Златният град

25.

Алис Чен реши, че все още е Принцесата воин от Скелиг Кълъмба. Макар и не по нейна вина, беше пленена от Кралицата на мрака и я местеха в Града на обречените.

Задържа този образ десетина минути, а после по коридора се чу дрънченето на количка за чай и Алис отвори очи и откри, че все така седи в купето, а сестра Джоан чете подвързания в кожа молитвеник. Макар да бе облечена в черно, определено не беше Кралицата на мрака, а дебела монахиня с очила, която правеше превъзходни кифлички и се разплакваше, когато четеше новини за разни храбри кучета, спасили семействата си от пожар в къщата.

А и самата Алис знаеше, че не е никаква принцеса. Според монахините тя бе непокорно малко момиченце, на което се дава шанс след шанс да се държи прилично. Не стига че сестра Мора я беше хванала да прескача скалите, но и докато се връщаше към манастира, касапският нож бе паднал от колана й. Онази вечер беше чакала горе в спалнята, докато сестрите се молеха за душата й и обсъждаха шепнешком проблема. Накрая се взе решение — Алис ще бъде заведена в манастира Тайбърн в Лондон, където ще я наглеждат бенедиктинките. По-нататък щяха да я пратят в католическо училище за момичета — най-вероятно в някакво, наречено „Сейнт Ан“ в Уелс.

— Така ще е по-добре, мила — обясни й сестра Рут. — Трябва да си сред момичета на твоята възраст.

— Хокей на трева! — прогърмя дебелият глас на сестра Фаустина. — Хокей на трева и други прилични игри! Никакви подскачания с ножове!

Табулата лесно можеше да следи полетите, затова сестра Джоан и Алис пътуваха с автобуси през Ирландия и взеха ферибота от Дъблин до Холихед. Сега пътуваха с влак за Лондон и Мая щеше да ги чака на гарата.

Сестра Джоан беше сложила учебника по геометрия в раницата на Алис. Ако тръгнеше да се мотае из влака и да досажда на кондукторите, трябваше за наказание да чете урока за правите ъгли. Седнала до прозореца, Алис гледаше малките уелски градчета и се опитваше да произнесе имената им. Пенмаенмаур. Абергеле и Пенсарн. Плътни облаци скриваха небето, но уелсците бяха навън, оряха ниви и простираха пране. Алис видя един фермер да сипва храна в копаня за свиня майка и малките й. Прасенцата бяха бели на черни петна, не като розовите, които бе виждала в Америка.

Крюи беше последната спирка преди Лондон. Дотук бяха сами в купето, но влакът се напълни с хора и Алис ги гледаше как минават по коридора. Потеглиха и докато излизаха от гарата, една яка жена около шейсетте с боядисана черна коса отвори вратата на купето и провери номерата на седалките.

— Съжалявам, че ви притеснявам, но имаме запазени места.

— Трябва ли да се преместим? — учтиво попита сестра Джоан.

— Разбира се, че не. Качили сте се по-рано, така че прозорците са за вас. — Жената излезе в коридора и заговори, сякаш викаше куче. — Тук, Малкълм! Не, тук!

Дебел мъж с костюм от туид се появи на вратата. Мъкнеше голям черен куфар на колела. Алис реши да нарича натрапниците „господин и госпожа Пожарникарски“, защото й напомняха на пожарните кранове по улиците — къси и дебели, с яркочервени лица.

Жената влезе първа, следвана от съпруга си. С пуфтене и стонове той най-сетне успя да качи куфара на лавицата за багаж. После седна до Алис и се усмихна на сестра Джоан.

— За Лондон ли пътувате?

— Това е единствената спирка, която остана — рязко отвърна Алис.

— О, ами да. Права си. Но, разбира се, има връзки. — Господин Пожарникарски произнесе последната дума с огромно задоволство.

— Ние продължаваме — обясни госпожа Пожарникарска. — Ще гостуваме на сестра ми в Лондон, след което ще летим за Коста Брава, където дъщеря ни има апартамент.

— Слънце и забава — обади се господин Пожарникарски. — Но не прекалено много слънце, че ще заприличам на малина.

Когато дойде кондукторът да провери билетите им, Алис се наведе към сестра Джоан и й прошепна:

— Хайде да идем до вагон-ресторанта да пием чай.

Монахинята завъртя очи.

— Това можеше да стане преди четири спирки. Никакъв чай, млада госпожице. Почти стигнахме Лондон.

След няколко минути Алис излезе от купето, за да отиде до тоалетната. Затвори вратата и се опита да имитира уелския акцент на господин Пожарникарски.

— Прекалено много слънце и ще заприличам на малина…

Отвращаваше се от хора, които се усмихваха прекалено много или се смееха твърде силно. На острова сестра Рут й бе казала една чудесна нова дума — gravitas. Мая имаше gravitas — определено достойнство и сериозност, която те караше да й подражаваш.

В купето Пожарникарски и сестра Джоан си приказваха за градинарство. Сестра Рут веднъж бе казала, че британците са безбожници, но заприличват на светци, когато стане дума за колчета за фасул или рамки за лози.

— Добрата купа слама е като пари в банката — напевно рече господин Пожарникарски. — Разпръснеш ли я, не ти трябва тор.

— Аз добавям отпадъците от кухнята, черупки от яйца и обелки от картофи — каза госпожа Пожарникарска. — Но никакво месо, че се събират плъхове.

Тримата възрастни се съгласиха, че най-добрият начин да се бориш с голите охлюви е да ги удавиш в тава със застояла вода. Алис престана да ги слуша и се загледа през прозореца. С приближаването на лондонските покрайнини започнаха да се появяват заводи и жилищни блокове. Сякаш всички празни пространства изчезваха; постройките се притискаха една в друга и смазваха малките ивици зеленина.

— Съжалявам — каза господин Пожарникарски. — Но така и не се представихме както подобава. Аз съм Малкълм, а това е жена ми Вив.

— Разбира се, понякога наричам съпруга си Гъб, което е от гъба — обясни госпожа Пожарникарска. — Малкълм веднъж се опита да отглежда трюфели в задния двор, но не се получи.

— Заради дърветата. Трябваше да са дъбове.

— Приятно ми е. Аз съм сестра Джоан, а това е…

— Сара — прекъсна я Алис. — Сара Брадли.

— Лондон! Лондон! — чу се вик и кондукторът мина покрай купето.

— Е, стигнахме — каза господин Пожарникарски. — Наистина пристигнахме…

Хвърли поглед към жена си и Алис внезапно се почувства странно. Нещо не беше наред с тези хора. Двете с Джоан трябваше да си плюят на петите.

— За мен беше удоволствие да се запознаем — каза госпожа Пожарникарска.

Сестра Джоан се усмихна сладко.

— Да. Приятно прекарване в Испания.

— Май ще ни трябва носач — заяви господин Пожарникарски. — Вив е взела какво ли не, май е забравила само кухненския умивалник.

Стана да свали големия куфар, като стенеше и се напъваше, докато го сваляше. Този път Алис беше достатъчно близо, за да види лицето му. Куфарът всъщност не беше чак толкова тежък. Той се преструваше.

В отчаянието си Алис се пресегна и хвана ръката на сестра Джоан, но монахинята се усмихна и леко я стисна.

— Да, скъпа. Зная. Беше дълго пътуване…

Защо възрастните са толкова глупави? Защо не могат да видят? Алис гледаше как госпожа Пожарникарска става и бърка в чантата си. Извади малко синьо устройство, което приличаше на пластмасов воден пистолет, сграбчи рамото на сестра Джоан, притисна устройството до шията й и дръпна спусъка.

Сестра Джоан се свлече. Алис се опита да избяга, но куфарът препречваше вратата.

— Не, няма! — отсече господин Пожарникарски и я хвана за ръката. Алис извади пръчката си и го смушка в гърлото. Той изруга на глас, а пръчката се счупи.

— Ах, ти, малка гадинка. — Погледна жена си. — Използвай розовото, скъпа. Синьото беше за монахинята.

Госпожа Пожарникарска сграбчи косата на Алис и притисна детето към пищните си гърди. Извади от чантата си розов пластмасов пистолет и го притисна в шията й.

Алис усети остра болка, последвана от сънливост. Искаше да се бие като Мая, но краката й се подкосиха и тя се свлече на пода. Преди мракът да я погълне, чу господин Пожарникарски да говори на жена си:

— Все си мисля, че не си права за яйчените черупки в сламата, скъпа. Именно те привличат плъховете.