Златният дявол

Дяволът, когото познаваш

Събуди ни, като бавно издърпа копринения чаршаф. Помислих, че е Ева. Реших, че й е станало студено и придърпва завивката към краката си. Тогава осъзнах, че ръцете ми бяха около нея и тя спеше дълбоко.

Изправих се рязко. През овалните прозорци се спускаха коси слънчеви лъчи. Примигнах и се взрях шокиран в тъмната фигура, приседнала на долната част на леглото. Наложи се да си потъркам очите. Сякаш отегчен, че е останал толкова дълго дълбоко в подсъзнанието ми, каубоят бе излязъл от черепа ми на утринната светлина.

— Спите като вилици — каза той, като надникна над събрания смачкан чаршаф в ръцете си и огледа голите ни тела.

— Лъжици — казах аз. Тъмната му синина беше започнала да избледнява до жълто. Опитах се да си спомня преди колко дни го бях фраснал с бухалката по окото.

Ева седна и покри гърдите си с ръце.

— Кой сте вие? — просъска тя.

Очите му се усмихнаха нахално. После се плъзнаха по голото й тяло без следа от срам.

— Хосе Лудвиг ван Бустаманте Алварес де ла Кадена — отвърна. — Приятел съм на този янки, твоя любовник.

Ева ме погледна ужасена.

— Джак, какво става?

— Не знам — казах.

Наблюдавахме го как завря приличния си на ястребова човка нос в смачкания чаршаф.

— Хммм — промълви, явно доволен. Качи крака си на леглото и небрежно се отпусна на лакът. Носеше черна копринена риза с дълги ръкави, черни джинси „Ливайс“ и черни кожени каубойски ботуши. Като прибавим черната филцова шапка и черното тупе, човек можеше да си помисли, че черното е любимият му цвят. Сетих се за Гракхус и ми се прииска каубоят да е мъртъв.

— Какво правиш тук? — изръмжах.

Той кисело огледа драскотините по гърдите ми. Бяха почти толкова зле, колкото тези на гърба ми.

— И синьоритата ли се опита да ти каже нещо, а? — Усмихна се и ни показа счупените си зъби, нещо, което не бях видял при първата ни среща. Изглежда бяха резултат от нещастни случаи, като сблъсък с дулото на пистолет или пресечена траектория на юмрук с бокс. Острите отломки, странно избелени и ярки, блестяха като счупен порцеланов сервиз.

— Рок! — извиках аз и веднага се почувствах нелепо.

Мексиканецът пак се усмихна.

— Рок — повтори той. — Той беше едрият, нали?

— Изчезвай! — извика Ева и хвърли копринената си възглавница към него.

Той вдигна рязко ръка и възглавницата се набучи на ножа му, чието острие изскочи навън като сребърен пръст. Тръшна нанизаната възглавница на леглото и я притисна там неподвижна, сякаш чакаше животът да изтече от нея. След това извади безкръвното острие и го вдигна пред лицето си, полюбува се на отражението на лицето си и на гробището от зъби, което представляваше устата му.

— Какво искаш? — попитах.

Извърна лице към мен и усмивката му стана кисела.

— Искам oro, гринго. Златото.

Вгледах се в него малко по-дълго, отколкото трябваше, преди да проговоря.

— Не знам за какво говориш.

Той ми се ухили, след това протегна ножа и бавно го спусна на пода зад себе си. Чу се приглушен звън. Той вдигна светлосиния вързоп, разлюля го на острието и го сложи внимателно пред нас на леглото. Преряза възела и златните монети се разпиляха на копринения розов чаршаф.

Гледах го замръзнал и усилено мислех. Вързопът бе заключен в сейф в каютата на Белочек.

— Къде е Лео? — попита Ева с нарастваща паника в гласа. — Какво си му направил?

— Кажете ми къде е останалото злато — настоя той.

Чудех се какво му е казал Белочек и дали беше още жив.

— Това е всичкото — отвърнах. — Нямаме друго злато.

Той се усмихна. С умела обиграност започна да върти изскачащото от дръжката острие между пръстите си, правеше без усилие искрящи кръгчета с него, а очите му не се отделяха от моите.

— Не ти вярвам, гринго. Твоят брат друго ми разправяше.

Обзе ме внезапен гняв.

— Какво знаеш за брат ми?

— Знам какво ми каза. Че е намерил mucho oro.

— Брат ми е мъртъв — казах.

— Ти също — отвърна той, — ако не ми кажеш за златото.

Ева ме докосна по рамото.

— Джак…

Гледах го как върти смъртоносното оръжие.

— Изключителен талант си. Трябва да се пробваш при мажоретките.

Веднага спря да премята ножа и вдигна искрящото му острие.

— Да не ме наричаш педал?

Преглътнах.

— По-скоро женчо.

През малките му зъби като на пираня се процеди кратък взрив от смях.

— Харесвам те, гринго. Не искам да те убивам.

— Не се и налага — отвърнах. — Казах ти истината. Това е всичкото злато, което намерихме.

Вгледа се в мен, след това обърна мазния си поглед към Ева и произнесе последна заплаха:

— Надявам се, че не ме лъжеш, амиго. — С ловките пръсти само на едната си ръка сгъна ножа, стана рязко и бързо излезе.

Хосе Бустаманте Алварес както-там-му-беше-името претърсваше предните каюти, ровеше в шкафовете, чекмеджетата и багажните отделения и сътворяваше истинска бъркотия, докато с Ева се облякохме набързо и поехме внимателно през трапезарията, за да се изкачим към мостика. Навън беше светло и ставаше по-горещо с всяка изминала секунда. Всички облаци от предната вечер се бяха разпръснали и натрупали като отпадък на ръба на планината. Рок и Кенди седяха един до друг на страничната пейка от тиково дърво. Погледнаха ни навъсено, когато стъпихме на палубата. Белочек седеше приведен напред на боцманското място пред тях, ръцете му бяха вързани зад гърба, а устата му залепена със скоч. Зад него, накрая на палубата, седеше небрежно мъж с револвер в отпуснатата ръка.

— Buenos dias, señor, señorita. — Посочи с револвера към пейката срещу Рок и Кенди и ни нареди на испански да седнем там. Погледнах към водата и видях тяхната яхта, закотвена на няколкостотин метра по-далеч. Беше голям, грозен пътнически крайцер, на чиято мачта с лилави наклонени букви пишеше „Орхидея“. Точно зад човека с револвера във водата за нашата яхта бе вързана надуваема жълта лодка, която се поклащаше от вълните. На нея имаше миниатюрен външен мотор, но също така и две къси алуминиеви гребла. Сигурно са стигнали дотук с гребане, никой не ги беше чул. Белочек беше единственият вързан и със запушена уста, сигурно са го пленили пръв. След като бяха насочили пистолета към него, другите нямаше как да се съпротивляват. Дори Рок, „едрият“, когото виждах, че вече се дразни от цялата работа.

Човекът с револвера ме гледаше втренчено, докато седях на пейката. Сините му очи блестяха зад присвитите клепачи. Между чорлавата брада и неподстригания мустак зърнах уста, чието ъгълче бе изкривено в някаква идиотска полуусмивка, сякаш се забавляваше с шега, която си беше само между нас двамата. Беше около петдесетгодишен набит мъж с отпуснато и обездвижено тяло, татуировки почти скрити в космите на ръцете му, силно потъмняло от слънцето обрулено лице, дълги щръкнали, пълни с косми уши. На лявото ухо имаше малка диамантена обеца с винтче. Капитанската шапка върху червеникавокафявите му къдри му придаваше вид на моряк мошеник, който е прекарал половината си живот в пренасяне на наркотици, а другата половина — в пристанищния бар. Развятата му бяла тензухена риза бе закопчана само по средата и разкриваше изпъкнало шкембе, а над него — буйни косми и дебела златна верига.

Безвкусната верига най-накрая ме подсети — рокерският бар, човекът с оръжието. Този моряк беше моят Тенеси Уилямс.

Извърнах се и видях, че Рок ни наблюдава. Хвърли поглед към Тенеси и ме погледна въпросително. Кимнах леко.

След това забелязах, че обездвиженият Белочек мести очи от единия към другия като замръзнал зрител на тенис мач. Не беше щастлив. Изваден насила от леглото само по боксерки, завързан като пленен крал за трона си и принуден да гледа унижението на двора си и разграбването на кралството. А сега седеше наведен напред, вратът му се уморяваше, големите му боси крака изтръпваха, едрото му тяло изскачаше от седалката, а абаносовото му теме светеше под жаркото слънце. Приличаше на разгневен гигант, на завързана природна стихия.

Хосе Еди-кой си се изкачи на палубата и извади малък златен часовник, закачен за тънка верижка. Отиде до Ева, завъртя дрънкулката и я хвана сръчно. Отвори капака, нави часовника и доближи стъклото до ухото си. Очите му светнаха.

— Стар е — каза, — но все още тиктака, нали? — Забеляза, че на вътрешната страна на капака има надпис. — Подарък от любовника, а?

— От майка ми — отговори троснато Ева.

Часовникът очевидно беше семейна реликва. Хосе затвори златния капак, пъхна го в джоба на ризата си и се усмихна предразполагащо.

— Gracias, señora. И благодарности за майка ви.

Тя му отвърна с леден поглед.

Той килна шапката си назад и обърса потта от лъсналото си чело с изпразнената светлосиня забрадка. След това върна шапката на мястото й, застана пред Белочек и го погледна, без да се усмихва.

— Не намерихте ли онзи гринго, а? Онзи Дан Дюран?

Съмнявам се, че Белочек би отговорил, дори и да не му бяха залепили устата.

— Вместо това сте намерили брата, а? — Той се обърна и ме погледна. — Или братът ви намери?

— Si. En Boca — добави Тенеси и се ухили. Ако се съдеше по струящото от него задоволство, той, или някой от неговите дружки, беше наблюдавал срещата ни на плажа.

— Mi amigo, Гонзало, — каза каубоят и кимна към Тенеси. — В Пуерто Валарта той много… как се казва? Exitoso. Много предприемчив, нали? Притежава не една, а две фирми за гмуркане.

— Cinco28! — поправи го Гонзало. Гордата усмивка се бе изтрила от лицето му.

— Dos29 — настояваше каубоят. Те поспориха малко на испански. Доколкото разбирах, броят на фирмите за гмуркане, които той притежаваше, зависеше от това дали брояха хотелските им офиси за напълно отделни печеливши предприятия. Чух имената „Рамада“ и „Холидей“, както и „Мисмалойа“, курорт, който забелязах от автобуса, докато пътувахме за Бока. Накрая спорът се разреши в полза на Хосе и той продължи да говори на Белочек.

— Гонзало ми каза, че си отишъл в един от неговите офиси. Каза, че си купил кислородни бутилки. Питали са те къде ще ги носиш, ти не си отговорил. Казал си, че ще се гмуркаш за удоволствие. Да гледаш рибите. — Пресегна се към лицето на Белочек и започна да отлепва скоча от устата му. — Но аз не мисля, че искаш да гледаш рибите — добави.

Беше тежко за гледане. Белочек направи гримаса, но не издаде звук. Очите му не слизаха от очите на каубоя. На каубоя това май му харесваше.

— Капитане — каза той, след като отлепи напълно лентата. — Приятелите ти също като теб ми казват, че няма повече злато. — Ножът се появи в ръката му и острието изскочи от дръжката. Каубоят се наклони бавно напред, насочи дългото наточено острие към коленете на Белочек и го погледна с любопитство. — Сигурен ли си, че не искаш да ми кажеш още нещо?

Белочек погледна стоманеното острие. Беше 15 сантиметра дълго и сигурно достатъчно остро, за да пререже кост. Каубоят не беше едър, но беше стегнат и набит и от начина, по който дланите висяха от китките и по който жилестите му ръце бяха присвити в лактите, човек оставаше с впечатлението, че този мъж с мъртвешки очи, ястребов нос и вкус към траурните дрехи е способен на най-брутални жестокости. И че тук в открито море, където законът не го достига, с подкрепата на въоръжения мъж и без свидетели, които да чуят виковете, ако не броим белите колежанчета и красивите жени, той дори може да изпита удоволствие от действията си.

Кенди понечи да стане от мястото си.

— Лео…

Гонзало насочи пистолета си към нея.

— Señora… por favor.

Рок се изправи, аз също. Ева се протегна и ме хвана за китката.

Гонзало размаха оръжието си пред четирима ни и каза нещо разгорещено на испански.

Никой от нас не помръдна. Очите ни бяха фиксирани върху ножа на Хосе.

— Капитане?

Белочек бавно вдигна глава. Очите му потърсиха каубоя и се впиха в него с явно презрение. След това му каза точно какво знае.

— Има пет железни сандъка във вътрешността на развалината — каза. — В единия има златни монети и дузина кюлчета. Кюлчетата са още долу, а останалите сандъци са запечатани. Никой от нас не знае дали в тях има нещо.

Хосе не откъсваше очи от него. От гърлото му се изтръгна бавен стон. Стоеше изправен.

— Ние ще разберем какво има в тези сандъци, нали?

Белочек извърна поглед, без да отговори.

Хосе огледа изучаващо всеки от нас. Правеше ни психосоциален анализ. Накрая всичко се сведе до жената с големите цици и яркочервената коса.

— Ти — каза той и посочи Кенди с ножа. — Ти ще заведеш Гонзало до сандъците.

Гонзало веднага се заоплаква. Посочи мен и Рок и жално замоли Хосе на испански, очевидно не искаше да се гмурка за неизвестното съкровище в компанията на красива жена. Но Хосе беше непреклонен и те се караха яростно в продължение на цяла минута. По време на тази пауза забелязах, че Белочек и Кенди си разменят поглед. Той сякаш й казваше нещо с очи, нещо като: „Прави каквото ти казват, но не оставяй тези тъпаци да ни откраднат златото“.

Накрая Гонзало отстъпи. Подаде пистолета на Хосе и като ругаеше под носа си, последва Кенди под палубата, за да си вземе принадлежности за гмуркане.

Белочек вдигна глава и хвърли изпепеляващ поглед на каубоя.

— Докога смятате да ме държите вързан за този стол? Казах ви всичко, което знам.

Хосе вдигна внимателно брадичката на Белочек с дулото на пистолета.

— Може да си ме излъгал — каза.

Не отмести оръжието и за миг ми се стори, че може да дръпне спусъка.

— Не го прави — извиках. — Каза ти истината.

Хосе веднага обърна пистолета към мен.

— А ти защо не ми я каза, гринго?

Пистолетът сочеше право към лицето ми. Виждах само черната дупка на дулото. Изведнъж осъзнах колко е лесно да убиеш човек. Достатъчно беше леко помръдване на пръста.

— А ти защо не ми каза какво си сторил на брат ми? — попитах.

— Брат ти — намръщи се той. — И той беше много предприемчив. Каза, че има купувач за бамбалача. Доверих му се. Но те взеха бамбалачата, а той ми загуби парите. После изчезна и се скри в планината. Когато се върна, каза, че знае къде има злато. Каза, че ще ни заведе там. Но излъга! — Ръката, държаща пистолета, затрепери и насиненото око премигна. Започвах да си мисля, че споменаването на брат ми беше лоша идея.

— Ти ли го уби? — попитах.

— Гмурна се за златото, но не се върна! — Каубоят ме погледна с трептящото си око. После забеляза, че ръката му трепери и бавно свали оръжието.

— Не съм го убил. Но бих, ако имах тази възможност.

Кенди и Гонзало измъкнаха принадлежностите за гмуркане по стълбите на палубата. Носеха и комплект инструменти, както и два големи надуваеми сака, с които да извадят златото. Хосе седна, сложи оръжието до себе си и ги загледа как се приготвят. Кенди се бе преоблякла в цял бански, но Гонзало се съблече пред нас, като ни показа миниатюрните си зелени бански под увисналия корем. Задникът му беше абсурдно малък, а широкият му гръб бе покрит с косми и затворнически татуировки. Приличаше на огромен сатир в зелена препаска. Въпреки че очевидно беше опитен гмуркач, се приготвяше с неохота, мърмореше непрекъснато и се мръщеше към Кенди. Тя беше непоколебима и практична, приготви се преди него. Провери комплекта с инструменти — чук, трион, длето, лост — и започна да прикрепя ножа към бедрото си.

Гонзало започна да протестира и Хосе й каза да го махне, като го посочи с пистолета.

— Има акули — каза тя. Гонзало се намръщи, но Кенди настоя. — Няма да сляза без него.

Хосе се замисли за миг.

— Дай го на Гонзало — каза. — Той ще плува зад теб.

Кенди погледна Белочек, който й кимна едва забележимо.

Тя се подчини и подаде ножа на Гонзало. Той го върза за прасеца си. Кенди зави пакета с инструментите и ги взе под мишница. Най-накрая и Гонзало беше готов и двамата се покачиха на задното перило на яхтата.

Гонзало прекрачи и влезе във водата.

— Señora — извика Хосе. Стоеше зад Белочек и бе опрял дулото в главата му. — Капитанът не иска да стои вързан в стола. — Той погледна Кенди. — Извади златото и ще ти позволя да го развържеш. Ако не донесеш злато — и той й показа зъбите си, — ще го убия.

Кенди погледна Белочек. Виждаше само тила му. После погледна Рок, Ева и мен.

Рок се изправи.

— Кенди…

Тя свали маската си, лапна регулатора и скочи от лодката.

Дяволът, когото не познаваш

— Кажи ми къде отиде тя! — настоя той.

Отново гледах в дулото на насочения пистолет на каубоя. И всеки ден до края на живота ми да го прави, пак няма да свикна.

— Не знам — отвърнах.

Бе изминал почти час, а Кенди и Гонзало не се връщаха. Нямаше мехурчета във водата, нито намек какво се е случило. Всички бяхме в паника.

Хосе притисна дулото в меката плът на слепоочието ми.

— Лъжеш — каза. — Също като брат си.

— Не — отвърнах. — Моля те…

Ева извика. Хосе вдигна другата си ръка и острието на ножа изскочи.

Рок бе станал от мястото си и се приближаваше към нас. Ножът на Хосе го спря, като преряза ризата му и го убоде по корема. Рок отстъпи, наведе се и пръстите му се обагриха с кръв.

— Кучи син! — Изглеждаше учуден, че кърви и вдигна невярващи очи към Хосе. — Ти ме прободе! Дребният гад ме прободе! — И се втурна към него.

— Не! — Ева скочи пред Рок и се опита да го спре. Може би не беше забелязал, че Хосе още държеше дулото до главата ми.

— Кажи на приятеля си да седне — каза спокойно Хосе.

След настояването на Ева, Рок се подчини, отстъпи и се свлече на мястото си.

Ева се обърна.

— Не виждаш ли? — замоли се тя. — Никой от нас не знае какво се е случило!

С насочен пистолет в едната ръка и здраво стиснал оцапания в кръв нож в другата, Хосе направи една стъпка и се обърна към Белочек.

Белочек беше единственият, който не бе казал и дума. Стоеше си там, приведен напред, с очи, почти скрити под веждите, и тихо си размишляваше, докато около него се случваше тази бъркотия. Не знаех какво точно чувства. Гняв? Тъга? Загуба? Но в него бушуваше някакво мъртво вълнение, каквото не бях забелязвал досега.

Хосе не виждаше нищо от това. Насочи дулото към главата на Белочек и подпря гърлото му с ножа.

— Как би предпочел, капитане? Бързо… или бавно?

Тримата се втренчихме в него и затаихме дъх.

— Къде е жената? — попита Хосе. — Какво се е случило с Гонзало? Кажи ми. Веднага.

Белочек не беше свикнал да получава заповеди, със сигурност не от боклук като Хосе. Дълго не отговори, дори под заплахата на ножа и пистолета. Вдигна бавно поглед и изгледа изпепеляващо каубоя. За миг си помислих, че ще се изплюе в лицето му. Вместо това, той му зададе прост въпрос, който едва не ме свали на земята.

— Никога ли не си чувал за Белия дявол?

Последва миг парализираща тишина, в която през ума ми премина образа на Буревестника. Рок беше зяпнал. Ева изглеждаше разтревожена. Дори непукистът Хосе се издаде за миг, че го е страх. Сякаш бе разпознал забранена фантазия от детството си, която бе носил в сънищата, а след това прогонил от съзнанието си, защото се боеше, че може да се окаже реалност. Свали пистолета и ножа и се засмя като пираня.

— Няма Бял дявол — изсъска той. — Това е легенда, разказвана на децата от невежи рибари.

— Може да не е легенда — каза Белочек, — а нещо живо като мен и теб.

— Не вярвам на лъжите ти — изръмжа Хосе.

— El Diablo Blanco, manta, скатът — каза Белочек. — Manta, както знаеш, означава „наметало“ на испански. Илюзорно същество, потомък на акулите. Най-развитият от всички морски обитатели. Знам го, защото живее край острова, на който съм роден. Тук наоколо също е сборен пункт на скатове, като западния бряг на Африка, земята на предците ми. Но във всички морета на света има само един Бял дявол. И той живее тук, под тази яхта, ловува точно в тези води.

Каубоят се поколеба. Насиненото му око трепна.

— Не е вярно — каза той. — Не съществува. — Изведнъж ножът му се озовава на гърлото на Белочек. — Но ето това съществува.

— Почакай! — казах и скочих на крака. — Вярно е. Вече загубихме един гмуркач. Преди два дни. Беше наш приятел. Слезе долу и не се върна.

Хосе се втренчи в мен, острието на ножа още притискаше гърлото на Белочек. Обърна се, когато Рок също стана прав.

— Видяхме го — каза Рок. — Снощи, по време на бурята. Изскочи от водата точно когато ни удари гръм.

— Така е — потвърдих. — И двамата го видяхме.

— Беше огромен — продължи Рок.

Хосе ни разглеждаше внимателно.

— Цветът. Какъв цвят беше?

— Бял — казах.

— Целият?

— Бял като задника ми — отвърна Рок.

Хосе свали ножа. Лицето му бавно се разтегна в усмивка. Очите му заблестяха от учудване. Местеше поглед от единия на другия.

— El Diablo Blanco. Белият дявол, така ли?

— Si, si! — казах аз с ентусиазъм. — Белият дявол.

Той се обърна и насочи дулото към мен.

— Значи трябва много да внимаваш, амиго, когато се гмурнеш да вадиш златото.

Очите на рибите са отстрани на главите им. Виждат в две посоки едновременно, виждат почти всичко около себе си, напред и назад. Понеже са жертви на хищници и живеят в постоянен страх, затова и развиват предпазно всеобхватно зрение. Мислех си за това, докато плувах във водата и ги гледах как преминават през моя тесен зрителен периметър. Човешкото зрение е ограничено, а като му сложиш и маска за гмуркане, която затваря и периферната видимост, става още по-зле. Виждаш само това, което е точно пред теб, и то само на 4–5 метра. Горе, долу, настрани — ставаш уязвим и от четирите посоки, сляп си като червей, закачен на кука.

Ева искаше да дойде с мен, но каубоят не й позволи. Каза, че ако не се върна, ще се наложи да я убие.

— И тогава какво? — попитах. — Рок не може да се гмурка и него ли ще убиеш?

Идиотът щеше да се окаже с яхта, пълна с трупове и злато, до което няма достъп. Тази перспектива можеше и да го откаже от прибързани действия, но пък не бях сигурен, че е способен на рационално мислене. Човек, който насочва пистолети и ножове към хората не е от тези, които живеят разумно. Каза ми да си затварям устата и да слизам във водата, след това ме побутваше с пистолета, докато се гмурна. Сега аз трябваше да постъпя разумно. Освен ако не ми се появяха очи от двете страни на главата.

Оглеждах водата колкото мога по-внимателно и се спусках в дълбините. Ако скатът бе наоколо, не издаваше присъствието си. Може би не можеше да погълне повече от двама гмуркачи на ден. Със сигурност нямаше място за…

Какви ги мислех? Нали скатовете бяха, безопасни? Белият дявол е местна легенда, мексиканска версия на чудовището от Лох Нес. Спомних си дребната индианка, която продаваше мъниста на плажа на Бока. Тя първа го спомена, сякаш за да ни предупреди. Накрая ми даде зловещия подарък. Тази сутрин, като си обличах банския, инстинктивно си сложих кръста, който тя ми подари. Сега го стисках и се молех сребърната дрънкулка да ме спаси.

Не ставай глупав, казах си. Белочек се бореше за живота си и се хващаше за сламки. Какво би могъл да знае той за Белия дявол? Живял е на Карибите, на хиляди мили от тук. Взел е един местен мит и се опитва да се възползва от него. Хитър ход, с който остана жив, поне засега. Чудех се какви ли номера бе намислил още.

Но Белият дявол не можеше да е само мит. През процепа на кораба го бях видял да плува, с Рок го видяхме да се издига в бурята. Но можеше ли скатът да убива? Как иначе да си обясним изчезването на Кенди и Гонзало, да не говорим за Дъф? Какво им се бе случило и на тримата?

Въпросът ме изпълни с параноя. Водата беше като жива от всичките сенки и отблясъци и скритите дебнещи същества, които не виждах. Взирах се внимателно в мрака и търсех някакви подозрителни очертания, когато риба с форма на тиган мина на около метър от лицето ми и ме подплаши. Сребристият морски обитател се стрелна на зигзаг, погледна ме първо с едното, а после и с другото си око, сякаш не се доверяваше само на едното от тях. Също като тази обзета от паника жертва на хищниците и аз се замятах в опита си да огледам всички посоки наведнъж, преди да се скрия и да се почувствам защитен в корабокруширалата развалина.

Към дванадесетия метър стигнах до стръмната скала, която водеше към „Аргонавт“. Надолу по гранитното й лице течеше тинест поток, породен от водовъртежа на снощната буря. Влязох в него и се спуснах в мрачната вода. Оказа се странно успокояващо — щом аз не виждам нищо, значи и мен не могат да ме видят.

Изведнъж пред мен се появи развалината. Беше сгушена на ръба на скалистата морска пропаст и като библейско чудовище зееше в пустота, неподвижна и тиха. Заплувах покрай обърнатия корпус и затърсих Кенди и Гонзало. Нищо. Дори следите, които с Дъф бяхме оставили в тинята, бяха заличени от силното подводно течение. Нямаше и намек, че сме слизали долу. Приспаният кораб се беше отърсил от присъствието ни и бе потънал отново в дрямка. Насочих фенерчето си към отворите под корпуса. Оттам побягнаха риби и тинята увисна в осветената вода като прах под слънчев лъч, но пак не открих следа, сякаш долу никога не бе слизало човешко същество.

Преди дни, когато ми бе останала само глътка въздух в бутилката, се бях промушил точно през него и заплувал с всички сили, за да си спася живота. Потърсих и сега този процеп и скоро го намерих, скрит зад два големи камъка, почти по средата на корпуса. Влязох в него и тръгнах след лъча на фенера, който пак огря гората от мачти и греди, подплаши скритите риби и хвърли тъмни сенки в мрака. Каквото ще да става, казах си, минах през четвъртития отвор на товарното отделение и завъртях фенерчето наоколо. Както и преди, огромното помещение беше студено, водата в него — неподвижна, а тъмнината наоколо — непроницаема. Станах пак неспокоен. Въпреки че не го виждах от мястото, на което бях застанал, не бях забравил двуцветния череп, който Дъф намери, и се чудех дали още лежи там, насред оковите.

Нямах време сега за това. Трябваше да намеря Кенди.

Излязох заднешком през дупката и се промуших през гората от греди към задния край на кораба. При вдигнатия покрив на задните каюти легнах по гръб и се промъкнах отдолу, като задрах кислородната си бутилка в каменистото дъно. На около метър навътре намерих четвъртития отвор към офицерските каюти и се вмъкнах през него. Видях, че помещението е празно и започнах да се оглеждам за следващия отвор. Но рязко спрях, защото точно когато си мислех за намерения по-рано череп, фенерчето ми се натъкна на нещо бяло. Оказа се, че не е друга част от скелет, а чашата за бръснене в цвят на слонова кост. Преплувах покрай нея, излязох през отвора над мен и влязох в пълния с буркани килер.

И тук нямаше никого. Видях само пукнатината в стената, през която бях зърнал ската. Замислих се дали да не загася прожектора и да потърся пак тясната дупка, но мисълта да се заигравам с тъмнината ми беше непоносима. Някъде в развалината все още плуваше хлъзгавата змиорка. Когато за последен път я видях — или по-скоро, почувствах — тя беше в капитанската каюта, точно над стълбището, през което сега надничах. Изплувах бавно нагоре, като оглеждах всеки ъгъл, и рязко се оттласнах към стаята.

В лицето ми светна лъч от прожектор. Кенди? Гонзало?

Приближих се и се взрях в ослепителната светлина. Различавах само проблясването на маска, въздушни мехурчета и отблясъка на кислородна бутилка. Пулсът ми се учести. Очите ми се уголемиха.

Отсреща ме гледаше идиот със сребърен кръст на врата и фенерче също като моето. Бях застанал срещу голямо огледало, което ме показваше в цял ръст — орнаментираното суетно огледало със златна рамка, на което се бях натъкнал преди и за което бях забравил. Гледах отражението си и се чувствах като глупак. Помислих си как капитан Брага е позирал в тази стая и се е дивял на вида си точно пред това парче стъкло. Какъв мъж е този, който носи такова огледало със себе си през половината свят? Човек с безкрайно его и каменно сърце. Такъв, който, за да постигне своето, бе готов на всичко.

Оттласнах се от огледалото и се понесох през помещението, като преминах покрай разхвърляните столове, преобърнатата маса и счупената мивка. Не спирах да се притеснявам, че змиорката може да е наблизо. Ако беше, не се показваше. Може светлината ми да я е уплашила. При задната стена заплувах нагоре към тавана — всъщност пода — и стигнах до отвора, водещ към помещението със съкровището. Облак тиня се спускаше надолу през дупката. Преплувах го и показах глава през отвора. Водата в това помещение беше полупрозрачна. Утайката се бе вдигнала и не виждах нищо на повече от половин метър пред себе си. Изплувах през дупката и влязох бавно. Някъде дълбоко в мрака се показа слаба светлина. Насочих натам прожектора си и я видях по-ясно. През мъглата слабо проблясваше фенерче и очертаваше силуетите на сандъците пред мен. Странно, но лъчът не се местеше.

Потръпнах. Пак насочих прожектора и заплувах по посока на тайнствената светлина, преминавах над железните сандъци и пръснатите кюлчета злато. Сърцето ми биеше силно. Тинята още плуваше във водата, сякаш това, което я вдигаше от дъното, все още беше наоколо. За разлика от предишните помещения, тук не видях даже и една-единствена риба. Бяха много, сигурно се криеха в мрака, но по-вероятно бяха подплашени и все още не се бяха върнали. Стегнах се и продължих напред.

Сред купчината счупени дървени касетки и гниещи отломки се натъкнах на източника на светлина — изпуснато и изоставено в тинята фенерче. Все още грееше срещу стената, осветяваше заключената врата на килера и хвърляше отблясъци в мътната вода. Нямах представа чие е, на Кенди или на Гонзало, но вече беше ясно, че на каквато и опасност да се бяха натъкнали, това е станало тук, в това помещение. Взрях се в мрака и заоглеждах пространството около фенерчето за някакви следи. През лъча на моя прожектор се стелеше мътилка, а до касетките и сандъците бяха залепнали сенките им. В една от тези сенки намерих двете чанти и пакета с инструментите, разтворен на пода. Наблизо лежеше заровено в тинята длето, а до него стърчеше чук.

Когато издърпах чука и отмих пясъка, забелязах, че само сандъкът пред мен стоеше изправен. Същият, който се бях опитал да разбия, след което пропаднах в тъмнина и се залутах на сляпо в кораба. Сега катинарът беше разбит, а не бях сигурен дали от мен. Очевидно Кенди и Гонзало също се бяха ПОМЪЧИЛИ над него. Навсякъде по капака и покрай пантите отзад виждах следи от длетото им. Слепващата ръжда беше откъртена и чистият метал блестеше ярко под прожектора ми. Обзет от внезапно вълнение, изпуснах чука на пода и започнах силно да бутам капака.

Докато се борех с него, си помислих, че може да не са отстранили цялото слепване. Наложи се да оставя фенерчето и да използвам и двете си ръце. Най-накрая със стържещо пукане капакът се отмести и сандъкът зейна с беззъбата си уста. Вътре имаше само тайнствен мрак, но капакът се отвори само наполовина и отказа да падне назад. Трябваше да го държа с едната ръка и да осветявам вътрешността с другата. Вдигнах прожектора и го насочих като око в тъмнината.

Светлината се отрази в блестящото злато и се върна към мен. Не бяха монети или златен пясък, а ярки златни кюлчета, натъпкани плътно едно до друго. Гледах ги удивен и затаих дъх от изненада — върху златните тухлички лежеше изоставена водолазна маска.

Бръкнах, извадих я и пуснах капака, който се стовари с приглушено от водата тупване. Разгледах маската, но не можах да позная чия е. Всички маски бяха под наем и изглеждаха едни и същи: овално стъкло с черна гумена рамка, регулираща се каишка и клапа. Стъклото беше цяло, каишката непокътната, но беше ясно, че се е случило нещо ужасно. Веднага разбрах, че някой е загинал.

Неоспоримата истина за нечия гибел ме изпълни с нарастващ ужас. Смъртта пак бе подала глава и сега се спотайваше в мрака. Изпитах внезапно желание да избягам, да изчезна колкото се може по-бързо от тъмните води и да се устремя към повърхността. По-добре да се изправя лице в лице с дявола, когото познавах, отколкото да срещна този, когото не познавах. Каубоят със сгъваемия нож, чакащ горе, може и да не е с всичкия си, но поне имаше ясни мотиви — мъчеше го алчност и искаше да си събере дълговете. Не беше някакво призрачно подводно проклятие, което сграбчваше нищо неподозиращите златотърсачи и ги завличаше в неизвестното.

Обърнах се и тръгнах към отвора. Тогава забелязах опашката на змиорката. През мен премина тръпка на ужас.

Гледах я как се извива през лъча на прожектора ми и се шмугва в сянката на преобърнат сандък. Ако съдех по дебелината на опашката, змиорката беше огромна. Сърцето ми заби лудо. Опитах се да успокоя дъха си. Внимателно насочих фенерчето покрай преобърнатия сандък. Опашката изчезна. Последвах я с прожектора, като се борех със страха си, докато не видях краят й да се скрива в отвора долу.

Поех дъх и въздъхнах с облекчение. Върна се в капитанската каюта и кой знае какво правеше там. Сигурно се любува на себе си в огледалото. Няма значение, но ако исках да изляза от кораба, се налагаше пак да пресека пътя й.

А може би не. Спомних си за другата врата, заключената, която водеше към килера. Ако успея да счупя ключалката, ще имам и друг изход. Заплувах обратно към изправения сандък, за да взема чука и длетото. След това се понесох към изпуснатия прожектор, който осветяваше заключената врата. Ключалката беше силно корозирала, а дървото — изгнило и тънко. Оставих и моя прожектор долу и се заех за работа.

Чукането под вода е странно занимание: действието е директно насочено, но странно неефективно. Въпреки това за секунди успях да подпъхна длетото дълбоко под ключалката. Използвах го като лост и удрях здраво, докато не го преодолях. Бутнах вратата и тя се отвори широко.

От тъмнината на стаята срещу мен се надигна облак тиня. Пресегнах се да взема прожектора си. През това време забелязах в края на осветената от него повърхност нещо приличащо на почерняла плът. Взех фенерчето и погледнах по-отблизо. Беше гумен плавник, обърнат и полузаровен в тънък слой пясък. Прокарах лъча по цялата му дължина и видях, че все още е прикрепен към стъпало, а то от своя страна към космат мъжки крак.

Гонзало лежеше по корем в тинята. Кислородната му бутилка я нямаше, а косматият му гръб бе покрит с пясък. Затаих дъх, хванах го за ръката и го преобърнах. Това действие вдигна огромно количество утайка, която замъгли мътната вода още повече. Приближих се, за да разгледам по-добре, и насочих лъча на фенерчето си към лицето му. Видяното направо ме задави. Едва си поех дъх.

Маската му също я нямаше, както и едното му око и част от бузата. Змиорката бе започнала да дъвче лицето му.

Отдръпнах се и се помъчих да се преборя със задавянето. Най-накрая успях да си поема дълбоко въздух и тогава забелязах ножа в гърдите му. Беше забит под ребрата чак до дръжката.

След няколко дълбоки вдишвания се извърнах от трупа. Кенди бе свършила страхотна работа. Навярно го е изчакала, докато счупи железния катинар. Гонзало сигурно е вдигнал капака и когато е надникнал да види златото, Кенди му е свалила маската и е изскубнала регулатора от устата му. След това е взела ножа от канията на крака му и го е забила в него с всички сили.

Ако се съди по разбърканата тиня, Гонзало не се е предал бързо. Представих си го как се мята слепешком, докато мръсната вода изпълва дробовете му. Сигурно Кенди се е отдръпнала, докато той умре. След това е взела кислородната му бутилка и е избягала от помещението. След като всичко е утихнало, змиорката е помирисала кръвта му и е дошла да си похапне.

Но какво се бе случило с Кенди? И защо бе взела полупразната му кислородна бутилка? Да не би да се криеше някъде в кораба?

Тръгнах към вратата, но се спрях. Не забравях ли нещо? Обърнах се към трупа, като се стараех да не мисля за него. Хванах ножа и се опитах да го измъкна. Учудих се колко трудно беше, сякаш тялото му не искаше да го пусне. Най-накрая излезе, а след него се вдигна тъмен кървав облак. Веднага видях какво бе задържало острието. В основата му имаше дълбока извита вдлъбнатина. Когато влезе изцяло, пронизаната плът се затваря около нея. Очевидно ножът на Кенди не бе направен за пробождане, той бе направен да влезе в тялото и да остане там.

Избърсах острието в косматия крак на Гонзало. След това разкопчах канията от глезена му и я закопчах на моя. Но не върнах ножа в нея. Реших да го нося в пълна готовност в ръката си.

Тръгнах през вратата към килера, като осветявах пътя пред себе си с прожектора. Не се виждаше никаква змиорка. Изплувах надолу през отвора към офицерските каюти, след това под преобърната палуба. Отне ми още пет минути, за да претърся останалата част от кораба. Видях купчината окови, струпана от Дъф, и полузаровения човешки череп. Видях веригите, висящи от преобърнатия под, слоя камъни и чакъл (за който Ева ми бе обяснила, че е баластът на кораба) и натъпканите на носа каюти за екипажа. Ни следа от Кенди. Когато най-накрая изплувах през дупката в носа, нямах никаква представа къде може да е отишла.

За миг повисях така сам във водата. Под мен скалата се спускаше в неизбродима бездна. На петнайсет метра над мен проблясваше слабо повърхността. Зад мен зееше безмълвната развалина на кораба, а пред мен се простираше огромният открит океан. Кенди бе взела кислородната бутилка на Гонзало. Вероятно е искала да остане под вода по-дълго. Но защо? И къде? Бяхме на около миля от брега, сушата бе прекалено далеч, за да доплува до нея под вода, дори и с двете бутилки. Ако се покажеше на повърхността, щяха да я забележат. И защо ще й е да излиза на брега? Със сигурност мрачното ми приключение на плажа я е разубедило да го прави.

Пак се зачудих за ската. Дали пък Кенди не се бе опитала да доплува до повърхността като Дъф, който така и не успя да се върне до нея? Колкото повече си мислех за тази възможност, толкова по-абсурдна ми изглеждаше. Кенди току-що бе светила маслото на партньора на каубоя. Ако се върнеше на яхтата без него, той със сигурност щеше да опре сгъваемото острие в гърлото й.

Ако не се бе вдигнала на повърхността, нито бе слязла надолу, нито се бе върнала, оставаше само една възможност — тръгнала е в посоката пред мен. Но там нямаше нищо, само безкрайна вода…

И „Орхидея“.

Ето къде е отишла! Разбира се! Единственият й шанс беше да се скрие на кораба. И той със сигурност имаше работеща радиостанция, може би и оръжие, или нещо друго, което можеше да се използва срещу Хосе.

Трябваше да я намеря и да й помогна. Корабът бе закотвен на не повече от стотина метра в западна посока от „Магьосник“, по-навътре от брега. Определих посоката с компаса на китката си и заплувах веднага нататък, далеч от скалата и зеещия „Аргонавт“, право в открития океан.

Зомби

„Аргонавт“ изчезна зад мен в тинестата мъгла над скалата, а водата отпред ставаше все по-прозрачна. Скоро плувах през огромната океанска шир, в която нямаше нищо, по което да се ориентирам, освен иглата на компаса ми. Държах се за златната стрелка така здраво, все едно животът ми зависеше от нея и в известен смисъл си беше точно така. Ако бях тръгнал в грешната посока и изплувах прекалено далеч от кораба, щях да пропилея шанса си да се срещна с Кенди. Още по-зле, ако се приближа към „Магьосник“, каубоят със сигурност щеше да ме забележи.

Обзет от несигурност сред огромната водна шир, първоначалният ми ентусиазъм бързо се изпаряваше. Замениха го обичайната параноя и треперенето на крайниците ми. Бездънната бездна винаги навява асоциации за смърт. Не ми излизаше от ума мистериозния край на Дъф. Дали неговият нарязан труп гореше на вещерската клада? Може би същото се бе случило и с брат ми Дан? Така и не намерихме тялото му, само полупразна кислородна бутилка. В главата ми продължаваше да плува образът на ската. Огромната му отворена уста, перките като масивни криле. Какво знаех за тези същества? Какво знаеха другите? Може би живееха на планетата от милиони години. Кой да каже какви отклонения могат да възникнат, какви генетични комбинации? Може би това, което бе направило животното бяло, го бе направило и смъртоносно.

Заплувах по-близо до повърхността, сякаш това можеше да ме спаси. Бях наясно, че в открития океан няма гаранции за сигурност. Няма къде да избягаш и къде да се скриеш, само можеш да се молиш.

Все пак държах в ръката си нож. Ако скатът се приближеше, можех да го одраскам по носа. Дали имаше нос? Зачудих се дали имат поне очи. Спомнях си само една гигантска уста с криле. Разперени сигурно бяха към пет метра, два пъти по-широки от спалнята ми вкъщи. И тежеше незнайно колко тона, на външен вид беше само твърда мускулатура. Изведнъж ножът в ръката ми се стори жалък. Какво бих могъл да направя с петнайсетсантиметрово острие на този летящ гигант?

Плувах вече от десет минути. Може би паниката ми се усилваше и ме дърпаше напред, но изведнъж реших, че съм отишъл препалено далеч. И тръгнах към повърхността.

Точно под вълните се спрях и се обърнах назад на изток. Трябваше да се покажа малко над повърхността, но много бързо, за да не ме види никой. Тръгнах нагоре с една преминаваща над мен вълна. Маската ми изскочи и водата се стече по стъклото. Не виждах нищо друго, освен ясно синьо небе. Нова вълна премина над мен и след нея отново се показах над повърхността. В далечината изплуваха мачтите на „Магьосник“. Завих обратно.

„Орхидея“ беше само на двайсет метра на север. Ни следа от Кенди на борда му, но пък и видимостта през маската беше лоша, а и аз не се вгледах много-много. Само колкото да видя къде е корабът и да тръгна в тази посока. Погледнах компаса и се опитах да задържа стрелката му неподвижна, докато плувах под повърхността. Страхът да не ме забележат и видът на „Орхидея“ ме изпълваха с вълнение и за миг забравих за реалните и въображаеми опасности на океана. Вместо това съзнателно се съсредоточих върху водата пред мен и нейната безкрайна монотонност. Точно когато започвах да си мисля, че съм се отклонил от избрания курс, пред очите ми се появи верига на котва. Подминах я и заплувах под обраслото с водорасли корабно дъно към страната, която не се виждаше от „Магьосник“. Корава покривка от миди бе полепнала по ватерлинията на корпуса, а от кърмата заплашително висяха два ръждясали мотора.

През последния половин час ушите ми почти бяха оглушали от бълбукащите край тях въздушни мехурчета. Като излязох на повърхността, си свалих маската и се учудих колко е тихо. Въздухът беше неподвижен, а корабът — пуст, чуваше се само припляскването на вълните по корпуса. Сутрешното слънце бе изминало едва четвъртинка от пътя си към зенита, лежеше скрито зад издигащия се плавателен съд и хвърляше край мен дебели сенки, които потъмняваха водата и смрачаваха въздуха. Корабът някога бял, а сега сивкав, представляваше преустроен рибарски траулер, превърнат във ваканционна яхта с каюти с големи прозорци на палубата и открит мостик на върха. Съдът беше запуснат и спешно се нуждаеше от боядисване. Такелажът се бе разхлабил, а съединителните елементи — ръждясали. Лакът беше напукан и олющен. Маджунът на прозорците беше сух и изронен, едно от стъклата беше пукнато, а на рамката му имаше дупка от куршум.

Не виждах никого на борда. Отстрани до кърмата намерих въжената стълба, по която Хосе и Гонзало се бяха качили на спасителната лодка „Зодиак“. Хванах я, мушнах ножа в канията, свалих си плавниците и ги хвърлих на борда. Морският бриз бе обърнал яхтата успоредно на брега и докато седях откъм сенчестата страна, бях скрит за „Магьосник“. Изпълзях по стълбата, надникнах над перилото и проверих палубата.

От това, което виждах и чувах на кораба нямаше жива душа. На задната палуба до ръждясал газов грил имаше платнен хамак, на който бяха проснати мъжка бяла риза и разръфана плажна хавлия. Зад мръсните прозорци на четвъртитата каюта виждах дървен рул, празен червен пластмасов стол за боцмана и отблясъци на стъклени чаши на масата за хранене. Покривът на каютата скриваше видимостта ми към мостика, но оттам не се чуваше нито звук. Ако Кенди беше на борда, тя пазеше пълна тишина и не се показваше. Само че нямаше и следа от гмуркаческите й принадлежности, а и палубата пред стълбата беше напълно суха.

Прекрачих перилото и си свалих колана с баласта и кислородната бутилка. Горната каюта ме скриваше от яхтата наблизо. През прозорците различавах само голата й сребриста мачта и искрящия бял корпус. Видът й ускори пулса ми. Ако не се върнех там до половин час, Хосе щеше да ожаднее за кръв.

Къде, по дяволите, беше Кенди?

Стълба от задната страна на каютата водеше към мостика. Изкачих няколко стъпала, показах си главата над покрива и огледах. Там имаше още един празен боцмански стол пред стоманен рул, пейки със силно избелели възглавници и скъсано платнище, което покриваше по-малко от половината палуба. Отгоре висеше лъскав тенекиен фенер. На пода, до няколко смачкани бирени кутии, празен пакет от цигари, отворена бутилка гел с алое вера и купчина захвърлени дрехи, имаше лилава пластмасова чаша. От тази палуба се откриваше хубава гледка към открития океан. Малко вероятно бе Кенди да се е качила тук, защото има опасност да бъде забелязана. Тръгнах обратно надолу по стълбата.

И изведнъж се спрях. Нещо в купчината дрехи беше привлякло погледа ми. Пак показах глава и огледах по-добре. До отрязаните джинси и суитчърите с качулки лежеше фина дреха в яркочервено.

Горнище на бански.

Замръзнах. Ева твърдеше, че са видели само двама мъже на борда. От отдалечения „Магьосник“, докато чакахме повече от половин час Кенди и Гонзало да се върнат, никой от нас не бе забелязал друг човек на този кораб. Бяхме сигурни, че двамата мъже са сами.

А как да обясним това? Каквато и да беше сексуалната им ориентация, съмнявах се Хосе или Гонзало да носят горнище на бански. Може да е останало от предишен излет. Но как да съм сигурен?

Пак се спуснах надолу по стълбата. От задната палуба надникнах през прозореца на каютата, за да се уверя, че е празна. След това се промъкнах отстрани към предната част на кораба и видях, че и там палубата е пуста. Внимателно отворих страничната врата и се вмъкнах в каютата. Хладилникът работеше шумно. Въздухът бе изпълнен с мирис на мухъл. Докато се промъквах покрай боцманския стол, босият ми крак попадна на половинка полята със салца тортила. Кухнята беше мръсна. Плотът и мивката бяха отрупани с изцапани чинии. По прашния под бяха посипани трохи. Пепелникът на разхвърляната маса за хранене преливаше от фасове, на разбития пластмасов стол имаше празна бутилка от текила. Когато хладилникът внезапно спря да бучи, ми се стори, че чух проскърцване зад себе си. Обърнах се и видях стълбата, която водеше към спалните. Тръгнах надолу по нея.

В края на късия неосветен коридор имаше плътно затворена затъмнена врата. Полуотворена врата вдясно откриваше тоалетна и мивка, а вляво, в рамката на друга врата, която също не бе напълно затворена, се процеждаше дневна светлина. Тихо я бутнах.

Празно двойно легло почти изпълваше стаичката. През овалния прозорец косо се спускаше слънчев лъч, който жълтееше върху тревистозелените чаршафи като петно от напикано. В долната част на леглото имаше смачкано одеяло, а в горната бе подпряна бяла възглавница с лекета от кафе. Иззад полуразтворения цип на платнената чанта „Найки“ на пода се виждаха мъжки панталони, навит кожен колан и неотворена стъклена бутилка с червей вътре. Върху вграденото нощно шкафче имаше празна чаша, наядено парче говеждо и добре омачкано мексиканско порносписание. Под него се подаваше нещо, което на пръв поглед приличаше на мъртва змия, но при по-внимателно проучване се оказа половин метър гумена хирургическа тръбичка.

Излязох от стаята. В коридора ми трябваха няколко секунди, за да адаптирам зрението си към тъмното и през това време се заслушах в звуците от каютата в дъното. Беше тихо. Отидох до вратата и пак се заслушах. Нищо, освен поскърцването на дървенията на яхтата, пляскането на вълните в корпуса и звука от собственото ми дишане, което ставаше насечено и напрегнато. Пръстите ми намериха металната дръжка и внимателно я завъртяха по посока на часовниковата стрелка. Бравата щракна и вратата се отвори от само себе си, без да я натискам.

Пред мен се показа голямо празно легло. Вляво от него имаше вградена маса със стол, а вдясно — шкаф с две врати, съставени от летви, и огледало на стената до него. Пердетата на овалните прозорци бяха спуснати и през тях се процеждаше слаба отразена зеленикава светлина. Навсякъде бяха разхвърляни дрехи: копринени чорапи на шарки, гумени сандали, сини долни гащи, джинси, женска сламена шапка. Черна кожена жилетка — без съмнение на каубоя — висеше прилежно окачена на облегалката на стола. На масата пред него имаше бръснач и намачкана двайсет доларова банкнота. Прокарах пръсти по плота и оставих следа в почти незабележимия слой „ангелски прах“. Обърнах се към леглото и измежду смачканите чаршафи и дрехи видях почерняла лъжица, запалка „Зипо“ и спринцовка. Тъкмо посягах към иглата, когато чух зад себе си забързано трополене на боси крака.

Това бе единственото предупреждение, което получих. Нямаше викове и писъци, с които да се настроя за действие. Момичето се появи отникъде и насочи към мен кухненски нож. Ако не бе полуослепяла от крека30, можеше да ме убие там на място, но аз инстинктивно се извъртях и летящият нож само одраска бедрото и разкъса банския ми. Тя пак замахна с ножа към мен и двамата паднахме на пода. Хванах китката й и я задържах с две ръце. Рядката й коса висеше към лицето ми и през нея виждах трептящото острие. Обърнах се и прилепих китката й към пода. Тя падна настрани, косата й се посипа върху мен и зъбите й изведнъж се впиха в носа ми. Извиках, а в устата ми потече кръв. Пуснах китката й, ударих я с лакът в главата и тя падна по гръб. Ножът пак се вдигна във въздуха. Извъртях се и острието се заби в пода. Скочих на крака. Тя измъкна ножа и отново се прицели в мен. Аз се гмурнах към краката й, опитах се да я сваля на пода. Тя залитна и се стовари във вратите на шкафа.

И изведнъж всичко утихна. Тя повече не помръдна.

От носа ми капеше кръв по пода. Хванах го с палец и показалец и се изправих, като залитах. Тя лежеше свита наполовина в шкафа, наполовина извън него, а счупените летви се клатеха около нея. За първи път забелязах, че е гола. Огледах я по-внимателно и разбрах, че е не е съвсем така, носеше червените прашки на банския си. Но пък те сякаш се стопяваха на пода, защото около бедрата й се събираше локва кръв. Хванах я за рамото и я изтеглих навън.

Ножът се бе забил в гърдите й, точно под лявата гърда. Проникването му беше смъртоносно. Ако съдех по изтичащата кръв, острието бе влязло между ребрата й и бе пронизало биещото й сърце. Гледах неспирния поток кръв в пълно недоумение и ужас. Несъзнателно отстъпих и улових отражението си в огледалото. Тялото ми беше тъмно, лицето бе в сянка, но сребърният кръст блестеше като щит на гърдите ми.

Бях спасен. Нападателната ми бе мъртва.

Нямаше нужда да пипам пулса й, за да се уверя. Всичко беше ясно от неподвижността и масивния кръвоизлив. Лицето й бе бяло и лъщеше като восък, косата й бе мазна и разбъркана като стиска слама. Сребристосините й очи, които някога може да са били красиви, бяха застинали в ужасна гримаса.

Момичето беше на синтетичен кокаин незнайно откога. По вътрешната страна на ръцете й имаше множество белези, ноздрите й бяха разранени и възпалени. Беше мършава. На кръста й имаше татуировка „Спенс“ и още една на малката й гърда, изобразяваща миниатюрна роза с падащо листенце като сълза.

Вероятно беше американка. Избягала от вкъщи. Може би бе изхвърлена от яхта в Пуерто Валарта и се бе превърнала в дрогирана проститутка, стигнала до естествения си край. Може да е на 16, а може и на 20. Можеше да е нечия отдавна изчезнала дъщеря.

Не исках да знам. Каквато и да беше, сега бе мъртва. Нищо друго нямаше значение. Дори и фактът, че я убих аз.

Ужасната истина не ме притесняваше, не и по начина, по който очаквах. Не се чувствах виновен или грешен. Нямах усещането за загуба или трагедия заради смъртта й. Освен болката от ухапаното на носа си, не чувствах абсолютно нищо друго.

Може би защото момичето ми бе напълно непознато. Защото ме нападна с нож за изкормване на риба. И защото не направих нищо друго, освен да се защитя. Но в липсата ми на реакция имаше нещо по-дълбоко и притеснително. Празнотата в мен бе запълнена от безжизнена студенина. Тя се превръщаше в странен източник на сила, в някаква хладна мощ. Преминаваше през мен и отвъд мен като природна сила. Беше странно възбуждаща и не бях сигурен, че искам да се отърва от нея.

Единствената ми грижа бе да не ме хванат. Последното нещо, от което аз, а и другите, имахме нужда, беше среща с мексиканската полиция. Щяхме да изгубим всичките си шансове да вземем златото. Щях да изгния в някой забравен от бога затвор, обвинен в убийство по особено жесток начин.

Седнах на края на леглото, стиснах ухапания си нос и се загледах в изтичащата по пода кръв на момичето. Нямаше свършване. Скоро цялата стая щеше да подгизне. Откъде да почна да я чистя? Какво да направя с тялото й? И какво щеше да стори Хосе, като разбере, че е мъртва?

Кръвта стигна до стъпалата ми. Вдигнах ги и ги качих на леглото, а ръката ми попадна случайно върху спринцовката. Извиках. Иглата бе пробила плътта между палеца и показалеца ми. Изругах, издърпах я и стиснах кожата, за да изкарам няколко капки кръв. Сега можех да прибавя и СПИН към списъка с тревогите си. Избърсах кръвта от ръката си в чаршафа и гневно захвърлих спринцовката през стаята. След това сграбчих запалката „Зипо“ и също понечих да я хвърля.

Тогава ми хрумна. Отначало плахо, след това с пълна сила — момичето, яхтата, каубоят, ченгетата, щях да се погрижа за всичко едновременно.

Печката в трапезарията беше електрическа, но грилът на палубата бе на газ. Пропановата бутилка под него изглеждаше лека. Предположих, че е само наполовина пълна. Откачих я от мястото й и я понесох навътре. Проверих машинното и почти всеки шкаф и касета за багаж на яхтата и най-накрая намерих втора бутилка в тясно багажно отделение до машинното под главната каюта. Тя беше пълна.

Потърсих в трапезарията свещ, но не намерих. След това се сетих за тенекиения фенер на мостика. Качването горе посред бял ден съдържаше известен риск, но времето ми свършваше и нямах избор. Преминах по задната стълба и пропълзях на горната палуба. Ако останех плътно долу, преградата срещу вятъра отпред и страничните пейки щяха да ме скрият. Но номерът беше да стигна до фенера на гредата, на която бе опънато платнището. Трябваше да се изправя.

Внимателно надникнах през преградата към „Магьосник“. Видях, че Белочек още бе вързан на боцманското място, а Рок и Ева седяха от двете му страни. Тъмният силует на каубоя бе зад тях, дулото на пистолета му без съмнение бе опряно в гърба на Белочек, а очите му не слизаха от Рок и Ева. Рок беше единственият с лице към мен. Но ако се изправех, дори един поглед от страна на мексиканеца бе достатъчен, за да ме забележи.

Опитах се да го направя колкото се може по-пъргаво. Проверих набързо каубоя, изправих се и хванах фенера. Но когато се опитах да го откача, не успях да освободя куката от гредата. За един дълъг гибелен миг останах напълно изправен, двете ми ръце бяха вдигнати над главата и дърпаха с всички сили фенера. Най-накрая успях да го откача, но се чу силен звук. Клекнах. Постоях така няколко секунди, замръзнал зад пейката и стиснал в треперещите си ръце фенера. Тогава сърцето ми се качи в гърлото.

Някой извика.

Викът се разнесе и почти ме докара до припадък. Разпознах гласа на мексиканеца. Беше ме забелязал, сигурен бях. Надникнах над пейката и видях, че двамата с Рок се бяха изправили. Каубоят изглежда го заплашваше. Но за мое облекчение нито един от двамата не гледаше и не сочеше към мен. Накрая Рок седна обратно на мястото си и мексиканецът се отдръпна. Изглежда всичко свърши. Каубоят също се отпусна на мястото си, без нито веднъж да се обърне към „Орхидея“. Цялото избухване не трая повече от половин минута.

Рок сигурно ме е видял, помислих си. Хитрият Рок. Вероятно хвърляше по едно око на „Орхидея“. Когато ме е видял да се качвам, се е уплашил да не ме открият и е казал или направил нещо, за да отклони вниманието на Хосе. Свърши работа. Взех фенера, без да ме забележат.

Върнах се в каютата и затворих всички прозорци и врати. След това слязох в спалните и затворих и техните прозорци. Отидох в багажното отделение при газовите бутилки, които бях занесъл там, и отворих клапите им. Веднага замириса на чесън. Отстъпих, като оставих вратата широко отворена. Пропанът е по-тежък от въздуха. За минути изтичащият газ щеше да изпълни багажното и да се процеди надолу към дъното на яхтата, както и към машинното отделение, където вече бях отворил резервоарите. Щеше да изпълни коридора и спалните и да се изкачи по стълбите. Когато стигне до керосиновата лампа на пода в главната каюта, по-голямата част от съда вече ще е изпълнена със силно запалимия газ.

Щеше да се чуе силен взрив.

Исках, когато това стане, да съм вече на „Магьосник“. Експлозията щеше да стресне Хосе и да ми даде възможност да го обезоръжа. Всичко се свеждаше до правилното изчисление на времето. Предполагах, че двайсет минути щяха да са достатъчни газът да стигне до пламъка. Което означаваше, че трябваше да побързам. Оставих тенекиената лампа на върха на стълбите, вдигнах стъклото и запалих фитила със „Зипо“-то. От белия пламък се издигна черен дим, след това огънчето загоря стабилно. Затворих вратата на каютата зад мен. След две минути вече бях в пълно гмуркаческо снаряжение и с маската, вдигната на челото, и плавниците в ръка прекрачих перилото, слязох по стълбата и тихо влязох във водата.

Отказах се да търся Кенди. И напълно бях забравил за Белия дявол.

Черен вятър

Отначало помислих, че е зрителна измама.

В бързината да напусна „Орхидея“, не бях избърсал слюнката от маската и на четири метра под водата, когато стигнах на половината път до „Магьосник“, стъклото бе започнала да се замъглява и да пречи на видимостта ми. Една от фигурките, които се появиха пред очите ми, изведнъж се превърна в плътно бяло петно, приличащо на ярка луна във вечерното небе или на монета на дъното на океана. Петното ставаше все по-голямо и приемаше все по-зловеща форма. Когато осъзнах какво виждам, беше прекалено късно да бягам. Спрях да плувам, увиснах във водата и се взрях притихнал, пълен с нервно очакване.

Скатът изплува от някаква незнайна дълбина. Как иначе да обясня колосалната промяна в размера му? Не бях готов за тази грамада — нито от мига, в който го видях през процепа на разбития кораб, нито дори в бурята. Беше най-голямото живо същество, което бях виждал. Размерите и мощта му ме изпълваха със страхопочитание, което разтърсваше тялото ми до основи със студени тръпки. Движеше се със забележителна скорост. Гледах го през замъгленото стъкло на маската като през купчина облаци как се надига от дълбините като призрак от нечий кошмар. За секунди стигна до мен. Зловещ и нереален, приличаше на извънземно, изпуснато от ада отвъд естествения свят. Не можех да помръдна, а не се и опитвах. Присъствието му ме смазваше. Огромният звяр се завъртя около мен и ме погледна в очите. Самият той имаше грамадни очи от двете страни на устата си. Големите им черни орбити не задържаха никаква светлина и не издаваха никакви емоции. Движеха се независимо като отделни същества, надничаха изпод отпуснатите клепачи, набръчкани от старост и грижи. Под очите се подаваха дълги бели рога от нагърчена плът, които сочеха напред като опипващи пръсти. От пастта му висеше яркочервен език, който приличаше на заплашителните зъби на пепелянка или на огнен дъх на дракон.

С небрежно загребване на разперените си криле скатът се насочи към повърхността и изскочи над главата ми. Огромните му криле закриха дневната светлина и аз потънах в сянката на внезапно потъмнялото му тяло. След това съществото се спусна покрай мен, крилете му отново станаха бели и пред очите ми се появи туловището му, древно и набраздено като лунна повърхност или като наяден от времето фосил. Появи се и дългата като камшик бяла опашка, съставена от твърди прешлени. Изглеждаше старо като самия океан. Когато пак погледнах черните орбити на очите му, се почувствах сякаш се взирам в произхода на времето, в голямото черно нищо, от което е родено всичко. В тях бе скрита древна мъдрост, безкрайна и непознаваема. Съзнание, по-голямо от самия живот, което се докосваше до това, което лежеше отвъд него — огромната мъртва вселена, дълбините на безкрайното море.

Скатът бавно се завъртя и започна да ме обикаля, този път в замислена хоризонтална орбита на границата на видимостта ми. Меките податливи перки се сливаха с мътната вода, появяваха се и изчезваха, сякаш самият океан приемаше различни форми, израстваха му перки, които после анихилираха, танцуваха безкрайния танц на сътворението, влизаха и излизаха от нищото. Ефектът беше хипнотизиращ. За един дълъг миг забравих къде се намирам, какво правя и в каква опасност се намирам. Във водовъртежа от светлина започнах да приличам на съществото пред очите ми, бях наполовина направен от нищо и наполовина от плът.

Но когато чудовището тръгна пак към мен, сетивата ми се върнаха. Усетих студенина, затаих дъх и се взрях през замъгленото стъкло на маската. Осъзнах, че това неземно, илюзорно, изскочило от нищото същество беше напълно способно да ме погълне цял. Приличащата на пещера уста се приближаваше към мен. За него бях малко по-голяма заблудена риба. За пръв път се сетих за ножа на крака си и посегнах да го извадя от канията. Но нещо привлече погледа ми и ме накара да замръзна — кървавият език в устата на ската.

Капки кондензирана пара се стекоха по замъгленото стъкло на маската и аз с внезапна яснота видях белия връх на аления език. Свих се от ужас. Това не беше език, а откъснатата глава на Кенди с потъмнели очи, а излизащият от пастта огън беше косата й!

Сигурно е пищяла, когато съществото я е погълнало. Устата й бе застинала отворена. Тялото й е било разкъсано, маската — свалена, а очите й замръзнали в ужас. Ръцете й висяха счупени отстрани. Кръвта и животът й бяха изтекли от лицето, но дългата й коса се вееше като адски огън.

Приличаше на женската фигура на носа на кораба, на самия Сатана.

Извадих ножа, оттласнах се бясно и заплувах напред и надалеч. Ужасяващата муцуна на ската пропусна крака ми, но уцели глезена ми и ме изхвърли над себе си. Тялото му се плъзна под мен и аз забих ножа в плътта му. Острието прониза твърдата кожа и аз изпуснах дръжката. Обърнах се и видях как тя отплува бързо надалеч, подавайки се от широкия бял гръб на чудовището. Скатът изчезна в мрака.

Изчаках за момент. Отчасти не помръдвах, защото бях скован от шок и ужас, и отчасти заради странния прилив на вълнение, който ме обзе. Дишах дълбоко, за да успокоя дъха си и се взирах да видя дали няма да се върне. Водата отвъд видимостта ми сякаш оживя от невидими криле. Обърнах се бавно и се огледах през мътилката. Не трябва да му позволя да ме издебне отзад, помислих си. Сигурно така е изненадал Кенди. Плувала е към отдалечената „Орхидея“, съществото се е появило и я е сграбчило отзад. Смачкало я е в пастта си и е поело към дълбокото, убило я е в мрака с покачващото се налягане. Чудех се колко дълго я е държало там долу. И колко дълбоко се е спуснало. Както и къде я носи сега. Скатът нямаше как да смели човешки труп. Дали щеше да я изхвърли в плиткото и да я остави да изплува на брега? Още един зловещ подарък за градските старейшини?

Скатът се появи в далечината. Пак се бе насочил срещу мен и с всяка изминала секунда ставаше все по-голям. Сякаш привличаше цялата светлина във водата и я всмукваше в призрачното си туловище, за да захрани безкръвното му сърце. Огромният звяр плуваше право към мен мощно разперил перки. Лицето на Кенди ме гледаше от муцуната му.

Вече нямах нож, нямаше как да се боря с него. Импулсивно посегнах към сребърния кръст на шията си, сграбчих го и скъсах кожената каишка. Стиснах кръста и се прицелих с него да пронижа окото на Белия дявол.

Но когато видя ръката ми да се вдига, скатът забави ход. Извърна огромната си муцуна и лениво премина покрай мен. Едното му гигантско око се плъзна пред лицето ми. Процеден лъч светлина се отрази в кръста и заблестя към него. Видях как от бездънната тъмнина на окото му лъчът се върна обратно към мен.

Скатът се обърна назад.

Заплува, без да бърза в далечината. Не се върна. Просто изчезна.

Белият дявол го нямаше. Бях пощаден още веднъж. Трептящите светлини във водата покрай мен танцуваха по сребърния кръст. Притиснах магическия амулет към гърдите си. Ако оцелея от цялото това приключение, ще намеря дребната продавачка на мъниста в Бока и ще й дам цяло златно кюлче!

Завързах отново безценния кръст на шията си и продължих да плувам на изток. Трябваше да се върна на „Магьосник“. Всеки миг „Орхидея“ щеше да избухне.

По целия път към яхтата повече не видях ската. Когато излязох на повърхността на двайсетина метра от кърмата, бях сигурен, че съществото вече е напуснало околността. Или е отишло да повърне Кенди.

Доплувах до задната страна на яхтата, сграбчих висящата стълба и хвърлих маската и плавниците си на борда. Никой не ми предложи помощ, докато се борех със стълбата. По лицето на Ева се изписа облекчение, че ме вижда, но тя не каза нито дума. Рок седеше с каменно лице и притискаше корема си, а Белочек, все още вързан за стола, не можеше да се извърне. Хосе сигурно им е заповядал да не мърдат. Самият той надникна през рамо към мен, докато се изкачвах целия вир-вода на палубата. Свалих си колана с баласта и когато видя, че не нося злато, ухилената му физиономия се превърна в намръщена гримаса.

— Ти си шибан cabron31, също като брат си.

— Не се тревожи — казах, сърцето ми блъскаше като развален мотор. — Има много злато.

Той размаха оръжието си.

— Тогава защо не носиш?

Ушите ми бяха пълни с вода, кръвта в главата ми пулсираше и затова гласът му ми прозвуча тихо и далечно. Свалих кислородната бутилка и разкопчах датчика за дълбочина и компаса от китката си. С цялата небрежност, на която бях способен, казах: — Малко се разсеях. Ако случайно си забравил, двама души току-що се разделиха с живота си там долу.

Хосе продължаваше да ме гледа гневно. Очите му приличаха на очите на момичето, с постоянно разширени зеници от предозиране с крек. Точно над рамото му виждах чакащия кораб „Орхидея“. Примъкнах се през издигнатата палуба, за да съм достатъчно близо да го ударя. Надявах се, когато моментът настъпи. Рок да ми помогне.

— Бил е Белият Дявол — казах. — Скатът. — Вдигнах краката си на задната пейка на мостика. — Видях го със собствените си очи. Убил е и двамата. Погълнал ги е живи. След това се втурна след мен.

Хосе не ме слушаше. Гледаше крака ми.

Наведох очи. Канията на ножа бе привързана на прасеца ми. Бях забравил да се отърва от нея.

Хосе вдигна пистолета си.

— Шибан cabron.

Престорената ми небрежност бързо се превърна в паника.

— Не е това, което си мислиш — защитих се.

— Не си взел ножа на Гонзало?

— Не — отвърнах. — Искам да кажа — да, но…

Той насочи пистолета към главата ми.

Рок се изправи.

— Ей…

С лявата си ръка каубоят пусна острието на ножа си навън. Ева извика. Рок остана неподвижен. Всичко се повтаряше отново.

— Не съм го убил — казах. Целият треперех.

Той притисна дулото под брадичката ми. Лицето му бе на сантиметри от моето.

— Не си го убил?

— Кълна се, че не съм.

В скута ми капеше кръв.

— Кажи ми тогава, гринго, как си поряза носа?

Пипнах го и установих, че целият е в кръв.

— Белият дявол, казах ти…

— Дръжки!

Произнесе го „дръшки“ и за миг си помислих, че имам въшки в косата.

— Не — отговорих му. — Така е. Никакви дръжки, не лъжа, кълна се. — Погледнах нервно към „Орхидея“.

Той повдигна брадичката ми с пистолета.

— El Diablo Blanco.

— Si. Белият дявол — казах.

— Той уби Гонзало.

— Si, si. Гонзало.

— И червенокосата?

— И нея я е убил.

— Но не е убил теб.

— Не, не ме уби.

Хосе натисна пистолета и повдигна още повече брадичката ми.

— Защо? — попита той. — Защо Дяволът не те е убил?

Очите на каубоя бяха черни като на ската. Взираха се в моите със същия празен поглед. Докато гледах тези безизразни черни дупки, изведнъж осъзнах, че трябва да му кажа истината.

— Кръстът — казах.

— Кръстът?

— Si. — Посегнах към медальона си и му показах сребърния кръст.

Той го гледаше леко объркан. След това вдигна очи към мен и ми се изсмя в лицето.

— Казвам самата истина — настоях.

Той не спираше да се смее и да размята във въздуха счупените си зъби. Обърна се към Рок, сякаш за да сподели шегата с него. Но на Рок историята му беше по-скоро странна, отколкото смешна. Гледаше ме все едно съм си изгубил разсъдъка.

— Кълна се в Бог, че е самата истина — казах.

— Истина, истина, verdad! — С едно бързо движение Хосе отряза медальона от шията ми. Все още се смееше, когато го взе във въоръжените си ръце — в едната имаше нож, в другата — пистолет. Сребърният кръст се поклащаше и блестеше в тях, все едно бе част от разбитата му усмивка. Воден от внезапен импулс, той хвърли медальона във водата. С него замина и усмивката му.

— Искаш ли да знаеш истината, гринго? — И той бутна пистолета в ухото ми. — Сега ще ти покажа истината.

Смъртта ме бе доближавала неведнъж през последните няколко дни. А сега ме гледаше право в лицето. Чудех се дали да затворя очи — нямаше зад какво друго да се скрия. Не ставаше въпрос вече за нелепи шеги, съшити с бели конци лъжи, нито дори за полуистина като моя кръст от Бока. Погледнах каубоя в очите и неговата простичка истина ме свари неподготвен. Осъзнах, че смъртта идва по-лесно от живота. Нищо не можех да направя. Нямаше нужда да затварям очи. Не се налагаше да искам прошка от Бог. Дори нямаше защо да чакам. За смъртта времето не съществува. Дори най-дългата завършва в един кратък миг. Тиктакане на часовник, отгръщане на страница, дръпването на спусъка. Така нареченото „преминаване“ в тъмнината. Мигът иска само да му дадеш свободата да се случи. Трябва просто да се дръпнеш от пътя му, а това става като не помръдваш от мястото си.

Така направих и аз. Не затворих очи. Гледах право пред себе си. Виждах само черните очи на Хосе, разширените му от дрогата зеници и тъмната му жажда за смърт. Чувах глухото потракване на барабана на пистолета в ухото си, беше като рев от празна раковина или заглъхващия звук от вълните, когато заспиваш. Обгърна ме океан от тъмнина и си спомних за кръвта на момичето, която изтичаше в краката ми, за черния лабрадор Гракхус и нескончаемия му лай, за Ева във водата и черните пипала на косата й, за белег във вид на череп в пясъчен часовник, за песента на черния свещеник в Пунта Пердида, за клоните, протегнати към осветения от луната прозорец, за старицата в наметалото с вдигнат в ръката нож, за трупа с огнена коса в дълбоката паст и за порта, която се затваря като вратата на ада.

Нямаше защо да затварям очи, тъмнината ми ги затвори.

Експлозията се случи точно когато припаднах на палубата и ехото й прокънтя край мен. Чух Ева да пищи и каубоят да вика, тялото ми бе разтърсено от изстрели. Отломките заваляха над нас като конфети от небето, а Рок се оказа върху мен. Притискаше корема си и произнесе името ми, след това над него се понесе черен вятър.

Когато дойдох на себе си, към небето се извиваше черен дим, който засенчваше слънцето и се стелеше като гъста мъгла по палубата. През водата виждах оранжевите пламъци и издигащия се пушек от бързо потъващия кораб „Орхидея“. Бил съм в безсъзнание за секунди, но всичко се бе променило. Каубоят бе проснат на издигнатата задна палуба, а в гърлото му имаше дупка от куршум. От напоената с кръв риза предположих, че гърдите му са разкъсани от още куршуми. Черната му филцова шапка лежеше над главата му и спираше изтичащата кръв. Тупето му бе паднало и се вееше на бриза. Нямах причини да се съмнявам, че е мъртъв.

Не бях толкова сигурен за Рок. Той лежеше свит на пода зад Белочек. Ева трескаво го дърпаше и се бореше с едрото му тяло, а револверът на Хосе още беше в ръката й. Изтърколих се от пейката и отидох да й помогна. Издърпахме ръката му под тялото, изправихме краката и го преобърнахме по гръб. Сгъваемият нож се бе забил под ребрата му и той хъркаше и се давеше в кръв. Опитах се да му помогна да си поеме въздух, но дробовете му бяха разкъсани, а преместването на главата усили кръвоизлива. Ева бързо извади острието от тялото му и притисна силно дланта си към раната. И двамата го гледахме в очите. Те обаче не бяха вече на земята, бяха изминали половината път до ада и се бяха фиксирали с ужас върху нещо, което само той можеше да види.

Не знаех какво да направя. Всичко изглеждаше нереално и в същото време съвсем истинско. Искаше ми се просто да съм в шок, но това изглеждаше прекалено лесно и вероятно не беше вярно. По-скоро не бях дошъл съвсем в съзнание, сякаш още излизах от тъмнината, а тя се влачеше след мен и ни обгръщаше като черния дим, който се стелеше край нас и създаваше илюзията, че се движим, докато стояхме неподвижни. Всички се бяхме изгубили в една и съща мрачна мъгла, бяхме с вързани ръце и безпомощни като пленения си капитан. Корабът ни бе привлечен от сгъстяващата се нощ и нищо, освен спирането на Земята, не ни предлагаше надежда за спасение. Ева се обърна към мен и погледът й ми каза всичко. Бях стоял, без да мигна срещу Смъртта и сега тя отвръщаше на погледа ми, изпълваше очите на всички ни и представяше света еднакво плашещ от всички ракурси. Както океанът изглеждаше отвсякъде еднакъв на давещите се моряци и огънят — на прокълнатите вовеки веков. Ако веднъж се отпуснеш и й позволиш да влезе в теб, не можеш да направиш нищо, освен да наблюдаваш, как те превзема, да гледаш как умира най-добрият ти приятел и да няма как да го предотвратиш.

Ева постави ръката ми върху дупката на гърдите на Рок. Взе ножа и отиде да освободи Белочек. За миг останах сам с Рок.

— Ще се оправиш — казах му.

Той извърна лице към мен и ме погледна в очите. В устата му изби кръв и аз разбрах, че се опитва да ми каже нещо. Наведох ухо и се заслушах. Звуците бяха трудни за различаване заради кръвта, която ги обливаше, но успях да схвана една-единствена зловеща дума. Тя бе произнесена през хъркане, като съскане на нагрят камък, като свистене на въздух около въглен.

— Дяволи.

Вдигнах глава и го погледна в очите. Не разбирах или не исках да разбера. Думата, която ми каза, ме накара да потръпна и изпълни ума ми с ужас. Исках да я отрека.

— Не, Рок. Ще се оправиш. Само се дръж. Ще ти помогнем. Рок…

Но за приятеля ми беше вече късно. Биенето на сърцето му под дланта ми спря. Погледът му се впи в изпълнения с дим въздух, очите му станаха безизразни и неподвижни, когато се взряха в горящия ад и се изцъклиха. През устните с глух, ужасяващ звук излезе последният му дъх. И с това зловещият епизод приключи. Приятелят ми си бе заминал завинаги.

Не можех да откъсна очи от неговите. Взирах се в празнотата им и също се чувствах празен. Сякаш и моето сърце бе спряло и в мен не бе останало нищо, освен пулсиращ гняв, безмълвен безпомощен бяс, който ме парализираше и ме правеше безчувствен. Обърнах се към Ева и Белочек зад мен. Те не смееха да ме погледнат в обезумелите очи и се взираха мрачно надолу в безжизненото тяло. Ева все още стискаше ножа в ръка. Когато видя, че гледам към него и тя насочи погледа си натам. После го хвърли погнусена на палубата.

Каубоят простена.

Скочих на крака и се обърнах към него.

— Не го докосвай — предупреди ме Белочек. И се спусна по стълбището.

Аз взех ножа.

— Джак…

Обърнах се към Ева и й казах с поглед, че не може да направи нищо. Рок бе дал живота си за мен. Убиецът му можеше да е още жив. Тръгнах към Хосе.

Ева остана зад мен.

— Джак, недей…

Каубоят лежеше по гръб на края на палубата, потънал в увеличаваща се локва гъста черна кръв. Тя капеше през ръба върху мостика и цапаше носа на изутия му ботуш. Голяма част идваше от гърдите и корема му, но повечето се стичаше през гърлото му, където куршумът бе пробил идеално кръгла дупка и очевидно бе засегнал артерия. Главата му бе отметната назад от изстрела. Той бе съборил шапката и тупето, под които се откриваше гол череп.

Приближих се. Ева зад мен извика Лео.

Наближаващата смърт бе направила изпитото лице на мексиканеца призрачно бяло. Черните му очи приличаха на гаснещи въглени в изстиващ огън, но в тях още имаше частички блясък. Не можех да разбера дали още диша, но чух слаб стон, като глух звук от далечен рог, да се надига от корема към пробитото гърло. Над него се носеше отвратителна смрад, мирис на гнилоч и жлъчка, която явно се изливаше с обилно изтичащата му кръв. Напълно голата му глава ме заинтригува. Дали не беше рак? Химиотерапия? СПИН? Почти виждах черепа под кожата му. Спомних си картинка от тетрадката на Дан: стара вещица, която не може да откъсне ръцете си от косата му. Само въшки ли беше търсила?

Какво искаше да ми каже Рок с последната си дума?

Преглътнах, за да премахна буцата, заседнала в гърлото ми. Черните очи на каубоя гледаха безизразно в празното пространство. Посегнах бавно с ножа и го подпъхнах под падналото тупе. Внимателно го вдигнах и открих сърповидната сянка под него на задимената слънчева светлина. Скалпът беше нашарен и с нездрав жълтеникав цвят. По него нямаше нито косъм. Продължих да повдигам перуката, докато не я свалих напълно от главата му.

Беше плешив като църковно кубе. Нямаше дяволски рога. Какво, по дяволите, си мислех?

Изведнъж кървавите му ръце се стрелнаха нагоре и ме хванаха за врата. Сграбчих китката му и вдигнах ножа. Палците му се забиха в трахеята ми. Задавих се и зрението ми се замъгли. Ева изпищя зад мен.

Забих ножа в гърдите му, острието мина с пукане през кости и мускули. Но палците му продължаваха да притискат шията ми, дългите му ръце имаха желязна хватка. Натиснах ножа по-дълбоко. Той стисна още по-силно и напълно прекъсна притока ми на въздух. Главата ми се напълни с кръв. Причерня ми. Сгърченото му в гримаса лице започна да изчезва пред погледа ми. Виждах само белите му зъби и празните орбити на очите.

Един труп почти ме беше удушил.

— Вдигни глава, Джак.

Напрегнах очи и видях голия до кръста Белочек да засенчва слънцето. Около него се виеше черен дим. Гласът му беше спокоен. Държеше брадва с дълга дръжка.

— Внимавай.

Извих глава колкото можех по-назад, гърлото ми още беше в хватката на убиеца. Белочек вдигна високо брадвата.

Каубоят изпищя. Очите му се съживиха.

Брадвата падна със свистене.

Плисна кръв, острието разцепи врата му и се заби в палубата. Желязната хватка на каубоя се отпусна. Отскубнах се и станах задъхан, лицето ми бе опръскано с кръв.

Белочек се мъчеше да извади брадвата от дървото. Главата на каубоя лежеше от едната й страна, но не беше напълно отделена. Белочек заряза брадвата, наведе се над трупа и извади ножа от гърдите на мъртвеца. След това пъхна острието под упоритото снопче от плът и сухожилия и с едно рязко движение нагоре го преряза. Взе главата и без да се бави нито миг, я захвърли в океана. Тя веднага потъна.

— Джак…? — Ева беше до мен и гледаше ужасена кръвта по лицето ми. Кимнах й, за да й кажа, че съм добре.

Белочек взе тупето от палубата и също го хвърли във водата. Погледна ме как разтривам подутия си врат и след това се обърна към Ева.

— Помогни ми, скъпа. — Хвана трупа за ръцете и посочи към краката му. Ева стоически го вдигна за глезените и двамата го метнаха през борда. Трупът пльосна във водата и бавно изчезна в нея.

Белочек намери някаква плажна хавлия на пода и забърса кръвта. Когато вдигна очи, видя, че го зяпам и хвърли хавлията към мен.

— Не се тревожи, приятелю — каза. — Обезглавяването върши работа.

Шанго

„Орхидея“ потъна, но не и без следа. Океанската повърхност бе обсипана с останки и покрита с мазен петролен разлив във всички цветове на дъгата. Във водата плуваха оранжевата възглавница на пластмасовия стол, празна бутилка минерална вода, завит на кълбо чифт копринени чорапи, парчета от счупени дървени дъски, бял буфер с привързано сиво въже, неотворен картон „Марлборо“, парчета хартия и по-малки осколки. Съвсем близо до нас, толкова близо, че в началото се почудих дали да не се пресегна с една пръчка и да го извадя, плуваше червеното горнище от банския на момичето. Този малък ярък издайник скоро щеше да бъде изхвърлен на брега заедно с другия боклук. Той увеличаваше тревожността ми дотолкова, че в един миг се усетих, че оглеждам повърхността за трупа й. Ако не е било разкъсано от взрива, тялото й, както и това на Хосе, досега да е потънало на дъното. Обаче аз не спирах да се чудя кога щеше да изплува отново.

— Чак след няколко дни — каза Белочек. Обясни, че толкова време е необходимо на бактериите вътре, за да образуват достатъчно въздушни мехурчета, които да повдигнат тялото. — Дотогава отдавна ще сме си заминали — увери ме той.

Сигурно трябваше да се замисля откъде знае за такива неща като мехурчетата в потопени в морето трупове, но не смятах да подлагам знанията му на съмнение. Белочек криеше повече тайни, отколкото можех да са надявам да разкрия някога. Отпускаше по малко информация, когато решеше, че трябва да я знам, нито миг по-рано. Съгласих се да търся златото, но това беше неговият кораб и той командваше. Бях най-обикновен член на екипажа му.

По-късно изплувалите трупове можеха да се окажат проблем, но сега Белочек се тревожеше повече за дима от пожара. Поразпръсна се, когато „Орхидея“ потъна, но докато съдът гореше, издигащият се от него пушек беше ясен сигнал за опасност. Ако други кораби го бяха видели на хоризонта, можеха да решат да проверят какво се е случило и да уведомят мексиканската брегова охрана. Заради тази възможност бяхме притиснати от времето. Трябваше да извадим златото, да го натоварим на „Магьосник“ и да изчезнем, преди някой да се появи. Белочек реши, че с Ева трябва да се гмурнат веднага. Отдолу щяха да пуснат надуваемите товарни сакове, пълни със злато. Аз щях да ги разтоварвам в аварийната лодка и да ги пускам обратно празни.

Нямахме много време за приказки, но аз имах въпрос, на който исках ясен отговор.

— Ами скатът? — попитах. Ужасният образ с главата на Кенди се бе запечатил ярко в съзнанието ми.

Белочек вадеше забитата в палубата брадва.

— Вниманието е най-добрата защита — каза. — Но също така трябва да се въоръжим.

Не бях сигурен какво има предвид. Но истинската същност на въпроса ми оставате недокосната.

— Какво знаете за него? Кой ви каза?

Белочек освободи брадвата и я вдигна.

— Възрастният мъж от плажа в Бока. Май беше един от лодкарите, които ви отказаха.

Старецът със сламената шапка, който куцаше ужасно. Спомних си, че видях Белочек да говори с него малко преди да тръгнем. Тогава каза, че се е консултирал с него за плаването до Пунта Пердида. Но не спомена да са говорили за Белия дявол.

Не му повярвах.

— Защо не ни казахте? — попитах. — Можехте да спасите живота на Дъф. И на Кенди. — Погледнах посинелия труп на Рок, който започваше да се вмирисва. — Можеше дори и той да остане жив. — И пак се извърнах към Белочек, който бършеше кръвта от острието на брадвата. — Защо не ни предупредихте?

Той огледа Ева и мен, сякаш се опитваше да прецени доколко съм искрен. В очите му проблесна дързост.

— Много просто, имах нужда от помощта ви.

Наглостта на казаното ме порази. Ева изглеждаше също толкова изненадана. Гледахме го вцепенени, без да отговаряме.

Наистина беше просто. Ако ни беше казал, че във водата има скат — човекоядец, кой от нас щеше да му помогне да търси златото? Измамата му имаше чисто практическа цел, а сега вече бе разбрал, че няма какво да крие. Дъф, Кенди и Рок бяха мъртви, да не говорим за блудния ми брат. Но с Ева още бяхме тук, пред него, задавахме въпроси и чакахме команди. Колкото и гняв да изпитвахме, колкото и да го смятахме за виновен, той беше наясно, че в играта бе влязъл голям залог. Едно отчаяно морско чудовище бе подкопало волята ни. Виждах го по лицето на Ева — мрачната решителност в свитата й уста, ледената непоколебимост, излъчваща се от зелените пламъчета в очите й. Може би винаги са били там, но просто не ги бях забелязал досега. Нейното търсене продължаваше по-дълго от моето. Същата тъмна сила, заразила нея, сега заразяваше и мен. Белочек бе наблюдавал процеса и сега виждаше, че тя ни побеждава. Знаеше, че вече няма да го изоставя. Не и след като бях стигнал толкова далеч, не и след толкова жертви. Единственото нещо, което все още имаше някакво значение и можеше да придаде стойност на изгубените животи, беше съкровището, очакващо ни на дъното на океана.

Златото беше всичко. Вече го исках не по-малко от него. А като се има предвид, че приятелите ми бяха загинали заради него, сигурно го исках още повече.

— Не се страхувате от ската, така ли? — попитах.

— Напротив — отвърна. — Ще съм глупак, ако не се страхувам.

— Защо ни преследва? — попита Ева. — Това не е… естествено.

— Боя се, че нямам отговор на този въпрос. — Той се обърна и присви очи към далечното градче. — Може би трябва да се допиташ до магьосника.

С Ева се спогледахме.

— Магьосникът? — попитах.

— Високият тъмнокож свещеник. Този, за когото каза, че носел очила и тюрбан.

Спомних си го как води процесията и дава тон на пеещите.

Белочек ме погледна.

— Онзи маракас, който си намерил на улицата, се нарича „шок-шок“. С него магьосникът призовава техния бог.

Спомних си как свещеникът го държеше нависоко, спомних си и ромбът с дългата опашка, гравиран в овалната част на кратунката.

— Искате да кажете, че скатът е част от религията им, от култа към Шанго?

Белочек свали острието на брадвата на пода и се подпря на дръжката. Той се взря в нас за миг, сякаш пак се чудеше колко може да ни каже или колко ще повярваме.

— Шанго — започна да обяснява той — е бил богът на гръмотевиците в Нигерия. Йоруба го наричали Джакута, огневержецът. Управлявал света с ослепителните си огнени стълбове и ужасяващ рев. Само един човек от племето имал силата да го призове — Обеа, магьосникът, шаманът.

Пак се обърнах към Ева. Изглеждаше заинтригувана като мен.

Белочек извърна очи към хоризонта.

— Когато предците ми били отведени от Африка в окови, богът нямал достатъчно мощ, за да ги спаси. Казват, че паднал от небесата в морето и ги последвал през океана. По пътя към Бразилия, край остров Тобаго корабът, на който ги превозвали, станал жертва на буря. Целият испански екипаж загинал. Само шепа нигерийци оцелели. Магьосникът твърдял, че е призовал бога им, който се надигнал и унищожил похитителите.

Белочек се обърна към нас.

— Магьосникът бил бащата на Хектор — каза. — Кръстих тази яхта в негова чест.

Стоях и го гледах със зяпнала уста. След това се обърнах към Ева. Въпросът, който й бях задал преди дни, най-накрая получи отговор. Откъде идва странното име на яхтата? Тогава тя си мислеше, че знае, но не и това, което научи сега. Лицето й бе бледо като трупа в краката й. Яхтата не бе наречена на някакъв мъгляв мит за черна карибска вуду магия, а на праотеца на Белочек и неговата мистична вяра. Тя бе устояла на железните окови, бе прекосила величествения океан. Не биваше да се изненадваме, че е оцеляла в наследниците му.

Обърнах се към Белочек.

— Но вие не вярвате в това… нали?

Той вдигна брадвата и я сложи настрани.

— Това е само легенда — каза и впи очи в моите. — Но долу наистина има същество, което иска да ни унищожи. Ако нямах здрав разум, щях да кажа, че легендата е оживяла.

Двамата не откъсвахме очи от него.

Външно безразличен към невероятното предположение, което току-що направи, Белочек се зае да разреши проблема с трупа на Рок. Ако отнякъде се появеше патрул, на яхтата не трябваше да има нищо, което да ни свързва с взрива на „Орхидея“.

— Долу под чувалите за платната има мушама — обърна се той към Ева.

Тя се поколеба и обърна очи към мен. Разменихме си погледи, пълни с обърканост и безсилие. Смирено приехме егоистичното си съучастничество в разгръщащата се край нас мистерия.

Тя слезе. След малко се върна със сгъната синя мушама. Без да каже дума я разгърна, изтръска я и я постла на палубата. След това грабна китката на Рок, Белочек го хвана за глезените. Усетих как се присъединявам към тях като в транс, като хващам другата му изстинала ръка. Тримата вдигнахме масивното му тяло и го поставихме на мушамата. Загърнахме набръчканата пластмаса и я завързахме с дълго найлоново въже. Белочек отвори големия капак на покритата с кръв палуба около кормилната част и с дружно усилие, напрегнали всички сили, тримата свалихме увитото в синя мушама тяло в тъмния като гробница отвор.

Затворихме капака. Белочек изглеждаше доволен. Вдигна брадвата на рамо като дървосекач и слезе долу да се преоблече. С Ева напълнихме кофи с морска вода и започнахме да чистим кръвта по палубата. Опитвах се да не мисля, че Рок е мъртъв, че тялото му се разлага под краката ми. Опитвах се да потисна мисълта, да скрия дълбоко в съзнанието си надигащата се буря от емоции, а аз да се захвана с най-необходимото за момента. Оказа се по-лесно, отколкото бях очаквал. Докато бях залисан в работа, мислите ми се въртяха на пълни обороти на повърхността, а под тях, като спокойните дълбини под бурно море, се разстилаше чувство на нереалност и отчужденост. Сякаш мислите и действията ми нямаха нищо общо. Дори ужасната смърт на Рок не можеше да смути тази неподвижност в съзнанието ми. Усещах това странно отчуждение, откакто ме сполетяха кошмарите на брега. Откровенията на Белочек само го направиха по-силно. Зловещите му твърдения и гибелната заплаха, която се криеше в тях, сякаш правеха света около мен още по-нереален.

Коленичихме, за да изтъркаме кървавите петна. Докато работех рамо до рамо с Ева, се сетих, че за първи път съм толкова близо до нея, без да мисля за секс. Сега ми се струваше друг човек — отдадена на задачата си жена със собствен ум и воля, отделени от красотата й. Зъбите на смъртта бяха изтънили привързаността помежду ни. Там, където само преди часове бе бушувала дива страст, сега се бяха настанили хладина и решителност. Не си продумвахме, телата ни не се докосваха. Пълзяхме по сцената на убийството, търкахме кръвта като мълчаливи роби, служещи на сатанински господар.

Когато свършихме работа, Ева слезе долу да се преоблече и да си вземе принадлежностите за гмуркане. Белочек се появи на палубата с пъшкане в пълно снаряжение и с кислородна бутилка. Носеше харпун, който виждах за първи път. Стрелата му беше дълга със завит връх. Под дулото бе прикрепена резервна. Докато оставяше харпуна на страничната пейка от тиково дърво, забеляза пистолета на Хосе до ножа и до пропитата с кръв шапка. Провери барабана на револвера — бяха останали два куршума. След това върна оръжието на пейката.

Вдигнах шапката и огледах тюркоазените мъниста и малкия, изрязан от кост, волски череп на панделката. Дяволските рога на черепа го превръщаха в подходящ за притежателя си герб.

— Май е вярно — казах. — Някои хора наистина се превръщат в дяволи.

— Така е — отвърна Белочек. — Особено когато е намесено злато. — Взе енергично шапката в ръце, като се стараеше да избегне кръвта по периферията. — Метаморфозата на Хосе очевидно е била пълна. — И хвърли шапката към водата.

Видях я как кацна върху една вълна без пяна и се заклати на повърхността.

— Хората от Пунта Пердида ме мислеха за дявол — казах.

— Така изглежда.

— Затова ли са отрязали главата на Дъф?

Не беше сигурен.

— И вие ли затова отрязахте главата на каубоя?

Белочек изглеждаше учуден.

— Съжалявам, че ще те разочаровам, Джак. Просто исках да съм сигурен, че копелето е мъртво.

По всичко личеше, че казва истината. Вече не знаех на какво да вярвам.

— Убих едно момиче на „Орхидея“ — казах. — Вие убихте Хосе с брадва. Откъде да знаем, че не са прави? Може би наистина олицетворяваме злото?

Белочек се обърна и ме погледна.

— Трябва да внимаваме, Джак. Всички трябва да внимаваме.

Извърнах се пак към водата. Шапката беше изчезнала.

От стълбата зад нас се появи Ева и изнесе принадлежностите си за гмуркане на палубата. Проследих я с очи по мостика и бях поразен колко крехка изглеждаше. Не го бях забелязал, докато търкахме рамо до рамо кръвта на палубата. Сега ми се стори изтощена и уязвима, сякаш беше в транс от всичките убийства. Когато седна на пейката и се протегна към кислородната си бутилка, ми хвърли тъжен поглед, от който сърцето ми се сви. Почувствах прилив на нежност и съжаление към тази жена, хваната като всички нас в безмилостния капан на съдбата.

Белочек вдигна кислородната си бутилка на пейката.

— Би ли ми помогнал, Джак?

Седна тежко пред нея и аз му помогнах да прекара ръцете си през презрамките.

— Гмуркането вече не ми носи удоволствие като преди. Цялата тази потискаща апаратура! — И той закопча колана на кръста си. — Май наистина не сме деца на океана.

Според мен това беше вече повече от ясно. Подадох му колана с баласта и го погледнах в очите.

— Знам, че не вярвате в тези глупости за ската — казах.

— Няма значение в какво вярвам, Джак. По-важното е ти в какво вярваш.

— Не вярвам в скатове богове, това е сигурно.

Белочек закопча и колана с баласта около кръста си.

— Тогава кажи ми в какво вярваш. Например, вярваш ли, че кръстът на врата ти е спасил живота?

— Така изглежда — отвърнах.

— Тогава мога да предположа, че вярваш в християнството, в милостивия Бог, който спасява чедата си от страданията.

Замълчах. Никога не съм можел да кажа точно в какво вярвам.

— Да, нещо такова.

— Но не си виждал този бог нито веднъж, нали?

Пак замълчах за кратко.

— Разбира се, че не.

— Значи вярваш в бог, когото никога не си виждал, но отказваш да повярваш в бога пред очите ти.

Не знаех какво да отговоря. След това почувствах раздразнение.

— Това същество не е бог — казах. — Сигурно има някакво обяснение.

Белочек изчисти маската си.

— Предполагам имаш предвид научно обяснение. Боя се, че само толкова напред виждаш, но с удоволствие бих опитал да ти го дам. Би ли бил така добър да ми подадеш плавниците? Направих каквото ме помоли и хвърлих поглед на Ева. Тя изглеждаше също толкова заинтригувана.

— Сигурен съм, че си наясно — започна Белочек, — че в природата съществува голям потенциал за крайни вариации. Това е основата на еволюцията. Хромозомни мутации могат да доведат до промяна на белези и поведение. В някои случаи те могат да предизвикат появата на невиждани същества. Такива аномалии, разбира се, са редки и в огромния световен океан обикновено минават незабелязани. Свидетелствата за такива необикновени същества са обикновено в рамките на анекдота, ограничени са до инцидентни наблюдения на повърхността. Затова доказателствата за съществуването им са ненадеждни и често никой не им вярва, но все пак съществува изобилие от документи, които ги отразяват.

През 1848 година капитан Питър М’Куи от кораба „Дедал“ на Нейно Величество докладвал в Британското адмиралтейство, че видял петнайсетметрова морска змия край нос Добра надежда. През 1850 френски естествоизпитател съобщил за гигантски октопод, който сграбчил кораба му и свалил един моряк от палубата. През 1861 френският боен кораб „Аектон“ се борил с огромен кървавочервен октопод. През 1877 капитан Х. Л. Пиърсън от кралската яхта „Осборн“ забелязал грамадно непознато морско същество край брега на Сицилия. През 1880 капитан С. У. Хана уловил във водите на Ню Харбър, Мейн, десетметрова змиорка, която приличала на акула. Такова същество не бил виждал дотогава.

— Морски чудовища — прекъснах го. — Легенди. Същества, за които се твърди, че са живели отдавна. Тогава не е имало фотоапарати. Моряците са си измисляли. Край тях не е имало морски биолози, които да потвърдят фактите.

Белочек не беше впечатлен.

— Подобни наблюдения има и досега. Бърнард Хувелманс, бащата на криптозоологията, е съставил списък с 358 „важни“ съобщения. Само преди година откриха на чилийския бряг огромно желатиноподобно същество. Десетметровата грамада от плът е идентифицирана от Центъра за опазване на китовете в Сантяго като безгръбначно. Подозират, че може да е нов, непознат вид.

Подозренията си имат своите основания. Страховитата Megachasma pelagios, една от най-големите породи акули в света, е била напълно непозната, докато екземпляр от нея не изплувал случайно през 1976 година. Индо-тихоокеанският кит е открит, когато преди 30 години намерили черепа му на брега на Австралия и после още един на африканския бряг. Но жив представител на този вид не е виждан нито жив, нито мъртъв.

Глобалната класификация на морските животни включва над 20000 вида риби. Към нея всяка седмица се прибавят средно по три нови вида. 80% от съществата, открити на дълбокото океанско дъно, са непознати. Учените твърдят, че из цялата световна морска шир може би има към 5000 неописани вида.

— Откъде знаете това? — попитах.

Белочек стана мрачен.

— През цялото ми детство възрастните мъже ни разказваха истории за бога Шанго, който паднал в морето. Рибарите на острова си имаха поговорка: „Кое е най-страшното същество в океана? Това, което никой никога не е виждал“. И аз като теб исках да знам истината. Може би най-накрая сме я намерили.

Вгледах се в него за миг, след това се обърнах към Ева. Тя изглеждаше изумена и невярваща също като мен.

— Все още не разбирам, защо скатът се опитва да ни убие — каза тя.

— Има неща, които не могат да се проумеят. Загадката на Белия дявол е загадката на самата природа. По същия начин можеш да попиташ защо умираме.

— Трябва да има разумно обяснение — настоях.

— Разумните обяснения са за разумните хора. — И той присви очи към Пунта Пердида. — Кой знае, може да е дошъл да пази прокълнатото им злато, да се погрижи да остане завинаги на океанското дъно.

Погледът му се замъгли и се сведе към водата. Обърнах се към Ева, но никой от нас не продума. Стана ни ясно, че Белочек се е отклонил от познатия път, навлязъл е в неизвестното, в своята „terra incognita“. Нямах представа дали още беше с всичкия си. Бях сигурен обаче, че не искам да губя своя разсъдък.

— Чудовищата съществуват само в приказките — казах.

Белочек ме погледна, след това се извърна към хоризонта.

— Познанието ни има граници — отвърна ми той. — Вярата също. — Накрая ни остават само историите, които са ни разказвали.

И тримата поседяхме, без да проговорим. След това Белочек излезе от транса и се зае пак с подготовката си за гмуркане. Нагласи колана с баласта. Прочисти регулатора. Стана с мъка от пейката, притиснат от тежестта на екипировката.

— Не забравяй да си нащрек, Джак, винаги бъди нащрек. — Взе харпуна и огледа извития му връх. Започвах да се чудя дали все още иска да го използва, след като смята съществото за „бог“. Но подозренията ми, че е обхванат от съмнения, бързо бяха разсеяни. — Ако случайно видиш Белия дявол, моля те, направи ми услуга — каза той и кимна към револвера на мексиканеца на пейката. — Стреляй по гадното копеле, цели се в главата му.

Забрава

Първото доказателство, че са стигнали живи и здрави до кораба беше сакът, който изскочи на повърхността. Яркожълтият, покрит с полиуретан балон, напълнен с въздух от допълнителната бутилка, която свалиха със себе си, се появи само на няколко метра от борда на аварийната лодка на мексиканеца „Зодиак“. Тя бе вързана за кърмата на лодката на „Магьосник“, в която стоях вече половин час. Бях закотвен точно над потъналия „Аргонавт“ и директно под палещото слънце. Разхлабих въжето на котвата и загребах към чантата. Като стигнах, се протегнах към нея с куката. Чантата бе тежка като желязна котва. Вместо да я вдигна, придърпах лодката към нея. Под жълтия купол на балона едва различавах черните й каишки, а вътре — приглушения блясък на златото. Беше прекалено тежка, за да я извадя на един път, налагаше се да я разтоварвам кюлче по кюлче. Само че бързо разбрах, че не мога да стигна до нея от височината на лодката, не и без да се преобърна. Трябваше да сляза във водата и да разтоварвам оттам.

Наречете ме страхливец, но не изгарях от желание да плувам беззащитен на повърхността, без да знам какво се крие отдолу. Дали Белият дявол беше африкански бог или някаква дълбинна генетична мутация, не беше важно. Единственото, което имаше значение, бе, че е способен да убива. Въпреки че не бях видял и следа от него, докато чаках в лодката, а пък и Белочек и Ева очевидно бяха стигнали до кораба, без да бъдат погълнати по пътя, не можех да си избия от ума, че скатът дебне отдолу и чака подходящ момент или подходяща жертва. От неговата рибя гледна точка два космати бели крака, висящи апетитно под вълните, са определено за предпочитане пред едър тъмнокож мъж със страховит харпун и жена с блестящ нож в ръка. Чудовището вече имаше един нож в гърба. Аз му го бях забил и сега се чудех дали няма да търси отмъщение.

Накрая осъзнах, че нямам избор и прескочих през кърмата във водата. Беше хладна и освежителна. Изведнъж грижите ми за ската изчезнаха, тъй като се наслаждавах на спасението си от слънцето. Доплувах до жълтото кълбо и бръкнах в сака под него. Обвих пръсти около едно от кюлчетата и се опитах да го вдигна. Вместо това, то ме дръпна надолу и едвам успях да изплувам, докато плюех вода. Едно-единствено кюлче тежеше повече от колан с баласт. Ева каза, че тежи 400 унции, което е около 12 килограма. Белочек предложи да ги разтоварвам на „Зодиак“ и на нашата лодка. Сега усилието ми се струваше непосилно.

Опитах пак, като бръкнах с дясната ръка в чантата и сграбчих силно кюлчето, притиснал пръсти в задните му жлебове. Хванах се здраво за лодката и го вдигнах. Цяло лято бях вдигал двайсетлитрови кофи с боя, ръцете ми бяха заякнали и хватката ми беше надеждна. Въпреки това, за да вдигна едно кюлче, трябваше да събера всичките си сили. Лодката се наклони, когато го измъкнах от водата и с усилие го прехвърлих вътре. Чух го да се плъзва тежко по стената и да спира внезапно на пода. Повторих действието и след няколко минути бях разтоварил дванайсет кюлчета. Остана едно, но го оставих за тежест. Отворих клапата на балона, пуснах въздуха и го видях бавно да потъва след сребриста следа от бълбукащи мехурчета. За секунди беше изчезнал.

Като видях колко бързо се скри, изведнъж изтръпнах: скатът можеше да се спотайва точно под краката ми. Хванах се за лодката, бързо отидох от другата й страна и като балансирах с теглото на златото, непохватно се прехвърлих вътре.

Успях, бях жив и първият от многото сакове със злато бе успешно разтоварен. Обзет от въодушевление, грабнах едно кюлче. Лодката изгуби равновесие и се наклони силно, а аз се стоварих болезнено върху купчината и си ударих главата в страничната стена. От удара ми се зави свят. Пропълзях до седалката, започнах да търкам черепа си и да поглаждам наранените колене. По краката ми покапа кръв — раната от ухапано на носа ми се беше отворила. Стиснах я, за да спра кървенето, и започнах да ругая мъртвото момиче под носа си. Малката кучка заслужаваше да умре. Шибана откачалка.

И изведнъж се осъзнах. Какви ги мислех? Бях гледал как изтича кръвта на съвсем младо момиче в краката ми. Не бе минал и час и вече грубо я ругаех. Да не би с изтичането на кръв от сърцето ми, то да е станало студено и празно?

Внимателно посегнах пак към купчината и вдигнах от нея едно кюлче. То отново извика в ума ми монетата на Белочек, която Дан му бе пратил. Излъчваше същия богато нюансиран блясък, искреше прекрасно, а под жаркото слънце — направо ослепително. На задната част на продълговатата тухличка имаше застинали мехурчета, разделени от жлеб. Очевидно дефект на леярския процес, но пък правеха кюлчетата по-удобни за хващане. Предната страна бе гладка и плоска, с печат, на който бе отбелязано теглото и чистотата на златото, а до тях със ситни букви бе отпечатана някаква неразбираема дума. Както всички останали кюлчета и това бе отчупено в единия ъгъл. Според Белочек това била цената на пробата, направена от производителя на отливките.

Сложих кюлчето в скута си, избърсах с хавлия капките и лъснах повърхността му. Сега отпечатаните номера се виждаха още по-добре: 399.96 тройунции. 935 чистота. Наистина беше чисто. Жълтото злато блестеше като матирано огледало, почти виждах лицето си в него. Изведнъж от носа ми падна капка кръв и се стовари върху отпечатаното име. Избърсах я с пръст, но видях, че кръвта е влязла в издълбаните букви и ги откроява ясно.

Забрава.

От тази дума ме побиха тръпки. Бях я срещал в училище, май по време на курс за Милтън. „Забрава“ беше другото име на бездънната бездна на ада. Сигурно е знак на монетния двор или лого на производителя на отливките. Алюзия за Хадес — бога на подземното царство и мъртвите, древния бог на скъпоценните метали, скрити в земните недра. Докато се взирах в потъналата в кръв дума, тя сякаш се разтвори в червената течност и се превърна в светлина. Тръпките на ужас постепенно се превърнаха във въодушевление, завладяващо чувство на всеобхватност и мощ. Ръцете ми затрепериха.

В скута ми лежеше четвърт милион долара, а в краката ми проблясваха още единайсет кюлчета. Седях върху почти три милиона долара!

Тъкмо си го помислих и до лодката изскочи още един жълт сак. Този път нетърпеливо се хвърлих във водата и веднага започнах да разтоварвам златния товар.

Белочек бе купил два сака за операцията. Докато разтоварвах единия на повърхността, той и Ева пълнеха другия долу. Скоростта на действието зависеше от няколко фактора. Единият беше достъпността. В сандъчето с инструменти, което свалиха в развалината, имаше къс трион. Надяваха се с него да изрежат отвор в корпуса, за да получат директен достъп до помещението със златото. От бързината, с която вторият сак последва първия, заключих, че вероятно точно така са направили. И сега, освен вероятността да им свърши въздухът, единствената друга истинска опасност беше скатът.

Планът беше Белочек да стои на пост с харпуна, докато Ева, въоръжена само със сгъваемия нож, излиза в открития океан, за да вземе празната чанта. Разбира се, имаше опасност потоците тиня, ако са много силни, да избутат обезвъздушения балон далеч от целта му. Истинското изпитание на системата щеше да дойде, след като пуснех празния сак. Дали щеше да падне така, че Ева да го намери? И ако го намери, щеше ли да успее да стигне до развалината, без да се натъкне на ската?

Само мисълта за това ме изпълни с безпокойство. В мига, в който разтоварих сака, изпуснах въздуха от балона и бързо се прибрах в лодката. Сакът бързо полетя надолу. Надникнах през борда и видях мехурчетата. Като изключим останките от „Орхидея“, повърхността беше празна и ясна, без следа от живо същество. Огледах океана около себе си и се замислих какво бих направил, ако видех Белия дявол. Револверът лежеше в пълна готовност в джоба на седалката до мен. Въпреки че никога през живота си не бях стрелял, с удоволствие щях да опитам. Имаше два патрона. Може би достатъчно, за да убия звяра и да залича натрапчивия спомен от лицето на Кенди.

Точно когато образът й отново изплува в съзнанието ми, забелязах раздвижване на плажа. На него се бе събрала група мъже и доколкото виждах в далечината, бяха обградили дребен прегърбен силует, облечен в черно. Без съмнение старицата, която срещнах през нощта на брега. Мислено се напсувах, че оставих бинокъла на „Магьосник“. Без него нямаше как да видя ясно какво точно правят. Старицата май се бе привела над нещо и посягаше към него с голи ръце, но обградилите я мъже я скриваха от погледа ми. След малко ми се стори, че вдигат нещо от водата. Всички вкупом го понесоха по брега, приличаха на траурна процесия.

Спомних си веднага сцената, на която бях станал свидетел — подпухналото тяло на Дъф и старицата с главата му. Без съмнение всичко се повтаряше — този път посред бял ден и с трупа на Кенди. Разбира се, нямаше как да съм сигурен, че е Кенди. Не зърнах морковената й коса, нито дългите й бели крайници. Но нещо ми подсказваше, че е тя. Защо иначе тези мъже ще се събират на брега и старицата ще идва на куците си крака от толкова далеч? Това, което се случи с Дъф, сега май се случваше с Кенди. Скатът беше освободил тялото й в плитчините и вълните го бяха изхвърлили на брега. Едва ли го правеше нарочно — рибите не носят като кучетата. Но не се съмнявах как го тълкуват местните: още един дявол, погълнат от техния бог и доставен за ритуала им на сушата.

Бях толкова заинтригуван от случващото се на плажа, че не забелязах как зад мен бързо се приближаваше лодка. Когато се обърнах заради шума от мотора й, тя беше само на няколкостотин метра от мен. От време на време бяхме виждали преминаващи лодки, но никоя от тях не се бе приближавала, тъй като очевидно нямаха причина да влизат в залива, а и разполагаха с хиляди основания да стоят далеч от него. Тази обаче се движеше право към мен. Отначало не можах да определя дали е мексикански морски патрул, полицейски кораб или рибарска лодка. Истината беше, че дори не можех да различа коя каква е. Виждах само високия й бял нос и покрива на каютата. Когато се приближи, различих и мъж на предната палуба.

Сигурно са видели дима, помислих си. Или са чули за него. За миг замръзнах и не знаех какво да направя, останки от „Орхидея“ все още плуваха на повърхността. Трупът на Рок се разлагаше на „Магьосник“. „Зодиак“ беше очевидно привързана към моята лодка, а в краката ми лежаха три милиона долара.

Какво да направя? Направих това, което всеки изплашен до смърт гринго, на когото не му е чиста работата, би направил — грабнах оръжието.

Беше стар револвер с въртящ се барабан и хлабава дървена дръжка, която поскърцваше в ръката ми. Затъкнах го отзад на кръста и внимателно го скрих под колана на банския си. След това хвърлих хавлия върху златото. Тя едва покриваше купчината кюлчета, но ако човек не подозира какво има под нея, едва ли щеше да отгатне какво крия. Мисълта ми се луташе в хиляди посоки, докато най-накрая се смрази. Инстинктивно станах прав. Стоях така с треперещи колене и гледах приближаващата лодка.

Мексиканецът на палубата не беше ченге, не приличаше и на морски патрул. Беше момче на не повече от петнайсет-шестнайсет години. Носеше мръсна бейзболна шапка с обърната към тила козирка, гумени ботуши и изцапан гащеризон. Пъпчивото му лице бе сгърчено в крива гримаса, половината намръщено, половината усмихнато. Имаше дебилния вид на избягал от дом за малолетни престъпници. Пътуваше върху стар дървен траулер в същия окаян вид като „Орхидея“, само че си беше функциониращ рибарски съд с кранове, лебедки, въжета и съответния такелаж, с множество мрежи и въдици отзад. Сред тази рибарска менажерия едвам се виждаше и другият пътник, изпит и слаб старец със сива брада, който ме гледаше хитро и злобничко. Носеше разръфана, избеляла от времето сламена шапка, а в ръката си държеше дълга стоманена рибарска кука, която приличаше на вълшебен жезъл или на овчарска гега. Незнайно защо се криеше зад опънатите мрежи и нямаше желание да се покаже изцяло пред погледа ми.

Слънцето блестеше в прозореца на каютата, но успях да различа част от лицето на човека, каращ лодката. Май не беше по-възрастен от хлапето на палубата, имаше дебели черни вежди, бе присвил очи, а носът му бе прекадено голям за лицето му. Извика нещо на момчето отвън. Стори ми се, че си приличат и предположих, че са братя.

Момчето на палубата се обърна и извика в отговор, след това ме заговори любезно на испански.

— No comprendo — отвърнах.

Лодката бе спряла и то достатъчно близо, за да изпълни въздуха около мен с воня на мъртва риба. Момчето в каютата излезе на палубата. Тогава видях, че носи същия мръсен гащеризон като на по-малкия си брат, носът му изглеждаше голям, защото е чупен и не е зараснал правилно. Заради това изглеждаше по-грозен и по-гаден от пъпчивото момче, което не спираше да си чеше коляното и да върти кривата си, дебилна ухилена физиономия. Онзи с носа огледа останките от взривения кораб и посочи към плуваща наблизо спортна обувка. Измърмори нещо на брат си и след това извика някакъв въпрос на испански към мен.

— Не говоря испански — казах и свих рамене. — Americano.

Той ме гледа безизразно известно време, след това обърна очи към подозрителната хавлия в краката ми. В сенките зад него старецът замърмори нещо. Престоят в залива го правеше неспокоен. Беше очевидно, че не е искал да идват.

„Носът“ пак ми зададе въпрос на испански.

— Яхтата се преобърна — казах. — Но аз съм добре. Всички сме добре.

Той ме зяпаше с празен поглед и или не схващаше, или не вярваше, не бях сигурен кое от двете. Свих леко рамене, като се правех на безгрижен. Все едно бях поредният бял турист, прецакал се в океана.

— No problema — казах.

Точно тогава на повърхността изскочи голям жълт балон. Точно между нас и всъщност по-близо до техния съд, отколкото до моя. Тихичко изругах. Очите им залепнаха за него. Закаченият за балона сак и блестящото в него злато се виждаха добре под водата.

— Oro! — извика кривогледото момче.

— Madre de Dios32! — възкликна Носа.

Старецът се появи с клатеща се походка иззад пердето от люлеещи се мрежи. На лицето му бе изписан ужас и той викаше тревожно, докато куцукаше бързо към двете момчета. Не разбирах и дума от това, което казва, а братята, омагьосани от златото, въобще не му обръщаха внимание. Накрая бавноразвиващото се момче сграбчи рибарската кука от ръката на стареца. Втурна се с нея към перилото и се пресегна да издърпа чантата.

— Ей, не пипай! — извиках. Старецът продължаваше да крещи и се опитваше да дръпне момчето назад. То го отблъсна и пак се пресегна към балона.

Боях се да не го пробие.

— Остави го! — извиках. — Мой е! — Сграбчих собствената си рибарска кука, пресегнах се над водата и се опитах да отблъсна неговата.

Носа бе изчезнал, но изведнъж се появи с още по-дълга от моята кука. Изблъска брат си настрани, посегна с нея и се опита да закачи чантата.

— Мой е! — виках, докато се борех да го отблъсна.

Куките ни се сплетоха и започнахме да се дърпаме взаимно. Белокосият старец крещеше на момчето, аз също му виках да се отстрани. Но хлапето рязко дръпна куката и изби моята от ръцете ми. Тя падна във водата на място, където не можех да я достигна.

Пак извиках и го изругах на висок глас, но никакъв резултат. Закачи сака и го придърпа към себе си. След това с брат му се опитаха да го извадят от водата. Хлапетата бяха силни, личеше си, че вадят риба от океана от невръстна възраст. Но товарът в сака беше прекадено тежък и за тях.

Старецът отзад не спираше да ги умолява.

— Por favor! Por favor!

Извадих пистолета и го насочих към небето.

— Пусни я! — извиках. — Пусни я или ще стрелям!

За мое учудване не обърнаха никакво внимание на заканата ми, сякаш нямаше да се осмеля да я изпълня. Носа продължаваше да дърпа куката, а брат му, увиснал на ръба на лодката, протягаше дългата си ръка към сака.

— No, por favor! — викаше старецът.

Прицелих се към момчето, което се протягаше към сака.

— Ще стрелям! — казах. — Кълна се в Господ, че ще стрелям!

Пъпчивото лице на момчето беше почервеняло от напрежение. Той вдигна към мен неестествената си полуусмивка и се взря в пистолета в ръката ми. Брат му и старецът също гледаха в него.

Протегнатата ми ръка затрепери. Ако не дръпна спусъка сега, тайната ни нямаше да бъде опазена, щяхме да загубим богатството. Всичко случило се, всичко, което ме доведе дотук, щеше да отиде на вятъра. Но можех ли да дръпна спусъка? Бих ли убил момчето за един сак злато? Ако го направех, трябваше да убия и останалите. И след това да потопя кораба им, както бях направил с „Орхидея“.

Момчето бръкна по-дълбоко в чантата и пръстът ми бавно се стегна около спусъка. Сякаш движението на ръката му и на моя пръст бяха взаимно свързани, като зъбчати колела в някакъв космичен апарат. Бяха части от същата машина, която караше сърцето ми да бие, разклащаше лодката, запалваше слънцето. Винтчета в черната кутия на съдбата, довела ме дотук и поставила пистолета в ръката ми и това гримасничещо момче, пред очите ми. Наречете ме дявол, но в краката ми лежеше цяло състояние, а светът зависеше от това дали ще дръпна спусъка. И ако не го дръпнех сега, ако не го дръпнех сега…

Тогава водата под нас побеля.

Хлапето отдръпна празната си ръка и се върна нагоре по корпуса на лодката. Огромният бял скат изскочи на повърхността и грамадното му тяло полетя във въздуха. Рогата му стърчаха, а устата му висеше отворена. За милиметри пропусна трескаво прибиращия се крак на момчето, което се прехвърляше над перилото. От съществото, понесло се с лекота над вълните, заваля дъжд. Едното му крило сочеше небето, а другото докосваше мястото, от което изскочи. Вдигнах пистолета, насочих го към луннобялата стена от плът и стрелях веднъж в раздвижената вода. Силният изстрел ме изхвърли назад и ме оглуши. През парливия облак дим видях братята да се оттеглят като подплашени раци по палубата, а старецът продължаваше да ломоти нещо в несвяст, докато размахваше рибарската си кука към звяра. С мощен плясък Белият дявол се гмурна обратно в океана и поля с огромно количество вода моята клатеща се лодка.

Хванах се здраво за перилото и надникнах ужасен към разпенената вода. Каскадата от мехурчета постепенно се разсея. Съществото изчезна в дълбините толкова бързо, колкото се бе появило. Край мен остана само блестяща водна повърхност.

Братята надничаха иззад носа на лодката си със зяпнали усти. Пред невярващите им очи бе изскочила отдавна забравена легенда, морско чудовище от приказките. Вече нямаше как да пренебрегват проповедите на дядо си. Той бутна с куката момчето с носа и го прикани да си тръгват колкото се може по-бързо. Продължи да го гълчи, докато вцепененото хлапе се влачеше към руля и подкарваше лодката. Другото момче ме гледаше, изпаднало в транс, докато траулерът се отдалечаваше. Гримасата, която за малко бе изчезнала, се върна на кривогледото му лице. Само че този път се разтегна до широка учудена усмивка. Сигурно не е слязла от лицето му, дълго след като бяха избягали от залива, помислих си аз.

Танц с дявола

И вторият сак изскочи на повърхността. Само на метър от първия.

Приближих лодката и започнах да преценявам риска от влизането във водата. Скатът не се виждаше никакъв, което ме накара да се зачудя дали пистолетът не го беше уплашил. Не беше вероятно. Куршумът със сигурност не бе уцелил главата му и щом нож в гърба не го бе разколебал, какво би могъл да му причини един мъничък куршум? Според мен не повече от досадно раздразнение. Но мисълта за гневно скитащото се отдолу същество увеличи безпокойството ми за Белочек и Ева. Въздухът им всеки миг щеше да свърши и трябваше да се издигнат на повърхността.

Нямахме много време. Рибарската лодка бе изчезнала зад северния край на залива и бързо приближаваше Йелапа или Бока, или може би щеше да стигне чак до Пуерто Валарта. Където и да отиваха, със сигурност в най-скоро време новината за златото и неговия пазител щеше да се разпространи. Старецът можеше и да си премълчи, но момчетата непременно щяха да се раздрънкат. Със сигурност трябваше да чакаме още посетители и се боях, че това щеше да стане по-скоро, отколкото ми се искаше.

Станах и надникнах към водата под балоните. Отразените от повърхността слънчеви лъчи се смесваха с отблясъците на златото в чантите. Разтърках очи. Главоболието, което започна, откакто си ударих главата, ставаше все по-силно. Притиснах палци в слепоочията и опипах болезнената подутина на главата си. От нея в косата ми се стичаше кръв. Сякаш през последните няколко дни кръвта ми непрекъснато се стремеше да излезе навън. През прорези и дупки, охлузвания и цицини, тя непрекъснато се процеждаше през кожата ми, като че ли нещо извън мен жадуваше за нея, а нещо в мен му помагаше. Сигурно беше сърцето ми, безмозъчната помпа, която едновременно ме държеше жив и искаше да ме убие.

Сърцето ми също имаше странно отношение към златото: противоречив двойствен стремеж да даде смисъл на живота ми и да го приключи. Взирах се в златните отблясъци в саковете и без да се усетя, започнах да се спускам във водата. Може би съществото ще се върне да ме убие, може и да не си направи този труд. И в двата случая исках златото. Очевидно повече от живота си. Не си го признавах пред себе си, дори не мислех за това. Просто гледах искрящото злато и правех това, което то ме заставяше: „Освободи ме от водния свят, спаси ме на лодката си. Не обръщай внимание на висящите над дълбините крака и тъмнината под тях. Изплюй солената вода, напълни дробовете с въздух. Издигни ме към блестящото слънце и ме пусни на свобода като бурята“.

Бръкнах в сака, започнах да вадя кюлче след кюлче и да ги хвърлям в клатещата се лодка. Имаше нещо много вълнуващо в това. Овладяване на природата, триумф на волята. Бях надвил страха си, бях се оставил да бъда обсебен. Чувствах се като бог в човешки вид, непобедим и безсмъртен, славен борец, който не се страхува от смъртта.

Чувството продължи само минута.

Сигурно имаше нещо общо с изтощението. Златните кюлчета бяха много тежки, сякаш в тях се бе събрала цялата тежест на света. Когато приключих с първия сак и започнах да разтоварвам втория, ръцете ми трепереха и нищо не можеше да ги спре. Едната ми ръка изпусна ръба на лодката и пльосна във водата. Кюлчето в другата ръка ме дърпаше към дълбините като тежестта на вкопчен в мен мъртвец. Мятах се, стаил дъх, и се опитвах трескаво да се добера до балона на сака. Не успях да го хвана и започнах да потъвам. През тялото ми моментално се разля ужас, който се сви около гърдите ми и върза вътрешностите ми на възел. Трябваше само да пусна кюлчето, но в ръката си държах ужасно много пари. Потъвах все повече. Обзе ме паника. Солената вода лютеше на очите ми. „Пусни шибаното кюлче“, казах си. Но ръката не ми се подчиняваше. Ритах и махах със свободната си ръка, но не спирах да потъвам. Спусках се бързо и също така бързо въздухът ми свършваше. Ако не изляза веднага…

Водата под мен потъмня. Изпуснах кюлчето уплашен. Рогът перка на Дявола плуваше покрай лицето ми. Само за секунда скатът ме погълна. Мощен воден поток ме бутна дълбоко в гърлото му. Мятах се панически. Стените на пастта му бяха здрави, но живи, като твърдата кожа на морска звезда или кората на корал. Посегнах към редиците с хриле и се порязах на зъби като тръни. Водният поток ме буташе все по-навътре, докато съществото плуваше през дълбините. Видях, че в устата му има две златни кюлчета, заседнали като трохи в хрилете му. В един момент се блъснах в твърда плът. Страхувах се, че скатът можеше всеки миг да затвори стоманеното си гърло и да ме размаже като морски рак. Дробовете ми щяха да експлодират. Започнах да си проправям път към светлината, която влизаше през отворената му уста и ръката ми попадна върху водолазна маска. С широко отворени очи се обърнах да видя неясния силует зад себе си.

Беше Белочек. Маската беше избита от лицето му заедно със завързания на възел регулатор. Маркучът беше увит около врата му като въже за удушване. Подпухналата му глава се клатеше така, сякаш вратът му е счупен, а очите му бяха изскочили и приличаха на билярдни топки.

Прекалено отчаяно се нуждаех от въздух, за да се шокирам. Бутнах регулатора в устата си, прочистих го от водата и вдишах трескаво.

Скатът започна да се спуска. Трябваше да се измъквам бързо, иначе щеше да ме удави на дъното.

Дишах през регулатора, опитах се да измъкна Белочек с мен, но тялото му бе приклещено в тясното гърло и не можех да го освободя. Тогава видях защо. Гърбът му бе пронизан с метална стрела, която бе излязла през рамото му. Тя беше заседнала в гърлото на ската и го държеше отворено, като в същото време не пускаше Белочек. Точно тази заседнала желязна кост не позволяваше на съществото да ме сдъвче.

По дяволите Белочек, трябваше да се измъкна. Поех един последен дълбок дъх, след това извадих регулатора от устата си и заплувах напред. Тунелът от плът кънтеше от ревящите край мен потоци. Скатът се гмуркаше бързо и водата, която влизаше в отворената му уста, се изливаше през хрилете. Борех се с нейната увличаща сила и се опитвах да избегна острите отвори, като гледах да се хвана за твърдата плът, но кракът ми се плъзна в хрилете и малките остри зъби захапаха глезена ми. Издърпах го, като оставях кървави ленти кожа. Замятах се и тръгнах към горната част на устата. Видях как съществото се опитва да я затвори, а перките рога се притварят като църковни двери. Протегнах се, хванах се за горната челюст и се измъкнах през рогата. Вече можех да погледна над широкия гръб на ската, но кръстът ми заседна между рогата, а краката ми все още бяха в устата му. Той рязко се изви нагоре, опитвайки се да ме засмуче навътре. Ръцете ми напразно търсеха по твърдата му кожа за какво да се хванат, а звярът продължаваше да прави обратни салта с ловкостта на акробат.

Не знаех кое е горе и кое долу, с краката напред се плъзгах обратно в устата му. Изведнъж, изпълнен с надежда, видях дръжката на ножа да се подава от гърба му. Протегнах се и я хванах. Издърпах се върху обширната лунна повърхност, извадих ножа и се оттласнах във водата.

Преди да се ориентирам, видях размития силует на ската бавно да се обръща към мен. От раната на гърба му се изливаше тъмна кръв, а отворената му паст бързо нарастваше. Усетих как се нося с бясна скорост към нея и осъзнах, че далеч зад звяра се намира блестящата океанска повърхност. Сигурно бях на десет метра дълбочина, а върху мен падаше слънчев лъч. Сграбчих ножа, стиснах зъби и заплувах право към ската.

Съществото падна върху мен като внезапно спуснал се мрак. Разрязах челюстта му с ножа и се опитах да изплувам далеч от него. Но водният поток повлече краката ми към зейналата му паст и когато пак забих острието в твърдата му устна, ножът падна от ръката ми и изчезна с блясък. Хванах ската за извития рог и се вкопчих в него, в борба за живота си. След това се опитах да се набера на него и видях голямото му черно око да ме гледа от съвсем близо. Дори без маска и в мътната солена пареща вода, можех да видя в него отражението на ужасеното си лице.

Съществото се завъртя назад в опит да ме погълне, но аз стисках мускулестия рог и успях да се отдръпна от устата му. Когато отново се понесохме във водата, рогът започна да се огъва към своя симетричен близнак и да ме побутва към пастта. Огромното око изчезна от погледа ми и хватката ми започна да отслабва. Водният поток ме теглеше към тъмнината.

Тогава в процепа между събиращите се рога зърнах плуващ към мен силует и проблясването на стомана. Изведнъж рогата рязко се раздалечиха и аз се плъзнах под челюстта на съществото. Изтърколих се под него, блъсках се в редици от хриле, докато силният воден поток от движението на крилете му не ме изхвърли покрай острата като кол опашка в открития океан.

Мятах се и търсех повърхността. Дробовете ми се пръскаха и зрението ми се замъгляваше от дългата липса на кислород. Видях празния харпун да се спуска бавно покрай мен. Тогава от горе на долу като някакво привидение пред мен се появи лицето на Ева във водолазна маска. Протегна се и притисна изригващия мехурчета регулатор към устата ми. Впих се в него като бебе в гръдта на майка си и засмуках хладни глътки животоспасяващ въздух. Черепът ми изтръпна, тялото ми стана безчувствено, сякаш кръвообращението ми се газира.

Ева ме повлече към повърхността. Върнах й регулатора и когато тя пое дъх, я видях да се обръща надолу към дълбините. Белият дявол изчезваше в мрака, влачейки след себе си кървава следа. В гърба му като карфица бе забита стрела от харпуна. Приличаше на копие на матадор, забито в бик: жестоко и омаломощаващо, но не и смъртоносно. Бях сигурен, че ако успее да изхвърли трупа от гърлото си, щеше да се върне за нас.

Погледнах лицето на Ева, докато ми даваше да си поема въздух. Зелените й очи, които обикновено ми беше толкова приятно да видя, сега бяха мрачни и празни зад замъгленото стъкло на маската.

Тревожех се, че не мога да разчета какво ми казваха.

— Беше нещастен случай — каза ми тя, когато се качихме на „Магьосник“. — Трябва да ми повярваш, Джак, не исках да става така.

Беше трескава и изпълнена с паника. Започна нервно да сваля водолазните принадлежности и да ги хвърля безредно по палубата.

Седнах на пейката от тиково дърво.

— Успокой се — казах. — И ми разкажи какво се случи. — Можех поне да я изслушам, току-що ми бе спасила живота.

— Въздухът ни свършваше — започна тя. — Трябваше да излезем на повърхността. Лео бе открил още две кюлчета в останките и искаше да ги изнесе на ръце. Затова свали колана с баласта, взе кюлчетата и ми даде харпуна. Опитах се да откажа, но той настоя. — Тя седна до мен, отмахна косата от лицето си и ме погледна в очите. — Преди никога не бях стреляла с харпун. Кълна ти се, Джак. Никога.

Слънцето хвърляше сенки по разтревоженото й лице. Устните й трепереха, очите й бяха пълни със сълзи. Струваше ми се, че казва истината, но се замислях дали просто така ми се струваше само защото отчаяно исках да й вярвам.

— Продължавай — подканих я. — Какво се случи?

Тя отмести поглед към водата и притихна.

— Скатът — каза. Сякаш го виждаше във въздуха пред себе си. — Изникна от нищото. Опитахме се да избягаме, но… Лео… със златото… — Пак ме погледна с насълзени очи, които приличаха на мокро зелено стъкло. — Опитах се да убия ската, Джак. Целех се в главата му. Трябва да ми повярваш.

Взирах се в блесналите й очи и осъзнах, че няма смисъл. Нямах друг избор.

— Вярвам ти — казах. Взех ръката й. — Видях златото, което той носеше. Беше заседнало в хрилете на ската.

Гласът й затрепери.

— Беше ужасно, Джак. Ужасно! — Сълзите потекоха по страните й и се сляха с капчиците морска вода, все още капещи от косата й.

Придърпах я към себе си и я прегърнах, а тя се притисна в мен като дете. Изглеждаше по-дребна отпреди, по-слаба и уязвима, сякаш тежестта на всичките тези смърти я беше смалила и обезличила. Преди дни бяхме танцували на същата тази палуба под звездния купол. Стоях лице в лице с красотата и смъртта, за да разплета загадката, която ми поставяха. Сега под палещото слънце двамата приличахме на последните парченца от пъзела, останали ненаместени в голямата картина и все още плуващи в океана.

Исках да я защитя. Чувствах се отговорен, дори виновен, сякаш сам бях стрелял с харпуна. Всъщност дълбоко в себе си изпитвах облекчение, че Белочек е мъртъв. В него имаше нещо много обезпокояващо. Островните митове се бяха смесили с оксфордското му образование, също като капката барбадоски ром с британския му чай. Тази смесица му отваряше очите към зловеща логика, към любопитно сливане или мост към световете. Той бе отменил правилата на обикновения живот и ни бе въвлякъл в нещо непознато и дълбоко. Когато Белочек водеше кораба ни, суеверията и легендите оживяваха.

— Джак…?

Взрях се в лицето на Ева. Сълзите вече ги нямаше, тя бе взела решение. — Трябва да се махаме — каза спокойно. — Взимай златото, което сме извадили и да тръгваме.

Хвърлих поглед над водата. Хоризонтът беше чист, по небето нямаше облаци и слънцето, въпреки че залязваше, все още предлагаше часове светлина. И бреговата ивица беше пуста, местните не се бяха събрали, за да приберат новата торба с кокали. Помислих си, че ако скатът не успее да изплюе трупа, вероятно щеше да остане долу, докато бавно умре в дълбините.

— Не — казах. — Не можем още да си тръгнем.

Ева леко се отдръпна от прегръдката ми и ме погледна в очите.

— Джак…

— При нас е по-малко от половината злато, Ева. Не можем да го оставим просто ей така, за да го вземе някой друг.

Погледна ме сякаш се боеше, че полудявам.

— Умряха толкова хора, Джак. Лео. Кенди. Приятелите ти. Чудовището долу…

— … Е зле ранено — довърших аз. — Стрелата, която е убила Лео, се е заклещила в гърлото му. Ти пусна още една в гърба му. И аз го прострелях веднъж, а и раната от ножа кърви…

— Стрелял си в ската?

— Да — отвърнах. — Мисля, че го улучих в главата. — Знаех, че това най-вероятно не е вярно, но от патоса, с който съобщих, че съм стрелял в него, се чувствах горд и предполагах, че така ще подкрепя гледната си точка. Казах й за рибарската лодка и момчетата, които се опитаха да вземат златото. — Сега вече всички ще научат — обясних. — Ще започнат да прииждат на рояци.

— Още една причина да се махаме, докато още можем — настоя тя.

— Не — казах. — Златото е наше. Брат ми го намери. Приятелите ни умряха за него. Няма да го оставя на някой друг.

— Но ти сам призна, че нямаме време!

— Имаме, ако побързаме — казах. — Връщам се долу, Ева. Ще ти пращам златото. Трябва само да преценим как да измъкнем чантите от водата…

— Имахме само две стрели, няма с какво да се защитиш.

— Имаме това. — Взех сгъваемия нож на каубоя, който тя бе изхвърлила при останалата екипировка. Пуснах острието навън и го вдигнах към слънцето. В нащърбения му край все още стоеше кръвта на каубоя. Петнайсетсантиметровото острие, което някога ни изглеждаше заплашително, сега беше просто жалко.

Ева ме погледна в очите.

— Не е достатъчно, Джак. Знаеш, че не е… — Тя присви очи срещу мен. — Джак… — Протегна се и докосна челото ми, което бе подгизнало от кръв.

— Нищо ми няма — казах аз и взех хавлията, за да попия кръвта. — Ударих си главата в лодката. Още имам ужасно главоболие.

— Сигурно си получил сътресение — каза тя.

— Не се притеснявай — отвърнах. — Само драскотина е.

Ева остана неспокойна.

— Сигурен ли си… Сигурен ли си, че си добре?

— Напълно — настоях и захвърлих хавлията.

— Трябва да се погрижа за раната. — Тя се протегна и отметна косата ми. — Може да продължи да кърви, ако…

Бутнах ръката й.

— Казах ти, че нищо ми няма!

Ева се отдръпна уплашена.

Не знаех какво ме прихваща.

— Съжалявам — казах и взех ръцете й. — Всичко е наред, Ева. Извинявай, че ти се развиках. Но се кълна, че съм добре.

— Джак… плашиш ме.

Придърпах я към себе си, прегърнах я и лекичко я целунах по лицето.

— Няма да позволя да ти се случи нищо — уверих я. — Обещавам, че няма да позволя нищо да се случи.

Останахме прегърнати и безмълвни известно време под палещото слънце, докато студенината, която почувствахме постепенно се изпари. За първи път от началото на пътуването ни се усещах истински свързан с Ева, чувствах, че си принадлежим, че след като минахме през толкова неща заедно, вече нищо не може да ни раздели.

— Ще го направим — казах й. — Ще го направим заедно. Ще довършим започнатото. — Повдигнах брадичката й и я погледнах в очите — тези красиви, искрящи тюркоазени очи. — После заедно ще избягаме, колкото се може по-далеч от тук.

Тя отвърна на погледа ми, докосна ме по бузата и в очите й се появи плаха усмивка.

— Обещавам — казах й.

След това я целунах. Устата й беше приятно свежа и позната. Тогава си дадох сметка, че не се бях докосвал до нея твърде дълго. Вкусът й отключи спомени за споделената ни интимност, за сляпата ни нощ, в която правихме любов, за дивата наслада. Чудех се дали бих могъл вече да живея без нея. Знаех, че не. Напълно си бях загубил ума. Ако нещо бе застанало между нас, ако се бяха появили съмнения, то сега те се разтопиха в тази дълга, сластна целувка.

— Добре — каза тя, когато устните ни най-накрая се разделиха. — Обичам те, Джак. Ще направя каквото кажеш.

Не исках да я карам да слиза във водата. Трябваше да намерим друг начин да разтоварваме саковете. Попитах я за макарите на платната, но тя каза, че няма да издържат огромната тежест на златото.

— Но можем да пробваме да използваме лебедката — каза тя. — Окачи саковете на веригата на котвата. — Моторът на яхтата не работи, но можем да ползваме ръчната макара на котвата.

В едно от багажните отделения тя намери найлоново въже със стоманени S-образни куки от двете страни. Взех въжето, хванах по-близкия сак и го закачих за него. След това го повлякох през водата към веригата на котвата, закачих другата кука в едно от звената й и вдигнах палец към Ева, че всичко е готово. Тя завъртя лебедката и веригата започна да се опъва. Носът на „Магьосник“ бавно се заобръща по посока на котвата, докато веригата най-накрая се опъна докрай, а сакът изскочи над водата. Когато стигна до ръба на лодката, извиках на Ева да спре.

— Ако вдигнеш още малко, ще освободиш котвата — казах й. И се протегнах към капещия сак.

— Внимавай Джак…

Спомних си как момчето се протягаше към чантата и се зарадвах, че не съм във водата. Взех една ярка златна тухла и я вдигнах към Ева.

— Нищо работа! — извиках.

Тя се усмихна нервно. Въпреки моя ентусиазъм, в нея оставаха съмнения. Всеки миг можеше да се появи плавателен съд, да изскочи скатът и да се опита да ме сграбчи. Тя знаеше, че само лудостта ме крепи да продължа да вадя златото. Бях се самоназначил за капитан и бях поел кораба.

Оставих кюлчето върху купчината в лодката и продължих да изпразвам сака. След двайсет минути и вторият бе разтоварен, а аз се намирах вече на „Магьосник“ и надявах водолазните принадлежности.

— Започни да пълниш „Зодиак“ — казах й. — Нашата лодка се потапя прекалено.

Ева ми подаде колана с баласта.

— Ще отнеме време. Трябва да се качвам на „Магьосник“, да въртя лебедката, после да се връщам в лодката да разтоварвам саковете.

— Няма проблем — отвърнах й. — Ще се опитам да пестя въздуха.

Товаренето на златото от лодките на „Магьосник“ трябваше да почака, докато изляза на повърхността. Оставаше само час силна слънчева светлина, а последното, което исках, беше да се гмуркам на тъмно. С повече късмет щяхме да свършим всичко, докато се стъмни, и то, при положение че никой не ни прекъсва.

Пъхнах сгъваемия нож в джоба на банския си и подадох пистолета на Ева.

— Останал е само един куршум — казах.

Ева погледна оръжието в ръката си.

— Надявам се да не ми се налага да го използвам.

— Няма — уверих я.

Тя вдигна тюркоазените си очи. Въпреки тревогата, която се четеше в тях, светеха красиви като скъпоценни камъни. Косата, устните и страните й изглеждаха толкова идеални, сякаш са създадени само, за да ми доставят удоволствие. Посегнах да я докосна, за да се уверя, че е истинска. Тя взе ръката ми и я целуна нежно, след това прилепи устни до моите. Няма да е за последно, казах си. Това не е последният път, в който вкусвам тези устни. Все още чувствах аромата им, когато се приближавах към ръба и се взирах във водата. Изведнъж ми хрумна, че сигурно съм се побъркал.

— Джак, виж! — Ева бе засенчила очи с длан и гледаше към брега.

Местните поклонници се събираха отново на плажа като популация от хлебарки. Не виждахме какво правят, но не беше трудно да се досетим.

Ева се обърна към мен.

— Джак, моля те, не слизай.

Извърнах се пак към водата и усетих, че е настъпил един от онези мигове на избор, които напоследък бяха зачестили. Живот или смърт? Лудост или богатство? Може би възможността за избор беше илюзорна. Вях си въобразил, че съм капитан на кораба, а всъщност бях острието на бунта. Съдбата ми щеше да срещне края си, когато като осъден моряк, заставен да върви по дъска, пристъпя в празно пространство.

Пазителят

Ако скатът беше изплюл нашия капитан край брега, не бе изминал още милята, която го делеше от нас, за други жертви. Все още не. Докато се спусках във водата, стиснал ножа, не видях и следа от него, но пък оставаше още доста път до дъното. Едвам се осмелявах да дишам.

„Аргонавт“ си стоеше там, както и преди, като остатък от отдавна забравен сън. В подводното течение, минаващо покрай него като движеща се мъгла, все още имаше доста тиня, но водата изглеждаше поизбистрена след бурята. Всъщност никога не я бях виждал толкова бистра. Затова корабът изглеждаше различен. Бледата мантия от тиня и пясък му придаваше неземно сияние, сякаш притежаваше собствен източник на светлина. Приличаше на облак, обгърнал луната. Напомняше за вълнуващия блясък на златото и призрачната светлина на ската, изскачащ от мрака.

И още нещо беше оживяло — „Аргонавт“ имаше око. Това беше дупката, изрязана от Белочек и Ева, за да се ускори изваждането на златото. Бе пробита в спускащата се кърма и сякаш всмукваше пясъка по корпуса и мистериозната светлина заедно с него. Осъзнах, че не е заплаха, а убежище, заплувах като подплашена риба и скоро бях обгърнат от тъмнина. За първи път от влизането си във водата се чувствах в безопасност. Сега тъмнината беше моят съюзник.

Очите ми бързо се адаптираха към мрака и на задната стена забелязах стълбата, водеща към капитанската каюта, а под мен — бъркотията от отломки и хваналите кора железни сандъци. Белочек и Ева ги бяха отворили с лост. Откачих подводния си фенер и насочих лъча му към пода на стаята. Пръснатите кюлчета от малкия сандък бяха до едно изнесени, един от големите сандъци също беше опразнен. Но бяха останали още два пълни и един — до половината. Утайката, която се промъкваше от отвора горе, се бе настанила по сандъците, обвиваше златните кюлчета и ги маскираше като обикновени тухли.

Оставих саковете и тръгнах към отворената врата, водеща към килера. Тялото на Гонзало вече го нямаше. Сигурно Ева и Белочек го бяха издърпали. Воден от смъртоносно любопитство, насочих светлината през вратата и огледах стаята зад нея. Лъчът подплаши рояк сребристи рибки. Тогава забелязах сред пръснатите и покрити с тиня буркани под мен сивата купчина, в която се бе превърнал трупът на мексиканеца. И той бе посипан с пясък. Полуизяденото лице приличаше на стопена желязна маска.

Обходих помещението с фенерчето си. Змиорката не се виждаше никаква.

Нямаше време за губене. В помещението със съкровището зад полуизпразнения сандък открих кислородната бутилка за пълнене на балоните на саковете. Веднага се заех да товаря единия. Във всеки от сандъците имаше по две дузини кюлчета, а саковете вдигаха само по дванайсет наведнъж плюс едно, което да ги върне пак на дъното. Трябваха ми пет „курса“, за да кача всичкото останало злато.

Кюлчетата не ми се струваха по-леки във водата, въпреки че беше логично да губят от теглото си, когато са потопени. Вдигах ги едно по едно с две ръце и ги оставях в сака. Със сигурност беше по-лесно, отколкото на повърхността, когато ги разтоварвах, хванат с една ръка за лодката. Напълних сака само за няколко минути. Отворих клапата на допълнителната кислородна бутилка и бавно напълних балона с въздух, пускайки мехурчета в отвореното му дъно. Цялото устройство приличаше на въздушен балон с чанта вместо кош и парашутни въжета под пълната с газ част.

Когато въздухът изпълни балона и започна да повдига сака от пода, го побутнах под дупката в корпуса. Тя беше точно толкова голяма, колкото да го пусне да излезе. Извадих регулатора от устата си и духнах за последно в него, а сакът изскочи като тапа от шампанско. Гледах го как се издига през мътната вода и ми се стори, че с всеки метър набира скорост. Накрая изчезна напълно.

Цялото усилие ми отне не повече от пет минути. Бързо напълних и другия сак и го пуснах нагоре.

Очевидно не аз щях да имам проблем с времето. Ако предположим, че успея да взема саковете и да се върна в развалината, без да се натъкна на ската, можех да натоваря всеки от тях за няколко минути. Но задачата на Ева беше по-трудна. Трябваше да закачи чантата за веригата на котвата, да се качи на борда на „Магьосник“, да завърти лебедката, след това да слезе отново и да разтоварва в лодката — всичко това щеше да й отнеме доста повече време.

Нямаше какво друго да правя, освен да чакам.

Настаних се в помещението и се постарах да пестя въздуха. Сетих се, че количеството, който вдишам е в пряка зависимост с количеството злато, което мога да изкарам на повърхността. Колкото по-дълго останех, толкова повече щях да взема. Чудех се колко ли струва едно вдишване. Едно кюлче? Дванайсет? Ако оставех дори един сак злато, се отказвах от три милиона. Повече пари, отколкото някога съм се надявал да видя в живота си.

Напълних дробовете си и затаих дъх. След това насочих светлината към ръчния си часовник и нагласих въртящия се таймер. Часовникът беше марка „Хамилтън“, истинско чудо, водонепропусклив на 150 метра дълбочина. Беше на баща ми, който никога не се бе гмуркал в живота си. Използваше таймера, за да измерва пътуването до работа и времето за изпичане на пържолите на грила. И двете му бяха фикс идея. Майка ми му подари часовника за тяхната годишнина и беше само на година, когато се случи катастрофата. Тиктакал е на ръката на баща ми, когато са го извадили от смачканата кола. Дан казваше, че засичал пътуването им от университета до вкъщи. Вероятно таймерът е бил последното нещо, което е докоснал.

Както казваше Белочек, животът се живее за мига. Миг след миг, миг след миг. Колко ли би дал мъртвец за един от тези мигове? Предполагам, че всичкото злато на света.

Продължавах да сдържам дъха си. Бяха изминали само трийсет секунди и вече дробовете ми започваха да горят. Главоболието се бе усилило заради налягането в дълбините, а лишаването на мозъка от кислород още повече влошаваше нещата. Съсредоточих се върху болката в главата, сякаш тя можеше да заглуши паренето в дробовете.

Не успях.

Въздухът изскочи от устата ми като залп и рояк черни мехурчета се втурна през дупката в корпуса.

Вдишах жадно. После пак. И още веднъж.

Реших да спра да си сдържам дъха, просто да го забавя. Спомних си периода на медитация на Дан, заигравката му с дзен и йога. Тогава си купи бронзова статуйка от деветнайсети век на хиндуисткия бог Шива. Бе залепил на него написан на ръка цитат от поема на Уолас Стивънс: „Този, който е нищо, вижда нищото, което го няма, като нищо“. За мен това си беше чисто нищо. Но сега, докато седях на сандъка и се опитвах да си сдържам дишането, повторих бавно наум цитата, за да си забавя сърдечната дейност.

Затворих очи и наистина ме обзе спокойствие, усещане за неподвижност, за яснота и отчужденост. Постепенно спрях да усещам тялото си. Дяволът все още танцуваше в ума ми, но болката сякаш се отдели и мъчеше нечия чужда глава. Пръстът ми изключи светлината. Отворих леко очи. От отвора над мен се процеждаше приглушена светлина и хвърляше сенки в стаята. Сандъците наоколо приличаха на отворени гробове. Взирах се в тъмнината и се чувствах погребан в търбуха на отдавна умрял кит, изгубен завинаги за света под пясъците на забравата. Никога досега не се бях чувствал така тотално самотен.

Чудех се това ли е смъртта?

Достатъчно смърт бях срещал вече. Баща ми го нямаше. Брат ми също. Дъф беше мъртъв от два дни, Рок — само от няколко часа. Белочек и Кенди също си отидоха. И аз за малко да загина на няколко пъти.

Но все още не проумявах какво значи да напуснеш този свят завинаги.

Спомних си мама сама у дома, заспала на писалището в островчето светлина, което хвърляше нощната лампа. Не й бях пратил картичка, дори не се бях обадил. Ако сега умра, може никога да не разбере какво ми се е случило. Няма да знае нито за Дан, нито за мен, щеше да загуби и двама ни завинаги. От семейството й нямаше да остане нищо, освен пощенски картички, писалище и малка метална маймунка с ръце върху очите. Спомних си лицето й, израза, който ме бе пратил в Мексико, който бе пратил и Дан там. В очите й просветваше някаква ужасна истина. Истина, която аз не смеех да призная. Истината на каубоя. Verdad. Истината, която тя май винаги бе знаела.

Мисълта за това ми бе непоносима. Светнах фенерчето и го сложих изправено на пода. Слаб маяк във враждебната нощ.

Преплувах през помещението и извадих главата си през отвора, сякаш за да поема въздух. Чувствах се като грозна, криеща се зад скалите риба, която наднича иззад временното си убежище подобно на параноичен дънен скитник. През отвора в корпуса се сипеше тиня като пясък в пясъчен часовник, а навън блестящото покритие на корпуса се лющеше като мъртви клетки от жива кожа. Надникнах през мътния поток и се огледах за падащи сакове, като през цялото време се чудех дали ще се появи скатът и кога точно. Може би вече кръжи около мен отвъд полезрението ми и чака дънната риба да напусне убежището си.

Няколко минути не виждах нищо. Вече започвах да си мисля, че нещо се е объркало, когато с ъгъла на окото си зърнах жълт предмет. Сакът се понесе по течението и след това изчезна. Приземи се сред някакви камъни на рида. Тръгнах след него. Извадих ножа на каубоя от колана си и освободих петнайсетсантиметровото острие. Във водата то изглеждаше още по-жалко. Това беше оръжие, направено да впечатли мексиканските бандити, а не да се справи с колосално морско чудовище. Огледах за последно около развалината, излязох през отвора и заплувах към сака.

Сърцето ми биеше лудо и в тези първи секунди навън вдишах повече въздух, отколкото през последните няколко минути. Скоро забелязах сака сред камъните, грабнах го заедно с тежкия златен товар и се отправих обратно към кораба.

На половината път нещо привлече вниманието ми, някакъв приглушен метален блясък, идващ от скалите под мен. Първоначално помислих, че е монета, но когато се приближих, подскочих от щастие. Върху един полегат камък, покрит с фин слой тиня, лежеше предмет, за който бях сигурен, че никога повече няма да видя — сребърният кръст. Беше там само от няколко часа, откакто каубоят го отряза от врата ми. Да го намеря на петнайсет метра дълбочина под мястото, където той го изхвърли, си беше истинско чудо. Взех го в ръка и през мен преминаха радост и вълнение, усещане за неизбежност, сякаш златната ми съдба бе вече потвърдена.

Дявол да го вземе, помислих си, докато влизах през отвора. Всевишният ми пращаше благословията си. Дори главоболието ми изчезна.

Бързо изпразних четвъртия сандък и сложих в сака дванайсет златни кюлчета. Докато го гледах как се издига към повърхността, ми се стори, че всичко става много лесно. Скатът изглежда бе изчезнал. Планът ни вървеше по часовник. Оставаше само един сандък, само още два курса. Ева бе разтоварила първия сак бързо. Вторият може би щеше да слезе още по-бързо. Каква забележителна жена, помислих си. Не само поразително красива и сексапилна, но и удивително силна, сръчна и умна. С такъв приятен и способен партньор какво би могло да се обърка?

Примерно — всичко.

Извадих кръста от джоба на банския го завързах около шията си. Отново почувствах както преди, когато носех дрънкулката във водата, че тя ме прави неуязвим. Предполагам, че всичко е самовнушение, и двойно мартини би имало подобен ефект. В крайна сметка какво беше куражът, ако не самоналожена слепота? Но все пак кръстът ми спаси живота при първата среща със ската. Как иначе да обясня оттеглянето на звяра? Сега разбирах защо рицарите едно време са рисували кръстове върху щитовете, защо са ги пришивали на платната на кораби като „Аргонавт“-а на Брага. Силите на доброто и злото бяха част от този свят и трябваше да се научим да ги зачитаме. В блестящия сребърен кръст, подигравателно изхвърлен от каубоя (сега мъртъв), изглежда имаше някаква магия. Hueso Colorado — кръвта на костите. Очевидно не бях много набожен. По-скоро имах нужда да вярвам. Имах нужда да вярвам, че силите, които ни управляват, работят в моя полза. Наречете го божия милост, дяволски късмет или приумица на капризната съдба. Единственото, което знаех, е, че нямам власт над това. Както никой нямаше власт над стрелата, която се удря в щита, или бурята, която се стоварва в платното. Идваше отнякъде, където волята нямаше значение, място изцяло извън нас. Можехме само да се молим за милост и да се надяваме да не ни убие.

Сякаш по поръчка се появи знак, съдбата ми се усмихна: от небето падна вторият подемен сак.

Да! Благодаря ти!

Изхвърчах през отвора. С кръста на шията и сгъваемия нож в ръка се чувствах силен като цялата божия армия. Нищо не можеше да ме спре. Сакът падна доста по-далеч от първия път, надолу по течението, но все пак в полезрението ми. Намерих го да лежи сред скалите, грабнах го и тръгнах обратно.

И пак забелязах нещо да блести наблизо. Самотно златно кюлче. Как се е озовало на това място? Ако се съдеше по тънкия слой тиня върху него, не седеше там отдавна. Дали Белочек не го беше изпуснал? Спомних си двете кюлчета в хрилете на ската — дали пък не се бе опитал да изнесе три нагоре? Изглеждаше невероятно, направо невъзможно. Как ги е държал?

Откъдето и да бе дошло кюлчето, нямаше да го оставя там. Точно аз, човекът, който вдига монети от улицата. Оставих сака долу, взех кюлчето с две ръце и го пуснах вътре. Сега трябваше да нося две тежести. Притиснах тежкия сак към гърдите си и заплувах към отвора с поглед, вперен право напред. Изпуснатият балон се влачеше след мен като опашка. Теглото на кюлчетата ме накара да се замисля, че Белочек е можел да вземе със себе си само две. И ако това беше вярно, то тогава…

Над мен премина сянка, все едно самолет закри слънцето. Вдигнах очи, но не видях нищо, освен мътна вода, затова се устремих към корпуса. В един безразсъден миг отново ударих главата си точно на мястото на цицината и пред очите ми изскочиха звездички. Замахнах с ръце и изпуснах чантата. Гледах я как се плъзга по корпуса, забърсва тинестото покритие и вдига причудлив облак във водата, който тръгва към мен.

За миг не знаех какво да направя — дали да плувам към отвора, или да се гмурна за сака? Дали наистина сянката на ската мина над мен? Как изчезна толкова бързо?

Водата около мен помътня и аз потънах в мъгла. Поех към отвора, после изведнъж реших да се върна за кюлчетата. Отново прилагах старото си правило, че ако жертвата е сляпа за хищника, то тогава може би и хищникът няма да забележи жертвата. Последвах дирята, оставена от сака и пипнешком се спуснах по корпуса. Пред мен се появи изпуснатият балон, който ми махаше във водата като знаме. Взех сака и тръгнах обратно към отвора.

Сърцето ми отново биеше лудо, нараненият ми скалп пулсираше, а прехваленото ми плитко дишане бе изцяло извън контрол. Никога досега корабът не ми бе изглеждал толкова масивен. Чувствах се като охлюв върху тялото на кит. Скатът можеше да ме отнесе с едно бързо спускане. Погледнах напред и се опитах да се стегна, след това бавно влязох в помътнелия мрак. Там, където дирята от чантата свършваше, пясъчната покривка напомняше на кадифена дюна. Започнах да губя ориентация. Изведнъж обаче мътилката се проясни и видях окото на отвора.

Хвърлих сака през него и го последвах вътре. В тъмнината почувствах облекчение, същото, което изпитва дънната риба, като се шмугне обратно в дупката си. Надникнах внимателно навън и огледах наоколо. Не се виждаше нищо, освен утаяващата се мътилка в пустата водна шир. Истински Бял дявол, помислих си. Почудих се дали сянката, минала над мен, беше от лодката или от бързо движещ се облак.

Както и да е, казах си. Просто побързай и напълни сака.

След три минути бях натоварил златото и пуснах балона през отвора. Гледах го как изчезва в мъглата.

Четири товара вече бяха на повърхността, оставаше още един. Проверих датчика за налягане и установих, че ми остават към десет минути.

Пак трябваше да чакам. Оставих гаснещия фенер на земята и седнах да си почина на един сандък. Опитах се да успокоя дъха си. Спокойно, вдишвай, издишвай, вдишвай…

Тялото ми отказваше да се подчини. Главоболието вече ставаше непоносимо, сърцето ми не спираше да бие. Гледах как стрелката за минутите се движи по циферблата и от това направо полудявах.

Изпитвах силна тревога.

Надникнах към последния неизпразнен сандък, който лежеше отворен пред мен: тринайсет кюлчета чакаха да се издигнат на повърхността. Допълнителното, което намерих навън, объркваше плановете ми. Подемните сакове можеха да вдигнат до 150 килограма. Тринайсет кюлчета правеха около 162 килограма, но и с тях пак успяваха да изплуват. Но още 12 килограма? Не бях сигурен, че с такъв товар чантата ще се отлепи от дъното.

Пак се зачудих откъде се е появило кюлчето навън. Ако не е паднало от Белочек, значи Ева го е изпуснала. Дали и тя не се бе опитала да отнесе едно със себе си на повърхността? Но как, щом е носела и харпуна? Не би могла. Може би нещо друго се е случило. Може Белочек да е излязъл да вземе сака и… Може би разказаното от Ева не беше вярно.

Пустото дъно на океана не беше най-подходящото място за такива мисли. Изплувах към отвора и зачаках последната чанта да падне. Чаках седем дълги минути. Идва, казвах си, трябва вече да идва. Няма начин да си тръгне и да ме зареже тук. Не би го направила. Не и Ева.

Сърцето ми продължаваше да бие в маниакален ритъм и да помпа кръв в пулсиращата ми глава. Хабях прекалено много въздух, трябваше да се успокоя. Но взирането в пустата вода само влошаваше нещата.

Би могла да си измисля, да ме е излъгала. Да е убила алчния капитан и да иска да запази златото за себе си. Всичкото злато. За какво й бях, в края на краищата? Само за да извадя останалите кюлчета.

Изтече още една безкрайна минута. Спомних си стрелата в гърба на Белочек.

Какво всъщност знаех за Ева? Какво ме караше да си мисля, че мога да й имам доверие?

От първия миг, в който я зърнах да се разхожда по плажа, забелязах, че зад ослепителната плът и гарвановите къдрици се крие някаква мистерия, нещо непознато и диво. Въобразявах си, че като я докосна, като я заведа в леглото и проникна в нея, ще успея някак си да разгадая тази тайна, ще укротя дивия й нрав и ще я направя своя. Но тази скрита част от нея оставаше непокътната. Сега осъзнавах, че беше истинската й същност. Недостъпна дори в любовта, тази тайнствена нейна сърцевина беше изворът на силата й, източникът на омагьосващия й чар. Надменното й излъчване на човек от сой, вродената й грация и сила, острият й като бръснач ум и еклектичните познания — всичко това обслужваше онази дълбока тъмна нейна същност, необузданата полускрита тайна, която само дивите пламъчета в очите й издаваха.

Сякаш чувах ехото от плътния глас на Белочек: „Не забравяй, че трябва да внимаваш, Джак, винаги да внимаваш“.

Бяха изминали осем минути, след още две въздухът ми свършваше. Вече нямах въпроси за случилото се. Бях изигран като последен глупак. Ева си беше тръгнала с всичкото злато. За мен оставаше само едното кюлче, което можех да изнеса на ръце.

Едно-единствено тъпо кюлче. Едва ли заради него си заслужаваше да рискувам живота си.

Я чакай малко, помислих си. Сетих се откъде се беше взело кюлчето. Как можах да забравя случката, която едва не ме уби?

Беше кюлчето, което изпуснах, когато се подхлъзнах, докато товарех лодката. Бях принуден да го пусна, когато скатът ме нападна.

В мига, в който си спомних, като знак от небето се появи жълтата продълговата диря на изпуснат балон. С кръглия сак под него приличаше на удивителна.

Да, Ева!

През мен премина вълна на облекчение. Какви ги измислях? В края на краищата Ева ми бе спасила живота, избави ме от ската. Искаше да оставим златото на дъното. Аз я убедих да останем. А сега се скъсваше от работа, докато аз си пълнех главата с глупости.

Изплувах навън след сака. Защо ме обхващаше такава параноя? Защо й бях крещял? Дали не беше заради ужасното главоболие? Или от нещо по-дълбоко? Заради празнотата в мен. И леда в сърцето ми.

Бях предупреден да внимавам.

Сакът падна по-близо от предишния, само на няколко метра от корпуса по посока на течението. Сграбчих го като куче кокал и се втурнах обратно към отвора.

На половината път замръзнах. Сърцето ми спря.

Белият дявол.

Скатът се появи иззад развалината като потеглящ кораб. Зяпнах срещу него, изпълнен със страхопочитание. В спокойствието му имаше нещо ужасяващо. Широката му уста беше затворена и сякаш намръщена, перките рога сочеха право нагоре. Висеше величествено във водата точно зад корабокруширалия съд. Грамадните му криле едвам потрепваха. Огромното му черно око ме гледаше през водата, без да мигва, втренчено като окото на мъртвец.

Дишането ми излезе извън контрол. Сърцето ми изпомпваше болезнени потоци кръв към главата. За миг ми се стори, че черепът ми ще експлодира. Не можех да помръдна.

Но за моя изненада съществото не ме нападна.

Зачаках. Дишането ми започва да се успокоява. Налегна ме любопитство. Дали и скатовете като акулите трябва да се движат, за да се задържат във водата? Как така стоеше там без усилие? И защо не нападаше?

Усетих се, че бавно се нося към него по подводното течение. Изведнъж осъзнах, че точно това течение задържа съществото във водата. Като понесен от вятъра орел скатът си седеше, без да полага усилия във водата, поддържан от водния поток, който преминаваше под разперените му криле. Ефектът беше магически. Почти свръхестествен.

Съществото беше неземно красиво и в същото време съвсем реално и заплашително. Неговата твърда набраздена, прилична на лунна повърхност, кожа светеше зловещо, а дълбокото му, черно втренчено око ме дърпаше към себе си като подводно течение. Отново усетих присъствието на древен разум, който проникваше дълбоко в мен и във вселената отвъд мен, сякаш в него се съдържаше мисълта за самото сътворение. В очите му виждах източника на живота и обречеността на смъртта, а в блясъка на кожата му усещах да блести изконна истина. Това, което в нашия свят беше звяр, може би бе бог от други селения. Подобен на Зевс, бог на гръмотевиците с глас като вилнееща буря. Славен бог, предал поклонниците си и потънал в морето. Някога почитан от племената от Брега на слоновата кост, възхваляван в ритуалния транс на карибските роби, този поразителен бог на бурята, този великолепен ангел на светкавиците се бе превърнал в демоничен страж, отнасящ душите в ада.

Опитах се да преглътна, но устата ми бе суха от ужас. Преместих сака на лявото си рамо и извадих сгъваемия нож от джоба. Пуснах острието навън и заплувах с течението към отвора.

Скатът все още не помръдваше.

Защо не ме нападаше? Големият сребърен кръст проблясваше на шията ми — дали този прост селски амулет не му действаше като магия? Или пък заплахата от ножа го държеше настрани? Виждах стрелата да виси като игла от тялото му. Може би стоманеното острие също го спираше. Не ми се вярваше. Струваше ми се, че скатът просто изчакваше, тъй като имаше всичкото време на света, дебнеше ме, за да ме хване, когато бягам със съкровището в ръце.

В момента единственото, което имаше значение бе, че успях да стигна до отвора. Понесох се бавно над дюната, на която бе кацнала развалината и се приближих още повече към стъклените очи. Те ме гледаха, без да помръдват — огромни черни дупки, като прозорци, отворени в нощта. Устата леко се отвори и разкри друга черна бездна. След това се затвори, сякаш на ската не му се говореше.

Хвърлих сака в отвора и се шмугнах след него.

Този път обаче не ми бе съдено да изпитам лукса на облекчението. Звярът ме чакаше до самия изход, а въздухът ми скоро щеше да свърши. Изплувах до отворената шахта и до изправения запален фенер. Той хвърли към корпуса сянката ми, която беше толкова голяма, че приличаше на тъмен двойник на ската. Отворих сака, в който имаше кюлче за тежест и започнах да хвърлям вътре още. Две. Три. Четири. Пет. Лъчът от фенера отслабваше и тъмнината в помещението сякаш се притискаше към шахтата. Осем. Девет. Десет…

Пуснах непохватно едно кюлче и то се приземи в тинята с приглушен тътен. Заопипвах във вдигнатия облак сред начупеното стъкло. От пръстите ми потекоха тънки червени струйки — гладният дявол отново ми източваше кръвта. Най-накрая намерих кюлчето и го хвърлих в сака. Единайсет. Дванайсет. Тринайсет.

Четиринайсет. Поколебах се. Може би трябваше да нося последното кюлче на ръце. Но как да го взема и едновременно с това да се защитавам? Не исках да свърша като Белочек.

Оставих го в сандъка.

Грабнах кислородната бутилка, отворих клапата и започнах да пълня жълтия балон. Обземаше ме нарастваща паника, не можех да се съсредоточа. Какво бих могъл да направя, докато скатът ме дебнеше до отвора? Имах само едно петнайсетсантиметрово острие и колебливата ми вяра в амулета.

Вдишах страхливо, въздухът в бутилката ми намаляваше.

Възникна и друг проблем. Неочакван. Кислородната бутилка, с която пълнех огромния балон. Мехурчетата изтъняха до малка струйка и свършиха. Поиграх си с клапата, но бутилката беше празна. Пълненето на големите балони беше изхабило всичкия въздух.

Направих опит да вдигна сака, за да проверя тежестта му. Балонът не беше достатъчно надут. Ако не му сложех още въздух или не извадех част от златото, нямаше да се издигне от дъното. Можех да използвам малкото останал въздух в моята бутилка, но нямаше да ми остане достатъчно, за да се издигна на повърхността.

Изведнъж спасителна мисъл ме удари като гръм: можех да реша и двата си проблема наведнъж! В балона имаше въздух, който ставаше за дишане, освен това можеше да ми служи като прикритие за бягство. Ако влезех вътре и добавех остатъка от моята бутилка, щях да имам повече от достатъчно въздух да се издигна и да дишам през цялото време, докато стигна повърхността!

Веднага се залових за работа. Като издишвах внимателно всеки дъх в балона, придърпах сака така, че да застане точно под отвора. От това се вдигна огромен облак тиня. Скоро слънчевата светлина се появи над мен като луна в облачно небе, а креещият фенер до сандъка изчезна напълно от погледа ми. Не спирах да вдишвам от бутилката си, да издишвам в балона и да дърпам сака през пода. Той ставаше все по-лек, но ръцете ми не спираха да кървят, а главата ми пулсираше от болка. Когато замъкнах чантата под отвора, бях на косъм от припадък.

Спрях се и задишах равномерно, за да се успокоя, като не спирах да издишвам в балона. Гледах как мехурчетата се издигат в него и една мисъл започна да ме изкушава: защо да не сложа още едно кюлче? Може пък да успее да го вдигне. Бях виждал с каква лекота се отлепяше балона преди и как набираше скорост с всеки метър. А и ако се издигна прекалено бързо, рискувах да получа емболия. Можех да използвам допълнителното кюлче като спирачка, която да забави изплуването. Ще го оставя, ако се отлепи, а мога и да го хвърля, ако не успея.

И освен това — как да зарежа тази красота?

Заопипвах пак през мътната вода и надникнах в тъмнината. Само окото на отвора, пълно с дневна светлина, осветяваше мрачното помещение. Докато си проправях път през боклуците, пред очите ми попадна гаснещият лъч на фенера, а до него намерих отворения сандък. Протегнах порязаните си ръце в мрака. Пръстите ми попаднаха на студеното тежко кюлче. Придърпах го пред себе си. Дори в гъстия мрак на помещението, дори с кървящи ръце и пълно със страх сърце, не можех да не се насладя на яркия му блясък, на преливащата от цветове игра на светлината.

Моята съдба. Моята орис.

От тъмното се стрелна внезапна сянка, избута кюлчето от дланите ми и се впи в ръката ми. Змиорката бе помирисала кръв. Сега зъбите й бяха забити в китката ми и късаха вени и артерии. Исках да извикам, но не можех. Виждах само изпъкналите й като мъниста червени очи и гневните отблясъци в тях. Разклатих ръка, за да се отърся от нея. Но змиорката държеше здраво, мяташе се бясно и се удряше в отворения сандък като в барабан.

Водата почерня от кръвта ми. Болката стана непоносима. Посегнах със свободната си ръка към джоба, намерих ножа и пуснах острието на свобода. Свалих ръката си в тинята и притиснах змиорката към кюлчето. Побеснялата й опашка вдигаше страшни облаци във водата, като разбъркваше пясъка и счупените парченца. Вдигнах острието и го стоварих силно в плътта й.

Змиорката изчезна. Като сянка в празно пространство. И отнесе ножа със себе си.

Вдигнах китката си. От ухапаното обилно изтичаше кръв. Беше същата китка, която захапа и кучето. Златното кюлче лежеше в тинята, надраскано от ножа.

Сега вече нямаше как да се защитя. Китката ми кървеше силно и не ми достигаше въздух. Дали кислородната бутилка беше празна? Не. Бях в шок. Всеки миг можех да припадна.

С усилие на волята вдишах дълбоко. Издишах бавно и пак вдишах. Вдигнах кюлчето почти в несвяст и се върнах при сака.

Стигнах до балона и огледах за последен път разположението му. Беше точно под отвора. Развързах колана си с баласт и го оставих да падне на пода. След това, като стисках златното кюлче, се намъкнах между парашутните каишки, опънати между сака и отворената уста на балона отгоре. Пуснах кюлчето в сака, веднага изпаднах в безтегловност и изплувах през отвора на балона в големия мехур въздух в него.

Вътре беше пълен мрак. Необичайната ситуация ме направи неспокоен. Извадих регулатора от устата си и внимателно вдишах. Въздухът беше мазен и гумен на вкус като вода от градински маркуч, но напълно подходящ за дишане, затова се опитах да се успокоя. Край мен отекна шум от плискаща се вода, а звукът от собственото ми дишане ме оглушаваше. Натиснах клапата на регулатора и въздухът влезе с равномерно съскане в отвореното пространство.

Бях издишал по-малко количество, отколкото си мислех. Остатъкът се точеше повече от минута. Балонът отказваше да се издигне и аз реших, че трябва да махна част от товара. Но точно когато въздухът стигаше до ръба на отвора и съсъкът от бутилката стихваше, чух кюлчетата под мен да потракват. След секунди, когато бутилката изпусна последните си остатъци, сакът като по чудо се отлепи от дъното.

За миг настъпи тишина. След това се чу силно скърцане от триенето на балона в отвора. Във водата под мен се разпръсна бързо светлина. Преметнах крака, свих се като паяк в балона и надникнах с маската през водата. Скатът го нямаше никакъв. Но не виждах нищо над себе си, а периферното ми зрение бе ограничено. Представих си го как пори водата отгоре като орел, който кръжи над жертвата си.

Под висящия сак виждах как се отдалечава бледата купчина, която представляваше „Аргонавт“. Взирах се тревожно в празната тъмна дупка, от която се бях измъкнал като крадец, в зейналата паст на носа на рида, в непрогледната бездна отдолу. Знаех, че за последен път виждам потъналия кораб и въпреки че сърцето ми биеше от напрежение, изпитвах странна тъга, съжаление за погубените тук души и вина, че бягам със съкровището им.

Вдигнах глава, за да поема въздух, след това отново потопих лицето си във водата. „Аргонавт“ бе изчезнал. Край мен падаше нестабилната светлина на късния следобед, процеждаща се през пустата вода. Струваше ми се, че не се движа, че балонът е заседнал. Взирах се надалеч в празнотата, оглеждах мътния хоризонт и забелязах кървава следа да се оттича лениво във водата. Лееше се свободно от раната в китката ми като копринена червена панделка, която сякаш сенките на мъртвите дърпаха към тъмнината отдолу.

Пак ми призляваше, затова вдигнах глава и поех дъх. В балона се бе настанил клисав неспокоен мрак с мирис на гума. Пак потопих лице във водата. Океанът бе потъмнял. Пред очите ми премина сянка и водата рязко просветля. След няколко секунди се появи и скатът.

Огромните му размери пак ме поразиха. Сякаш самият океан бе оживял, водата бе придобила форма. Някъде в далечния му край зърнах око. Широкият му гръб се плъзна безшумно отдолу. Стори ми се, че се движа над континент от плът. Сребристата стрела премина покрай мен, след нея и безкрайната опашка. Огромните криле загребваха невидима вода, потрепваха с небрежна грация. Сякаш звярът имаше всичкото време на света и не бързаше да ме унищожи.

Вдигнах се задъхан в балона. Съществото няма как да не ме е видяло. Мислех си, че вътре ще съм на сигурно място, но носещото се след мен кърваво потвърждение за съществуването ми и отекването на въздуха покрай ушите ми ме изпълниха с нетърпимо напрежение. Сякаш бях вътре в ската. Вдишах тревожно още няколко пъти и пак притиснах лице към водата.

Дълго не виждах нищо, освен постепенно изсветляващата синева на океана. Чувствах как съществото кръжи наоколо. Знаех, че още е наблизо.

Когато пак се появи сякаш от нищото, дори не помръднах, за да се скрия, само се взирах в него като хипнотизиран. Цареше пълна тишина, в която чувах само биенето на сърцето си. Белият дявол изви величествено нагоре, после покрай сака със златото, огромното му черно око отстрани бавно се приближаваше към мен. Видях в него отражението на тялото си в балона, маскираното си лице, което надничаше навън, както и яркия сребърен кръст, висящ на шията ми и пръскащ отблясъци във водата. Светлината блесна в окото на ската като искрица живот или може би мъдрост. След това то стана напълно бяло от лъчите на слънцето и съществото рязко се извърна.

Сърцето ми продължаваше да бие, докато скатът се отдалечаваше, а величествените му криле пореха водата. Затаих дъх и го загледах как бавно изчезва.

След секунди балонът изплува на повърхността.

Рай

Ева викаше името ми. Протегна ръка, помогна ми да се кача на „Зодиак“ и ме сложи на седалката. Движенията й бяха грациозни до съвършенство, сякаш цял живот бе вадила моряци от водата.

— Обичам те — казах й.

Тя ме обви с ръце и ме покри с целувки.

— И аз те обичам — прошепна. После видя колко силно кърви китката ми. — Скатът ли? — попита.

— Змиорката — отвърнах.

Откъсна лента от блузата, която бе облякла върху банския, и обви плътно с нея китката ми.

— Ще я превържем както трябва на яхтата — каза тя.

Не можех да спра да се любувам на великолепната купчина злато.

— По-късно — отвърнах. — Трябва да натоварим всички тези кюлчета, преди да се стъмни.

Слънцето полягаше на хоризонта, а последният товар злато все още беше във водата. Ева го закачи за „Зодиак“ и го върза за веригата на котвата. В лодката забелязах пистолета на мексиканеца да лежи върху оранжева спасителна жилетка. Вдигнах го и погледнах в барабана. Единственият куршум още беше вътре.

— Не ти ли се наложи да го използваш? — попитах.

— Не съм видяла ската — отвърна тя. — А ти?

— Видях го и още как. Но ме остави на мира. — Разказах й как попаднах на изхвърления сребърен кръст и как той пак ме спаси.

— Hueso Colorado — каза тя с усмивка. — Превръщаш се в истински мексиканец, Джак.

Разтоварихме заедно златото, добавихме нови кюлчета към купчината в лодката. На запад над хоризонта се събираха облаци, а слънцето бързо слизаше по тъмносиньото небе и ги огряваше за последно в прекрасни цветове. Въпреки че отпадах все повече и повече и изтощението и загубата на кръв ме надвиваха, въпреки ужасното главоболие, което все още пулсираше под черепа ми, бях напълно погълнат от красотата на момента. Искрящите кюлчета злато, подобаващото великолепие на океана и небето, присъствието на тази прекрасна жена — всичко допринасяше за моето опияняващо щастие, потъвах в неземно, трансцендентално и всеобхватно блаженство.

Чувството не ме напускаше. Когато започнахме да товарим златото на „Магьосник“, то преливаше от миг в миг, а всички те се сливаха, докато загубих представа за хода на времето, за преминаването на златото от ръка на ръка, за разстоянието, което изминаваше между нас двамата, за подаването и поемането му — и двете ми се струваха едно и също. Всичко се сля в едно чудно многоцветно движение, в танц на Шива върху плаващи водни лилии, в измъкване на безкрайно златно въже от океана.

Този миг, този час, този залез с Ева беше най-пълното и съвършено време в краткия ми живот. Може би беше делириум, предизвикан от сътресението и драстичната загуба на кръв или пък от съкрушителната умора. На каквото и да се дължеше, бях сигурен, че в този миг, ако перифразирам г-н Стивънс, се бях превърнал в нищо: виждах нищото, което го няма, като нищо. Бях в пълно съзнание, на вълната на житейския океан, с един крак здраво стъпил на палубата, а с другия — в рая.

Дан би се гордял с мен. Не съм сигурен, че той изобщо успя да достигне до това състояние. Но съм сигурен, че не спираше да опитва.

Исках блаженството да трае вечно. Исках да преплувам седемте морета с Ева в кораб, натоварен с безкрайното ни богатство, да се носим на крилете на мечтата през златния рай.

Но не било писано.

Сляпото желание, което породи мечтата, беше сляпо и за коварството на дявола. Предателство превърна златния ми рай в истински ад.

Ето как стана.

Тъкмо привършвахме разтоварването на златото. Всичките кюлчета бяха подредени в товарното помещение долу до трупа на Рок. На палубата бе останала само една ярка тухличка. Точно обвивах пръсти около нея в състояние на екстатично доволство, когато осъзнах, че Ева произнася името ми, че го повтаря от известно време, но чак сега я чувам. Вдигнах поглед.

Притъмняваше, но още не беше се стъмнило. Намирахме се в онзи неуловим миг на свечеряването, който ти се струва безкраен, но преминава на един дъх. Повя хладен бриз и облаците, които преди малко изглеждаха толкова далеч, сега се носеха точно над главите ни. В тях бе останала единствената светлина по небето, сякаш я бяха погълнали от залязващото слънце и сега я носеха на изток в пътуването си към нощта. Ева стоеше на палубата пред мен, а блестящите облаци се движеха над нея, хвърляха върху лицето й трепкащи сенки и очертаваха рязко силуета й.

Отне ми известно време, за да забележа, че нещо не бе както трябва. Може би заради непознатия начин, по който бяха приведени раменете й и странния безчувствен израз на очите й. Беше се надвесила със заплашителна мощ над мен. Никога не я бях виждал такава. Тогава осъзнах, че тази мощ се съсредоточаваше в една-единствена точка — ръката, която държеше здраво на кръста си. Беше покрита с края на разкъсаната й блуза и ми трябваше малко време, за да осъзная в цялата тази бъркотия, че предметът, който стискаше, беше пистолет. Пистолетът на мексиканеца с единствения куршум в него. Дулото му сочеше към мен.

Изсмях се. Беше по-скоро кикот. Не знам защо. Може би заради източника мътна светлина, който падаше върху лицето й като сянка. Или се породи от неверие. Сигурно си мислех, че това с пистолета е шега. Но точно там ми беше проблемът — не можех да разсъждавам трезво. Умът ми бе извън контрол, завъртян в трескава спирала. Ева сякаш обикаляше около мен, но всъщност това беше илюзия, породена от движещите се облаци. Белочек? Брага? Капитан Брага ли каза? Устните й произнасяха думи, които не разбирах. Главоболието, за което бях забравил, се превръщаше във вой, във вик с нестихващо ехо. Скоро стана истеричен крясък като тези, които бях чул в песните на жителите на Пунта Пердида. Стори ми се, че идва от свещеника с червен тюрбан, но се оказа, че е само едно растящо петно кръв. Тя се бе пропила в изплъзващата се превръзка на китката ми и сега течеше обилно, падаше на струйки от ръката ми, капеше по златното кюлче и образуваше червена локвичка.

Изправих се на крака, олюлявах се и стисках мокрото кюлче в ръце.

Ева каза, че съжалява. Гледах я как вдига пистолета от развятата на вятъра риза. Видях пръста й да натиска спусъка.

Кристално ясната мисъл за неизбежна смърт най-накрая проби транса ми. Спуснах се като луд към нея с кюлчето.

Изгубеният рай

Не знам колко време бе минало. В облаците вече нямаше светлина и те плуваха мрачно покрай луната. Променливата лунна светлина ме събуди от съня, който си бе като смърт наяве. Очите ми не се бяха затваряли.

Изправих се до седнало положение и усетих болка. Имах още една голяма цицина на главата. И тя също кървеше точно над ухото ми. Странно, че в мен бе останала още кръв след всичките ми кръвопускания. Бях целият омазан в нея, както и пространството по палубата около мен. После видях, че не всичката е моя, част от нея беше на Ева.

Лежеше, както си беше облечена в бански, на ръба на палубата, а едната й ръка висеше над водата. Разкопчаната й бяла блуза беше пропита с кръв, кръв капеше и от раната на главата й. Обърнах лицето й към мен и с облекчение установих, че чертите й бяха непокътнати. Очите й бяха широко отворени, приличаше на мъртва. Притиснах ухо към гърдите й и се заслушах за пулс. Нищо, само безжизнена тишина. Разтворих пръстите й, обвити около дръжката на оръжието и го взех. На дръжката имаше кръв. Осъзнах, че ме у дарила с нея. Но как куршумът не ме е улучил?

Отворих барабана. Единственият куршум беше още вътре — на две отделения от спусъка.

Осмислих факта и разбрах какво се бе случило. Когато преди това проверих дали куршумът е вътре, сигурно, без да искам, съм завъртял барабана. Ева е „стреляла“, но без да излезе куршум. Когато съм я нападнал, тя се е опитала да ме удари с дръжката. Точно преди да стоваря кюлчето в черепа й.

Погледнах заредения пистолет в ръката си. Защо е искала да ме убие? Дали беше само от алчност? С внезапно надигащо се отвращение изхвърлих оръжието през борда.

Гледах как тупна беззвучно във водата, след това вдигнах очи към мъртвешкия бряг и видях клада. Белочек, помислих си. Местните печаха големия черен дявол. Върнах погледа си към Ева, която лежеше убита от собствената ми ръка. Това въплъщение на красотата беше моята възвишена любов. Сега лежеше мъртва и кървища в краката ми. Почувствах същата празнота, която бях усещал и преди, сякаш с всяка следваща смърт, причинена от мен, сърцето ми потъваше във все по-дълбок гроб.

Зави ми се свят. От ръката ми капеше кръв. Ако не я спра, няма да изкарам и една минута. Заклатушках се през палубата към стълбището.

Каютата долу беше тъмна и задушна, миришеше на изгнила храна. Натиснах ключа на лампата, но електричеството все още беше прекъснато от бурята. Аварийната лампа с батерии бе оставена да свети цял ден и се бе изтощила. Качих се обратно на палубата и намерих фенера за подводно плуване на Ева в купчината водолазни принадлежности. Включих го, слязох обратно долу и огледах помещението под лъча му.

Там цареше пълен безпорядък. Вратите на шкафовете бяха отворени, съдържанието им — разпиляно наоколо: тенджери, тигани, провизии, бутилки, карти, книги, спасителни жилетки, дъждобрани — всичко това лежеше там, където каубоят го бе изхвърлил в диво търсене на златото. Дори хладилникът бе преровен. Картонена кутия мляко бе разсипана върху разпиляната храна.

Вонеше на гнилоч.

Превръзките бяха в банята на Ева. Тръгнах право натам. И нейната стая, като останалата яхта, беше в пълен безпорядък. Шкафовете и чекмеджетата бяха изпразнени и дрехите й бяха разпръснати по леглото и пода. Прескочих ги и влязох в банята. Видях, че несесерът й с тоалетни принадлежности бе изсипан в мивката. Вратичките на шкафчето над мивката също висяха отворени. Вътре намерих ролка бинт. Оставих фенера на земята и превързах китката си. Кървенето сякаш спря. Срязах бинта с ножици за подстригване, които намерих в мивката, и го вързах около ръката си. Върнах остатъка в шкафчето и когато затварях огледалната вратичка, видях отражението си в нея.

Изтръпнах от ужас.

Бях изпит и с хлътнали очи, сякаш не бях спал и ял от дни. Все още бях само по бански и по голите ми гърди видях подутините от besso del diablo, драскотини от нокти, синини по ребрата. Шията ми беше тъмносиня от душенето, по лицето ми не бе останала и капчица кръв, кожата ми бе с нездрав, почти зеленикав цвят. Очите ми бяха празни и зловещи, ирисите — почти безцветни. Носът ми бе ухапан. Косата — сплъстена и твърда от засъхналата кръв. Кичури бяха полепнали и по челото ми. Имах голяма цицина на слепоочието, където Ева ме бе ударила. Тя се бе разпукала и от нея също се стичаше кръв.

Отстъпих от отвращение и за малко да се спъна в купчина дрехи. Чифтът къси панталони и смачканата тениска бяха пропити с кръв. Ева ги беше облякла сутринта, след като каубоя ни намери в леглото. След това ги хвърли тук, когато се преоблече в бански, за да се гмурне с Белочек. Сега забелязах нещо в джоба на панталоните — към пода се спускаше тънка златна верижка. Наведох се и я дръпнах, за да извадя стар джобен часовник, този, който Хосе бе вдигнал от пода.

Като го разгледах под светлината, разбрах, защо каубоят толкова го бе искал и защо Ева си го бе върнала при първа възможност. Лъскавият златен предмет беше също така стар и омагьосващ като златната монета на Белочек, която ни беше завъртяла главите и ни бе примамила в залива. За разлика от монетата обаче този часовник не носеше имперския символ с орела и знака на лейди Либърти, а бе гравиран с доста по-интимен и сложен мотив от листа. Интригуващият дизайн от едри преплетени лози се разстилаше върху цялата му повърхност както отпред, така и отзад. Така предметът изглеждаше като завършено произведение на изкуството, което трябва да си остане затворено и да не се ползва за прозаично действие като сверяване на времето.

Въпреки това го отворих, като пъхнах нокът под капака и внимателно го повдигнах. Пред очите ми като скрито съкровище се откри циферблатът с цвят на слонова кост. Беше обграден с деликатни ръкописни златни цифри в сериф33, стрелките бяха елегантни златни стрелички, които заблестяха под лъча на фенера ми. Марката беше изписана с прекалено ситни букви, които не можах да разчета, но на лъскавата вътрешна страна на капака имаше гравирано посвещение в елегантен шрифт. И то бе трудно за разчитане. Буквите бяха достатъчно големи, но толкова тънички и украсени, а думите така преплетени, че ми трябваше минута, преди да забележа, че надписът не бе на родния ми език.

Реших, че трябва да е на португалски. Това беше родният език на Ева и вероятно на майка й, която й бе предала семейната реликва. Разпознах само една дума: amor. И другите думи приличаха на любовни. Mina. Promessa. Eternamente. Думи на любов или на обещание за любов. Това без съмнение беше подарък за любим човек. Но за кого?

Разгледах екстравагантния подпис, гравиран красиво отдолу. Трябваше да откроя всяка буква от сплетените като лоза думи. Накрая разчетох три отделни имена: Цезар. Луис. Брага.

Капитан Брага.

Търговецът на роби. Крадецът на злато. Самият дявол.

Внимателно оставих часовника до ножиците на мивката. Погледнах отражението си в огледалото. След това грабнах фенера и изчезнах от каютата.

Навън поривът на вятъра ме погали като ръка. Облаците вече се движеха бързо и изпълваха небето. Океанът се бе раздвижил. Прекосих мостика в посока към Ева, която още лежеше по гръб на ръба на палубата. Разкъсаната й бяла блуза се вееше на вятъра, а пълната луна осветяваше лицето и кожата на тялото й със сребриста светлина, която се пръскаше като мъгла по водната повърхност. Лежеше неподвижна като камък, но косата й се вееше силно. Коленичих до нея и отметнах разлетелите се кичури от челото й. Тези дълги черни къдрици, които така ме заблудиха. Очите й все още бяха отворени и безжизнени, а тюркоазеният им цвят бе потъмнял до сиво. Пред луната премина облак и тогава и сивото изчезна, и те станаха непрогледно черни.

Потръпнах.

Вдигнах фенера и насочих силния му лъч към лицето й. Когато попадна върху очите й, ми се стори, че долавям в тях движение и внезапен зелен проблясък. Насочих лъча право в черното й око. Зеницата се сви.

Отдръпнах се и затаих дъх.

Очите се размърдаха. Дробовете й поеха въздух. И тя се задави.

Изправих се, обзет от паника. Ева се съживяваше.

Веднага се сетих за Хосе и начина, по който Белочек го бе умъртвил. Бързо затичах надолу по стълбите към всекидневната. Спънах се в една спасителна жилетка и се проснах в бъркотията на пода. Фенерът загасна. Изругах и го ударих с ръка. Светлината потрепна и се върна. Допълзях до шкафа, в който беше брадвата. Той също бе опустошен от Хосе и беше почти празен, ако не броим чифт ботуши и сгънат брезентов стол. Обърнах се, огледах бъркотията в салона под лъча на фенера. Проверих под масата и из помещението. Брадвата я нямаше.

За последен път я бях видял в ръцете на Белочек. Може би за по-сигурно я бе оставил в каютата си. Бързо се втурнах по стълбите надолу по късия коридор към капитанската каюта. Вратата бе отворена, а в помещението цареше пълен хаос. Чекмеджетата — измъкнати, а вратите на шкафовете — отворени. Навсякъде бяха разпръснати дрехи, обувки и книги. Претърсих сред тях, като движех лъча на фенера отгоре им, както бях правил в „Аргонавт“. Проверих зад леглото, дори в банята.

Нищо.

Поех към вратата. Тогава забелязах, че стената до нея е всъщност тесен шкаф. Това беше единственото отделение в разхвърляната стая, чиято врата отново бе затворена. Отворих я рязко, насочих светлината и веднага зърнах дългата, добре оформена дръжка на брадвата, облегната на вътрешната стена. Изцапаното с кръв острие лежеше на пода. Посегнах вътре.

В този миг чух шум на яхтата.

Спрях и се заслушах. Дали Ева се движеше? Веднага загасих светлината. Не знае, че съм тук, помислих си. Не знае и какво съм намислил. Тъмнината пак ми ставаше съюзник. Оставих тихо фенера на килима на пода. И като внимавах да не вдигам шум, посегнах пак към шкафа и взех брадвата. Вдигнах я с две ръце. След това излязох тихо в коридора. Очите ми още се адаптираха към тъмнината, но въпреки това поех бавно напред. През пердетата на прозорците се процеждаше лунна светлина и хвърляше сенки по стените и пода. Но на тази светлина не можеше да се разчита, защото изчезваше рязко, щом пред луната преминеше облак. В един миг коридорът бе окъпан в синьо — в следващия потъваше в непрогледен мрак.

В края на коридора се спрях и се заслушах, като се взирах в тъмнината на мрачната всекидневна. Чувах само приглушеното припляскване на водата по корпуса. Завих и тръгнах по стълбите към палубата.

Вятърът вече духаше силно и заплашителни облаци изпълваха небето. Хвърлих поглед през палубата към мястото, където бях оставил Ева, и сърцето ми подскочи. Нямаше я. Излязох на мостика и се завъртях, за да огледам покрива на всекидневната и външните палуби. Нямаше я никъде. На мястото, където бе преди, имаше локва кръв. До нея лежеше последното златно кюлче, с което я бях ударил. Огледах за стъпки или следа от кръв, но не виждах нищо в тъмното. Сякаш се бе разтворила във въздуха или бе паднала зад борда. Изкачих се на задната палуба, погледнах в отвореното багажно помещение. Завитият труп на Рок приличаше на съвременна мумия. До него лежеше голяма купчина златни кюлчета. Нямаше достатъчно място за Ева да се скрие. Проверих въжената стълба, кърмата и двете страни на яхтата. Не беше във водата, не висеше и отвън. Беше изчезнала.

Известно време стоях така на вятъра, стисках брадвата в ръце като глупак и оглеждах водната повърхност. Вълните ставаха все по-високи и яхтата започваше да се люлее. Не може да е слязла долу, не и през нощта, не и в тази вода и със сигурност не и в състоянието, в което беше. Две паралелни светкавици разцепиха мрака над хоризонта, последвани от двоен гръм. Спомних си ската и ми хрумна, че никой не може да напусне яхтата жив.

Облаците отгоре се разделиха за миг и луната ярко заблестя. Надникнах в отворената шахта под мен, към увития в синьо мумифициран труп на Рок и златните кюлчета до него. Красота и смърт, най-великите тайнства. Луната се скри зад облак и корабът пак потъна в мрак. Очите ми се впиха в отвора на стълбището, което водеше към вътрешността на яхтата. Ето къде бе потънала. Беше се промъкнала оттам, докато претърсвах каютата на Белочек. Сигурно от нея бе дошъл шумът, който чух.

Тръгнах надолу и се заслушах, застанал на стъпалата. Не се чуваше и звук от вътрешността. Там цареше само пуста като в гробница тъмнина. Запромъквах се през тясното стълбище. Стъпалата ми намериха пода преди очите ми да го видят. Едвам различавах прозорците със спуснатите пердета от другата страна на стаята. Над масата за хранене бе паднала тъмна сянка, а съседното помещение без прозорци бе в пълен мрак, в който се процеждаха само частички от лунната светлина.

Стоях дълго и се ослушвах. Яхтата се люлееше, ръцете ми трепереха. Усетих се, че стискам брадвата прекалено силно и я притискам към гърдите си. Отпуснах хватката, внимателно поех дълбоко дъх и се опитах да успокоя дишането си. Спомних си, че хвърлих оръжието през борда. А сгъваемият нож бе забит в змиорката. Няма пистолет, няма нож, няма стрели за харпун. С какво можеше да се опита да ме убие? С голи ръце?

Кухненските ножове във всекидневната. Сетих се за момичето, което ме нападна на „Орхидея“ с тънък нож за филетиране. Ако беше силна и жилеста като Ева, можеше без проблем да ме убие с него. А сега, след като бях изгубил толкова кръв, нямаше да е трудно да ме довърши. Достатъчно бе едно рязване през гърлото. Припомних си, че има три кухненски ножа — всичките бяха в едно и също чекмедже. Два от тях бях ползвал. Единият беше къс нож за белене, другият — с дълго острие за обезкостяване на риба и третият — огромен месарски нож с широко острие за кълцане. Можеше да ме убие лесно с всеки един от тях.

Дали шумът, който чух преди малко, не бе от отварянето на чекмеджето? Дали не беше взела нож и не се бе скрила в яхтата?

Отделих се от стълбището и навлязох предпазливо в тъмнината. Стаята се клатеше и въздухът вътре вонеше на гнило. Сякаш усетих, че има нещо в мрака пред мен. Може би беше само вятърът в прозорците или вълна, ударила се в корпуса. А може би беше звукът от дишането на Ева. Започвах да чувствам пулсиращото й присъствие. Дали не беше слязла тук, когато аз се спуснах по стълбите? Дали се криеше и ме причакваше?

Спрях на място и прошепнах в тъмното:

— Ева, моля те, изслушай ме. Не искам да те убивам. Наистина не искам. И не мисля, че и ти искаш да ме убиеш.

Заслушах се, но чувах само вятъра. Пристъпих внимателно в мрака.

— Искам само да поговоря с теб. Може да успеем да се споразумеем. Има достатъчно злато и за двамата.

Тя ми отвърна пак с мълчание.

— Знам за капитан Брага — казах.

Дори и това не предизвика реакция.

— Какъв ти е той, Ева? Оженил се е за твоята прапрапрабаба? Или само й е обещал да се ожени за нея? И да се върне в Рио с кораб, пълен със злато.

От тъмнината не долетя дори дъх. Започвах да си мисля, че е мъртва, че в стаята е призракът й, който ме наблюдава тихо и чака. Или пък истинската Ева е рожба на мрака. Илюзия, създадена от дявола вътре в мен.

Пресегнах се през плота, опипвайки слепешком за дръжката на чекмеджето. И през цялото време се молех на Бога от детството ми, този от блестящия кръст на гърдите ми, да ми помогне да се събудя от ужасния кошмар. Да ми покаже, че я няма. Да ме вдигне от пиянския сън и да ме върне на брега на Бока. Да отворя очи и да видя прекрасната жена да се разхожда във водата. Онази със сребърните гривни, светлосинята забрадка, дългите черни коси, които меко се спускат по гърба й. Жената, чиито очи никога няма да забравя.

И която сега се опитваше да ме убие.

Нещо просветна в мрака. Видях чекмеджето. Отворих го. И трите ножа си бяха вътре.

— Ева…

Светлината изчезна. Последва тътен на гръмотевица, която сякаш викаше името ми.

Обърнах се и различих силуета й в тъмнината.

— Ева — прошепнах. — Обичам те.

Очите ми бяха ослепени от силна светлина на прожектор. Вдигнах ръце, за да се предпазя.

Ножиците се забиха в гърдите ми. На сантиметри от сърцето, което биеше само за нея.

Изпуснах брадвата и тя тупна на пода. Последното нещо, което видях, преди да се свлека, бяха очите, някога така искрящи, а сега така тъмни и непрогледни като мамеща бездна.

Ад

Лежах почти безжизнен по гръб, но се съвзех, когато чух скърцането на лебедката и стърженето на котвената верига. Край нас бушуваше буря. Моята убийца предаваше яхтата на стихиите.

По палубата виеше силен вятър, черните облаци на небето бяха кипнали, а светкавиците се спускаха във въздуха като пукнатини на счупено стъкло. Пред мен се появи лицето на Ева, очите й бяха като изрязани парчета нощ, а пипалата на дългата й черна коса се удряха в лицето й като камшици. Тя се спусна над мен като вампир, за да ми подари целувката на смъртта. След това черните камшици се спуснаха върху лицето ми, потъмнелите й очи минаха близо до моите и я чух да прошепва в ухото ми с глас като шумящо море:

— Adeus, meu amor34.

Остра пронизваща болка ме върна обратно в пълно съзнание. Ева бе коленичила до мен на палубата и изваждаше кървавите ножици от гърдите ми. Отряза кожената каишка от гърлото ми и се смръщи при вида на блестящия сребърен кръст, който заискри под падаща светкавица. След това го хвърли във водата в оживялата тъма.

Сграбчи ме за китките и ме помъкна към ръба на яхтата. Оставях кървава следа, която се отмиваше от дъжда и бурното море. Тогава видях последното кюлче да лежи самотно на палубата. Колко ли струваше? Още един миг живот? Още един дъх? Животът ми отиваше по дяволите заради тази проклета купчина злато.

Ева пусна китките ми, пъхна ръце под мен и ме преобърна на ръба. Погледнах към тъмната вода, която се надигаше към яхтата, и видях нещо, което ми заприлича на призрак. Може да е било отражението на луната или лунният блясък на Белия дявол, надигащ се от мрака под мен. Независимо дали беше призрак, луна или Дявола, имаше същото лице, което видях в огледалото, лицето на надвисналата смърт.

Опитах се да извърна очи. Опитах се да се задържа и да не падна. Сграбчих ръката на Ева, която ме бутна надолу. Висях над черната вода и я стисках за китката, както каубоят се бе впил в гърлото ми. Над нас проблесна светкавица. Лицето на Ева стана неподвижно. Взираше се в нещо точно зад мен във водата. Обърнах се и го зърнах преди светкавицата да угасне. Призракът, който бях видял, лицето, което си мислех, че е на смъртта, не беше моето, не беше и призрак, не беше и Белият дявол. Беше празна лодка, която се люлееше на повърхността. Бях виждал и преди този бял корпус, докато наблюдавах тайно кладата на Плажа на мъртвите. Кой беше гребал дотук? Свещеникът? Или пък вещиците са дошли, за да ни убият?

Когато небето пак пламна, се обърнах към Ева. Зад нея в падащата светкавица се появи побелял брадат мъж с широки рамене и гол до кръста. Устата му беше гневно отворена, а очите — побеснели като океана. Фигурата на носа на „Аргонавт“ беше оживяла!

Мъжът се наведе и се пресегна към Ева. Тя се извърна уплашена. Тогава небето отново потъмня и силуетите им изчезнаха. Огромна вълна удари яхтата и се стовари с грохот около мен. Изпуснах ръката на Ева. Вълната ме понесе със себе си през палубата и аз се спрях в стълба, който поддържаше въженото перило. Той се счупи, когато палубата се издигна. Щях да падна, ако не се бях задържал за найлоновото въже, което се опъна като тетива на лък. Ударих се в корпуса и се спуснах към водата.

Бурният океан и небето бяха черни. В тази непрогледна тъмнина проблесна светкавица. И в нея изскочи изчадието на нощта — скатът се извиси от водата. Прелетя над вълна, приличаща на планина, набра скорост в траекторията, след това със замирането на светкавицата се спусна отново в тъмнината.

Потънах заедно с палубата, като стисках опънатото въже. Ревът на бурята ме последва и под водата, където океанът също бушуваше. Черната солена вода запари на очите ми. Сякаш преглътнах сълзи. В дълбоката подводна нощ скатът грееше като луна.

Когато яхтата се наклони обратно, въжето ме издърпа нагоре и ме удари в корпуса, сякаш бях вързан спасителен пояс. Поех дълбоко дъх, отърсих солената вода от очите и погледнах надолу в тъмнината. Изпод завихрената вода приближаваше скатът в целия му разноцветен блясък. Приличаше на воднисто отражение на луната, паднала в океана, за да се върне при своя двойник там долу, да слее блясъкът с низшето.

Върху луната се появи тъмна сянка, когато съществото разтвори паст. Гледах надолу обзет от ужас.

Нямах сили да се спася. Нямаше как да избягам. Увиснал, посрещах лице в лице съдбата си, идваща през водните спирали на бурята. Бях като хипнотизиран, тъмнината ме теглеше към себе си и ме изпълваше със страхопочитание и вцепеняващ ужас. В този миг животът и смъртта се сляха, както се сливаха страните на въртяща се монета. Всяка една вече докосваше другата и заедно образуваха нов свят, който сега блестеше пред мен толкова ясно, както никога преди и ми откриваше реалности отвъд видимото. Надигащият се под мен мрак идваше от още по-дълбок мрак. Светкавицата, която разкъсваше въздуха, се процеждаше от пукнатина в небето. Мъжът, когото видях да се появява през тази пукнатина, пристигаше от някакъв друг бляскав свят, може би от място, където се раждаше светлината и мракът бе забранен за вечни времена. Стори ми се, че в донесения от океана непознат зърнах светъл лъч от рая, както когато видях да проблясва кръстът на дъното на океана или повърхността да свети обещаващо.

Държах се за това обещание за светлина като за единствена сламка. Защото около мен беше само непрогледен мрак.

От водата изскочи Белият дявол и премина точно покрай краката ми.

Изведнъж се издигнах във въздуха. Силните ръце на непознатия се бяха протегнали към мен и ме издърпваха заедно с въжето. Клатещите ми се крака се разминаха на косъм със зейналата паст на Дявола. Когато светкавица пак освети небето, видях белият звяр да се носи над перилото на яхтата. Чух пронизителния писък на Ева и ръцете, които ме издърпаха, ме пуснаха на палубата. Чудовището се изви в зловеща арка и се върна обратно в океана. На палубата плисна гигантска вълна и потопи яхтата.

Взирах се в процеждащата се от небето светлина. Жълтият „Зодиак“ премина покрай мен. Някакво въже се откъсна и просъска. Не изпусках от очи светлината и когато водата се отдръпна, ми се стори, че в каютата отдолу виждам Ева с брадва в ръце.

Над палубата проблесна светкавица и гръмотевица разлюля яхтата. Обърнах се и видях брадатият мъж да се изправя на колене. Наклони чорлавата си глава и се пресегна да извади ножиците от плешката си. Падна нова светкавица и видях, че по гърба му се стича кръв.

Мъжът се строполи.

Изправих се с мъка на крака. Видях „Зодиак“ нелепо заседнал в мостика с носа нагоре. Яхтата се наклони рязко и стоманената мачта проскърца. Внезапен удар в лицето ме свали отново на палубата. Лежах объркан и замаян и чаках Ева да стовари брадвата. След това нова светкавица освети люлеещото се въже. То се клатеше от върха на мачтата и плющеше като камшик. Скобата в края му ме беше шибнала през бузата и бе оставила отворена рана. Сега се носеше свободно над мен, сякаш се любуваше на дяволското си дело.

Пресегнах се, хванах се за нея и опитах да се изправя. От раната в гърдите ми шурна кръв и ме прониза силна болка, от която ми призля. Върху ми се стовари още една огромна вълна. Избърсах водата от очите си и през палубата видях Ева да се приближава. Тя се измъкна от мостика и тръгна към падналия мъж.

Извиках в опит да го предупредя, но гласът ми бе прекалено слаб. Нямах сили нито да стоя прав, нито да помръдна. Палубата се наклони или така ми се стори, докато губех съзнание. Тъмнината отново се спусна пред очите ми. Стисках като олюляващ се пияница металното въже и се опитвах да не припадна. По въжето в ръцете ми сякаш течеше ток. Ослепителна разклонена светкавица разцепи небето.

Ева вдигна брадвата над мъжа, лежащ на ръба на яхтата. Видях как яркото й острие се издига нагоре. Концентрираната й тежест описа орбита като на мятащия се във въздуха скат, събрал гнева на океана. Когато достигна апогея си и се спря, преди да се стовари, видях зад нея Белият дявол да изскача от водата, а високо в небето светкавица се стрелна да докосне металната мачта като в огледална действителност.

Бутнах желязното въже. То проблесна като огън през палубата. Стрелна се покрай падащата брадва, закачи металното острие и двете образуваха перфектен проводник.

Лицето на Ева грейна като слънце, черепът й побеля. Тялото й излъчваше светлина, костите й се нажежиха. Светкавицата премина през пипалата на косата й. Тя се търколи пламнала от палубата, когато скатът се спускаше във водата. Той я прибра в устата си като полудял огнен език, погълна я в тъмнината на търбуха си и се скри в океана.

Гледах поразен надигащата се вода. Палубата потъна, след това пак се издигна. Падналият мъж бавно се изправи на крака. Нова вълна се сгромоляса върху яхтата и го събори пак, след това тръгна към мен. Докато се борех с връхлитащия ме воден стълб, чух отдолу ужасяващ стържещ звук. Яхтата се наклони със силен трясък и ме бутна на палубата. Като стигнах до мачтата, се хванах за въжетата. Небето се разцепи от нова светкавица и под нея във врящата вода видях да се подават тъмни зловещи скали.

Това бяха скалите, потопили „Аргонавт“ и удавили капитан Брага и неговия екипаж.

Корпусът отново проскърца заплашително. Яхтата се наклони и се разтресе. Стисках ужасен металния стълб на въженото перило. Килът се блъсна в скала и високата мачта силно се наклони. Вълна като планина се изсипа на палубата и аз се озовах под водата, както си стисках перилото. Бушуващият воден поток ме дръпна за краката и влезе в гърлото ми. За миг не чувах нищо, освен ужасяваща тишина, след това около мен внезапно засвистя и яхтата изскочи пак на повърхността. Водата бързо се отдръпна, но гърлото ми още бе задавено и не можех да дишам. Претърколих се по гръб и устата ми се отвори, за да извикам, но не излизаше глас. Задушавах се.

Океанът се надигна около мен. Нищо не можех да направя. Гледах с ужас безмилостното небе. Скоро светкавиците вече не ми се струваха ярки, а само тънички очертания в сгъстяващата се тъмнина, сякаш умирах в полуизмътено яйце или се раждах в ковчег.

Другата страна

Когато светлината замре, правилата не важат. Тъмнината обърква. Изважда скритите ти демони. Така че те не ме завариха неподготвен, когато ужасът ме обзе.

Сякаш непрогледната нощ, прекарана с Ева в стаята й, ме бе подготвила за това. Там не намерих любов. В мен нямаше душа, с която тя да общува. Вместо нея у мен живееше двойствената ми природа, за половината от която знаех, но за другата — не подозирах. Алчността за злато ме бе заслепила също като страстта ми към Ева. С тази слепота идваше тъмнината, а с нея — злото.

Сега само тя ми бе останала. Душата ми бе избягала. След нея оставаше празнота, бездната на съня, който не беше сън, и сънища, които не бяха сънища. Те сякаш възникваха от нищото, бяха изградени от въздух. Какви бяха тези призрачни същества, появяващи се като изпарения? Изопнати бледи, зловещи лица, уродливи издължени тела. Виждах да просветват рога и зъби, муцуни, разтягащи се от ухо до ухо, бели като оголени черепи лица, немигащи очи, челюсти, стиснати в мрачни гримаси. Жилести фигури, гъвкави като котки, пропълзяваха през огнените движещи се сенки. Истински адски зверилник, пещера на гротеската.

Един от тези призраци със зловещи лица се приближи и се взря надолу към мен. В него открих някакъв остатък живот, който се противопоставяше на мъртвешкия му вид. Спомних си за поклонниците в Пунта Пердида, момчетата с лица като черепи, танцуващи по улицата, намазаните със светла боя лица на жените, смело разголили гърдите си, нарисувани мъже с дяволски маски, размахващи мачете. Те не си бяха завързали очите, нито се унасяха в сън. Тези празнуващи хора, които се присмиваха на смъртта, я носеха като черупка. Техният предпазен щит беше именно страхът.

Демонът се наведе над мен и вече имах възможност да погледна лицето му отблизо. Видях, че очите без мигли под изпъкналото чело бяха влажни и живи, а задната част на черепа бе изчезнала в тъмнината. Спомних си черепа, намерен от Дъф, полузаровен в „Аргонавт“. Беше странно изгнил само наполовина. Дали не беше от главата на прословутия капитан Брага? А лицето пред мен не беше ли остатъкът от неговото лице? Или беше призракът на Хектор Белочек, чийто златен късмет донесъл само трагедии и смърт?

Единият беше грешник, другият светец. Това пътят към рая ли беше, или проход към ада?

Протегнах ръка нагоре. Опитах се да докосна лицето. От кост ли беше? Или от въздух? Или бе само игра на тъмнината?

Демонът вдигна ръка и махна маската си. Зад нея се показа мъжът от бялата лодка, непознатият, който ме спаси от Ева.

Взе ръката ми. Произнесе името ми. Гласът му ме върна с тласък към живота.

Най-накрая осъзнах, че непознатият беше брат ми.

Косата и брадата му, които ми се сториха напълно бели в ослепителните светкавици на бурята, сега ми изглеждаха само дълги и мръсни. Ноктите му бяха изгризани до кръв, както винаги. Беше бос, гол до кръста, в дрипави къси панталони, приличаше на изпаднал крайбрежен скитник. Изглежда от месеци не се бе къпал и бръснал. В същото време беше силен и във форма, както винаги, само малко уморен. Над раната на плешката му имаше кървава превръзка. На челото му видях следа от друго лошо порязване. Гърдите му бяха зле издраскани, а коленете — насинени и разранени. Едва сам бе оцелял в бурята, а бе успял някак си да спаси и мен.

Лежах покрит със зелено мексиканско одеяло на шезлонг, поставен зад редиците седалки на долната палуба на яхтата. Под нас бумтеше двигателят, носехме се по океана. От далечината долиташе песента на група мариачи. Залязващото слънце хвърляше огнени отблясъци през зейналите прозорци без стъкла. Пред тях на палубата се разхождаха подпийнали пасажери с кичозни пластмасови маски, кикотеха се и гълтаха маргарити.

Адските ми видения този път приеха формата на пиянско пътуване с туристическа лодка.

— El Dia de los Muertos — каза Дан и остави маската си настрани. — Знаеш ли какво е това?

— Дали знам? — отвърнах изтощено.

— Цял ден ту изпадаш в безсъзнание, ту се свестяваш. Снощи едва не се удави.

Спомних си надигащата се вода. Ужасяващото усещане за безпомощност. Повдигнах одеялото и видях, че гърдите ми са добре бинтовани, а по марлята над мястото, където ножиците по чудо не уцелиха сърцето ми, бе избило розово петно. Забелязах, че седалките около нас бяха празни, ако не се брояха няколко полузаспали мексиканци и дебело германско семейство, поглъщащо плато енчилада. В предната част на каютата инвалид със сламена шапка събираше боклук. Маскеният бал беше на палубата. Зад група пияници с мъртвешки маски видях жълтия „Зодиак“, привързан до перилото.

— Тази лодка ни спаси живота — каза Дан. — Яхтата потъна край скалите, но „Зодиак“ е недосегаема. Трябваше да те вържа в нея.

Пак ми призля и мислите ми се заблъскаха в главата.

— Но как… успяхме…?

— Бурята утихна през нощта. На зазоряване тръгнах на север към Йелапа. Свърши ни бензинът, но в късния следобед този кораб ни забеляза. Връщат се към Пуерто Валарта.

— Златото… — попитах.

— Потъна с яхтата.

Почувствах облекчение.

Опитах се да седна, но внезапна болка прониза гърдите ми и ми се повдигна. Дан сигурно забеляза, защото бързо се приближи и подпря с ръка главата ми, докато полягах обратно на шезлонга.

— Леко, малкия. Изгубил си тонове кръв. — Огледа ме, след това очите му срещнаха моите. — Ще стигнем след по-малко от час. Капитанът каза, че ще се обади да пратят линейка да чака на пристанището.

Затворих очи за миг, след това пак ги отворих. Не можех да повярвам, че не сънувам. Иззад гъстата растителност по лицето на Дан забелязах позната усмивка: „Ще оживееш“ — каза той.

Вгледах се в очите му, около които се бяха образували множество бръчици. Бяха сини като на баща ни и гледката им ме правеше невероятно щастлив, почти до сълзи.

— Мислех… мислех, че си мъртъв, Даниел. Наистина мислех, че си мъртъв.

В очите му избиха сълзи. Взе ръката ми и я придърпа към гърдите си.

— Извинявай, Джони. Не исках да става така… Нямах представа…

Продължи да говори, а аз затворих очи и веднага започнах да се унасям. Тъмнината беше примамлива, нежно ме върна в обятията си. Под спорадичните й ужаси се простираше пълно спокойствие, неподвижна приспивна тишина. Нямаше я вече въртящата се монета на живота, гибелните поврати и пропадания на съдбата. Вече нищо лошо не можеше да ми се случи. Не съществуваше друго, освен щастливия край — възкръсването на брат ми, изпълненото ми обещание. Стига ми толкова, помислих си. Стига ми…

— Събуди се, Джак. Събуди се. — Дан разтърсваше раменете ми. Отворих очи и промърморих нещо.

Сега Дан заговори строго.

— Не ме оставяй, по дяволите. Не припадай пак. Дръж си очите отворени. Съсредоточи се. Не се оставяй да потънеш, чу ли?

Тегленето на смъртта. Не знам защо, но си мислех за черен чадър, върху който се стича обилен дъжд. И за Дъф в детския ковчег, горящ на кладата.

— Те са мъртви — промълвих.

— Кои?

— Рок. И Дъф.

Дан поклати невярващо глава.

— Убити са — казах.

Изглеждаше поразен. Взираше се в мен напрегнато, после заговори:

— Разкажи ми какво се случи, Джак. Разкажи ми всичко.

Не исках да му разказвам. Не исках да си спомням. Историята звучеше невероятно. Кой би й повярвал? Исках да забравя всичко, но знаех, че чрез забравата пак ще изгубя себе си. Щях да пропадна в тъмнината, която ме привличаше и приспиваше. Затова направих каквото ми каза, разказах му какво се бе случило. Кой бе умрял, кога, как и защо. Изхвърлих всичката тъмнина от себе си, не спестих нищо. Нищо не забравих, нищо не пропуснах и не отрекох. Разказах му ужасната си история за смъртта, за да остана жив.

Когато свърших, вече се бе стъмнило. Разказът ме бе изтощил, но незнайно защо се чувствах по-бодър и съсредоточен. Дан ме изслуша, без да каже дума. Накрая заговори.

— Ако ти не ми разказваше тази история… ако не бях ходил на онова проклето място… ако не бях виждал ската със собствените си очи… нямаше да повярвам и на една твоя дума. — След това пак млъкна.

Пуерто Валарта вече се виждаше. Градът блестеше в далечината с малки светлинки като звездите на небето. Мариачите засвириха балада, бавна прочувствена мелодия, а купонджиите на кораба започнаха да присядат по седалките. Свалиха маските, довършваха питиетата и си говореха или се подпираха на перилата в очакване на завръщането си към света. Дъгата светлинни около залива привличаше погледите им и ги омагьосваше като диаманти около женска шия. Даниел също се взираше в далечината със замечтан, пълен с копнеж поглед. Питах го откога пътува, къде е бил и защо.

— Криех се в планината — отвърна той. — Живеех в ранчото на моя приятел хуичол Себастиан.

Обясни, че след като открил корабокруширалия „Аргонавт“, отишъл в Пуерто Валарта, за да изпрати писмото с монетата на Белочек и да напълни кислородните си маски; Тогава чрез Гонзало, Хосе открил, че се е върнал в града и заповядал на горилите си да го хванат.

— Една сделка се провали — каза Дан. — Дължах пари на Хосе. Много пари. Затова избягах в планината. Този път той искаше кръв. Нямаше да приеме никакви извинения. Знаеш го какъв беше.

Наистина знаех. Очевидно бе заплашвал и Дан със сгъваемия си нож.

— Единственият начин да се спася бе да му разкажа за златото. Не му казах, че вече съм го намерил, само че мисля, че мога да го намеря.

Съобщил е на каубоя достатъчно подробности, за да прозвучи достоверно — треската за злато, търговеца на роби, доклада за бурята на парахода — но не му бе казал, че корабът е потънал много по-близо до брега, далеч от известното му местонахождение.

— Хосе заповяда на Гонзало и двете си горили да ме заведат в Пунта Пердида. Гонзало не искаше, беше сигурен, че лъжа. Но Хосе беше алчно копеле. Не можеше да пропусне такъв шанс, ако казвах истината. И убеди Гонзало да ме заведе.

Дан поглаждаше брадата си, докато говореше. За миг пред очите ми изникна брадатото лице на Гонзало, проядено от змиорката.

— Плавахме до Пунта Пердида на „Орхидея“ и пуснахме котва близо до скалистия рид. Беше късно следобед, но аз им казах, че бихме могли да се гмурнем набързо. Слязох с Гонзало и се измъкнах, докато не ме гледаше. Плувах под вода до брега и се скрих в скалите, докато се стъмни. След това надрасках кислородната бутилка и нарязах каишките, за да прилича на нападение на акула. Съмнявах се, че Гонзало ще се хване, но поне щеше да има извинение за пред Хосе. Оставих бутилката на края на водата и се промъкнах в града.

Казах му, че измамата му сигурно е подействала.

— Натъкнах се на същата бутилка близо до мястото, където сте пуснали котва. Обзалагам се, че горилите са я намерили на брега и са я занесли да му я покажат. Гонзало сигурно я е погледнал и я е хвърлил през борда.

А междувременно Дан започна направо да разказва за неговия приятел падре Рамон.

— Казах му какво се е случило и го предупредих, че тези мъже ще дойдат да ме търсят, че трябва веднага да изчезвам и да се скрия в планината.

— Ами корабокруширалия кораб? — попитах. — Ами златото?

— Предполагах, че Хосе ще се откаже. И той като Гонзало щеше да реши, че съм си измислил всичко. Но знаех, че Белочек няма да се уплаши и ще стигне до Пунта Пердида. Затова казах на падрето да дойде да ме извика веднага, щом той пристигне.

— Но падрето…

— Да. — Дан изведнъж пребледня. Мисълта за обезобразяването на падрето го караше да се чувства физически зле. — В Пунта Пердида никак не обичат пришълците. Не им харесва, когато местни контактуват с външни хора. Вярват, че потъналото злато е прокълнато и не трябва никога да бъде извадено. Очевидно идеята да се върна с пълна лодка престъпници да го вадя никак не им е допаднала. Сигурно са дали на падрето да се разбере.

Предположих, че навярно моето посещение при свещеника е довело до ослепяването му.

— Падре Рамон е изпратен в Пунта Пердида от епископа на Гуадалахара. Очевидно на всеки десет години диоцезът прави опит да върне заблуденото стадо в лоното си. Рамон служеше там от около година. Според мен така и не са го приели.

Не разбирах как е възможна такава жестокост.

— Старият свещеник е виновен — каза Дан. Отчето с очилата, онзи, за когото ми каза, че водел парада.

— Белочек смяташе, че е магьосник. Пряк потомък на африканските роби.

— Сигурно — отвърна Дан. — Снощи го видях в действие.

След като се крил седмици наред в планината, Дан предусетил, че нещо не е наред и решил да се върне в градчето. Когато пристигнал, намерил падрето ослепен и с отрязан език, а яхтата на Белочек — закотвена в залива. Чакал докато се стъмни, след това се промъкнал до брега и откраднал една лодка, за да види какво става.

— Старият свещеник стоеше на края на кея с група последователи. Пееше нещо от ритуалите на Шанго и размахваше маракас във въздуха. За минути излезе силен вятър. Скоро се развихри и бурята. Ако не бях здравомислещ, щях да реша, че магийките му са предизвикали бурята.

Чудех се дали наистина не е така. Белочек бе намекнал подобно нещо. Може би прапрапрадядо му, окован във вериги в мрака на товарното помещение, е мълвял същото заклинание и с него е предизвикал гибелта на „Аргонавт“.

Дан изчакал молещите си да се разпръснат, след това изтеглил лодката на вода и поел към „Магьосник“. Когато стигнал, бурята била в разгара си. Качил се на борда и забелязал Ева, приведена над някакво тяло на ръба на яхтата.

— Последното нещо, което очаквах, е да открия, че тялото е твое.

Нямал представа, че съм дошъл в Мексико да го търся. Очаквал да открие Белочек на лодката, а не жена, извършваща убийство.

Ева, моята убийца. Семето на капитан Брага. Сякаш и страстта ми към нея беше някакъв вид алчност.

— Ами скатът? — попитах. — Как го избегна, докато търсеше кораба?

— Не съм го засичал — отвърна той.

— Никога?

— Снощи за първи път го зърнах.

Стори ми се невероятно. Да се гмурка толкова дни и да не го види нито веднъж? Ама разбира се, нали е открил потъналия кораб чак с последната си кислородна бутилка. Не е попаднал в неприкосновената му тъмнина, не е нарушил смъртоносното му табу. Сигурно това е спасило живота му, но незнайно защо се почувствах разочарован. Стори ми се, че Дан е пропуснал нещо жизненоважно, нещо възраждащо и истинско. Мигът, в който влиза в тъмните води, намира златото, изправя се лице в лице с Белия дявол — това бяха все мрачни съкровища, много по-ценни от блестящия метал. Дори сега потръпвах от възбуда.

Инстинктивно посегнах към кръста на шията си, след това си спомних как Ева го изхвърли във водата.

— Искам да намеря жената, която ми подари кръста — казах. — Мисля, че й дължа живота си.

Дан сви рамене.

— Може да е било от отразената светлина — предположи той.

— Какво имаш предвид?

— Скатът е напълно бял, албинос. На такива същества им липсва пигмент в очите и са крайно чувствителни към светлината. Нарича се „фотофобия“. Сигурно затова така побеснява от светкавиците.

Дан беше подозрителен към всичко религиозно. Нарочно бе изтрил цялата си вяра в Бог и бе запазил само това, за което твърдеше, че представлява чисто научен интерес в „метафизичното проучване“. Наричаше се „духовен атеист“. Не би трябвало да съм изненадан от обяснението му за албиноса, но то само възвърна съмненията ми и непреодолимите вечно подиграващи ми се остатъци от вяра.

Млъкнах. Дан веднага усети лошото ми настроение. Знаеше, че трябва да поддържа духа ми, за да ме запази жив.

— Хубаво ще е да се приберем у дома — каза той бодро.

Размърдах се и срещнах искрящите му очи. Мислех си за обещанието, което дадох на мама.

— Мама ще се радва да те види — казах. — Винаги се е тревожела за теб. — След това и двамата се замислихме. — Защо те нямаше толкова дълго? — попитах.

Дан сви рамене, след това отговори:

— Предполагам, че съм търсил нещо. Нещо… необикновено.

— И мама така предполагаше, че търсиш нещо, което тя не знае какво е. Казваше, че и ти не знаеш какво е.

Дан кимна. След това се вгледа в мен за миг, сякаш взимаше някакво решение. Огледа се, за да се увери, че никой не го наблюдава, и посегна под шезлонга ми. Извади ризата си, в която бе завито нещо.

— Имам малък подарък за нея — каза. Пак се огледа из кораба и внимателно разгърна ризата. Вътре имаше блестящо кюлче злато.

Аз седнах поразен.

— Мислех, че сме изгубили всичко — казах.

— Не сме „изгубили“ нищо, Джак. Златото си е там, под водата. Ще го загубим, като го похарчим.

Не ми харесваше как звучи това.

— Откъде взе кюлчето? — попитах.

— Хванах го да се пързаля през палубата. Практически само ми падна в ръцете.

Спомних си как видях кюлчето в бурята, когато Ева ме теглеше за ръцете. Мислех си, че е последното нещо, което зървам, като часовника на татко.

Дан постави кюлчето в скута ми. Веднага забелязах, че половината беше потъмняло. В порите на грапавата страна се бе пропила кръв, която превръщаше златните отблясъци в тъмнолилави. С това кюлче бях ударил Ева, с него почти я бях убил. Спомних си онзи животински момент, внезапния инстинкт да се защитя, гнева, който се зараждаше като буря в мен. От ледения спомен по гръбнака ми преминаха тръпки. Това кърваво кюлче бях аз, това беше отражението на тъмната ми страна.

Преобърнах го. Струваше ми се ужасно тежко, сякаш съдържаше невидим товар. Полираната му страна с отпечатаните числа светеше яркожълта и в нея видях призрачното си лице, изпълнено с детинско страхопочитание. Взирах се в малката цепнатина в средата близо до малките букви „Забрава“. Аз я бях направил, когато замахнах с ножа към змиорката. Това кюлче ме бе свалило под водата, него не ми се щеше да пусна. Изтървах го на дъното, когато скатът ме погълна, след това го намерих отново и го върнах в потопения кораб. То събуди тъмни подозрения към Ева, въпреки примамливия си блясък. Това бе последното кюлче от потъналия кораб, което за малко да ме удави, бях го използвал, за да убивам. Беше едновременно съкровище, баласт, оръжие, а сега — двойно огледало към душата ми.

Колко струваше сега? Колко вдишвания? Колко мига? Колко живота?

Погледнах Дан право в очите.

— Мое е — казах.

Дан издиша шумно от изненада.

— Какво…?

— Чу какво ти казах. — Не исках да споря. Не исках и да лъжа. Не исках и да му обяснявам какво означаваше за мен.

— Виж какво… Джак. Разбирам те. Ясно ми е какво си преживял. За бога, та ти за малко не умря. Но… трябва да осъзнаеш… Искам да кажа… Аз намерих потъналия кораб. Аз мечтаех за него. Години наред. Не съм те молил да се замесваш. Нито приятелите ти.

— Мое е, Дан.

— Стига, Джак. Дори не го искам за себе си. Искам да го дам на мама.

Взрях се в него за миг. Не се съмнявах, че казваше истината, но също така знаеше, че мама има много пари. Застраховката „Живот“ се оказа доста голяма.

— Защо? — попитах.

— Заради… Не знам… За всичко.

— Защо, Дан?

Очите му се стрелнаха наоколо. Май не намираше отговори, които да му харесват.

— Знам защо замина — казах. — Знам какво търсеше.

Той ме гледаше, без да мигне.

— Той няма да се върне, Дан. И ти не можеш да го откупиш. Дори с цялото злато на света.

Продължи да ме гледа още известно време. Лицето му бе станало напълно безизразно. След това сведе очи към кюлчето в скута ми. Искрите в очите му угаснаха и на тяхно място сега имаше само ледени отблясъци, студена неутолима нужда. Знаех, че това е нуждата му от спасение, от изкупление на вината за преждевременната смърт на баща ни, но подозирах, че в нея има и нещо по-мрачно — примамливостта на прокълнатото злато, която го завладяваше и посяваше в него демоничното семе на алчността.

„Ще го загубим, като го похарчим“, бе казал той. Знаех и друг начин да го загубим.

— Виж какво — казах и бръкнах в джоба на банския си. — Ти си казвал, че „бог“ е другото име на случайността. Да оставим всичко на Бог тогава. — Извадих ръката си и отворих дланта. В нея лежеше златната монета на Белочек.

Той я позна на мига и я взе от мен.

— Себастиян ми даде тази монета. Каза, че я откраднал от църквата в Пунта Пердида, когато бил малко момче. — Вдигна я и започна да я върти с пръсти, като се любуваше на древната и износена красота. — С нея започна всичко.

— Щом той ти я е дал, значи е твоя. Завърти я на пода. Ако е тура, кюлчето е твое. Ези — мое е.

Дан премести поглед от монетата върху мен и внимателно започна да обмисля предложението.

Изчаках.

— Добре — каза той накрая.

Наведе се и завъртя монетата. Аз също се приведох от шезлонга да я погледам. Този път размазаната й сфера изглеждаше различно. Не беше нито черна дупка, нито златна топка светлина. Монетата беше част от мига, а този миг беше мой. Бях се разтворил в него. Наблюдавах несигурното й равновесие. Временният триумф на вярата над съдбата.

Монета падна. Лейди Либърти показа призрачното си лице. Стори ми се, че се усмихва.

Дан дълго гледа монетата на пода. След това я вдигна, огледа я отново и я мушна в джоба си, докато се изправяше. Наведе се и внимателно покри кюлчето в скута ми с ризата си.

— Надявам се, че знаеш как да го прекараш през границата — каза.

— No problemo — уверих го.

Дан извъртя очи отчаяно.

— No hay problema — поправи ме.

— Ще те оставя ти да говориш.

Той се усмихна леко.

— Май наистина ще оживееш — каза. — Чак вече съжалявам за това.

Засмях се. От смеха ме заболя. Струваше ми се, че не се бях смял от години.

Дан се наведе през един прозорец и се загледа в далечния бряг. Върна се да ме нагледа.

— Ще ида при капитана да видя какво става — каза. — Дали са се свързали с линейка. Казаха, че трябва да попълня някакъв формуляр. — Кимна към кюлчето под ризата му. — Гледай никой да не го види.

— Не се тревожи — отвърнах. — Ще се погрижа.

И той тръгна.

В помещението на долната палуба имаше малко хора. Немското семейство бе излязло, по седалките се виждаха само няколко стари кримки, които подремваха блажено, и мексиканско момиче, потънало в книгата си. Музиката бе спряла и всички се бяха събрали навън, за да гледат как се приближават светлините на града. Никой не забеляза как седнах в шезлонга и пуснах краката си на пода. Бях бос, а подът — топъл, сякаш загрят от боботещия мотор под него. Наметнах одеялото на раменете си и се завих в него като в наметало. Събрах всичките си сили, стиснах кюлчето в скута си и бавно се изправих на крака.

Болката в гърдите беше ужасна. Олюлях се за миг, след това се огледах наоколо. Пак установих, че никой не е забелязал мъчителното ми ставане от смъртния одър. Но когато се обърнах и тръгнах към изхода отзад, хванал тежкото кюлче в ръце, почувствах някой леко да ме докосва по рамото.

— Señor?

Беше младата мексиканка, доскоро потънала в книгата.

— Искате ли да ви донеса нещо?

Не бях забелязал лицето й до този момент, но сега ми се видя направо поразително. Трябваше ми известно време, за да отговоря.

— Не. Gracias. Аз само… искам да подишам чист въздух.

— Добре ли сте?

Беше облечена в рокля без ръкави в цвят слонова кост с квадратно изрязано деколте. Погледът ми бе привлечен от малкото сребърно кръстче, полегнало в трапчинката под шията й. То висеше на тънка сребърна верижка и меко отразяваше светлината от лампата. За разлика от моя фрапиращ предпазен амулет, това деликатно кръстче бе ненатрапчиво, скромно потвърждение на дълбоко лична вяра. Напомни ми за колието на момичето, с което се разминах по „Малекон“. Сякаш се бе случило в предишен живот. В уморения поглед на онази хотелска служителка бях уловил намек за тъмните преживявания, които ме очакваха, бях надникнал в тайнството на самата смърт. Очите на това момиче излъчваха друго. Бяха напълно живи и пленителни, ярки и обезоръжаващо красиви. Ирисите с цвят на мед плуваха в перлено бяло. Зорките зеници следваха всяко мое движение и мисъл. Момичето се усмихваше леко и колебливо в очакване на отговора ми, от това в ъгълчетата на очите й се появяваха бръчици, които ги правеха още по-щедри и топли.

Още един пазител, помислих си. Приведен, запотен и криещ увитото кюлче, аз й се усмихнах в отговор.

— Да, добре съм. Благодаря. — Забелязах износената платнена обложка на книгата и палеца, който бе мушнала вътре, за да отбележи страницата си.

Видя какво гледам и ми показа корицата. „Хъкълбери Фин“ на английски.

— Опитвам се да подобря езика си — каза.

— Добро начало — отвърнах й. — Но ти вече говориш английски по-добре от Хък.

Тя се усмихна срамежливо и пак ми хвърли поглед. Все още не бе сигурна, че ще мога да се справя сам. Аз й се усмихнах успокоително, след това изчаках да се извърне и да тръгне обратно по пътеката между седалките. Погледна ме и отново се усмихна, преди да се върне на мястото си. Забелязах, че косата й е сплетена и забодена на кок отзад. Прическата беше елегантна, но обикновена и някак си странно чаровна.

Исках да я попитам как се казва.

Усилието от изправянето ме умори, кюлчето ме дърпаше надолу. Стиснах пак вързопа, обърнах се и тръгнах към задната част на помещението. През вратата подухваше бризът, който носеше смесица от дизелови пари и мирис на изпечени в жар фахитас. Влачех се по пулсиращата пътека към изхода. Тихото боботене на двигателя отстъпи пред приглушения рев на пропелерите. Мрачната долна палуба на кърмата сякаш се носеше точно над водата. На океанската повърхност се образуваше разширяваща се пенеста следа, отплуваща надалеч в прегръдките на тъмнината. На кърмата нямаше никого, освен стареца, който събираше боклук. Всички се бяха събрали на носа и на горната палуба, за да гледат приближаващия се бряг.

Треперех, когато бавно се приближих към перилото. Струваше ми се, че кюлчето става все по-тежко с всяка крачка и кашкавалените ми крака се огъваха. Сърцето ми биеше в дупката на гърдите и блъскаше гневно раната отвътре. От превръзката се бе спуснала струйка кръв, която се стичаше по ребрата ми. Погледнах към черното небе и потърсих тъмния хоризонт, но небето и океанът се бяха слели, корабът също потъваше в тях и изведнъж осъзнах, че нищо не ме държи, че няма какво да ме спре да не падна.

Чух как увитото кюлче тупна на палубата. После всичко утихна и аз се строполих.

Известно време не можех да помръдна и лежах, както бях паднал, притиснал буза в пода. Болката беше толкова силна, че мозъкът ми я игнорираше, сякаш се отделяше напълно от тялото ми. Скоро почувствах топлината на слънцето по гърба си, вдигнах глава и осъзнах, че лежа на плажа на пясъчните мушици. Видях баща ми да излиза от водата, почернял, силен и усмихнат. Видях Рок с неговата тояга и Дъф с камерата да се гонят по брега. На одеяло наблизо се печеше мексиканката с книгата. Тя ме викаше да отида при нея. Запълзях към момичето през палещия пясък, но нещо ме дърпаше назад. Нещо недовършено не ми даваше мира.

Събудих се. Мъжът с торбата боклук бе клекнал над мен и ме държеше за ръка. Възрастният мексиканец беше учудващо силен. Вдигна ме сам с двете си голи ръце. Коленичих на палубата. Главата ми започна да се прояснява. Въпреки че не виждах очите му под сянката на шапката, ми се стори, че го познавам. Помогна ми да се изправя на крака. Очите и на двамата се спряха на вързопа на пода между нас. Преди да помръдна, за да го вдигна, старецът се наведе.

— Моля ви…

Спря се, когато почувства тежината му. Взирах се в превития му гръб.

— Моля ви, просто го оставете.

Той не ми обърна внимание, вдигна го и го подържа в ръце. Тежестта му дърпаше едното му рамо надолу, сякаш едвам го удържаше. Кюлчето още бе увито плътно в ризата и нищо не се виждаше от него, но ми се стори, че мъжът знае точно какво има във вързопа. Изразът на лицето го потвърди. Сламената периферия се вдигна и видях очите му. Те бяха пълни с мрачни предчувствия.

— Gracias — казах и протегнах ръце.

Сега мъжът ме разпозна. Пак сведе очи към вързопа, след това се извърна към водата отвъд кърмата. Когато погледът му се върна към мен, се беше поуспокоил.

Подаде ми вързопа.

— Gracias — казах.

Очите му се впиха в моите. Посегна да килне назад скъсаната си шапка.

— Señor — каза и кимна.

Чак когато се обърна и закуцука с торбата в ръка, се сетих къде съм го виждал. Беше най-възрастният моряк в Бока, този, който разказал на Белочек за Белия дявол и който упорито отказваше всичките ми оферти.

„Няма да ви закараме до «Пунта Пердида» — бе казал. — За никакви пари“.

Сега бях сам в приглушената светлина на кърмата, само звездите светеха хладно над мен. Придърпах одеялото около раменете си и продължих да пристъпвам към перилото. Приведен и плетящ крака под мантията си, стиснал повитото злато, се чувствах като поклонник, участващ в древно религиозно тайнство. Пърпорещият мотор беше моят хор, а звездите — моите свидетели. Поклонничеството ми щеше да свърши пред олтара на океана. Бях приносител на кърваво злато, горчив подарък за Хадес.

Под мен водата се разтваряше гостоприемно и плискаше обилно. Най-дълбокият гроб на света, помислих си. Подходяща могила за прокълнатата тухла.

Знаех, че Дан никога не би ме разбрал. Щеше да ми каже, че струва много повече, отколкото си мисля. Как са ме излъгали. Как са го подценили. Щеше да ми каже, че това кюлче ще ми донесе милион. Дори може би два или три милиона.

И нямаше да свърши дотук, разбира се. Щеше да поиска още един шанс, пак да завъртим монетата. Щеше да каже, че можем да намерим яхтата, както сме намерили „Аргонавт“. Че няма причина да не опитаме. Всичкото това злато е там, Джак. Всичкото това злато ни чака.

Нямаше да ме разбере.

Бях стигнал висотите на рая, бях пропаднал в дълбините на ада. Бях изгубил душата си, разбил сърцето си и преминал през портата на смъртта. Най-близките ми приятели бяха загинали — колко още трябваше да ги последват? Ако всичко бе започнало заради една монета, това кюлче трябваше да сложи края. Понякога с дяволски средства вършим ангелски дела.

Поставих вързопа на перилото и се загледах в призрачния водовъртеж на клокочещата вода. Мощните вълни и кипналата пяна сякаш се пораждаха от космически сили, изсмукваха звездната светлина от небето и я изсипваха в безкрая на тъмата. Това беше същността и метода на сътворението, алхимията на живота и смъртта, която превръщаше звездния прах в злато и после го връщаше обратно в нощта.

Животът ни в края на краищата си беше една жертва. История, предадена на нощта. Съкровище, обречено да бъде изгубено.

Развих блестящото кюлче и го протегнах над водата. Лежеше в отворените ми като за молитва ръце. Нека това бъде моята дан, моят реквием, моята история. Платен дълг към умрелите. Данък, за да продължа живота си. Парче злато, изтръгнато от сърцето ми и върнато на звездите.

Гледах как тези звезди мъждукат в небето и усетих яснота, както никога преди. Непознатата тъмнина е пълна с невидима светлина. Мислех за баща си, за Рок и Дъф и знаех, че един ден ще отида при тях.

Един ден. В един миг.

Издишах безценна глътка въздух и отново поех дъх. Едно момиче ме чакаше. Времето летеше.

— Жив съм — прошепнах и предадох златото си на океана.