Златният град

38.

Мая и Гейбриъл стояха в аудиторията на начално училище „Плая Виста“ и гледаха как осемгодишните малчугани получават своите ангели пазители.

Медицинският кът се намираше на сцената. Параваните го скриваха, затова Мая отиде в края на помещението и застана до стената. Първо една сестра слагаше местна упойка в дясната им подлакътница. Когато ръката ставаше безчувствена, втора сестра ги водеше до доктор със сребристо устройство, приличащо на зъболекарска бормашина. Газ под налягане инжектираше РЧР чипа между кожата и мускула, след което раната се превързваше.

Всяко дете получаваше значка с надпис „Пази ме ангел!“ Родителите седяха тихо, докато възпитателката водеше учениците при приятелите им. Мая се запита какво ли са казали майките на децата си. Някои малчугани изглеждаха уплашени, едно момченце плачеше. Знаеха само, че ще бъдат принудени да изкачат няколко стъпала и да усетят бързо убождане. Истинският урок се подразбираше в прозаичното поведение на възрастните: „Ние знаем по-добре. Всички го правят. Нямаш избор“.

Мая се върна при Гейбриъл в дъното на аудиторията и го попита:

— Достатъчно ли видя?

— Да. Добре са организирани. Джозета каза, че планът за имплантирането бил обявен три дни след речта на Майкъл.

— Да. Фондация „Евъргрийн“ вече е имплантирала проследяващото устройство „Защитна връзка“ на служителите си. „Ангел пазител“ е същият чип, но с друго име.

Излязоха на улицата. Джозета Фрейзър, майката на Вики, ги чакаше в автомобил със стикери на Айзък Т. Джоунс на броните. Бе едра жена с широко лице, което не се бе усмихнало нито веднъж, откакто ги взе от летището в Лос Анджелис.

— Видяхте ли ги как го правят? — попита тя, когато се качиха в колата.

— За две минути обработват по едно дете.

— И това е само едно начално училище — каза Джозета и потегли. — Освен това го правят в клиники и в някои църкви.

— И във вашата ли? — попита Мая.

— Преподобният Морганфийлд проповядваше против това. Каза, че Айзък Джоунс ни е предупредил за клеймото на звяра. Но всичко зависи от родителите и повечето от тях действат според плана. Хората се разгневяват, ако не видят превръзка на ръката на детето ти. Все едно ти казват: „Какво ти става? Нима не си добра майка? Не искаш ли онзи убиец да бъде спрян?“ — Въздъхна дълбоко. — Можеш да спориш с тях, но е безсмислено. Пророкът пише: „Не си губете времето да пеете на глухите“.

Пътуваха на север. От двете страни на магистралата бяха издигнати високи стени от шлака. Мая предположи, че предназначението им е да спират шума от движението, но бяха направени така, че се чувстваше като в коридор с наблюдателни камери на всеки крайпътен знак.

— Къде отиваме? — попита тя.

— Карам ви на най-безопасното място, което знам — отвърна Джозета. — В района няма никакви камери и никой няма да проверява самоличността ви. Можете да пренощувате там. Утре сутринта ще ви осигуря кола с чиста регистрация.

— А пистолет или пушка?

— Пророкът пише, че праведниците не бива да докосват машината на смъртта и…

— Гейбриъл е странник и Табулата се опитва да го убие — прекъсна я Мая. — Един арлекин умря, опитвайки се да защити вашия пророк. Мислех си, че някои от вас вярват в „дългът не е платен“.

— Дългът беше платен, и го плати дъщеря ми. Всички в църквата знаят за саможертвата й. — На лицето на Джозета се изписа болка и гняв и тя докосна един от сърцевидните медальони на шията си. — Помагам ви, защото господин Кориган бе така добър да ми се обади и да ми каже, че дъщеря ми е загинала.

В северния край на долината Сан Фернандо излязоха от магистралата и продължиха сред ниските хълмове, по които растяха дъбове. Двулентовият път се виеше нагоре по един каньон. Скоро започнаха да се появяват знаци: „Ранчо Виста — планирано селище“.

— Работя в кредитна банка — обясни Джозета. — Пасифик Виста трябваше да е ново селище, но строителят фалира. Сега банката ми е собственик на земята и аз командвам, докато адвокатите не престанат да се препират.

Спря край постройката при портата, където млад пазач седеше и слушаше бейзболен мач по радиото. Той й кимна, вдигна бариерата и колата продължи по частното шосе.

— Пазачът знае ли, че ще останем тук? — попита Мая.

— Не му трябва да знае нищо. Смяната му изтича след двайсет минути. Когато се върна, един от църковните дякони ще е поел нощната смяна.

Ранчо Виста трябваше да заема серия изсечени в склона тераси, но само една постройка беше завършена изцяло. Представляваше извънградска къща с гараж за три коли и поздравителни надписи на предната поляна. По-нагоре имаше още две къщи без поляни, следвани от дървените скелета на няколко изоставени строежа. По-нататък склонът бе само бурени и храсти.

— Това е къщата модел — каза Джозета, докато спираха. — Строителят я издигна, за да могат хората да видят с очите си какво е да живееш сред хълмовете.

Слезе от колата, отвори багажника и извади найлонов сак и хартиена торба, пълна с храна. После ги поведе по алеята и отключи предната врата.

Мая си мислеше, че къщата модел ще е празна, но тя се оказа обзаведена с прашни мебели. На бюфета имаше чаши за коктейл и бутилки с напитки, в средата на масата за кафе се мъдреше голям букет лалета. На Мая й трябваха няколко секунди да осъзнае, че бутилките са празни, а цветята са от оцветена коприна и тел.

— Няма ток — каза Джозета. — Но водата не е спряна.

Последваха я в кухнята. Имаше централен барплот с гранитно покритие и скъпи уреди. В една медна купа имаше пластмасови ябълки и круши, а на масата за закуска имаше поднос с пластмасова торта.

Джозета пусна найлоновия сак на пода, остави покупките на тезгяха и все едно Мая я нямаше, каза на Гейбриъл.

— Купих сандвичи за вечеря и кифли с ягодов конфитюр за закуска. В сака има фенерче и два спални чувала. Нощем става студено.

— Благодаря ви — отвърна Гейбриъл. — Наистина сме ви много задължени.

— Когато дъщеря ми се обаждаше от Ню Йорк, винаги говореше много добри неща за вас, господин Кориган.

— Вики беше великолепен човек — каза Гейбриъл. — Имаше чисто сърце.

Лицето на Джозета се разкриви, сякаш някой я бе наръгал с нож, и тя заплака.

— Знаех, че е особена, още преди да се роди. Затова я нарекох Виктъри Оувър Син3 Фрейзър. Наскоро с помощта на преподобния Морганфийлд написах кратка брошура за нея. Хората искат да знаят повече. Виктъри вече не е просто моя дъщеря. А един от ангелите.

Странникът кимна съчувствено. Мая се зачуди дали няма да се наложи да стоят и да гледат как Джозета плаче. Но майката на Вики бе силна: взе чантата си и тръгна към вратата.

— Ще дойда в осем сутринта. Бъдете готови.

Стояха в дневната и я гледаха как излиза и си тръгва.

— Превръщат Вики в светица — каза Мая.

— Май натам отиват нещата.

— Но тя беше обикновен човек, Гейбриъл. А не лице от витраж. Помниш ли нощта, когато пя в караоке бара? И как Холис я учеше да танцува?

— Светецът е просто необикновен човек с няколкостотин години отгоре.

Седнаха на масата в кухнята и загледаха как слънцето се спуска към хълмовете като оранжев балон, на който му изтича хелият. Гейбриъл реши да си вземе душ. Докато включваше компютъра си и пращаше кодирано съобщение на Липата, Мая го чуваше как пръхти под студената вода.

Джозета бе права — банкрутиралият строеж беше безопасно място за пренощуване, но някои неща в къщата я изнервяха. Някой бе сложил във всяка стая снимки на женена двойка и двете им деца. На една от снимките семейството стоеше на кей, а момчето държеше голяма риба. На друга момичето беше с пачка на балерина и изправено на пръсти.

Гейбриъл се върна, извади сандвичите от торбата и ги сложи на масата. Косата му беше мокра.

— Когато бях малък, често си мечтаех за къща като тази. Нови мебели. Заден двор. Родители, които организират празненства и канят много приятели.

— И аз исках нещо такова. Къща в Хампстед и баща, който не обикаля света да убива хора.

Голямото легло в спалнята се оказа шперплатова платформа, заметната със завивки. Когато се стъмни, разпънаха спалните чували върху нея. Гейбриъл лежеше до Мая с ръка под главата й. В този момент тя имаше чувството, че са отдавна женена двойка и се познават открай време. Винаги беше мислила за любовта като за страст и жертва, но тя беше и такава — момент на спокойна близост, която сякаш щеше да продължи вечно.

Гейбриъл се усмихна.

— Против „правилата“ на арлекините ли е да кажа, че си прекрасна?

— Мисля, че вече нарушихме повечето правила.

— Добре. Защото ти си прекрасна и съм щастлив, че тази нощ съм тук до теб.

Целуна я, обърна се на една страна и заспа. Мая седна и се опита да предположи какво ще се случи. Следващите няколко дни щяха да са опасни, но поне кракът й беше почти оздравял. Макар сутрин стомахът й да се бунтуваше, все още не изглеждаше бременна. Гейбриъл не бе забелязал витамините и лакомствата, които носеше в раницата си. Реши сутринта да стане по-рано и да хапне няколко бисквити, преди да започне деня.

Нощен вятър духаше от каньоните. Гейбриъл се обърна на лявата си страна и тя се загледа в него. Луната беше в трета четвърт и ивица лунна светлина докосваше тялото му. Студена светлина. Баща й винаги наричаше луната така.

Чу приглушен звук в далечината — звук на приближаващ автомобил. Стана, мина по студените плочки, излезе в дневната и надникна между завесите. Пред къщата беше паркирана спортна кола с две врати и гюрук, фаровете й осветяваха склона. Шофьорът-сянка изключи двигателя и излезе. Държеше нещо в дясната си ръка. След миг Мая различи късия силует и извития пълнител на автомат.

Изтича обратно в спалнята и разтърси Гейбриъл да го събуди.

— Бързо се обличай. Трябва да се махнем оттук!

— Защо? Какво става?

— Навън има някой.

Полусънен, Гейбриъл навлече панталоните и ризата си.

— Сигурно е просто приятелят на Джозета.

— Не ми се вярва дякон да носи автомат.

По вратата задумка юмрук. Гейбриъл приключи със завързването на обувките си, а Мая грабна фенерчето и преметна тубуса с меча през рамо.

— По-бързо! Ще излезем отзад.

Гейбриъл отвори плъзгащата се врата и излязоха в двора. Мая си помисли дали да не изтичат по улицата, като се прикриват зад храстите, но незабавно отхвърли идеята. Не познаваше терена, а атаката можеше да дойде от всяка посока. Правилото на арлекина гласеше: „Избери пътя на врага си“.

Някой с трясък влезе в къщата. Мъжът с автомата. Извика нещо, но думите му бяха неразбираеми.

— Стой до мен — прошепна Мая. — Ще се барикадираме в друга къща.

Изтичаха по тротоара и се втурнаха през улицата към една от къщите, която така и беше останала без алея и външно оформление. Гейбриъл заобиколи и изрита кухненската врата.

Празната къща миришеше на катран и борови дъски. Нямаше полилеи; голите жици висяха от тавана като корени в пещера.

Мая поведе Гейбриъл по късия коридор към спалнята.

— И сега какво? — попита той.

— Ще чакаме.

— Ами ако ни открие?

— Тогава ще бъде неприятно изненадан. — Тя подаде на Гейбриъл фенерчето и посочи отсрещната стена. — Заставаш там. Щом влезе в стаята, светни директно в очите му.

— А ти?

Мая изтегли меча от ножницата и зае позиция до вратата.

— Той има автомат. Ще реагирам колкото мога по-бързо.

Изминаха пет минути преди нападателят да изрита предната врата. Стъпки отекнаха по голия под, скърцаха врати — мъжът претърсваше къщата. Ругаеше тихо всеки път, когато откриваше празна стая.

Отново стъпки. И после тъмна фигура замръзна в коридора. Гейбриъл включи фенерчето и Мая вдигна меча си.

— Тук сте значи! — каза познат глас.

— Холис! Ама че изненада! — Гейбриъл се разсмя и свали фенерчето. — Как ни намери?

— Свързах се с Липата. Той ми каза, че сте тук.

Мая излезе от засадата си.

— Радвам се да те видя, Холис. Помощта ти определено ще ни е от полза.

— В колата имам пушка и два сигурни телефона. Но първо трябва да изясним нещо. Смених името си, Мая. Липата прие тази промяна. Искам и твоето позволение.

Гейбриъл го погледна объркано.

— Какви ги говориш? Не ти трябва позволение, за да използваш фалшиво име. Всички сме с подправени паспорти.

— Няма предвид паспортите. — Мая прибра меча в ножницата. — Какво име ще използваш?

— Свещеника.

— Наистина ли желаеш този живот, Свещенико?

— Приемам го.

— Наистина ли желаеш тази смърт?

— Приемам и нея.

Мая си спомни как Холис и Вики вървяха хванати за ръце по Катерин Стрийт в Ню Йорк. Двамата любовници си бяха отишли завинаги.

— Проклет от плътта — тихо рече тя.

— Да — каза Свещеника. — Но спасен от кръвта.