Златният град

9.

Симон Лумброзо уреди кола и още същата вечер потеглиха към манастира „Св. Екатерина“. Гейб и Симон се настаниха отзад, а Липата седна до шофьора.

Отвън старото рено беше издраскано и прашно, но подът му бе застлан с килим от червено кадифе, а панелът бе украсен с плюшени кученца — семейство йоркширски териери, които се взираха в Гейбриъл с малките си стъклени очички, докато колата се носеше на изток покрай оградените със стени палати на египетските военни.

Четирилентовата магистрала се точеше право напред през равната пустиня. От време на време минаваха покрай военни бази с високи стени или огради от бодлива тел, но като се изключеха войниците, в района като че ли не живееше никой. Шофьорът бе дребен мълчалив мъж с тънък като молив мустак. Караше в средата на пътя, насочваше се право към фаровете на насрещните автомобили и завиваше настрани в последния момент, преди да ги премаже някой тежък камион или цистерна.

Когато стигнаха Суецкия канал, слънцето вече изгряваше. Шофьорът показа пропуска си на три военни пропускателни пункта, след което влязоха в облицования с бели плочки тунел, минаващ под канала. Когато излязоха от другата страна, бяха напуснали Африка и се намираха на Синайския полуостров. Липата се протегна и нагласи огледалото така, че да може да вижда през задния прозорец. Шофьорът понечи да възрази, но арлекинът го изгледа свирепо.

— Ако искаш бакшиш, не пипай огледалото. Обичам да гледам назад и към миналото.

Слънцето се издигна по-високо и шофьорът включи климатика. Горе-долу на всеки час минаваха покрай градове с комини и електроцентрали, джамии и пастелно розови жилищни блокове — всичко това изсипано в голата пустиня сред пясъци и пръснати камънаци. Всички мъже сякаш бяха изчезнали, само жени продаваха край пътя пъпеши — приличаха на малки зелени гюлета.

Към девет стигнаха морските курорти на Суецкия залив. За египтяните отдихът и луксът задължително се свързваха с палмите — всеки курорт заявяваше за себе си с финикови палми на централната улица или редица оклюмали думови палми покрай пътя. Накрая се появяваха билбордове, а след тях — булевард с кралски палми, водещ към хотел и плаж.

Последваха още пропускателни пунктове — някои на полицията, други на армията. Липата погледна през рамо към Симон Лумброзо и каза:

— Сякаш половината Египет проверява документите на другата половина.

— Безработицата в страната е голяма — обясни Симон. — Това им създава някаква работа.

След кратко спиране на една бензиностанция оставиха крайбрежните курорти зад гърба си и продължиха навътре в сушата към верига сиви планини. Отвесните скали и възвишенията бяха ерозирали от вятъра, части от двулентовия път бяха покрити с пясък. Симон дремеше, но Гейбриъл усещаше, че нещо не е наред. Липата нагласи огледалото за втори път и ръката му докосна леко един от ножовете на глезените му. После изведнъж каза:

— Спри.

Шофьорът го погледна изненадано.

— Какво има, сър?

— Спри. Веднага.

— Само на половин час от манастира сме, сър.

— Искам да се насладя на пейзажа.

Шофьорът отби и спря. Липата грабна раницата си, обърна се назад към Гейбриъл и Симон и каза:

— Всички искаме да се порадваме на пейзажа. Хайде.

Двамата го последваха нагоре по трънливия склон. Беше горещо и сухо и нямаше никаква сянка, която да ги защити от слънцето.

— Харесва ми да гледам живописни местности — каза Лумброзо. — Но точно тази част от пустинята не е особено впечатляваща.

— Май имаме проблем. — Липата бръкна в раницата си и извади бинокъл. — Един сребрист пикап ни следваше десетина километра. Искам да разбера дали също са завили по този път.

Симон и Гейбриъл стояха мълчаливо, докато французинът изучаваше пътя.

— Виждаш ли нещо? — попита Симон.

— Не.

— Добре — каза Гейбриъл. — Да се връщаме в колата.

Липата свали бинокъла, но не тръгна надолу. Беше по-едър от Гейбриъл и въоръжен с два керамични ножа. Подобно на повечето арлекини, проявяваше известна арогантност поради силата си.

— Мисля, че това пътуване е глупава идея. До манастира води само един път, който ще се пази от няколко поста на полицията и военните. Повечето хора идват тук с туристически автобуси. Автомобилът ще привлече внимание.

— Няма начин да стигнем иначе — каза Гейбриъл.

Липата не си направи труда да скрие пренебрежението си.

— Първо трябва да намерим тайния параклис, а после — да влезем вътре. И после какво?

— Ти кажи — отвърна Гейбриъл.

— После се прехвърляш до най-опасния свят. И може би намираш Мая, а може би не, защото тя вече е мъртва.

— Не е мъртва — каза Гейбриъл.

— Мая не би искала да рискуваш живота си заради нея. Има само един логичен план. Ако намерим точка на достъп в параклиса, ще се прехвърля аз.

— Никога не си бил в Първия свят — каза странникът. — Аз познавам града.

Липата се обърна към Симон Лумброзо.

— Обясни защо това е правилното решение.

Симон разпери ръце.

— Моля-моля. Не съм страна в този спор.

Гейбриъл стоеше и се мъчеше да измисли какво да каже. Не можеше да използва думата „любов“. За хора като Липата това бе лишена от значение емоция.

— Мая отиде там, за да ме спаси. Длъжен съм да й отговоря със същото.

— Странниците нямат задължения към арлекини!

— Отивам в манастира, Липа. И когато намеря точката на достъп, ще се прехвърля. Ако не искаш да участваш, ще кажа на шофьора да те върне в Кайро.

Гейбриъл заслиза надолу към колата и Симон го последва. След няколко минути Липата също се качи и рязко затръшна вратата.

И тримата мълчаха през останалата част от пътуването. Шофьорът сякаш разбра, че пътниците му са спорили. Непрекъснато хвърляше нервни погледи към Липата, сякаш се опасяваше, че французинът може всеки момент да експлодира.

Пътят следваше сухо речно корито. Минаха през един пропускателен пункт, после през още един. На последния имаше група отегчени полицаи, които пиеха чай и пушеха наргиле. Туристическите автобуси се бяха наредили на стотици метри по пътя с включени двигатели и климатични инсталации.

— Повечето туристи идват в два през нощта, за да изкачат Синай — обясни шофьорът. — Ако са прекалено дебели, за да ходят, бедуините ги качват на камили.

Манастирският приют бе комплекс от бели постройки с тераса под кипариси и маслини. Управителят ги записа, а едно момче със сакат крак отнесе багажа им до стаите. Зачервените туристи, които току-що се бяха върнали от поклонението, седяха на терасата до ресторанта и магазина за сувенири.

— Идете при църквата и потърсете параклиса — каза Липата на Гейбриъл и Симон. — Аз ще обиколя да видя дали мога да установя финансов rapport.

Докато вървяха по каменната алея към манастира, Гейбриъл и Симон видяха двама бедуини да помагат на възрастен мъж да слезе от една камила, докато туристите се спускаха по вървящата на зигзаг пътека.

— Преди много години брат ми е изкачвал тази планина — каза Симон. — Чак до върха имало бедуини, които продавали бутилирана вода и сладкиши. С приближаването до светия параклис цените се вдигали.

Манастирът беше построен като крепост, за да защитава монасите от пустинните разбойници. Правоъгълна стена от варовикови блокове заобикаляше църквата и от алеята се виждаше само камбанарията й. След като платиха входа, Гейбриъл и Симон влязоха през малка врата в дебелата стена.

Църквата се намираше в центъра на вътрешния двор, заобиколена от три страни от манастирските помещения и спални. Разстоянието между тях и самия храм беше съвсем малко — около шест метра от западната страна и само два — от източната.

Различни туристически групи се промушваха през теснината, гидовете викаха на различни езици. Повечето носеха ризи без ръкави и три четвърти панталони, но от благоприличие бяха покрили главите и голите си рамене с прозрачни шалове.

Докато Симон оглеждаше църквата отвън, Гейбриъл последва тълпата към северния край на двора. Там растеше храст — уж потомък на библейската горяща къпина — и туристите се блъскаха, за да се докопат до някое листо за спомен.

Симон го докосна по рамото и каза тихо:

— От параклиса няма и следа. Самата църква е широка четирийсет и дълга сто и двайсет метра. Да видим как изглежда отвътре.

Минаха през две поредни врати и влязоха в храма. Протрити килими покриваха мраморния под и заглушаваха стъпките им. Яркото пустинно небе изчезна и единствената светлина идваше от фенерите и свещниците, висящи на вериги от синьо-зеления таван. Най-поразителното в църквата бе пищният иконостас от злато и сребро, който се издигаше между наоса и олтара. Един монах в черно расо стоеше пред него и съскаше на всеки, който се опитваше да снима.

Гейбриъл и Симон разгледаха мощехранилницата на света Екатерина, в която се пазеше част от крака й; приличаше на стара пилешка кост, намерена в някой заден двор. После Симон измери с крачки вътрешното пространство, докато Гейбриъл седеше на една дървена пейка. Над главата му висеше тежък месингов свещник и изведнъж той си даде сметка, че има формата на дракон. Стените бяха покрити с икони на светци и мъченици, които се взираха в него с големите си черни очи, и Гейбриъл имаше чувството, че е изправен пред някакъв небесен трибунал.

Бъбрива група християни от Гоа излезе, следвана от тълпа руснаци и трета група поляци. И църквата стана тиха и спокойна, възцари се сякаш свята атмосфера. Дори монахът като че ли се отпусна. Погледна Симон и Гейбриъл, реши, че са безобидни, и излезе през главния изход.

— Ела — каза Симон на Гейбриъл. — Мисля, че намерих входа на параклиса.

Гейбриъл стана от пейката и забърза по пътеката. На предната стена висеше потъмнял гоблен, показващ как Мойсей разделя водите на Червено море. Гейбриъл докосна прашната тъкан и напипа дръжка на врата.

— Това ли е точното място?

— Да. Отговаря на плана на Юсеф…

В този момент главната врата се отвори и монахът се появи, следван от поредната група туристи. Гейбриъл и Симон бързо излязоха и Симон каза:

— Измерих дължината на църквата, докато бяхме вътре. Като се извади дебелината на стената, май има достатъчно пространство за тайно помещение.

— Мислиш ли, че Липата ще успее да се споразумее с монасите?

— Кой знае? Сигурен съм, че е готов да предлага подкупи.

Излязоха от манастира и отидоха до източната страна. Сравнително неотдавна монасите бяха решили да прокарат водопровод и канализация. Вместо да дупчат стената, бяха закрепили отвън десетсантиметрова тръба. Гейбриъл докосна грубата й повърхност и погледна нагоре.

— Мога да се покатеря. Разстоянието между монашеските килии и църквата е малко. Мога да скоча на покрива и да вляза през камбанарията.

— Прилича ми на добър начин за трошене на врат — скептично отбеляза Симон. — Да се върнем в странноприемницата и да видим дали приятелят ни е постигнал някакъв успех.

Намериха Липата на терасата на ресторанта. Френският арлекин изглеждаше не на място сред групата поклонници. Повечето бяха жени с черни рокли, бели забрадки и с тежки сребърни кръстове на гърдите. Малцината мъже в групата бяха с износени костюми и закопчани до яките бели ризи. Пушеха цигара след цигара и бъбреха с гръцкия православен свещеник, който ги водеше.

Гейбриъл седна на бялата пластмасова маса и попита:

— Как мина?

— Раздадох малко пари на служителите, после отидох в манастира и поговорих с игумена. — Липата подхвърли на масата фалшива визитка. — Казах му, че съм филмов продуцент и искам пълен достъп до църквата, за да направя снимки. Игуменът каза, че му трябвали поне шест месеца, за да издейства разрешение от Александрийската патриаршия. Предложих му скромна сума, после доста по-голяма. Доста се изкуши, но въпреки това отказа.

Симон избърса с носната си кърпа потта от челото си.

— Гейбриъл смята, че е намерил начин да се влезе.

— Ако съм на твое място, щях да ида още тази нощ. Туристите остават тук само за един-два дни. Изкачват Синай, посрещат изгрева, купуват си тениска и се връщат в автобуса си. Ако се задържим, някой може да заподозре нещо.

Отидоха в ресторанта да вечерят. Когато се върнаха на терасата, планината бе черен силует, а небето сякаш не искаше да пусне угасващата светлина. Някаква фигура прекоси сенките и излезе на терасата. Оказа се момчето със сакатия крак, което бе отнесло багажа им в стаите. Като се оглеждаше нервно, то приближи Липата и му прошепна нещо на френски. Липата му даде пари, махна му да си върви и каза:

— Трябва да действаме бързо. Братовчедът на момчето работи в охранителния пункт. Казва, че току-що пристигнали някакви хора със сребрист пикап и разговарят с капитана.

Гейбриъл и Симон веднага станаха и го последваха в тъмното.

— От Табулата ли са? — попита Гейбриъл.

— Едва ли. Според момчето били военни полицаи. Ако ни намерят, ще започнат да задават въпроси, за да се уверят, че не сме израелски шпиони.

— Да ги накараме да поработят сериозно за бакшиша си — предложи Симон. — Аз ще говоря само на италиански. А ти — на френски.

— Ами ако попитат за мен? — обади се Гейбриъл.

— Ще им обясня, че си изкачил Синай, за да се молиш.

— Да. Понеже си много религиозен. — Симон се разсмя тихо. — Няма да им кажем, че смяташ да влизаш с взлом в параклиса.

Тръгнаха към манастира. Гейбриъл чуваше пръхтенето на камили в тъмното — бедуините ги приготвяха за поклонниците, които щяха да се появят няколко часа преди зазоряване.

Нощният пейзаж и тъмните очертания на планината ги караха да се чувстват уморени и самотни. Това не беше нито рай, нито ад — а някакво шантаво чистилище.

След десетина минути стигнаха до тръбата, която Гейбриъл бе забелязал през деня. В тъмното манастирската стена изглеждаше страховито.

— Стойте тук — прошепна Липата. — Ще проверя дали наоколо има някой.

И изчезна зад южния ъгъл на стената.

Симон Лумброзо седна на един камък и се загледа в изгряващата над Синай луна.

— Започвам да разбирам защо Мойсей е довел израилтяните до това ужасно място. Пусто като празна стая. Но пък нищо не трябва да те разсейва от Божието слово, нали така.

Гейбриъл погледна нощното небе, но не намери красота в звездите. Някои от тях бяха угаснали преди милиарди години, но светлината им продължаваше да пътува през вселената.

— Липата казва, че Мая е мъртва.

— Никой не знае какво е станало с нея. Всичко е възможно.

— Тя се прехвърли в Първия свят и се пожертва…

— Така е решила, Гейбриъл. Говорихме по този въпрос, когато дойде в Рим.

Липата се появи иззад ъгъла.

— Външната врата е заключена и наоколо няма жива душа. Почвай да се катериш. Да се надяваме, че монасите са заспали.

Гейбриъл се хвана за тръбата и се закатери. Дори на слабата светлина различаваше различните нива на стената. Първите дванадесет метра бяха от масивни варовикови блокове, добити и домъкнати тук от войниците на император Юстиниан. Каменните блокове от второто ниво бяха много по-малки — най-много метър на метър — и бяха споени с хоросан. Ръцете и раменете започнаха да го болят, когато стигна горната част на стената. Погледна надолу и видя, че Липата и Симон се отдалечават. Вкопчи се в ръба на плоския покрив и се набра горе.

Покривът беше сметище за изпочупени тухли и ръждиви тръби. „Внимавай — помисли си той. — Намираш се точно над нечия килия“. Като се мъчеше да не вдига шум, Гейбриъл мина по покрива и погледна към празното пространство между жилищната част и покрива на църквата. Беше твърде тъмно, за да различи двора. Сякаш се канеше да се хвърли в бездънна яма. Спомни си какво му беше казал един от свободните бегачи, преди да тича по покривите на Смитфийлд Маркет. „Гледай в краката си, но не и по-надолу“.

Отстъпи три крачки от ръба. Един дълбок дъх, след което тичаше, скачаше, летеше, махаше с ръце, докато пропадаше през мрака, за да кацне върху керемидите на църквата. Подхлъзна се, започна да пада, но се задържа и остана да лежи по корем. „Всички са ме чули — помисли си. — Всички знаят, че съм тук“. Умът му изрисува картини на монаси, скачащи от леглата си и тичащи по стълбите, за да вдигнат тревога.

Нищо не се случи. Единственото, което чуваше, бе собственото му дишане и тихото драскане на ноктите му по плочите. Изпълзя по покрива до камбанарията и влезе вътре. Отново изчака около минута, за да се увери, че никой не идва, след което слезе по стъпалата до преддверието. Вътрешната врата тихо изскърца, когато натисна дръжката.

Молитвени свещи в червени стъклени чашки пламенееха като въглени в угасващо огнище. Лицата на иконите се губеха в мрака, но светлината се отразяваше от златните рамки и месинговите свещници. Докато вървеше към лявото крило, Гейбриъл забеляза един монах пред иконостаса. Беше възрастен, много дребен, с прегърбени рамене, и държеше молитвена броеница с вретено в единия край. Докато се молеше и крачеше, го въртеше с палец и показалец. Вретеното се въртеше по часовниковата стрелка като миниатюрен молитвен барабан, а сандалите на монаха се тътреха по каменния под.

Гейбриъл се скри зад една колона. Какво да направи? Ако продължеше напред, монахът щеше да го види; ако се опиташе да излезе от църквата, външната врата можеше да е заключена. Остана да чака в сенките повече от двайсет минути, докато вътрешната врата не се отвори и не влезе втори монах. Двамата започнаха да си говорят на гръцки и Гейбриъл се запита дали някой не е чул стъпките му по покрива. Старият монах тръгна към крилото, после размисли и излезе от църквата след по-младия си брат.

Дали отиваха да спят, или щяха да се върнат само след минути? Гейбриъл взе една свещ и забърза през иконостаса към гоблена. Дръпна прашната тъкан и видя дъбова врата с дръжка и ключалка от лято желязо. Бързо върна гоблена на мястото му. Ключалката изглеждаше доста нова, но монасите не бяха сменили вратата. Застана отстрани и я изрита над ключалката. Продължи да рита и накрая дървената рамка се сцепи и вратата се отвори.

Параклисът се оказа по-малък, отколкото си беше представял — най-много четири метра широк и около седем дълъг. Върху бял каменен олтар беше поставен златен кръст и два свещника. Точно над кръста имаше мрачна картина, изобразяваща Мойсей пред горящата къпина. В единия ъгъл имаше трикрако столче и бродирана възглавница. Други мебели нямаше.

Гейбриъл се огледа и видя мраморна плоча на пода под олтара. Беше правоъгълна и приличаше на капак на саркофаг. Върху нея бяха издълбани кръст и надпис на гръцки.

Той коленичи, избута плочата на няколко сантиметра и видя мрак, който потече като черно масло в бяла каменна кутия. Странникът протегна ръка и раздвижи пръсти. Нямаше горяща къпина. Нито Божи глас. Намираше се в този свят, в тази конкретна реалност, но тя бе само един тънък пласт от много по-сложна система.

Той бръкна в мрака и загледа как ръката му изчезва.