40.

Като дете Мая бе учена да планира, никога да очаква. Имаше важна разлика между тези два начина на мислене. Когато се упражняваше по кендо, се опитваше да е готова за всичко и никога да не приема, че противникът й ще действа по точно определен начин.

Макар подобно нещо да бе възможно в сражение, беше трудно да се приложи и в останалите аспекти на живота й. След смъртта на баща си винаги се бе питала какво ще се случи, когато най-сетне се добере до Нейтан Бун. Във фантазиите й той обикновено беше слаб или ранен. Щеше да признае различните си престъпления и да проси милост.

А сега истинският Нейтан Бун, шефът на охраната на фондация „Евъргрийн“, седеше в средата на стаята до стъклена маса за кафе и ваза с цветя и не изглеждаше слаб или уплашен. Без да обръща внимание на двамата арлекини, той отговаряше на въпросите на Гейбриъл.

— Значи си намерил този Дойл в Тайланд и си го върнал в Америка?

— Точно така.

— И той е убил четиринайсет деца?

— Не. Децата са живи. Наредих на двама от екипа ми да ги откарат в пустинята Мохаве. Наехме една изоставена златна мина край градчето Розамънд.

— Но в крайна сметка щяхте да ги убиете — обади се Свещеника.

— Не бях сигурен какво ще се случи. Ситуацията е необичайна.

— Със сигурност нямаше да ги пуснете да си идат. — Свещеника стрелна с поглед Гейбриъл, сякаш казваше: „Позволи ми да убия този кучи син“, но странникът не откъсваше очи от Бун.

— Разбирам защо не би могъл да го направиш — рече Гейбриъл. — Не си искал тези деца да умрат като дъщеря ти.

— Откъде знаеш това?

— Историята беше разгласена от всички вестници. Съпругът на учителката на дъщеря ти отишъл в училището и застрелял жена си. После убил и няколко от децата.

Бун с мъка си пое дъх.

— Мразеше жена си, но защо трябваше да убива децата? Дъщеря ми беше невинна.

— А година след случилото се си постъпил във фондация „Евъргрийн“ — каза Гейбриъл. — Или ти си ги намерил, или те са открили теб.

— Обади ми се Кенард Наш и ме отведоха в Ню Йорк. Имаха досието ми от армията и знаеха за миналото ми като разузнавач. Наш ми показа модела на Паноптикона и ми обясни системата. Добави, че дъщеря ми щяла да е все още жива, ако всичко се контролирало и наблюдавало. Каза ми какво да правя и започнах работа. Трябва да разберете нещо. Винаги съм изпълнявал заповеди.

Изрече последните думи така, сякаш му бяха катехизис.

— Дъщеря ти е била убита и затова си наел Мартин Дойл да убива още деца, така ли? — попита Мая.

— Именно затова трябва да ме пуснете. Мисля, че Дойл е отишъл в пустинята да довърши работата.

Гейбриъл се обърна към Мая.

— Тръгни към Розамънд с Бун. Вижте дали можете да спасите децата.

— Най-вероятно лъже, Гейбриъл. Дори не знаем дали Мартин Дойл съществува.

— Ще идем в „Кълвър“. Ако разказът му се потвърди, ще ти звънна на мобилния. След двайсет минути ще знаеш дали Бун казва истината. — Гейбриъл се обърна към Свещеника. — Ако смяташ да ми помогнеш, намери брат ми и се погрижи за бодигардовете му.

Мая отиде в спалнята, свали одеялото от леглото и уви с него пушката си. За момент си помисли да повика Гейбриъл и да му каже тайната си, но бързо се отказа. Тръгваше на път с човека, който беше убил баща й.



Бун и Мая излязоха на хотелския паркинг и застанаха до наетата кола.

— Аз ще карам — каза той. — Можеш да седнеш зад мен и да ме застреляш когато решиш. Най-добрият момент ще е, когато стигнем мината.

Мая го изчака да се настани зад волана, след което седна отзад и остави пушката до себе си. Извади пистолета на Бун и свали предпазителя. Дразнеше се, че той е прав — най-добре беше да го убие, когато колата спре пред мината. Но трябваше също да намери оправдание и да му каже да отбие от пътя, когато приближат целта. Трябваше да вземе решение след около час.

Вече бе свикнала с ландшафта на Лос Анджелис, който така се различаваше от Лондон и Рим. Магистралите му бяха могъщи реки, които минаваха през паркове и квартали. Навсякъде имаше табели за автомивки и центрове за измерване на смога. В Голямата машина колите и хората бяха движещи се предмети, които можеха да се следят.

Мобилният й телефон иззвъня. Беше Свещеника.

— Къде си?

— На магистралата, в източна посока.

— Мъжът, с когото пътуваш, ни каза истината. Току-що намерихме три мъртви плъха.

— Махайте се оттам и помогни на приятеля ни да намери брат си. Ще се обадя, когато получа повече информация.

Когато прекъсна връзката, Бун я погледна през рамо и попита:

— Какво каза Холис Уилсън?

— В хотелската стая имало три трупа.

— Дойл е умен. Няма да се даде лесно.

— Карай — каза Мая. — Ще измисля нещо, когато стигнем.

Завиха по щатско шосе 14 — четирилентов път, който изкачваше верига ерозирали хълмове, покрити със суха растителност. На всеки петнайсетина километра имаше градче с еднакви ресторантчета, разположени между „Старбъкс“ и „Макдоналдс“. Мая не пропускаше нито един знак, но погледът й непрекъснато се връщаше към мъжа зад волана. „Най-добрият момент ще е, когато стигнем мината“.

— Ти уби баща ми.

— Да. Опитах се да го накарам да ми съдейства, но не се получи. Тръна беше много голям инат.

— Така или иначе щеше да го убиеш.

— Вярно е. Нямаше логична причина да го държа заключен някъде.

Бун погледна в огледалото и премина в другото платно. Спокойният му глас и липсата на емоции й напомняше за един човек — баща й.

— Смятам да те убия — каза тя. — Но в известен смисъл ти вече си мъртъв. Ти си картонена кутия, в която няма нищо. Не те е грижа за никого и никой не го е грижа за теб.

— Беше ме грижа за дъщеря ми. — За първи път гласът на Бун бе колеблив и изпълнен с болка. — Бих умрял вместо нея онзи ден, но останах жив. Не зная защо живях.

Прехвърлиха хълмовете и видяха магазините и уличните светлини на долепените един до друг Палмдейл и Ланкастър. Това бе най-далечната точка на разпрострелите се предградия, чиито жители всеки ден пътуваха от центъра на Лос Анджелис до ипотекираните си фамилни къщи. Веднага щом отминаха района, пустинята Мохаве ги обгърна от всички страни. Единствените светлини тук бяха осветените билбордове на индиански казина и клиники за пластична хирургия. „Променете външния си вид! Променете живота си!“ — крещеше един от надписите, а над него някакъв пластичен хирург с гладка кожа, доктор Патмор, се хилеше като идол на съвършенството.

Розамънд бе пустинно селище за пилотите и военните, които работеха във военновъздушната база „Едуардс“. Населението бе толкова мобилно и непостоянно, че минаха покрай паркинг, на който имаше къщи на колела. Излязоха от магистралата, минаха покрай един търговски център и завиха надясно край местната гимназия. Изкривени дървета растяха край пътя, а в далечината се виждаше планина с три върха. Беше отделена от всичко друго и се открояваше така, сякаш земята бе изхвърлила нещо зловредно и го бе запратила нагоре към небето.

Бун излезе от асфалтирания път и спря пред порта с голям надпис „Частна собственост! Влизането забранено“.

— Този път води нагоре към мините.

— Колко още остава?

— Пет-шест километра.

— Изгаси фаровете и карай бавно.

Бун отвори портата, върна се в колата и продължи по черния път към планината. Имаше луна и звезди, но пътят беше обрасъл с бурени и лесно можеха да го изгубят. След първия километър Мая свали прозореца. Чуваха се щурци и хрущенето на чакъла под гумите.

Бун спря пред входа на изоставена златна мина в средата на склона. Мястото бе оградено със сигнална ограда с бодлива тел отгоре, навсякъде имаше надписи „Влизането забранено“. Някой вече беше дошъл тук — пред заключената с верига и катинар порта беше паркирана червена кола.

Слязоха. След като Бун я беше довел до златната мина, от съществуването му нямаше смисъл. Пушката беше шумно оръжие. По-добре беше да му пререже гръкляна.

— Той е тук — каза Бун. — Това е колата на един от наемниците ми. Дойл я е взел, след като е убил хората в хотела.

Мая погледна нагоре по склона. Светлини маркираха виещ се към върха на планината път.

— Кой пази децата?

— Двама от хората ми. Ще се усъмнят, ако Дойл се появи сам.

Бун отиде при червената кола, отвори вратата и огледа боклука, оставен от Дойл на предната седалка. Мая докосна камата под якето си, но се поколеба и не я извади.

„Нека съдбата решава“, помисли си и извади генератора на случайни числа. Четно число означаваше смърт; нечетно щеше да отложи решението й. Натисна копчето. На екрана замига 3224. Произволният номер изискваше смърт, но предизвика контрареакция, която беше незабавна и сигурна. „Не искам това — помисли си тя. — Не съм такава“. Скри устройството преди Бун да се обърне към нея.

— Вътре има стерилен бинт и марля.

— Възможно ли е някой от хората ти да го е ранил?

— Едва ли. Най-вероятно си е купил нож и е махнал проследяващите чипове.

Мая извади от колана си автоматичния пистолет на Бун. Той стоеше спокойно, сякаш очакваше да бъде екзекутиран, но тя му подаде оръжието с дръжката напред.

— Не вдигай никакъв шум, докато се изкачваме. Ще сме лесни мишени в мига, в който се озовем на светло.

Свещеника й беше дал пушка с рязана цев и кожен ремък. Напомняше й на лупара, каквито носеха мъжете в Сицилия. Мая преметна ремъка през рамо, скочи на веригата и се промуши през отвора между вратите. Бун я последва и двамата тръгнаха нагоре към мината.

Въздухът бе студен, чист и миришеше на градински чай. Единственият шум идваше от генератора на мината — бръмчеше като косачка, изоставена от объркания си собственик насред пустинята.

Първата постройка беше шперплатова, с ламаринен покрив. Светлината проникваше през налепените по прозорците стари вестници.

— Какво има вътре? — попита Мая.

— Тук двамата пазачи спят и готвят.

Една дъска изскърца, когато стъпиха на верандата. Мая се опита да надникне през прозорците, но вестниците ги покриваха напълно. Тя вдигна пушката и прошепна на Бун:

— Отвори вратата и се дръпни настрани.

Той бавно натисна дръжката и бутна вратата. Мая се втурна вътре.

Имаше само едно дълго помещение с хладилник, газова печка и кухненска маса. На пода до един преобърнат стол лежеше труп. В средата на бялата му тениска имаше тъмно петно кръв, втора рана се виждаше под катарамата на колана му.

— Кой е този?

— Бивш австралийски полицай. Казваше се Вос.

— Къде са децата?

— Сложихме нарове в сградата за обогатяване на рудата.

Върнаха се в мрака и продължиха нагоре покрай машини за трошене на камъни. След разбиването рудата минаваше през филтри и корита, а после се товареше на колички и се откарваше към депото за обогатяване.

В депото светеше и Мая чу радостна музика от телевизор. Опря приклада на рамото си и рязко отвори вратата. В средата на помещението имаше походни легла. Телевизорът върху масата показваше програма с танцуващи животни. Още един мъртвец лежеше на няколко крачки от телевизора с отворена уста и очи.

— Само двама ли бяха?

Бун кимна.

— Може би Дойл е отвел децата в пустинята.

— Не мисля. Тъмно е. Не би могъл да ги намери, ако се разбягат. Да вървим в мината.

Излязоха от депото и тръгнаха по тесните релси, по които някога бяха минавали количките. Недалеч от върха на планината над шахтата бе вдигната конструкция от стоманени греди. Електромотор задвижваше лебедка, която вдигаше и спускаше стоманена клетка, в която бяха товарили количките.

— Това товарен асансьор ли е?

— Да — отвърна Бун. — Ако е свалил децата в шахтата, те не могат да избягат и ние не можем да ги спасим.

— Защо?

— Ще чуе лебедката, когато вдигнем клетката. И ще убие всички, преди да успеем да слезем.

Мая огледа района.

— Случайно да си чел „Пътят на меча“ на Врабеца?

Бун кимна.

— Там има глава за оценяване на противника. Най-слабият противник е онзи, който очаква победа.

— И мислиш, че Мартин Дойл попада в тази категория?

Мая вдигна един омазан с грес стар пешкир.

— Той очаква да чуе асансьора, но това няма да се случи.

Раздра пешкира на две, преметна пушката през врата си и се качи на подпорите. Уви кърпата около стоманеното въже и увисна в средата на шахтата.

— Идвам след теб — каза Бун.

— Не е необходимо.

— Това е моя отговорност.

Спускане няколко метра. Стоп. Още малко надолу. Стоп. Преди година бе срещнала баща си в Прага и бе наръгала човек в една алея. Оттогава животът й се оформяше от онова, което бе скрито от очите. Имаше чувството, че се спуска в някакъв таен свят. Някъде под повърхността щяха да бъдат убити невинни души.

Въжето се разлюля и тя едва не се изпусна. Погледна нагоре, видя, че Бун е на десетина метра над нея и също се спуска, и се опита да продължи малко по-бързо. Стискаше въжето с крака, за да контролира спускането си.

Накрая стигна тавана на кабината и спря. Очакваше всеки момент Дойл да нападне.

Нищо не се случи и тя слезе в главния тунел на мината. Светлината идваше от покрити с прах крушки, закачени на оранжев кабел. Тунелът се разклоняваше в две посоки, но отляво чу гласове. Деца пееха в хор с уплашени треперливи гласове:

Щастлив ли си, не се плаши,

плесни с ръце…

Притиснала пушката към гърдите си, Мая тръгна по тунела. Малки ръчички пляскаха. Пеенето продължаваше. После чу мъжки глас да отеква от каменните стени.

— Хайде всички, по-силно! По-силно!

Мая стигна завоя на тунела и видя пленените деца. Пред тях стоеше едър мъж — като някакъв диригент на хор, недоволен от представянето им. Децата го гледаха покорно и с ужас, докато мъжът отмерваше ритъма с ръка.

Щастлив ли си, не се плаши,

плесни с ръце и покажи…

— Не пляскате — каза Мая.

Дойл посегна към пистолета си и докато се завърташе към нея, тя стреля. Сачмите го отхвърлиха назад и той рухна на земята. Тялото му се сви в спазъм и се отпусна. Злата сила, която го движеше в този свят, се стопи, оставяйки само един труп.

Мая остана замръзнала в този момент на унищожение, а децата се разплакаха.

Сълзите и уплашените им лица промениха всичко. Тя преметна пушката на гръб, за да не я виждат, пристъпи напред и заговори с успокояващ тон:

— Спокойно. Всичко е наред. Никой няма да ви нарани.

Хвана едно момиченце за ръка и го поведе заедно с останалите през тунела.

— В безопасност сте. Лошия човек го няма. Сега ще се върнете при семействата си.

Бун ги чакаше на дъното на шахтата. Вратата на асансьора изскърца пронизително, когато я отвори. Децата забързаха в клетката като малки пиленца, опитващи се да скрият от ястреб, но вместо да влезе след тях, Бун затвори вратата и се обърна към Мая. Изглеждаше така, сякаш току-що е изгубил битката.

— Има още едно дете.

— Какво?

— Тялото на още едно дете, в края на терминала. Нямаше я в списъка.

На Мая й прилоша. Беше влязла в планината и бе унищожила този демон, но се бе провалила. Без да мисли, докосна корема си. Цялата й предпазливост се изпари, докато следваше Бун в тунела към Т-образната пресечка.

Беше готова да види труп, но там имаше само чакъл и прах. Внезапно Бун извади пистолета си и се обърна към нея. Нямаше начин да се защити.

Бун се взира в нея сякаш цяла вечност. Мая виждаше мъката и болката в очите му.

— Прости ми.

Мая кимна. „Да. Прощавам ти“.

С бързо движение Бун вдигна пистолета и се застреля в главата.

Загрузка...