Златният дявол

Наденички

2/12. Пристигнах в Пунта Пердида. (не се чете). Ужасена старица на брега побягна. Селяните (не се чете) и един урод. Посещение в църквата на Пунта показва защо: прилика със статуята на Исус истинска. Виждал съм ги навсякъде в Мексико и надолу по (не се чете), но нищо толкова смразяващо. Добра поличба? Лоша поличба? Падрето се отнася към мен като към божество на посещение. Неспособен да го разубедя. Надеждите подхранени от аналой, фигура на глава — точно както описват Себастиян и пейотерите от Вирикута!

2/13. Обръснах си брадата и мустаците. Чувствам се гол, обновен. От светец до грешник, по бръснача, (не се чете) и огледам града. Салем, 1692. Жителите нащрек, плашливи, отчуждени. Не е само стандартната ксенофобия. Повечето от хуичолски произход, тъмна кожа като на Себастиян. Падрето единственият, който говори. Казва, че знае за „Аргонавт“, (не се чете) плажът има весело име: Playa de los Muertos19.

2/14. Старата кримка Обуела, дръзка, но предпазлива. Рови ми в косата сякаш търси въшки. Продаде ми вкусна пържена змиорка, 50 песос. Странна религия, смесица от хуичолска, йоруба, християнство. Край дома й висят бутилки, пълни (не се чете). Плувах и спах, после се гмурках край скалите навътре. Нищо.

2/15. Падрето все още очарован. Ще го използвам в своя изгода, да измъкна информация. Испанско католическо име, Рамон Очера, хуичолско име Кукуру. Твърди, че дядо му голяма клечка в племе в Сиера, мара акате; вероятно шаманският талант по наследство, (не се чете) К. Леви-Строс.

2/16. Падрето се отваря. Знанието ми за хуичолите го насърчава, но страхът му е осезаем, (не се чете) се страхува?

2/17. Гмурках се цял ден, нищо.

2/18. Рибарите не искат да говорят, не ме гледат в очите. Майсторът на мрежи мърмори ругатни. Хвърлих И Чин №36 — Значение на светлината. „Не събуждай прекалена враждебност с безчувствено поведение“. Добре — прикрий го под маска. 6/горе: Не светлина, а тъмнина. Първо той се изкачи до небесата, след това се спусна до дълбините на земята. Прекрасно. Сънят разстроен от видения за огън и сяра. (не се чете).

(Написани на ръка бележки с молив на сгънати листове от бакалска кафява хартия, пъхнати тук:).

„Аргонавт“ напуска Сан Франциско 20 март, 4 часа следобед 23 март, 2 часа през нощта, обменя сигнали с парахода „Сонора“, пътуващ на север; 27 март в 8:30 часа сутринта, пристига в Сан Лукас; зарежда и потегля в 11:30 часа преди обед (не се чете). „Арг.“ пътува покрай мексиканското крайбрежие на около 2 мили от брега. Вероятно завива навътре. Посока и местоположение на брега запад-северозапад, половин запад; и изток-югоизток, половин изток.

2/19. Преглеждане на бележки от бордовия дневник (не се чете). Може бурята да е отнесла (не се чете). Очевиден избор северния бряг. Решавам да вляза в открито море, ранна сутрин.

2/20. Гмурках се край плитките скали. Оглеждах под вода решетките. Нищо. (не се чете). Обяд — пържена змиорка. Киселата Обуела не може да върви по права линия. Повтаря като в транс „el Diablo Blanco“20. Предполагаем дух на йоруба, може би култ на Шанго. Езикова смесица — неясна. Пощи ме като маймуна, излива в кръг воняща течност от бутилка. Гади ми се, скачам, заспивам в църквата, (не се чете). Цяла нощ дъжд. Падрето очарован от запалката ми, кръщава я „Светлината на Христос“. Подарявам му я. Изпада в екстаз, пали всяка свещ в църквата.

2/21. Пробив! Падрето намеква за корабокрушение край „изгубения рид“ на северния бряг. Но отказва да ме придружи. Забранява ми да говоря за това. (не се чете). Гмуркам се цял следобед без резултат. Решавам да отида по-дълбоко.

2/22. Трета кислородна бутилка. Все още нямам късмет. Обуела ми показва беззъба усмивка, готви ми обяд от октоподи — 50 песос. Вкусно, но от пикантната жълта подправка ми се гади. Стига гмуркане за днес.

2/24. (не се чете) (не се чете).

2/25. Безмилостни халюцинации, (не се чете).

2/27. Падрето отслужва последно причастие. После започва повръщането, (не се чете) възстановяване. Още едно чудо според П. Добрите (не се чете) не свършват в стъклен сандък. Следи по кожата. Подозрения към Обуела, че смуче кръв.

3/1. Докато боледувах, някой ми откраднал еднолитровата бутилка рейкила. (не се чете). Преместих раницата и запасите от пейоте в килията на падрето за по-сигурно. Довери се на местните богове.

3/3. Бурята разлюлява водата, надигат се вълни. Видима височина 2 метра, (не се чете) акули и велики бледолики във водата. Един час, достатъчно. Безмилостно главоболие.

3/4. Бурята продължава, вали като из ведро, (не се чете) в църквата. Гъбите дерумбе доста превъзхождат планинските хонгос. Падрето пее странно неземно икаро, възнасям се. (не се чете) звукови образи, надигаща се вълна от кристална информация, възвишена.

3/6. Бурята най-накрая утихна. Равно море. (не се чете). Падрето твърди, че има девствена полянка с дерумбе в подножието на водопадите. Преход през джунглата: 4 часа; изкачване до водопадите: 2 часа. Водопадите са омайващи; гъбите ги няма. Падрето обвинява Обуела. Научавам нови хуичолски ругатни.

3/9. Гмуркане цял ден. Nada. Остават две кислородни бутилки, (не се чете). Спомням си за търговския кораб „Рапид“, потънал край Западна Австралия. Капитанът го запалил, за да скрие местонахождението. Може би същото се е случило с „Аргонавт“, след като са взети съкровището и главата?

(Още записки на ръка, синьо мастило, на скъсана кафява хартия, вмъкнати тук:).

„Аргонавт“ построен от дърво, 1834. Корабостроителница „Смит & Даймън“, Ню Йорк. Размери: 100 фута и 4 инча над водата в натоварено състояние; 23 фута в най-широката част; 22 фута и 6 инча и половина напречна корабна греда под палубата; план, 6 фута и 9 инча нос, 9 фута и 7 инча и половина кормилна част, 153–3 тона водоизместимост. (не се чете). Платна като на форбрамсел шхуна, носеща (не се чете) на фока и двата форбрамсела. Боядисан в черно корпус с контрастна линия на палубата. Първоначален собственик: Р. У. Фрейрик. Продаден (не се чете) Джеймс Пиърсън Клибърн, Чарлстън.

3/11. Повече от 2000 транспортни галеона изгубени в западното полукълбо. По-малко от 100 намерени. Парализираща мисъл задълбочава отчаянието, (не се чете) пак гадене, главоболие. Потънах в гъбите на Идалго, хвърлях И Чин, загубих съзнание на брега. Вампирясалата вещица Обуела изплува в кошмара ми, посивяла коса, рибя опашка — Diablo Negro. Събудих се около полунощ, мокър от прииждащия прилив. И Чин №5 — Очакване. „Съдбата знае своя час“. 9/2-ро място: „Чакане в пясъка… Водата е опасност… Опасността постепенно се приближава“. Чудо ли е, че влача този том със себе си? (не се чете)!

3/15. Остана ми една бутилка. Гмуркане край Скалата на китовете, (не се чете). Намерих покрити с охлювчета железни остатъци. Някога са били изящна изработка? Сърцето ми бие лудо. Ще се върна утре. (не се чете).

3/16. Още заровени железа. Кръгли метални обръчи. Спомен за пътуване в открито море. На Брага му се носи слава, че пренасял контрабандно кафе в Калифорния в контейнери за бисквити.

3/20. Пак се събудих с главоболие. 3 през нощта. Странен вик, като на заклано животно. Късен следобед, последна бутилка кислород — открих желязна котва! Премахвам тежестта, като отвявам ръчно утайките и размътвам ужасно водата. Потапям се по-дълбоко, за да избегна мътилката — влизам в сън. Пълно великолепие! Изправям (не се чете) запазена! (не се чете) (не се чете) намерих преди стъмване. Какво не бих дал за още една бутилка кислород! Трябва да се връщам в Пуерто Валарта (не се чете). Спомням си, че параходът „Централна Америка“ потъна в ураган край Калифорния през 1857, 420 души в неизвестност. Спасителите използвали радари, за да търсят (не се чете) и златни кюлчета, но едва започнали и съдът спрял работата им.

Урок: Мълчанието е злато. Това е последният ми запис: трябва да заровя тази тетрадка.

Поврат на съдбата

Не, в онази първа нощ не спах с Ева. Какво можех да очаквам? Познавах я едва от дванайсет часа, а тази жена може би беше все още загадка и за собствената си майка. За нея бях само един безработен бояджия, който й сви забрадката. Дамата изобщо не ми беше в категорията. Венера в раковината. Лице, способно да предизвика хиляди ерекции. Тя избираше с кого, кога и къде. Можех само да чакам и да се надявам. Както казваше И Чин на Дан: „Съдбата знае своя час“.

За пасажерите и екипажа на „Магьосник“ съдбата се появи под формата на стрелка на прецизен морски магнитометър. Според Кенди, магнитометърът измервал и записвал магнитното поле на Земята. Беше добре опакован в малка, пълна със стиропор, метална кутия. С дълга и тънка плетеница от изолирани проводници уредът се свързваше с малък, приличащ на ракета, сензор с перки. Кенди хвърли сензора през борда във водата, докато Белочек управляваше яхтата към оградената от Дан област на измачканата карта. Докато се влачеше през водата, сензорът трябваше да улови аномалии в магнитното поле, които може да са причинени от метални предмети, например чугунената котва или старо корабокрушение. Изглеждаше ми малко измислено, но пък със сигурност беше по-добро от това да се влачиш по дъното с месеци, докато някаква челната стара вещица се опитва да те трови.

Стояхме с Ева и кучето на носа и оглеждахме повърхността за подводни скали. Времето не можеше да бъде по-хубаво. Гледах искрящата вода, чувствах топлината на слънцето върху лицето си и се радвах на приятния океански бриз, а тъгата, която се бе стоварила върху ми предния ден започна да се повдига от плещите ми. Отново откривах оптимистичната страна на живота, вече вярвах, че случилото се с Дан е по една проста причина — той сам го бе предизвикал. Беше загинал, ако не на друго място, поне в друго време или, както би се изразил Белочек, в друг съдбовен момент, в кулминацията на собствената си безразсъдна житейска история и затова случилото се с него беше малко вероятно да ни застигне, със сигурност не и зад щита на тази великолепна яхта, с тези необикновени хора, които ни водеха по пътя ни.

Тримата съвсем естествено се превърнаха във водачи за нас, некомпетентните сухоземни, бяха авторитети, на които се подчинявахме по собствено желание. Как би могло да бъде иначе? Застанал като титан срещу вятъра, с огромната си гола, лъщяща на слънцето, глава и едрите си ръце на руля, Белочек от глава до пети бе въплъщение на лидер, нашият храбър черен карибски капитан. Кенди, въпреки очевидните си женски атрибути, бе поела ролята на втори капитан и раздаваше заповеди и забележки на двамата пияни юнги отзад. Ева стоеше до мен на носа, искрящите й очи не се отделяха от водната повърхност и можеше да вземе, която роля си поиска. Русалка? Нилска кралица? Господарка на палубата? Притежаваше повече загадъчна сила от Кенди и Белочек, сила, която се излъчваше от нещо скрито дълбоко в нея, намерило естествен израз в красотата и грацията й. Едновременно мамеща и плашеща, тя предизвикваше в мен желание, граничещо със страхопочитание. То сякаш изтичаше свободно от някаква пукнатина в самата ми същност и отнасяше със себе си чувството за сдържаност, което до този миг крепеше живота ми. Въпреки че беше малко страшничко, преживяването ме въодушевяваше: само стоенето до нея предизвикваше в мен незабравимо вълнение.

— Виждаш ли я, Джак?

— Ъ?

— Скалата — ето там.

— О! Да. Виждам.

Въпреки че бяхме почти на миля от брега, споменатата от Дан Скала на китовете се подаваше от водата на по-малко от сто метра пред нас. Беше единственият видим прешлен на потънал земен гръбнак, простиращ се от северния край на залива чак до океана. Човекът, нарекъл това място Пунта Пердида — Изгубеният рид — вероятно не е бил доволен, че го е открил. Зачудих се на глас колко ли кораба лежаха под водата.

— Може би не толкова много, колкото си мислиш — каза Ева. Гледаше към океана през бинокъл. — Този бряг е отбелязан на картата преди 400 години. Най-вероятно тези скали са картографирани още по времето на сър Франсис Дрейк.

— Без майтап! Моят ангел пазител.

Ева свали бинокъла и ме погледна със съмнение.

— Той не беше ли първият, обиколил света? — попитах аз.

— Първият англичанин — поправи ме тя. — Всъщност е било неочакван обрат на съдбата.

— Как така?

— Страхувал се е да се прибере по пътя, по който е дошъл.

— Защо?

— Дълга история.

— Денят също е дълъг.

Ева ме погледна, след това обърна очи към водата.

— Дрейк тръгнал от Англия с пет кораба да напада испанските поселения по тихоокеанския бряг.

— И защо ще го прави? — прекъснах я аз.

— Съперничество на суперсилите. Недостиг на злато и сребро, предполагам. Освен това, няколко години порено командвал кораб в търговска експедиция за роби, нападната от испанците. Неговият бил един от трите, които оцелели.

— Значи е било лично.

— Той би казал, че е въпрос на чест.

— Добър израз. — Не за първи път забелязвах очертанията на зърната й под блузата. Слава богу, че единият от нас наблюдаваше за подводни скали. — И какво станало по-нататък?

— Прекосил Атлантика и поел към Южна Америка. Два от корабите му били изоставени в Рио де ла Плата…

— … Буенос Айрес?

— Да — каза тя, видимо впечатлена.

Добре че бяха картичките на Дан. Дали получих точки за това?

— Превел останалите три през Магелановия проток. Загубил един кораб в буря, другият се отделил и тръгнал обратно към Англия.

— Значи останал само неговият?

Тя се обърна към мен.

— Три минус две прави едно, да.

Изгубих една точка.

— Корабът се казвал „Златната кошута“. Плавал с него по западния бряг, ограбил Валпараисо, унищожил корабите в Калао и пленил испански кораб със съкровища. Така се добрал до картите…

— … и пропуснал скалите на Пунта Пердида.

Това усмивка ли беше или просто трепване? Две точки при всички положения. Ева продължи:

— След като загубил корабите си в протока и създал неприятности на испанците по цялото крайбрежие, Дрейк решил, че е неразумно да се върне по пътя, по който дошъл. Затова продължил на север, търсейки проход обратно към Атлантика. Стигнал чак до Сан Франциско и продължил. Разбира се, не намерил никакъв проход.

— И решил да прекоси Тихия океан.

— Минал покрай Мокула, Сулавеси, Ява и покрай нос Добра надежда. Върнал се в Англия почти три години след заминаването си.

— Откъде знаеш толкова за Дрейк?

— Учих морска история в университета. Винаги съм се интересувала много от нея…

За известно време обмислях да променя напълно посоката на живота си. Да забравя за английската литература. Морска история звучеше много по-екзотично.

— И защо? — попитах.

Тя сви рамо.

— От дете съм по лодките. — Погледна ме. — Баща ми е адмирал от Marinha do Brazil.

— Бразилският флот?

Тя се усмихна.

Кенди извика от дъното на яхтата:

— Засякох нещо!

Белочек завъртя руля и яхтата започна да прави остър обратен завой. Ева ми подаде бинокъла и тръгна с гъвкава походка покрай перилото към кърмата. Платната бяха спуснати и видях Рок и Дъф да стават от местата си на мостика и да надничат през рамото на Кенди към магнитометъра. Белочек угаси мотора и се върна по дирята, която бе оставил. Увесих бинокъла на шията си и тръгнах към дъното на яхтата, като едва не се спънах в кучето по пътя.

Кенди бе надянала кадифено яке с качулка и полузакопчан цип над кораловия си бански с флорални мотиви, ансамбъл, който имаше определено въздействие върху приятелите ми. Тя нареди на Рок да издърпа кабела на палубата, а Дъф го нави на макарата на пода на мостика. Когато се спуснах до него, Ева ми подаде разпечатката от уреда и изчезна в каютата долу. Разгледах линиите и кривините по листа. Приличаше на миниатюрна кардиограма с диаграми и безкрайни колони с нищо незначещи числа. Чувствах се като пациент, който се опитва да изземе функциите на лекаря.

— Ето тук — каза Кенди и посочи с червения си маникюр един особено изявен връх.

— Мислиш, че е това? — попитах.

— Възможно е — каза тя. — В указаната зона е.

Белочек дръпна ръчка, която сякаш разглоби мотора, и яхтата плавно намали. Той извика на Кенди през рамо:

— Ели, скъпа, какво ще кажеш?

— Може би още 20 метра, Скипър.

Белочек даде на задна. Моторът изскърца и яхтата постепенно спря. Той натисна някакво копче и чухме падането на котвата. Синджирът се развиваше около половин минута, преди да спре окончателно.

— Изглежда дълбоко — казах.

— Само 5–6 метра — каза Белочек. — Мисля, че сме на рида.

Отдолу подадоха на Кенди кислородна бутилка, после още една, последвана от регулатори, жилетки, колан с противовеси, маска и шнорхел. Кенди се изправи и свали якето си, а подчинените й застинаха целите във внимание. Появи се и Ева, ослепителна в черен водолазен костюм, с двуостър нож с гумена дръжка, препасан на бедрото й. Изглеждаше като мокрия сън на морски тюлен. Гърдите й изпъкваха под прилепната тъкан, прекрасният й корем бе скрит. За първи път забелязах колко добре оформени бяха мускулите й. Дългите й изящни ръце и крака бяха гъвкави, но силни. От тази жена би излязла страхотна състезателка по борба или олимпийска шампионка по плуване. Сигурно обичаше да пробяга един маратон преди закуска и без съмнение беше енергична в леглото. Едвам успях да се задържа на краката си, докато я гледах как пристяга екипировката си на палубата на „Магьосник“. Изведнъж ми хрумна — щом Афродита слиза във водата, не трябва ли и крадецът на забрадката й да я последва?

За Дрейк е имало неочакван обрат на съдбата, защо и за мен да няма?

Момчетата помагаха на момичетата да се екипират.

— Може ли и аз да сляза? — попитах без заобикалки. Всички спряха и ме зяпнаха.

— Искам да кажа, че искам, ако може.

Кенди, която току-що бе нагласила регулатора на една от бутилките, вдигна един екип и го стовари в краката ми.

— Моля, заповядай — каза тя.

Погледнах Белочек.

— Защо не? — каза той. — Твоят брат намери мястото на корабокрушението.

Под водата

Винаги се учудваш колко е студена водата. Няма значение къде се гмуркаш или каква е температурата, когато за първи път се потопиш в подводния свят, за тялото ти настъпва шок. Ако си в езерото Мичиган и си в акваланг, пак ги има тези първи мигове, в които ледената вода се просмуква под костюма и ти се иска да закрещиш. Точно там с Рок и Дъф се бяхме учили да се гмуркаме — в мътните води на езерото Мичиган и в кристалносин язовир, образуван в стара кариера край Рокфорд. Когато влезеш в язовира отначало е студено, после на около десет метра стигаш до термичната граница и става още по-студено. Температурата пада с десетина градуса, а видимостта става почти нулева. Плувахме в този неприветлив мрачен подводен свят и се насилвахме да стоим под вода, докато можем да издържим, само за да се почувстваме много по-добре, когато изплуваме в уютната топлина на „тропическите плитчини“.

Сега, в централното крайбрежие на Мексико, бяхме на границата на истинските тропици и водата беше достатъчно топла, за да се гмуркаме само по бански. Въпреки това, когато се спуснах в залива с екипа на Кенди, студът пак ме обви в ледената си прегръдка и аз съжалих, че си сложих банския с къси крачоли, вместо дългия сърфистки екип. Тениската на гърба ми ме караше да се чувствам по-добре, макар ролята й да беше само психологическа. Не исках да показвам надписа на гърба си, а и защитаваше белязания ми гръб от триенето на кислородната бутилка.

Когато балончетата се разпръснаха и се ориентирах в пространството, пред очите ми изплува Ева Йербабуена. Висеше в безтегловност в трептящата вода, вързана за грозната маска и регулатора си като летящ ангел за респиратор. Копринените пипала на дългата й черна коса се протягаха, за да се нахранят от живота във водата, а ръцете й нежно описваха плавателни движения, с които масажираше невидимото тяло на Нептун. Приглушената морска светлина омекотяваше искрящо зелените й очи, укротяваше ги до нефритени сиво-зелени тонове, същия нюанс като на самия океан. Блясъкът на голите й рамене и на дългите й бели бедра се разпръскваше във водата, но от настръхналата й кожа виждах, че дори богините не са имунизирани срещу студа. Очите й срещнаха моите. Отвърнах на безмълвното „ОК“ на пръстите й със също така безмълвен знак.

Гмуркането с партньор е за предпочитане, винаги може нещо да се обърка. Докато слизахме в мрачните дълбини, си мислех за нещастния си брат, гмуркал се сам седмици наред. Беше влизал точно в тези води, факт, който по някакъв странен начин ме успокояваше и в същото време предизвикваше в мен необяснима тревога.

Изпуснах въздуха от надуваемата си жилетка и последвах Ева, която устремно се спускаше надолу по въжето, което котвата държеше. Бях достатъчно близо, за да усещам вълните, които създаваше и скоро бях омагьосан от маховете на грациозните й гъвкави крайници, от голата нежна копринена плът на вътрешната страна на бедрата й. Неведоми са пътищата на небесните гледки. Тази така прикова притъпеното ми внимание, че напълно забравих студената вода, кислородната бутилка, която стържеше гърба ми, мъката по загубата на брат ми, дори и причината да сме тук. Чувствах се, сякаш преследвах жена в съня си като Орфей в подземното царство или като Данте в дълбините на ада.

Нямах желание да се събуждам, но преди дори да осъзная напълно какво изпитвам, дъното се появи. По сивата мека тиня и по пясъка хаотично бяха пръснати камъни, обрасли в зелен мъх, целият подводен пейзаж беше наклонен и се спускаше полегато към още по-големи дълбини. Бяхме точно там, където Белочек предрече, на ръба на потопения рид — каменният пръст земя, протегнал се да сграбчи нищо неподозиращите моряци и да ги дръпне към морето. Ако се вярваше на драсканиците на Дан — а аз не виждах причина да се съмнявам в тях — някъде тук трябваше да лежи чугунена котва, а още по-надолу — корабът, на който тя е принадлежала — ветроход, известен под името „Аргонавт“. Все още не беше ясно какво е довело брат ми до това странно място. Дали само наркотичните бълнувания на замаяния му от пейоте приятел индианец Себастиян? И какво точно е търсел Дан на този кораб? Несметни богатства? Имах известни съмнения. Но неотклонният му стремеж към това корабокрушение даваше достоверност на хипотезата, че нещо много ценно беше погребано там долу, нещо, което е искал толкова много, че е дал живота си, за да го намери.

Нашата стоманена котва се беше мушнала в купчина кални скали, ясните й очертания контрастираха рязко на заобикалящия ни лунен пейзаж. Някоя и друга заблудена дневна риба преплуваше покрай нас, нищо ярко и забавно. Бяхме далеч от рога на изобилието на кораловия риф, в сивата и мрачна вода край нас нямаше нищо интересно. Ева ме докосна по ръката и ме погледна в очите. След това започна да движи дланта си обратно на часовниковата стрелка, за да ми покаже накъде смята, че трябва да плуваме. Бяхме се разбрали горе на яхтата да търсим заедно в постепенно разширяваща се спирала, като за отправна точка бяхме избрали нашата котва. Дадох й знак, че съм съгласен, след това последвах грациозно плуващото й тяло.

Движехме се на около метър над дъното и търсехме котва, която според моите представи приличаше на нашата, само дето трябваше да е покрита с ръждива кора и обрасла с остри мидички и охлювчета. Описвахме все по-големи кръгове, пред очите ни се разкриваше гол пейзаж от пясък с тук-там изникнало някое островче от водорасли и скали с прилепнали черни морски таралежи и приличащи на камъни морски звезди. Непрекъснато си представях търсената котва и поставях образа й в заобикалящата ме гледка като парченце от пъзел.

Плувахме над хълмче от масивни камъни, после в падинка, пълна със зеещи пукнатини и процепи, толкова много, че не можеха да се преброят. Разделихме се, за да претърсим всяка от страничните стени на падината, надничахме в тъмните отвори, в скритите кътчета и дупчици. Имаше изобилие от риби, а играта на светлината вдъхваше живот на скалите. Видях покрита с камъни черупка на омар, която безшумно потъваше в пясъка. Преплувах развълнуван до Ева и я сграбчих за ръката, показах й с жестове да ме последва. Посочих й пещероподобната дупка, в която връхчетата на щипките на омара все още се виждаха, а през сенките надничаха две антени. Когато Ева го видя, на лицето й се изписа разочарование. Очевидно бе помислила, че съм намерил котвата. Разпери ръце и сви рамене. Нямахме ръкавици, с които да хванем животинчето с острите щипки, нито мрежа или клетка, в която да го приберем, затова идеята, че сме осигурили обяда с него беше, меко казано, пресилена. Пък и не бяхме се гмурнали тук за това. Почувствах се глупаво и детински, въпреки че тя не беше казала и дума. Просто продължи да плува в падината.

Продължихме претърсването още половин час. Липсата, на какъвто и да е успех подхрани растящото ни недоволство, прокрадващо се през спокойната сдържаност, която си бяхме наложили. Плувахме все по раздалечени, разширихме търсенето върху по-голяма площ и увеличавахме отклоненията на спиралата. Ева остана в периферното ми зрение, но след като се гмурнах в дълъг и тесен процеп и разгледах напразно покритата му с камъни повърхност, изплувах и видях, че беше изчезнала. Завъртях се бавно на 360 градуса и осъзнах, че съм се загубил, не знаех нито къде сме, нито в коя част на спиралата би трябвало да се намираме. Доплувах обратно през падината до мястото, през което бях влязъл в нея и пак огледах посоката, в която ми се струваше, че бях видял Ева за последно. Нямаше я. Завъртях се пак в кръг, не познавах нищо около себе си, вече всичко ми изглеждаше едно и също. Тръгнах вляво от първоначалната си посока. Теоретично, ако се вземе предвид обратната на часовниковата стрелка спирала, така трябваше да стигна до центъра с котвата. Но плувах и плувах, все по-далеч и по-далеч и нищо познато не виждах. Всичко беше едновременно различно и същото.

Мислех си, че не е възможно да съм се отдалечил много от котвата. Спрях, завъртях се пак в кръг, после се върнах откъдето бях дошъл. Ако успея пак да намеря падината, поне щях да знам, че съм в обхвата на Ева. Върнах се, само че вече не можех да намеря падината. Минах над висока купчина камъни, която никога не бях виждал и изведнъж осъзнах, че нямам представа къде се намирам.

Повисях във водата, без да знам какво да правя. Можех да изплувам и да потърся лодката, но това само щеше да изхаби останалия ми въздух. Нямаше да ми остане достатъчно, за да сляза пак. Чувствах се като глупак, защото бях изгубил от поглед партньорката си. Но пък и тя ме беше изгубила. Може да се е разсеяла. Възможно беше да е намерила котвата.

Докато се реех над купчината камъни и обмислях следващия си ход, пред погледа ми се появи нещо странно и привлече цялото ми внимание. На размитата граница на видимостта изплува голяма тъмна фигура и започна да нараства в светлината като кит. Преди да се усетя вече плувах към нея, привлечен инстинктивно от безразсъдно любопитство. Когато се приближих до тъмната маса, тя изведнъж загуби форма и тогава осъзнах, че не беше животно или предмет, а черен облак тиня, който се пръскаше като снаряд във всички посоки. Отначало това прозрение ме уплаши, но се спрях и тогава ми хрумна просто обяснение.

Беше Ева. Трябваше да е тя. Тук долу нямаше никой, освен нея, а и нищо друго не би могло да предизвика такова завихряне. Приближих се към облака. Предположих, че трябва да е намерила котвата, наполовина заровена в тинята, и сега като Дан се опитваше да я измъкне и размътваше водата около себе си. Протегнах се към границата на облака и влязох във водовъртежа му. Опитвах се да видя нещо в мрака. Скоро почувствах как се движа все по-навътре в него или пък той се движеше покрай мен и с изненада видях два крака пред себе си. Облакът се състоеше от фини частици, вихрена буря от тъмна материя, която поглъщаше светлината в океана. Пипнешком се придвижвах от камък на камък. Бях неспокоен, но не напълно изгубен, като слепец, движещ се покрай мебелите на непозната стая. Някъде в нея беше Ева и се опитваше да измъкне чугунената котва и въпреки че не знаех къде е точно, със сигурност се приближавах към нея с всеки тласък на плавниците си.

Колкото по-навътре влизах, толкова по-тъмен и мрачен ставаше облакът. Скоро ръцете ми докоснаха камъните, още преди да ги видя и започнах да се чудя как въобще Ева вижда какво прави. И защо насред цялата бъркотия продължава да дърпа така настоятелно? За какво й беше да изравя котвата? Ако въобще това беше възможно. Ева имаше нож, и то голям, но с него едва ли щеше да успее да изкопае масивната тежест от дъното. Най-вероятно котвата е заседнала здраво сред скалите и върху нея се е натрупал пясък, не можеше да се помръдне и от цял екип хора, дори с механични средства. Как би могла да успее сама? Сигурно въобще не би и опитала.

Но ако не тя предизвикваше тази буря, тогава кой?

Или какво?

По тялото ми премина ледена тръпка. Зрението ми се замъгли. Сякаш изведнъж бях влязъл в по-студена и тъмна вода. В ума ми нахлу спомен за термичната дупка, в която бях влязъл веднъж преди години. Но това не беше термична дупка, не и в океана, не и на 20 метра под водата. Спрях да се движа напред и застанах неподвижен в клаустрофобичния мрак. Дишах ускорено, а кислородът намаляваше. Целият треперех. Съзнателно забавих дъха си, после съвсем спрях да поемам въздух.

Ушите ми различиха звук, който досега не бях чул или не бях забелязал. Беше плющящ, спорадичен и яростен. Сякаш идваше отвсякъде и отникъде, като звук на завихряща се буря. Мръсната вода се въртеше на сантиметри пред очите ми. От нея ме делеше само един джоб въздух зад тънко стъкло, налягането на хиляди литри я блъскаше към лицето ми, тъмната вода приличаше на задушаваща ръка в ръкавица, която ме натиска надолу. Над мен нещо изсвистя и водата се завихри силно. Изведнъж ме обзе сковаваща паника. Замръзнах на място, без да мога да помръдна. Мозъкът ми спря да работи.

Водовъртежът премина като вълна, но тинята продължаваше да ме обгръща. Виждах на не повече от няколко сантиметра пред себе си. Без да мисля, се обърнах и поех обратно, драпах по пясъчното дъно, блъсках се в камъните като къртица, плъзвах се ту на една страна, ту на друга и в един момент вече не бях сигурен дали наистина се връщам или влизам още по-дълбоко във водния вихър.

Тогава видях кислородната бутилка на Ева. Не се движеше, не беше на гърба й. Лежеше изоставена на дъното, покрита с фин пясък. Импулсивно посегнах към нея, вдигнах я и изтръсках тинята, която се разнесе като взрив наоколо. Придърпах я към себе си, за да я разгледам цялата, доколкото можех в този мрак. Черната боя беше надраскана дълбоко, токата беше счупена и презрамките висяха. Сърцето ми заби панически, когато осъзнах, че закопчалката е откъсната и на нейно място сега имаше само свободна каишка.

В главата ми нахлу кръв, не контролирах вече дишането си. Бях изпаднал в паника, но някак си трябваше да се измъкна от тази тъмнина. С кислородната бутилка в едната ръка, започнах да опипвам пътя си напред. Въпреки че океанът беше зловещо притихнал, видимостта беше станала още по-лоша. Водата по някаква причина продължаваше да кипи. Заслепен и уплашен, пълзях по дъното, страхувах се да се отделя от сигурността, която докосването до пясъка ми даваше. Придвижвах се мъчително, тъй като допълнителната тежест на кислородната бутилка ме притискаше надолу. Пясък, камъни, пясък, водорасли. Тогава ръката ми се допря до мекотата на гола плът. Инстинктивно се отдръпнах. Затаих дъх и се наведох, за да видя по-добре.

Беше изгнила разкъсана глава! С млечнобели очи и побеляла коса, приличаше на човешка, но беше пълна гротеска. А от черепа се показваха дяволски рога!

По гръбнака ми премина ледена тръпка, която разцепи главата ми на две и в нея нахлу завихрената вода, която разбърка хиляди мисли. Белият дявол. Обуела. Магьосникът. Дан. Къде беше Ева? Къде бях аз? Защо не можех да дишам?

Погледът ми помръкна. Краката ми омекнаха. Червата ми се преобърнаха.

Прилив на вода ме събори, земята под мен се отвори и аз пропаднах в празното пространство.

Живот след смъртта

Чувал съм за бялата светлина, пеещите ангели, починали роднини и приятели, които те чакат, за блаженото чувство на облекчение и спасение. Мога да свидетелствам, че всичко това ми се случи. Над мен засия бяла светлина, в ушите си чувах ангелски гласове, в далечината виждах да ме чакат познати силуети, а божествена прегръдка вдигна в небесата уморената ми душа. Пламтящата коса на Кенди ме водеше нагоре, Дъф и Рок пърхаха като херувимчета на повърхността, а огромната прегръдка на Белочек ме извади от водата. Пеещите ангели? Може би беше пърпоренето на аварийната лодка, която ни чакаше, за да ни отведе на яхтата.

Белочек внимателно ме постави на седалката и започна да сваля екипировката ми. Рок и Дъф хвърлиха плавниците си на дъното на лодката и с огромно усилие се прехвърлиха през борда. Опитах да се надигна и да кажа нещо, но не можех да произнеса и дума. Все още чувствах ледената прегръдка на водата, а един остатъчен световъртеж ме връщаше обратно в тъмнината.

— Добре ли е? — попита Дъф.

Белочек провери очите ми, като вдигна клепачите с върха на палеца си. После ме погледна съсредоточено и ме потупа по бузата.

— Ще се оправи — каза.

Рок седна целият вир-вода на пейката зад мен и сложи ръка на рамото ми.

— Имаш късмет, че те намерихме — каза той. Натисна копчето на регулатора ми и от него със съскане изскочи леко компресиран въздух. — Кислородът ти свършваше.

— Ева — промълвих. Опитах се да се изправя, но се подхлъзнах и се строполих на седалката. — Аз никога…

— Всичко е наред — каза Белочек и ме подпря. — Поеми дълбоко дъх. Успокой се. — Седеше срещу мен и ме гледаше внимателно.

Пръстите с червени нокти на Кенди издърпаха кислородната бутилка на Ева през борда и я поставиха в ръцете на Дъф.

— О, боже! — промърмори той и я постави внимателно на дъното на лодката.

Гледах я ужасен. Беше наистина жестоко удряна, а закопчалката — изтръгната. Не си го бях въобразил. Кенди подаде своята бутилка и плавниците си на Дъф и с лекота се прехвърли през борда.

— Намерихме го на склона на 25 метра дълбочина — каза тя. — Сигурно е припаднал и се е изтърколил. Стискаше бутилката в ръце.

— Има ли там долу нещо друго? — попита Рок.

— Нищо — каза тя, докато сваляше останалата си екипировка. — Само много мътна вода. — Седна на кърмата и запали мотора. Включи на скорост и насочи лодката обратно към яхтата. След секунди се носехме по водната повърхност.

Белочек се взираше в кислородната бутилка.

— Какво се случи? — попитах с все още слаб глас.

— Помислихме, че сме те изгубили — отвърна той. — Кенди обаче видя мехурчетата ти въздух през бинокъла.

Дъф седна до мен.

— Добре ли си, Джак?

Обърнах замъгления си поглед към него.

— Няма я — промърморих.

— Кой? Ева? — той посочи с брадичка зад мен. — Я погледни.

Обърнах се и надникнах през рамото на Рок към бавно приближаващия „Магьосник“. Нямаше как да сбъркам приличащия на пясъчен часовник силует срещу слънцето. Беше застанала на парапета с отворена копринена блуза, покриваща банския й. Мокрите й къдрици бяха полепнали по лицето. Усмихна се като ме видя. Кучето излая.

Гледах я невярващ. Май наистина бях умрял и бях отишъл на небето. Ева беше жива и здрава и изглеждаше страхотно. Махнах й едва-едва и се усмихнах с половин уста. После се обърнах и погледнах объркано кислородната бутилка.

Белочек я вдигна от дъното на лодката и внимателно я огледа.

— Предполагаемата ни котва — каза. — Никой от вас не откри истинската. Може би тази кислородна бутилка е отклонила магнитометъра.

— Но ако не е на Ева, тогава…?

— … Е на брат ти Дан — каза успокоително Белочек. — Може да е същата бутилка, с която е слязъл в дълбокото. — Той внимателно я постави в скута ми. Тежкият метал все още беше студен като океана. Потръпнах.

Лекарят ми използва точен медицински термин за състоянието ми. Сетих се за него, за да обясня страховития епизод долу, като преди това обясних как също като майка ми и дядо ми винаги съм имал изключително ниско кръвно, което очевидно е усложнило ситуацията. Разказах как прекалено много стрес, болка, страх или умора могат да претоварят нервната ми система, да забавят ударите на сърцето ми, да свалят кръвното ми в петите, да стиснат гърлото ми, да източат кръвта от главата ми и да ме свалят на земята като ударен от гръм. Но както Дъф и Рок знаеха от години, така и Белочек и дамите бързо схванаха, че „вазовагален синкоп“ е само един купешки термин за припадък. Ако се съдеше по усмивчиците, които си размениха Кенди и Ева, вместо да обяснявам проклетото нещо, можех просто да помахам с ветрило, да си взема гергефа и да се оттегля в салона на чай. Сега, когато срамната ми тайна излезе наяве, никой не искаше да повярва на разказа ми за дяволската разкапана глава. Истината беше, че и аз вече не бях сигурен в него. Дали беше човешка глава, или… нещо друго? Дали я видях, преди да припадна или след това? Колкото повече си мислех, толкова повече бях склонен да вярвам, че е напълно възможно да съм си въобразил. И при предишни припадъци съм имал страховити кошмари. Може да е просто още един вазовагален сън. Ако не бях донесъл кислородната бутилка със себе си, можех да се усъмня и в цялата история.

Но се беше случило нещо, което ме караше все пак да вярвам в случката под водата, то беше по-реално от счупената кислородна бутилка и погнусяващото усещане от докосването до размекната плът. Случи се на повърхността малко преди с Ева да се гмурнем. За да убият времето, Белочек и момчетата залагаха песос на покер, а Кенди четеше евтино криминале за бавноразвиващ се сериен убиец, който гони сляпо момиче на ски в Аляска. Според Рок Белочек беше добър играч и бързо ги обрал с десетина игри на 21. После им върнал парите и започнали нова игра.

Рок точно цепел, когато внезапно чули пляскане във водата. Отначало помислили, че е скачаща риба, но после Кенди видяла малка рибарска лодка с двама мексиканци, които усърдно гребели към брега. Извикали им на английски и испански, но не получили отговор. Рок ги разгледал с бинокъла. Каза, че единият бил негър с права коса, подстригана на паница като на индианец. Другият не могъл да види, лицето му било скрито под сомбреро. Рок каза, че не забелязал никакви рибарски мрежи или въдици, но пък може да са били скрити на дъното на лодката. Гледали ги как гребат към града, докато им писнало. Тогава Кенди отворила пак криминалето, а момчетата се върнали към играта.

Историята ме накара да се замисля. Възможно е мъжете от лодката да са хвърлили нещо във водата. Може би главата.

По-късно слязохме долу, момичетата приготвяха обяд. Ева мачкаше авокадо на пюре, а Кенди белеше скариди. Дъф се мотаеше около тях, даваше лоши съвети и си крадеше от храната, а аз започнах пълен с предположения спор с Рок.

— Възможно е главата да е на Дан — казах.

— Каза, че имала рога. И косата била бяла.

— Беше разложена. Може би е хвърлена там от месеци.

— Обаче — рога?!

— Е, да де… — Звучах налудничаво като мама. — Може би пък рогата ми са се привидели.

Рок се изхили, а Дъф направо се засмя.

— Може пък да ти се прави секс.

Това накара Ева да се изкикоти. Кенди й прошепна нещо на ухо и Ева избухна в смях.

— Какво каза?! — попита Дъф, правейки се на шокиран. — Не мога да повярвам, че го каза, Кенди! Не вярвах, че си такова момиче. — И ми хвърли хитър поглед.

Момичетата се превиваха от смях. Кенди цвърчеше като дяволче.

— Какво каза тя? — попитах аз.

Кенди го заплаши с вилицата.

— Не беше предназначено за твоите уши!

Рок се тъпчеше с картофки.

— Чух я какво каза — изломоти той. — Шокиращо.

— Кажи ми какво каза, Кенди.

— Недей! — каза Ева и покри ушите ми с мокрите си ръце. — Страда от вазовагална припадъчна болест…

— Припада, когато му се прави секс! — изсмя се Дъф.

— Какво каза тя, Дъф?

— Не мога да ти кажа, Джаки!

Канди ни изгони от трюма.

— Всички — вън! Веднага! — нареди тя. — Прекалено много готвачи се събрахте.

— Стига де, Кенди!

— Вън! Вън!

Белочек бе ходил да плува с кучето и току-що се бе върнал. Седеше на ръба на палубата, а черният лабрадор лежеше до него. Соленият неподвижен и влажен въздух бе изпълнен с миризмата на мократа кучешка козина, земен аромат, който изглеждаше съвсем не на място толкова далеч от брега. Белочек бе облечен в тензухен кафтан с качулка като на монашеско расо, която бе вдигнал на главата си. Беше се навел над по-ниското перило, мократа му дреха се издуваше от вятъра, а той клатеше висящите си крака, от които капеше вода. В ръцете си държеше чаша с кехлибарена течност и разсеяно се взираше във вълните.

Бе обещал да минем отново през същото място и пак да потърсим мястото на корабокрушението след обяда. Но сега по всичко личеше, че иска да остане сам и се боях, че се натрапваме на усамотението му. Всички мълчахме, но постепенно присъствието ни го извади от съзерцанието.

— Е — каза той, като едва ни погледна. — За какво беше целият този смях?

— Не искат да ми кажат — отговорих.

— Мръсна шегичка — обясни Дъф.

Белочек отпи от чашата.

— Пазете се от жените демони — каза той мрачно. Мъжете са създадени, за да бъдат поглъщани от тях.

С Рок и Дъф се спогледахме.

— Идват като тигри, бягат като овци. — Белочек вдигна глава и обърна към нас засенченото си от качулката лице…

— Vagina dentata. Да знаете, че путките им имат зъби.

Чудех се какво пие. От начина, по който ме погледнаха Рок и Дъф, разбрах, че и те се чудят същото. След тази енигматична шегичка, никой от нас не се сещаше какво да каже, затова реших да променя посоката на разговора към друго мое тревожно предположение.

— Г-н Белочек? Знаете ли дали тук има акули?

— Разбира се, че има — отвърна той. — Като навсякъде другаде.

— Сигурен ли сте?

— Разбира се, че съм сигурен.

— Долу нещо предизвикваше водовъртеж. Не знам какво беше, но направи страшна водна буря. Не виждах на една педя пред себе си.

— Не думай! — каза Рок. — Подводният дявол на праха.

— Наистина го видях, Рок.

— Може да е било подводно течение — каза Белочек. — В такова място има много подводни течения. Влизащата вода трябва да излезе по някакъв начин. Забеляза ли промяна в температурата?

— Ами… да. Но мислех, че ми се е сторило. Че ми пада кръвното.

— Може и така да е било. А може да е било и подводно течение.

Наистина бях почувствал водата да се движи. Последното, което си спомнях беше силен прилив, който ме събори.

— А какво ще кажете за кислородната бутилка? — попитах. — Тя не беше счупена от течението.

— Нямам представа — отвърна той. — Може и сам да я е отрязал, но… не знам защо.

Дъф имаше предположение.

— Може бутилката да не е струвала, Джак. Стара, счупена мексиканска бутилка под наем със скъсана закопчалка. Може на Дан просто да му е писнало от нея и да я е изхвърлил през борда.

— Съмнявам се — казах сериозно, после добавих: — Мисля, че там долу има нещо.

Четиримата се взирахме мълчаливо във водата. Тя изглеждаше някак си различна, по-мътна и зловеща. Белочек си промърмори нещо под носа. Чух думата „дракон“.

— Какво казахте? — попитах.

Вдигна очи към небето, сякаш следваше някаква въздушна мисловна нишка.

— Твоят вазовагален синкоп ми се струва доста интригуващ — каза той.

Отвърнах му, че според мен е досаден. Той предложи друга гледна точка.

— Чудя се дали припадъкът си няма цел. Прилича на самоналожен сън.

— Едва ли мога да го контролирам — казах.

— И сънят не е изцяло под наш контрол. Съзнанието ни неохотно се предава на една временна смърт. Никой не знае целта му. Мозъчно възстановяване? Извънредно обработване на данни? Може да има и еволюционна функция — наложена неподвижност. Сънят като начин на оцеляване. През късния мезозой студенокръвните влечуги управлявали света, а нашите предци, бозайниците, се криели по дърветата, парализирани до безсъзнание. Будели се през нощта и под прикритието на тъмнината слизали и крадели яйцата на хищниците.

Белочек се загледа в кехлибарената си напитка.

— Може би периодично се будим от сън, за да бъдем предпазени от изяждане. Ето откъде идва съдържанието на кошмарите. Откакто могат да говорят, децата непрекъснато разправят, че сънуват чудовища.

Чудовища. Думата увисна във влажния въздух като миризмата на мократа кучешка козина. Белочек май си говореше сам, като че ли не го интересуваше кой го слуша. Може би намекваше, че просто съм сънувал, че моят „дявол“ е детски кошмар. Или предполагаше, че някои сънища са като наяве. Нямах представа какво иска да каже. Главата му бе скрита в качулката на кафтана, дори не виждах лицето му. Но гласът му звучеше хипнотично. Държеше ме в ръце точно както стискаше чашата си.

— Сънят — продължи той — е рудиментарна историческа останка, сънищата са утайката на страха. И това след шест милиона години на земята. Паметта на жертвата е дълга. — Той отново отпи бавно от питието и се загледа в отражението си във водата.

— И какво общо има това с моя припадък? — попитах.

— Какво ли не. Или пък нищо. — Той ми хвърли поглед, засенчен от качулката. — Твоят проблем ме връща към легендата за гърците. — Пак се загледа в движещото се отражение. — За да не зърне вкаменяващия поглед на медузата Горгона, Персей го отразил в щита си. Когато преминавал покрай осеяния с кости бряг на сирените, Одисей запушил ушите на моряците си и се вързал за мачтата. Как иначе да чуе песента им и да оцелее? Със затворени очи, със запушени уши, вързани — така тези древни герои се защитавали от създадените от самите тях сурогати на съня.

— Пазете се от жените демони? — Дори Дъф се бе заслушал.

— Пазете се от красотата и ужаса на природата. Розата привлича погледа, а бодлите й — кръвта. Подмамени с обещание за удоволствие, влизаме в неизвестното, в terra incongnita. Можем само да си представяме какво ще срещнем там. И така, на празния край на морската карта, изписали отровно предупреждение: Тук има дракони.

Думите пак увиснаха във въздуха. Четиримата седяхме втренчени във водата и вълните.

Изведнъж пронизителният писък на Кенди сякаш блъсна чашата от ръката на Белочек и тя изчезна с плясък.

— По дяволите!

Кенди се изкачи от кухнята, отметнала глава в заразителен смях, почернелите й от слънцето гърди се тресяха. Носеше поднос със сотирани скариди и затоплени във фурната тортияс, малки зелени топчета гуакамоле21 и червена салца, както и купчини чушки и пържени картофки. Кикотещата се Ева я следваше с гарафа, пълна с маргарита, и шест пластмасови чаши. Жени демони? Не мисля. Дори капитан Белочек, нашият енигматичен монах, се оживи от жизнерадостната гледка, която представляваха, или пък скаридите го вдигнаха на крака, не знам. Свали си качулката и се нахвърли върху подноса на Кенди.

— Драконите да вървят по дяволите — обяви той. Взе една капеща от сос безпомощна скарида и я разкъса със зъби.

Като девица

— Ставайте всички!

Графиката на магнитометъра приличаше на кардиограмата на двустранен инфаркт. От може би четиридесет минути гледах как писецът се движи на зигзаг. Изведнъж той се отклони рязко и излезе извън границата на мрежата. Кенди затвори криминалето, вдигна слънчевите очила на разкошната си коса и провери графиката.

— Бинго! — каза. — Спирай, Лео!

Белочек завъртя руля, отражението на слънчевите лъчи в златния му „Ролекс“ описаха дъга. Лабрадорът излая, Дъф се пробуди от дрямката си на мостика, а Рок и Ева изтичаха от носа.

— Кой ще се гмурне с мен? — попита Кенди, докато закрепваше регулатора към бутилката.

— Аз — каза Дъф и започна да се стяга.

Кенди му хвърли скептичен поглед.

— Изпи половин гарафа маргарита на обяд.

Той си потри очите и се протегна.

— Това беше преди час — отвърна.

— Алкохолът дехидратира. Може да доведе до декомпресия.

— Значи ще пийна малко вода.

— Аз мога да дойда — каза Рок и скочи на мостика. — Не съм пил и капка.

— Забрави, Рок — прекъсна го Дъф. — Аз казах пръв.

— Връщай се да си доспиш — каза му Рок. — Притрябвал ни е още един припадащ на 20 метра.

— Аз ще отида. Рок.

— Няма да стане.

— Така ли? Ти за кого се мислиш — за капитан Немо?

— Да ти го начукам!

— И аз на теб!

— Господа, господа. Моля ви! — Беше Белочек. С онзи негов глас. — Ако нямате нищо против, аз бих искал да направя компания на Елинор.

О! Незнайно защо не ни бе хрумнало, че собственикът на плавателния съд може да поиска и той да се гмурне.

— Имаме 6 кислородни бутилки на яхтата — обясни той. — Вече използвахме две. За максимална ефективност трябва да се придържаме към бройката от двама гмуркачи на един път. Четирима трудно се контролират. Което означава, че можем да се гмурнем още два пъти. Ако ми доставите удоволствие този път, обещавам, че следващия двамата ще бъдете повече от добре дошли да се спуснете под водата. Съгласни?

Дъф сви рамене.

— Добре — съгласи се Рок. — Както кажете.

— Чудесно. — Той даде заден, яхтата забави ход и окончателно спря. — Ева, скъпа? Би ли била така добра да ми събереш екипировката?

Ева се спусна долу, без да каже дума. Белочек натисна едно копче и котвата пльосна във водата.

Десет минути по-късно от Кенди и Лео бяха останали само два кротки вулкана от мехурчета на повърхността. Спуснаха се по въжето на котвата и сигурно вече бяха достигнали дъното, намиращо се горе-долу на същата дълбочина, както когато се бяхме гмурнали с Ева. Всъщност бяхме доста близо до мястото, където двамата слязохме под водата, може би само на около двеста метра по-навътре. Гледах как издишаният от двамата въздух се слива в момента на изригването си над повърхността и пак си мислех за подводните течения и се надявах, че Белочек е прав за акулите. Прав или не, забелязах, че запаса нож на бедрото си.

Океанската повърхност изглеждаше спокойна. Ниски търкалящи се вълни накъдряха обляната от слънце стъклена равнина и нежно поклащаха яхтата, а ярки облаци плуваха като гигантски хартиени китове по синьото небе над нас. Вдигнах висящия на шията ми бинокъл и го насочих към града. Помръкналият и безжизнен хаос от измазани с гипс къщи приличаше в маранята на мираж, кацнал на хълма над плажа. Никакъв признак на човешка дейност не се забелязваше на дока, никакви подозрителни рибарски лодки не гребяха край нас.

Седях на ръба на палубата, клатех си краката над водата, взирах се в непроницаемите дълбини и усетих, че пак се питам как ли дяволът е изгубил главата си. Може би по същия начин, по който падрето беше загубил езика си. Вдигнах очи и ги присвих към градчето. То си лежеше там в ленивата омара точно толкова непонятно, колкото океана, гнилите му тайни бяха завити като риба в месарска хартия. Риба, змиорка или октопод — знаех, че трябва да се върна и да се уверя какво точно беше менюто. Коя, по дяволите, беше Обуела? Защо всички се криеха? Какво се бе случило с Дан? От всеки въпрос, който си задавах, изникваха още десет. Трябваше да се заровя по-внимателно в тетрадката. Трябваше да подуша пак около развалените наденички, те можеха да разкрият болестта, която мъчеше креещото градче.

Станах от мястото си на ръба на носа и отидох при Ева, която се печеше на палубата. Лежеше там от известно време. Всъщност присъствието й беше основната причина да се задържа там толкова дълго. Беше си обула бански с бикини и от 25 минути лежеше по корем с развързани връзки на горнището, а спиращият й дъха гръб ме довеждаше до транс.

Взех слънцезащитния лосион, оставен до нея.

— Да те намажа?

— Добре съм — каза тя. Дори не си отвори очите.

Като оставях шишето, китката ми леко закачи бедрото й отстрани. Нищо особено, разбира се, но усещането предизвика в мен прилив на чувства и аз застанах над нея, очевидно неспособен да помръдна. Сякаш тялото ми беше попаднало в невидимо силово поле, някаква гравитация, същата сила, която залепваше стъпалата ми за яхтата, яхтата за водата, а водата към Земята, мощта, която събираше нещата заедно и ги държеше там, където трябва. Докосването. Плясването през пръстите с линийка от монахиня, желязната дисциплина на баща ми, страхът от излагане, годините на обучение, четене, възпитание, маниери — това беше противостоящата сила, гласът на задръжките и самоконтрола. И сега той ми крещеше да се дръпна, да спра да се протягам, за да я докосна. Не сега, настояваше той. Още не. Това беше глас, който не можех да пренебрегна.

— Кажи ми, ако си промениш решението — казах накрая. Това жалко изречение някак си развали магията. Още един мрачен триумф на човека над природата. Беше като загуба. Прекрачих глезените й и тръгнах към мостика.

Дъф лежеше там. Беше заспал пак на дългата пейка срещу руля, а Рок, който се оплакваше от запек от деня, в който напуснахме Пуерто Валарта, беше слязъл да си опита късмета в банята на Кенди. Отиде там преди половин час. Чудех се дали само това прави долу. Рок беше прочут с ненаситния си и неутолим сексуален апетит. Можех да се закълна, че си взима порнофилми от видеотеката още от трети клас. Дъф съвсем не се шегуваше като каза, че нуждата на Рок да чука по три пъти на ден най-накрая беше тласнала онова дърво приятелката му в ръцете на друга жена. Оттогава нещата не се бяха подобрили много. Лятото в предградията доведе дълъг сух период, а досега пътешествието ни в плодовитите тропици не даваше много резултати. Късметът на начинаещия тласна в ръцете на Рок една кобилеста тексаска в деня на пристигането ни, но тя трябваше да излети в седем сутринта на другия ден и през следващите две седмици шансът не му се усмихна повече. За Рок две седмици бяха цяла вечност. От скритите му коси погледи разбирах, че нивото на сперматозоидите достигаше опасни стойности. Като прибавим и запека, човекът беше в сериозна беда. Скоро щеше да избухне в пламъци или да тръгне да убива, когото види, освен ако — както сега подозирах — не се беше заключил в празната баня, за да се вземе в ръце.

Влязох през стълбата в хладната сянка на празната дневна. Видях, че вратата на банята на Кенди в дъното на коридора беше затворена. Отидох в нашето спално помещение в предната част, за да взема тетрадката на Дан, но не я намерих на леглото, където я бях оставил. Огледах се, но без резултат. Върнах се по коридора, почуках леко на вратата на банята на Кенди и си пъхнах главата вътре.

— Да си виждал тетрадката на Дан, Роко?

— Да — чух гласа му зад вратата. И тя се отвори широко.

Рок седеше на тоалетната чиния и четеше тетрадката, банският му беше смъкнат на глезените, а в краката му имаше купчина списания. Той ме погледна жално.

— Някакви успехи?

— Безнадеждно е — отговори той.

Кимнах към тетрадката.

— А нещо интересно тук?

— Може би — отговори и ми подаде отворената тетрадка, след това пусна водата и си вдигна банския.

Погледнах страницата, която четеше — от 20 февруари. Споменаваше се черната старица. Обуела, и „el Diablo Blanco“.

— И аз го забелязах — отвърнах. — Доколкото разбирам, според Дан това е било някакъв култ.

Рок върза връзката на банския си на кръста, докато разглеждаше набитото си тяло в огледалото.

— Наистина ли мислиш, че главата, която каза, че си видял на дъното, е на Дан? — очите му срещнаха моите в огледалото.

— Не съм сигурен — признах си. — Ако е била неговата, вече не приличаше на човешка глава. — Гледах как Рок си мие ръцете в мивката. — Ако Дан е мъртъв, както твърди падрето, къде според теб е погребан?

— И какво те прави толкова сигурен, че е погребан? — попита Рок.

Спомних си гробището, което прекосих край църквата. Дали не бях стъпил върху мястото, където лежеше Дан? Някак си не ми изглеждаше вероятно.

— Искам да се върна в градчето. И да ги накарам да ми покажат трупа.

— Не е много умно от твоя страна — предупреди ме Рок.

— Не се страхувам от тях — казах му. — Те се страхуват от нас.

— Въпросът е от кого се страхува падрето?

— Мисля, че трябва да разбера.

— А пък аз мисля, че трябва да я оставиш тази работа. — Подсуши си ръцете в малка хавлиена кърпа и се опита да смени темата. — Ева преобърна ли се вече?

— Ева? Тя да не е тюлен?

— Тя е русалка. — Кимна към списанията на пода. — Виж Чарлийз в „Космополитън“ — каза той. — А аз ще нагледам Ева. — И излезе от каютата.

— Не ми прави никакви услуги! — извиках след него.

Затворих вратата на банята с ритник и се изпиках в празната тоалетна. Броят на „Космополитън“, за който говореше Рок, лежеше на върха на колекцията от „Вог“, „Редбук“ и „Мадмоазел“, която Кенди бе събирала по пристанищата. На корицата беше Чарлийз Терон с развети коси и дрехи, нашарена с десетина заглавия. Всичките бяха вариации на стандартната тема „Как да упражняваме властта си над мъжете“, сякаш това беше основният източник на развлечение за целия им пол. Очите ми се откъснаха от списанието и се обърнаха към множеството тоалетни принадлежности на мивката. Нямаше как да пропусна голямото златно шише парфюм, дръзко оформено като абстрактна вагина. Махнах капачката клитор, поднесох я към носа си и вдъхнах томително. Миришеше на рози, аромат, който веднага извикваше в ума яркия цвят на косата на Кенди. Почувствах някакво облекчение, докато го вдишвах, разсейваше обсебването ми по Ева. Какво вкусно същество била Кенди! За няколко секунди опасността да отворя „Космополитън“ и да се заема със себе си беше съвсем реална.

Но се спрях. Бързо и нарочно насочих вниманието си към странния бръснач до душа, размазаната в мидата на мивката паста за зъби, отворения пакет тампони в шкафчето. Всяко нещо си има две страни и жените не правят изключение. От копринените им крака поникват твърди косми, прекрасният им дъх се превръща в зловоние, докато спят и веднъж месечно златният им потир прелива от алена кръв.

Брат ми, образован познавач на тънката част и колекционер на афродизиаци, твърдеше, че сексуалната мощ се увеличава право пропорционално на дължината на въздържанието. „Използвай я, отдай й се“, обичаше да казва той. Вярваше, че този принцип важи еднакво и за мъжете, и за жените. Въздържанието увеличаваше привличането, подхранваше сексуалната ни сила, докато тя започне да излъчва неустоимата аура на еротичната харизма. Това беше тайната на девствеността. Разказваше за весталките от древния Рим, млади момичета от видни семейства, избирани да се грижат свещеният огън в храма на Веста никога да не угасва. Давали обет за безбрачие за трийсет дълги години. Ако някоя от тях се осмелявала да го наруши, била извеждана от храма и погребвана жива.

Надявах се размишленията върху тази неприятна перспектива да укротят животинския ми нагон. Исках не коя да е, а Ева! За да я спечеля, трябваше да мобилизирам цялата си сексуална харизма. Поддържай огъня, помислих си. Дай обета на весталките. Как иначе да покориш непокорима богиня? Ще обърна страстта навътре в себе си, ще раздухам пламъка в изгарящото си сърце, докато стопи бронята на приличието с божествената топлина на либидото. Дайте ми зашеметяващия аромат на рози! Удряйте слабините ми с корици на женски списания! Нищо по-малко от вечния гроб не може да разбие вече моята девственост!

След като си ударих една бърза в банята на Кенди, минах мрачен през коридора и отидох в стаята ни в предната част на яхтата, за да помисля още малко върху тетрадката на Дан. Много неща в нея ме озадачиха, имаше още повече, над които не бях се замислял. Записките в дневника започваха от времето, прекарано в Юкатан в къртовска работа на археологически разкопки. Имаше бележки и цифри, свързани с измамите му с грънци в Мексико Сити, препратки към покупка на голяма пратка канабис в Гуадалахара (която очевидно трябваше да бъде разтоварена в Акапулко) и планове за контрабанда на нещо, наречено „бамбалача“ (мескалин22), схема, която явно се беше провалила. Той избягал в планината. Имаше безброй ръчно чертани карти на прехода му през Сиера с антропологични описания на срещи с хуичоли.

За хуичолите се смяташе, че са наследници на ацтеките. Говореха език, който наричаха уто-ацтекски. Едно от последните автентични племена на света. Живееха в почти пълна изолация в планините по крайбрежието. По едно време Дан се присъединил към група хуичолски пейотери, тръгнали на „лов за пейоте“ във Вирикута, „градът на древните“. Ако се съди по обемните записки, които му беше посветил, преживяването беше го впечатлило значително. Описваше в подробности ритуалите и бита им, как давали на всеки странник ново име и „обръщали“ имената на нещата и местата. Мандарините ставали лимони, посивелите старци — моми за женене, сухата пустиня — ревящо море, нощта — ден и денят — нощ. Описваше как наистина „ловували“ пейоте, като пускали стрели през растенията, все едно били малки зелени зайци, които можели да избягат. Индианците се отнасяли към безценните растения като към разумни същества, докосвали всяко едно до челата, бузите и очите си, преди да изцапат стрелите си с „кръвта на пейоте“. Описваше подробно и ентусиазирано причиняваната от пейоте еуфория и вървящите с нея изкривявания на времето и пространството, психеделични образи и ярки халюцинации.

Четох, докато очите ми се замъглиха. Дан беше един от онези начетени наркомани, които се смятаха за първопроходци „психонавти“, изследващи обширните непознати територии на вътрешния свят, един истински надрусан капитан Кърк. И като много от този тип хора преди него, изпитваше нуждата да създава хроника на психическите си приключения, да опише минута по минута всичко: от „изригващите като лава потоци ярки искрящи скъпоценни камъни“ до „безкрайните гънки по блестящите дъгоцветни влакнести криле на прекрасните насекоми“, както и непознатата земя на малките хора, приказните същества кабирии, които очевидно живееха в главата му. Дан поглъщаше цели библиотеки от тази така наречена „психеделична литература“: Бейард Тейлър, Фиц Хю Лъдлоу, Уосън, Шулц, Хъксли, Бъроуз, Лиъри, Маккена — списъкът с имената е безкраен, както и писанията им. Дан ги беше чел всичките, повечето не само веднъж. Беше помъкнал дори издание на „Der Meskalinrausch“ от 1927 година със себе си. Това бе една от книгите, които намерих в багажа му. А доколкото знаех, не можеше да чете на немски!

На мен тези глупости не ми действаха. Повествованията за наркотични бълнувания ми напомняха за парцаливата ми приятелка Алис, която учеше психология, и за нейните, както тя твърдеше, невероятни юнгиански сънища23. Будеше ме всяка сутрин и ми ги разказваше трескаво. „Архетипи“, „аними“ — всичко това ме отегчаваше до смърт.

В малката затворена стая беше топло и задушно. Свалих си тениската, изритах сандалите, опънах се на копката и продължих да чета.

За щастие в тетрадката имаше и много по-трезв и адекватен материал. Сред дневниците, картите, бележките и сметките с пари за наркотици бяха пръснати множество ботанически рисунки и грубо скицирани с молив портрети: детински символи и непознати, непреведени думи и фрази; библейски псалми и цитати от „Откровенията“; странни песнопения и тайнствена, пълна с халюцинации поезия. Някои от символите носеха надпис „духовни знаци“ и приличаха на някаква дебилна версия на стенографията. Под един символ, приличащ на хвърчило с корда, намерих следното малко стихотворение:

Не ми приличаше на испански. Проверих думите в раздърпания уто-ацтекски речник на Дан, нямаше ги и там. Чудех се дали нямат връзка с това, което Дан наричаше „Шанго култ“, идващ според него от остров Тринидад в Антилите. Думите звучаха африкански. Препрочетох един пасаж, който разказваше как намерил прилики между практиките на Шанго и ритуалите на Себастиан по време на лова за пейоте във Вирикута. Очевидно Себастиян е бил хуичолски мара акаме, жрец или шаман. Неговото описание на главата в църквата бе довело Дан в Пунта Нердида в търсене на „Аргонавт“.

Дали така Дан бе научил за кораба? Защо мексиканските индианци рецитират стихове с африкански произход? И какво в края на краищата се бе случило с Дан? Как са го убили? Дали наистина е било убийство? Продължавах да ровя в тетрадката, проверявах връзки и препратки, следвах една повествователна линия след друга, опитвах се отчаяно да свържа всичко в едно цяло, докато не се почувствах като бръмбара на Кафка, хванат в паяжина. Тази тетрадка беше по-тежък случай от сънищата на Алис и цялата откачена история ми причиняваше главоболие.

Когато оставих тетрадката, от нея на пода изпадна листче хартия. Някои от страниците се бяха откъснали и след това бяха натъпкани обратно под кожената подвързия. Забелязах ги още първия път, като разглеждах тетрадката, но нищо в тези опърпани листове не ми изглеждаше особено важно. На тях имаше предимно рисунки на растения, птици и риби, затова просто ги бях пъхнал обратно вътре. Но този път листът на пода ми хвана окото. Съдържаше множество рисунки с молив, включително две изображения на мъртва риба, близък план на заболяло кучешко око и деликатно загатване за нещо, което според мен беше пейоте. Четвъртата рисунка на листа беше различна от другите, всъщност беше различна от всички рисунки в тетрадката. Бе зацапана и неясна, напълно засенчена с широката страна на графита и поставена в малък идеален кръг. Нарисуваното на нея не можеше да се различи, може би затова я бях пропуснал първия път. Сега обаче от обърнатата страница на пода, иззад графитената мъгла изплува малка фигура. Вдигнах хартията по-близо до очите си и веднага разпознах образа.

Лейди Либърти.

Каютата на Белочек тънеше в лукс. Голям матов люк на тавана и високи и широки прозорци с дантелени пердета пропускаха щедро светлината и придаваха на ограниченото пространство дворцов блясък. Огромното, богато декорирано и заоблено в краищата легло доминираше в махагоновата стая. Сатенените чаршафи с цвят на слонова кост бяха покрити с резедава копринена жакардова кувертюра, възглавниците бяха избродирани и с пискюли, а в долната част имаше парче тъмен плюш, който приличаше на свита на кълбо спяща норка. Под леглото се виждаха големи чекмеджета, а стените бяха покрити с многобройни гардероби и врати на шкафчета с метални дръжки. Пред далечната стена имаше сгъваемо писалище и дълга полица с книги с еклектична сбирка от текстове от превода на „Одисеята“ на Т. Е. Лорънс до криминалето на Кенди „Снежна слепота“. До писалището бе поставено дълго, извито тапицирано канапе, застопорено за махагоновата стена, а на него небрежно бе хвърлена мексиканската риза на Белочек, торбестите му панталони с връзка на колана и огромните му копринени боксерки, зарязани там след преобличането за гмуркането.

В стаята имаше много тайници, ако се наложеше да се скрие нещо. Но не мислех, че е чувствал необходимост да крие каквото и да било, затова се насочих право към джобовете на панталоните му и ги претърсих като крадец. Пръстите ми ровеха на сляпо: запалка, смачкани песос от играта на покер, „Ролекс“. Накрая се натъкнах на предмет, който със сигурност беше по-стар, по-значим и далеч по-ценен от предишните.

Взех монетата и я поднесох под светлината на таванския люк. Тя заискри пред очите ми, както на брега на Бока, с дълбок приятен златен блясък, сякаш излъчваше повече светлина, отколкото поемаше. На едната й страна грееше с матов блясък гордият плешив американски орел, от другата — поизтритият профил на жена с тиара от звезди. Поставих монетата на писалището и сложих до нея рисунката от тетрадката. Нямаше съмнение, че едното произлиза от другото, дори безразборните драскотини бяха същите като на графитното копие. Всъщност това въобще не беше рисунка, а директно копие, направено с подпъхване на монетата под листа и щрихиране с молива върху нея.

Брат ми Дан беше държал точно тази монета в ръцете си. Беше я разглеждал, беше й се удивлявал и възхищавал, а след това я бе копирал. Най-вероятно той сам я бе открил. А после някак си това потенциално голямо богатство бе попаднало в ръцете на Белочек. Белочек магьосникът, който я завъртя в кръг и повери в ръцете й съдбата ни.

Стиснах монетата между палеца и показалеца си и я завъртях на писалището. Тя се заклати като пияница и падна с кух тътен. Вдигнах я и пак я завъртях. Този път се превърна в златната планета, в която я бе превърнал Белочек и накрая се строполи с вибриращо дрънчене. Пак завъртях монетата. Въртях я така двайсетина пъти. Учудването ми нарастваше, защото тя винаги падаше на една и съща страна.

Ези.

Монетата беше манипулирана.

Като зайци

Чух Рок да вика нещо от палубата. Дали гмуркачите се бяха върнали? Боси крака слязоха по стълбите към дневната.

— Джак?

Гласът на Ева ме стресна. Изправих се бързо и бедрото ми се удари в сгъваемото писалище, монетата падна на пода, изтърколи се през помещението и изчезна под шкафа с вината. Припнах след нея, паднах на колене и надникнах в процепа под хладилния шкаф. Нищо не виждах. Бръкнах и опипах за монетата, но едвам бях пъхнал ръка и тя заседна в процепа.

Ева пак извика името ми някъде от носа.

Станах и погледнах през стаята. Листът с графитното копие все още беше на писалището. Побързах да го взема и затърсих джоб, в който да го скрия, но бях само по бански, а банският няма джобове. Затова навих хартията и я пъхнах пред чатала си. Тогава на вратата се появи Ева.

— Какво правиш тук, Джак?

Зададе въпроса със сложна мелодична интонация — известна справедлива ироничност, примесена с нюанс откровено любопитство и не много прилична нотка развеселеност.

Извадих ръката от банския си.

— Ами аз… ъъъ, просто…

Тя все още беше в банските с връзки, които само усилваха неудобството ми. Килна глава настрани и с още по-мелодична интонация произнесе името ми:

— Джак…?

Пристъпи през прага и влезе в стаята. Меката светлина, падаща от люка на тавана, правеше сенките около скулптираната й фигура триизмерни. Сякаш платоническият идеал за женска красота бе излязъл от бледия свят на идеите и се бе въплътил в пълнокръвен живот на земята. Присъствието й беше толкова реално, че направо ме плашеше. Стояхме сами в плюшената спалня на „пашата“ само по едни оскъдни бански, с нищо помежду ни, освен няколко малки дъха незначителен въздух. Думите заседнаха в гърлото ми. Отпуснатите пръсти на Ева се вдигнаха небрежно към гърдите й и докоснаха деликатната вдлъбнатина в основата на шията й. Изглеждаше сякаш умът й гъмжеше от мисли и всяка една от тях водеше неотклонно към мен. Очите й се плъзнаха надолу по тялото ми и се задържаха с любопитство на чатала ми.

— О, скъпи Джак…

Втвърдявах се бързо, направо чувах как пука хартията.

Ева ме погледна в очите.

— Да не криеш нещо там?

Преглътнах толкова шумно, че сигурно прокънтя из цялата стая. Думите някак си успяха да излязат от устата ми.

— Наистина ли искаш да знаеш?

Ева се приближи и впи очи в моите. Устните й леко се отвориха, после бавно се затвориха. Безупречното й лице, сластните й устни, блестящите смарагдови очи — всичко това беше по-близо до мен от всеки друг път.

— Ами ако искам? — попита тя.

Погледът й пак се плъзна по гърдите ми. И устните й отново се отвориха.

Беше толкова близо, че усещах тежкия аромат на алое по кожата й, влажния мирис на море в къдриците й. Чувах я как диша и виждах как се повдигат гърдите й, как зърната й изпъкват под опънатата върху тях материя. Беше толкова близо, че можех да се протегна и да я докосна, без да се замисля, и точно това направих. Ръцете ми бавно преодоляха пространството между нас, движени от някакъв инстинкт. Върховете на пръстите ми леко се спряха на кръста й и проследиха очертанието на ханша й. Кожата й беше гладка и леко влажна, все още топла от слънцето, и сякаш имаше свой собствен неуловим и вибриращ разум. Пръстите ми с лекота се плъзнаха под страничните възли на бикините й. Потърсиха краищата на връзките и ги дръпнаха. Долнището й падна като отбрулен лист.

Ева пое леко въздух. След това се притисна към мен и я чух да въздиша като бебе. Горнището й намокри гърдите ми. Дръпнах връзките му на гърба й и го изхлузих между нас. Студените й гърди изпъкнаха към мен, ивичка косми гъделичкаше кожата под пъпа ми и ме изпълваше с пулсиращата болка на удоволствието. Ръцете ми се плъзнаха по гърба й. Тя поднесе устата си към мен. Устните й се разделиха и иззад тях се показаха заплашително зъбите й и розовата тъкан на езика й. Понечих да я целуна, но тя се отдръпна. Смарагдовите й очи бяха сведени, безценните камъни бяха скрити зад пухкавите й ресници. Погледът й следваше ръцете, които се движеха надолу по гърдите ми и галеха зърната ми с върха на ноктите. Хладните й длани бяха обърнати към топлата стена от плът и си проправяха път надолу по мускулите на корема ми. Пръстите й се разпериха. Бавно, притеглени от горещината, те се плъзнаха под банския ми, за да се сгреят на огъня.

Накрая тя развърза връзката на кръста и освободи ерекцията ми. Тя изскочи и като трамплин изстреля навитата хартия, която се плъзна по въздуха и падна на пода.

Не забелязвах нищо. Не и когато ръцете й нежно подклаждаха огъня. Не и когато устата й с мокра следа се спускаше по гърдите ми, следвайки пътя на пръстите й. Не и когато зъбите й леко дразнеха зърната ми. Не и когато бедрата й се разтвориха, щом се наведе да поднесе устата си към кожата под пъпа ми. Не и когато езикът й леко докосна трамплина…

— Джак!

— Мамка му!

Белочек беше на палубата.

— Ева, скъпа! — извика отново той.

Тя се изправи, като дишаше тежко и ме погледна в очите.

— Бързо! — каза и след миг вече връзваше връзките на банския си.

Посегнах към гащетата на глезените ми, загубих равновесие и залитнах. Заподскачах по килима като заек с ерекция и шумно се блъснах в сгъваемото писалище, след това болезнено се срутих на пода. Приземих се, така да се каже, върху меча си. Мъчително, но в този случай — не фатално. Застенах, преобърнах се по гръб, седнах и веднага посегнах към банския на глезените си.

Ева беше сложила длан на устата си и се опитваше да потисне кикота.

— Много смешно — промърморих.

Легнах по гръб, вдигнах се на рамене и навлякох банския, за да прибера размаханата сабя. Когато отново седнах, Ева вече я нямаше.

Чух тежки мокри стъпки по стълбите.

— Ева, скъпа, чудесни новини. Къде е Джак? Джак!

Джак беше в капитанската каюта на четири крака и търсеше уличаващия лист от тетрадката, който беше изчезнал също като монетата. Чух Ева да шепне и да се хихика, а Белочек да избухва в смях. Вулканичен смях, истинско изригване.

— Джак, приятелю — извика той от палубата, като се опитваше да контролира прилива на веселост, — ако още не си свършил някоя мръсотия там долу, излизай и ще ти кажа нещо, което наистина ще ти го вдигне.

В такива компрометиращи ситуации има различни степени на неудобство. Можеш да бъдеш притеснен, засрамен, унижен или напълно и изцяло разбит. Да бъдеш обвинен — и което е по-лошо, несправедливо — че мастурбираш в капитанската каюта, спадаше към мрачния край на този спектър. Когато излязох зачервен от стаята, се опитах да се убедя, че това няма значение. Бях млад, пълнокръвен американски мъжкар, гъмжащ от разбеснели се хормони. Такова поведение би трябвало да се очаква от мен. Ако трябваше да бъда напълно честен, обвинението не беше далеч от истината — бях само на няколко стъпки от него и беше въпрос на минути всъщност. Ако отричах, щях само да предизвикам още смях. А като се има предвид как случката развесели и отклони вниманието на моя домакин, който вероятно беше и убиец, клеветата на Ева май ми спаси живота.

Погледът й го потвърждаваше. Когато влязох в стаята, тя слагаше чаши за шампанско на плота и ме погледна настойчиво и предупредително, преди Белочек да се появи по бански, целият вир-вода. Слизаше в дневната с бутилка в ръка.

— Ето го! — изрева той, извади корковата тапа и разля искрящото съдържание по чашите. — Джак, скъпо момче, имаме повод да празнуваме!

Протегна ми ръка. След това размисли и вместо да ми стисне дланта, ми подаде чаша шампанско.

— За „Аргонавт“! — заяви той и вдигна чаша.

Чукнахме се и отпихме.

— Намерили сте котвата?

— Котвата?! — извика той. — Намерихме целия проклет кораб!

Аргонавти

Белочек и Кенди бяха намерили корабокруширалия кораб на 20 метра под водата за по-малко от 15 минути, след като бяха стъпили на дъното. Белочек обясни, че точно под нас потопеният рид се спускал рязко и „Аргонавт“ лежал върху купчина масивни камъни малко по-надолу по склона. За тяхна изненада бил обърнат с мачтата надолу. Корпусът му изглеждал като дълъг остър покрив, покрит с пелена пясък като сняг. Очевидно, когато корабът потънал, е паднал на ръба на рида, преобърнал се е по склона и накрая мачтата му се е заклещила в камъните. Постоянното течение държало дървения корпус под дебел пласт пясък и тиня и от това разлагането значително се бе забавило. Освен напълно счупения нос, разбит при падането на скалите, останалата част от кораба била забележително запазена.

Чудех се как така го намериха толкова бързо.

— На какво разстояние от котвата се намираше? — попитах.

Бяхме се събрали на мостика и пийвахме шампанско, докато Дъф и Рок се вмъкваха в гмуркаческите екипи.

— Нямам представа — каза Белочек, разположен на боцманското място. — Така и не намерихме котвата.

— Нима? — учуди се Рок. Опитваше се да разхлаби каишката на плавника си.

Кенди го взе от ръцете му.

— Очевидно аномалията, която регистрирахме, не идваше от котвата — каза тя. Умело нагласи каишката и подаде плавника на Рок. После се протегна за диаграмата от магнитометъра, разпъна я на масата и разгледа графиката.

— Според нас нещо вътре в кораба е причина за реакцията на уреда.

Сърцето ми подскочи. Погледнах към гигантското отклонение на диаграмата. Изглеждаше като Еверест в сравнение с незначителните хълмчета, образувани от изоставената кислородна бутилка на Дан. Рок и Дъф ме погледнаха. Всички си мислехме едно и също и Дъф накрая се осмели да го произнесе на глас.

— Смятате, че на кораба има съкровище?

Ева стана, за да ни налее още.

— Не бих прибързвала със заключенията — каза тя. — Златото и среброто нямат магнитни свойства. Сигурно е заради железен баласт или част от корабните механизми.

Кенди се съгласи.

— Просто нямаме представа — отвърна тя. Без светлина нямаше как да влязат на повече от метър навътре в развалината. Товарът оставаше загадка.

Обърнах се към главнокомандващия. Белочек отпиваше от шампанското и разглеждаше групичката ни с отчужден поглед. Изглежда се наслаждаваше на внезапния ни интерес.

— А вие какво мислите, г-н Белочек?

Очите му се впиха в мен и ми се стори, че забелязах леко подозрително хитро пламъче. Може да беше реакция на тона ми, който беше по-скоро обвинителен, отколкото любопитен. Както и заради факта че докато беше под вода, аз се разполагах в стаята му. Подозирах, че не обмисля въпроса ми, а каква е причината, да го задам. Както и да е, след известна мисловна интерлюдия, той стигна до приемлив извод и с бавно движение на ръката внимателно остави чашата с газирана течност, отпусна се в моряшкия си трон и обяви мнението си със своя гърлен властен баритон.

— Това, което си мисля, приятелю, се основава на това, което видях. А аз видях двумачтова шхуна от деветнайсети век, построена почти в стила на балтиморските клипери, със сигурност на повече от 150 години. Развалината е в отлично състояние, изглежда като по чудо недокосната. Ако този кораб наистина се е наричал „Аргонавт“, както твърди брат ти, тогава с голяма доза сигурност той е превозвал храбрите мъже, наричани някога аргонавти, дръзките хора, осмелили се да тръгнат на запад в търсене на богатства по времето на Калифорнийската златна треска. Както ти казах, дядо ми е един от тези мъже, затова знам какво говоря. Ако този кораб е ползван за транспорт към и от златните полета, тогава може би — казвам може би — е срещнал трагичния си край, докато се е връщал у дома към източния бряг, натоварен с кюлчета. И ако е така, в което имаме доста основания да вярваме, всички ние сме на прага на Елисейските полета.

Мълчахме като омагьосани. Точно както ако бяхме застанали пред портите на рая. Аз не носех в себе си дълго таено желание за скрити богатства. Моят мотив беше да разбера какво се бе случило с брат ми. Имаше индикации, че ставаше въпрос за убийство. Че този човек, който току-що така красноречиво ни говори за рая, може да е извършителят. И все пак, сърцето ми биеше лудо. Белочек беше убедителен и завладяващ оратор. Като се прибавеха авторитетният му глас и силно присъствие, никой от нас не смееше да подложи на съмнение думите му. Но някъде в екзалтираното биене на сърцето си чувствах обезпокояващото почукване на съдбата, сякаш току-що той не беше произнесъл обещание за богатство, а смъртна присъда или бе обявил война. Последната битка, която да ознаменува деня на Страшния съд. В пристъп на страхопочитание се чудех дали се бяхме изправили пред райските порти, или пред входа на ада.

Всички мълчахме и размишлявахме, докато Белочек не предложи на гмуркачите един последен съвет.

— Внимавайте долу, момчета. Гредите са изгнили и дъното е меко. Опичайте си ума и си дръжте очите отворени за издайнически блясък.

След тези думи Рок и Дъф взеха подводните си фенери, запляскаха с плавници по палубата, стиснаха регулаторите със зъби и едновременно се преметнаха през борда.

Така и не успях да им кажа какво съм намерил в тетрадката на Дан и сега се чудех дали не сбърках, като ги оставих в неведение. Белочек можеше да е опасен, много повече от гнилите дъски и мекото океанско дъно. Един поглед на Ева ми бе достатъчен, за да го потвърди. Двамата не си бяхме казали дума след изкусителното преживяване в покоите на домакина и аз копнеех да разбера какви тайни крият тези зелени очи. Какво бе видяла? Какво знаеше? И какво ни готвеше магьосникът? Не можех да спра да се безпокоя за изгубената златна монета и запаления лист хартия. Нямаше как да не забележи, че монетата липсва, а ако намери и рисунката, веднага ще разбере какво съм правил. Трябваше да има причина, поради която бе избрал да скрие истината. Боях се, че цената на тайната му беше убийство.

Сега го гледах как стои с гръб към нас и се взира в мехурчетата на гмуркачите, които бавно се отдалечаваха от яхтата. Когато наведе глава, за да запали пура, Кенди се протегна лениво на палубата до него и започна да попива слънчевата светлина като котка на припек.

Ева се обърна към мен и улови погледа ми. Стана от мястото си и тръгна към вътрешността на яхтата.

— Някой да иска картофки?

— Моля те — каза Белочек. — Умирам от глад. Остана ли гуакамоле?

— Ще ти приготвя — отвърна тя и слезе по стълбите.

— Нека ти помогна — предложих аз. Белочек се обърна, когато я последвах. Чувствах погледа му в гърба си.

Ева ме чакаше.

— Какво…

Преди да кажа и дума повече, тя ме придърпа към себе си и притисна уста в моята. Влажните й устни се разтвориха и топлият й подвижен език влезе жадно в устата ми. Ръцете ми зашариха по полугодия й гръб, докато вече не можех да търпя никакво разстояние помежду ни. Затиснах я до вратата на шкафа с тежестта на тялото си, гърдите й се притиснаха в мен. Тя вдигна лице и ме погледна, след това поднесе устни към ухото ми.

— Джак — прошепна тя. — Прости ми. Само това можах да измисля да му кажа…

— Всичко е наред — отвърнах. Вдигнах къдриците от рамото й и засмуках извивката на шията й.

Мекият й дъх галеше ухото ми, гласът й беше приглушен и нежен като звук от отварящо се цвете, откриващо ерогенните си тичинки.

— Искам те — прошепна тя.

Захапах я за ухото и й отвърнах с шепот.

— И аз те искам.

— Трябва да внимаваме.

Отдръпнах се и я погледнах в очите.

— Монетата — казах. — Извадих я от джоба му и тя се търколи под охлаждащия шкаф с вината. Не можах да я достигна.

— Аз ще се погрижа за нея — отвърна тя. Отвори вратата на един шкаф и изсипа съдържанието на шумяща целофанена торба в пластмасова купа.

— Занеси това горе — каза тя. — Занимавай го. — И тръгна към стаята на Белочек.

Спрях я.

— И листът от тетрадката…

— У мен е — каза тя. — Взех го.

— Ти?

— Боя се за теб, Джак. Трябва да внимаваш.

— Ева…

— Бързо, тръгвай.

Тръгнах заднешком към стълбите.

— Ами Кенди?

Ева поклати глава.

— Нищо не казвай.

— Но…

— Довери ми се.

Погледнах я и кимнах.

— Добре — казах.

Бегла усмивка озари очите й. И тя зави към стаята на Белочек.

Отидох на мостика и видях Белочек отпуснат на капитанската седалка. Кенди стоеше зад него и разтриваше огромните му рамене. И двамата ме гледаха: Кенди през увисналите пред лицето й червени кичури, а Белочек с приведена глава, изпод вежди. Ако я нямаше пурата в ръката му, щеше да прилича на боксьор в ъгъла на ринга.

— Изглеждаш малко зачервен, Джак. Да не би пак да ни се подкосиха краката, а?

— Ни най-малко — отвърнах. — Чувствам се прекрасно. — Оставих купата с картофки пред него. — Ева приготвя гуакамоле.

— Нека донеса нещо за пиене — предложи Кенди и тръгна към стълбите.

— О, не, нека аз да донеса — казах и понечих да я спра. — Какво искаш?

— Благодаря ти, Джак, но…

— Не, настоявам. Моля те.

Без грим лицето на Кенди беше бледо и изпито, а косата й висеше на кичури като кървава раста24. Тя се спря и ме погледна изпитателно. Бях блокирал пътя й към стълбите с разперени ръце. Отпуснах ги небрежно и се опитах да изглеждам спокоен.

Тя хвърли поглед през рамото ми към вътрешността, където се предполагаше, че е Ева. След това ме погледна отново и ми се ухили кисело и нетърпеливо.

— Добре, любовнико. Има отворено шише диетична кока-кола в дъното на хладилника. В барчето срещу хладилника ще намериш ром „Барбадос“ — не искам „Бакарди“. Искам чаша кола и малък ром вътре. Без лед.

— Ром с кола, без лед. Господин Белочек?

Той поклати глава и както винаги изглеждаше развеселен.

— За мен нищо — каза.

Когато се обърнах и заслизах по стълбите, изведнъж от водната повърхност някой се провикна. Белочек стана и всички отидохме към перилото, за да видим кой е.

На двайсет метра Рок риташе към нас и дишаше през шнорхела.

— Нещо не е наред — каза Кенди. — Сам е.

Хвърлих поглед зад себе си. Ева все още беше долу.

Заля ме внезапна вълна безпокойство, усещах, че се е случило нещо ужасно. Без дори да знам какво е, веднага се почувствах отговорен. Аз ги доведох тук, вината беше моя, аз забърках всички в това.

— Рок — извиках. — Какво има?

Той не ми отговори веднага. Изплува към задната страна на яхтата, свали си маската, хвърли я на палубата и остана за кратко на стъпалото на кърмата.

— Сестра Клеър Духачката — каза той. — Шибаното ми ухо.

Отдъхнах си. Рок и преди се беше сблъсквал с този проблем. Мислехме, че го е преодолял. Нелекувана инфекция на ухото в началното училище се бе превърнала в сериозно възпаление на синусите, което бе поразило финия апарат на вътрешното ухо. Когато учителката му, реликвата от Светата инквизиция, сестра Клеър, настояла да си издуха носа колкото може по-силно, той се подчинил, но си издухал тъпанчето и си увредил евстахиевата тръба, която така и не заздравяла. Рок сам си я издухал, но винаги обвиняваше монахинята.

— Колко дълбоко слезе? — попитах.

— Десет-петнайсет метра.

Нямаше проблеми в плитките водоеми, в които се бяхме гмуркали. Но тук, ако не можеш да си прочистиш ушите, не можеш да се гмуркаш.

— Къде е Дъф? — попитах.

Рок поклати глава.

— Опитах се да го накарам да се върне с мен. Но нали познаваш Боби.

— Не трябва да се гмурка сам — каза Кенди. — Още повече край руина на кораб.

Казах на Рок да ми даде екипировката си.

— Слизам — заявих, докато той се качваше на яхтата.

— По-добре недей, Джак. — Беше Ева, застанала зад мен с малка стъклена купа гуакамоле в ръце. — Аз ще отида. — Остави купата и тръгна обратно към стълбите.

— Не, Ева. — Тя се спря и се обърна към мен. — Ще се справя.

— Сигурен ли си, че ще се справиш? — В гласа й имаше непресторена загриженост. Приех го като лична победа.

— Абсолютно — казах. И добавих с намигане. — Довери ми се.

Тя се усмихна едвам. И после за моя радост се поддаде на внезапен импулс и леко ме целуна по устните. Не ме изкушаваше, не си играеше с огъня, просто момиче целува момче посред бял ден на яхта.

Със съжаление трябваше да отбележа, че не беше целувка само заради привличането.

— Намерих я — прошепна в ухото ми. Сведе очи и аз проследих погледа й към талията. Лекичко отвори долнището на банския си и видях блестящата златна монета, заровена в мекото гнездо на вагината й.

Тъкмо да й кажа да се връща бързо долу и да я върне в джоба на Белочек — смятах, че беше разбрала — когато внезапно зад нея се появи самият той. Ева се извърна дискретно, а Белочек се приближи и ме сграбчи за китката. Погледна ме право в очите и вече очаквах да ми се скара, задето бях откраднал сърцето на капитанската асистентка или за някакво друго дръзко прегрешение. Но това, което каза, ме изненада.

— Внимавай долу, Джак. Обещай ми да внимаваш.

При Белочек беше трудно да се каже кога е искрен. Но поне беше прав: там наистина трябваше много да се внимава.

— Ще внимавам — отвърнах.

— Добре! — каза той и ме тупна по гърба. — Донеси ни блестящо злато!

Роршах

Движех се без усилие с плавниците към дълбините, като следвах безкрайното въже на котвата. Под косите следобедни лъчи водата искреше с къдрави снопчета светлина, които излъчваха перлен блясък, напомнящ ми за луната. Повърхността бързо изчезна и аз останах да се рея в безгранично пространство. Сякаш бях влязъл в кристална топка и вън от нея, отвъд обхвата на зрението ми, а Белочек ме гледаше и гадаеше миналото и бъдещето ми, както можеха само мъртвите и Бог. Замислих се над тази притеснителна идея, представих си го как държи съдбата ми в ръце, както циганка с големи халки на ушите държи кристалната топка. И тогава пред очите ми се появи дъното, което приличаше на нарязаната повърхност на дланта му.

Казаха ми, като стигна дъното да продължа по посока на котвеното въже, право през платото на рида, надолу през каменистия му ръб. Сега се движех в тази посока и разглеждах мрачния пейзаж, за да зърна мехурчета или блясък на кислородна бутилка. Както и очаквах, Дъф не се виждаше никакъв. Сигурно вече е влязъл в развалината и усърдно търси следи от злато. Искаше да го намери пръв. С това беше по-сладко да се хвалиш, отколкото със самото злато. Тази чест искаше да си пришие той. Без съмнение затова така импулсивно се бе втурнал — не заради желанието за съкровище, а заради съкровището на желанието.

Дъното се спускаше стръмно надолу. Бях стигнал края на рида. Вече се движех покрай стена от пясък и камъни, оставил се на подводното течение. Бавният поток ме носеше като падащо в тъмен кладенец перце. На платото бях видял цял пасаж риби, но по-надолу се мяркаха само няколко. Водата стана по-студена, а светлината — по-слаба. Продължавах да се взирам очаквателно в бездънния мрак, но не виждах нищо. Може би корабът не беше там или пък беше прекадено трудно да го забележиш — видимостта бе паднала на няколко метра.

Спрях, за да изплюя вода от лошо изолираната маска. Беше протекла от бавно покачващото се налягане. После повисях малко във водата, за да се ориентирам. Около мен беше мрачно, безжизнено и тъжно, под мен — бездна. Поех голяма глътка въздух с метален вкус и се опитах да се отпусна, да запазя самообладание. Казах си, че всичко е под пълен контрол. Сърдечният ми ритъм беше нормален, умът ми — ясен, дишането — равномерно. Но стрелката на датчика за дълбочина показваше двайсет и пет метра. Казаха, че корабът е на не повече от двайсет. Осъзнах, че съм сбъркал посоката и се зачудих дали не бях разчел грешно ъгъла на котвеното въже. Или пък, помислих си с известна тревога, „Магьосник“ се е придвижил на дрейф и ъгълът се е променил. Надявах се да не съм много далеч. Огледах се наляво и надясно и реших, че по-обещаващо е пространството вляво от мен — там склонът се спускаше постепенно. Надявах се там да е ръбът, на който е заседнала развалината, и се запътих в тази посока, като се придвижвах бавно покрай каменната стена.

Внезапно движение улови погледа ми, в мрака пред мен нещо проблесна. Беше прекалено голямо, за да е риба. Помислих си, че може да е Дъф. Оттласнах се силно във водата и заплувах равномерно. Трябваше да го хвана, ако не исках да го изгубя. Затова се взрях пред себе си. Но колкото по-далеч отивах, толкова по-трудно ми ставаше да виждам. Водата се завихряше покрай скалите и вдигаше пясък като пустинна буря. Бях попаднал на друг подводен вихър, кипяща тиня, която замъгляваше видимостта.

Каменната тераса под мен започваше да става по-полегата. Продължих да се движа бавно и да се взирам през мътилката с надеждата пак да зърна Дъф. Изведнъж терасата започна да се издига, а склонът до мен се изравняваше. Оттласнах се напред в мрака и погледнах датчика на ръката си — 22 метра. Извърнах се назад и се блъснах в стена.

Ударът разхлаби маската ми и извади регулатора от устата ми. Ледената вода опари очите ми и ми влезе в носа. Задавих се и изкашлях въздуха от дробовете си. Сега те бяха празни, а маската ми беше пълна с вода. Замахнах на сляпо за мундщука, но регулаторът беше изчезнал и не виждах нищо. Двайсет и два метра — прекалено дълбоко. Нямах време да се успокоя. Нямах време да мисля. Страхът изрови забравен спомен: регулаторът излиза от дясната страна на бутилката. Когато го загубиш, трябва да е паднал отдясно на кръста ти. Посегнах нататък и затърсих трескаво с две ръце.

Оловни тежести. Презрамките на бутилката. И…

Нищо. Нямаше регулатор. Ни следа от него.

Свитото ми гърло правеше вакуум в червата ми. Не можех да дишам. Пред очите ми излязоха звездички и започна да ми причернява. За втори път за един ден припадах на дъното на океана.

Тогава се случи чудо.

Някой пъхна в зъбите ми пълен с въздух мундщук. Захапах го и поех влажния кислород. Грабнах регулатора и притиснах език към отвора, през който влизаше въздуха, след това натиснах пречиствателния бутон и изчистих остатъчната вода. Поех дълбоко дъх и напълних дробовете си с животворен кислород. Издишах тежко и пак вдишах. После още веднъж. И още веднъж. След секунди вече си дишах нормално. Нагласих си маската, притиснах я към лицето и издишах силно през носа. Водата излезе през пречиствателната клапа и намали нивото на течността вътре в маската. Още две издишвания през носа и пак можех да виждам, макар че отчаяно исках да си избърша очите, защото солената вода пареше и замъгляваше погледа ми. Но не достатъчно, за да не видя ококореното лице, което плуваше пред мен.

Дъф току-що ми бе спасил живота. Исках да му лепна една целувка, но мисълта да извадя регулатора от устата си беше непоносима. Затова се задоволих да му покажа жеста за „ОК“.

Той изчака, сякаш за да се увери, че всичко е наред. Репутацията ми вече беше лоша и аз правех всичко, за да я поддържам такава. Посочих регулатора, разперих ръце с дланите нагоре и свих рамене, което трябваше да значи: „Какво, по дяволите, стана?“ Чрез сложна пантомима Дъф успя да ми обясни, че регулаторът се бил преметнал през рамото ми и някак си заседнал между раницата и бутилката ми. Ако Дъф не се бе появил, аз сигурно нямаше да го намеря. Не и без глътка въздух в дробовете си. Можех да надуя жилетката и да вдишам през резервния мундщук, но нямах нужното присъствие на духа. За втори път изпадах в паника. Страхът ми ставаше навик.

Ударът можеше да ме убие, но май ми беше спасил живота. Звукът от сблъсъка вероятно бе довел Дъф при мен. Трябваше да го питам за това по-късно, за предпочитане на бира на припек върху палубата на „Магьосник“. Тази история сигурно след време ще разказваме на внуците си — как Дъф ми спаси живота в деня, в който намерихме съкровището. Засега обаче щеше да почака, имахме по-важна работа. Защото това, в което се бях блъснал, беше, разбира се, дървения корпус на кораба.

Дъф ме поведе и заплувахме покрай него. Гледката за мен беше поразителна. Неповторима и зловещо странна гледка на потопен кораб. Преди не се бях гмуркал край потънал плавателен съд. Най-близкото подобно преживяване беше потопен училищен автобус, на който попаднахме случайно при едно от гмурканията ни в залятата кариера. Беше оставен там като на шега, за развлечение на отегчените, приковани към сушата гмуркани от Средния запад. Но това тук беше съвсем различно нещо. На първо място размерът на развалината. После — призрачната й страховитост. Този плавателен съд лежеше тук от век и половина. В него вероятно са се удавили моряци. Авантюристи. Търсачи на съкровища. Хора, не по-различни от нас. Усещах присъствието им във водата край себе си и в мрачните сенки на развалината. Беше голям платноход — според тетрадката на Дан над 30 метра дълъг. Но завихрената вода не ни даваше възможност с Дъф да видим целия корпус наведнъж. Бяхме като слепци, които опипват слон, като хора, които сглобяват частите на мамут наум. Така корабът се превръщаше в химера — плод повече на въображението, отколкото направено от човешка ръка съоръжение от дърво и метал.

Преобърнатият корпус беше като стена, планина от пясък и тиня. От него се издигаше хоризонтално връх, подобен на билото на покрив, което се спуска от край до край под неизвестен ъгъл. Като отмахнахме наслояванията, във водата се вдигна облак, под който се откри мозайка от корозирал метал — набръчкани парчета меден обков, отлюспващи се от дървената основа. Оттласнахме се от облака и се понесохме към другата страна на кораба, като плувахме бавно покрай плоската кърма. Огромният изгнил рул все още висеше на корозиралите железни панти. По цялата дължина на кораба, под перилото, където палубата се опираше по осеяната с камъни тераса, имаше черни криви дупки, нито една не беше достатъчно голяма, за да го погълне. Докато се движехме покрай корпуса, попаднахме на по-голям отвор и двамата насочихме фенерите си натам. Изплашени риби потрепнаха от светлината, очите им бяха като пръснати стъклени топчета за игра. Палубата изглеждаше изгнила, но като по чудо запазена. Множество разложени греди и купчината, която някога е била откъсната мачта, изпълваха ограниченото зловещо пространство отдолу. Забелязах врата в палубата, тъмен вход към вътрешността на кораба.

Понечих да вляза, но Дъф ме побутна по рамото и ме отведе. Имаше друг план и аз го последвах покрай корпуса към носа. Тъмната вода обгръщаше кораба в сив мъглив воал. Усетих нечие присъствие в заобикалящата ни пустота. Обръщането ми сякаш направи това присъствие още по-близко. Чувствах, че ни наблюдават. Скоро в главата ми се въртяха всякакви пресилени кошмари: моряци сенки, движещи се скелети, рогати дяволи, полускрити в мъглата. Сякаш бездната събуждаше детските ми страхове, обличаше банални привидения в прозрачните одежди на забравата. Почти различавах призрака на брадатия ми брат Дан. Това извика в паметта ми думите на псалм, който бях намерил, записан в тетрадката му.

Никога не съм вярвал в свръхестествения свят. За мен това е игра на мозъка, изкривено време, минали образи и спомени, насложени върху настоящето. Призраците се въздушни измамници, толкова изкусни и неуловими като мислите. Няма как да ги заглушим. Можем само да се отвърнем от тях. Да им откажем вниманието, което страхът ни подтиква да им обърнем.

Извърнах се и последвах Дъф.

Носът на кораба беше точно такъв, какъвто Белочек ни го описа. Върхът беше счупен и откъснат. На мястото, където е била женската фигура, имаше огромна дупка. Тази зейнала уста разкриваше счупени дъски като зъби и стигаше дълбоко навътре чак до каменната тераса. Така тъжната развалина сякаш плачеше в бездната. Дъф преплува хладнокръвно през зъбатата уста и тъмнината в нея бързо го погълна. Гледах го отвън и се колебаех дали да вляза, но видях фенерчето му да присветва. Така както плуваше в безтегловност в мастиления отвор, с бутилка на гърба и маска на лицето, той приличаше на някакъв Йона от космическата ера, застанал пред отворената паст на кита.

Какво друго ми оставаше, освен да го последвам? Минах през дупката и натиснах каучуковия бутон на фенерчето. Рибите със стъклени очи се пръснаха ужасени. Конусовидният лъч освети покрити с пясък пръснати останки — бутилки, буркани, парчета стъкло, отломки от изгнили сандъци и разбити, зеленясали грънци. Вдигнах част от чайник с отчупен връх на чучура и от него се изсипа черна следа като от октопод. Парченцето приличаше на китайски порцелан с бели и сини флорални мотиви под глазурата. Пуснах го обратно в разпръскващия се облак и преплувах до Дъф, който бе намерил запазена каса шампанско. Издърпа една бутилка и видя, че коркът се е разложил и съдържанието се е смесило с океанската вода. Обърна се към мен, размаха я като трофей, после я хвърли. Тя се приземи във финия пясък и стана причина за малка експлозия. Странни жълтеникавооранжеви парченца плуваха в гъстия облак. Насочих лъча си към тавана над нас (който, разбира се, беше под) и видях, че целият е надупчен. Морската флора и фауна прояждаха дървото и от него падаха накъдрени стружки. Осъзнах, че каквото и да има над нас, то лесно можеше да се срути над главите ни.

Дъф намери врата на вътрешната страна и се мъчеше да я отвори. Уплаших се, че така ще помогне на тавана да ни затрупа, затова го сграбчих за ръката и го принудих да спре. Той ме последва към отворената паст на носа, където част от тавана беше много силно изгнила. Мушнах ръката си през тънкото като вафлена кора дърво и то с лекота се проби. За секунди бяхме отворили достатъчно голяма дупка, за да минем.

Оказахме се в малко затворено помещение със силно извит таван, който всъщност беше предната арка на корпуса. Каквото и да е имало там, отдавна се беше разпаднало на прах, така че с всяко движение вдигахме този прах на облаци. След секунди вече не виждахме нищо на няколко сантиметра пред лицата си. Опипом си проправихме път през мрака, докато стигнахме до вътрешната стена, която в голямата си част бе изгнила и паднала. Минахме лесно през нея и фенерите ни осветиха по-голямо празно и спокойно пространство. Силно изгнила колона, закрепена за корпуса над нас, се спускаше косо през пода под краката ни. Досетих се, че това е долната част на една от корабните мачти, закована за централната греда на корпуса.

Дебел слой от тежки камъни и чакъл покриваха преобърнатия таван под нас. Както сами се бяхме уверили, външната част на коритото над главите ни беше напълно запазена и покрита с пелена фин пясък, затова се зачудих как камъните и чакълът се бяха озовали във вътрешността. Големината и тежестта им правеха невъзможна хипотезата, че са влезли през носа. Мислех си, че Белочек и дамите може да знаят отговора и наум си отбелязах да ги попитам.

Дълги, вити дървени отломки и ленти корозирал метал лежаха полузаровени в чакъла. Сигурно са от бурета, помислих си аз, като се сетих за бележката на Дан за контрабандата на тютюн. Каквото и да е било съдържанието им, отдавна се е разпаднало на прах. Лъчът на фенера ми внезапно попадна на искряща оранжево-червена анемона, светъл огнен остров сред сивото море от отломки. Първото цветно петно, което виждах в руината. Дори няколкото прокраднали се преди това риби изглеждаха призрачни и сиви, стреснатите им очи бяха като празни огледала. Тези бездушни, прелитащи като навити на пружина същества и малкото огнено късче бяха единствените живи обитатели, които срещнахме на кораба. Какво така отблъскваше живота от този съд? Дори и аз, алчен за злато, чувствах непрекъснато желание да избягам.

Идващ от нищото лъч светлина танцуваше по свои собствени закони в мастилената тъмнина пред нас. Дъф се бе слял със света на призраците. Оттласнах се леко с плавниците и се приближих, докато пред моя фенер не се появиха реалните му очертания. Той се извърна и ме погледна. Търсеше очите ми, за да се увери, че съм добре. Вдигнах палец към него. Той кимна утвърдително, но усетих, че и той като мен става все по-подозрителен. Бяхме на 20 метра под водата, погребани под търбуха на силно изгнил кораб. Имахме много причини да се страхуваме. Но фактът, че бяхме, заедно, някак си разхлабваше хватката на ужаса.

Подът под нас скоро премина в обширно отворено пространство. Бяхме влезли в централната част на кораба, дълго и дълбоко помещение, което свършваше отвъд обхвата на фенерите ни. Водата в него беше ледена, защото бе далеч от топлите потоци и сгряващите слънчеви лъчи. Тук-там над главите ни се люлееха закрепени за тавана синджири. Вероятно бяха ползвани за връзване на товара. Бяха изгнили до основи и висяха, всеки с различна дължина, като гирлянди на елха. Мехурчетата, които издишвахме преминаваха покрай тях и се сливаха в сребристи локви, все едно бяха от живак. От центъра на корпуса се спускаше втора мачта и под ъгъл преминаваше през бездната под нас. Проследихме я с фенерите си, които подплашиха пасаж дребни рибки. Водата край нас беше спокойна и прозрачна, потопена в отдавна необезпокоявана тишина. Чувствах се като натрапник в древни свети дълбини, като груб грабител в безмълвна гробница.

Ледената вода учести дъха ми и ме накара да се разтреперя. Мислех си за сигурността на яхтата и дружелюбната слънчева топлина. И за Ева, която ме чакаше там. Студът ми помагаше да мисля за Ева.

Дъф се спусна. Последвах го. Светлината на фенера ми пронизваше сребристите мехурчета, които той изпускаше. Дъното бе покрито с чакъл и камъни, пръснати сред изгнили дъски и корозирали отломки. Съзряхме врата, която водеше под развалината. Не се виждаше блясък на злато, тинята беше повече от навсякъде другаде на кораба. Дъф започна да си разчиства път през наносите. Аз плувах над четвъртитата черна врата и насочвах светлината към тъмнината под нея. Осветих тесен процеп между океанското дъно и преобърнатата развалина. Човек с моите размери лесно можеше да пропълзи в него.

Гмурнах се в дупката.

Сега бях затиснат от цялата тежест на кораба. Над мен беше горната палуба, върху която моряците бяха стъпвали и танцували, която бяха мили и от която бяха наблюдавали с далекогледи преминаващите кораби. От високите мачти и масивните греди, сложния такелаж и огромните платна, които някога са се издигали величествено над кораба, бяха останали само скапани развалини. Прожекторът ми огряваше гробище на великолепието. До няколко места под перилото стигаха слаби слънчеви лъчи, които се промъкваха през процепите между дъното и неразборията от счупени греди, но нито един от тях не изглеждаше достатъчно голям, за да може да се мине през него. Спомних си отвора, който бях видял по-рано, когато с Дъф обикаляхме потопения кораб, през него можех лесно да мина. Ако успеех да го намеря, щях бързо да се измъкна, ако се наложи.

Загасих фенера си. Без ярката му светлина слънчевите лъчи огряваха по-добре гледката. Придвижих се внимателно през клаустрофобичното пространство и потърсих отвора, който си мислех, че трябва да е наблизо. Промуших се под масивната мачта от другата страна на палубата и бързо забелязах голям процеп, през който се процеждаше светлина. Веднага заплувах нататък. Почти го бях стигнал, когато светлината изчезна.

Над кораба се бе спуснала сянка. Замръзнах ужасен във водата.

Стоях неподвижен в тъмното няколко минути, които ми се сториха безкрайни. После светлината се върна така внезапно, както беше изчезнала.

Издишах.

Не може да е бил Дъф, той беше все още в товарното отделение. Каквото и да бе минало над нас, беше по-голямо от човешки бой. Може би кит? Акула? Пасаж риби?

Може просто облак да е засенчил слънцето.

Насочих се към светлия процеп. Намираше се между два камъка под изгнилия ръб на кораба. Беше прекалено тесен, за да премина през него. Приближих максимално лицето си и надникнах.

Нямаше нищо за гледане. Същата пустота като преди. Белият екран, сцената на моите демони. Да не би страховете ми да бяха изфабрикували и сянката? Чувал съм за кратки припадъци, предизвикани от натравяне с азот, но със сигурност не бях достатъчно дълбоко, за да ми се случат. Или пък бях?

Не. Бях видял нещо. Определено бях видял нещо.

Ръцете ми трепереха. Стига толкова претърсване на дупки в тъмнината. Обърнах се към отвора в палубата и включих фенера си. Когато се промъквах през гората от паднали греди, изведнъж лъчът на прожектора ми попадна на нещо познато — заоблен метален ръб, полузаровен в пясъка.

Пред мен стоеше цев на оръдие.

Нямаше как да сбъркам тежкия отвор на дулото. Лежеше обърнато, но преди очевидно е било поставено върху кръгла дървена платформа, закрепена за отвор на дървената палуба. Сега всичко беше изгнило. Беше въртящо се оръдие, като тези, които слагат на бойниците. Приближих се да го разгледам по-добре. Бронзът бе хванал тъмна сиво-зелена патина, тук-там се виждаха участъци от ръжда и меден окис. Корозията беше напреднала, но посвоему красива. От оръдието би излязъл прекрасен сувенир за палубата на „Магьосник“. Но беше тежко и доста дълбоко заровено, изваждането му беше невъзможно. Въпреки това исках да го взема със себе си. Или поне да го снимам. Да имам какво да покажа на хората горе.

Защо граждански кораб е имал на палубата си смъртоносно оръдие? За предпазване? Пиратство? Може би тази развалина не беше „Аргонавт“? Или пък „Аргонавт“ е преживял повече приключения, отколкото предполагахме?

Намерих Дъф в товарното отделение да изгребва чакъла с надежда да зърне блестящото злато на Белочек. С една откъсната греда риеше в наносите и създаваше ужасна бъркотия. Бяхме потопени до колене в слой мътна тиня, която се стелеше в отделението като ниска мъгла. Със същата пръчка Дъф вдигна около метър полуразпаднала се верига и я приближи към мен, за да я видя по-добре. Посочи с палец към тавана, с което искаше да ми каже, че веригата е висяла заедно с другите над главите ни. Хвърли я, после взе нещо друго от чакъла. Корозирала метална скоба. Двойна скоба, две метални парчета, съединени в едно.

Дъф мушна ръка през скобата и размаха юмрука си през нея. След това изплю мундщука си и извика нещо във водата. Не го разбрах, затова той извика пак.

— Роби!

Потръпнах и кимнах, почувствах се малко глупаво, че не го разбрах веднага. Но кой да очаква да намери окови на златотърсачески кораб? Дъф захапа пак мундщука и ми махна да го последвам. На няколко метра по-нататък, в основата на мачтата, той хвърли оковите към пода. Те се приземиха върху цяла купчина подобни железа. Дъф бе събрал поне половин дузина от тях. Когато погледна пак към мен, аз поклатих невярващо глава. Какво диреше кораб за роби край тихоокеанското крайбрежие?

Дъф се пресегна към тъмната купчина, взе голям кръгъл камък и ми го пъхна в ръцете. Беше удивително лек за размерите си. Преобърнах го.

Въобще не беше камък. Беше човешки череп.

Уплаших се и го изпуснах. Дъф го хвана, преди да падне. Пак ми го подаде, като очевидно се забавляваше от моя уплах. Взех енергично черепа. Никога не бях държал в ръцете си подобно нещо. Сетих се за Хамлет и неизвестно защо — за тримата глупаци. Беше едновременно смешно и зловещо. Мушнах пръсти в очните орбити. Костта беше доста ерозирала, имаше болезнен зеленикав оттенък. Цялата долна челюст липсваше. Темето беше в тъмен сиво-зелен цвят и по него имаше много следи от удари. Приличаше на счупено великденско яйце. Очевидно от тази страна черепът е бил изложен към морската вода, другата е била заровена в чакъла.

Върнах на Дъф зловещия трофей и той се върна при колекцията си от окови. За кратко просто си плувахме наоколо и се опитвахме да решим какво да правим по-нататък. Бяхме разгледали половината кораб. Аз видях оръдие и хвърлящо сянка чудовище. Дъф намери окови и човешки череп.

Само едно нещо можеше да надмине тези находки. А времето да го намерим изтичаше.

Най-лошото, което може да се случи

Мислех си, че най-лошото, което може да ни се случи, е да заседнем в развалината без въздух. „Внимавайте долу“, беше ни предупредил Белочек и тогава въздухът беше първото, за което се сетих. Проверих датчика за налягането и установих, че са ми останали не повече от петнайсет минути.

Щом на мен ми оставаха петнайсет минути, въздухът на Дъф, който се бе гмурнал доста преди мен, трябваше вече да привършва. Посочих му датчика за налягането. Той ме погледна и ми направи знак, че всичко е наред.

Не му повярвах. Сигурно не му оставаха повече от пет минути, точно колкото да стигне до повърхността. Посегнах към датчика му, но той ме бутна. Посочих му часовника си, после неговата бутилка и прокарах пръст пред гърлото си.

Дъф поклати глава за „не“.

Посочих му по-отривисто часовника си, наврях гневно пръст в бутилката му и почти си пуснах кръв, като се правех, че си прерязвам гърлото.

Дъф упорито клатеше глава, после се обърна и се отдалечи. Сграбчих го за глезена. Той се изскубна. Гледах го как заплува към тъмницата със светещ фенер, без въобще да осъзнава, че така се самоубива.

Обърнах се омерзен и се направих, че тръгвам без него. Мислех си, че няма да остане сам. Поех към мястото, от което бяхме влезли в товарното отделение. Като стигнах до него, се обърнах да видя дали не ме следва.

Не ме следваше. Кучият му син беше изчезнал.

Дъф искаше да открие златото и знаеше, че това е единствената му възможност. Искаше да впечатли една жена. И не смяташе, че ще успее със злокобния малък череп. И кой бях аз, че да го спирам? Може би имаше друг изход от развалината. Видяхме под корпуса поне един процеп, през който бе възможно да се мине. И освен това знаех, че Дъф може да удължава живота на кислородната бутилка. Той винаги последен изплуваше, когато се гмуркахме в каменоломната. Имаше по-големи дробове или пък по-малки, или просто дебилният му мозък се нуждаеше от по-малко кислород.

Всеки прави своя избор, да постъпи както сметне за добре, помислих си.

Но не можех да го оставя. Та той току-що ми спаси живота. Най-малкото, което можех да направя за него, бе да се погрижа да не загуби своя.

Тръгнах към мястото в далечния край на помещението, накъдето го видях да тръгва и той. Всяко вдишване беше безценно и мехурчетата от издишания въздух започваха все повече да ме тревожат. Студът започна да ме побеждава, кожата ми беше цялата настръхнала. Изгасих фенера и заплувах в тъмното. Ни следа от неговия прожектор. Пак включих фенера, доплувах до стената и започнах да търся в нея дупка или врата. Дървото беше забележително запазено и по него нямаше никакъв отвор. Къде по дяволите се дяна? Придвижвах се внимателно нагоре по стената, като осветявах повърхността й с фенера си. И на върха не намерих нищо, нямаше вход към задната част на кораба.

Изведнъж осъзнах, че няма как и да има. Стената отделяше товарното помещение от спалните на кърмата. „Аргонавт“, а сигурно и повечето платноходи, бяха построени по същия основен план, по който бе направен и „Магьосник“: капитанската каюта бе в просторната кърма, екипажът бе набутан в тесния нос, а товарното помещение беше в средата. В този случай товарът е бил оковани роби. Със сигурност капитанът не би пожелал врата да свързва покоите му с гневната адска дупка. Единственият вход към неговите помещения би бил отгоре, откъм палубата.

Преплувах бързо през пода (долната страна на палубата) и затърсих друг отвор. Намерих го за секунди. Четвъртита дупка точно като онази, през която бях преминал от другата страна на помещението. През нея трябва да е изчезнал и Дъф.

Минах през отвора и веднага се озовах в объркваща джунгла от счупени греди и мачти. Пространството тук изглеждаше още по-тясно от мястото край другата дупка, но веднага забелязах отворения проход, който видях и отвън, процепа под перилото, през който лесно можехме да минем. Това ни е аварийният изход, отбелязах наум, и се опитах да запомня местонахождението му. След това обърнах поглед към кърмата. Това място беше толкова тясно, защото покривът на задните каюти излизаше над повърхността на палубата, също като издигнатия покрив над трапезарията на „Магьосник“. Имах по-малко място за маневриране, докато оглеждах под покрива за вход. Видях две врати. Задната водеше към по-голяма каюта, която реших, че е капитанската. През нея не можеше да се мине, беше прекалено близо до земята. Придвижих се към другата, легнах по гръб и едвам се промуших през нея, а бутилката ми остърга дъното.

Помещението беше малко, но уютно, вероятно за привилегировани членове на екипажа — помощник-капитана, старшината или главния бияч на робите. Стълбата и койките бяха пропаднали, а таванът под мен бе осеян със счупени стъкла и разложени на прах чаршафи и дюшеци, смесени в кална сива тиня. В нея се виждаха и ръждясали метални копчета. Чашата за бръснене с цвят на слонова кост изглеждаше, сякаш е изпусната там вчера. Нямаше и следа от Дъф, а аз не разполагах с време да разглеждам, затова минах през една дупка в пода над мен, която водеше до друго помещение на дъното на кораба.

Беше подобно по размери на предишното и пълно с разпаднали се сандъци и кутии, които като всички останки в кораба се бяха утаили на тавана на обърнатия съд. От изобилието стъклени буркани заключих, че това е килерът. В смесицата от изгнило и разчупено дърво не можеше да се различи нищо, а и Дъф не се виждаше никакъв. Затворената врата към съседната стая не се отваряше. Очевидно беше затисната или заключена от другата страна. На около метър имаше друг отвор в стената, от който тръгваше проход към добре запазено стълбище. Не виждах светлина от Дъф и в помещението в дъното.

Изплувах по стълбището и влязох в каюта, за която бях сигурен, че е капитанската. Голяма стая с една-единствена койка. Остатъците, пръснати по тавана, създаваха впечатление за относителен лукс: изгнили столове от буково дърво с орнаменти, масивна преобърната маса, която приличаше на четириног труп, набраздена спукана на две мивка, корозирали решетки от ковано желязо, издължено огледало с позлатена рамка, като по чудо непокътнато. Почти ме ослепи, когато отрази обратно към мен светлината на прожектора. Имаше и различни счупени и цели порцеланови и сребърни съдове, фини чаши за вино, ръчно рисувани чинии — пълно снаряжение за охолен живот в открито море. Човекът, управлявал този кораб, очевидно е печелел добре, независимо дали от търговия със злато или с роби.

Дъф ръчкаше дебелата утайка край килнатата стена на кърмата. Като ме видя да приближавам, насочи фенера си към лицето ми, после го обърна пак към останките и продължи да рови, сякаш бях само още един плуващ дървен боклук, незначително отклонение от героичното му търсене.

Защо гонех този дебил? Защо ми пукаше? Ако е решил да се самоубива, нека го прави. Всеки миг въздухът му щеше да свърши. Тогава щяхме да видим кой е боклук.

Внезапно Дъф доплува до мен и ми протегна ръка. Не дойде да ми измъкне мундщука за отчаяна глътка въздух, а за да ми покаже какво е намерил в развалината.

Беше монета. Златна монета.

Същата като тази, която Дан бе прекопирал в тетрадката си, като онази, която Белочек бе научил да се приземява винаги на главата си и която сега седеше сгушена в скута на рая. Взех я от ръката му и насочих прожектора си към блестящата й повърхност. За разлика от намерената от Дан, тази беше в почти идеално състояние. Не беше износена и корозирала, плешивият орел и лейди Либърти искряха от перфектно изсечения релеф, а годината 1850 и стойността „Десет д.“ се виждаха ясно като в деня, в който е била направена. Не бях сигурен защо монетата на Дан беше изтъркана, а тази не, но предполагах, че брат ми я е намерил извън кораба, била е изложена на въздействието на абразивните течения, докато тази е останала в спасителния заслон на това тихо и откъснато от света помещение.

Дъф взе монетата от ръцете ми и я пъхна в издутия джоб на банския си. Беше натъпкан с монети. Прекара пръст пред гърлото си и посочи към мястото, откъдето бяхме дошли. Както и очаквах, кислородната му бутилка бързо се празнеше. Тръгнах след него по обратния път, готов да споделя въздуха си, ако стане нужда, но той се обърна, спря ме, хвана ме за китката, завлече ме към мястото, където беше намерил монетите и заби пръст в пода. Зърнах и други искрящи монети, пръснати и погребани в тинята. Не беше имал време да събере всичките, но аз имах. Искаше да остана и да изнеса на повърхността колкото можех повече. Колко ли въздух му беше останал? Очевидно достатъчно, за да вярва, че ще може да изплува сам. Преди да успея да му противореча, което не беше лесно при никакви обстоятелства, а на дъното на морето направо невъзможно, той се обърна и бързо изчезна през отвора.

Неохотно го оставих да си тръгне. До изхода, който видях на палубата, не беше далеч. Дъф Белия дроб можеше да стигне до там на един дъх. А на мен ми оставаха пет минути преди също да трябва да си тръгна. И оттам нататък имах още само пет последни, за да стигна до повърхността.

Обърнах се и насочих фенера към полето с отломки. Сред цялата тази гнилоч златните монети светеха като ярки жълти звезди. И тогава се случи, стана, когато останах сам сред звездното поле. Започнах да освобождавам погребаното под тинята съкровище със същия първичен порив, с който се бях протегнал към монетата в дланта на Белочек. Една, втора, трета. Вдигах ги бързо с нарастваща възбуда, чувствах се енергичен, недосегаем, като бог — гръмовержец, който сваля звезди от небето. Сега осъзнавам, че тогава за първи път бях обладан от истински пристъп на неподправена алчност. Когато светът ти се предлага, когато се отваря като краката на жена и те моли да влезеш, нищо не може да те задържи, няма спиране, невъзможно е да вържеш безумеца в себе си. Писано е да се случи, това е смисълът да си тук, няма кой друг да го вземе, освен теб.

Моята съдба. Всичко, което ми се бе случило след деня, в който умря баща ми, всичко ме бе водило точно към тази точка във времето. Към този миг. Моят миг. Миг като този на Хектор Белочек, който можеше да промени живота ми завинаги. В мен нямаше никакво колебание. Никакви съмнения. Не мислех. Никакви „би трябвало“, „би могло“, „защо“. Имаше ги само искрящите златни парченца пред мен, които влачеха като комети опашки от тиня и светеха като слънчеви дискове.

Монети, монети и още монети. Проклетите бяха навсякъде. Наливах ги в чатала на банския си и те се настаняваха около топките ми, докато пенисът ми не се втвърди. Имах златна ерекция. Очите ми се насълзиха.

Фенерът ми падна. Помещението се изпълни с мрак. Прожекторът лежеше заровен в тинята и когато се пресегнах да го взема, видях, че тя самата светеше като сняг на лунна светлина, в нея имаше безброй искрящи частички.

Златни искрящи частички.

Тинята беше пълна със злато, с малки златни прашинки. От тези, които пресяваха от реките, така наречената „блестяща почва“. Беше се разпиляла някъде, беше се просмукала в стаята и се бе пръснала като вълшебен златен прах.

Откъде ли идваше?

И откъде идваха монетите?

Избърсах стъклото на прожектора и го насочих нагоре. В палубата над мен се показа квадратна черна дупка. Водеше към помещението на кърмата, където бе залостената врата, която не можах да отворя. Последната неизучена стая на кораба. Проверих датчика за налягането, въздухът ми беше съвсем малко. Имах само няколко минути преди да тръгна. Добавеното тегло на монетите ме дърпаше надолу, но аз се оттласнах и се проврях през отвора.

Изведнъж стените се разлюляха от силен тласък. Спрях се в дупката. Развалината простена и гредите й затрепериха. Отгоре ми се посипа пясък.

Сърцето ми лудо заблъска. Страхувах се, че съдът ще се срути върху ми. Прожекторът се изплъзна от ръката ми и падна в тинята. Притисках се в тъмното към ръба на отвора.

Секунди след като друсането спря, утихна и скърцането. Развалината отново потъна в тишина.

Никога преди не бях преживявал земетресение. Дали не беше това? Или пък корабът бе смутен от нашето присъствие, може би движенията ни бяха нарушили крехкото му равновесие. Тласъкът беше доста силен. Сякаш нещо се блъсна в корпуса. Предположих, че Дъф вече е стигнал повърхността, движението не би могло да идва от него.

Тогава се сетих за сянката, която бях видял. В съзнанието ми тя остана като нещо заплашително и масивно. Дали пък някакво същество не беше разбутало паянтовия корпус?

Нямаше време да му мисля. Корабът изглеждаше по-неустойчив от всякога, а и само след секунди нямаше да имам и глътка въздух. Исках да се махна от тук.

Вдигнах фенера и обърсах стъклото му. Разгледах набързо помещението под лъча му и видях, че това е друго товарно отделение, с таван още по-висок от този в капитанската каюта. На наклонената стена на кърмата имаше стълба, която водеше към подобен на катедрала купол вътре в корпуса. Видях пред стаята затворената врата на килера, желязното му мандало беше стопено от ръжда. Както навсякъде другаде в кораба, всичко бе паднало на тавана отдолу. И както движех лъча по него, изведнъж спрях.

Сред калта и счупените касети лежаха пет тежки метални сандъка.

Сърцето ми подскочи. Най-малкият се беше счупил и от отвора се бе разпиляло съдържанието му — златни монети, златни кюлчета, златен прах — всичко се бе изсипало по тавана. Голяма част от златото бе паднало през отвора в стаята, в която Дъф го бе намерил.

Вдигнах една тежка златна тухла от тинята и започнах да се любувам на концентричната тежест и наситения цвят. Хрумна ми, че навярно е много по-ценна от всичките монети в банския ми. Избърсах гладкото й плоско лице и видях, че носи дамга от няколко цифри и малък буквен печат. От обратната страна имаше мека вдлъбнатина и сериен номер в горния край. По цялата повърхност при изливането бяха застинали малки мехурчета, единият ъгъл на кюлчето беше отчупен.

Оставих тежката тухла в тинята. Покрай мен имаше пръснати поне още дузина такива. В това дълбоко скрито място на кърмата, в залостената отвсякъде стая, до която се стигаше само през капитанската каюта, открих съкровището на „Аргонавт“.

Бързо разгледах четирите по-големи сандъка, които лежаха катурнати на пода. Всичките имаха катинари и ръбовете им изглеждаха като запоени от корозията. В пристъп на вълнение се опитах да се преборя с единия от падналите сандъци, но той тежеше много повече, отколкото силите ми позволяваха да повдигна и бързо се отказах. Намерих друг, който се беше приземил стабилно на основата си. Беше затворен с изгнил, почти разпаднал се катинар. Ударих го с кюлчето, но от това само златото хлътна навътре. Катинарът отказа да се отвори. Хванах по-малкия, отворен сандък, изсипах съдържанието му и с всичка сила го ударих в катинара на по-големия.

Не можах да разбера дали поддаде или не. Не разбрах, защото не можех да виждам — изведнъж пропаднах в мрак.

От удара крушката на фенера ми изгоря.

Включвах и изключвах прожектора, разклащах го и го удрях в дланта си, дори не просветна.

Фенерът ми вече беше безполезен. Дъф отдавна го нямаше. Някакво чудовище ме чакаше отвън. А аз бях сам дълбоко в търбуха на развалината без нито искрица светлина и с по-малко от пет минути, за да изплувам на повърхността.

Ако датчикът не ме лъжеше. Може да ми оставаше и само една глътка въздух.

Мисълта за дишането не ми помогна много, само ме накара да поемам по-дълбоко. Бях хипервентилиран. Сърцето ми блъскаше в гърдите, в главата ми нахлуваше кръв, виеше ми се свят. Как да разбереш, че припадаш, когато е толкова тъмно, че не различаваш нищо? Заопипвах по дъното на помещението за отвора. В ребрата ми се блъсна острият ръб на метален сандък. Свих се, но продължих да се движа. Не мислех за болката, нито за изтичащата във водата кръв, нито че реброто ми може да е счупено. Можех да мисля само за едно: че трябва да се махна оттук на всяка цена.

Ставаше ми все по-трудно да дишам. Или само си въобразявах? Страхът ме обвиваше също като студената вода наоколо. Ръцете ми се тресяха, раменете ми трепереха. Чувствах монетите на чатала си като кофа с лед. Главата ми се удари в един от железните сандъци и от очите ми изскочиха звездички. Продължих напред. Вече ме управляваше онази част от мен, която изглеждаше лишена от разум. Наречете го инстинкт. Воля на тялото да оцелее. Тя помпаше адреналинова енергия във вените и ме тласкаше напред в тъмното.

Изведнъж напипах отвора. За секунди се проврях през него. Излязох с главата надолу, като Алиса през огледалото. В кое помещение се намирах? В капитанската каюта? Къде беше вратата? Не си спомнях. Някъде от другата страна на стаята, помислих си. Завъртях се и заплувах натам. Изведнъж изгубих ориентация. Къде беше горе? Къде беше долу? Не виждах мехурчетата от издишания въздух и не можех да определя. Не можах, дори когато се ударих в стената. Която всъщност не беше стена, а беше подът. А той пък не беше под, а таван. Покрит с тиня. И остри отломки.

Обърнат нагоре крак на маса се блъсна в маската ми.

В носа ми влезе ледена вода и на очите ми залютя. Дали стъклото се бе спукало? Сграбчих маската, натиснах я към лицето си и издишах през носа. Нивото на водата спадна, още едно издишване и беше напълно изчистена. Стъклото се оказа здраво. Но кислородът в бутилката ми бързо свършваше. Въздухът ставаше все порядък и все по-труден за вдишване. Вече знаех, че ми остава не повече от минута.

Не помнех как да изляза от стаята. Нито накъде водеше пътят след нея. Движех се напред пипнешком и протягах ръце, за да достигна стената. Ръцете ми попадаха върху обърнати столове, мека тиня, непознато ръждясало желязно парче, счупено дърво, още една проклета монета. Напипах нещо остро, което ме поряза като бръснач. Счупена на две порцеланова мивка. Сега вече и ръката ми кървеше. Чувствах как солената вода влиза в раната и я изгаря. Не спирах да се движа, опипвах наоколо, протягах се към изхода.

Изведнъж нещо се плъзна по задната част на бедрото ми.

Водорасли? Не беше това. Беше нещо месесто, мускулесто, живо. Нещо като огромна змиорка. Сигурно живееше в капитанската каюта. Усетих го да се потрива в глезена ми и да се плъзва по стъпалото. Потръпнах и дъхът ми спря. Събрах сили за следващото докосване. За още една изучаваща ласка.

Не се случи. Дали ме обикаляше?

Оттласнах се с внезапно обзело ме безумство, понесох се напред и се гмурнах сляпо в тъмнината.

Не знам как стана, но в един миг вече се издигах по стълбището. Това беше изходът. Пътят на готвача към килера. Но в обратна посока. От него се излизаше в отворено пространство, в друга черна дупка в Страната на чудесата. Но тук беше по-различно, виждаше се светлина. Колкото и да беше слаба, стори ми се като маяк. Заплувах нетърпеливо към нея, но като се приближих, с разочарование установих, че идва от малък процеп в стената на кораба. Въпреки това се държах за нея като за пъпна връв. Самият факт, че я имаше ме изпълваше с надежда. Беше като пробуждане по време на кошмар, като вдъхващ вяра изгрев. Поех продължително и мъчително дъх и надникнах в мъглявата светлина.

Когато очите ми привикнаха, светлината се промени. Потръпнах като осъзнах, че това пред погледа ми вече не е вода, а движеща се плът.

Отдръпнах се.

Призрачното чудовище. Белият дявол.

На сантиметри от лицето ми бавно се плъзгаше цяла стена от плът. Кожата беше млечнобяла и цялата в белези. Светеше като лунна повърхност. В движението на това призрачно и тайнствено същество имаше някаква мрачна целеустременост, сякаш покрай мен минаваше самата смърт. Не виждах очи или уста, нито перки, хриле и зъби. Само огромна стена от плът, която се плъзгаше тихо покрай мен.

Гледах, изпълнен със страхопочитание и целият треперещ. Изведнъж стената от плът изчезна със свистене. Пред погледа ми зад цепнатината отново се откри мрачна водна пустош.

В парализирания ми мозък най-напред се появи закъсняло притеснение за Дъф. Той имаше фенер, трябва да е успял да се измъкне. Но вече не бях толкова сигурен дали се е върнал на яхтата.

По петите на първата мисъл си проправи път втора — дали аз самият ще мога да се измъкна до яхтата?

Вече вдишвах почти само вакуум. Придвижвах се с опипване по корпуса, докато не стигнах до изтърбушения таван. В кърмата имаше четири помещения, аз бях минал през три от тях. Още едно и щях да съм навън. Пълзях по тинята, през бъркотията от буркани и изгнили дъски, докато ръцете ми не попаднаха в празното пространство на отвора. От него се излизаше в каютата на екипажа, а от нея вече виждах бледата светлина на врата на палубата под мен онази над скалистото дъно на рида. Минах през вратата и се измъкнах изпод покрива. След миг вече плувах навън покрай мрачната гора от счупени мачти под развалината.

Опитах се да забравя какво съм видял, но не можех да го изхвърля от мислите си. Спомних си водния вихър и ужасната глава, която бях намерил. Имаше някакво невидимо призрачно присъствие в тези води, сякаш хищно чудовище обикаляше из тях. Усетих го от мига, в който се гмурнах в дълбините, струваше ми се, че ме чака. И сега пак чувствах присъствието му.

Погледнах през процепа. След пълната тъмнина сивата мътна вода ми се струваше обляна от светлина. Нямаше къде да се скрия, нямаше как да стигна повърхността, без да се изложа на показ. Но нямах избор. Въздухът ми свършваше. Ако продължавах да се крия в развалината, щях да съм мъртъв след секунди.

Трябваше да рискувам.

Измъкнах се бързо през процепа, огледах се и започнах да се издигам, като се опитвах напразно да си поема дъх. Във водата не се виждаше нищо друго, освен грамадния корпус на потъналия кораб, който бавно изчезваше под мен. Къде се дяна бялата сянка? Дали не обикаляше отвъд моята видимост, някъде извън границите на светлината? Напрегнах очи и непрекъснато се извръщах, за да си пазя гърба. Уплашен от възможността да получа белодробна емболия, заплувах нагоре, като издишвах бавно и се оставях мехурчетата да ме водят. Въздухът в бутилката се увеличаваше. Юмрукът, който стискаше здраво дробовете ми се отпусна и аз поех нестабилно дъх, но този път по-лесно от предишния път.

След като изгубих от поглед „Аргонавт“, край мен вече нямаше нищо, нямаше как да се ориентирам колко далеч съм стигнал и колко ми остава. Бях сам в парализиращата кристална топка, в зловещия подводен свят. Движех се спираловидно нагоре, но изведнъж изпаднах в стаза25, имах усещането за движение в пълния покой край мен, сякаш бях в окото на циклон. Внезапно спрях. Гигантска перка ли видях? А този бял отблясък от плът какъв беше? Преди си бях помислил, че е Дъф. А сега не бях толкова сигурен. Завъртях се и огледах мъглявата далечина.

Каквото и да беше, вече го нямаше.

Издишах и последвах издигащите се мехурчета.

Светлината над мен постепенно ставаше по-ярка. Пулсът ми се ускори. След по-малко от половин минута щях да съм на повърхността.

Но изведнъж пред очите ми изникна нещо, което ме накара да потръпна. В бледата светлина над мен плуваше сянка.

Спрях и увиснах във водата. Гледах как мехурчетата се издигат към нея. Гърлото ми се сви и от него излезе и последният ми дъх.

Съществото не помръдваше, а ме чакаше.

Дробовете ми горяха. Погледът ми се замъгли. Можех или да се изправя срещу дявола, или да се удавя. Оттласнах се с плавниците и се понесох нагоре. Въздухът отново се разшири и аз поех дъх. Тогава се появи звукът. Зловещ рев идеше отгоре ми.

Оказа се, че не е мучене на звяр, а звук от мотор, а сянката над мен беше аварийната лодка на „Магьосник“! Сигурно бяха излезли, за да ме търсят и да се опитат да ме спасят. Помислили са, че пак съм припаднал. Полетях към тях, както душа на мъртвец се възнася към небето.

Изскочих на повърхността и напълних дробовете си с въздуха под откритото небе. Задъхан и изтощен, свалих маската и се обърнах към лодката.

Тя беше пълна с изопнати лица. Всички бяха отворили очи широко, изпаднали в паника.

Едно от лицата беше на Рок. От устата му се изляха думи, които ще останат завинаги да звучат в ушите ми.

Бях се осмелил да вляза в търбуха на звяра и да открадна огромно изгубено богатство. Бях минал през огледалото, бях ослепял и бях срещнал чудовище. Бях събирал звезди, избягал от змиорка, бях заровил топките си в искрящо злато. И само аз знаех тайната на „Аргонавт“.

Но всичко това бледнееше пред изпълнения с ужас глас на Рок.

— Къде е Дъф? — крещеше той, отново и отново. — О боже, къде е Дъф?

Изгубен в морето

ОТ нагрятата от слънцето мокра купчинка монети на палубата се вдигаше пара като от кучешко лайно. Лежаха само на сантиметри от лицето ми, а ми изглеждаха далечни. Не изпитвах никакво желание да ги докосна. Беше ми отвратително дори само да ги гледам. Извърнах се и се фокусирах върху ръката си. Болката е хубаво нещо, помислих си. Смъденето на наранената кожа, пулсирането на разкъсаните кръвоносни съдове, изгарящото усещане за оголена плът. Помага ти да разбереш, че си жив, когато всичко в теб е мъртво. Притиснах с палец дланта си и гледах как кръвта изтича от разреза. Процеждаше се в локвата и от нея пенестата вода порозовяваше. Течеше безкрайно като избила пот, като капещи сълзи. Нека си тече тази червена река от болка, помислих си. Нека кървя завинаги.

Дългият език на лабрадора облиза лицето ми. Кучето подуши за кратко купчината монети и замина надолу по палубата.

— Хайде, Джак. Ставай, стига вече.

Ева ми помогна да се изправя на колене. Като станах, ме подпря на перилото. Подсуши ръцете ми с хартиена кърпичка и намаза дланта ми с йод. Сложи лепенка на раната и я уви с превързочна лента, която скъса със зъби. После се зае с другите наранявания. Имах охлузване високо отстрани на гръдния кош, точно под мишницата. Вдигна ръката ми, превърза раната и ме бинтова. Вършеше всичко бързо и ефективно като фронтова медицинска сестра. Не каза нито дума.

Гледах към аварийната лодка, която още обхождаше празната водна повърхност. След миг щеше да се стъмни и безрезултатното претърсване щеше да спре. Вече застудяваше. Ниското небе беше сиво и мрачно. На хоризонта все още имаше коси лъчи. Умореното око на слънцето падаше в океана, за да заспи.

Ева ме обърна, за да довърши бинтоването на гърдите ми. Косата й бе прибрана назад със светлосинята забрадка и лицето й блестеше меко под променливата светлина. Когато приключи с превръзката, ме погледна крадешком в очите.

— Не си могъл да направиш нищо — каза.

Извърнах се към розовата кървава локва и облещената купчина монети. Едвам се стърпях да не ги изритам обратно във водата.

— Можех да се върна с него — казах. — Можех да се уверя, че е изплувал жив и здрав.

— Той е искал да останеш.

Наведох се и вдигнах една монета от купчината.

— Искаше още — отвърнах. Моторът на лодката изпърпори шумно, обърнах се и я видях да се приближава към нас. — Винаги искаше още. Още забавления. Още момичета. Още текила.

— Всички сме така — каза Ева и се облегна до мен на перилото. Кимна към лодката. — Дори и човек, който си има всичко.

Белочек се беше привел на носа и в своето пълно недоволство приличаше на капитан Блай.

— Монетата му още ли е в теб?

Ева бръкна в джоба на късите си панталони и извади назъбената златна монета на Дан. Тя проблесна в елегантните й пръсти.

— Запазих си я за късмет — каза тя. Обърна я бавно от жената към птицата. — Май ни донесе повече нещастие. — И с известна неохота ми я подаде.

Взех я и я сравних с моята монета.

— Вече няма връщане назад — казах. — Ще го питам за всичко.

— Няма да е много прилично, Джак.

— Прилично? Как мога да се държа прилично след случилото се днес?

— Трябва много да внимаваш.

— За какво да внимавам, Ева? От какво толкова трябва да се страхувам?

Тя се обърна и се загледа в приближаващата се лодка.

— Кажи ми, Ева.

— Не го познаваш. Не знаеш на какво е способен.

— На какво е способен?

Тя се извърна и ме погледна, без да отговори.

— Убийство? — попитах.

Тя бавно поклати глава. Очевидно от съчувствие.

— Нямаш ни най-малка представа — каза.

— Той ли уби брат ми?

Тя се извърна към лодката.

— Не знам.

— Видя копието в тетрадката. Това е същата монета — същите вдлъбнатини и наранявания, същото износване.

— Да.

— Как я е взел от Дан?

— Не знам.

Гледах я настоятелно, докато не се извърна и не ме погледна. Пронизителните й очи, блестящи и прекрасни както винаги, не ми казваха нищо. Развърза забрадката и пусна косата си по раменете. Остави ме да я погледам за момент. После клекна и започна да пълни синия платнен квадрат с монети.

Кучето залая и аз се обърнах към приближаващата се лодка. Кенди я водеше към нашата кърма. Рок ме погледна, когато преминаваше покрай мен, но очите му бяха мъртви. Взираше се през тялото ми, сякаш ме нямаше.

Ева завърза краищата на забрадката, вдигна вързопчето и ми го подаде. Стоях и го гледах. Спомних си прекрасния аромат, който се излъчваше от този плат, мириса на парфюма й, който бях вдишвал на плажа. Беше само преди дни, а сякаш бяха минали години. Парфюмът беше изветрял и сега във въздуха се усещаше само миризмата на риба от залива.

Взех вързопа и я погледнах в очите.

— Първата сутрин, в която те видяхме на плажа, когато плува към „Магьосник“ и ни остави… сувенирите си. Не беше случайно, нали?

Помисли малко, преди да си позволи да си признае.

— Не — каза тя.

— Белочек ли те прати? Или разсъбличането пред нас беше твоя идея?

Обвинението прелетя като кама във въздуха, която сякаш бях извадил от собственото си сърце и запратил към нейното. Тъжна усмивка едва повдигна ъгълчетата на устните й. В очите й имаше повече тъга, отколкото обида. Когато заговори, гласът й беше по-скоро нажален, отколкото злобен.

— Той ще иска да вземе всичко, Джак. Трябва да си тръгнете, докато още имате възможност.

Тя се отдалечи, за да посрещне лодката на кърмата. Понечих да извикам след нея, но се спрях. Докато не открия някои отговори, не исках пак да поглеждам тези зелени очи.

Рок слезе под палубата, без да ми каже дума. Намерих го в стаята ни в предната част на яхтата, преобличаше се. Неговите дрехи, заедно с моите и тези на Дъф бяха пръснати навсякъде по V-образната койка. Откри футболната си фланелка от „Браун“ и я навлече през главата. От това косата му се разроши, но той я оправи с пръсти. Кимна към леглото зад мен.

— Забрави да си сложиш това — каза.

Сребърният ми кръст лежеше сред разхвърляните дрехи.

— Какво ще правим? — попитах.

Промуши колана си през гайките на късите си панталони.

— Какво искаш да кажеш с това „какво ще правим“? Връщаме се в Пуерто Валарта. Ще отидем в полицията и ще извикаме родителите му. Край на пътешествието, край на историята.

Седна, за да си обуе маратонките.

— Никога няма да намерят тялото му. Знаеш го, нали?

— Ще го намерят.

Поклатих глава.

— Няма начин. Казах ти какво видях долу.

— Да, и Кенди го видя.

— Голямо и бяло?

— Не беше акула.

— А какво?

— Не беше акула.

— Какви ги приказваш…

— Беше гигантски скат.

— Какво?

— Кенди го видя отгоре.

— Сигурен ли си?

— Да, сигурен съм. Каза, че бил колкото бейзболно игрище.

— Скат? Тук?

— Белочек каза, че на запад има остров, на който се събират. Наричат ги „дяволски риби“, защото имат рога.

И преди бях виждал огромните същества, но само на снимка. Грамадни летящи чинии от нагъната плът. „Рогата“ им бяха като протегнати ръце, които събираха живота в морето. Отгоре бяха черни или сиви, а отдолу — бели.

Белият дявол. Моят бял дявол.

— Значи Дъф…

— Да. Те ядат планктон, не водолази.

— Тогава той е долу.

— Вероятно не е успял да се измъкне от кораба.

Спомних си за процепа под палубата, през който бях минал. Възможно ли е Дъф да го е пропуснал? И да се е опитал да се върне по цялата дължина на развалината? Да се е загубил в Страната на чудесата и да му е свършил въздухът? Това означаваше, че сега е там, погребан в черните стаи. Дробовете му са пълни с морска вода, а джобовете — със злато.

— Не видях лъча на фенера му. Изобщо не видях светлина. — Представих си го да лежи в товарното помещение, заровен в кости и вериги. Образът беше толкова ужасен, че не исках да мисля за това. — Може да е още жив долу…

Рок ставаше и се канеше да излезе. Сграбчих го ръката.

— Може би…

Той се обърна и ме хвърли на леглото. После се метна с цялата си тежест върху мен, хвана главата ми с две ръце и заби изкривеното си от гримаса лице в моето.

— Дъф е мъртъв! — извика той. — Кучият син е мъртъв!

Очите ми се впиха в неговите и ме обзе ужас. Рок можеше да ме убие само с едно помръдване на ръцете. Очите му бяха изскочили като твърдо сварени яйца, а изпъкналите вени на челото му пулсираха с яркочервена кръв. Този футболен защитник гигант беше мачкал нападатели и полузащитници като булдозер. Най-добрите университети бяха готови да залагат пари в брой за травмите, които е причинил. Изтръгваше каски, късаше тениски и забиваше предпазните решетки дълбоко в ноздрите на противника. Веднъж прати един полузащитник в кома, която продължи месец и половина. „Скалата“ беше доста гадно копеле, ако решеше. Този път не искаше да е такъв, просто се разгневи от само себе си и ми се нахвърли като мечка гризли иззад кофа за боклук.

— Съжалявам. — Само това можах да кажа. Мекушаво измърморване пред лицето на гнева му. — Съжалявам.

Той се взира в мен известно време и нещо в погледа му ме накара да се просълзя. Влагата в очите ми размаза образа му, бях като човек, който ослепява. Хватката му се отпусна и бесът му бавно се оттече. Отстъпи, строполи се на леглото и зарови лице в големите си дебели ръце. Тогава го чух да плаче. Не беше плач, а някакво приглушено хлипане, животински дълбок и разкъсващ стон. То разтърси тялото му, но от очите му не потекоха сълзи. Откакто го познавах, никога не го бях виждал да плаче.

Накрая падна върху леглото по гръб и се загледа като в транс в дървената розетка на тавана.

— Трябва да намерим трупа му — каза. — Трябва да го върнем у дома.

— Разбира се — отвърнах. И се сетих за липсващото тяло на Дан. Исках и него да намеря.

От вътрешността на яхтата се чуваха приглушени гласове. Кенди и Белочек приготвяха нещо за ядене. Според мен Ева беше още на палубата. Тя някак си странеше от тях, едновременно бе и част от екипажа, и не съвсем. Чудех се дали подозират, че е толкова внимателна, потайна и прикрита.

— Рок — казах. — Трябва да ти покажа нещо.

Белочек седеше на масата, приведен над паница супа с млечен цвят. Поднесе лъжица към устата си и вдигна очи, за да срещне погледите ни. Кенди беше с гръб и режеше нещо на плота. Спря за малко, когато усети присъствието ни, обърна се и ни погледна през рамо.

— Някой от вас да иска супа от миди? — попита.

Отказахме. Седнах срещу Белочек и сложих вързопа с монетите в краката си. Рок остана прав, хванал с ръце една от гредите на тавана. Изглеждаше заплашително.

Белочек ни огледа и двамата.

— Надявам се, че ще приемете най-дълбоките ни съболезнования — каза. — Искрено съжаляваме за загубата на приятеля ви.

— Благодаря — отвърнах. Бръкнах в джоба на ризата си, извадих златната монета на Дан и я сложих внимателно на масата. Когато Белочек я видя, посегна енергично към джоба на панталоните си, но все още беше по бански. Извърна бавно глава към каютата си и си спомни къде си бе оставил дрехите. Погледна ме с присвити от любопитство очи. Зададох му прост въпрос.

— Обичате ли да се обзалагате, г-н Белочек?

Устните му се изкривяха в едва доловима усмивка и той отвърна по начина, по който аз бях отговорил в Бока предния ден.

— Зависи от облога.

Вдигнах вързопа с монетите от пода и го сложих на масата.

— Какво ще кажете да заложим всичко това? — предложих. Взех монетата на Дан и се полюбувах на блясъка й. — Ези — мои са, тура — ваши.

Усмивката на Белочек стана кисела.

— Какво има, господин Белочек? Не ви ли харесва облога?

Преди той да отговори, Рок пристъпи напред и хвърли листа от тетрадката на Дан на масата. Взе златната монета от мен и я постави с главата нагоре до копието.

— Взели сте тази монета от Дан — каза той. — Не от чичо ви Фестър.

Белочек съсредоточено разгледа прекопираната рисунка, след това вдигна очи към Рок и мен. Остави лъжицата, изкашля се, за да си прочисти гърлото, и попи устни със салфетката си.

— Скъпа? — извика той и Кенди се обърна към него. — Би ли ми наляла чаша шери? И виж дали момчетата не искат нещо за пиене. Тримата ще отидем да си поговорим на палубата.

Трагедията на „Аргонавт“

Вече допивах първата си „Корона“, а Рок бе преполовил втората, когато Белочек се появи на палубата. Носеше бутилка и миниатюрна чаша с рубинено шери, внимателно закрепена върху опънатата му розова длан. Беше се бе преоблякъл в светли ленени панталони и необичайно мрачна графитеносива хавайска риза. Стори ми се подходяща за неофициалния ни траур. Дори и времето беше в унисон. Мъгливото надвиснало небе попиваше всеки лъч от залязващото слънце и изгряващата луна, а тъмното море го отразяваше и се сливаше с него, потапяше блещукащата ни яхта в безкрайно мрачно безвремие. Сестра Клеър би казала, че сме в чистилището. Може би в момента Дъф беше точно там и очакваше също като нас спасение от страданието и опрощение на греховете.

Белочек безмълвно ни предложи пури, но и двамата отказахме с поклащане на глава. Той поднесе клечка кибрит към своята „Монте Кристо“ и започна методично да търкаля пурата в пламъчето и да изпуска ароматни облаци дим. В открития океан тази миризма изглеждаше едновременно странна и точно на място, като тамян в църква или цветя на погребение. Отворих си още една бира и с движението събудих болката в превързаната си ръка. С Рок седяхме един срещу друг от двете страни на мостика. Белочек се облегна на широката задна пейка и разпери месестите си ръце. В едната държеше димящата пура, а в другата — питието си.

— Простете, че не бях съвсем искрен с вас, господа, но определени факти е по-добре да останат неизказани до подходящия момент. Напълно наясно съм, че този момент повече не може да се отлага.

Отсрочката за преобличането, ритуалът с пурата и завързаните изречения правеха Рок нетърпелив.

— Как се сдоби с шибаната монета? — попита той.

Белочек отпи малка глътка от питието си.

— Той ми я прати.

— Дан? — попитах.

— Пристигна в Насау преди два месеца. Донесе ми я куриер с полет на „Аеро Мексико“ от Пуерто Валарта. С нея имаше писмо. — И той го извади от джоба на ризата си. Посегнах и го взех от ръката му, като внимателно избегнах горящия край на пурата.

Беше написано на ръка върху хотелска бланка на „Кристал Валарта“ с прасковен цвят и адресирано до Белочек чрез банков офис в Насау. Беше кратко и ясно. Дан просто заявяваше, че е намерил корабокруширалия „Аргонавт“ край тихоокеанския бряг на Мексико, че е доста запазен, леснодостъпен и че златното му съкровище е недокоснато. Заявяваше, че ще го запази в тайна и ще разкрие местонахождението му само на Белочек. И това срещу „първооткривателски хонорар“ от три милиона долара, като първият милион трябваше да се преведе до десет дни в банкова сметка в Мексико Сити, а останалите два да получи лично при доставката на място. Беше подписано „Д. Д. Дюран“ и носеше дата 10 юли.

— Без съмнение познахте почерка на брат си, нали?

Признах, че е така. Съвсем същият като ситния извит почерк, който дешифрирах в тетрадката. Подадох писмото на Рок.

— Защо се е обърнал към вас? — попитах.

— Простият отговор е пари. Както знаете, брат ви имаше ограничени ресурси.

Рок вдигна глава от писмото.

— Джак не видя много зор да извади монетите. Защо и Дан да не е могъл да направи същото?

— Изваждането на златото е само част от проблема. По-трудно е да се отървеш от него. Ако изтече информация за находката, всеки ще иска да вземе парченце от нея. Местните власти, Мексиканската комисия по морски ресурси, американското правителство, археолозите, компанията, застраховала плавателния съд, потомците на първоначалните собственици — всички те ще доведат адвокатите си и ще предявят искове към кораба и златото, а цялата история ще се блокира с години в съда. Ако не е искал да стане така, е трябвало да изнесе тайно златото от страната. Което при всички положения е трудна работа, но е особено трудно за младеж с криминално досие. И след това ще трябва да го продаде, без да разкрива откъде се е сдобил с него. За всичко това се изискват значителни ресурси и връзки, каквито само малцина имат.

Без съмнение Белочек беше един от тези малцина. Бахамите имаха традиции в контрабандата, носеше им се лошата слава на център на офшорни банкови афери и прикрити корпоративни схеми. Белочек със сигурност беше в играта. Вероятно вече имаше планове за монетите от вързопа до краката ми. Изведнъж се почувствах безнадеждно наивен и нескопосан, дори не се бях сетил за тези проблеми. Може би Дан не беше чак толкова безразсъден и повърхностен, колкото го мислехме. Бил е арестуван за контрабанда на наркотици в Колумбия и за търговия с фалшиви произведения на изкуството в Мексико. Може би времето, прекарано в затворите на Третия свят, го е амбицирало никога да не се оставя да бъде задържан отново. Бил е достатъчно хитър да намери златото, може би му е стигал умът да съобрази, че може да го загуби.

— Много хора имат пари и връзки. Защо точно вас?

— Защото аз му казах за „Аргонавт“.

Той дръпна лениво от пурата и издиша облак дим във въздуха. С Рок само го зяпахме и чакахме обяснение. Но той изглежда не бързаше да ни го даде. Отпи от шерито да си оплакне езика, протегна ръце от двете си страни и си опъна краката напред. Погледна ме през виещия се дим.

— Помниш ли снимката на брат ти от гмуркането във Флорида Кийс, която ми показа?

— Да…?

— Лодката, на която се намира, е моя. И ако правилно си спомням, всъщност аз го снимах.

— Кий Ларго? — попитах аз.

— Пенакамп. Брат ти беше нает водач.

Бащата на съквартиранта на Дан от колежа имаше водолазен офис в пристанище Кий Ларго. Едно лято Дан се хвана на работа при него да придружава туристи на дневни пътувания до резервата „Джон Пенакамп“.

Белочек продължи:

— Три дни плувахме там. Направи ми впечатление, че много обича да се гмурка край потънали кораби. Заведе ни до стар товарен кораб, торпилиран от германците, после и до рифа Елбой при потопения „Вашингтон“. Каза, че някой ден искал да стане ловец на корабокруширали кораби, което ме накара да му разкажа за трагедията на „Аргонавт“.

Трагедията на „Аргонавт“. Звучеше като заглавие на някоя от епическите поеми, които изучавах в колежа.

Белочек махна към мен с пурата си.

— Казахте, че сте видели окови и оръдие долу. Това не ме изненада. Корабът отначало превозвал роби. — Млъкна, за да отпие. Докато се облизваше, му хрумна нещо и повика Ева отдолу. — Трябва да я накарам тя да ви разкаже историята.

— Ева? — попитах.

— Тя направи цялото проучване.

Вече ставаше наистина интересно.

— Преди или след като я наехте?

— Всъщност така се запознахме. Преди пет години. Тя самата търсеше мястото на корабокрушението. Може би не ви е казала, но е нещо като експерт по морска история. Изгубените кораби са нейната страст. Нали, Ева?

— По-скоро намирането им. — Тя се изкачваше по стълбите към мостика. Беше завързала бялата си блуза, прибрала косата и украсила ушите си с блестящи сребърни халки. Стремях се да не я зяпам, но не можех да откъсна очи от нея. Мина покрай мен, без да ме поглежда, голите й крака бяха все така прекрасно дълги, загорели и оформени. Зад нея вървеше изплезилият език лабрадор, който се настани до Белочек. Ева извади тънка цигара и Белочек й поднесе клечка кибрит.

— Тъкмо разправях на нашите приятели за времето, когато „Аргонавт“ транспортирал роби. Но се сетих, че ти можеш да им предложиш много по-пълна и подробна история.

— С удоволствие ще я чуя — казах аз. — И като стана дума, може би ще ми кажеш защо ме лъга толкова дълго.

Тя се обърна и издиша дима от цигарата си.

— Никога не съм те лъгала, Джак.

— Не ми каза цялата истина.

— Боя се, че аз съм виновен за това — каза Белочек. — Така й бях наредил. — Ева извърна поглед към океана, а Белочек продължи. — Неизбежният проблем с доверието. Също като с брат ти Дан. — Отпи и облиза устни. — Както можеш да предположиш, не бях много склонен да приема предложението му, без да получа повече доказателства за твърденията му. Моят интерес към потъналия кораб надхвърля паричната му стойност. Нямах никакви гаранции, че ще получа нещо срещу превода на един милион долара в мексиканска банка. Както се вижда от писмото, той не ми дава възможност да се свържа с него по друг начин. Затова поканих Ева да дойде с мен и да се опитаме да го намерим в Пуерто Валарта. Бяхме там от месец, когато разбрахме, че и други го търсят, и това бяхте вие.

Сетих се за думите, написани на гърба ми и хвърлих поглед през мостика към Рок. Беше станало точно както той бе предположил. Раздрънкахме из целия Пуерто Валарта за Дан. Щом Белочек беше чул, какво оставаше за всяка търгуваща с наркотици невестулка, която си имаше сметки за уреждане с брат ми. Май трябваше да се смятаме за късметлии. Белочек можеше да е лукав измамник, но поне не беше деградирал кокаинов маниак, обсебен от ножове и бейзболни бухалки.

— Отначало — продължи той — не бях сигурен колко знаете и какви са ви намеренията. Мисля, че разбирате желанието ми за дискретност. Трябваше да се срещнем по подходящ начин и да се опознаем. Затова помолих Ева да привлече вниманието ви. Надявам се, че нямате нищо против. Поне тогава не изглеждаше да имате.

С Рок се спогледахме. Дали сме имали нещо против? Той сигурно се майтапеше — бяхме очаровани. Но не обичахме да ни мамят. Особено Рок. За него това означаваше централен срив на аналитичните му способности.

— След като се запознахме и си поговорихме — продължи Белочек — все още не бях сигурен, че мога да ви поверя тайната. Ако ви бях казал от самото начало какво знаем, можехте да ни изоставите и да тръгнете сами. Според мен е от изключителна важност да останем заедно. Не сте ли съгласни?

Пак се обърнах към Рок. Погледът, който той ми хвърли, ми каза всичко. Веднъж ни бяха преметнали, повече нямаше да се случи.

— Напълно — отвърна Рок. — Трябва да останем заедно. Нали така, Джак?

— Да, съгласен съм. Определено.

Белочек се усмихна.

— Прекрасно. — Той взе бутилката и си наля още. — Сега чуйте трагедията на „Аргонавт“. Ева? Искам да им разкажеш цялата история.

Ева се бе облегнала на перилото на мостика, подпряла лакът на срещуположната длан, а цигарата стърчеше от вдигнатите й пръсти. Дръпна малко дим и го задържа в отворената си уста. Той се повъртя над езика й, докато тя не заговори, и пое през процепите на зъбите й, влачен след думите като наметало на призрак.

„Аргонавт“ не било оригиналното име на кораба. Първоначално се наричал „Северен вятър“. Кръстен е така от човека, който го построил — бостънския корабен магнат Р. У. Фрейрик. Той го продал на южняк, търговец на памук на име Джеймс Пиърсън Клибърн, който от своя страна го продал на Сезар Луиз Брага — американски търговец измамник, живеещ в Куба. Врага бил роден в Ню Йорк през 1810 година. Бил син на португалски емигрант, заможен търговец, избягал от Лисабон, след като градът бил превзет от Наполеон през 1807. Бащата изгубил корабите и богатствата си, а синът се захванал с криминалната и опасна търговия с африкански роби. Този бизнес бил забранен в САЩ, Европа и в по-голямата част от Южна Америка. Пазарът бил ограничен до Куба и Бразилия, където вносът на роби все още се толерирал. Затова Брага ги разтоварвал в Куба и след това ги прекарвал контрабандно на малки групи в САЩ. Продавал ги по крайбрежието на Флорида и Джорджия.

Работата била опасна. Бреговете се охранявали от шхуни на американския търговски флот, а робските маршрути от Африка към Новия свят се наглеждали непрекъснато от британския кралски флот. Тази ситуация направила „Северен вятър“ особено ценна плячка в бизнеса. Бил проектиран да поддържа висока скорост, а като прибавим и малкия му размер, за кораба било много лесно да се изплъзне от преследвачите и да се промъкне незабелязан до африканските брегове. Това означавало и по-къси маршрути, а като се има предвид пренаселеността на товарното помещение, по-късите маршрути означавали по-високи печалби. Брага преследвал високите печалби през 30-те и 40-те години на XIX век, но знаел, че дните на търговията с роби са преброени. Американците не си давали много зор да пресекат трафика на африканци, но британците преследвали безмилостно търговците на роби, като включвали в тази дейност все по-бързи бригантини, въоръжени с опустошителен арсенал от дълги и къси оръдия.

— Мисля, че това обяснява и оръдието на „Аргонавт“ — отбелязах. — Може да е имало и още дула, които не съм видял.

— Не мисля — каза Ева. — Търговците на роби разчитали повече на бягството, отколкото на оръдията. Екипажите били прекалено малки, за да обслужват корабна артилерия. Повечето имали само по едно късо оръдие на въртящ се постамент, което било достатъчно, за да се пазят от пиратите в морето и да отблъскват атаките на негри по африканските пристанища.

Негри. Тази дума не беше ли забранена от добрия тон на политическата коректност? Очевидно все още беше част от речника по морска история на Ева, както оръдията с къси цеви и бригантините. Погледнах Белочек, чудех се какво ли мисли за употребата на тази дума. Той изглеждаше потънал в мисли и абсолютно незаинтересован, умът му бродеше някъде по Брега на слоновата кост.

Към края на 40-те години на XIX век търговията с роби станала прекалено опасна и трудна. Брага знаел, че ако не иска да увисне на въжето, ще трябва да смени попрището си. Заел се да търси по-законни начини да върне богатството и славата на семейството си. След безуспешен набег в търговията с тютюн и опиум, Брага чул, че открили злато в Калифорния и се хвърлил да забогатява. Инвестирал всичките си пари, наел екипаж от Хавана, купил чернокож роб от Ямайка да готви и седем току-що внесени от Западна Африка мъже, за да копаят. След това тръгнал с прекръстения „Аргонавт“ на дълго пътешествие на юг покрай нос Хорн и нагоре по тихоокеанското крайбрежие към Сан Франциско.

Скоро след като пристигнал, готвачът бил убит в корабна свада. Брага спрял на остров Тобаго край венецуелския бряг, за да му намери заместник. Тобаго бил британска колония и робството там било премахнато през 1834, но много бивши роби все още работели на същите захарни плантации, на които се трудели и предците им поколения назад. От една такава плантация бил нает новият готвач, амбициозен чернокож със съпруга и дете. Бил толкова запленен от перспективата да открият злато в Калифорния, че изоставил любимото си семейство и доброволно се присъединил към експедицията.

Името на този мъж било Хектор Белочек.

— Вашият прапрадядо? — попитах.

— Прапрапрадядо — отвърна Белочек. — Синът, когото изоставил, бил прапрадядо ми, Гейбриъл. Но да не избързваме. Ева, моля те, продължи.

„Северен вятър“ бил проектиран да се движи с висока скорост и да се справя с постоянните умерени ветрове на робските маршрути. „Аргонавт“ щял да плува в по-опасни морета, но с малко късмет и повечко плавателни умения Брага смятал да стигне до Сан Франциско за рекордно време. Надеждите му за бързо придвижване били попарени още в началото на пътуването. Силна буря край бразилския бряг повредила платната на кораба и той бил принуден да акостира за дълго в Рио де Жанейро, където да поправи платното и да възстанови такелажа. За корабите, тръгнали да обикалят нос Хорн, престоят в Рио не бил необичаен. Според Ева не бил и толкова неприятен. За тръгналите от Бостън и Ню Йорк златотърсачи обикновено това била първата спирка на суша, градът бил доста космополитен и имал репутация подобна на днешната. Ева цитира документи, намерени в морската академия, според които „Аргонавт“ наистина е престоял в доковете на пристанището. Освен това беше открила името на Сезар Врага в списъка с гости на португалските благородници, приятели на баща му, които избягали в Бразилия, когато дворът бил прогонен от Лисабон.

— Капитан Брага обичал купоните? — попита Рок.

— Според запазените описания — отвърна Ева — бил мургав красив мъж с добри обноски и завладяващ чар. Но най-вече бил човек с връзки. Това била основата на бизнеса му.

Все едно говореше за Белочек.

— Дори тогава светът е бил малък — казах аз.

— В известен смисъл — отвърна Ева. — Но не съвсем. Пътуването от Бостън към Сан Франциско през нос Хорн отнемало шест, седем, осем месеца. Като тръгнал от Хавана и престоял цял месец в Рио, „Аргонавт“ успял да стигне за точно 172 дни. Дори със забавянето, навременното тръгване нарежда Брага в първата вълна златотърсачи в Сан Франциско. През пролетта на 1849 градът вече бил препълнен с бараки на авантюристи, жадни за злато. Пристанището гъмжало от платноходи от цял свят, били пристигнали и първите тихоокеански параходи, натоварени с пасажери от места на юг от Панамския провлак. В златотърсаческата територия законите не действали, правителството било слабо и нямало почти никаква бюрокрация. Затова са останали малко документи, по които да проследим какво се е случило след това.

— Не знаете какво се е случило? — попитах.

— Ако Брага е водил дневник, той не е намерен — отвърна Ева. — Пристигането на кораба му е отразено от началника на пристанището и това е всичко.

Рок се обърна към Белочек.

— А няма ли писма от дядо Хектор? — попита той.

— Пощенските служби в тази част на страната практически не действали. Освен това е твърде вероятно моят праотец да не е можел да пише и чете. Не е намерена никаква кореспонденция.

— Тогава откъде знаете какво се е случило? — попитах.

— Имената им се появяват в дело на окръжния съд на Ел Дорадо от 1850 година — отговори Ева.

— Съдебно дело? — попитах.

— Изглежда съдбата не се усмихнала на нашия скъп капитан Брага — каза Белочек. — Ако изобщо е намерил злато, то не е било много. Трябвало е да продаде двама от африканските си роби, за да плати разноските по делото.

— А монетата… каза, че Хектор е намерил злато…

— Намерил е — намеси се Ева. — Очевидно се скарали и Хектор тръгнал сам. Скоро след това открил една от най-богатите жили на Ел Дорадо. Когато Брага чул за това, се върнал и заявил, че Хектор е негов роб и затова златото му принадлежи.

— Хектор не бил ли свободен човек? — попитах.

— Да — отвърна Белочек. — Но никой в Калифорния не го знаел. Брага използвал документите на мъртвия си готвач и твърдял, че Хектор е ямайски роб, купен от него в Куба. И настоявал да получи всичкото злато, което прапрапрадядо ми намерил сам.

И го получил. Калифорния била призната за щат от Съюза през 1850 и все още не била обявила робите за свободни хора. Господарите им все още имали власт над тях и при обжалване на дела срещу заловени бегълци съдиите по-често отсъждали в полза на собствениците, като цитирали Закона срещу робите бегълци от 1850. Такъв бил и случаят с Хектор Белочек. Пред съдията в Сакраменто аргументите му не издържали срещу документите за собственост на Брага. „Робът“ бил предаден на фалшивия му господар, който на драго сърце се сдобил и с богатството на Белочек.

Брага натоварил златото на „Аргонавт“ и веднага поел обратно, като взел със себе си останалите петима африкански роби, екипаж от четирима моряци и окования Хектор Белочек. Също като Дан, който бе описал проучването си в тетрадката, Ева беше преглеждала корабни дневници на преминаващи кораби и документацията на пристанищата, за да търси следи от „Аргонавт“ след отплуването му от Сан Франциско. Имаше записана обмяна на сигнали с пътуващия на север параход „Сонора“, спиране за зареждане в доковете на Сан Лукас, но освен това ни дума повече за капитан Брага или мъжете на борда на платнохода му. Скоро след като „Аргонавт“ отплавал от Байа, параходът „Диамант“ докладвал за настъпваща буря край брега на Пуерто Валарта, намекнал за вероятния край на историята на Брага, който чак сега можеше да бъде потвърден. Корабът плувал в разлюлените води и се разбил челно в скалите на Пунта Пердида, след това потънал заедно с екипажа, робите и откраднатия си товар от безценно злато.

Замислих се за Хектор Белочек, вероятно окован в товарното помещение, през което бях преплувал преди часове. Бях усетил присъствие в сенките в развалината и се чудех дали това не беше бродещата му душа, призрачното ехо на гнева му, което се рее в дълбините от век и половина. Вероятно той, в нежеланието си да предаде златното съкровище, е сграбчил и задържал Дъф в студената прегръдка на океана.

— Може да не са загинали — предположи Рок.

Попитах го какво има предвид.

— Единият от мъжете, които видяхме тази сутрин в рибарската лодка, ми изглеждаше чернокож. Чернокож мексикански индианец.

— Точно както бе написал Дан в тетрадката си — казах. — Обитателите на селото са потомци на робите!

И двамата се обърнахме развълнувани към Ева и Белочек, но те продължаваха да пушат безмълвно. Беше очевидно, че доста преди нас са стигнали до същото заключение.

— Ами вашият прапрапрадядо? — попитах. — Мислите ли, че и той е оцелял?

— Дълбоко се съмнявам — отвърна Белочек. — Хектор е имал съпруга и син в Тобаго. Би направил всичко, за да се върне. Африканците няма при кого и къде да се върнат, няма къде другаде да отидат.

— Ами Брага и екипажът му? — попита Рок. — Те трябва да са се добрали до брега.

— Малко вероятно — отвърна Ева. — Нищо повече не се чуло за тях. Те или са се удавили, когато корабът е потънал, или…

— … Са били убити от робите — довърших аз.

Идеята не изглеждаше много невероятна. Като се има предвид колко жестоки бяха оковите, които намерихме и товарното помещение и колко безмилостно са се отнесли с Хектор, бях сигурен, че капитан Брага е получил съдбата, която заслужава. Трагедията на Хектор Б. е била истинската трагедия на „Аргонавт“. Бе извървял пътя от работник на плантация, през корабен готвач до милионер, за да умре в окови на дъното на океана. Хвърлих поглед през мостика към неговия прапраправнук. Той си посръбваше тихо шери и пушеше пура, замислен над историята, както хиляди пъти преди това. Ева беше права, той ще иска да вземе всичко. И кой може да го вини? Семейството му е лишено несправедливо от полагащото му се богатство. Една жена е загубила съпруга си, а едно дете — баща си. Извършена е крещяща съдебна несправедливост, възмутителна кражба, унизително потъпкване — и всичко това заради прекомерната алчност на един търговец на роби.

Той ще иска да вземе всичко.

— В едно от помещенията долу има пет сандъка — казах. — Железни сандъци.

Белочек и Ева се взряха в мен.

— Монетите са от единия, който се е счупил. Другите са запечатани от корозията.

Двамата продължаваха да ме гледат като онемели.

— Вероятно те са отклонили магнитометъра — добавих аз.

Гласът на Белочек беше снижен до шепот.

— Най-вероятно, да… — Струваше ми се, че си представя сандъците и прониква през стените им с рентгеновия си поглед. Най-накрая обърна очи към мен.

— А заедно с монетите случайно да забеляза…

— … Златни кюлчета? — казах. — Всъщност, да. Около дузина се бяха разпилели от отворения сандък.

Веждите на Белочек се вдигнаха одобрително.

— Колко злато има там долу? — попитах аз. — На каква стойност е съкровището на дядо ви?

Той погледна Ева, след това пак мен.

— Трудно е да се определи.

— Опитайте — подкани го Рок.

Белочек дръпна от пурата си и пак погледна Ева.

Ева смачка цигарата си.

— Според съдебните архиви — обясни тя — по-голямата част от златото е на кюлчета — 110 кюлчета, грубо по 400 унции всяко. По това време златото е струвало 16 долара за унция. Днес една унция струва 350 долара. Но към това трябва да се прибави историческата им стойност. Оригиналните кюлчета от времето на Златната треска са изключително редки. Както Лео каза, стойността им е почти невъзможно да се пресметне. Обикновено се определя на търг.

— Колко? — попита Рок.

Ева погледна към Белочек.

— Моето предположение е — каза тя, — че всяко кюлче струва поне четвърт милион долара.

С Рок бяхме поразени и веднага започнахме да смятаме наум.

— Говорим за… 27 милиона долара — каза Рок.

— Най-малко — отвърна Ева.

Пулсът ми се ускори.

— И какво ще правим сега? — попита Белочек. Нямаше причина да не играем с него. По-добре да работим за него, отколкото срещу него, това беше сигурно.

Белочек ни огледа с Рок.

— Приятелят ви го няма — каза той. — И двамата преживяхте тежка загуба.

— Да — казах.

— Но осъзнавате, че с нищо не можем да го върнем.

— Можем да открием тялото му — каза Рок. — Да го върнем у дома, за да го погребат родителите му.

— Определено — отвърна Белочек. — Не мога да бъда по-съгласен. Това е най-малкото, което можем да направим, и боя се — единственото.

— Ако приемем, че успеем да открием тялото — добави Ева.

— Ще го намерим — каза Рок.

— Независимо дали ще го намерим или не — намеси се Белочек — на двамата ви предстои да направите избор. Дали да се върнете в Пуерто Валарта, да се обадите на родителите му и да кажете на полицията, или да изчакате, докато извадим златото и го изнесем от страната.

С Рок се взряхме за миг в лицето му, после се спогледахме. Същият поглед си бяхме разменили и преди малко, с него си казахме, че няма да ни мамят повече, че ще си държим очите отворени, ще станем богати и ще излезем от цялата история живи.

Рок се обърна към Белочек.

— А какъв ни е залогът? — попита той.

Белочек го гледаше изпитателно.

— Брат ми загуби живота си за това злато — казах. — Дъф също.

Белочек дръпна от цигарата си, издиша голям облак дим и ме погледна през него.

— Защо да не приемем офертата на брат ти? — предложи той. — Сега вече знам, че е истинска. — Той премести погледа си от единия на другия. — Цялото злато остава за мен — каза той. — А три милиона долара са за вас.

— Три милиона долара… на човек — добави Рок.

Зяпнах. Белочек погледна Ева, след това към чашата си с шери и се замисли, взрян в кървавата течност вътре.

— Много добре — каза той след дълго мълчание. — По три милиона долара на човек. Но ще изисквам да продължите да ми помагате при изваждането на златото.

Живей за мига, ни бе казал той преди. Погледнах Рок и почувствах как този миг се стоварва върху нас и ни затваря в собствената ни съдба като насекоми в кехлибар. Знаех какво се случва, но или нямах желание, или не можех да го спра. Видях как ръката ми се протяга към Белочек и чух как от устата ми излиза обещание.

— Имате го — казах. — Ще ви помагаме с всичко, с което можем.

Той захапа пурата си и ми стисна ръката.

— Прекрасно — каза. — Прекрасно.

Хвърлих поглед към Ева. В нейните зелени очи се четеше различна мисъл: „Положението е всичко друго, но не и прекрасно, скъпи Джак“.