Златният град

23.

Холис се събуди в студена тъмна стая. В село Шукунеги нямаше улично осветление, а лелята на Били Хирано беше изключила всички електрически уреди, преди да си легне. В Лос Анджелис Холис винаги чуваше шума на уличното движение или полицейска сирена. Тук единственият звук беше шепотът на вятъра през цепнатините на капаците на прозорците.

Плъзна ръка по завивката и се пресегна, за да докосне пистолета, лежащ до постелката татами. Оръжието му напомни, че все още е беглец. Пое дълбоко дъх и се опита да се отпусне, но сънят сякаш бе заминал в някаква далечна страна, а той не знаеше как да стигне дотам. Споменът за припяващата итако и потракването на броеницата отново се завърна. Все още ясно виждаше мъртвите очи на старицата, докато гласът на Вики излизаше от устата й.

След като итако завърши ритуала, Холис излезе. Няколко месеца нестихващият гняв беше насочвал действията му и го беше зареждал със свирепа сила. Но сега гнева го нямаше и той се чувстваше уморен и объркан. Били Хирано се взираше в него, докато стояха насред черния път. От ауспуха на таксито излизаха отработени газове, но Холис не се качи в колата.

— Трябва да се покрия за известно време — рече той. — Знаеш ли някакво подходящо място?

Били приличаше на доктор, на когото току-що са задали някакъв сложен медицински въпрос. Пъхна ръце в джобовете си и закрачи напред-назад, после подритна едно камъче в крайпътната канавка.

— Опасно е да се криеш в японски град. Навсякъде има полиция и ще те забележат. На село хората също задават въпроси. Но може би ще успея да те откарам до остров Садо.

— Къде е това?

— Срещу западния бряг на Япония. Леля ми живее в едно село, Шукунеги. Всяко лято на острова пристигат хиляди туристи, но по това време са останали само рибарите.

— И какво ще кажеш, когато се появя?

— В Шукунеги имат телевизори, но хващат само една програма. В селото живеят старци. Гледат различни игри и забавни предавания, но не се интересуват от новините.

— Но въпреки това ще се набивам на очи.

— Разбира се, че ще се набиваш. — Били се ухили. — Ще си нов източник на забавление. Любимото занимание на японците е да гледат как чужденците правят гафове. Но на островите хората предпочитат да си живеят живота. Не им харесва да говорят с полицията.

През останалата част от деня се прекачваха по разни местни влакове през планините към Западна Япония. Полетата бяха покрити с дълги ивици бял найлон, сякаш почвата трябваше да се излага на слънце постепенно. Всички кондуктори зяпаха черния чужденец, но Били им обясняваше, че Холис е американски хореограф, дошъл в Япония да изучава традиционни танци.

По време на плаването до остров Садо на няколко пъти валя дъжд и сняг. В един момент слънцето проби дебелите облаци и лъчите му докоснаха сиво-зеления океан като сноп божествена енергия. Холис се съмняваше, че някой го е забелязал; останалите пътници лежаха на пода на застланото с килим помещение с телевизор и дремеха или гледаха някакви музикални клипове. Запита се дали това не е истинската тайна на историята — в света настъпват големи промени, но повечето хора продължават да живеят в полудрямка.

— Какво правим, след като стигнем острова?

— Вземаме автобус до селото и се срещаме с леля ми Кимико.

— Ами ако не ме хареса?

— Ти си мой приятел, Холис. Достатъчно е да кажа само това. Първите няколко дни сме гости, но после трябва да работим.

Пристигнаха в Шукунеги вечерта. Селото се състоеше от петдесетина къщи, натъпкани в един крайбрежен каньон. При устието му рибарите бяха построили бамбукова стена с двойна порта в центъра. Заради нея селото приличаше на крепост, издигната да отблъсква нападенията на варвари, но истинските врагове бяха ледените бури, които идваха от Сибир и достигаха западната част на острова.

Били поведе Холис през портата в селото. Модерните двуетажни къщи имаха електричество и водопровод, но бяха построени много близко една до друга, с тесни пътеки между постройките. През Шукунеги минаваше поток; ромонът на водата се смесваше с вятъра и слабото ехо от смях, идващо от телевизора на нечий дом.

Тръгнаха срещу течението на потока и минаха центъра и гробището, пълно със статуи на Буда и покрити с лишеи надгробни камъни. Двуетажната къща на леля Кимико се намираше насред гробището, в края на каньона. Подобно на много селяни, тя беше поставила по един черен камък върху всяка керемида на покрива си. Целта на камъните беше уж да не позволяват на вятъра да отнася керемидите, но от тях покривът приличаше на дъска за шах или дама, очакваща играчите.

Нито една къща в селото нямаше ключалки, а само дървени резета. Били свали калните си обувки и влезе, без да почука. Холис остана сам на прага и слушаше гласа на жената отвътре. Беше писклив и радостен, сякаш пристигането на Били бе неочакван подарък. След няколко минути възрастната японка, дребна като дете, забърза към вратата, като се кланяше и посрещаше госта с добре дошъл.

Били остана на острова няколко дни, преди да се върне в Токио. Щеше да говори с другите любители на рокендрол и да проучи дали има безопасен начин за чужденец да се измъкне от страната. Холис проучи Шукунеги и бързо си намери работа, която щеше да е от полза за селото. Поддържащата тухлена стена в основата на скалата започваше да се руши. С инструментите на Кимико той щеше да я разруши и да построи нова. Фактът, че силен чужденец се е съгласил да свърши такава трудна работа безплатно, много хареса на селяните.

Леля Кимико ставаше в шест сутринта. Сервираше на Холис закуска от лепкав ориз, супа мисо и още някакво блюдо, което всеки път бе изненада. Веднъж му поднесе огромен морски охлюв и го гледаше как вади соленото кафяво месо от черната черупка. След като приключваше със закуската, Холис правеше упражнения и тръгваше с инструментите към стената. Обикновено две-три старици с розови гумени ботуши сядаха на пейките и го гледаха как работи. Холис никога не бе обръщал толкова внимание на собственото си тяло и на силните си ръце и крака. Когато повдигаше нещо тежко, стариците започваха да си мърморят нещо и пляскаха с ръце, за да покажат одобрението си.

Ежедневната работа го успокояваше и внасяше някакъв ред в живота му. Първо прокопа канавка, после започна да полага тухлите, като запълваше пространството зад стената с чакъл, който носеше с кофи от брега. Работеше бавно и обръщаше внимание на всяка подробност. Провери с канап дали основата е хоризонтална. Докато бъркаше хоросан и го слагаше върху тухлите, започна да вижда миналите си избори с ново чувство за яснота.

Вики му бе казала, че е на прав път. „Ако си спомниш кой си, ще знаеш какво да правиш“. „И кой съм аз?“ — питаше се той. В Лос Анджелис беше учил учениците си никога да не използват насилие за негативни цели. Истинският воин използва ума и сърцето си. Истинският воин е спокоен вътрешно, а не управляван от гняв. Спомняше си как стоеше на онзи покрив в Лондон със снайпера и се чувстваше засрамен.

Още тухли и още хоросан. Построй стената по-висока. Правилна и истинска.

Беше петнадесетият му ден в селото. След като работи върху стената сутринта, хапна малко ориз и темпура и тръгна из гробището между къщите. Мъртви цветя. Стари монети в ръждиво котле, пълно с дъждовна вода. Редица топчести каменни Буди с бели памучни шапчици и малки лигавничета, завързани на вратовете им.

Излезе през портата и тръгна покрай линията на прибоя до един плаж с черен пясък, осеян с пластмасови бутилки, автомобилни гуми и всякакви други отпадъци на съвременния свят. Боровете се вкопчваха в скалите като бонзай, вълните тихо се плискаха в брега.

„Знай това, любов моя… Повярвай, любов моя… Светлината оцелява“. Вики бе изминала дълъг път, за да му каже тези думи, и сега те бяха фундаментът на вярата му. Ако някой наистина мисли, че си добър човек, това може да те промени завинаги. Може би именно затова Бог е създавал светци и светици. Те са виждали Светлината в другите и понякога това вдъхновявало хората да живеят според някакъв идеал.

Гейбриъл не можеше да знае за храбрия книжар, гангстера с пистолета и убийството в хотелската стая, но може би бе видял общата посока на пътуването на Холис. „Кой съм аз?“ — отново се запита той. Винаги щеше да бъде воин, но сега трябваше да се бори за нещо по-важно от отмъщението. Загледан във вълните, имаше чувството, че сякаш се е освободил от целия безпорядък и объркване, които му пречеха да разбере. „Ако си спомниш кой си, ще знаеш какво да правиш“.

— Холис!

Той се обърна и видя Били Хирано да върви по плажа. Явно беше намерил нов гел в Токио — всеки косъм от помпадура му беше точно на мястото си.

— Старците те харесват. Леля ми казва, че си добър работник. Ако искаш, можеш да останеш тук завинаги.

— Леля ти е чудесен човек, но трябва да продължа нататък.

— Да. Помислих си, че ще го кажеш. Говорих с някои хора. Има безопасен начин да напуснеш Япония. Вземаме ферибот надолу до Окинава и югозападните острови. Ако платиш достатъчно, рибарските гемии ще те откарат където поискаш — Тайван, Филипините, дори до Австралия.

— Звучи добре.

— Ще липсваш на селяните. — Били се усмихна. — И на мен също. Страхотно е да познаваш арлекин.

— Исках да поговорим за това, Били. Щом сме приятели, мога да ти кажа арлекинското си име…

Още няколко секунди си остана Холис. Загледан в хоризонта, той много добре си даваше сметка за избора си. Отказваше се от всякаква привързаност, от нормалния живот.

— Арлекинското ми име е Свещеника.

— Свещеника. Да. Чудесно. — Били изглеждаше удовлетворен. — Никога не съм вярвал, че се наричаш Холис.