каза нещо, което не можах да разбера. Качих се зад него на мотопеда и веднага видях, че мястото за ключовете зееше разбито. Изведнъж си представих как бягам с това момче от мексикански затвор за Коледа. Докато се чудех за какво да се хвана, той потегли. Инстинктивно го сграбчих през кръста. Беше само кожа и кости.

Така подскачахме по паветата, че се зачудих дали не беше по-добре да вървя пеша. Държах се здраво за мършавия мотоциклетист. Плешивите малки белези на черепа му подскачаха лудо пред погледа ми. Приличаха на малки бледи лица със зъби или на две зашити очи.

Изкачвахме се и се спускахме още четири пресечки. Започнах да се притеснявам. Къде беше това място? Може хлапето да не е разбрало. Когато зави по натоварена двулентова улица, се зачудих дали не съм жертва на отвличане.

— Къде е Los Vagos? — извиках аз в свистящия покрай нас въздух.

— Si, si — успях да чуя само.

Така пътувахме няколко километра. Това е лудост, помислих си и извиках:

— Би ли спрял!?

До ушите ми долетя неразбираем испански. Момчето продължаваше да кара. Помислих си дали да не скоча. Карахме само с около 40–50 километра в час, но покрай нас имаше натоварен трафик, много камиони и само една кола. Зад нас се движеше автобус. Реших засега да остана в готовност.

На кръстовище с развален и стърчащ безполезно светофар, той отби от пътя към прашен паркинг зад изоставен павилион за сандвичи и автосервиз със спуснати за през нощта капандури. Пред нас имаше дълга дървена барака с реклама на бира „Текате“ на прозореца, а отвътре се носеше мексиканска музика. На паркинга около нас бяха оставени 5–6 трошки, няколко кални пикапа и множество мотори.

— Los Vagos — каза момчето и кимна към бараката. Слязох от мотора и огледах мястото. Освен светещата реклама на бира на прозореца, нищо друго не подсказваше какво има вътре. Но като видях моторите, веднага осъзнах не само какво е това място, но и защо старецът от аптеката ме бе пратил тук.

На снимката Дан беше на „Харлей“. Това беше мексикански рокерски бар.

Момчето все още стоеше върху угасналия мотор и чакаше да види какво ще направя. Аз понечих да се кача обратно зад него.

— Върни ме — казах. — Por favor.

Точно тогава мексиканец с огромно шкембе блъсна вратата и излезе навън, следван от върлинест пират със сива брада и обеца на ухото, чиято дълга коса беше прибрана в черна кърпа, здраво пристегната през челото му. Дебелакът извади запалка и запали ръчно свита цигара, а когато ни видя до жалкия ни малък мотопед, започна да се смее и да се шегува с пирата на испански. Докато залитаха, все още заливайки се от смях, и търсеха мотора си, видях на гърба на коженото яке на дебелака пришита емблема. На нея имаше черепи, пламъци и колело с крило, а на горната страна със зелени орнаментирани букви беше изписана една дума: Vagos.

Vagos беше името на рокерската банда.

— Да се махаме оттук — казах.

Хлапето заобръща мотопеда. Тогава ме удари миризмата на марихуана.

— Чакай — помолих го.

Двамата вече бяха яхнали грамаден „Харлей“ и си подаваха ярко горящия джойнт, който дебелакът запали. Сетих се за Дан и неговия „Мото Гуци“, за приятелите му контрабандисти от Каракас, колумбийския кокаин и времето в затвора.

Рокерите все от някого си купуваха дрогата. А този някой, мислех си аз, може и да е Дан.

Хвърлих пак поглед към бара.

— Какво ще кажеш? — попитах хлапето. — Искаш ли да влезем? — Имах нужда от кампанията на Черепа, нищо че беше само на 12 години.

Погледна бара, после пак към мен и поклати глава: „No“.

— Добре, амиго9 — казах му. — Тогава ме изчакай тук.

Той продължаваше да ми се пули насреща, докато не бръкнах в портфейла си за малко песос. Без да ги брои, ги мушна в джоба си и кимна.

— Дръж мотора включен — казах му. — Няма да се бавя.

Циклопите

Мелодиите, леещи се от бара, не бяха обичайните ранчеро или мариачи, които ехтяха навсякъде из Мексико. Приличаше на мексикански плажен рок с насечен ритъм и испански текст — надрусани латиноамерикански „Бийч бойс“. Когато пристъпих прага, така гърмеше, че не чувах нищо друго, нито дори набития мъж, който ми крещеше нещо на испански и ръкомахаше с плискаща се чаша алкохол в ръка. Имаше чорлава брада, заплетена коса и дълги като на жена мигли, ризата му беше широко разтворена, на гърдите му подрънкваше дебела златна верига. Като изключим затворническите татуировки по ръцете, приличаше на пиян Тенеси Уилямс. Гаврътна чашката и ме сграбчи за ризата, но бързо я пусна, когато дребна синьорита на половината на него се шмугна между нас и прокара ръце по косматите му гърди, после подръпна веригата на врата му като повод и го целуна по устата. Той я сграбчи за косата и отметна главата й назад, за да види по-добре лицето й.

— Росита?

Тя се усмихна, хвана го с две ръце за брадата и го притегли към отворената си уста. Колкото и да ми беше интересна чаровната му романтична авантюра, се възползвах от възможността бавничко да се измъкна. Промъквах се през шумната тълпа незабележимо, ако това въобще беше възможно, при положение че бях единственият бял като сняг гринго в помещението.

За да си поръчам питие, което ми се струваше единственото разумно нещо при тези обстоятелства, трябваше да махам с ръце през цяла кохорта набраздени с белези рокери и придружаващите ги проститутки. Всеки рокер беше по-набразден от другия, а всяка проститутка — по-грозна от предишната. До този момент не бях виждал тлъсти мексиканци, може би защото те се наливаха непрекъснато в такива дупки.

Барманката, набита жена с широки рамене, две плитки и неизтриваема гримаса на лицето, не ми обърна никакво внимание поне десет минути, след като си бях пробил път до бара. Сигурно си мислеше, че ако достатъчно дълго се прави на ударена, ще се върна обратно в пиянската компания, от която съм се отклонил. Или пък че ще оглушея от силната музика, нещо, което със сигурност се беше случило вече с нея. Тъкмо се канех да се откажа, когато тя се приближи и сложи пред мен на бара мръсна чаша с бистра течност.

На озадачения ми поглед отговори с кимване към мексикански каубой, който седеше сам в далечния край на бара. Каубоят носеше тъмни очила, закопчана догоре черна риза и болеро със сребърна тока във вид на кравешки череп. Над мургавото му, гладко избръснато лице имаше черна филцова каубойска шапка с тюркоазени мъниста по периферията. Приличаше на красива кънтри звезда, току-що получила третото си „Грами“ в Лос Анджелис. Докато се чудех какво прави тук и защо ме черпи, вдигнах чашата и кимнах за благодарност. Той докосна шапката си с палец и показалец, направи го бавно и изискано точно както би го направила една кънтри звезда.

Отпих от тайнственото питие и веднага го познах. Брат ми беше споменавал за рейкила в една от картичките се, като хвалеше халюциногенните й качества и замъгляващата разсъдъка сила, затова бях поръчал по една на момчетата в първата ни вечер в Пуерто Валарта. Бяхме толкова доволни от резултата от първото питие, че обърнахме по още три, преди да се откажем и да се върнем към бирата. Но вече беше прекалено късно. Рейкилата не прощава. Представлява някакъв мескалинов дестилат от кактус. Благодарение на нея се роди нова кръчмарска поговорка, че действа на човешкия мозък така, както чукът на пирона. След трите малки питиета онази вечер ние си тръгнахме от града в замъглен делириум и се строполихме безчувствени на осеяния с боклук плаж. Събудихме се дванайсет часа по-късно под парещото слънце, заобиколени от насекоми.

Някои уроци обаче се учат чрез повторение на грешките. Има нещо трансцендентно в чаша рейкила, някакво тайнствено качество, което изпълва пиещия с чувство на вечно благополучие и усещане за божествено всемогъщество. В същото време зарежда скучния свят с повишен интензитет, на границата с психозата. В един миг загасеният фас във вонящия пепелник може да ти прилича на адска миризлива гъба, а в следващия — на славен златен райски трон. Посръбвах от безценното, но и пагубно питие, бумтящият плажен рок пулсираше в главата ми. От стълба цигарен дим се протегна невидима ръка, която ме прегърна, а покритият с раиран линолеум бар заплува като нарисувана река в анимационен филм на Дисни.

Отново започнах да гледам оптимистично на нещата.

Чаша рейкила беше всичко, от което имах нужда. След миг щях да извадя снимката на Дан върху „Харлея“ и да разбера дали тези дебели щастливи хора случайно не са го виждали скоро. Чувствах се съвсем на място в рокерския бар. Все едно целият свят беше измислил конспирация, за да ме доведе тук, сякаш на всичките ми въпроси скоро щеше да бъде отговорено. Трябваше просто да поостана още малко, за да видя брат си Дан да се носи по претъпкания дансинг с мексиканска проститутка под едната ръка и бутилка рейкила в другата.

Вече почти го чувах да крещи в ухото ми: „Амиго!“

Обърнах се и видях мексиканския каубой с черната шапка и тъмните очила. В първия миг не го познах, защото си беше свалил шапката и очилата и защото не беше толкова хубав отблизо. А и евтиното тупе съвсем разваляше работата.

— Сеньор — казах. — Благодаря за питието. — Вдигнах чаша, докато изричах това, и той видя, че тя е празна.

— Силвия! — извика към барманката. Тя моментално наля още два шота рейкила. — Добре дошъл в Мексико! — каза и вдигна чаша.

— Радвам се, че съм тук — отвърнах. Чукнахме се и пихме.

Очите му бяха с черни ириси и много червени жилки. Виждах всяка пора на лицето му. Имаше мек дрезгав глас и се налагаше да крещи, за да надвика музиката.

— Кажи ми, амиго, какво те води в Пуерто Валарта?

— Търся един човек — казах и зарових в портфейла за снимката. — Търся брат си — и му подадох фотографията.

Той задържа поглед на нея по-малко от секунда, преди да ми я върне.

— Защо го търсиш тук?

Оставих снимката на бара и посочих към „Харлея“.

— Обичаше моторите. Не знам. Май навсякъде другаде вече търсих и не можах да го намеря.

— Може би брат ти не иска да бъде намерен — каза той.

Отпих отново от питието си.

— Защо да не иска да бъде намерен?

Той сви рамене и ми отговори с нов въпрос.

— Защо според теб брат ти е дошъл в Пуерто Валарта?

Добър въпрос. Но той май задаваше прекалено много добри въпроси.

— Виждал ли си го? — попитах.

— Не — отвърна той. — Не съм. — Сложи си тъмните очила и се загледа в претъпкания бар. — Може би брат ти е мъртъв.

Щракна с пръсти към Силвия и тя моментално напълни чашите ни. Бях толкова поразен от това, което каза, че не успях да осъзная, че съм вече на трето питие. Обърнах го все едно беше вода.

— Казваш, че брат ми може да е мъртъв?

— Брат ти някога говорил ли ти е за Пунта Пердида?

— Пунта какво?

Той безмълвно отпи от питието си.

— За какво говориш? — попитах го аз.

— Nada — отвърна. Бях отговорил на въпроса му.

— Защо мислиш, че брат ми е мъртъв?

Той сви рамене.

— Търсиш го, а не го намираш. Не е тук. Така че според мен е възможно да е мъртъв.

Силвия напълни отново чашата ми, като направи гримаса.

— Но ти не знаеш нищо за брат ми. — На лицето му за миг се изписа разсеян вид, след това отново стана съсредоточено и ясно. Опитах се да зърна очите му зад очилата, но виждах само собственото си отражение. Все едно говорех на себе си в огледалото или на Дан в черна дупка. Напълно изгубих представа къде съм.

— Не, нищо не знам — каза той. Пийваше си и гледаше тълпата. Тенеси Уилямс танцуваше с друг мъж. „Vagos“ се бяха развихрили.

Забелязах, че чашата в ръката ми е празна. Кога бях гаврътнал шота? Защо този непознат ме черпеше?

— Кой си ти? — попитах. Лицето му моментално стана съсредоточено. Кожата му беше истинско минно поле от пори, във всяка от която имаше черна точка. — Какво знаеш за брат ми?

Той се извърна бавно към мен и свали очилата си на носа. Очните му ябълки приличаха на зли планети с черни полярни шапки, от които изтичаха кървави реки. Наведе се към мен и прошепна:

— Знам, че обича да свири на моята пината.

Примижах към обсипаното му с кратери лице, което пак стана разсеяно.

— Какво каза?

Той повика Силвия и я помоли нещо. Тя се пресегна под бара и извади бейзболна бухалка, която подаде на каубоя.

Нещо ми притрепери под лъжичката и краката ми се подкосиха.

Каубоят се обърна към хората в бара, вдигна бухалката във въздуха и заплашително я развъртя над главата си.

— Vagos! — крещеше той. — Vagos!

За миг прикова вниманието на всички. Тенеси спря да танцува, а пиещите замръзнаха на местата си. Каубоят им крещеше на дрезгав испански и не спираше да върти бухалката над главата си. Долових само някои от думите му: Yanqui, amigos и porko или puerco. Това последното изтръгна силен вик от тълпата. Лицата им грейнаха очаквателно и насочиха погледи към мен.

Аз бавно се отдръпнах от бара. Не исках да ме вържат и пребият. Обмислях бягство към вратата, но каубоят насочи бухалката към мен и насърчи „вагосите“ да се присъединят към забавлението. Те нетърпеливо се скупчиха около мен и започнаха да затягат кръга от изригващи бира гърла, обсипани с капси кожи и чорлави бради. Дори жените се присъединиха към тях. Месести мутри с изгнили зъби, полунатряскани алкохолици и наркомани с изпъкнали вени се пулеха трескаво пред мен. Един от тях придърпа стол от бара към центъра на помещението. Каубоят ме бутна нататък с бухалката като с остен.

Канеше се да ми покаже какво се бе случило на Дан. Щеше да ми пръсне мозъка с бухалката.

Точно тогава от кухнята излезе масивна мексиканска лелка, която носеше поднос с прасенце. Прасето беше направено от ярка розова хартия.

Тълпата закрещя, а аз си отдъхнах с облекчение.

Някой захвана мариачи песен. Звуци от тромпет заехтяха във въздуха. Песента трябваше да е любима на „вагосите“, защото ги накара да полудеят. Те се хилеха, мучаха и размахваха чаши, докато жената с огромните тресящи се цици се изкачи на разнебитения стол и закачи прасето за една греда под покрива.

Каубоят с бухалка на рамо ме гледаше настоятелно над очилата си.

— Ще ти преподам катехизиса, амиго.

Аз присвих очи срещу него. Катехизис? Гърлото ми беше прекалено пресъхнало, за да издам звук.

— La Fe! La Esperanza! La Caridad!

Сигурно рейкилата беше виновна. Или пък годините в католическото училище. Не знаех и дума испански, но някак си разбрах какво ми казва.

— Вяра, надежда и милосърдие?

— Si! — възкликна каубоят и пак вдигна бухалката във въздуха. Рокерите одобрително изръмжаха.

Каубоят насочи бухалката към прасето, което се поклащаше от тавана над мен.

— El puerco10… угоен от милосърдие, нали?

Това изтръгна диви викове от тълпата.

Аз кимнах нервно.

— Si. Mucho11.

Рокерите се закикотиха. Бях комичен. Каубоят ми подаде бухалката откъм дръжката.

— Esto е la Esperanza.

Бейзболната бухалка беше надеждата? Както кажеш, омбре12. Взех бухалката с треперещи ръце, докато „вагосите“ вдигаха чаши и крещяха: „Esperanza!“.

Каубоят свали тъмните си очила. Вампирските му очи ме накараха да потръпна.

— La Fe — каза той, приближавайки се. — Казват, че вярата е сляпа, нали?

Аз го гледах втренчено и не отговарях. Какво точно се канеше да направи? Какво искаше да му отвърна?

Зад мен се приближи едрата лелка и ми върза очите. Усещах гърдите й до гърба си, дъхът й миришеше на алкохол. Не знаех нито какво да правя, нито какво да кажа, нито дали трябва да се опитвам да й се съпротивлявам. Бях омаян от рейкилата, толкова пиян, че едва стоях на краката си. През черния плат, който вързаха пред очите ми, виждах само светли точки. Можех ли да се съпротивлявам на тези разбойници с бухалката? Можех ли да изляза и да избягам с мотопеда?

Едрата лелка ме завъртя. Аз залитнах, а хората около мен започнаха да ме блъскат и да ме подават грубо помежду си. Въртях се невиждащ в кръга им, залитах от рейкилата и скоро изгубих не само представа къде съм, но и кой съм; къде свършвах аз и къде започваше нещо друго; кое беше просто тъмнина. Ревът на тромпети ме оглуши. Жените пищяха и се хилеха. Задавих се от дим, издухан в лицето ми. Нокти ме деряха по врата. Някой ме сграбчи за топките, устни се притиснаха в моите. Бутилка ме фрасна по челюстта.

Накрая ме избутаха на дансинга. Аз залитнах и се ударих в прасето.

Тълпата започна да ме призовава с викове да го размажа. Замаян и дезориентиран, аз замахнах, но не улучих. Рокерите се затресоха от смях. Опитах още веднъж и пак не улучих. Някой ме блъсна напред. Замахнах с ръце във въздуха като панаирджийска мечка и се озовах лице в лице с месеста плът. Веднага познах алкохолния дъх. Мексиканската лелка ме бутна назад. Аз се олюлях, изпуснах бухалката, петата ми се закачи за нещо и се строполих на пода. Помещението се огласи от силен смях.

През мен премина бяс, гневна вълна, която прочисти разсъдъка ми. Изправих се бавно и сграбчих бухалката. Заопипвах слепешком тъмнината пред себе си, докато търсех люлеещото се прасе. Този път го намерих, прицелих се внимателно и замахнах. Бухалката се удари с глух тътен в хартиената фигура — достатъчно силно, за да я залюлее, но не и за да я разкъса. Пак замахнах и не улучих, опитах отново и този път ударих по-силно. Тълпата закрещя и зарева, но прасето оставаше непокътнато. Рокерите искаха убийство. Този път се пресегнах и спрях клатещата се свиня, след това приковах внимание върху нещо, което не виждах. Замахнах с тежката бухалка, за да я изпълня с мощ, след това я пуснах да изсвисти във въздуха с един бръснещ удар нагоре.

Този път той се оказа фатален.

Прасето избухна. Тълпата полудя. В бара настана хаос.

Преди да се усетя, вече се борех за живота си. „Вагосите“ се хвърляха един върху друг, за да докопат част от наградата. Крещяха, псуваха и се пресягаха през мен като полудяло стадо коне. Нечий лакът ме удари в ухото. Спънах се в обърнатия стол. Най-после успях да си сваля превръзката от очите и видях какво се опитваха да докопат дяволите — малки найлонови пликчета с прах, пръснати по пода. Във въздуха се носеше кокаинов облак. Дрогата покриваше ръцете и дланите ми.

Рокерите се нахвърлиха върху мен, като се биеха един друг. С наведена глава и присвити очи, аз се промъкнах между тях, стискайки бухалката, след това изтичах право при каубоя. Шапката му я нямаше, той също бе покрит с прах, а черните му очи светеха върху бледото призрачно лице. Опита се да ми вземе бухалката. Аз я дръпнах назад, изгубих контрол над нея и широката й част се удари в окото му.

Каубоят се хвана за лицето и зави като циклоп.

Взех бухалката и побягнах през врявата. Когато най-сетне стигнах до изхода, ледени пръсти ме сграбчиха за побелялата ръка. Обърнах се и видях мъж с дебела златна верига на врата и налудничава усмивка на лицето. Тенеси Уилямс не изпитваше болка. Бузите и брадата му бяха покрити с прах, дългите му мигли също бяха побелели. Дръпнах се, за да се измъкна от хватката, но изведнъж замръзнах. Той бе насочил пистолет срещу мен. Сърцето ми спря.

— Какво искаш?

— Това, което и ти, амиго.

— Аз искам само да се измъкна оттук — отговорих.

От кокаиновия облак се появи каубоят. Очите му бяха станали като цепки, беше си загубил тупето и голата му глава приличаше на яйце. Тенеси се провикна към него и за миг отклони поглед от мен. Замахвах с бухалката и избих пистолета от ръката му. Тенеси се сви и се хвана за пръстите. Пистолетът изтрополи на земята в краката ни. Сграбчих го и се втурнах през вратата.

Хлапето ме чакаше на другия край на паркинга, яхнало мотопеда. Като ме видя да тичам с бухалка и пистолет, започна да се отдръпва към улицата. Аз го настигнах и яхнах седалката зад него.

— Давай, давай, давай!

Но мотопедът не искаше да запали. Черепа беше угасил мотора. С мотопед без ключове никъде не можехме да отидем.

Обърнахме се и видяхме каубоят да крачи към нас, а зад него се тълпяха „вагоси“.

Слязох от мотора. Странно, но Черепа изглеждаше непоклатим. Подадох му бухалката. След това насочих пистолета към каубоя.

— Не се приближавай — казах. Преди това никога в живота си не бях държал пистолет. Ръцете ми трепереха. Опитвах се да се преборя с вълна от световъртеж. Очите ми се замъглиха.

Каубоят се спря. Тенеси и другите се събраха зад него. Всичките бяха покрити с кокаин. Каубоят присви възпалени очи към мен.

— Просто търся брат си — казах. — Не искам неприятности.

— Щом търсиш брат си — намръщи се каубоят, — значи си търсиш белята.

Приближи се бавно към мен. Знаеше, че няма да стрелям.

Обърнах се и хвърлих поглед към хлапето зад мен. Бухалката в ръцете му беше в пълна готовност. После пак се извърнах към каубоя.

— Моля ви, не наранявайте момчето — казах. — То просто ме докара.

Каубоят се спря пред мен.

— Ти не comprende13, гринго — каза той. — Момчето работи за мен.

Обърнах се точно когато бухалката се стовари върху главата ми.

Богове

Събудих се с болки и в пълна тъмнина. Помнех малко от съня, който бях сънувал — нещо за слепота, вода и смърт. Напомняше ми за кошмарите на мама за Дан. Ако ставах като него, не бях сигурен, че ми харесваше. Бях обзет от параноя и ужас, от които ми се гадеше. Затворих пак очи.

Когато ги отворих няколко часа по-късно, в бледата светлина на зората видях над мен момиче. Беше на пет или шест години. Носеше малка мръсна рокля и лицето й беше почти толкова мърляво, колкото краката й. Посегна към празните джобове на джинсите ми, обърна ги един по един и ги остави да стърчат като парцалени кукли. След това вдигна захвърлената ми хавайска риза. Тя имаше само един джоб, който също беше празен. Днес нямаше късмет.

Събудих се по-късно през деня, слънцето вече беше високо. Момичето го нямаше, а небето беше прозрачно синьо, докъдето ти поглед стига. С горещината дойде и вонята и за миг си помислих, че лежа в сметище за трупове, мексикански вариант на масов гроб. Мухите бяха съсредоточили цялото си внимание върху гърба ми, разкъсван от огнена болка. Опитах се да помръдна, но главата ми щеше да се пръсне. На темето си напипах цицина — бухалката само ме беше лизнала.

Около врата ми имаше увито нещо. Бебешкосинята забрадка? Не. Оставих я в багажа си. Беше бяла тениска. Като я дръпнах над главата си, видях, че е изцапана с кръв, сякаш някой си беше избърсал ръцете или ножа в нея.

Някакъв смях ме накара да се обърна. Идваше от купчина боклук зад мен. Два от най-кльощавите мексикански ястреба се караха за останки от ресторантска риба. Погледах ги как начупват костите на парчета.

Посегнах през рамото си и напипах разранена кожа на гърба. Целият беше в резки, по които кръвта вече бе хванала коричка. Какво ми е сторил кучият син, бил ме е с камшик?

Хвърлих тениската и намъкнах хавайската си риза. Направих го бавно, защото всяко движение разтягаше кожата на гърба и ми се завиваше свят от болка. Оставих ризата разкопчана и свободно падаща от раменете ми. Беше стояла върху празни консервени кутии и миришеше на препържен боб. Чорапите ми бяха още на краката, но маратонките „Найки“ никъде не се виждаха. Може пък момичето да не си е тръгнало с празни ръце.

Бунището се простираше на много акри земя и представляваше истинска планина от боклук. Няколко мексиканки от индиански произход и деца ровичкаха около входния път, там където камионите изсипваха със скърцане товара си. Жените не ми обърнаха никакво внимание, когато минах непохватно само по чорапи край тях, но децата веднага изтичаха да ми просят монети. Огледах се за момичето, което ми открадна обувките, но не го видях сред тях.

Стопирах един боклукчийски камион, който отиваше към града. Караше го мексиканец, който сигурно щеше да е по-охранен, ако ровеше заедно с жените и децата на бунището. Остави ме в един пуст квартал в северозападния край на града. Исках да му дам нещо за благодарност, но ми бяха прибрали портфейла и парите. Всичко, което можех да му предложа, беше едно немощно: „Gracias, mucho gracias“14. Изглежда беше достатъчно за него. Вероятно преживяваше с по-малко.

Слънцето залязваше, когато стигнах до Плажа на пясъчните мухи. Вървях от няколко часа и резките на гърба ми бяха прокървили. Свалих си ризата и нагазих в океана, за да измия кръвта. Водата охлади краката ми, но запари на спуканите мехури и направо ми разяде гърба. Изстисках си ризата, излязох на брега и се проснах по корем на топлия пясък.

След по-малко от минута вече спях дълбоко.

— Джак, събуди се. — Рок беше клекнал до мен в пясъка, луната надничаше над рамото му като призрачно второ лице.

— Колко е часът? — попитах.

— Минава единайсет. Цял ден те търсим. — Той повика Дъф, който ме издирваше по-нагоре по брега с фенерчето си. Дъф притича и насочи светлината към лицето ми. Когато се извърнах, видя кръвта по гърба ми и се ужаси.

— Какво ти се е случило, по дяволите?

— Четиридесет удара с камшик. Наказание за препиване с рейкила.

Опитах се да си навлека ризата, но Рок ме спря и се вгледа по-внимателно.

— Чакай малко — каза той. — Това са думи. На гърба ти са изрязани думи.

— Какво пише? — попита Дъф.

— Дръж светлината неподвижна — нареди му Рок. Приближи лице и избърса изсъхналата кръв с ръка.

— Леко! — казах му. — Ужасно боли.

Рок зачете буква по буква първата дума:

— Y, A, N, Q… Янки.

Дъф, който стоеше зад него, успя да прочете цялото изречение.

— „Янки, вървете си у дома“.

— Много оригинално! — казах аз.

— Кой ти стори това? — опита Рок.

— Някакъв селяндур, когото срещнах в един бар. Мисля, че познаваше Дан.

Разказах им какво се бе случило — за Черепа, каубоя, пината, мелето.

— Трябва да се върнем там — каза Дъф. — Трябва да отидем довечера там и да спукаме този кретен от бой. Да го накараме да ни каже какво става.

— Не мисля — каза Рок. Надушваше по-голяма опасност. — Нека изчакаме до утре сутринта и тогава да решим какво ще правим. Междувременно по-добре да сложим нещо на раните. — Той взе фенерчето на Дъф и отиде до раницата си да потърси аптечната.

Дъф седна на пясъка до мен.

— Можем да кажем на полицията — каза той. — Да арестуват онзи тип.

— Как? Нищо не мога да докажа. Достатъчно е просто да отрекат, че някога са ме виждали.

Дъф мълча дълго. Безпомощността го депресираше. Извади торбичката с дрогата и се взря в нея.

— Това малко копеленце Черепа — каза той накрая.

Започна да свива джойнт.

Рок се върна с шишенце йод, капна малко на памучен тампон и намаза гърба ми. Дъф запали огромна цигара марихуана и не след дълго забравихме напълно за „вагосите“, каубоя и изчезналия ми брат, който можеше и да е мъртъв. Дори болката в гърба ми вече беше по-скоро спомен от далечно минало. Няколко дръпки от „златото на Акапулко“ и вече бяхме като нови, реехме се на вълната на вечно изменящото се настояще, което не познава нищо друго, освен себе си и живее в центъра на вселената като нейно биещо сърце. Бяхме млади, свободни и напушени като животни, носехме се по света в най-голямото приключение на живота си. Върнахме се в онова състояние на духа, което най-много обичах — пълни с оптимизъм. Океанът ни мамеше, топлият морски бриз рошеше косите ни. Чувствахме се съвсем на място навсякъде във вселената. Чувствахме се като богове.

Но дори боговете трябва да спят. И да сънуват.

Тази нощ сънувах, че бял червей влиза през ухото ми и превръща мозъка ми в дестилат текила. Жена счупи бутилка в главата ми и остави върху нея белег, който приличаше на чене. Зъбите му тракаха и изговаряха думи на развален испански, които не можех да разбера. Каубоят ме хвана за яката и навря грозното си лице в моето. Виждах белега си, отразен в тъмните му очила. Зъбите тракаха и бъбреха на испански. Вслушвах се с всички сили.

— Пунта какво?

Пунта Пердида

Рок държеше картата в страничния джоб на раницата си. Разгоних сутрешните пясъчни мушици и разгънах картата, за да разгледам местността около Пуерто Валарта. Започнах с бреговата ивица на юг. Йелапа, Чимо, Ахилес Сердан, Пунта Хехуамикстъл, Пунта лас пенитас. Не ми отне много време да го намеря. Пунта Пердида приличаше на рибарско селце на около 75 мили надолу по брега. Знаех, че няма пътища натам, селцата по брега на юг от Пуерто Валарта бяха отделени с 25-километрова хълмиста джунгла от шосето. Това придаваше на градчета като Йелапа усамотен чар, който се харесваше на вечно пияните туристи, отегчени от обичайните плажни занимания. Те се отправяха на романтично пътешествие из „истинското“ Мексико, въпреки вероятността да ги бомбардират, докато стигнат там. Много пъти бяхме виждали сутрин фериботът да качва полузаспали летовници и да връща вечер товар пияници.

Пунта Пердида не беше една от рекламираните дестинации. Може би беше прекалено малко и мизерно селце и доста далеч по брега, за да се стигне до него в стандартна еднодневна екскурзия. Изглеждаше ми точно като място, което би харесало на брат ми Дан. Веднага разбрах, че трябва да отидем там.

— Забрави! — каза Рок, когато го събудих и му съобщих. — Трябва да се махаме оттук. Днес.

— Какви ги говориш?

— Добре ли спа? Говоря за имейла на гърба ти.

Дъф извади глава от спалния си чувал и разгони мушиците.

— Какво става?

— Джак иска да ни заведе в някакво малко градче по брега, където да ни убият.

— Да ни убият? — попитах.

— Не се прави на идиот — каза Рок. — Брат ти е търгувал с дрога и е правил контрабанда с фалшиви грънци. Сигурно си е създал доста приятелства, но със сигурност си е създал много повече врагове. Възможно е каубоят да е само върха на айсберга.

— Не мога да повярвам, че искаш просто да си съберем багажа и да си тръгнем — казах аз. — Най-накрая надушихме следа. Откъде да знаем, че точно в момента Дан не е там?

— И какво прави? Хваща тен?

— Виж — каза Дъф. — В момента се отказваме. Те точно това искат от нас.

— Да бе! — възкликна Рок. — Откъде пък ти хрумна това? Разбира се, че точно това искат от нас. Те не искат да го намерим!

— И защо не искат да го намерим? — попитах.

Рок погледна нетърпеливо към Дъф, след това към мен, но без да си направи труда да отговори.

— Да не би да казваш, че Дан е мъртъв? Това ли се опитваш да кажеш?

— Твърде вероятно е, Джак. И не ми казвай, че не си си го помислял.

Вгледах се в него за миг, после обърнах очи към Дъф. И двамата бяха стигнали до един и същ извод. Констатацията не им харесваше повече отколкото на мен, но просто бяха по-склонни да повярват в нея.

— Има само един начин да разберем — казах аз.

Рок изпсува и се обърна на другата страна. Наведе се, вдигна един камък и го хвърли в океана. Направи няколко крачки и застана на границата между сушата и водата.

— Ще дойде — каза ми Дъф.

Не бях толкова сигурен. Въпреки младостта и физическата си сила, Рок беше изненадващо предпазлив и обикновено се вслушваше само в собствените си доводи. Отидох при него до водата, като оставих прибоя да намокри краката ми. Миналата нощ бяхме плували блажено и дори не бях забелязал мехурите си. Сега обаче от солената вода ме заболяха страшно.

Измъкнах един черен камък от пропития с вода пясък. Блестеше като полиран абанос.

— Ако вие двамата искате да си тръгнете, Рок, аз нямам нищо против. Може би ще мога да ви настигна по-късно на Хаваите.

Рок ме погледна невярващо.

— И ти си мислиш, че можеш да се справиш без нас?

Още една вълна се плисна върху краката ни. Гледахме ги как потъват в пясъка.

— И какво ще направиш, ако не го намериш? — попита Рок.

— Ще го намеря — казах. — Поне ще разбера какво се е случило с него.

— А ако разбереш, че е бил убит? — не се отказваше Рок. — Какво ще стане ако намериш убиеца му? — Примижаваше срещу мен и ме гледаше настоятелно. Искаше да знае докъде бих стигнал, какво бях готов да направя.

Загледах се в черния лъскав камък в ръката ми. Напомняше ми за очите на каубоя и за парещата болка на гърба.

— Не съм съвсем сигурен какво бих направил. — Захвърлих камъка с всички сили към водата. Той изчезна без плясък. — Ти какво би направил, Рок?

Той примижа към хоризонта.

— Както сам каза, има само един начин да разберем.

Според служителя на плажа на хотел „Каса дел мар“, най-лесно до изолираните селца можехме да стигнем като наемем лодка в Бока де Томатлан, най-южното рибарско селище встрани от главния път. Дотам трябваше да отидем с автобус. Мушнахме се под едвам течащия душ край басейна, взехме нещата си от багажното на хотела, минахме през банката и продължихме по шосето към най-близката автобусна спирка. Извадих бебешкосинята забрадка от раницата и си я вързах на врата за късмет. С чисти дрехи и резервния ми чифт кожени сандали се чувствах напълно нов човек. За щастие, повечето от парите, които ми взеха, бяха в пътнически чекове. От обаждането на банковата служителка до „Американ Експрес“, в което тя трябваше да обобщи сполетялата ме странна злополука, можеше да стане запомняща се телевизионна реклама. Тръгнах си оттам с дебела пачка пари в брой — не че беше необходимо. Може и да си бях загубил дебитната карта, но в мен все още бяха паспорта и кредитната ми карта. Нищо друго не му трябва на човек, за да обикаля света.

Пътят до Бока струваше само три и половина песос. Автобусът беше пълен с мексикански работници — зидари и дърводелци, готвачи и чистачки. Пуерто Валарта е град от хотели — всеки ден изникваха нови. Мексиканците вършеха черната работа, също както в Лос Анджелис, Далас, Чикаго и Денвър, само дето в Мексико винаги всичко се чупеше, нищо никога не биваше довършвано, а пролетариите в мръсни дрехи изглеждаха уморени, смачкани и отчаяни. Извърнах очи от работниците и се загледах в зеления склон, който свършваше в безкрайния океан. Мексико е поразително красива страна, стига да стоиш от правилната страна в автобуса.

След по-малко от половин час слязохме и тръгнахме из крайбрежното селце Бока. Рибарските лодки бяха закотвени в плиткото, а малкият залив имаше прекрасен плаж и множество покрити със слама palapas15, които предлагаха живописен подслон на сянка. Минахме по брега и после през пешеходния мост над плиткото устие — boca — на река Томатлан. С облекчение видяхме, че тук има по-малко плажни търговци, не беше като онази касапница, на която бяхме свикнали в града. Седмици наред отпращахме досадници, които предлагаха плетени сребърни бижута, марионетки със сомбреро, ярки индиански одеяла, зловещи дървени маски, розови бъркалки за коктейли във формата на фламинго, кукли Спайдърмен, игуани, звънци от кратуни, купища мънистени огърлици и какви ли не още туристически дрънкулки, които неизбежно свършваха в място, подобно на това, на което се бях събудил полугол предния ден.

Тук изглежда ни взеха за скитащи пияници. От масите под сламените заслони ни махаха нетърпеливи бармани:

— Cerveza, amigo16? Margarita, señor?

— No, gracias. No, gracias.

Беше девет сутринта, а и ни чакаше работа.

— Търсим лодка да ни закара надолу по брега — казах аз.

— Водно такси, сеньор? — Половин дузина отчаяни мъже се скупчиха около нас, всеки предлагаше неговата лодка и привлекателна дестинация.

— Йелапа, четиристотин песос! На човек.

— Аз ще ви взема, амигос. Панга гранде. Триста и петдесет песос!

— Искате Кимиксто? Много красиво. Двеста песос.

— Ще ви закарам до Чимо. Специално място, специална цена. Сто и петдесет песос. Без пари.

Рок ги прекъсна:

— Искаме да отидем до Пунта…

— Пунта Пердида — казах аз.

Погледнаха ме така, сякаш току-що бях назовал най-усойната дупка на ада.

— Пунта Пердида?

— Si — отговорих. — Пунта Пердида.

— Вие не иска в Пунта Пердида, сеньор.

— Напротив, искаме.

— Не, сеньор.

— Не за вас, амиго. Лошо място.

— Защо да е лошо? — попита Рок.

Мъжете се намръщиха и свиха рамене. Най-възрастният от тях носеше скъсана сламена шапка, която едва засенчваше очите му. Единият му крак беше по-къс, тазът му беше крив, а раменете — приведени.

— Там няма плаж — каза той. — Няма restaurante. Няма cerveza. Няма palapa.

— Не искаме това — казах аз.

Дъф ме стрелна с несигурен поглед.

— Няма cerveza? Че какъв ще е този град без cerveza?

— Няма да хареса това място, сеньор. То не за вас.

— Няма нищо — казах. — Точно там искаме да отидем.

Дребничка индианка, приличаща на гном, се приближи към нас. Едвам се виждаше под тоновете мънистени огърлици, които носеше.

— No, gracias — казах аз и се обърнах пак към мъжете. — Кой ще ни закара до Пунта Пердида?

Те се спогледаха и сведоха очи. Никой не отговори.

— Хайде — приканих ги. — Четиристотин песос. Отиване и връщане до Пунта Пердида.

Един от тях промърмори нещо на испански, след това се отдалечи. Другите изглеждаха притеснени.

— Добре — казах. — Петстотин песос.

Възрастният мъж с къс крак се обади.

— Сеньор, аз ще ви закарам до Кимиксто. Много хубаво. Ще ви хареса.

— Не искаме да ходим в Кимиксто — отвърнах.

Мъжете ме гледаха безмълвни.

— Давам хиляда песос на този, който ни закара до Пунта Пердида.

Мъжете се размърдаха нервно. Още един от тях си тръгна. После и останалите започнаха да се отдалечават.

— Чакайте — казах им. — Давам 200 американски долара на този, който ни закара до Пунта Пердида.

Мъжете продължаваха да се разотиват. Само Сламената шапка се обърна, за да ни каже нещо. В гласа му имаше нотка меланхолия.

— Сеньор не разбира. Няма да ви закараме до Пунта Пердида. За никакви пари. — Обърна се и си тръгна.

— Не мога да повярвам! — възкликна Дъф.

Гледахме как старецът куцука по брега. И тримата мълчахме известно време.

— Сеньор?

Извърнахме се. Индианката джудже стоеше зад нас с товар от мъниста в ръце.

— No, gracias — казах й.

Тя протегна една кожена огърлица с масивен сребърен кръст.

— Para Punta Perdida — каза тя. — Hueso Colorado.

— Какво?

— Hueso Colorado. — Тя вдигна огърлицата и измъкна кръста, като говореше на странен испански. Разбрах само последната й дума: diabolo. Тръпки ме побиха.

— Колко? — попитах и понечих да бръкна за пари. Тя поклати глава.

— Не — каза.

— А ти? — Измъкнах триста песос от пачката и й ги подадох. — Какво ще кажеш?

Тя пак поклати отрицателно глава. После взе свободната ми ръка, сложи в дланта ми сребърния кръст, сгъна пръстите върху него и каза:

— Para el diablo blanco.

— Какво каза? — попита Дъф.

— Нещо за дявола — отвърнах. — Май някакъв бял дявол.

— Да няма предвид теб? — попита Рок.

— Не знам — отговорих.

Жената отказа предложените от мен пари. Обърна се към Дъф и го погледна право в очите, след това го прекръсти. Дъф се изсмя нервно. Спокойните тъмнокафяви очи на жената не мигваха. Накрая се взря в Рок.

Никога не го бях виждал толкова объркан. Хвърли нервен поглед към сребърния ми кръст.

— Имаш ли един такъв и за мен? — попита той.

Тя не отговори, а едвам поклати глава. Нямаше кръст за Рок. Само кръстен знак: чело, сърце, рамо, рамо. Извърна втренчения си поглед и се затътри надолу по брега.

Ние стояхме и я гледахме известно време, преди някой да може да проговори. Накрая Дъф каза:

— Не ми пука колко е часът. Имам нужда от една маргарита.

Монетата

Ако Мексико все още не бе успяло да ни превърне в алкохолици, то със сигурност бяхме на път да станем такива. В късната сутрин вече спяхме пиянски сън на сърповидния плаж на Бока. Лежах по корем, за да избегна болката в гърба. Събудих се заради черен лабрадор ретривър, който дишаше тежко, а розовият му език висеше навън от устата. Звярът ме прескочи, засипа ме с пясък, след това побягна към океана, за да хване едно фризби със зъби. Обърнах се да видя кой е хвърлил фризбито и изведнъж времето спря. На кой плаж бяхме? Кой ден сме? Какво правеше тази жена тук?

— Хей, я вижте.

Рок се изтърколи на една страна като кит на сухо и видя момичето и кучето.

— Това е тя — каза той.

Дъф също се върна в съзнание с подпухнало лице и подути очи.

— Коя?

— Розовка — казах аз. Така я наричахме винаги, когато се сещахме за нея, само че този път не бе облечена в розова блуза, защото Дъф я бе прибрал при неговите мръсни дрехи, които ползваше като възглавница през нощта. Не, този път носеше бяла памучна блуза с тънки презрамки, под която нямаше нищо и вместо прашки бе обула бели шорти, чиито крачоли бяха навити нагоре по бедрата й. В едната ръка държеше сандалите си, а в другата — изгризаното от кучето фризби и докато подскачаше и си играеше, кучето я обикаляше и се хвърляше към диска. Тя спря да го дразни и пак хвърли фризбито към водата. Кучето побягна да го хване.

— Чудесата никога не свършват — промърмори Дъф.

По-бърз от мисълта ми, Рок вече беше сканирал плажа за придружителите на Розовка.

— Ето я Червенокоска — каза той. — И Иди Амин.

Пиеха коктейли с чадърчета на шезлонги под дебела сянка на огромна palapa близо до нас. Едрото тяло на господин Амин беше облечено в хавайска риза на зелено-златни бамбукови мотиви, които приличаха на фототапет. Голата му глава лъщеше, на нея се мъдреха слънчеви очила с аеродинамична форма. Подръпваше от пура, дебела колкото китката му. Червенокоска носеше бели панталони и тъмносиня блуза без ръкави, вързана на възел над пъпа й. Изглеждаше като бленуван американски флаг, за който всяко здраво американско момче би било щастливо да се бие.

— А ето я и яхтата им — продължи Рок. Беше пуснала котва в залива малко по-навътре от рибарските лодки и водните таксита. Платната бяха напълно свалени, белият корпус блестеше на дневното слънце.

Дъф вече бе извадил бинокъла и го бе насочил към тяхната palapa. Иди Амин отпращаше търговец на дрънкулки, а Червенокоска се решеше.

— Щом едно момиче има такава червена коса — каза Дъф, — това означава, че е червена и отдолу.

— Ти пък откъде знаеш, бе французин? — Рок грабна бинокъла.

— Говоря от опит.

— Да бе! Да не би с мис Ейприл?

— Казваше се Марч.

— Ейприл.

— Марч.

— Ейприл.

Трябваше да се намеся, преди тези двама глупаци да пропилеят шансовете ни.

— Обичам фризби — казах и се отправих по брега към Розовка.

Колкото повече приближавах, толкова по-висока и мъчително красива изглеждаше тя. Краката й бяха до глезените във водата, гледаше как лабрадорът плува към фризбито, а когато свали ръката, с която си правеше сянка над очите, сребърните гривни иззвъняха надолу по елегантната й китка, презрамката се плъзна и оголи рамото й, което се подаваше под копринената черна коса. Щом се приближих, тя се обърна и ме стрелна със зелените си очи, гримирани с черна очна линия. За миг ми се стори, че може би е от Близкия Изток, момиче от харема, хвърлило фереджето и незнаещо къде да спре. Огледа ме преценяващо и пак се извърна към океана.

— Шалчето ви ми изглежда познато — каза тя. Гласът й звънтеше аристократично с някакъв акцент, който не можех да определя.

Веднага развързах забрадката на шията си.

— Оставихте я на плажа онзи ден — казах. — Когато отидохте да поплувате. Опитвах се да ви намеря, за да ви я върна. — И й я подадох.

Погледна забрадката, после мен.

— Защо не я запазите? — попита. — Може да я комбинирате с банския ми. — Погледна как кучето сграбчи фризбито във водата.

— Мисля, че изглеждам по-добре без бански — отбелязах. — Трябва да кажа същото и за вас.

По устните й май се появи следа от усмивка. Трудно беше да се каже, изчезна, преди да успея да се уверя, че наистина е така. Вдигна презрамката на рамото си и се наведе към кучето, което вече се бе върнало с фризбито в уста.

Взе фризбито и побягна през водата, а кучето я следваше по петите. Стоях и гледах как черните й къдрици летят във въздуха и се отдалечават от мен, като пуснат на обратно запис на реклама. Чудех се дали ще имам друг шанс да я заговоря, след като очевидно пропилях този. Тя спря и заподскача с високо вдигна то фризби, подканяше кучето да го вземе пак в уста. Вече си мислех, че това е метафора за отношението й към мъжете, когато за моя радост тя се спря и хвърли фризбито над вълните в идеална хоризонтална траектория право към мен.

Е, не съвсем идеална. Подскочих като гюле към летящата пластмасова чиния, грабнах я във въздуха и се приземих по корем в плитката вода. Изкарах си въздуха и пльоснах лице в пясъчното дъно. Споменах ли, че бях напълно облечен? Една вълна ме обърна на нарязания ми гръб. Кучето побягна през водата, скочи върху мен и сграбчи диска. Опитах се да го задържа, но когато видях острите му лапи и оголените зъби в запенената уста и чух как ръмжи като побеснял вълк, реших, че трябва да има и други начини да впечатля Розовка с мъжествеността си.

— Добре е обучено — извиках, докато кучето се връщаше при господарката си.

Тя взе фризбито и изгази водата към мен с вече ясно различима усмивка на лице.

— Добре ли сте? — попита.

Седнах във водата и избърсах пясъка от очите си.

— Добре — казах. — Водата е топла. Трябва и вие да влезете.

— Нали знаете какво казват: „Ако не си потопите главата, значи не плувате“ — и ми подаде ръка.

Поех я, изправих се с нейна помощ и застанах прав с капещи дрехи. Ослепително красив модел на бански костюми помага на колежанин идиот да се изправи. Може и да не бях плувал, но определено си бях потопил главата.

— Джак Дюран. Приятно ми е.

Продължавах да й стискам ръката с надеждата да ми каже името си.

— Ева Йербабуена.

Красиво име, поне по начина, по който тя го казваше, с устни, свити като за целувка. За миг звукът от гласа й и тюркоазеният блясък на очите й се сляха за мен. Очите й бяха толкова зелени и прекрасни, че сякаш въплъщаваха музиката, от която се раждаше поезията.

Ева Йербабуена.

— Нещо не е наред ли? — попита тя.

Зяпах я с отворена уста. Изчервих се и пуснах ръката й.

— Не, всичко е наред — казах. Опитвах се не забелязвам Иди и Червенокоска на плажа, но знаех, че си имаме публика. И тя не се състоеше само от тях.

— Това твоите приятели ли са? — попита Ева. Рок ни шпионираше с бинокъла, а Дъф безуспешно се опитваше да го свали от очите му.

— Боя се, че да — отговорих.

— Надявам се, че не очакват пак да се съблека.

Не бях сигурен как да отговоря на това.

— Те са просто… любопитни, струва ми се.

— Тогава защо не се присъединят към нас за едно питие — предложи тя и кимна към своята компания. — Може би ще намерим друг начин да задоволим любопитството им.

— Съмнявам се — отвърнах. — Но може да опитаме.

След час любопитството ни далеч не беше задоволено, но поне беше стъпило на по-здрава основа. Оказа се, че Иди Амин не е жестокият бивш диктатор на разкъсвано от войни, но пък богато на диаманти африканско кралство, а мил бахамски бизнесмен на средна възраст с приветлива усмивка, вежливи маниери и аристократичното, но леко зловещо име Леополд Белочек. Представи ни Червенокоска като Елинор Туохи, но тя ни помоли да я наричаме Кенди. Ние с радост се съгласихме. Кенди каза, че работи за Белочек на Маями Бийч, но никой от нас не се осмели да я попита какво точно. Кой знае, може би пък е колежка на Ева, която твърдеше, че е финансов мениджър в банковия му бизнес. Каза, че работела в офиса на Белочек в Рио де Жанейро. Ева беше бразилка и живееше в Рио.

— Трябва да дойдете за Марди Гра17 — каза тя, когато разбра, че правим околосветско пътешествие.

— Винаги съм искал да отида — каза Дъф и се ухили мазно на Кенди. — Най-голямото парти на планетата.

Притеснителната близост на тези ослепителни жени беше парализирала почти изцяло Дъф. След половин дузина маргарити от обикновен добряк се беше превърнал в маниак.

— Трябва да отидем, момчета!

Свих рамене. Рок кимна неопределено.

— Ако въобще някога се измъкнем от Мексико — каза той.

— На всяка цена — насърчи ни Белочек. Всяка дума на едрия мъж приковаваше вниманието. В кънтящия му дълбок и драматичен глас сякаш се бе събрала цялата колониална история на Карибието: мелодичното оплакване на африканския роб и отчетливата дикция на английската управляваща класа. Имаше баритона на британски адмирал от опера на Гилбърт и Съливан, произнасяше педантично с наслада всяка сричка и дъвчеше въздуха около нея. — Но ви предупреждавам — каза с блестяща дикция той. — Като стигнете там, може да не поискате никога да си тръгнете.

— И защо? — попитах аз.

Погледна Ева и дръпна от пурата си.

— Виждате я и още питате?

Проследих погледа му и се усмихнах на Ева. Истинска бразилска сирена. После се обърнах към приятелите си.

— Да пропуснем Рио. Няма да мръднем от пристанището.

Смехът на Белочек беше като изригване на вулкан, коремът му се тресеше и от устата му излизаше дим. Отне му цяла минута да се успокои.

Дъф поръча на всички по още едно питие. Оказа се, че жестът не е толкова великодушен, колкото изглеждаше на пръв поглед. Беше похарчил всичките си песос, а пък плажното капанче не приемаше карти.

С Рок посегнахме към банкнотите си, но Белочек бързо се намеси.

— Не се тревожете, господа. Питиетата са от мен. — Извади дебела пачка мексикански пари и отдели няколко за сервитьора. Той му благодари и двамата си размениха няколко думи на испански.

Ние отпихме от маргаритите.

— Знаете ли какво значи „hueso Colorado“? — попитах.

Белочек облиза солта от устните си.

— Смятам, че е нещо свързано с кръвта и костите. Употребяват го, когато говорят за дълбочината на вярата си. — И се взря в мен с големите си кафяви очи. Погледът му ме накара да се почувствам неудобно.

— Това наистина са ни последните питиета — казах. — Трябва да вървим.

Той продължи да ме гледа, а пронизителните му очи блестяха.

— Този човек винаги е неспокоен. Разумът му все работи.

Имаше истина в думите му. Никой, освен мен не изглеждаше като да се бе разбързал. Най-малко господин Белочек. Той и компанията му бяха на едномесечна ваканция или както той я наричаше „плаваща почивка“. Бяха минали през Панамския канал и доплавали до мексиканския бряг. След като стигнали чак до Кабо Сан Лукас на север, сега се връщаха обратно и целта им беше Акапулко, като по пътя спираха на различни места. Добре де, разумът ми работеше повече, отколкото беше необходимо. Знаеха, че ще ходим до Пунта Пердида. Вече бях обяснил, че се надяваме там да намерим Дан и се бях оплакал от неуспешния опит да наемем местни лодкари. Ако просто му трябваше още един намек, нямах нищо против да му го направя.

— Трябва да намерим пътя надолу по брега — казах.

Рок се надяваше, че съм се отказал. Не бях сигурен кое го тревожеше повече — предпазливите лодкари или пигмейката с кръста.

— Трябва да си продължим пътешествието — каза той.

— Пунта Пердида е изстрел в тъмното.

Белочек вдигна вежди.

— Изглежда има разнобой в редиците.

Дъф облиза пенестите мустачки, останали от маргаритата.

— Съгласен съм и с двете възможности — каза той. — На мен Мексико ми харесва.

Белочек издиша синкав облак дим.

— Какво знаете за това градче Пунта Пердида?

— Нищо — отвърнах. — Само че брат ми може да е там.

Той взе една от снимките, които бях оставил на масата.

— Блудният брат.

— Няма го само от четири месеца — казах.

— Много неща могат да се случат за четири месеца. — Той хвърли снимката обратно на масата. Дългокосият и дългобрад Дан като гмуркач на лодка във Флорида Кийс.

— Много неща могат да се случат за четири секунди.

Започваше да ми звучи познато.

— Какво имате предвид? — попитах.

— Животът се живее за мига — каза той. Протегна голямата си черна ръка с дланта надолу и започна да свива един по един пръстите си в юмрук. — Един след друг, един след друг. — И бавно преобърна юмрука. — Човешката съдба може да се промени просто ей така! — Отвори пръстите. В дланта му имаше голяма дебела златна монета.

Без да се замисля, посегнах и я взех, сякаш в мен се бе задействал някакъв примитивен първосигнален механизъм и мозъкът ми бе дал на късо. Деликатност, учтивост, въздържаност — всичко се изпари, когато взех монетата и я превъртях през пръсти. Беше стара, износена, надраскана, удряна, нахапана и изкривена и все пак беше най-красивата монета, която някога бях виждал. Това, че беше стара й придаваше неосквернена стойност, която не можеше да се измери в унции, а загадъчното лустро под тъмния заслон на palapa сякаш събираше в едно сенките и жълтото злато в бляскав водовъртеж от цветове.

Може да се дължеше и на изпитите маргарити. Но не мисля, че беше така. Белочек беше магьосник, а тази негова монета съдържаше особена сила, някакво заклинание, което не можех да определя. Едва различавах следи от звезди и коронована женска глава на едната й страна. На другата имаше орел. Каквито и думи да са били гравирани на нея, отдавна бяха изтрити. Можех да прочета само годината: 1850.

— Откъде е? — попитах.

Белочек оголи големите си бели зъби, очевидно доволен от силния ми интерес.

Рок грабна монетата от мен и внимателно я огледа.

— 1850 — прочете той. — Годината, в която Калифорния става щат. — Погледна Белочек. — Това е монета от Златната треска.

— От монетния двор Голдън Гейт — каза Белочек. — Златото за точно тази монета е от мините на Хектор Белочек в Даулингс Равайн. Хектор Белочек е моят прапрадядо. В един миг е просто мръсен беден негър, който копае в мината, в следващия — най-богатият чернокож в Америка.

Дъф взе монетата от Рок, разгледа я и я подаде на Белочек.

— Колко струва? — попита той.

— Пътешествие до Пунта Пердида.

— Как така? — попитах аз.

— Обичаш ли да се обзалагаш, Джак?

— Зависи от облога.

— Какво ще кажеш за този — ще завъртя монетата на масата. Ези — ще ви заведа всички до Пунта Пердида с моята яхта и ще можете да потърсите брат ти.

— А тура?

— Ще направиш, както иска приятелят ти — забравяш Пунта Пердида и продължавате пътуването си.

Взрях се в него за миг и осъзнах, че друга оферта нямаше да има. Погледнах приятелите си. Дъф сви рамене. Рок вдигна очи към мен.

— Приеми — каза той.

Не знаех какво повече им се искаше — да отплаваме с момичетата или да се откажем от търсенето и да продължим по света. Бях сигурен какво аз искам. И доколкото разбирах нищо не ме спираше, освен дадената дума. Но пък знаех колко лесно се отмята човек от нея.

— Добре — казах. — Ти си на ход.

— Прекрасно.

Хвана монетата с палеца и средния си пръст и я задържа за кратко над плота на масата. Всички погледи се впиха в опънатата му ръка. С отсечено опитно движение пусна монетата, която се превърна в размазана въртяща се топчица.

Всички бяхме изпружили вратове и гледахме. Дъф, Рок, Кенди, Ева и аз наблюдавахме как се върти бавно в орбита като призрачна златна планета, обикаляща около отдавна изчезнало слънце. Когато забави движението си и започна да потропва, усещах как Белочек мести поглед от човек на човек и се наслаждава на силата на манипулацията си. Всеки един от нас се бе превърнал във въпросителна, съдбите ни бяха хвърлени на колелото на късмета, всички гледахме и чакахме да видим какво ни вещае клатушкащият се златен водовъртеж.

Магьосникът

— Какво значи това? — попитах.

Ева хвърли поглед навътре в океана.

— Трябва да попиташ Лео.

— Никога не си го питала как се казва яхтата му?

— Питала съм го.

— И какво ти каза?

— Че е нещо островно. Африкански мит.

— Нещо като вуду?

— Черна магия, духовете на мъртвите — нещо такова.

— Значи е магьосник?

Тя най-накрая благоволи да ме погледне.

— Боя се, че наистина не знам. Както ти казах… — … питай Лео.

Тя пак се извърна към руля. Лабрадорът спеше сгушен в краката й и се приличаше на слънце.

Струваше ми се, че мога да я гледам цял ден как управлява яхтата. Ева Йербабуена. С тюркоазени очи като рис. Безкрайни крака. Блестяща черна коса, която се вееше като полудяла на вятъра.

Извадих забрадката от джоба си и й я подадох.

— Моля — казах.

Тя се замисли за миг.

— Подръж руля.

Направих каквото ми каза. След това я гледах как връзва забрадката на главата си.

Ако се влюбваш в жена като Ева, те интересува как прави такива дребни неща. Първо, хвана краищата и я сгъна на две. Като се има предвид как силният вятър плющеше в платната, това беше доста по-трудна задача, отколкото изглеждаше на пръв поглед, но тя се справи умело и за нула време в ръцете й се озова светлосин триъгълник. Отметна коса, махна разпилените черни кичури от лицето си, после ловко вдигна веещия се триъгълник над главата си и укроти под него дивия поток от къдрици. Завърза краищата на забрадката в малък стегнат възел под вдигнатата брадичка. Виждал съм френски картини от 19-ти век с пълнички селянки, надвесени над крини пшеница, главите им бяха покрити с кърпи по начина, по който Ева си върза светлосинята забрадка, но тя някак си успя да превърне този прост вековен жест в бляскав моден феномен, предназначен за страниците на „Вог“ и подиумите на Милано и Париж. Завърши ансамбъла с непрозрачни слънчеви очила. После ми се усмихна леко и пак пое руля.

Докато я гледах, се бях разтреперил повече от студ, отколкото от очарованието й. Дрехите ми още бяха влажни, вятърът на палубата ме пронизваше и дори секси гледката на нейната забрадка не можеше да ме стопли.

— Ще се преоблека — казах й.

— Каза същото преди час.

Толкова ли време мина?

— Разсеял съм се. Толкова е красиво тук. — Направих се, че гледам брега, покрай който минавахме. — Дали някой живее по тези планини?

— Нямам представа — отвърна тя.

Тук сякаш не бе стъпвал човешки крак. Джунглата беше дива и плашеща.

— Май това градче е наистина доста изолирано — казах.

Ева не отговори. Малкото ни разговори бяха по-скоро жалки монолози. Страхувах се, че отегчавах жената до смърт. Оставих я и тръгнах надолу.

Яхтата на Белочек беше най-доброто, което можеше да се купи с пари. Деветнайсет метра дълга според Ева, с три каюти и спално помещение в предната част. Много тиково дърво и полирани медни орнаменти, всички подобрения и последни технологии — дори платната се вдигаха с натискане на копче. Белочек ни каза, че можел да я управлява сам, но не го забелязах да си мръдне пръста — момичетата вършеха цялата работа. Още в Бока ги видях да закрепват спасителната лодка, да вдигат котвата, да нагласят платната и да извеждат яхтата от залива. Ева имаше вид на опитен моряк, а и Кенди също поназнайваше — бях я мярвал долу да чертае маршрута и да проверява прогнозата по радиостанцията.

Скоро след като вдигнахме платната, Белочек и Кенди се оттеглиха в капитанската каюта в дъното на лодката. Слязох в просторната, осветена от прозорци трапезария, която наричаха „бар“, и погледнах над пулта за управление през коридора към тяхната врата. Все още беше затворена. От тонколоните се чуваше мекият лиричен глас на някакъв певец. Кой ли беше? Пери Комо? Поех в посока към носа по облицован в махагон коридор между двете предни каюти. Като капитанския апартамент и те имаха собствена баня. Очевидно едната от тях беше на Ева, а другата — на Кенди.

Казаха ни, ако искаме да останем сами или да поспим, да ползваме спалното помещение в предната част на яхтата. Отворих вратата му и видях Дъф дълбоко заспал, проснат по гръб на V-образната койка. Устата му беше отворена и хъркаше като натровен алкохолик в предсмъртен делириум. Рок седеше до него и изглежда не му обръщаше никакво внимание. Хвърли ми един поглед и моментално се върна към книгата, която четеше — пътеводител по мексиканското тихоокеанско крайбрежие. Беше я намерил на полицата за книги в яхтата.

— Какво правиш, Рок? Намираш се в яхта за милиони долари с две красиви жени и си се скрил като плъх в носа.

— Не съм толкова въодушевен.

— Да нямаш морска болест.

— Може.

— Тогава задължително трябва да се качиш на палубата. Като четеш тук долу, ще ти стане само по-лошо. — Отворих раницата си и започнах да се преобличам.

Рок обръщаше страница след страница.

— В тази книга пише за всяко малко градче и селце по мексиканското крайбрежие, но нито дума за Пунта Пердида. Абсолютно нищо.

— Е, и? Това не е туристически град. Най-вероятно е някаква дупка. — Докато измъквах чиста тениска от раницата, сребърният кръст се изтърколи на матрака.

Рок го вдигна и се вгледа в него. Нещо не му харесваше.

— Май е решила, че няма да ти отива на тоалета — казах, докато си навличах тениската.

Той го хвърли към мен.

— От тази малка вещица ме побиха тръпки.

Сложих си медальона. Сребърният кръст беше огромен. Застанах в рапърска поза.

— Как си, брато?

На Рок не му беше забавно, хвърли поглед към затворената врата, наведе се към мен и ми прошепна:

— Тук става нещо странно, Джак.

— Белочек?

— Белочек, момичетата. Цялата шибана история.

Знаех, че е прав. И аз усещах, че се изнервям, но се насилвах да не мисля за това.

— Спокойно — казах. — Просто са ни взели на стоп.

— Яхта за милиони долари не качва стопаджии.

— Не се тревожи за това. Гледай от хубавата страна. След час ще намерим Дан да лежи на брега, а някое местно момиче ще му маже гърба с плажно масло. Всичко ще бъде наред.

Той ме погледна, но не каза нищо.

— Трябва ти Адашек — казах му. Дейвид Адашек беше треньорът ни по футбол през първата година в гимназията, единствената година, в която тренирах. Нашият тим се отличаваше ярко от другите с това, че записа в неговата иначе блестяща кариера единствения период на загуби. Г-н Адашек имаше любим израз, с който описваше същността на футбола — да се хвърлиш през глава срещу летящ към теб противник.

— Къде остана безразсъдството ти, Рок? — Хвърлих поглед към хъркащия морж, проснат на матрака до нас. — Очевидно Дъф бе запазил своето.

Рок уморено сви рамене.

— На мен то само ми разби коленете.

Когато наближихме крайната си цел, Дъф вече беше убедил Кенди, че парите, които е вложила в уголемяването на прекрасните си гърди, са отишли на вятъра, че така само привлича нежеланото внимание на нехранимайковци, които си мислят за едно-единствено нещо. Убеди я не чрез разумни аргументи, а с държанието си, с абсолютната си неспособност да види или направи нещо друго, докато не разреши големия си проблем, а именно да разбере точно колко са големи, каква форма и какъв цвят имат и какви са на допир тези скъпи издатини, които така бяха обсебили вниманието му. Когато искаше нещо, особено ако то беше от женски род и беше недостъпно, Дъф се ожесточаваше. Занимаваше се с Кенди повече от час. Беше по средата на дълъг и объркан разказ за ирландската си прабаба и вероятната й близост с рода Туохи от град Корк през периода между Първата и Втората световна война. Кенди вдигна глава от морската карта, която разглеждаше и каза, че май е пропуснала скалите.

— Какви скали? — попитах.

— Сега е времето на прилива — отвърна тя и стана от масата с картите в ръка. — Те сигурно са под водата и може да не са маркирани.

— Значи не са важни, нали? — попита Дъф.

— Трябва да предупредя Ева — каза тя и тръгна нагоре по стълбите.

— Чакай! — извика Дъф след нея. — Аз точно започвам…

Но Кенди беше изчезнала.

— Продължавай, Дъф. Обожавам да слушам как баба ти Етел търкала подове в Корк.

— Още пет минути и щеше да клъвне.

Червеното лице на Рок изведнъж засенчи небето над нас и започна да ни вика през стъклото. Не разбирахме какво казва и за миг си помислих, че всеки миг ще се ударим в гадните скали от картата на Кенди.

— Какво му става? — попита Дъф.

Тъкмо щях да тръгна към палубата, когато от капитанската каюта излезе Белочек. Беше се преоблякъл в безупречно бял ленен костюм със златисто копринено фишу, в едната ръка държеше бастун с метална дръжка, а в другата — сламена шапка с черна лента. Вдигна поглед и видя Рок, който говореше нещо неразбираемо през люка.

— Суша на хоризонта, господа! — каза той с плътния си баритон. — Изглежда сме пристигнали. — Сложи шапката на главата си и се качи по стълбите.

Призрачният град

Въобще не приличаше на дупка, поне не отдалеч. Градчето беше доста голямо и се простираше в падина между тесен плаж и планина с гъста растителност като джунгла. Ниското следобедно слънце се процеждаше между поръбените със златно облаци и пускаше към хълмовете лъчи, които осветяваха като прожектори групичките едноетажни къщи измазани с гипс. Сякаш очакваха да се яви там някой певец или Кармен да стене с окървавени ръце, или някой Родриго да задрънка на китара, но никой не се появяваше. Градчето изглеждаше изоставено, а плажът беше пуст. На кея се полюшваха забравени рибарски лодки, вълните се разбиваха в празния док, единственият звук, който долиташе до нашата аварийна лодка беше самотното виене на куче.

Обърнах поглед към „Магьосника“, закотвен в кея. Ева остана на яхтата, гледах я как прибира платната на палубата, а верният лабрадор се мотае край краката й, докато между мен и нея не падна ярък стълб светлина, който подпали водата и изгори гледката. Белочек седеше с лице към брега, подпрял ръце на бастуна си и стиснал в зъби незапалена пура. Кенди бе седнала зад него с ръка върху ръкохватката на мотора и упорито насочваше лодката към дока.

— Не изглежда многообещаващо, Джак. — Рок свали бинокъла и се обърна към яхтата. — Може би трябваше да остана при Розовка.

Дъф се наведе към носа и протегна ръце по полирания дървен ръб.

— Много е кльощава за теб, Рок. А ние знаем колко обичаш едрички жени.

— Трябваше да видите Маргарет, преди да ме напусне — каза Рок. — Толкова беше отслабнала, че нямаше да я познаете.

— Какво ли не прави човек от любов.

— Да ти го начукам!

— Ей — промърморих, — по-кротко. — Дори и с пърпоренето на мотора, пак можеха да ги чуят. Не че Белочек ни мислеше за възвишени хора, но ми се струваше, че колкото по-дълго прикриваме инфантилната си същност, толкова по-дълго той щеше да търпи присъствието ни и да ни помага в каузата. Не можех да си обясня защо реши да ни придружи до брега. Дали и той не бе заинтригуван от съдбата на блудния ми брат? Може би бяхме докоснали някакъв негов бащински инстинкт или просто го правеше заради приключението. Каквато и да беше причината, фактът, че дойде с нас ме правеше неспокоен. Но когато се вторачи в питащите ми очи, аз се ухилих окуражително.

Кенди спря мотора и внимателно се приближи към кея. Рок се пресегна от носа, за да омекоти удара и придърпа лодката покрай ръба. Изскочих и завързах въжето за един стълб, но Кенди бързо се намеси, развърза простия ми възел и върза отново въжето, демонстрирайки респектиращи моряшки умения. Гледай и се учи, казах си наум. Но възелът беше толкова сложен, тя го направи толкова бързо, а пищното й деколте така ме разсейваше, че скоро се отказах да трупам нови знания.

Белочек слезе последен. Като се има предвид огромната му маса, процесът изискваше групово усилие. Двама помагачи, четири дърпащи ръце, една загубена пура. Когато стъпи здраво на твърдия кей, той смъкна ръкави, оправи си сакото и си сложи шапката. След това затропа с бастун по гредите и поведе нашата групичка към брега.

Нямаше церемония по посрещането. Само един изгладнял помияр с кървава рана на предния крак и най-тъжните очи, които бях виждал, ни последва по осеяния с камъни плаж с ниско наведена глава, като раболепен емисар, пратен от градчето да пита за намеренията ни. Исках да му кажа, че търсим брат ми. Виждал ли си го? Хранил ли те е с трохички, давал ли ти е да смъркаш през разбития си нос? Със сигурност не би оставил куче като теб да гладува. Защо не ни заведеш при него, вместо да се влачиш след нас като жалък приносител на лоши новини?

Минахме през курник между разядени от дъжда къщи с капандури и заключени врати и излязохме на тясна уличка. Беше павирана с излъскани до блясък камъни с правилна форма и се виеше по стръмен хълм из хаотично разположени къщи и бараки. Всички те бяха заключени, с пуснати пердета и заковани капандури. Но не бяха изоставени. На просторите се вееха чаршафи, край входовете имаше метли, наоколо се ровеха прасета и кокошки и във въздуха се носеше усещане за нечие присъствие, за очи, гледащи иззад засенчените процепи на капандурите, за сподавени гласове и невидими движения. Знаехме, че са там, просто не искаха да излязат.

Защо?

Белочек потропа на една врата с металната дръжка на бастуна си.

— Ola! — извика той, после попита на испански дали има някой вътре.

Очевидно не или поне нямаше такъв, който бе готов да си признае. Въпреки че къщата беше малко по-богата от съседските, тя беше в същото състояние на тотален разпад. Изгнили, изцапани с ръжда стени, счупени керемиди, малък павиран с излющени плочи квадрат около стар дъб, чиито спаружени листа кънтяха от вятъра. От земята се издигаше прах и когато Белочек се извърна от вратата, от процеп в облаците се прокрадна лъч и разпадна светлината около ослепително белия костюм на едрия мъж на всички цветове на спектъра. Белочек извади пура от джоба си и вдигна поглед към небето.

— Струва ми се, че ще завали преди залез-слънце. Не ни остава много време. — Сложи пурата в устата си и я запали с клечка кибрит, прислонена между двете му шепи. Пуфтящите му бузи разгоряха припламващото крайче и издигналият се дим скоро погълна шапката му, сякаш си беше подпалил главата. Той обаче излезе невредим от мнимия пожар и закрачи бодро нагоре по улицата.

Дъф се обърна към мен и сви рамене. Рок застана с ръце на кръста и загледа Кенди, която тръгна след Белочек нагоре по хълма. Начинът, по който поклащаше ханша си беше хипнотизиращ и преди да се усетим, вече я следвахме като трима моряци, попаднали под магията на русалка. Кучето още беше с нас и се тътреше бавно и летаргично, като все се оказваше отзад, тъжните му очи винаги бяха насочени към мен, когато и да се обърнех. Но аз не търсех кучето, опитвах се да видя дали, след като отминем, някой не показваше глава през прозореца или вратата. Но нямаше нито звуков, нито визуален намек за надничащи хора. Градчето сякаш беше заспало, а малката ни групичка беше плод на колективния им сън.

По-нагоре се наложи да спрем, защото пътят се разделяше на три. Едното отклонение завиваше наляво през хълма с къщите, минаваше през билото и се спускаше в дерето от другата страна. Дясната пътека криволичеше през струпани безредно едноетажни къщи и бавно се спускаше към южния бряг. Третото разклонение водеше право напред и нагоре по хълма през храсти, дървета и пръснати домове, а след това леко завиваше към планините отвъд. Нищо не подсказваше по кой път да тръгнем и защо някой от тях е по-добър от другите два. Докато стояхме и оглеждахме разклоненията, започнах да се чудя дали Белочек не трябва пак да пусне монетата в действие. Но вместо това, той предложи:

— Да се разделим, а? Така със сигурност ще покрием повече площ. Няма начин да не попаднем на някого, който да има желание да говори… или поне да си покаже лицето.

— Звучи ми добре — казах.

Белочек кимна към пътеката, която се спускаше към брега.

— С Кенди тръгваме нататък. Стига ми толкова изкачване за днес.

— Добре — отвърнах. — Рок, защо с Дъф не тръгнете по лявото отклонение. Аз продължавам нагоре.

Те кимнаха в знак на съгласие.

Белочек тръгна с Кенди под ръка.

— Ще се срещнем при лодката, преди да се стъмни — каза той.

Погледахме ги малко как се спускат по пътеката — високата червенокоса красавица се извърна със знойна усмивка, а едрият магьосник в бял костюм наперено въртеше бастуна си. Не ме питайте защо, но двамата сякаш бяха родени един за друг.

Обърнах се към приятелите си.

— Ще се видим при дока — казах.

Рок ме предупреди да не се изгубя. Дъф ми пожела късмет. След това двамата се обърнаха и се отдалечиха.

Кучето ме гледаше втренчено с отворена уста и дишаше тежко.

— Ти би могъл да ми спестиш доста усилия, Панчо18. Знаеш къде е. Заведи ме при него.

Кучето продължаваше да ме зяпа тъжно. Клекнах, почесах го зад ушите и прогоних една муха от раната на предния му крак. Потупах кучето отстрани и усетих ребрата му.

— Трябва да хапнеш нещо — казах. Когато понечих да стана, кучето тръгна нагоре по пътя.

Беше мой ред да го следвам.

Когато се изкачих на хълма, видях ясно яхтата, закотвена в залива. Мрачни облаци закриваха небето и попиваха светлината на късното слънце, правеха океана сив, а селото превръщаха в стара бозава монохромна фотография. Под мен се простираше ръждиво море от покриви, прорязано от виещия се път, по който пое Белочек, но не виждах отклонението, по което тръгнаха приятелите ми. Увиснали дървета прикриваха брега и дока. Останах така дълго и поглъщах гледката. Нещо в нея ме притесняваше. Нещо липсваше. Отне ми цяла минута да осъзная какво.

Двайсети век.

Забравете 21-ви век. Тези хора не бяха стигнали и до деветнайсети. Нямаше телевизионни антени, сателитни чинии, нито кабели, прострени от къща до къща. Нямаше тръби, водопроводи и течаща вода. Нямаше автомобили. Нито дори мотоциклети или тревокосачки. Като се замислех, дори рибарските лодки бяха без мотори. Обърнах се към залива и се загледах в ултрамодерната яхта на Белочек. Този човек наистина беше магьосник, беше ни докарал дотук с машина на времето.

Повече от всякога исках да говоря с жителите на Пунта Пердида, но все още нямаше никакъв признак на живот в къщите около мен. Така беше и нагоре по пътя, който преминаваше през билото. По-напред на фона на оловното небе се открояваше бял кръст на църква. Обичайна гледка за католическа страна, но в тази заспала сива местност той грееше като неонова реклама, като разпознаваема връзка с широкия буден свят.

Панчо извърна глава към мен, сякаш питаше какво чакам. После се обърна и тръгна пак напред, а аз го последвах. Заваляха дъждовни капки, които направиха прашния паваж на точки и намокриха лицето и раменете ми. Когато стигнах до високата ограда от ковано желязо на църковния двор, вече валеше като из ведро и двамата с кучето бяхме мокри до кости. Бутнах скърцащата врата, забързах да се подслоня под арката на църковния вход и застанах с гръб към обсипаната с пирони дървена врата. Панчо се изтръска и ме опръска, после седна до мен на каменния праг. Приличаше на измършавял плешив пънкар. Поседяхме така и гледахме как дъждът пада в църковния двор. Водата се стичаше по керемидения покрив, спускаше се по мрачните надгробни плочи и се изливаше надолу по каменистия склон на пътя, а тътенът й беше като дългоочаквана плесница, която трябваше да събуди заспалото градче.

Пороят не спираше. Започнах да се чудя дали другите също не бяха сварени неподготвени за него. Белочек в спретнатия му костюм. Кенди в памучната й блуза. Дали носеше сутиен?

Не бяха мисли като за прага на църква. Панчо започна да вие и да дращи по вратата. Отворих я и го последвах вътре.

Стените на църквата бяха дебели, а прозорците — високи и тесни. Бушуващата навън буря пропускаше само слаба светлина в мрака. Дъждът биеше по покрива, процеждаше се през тавана и образуваше локви по каменния под. Кучето отиде при една от тях и започна да пие вода.

Когато очите ми свикнаха с мрака, видях, че не сме сами. До олтара стоеше тъмна мъжка фигура, приведена над нещо, което в сянката приличаше на блестящ ковчег. На полица над него трептяха множество ритуални свещи, а край нас зловещо дрънчеше призрачна камбана.

Осмелих се да се приближа. Човекът в черно расо не се беше надвесил над ковчег, а над четвъртит стъклен сандък. Бършеше от капака водата, процедила се от тавана, която сега падаше в метален съд, поставен на стъклото. Всяка капка падаше с ясен метален звук и точно това беше източникът на неземния звук наоколо.

— Ola — поздравих аз, но човекът не се обърна. Приближих се в опит да надзърна в странния прозрачен сандък. Стъклените му стени бяха съединени от грубо запоена метална рамка, а мъждукащата светлина от свещите се отразяваше в огледалната й повърхност като дяволско сияние.

— Извинете — казах аз.

Отново не последва отговор. Приближих се още повече.

— Господине? — Протегнах се да докосна мърдащото рамо на облечения в черно човек, но дъхът ми спря, като видях тялото в сандъка.

— О, боже!

Тялото беше на Дан.

Човекът се стресна и разпери ръце. Младият отец имаше католическа якичка и черно расо, кожата му беше тъмна, а очите като маслини, чертите му бяха на мексикански индианец. Устните му се опитаха да произнесат нещо, но звуците, които излязоха от тях, бяха напълно нечленоразделни, като бръщолевенето на луд човек.

Кучето залая към сандъка.

— Какво прави той тук?! — извиках. — Какво сте му направили?!

Свещеникът продължи да мърмори нещо на малоумния си език, ръцете му бясно ръкомахаха и развяваха парцала във въздуха. Неговият страх започна да прогонва моя. Изпълнен с дързост, се приближих до сандъка и надникнах към тялото под греещото стъкло.

— О, не! — простенах, като познах дългата коса на брат ми, рядката брада и меките мустаци. Приближих се още, за да разгледам лицето.

От онова, което видях, сърцето ми спря. Лицето беше направено от полиран гипс.

— О! — възкликнах. — О!

Това беше статуя. В туника. Най-достоверната версия, която бях виждал.

Вече се усмихвах. Падрето също, но продължаваше да бръщолеви нещо.

— Това е Исус — казах аз, произнасяйки отчетливо всяка сричка. — И-сус.

Падрето закима усърдно.

— Хей-шу! Хей-шу!

Бях пробил езиковата бариера или поне така си мислех. След още една минута ентусиазиран разговор осъзнах, че не незнанието ми на испански създаваше проблеми в комуникацията. Оказа се, че падрето е глухоням.

Ни чул, ни проговорил

Навън продължаваше да вали като из ведро, а свещеникът полагаше всички усилия да спре потопа вътре. Беше параноичен дребосък и при всяка възможност ми хвърляше по един поглед да провери какво правя. За да го успокоя, коленичих пред преградата на олтара и се направих, че се моля. На стената над мен гигантски гипсов Христос се възнасяше към небесата над тъмните греди на течащия покрив. Липсата на прозорци в предната част на църквата потапяха олтара в относителен мрак и хвърляха върху гипсовия Спасител призрачен сив оттенък. Пръстът на вдигнатата му ръка сочеше нагоре, но погледът му падаше върху високия дървен амвон, който се издигаше като стълбище от наводнения под. Очите ми се спряха на изрисуван релеф в предната част на амвона — странна, страховита фигура на древен морски бог.

Изправих се на крака и се приближих, фигурата се извиси над мен. Главата й беше побеляла и с дълга брада като на старозаветен патриарх, устата му беше гневно отворена, а обезумелият поглед — син като морето. Мощното голо до кръста тяло завършваше с люспеста опашка и ветрилоподобна рибя перка. Бързо осъзнах, че съществото не беше изсечено в амвона, а беше прикрепено към него. Тази мисъл ускори пулса ми, а умът ми препусна към мистериозната картичка на Дан.

Пред мен стоеше антична фигура от нос на кораб. Падрето бе застанал на четири крака и попиваше една локва. Когато се приближих до него, той вдигна към мен поглед, тъжен като на Панчо, който сега си почиваше под близката скамейка.

— Това — казах и посочих амвона. — От кораб ли е?

Не можеше да ме чуе, но виждаше какво му соча.

— Кораб — повторих. — Лодка. — Започнах да движа ръката си вълнообразно, все едно плува по вода. Той изглеждаше объркан и доста уплашен, но поклати глава за „не“. Не бях сигурен дали така отговаряше на въпроса ми или просто ми казваше, че не разбира. Мексиканците не играеха ли на „Отгатни филма“?

Клекнах до него и извадих фотографията с брадатия дългокос Дан на скиф. Снимката струва повече от хиляда думи, особено когато говориш с глух. В мига, в който му я показах, получих отговор на въпроса си. Дан е бил в Пунта Пердида и този свещеник го беше виждал. Ако съдех по ужаса, който се изписа на лицето му, срещата е била паметна. Отчето се изправи и заотстъпва бавно.

— Какво има? — попитах. — Какво?

Падрето така погледна към вратата, сякаш очакваше оттам да влезе самият дявол. След това се обърна и се впусна в бяг, но се подхлъзна в една локва и се строполи тежко по задник.

— Падре…

Изправи се с мъка на крака, закуцука към вратата на олтара и се прекръсти с леко кимване. След това изчезна през страничен изход, скрит от погледа на окачения Спасител.

Прескочих преградата пред олтара и се втурнах след него. Вратата водеше към тесен коридор, който следваше извитите стени на църквата към друга врата. Отворих я и влязох в малка стая с един-единствен прозорец с желязна решетка. Слаба светлина обвиваше като паяжина безпорядък от свещи, потири и полупразна каса вино. Падрето не беше вътре. Отстрани имаше друга врата с тежко желязно мандало, което не беше пуснато. Минах през нея и се озовах в двора на църквата под дъжда. През калния хълм, осеян с надгробни плочи видях падрето да влиза в друго помещение, малка каменна постройка без прозорци с наклонен покрив, вкопана в гранитния склон. Той затвори вратата зад себе си.

Втурнах се през гробището под проливния дъжд и почуках на вратата.

— Падре! — завиках. — Отвори!

Натисках бравата и бутах вратата, но тя беше здраво залостена. Над четвъртит отвор, който служеше за шпионка, беше закован ръждясал метален кръст. Застанах с лице към гробището, дъждът беше направил косата и дрехите ми вир-вода. Панчо дотича, застана до мен и ми отправи онзи проклет дразнещ поглед. Обърнах се пак към вратата и заудрях с юмрук по нея.

— Къде е той? — питах. — Отвори вратата!

Но тя оставаше затворена. Обърнах се отново с гръб към нея и се строполих на прага. Нека ме вали, мога да почакам. Слънцето сигурно вече беше залязло, а приятелите ме се бяха събрали на дока. Но нямаше да си тръгна, преди да получа отговор.

Кучето пак залая, този път към една надгробна плоча. Взрях се през дъжда и ми се стори, че виждам движеща се сянка в далечния ъгъл на църквата. Кучето не спираше да лае, затова станах. Усещах наблизо нечие присъствие, скрито под плаща на дъжда. След една безкрайна минута на очакване се обърнах рязко към затръшнатата врата от другата страна на желязна ограда вдясно от мен. Оградата беше покрита с грамофончета, чиито мокри листа потрепваха от време на време. Надникнах през откриващите се от тук-таме пролуки в зеленината, за да зърна вратата от другата страна. Но тя оставаше скрита. Видях само бледото лице на гипсовата стена и затвореното око на прозореца.

Кучето спря да лае. Чух зад себе си скърцане и се обърнах точно когато капака на четвъртитата шпионка се затвори с трясък. Вдигнах юмрук, за да потропам на вратата. Но тъкмо тогава мандалото се вдигна, вратата се открехна и падрето ми даде знак бързо да вляза. Когато пристъпих вътре, кучето се опита да ме последва, но падрето затвори вратата пред носа му и бързо залости.

Стаята беше оскъдно обзаведена, но спретната, слабо осветена от керосинова лампа и свещ над огнището. До стената имаше просто легло с грижливо сгънато одеяло, в средата бе поставена нестабилна маса и единствен стол с кожена облегалка, на която бе окачена черна броеница. Падрето вдигна фенера от масата, за да разгледа лицето ми. Имаше тревожния вид на човек, който усеща, че животът му свършва.

— Къде е брат ми? — попитах, като извадих снимката. — Къде е той?

Той хвърли пак поглед към фотографията, после бързо отиде до вратата, отвори шпионката и започна да върти глава, за да види по-добре. Доволен, че теренът е чист, прекоси стаята до купчината дърва до огнището, остави лампата и започна да мести дървата едно по едно. Когато махна всичките и разчисти мястото, взе ръжена от огнището и откърти една квадратна каменна плочка от пода. Отдолу имаше малка кухина, от която извади раздърпана раница от кожа и брезент.

Вдигна фенера, донесе ми раницата и ми я поднесе като подарък. Взех я, а той се върна до вратата и отново погледна през шпионката, после побърза да върне плочката и да я покрие с дърва.

Оставих раницата на масата. Беше мръсна и окъсана, кожата беше повредена от влагата, а едната презрамка — скъсана в основата. Отворих я и погледнах вътре. Имаше няколко морски книги на испански, книга на немски, томче с подгънати страници, което представляваше уто-ацтекско-испански речник, дрипаво издание на Вилхелм Бейнс на „И чин“ и подвързана с кожа тетрадка, натъпкана с откъснати парчета от карти и увита с ластик. Без да махам ластика, я разтворих, разгледах страниците и бързо познах почти неразбираемия почерк на Дан, с който беше надраскал бележки на испански и английски. При книгите имаше и опушена лула за хашиш, кутия кибрит, мухлясала хартиена торба с няколко спаружени гъби и ръчно направена платнена торбичка за врат. Отворих я и намерих паспорта на Дан.

Падрето беше приключил с купчината дърва и стоеше тревожно пред мен, сякаш за да ми покаже, че е направил каквото може и очаква от мен да си тръгна. Вдигнах паспорта и посочих снимката на Дан.

— Къде е той? — попитах.

Свещеникът се опита да говори, но думата, която произнесе, беше неразбираема. Поклатих глава, че не разбирам.

Той се огледа из стаята, докато погледът му падна на горящата свещ над огнището. Взе я и я постави между нас, жълтото пламъче се отразяваше в блестящите му черни очи. Вдигна свободната си ръка, облиза върховете на палеца и показалеца и с драматичен жест угаси огъня. Фитилът изпращя и от него се изви струйка дим, а блясъкът от погледа на свещеника изчезна.

И пак произнесе някаква дума.

Този път я разбрах. Някои думи са разбираеми на всички езици, независимо дали ги говориш или не. Това са основните думи, ругатните, тези, които се отнасят за първичните неща от живота. Любов. Чукане. Лайна. Смърт. Знаех ги на немски. Знаех ги на френски. И знаех какво означава „muerte“ на испански, дори произнесено от глухоням.

Не исках да повярвам и той разчиташе това нежелание по лицето ми. Затова се опита да повтори. Но аз го прекъснах.

— Как?

Разбра какво го питах, стана ми ясно от ужаса, който се появи в очите му. Поклати глава и отстъпи назад.

— Какво се е случило с него? Защо е мъртъв?

Падрето пак поклати глава. Сграбчих с две ръце расото му и го притиснах до стената. Виждах размазано през сълзите си уплашеното му лице.

— Защо?! — крещях. — Защо?!

Той отвори уста и изплези език. Или по-точно това, което беше останало от него. Направи пръстите си на ножица и започна да реже с нея пред лицето си.

Не трябваше много въображение, за да се досети човек какво му се бе случило. Може би мексиканците все пак играеха на „Отгатни филма“.

Пуснах го, но играта не беше свършила. Той насочи „ножиците“ към ухото си и се направи, че го пробожда.

Ни чул. Ни проговорил.

Сега разбирах защо искаше да си тръгна. Човекът се боеше да не загуби и очите си.

Великите мистерии

— Слепецът е бреме. Глухонемият е просто досаден. — Бисери на мъдростта от устата на крал Леополд.

Чух го, докато се изкачвах на палубата, за да се потопя в солената нощ, в която чувствах влажният въздух да ме близва като езика на куче. През последните няколко часа бях като вцепенен, със сухи очи. Бях се свил в ембрионална поза на койката си и четях измачканата тетрадка на Дан, слушах припляскването на водата по корпуса и приглушените гласове на другите. Сега гласовете ме пронизаха като парчета стъкло, чувствах палубата като шкурка под босите си стъпала и всичко край мен беше натрапчиво и заплашително. Сякаш току-що ме бяха откъснали от майчината утроба и бях беззащитен и чувствителен като новородено.

Отрицанието предпазва като плацента, защитава душата от бруталните житейски факти. Като този, че брат ми е мъртъв и дори вероятно е убит. Вече виждах този факт така ясно, както звездите в небето над мен — ярки дупчици, през които проникваше светлина като през набодена с игла превръзка за очи. Само дето в този миг звездният блясък ме заслепяваше, затова затворих очи, както бях застанал на несигурния край на стълбището, и се опитвах да намеря баланса между светлината и тъмнината.

Как е възможно Дан да е мъртъв и в същото време така жив в ума ми? Виждах го как нервно си пипа брадата. Как си гризе мръсните нокти. Вдига тежести в мазето. Имаше страховит белег на бедрото от падане с „Харлея“. Свиреше ужасно с уста, не можеше една мелодия да изкара като хората. Виждах го как потъва в любимите си комикси. Забавлява се с изучаването на някакъв тайнствен текст и се чувства спокоен. Независимо какво му говорят, той присвива очи, докато слуша. Има дразнещата склонност да атакува гледната ти точка, но не обича да спори, предпочита да се надруса. Смуче като смок персийската си лула. Носи я дори когато катери Гран Тетон, за да може да си попуши първокласен хашиш на пет хиляди метра височина. Как въобще е слязъл жив от там?

Дан е странна птица, ексцентрик във вкусовете си и вманиачен ентусиаст. Интелектуален културист с често объркан, но брилянтен ум. Веднъж го слушах да изнася доклад пред надутия си професор по класически езици. Нито една от думите, които казваше, нямаше смисъл, но светът в негово присъствие сякаш вибрираше. Имаше рядката способност да вдъхва живот на нещата. Това, което на повечето от нас ни се струваше пълна скука, за него беше безкрайно очарователно. Мравки. Гущери. Вносни цигари. Формирането на океанските вълни. Веднъж написа 90 страници доклад върху фармакологията на кочата билка. В моя, признавам си, ограничен свят, не бях срещал човек като него. И съм сигурен, че няма и да срещна.

Какво трябва да направи човек, когато някой е мъртъв, а сърцето отказва да го признае?

Спомних си за мама, сама вкъщи. Как бих могъл да й кажа?

— Ела при нас, Джак. Свежият въздух ще ти дойде добре. — Белочек ме бе забелязал да стоя в тъмното и да се поклащам на върха на стълбището. — Момичетата дадоха ли ти нещо за ядене?

— Може би по-късно — отвърнах.

— Трябва да ядеш — настоя той. — Ще ти повдигне духа. Намери ли нещо в тетрадката?

— Да — казах. — Очевидно при планинския водопад на изток от града има полянка с халюциногенни гъби.

Дъф се засмя, а Рок каза:

— Дан си е все същият.

Рок, Дъф и Белочек се бяха оттеглили от трапезарията след вечеря от варени омари и изстудено шампанско и сега си почиваха на капитанския мостик под яркия звезден купол с дебели хавански пури в ръка. Ева улови омарите със сложна система от капани, които беше заложила малко след като ние слязохме от яхтата този следобед. Кенди приготви вечерята и сега двете разтребваха. Сигурен съм, че Рок и Дъф с радост биха им помогнали, но Белочек ги бе поканил при него на палубата.

Нощта бе тиха, а океанът — необичайно спокоен. От брега до мястото, където бяхме пуснали котва, долитаха откъслечни звуци — подрънкващо звънче на коза, рев на магаре, кратки човешки викове. Но самият град беше потънал в мъгла, бледият му силует едва се различаваше на фона на буйната джунгла. Освен мъждукащата светлина на фенер, която се движеше по извита уличка, нищо друго не подсказваше, че мястото въобще съществува.

Седнах до Рок.

— Добре ли си? — попита той.

— Да — отвърнах.

— Питие? — Той ми наля чаша шампанско.

— Разбира се.

Дъф ми подаде кутия пури.

— „Монте Кристо“?

Избрах си една. Рок я подряза и ми я запали. Всички се настанихме удобно по столовете.

— За свещеника ли си говорехте? — попитах.

— Да — отвърна Рок. — Тръсна няколко сантиметра пепел във водата и се обърна към Белочек. — Защо просто не са го убили? — попита. — Няма мъка, няма досада, нищо.

— Изглежда този, който е осакатил горкия човечец, е искал той да се навърта наоколо.

— За какво му е притрябвал глухоням свещеник? — настояваше Рок. — Не може да изнася проповеди и не може да изслушва изповеди.

— Трябва да ме заведеш в църквата — каза Дъф. Изглежда беше погълнал доста шампанско. Взираше се в играта на мехурчетата в чашата си.

В небето над главата му просветна падаща звезда.

— Още една — каза Рок и я посочи, но докато Дъф се обърне, вече я нямаше.

— Това е предупреждение — каза Белочек.

— Метеорът ли? — попита Дъф.

— Осакатяването на свещеника. Отрязаният му език е по-красноречив от всяка проповед.

Рок издиша облак дим с размерите на Манхатън.

— Иде да покаже, че ако кажеш каквото не трябва, на когото не трябва, може да си загубиш езика?

— Езика… или може би самата душа. — Белочек погали катраненочерното куче, което седеше като статуя до него. — Виждате ли… когато някой жител извърши грях, няма кой да го изслуша и да му предложи божието опрощение.

Замислихме се върху това в пълно мълчание. Взирахме се в огряната от звездите мъгла, образувана от цигарения дим. Бяхме като азиатци на опиумно парти. Стомахът ми изкъркори. Шампанското ми действаше оздравително, въпреки разговора. Налях си още.

Дъф ме погледна, без да ме вижда.

— Янки, вървете си у дома — каза той замислено.

— Какво? — попита Белочек.

— Нищо — отвърнах аз.

— Янки, вървете си у дома — повтори Рок. — „Предупреждение“, което Джак получи в Пуерто Валарта.

Белочек присви очи към мен.

— Разкажи ми.

— Предпочитам да не разказвам.

Рок и Дъф бяха по-словоохотливи. Каквито и притеснения да имаха за мен, не биха ги оставили да застанат на пътя на хубавата история. Но и не бяха съвсем безмилостни, разказаха малко омекотена версия.

Когато свършиха, Белочек ме погледна удивено.

— И този тип изряза думите на гърба ти? — попита той.

Изведнъж ми хрумна, че никога не ги бях виждал със собствените си очи.

— Поне така казват — отвърнах.

— И ти не отиде в полицията?

— Не.

— Дали той знае, че си тук?

— Не мисля — отвърнах. — Искам да кажа… не виждам как.

Белочек продължи да ме гледа, сякаш искаше да се увери, че историята е вярна.

Това ме изнервяше. Белезите по гърба ме засърбяха. Представих си бедния свещеник, загубил езика си и ми хрумна плашеща мисъл:

— Дали каубоят не е обезобразил отчето?

Белочек се облегна назад, дръпна от цигарата си и издиша кръгъл сребрист облак, който увисна над главата му като ореол.

— Трудно е да се каже…

— Знаем, че обича да раздава предупреждения с ножа си — предложи Рок.

— Няма спор — добави Белочек.

— Знаеше нещо за Пунта Пердида — казах.

— Очевидно.

— И знаеше, че Дан е… — намеси се Дъф, но се спря, преди да го произнесе.

— Знаеше, че Дан е мъртъв — казах го аз.

Белочек кимна тържествено.

— Така изглежда.

Да, така изглеждаше. Определено. Може и да се бях усъмнил в каубоя, но защо му е на един свещеник с отрязан език да ме лъже за такова нещо? Вече не изпитвах нужда да го отричам. Всички знаехме, че е вярно, въпреки че не бяхме наясно кой, защо, как и какво бе направил с тялото му. Единствената ни следа беше тетрадката и въпреки че тя разкриваше интригуващи тайни, не подсказваше нищо за смъртта му.

Над разговора се спусна сянка. Сякаш призракът на мъртвия Дан бе изпълзял от тъмната вода и бе влязъл в яхтата ни като в крипта, оставяйки димна следа, която ни обгърна като погребален венец. Пред смъртта живите не можеха да направят нищо друго, освен да се извърнат, да не мислят и говорят за нея прекалено настойчиво и прекадено дълго. Иначе можеха да свършат като се разхождат по пижама из дома си, говорят си сами и забравят да се бръснат. Бедата беше, че не можех да се отърва от въпросите — кой, как, защо? Исках отговори, но знаех, че няма как да ги получа, преди да се съмне, когато щяхме да вдигнем котва и да проверим мястото, което Дан бе заградил на картата си. Дотогава щях да мъкна на гърба си загадката за смъртта му като безименна надгробна плоча, чието лъснато лице и чиято черна мистерия щяха да отразяват всички звезди там горе във вечното необозримо нищо. А ярката им светлина беше толкова красива, че очите ми се насълзиха.

Красота и смърт, велики тайнства. Някой го беше казал веднъж, или не беше, но сега го казвах аз: Красотата и смъртта. Най-великите тайнства.

Защо ми е иначе да уча английски, ако не за да служа на тези два вечни близнака?

Бях толкова потънал в небесна медитация, че дори отначало не чух музиката. Беше някой местен Синатра, застанал на някаква порта, и пееше естествено за луна, бриз, който целува дърветата, ей такива работи. Не чувах думите, докато Ева не взе чашата от ръката ми и не я остави внимателно върху обляния от лунна светлина под от тиково дърво. Взе и пурата от устата ми и я хвърли през борда. Нямах нищо против. Гадеше ми се от проклетата пура и освен това очите й бяха точно както ги описваше Франк — ярко греещи звезди.

Тя протегна ръка. Ако щете вярвайте, но Ева искаше да танцува с мен. Взе дланта ми и ме поведе към предната палуба, където се спря, обърна се с лице към мен и постави украсената си със сребро ръка на рамото ми. Обвих кръста й и поставих длан отзад на талията й. Беше си вързала блузата и мястото бе голо, кожата й под ръката ми беше топла и стегната. Когато докоснах гърба й и почувствах парещата й плът, осъзнах, че не сънувам. Колкото и „Дом Периньон“ да изпиеш, такъв сън няма да ти се присъни, толкова възбуждащ и ярко еротичен. Такива неща ставаха само наяве. Случващото се беше толкова реално, че приличаше на сън, ако ме разбирате какво искам да кажа.

Водех я бавно, силно притиснат към нея под звездите. Точно до нас старият ми приятел Дъф танцуваше с Кенди, шепнеше й в ухото и я разсмиваше. Сигурно й разказваше вица за Етел, който си беше смешен, ако изобщо бе стигнал до него в този миг. Белочек бе взел кучето и бе изчезнал под палубата. Рок пушеше и ни гледаше, не завиждаше, не ревнуваше и не беше тъжен, просто ни гледаше как танцуваме и нямаше нищо против. Имахме предостатъчно време, щяха да изскочат и нови възможности. В края на краищата, яхтата не беше голяма и от краткото време, прекарано на нея, това вече започваше да ни става все по-ясно.