Златото на инките

Загадъчните пришълци

1533 година от Новата ера, Забравено море

Те дойдоха от юг с изгрева на слънцето, трептящи като привидения в пустинен мираж, докато се плъзгаха по осеяната със слънчеви зайчета вода. Правоъгълните памучни платна на флотилията от салове висяха отпуснати неподвижно под ведрото синьо небе. Не се чуваха команди. Екипажите потапяха и натискаха греблата в призрачна тишина. Високо над главите им ту се спускаше, ту се извисяваше един ястреб, сякаш показваше на кормчиите пътя към лишения от растителност остров, който се издигаше в центъра на вътрешното море.

Саловете бяха построени от снопове тръстика, завързани и извити в двата края. Всеки корпус се състоеше от шест снопа, с кил и напречни греди от бамбук. Извисяващите се нос и кърма бяха оформени като змии с кучешки глави, вдигнали челюсти към небето, сякаш виеха срещу луната.

Вождът, който командваше флота, седеше върху приличен на трон стол, поставен върху заострената предна част на челния сал. Той беше облечен в памучна туника, украсена с тюркоазни плочици и пъстро избродиран вълнен плащ. На главата му имаше шлем, окичен с пера, а върху лицето — златна маска. Украшенията за уши, масивната огърлица и гривните за ръце също хвърляха златисти отблясъци на слънцето. Дори обувките му бяха изработени от злато. Това, което правеше гледката още по-смайваща, беше, че накитите на членовете на екипажа не отстъпваха по великолепие на неговите.

Покрай брега на плодородната земя, заобикаляща морето, туземното население със страх и почуда наблюдаваше чуждестранната флотилия, появила се неканена в техни води. Нямаше опити за защита на територията им от нашествениците. Прости ловци и земеделци, те поставяха капани за зайци, ловяха риба, жънеха растенията, които сееха и събираха ядкови плодове. Културата им беше архаична, необяснимо различаваща се от тази на съседите им на изток и на юг, които бяха създали простиращи се нашир и надлъж империи. Те живееха и умираха без някога да са издигнали масивни храмове на безбройни богове и сега наблюдаваха в захлас изложените на показ богатство и мощ, които се носеха по водата. В съзнанието си всички възприемаха флотилията като чудодейна поява на богове воини от света на духовете.

Без да обръщат внимание на струпаните на брега хора, загадъчните чужденци продължаваха да гребат към своята крайна цел. Мисията, с която бяха натоварени, беше свещена и нищо не можеше да ги отклони от нея. Те невъзмутимо тласкаха саловете си напред и нито една глава не се обърна, за да покаже, че е забелязала смаяната публика.

Те се насочиха право към стръмните, покрити със скали склонове на малката планина, която представляваше остров, издигащ се на 200 метра над морската повърхност. Той беше необитаем и в по-голямата си част лишен от растителност. На местните жители, които населяваха континенталната част, островът беше известен като мъртвия великан, защото билото на дългата, ниска планина приличаше на тялото на жена, заспала непробуден сън. Илюзията се подсилваше от призрачното, дължащо се на слънцето сияние, което се излъчваше от нея.

Не след дълго облечените в бляскави одежди моряци изтеглиха саловете си на малък, осеян с дребни камъчета плаж, който водеше към тесен каньон. Те свиха платната с втъкани фигури на фантастични животни, символи, които още повече засилваха страха и благоговението на притихналите туземци и започнаха да разтоварват големи тръстикови кошници и глинени делви на брега.

През дългия ден товарът беше струпан в огромен, но подреден куп. Вечерта, когато слънцето се скри на запад, островът престана да се вижда от брега. В тъмнината се забелязваше само слабото блещукане на светлинки. Ала зората на новия ден завари флотилията все още на брега, а голямата купчина товар стоеше непокътната на мястото си.

На върха на острова планина кипеше усилена работа. Група каменоделци се трудеха усърдно върху огромна скала. През следващите шест дни и нощи, като използваха бронзови лостове и секачи, те неуморно къртиха и изчукваха камъка, докато той бавно придоби формата на свиреп крилат ягуар със змийска глава. Когато дялането и заглаждането най-сетне приключиха, странният звяр изглеждаше така, сякаш щеше да скочи от голямата скала, върху която беше изсечен. Докато траеше извайването на статуята, товарът от кошници и делви бавно беше пренасян и накрая от него не остана и следа.

После една сутрин жителите погледнаха над водата към острова и видяха, че на него няма жива душа. Загадъчните хора, дошли от юг, заедно със саловете си бяха изчезнали, отплавали под прикритието на тъмнината. Само величественият каменен ягуар змия с оголени извити зъби и присвити очи, оглеждащи необятната, осеяна с безброй хълмове местност отвъд малкото море, беше останал да напомня за тяхното пребиваване.

Любопитството бързо надделя над страха. Следобед на другия ден четирима мъже от главното село, разположено край брега на вътрешното море, чиято смелост беше подкладена от силна местна настойка, се оттласнаха от брега в кану еднодръвка и загребаха към острова да поразгледат. След като доплаваха до тясната пясъчна ивица, ги видяха да навлизат в тесния каньон, който водеше към вътрешността на планината. През целия ден и през следващия техните приятели и роднини с безпокойство очакваха завръщането им. Ала никой не видя мъжете отново. Дори и кануто им изчезна.

Страхът на примитивните туземци нарасна още повече, когато над малкото море внезапно се изви силен ураган и го превърна в кипящ ад. Слънцето се скри и небето притъмня както никога дотогава. Заедно със страховитата тъмнина задуха ужасен вятър, който с вой връхлетя върху морето, превърна водата в пяна и опустоши селата. Сякаш беше избухнала война на небесата. Стихията се стовари върху крайбрежието с невероятна ярост. Местните хора бяха сигурни, че ягуарът змия беше повел боговете на небето и мрака да ги накажат, задето бяха нарушили спокойствието му. Те започнаха да шушукат за проклятие, настигнало онези, които бяха дръзнали да стъпят на острова.

А после, също тъй внезапно както беше връхлетяла, бурята отмина отвъд хоризонта, вятърът стихна и се възцари странна тишина. Ярките лъчи на слънцето огряха морето, което беше също тъй спокойно както и преди. След това долетяха чайки и започнаха да кръжат над някакъв предмет, изхвърлен от водата върху пясъчната ивица на източния бряг. Щом хората съзряха лежащата неподвижно фигура, в която се плискаха вълните, те предпазливо приближиха и спряха, а после внимателно запристъпваха напред и впериха погледи надолу, за да я разгледат. От гърдите им се изтръгна стон, когато разбраха, че това беше трупът на един от чужденците, дошли от юг. Той беше облечен само с разкошна бродирана туника. Не беше останала и следа от златна маска, шлем и гривни.

Тези, които присъстваха на зловещата сцена, се взираха потресени в трупа. За разлика от тъмнокожите туземци със смолисточерна коса, мъжът имаше бяла кожа и руса коса. Невиждащите му очи бяха сини. Прав, той би надвишавал с половин глава поразените хора, които го изучаваха.

Треперещи от страх, те внимателно го пренесоха до едно кану и грижливо го положиха в него. После избраха двама от най-смелите мъже да закарат трупа до острова. Щом стигнаха до плажа, те бързо го свалиха на пясъка и трескаво загребаха обратно към брега. Години след смъртта на онези, които бяха присъствали на паметното събитие, полузаровеният в пясъка избелял скелет все още можеше да се види като страховито предупреждение никой да не приближава до острова.

Хората тихичко говореха помежду си, че пазителят на златните воини, крилатият ягуар змия, е разкъсал любопитните мъже, които бяха пристъпили убежището му и никой не посмя отново да си навлече гнева му, като стъпи на острова. Около него витаеше нещо зловещо, почти враждебно. Той се превърна в свещено място, за което говореха само шепнешком и никога не посещаваха.

Кои бяха обкичените със злато воини и откъде бяха дошли? Защо бяха навлезли във вътрешното море и какво бяха правили там? Очевидците трябваше да се задоволят с това, което бяха видели — липсваше всякакво обяснение. От незнанието се родиха митове. Покълналите легенди бяха подхранени от страховито земетресение, което разтърси околността и разруши крайбрежните села. След пет дни, когато трусовете най-сетне стихнаха, голямото вътрешно море беше изчезнало, оставяйки след себе си само широка ивица от мидени черупки върху това, което някога представляваше бряг.

Загадъчните пришълци скоро намериха място в религиозните предания и се превърнаха в богове. С течение на времето разказите за тяхната внезапна поява и изчезването им ставаха все по-преувеличени, а после постепенно избледняха, докато се превърнаха в част от фантастичния фолклор, предаван от поколение на поколение от хора, които живееха в обитавани от духове земи, където необяснимите явления витаеха във въздуха като дим над лагерен огън.