Златният дявол

Гракхус

Какъв е този лай? Къде, по дяволите, се намирах?

О, да. Плажът.

Чувах лая на кучето от часове в съня си. Подпрях се на лакти и се обърнах в посока на звука. Струваше ми се, че идва отнякъде надолу по брега. Тесният плаж приличаше на празна отсечка от шосе. Луната още се криеше в надвисналото небе и джунглата зад мен бе непроницаема, а очертанията на брега — потънали в мрак. Черни вълни миеха пясъка с постоянен тъжен ритъм, на чийто фон лаеше кучето.

Излязох от спалния чувал, навлякох джинсите и тръгнах в тъмното покрай водата към мястото, откъдето идваше звукът. Лекият морски бриз разхлади гърба ми, сякаш никога не се бях приличал на слънце. Аварийната лодка беше там, където я бях оставил — на ръба на гората. Сигурно щях да я пропусна, ако не знаех, че е там. Доплувах до брега на Пунта Пердида от скалистото място, край което „Магьосник“ беше пуснал котва. Яхтата пое на зазоряване да зареди кислородните бутилки и да попълни запасите. Досега трябва да е преполовила пътя към Пуерто Валарта. Без сигурното й присъствие океанът изглеждаше студен и отблъскващ.

— Гракхус! — извиках. Странно име за куче, но пък и екипажът на яхтата не беше обикновен. Белочек каза, че Гракхус е ловно куче и се чувства много по-добре в гората, отколкото на вода. Не го бях виждал да плува, но ми се струваше, че се чувства добре и във водата. Може пък неспирният режещ шум на прибоя да го бе прогонил нагоре по хълма.

— Гракхус!

Идеята да взема кучето с мен на брега беше на Белочек. Опита се да ме раз убеди да не оставам, но когато настоях, ми каза да взема Гракхус със себе си. Съгласих се, защото смятах, че лабрадорът ще ми е добра компания, но сега лаят му ме караше да се чувствам още по-сам. Изведнъж съжалих, че останах. Без значение дали имаха нужда от мен на яхтата, щеше да ми дойде добре да се върна в града и да се отърся от зловещата история, която ни се случваше, откакто го напуснахме. Беше полепнала по мен като засъхнала морска сол. Копнеех за душ, хотелска стая, вечеря в претъпкан ресторант, да се правя на обикновен турист и да се преструвам, че не ми се е случило нищо ужасно.

Но сам взех решение да остана, никой не ме бе бил по главата. Чувствах, че имам нужда да сляза на брега. На сутринта щях да се разходя до Пунта Пердида. Дан бе прекарал последните си дни в това градче, а аз все още не бях разбрал какво му се е случило. Най-малкото, което можех да направя, е да намеря тялото му и да го върна при мама. Тя би искала прилично погребение с ковчег, свещеник и молитва. Без тях никога нямаше да повярва, че е мъртъв. И аз не можех още да повярвам. Единственият начин да съм сигурен, беше да се изправя лице в лице с фактите.

Ева изказа опасения, но Рок не се опита да ме спре. Очевидно приятелските чувства бяха заглушени от параноята. От това, което Белочек нарече „неизбежния проблем с доверието“. Рок имаше доверие в капитан Белочек, колкото и в капитан Брага. Не искаше и двамата да преспим на яхтата му. Поне не тази вечер. Не и след като бяхме поискали шест милиона долара, за да си държим устите затворени. Имаше и друг начин капитанът да си осигури мълчанието ни и Ева ни бе дала да разберем, че той може да го използва. Рок каза, че ще спи с отворени очи, но и че едва ли би ни се случило нещо лошо, ако не се случи и на двамата едновременно.

Най-накрая забелязах кучето. Лаеше срещу групичка тъмни силуети на брега. Изглежда бяха слезли чак от градчето. Какво диреха тук толкова късно? Не виждах какво показва часовникът ми в тъмното, но сигурно беше три през нощта. Дали затворените хора от Пунта Пердида излизаха само през нощта? Приближих се внимателно през скалите. Нямаше ли кой да накара кучето да млъкне?

— Гракхус!

Той продължаваше да лае срещу групичката. Всички в нея бяха тъмнокожи мексикански индианци, облечени в широки бели дрехи. Гледаха мрачно надолу към нещо във водата. Гракхус продължи да лае, дори когато се приближих. Минах покрай него и се смесих с хората, за да надникна през приведените им рамене към това, което лежеше в краката им. Те не ми обърнаха никакво внимание. Смълчаните им лица оставаха безизразни, а очите — впити във водата долу. Промъкнах се през тях към океана. Това, което видях, ме накара да затая дъх.

Прибоят полюляваше обезобразен труп. Главата и крайниците бяха откъснати и от него беше останал само един подпухнал торс. Една вълна го преобърна и видях на корема белег от операция на апендицит.

Повърнах в пясъка и това, което излезе от мен се отми с пяната на вълните. Групата мъже затвориха кръга около мен. Паднах на колене във водата и видях, че в нея има кръв. Съдържанието на стомаха ми отново се надигна към гърлото. Не смеех да погледна трупа. Когато най-накрая вдигнах лице, пред мен стоеше силует на прегърбена стара жена в черна роба. В една ръка държеше кърваво мачете, а другата стискаше за косата полюшващата се глава на Дъф. Старицата ме погледна и се ухили. Нямаше зъби.

Слънцето приличаше високо в небето, а зад мен се разби гръмовна вълна. Главата ми се пръскаше от болка. По кожата ми бе избила обилна пот и бе намокрила спалния чувал, смачкан в краката ми. Не си спомнях да съм излизал от него, но ето ме — напълно гол под палещата жега. Джунглата беше притихнала, а брегът — съвсем празен във всички посоки.

Кучето го нямаше.

Погледнах надолу и видях нещо да се подава от пясъка. Бутилки. Стари бутилки. Някой ги беше закопал в кръг около мен, така че само гърлата им да се подават. Извадих една и я избърсах от пясъка. Беше пълна до половината с течност, но нямаше нито етикет, нито коркова тапа, а и не виждах нищо през бронзираното стъкло. Поднесох я към носа си и веднага рязко я хвърлих на земята. Никога през живота си не бях помирисвал такова зловоние.

Застанах на четири крака и се опитах да повърна. Нищо не излезе, стомахът ми беше празен. Главата ми се напълни с кръв и забуча. Развълнуваното море зад мен притихна. Капка пот се изтърколи по носа ми и се стовари в пясъка, като остави мъничък кратер в сянката на главата ми.

След това главата ми падна като бомба, от която се взриви тъмнина.

Corpus Delicti

Когато отворих очи, вече беше тъмно. Претърколих се по гръб в пясъка и видях луната да се подава иззад облак. Беше всъщност полумесец, но светлината бе достатъчна, за да видя, че океанът е празен, а дългият плаж — напълно пуст. Дрехите и раницата ми лежаха там, където ги бях оставил, сякаш никога не си бях обувал джинсите и не бях се разхождал по брега. В неподвижния влажен въздух се носеше резливата противна миризма от бутилките. Измъкнах ги отвратен една по една и ги захвърлих в океана. Бяха всичко дванайсет покрити с пясък бутилки. Изчезнаха в тъмното, а след тях се проточи тънка струйка отрова. Гмурнаха се във водата с плясък, който ме изпълни със задоволство.

Изхвърлих всичките и застанах неподвижен. Главата ми пулсираше от болка, но аз заразглеждах голото си тяло. Отпред по мен бе полепнал засъхнал пясък, гърбът ми бе изгорял от приличащото слънце. Изтърсих пясъка и забелязах по гърдите и корема си болезнени подутини. Бяха мънички срезове в кожата. Нямах никаква представа какви са и как са се появили. Може би от нещо в пясъка — кърлежи, червеи, бълхи, скорпиони. От каквото и да бяха причинени, беше по-свирепо от буболечките на Плажа на пясъчните мушици. Може същите животинки да бяха прогонили и кучето.

— Гракхус!

Открих бутилка с вода в раницата си и я изгълтах почти цялата. Тръгнах по пясъчния склон, като стъпвах внимателно през камъните. После се гмурнах в океана. Хладната вода ме съживи, пречисти и сякаш отне напрежението в главата ми. Като навлязох по-навътре, се вдигнах на гребена на една вълна и огледах хоризонта.

„Магьосник“ не се беше върнал.

Според часовника ми беше почти полунощ, бяха минали повече от 24 часа, откакто яхтата отплува. Надявах се да се върнат преди стъмване. Поне ми оставиха вода и храна за още един ден. Чувствах се като отдавна забравен корабокрушенец. Рок, Белочек, Кенди и Ева ми изглеждаха като фрагменти от разпадащ се спомен, раздробен и отплувал към невъзвръщаемото минало. Бяха на цял живот разстояние от мястото, на което сега се намирах.

Какво, по дяволите, се беше случило тук? Извърнах се и огледах брега. Бях изпълнен със съмнение дали наистина съм видял нещо на него. Хората на плажа, лудият лай на кучето, подпухналият торс, старицата с ножа — всичко това беше толкова осезаемо и реално, а в същото време странно и изплъзващо се като сън. Трябва да е било кошмар, помислих си. Пътуване на крилата на летливите пари от бутилките.

Как би могло да бъде иначе?

— Гракхус!

Отговори ми само прибоят. Кучето само ли беше избягало или някой го бе примамил и откраднал? Някой бе дошъл и заровил бутилки около мен, може би Гракхус го бе последвал към града. Спомних си лая, който чух в съня си, но не си спомнях как е спрял. Не може да се е отдалечил много, трябва да го намеря.

Върнах се на брега и изядох шоколадовия десерт, който Ева бе пъхнала в раницата ми. Бях омаломощен от глад, но стомахът ми бе свит и трябваше да се насиля, за да го преглътна. Допих бутилката с вода и отворих нова. Ако токсините все още бяха в организма ми, трябваше да ги отмия. Освен да пия вода и аспирин, нямаше какво друго да направя. Облякох се, обух си сандалите, хвърлих раницата и чантата в лодката и тръгнах нагоре към града, в същата посока, в която се бях движил и в съня си.

Освен ако не е било сън. Реших да търся улики. Ако и преди съм идвал насам, трябва да съм оставил следи в пясъка. Но през целия път досега не бях открил нито една стъпка, поне не толкова ясна, че да се види на лунна светлина. Не открих следи от птици и раци и осъзнах, че приливът е придошъл и се е отдръпнал, докато съм лежал в безсъзнание на брега. Ако съм идвал насам, малко вероятно бе да открия следа.

Погледнах напред в тъмното и продължих да вървя по брега. Градът бе все още доста далеч и не го виждах. Нищо чудно, особено като се има предвид липсата на електрическо осветление. От време на време мек блясък си проправяше път в тъмнината, което ме наведе на мисълта, че на плажа най-вероятно гори огън. Беше далеч, може би на края на градчето, на мястото, което Дан наричаше Плажа на мъртвите. Насочих се решително натам. Тогава се спънах в някаква купчина.

Беше от сух пясък, може би половин метър висока и близо метър широка, заобиколена от дузина полуизгорели черни свещи. Бе украсена с най-различни предмети: черупка от костенурка, черни семена, няколко запушени с корк бутилки, гърне с вода, черно гарваново перо, буркан със сушени листа, две малки разпятия, метален звънец, корени и тревички, мексикански монети, разпръснати цветя, жълта платнена лента и малка изрисувана гипсова фигурка на неидентифициран християнски светец. Внезапното откритие ме хвърли шок, усилен от причиненото от мен разрушение. Сандалът ми проби купчината и тя се срути наполовина, светецът се преобърна, а гърнето със светена вода се разля. Замръзнах и бавно си дръпнах крака.

Без съмнение извърших грях. Проклятието щеше да ме преследва до гроб. Бързо оправих пясъка, изправих гърнето и върнах светеца в молитвената му поза. След това се дръпнах и погледнах купчината. Очевидно някой бе припознал в това безименно хълмче обект, достоен за преклонение. Напомняше ми за кръстовете и цветята покрай мексиканските шосета, поставени на местата на тежки катастрофи. Огледах се и видях, че плажът е покрит с отпечатъци на обувки и боси крака, чак до границата, до която бе стигнал приливът. Затърсих сред тях собствените си стъпки, но не открих нищо в хаоса. Но едно бе ясно: на брега се бе събирала голяма група хора и то през последните ден-два. Вече нямаше как да не повярвам, че събитията от съня ми бяха реални. Тялото на Дъф бе изхвърлено от вълните и намерено точно тук. Хората се бяха събрали, за да го видят. Старата вещица го беше нарязала, а…

Върнах се бързо при купчинката и зарових дълбоко с ръце в нея, преобърнах статуйката и гърнето, перата, свещите, семената, монетите и разпятията. Ровех към сърцевината на хълмчето и после надолу в земята. Напипах отвор, изринах пясъка и зарових през него с пръсти в търсене на нещо, за което бях сигурен, че е там.

Издълбах половинметрова дупка преди най-накрая да го достигна. Плътта беше зловещо позната на допир. Изчистих спечения пясък около нея, освободих главата и я вдигнах пред себе си. Луната се показа иззад облак и освети с мъртвешка светлина лицето. Дъхът ми спря от ужас.

Главата на дявола. Същата като отрязаната глава, която намерих в океана. Бяла коса, наболи рога, дълги космати уши, млечнобели очи, пълни с пясък. И нещо се движеше в устата.

Бели червеи!

Захвърлих главата надалеч и повърнах.

След като почти си изповръщах червата, станах на крака и се заклатих през пясъка, за да я огледам пак. Беше се изтърколила до водата, а прибоят леко я люлееше и придаваше механична раздвиженост на мъртвешката глава. Главата сякаш се поклащате. „Не, сякаш ме предупреждаваше тя; върни се откъдето си дошъл. Не би искал да знаеш повече“.

Но аз исках да зная. Въпреки изрязаното на гърба ми послание, въпреки ужасите, които бях видял — всъщност точно заради тях — исках да знам повече от всякога. Трябваше да знам. Затова бях слязъл на брега, където прекарах мъчителна нощ. Затова бях дошъл в Мексико. Брат ми бе изчезнал и аз бях длъжен да открия какво му се е случило. Исках истината. И не само заради обещанието, което дадох. Ставаше въпрос за това кой съм аз, този въпрос висеше във въздуха като самата съдба.

Клекнах, за да разгледам главата. Не беше дяволско творение. Всъщност беше глава на животно. Най-вероятно жертвена овца. Но пък овцете нямаха рога. Не, тази глава принадлежеше на по-низше и по-зло същество. Козел самозванец, фалшификат, заместител, подставен дявол. Тези дълги заострени уши с рунтави сатирски косми. Кучешка муцуна с котешка гримаса. Мъртвешки очи, изнервящо взрени в последния неизмерим ужас, който са видели — може би парче ламарина, забито в гърлото?

Главата принадлежеше на нещастна коза.

Как можах да позволя проклетото нещо да ме изплаши почти до смърт?

Оставих я на брега и си тръгнах отвратен. До сутринта приливът щеше да я поеме и занесе на дъното да прави компания на ужасния си двойник. При известен късмет и купчината заедно с цялата си менажерия от предразсъдъци също щеше да бъде отмита. Да вървят по дяволите, на мен какво ми пука? Стига толкова религиозен трепет и страх от смъртоносни проклятия. Ако изравянето на кози глави се смяташе за прокълнато светотатство — така да бъде. Не бих признал греховете си на глухоням свещеник, пито бих запалил черна свещ край ритуална купчина пясък. Оставям това на почтените жители на Пунта Пердида. А аз междувременно ще се опитам да се измъкна от отровните им бутилки и размахващи мачете вещици. Не си търсех белята.

Призраците в призрачния град Пунта Пердида бяха оживели. Чувах шума им, след като се отдалечих от брега. Врява от флейти, думкане на барабани, придружено от фалцетни виещи напеви. Звучеше като на испански и без съмнение беше християнски ритуал, но в същото време музиката имаше насечения ритъм на африкански племенен химн. Странната шумотевица се просмукваше в спокойната нощ. Където и да се намирах по тъмния бряг, тя все ми се струваше близка, но пък самите призраци продължаваха да ми се изплъзват. Когато стигнах до огромния огън край водата, повечето от участниците в забавлението вече се бяха отправили към града. Бавно движещата се и ритмично припяваща процесия се виеше по страховитите хълмове на градчето, скрита зад тъмния каменен зид на пътя. От мястото си тук долу виждах само високо вдигнатите им кръстове и димящите факли — безплътен керван от метал и огън.

Приклекнал в сянката на ниската стена на обсипания с рибарски мрежи и преобърнати лодки док, наблюдавах група старици, останали да поддържат огъня. Носеха тъмни шалове на главите си и обикаляха бавно огъня. Подпираха се на криви, донесени от вълните, клони, с които от време на време разръчкваха огъня, като вдигаха във въздуха огромно количество искри и пепел. Сякаш за да разпалят по-силно пламъците, плюеха в тях и крещяха проклятия.

Какво точно изгаряха беше трудно да се определи. Без съмнение в огъня имаше голяма купчина дърва от гората, но в центъра й лежеше нещо, което подозрително приличаше на ковчег. Малък ковчег, като на дете. Стените му бяха изгорели, но тлеещата рамка все още стоеше, а вътре в нея се виждаха някакви тъмни сгърчени очертания, обвити в оранжеви и жълти пламъци. От тях се извиваше черен дим и пепел, които се сливаха с тъмния купол на нощта, надвиснал над плажа.

Да не би да горяха Гракхус? Не виждах добре. Силуетът беше по-голям от детски и по-малък от на възрастен. Бях клекнал неудобно зад стената и краката ми започнаха да изтръпват. Имах чувството, че ставам свидетел на таен извратен ритуал. Това не беше огън, с който се изразяваше радост или се празнуваше нещо. Не беше и погребална клада — нямаше опечалени в траур, нито оплаквачки, никакви болезнени прояви на тъга и загуба. Имаше плюене, ругатни и подръчкване на огъня, горяха плът, която се превръщаше в пепел и се отправяше към небето. И кучето, като изровената от мен козя глава, може да е паднало жертва на висшите сили, да се е превърнало в акт на умилостивяване или молитва, в дар за техния тъмен и мрачен бог.

Прехвърлих се през ниската стена на дока. Промъквах се приведен от лодка на лодка, като се стараех да оставам в сенките. Исках да видя огъня по-отблизо. На срещуположната стена беше провесена скъсана рибарска мрежа, която вонеше на море. Надникнах внимателно през нея и лицето ми пламна от ярката топлина на огъня. Дребните приведени старици се тътрузеха и ръчкаха въглените, излайваха проклятията си и хвърляха огромни сенки по земята, които периодично ме потапяха в мрак. Едната придърпа кърпата около главата си, внезапно обърна сбръчканото си лице и се взря в моята посока.

Сянката й скочи право срещу мен.

Беше кучето! Не Гракхус, а Панчо, помиярът, който ме бе следвал при визитата ми при свещеника. Облегна лапи на ниската стена и започна да ближе лицето ми, докато не се отдръпнах. После излая дрезгаво. Паднах на земята и бързо се отдалечих с пълзене. Кучето прескочи стената и ме последва. Скрих се зад корпуса на обърната прясно боядисана в бяло лодка, придърпах кучето и го задържах неподвижно, след това надникнах внимателно към огъня.

— Кротко, момче — прошепнах на помияра.

Старицата, която ме забеляза, бе изчезнала като анонимна спица в призрачното колело на съдбата.

Панчо облиза брадата ми.

— И на мен ми е приятно да те видя — казах му, — но по-добре си дръж устата затворена. — Пуснах го внимателно и се примъкнах обратно през дока и през първата стена. Без да поглеждам назад, побягнах по брега, после през тясна пътека, завих и се озовах в сянката на висока каменна ограда.

Кучето ме следваше по петите.

— Така, Панчо. Накъде е парадът?

Къщите и улиците покрай брега изглеждаха пусти, май всички обитатели бяха се включили в процесията. От улиците над мен долиташе хаотичният звук на еклектични инструменти и фалцетът на песните. Промъквах се незабелязано през сенките, извървях още една пътека, пресякох пуста улица и намерих каменно стълбище, изсечено в хълма.

Тръгнах нагоре по него, без да се колебая. Беше стръмно, затова се изкачвах внимателно — много от стъпалата бяха разбити и нестабилни, а целият път бе потънал в мрак. Той ме водеше през многобройни къщи с ронещи се стени, край прозорци, през които се виждаха тъмни и празни стаи, през дворове с нервни кокошки, дебнещи котки и зли кучета, които — странно защо — не си даваха труда да лаят. Преминах покрай обор, в който имаше огромен шопар, спящ като гигантско бебе, а на стръмния склон до него самотна преживяща коза ме проследи с поглед, лишен от всякакъв интерес. Забелязах, че няма рога. Едва ли главата на тази би станала за жертвоприношение. Продължих устремно нагоре и не бях никак изненадан всеки път, когато се обръщах и виждах Панчо да ме гледа тъжно като предишния път.

Уморих се от изкачването и се спрях да си поема дъх. Не виждах процесията, но я чувах да се изкачва по улицата. Заслушах се дълго в звуците на поклонниците, носещи се във въздуха. Напевите приличаха на оплакване, воят се бе превърнал в стон, а барабаните и перкусиите бяха смекчили тона си. Изведнъж над всичко се извиси дълбок мъжки глас и оплакването веднага се превърна в радостна възхвала. Мъжът викаше, а поклонниците отговаряха, гласовете им отекваха щастливо, докато превъзбудената обмяна на реплики не избухваше в песен.

Звукът беше наелектризиращ. Изтичах по оставащите ми стъпала с надеждата да ги видя, преди да отминат. Когато изкачих стълбището, с облекчение открих, че доста съм изпреварил идващата процесия. Едвам виждах факлите им да приближават в тъмната уличка под мен. Бързо се промъкнах през една незаключена порта и влязох в двора на потънала в мрак и на пръв поглед пуста къща. От каменния двор се издигаше дърво с черни клони без листа, които се протягаха нагоре към рушащия се покрив. Под него малко кръгло езеро, обградено с износени плочи и пълно с водорасли, отразяваше голите вейки и лунния полумесец. Кучето ме последва вътре, веднага се гмурна в езерцето и превърна неподвижната му повърхност в абстрактна шарада. Вдигнах очи към бледата фасада на малката изоставена къща. Гипсовата й мазилка беше надупчена и под нея се показваха изгнили тухли. Приличаше на лице на призрак: високите празни прозорци бяха като очи, а входната врата с арка — като отворена уста. Въпреки че предизвикваше в мен безпокойство, осъзнавах, че е напълно пуста, дори може би изоставена. Обърнах се с гръб към нея, без да се замислям повече. Затворих дървената порта на двора, надникнах към улицата през пукнатините й и зачаках приближаващата процесия.

След по-малко от минута тя вече беше достатъчно близо, за да различа лицата на поклонниците. Бяха като на рибаря, когото Рок бе казал, че е видял на лодката и като на хората, покрай които минах по време на кошмарите си на плажа — тъмнокожи индианци, смесица от две раси. Мъжете, жените и децата — всички бяха еднакви. Само че сега бяха хвърлили меките си памучни дрехи и излагаха дръзко на показ плътта си. Мъжете носеха препаски и тюрбани, лицата и телата им бяха изрисувани с боя. Някои от мъжете и децата бяха с маски. Дървени маски с изрязани дупки за очи и боядисани в бяло като черепи и маски с рога и носове от кратуни, пламнали в цветовете на огъня. Жените носеха диплещи се поли от ярки цветове, крещящи шалове и кърпи за глави. Много от тях бяха с голи гърди, които се тресяха под нанизи от мъниста, а щръкналите им зърна бяха боядисани в златно. Лицата на всички жени без изключение бяха намазани с бяла боя и приличаха на призраци. Те придаваха на иначе пъстрата тълпа мъртвешки вид.

Шествието се водеше от възрастен чернокож свещеник в развята черна роба, който държеше в ръце обърнат на обратно украсен кръст върху златен жезъл. Виненочервен тюрбан украсяваше белокосата и белобрада глава, а на носа му имаше кръгли плоски очила, които със строгостта си изглеждаха съвсем не на място сред цялата темпераментна неистовост. Неговият глас бях чул по-рано да се издига като контрапункт на пеещата тълпа. Сега размахваше високо боядисан звънец и с ясния си глас даваше тон на поклонниците за въодушевен химн. Край него няколко момчета с развети бели роби и маски като черепи носеха обрамчени литографии на светци и на Дева Мария, нарочно обърнати надолу. Едното от момчетата държеше високо купа с кръв. Свещеникът потапяше украсените си със злато пръсти в купата и раздаваше благословии на тълпата. Когато мина покрай портата, иззад която надничах, се опитах да огледам по-отблизо лицето му, но жълтата светлина от факлите танцуваше по очилата му и скриваше очите като зад две златни монети.

Когато свещеникът отмина и се скри от погледа ми, всичко пред цепнатината, от която надничах, се сля в многоцветен размазан калейдоскоп от танцуващи поклонници. Те радостно подскачаха на босите си или обути в сандали крака, надуваха свирки и рогове, дрънчаха с хлопки и звънци, биеха барабани, крещяха празничната си песен към свещеника. Повечето мъже носеха катранени факли, от които се издигаше мазен пушек, а жените носеха восъчни свещи и искрящи в много пламъци канделабри. Някои развяваха библии, а други стискаха стрели с пера и ги размахваха отривисто над главите си. Няколко от мъжете мятаха във въздуха тояги и мачете, все едно си играеха с детски играчки. Шумът, който вдигаха, се сливаше в радостна, заразителна и екзалтираща какофония, дива и плашеща. Клатеха глави и се кривяха, помислих си, че повечето са под въздействието на някакви вещества, но какви — не бих могъл да определя. Не долавях издайнически мирис на трева и не видях никой да пуши, докато танцува по улицата. Какъвто и да бе наркотикът им, бяха го взели на плажа. Очите им бяха ясни, влажни и искрящи, телата — пълни с енергия, а мозъците — блажено изпразнени от мисли.

На процесията й трябваха няколко минути, за да премине покрай мен. Когато най-накрая се източи надолу, видях в тъмното зад нея да се влачи един силует и тази гледка накара сърцето ми да спре.

Водеха го на въже, вързано за крака на тътрещо се босоного момче, което очевидно страдаше от силна форма на умствена изостаналост. Кривият му гръбнак го тласкаше напред, а главата му беше изкривена гротескно настрани, погледът му се рееше безумно. Докато се влачеше, фъфлеше неразбираемо, а покрай устните му бе засъхнала бяла пяна от слюнка. На фона на току-що отминалата щастлива вакханалия, видът му беше отблъскващ. Но много по-ужасно за мен бе да видя човека, когото влачеше зад себе си.

Падрето бе съблечен гол, шибан с пръчка и коронясан с венец от тръни като Христос. Въжето бе вързано за врата му, той се спъваше непохватно, докато вървеше, босите му крака бяха мръсни и кървави, а ръцете му се мятаха безпомощно във въздуха. Беше ослепен, очите му бяха прободени и сега на тяхно място имаше само черни кървави дупки.

Бях шокиран и отвратен. Догади ми се, към гърлото ми се надигнаха стомашни сокове и се изпълних с гняв. Посегнах към резето, за да отворя портата. Първият ми импулс беше да го спася, да го отведа или поне да му предложа някакво утешение. Но не можех да го направя, без да разкрия присъствието си. Шумната тълпа бе съвсем близо и веднага би забелязала всяко движение по улицата. Процесията от надрусани поклонници бързо можеше да се превърне в разгневена тълпа. И аз можех да свърша като свещеника. И какво бих могъл да направя, за да облекча ужасните му страдания, помислих си аз, докато той преминаваше покрай портата, зад която се намирах. Не можех да достигна злото, което го измъчваше. Той не можеше нито да ме чуе, нито да ме види, нито да ми проговори.

Проследих го с поглед, докато залиташе нагоре по пътя.

Когато тълпата най-накрая изчезна, открехнах скърцащата порта и излязох внимателно на улицата. Все още виждах блясъка на факлите им зад завоя и чувах гласовете и инструментите. Изглежда се качваха към върха на хълма над мен. Вдигнах поглед натам, той премина над покривите и се спря на самотен, огрян от луната кръст, открояващ се на фона на небето. Църквата бе крайната им цел.

На паважа лежеше малък предмет и аз се приближих да го разгледам. Беше маракас от боядисана кратуна, пълен със семена или чакъл, изпуснат от някой поклонник. Вдигнах го. Черната кратуна беше украсена със зелени и златни спирали и странен символ на тумбестата част: бял ромб с дълга дръжка. Напомняше ми за хвърчилата, които Дан бе нарисувал в тетрадката си. Хванах кратуната за дръжката и внимателно я разклатих. Издаде глух, драскащ звук.

Звукът на маракаса отекна в двора зад мен, но странното беше, че ехото дойде дълго след първоначалния звук. Обърнах се рязко, но не видях нищо в тъмнината от другата страна на портата. Огледах се. На улицата не бе останал никой, но отдолу приближаваха бавно призрачни силуети. Сигурно са жените с шаловете на главата от плажа, помислих си аз, тайнствените пазителки на огъня. Движеха се в малка зловеща групичка и сякаш не стъпваха, а се носеха над паважа като сенки на разперили криле гарги.

От двора долетя заплашително ръмжене.

— Панчо? — Приближих се тревожно към отворената порта и надникнах в тъмницата. Видях огряното от сребристата лунна светлина езерце и надвесеното над него черно дърво. Сянката на дървото се протягаше към мен и приличаше на куче.

— Панчо?

Изведнъж потръпнах — не беше Панчо, а черният лабрадор.

— Гракхус!

Кучето бавно изпълзя на улицата, навело тревожно глава, а очите му ме гледаха странно, сякаш принадлежаха на друго същество, което не ме познаваше.

— Гракхус… Какво има?

Клекнах и посегнах към него с превързаната си ръка.

— Какво има, момче?

Изведнъж той изръмжа и заби зъби в китката ми, захапа ме силно и държеше здраво. Веднага потече кръв, изпуснах маракаса от другата си ръка и се опитах да се защитя.

— Гракхус! — Чувствах върховете на зъбите му върху костта и не смеех да се дърпам. — Гракхус!

Вдигнах поглед. На портата бе застанала жена с кърпа на главата. От засенченото й, ужасно набръчкано лице святкаха две блестящи очи. Това беше старицата, която ме забеляза на дока. Сега я разпознах и като жената с мачетето от съня ми, същата, която беше заедно с мъжете на плажа.

Държеше шала с кокалестата си ръка и се хилеше с беззъба уста.

— Коя си ти? — попитах.

Жената бавно се приближи, като бръщолевеше нещо на някакъв мистериозен език, който нямаше за цел да установи комуникация, а да призове или отблъсне духове.

Гракхус ръмжеше и здраво ме стискаше за китката. По паважа течеше кръв и капеше върху падналата кратуна. Вдигнах глава и видях как злокобно ято гарги се скупчва около мен. Очите им бяха като черни семена, а крайниците — като криви корени.

Старицата се обърна към групата на същия зловещ език. Забелязах на лунната светлина да проблясва метал.

— Не!

Мачетето светна над мен. Докато го вдигаше високо във въздуха, тя извика: „Ayalaba!“ Дръпнах силно ръката си, за да се предпазя от свистящото острие. Гракхус ме стискаше здраво със зъби и се преметна върху мен, а падащата стомана се стовари върху врата му. Лицето ми се опръска с кръв. Изпълнен с ужас, скочих на крака. Кръвта продължаваше да шурти, докато кучето се мяташе в агония — главата му беше отсечена от тялото. Вдигнах кървящата си ръка и видях, че зъбите му още са сключени около китката ми. Разтворих челюстта и захвърлих кървавата глава към старицата. След това разкъсах кръга им и побягнах обзет от ужас надолу по улицата.

Стигнах до брега, но продължавах да бягам. Тичах покрай разбиващите се вълни, далеч от блещукащите светлини на кладата, напред през тъмнината и нагоре по брега. Когато светлината зад мен изчезна, аз пак не спрях да си почина. Не търсех ритуалната купчинка, нито отсечената козя глава, вити следи по пясъка, нито трупове, нито кучета, изникнали от тъмната нощ. Не търсех доказателства, че сънищата не са сънища или че кошмарите са реалност. Чувах рева на вълните, чувствах допира на пясъка по стъпалата си и пулсиращата болка в кървящата китка. Не исках да се събуждам. Да не би да се бях озовал на долната земя? Или пък тя бе влязла в мен? Засега не исках да знам. Нямаше никакво значение.

Избутах лодката до водата и смело поех навътре. Движех се през настъпващите вълни, докато вляза достатъчно навътре, за да пусна витлото и включа мотора. Понесох се по тъмната вода. Врязвах се във високите вълни към открития океан и се стремях да избягам далеч от брега, толкова далеч, колкото страхът ме отведе. И продължавах все напред. Взирах се в хоризонта на запад, в онзи деликатен мрак между небето и земята. Гонех отдавна загубената слънчева светлина, копнеех ослепителният й огън да изгори моя мрачен свят.

Ненаситността на окото

— Buenos Dias! — извика тя към мен.

Това е един от няколкото израза на испански, които всички знаем. Заедно с „ola“, „por favor“, „hasta la vista, baby“ и „gracias“ — учтиви поздрави и думи на добрия тон, жизнено необходими за всеки турист в Мексико. Сериозните пътешественици, разбира се, с удоволствие прихващаха още няколко фрази и с малко усилие и постоянство накрая си бъбреха с местните. Новите думи и изрази помагаха да избегнеш неудобните моменти и дори пазеха да не си изкараш боя някъде. Да вземем например прекрасната дума „ayalaba“. Звучи очарователно, направо трепти на езика. Но ако не знаеш какво, по дяволите, означава, накрая главата ти може да бъде поднесена някъде на тепсия.

Добре, добре, да не се впускаме отново в това. Да се върнем към по-приятна тема. Да се върнем към Ева.

Да опиша ли начина, по който изглеждаше, когато се появи от вълните и извика местния поздрав? Добре. Освен ако не искате да чуете за болката, която изпитвах във всеки квадратен сантиметър на изстрадалото си тяло? Например мехурите? След като лежах почти два дни без никакви предпазни средства на плажа, не бях приятна гледка. По буквообразните белези на гърба ми се бяха надигнали мехури, които отваряха полузарасналите рани и ги откриваха за бруталното въздействие на слънцето и пясъка. Посягах да облекча непоносимия сърбеж и после виждах, че пръстите ми са нацапани с кръв. Като стана въпрос за кръв, трябва да спомена и странната безчувственост в ръката си, след като почти литър от жизненонеобходимата течност попи в ризата ми, същата, която набързо скъсах и превързах около прехапаната кървяща китка. Трябва също така да спомена и странните ухапвания по гърдите и корема си. Те се бяха превърнали в малки подутини, от които сега течеше смес от жълтеникава гной и тъмна кръв. Между другото, тези ухапвания бяха така равномерно разпределени — по едно над и под всяко зърно и по две от двете страни на корема, че можеха да са направени само от човешка ръка. От извратено и болно същество, но все пак човешко. Имах някаква представа кой точно би могъл да бъде. В края на краищата, хилещата се старица едва не ме уби…

Добре, добре. Знам, че не трябва да се разпростирам върху това. Животът е поредица от страдания и злини. Нека погледнем към светлата му страна. Да обърнем очи към Ева.

Искам да ви помоля да ми се доверите. Със сигурност твърденията ми подлежат на съмнение. Но това, което видях от брега, бе по-велико от всяко съкровище или злато. Не беше монета от търбуха на потопен кораб, нито перла от черупката на стрида. Стойността му не може да се измери в пари и удоволствия. То беше откровение, морско чудо, безкрайността, преминала през замъгления човешки поглед.

И то като се има предвид, че не бях във върховна форма. Върнах се обратно на брега малко след изгрева и бях лежал проснат под намаляващата сянка на акостиралата лодка вероятно шест-седем часа. Допих последната си вода още през първия час под палещото слънце и не бях ял нищо, откакто повърнах нещастния си десерт. На всичкото отгоре не бях спал като хората от почти три дни. Много горещи сънища през това време, но нито миг дълбок, съставен от четири фази с ободряващи делта-вълни сън. Отровните пари все още се носеха в тялото ми и, разбира се, бях изгубил цял тон кръв. Силите ми бяха почти на привършване, мозъкът ми беше повече от замъглен, а подозирах, че и зрението ми не беше наред — дори не бях забелязал яхтата в залива. Меко казано, не бях с всичкия си. Незнайно защо си бях въобразил, че вещица с мачете…

Съжалявам. По-силно е от мен. Ненавистта избуява като плевел. Истината е, че нищо вече не ми правеше впечатление. Едно зърване на небесния идеал, един поглед към Ева и вече знаех, че сърцето ми е спасено.

Красотата съществува.

Признавам, че никога не съм я виждал да се появява от вълните. Водата й беше до кръста, когато вдигнах очи. Сякаш беше родена там вече пораснала, светът я видя за първи път в мидена черупка, избутана на брега от боговете на вятъра. Косата й се спускаше по раменете като копринен воал, отметнат назад, за да се види поразителното й лице. Дори на 25 метра разстояние не можех да не се възхитя на дългите й черни ресници и силните, елегантни очертания на скулите. Движеше се през водата с широки, бавни стъпки, като пазеше равновесие с грациозните си тънки ръце, изнесени леко встрани и назад. Върховете на пръстите й се влачеха по податливата водна повърхност. Гърбът й беше изправен, главата — високо вдигната. Блузата й едвам удържаше мокрите й гърди, които леко се местеха настрани с всяка крачка и радваха изблещеното слънчево око. Сребристата вода жадно обгръщаше тънката й талия и се разтваряше бавно, с поразително великолепие, когато прекрасните й бедра се показваха от нея на слънцето.

Преглътнах. Примижах. Вдигнах поглед.

Краката й крачеха към мен цяла вечност, водата падаше като рокля по тях. Да, носеше бански, разбира се, някакъв черен, който не бях виждал, но няма никакъв смисъл да го описвам тук. Нямах усещане за силно изрязан бански или изчезващи прашки, за изпълнено горнище, презрамки, очакващи да бъдат развързани, и плат, копнеещ да избяга с бриза, а за жената като цяло. Не беше само банският, слънцето или цветът на косата, а всичките тези неща, а и не само те, взети заедно и събрани, признавам си честно, от нестихващата ми страст и отчаяната ми нужда от помощ. Всичко това създаваше видението, зримо не толкова за очите, колкото за кървясалия поглед на плътта — видение на безсмъртно същество, заченато от богове, въплъщение на красотата.

Разбира се, магията изчезна в мига, в който тя видя окаяното ми състояние. Внезапният шок, който помрачи лицето й, неподправеният страх, който смрази крайниците й, разпръснаха видението ми и пред мен изникна една реална жена.

— Господи, Джак! — извика тя, клекна до мен и ме разгледа с пълно отвращение.

— И ти ми липсваше — казах. Лакътят ми поддаде и главата ми падна в пясъка.

— Джак!

Измърморих нещо.

Ева се наведе.

— Какво, Джак? Какво казваш?

Аз пак размърдах устни.

— Изглеждаш страхотно — казах.

Бяха ни предупредили за дъждовния период. Казаха ни, че вали всеки следобед през цялото лято и където и да отидеш, се измокряш до кости. Опитът ни сочеше друго. Наистина преваляваше, от време на време силно, но определено не беше всеки ден. Минаваха по три-четири дни без капка дъжд. А когато валеше, най-често ставаше въпрос за разхлаждащо освежаване и преминаваше толкова бързо, че не му обръщахме внимание.

Не и този път.

Започна незабелязано, като котешка стъпки на палубата, като слънчево зайче, промъкващо се пъргаво в съня ми. С течение на времето котенцето се превърна в лъва на „Метро Голдуин Майер“, ревът му достигна до каютата ми и ме изхвърли от леглото. Толкова бързо, че едва не паднах. Яхтата беше стабилна, но аз — не. Ухапванията ми бяха прилежно превързани, гърбът — майсторски лекуван, но главоболието, което започна на брега, определено се влошаваше. Въпреки опитите на Ева да ме накара да ям, аз все още нямах нито апетит, нито стомах, способен да задържи храната. Можех май само да чакам сънят да ме излекува. Но под този безмилостен проливен дъжд и това се оказваше невъзможно.

Заклатушках се към вратата.

— Ева!

Все едно карфица падна насред рева на бурята. Като чух немощния си глас, с уплаха осъзнах колко съм слаб. Минах с мъка през вратата и се затътрих през коридора, като се подпирах на клатещите се стени, които заплашваха да се стоварят върху мен. Каютата на Ева беше празна, на Кенди — също. Едвам се добрах до трапезарията и видях, че и тя е пуста.

— Ева!

Чух първо нейния глас, после и този на Рок — надвикваха се на палубата с дъжда. Костваше ми огромно усилие да изкача стъпалата и да изляза навън. Дъждът се сипеше неудържимо, сякаш някой бе обърнал още един океан върху нас, а в същото време този под нас бе изненадващо равен и спокоен. Силният удар на вода върху вода звучеше като счупено стъкло, повърхността вреше в сребристи пръски, светещи с леден блясък. Купестите мрачни облаци висяха в оловното небе над яхтата и ако съдех по нездравата зеленикава светлина, която се процеждаше от тях, беше късен следобед.

Рок стоеше на кърмата с гръб към мен. Беше бос, по бански и подгизнала тениска на „Куерво Голд“, която едвам се виждаше от сипещата се отгоре му вода. Тръгнах към него, но застаналата зад мен Ева ме спря.

— Джак, какво правиш тук?

Гледах я, без да й отговарям, като че ли сам не знаех защо съм се довлякъл на палубата. Ева беше мокра до кости, отворената й бяла блуза беше придобила телесен цвят. Мокрите й коси бяха полепнали по страните и шията й, а капките, падащи по лицето й, я караха да премигва с дългите си ресници. Погледът й се наведе към гърдите и корема ми. Бях без риза и превръзките на странните ми рани се бяха отлепили от дъжда. Тънки струйки тъмна, мътна кръв се стичаха по корема към джинсите ми.

Огромните ръце на Рок ме хванаха за раменете. Налагаше му се да крещи, за да надвика грохота.

— Какво има? — попита. Мина пред мен и се взря в очите ми. — Добре ли си? — След това наведе очи към гърдите ми и притесненият му поглед стана още по-притеснен. — Заведи го долу, аз ще наглеждам тук — каза той на Ева.

Успях да задам нещо като въпрос. Без дори да ме чуе, Рок ми отговори.

— Кенди и Белочек — каза той. — Слязоха да търсят тялото на Боби. Изгубихме мехурчетата им, когато заваля. — Той погледна към водата, като примижаваше заради капките. — Трябва да се върнат всеки момент.

— Хайде, Джак — каза Ева и ме поведе надолу по стълбите.

Не бях забелязал колко е влажно в трапезарията, но сега, когато Ева пусна капака над стълбището, въздухът долу сякаш ни обгърна като ръце с латексови ръкавици. Непрекъснатото трополене на дъжда навън усилваше осезаемото усещане, че сме обградени отвсякъде. Спрях насред помещението и се опитах да се отпусна. Умът ми се въртеше в някаква собствена спирала и скоро се плъзна по сюжета на един ярък детски спомен: монотонният звук на овлажнителя в замъгления пашкул на долния кат на двуетажното ни легло; размазаният образ на разклатен термометър и тракането му, когато влиза под езика ми; баща ми бодро произнася „пневмония“, устните му се разтягат в строга усмивка, но погледът му остава стоманен; и накрая ужасяващото среднощно отвличане, последвано от кошмари с дълги игли и болнично заточение.

— Джак…? — Ева докосна ръката ми и ме погледна изпитателно. — Защо не полегнеш тук? — Тя разчисти тапицираното канапе покрай стената, след това отиде до мивката и пусна водата. Направих както ми каза, легнах внимателно по гръб и без никакво усилие или трик от моя страна веднага потънах в сън. Откакто се бях събудил, под трептящата граница на разума ми непрекъснато ме очакваше огромна черна реалност. Сега по своя воля се гмурнах в нея и оставих съзнанието ми да полети като издишани мехурчета във водната бездна.

Възможно е да съм сънувал тъмнокоса русалка да спасява моряк удавник от морето, но не съм убеден, че е така. Със сигурност обаче, когато се събудих, Ева седеше до мен, нежно бършеше гърдите и корема ми с топла мокра кърпа и ми се усмихваше ослепително.

— Сънуваше — каза. — Виждах очите ти да мърдат под клепачите.

— Напоследък често ми се случва — отвърнах. — Понякога дори в будно състояние. — Вдигнах глава и я видях да чисти гноясалите рани на корема ми. Ако не беше толкова отвратително, щях да се възбудя.

— Не е толкова зле, колкото изглежда. Черното е от билковата паста, която сложих под превръзките. Лео казва, че ще помогне на раните да заздравеят.

— Раните? Мислех, че са ухапвания. Подути са. Всяко има две дупки, като от зъби.

— Лео ги нарече „el beso de diablo“. Целувката на дявола.

— Лео пък какво ли знае.

— Ще се изненадаш колко много знае — каза тя с тон по-скоро назидателен, отколкото пълен с възхищение. — Лео разбира от доста неща.

— Целувката на дявола?

— Отраснал е в село като Пунта Пердида. На остров Тобаго.

— Повярвай ми — отвърнах, — няма място като Пунта Пердида. Никъде, та дори в ада.

Ева не ми обърна внимание.

— Препоръчва и чай. Канех се да ти направя в мига, в който се събудиш.

— Колко време съм спал? — попитах.

— Само няколко часа. Нали си спомняш, че този следобед те намерих на плажа.

Разбира се, че помнех, но ми се струваше невероятно. Сякаш бяха минали дни, а не часове. Попитах я защо са се забавили толкова.

Тя се поколеба, преди да ми отговори.

— Имахме известни… трудности, след като напуснахме Пуерто Валарта.

— Трудности?

— Трябва да си почиваш, Джак.

Опитваше се да ме предпази. Не искаше да ме тревожи. Но аз само това можех, да се тревожа.

— Какви трудности, Ева?

Тя ме погледна за миг и след това се реши.

— На Лео му се стори, че един кораб ни преследва. Реши, че трябва да спрем в Йелапа за през нощта.

— Какъв кораб?

— Трийсетметров крайцер. Казваше се „Орхидея“. С двама мъже на борда.

— Изплъзнахте ли му се?

— Изчакахме ги да слязат. Доста почакахме. Най-накрая, на сутринта с Кенди слязохме на брега. Когато ни последваха, ние се върнахме незабелязано на яхтата и отплувахме.

— И кои са били според вас?

— Не знаем. Но Лео се бои, че нямаме много време. Затова настоя да се спусне този следобед.

Ева сгъна напоения с мехлем парцал и тръгна към мивката. Очевидно не е била очарована от идеята да се гмуркат пред лицето на приближаващата буря. Гледах я как изплакна кърпата, подсуши си ръцете и закрачи през помещението. Кожата и косата й бяха още мокри от дъжда и блестяха. Под прозиращата мокра блуза още носеше черния бански, с който доплува до брега, за да ме спаси. През прихлупената пола, която плътно прилепваше към краката й, се виждаше всичко и аз търсех да зърна голите й бедра под местещата се цепка. Отваряше шкафчета, взимаше съдове, наглеждаше синия пламък под чайника, навеждаше се, изправяше се, обръщаше се, пресягаше се и се плъзгаше през претрупаното помещение с безупречната грация на латиноамериканска балерина. Вероятно цяла минута гледах в безмълвен недодялан транс как движи крайниците си, накрая осъзнах, че търси нещо.

Изправих се до седнало положение и болката проряза главата ми.

— Какво има, Ева?

— Той май каза, че го е сложил тук, но не го намирам. — И тя тръгна по коридора към стаята на Белочек.

Сведох очи и прокарах върховете на пръстите си по подутите следи от ухапвания, които всъщност не бяха от ухапвания, а el beso del diablo. Каквото и да бяха, изглеждаха адски грозни. Затърсих подаващия се черен ръкав на тениска в купчината нахвърляни дрехи, които Ева бе отместила към долната част на кушетката. Когато го издърпах, той повлече надолу стъклен буркан, който се изтърколи по пода до стъпалата ми. Вдигнах го и изведнъж замръзнах. Беше пълен със сухи, крехки ронещи се листа, също като онези в буркана на свещената купчина на брега.

Чайникът засвири.

— Ева! — извиках. — Намерих чая.

Все още валеше като из ведро, когато Белочек и Кенди излязоха на повърхността и се качиха на лодката. Пак бях заспал и се наслаждавах на блажен отдих след две димящи чаши от тайнствената отвара. Събудих се чак когато чух снижени гласове в лодката. Всъщност събуди ме гръмовният баритон на Белочек. Той сякаш винаги говореше по-силно от останалите. Седнах и отърсих от себе си остатъците от съня. Никой не ме забелязваше. Другите пиеха кафе и закусваха с ароматно сирене и хрупкави филии мексикански хляб, който наричаха bolillo.

Изведнъж страшно ми се приходи в тоалетната. Втурнах се по коридора, влязох и си положих задника на чинията. Мехурът и червата ми експлодираха едновременно. Бях поразен от огромното количество и продължителността на освобождаването, всичко от мен изтичаше мощно и неспирно. Това не беше просто диария и пълен пикочен мехур. Това беше безпрецедентно недвусмислено явление, за което не положих никакво усилие. Стоях сигурно цяла минута, без да спирам да освобождавам вътрешностите си от натрупаното в тях, и се удивлявах на капацитета на телесните лабиринти и чудодейността на чая на Белочек.

Свърши по обичайния начин. Избърсах се, пуснах водата и си вдигнах панталоните. Би трябвало след такова рекордно отделяне да почувствам задоволителна лекота и облекчение. Но у мен имаше само потискащо усещане за загуба и празнота, сякаш жизненоважна част от съществото ми си беше отишла в завихрената вода на чинията. Излязох в коридора и тръгнах обратно. Чувствах се ефирен, сякаш крехката ми плът беше само една обтегната мембрана, илюзорна и незначителна. Усещах се като сянка на предишното си аз.

Но пък изглежда отровата беше излязла от мен. Главоболието ми бе спряло, а треперенето под лъжичката напълно изчезнало. Нищо чудно, че се чувствах толкова различно. Липсваше само тъмнината, която ме бе притиснала така жестоко през последните няколко дни. Вдъхновен от това откритие, реших да приема лекотата, която ме изпълваше сега, за новонастъпил период на добро здраве.

— Здравейте всички — казах и влязох в стаята.

Рок, Ева и Кенди вдигнаха очи от масата. Белочек беше с гръб и с голямо усилие успя да се извърне.

— Май се чувстваме по-добре, а, Джак?

В гласа му имаше нотка на скептицизъм или гняв. Този негов златен език! Защо винаги звучеше като адмирал Нелсън?

— Остров Тобаго британска колония ли е бил? — попитах.

— Да, британска. А преди това френска. И холандска. И испанска. Ако се чудиш на акцента ми, той е от годините, прекарани в Оксфорд.

Спомних си, че скоро убиха кучето му пред очите ми. Не можех да виня човека, че е ядосан. На масата до лакътя му имаше бутилка ром.

— Не намерихте Дъф, нали? — Беше по-скоро потвърждение, отколкото въпрос.

Белочек не отговори.

— Минахме през всяко помещение в руината, ни следа от него — каза Кенди. Изглеждаше малко бледа и изпита, сините й очи бяха помръкнали и посивели.

— Но видяхте съкровището, нали?

Кенди погледна Белочек, преди да отговори.

— Да. Точно такова е каквото го описа, Джак. Но трябва да свалим инструменти, за да отворим сандъците.

Седнах до Рок. Беше се облегнал на стола, подпрял глава на стената. Дланите му обгръщаха топла чаша с кафе. Очите му бяха кървясали, изглеждаше изтощен. Очевидно бе взел присърце обещанието, че ще спи „с отворени очи“.

— Как беше в Пуерто Валарта? — попитах.

Той извърна глава към мен и ме погледна от горе на долу. Носех неговата черна тениска с надпис „Ню порт Лобстър Хаус“, която ми беше поне два номера по-голяма.

— Със сигурност по-добре отколкото в Пунта Пердида. — Погледът му се спря на бинтованата ми китка. — Защо не ни кажеш какво ти се случи?

— Да, Джак — каза Белочек, докато капваше малко ром в чая си. — Разкажи ни приключенията си. И не забравяй да кажеш какво се случи с кучето ми.

Ето го пак този тон — пълен с напрежение, но привидно овладян. Ева стана от масата и му хвърли поглед, в който се четеше лек упрек. Той я погледна ревниво, след това взе хляба и откъсна от него голямо парче.

Ева ме попита дали не искам още чай.

— В никакъв случай — казах. — Само вода, благодаря.

Тя отиде към шкафа. Потърсих останалия хляб. Той лежеше зад крепостната стена, която ръцете на Белочек образуваха.

— Искам да си хапна малко… ако нямате нищо против.

Белочек вдигна очи към мен. И той изглеждаше доста изтощен. Една нощ прекарана на руля, след това още една в наблюдение на тайнствената „Орхидея“. Не бях виждал, преди да се смесват ром с чай, но очевидно имаше ефект. Ъгълчетата на устните кисело сочеха надолу, а очите му изглеждаха нащрек и пронизителни. Подаде ми парче хляб, след това бутна и бутилката към мен.

— Пийни си от това, Джак. Ще ти върне апетита.

— Не мисля… — започнах аз.

Той ме прекъсна като извика през рамо Ева.

— Донеси му чаша. — Обърна се пак към мен и очите му се впиха в моите. — Това ще напълни празнотата в теб.

Потръпнах. Сякаш бе надникнал през прозореца на душата ми и бе видял, че тя е отлетяла. Извърнах се.

— Толкова млад, а толкова мъдър — каза той тайнствено.

Ева сложи пред мен чаша вода и с неодобрителна гримаса постави до нея и чаша за алкохол. Огледах се. Всички чакаха да видят какво ще направя. Взрях се в бутилката за момент, след това си налях ром и за най-голяма моя изненада го изпих на една глътка. Белочек се усмихна. Задавих се и се закашлях, а той се засмя, големите му бели зъби сякаш осветиха мрачната стая. И другите се присъединиха към смеха му, докато огнената течност минаваше през корема ми, пращаше невидими пламъци към гърлото, които изгаряха паяжините в главата ми. Глътнах малко вода. Тя превърна горещината в успокояваща пара, която обгърна цялото ми същество.

Чувствах се прекрасно. На лицето ми се появи усмивка.

— Така е много по-добре — казах. И се нахвърлих лакомо върху хляба. Белочек ме гледаше как ям.

Разказах им какво се бе случило. Цялото си гадно приключение. За тълпата на брега с тялото на Дъф. Старицата с мачетето. Кръгът от отровни бутилки, свещената купчинка и козята глава. Големият огън и странната процесия. Измъчваният свещеник и групичката вещици със светещи очи. И за Гракхус — как злонамереният му опит да ме убие всъщност ми спаси живота.

Полузаспалите ми слушатели изглеждаха по-заинтригувани към края на историята, отколкото в началото. Може да беше заради кафето, но на мен ми се струва, че беше заради мъчителната фабула, пълна с ужас, която им разказах. Почти час ме засипваха с въпроси, на повечето от които не можех да отговоря. Какво имаше в бутилките? Как трупът на Дъф е изплувал толкова скоро? Защо са го нарязали? Сигурен ли съм, не, не съм сънувал? Какво означава свещената купчинка? За какво беше странната процесия? Ако не са изгорили Гракхус в огъня, то тогава какво са горили? Как старицата се е озовала в двора? Какво бе направила на кучето? И защо ще иска да ме убива?

От петимата на масата, само Белочек не изглеждаше изненадан от историята ми. На отегчения от света мъж от Тобаго изгарянията, обезглавяванията, вакханалиите и бродещите групи от жадни за кръв вещици не му изглеждаха чак толкова необичайни. Наистина зададе няколко странни въпроса. Колко беше висок свещеникът? Имаше ли отсечени пръсти на купчинката? Имаше ли кръв на острата част на черното перо? Гракхус махаше ли с опашка? И няколко, които ми се сториха перверзно воайорски. Момчетата от процесията голи ли бяха? Жените показваха ли своята pudenda26? Имаше ли разврат? Но в по-голямата част от времето просто слушаше. Нещастните ни предположения изглежда го интригуваха и забавляваха. От време на време ставаше нетърпелив и раздразнителен, друг път се смееше. Само едно нещо го притесни много: че са хванали кучето. Това го накара да се ядоса на себе си.

— Трябваше да се досетя — промърмори. — Тези хора са варвари.

— А процесията? — попита Рок. — Има ли такива в Тобаго?

— Там има карнавал. Но това е различно. Това е Dia de los Muertos. — Той вдигна очи, за да срещне погледите ни. — Ден на мъртвите.

Начинът, по който произнесе думите, ме уплаши. Имаше нещо непоправимо и зловещо в тях. Напомняше ми мученето на очилатия свещеник, белите маски като черепи на момчетата край него. Защо мексиканците празнуваха смъртта?

Видях как адамовата ябълка на Рок се повдига, докато преглъща.

— Това не става ли на Хелоуин? — попита той.

— Денят на мъртвите датира от 3000 години. Индианците го празнували, преди да започнат да прибират реколтата. В края на лятото.

Краят на лятото. За студент като мен, това звучеше като смъртна присъда.

— Но тези хора не са ацтеки — протестирах.

— Те не са и фермери, а рибари — добави Рок.

Белочек се взираше невиждащо в трохите по масата.

— Може да е бил… специален случай — каза.

С Рок го гледахме безмълвни. И двамата знаехме точно какво има предвид. Трупът на кладата не е бил кучешки.

Вдигнах очи към Ева. Погледът й беше разсеян. Обърнах се към Белочек.

— Защо? — попитах. — Защо ще му причиняват това?

Той изглежда не ме слушаше. Взираше се в питието си.

— Испанците смятали ритуалите им за светотатство. Опитали се да ги изкоренят, но разбира се, не успели. Само ги преместили така, че да съвпадат с техните — Деня на Вси светии и Задушница. Но испанците така и не ги разбрали. Тяхното отношение към смъртта било напълно различно. Те тъгували за изгубения живот. А индианците дълбоко почитали смъртта. За тях животът не бил нищо повече от сън. А смъртта била истинското събуждане.

Събуждане за какво? За мен процесията беше като кошмар. Попитах го за дяволските маски, пръснатата кръв, обърнатите кръстове и изображения на светци.

— Сигурно е било прелюдия към Черната меса — каза той. — Празникът на глупците.

— Те почитат дявола? — недоумявах.

— Почитат? Не. Уважават го. Отдават му дължимото. Обръщат църквата със свещената й глава надолу.

— Защо? — попитах.

— За да видят всички какво лежи в тъмнината. Директна среща със сенките на племето. Тези контра религиозни празненства били доста разпространени сред средновековните християни. Проклинали името Христово, целували ануса на животно в името на дявола, използвали гърба на гола жена като олтар и така нататък, тоест правели точно обратното на това, което по принцип се смятало за правилно и свято.

Сетих се за индианците хуичоли, описани в тетрадката на Дан, онези мирни потомци на ацтеките, които променяли названията на нещата, докато търсели пейоте. Може би тези пълни с насилие и готови за ритуални убийства селяни се бяха върнали към древните си жестоки корени.

— А тези порязвания по мен? — попитах. — Те част от черната им магия ли са? Приличат на ухапвания от вампир.

Белочек се засмя, отхвърляйки идеята ми.

— Най-вероятно са от перо на гарван като това, което си видял на купчината. Вещицата го е използвала, за да ти пусне кръв и да ти влее отрова.

— Можеше да избере по-лесен начин да ме убие — казах.

— В този момент тя не се е опитвала да те убие. Опитвала се е да прогони дявола.

— Значи всичко е само едно суеверие?

Погледът ми срещна опиянените от рома очи на Белочек.

— Суеверието се ражда от страх, а страхът се ражда от опит. — И той допи остатъка от алкохолния си чай. После продължи: — Природата създава и унищожава. Духът живее и в низшето, и във висшето. Демоните засенчват божественото. Ние се боим от тази сянка и бягаме от нея. Но в същото време я търсим, тя се превръща за нас във фикс идея. Само че нито можем да избягаме от нея, нито да я покорим. Можем само да я признаем и да се опитаме да я открием в себе си.

След тези думи Белочек сложи тапата на бутилката и стана, като залиташе, от масата. Очевидно едрият мъж беше пил доста. Олюляваше се, сякаш всеки миг щеше да падне. Но с Рок нямахме намерение да го оставим да се легне. Последвахме го из вътрешността на яхтата и не спирахме да му досаждаме с въпроси. Той ни разказа, че култът на Шанго от Тринидад и Тобаго съчетавал йоруба, католицизъм и баптизъм. Почитателите му вярвали, че човек, заслепен от желание, може да се превърне в жив дявол. Купчината, която бях видял на брега, била „преграда срещу злото“, построена, за да гони всички тези обсебени души. А с „ayalaba“ те трябвало да бъдат прогонени в пламъците на ада.

Белочек предположи, че по време на шестмесечното си пътуване с „Аргонавт“ неговия прапрапрадядо е предал тези мистериозни островни тайни на африканските роби, които без съмнение вече са били пропити с магическите вярвания на своята примитивна родина. А в изолираното селце на мексиканския бряг всичко това се е смесило с пейотерските тайнства на хиучолите, ацтекските жертвени обреди и католическите ритуали. И днес живее в уникална неуловима комбинация от дивашки спиритуализъм и ексцентрични церемонии.

На вратата на каютата си Белочек се обърна, за да ни пожелае лека нощ.

Спрях го, преди да успее. Нещо липсваше.

— Защо са нарязали трупа на Дъф? — попитах. — Защо го горяха и плюеха в огъня? Това не е нито религиозен, нито магически акт. Това е просто зло.

— Не можеш да разбереш ума на вярващия. За тях ние сме злото.

— Дъф не беше ангел — каза Рок, — но да го обявят за дявол е малко прекалено.

— Кое е прекалено? — попита Белочек. — Платон е казал, че когато погледнеш злото, то става част от душата ти. Библията го нарича „похотта на окото“. За хората тук това не е просто въпрос на морал. Това е жизненоважен практически проблем. Злото е природна сила и вашият приятел е попаднал под нейното влияние. Към него трябва да се отнасят като към наводнение, суша, чума или болест. За тях той вече не е човешко същество.

— Не е човешко същество? — попитах.

— Когато някой се поддаде на дявола, той губи човешкия си облик. Той се чувства божествен и затова трябва да го постигне съдбата на божествата. Хората горят дяволите и разпъват божествата.

Дъф като дявол? Дъф като божество?

— Имате предвид… че това е защото се е гмуркал, дишал е под вода?

— Не, не — каза той. — Защото се е гмуркал за златото.

Погледнах Рок. Беше объркан като мен.

— Златото? — попитах.

Белочек ми отправи добронамерен поглед.

— Не разбираш ли? За тях то е прокълнато. Този метал е изворът на всичките им беди. Африканците са отвличани от родината си, оковавани във вериги, транспортирани като животни през половината свят и насила заставяни да копаят в студени планини жълтата руда, „заровеното слънце“, за което нищо не знаели. Само и само за да задоволят алчността на един човек. — Погледът му се фиксира в пространството между двама ни. — Това не е ли олицетворение на злото?

Гледахме го, без да продумаме.

Той вдигна очи и се заслуша в тропота на дъжда, който все още се стоварваше с всичка сила върху палубата.

— Сигурно ви се спи — каза. — Ако тази буря изобщо спре, утре сутринта ще се гмуркаме. — Влезе в стаята си и понечи да затвори вратата, като се усмихваше лукаво. — Не забравяйте да си кажете молитвите.

Стори ми се, че го чух да се смее зад затворената врата.

Падналият ангел

Смехът на Белочек отекна в съня ми. Приемаше различни звукови изражения и се носеше като дявол през маскарада на сънищата. Чух го в песнопението на свещеника с червения тюрбан, в мрачния лай на Гракхус. Чух го в оглушителния рев на вълните и в гневното нареждане на вещиците около кладата. Накрая се превърна в пронизителен кикот, излизащ от устата на беззъбата старица. Тя приближи гарваново перо към гърдите ми и се приведе, за да се изкиска в ухото ми.

Събудих се и осъзнах, че през цялото време съм чувал гръмотевици. Небето се разкъсваше от светкавици, а грохотът им клатеше яхтата. Рок го нямаше, а вратата се полюшваше отворена. Съдът беше ужасно нестабилен. Погледнах си часовника — беше малко след два през нощта. Станах от леглото и се хванах за багажното отделение над мен, за да се задържа. Нова светкавица освети каютата, последвана от още по-силен гръм. Докато си навличах дрехите, се спънах, олюлях се към клатещата се врата и си ударих костта над окото в летящата към мен топка на дръжката. Хванах дръжката, излязох в коридора и затворих вратата зад себе си. Докато вървях по люлеещия се коридор, не можех да се отърва от усещането за дежавю27, сякаш беше част от кошмар, който бях осъден да сънувам отново и отново. Още преди да вляза в трапезарията, знаех, че ще е празна.

Но грешах. Кенди и Ева седяха край масата с картите. Кенди беше загърната в огромен хавлиен халат, който явно беше на Белочек. Взираше се в екрана на радара, очите й бяха уморени и зачервени. Радиото припукваше от случайно уловени статични сигнали. Ева седеше на близката кушетка със сгънати колене, които беше обвила с ръце. Бе облечена в памучна пижама и приличаше на малко момиченце.

— Не можете да заспите? — попитах.

Те поклатиха глави. Ева придърпа коленете си още по-плътно към себе си.

— И ти ли?

— Да — отвърнах. — Къде е Рок?

Светкавица освети прозореца.

— Навън — каза Ева.

— В това време?

— Казахме му, че е луд — отговори Кенди. — Каза, че много му се гади и трябва да излезе.

— Ти добре ли си, Джак? — попита Ева.

— Напълно. Къде е Белочек?

Ева погледна към Кенди.

— Спи като бебе — отвърна Кенди.

Като понечих да се кача по стълбището към палубата, Ева скочи на крака.

— Не и ти!

— Трябва да го прибера — казах. — Ще се удави навън, ако преди това не се подпали.

— Чакай, Джак. — Ева прекоси стаята, отвори един шкаф и извади оттам голям жълт дъждобран. — Сложи това.

Помогна ми да го облека, обърна ме и започна да закопчава копчетата. Сега вече се чувствах като малко дете. Оставих я да продължи и наблюдавах лицето й. Дългите й черни ресници скриваха сведените очи, а светлорозовите й пълнички устни леко се помръдваха от усилието, което полагаше. Когато свърши, скритите й очи ме стрелнаха, а устните проговориха.

— Внимавай навън — каза. — Помни моряшкото правило за трите точки.

— Двата крака на палубата и с една ръка се държа за нещо. — На това правило ме бе научила в първия ми ден на борда на яхтата.

Тя се усмихна гордо и аз тръгнах. Но ръката й не пускаше дъждобрана. Пак я погледнах. В очите й блещукаше детинско палаво пламъче. Приех го като покана и я целунах. Бях прав. Тя щедро поднесе устните си към моите и аз опитах медения им вкус и солената ласка на езика й. В нея имаше нещо много завладяващо. Можех да я целувам така цяла нощ. Но Ева се отдръпна и ме погледна в очите. След това ме пусна. Тръгнах към стълбите, без да гледам къде вървя. Дали от въздействието на целувката, или от люлеенето на лодката, но загубих равновесие, спънах се и се стоварих на масата. Хванах се за нея и се изправих.

Кенди се смееше.

— Това са четири точки, Джак. — И двете продължиха да се смеят, докато се изкачвах по стълбите.

Навън небето се раздираше и от него се изсипваше като стена дъжд на едри капки. Светкавиците се очертаваха като вени по облаците и се спускаха към скрития в тъмното бряг, осветяваха ярко хълмовете и разтърсваха трептящия въздух. Измъкнах се до мостика. Големият, обрамчен с дърво, рул се движеше от само себе си и въпреки че платната бяха плътно прибрани, въжетата и окачването поскърцваха на вятъра. Погледнах през дъжда към кърмата. Под светлината на една светкавица видях, че Рок е изпълзял до трегера и се е привел над задната част на яхтата, а океанът блъскаше край него като пълен с гняв юмрук. Палубата се клатеше с голяма амплитуда на двете страни. Рок бе намерил точка, в която запазваше равновесие, хванал се бе здраво за опънатото въже, а главата му висеше над водата. Изкачих се на мостика, изпълзях през задния му отвор и слязох на палубата при него.

— Какво правиш тук? — извиках.

Той обърна мокрото си бледо лице към мен и обърса капещата слюнка от брадата си.

— Храня рибите — отвърна.

Погледнах към тъмната, зловеща водна повърхност.

— Харесва ли им?

Очите му се уголемиха и се взряха лукаво в моите.

— Направо го обожават — каза той натъртено. В думите му нямаше нито ирония, нито хумор. Започнах да си мисля, че страда от нещо по-сериозно от морска болест.

— Свърши ли? — попитах.

— Да, свърших.

— Тогава защо не си върнеш ненормалния задник вътре?

Той поклати отрицателно глава и продължи да се взира във водата.

— Какво ти става, по дяволите?

Бялата му, напълно подгизнала, тениска висеше от раменете му като отпуснато платно. Призрачният му вид показваше, че част от силите му го бяха напуснали, беше като в шок. Каза нещо, но заради плющящия вятър и дъжда не можах да го чуя. Светкавица освети небето над нас. Подейства му като инжекция с адреналин, трескавите му очи светнаха още повече. За една ужасна секунда се зачудих, дали не се е побъркал.

— Рок…

— Чакай — каза той.

— Какво да чакам?

Той пак вдигна към мен леко обезумелите си очи.

— Буревестникът — отвърна.

Взрях се в него в недоумение.

— Какво?

Той се усмихна. Липсваше му зъб. За миг ми заприлича на проклетата вещица.

— Ще видиш — каза.

Бях прав. Побъркал се е. Хлопаше му дъската. Може би прекалено дълго бе прекарал на борда на яхтата. Или не бе спал достатъчно през последните три дни. Нямаше време да скърби за току-що загиналия си приятел. Изведнъж си спомних нещо, което брат ми Дан бе казал, когато за първи път погълна гъби на гробището „Бронсуд“. Седеше под един чадър под проливния дъжд и гледаше към пресния гроб на баща ни. Изражението му много приличаше на това на Рок в момента. Очите му отразяваха свръхестествена светлина. Тя не идваше от земята, нито от слънцето, а от някакъв източник в нощта, от студения блясък на замръзналите звезди или от кухия череп на луната. Каза, че сега трябва да внимава, тъй като семейството ни било в опасност. Че когато някой загине, преди да му дойде времето, остава след себе си утайка от неизживян живот, неупотребена енергия, която се връща към близките. Скърбящите души не могат да я използват. Тя се превръща в призрак, вина или натрапчива празнота, в извратен копнеж по зейналия гроб. Наричаше го „притегателната сила на смъртта“. Ако не внимаваме, ако не сме нащрек, може без да искаме да пристъпим от висока скала или да преминем на червено, или да изскочим пред движещ се с голяма скорост автобус. Опасността била реална и смъртоносна. Застигала хората непрекъснато.

Сетих се за тези думи, докато гледах приятеля си да наднича над разгневената бездна с налудничав блясък в очите.

— Изчакай — каза. — И ще видиш.

И аз наистина видях.

Видях поразителни и ужасяващи неща, за които не предполагах.

Случи се изведнъж, буквално за миг. Ослепителна светкавица разцепи надвисналото небе на две. С оглушителен тътен разрушителният гръм падна върху металната мачта и запали висок огнен стълб, от който полетяха искри и въздухът пламна. Огнените езици се протегнаха във всички посоки, обхванаха бързо въжетата, поеха по стълбовете, дръжките и пантите и протегнаха горящи пипала към океана. Рок се изправи на крака и посочи към кърмата, както Адам по време на сътворението протегнал пръст към Бог. Погледнах в тази посока през подпаления дъжд. И там, над водата, под ярките пламъци видях същество по-изумително от падналата светкавица.

Вълшебно и демонично същество. Неземно и зловещо.

Праисторическа птица с перки. Дяволска риба с криле.

Съществото сякаш избухна над водата. Излетя от нея и се понесе във въздуха. За миг видях огромната му зейнала човка и завитите рога. Коремът му беше разделен от хриле, но огромните му криле бяха от истинска плът и завършваха грациозно с дълга опашка, съставена от прешлени. Масивният диск от твърди мускули се виеше над мрачните вълни и превръщаше мътните води под себе си в ярки огледала. Не бях виждал по-странно нещо от това свръхестествено огнено същество. Плътта му приличаше на светеща слонова кост, която грееше с призрачна белота като лед, изтръгнат от щипещия мрак на нощта. Приличаше на безока луна. Цветът на кост беше цветът на смъртта. В същия зловещ цвят беше и уплашеното лице на Рок. Двамата стояхме като в транс, изпълнени със страхопочитание към странното поразително великолепие. В този миг на агония, под болезнения блясък на светкавицата океанът роди адско божество, ангел албинос с рога на демон, чудовищен скат, едновременно див и неземен.

Съществото изчезна заедно със светкавицата. Остана само бледа сянка, залязваща луна или паднал ангел, който се предаваше на морето.

Рок все още стоеше прав и стискаше найлоновото въже. Аз незнайно защо бях паднал на колене, въпреки че светкавицата дори не ме докосна. Падналият електрически заряд бе оставил във въздуха тревожен и в същото време опияняващ мирис — йонизирана свежест, ухаеща божествено, и катранен дъх, който вонеше като в ада. Над нас се спусна тайнствена тишина. И двамата се взирахме в празния океан, сливащ се с мастиления мрак на небето. Мълниите се успокояваха, а гръмотевиците отекваха в далечината. Бурята премина пика си в мига, в който бяхме докоснати от мощта й.

Скатът си беше заминал.

Изправих се и сложих ръка на подгизналото рамо на Рок. Той се обърна към мен, очите му бяха спокойни. И двамата бяхме видели едно и също. Буревестникът не беше сън, а реален като зейнал гроб и красив като ангел в полет. Заедно бяхме станали свидетели на чудо.

Ева ни извика от стълбището. Видях я да излиза под дъжда, наметнала дъждобран над главата си. Искаше да се увери, че сме добре. Рок слезе на мостика, мина покрай нея и влезе вътре. Ева ме повика пак и зачака отговор.

Аз се обърнах още веднъж към океана.

Поглъщане

Беше заради светкавицата. Тя ни превърна в животни. Само близката среща със смъртта може да ти изпържи така мозъка.

Никой на яхтата не бе ранен, но всички сякаш бяхме заредени с електричество. Светкавицата проникна под палубата, плъзна нагоре, премина през мачтата и железните плочи, на които бяха прикрепени пантите, влезе в печката, хладилника, машинното и таблото и изгори лабиринта от корабна електроника. Радиостанцията и радарът замлъкнаха. Светлините в каютите угаснаха като духнати свещи на торта. Яхтата се потопи в зловеща задимена тъмнина. За мен тя се оказа странно стимулираща. Движението слепешком увеличи възбудата, останала от падналия гръм и придаде на хаоса странно, но не и неприятно усещане за интимност. Не спирах да бръщолевя развълнувано за ската, но нито Кенди, нито Ева изглеждаха заинтригувани. Бяха заети с непосредствената катастрофа. В халата на Белочек Кенди приличаше на измъкнал се от черупката си охлюв. Тя безрезултатно натискаше копчета и местеше неработещи релета на командното табло. Ева отваряше вратите на уредите, пробваше бутоните и търсеше някакво оцеляло от удара устройство. Свалих си дъждобрана и го окачих обратно в шкафа. Рок отвори хладилника, взе си бира и я изгълта на един дъх. След което издаде един дълъг и пълен със задоволство звук „а“ и обяви, че се чувства като напълно нов човек.

Не можеше да се каже същото за капитана ни. Той се появи от каютата си само по огромни боксерки с фенерче в ръка. Белочек шумно ругаеше лошия си късмет и срива в заземяващата система на яхтата, за която се предполагаше, че е безотказна. Светна една аварийна лампа на батерии на стената над електрическото табло, която хвърли дълги сенки в трапезарията и огря лицето му с призрачен блясък. След като бърника из бушоните, мести релета и удря с юмрук, той реши, че нищо не може да се направи до утре сутринта. Насочи фенера към барчето, извади бутилка ром и си наля още едно питие.

— По дяволите! — изръмжа и го изпи на един дъх, след това закрачи обратно към каютата си, като мърмореше.

Чухме вратата му да се затръшва и дълго никой от нас четиримата не проговори нито дума. Бурята бе утихнала до кротък дъжд, яхтата леко се полюшваше и в тишината на трапезарията се чуваше как дишаме.

Рок се изправи и прекоси стаята. Мина покрай аварийната лампа и хвърли чудовищна сянка на отсрещната стена, която зловещо пропълзя и по тавана. За мое учудване се спря пред Кенди и се взря в нея. Стоеше с мокра тениска и подгизнали шорти, косата му бе отметната назад, лицето и вратът му още бяха мокри от дъжда. Тя седеше зад масата с картите, халатът й се бе разтворил. Вдигна лице към него. Гледах безмълвен и поразен, как Рок протяга месестата си ръка, хваща хавлиената й яка и внимателно я вдига от стола. Постояха така за миг и само се гледаха, без дори да мигнат. После Кенди се обърна и тръгна да излиза. Рок я последва по коридора и чухме как вратата на каютата й се затвори.

Ева стоеше срещу мен. Нямаше как да не забележи изражението ми.

— Започна в Пуерто Валарта — каза тя.

— Рок? И Кенди?

— Правят го всяка нощ през последните три дни.

Новината беше шокираща, но само за миг. Като се замислих, осъзнах, че признаците бяха налице. Уморените им очи, изтощението им. Гузното мълчание на Рок. Мислех, че не е могъл да заспи, страхувал се е от Белочек. Оказва се, че е чукал гаджето на стареца под носа му.

— Ами капитанът?

Ева ми отговори с вдигане на рамене.

— Не му пука? — попитах.

— Той никога не е самотен — отвърна тя. — Просто не обича да остава сам — и се приближи към мен.

— Не съм сигурен, че разбирам разликата.

— Не му трябва никой. Няма нужда от никого. Не е като нас.

Докосваше ме, докато изричаше последните думи.

Преглътнах. И потръпнах.

— Трябваше да видиш ската — казах аз ни в клин, ни в ръкав.

— О…? — Нейните движещи се пръсти ме докосваха по места, до които тя физически дори не се допираше.

— Да — казах. — Да, беше… беше…

По тила ми премина тръпка. Като остатък от падналия гръм.

— Какво, Джак? — Примамващият шепот на Ева сякаш идваше по-скоро от очите й, отколкото от устните й. — Какво се канеше да ми кажеш, а?

— Беше… беше… — Забравих за какво говорех.

— Джак?

— Ева…

— Джак…

Отидохме в нейната, не в моята стая.

Първо, там леглото беше по-голямо. Два пъти по-голямо от тясната ми койка. И чаршафите бяха копринени. Яркорозови, като устата й, и толкова тънки и фини, че едва усещах докосването им по кожата си. Но истинската причина да отидем в нейната стая беше, че тя ме заведе там. Поведе ме по тъмния коридор, като леко ме държеше за ръката, и опипваше стената, за да намери вратата. Бих я последвал и в ледения океан, ако ме поведеше натам. Но не го направи. Искаше да правим любов в нейния будоар, върху луксозните й чаршафи, в сравнително голямото й легло. Аз се подчиних.

Не разбрах как си свали пижамата. Нямах нищо общо с това. Стаята беше непрогледно тъмна и не виждах нищо. Разбрах само, че лежа с Ева на леглото и тя ме съблича. Докато го правеше, различни части на голото й тяло леко се докосваха до мен, онези части, които обикновено бяха скрити и за които момчета като мен мечтаеха цял живот и си ги представяха, докато лежаха в измачканите си легла или по-скоро на всеки трийсет секунди будуване. Със сигурност всеки път, когато красива жена минаваше покрай тях, те се опитваха да визуализират какво има под прекрасната й лека лятна рокля или под силно изрязаната блуза. Точно тези скрити части ме докосваха сега случайно, сякаш не се случваше нищо особено, бяха просто гола плът, а не някаква магическа болезнена красота, прикрита прекалено дълго, докато най-накрая бъде споделена щедро с мъж. Зърното й се плъзна по корема ми като малък мек пръст. Глезенът ми се настани между бедрата й. Посегнах надолу да й помогна да ми свали панталоните и с опакото на дланта си почувствах дращенето на слабините й. Инстинктивно обърнах ръка, за да погаля обръснатата кожа и да си поиграя с нежната подута плът. Пръстите ми проникнаха дълбоко в нея, въздишката й направо ме обгори, докосна се до нещо дълбоко в мен, което дори не знаех, че съществува. Пръстите ми останаха в нея, почувствах я как пропълзява над мен. Нещо невидимо и голямо ме възседна, усетих косата й да се спуска над мен. Беше като същество, изтъкано от тъмнина, като богиня на съзвездие, оставила звездите при смъртните в гладкото море. Притисна издутата си гърда към устата ми. Опитах я на вкус, съвсем леко, а тя я отдръпна и ми подаде другата. Засмуках я жадно, докато тя не се изви внезапно назад. Подаде ми пак първата, която сега беше влажна и студена, взех зърното й между зъбите си и погалих твърдия му връх с език. Тя го изскубна от зъбите ми, после върна другата си гърда в устата ми, дръпна я пак, преди да й се наситя и отново ми подаде предишната. Продължи така, поднасяше ми ту едната си гърда, ту другата, движеше се напред-назад, докато зърната й не набъбнаха и не се втвърдиха, станали почти безчувствени от целувките, хапането и смученето.

След това устните й намериха моите в мрака. След пира, който получих от гърдите й, нежната ласка на устните й и топлата им подканваща влажност ме накараха да се почувствам сякаш се връщам там, където принадлежа. Бях като новородено, което се прибира обратно в утробата. Всичко беше уязвимо и подлежеше на похищение. Дивият сблъсък с езика й се сля с влагата, която чувстваха пръстите ми и стоновете, идващи дълбоко от нас, от място, за чието съществуване не бях подозирал, където мекият сблъсък на плътта отстъпваше място на драскащи нокти, втвърдени зърна и жадни езици и проправяше път на безумния, твърд като камък, звяр, който се настаняваше между нас двамата. Тя бавно откъсна устни от моите, после се отдръпна цялата и ме остави да лежа на леглото сам, потен, твърд и копнеещ. Почувствах топъл дъх по корема, който после се отправи към пламналия стълб, който се надигна да я посрещне. Копринената й коса се посипа по бедрата ми, тя се протегна и с внезапно рязко движение постави члена ми в устата си.

Продължавах да изучавам неосветения пейзаж на плътта й, търсех на сляпо с нос и език, докато не почувствах следата от течна страст в увеличаващата се топлина на удоволствието й. Беше гладка, мокра и настръхнала, ухаеше на парфюма, с който се бе напръскала преди часове, знаеше, че мога да се изгубя в стаята й и че ще трябва да намеря пътя си в тъмното. Аз я намерих, хареса ми и се загубих отново в пространството между бедрата й.

Облизвахме се по-дълго, отколкото трябва. Имаше нещо инстинктивно и безмилостно в това. Накрая стоновете й достигнаха болезнен звук, а моят член гореше като нажежен до бяло въглен, така че не ни оставаше нищо друго, освен да довършим започнатото, да направим това, което желаехме и от което се страхувахме. Страхувахме се, защото с него щеше да свърши това, което никой от нас не искаше да свършва. А го искахме, защото краят беше ужасяващото нещо, за което и двамата копнеехме.

Разделихме се, след това се намерихме отново. Тя разтвори бедра и жадните й пръсти ме насочиха към центъра на страстта й. Трябваше да събера цялата си воля, за да не свърша в ръцете й. Освободих се от тях, забавих темпото и оставих сърцето на звяра да се втвърди отново. След това настървено се спуснах в гъделичкащата плът. Чувствителният ми връх бе погълнат от косми, меки като ресници. От дишането на Ева ушите ми се зачервиха.

Влязох в нея бавно. Милиметър по милиметър, сантиметър по сантиметър. Тя започна да ме моли. Шепнеше думи на португалски, които не разбирах. Повтаряше ги отново и отново. Ръцете й бяха някъде в тъмното, не ме докосваха. Само умоляващият й глас ме милваше със странни думи на непознат език, прошепнати почти отчаяно.

Вече бях изцяло в нея, топлината й ме обгръщаше, световете ни се сляха в едно. Излязох бавно от нея и за миг прошепнатите й молби замряха. След това се върнах обратно мощно и дълбоко, а тя изсумтя, простена и зашепна пак. Още веднъж излязох и влязох, след това останах, движейки се напред-назад. Болезнени викове на удоволствие и копнеж полетяха като черни птици в нощта. Притисках се силно в нея, а гърлените й стонове, пълни със страст, отмерваха ритъма. „Това ли е всичко?“ — молеше се тя, докато се спусках над нея. „Това ли е всичко?“ — питаше тя с всеки тласък. „Това ли е? Това ли е? Това ли е? Това ли…“.

Тя пое дъх, краката й се изпънаха, бедрата й затрепериха, ръцете й се появиха от мрака, дланите й се срещнаха с плътта ми, сграбчиха ме за врата, а във въздуха полетя гърлен вик. Хвана ме за косата и ме притегли към себе си, но аз се съпротивлявах, притисках я надолу и продължавах безмилостно с тласъците. Тя се мяташе и пищеше под мен. Носехме се в забранени тъмни територии на безпаметна първичност, докато животинското безумство и жестокото удоволствие не ни обзеха напълно. Те ни доведоха до болезнена граница, до дълго отлаган момент. Изведнъж в пълна забрава сякаш скочих в бездна с изтръпнал пенис, от гърлото ми се изтръгна стон, през полетялото ми тяло премина тръпка и аз свърших.

Правихме любов още два пъти тази нощ, ако можеше да се нарече любов. В действията ни имаше нарастваща ярост, опияняваща първичност. Ева беше неудържима, а в мен имаше нещо неназовимо, някаква празнота, която се пълнеше с кървава страст и не ме оставяше на мира. Не знаех къде и как я бях намерил, или пък тя ме беше намерила. Може би на брега. Заради нещата, които видях. Заради бруталната ми среща със смъртта. Или пък на яхтата, когато падна гръм. Каквото и да беше, то ме променяше. Нещо в мен не беше същото. Сърцето или душата ми. Не знаех кое точно. Никога не се бях чувствал така. Може би не беше нищо повече от желание или нищо по-малко от любов. Но ме плашеше, защото живееше много дълбоко в мен.

Не мислех за него, а го сънувах. Беше като кошмар. Платон в пещерата на сенките. Когато се събудих, видях, че в живота ми се е върнала една сянка. Онази, която с всички сили се опитвах да забравя.

Сянката седна на леглото до краката ни. Окото й беше насинено, а на главата й имаше черна каубойска шапка. Като на лошите момчета.