Златото на инките

1

10 октомври 1998 година, Перуанските Анди

Скелетът лежеше в утайката на дълбокия вир, сякаш изтегнал се върху мек дюшек. Студените, немигащи очни кухини на черепа се взираха през водната тъма нагоре към повърхността, която се намираше на 36 метра над него. Зъбите му бяха застинали в ужасяваща злобна усмивка. Една малка водна змия подаде грозната си глава изпод гръдния му кош, а после се стрелна напред, като остави след себе си малко облаче от тиня, което прикри следите й. Заритият в калта лакът крепеше вдигнатата нагоре ръка, а костеливите пръсти сякаш приканваха с жест нищо неподозиращите посетители.

От дъното на бездната до огряната от слънцето повърхност, мрачният сиво-кафеникав цвят на водата постепенно изсветляваше до зелен като грахова супа, което се дължеше на мръсната слуз, процъфтяваща в тропическата жега. Кръглият отвор в горната част беше с диаметър 30 метра, а стръмните скали се спускаха цели петнадесет метра до водата. Ако някой човек или животно попаднеше вътре, нямаше начин да се измъкне без помощ отгоре.

Имаше нещо грозно в дълбокия варовиков понор2 или ценот3, какъвто беше специализираният термин, някаква отблъскваща заплаха, която животните усещаха и никога не приближаваха на повече от петдесет метра от него. Наоколо витаеше мрачната атмосфера на смърт и с право. Мястото беше не само свещен кладенец, в чиито тъмни води по време на суша или жестоки бури са били принасяни в жертва живи мъже, жени и деца. Според древните легенди и митове то беше дом на злите богове, в който се случвали странни и неописуеми неща. Имаше и разкази, в които се говореше за редки, ръчно изработени и изваяни предмети, които заедно с нефрит, злато и скъпоценни камъни били хвърляни в страховития понор, за да бъдат умилостивени злите богове, изпратили лошото време. През 1964 година двама водолази се спуснали в дълбините на понора и повече не се появили. Не бил направен никакъв опит труповете им да бъдат извадени.

Ранната история на понора водеше началото си от Камбрийската ера, когато районът представлявал част от древно море. През последвалите геологически ери в него живели и умирали хиляди поколения черупчести мекотели и корали. Техните скелетни останки образували огромна маса от варовик и пясък, която се сбила в слой от варовик и доломит, дебел два километра. После, преди около шестдесет и пет милиона години, започнало интензивно надигане на земните пластове, в резултат на което се образували днешните Анди. Дъждът, който се стичал от планините, увеличил до голяма степен количеството на подпочвените води, които започнали бавно да разтварят варовика. Там, където се събирала и образувала басейни, водата продължила да разяжда нагоре, докато повърхностният земен слой пропаднал и се образувал понорът.

Във влажния въздух над джунглата, която заобикаляше кухината, лениво кръжеше един кондор, вперил безизразен поглед в група хора, които работеха край ценота. Широките му дълги 3 метра крила бяха извити дъгообразно, за да улавят въздушните течения. Огромната черна птица с бяла яка и плешива розова глава се рееше плавно, докато внимателно следеше раздвижването долу. Най-сетне разбрал, че наблизо няма храна за него, лешоядът се издигна нагоре за далечно наблюдение и се понесе на изток да дири мърша.

Години наред около свещения кладенец се бяха водили безплодни спорове и сега археолозите най-после се бяха събрали, за да се спуснат в загадъчните му дълбини и да извадят оттам древни предмети. Обектът беше разположен на западен склон под един висок хребет на Перуанските Анди, в близост до развалините на голям град. Намиращите се в съседство каменни постройки представляваха част от огромна конфедерация на градове държави, известна като Чачапояс, която била покорена от прочутата империя на инките около 1480 година от нашата ера.

Чачапойската конфедерация обхващала почти 400 квадратни километра. Нейният столичен район, състоящ се от ферми, храмове и крепости, днес се намира в слабо проучени, обрасли с гъсти гори планини. Останките на тази велика цивилизация говореха за невероятно загадъчна смесица от култури и произходи, непознати в по-голямата си част. Чачапойските управници или съветът на старейшините, техните архитекти, жреци, войници и обикновените трудови хора в градовете и фермите не бяха оставили на практика никакви писмени сведения за живота си. На археолозите тепърва предстоеше да проучат тяхната правителствена администрация, съдебна система и религиозни ритуали.

Доктор Шанън Келси, която се взираше в застоялата вода с големите си, широко отворени светлокафяви очи, разположени под извити тъмни вежди, беше твърде възбудена, за да почувства студените тръпки на страха. Много привлекателна жена, когато беше облечена и гримирана, тя се отличаваше с доста хладна и резервирана независимост, която повечето мъже намираха дразнеща, особено когато впереше поглед в очите им със смущаваща самоувереност. Правата й и мека руса коса беше вързана на опашка с червена кърпа, а оголената кожа на лицето, ръцете и краката й беше силно загоряла. Нейният цял черен бански от ликра беше запълнен от красива фигура с формата на пясъчен часовник, на който бяха добавени още двадесетина минути — точно колкото трябваше, а походката й се отличаваше с плавната грация, присъща на танцьорките от Бали.

Прехвърлилата тридесет и пет години доктор Келси с удоволствие се занимаваше с чачапойските култури вече цяло десетилетие. По време на пет предишни експедиции тя беше изследвала и проучила доста важни археологически обекти, разчиствайки няколко обрасли с растителност големи сгради и храмове в древните градове на този район. Като уважаван археолог в областта на културите на Андите, нейната голяма страст беше да върви по следите на едно славно минало. Мечтата й да работи там, където беше живял, творил и отмрял един загадъчен и малко известен народ, беше станала действителност благодарение на субсидията, осигурена от факултета по археология на щатския университет в Аризона.

— Безполезно е да нося видеокамера, освен ако видимостта не се подобри след първите два метра — каза Майлс Роджърс, фотографът, който заснемаше работата на експедицията.

— В такъв случай ще снимаш с фотоапарат — категорично заяви Шанън. — Искам да документираме всяко спускане в кладенеца, независимо дали виждаме по-далеч от носа си, или не.

На тридесет и девет години, с буйна черна коса и брада, Роджърс беше опитен професионалист в подводната фотография. Той беше търсен от всички по-важни научни и туристически издания, за да прави подводни снимки на риби и коралови рифове. Неговите забележителни снимки на потънали в южната част на Тихия океан кораби от Втората световна война и на древни, погълнати от водата пристанища в района на Средиземно море, му бяха спечелили многобройни награди и уважението на колегите му.

Един висок, строен, около шестдесетгодишен мъж със сребристосива брада, която покриваше наполовина лицето му, вдигна кислородната бутилка на Шанън, за да може да провре ръце през ремъците на дихателния комплект.

— Ще ми се да отложите това, докато довършим сала за гмуркане.

— Дотогава има още два дена. Сегашното предварително проучване ще ни помогне да спечелим време.

— В такъв случай изчакайте поне докато от университета пристигне останалата част от водолазния екип. Ако ти и Майлс загазите, няма да има кой да ви помогне.

— Не се притеснявайте — бойко каза Шанън. — Майлс и аз ще направим само пробно спускане, за да проверим дълбочината и състоянието на водата. Ще останем долу не повече от тридесет минути.

— И на не повече от петнадесет метра — предупреди я възрастният мъж.

Шанън се усмихна на своя колега доктор Стив Милър от Пенсилванския университет.

— И ако не достигнем дъното на петнадесет метра?

— Разполагаме с пет седмици. Няма нужда да прибързваме и да рискуваме да се случи нещо лошо. — Гласът на Милър беше тих и плътен, но в него ясно се долавяше нотка на загриженост. Един от водещите антрополози на своето време, той беше посветил последните тридесет години от живота си на разкриването на загадките на културите, които се бяха развили във високите части на Андите, а после спуснали надолу към джунглите на Амазонка. — Бъдете предпазливи, проучете състоянието на водата и геологията на стените на понора, а после се върнете на повърхността.

Шанън кимна и плюна в маската си, като размаза слюнката по вътрешната страна на стъклото, за да не се замъгли. После изплакна маската с вода от една манерка. След като регулира компенсационната си жилетка и закопча колана с тежестите, тя и Роджърс провериха взаимно оборудването си за последен път. Доволна, че всичко беше на мястото си и дигиталните им компютри за спускане бяха правилно програмирани, Шанън се усмихна на Милър.

— До скоро, Док. Пригответе ми едно изстудено мартини.

Антропологът завърза под мишниците им широки ремъци, които бяха прикрепени към дълги найлонови въжета, придържани здраво от десетчленна група перуански студенти, специализиращи по програмата за археология на университета, които бяха изявили желание да участват в проекта.

— Спускайте, деца — нареди Милър на шестте момчета и четирите момичета.

Малко по малко те започнаха да отпускат въжетата и водолазите поеха надолу към зловещия кладенец. Шанън и Роджърс протегнаха крака, използвайки краищата на плавниците си като буфери, за да не се одраскат в грапавите варовикови стени. Те ясно виждаха пласта от мръсна пяна, който покриваше повърхността на водата. Тя изглеждаше точно толкова гъста и привлекателна, колкото и ведро със зелена слуз. Наоколо се носеше непреодолимо миризмата на гнило и застояло. За Шанън радостната възбуда от срещата с неизвестното изведнъж се превърна в мрачно предчувствие.

Когато се озоваха на около метър от повърхността и двамата пъхнаха между зъбите си дихателните накрайници и дадоха знак на загрижените лица, които надзъртаха отгоре. После Шанън и Майлс се измъкнаха от ремъците, които ги придържаха и изчезнаха от погледа им в отвратителната пяна.

Милър нервно крачеше край ръба на понора, поглеждайки често към часовника си, докато студентите се взираха надолу в зелената пяна като омагьосани. Минаха петнадесет минути, а от водолазите нямаше и следа. Изведнъж въздушните мехурчета от регулаторите им изчезнаха. Милър се втурна като обезумял около кладенеца. Може би бяха открили пещера и бяха влезли в нея? Той изчака десет минути, а после се завтече към една палатка наблизо и влезе вътре. Милър трескаво вдигна радиостанцията и започна да вика центъра за координация и снабдяване на експедицията, който се намираше в малкото градче Чачапояс, на 90 километра на юг. Гласът на Хуан Чако, перуанският генерален инспектор по археология и директор на „Музео де ла Насион“ в Лима се отзова почти на минутата.

— Тук е Хуан. Ти ли си, Док? С какво мога да съм ти полезен?

— Доктор Келси и Майлс Роджърс настояха да направят пробно спускане в жертвения кладенец — отвърна Милър. — Мисля, че с тях се е случило нещо.

— Влезли са в тази помийна яма, без да дочакат водолазния екип от университета? — попита Чако с учудващо равнодушен тон.

— Опитах се да ги разубедя.

— Кога влязоха във водата?

Милър отново погледна часовника си.

— Преди двадесет и седем минути.

— Колко време възнамеряваха да останат долу?

— Смятаха да изплуват след тридесет минути.

— Все още е рано. — Чако въздъхна. — И какъв е проблемът?

— През последните десет минути от въздушните им мехурчета няма и следа.

Чако затаи дъх и затвори за секунда очи.

— Това не ми харесва, приятелю. Имахме други планове.

— Можеш ли да изпратиш по-рано екипа от водолази с хеликоптер? — попита Милър.

— Невъзможно — безпомощно отвърна Чако. — Все още не са пристигнали от Маями. По разписание самолетът им ще пристигне в Лима след четири часа.

— Не можем да си позволим протакане от страна на правителството. Не и в този момент. Можеш ли да уредиш спешното изпращане на спасителен екип от водолази при понора?

— Най-близката морска база е в Трухильо. Веднага ще уведомя командира на базата.

— Желая ти успех, Хуан. Ще чакам при радиостанцията.

— Дръж ме в течение, ако има нещо ново.

— Ще те държа, обещавам — мрачно каза Милър.

— Приятелю?

— Да?

— Те ще се измъкнат — опита се да го успокои Чако с изкуствено приповдигнат тон. — Роджърс е отличен водолаз. Той не допуска грешки.

Милър не отговори. Нямаше какво повече да каже. Той прекъсна връзката с Чако и забърза към смълчаната група студенти, които изплашено се взираха в понора.

В Чачапояс Чако извади носната си кърпа и избърса лицето си. Той беше човек на реда. Непредвидените пречки или проблеми го дразнеха. Ако двамата глупави американци се удавеха, щеше да има правителствено разследване. Въпреки влиянието на Чако, перуанските средства за масова информация при всички положения щяха да раздуят случилото се. Последствията можеха да се окажат ни повече, ни по-малко от катастрофални.

— Само двама мъртви археолози в понора ни трябват сега — промърмори на себе си той.

После с треперещи ръце сграбчи радиостанцията и започна да изпраща настойчив зов за помощ.

2

От влизането на Шанън и Майлс в жертвения кладенец беше изминал час и четиридесет и пет минути. Всеки опит да бъдат избавени сега щеше да бъде напразен. Вече нищо не би могло да спаси Шанън и Майлс. Те сигурно бяха мъртви, отдавна изразходвали докрай въздуха си. Към безчетния брой жертви, които бяха изчезнали в страховитите води през вековете, се прибавиха още две.

С разтревожен глас, в който се долавяше отчаяние, Чако го беше уведомил, че този непредвиден случай беше сварил перуанските ВМС неподготвени. Техният екип за подводни спасителни операции се намирал на учение в южната част на Перу, близо до границата с Чили. За тях било невъзможно да превозят със самолет екипа от водолази с тяхното оборудване до понора преди залез-слънце. Безпомощният Чако споделяше тревогата на Милър от твърде дългото време, необходимо да се реагира на възникналата ситуация. Но това беше Южна Америка и на бързината рядко се отдаваше решаващо значение.

Една от студентките първа го чу. Тя сложи ръце зад ушите си и започна да се върти напред и назад като радарна антена.

— Хеликоптер! — обяви развълнувано тя, като сочеше на запад, отвъд върховете на дърветата.

Смълчани в очакване, всички присъстващи край понора се заслушаха. Към тях се носеше приглушеното тракане на лопати на витло, порещи въздуха, което с всеки изминал момент ставаше все по-силно. Минута по-късно пред тях се показа тюркоазен хеликоптер, отстрани на който беше изписано „НЮМА“.

Откъде беше дошъл, зачуди се Милър с все по-нарастващо въодушевление. Както личеше, маркировката му не беше на перуанските ВМС. Сигурно беше хеликоптер от гражданската авиация.

Върховете на околните дървета се разлюляха лудешки, когато хеликоптерът започна да се спуска на малката поляна край понора. Шейната за кацане беше все още във въздуха, когато вратата на корпуса се отвори и един висок мъж с чуплива черна коса пъргаво скочи на земята. Той беше облечен в тънък неопренов костюм с шорти за спускане в топли води. Без да обръща внимание на младежите, той се запъти право към антрополога.

— Доктор Милър?

— Да, аз съм Милър.

Непознатият, на чието лице се изписа топла усмивка, протегна загрубялата си ръка.

— А вие кой сте?

— Казвам се Дърк Пит.

— Вие сте американец — заяви Милър, вперил поглед в лицето с остри груби черти, чиито очи сякаш се усмихваха.

— Директор, отговарящ за специалните проекти в Националната агенция за подводни и морски изследвания на САЩ. Доколкото разбирам, двама от вашите водолази са изчезнали в подводна пещера.

— Понор — поправи го Милър. — Доктор Шанън Келси и Майлс Роджърс се потопиха във водата преди близо два часа и все още не са изплували.

Пит приближи до ръба на понора, погледна надолу към застоялата вода и бързо определи, че условията за гмуркане бяха отвратителни. Водата, която в краищата беше слузесто зелена, ставаше катраненочерна в центъра, създавайки впечатление за голяма дълбочина. Липсваха всякакви признаци, че операцията можеше да се окаже нещо повече от изваждане на трупове.

— Не е твърде предразполагащо — замислено произнесе той.

— Откъде дойдохте? — попита Милър.

— НЮМА провежда подводно геологическо проучване край брега, право на изток оттук. Командването на перуанските ВМС се свърза с нас по радиостанцията с молба да изпратим водолази за спасителна операция и ние се отзовахме. Както виждам, ние сме първите пристигнали на мястото.

— Как могат учени океанографи да проведат подводна спасителна операция в някаква адска дупка? — рязко изрече Милър, обзет от внезапен гняв.

— Нашият изследователски кораб разполага с необходимото водолазно оборудване — спокойно обясни Пит. — Аз не съм учен, а морски инженер. Присъствал съм само на няколко занятия за подводно спасяване, но съм доста добър водолаз.

Преди обезсърченият Милър да успее да отговори, двигателят на хеликоптера угасна, лопатите на витлото бавно спряха да се въртят и през вратата се измъкна нисък мъж с широки рамене и масивен гръден кош като на докер, който приближи към тях. Той изглеждаше пълна противоположност на високия жилест Пит.

— Моят приятел и колега Ал Джордино — представи го Пит.

— Здравейте — каза Джордино и само кимна с покритата си с гъста и къдрава тъмна коса глава.

Милър погледна зад тях през предното стъкло на хеликоптера и като видя, че вътре няма други пътници, отчаяно изпъшка:

— Двама, само вие двамата. Господи, ще трябват поне една дузина мъже, за да ги извадят.

Избухването на Милър ни най-малко не подразни Пит. Тъмнозелените му като опал очи, в които сякаш имаше нещо хипнотично, гледаха антрополога с търпеливо разбиране.

— Повярвайте ми, Док — каза той с тон, който правеше всеки по-нататъшен спор излишен. — Ал и аз можем да свършим тази работа.

Само за няколко минути, след кратко съвещание за изготвянето на план, Пит беше готов за спускане в понора. Той си беше сложил водолазен шлем „ЕХО-26“ на „Дайвинг Системс Интернешънъл“ с екзотермичен въздушен регулатор, предназначен за работа в замърсени води. Гнездата на слушалките му бяха свързани към водолазна радиостанция „МК1-0С1“ на „Оушън Текнолъджи Системс“. Освен двете бутилки за кислород, всяка с вместимост 100 кубични фута, които носеше на гърба си, той беше облякъл компенсационна жилетка с цял набор от прибори, показващи дълбочината, налягането на въздуха и посоката според компаса. Докато се екипираше, Джордино свърза дебел найлонов комуникационен и обезопасителен кабел „Кърмантъл“ към слушалките на Пит и токата за аварийно освобождаване на ремъка, закопчан около кръста му. Останалата част от обезопасителния кабел беше навита на голяма макара, монтирана в хеликоптера и свързана към външен говорител. След като провери за последен път екипировката на Пит, Джордино го потупа по главата и заговори в микрофона на комуникационната система.

— Всичко изглежда наред. Чуваш ли ме?

— Сякаш се намираш в главата ми — отговори Пит и всички чуха гласа му от говорителя. — А ти мен?

Джордино кимна.

— Ясно и отчетливо. Ще следя оттук графика ти за декомпресия и времето, което ти остава.

— Разбрано.

— Разчитам на теб да ме държиш непрекъснато в течение на положението си и на каква дълбочина се намираш.

Пит уви обезопасителния кабел около ръката си и здраво го стисна. Той намигна на Джордино през стъклото на шлема.

— Добре, хайде да открием представлението.

Джордино махна на четирима от студентите на Милър, които започнаха да развиват макарата. За разлика от Шанън и Майлс, които се бяха спуснали, отблъсквайки се от стените на понора, Джордино беше преметнал найлоновия кабел през ствола на едно изсъхнало дърво, стърчащ на два метра отвъд края на отвесната урва. Това осигуряваше на Пит възможност да се спусне, без да се одраска във варовика.

За човек, който може би изпращаше своя приятел на преждевременна смърт, помисли си Милър, Джордино изглеждаше невероятно спокоен и експедитивен. Той не познаваше Пит и Джордино, никога не беше чувал за тази легендарна двойка. Той не би могъл да знае, че те бяха изключителни мъже, зад гърба на които имаше двадесет години, изпълнени с рисковани начинания под водата. За това време те бяха развили безпогрешен усет за оценка на шансовете им за оцеляване. Той можеше само да стои безучастно, изпълнен от чувство на безсилие и да наблюдава това, което според него беше една напълно безполезна операция. Той се надвеси над ръба и напрегнато се вторачи в Пит, който приближаваше към мръсната пяна на повърхността на водата.

— Как изглежда? — попита Джордино по микрофона.

— Като граховата супа на баба ми — отвърна Пит.

— Не те съветвам да я опитваш.

— Такава мисъл изобщо не ми е минавала през ума.

Никой повече не проговори, докато стъпалата на Пит не се потопиха в мръсната вода. Когато тя се затвори над главата му, Джордино отпусна обезопасителния кабел, за да му осигури свобода на движението. Температурата на водата беше само с около десетина градуса по-ниска от тази в една обикновена гореща вана. Пит започна да диша през регулатора, претърколи се, размаха плавници и се спусна надолу в мрачния свят на смъртта. Нарастващото налягане на водата притисна тъпанчетата на ушите му и той изсумтя в шлема си, за да изравни натиска. Той включи ръчното си фенерче „Бърнс Оушиънографикс Снуупър“, ала лъчът му едва успя да проникне през мрака.

После изведнъж прекоси плътната тъма и се озова в зиналата бездна на кристалночиста вода. Вместо да се отразява във водораслите и да го заслепява, лъчът на фенерчето внезапно се стрелна в далечината. Той изпита мигновено смайване от рязката промяна под слоя от слуз. Чувстваше се така, сякаш плуваше във въздух.

— Имам отлична видимост на дълбочина четири метра — докладва той горе.

— Някаква следа от другите водолази?

Пит бавно заплува в кръг.

— Не, никаква.

— Можеш ли да видиш ясно дъното?

— Доста добре — отвърна Пит. — Водата е прозрачна като стъкло, но е доста тъмно. Мръсната пяна на повърхността спира около седемдесет процента от слънчевата светлина, която стига до дъното. Около стените е малко тъмно и ще се наложи да извърша систематично претърсване, за да не пропусна телата.

— Обезопасителното въже отпуснато ли е достатъчно?

— Дръж го леко опънато, за да не ми пречи, когато се спусна по-дълбоко.

През следващите дванадесет минути Пит обиколи стръмните стени на понора и изследва всяка кухина, като се спускаше така, сякаш се въртеше около гигантски тирбушон. Варовикът, образувал се преди стотици милиони години, беше оцветен от минерали с чудновати абстрактни фигури. Той зае хоризонтално положение и заплува с бавни, отпуснати движения, като движеше лъча на фенерчето наляво и надясно пред себе си. Илюзията, че се рее над бездънна яма, беше поразителна.

Най-сетне той достигна дъното на жертвения кладенец. Липсваше пясък или растителност, то представляваше просто едно неравно парче противна кафява тиня, прорязана от разпръснати на места купчини от сивкави скали.

— Стигнах дъното на малко повече от тридесет и шест метра. Все още няма никакви следи от Келси или Роджърс.

Високо над кладенеца Милър изгледа смаяно Джордино.

— Те трябва да са там долу. Невъзможно е да изчезнат просто така.

Дълбоко долу Пит размаха бавно плавници, като внимаваше да остане на цял метър над скалите и особено над тинята, която само за секунди можеше да се понесе на талази в непрогледен облак и да сведе видимостта до нула. Веднъж разместена, утайката можеше да остане увиснала във водата в продължение на няколко часа, преди отново да се слегне на дъното. Той неволно потръпна. Водата беше станала неприятно студена, докато минаваше през един хладен слой под по-топлата вода на повърхността. Той намали темпото и спря, като увеличи малко подемната сила посредством компенсатора си и зае положение за плуване, при което главата му беше леко наклонена надолу, а плавниците повдигнати нагоре.

Пит предпазливо се пресегна и внимателно потопи ръцете си в кафявата кал. Пръстите му докоснаха скална маса преди утайката да обгърне китките му. Стори му се странно, че утайката е толкова плитка. След продължаващата вече безброй векове ерозия на стените и оттичащите се от повърхността на земята води, скалната маса би трябвало да бъде покрита с пласт, дебел поне 2 метра. Той престана да се движи и увисна над нещо подобно на поле от обезцветени до бяло клони на дървета, които стърчаха от калта. Като хвана един от тях, осеян с малки издатини, той полека го измъкна от утайката и разбра, че пред очите му се намира гръбнакът на една от древните жертви.

В слушалките му прозвуча гласът на Джордино.

— Поприказвай ми.

— Дълбочина тридесет и седем метра — отговори Пит, като хвърли настрани гръбнака. — Дъното на кладенеца е осеяно с кости. Наоколо трябва да има разхвърляни двеста скелета.

— И все още никаква следа от телата?

— Все още не.

Пит започна да усеща как един леден пръст лази по тила му, когато забеляза скелет, чиято костелива ръка сочеше в мрака. До гръдния му кош имаше ръждясал нагръдник, а черепът все още беше покрит от, както предположи, испански шлем от шестнадесети век.

Пит докладва за находката на Джордино.

— Кажи на Док Милър, че тук долу открих един дългокрак испанец, натруфен с шлем и нагръдник. — После, сякаш теглени от невидима сила, очите му погледнаха в посоката, към която сочеше сгърченият пръст на ръката.

Там имаше друг труп на човек, който беше умрял скоро. Приличаше на мъж с изпънати крака и наклонена назад глава. Гниенето не беше имало време да унищожи напълно плътта. Трупът все още беше в състояние на осапуняване, при което месестите тъкани и органите се бяха превърнали в твърдо, подобно на сапун вещество.

По скъпите туристически обувки, шала от червена коприна, завързан около врата и сребърната тока на колана с инкрустирани тюркоази Пит лесно разбра, че този човек не беше един от местните селяни. Който и да беше, той не беше млад. Кичури дълга побеляла коса и брада се поклащаха на течението, което движенията на Пит създаваха. Дълбокият разрез на врата показваше и как беше умрял.

На светлината от лъча на фенерчето проблесна масивен златен пръстен с голям жълт камък. Пит си помисли, че пръстенът можеше да се окаже от полза при идентифицирането на трупа. Като се мъчеше да потисне надигащата се в гърлото му горчивина, той с лекота измъкна пръстена през кокалчето на гниещия пръст на мъртвеца, полуочаквайки някоя призрачна фигура да се появи и да го обвини, че действа като мародер. Колкото и неприятно да беше това, той с бързо движение прокара пръстена през утайката, за да изчисти останките на бившия му собственик, а после го надяна на един от пръстите си, за да не го загуби.

— Открих още един — уведоми той Джордино.

— Някой от водолазите или друг стар испанец?

— Нито едното, нито другото. По всичко личи, че този е прекарал вътре от няколко месеца до една година.

— Искаш ли да го извадим? — попита Джордино.

— Не още. Ще почакаме, докато намерим хората на Док Милър… — Пит внезапно млъкна, когато върху него с огромна сила връхлетя вода, нахлула в кладенеца от някакъв невидим проход в отсрещната стена и разбърка утайката като завихрен от торнадо прах. Ако не беше обезопасителният кабел, той щеше да започне неудържимо да се премята от неочакваната мощ на водния поток, като лист, носен от вятъра. Дори и така той едва успя да удържи фенерчето в ръката си.

— Ама че тласък! — разтревожено каза Джордино. — Какво става?

— Върху мен връхлетя силна струя, но не мога да разбера откъде — отвърна Пит, като се отпусна и се остави да го носи течението. — Това обяснява защо утаечният пласт е толкова тънък. Течението периодично го отнася.

— Вероятно подхранвано от подпочвена водна система, която освобождава набраното налягане под формата на струя през дъното на понора — предположи Джордино. — Искаш ли да те изтеглим?

— Не, оставете ме. Няма никаква видимост, но не мисля, че ме заплашва непосредствена опасност. Отпусни бавно обезопасителния кабел, да видим къде ще ме отнесе течението. Някъде сигурно трябва да има изход.

— Това е доста опасно. Можеш да заседнеш някъде и да не успееш да се измъкнеш.

— Не и ако внимавам да не се заплете обезопасителният кабел — спокойно каза Пит.

На повърхността Джордино погледна часовника си.

— Долу си от шестнадесет минути. Как си с въздуха?

Пит повдигна манометъра си пред стъклото на шлема. Той едва успя да види стрелката през водовъртежа от утайка.

— Ще ми стигне за още двадесет минути.

— Давам ти десет. След това, при сегашната ти дълбочина, ще се наложи да спираш по пътя за декомпресия.

— Ти си шефът — с готовност се съгласи Пит.

— Какво става при теб?

— Като че ли някой ме дърпа в тесен тунел с краката напред. Мога да докосна стените, които ме обкръжават. Добре че съм с обезопасителен кабел. Невъзможно е да плувам срещу течението.

Джордино се обърна към Милър.

— Това, изглежда, обяснява какво се е случило с вашите водолази.

Милър ядосано поклати глава.

— Предупредих ги. Можеха да избегнат тази трагедия, ако си бяха стояли на плиткото.

Пит имаше чувството, че промъкването през тесния процеп продължи цял час, докато то трая само двадесет секунди. Облакът от утайка се беше разнесъл леко, като по-голямата му част беше останала назад в дълбокия кладенец. Той започна да вижда по-ясно около себе си. Компасът му показваше, че се носи в югоизточна посока. В този момент стените внезапно се разтвориха към една огромна, изпълнена с вода зала. Вдясно и надолу от себе си той долови моментния отблясък на нещо проблясващо в мрака. Нещо метално, което едва доловимо отразяваше замъгления от утайката лъч на неговото фенерче. Беше изоставена кислородна бутилка. Наблизо имаше втора. Той доплува до тях и се взря в манометрите им. Стрелките бяха заковани на маркировката „празно“. Той завъртя в кръг фенерчето, като очакваше да види трупове, носещи се в тъмнината като призрачни духове.

Хладната вода на дъното го беше изтощила и той почувства, че движенията му стават по-тромави. Въпреки че гласът на Джордино звучеше в слушалките му все така ясно, сякаш Пит стоеше до него, думите му се струваха не толкова отчетливи. Пит изключи ума си от автоматичен режим и го накара да поеме изцяло управлението, изпращайки указания за проверка на приборите за данни, обезопасителния кабел и компенсационната жилетка, сякаш в главата му имаше друг Пит.

Той мислено изостри сетивата си и се застави да бъде нащрек. Ако труповете бяха завлечени в някой страничен проход, помисли си той, можеше лесно да ги подмине, без да ги забележи. Ала претърсването, което извърши набързо, не даде никакъв резултат. Откри само чифт захвърлени плавници. Пит насочи фенерчето нагоре и видя как лъчът се отрази в повърхността на водата, което показваше, че под горния свод на залата имаше кухина, пълна с въздух.

Освен това той съзря две бели стъпала.

3

Да се озовеш далеч от външния свят в затвор, където цари вечна тишина, да дишаш в тясно пространство въздух, който е на милиони години и да лежиш обгърнат от непрогледен мрак дълбоко под земята е твърде отблъскващо, твърде страшно, за да си го представи човек. Ужасът да умреш в такива отвратителни условия е в състояние да причини кошмари, които могат да се сравняват с тези, породени от престоя в заключена малка стаичка, пълна със змии.

След като се отърсиха от първоначалната паника и възвърнаха частица от способността си да разсъждават трезво, Шанън и Роджърс загубиха всякаква надежда да оцелеят, когато въздухът в бутилките им се изчерпа и последната искрица живот в батериите на фенерчетата им угасна. Въздухът в тясното пространство скоро се замърси и спари от собственото им дишане. Зашеметени и замаяни от липсата на кислород, те знаеха, че страданията им ще свършат едва когато изпълнената с вода зала се превърнеше в тяхна гробница.

Подводното течение ги беше завлякло в подземната кухина след като изпълнената с радостна възбуда Шанън се беше спуснала на дъното на понора и беше съзряла находището от кости. Роджърс всеотдайно я беше последвал и беше останал без дъх след неистовите усилия да се измъкне от течението. Последното им останало количество въздух се беше изчерпало при безплодния им опит да открият друг проход, който да извежда навън от залата. Ала изход нямаше, не можеха да се измъкнат. Можеха само да се носят в мрака, поддържани на повърхността от компенсационните си жилетки и да чакат смъртта.

Роджърс, въпреки цялата си издръжливост, беше зле, а Шанън едва се държеше, когато внезапно забеляза мъждукаща светлина в дълбините на тъмната вода. После тя се превърна в ярък жълт лъч, който прорязваше мрака в нейната посока. Нима замъгленото й съзнание си правеше лоша шега? Можеше ли да се осмели да храни капчица надежда?

— Откриха ни — произнесе най-накрая задъхано тя, когато светлината започна да приближава към нея.

Роджърс, с набраздено от бръчки и посивяло от изтощение и отчаяние лице, погледна безучастно надолу към приближаващия лъч, без да реагира. Липсата на годен за дишане въздух и потискащият мрак го бяха довели до почти летаргично състояние. Очите му бяха отворени и той все още дишаше и о, чудо, ръцете му все още здраво стискаха фотоапарата. Той изпитваше смътно усещане, че навлиза в тунела от светлина, описван от хората, изтръгнали се от лапите на смъртта.

Шанън почувства как някой сграбчи стъпалото й и в следващия момент, на по-малко от ръка разстояние от нея, от водата изскочи една глава. Фенерчето, насочено към очите й, за момент я заслепи. После то се насочи към лицето на Роджърс. Пит, който веднага разбра чие състояние беше по-тежко, посегна към спомагателния дихателен накрайник, прикрепен към колектора с два вентила на кислородните му бутилки. Той бързо пъхна мундщука между устните на Роджърс. После подаде на Шанън малка резервна бутилка и дихателен накрайник, закачен на колана му.

След няколко дълбоки вдишвания в настроението и физическото им състояние настъпи почти чудодейна промяна. Шанън прегърна силно Пит, а живналият Роджърс така енергично разтърси ръката му, че почти изкълчи китката му. Последваха няколко мига на безмълвна радост. Всички бяха обхванати от еуфорията на облекчението и радостната възбуда.

Едва когато Пит осъзна, че Джордино крещи в слушалките му, настоявайки да му докладва какво става, той обяви:

— Кажи на Док Милър, че намерих заблудените му агънца. Те са живи, повтарям, живи и се чувстват добре.

— Ти си ги намерил? — прогърмя в слушалките на Пит гласът на Джордино. — Живи?

— Малко попребледнели, но иначе в добра форма.

— Как е възможно? — промълви Милър, който все още не можеше да повярва.

Джордино кимна.

— Докторът иска да знае как са останали живи.

— Течението ги е завлякло в една зала с въздушен джоб под свода. Добре че пристигнах навреме. След няколко минути кислородът им щеше да се изчерпи.

Групата, струпана около говорителя, беше смаяна от това съобщение. Ала когато новината достигна до съзнанието им, по всички лица се изписа облекчение и древният град се огласи от радостни викове и ръкопляскания. Милър се извърна, сякаш да избърше сълзи от очите си, а Джордино не преставаше да се усмихва.

Долу в залата Пит с жест посочи, че не може да свали шлема си и да разговаря. Той им показа, че ще трябва да общуват със знаци. Когато Шанън и Роджърс кимнаха, Пит започна да обяснява нагледно начина, по който щяха да се измъкнат.

Тъй като загубилите се водолази бяха изхвърлили цялото си безполезно оборудване, с изключение на маските и компенсационните жилетки, Пит беше уверен, че тримата ще могат да бъдат издърпани без затруднение срещу течението през тесния процеп обратно в главния кладенец с помощта на неговия комуникационен и обезопасителен кабел. Според спецификацията на производителя найлоновият кабел можеше да издържи до триста килограма.

Той подкани с жест Шанън да увие кабела около единия си крак и едната си ръка и да тръгне първа, като диша от малката бутилка. Роджърс щеше да направи същото и да я последва, а Пит щеше да остане последен, достатъчно близо, за да може резервният дихателен накрайник да стига до устата на Роджърс. Щом се увери, че състоянието им е стабилно и дишането им се е нормализирало, Пит се обади на Джордино.

— Ние сме на линия, готови за измъкване.

Джордино замълча и погледна към младите студенти по археология, стиснали здраво обезопасителния кабел, приведени леко, сякаш готови за дърпане на въже. Той огледа лицата им, по които се четеше нетърпение и бързо разбра, че ще трябва да обуздава ентусиазма и възбудата им, ако не искаше да изтеглят водолазите през скалистия проход като парче месо през нащърбена тръба.

— На каква дълбочина се намирате?

— Приборите показват малко повече от седемнадесет метра. Доста по-високо от дъното на понора. Попаднали сме в проход, който се издига около двадесет метра нагоре.

— Ти си на границата — уведоми го Джордино, — но останалите са превишили лимита си за време и налягане. Ще направя изчисления и ще ти съобщя престоите за декомпресия.

— Не ги удължавай. Изпразни ли се малката бутилка, тримата бързо ще довършим останалия в бутилките ми въздух.

— Далеч съм от такава мисъл. Ако не държа тези хлапета за яката, те ще ви издърпат толкова бързо, че ще се почувствате като изстреляни от топ.

— Постарай се всичко да мине мирно и кротко.

Джордино вдигна ръка, за да даде знак на студентите да започнат да теглят.

— Почваме.

— Жонгльорите и клоуните идат — добродушно отвърна Пит.

Обезопасителният кабел се обтегна и дългото, бавно изтегляне започна. Към шума на течението през прохода се прибави бълбукането на въздушните мехурчета от регулаторите. Тъй като нямаше какво друго да прави, освен да стиска кабела, Пит се отпусна и остави тялото си да бъде теглено срещу потока на подводното течение, който бликаше през тесния процеп като въздух през тръба на Вентури. По-светлата, оцветена от утайка вода в края на прохода сякаш се намираше на мили от него. Той беше загубил представа за времето и имаше усещането, че се намира под водата цяла вечност. Единствено спокойният глас на Джордино помагаше на Пит да не загуби представа за действителността.

— Викай, ако дърпаме много бързо — нареди му Джордино.

— Така е добре — отвърна Пит, като чу как бутилките му за въздух стържат по тавана на прохода.

— Каква, според теб, е скоростта на течението?

— Близо осем възела.

— Не се учудвам, че телата ви оказват такова голямо съпротивление.

— Още шест метра и ще излезем оттук.

Измина минута, може би минута и половина, мъчейки се да се задържат за обезопасителния кабел, блъскани от отслабващата сила на буйния поток, и те се измъкнаха от прохода и се озоваха в облака от утайка, който се стелеше над дъното на жертвения кладенец. След още една минута те бяха изтеглени нагоре, далеч от течението, в прозрачната, бистра вода. Пит вдигна поглед, видя светлината, която се процеждаше през зелената слуз, и изпита невероятно облекчение.

Джордино разбра, че бяха преодолели течението, когато опънът на въжето внезапно отслабна. Той нареди да се преустанови изтеглянето и отново провери данните за декомпресия на портативния компютър. Един осемминутен престой и опасността от кесонна болест за Пит щеше да изчезне, ала на водолазите от археологическата експедиция щяха да бъдат необходими престои с много по-голяма продължителност. Те бяха прекарали долу повече от два часа на дълбочина, варираща от 17 до 37 метра. Те щяха да имат нужда най-малко от два престоя с продължителност повече от час. Колко време би могъл да ги поддържа въздухът, останал в бутилките на Пит? От това зависеше дали щяха да живеят или да умрат. Може би щеше да стигне за десет минути? Петнадесет? Двадесет?

На височината на морското равнище или при налягане една атмосфера нормалното човешко тяло съдържа около един литър разтворен азот. Вдишването на по-голямо количество въздух поради нарасналото налягане под водата увеличава абсорбцията на азот на два литра при две атмосфери (на дълбочина 10 метра), три литра при три атмосфери (на дълбочина 30 метра) и тъй нататък. При спускане под водата повишеното количество азот бързо се разтваря в кръвта. Когато водолазът започне да се издига към повърхността, протича обратният процес, ала този път много по-бавно. С намаляването на водното налягане излишният азот се насочва към белия дроб и се освобождава при издишване. Ако водолазът се издига твърде бързо, нормалното дишане не може да се справи с това и в кръвта, телесните тъкани и ставите се образуват мехурчета азот, които причиняват кесонна болест, широко известна като кесонка — състояние, което е осакатило или убило хиляди водолази през миналия век.

Най-сетне Джордино остави компютъра настрана и се обади на Пит.

— Дърк?

— Чувам те.

— Лоши новини. В бутилките ти не е останал достатъчно въздух, за да могат дамата и нейният приятел да направят престои за декомпресия.

— Нищо ново не ми казваш — отвърна Пит. — Нямаме ли резервни бутилки в хеликоптера?

— Де такъв късмет — изпъшка Джордино. — В бързината преди да излетим от кораба, момчетата от екипажа са натоварили въздушен компресор, но са забравили да сложат допълнителни бутилки за въздух.

Пит погледна през стъклото на шлема си към Роджърс, който все още стискаше своя фотоапарат и правеше снимки. Фотографът вдигна палец, като че ли току-що беше спечелил игра на билярд в кварталната кръчма. Погледът на Пит се спря на Шанън. Тя го гледаше през маската с широко отворени светлокафяви очи, в които се четеше задоволство, сякаш си мислеше, че кошмарът беше свършил и нейният принц щеше да я отведе в замъка си. Тя още не си беше дала сметка, че най-лошото далеч не беше приключило. Едва сега той забеляза, че тя имаше руса коса и се улови, че се опитва да си представи как щеше да изглежда само по бански, без водолазното оборудване.

Радостните очаквания свършиха почти в момента, в който се бяха зародили. Умът му започна да разсъждава трезво и той заговори в микрофона на шлема:

— Ал, ти каза, че компресорът се намира на борда на хеликоптера.

— Да.

— Спусни ми комплекта с инструментите. Ще го намериш в складовото шкафче на хеликоптера.

— Кажи какво си намислил — подкани го Джордино.

— Вентилите на колектора на бутилките ми за въздух — припряно обясни Пит. — Те са от новия прототип, който НЮМА изпитва. Мога да затворя единия отделно от другия и после да го сваля от колектора, без да изтече въздух от другата бутилка.

— Разбрано, друже — каза Джордино. — Ще разкачиш едната бутилка и ще дишаш от другата. Аз ще изтегля празната и отново ще я напълня с компресора. После ще повторим процедурата, докато изпълним графика за декомпресия.

— Блестяща идея, не мислиш ли? — попита с мрачен сарказъм Пит.

— От жизнено значение, в най-добрия случай — изсумтя Джордино, умело прикривайки въодушевлението си. — Спри на шест и половина метра за седемнадесет минути. Ще ти изпратя комплекта с инструменти по обезопасителния кабел. Надявам се само планът ти да успее.

— При всички положения. — Увереността на Пит изглеждаше искрена. — Надявам се да ме посрещнеш с диксиленд оркестър, който ще свири „В очакване на Робърт Е. Лий“.

— Имай милост към мен — простена Джордино.

Щом хукна към хеликоптера, пред него се изправи Милър.

— Защо спряхте? — попита антропологът. — За бога, човече, какво чакате? Изтеглете ги!

Джордино изгледа антрополога с вледеняващ поглед.

— Изтеглим ли ги на повърхността сега, те ще умрат.

Милър го погледна недоумяващо.

— Ще умрат?

— Кесонката, Док, да сте чували някога за нея?

По лицето на Милър се изписа разбиране и той бавно кимна.

— Съжалявам. Моля да простите на един свадлив стар събирач на кокали. Няма да ви се пречкам повече.

Джордино се усмихна съчувстващо. Той продължи към хеликоптера и влезе вътре, без да подозира, че думите на Милър щяха да се окажат пророчески.

Комплектът с инструменти, който включваше няколко гаечни ключа, чифт клещи, две отвертки и геоложко чукче със заострен край, беше завързан с хлабав моряшки възел за обезопасителния кабел и спуснат с малко въженце. Щом инструментите се озоваха в ръцете на Пит, той стисна комплекта бутилки между коленете си. После сръчно затвори единия вентил и го свали от колектора с помощта на гаечен ключ. Когато едната бутилка за въздух се отдели, той я прикрепи към въжето.

— Вдигай товара — обяви Пит.

За по-малко от четири минути нетърпеливи ръце изтеглиха бутилката със спомагателното въже, свързаха я към пърпорещия компресор с газов двигател и тя започна да се пълни с пречистен въздух. Джордино ругаеше, умилкваше се и молеше компресора да напомпи 3500 фунта въздух на квадратен инч в стоманената бутилка с вместимост 100 кубични фута за рекордно време. Стрелката на манометъра тъкмо беше приближила 1800 фунта, когато Пит го предупреди, че малката бутилка на Шанън е празна, а в неговата са останали само 400 фунта. Тъй като и тримата дишаха от една бутилка, тяхната безопасност беше поставена под въпрос. Джордино спря компресора, когато налягането стигна до 2500 и без да губи време я спусна в понора. Процедурата беше повторена още три пъти, след като Пит и останалите водолази направиха следващия си престой за декомпресия на три метра, което означаваше, че трябваше да прекарат няколко минути в слузта. Цялата операция протече без засечка.

Джордино предвиди достатъчно време, за да избегне всякаква опасност. Той изчака да минат почти четиридесет минути, преди да обяви, че Шанън и Роджърс спокойно могат да изплуват на повърхността и да бъдат изтеглени до ръба на жертвения кладенец. Пит показа пълното доверие, което имаше на своя приятел, като дори не си направи труда да се усъмни в точността на изчисленията, извършени от Джордино. Дамите имаха предимство и Пит препаса през кръста на Шанън ремъка с токата, към която беше прикрепен обезопасителният кабел. Той махна с ръка към лицата, надничащи над ръба, и Шанън пое нагоре към сушата.

Следващият по ред беше Роджърс. Въодушевлението, завладяло го при мисълта, че ще бъде изтеглен от този проклет, гибелен и пълен със слуз кладенец, край който, закле се той, кракът му нямаше да стъпи повече, го накара да забрави за пълното изтощение, последвало разминаването му на косъм със смъртта. Той почувства как в него се разгарят неимоверен глад и жажда и си спомни за бутилката водка, която държеше в палатката си. Прииска му се да я сграбчи, сякаш тя беше светият граал. Той вече се намираше достатъчно високо, за да види лицата на доктор Милър и перуанските студенти по археология. Никога в живота си не беше се чувствал толкова щастлив да види някого. Той беше твърде радостен, за да забележи, че никой от тях не се усмихваше. Ала когато го издърпаха на края на понора, пред очите му, за негово изумление и ужас, се разкри съвсем неочаквана гледка.

Когато Роджърс се озова на твърда земя, доктор Милър, Шанън и перуанските студенти се отдръпнаха назад. Веднага щом откачи обезопасителния кабел, той видя, че те стояха мрачно със сключени зад врата ръце.

Те бяха шестима, заплашително стиснали в ръце пушки тип 56–1, китайско производство. Шестимата мъже бяха застанали на неравно разстояние един от друг в полукръг около археолозите, дребни, мълчаливи мъже с безизразни лица, облечени във вълнени пончо, със сандали и филцови шапки. Черните им очи се стрелнаха от групата пленници към Роджърс.

За Шанън тези мъже не бяха обикновени планински бандити, които ограбваха храната и вещите на туристите, за да допълнят оскъдните си доходи, като ги продадат на някой пазар. Те сигурно бяха закоравели убийци от „Сендеро Луминосо“ („Сияен път“), маоистка революционна група, тероризираща Перу от 1981 година, избила хиляди невинни жертви, в това число политически лидери, полицаи и войници от армията. Изведнъж я обхвана ужас. Убийците от „Сияен път“ бяха добили печална слава с това, че поставяха експлозиви на жертвите си и ги взривяваха на парчета.

След залавянето на техния основател и водач Абимаел Гузман през септември 1992 година, партизанското движение се беше разпаднало на неорганизирани фракции, чиито жадни за кръв ескадрони на смъртта взривяваха случайни автомобили и извършваха убийства, които носеха на перуанския народ единствено скръб и болка. Партизаните бяха заобиколили пленниците си, готови за действие, вперили в тях изпълнени със садистично очакване очи.

Един от тях, по-възрастен от останалите, с огромни увиснали мустаци, направи знак на Роджърс да се присъедини към другите пленници.

— Има ли още хора там долу? — попита той на английски с едва доловим испански акцент.

Милър се поколеба, преди да отговори и погледна с крайчеца на окото си към Джордино.

Джордино кимна към Роджърс.

— Този човек е последният — рязко и предизвикателно заяви той. — Те двамата с дамата бяха единствените водолази.

Бунтовникът партизанин изгледа Джордино с лишените си от живец, черни като въглени очи. После пристъпи към стръмния склон на жертвения кладенец и като погледна надолу, видя една глава, която се носеше сред зелената слуз.

— Добре — зловещо изрече той. Той вдигна обезопасителния кабел, който се спускаше във водата, измъкна от колана си мачете и го стовари със сръчен замах върху него, като го отряза от макарата. След това по безизразното му лице се изписа мрачна усмивка, той небрежно подържа за момент края на кабела над ръба и го хвърли в понора, от който никой не би могъл да се измъкне.

4

Пит се чувстваше като глупака във филм на Лаурел и Харди, който крещи да го спасят от удавяне и му хвърлят двата края на въжето. Той вдигна срязания край на комуникационния и обезопасителен кабел и се взря в него с невярващ поглед. Освен че бяха хвърлили върху главата му единственото средство за спасение, той беше загубил връзка с Джордино. Той се носеше по покритата със слуз повърхност в пълно неведение за враждебните събития, които се бяха разиграли горе край понора. Той разкопча ремъците, които пристягаха плътно водолазния шлем към главата му, свали го и погледна с очакване към ръба. Никой не отвърна на погледа му отгоре.

Пит тъкмо се канеше да извика за помощ, когато между варовиковите стени на понора отекна гръмотевичен пукот от стрелба, която продължи цели шестдесет секунди. Акустиката на камъка усили звука и го направи оглушителен. После също тъй внезапно както стрелбата от автоматични оръжия беше нарушила покоя на джунглата, рязкото тракане утихна и се възцари необичайна тишина. Мислите на Пит препускаха в затворен кръг. Да се каже, че беше озадачен, щеше да бъде твърде слабо. Какво ставаше там горе? Кой стреляше и по кого? С всеки изминал момент безпокойството му нарастваше. Той трябваше да се измъкне от тази смъртоносна дупка. Но как? Нямаше нужда от ръководство по алпинизъм, за да разбере, че беше невъзможно да се изкачи по стръмните, деветдесетградусови стени без подходяща екипировка или помощ отгоре.

Джордино никога не би го изоставил, помисли си мрачно той. Никога — освен ако приятелят му не беше ранен или в безсъзнание. Той не си позволи да разсъждава върху немислимата възможност Джордино да е мъртъв. Угнетен и побеснял от отчаянието, което се надигаше в него, Пит изкрещя към небето и гласът му отекна в дълбокия кладенец. Единственият отговор беше гробовна тишина. Ставаше все по-ясно, че щеше да му се наложи да се изкатери сам. Той погледна нагоре към небето. След по-малко от два часа щеше да се стъмни. Ако искаше да се спаси, той трябваше да започне сега. Въпросът, който не му даваше мира, беше дали щяха да изчакат, докато се окажеше беззащитен, като муха върху стъклото на прозорец, преди да го убият? Или пък си мислеха, че все едно беше мъртъв? Той реши да не чака, за да разбере. Единствено заплахата, че ще бъде хвърлен в разтопена лава би могла да го накара да остане в тази гореща, покрита с мръсна пяна вода през нощта.

Той се отпусна по гръб и разгледа стените, които сякаш стигаха до преминаващия над тях облак, като се опита да си припомни какво беше чел за варовика в един посещаван от него, както му се струваше преди векове, курс по геология в колежа. Варовик: седиментна скала, съставена от калциев карбонат, вид смес от кристалинен калцит и карбонатна кал, образувана от отделящи вар организми от древните коралови рифове. Варовиците се различават по своя строеж и цвят. Не е зле, помисли си той, за студент, който беше приключил този курс с петица. Старият му учител би се гордял с него.

Имаше късмет, че не беше изправен пред гранит или базалт. Варовикът беше осеян с малки кухини и прорязан от мънички ръбове. Той заплува около кръглите стени, докато се озова под малка издатина, която стърчеше от стената на половината път до върха. Пит свали бутилките за въздух и останалата част от водолазния екип, с изключение на спомагателния колан и ги остави да потънат на дъното на понора. От комплекта с инструменти той запази само клещите и геоложкото чукче. Ако по някаква необяснима причина неговият най-добър приятел и археолозите, които се намираха горе, бяха убити, а Пит оставен да умре в жертвения кладенец само с призраците на предишните жертви за компания, той беше твърдо решен да разбере защо.

Първото нещо, което направи, беше да измъкне водолазния си нож от калъфа, привързан към крака му и да отреже две парчета от обезопасителния кабел. Той завърза здраво едното парче за по-тясната част на дръжката на геоложкото чукче близо до главата, за да не може да се измъкне през по-широката основа. После в свободния край на кабела върза примка за стъпване.

След това измайстори скоба от токата на спомагателния си колан, като я огъна с клещите така, че заприлича на S. После завърза другото парче кабел за скобата с втора примка за стъпване в свободния край. Когато свърши, той разполагаше с действащи, макар и елементарни, принадлежности за катерене.

Сега идваше ред на трудната част.

Техниката на катерене на Пит не можеше в никакъв случай да се сравнява с тази на някой опитен алпинист. Тъжната истина беше, че той никога не беше изкачвал планина по друг начин, освен пеш по отъпкана пътека. Малкото впечатления, които имаше от майсторско изкачване на вертикални скали, бяха от телевизионни предавания или очерци в списания. Водата беше неговата стихия. Единственият му досег с планините беше когато от време на време ходеше да кара ски в Брекънридж, Колорадо. Той не можеше да различи клин (метален шип с халка в единия край) от карабинер (продълговата метална халка с пружинен заключващ механизъм, която захваща въжето за катерене към клина). Смътно си спомняше, че рапелирането има нещо общо със спускане по въже, преметнато под бедрото, през тялото и над противоположното рамо.

Нямаше опитен катерач в професионалните среди, който би дал на Пит шанс петстотин към едно, че ще успее да се добере до върха. Въпросът с шанса беше, че Пит беше твърде упорит, дори да се замисли над него. Старият твърдоглавец Пит беше възвърнал формата си. Умът му се избистри и изостри като бръснач. Той знаеше, че животът му, а може би и животът на останалите, виси на косъм. Обзе го хладна, спокойна вътрешна непоколебимост, както се беше случвало много пъти в миналото.

С решителност, породена от отчаяние, той се пресегна и закрепи скобата в малка стърчаща издатина на варовика. После стъпи в примката, сграбчи горния край на кабела и се изтегли от водата.

Сега той вдигна чукчето колкото можеше по-нагоре и леко встрани и заби заострения му край в една кухина. После постави свободния си крак в примката и се изтегли още по-нагоре по варовиковата стена.

„Грубо по всички професионални стандарти“, — помисли си Пит, ала вършеше работа. Той повтори целия процес, първо със скобата, после с чукчето, придвижвайки се нагоре по стръмната стена с ръце и крака, които се свиваха като крайниците на паяк. Усилието би изтощило дори човек в добра физическа форма. Слънцето беше изчезнало зад върховете на дърветата, сякаш някой го дърпаше с въже на запад, когато Пит най-сетне се покатери върху малката издатина по средата на стръмната стена. Горе все така не се виждаше никой.

Той остана вкопчен там, благодарен, че има място, където можеше да си почине, макар че то едва стигаше за едната му кълка. Като дишаше тежко, той постоя върху издатината, докато болката в мускулите му стихна. Не можеше да повярва, че катеренето го беше изтощило толкова много. Един професионалист, който знаеше всички тънкости, помисли си той, нямаше дори да се задъха. Той остана там, притиснат към стръмната стена на понора, почти десет минути. Искаше му се да поседи още час, но времето минаваше. Щом слънцето се скри, околната джунгла бързо започна да потъва в мрак.

Пит огледа грубото пособие за катерене, с което беше стигнал дотук. Чукчето беше като ново, ала скобата беше започнала да се изправя от постоянния натиск, който оказваше върху нея тежестта на човешкото тяло. Отне му цяла минута да закриви отново скобата, като я опря във варовика и я очука с геоложкото чукче.

Той беше очаквал, че тъмнината ще го лиши от видимост и ще го принуди да се катери пипнешком по варовика. Но под него беше започнала да се процежда странна светлина. Той се обърна и погледна надолу към водата.

Кладенецът излъчваше призрачна фосфоресцираща зелена светлина. Тъй като не беше химик, Пит можеше само да предположи, че странното излъчване се дължеше на някаква реакция от разлагането на слузта. Благодарен за осветлението, колкото и слабо да беше то, той продължи изнурителното си катерене нагоре.

Последните 3 метра бяха най-трудни. Толкова близо и все пак толкова далеч. Струваше му се, че ръбът на понора беше толкова близо, та ако протегне ръка, ще го докосне с връхчетата на пръстите си. Три метра, не повече. Само десет фута. Със същия успех това можеше да бъде и връх Еверест. Един гимназист лекоатлет би могъл да го направи насън. Но не и Пит. Няколко месеца преди четиридесетия си рожден ден, той се чувстваше като уморен старец.

Тялото му беше стегнато и жилаво, той се хранеше умерено и спортуваше точно толкова, че да поддържа постоянно тегло. Имаше белези от многобройни наранявания, включително и огнестрелни рани, но всички стави функционираха задоволително. Беше отказал цигарите преди години, но все още понякога си позволяваше чаша хубаво вино или текила с лед и лимон. Вкусът му се беше променил през годините от уиски „Къти Сарк“ през джин „Бомбай“ до текила „Сауза Комеморативо“. Ако някой го попиташе защо, нямаше да може да отговори. Той посрещаше всеки ден така, сякаш животът беше игра, а игрите бяха живот и причините да прави определени неща бяха херметично запечатани и заровени в главата му.

И тогава, когато до ръба на понора оставаше една ръка разстояние, той изпусна примката, завързана към скобата. В един момент пръстите му, които бяха започнали да се схващат, я издърпваха от варовика, в следващия тя падаше към водата, където цопна в излъчващия светлина слой от водорасли, без дори да разплиска повърхността. Заедно с чукчето той започна да използва вдлъбнатините във варовика като стъпенки и хватки. Когато наближи върха, той завъртя чукчето в кръг над главата си и го прехвърли през ръба на понора, опитвайки се да забие острия му край в меката почва.

Едва на четвъртия опит заостреният край се заби и остана здраво закрепен. С последните запаси от сила, които му бяха останали, той хвана кабела с две ръце и изтегли тялото си нагоре, докато пред очите му в сгъстяващия се мрак се показа равната земя. Той остана да лежи безмълвно и разгледа околността. Усойната дъждовна гора сякаш настъпваше към него. Вече беше тъмно и единствената светлина идваше от няколкото звезди и лунния сърп, който надничаше иззад разкъсаните облаци и преплетените клони на гъсторастящите дървета. Мъждивата светлина, която се процеждаше долу, осветяваше древните руини и им придаваше призрачен вид, също тъй зловещ като клаустрофобичния ефект, който създаваше заобикалящата го отвсякъде като стена гора. Почти пълната тишина подсилваше страховитата гледка. Пит очакваше да зърне някакво необичайно размърдване и да чуе заплашително шумолене в мрака, ала не видя нито светлинки, нито движещи се сенки, нито пък чу гласове. Единственият звук идваше от приглушеното плискане на внезапно завалелия дъждец по листата на дърветата. Стига си мързелувал, каза си той. Ставай, тръгвай, разбери какво се е случило с Джордино и останалите. Времето тече. Преодоля само първото изпитание. То беше физическо, сега ти предстои да използваш мозъка си. Той се отдалечи от понора бързо и безшумно като призрак.

Лагерът беше пуст. Палатките, които беше забелязал, преди да го спуснат в жертвения кладенец, бяха непокътнати и празни. Нямаше следи от трупове, липсваха признаци за смърт. Той приближи към малката поляна, където Джордино беше приземил хеликоптера на НЮМА. Той беше надупчен от куршуми от носа до опашката. Нямаше никаква надежда да го използва, за да излети и потърси помощ.

Изпотрошените лопати на витлото висяха като свити в лактите ръце. Дори колония от термити не би могла да се справи по-успешно с някой гниещ дънер. Пит подуши миризмата на авиационно гориво и му се стори невероятно, че резервоарите не са избухнали. Стана му до болка ясно, че група бандити или бунтовници бяха нападнали лагера и превърнали машината в куп старо желязо.

Опасенията му значително намаляха, когато разбра, че стрелбата, която беше чул в понора, е била насочена срещу хеликоптера, а не срещу човешка плът. Неговият шеф в националното седалище на НЮМА във Вашингтон, О. К., адмирал Джеймс Сандекър, нямаше да погледне с добро око на загубата на един от хеликоптерите от флотилията на агенцията, ала Пит многократно беше изпитвал върху себе си гнева на войнствено настроения дребен морски вълк и все пак беше оцелял. Не че имаше някакво значение какво би казал Сандекър в този момент, когато Джордино и хората от археологическата експедиция бяха изчезнали, взети в плен от неизвестна нему сила.

Той бутна настрани входната врата, която увисна като пияна на едната си панта, влезе и си проправи път към пилотската кабина. Пит пъхна ръка под седалката на пилота, напипа един дълъг джоб и извади фенерчето, което се намираше в него. Отделението за батерията изглеждаше непокътнато. Той затаи дъх и натисна превключвателя. Фенерчето светна и лъчът му освети кабината.

— Един на нула за домакините — промърмори на себе си той.

Пит внимателно си проправи път към отделението за пътници. Ураганът от куршуми го беше направил на решето, но нямаше нищо разбито или отнесено. Той откри шушляковия си сак и извади намиращите се в него предмети. Ризата и маратонките му бяха здрави, ала един куршум беше пробил коляното на панталона му и нанесъл непоправимо поражение на боксерките му. Той свали водолазния костюм, намери една хавлиена кърпа и енергично разтри тялото си, като избърса слузта от понора, полепнала по кожата му. След като облече дрехите си и надяна маратонките, той започна да тършува наоколо, докато намери кутиите с храна, приготвена от готвача на борда на техния изследователски кораб. Неговата кутия беше разплескана в една от преградите, ала тази на Джордино беше оцеляла непокътната. Пит лакомо погълна сандвича с фъстъчено масло и маринования копър и пресуши една кутийка с безалкохолна бира. Сега вече той отново се почувства почти като човешко същество.

Като се върна пак в кабината, той отключи вратичката на едно малко шкафче и извади кожен кобур, в който се намираше старият му автоматичен пистолет „Колт“, калибър .45. Баща му, сенаторът Джордж Пит, го беше носил от Нормандия до река Елба по време на Втората световна война, а после го беше подарил на Пит, когато той завърши академията на ВВС. През изминалите оттогава седемнадесет години това оръжие беше спасило най-малко два пъти живота на Пит. Въпреки че синкавото покритие беше доста изтъркано, пистолетът беше грижовно поддържан и действаше още по-безотказно, отколкото като нов. Пит забеляза с голямо неудоволствие, че един заблуден куршум беше издълбал бразда в кобура и беше наранил едната страна на дръжката. Той прокара колана си през гайките на кобура и го закопча около кръста си заедно с калъфа на водолазния нож.

Той измайстори малка козирка, която да прикрива лъча на фенерчето и претърси лагера. За разлика от хеликоптера тук нямаше следи от стрелба, с изключение на празните гилзи по земята, ала някой беше преровил палатките и отмъкнал цялото полезно оборудване или провизии, които можеха да бъдат отнесени. Бързият оглед на меката почва му показа в каква посоката бяха поели всички. През гъстите храсталаци се виеше, проправена с помощта на мачете, пътека, която се губеше в тъмнината.

Гората изглеждаше отблъскваща и непристъпна. Той не би помислил да тръгне, нито пък предприел такъв поход през деня, още по-малко през нощта. Намираше се във властта на насекомите и животните, за които хората бяха лесна плячка в дъждовната гора. Той с тревога се сети за змиите, които живееха наоколо. Спомни си, че беше чувал как боата и анакондата достигат до 24 метра на дължина. Ала Пит се притесняваше най-вече от смъртоносните отровни змии, като бушмастера4, каскабела5 или отвратителната копиеглавка6. Ниските маратонки и тънките панталони не можеха да му осигурят никаква защита срещу раздразнена отровна змия.

Под заплашителните погледи на огромните каменни лица, които го гледаха от стените на разрушения град, Пит пое на път, като следваше отпечатъците от стъпки, осветени от тесния лъч на фенерчето. Искаше му се да има план, ала той действаше на тъмно. Шансовете му да се промъкне през джунглата, в която смъртта го дебнеше на всяка крачка и да измъкне заложниците от лапите на неизвестен брой закоравели бандити или революционери, бяха направо нищожни. Провалът му изглеждаше неизбежен. Но през ума му нито за миг не мина мисълта, че би могъл да стои със скръстени ръце или да се опита по някакъв начин да спаси себе си.

Пит се усмихна на каменните лица на отдавна забравените богове, осветени от лъча на фенерчето. Той се обърна и за последен път хвърли поглед към призрачното зелено сияние, което идваше от дъното на понора, а после навлезе в джунглата.

Едва беше направил четири крачки, когато гъстият листак го погълна, сякаш никога не беше съществувал.

5

Подгизналите от непрестанния ръмеж пленници бяха поведени през покрита с мъх гора, докато най-сетне пътеката свърши при една дълбока клисура. Похитителите ги прекараха от другата страна по един дънер, който служеше за мост, а после продължиха по останките на древен, застлан с камъни път, който се виеше нагоре през планината. Наложеният от водача на бандата терористи бърз ход особено затрудни Док Милър, който трудно издържаше на това темпо. Дрехите му бяха толкова мокри, че беше трудно да се каже къде свършваше потта и къде започваше влагата от дъжда. Всеки път, когато изостанеше, пазачите безмилостно го смушкваха в гърба с дулата на пушките си. Джордино пристъпи до възрастния мъж, преметна една от ръцете на Милър през рамото си и му помогна да продължи, без да обръща внимание на ударите, с които жестоките пазачи обсипаха незащитения му гръб и рамене.

— Махнете тази проклета пушка от него — тросна се на испански Шанън на пазача.

Тя хвана другата ръка на Милър и я провеси през врата си, така че да могат двамата с Джордино да подкрепят стария човек. В отговор бандитът злобно я срита в хълбоците. Тя залитна напред с посивяло лице, стиснала устни от болка, но запази равновесие и хвърли на бандита изпепеляващ поглед.

Джордино се улови, че се усмихва на Шанън, дивейки се на нейния дух, смелост и несломима воля. Тя все още беше по бански под памучната блуза без ръкави, която партизаните й бяха позволили да вземе от палатката си заедно с чифт туристически обувки. Той се чувстваше съкрушен заради неспособността си да предпази тази жена от опасността и униженията. Към това се прибавяше и чувството, че е постъпил като страхливец, изоставяйки своя стар приятел без борба. Поне двадесет пъти, откакто беше насила отведен от понора, му идваше да изтръгне оръжието на пазача. Но това само би довело до убийството му и нищо нямаше да реши. Докато по някакъв начин успееше да остане жив, имаше надежда. Джордино проклинаше всяка крачка, която го отвеждаше все по-далеч и по-далеч от спасяването на Пит.

Часове наред те с мъка се изкачваха нагоре, едва поемайки си дъх в разредения въздух на Андите, докато достигнаха височина 3400 метра. Всички трепереха от студ. Въпреки че през деня палещото слънце повишаваше температурата, в ранните часове на утрото тя спадаше почти до нулата. Зората ги завари все още да се изкачват по древна улица между порутени постройки от варовик, високи стени и терасирани за земеделие хълмове, които Шанън дори и не беше сънувала, че съществуват. Нямаше две сгради, които да са построени по един и същ план. Някои бяха овални, други кръгли, съвсем малко бяха правоъгълни. Те рязко се различаваха от останалите древни постройки, които беше проучвала. Дали всичко това беше част от Чачапойската конфедерация, чудеше се тя, или беше някое друго царство, друго общество? Каменният път продължи да се вие край високи стени, които стигаха почти до мъглите, спускащи се от високите планински върхове. Шанън беше поразена от хилядите издялани от камък фигури с орнаменти, напълно различаващи се от онези, които някога беше виждала. Големи, подобни на дракони птици и риби със змийска форма се редуваха със стилизирани пантери и маймуни. Изсечените релефни образи странно наподобяваха египетски йероглифи с тази разлика, че бяха по-абстрактни. Шанън беше развълнувана и изненадана от факта, че платата и хребетите на перуанските Анди са били населявани от неизвестни древни народи, построили такива големи градове. Тя не беше очаквала да открие толкова напреднала в архитектурно отношение култура, която е била в състояние да построи по върховете на планините сгради, неотстъпващи по сложност и размери на сградите в познатия древен свят. Шанън би дала своя „Додж Вайпър“, купен с наследството от дядо й, за да остане достатъчно дълго и да проучи тези необикновени руини, но всеки път, когато спреше, беше грубо тласкана напред.

Слънцето беше започнало да се показва, когато изморената и изкаляна група премина през един тесен проход и се озова в малка долина, обградена отвсякъде с високи планини. Въпреки че дъждът, за щастие, беше спрял, всички приличаха на плъхове, едва успели да се спасят от удавяне. Пред тях се издигаше квадратна каменна постройка, висока цели дванадесет етажа. За разлика от пирамидите на маите в Мексико, тази сграда беше по-заоблена и приличаше на пресечен в горната си част конус. По стените бяха изсечени богато украсени глави на животни и птици. Шанън разпозна в нея обреден храм на мъртвите. Задната част на постройката преминаваше в стръмна песъчлива урва, прорязана от хиляди погребални пещери с богато украсени преддверия, които гледаха към един почти отвесен склон. Сградата върху постройката, от двете страни на която бяха разположени големи скулптури на покрити с пера крилати ягуари, според първоначалната й преценка представляваше палат на боговете на смъртта. Тя се намираше насред малък град от над сто старателно построени сгради с пищна украса. Разнообразието на архитектурата беше смайващо. Някои от постройките бяха изградени върху високи кули, заобиколени от изящни балкони. Повечето бяха съвсем кръгли, а други бяха построени върху правоъгълна основа.

Шанън загуби дар слово. За няколко секунди величествената гледка я порази. Тя веднага разбра какво представлява този огромен комплекс. Ако трябваше да вярва на това, което виждаше пред себе си, терористите от „Сияен път“ бяха открили един невероятен изчезнал град. Град, в чието съществуване, археолозите, в това число и тя самата, се съмняваха, град, който ловците на съкровища бяха търсили в продължение на четири века, но никога не бяха открили — изчезналият Град на мъртвите, чиито легендарни богатства бяха далеч по-големи от онези в Долината на царете в древен Египет.

Шанън стисна здраво ръката на Роджърс.

— Изчезналият Пуебло де лос Муертос — прошепна тя.

— Изчезналият какво? — озадачено попита той.

— Не говорете — сопна се един от терористите, като стовари приклада на пушката си върху гърба на Роджърс в областта на бъбреците.

Роджърс изохка сподавено. Той залитна и почти падна, ала Шанън храбро му помогна да се задържи на крака, готова за удар, който, за щастие, така и не последва.

След като повървяха малко по широка, застлана с камъни улица, те приближиха облата постройка, която се извисяваше над заобикалящия я обреден комплекс като готическа катедрала над средновековен град. Те изкачиха с мъка поредица от много стръмни вити стъпала, украсени с мозайки на крилати хора, наредени в камъка, композиции, които Шанън не беше виждала никога до този момент. На горната площадка, зад огромен сводест портал, те влязоха в стая с висок таван, по каменните стени на която бяха изсечени геометрични мотиви. По средата на пода бяха струпани изящно изваяни каменни скулптури с най-различна форма и големина. В стаички, които започваха от главното помещение, бяха накамарени фигурални керамични гърнета и великолепни богато украсени съдове. В една от тези стаички беше струпана висока купчина отлично запазени тъкани във всевъзможни цветове и с най-различни шарки.

Археолозите останаха изумени при вида на огромното съкровище от древни предмети. Те сякаш се бяха озовали в гробницата на Тутанкамон в Долината на царете в Египет, преди съкровищата й да бъдат изнесени от прославения археолог Хауард Картър7 и изложени в националния музей в Кайро.

Не им остана много време да разгледат съкровището от находки. Терористите бързо поведоха перуанските студенти надолу по едно вътрешно стълбище и ги затвориха в килия, разположена дълбоко под горния храм. Джордино и останалите бяха грубо наблъскани в една странична стая, където да ги пазят останаха двама навъсени бунтовника, които ги гледаха така, сякаш бяха изтребители, разглеждащи гнездо на паяци. Всички, с изключение на Джордино, се отпуснаха с облекчение върху твърдия студен под. Изтощението беше оставило своя отпечатък по изпитите им лица.

Обхванат от чувство на безсилие, Джордино удари с юмрук по каменната стена. По време на форсирания преход той напрегнато беше следил за някаква възможност да се изплъзне незабелязано в джунглата и да се отправи обратно към понора, но бягството се оказа невъзможно. Зад него през целия път се редуваха най-малко трима пазачи, насочили с твърда непоколебимост автоматичните си пушки в гърба му. Нямаше нужда да го убеждават, че те имат богат опит във вземането на заложници и превеждането им през неравен и горист терен. Всяка надежда да стигне до Пит вече беше наистина нищожна. По време на прехода той беше потискал присъщото си непокорство и се беше държал кротко и смирено. Като се изключеше смелата проява на загриженост за Док Милър, той не беше направил нищо, с което да предизвика порой от куршуми в корема си. Той трябваше да остане жив. За него нямаше съмнение, че умреше ли той, Пит също щеше да умре.

Ако Джордино имаше и най-малката представа, че Пит се беше изкачил по стръмната стена на понора и крачеше неуморно по старата, застлана с камъни пътека, само на тридесет минути след тях, той може би щеше да почувства нужда да иде на църква при първа възможност. Или в най-лошия случай щеше поне да се замисли за малко над тази идея.

Заслонил внимателно фенерчето, за да не бъде забелязан от терористите и насочил лъча му надолу към следите в изгнилите листа, които покриваха меката почва и се губеха в тъмнината, Пит се носеше през гъстата гора. Без да обръща внимание на дъжда, той се движеше с непоколебимостта на човек, който не чувства и не усеща нищо. Времето беше загубило значението си и той нито веднъж не погледна към светещия циферблат на своя часовник. Дългият и мъчителен преход през дъждовната гора в тази глуха доба се беше превърнал в размазано петно в съзнанието му. Едва когато утринното небе започна да просветлява, той изгаси фенерчето и настроението му се подобри.

Когато започна преследването, терористите имаха повече от три часа преднина. Ала той беше намалил тази преднина, като крачеше с постоянно темпо в стръмните участъци на пътеката и подтичваше в малкото отсечки, където тя за кратко ставаше равна. Той нито за миг не забави крачка, нито веднъж не спря да си почине. Сърцето му беше започнало да бие силно от непрестанното напрежение, но краката му продължаваха да се движат неуморно, без болки и схващане на мускулите. Щом излезе на древния, покрит с каменна настилка път и стана по-лесно да се придвижва, той ускори крачка. Мислите за невидимите опасности, които джунглата криеше, бяха останали на заден план през тази сякаш безкрайна нощ. Страхът и тревогата някак странно избледняха в далечината.

Пит почти не обръщаше внимание на каменните постройки край дългия път. Той се движеше стремително напред, сега вече на светло и в открита местност, като не правеше почти никакви опити да се крие. Едва когато стигна до прохода, който водеше към долината, той намали темпото и спря, оглеждайки местността пред себе си. Той забеляза огромния храм пред стръмната урва, който беше отдалечен на около половин километър. На върха на дългото стълбище седеше една малка приведена фигура с гръб към широк сводест проход. За Пит нямаше никакво съмнение, че точно там терористите са отвели заложниците. Тесният проход беше единственото място, откъдето можеше да се влезе и излезе от заобиколената със стръмни скали долина. Облекчението, което изпита, го накара да забрави страха и тревогата от мисълта, че може да се натъкне на труповете на Джордино и археолозите. Преследването беше завършило: сега терористите, които все още не знаеха, че са се превърнали в жертви, трябваше безшумно да бъдат премахнати един по един, докато численото им превъзходство постепенно намалееше.

Той започна да се приближава, като използваше за прикритие порутените стени на старите жилищни сгради около храма. Приведен, Пит безшумно притичваше от едно прикритие до друго, докато изпълзя зад голяма каменна фигура с формата на фалос. Той спря и погледна нагоре към входа на храма. Дългото стълбище, което водеше към входа, представляваше труднопреодолимо препятствие. Освен ако не успееше по някакъв начин да стане невидим, Пит щеше да бъде застрелян преди да е изминал и четвърт от пътя нагоре по стръмните стъпала. Всеки опит посред бял ден беше равносилен на самоубийство. Нямаше начин да влезе, с горчивина си помисли той. И дума не можеше да става да заобиколи стълбището. Страничните стени на храма бяха твърде стръмни и твърде гладки. Камъните бяха подредени с такава точност, че в цепнатините не можеше да се промуши дори острието на нож.

Провидението се оказа благосклонно към него. Проблемът да се промъкне по стълбите, без да го забележат, отпадна, когато Пит забеляза, че терористът, който охраняваше входа към храма, беше заспал дълбоко след изтощителния марш през гъсто обраслите с дървета планини. Като пое дълбоко дъх и издиша, Пит започна да се прокрадва към стълбището.

Тупак Амару беше лицемерен, ала опасен тип и това му личеше. Взел името на последния цар на инките, който бил измъчван и убит от испанците, той беше нисък, с тесни рамене, безизразно мургаво лице и имаше вид на човек, който сякаш никога не беше се научил да показва и най-малкия признак на състрадание. За разлика от повечето планинци, чиито широки лица бяха гладки и голобради, Амару имаше огромни мустаци и дълги бакенбарди, които се спускаха от гъста и права коса, черна като лишените му от живец очи. Когато тесните безкръвни устни се разтегнеха в лека усмивка, което рядко се случваше, под тях се показваха два реда зъби, които биха накарали всеки зъболекар да се почувства горд. Хората му, за разлика от него, често се усмихваха свирепо през нащърбени и неравни, оцветени от кока предни зъби.

Амару беше потопил в кръв и разруха целия гъсто обрасъл с растителност планински район на Амазонас, административна област в североизточно Перу, разяждана от изключителна бедност, тероризъм, болести и бюрократична корупция. Неговата банда от главорези беше отговорна за изчезването на няколко изследователи, правителствени археолози и цяла армия патрули, които бяха влезли в района и никой повече не беше видял. Той не беше революционерът, какъвто изглеждаше на пръв поглед. Амару пет пари не даваше за революцията или за подобряване на участта на изключително бедните индианци от вътрешността на Перу, повечето от които обработваха мъничките си нивици, за да скърпят двата края на мизерното си съществувание. Амару имаше друга причина да контролира района и да държи в подчинение суеверните местни жители.

Той застана на прага на стаичката, съзерцавайки с каменно изражение тримата мъже и жената пред него, сякаш ги виждаше за пръв път, наслаждавайки се на поражението, което се четеше в очите им и на изтощението на телата им — точно онова състояние, в което искаше да се намират.

— Съжалявам за причинените неприятности — каза той, проговаряйки за първи път от отвличането насам. — Добре е, че не оказахте съпротива, иначе със сигурност щяхте да бъдете застреляни.

— За партизанин от вътрешността говорите доста добре английски, — каза Роджърс — мистър…?

— Тупак Амару. Учил съм в университета в Остин.

— Виж ти какво е създал Тексас — промърмори под носа си Джордино.

— Защо ни отвлякохте? — прошепна Шанън с глас, в който се долавяше страх и отпадналост.

— Заради откуп, за какво друго? — отвърна Амару. — Перуанското правителство ще плати добре за освобождаването на толкова уважавани американски учени, да не говорим за блестящите им студенти по археология, много от които имат богати и уважавани родители. Парите ще ни помогнат да продължим борбата си срещу потискането на масите.

— Казано като комунист, който си служи с изтъркани клишета — промърмори Джордино.

— Старият руски модел може отдавна да се е превърнал в история, ала философията на Мао Дзедун все още е жива — търпеливо обясни Амару.

— Все още е жива, да — презрително изрече Док Милър. — Милиарди долари в икономически щети. Двадесет и шест хиляди перуанци мъртви, повечето от жертвите самите селяни, за чиито права твърдите, че се борите… — Думите му бяха прекъснати от приклада на пушка, който се стовари в долната част на гърба му, близо до бъбреците. Милър се свлече на каменния под като чувал с картофи, с изкривено от болка лице.

— Точно вие едва ли имате право да поставяте под съмнение моята преданост на делото — студено каза Амару.

Джордино коленичи до възрастния мъж и сложи главата му в скута си. Той погледна с презрение към водача на терористите.

— Май не можеш да понасяш критика, а?

Джордино беше готов да отбие удар, насочен към незащитената му глава, но преди пазачът да успее да вдигне отново приклада на пушката си, Шанън застана между тях.

Тя изгледа гневно Амару, а пребледнялото й до преди миг от страх лице сега беше почервеняло от ярост.

— Ти си един мошеник — рязко заяви тя.

Амару я изгледа изненадано.

— И как стигнахте до това любопитно заключение, доктор Келси?

— Ти знаеш името ми?

— Моят агент в Съединените щати ме осведоми за намерението ви да проучите планините, преди вие и приятелите ви да излетите от летището във Финикс, Аризона.

— Искаш да кажеш доносник.

Амару сви рамене.

— Думите нямат никакво значение.

— Мошеник и шарлатанин — продължи Шанън. — Ти и хората ти не сте никакви революционери от „Сияен път“. Твърде далеч сте от тях. Вие сте най-обикновени хакероси, крадливи обирджии на гробници.

— Тя е права — подкрепи я Роджърс. — Не бихте имали достатъчно време да обикаляте из областта и да взривявате електропроводи и полицейски участъци и едновременно с това да успеете да натрупате такова огромно съкровище от древни предмети в храма. Съвсем ясно е — ти командваш организирана банда от крадци на антики и тази операция запълва изцяло времето ви.

Амару погледна към пленниците с подигравателно замислено изражение.

— Е, щом този факт е толкова очевиден за всички присъстващи в стаята, няма да си правя труда да го отричам.

За няколко секунди се възцари тишина, после Док Милър се изправи несигурно на крака и погледна Амару право в очите.

— Ти, крадлива отрепка — дрезгаво произнесе той. — Крадец, грабител на антики. Ако зависеше от мен, щях да наредя да застрелят теб и бандата ти от мародери като…

Милър внезапно млъкна, когато Амару, с изражение, напълно лишено от всякакво чувство и с черни очи, от които струеше злоба, извади деветмилиметровия автоматичен „Хеклер и Кох“ от кобура на бедрото си. Със смразяваща неизбежност, както често се случва в сънищата, той спокойно простреля Док Милър право в гърдите. Кънтящият гръм отекна из храма, проглушавайки ушите им. Един изстрел беше достатъчен. Док Милър отхвръкна рязко назад към каменната стена, задържа се прав за един разтърсващ миг, а после падна напред по корем, без да издаде звук, със странно сгърчени под гърдите ръце и длани, а върху пода се образува локвичка кръв.

Реакцията на всеки от пленниците беше различна. Роджърс стоеше като статуя, замръзнала във времето, с широко отворени, изпълнени с ужас и неверие очи, а Шанън инстинктивно изпищя. Джордино, който не за пръв път ставаше свидетел на насилствена смърт, стисна юмруци край тялото си. Леденостудената невъзмутимост, с която беше извършено убийството, го изпълни с дива ярост, укротена единствено от чувството на влудяваща безпомощност. Нито той, нито останалите изпитваха някакво съмнение, че Амару щеше да избие всички. Тъй като нямаше какво да губи, Джордино се напрегна, готов да скочи върху убиеца и да изтръгне гръкляна му, преди да получи неизбежния куршум в главата.

— Не се опитвай — каза Амару, отгатнал мислите на Джордино, насочил дулото на автомата си между очите, в които гореше омраза. Той кимна с глава на пазачите, които стояха с насочени и готови за стрелба пушки, и им заповяда нещо на испански. После отстъпи встрани, а единият от пазачите сграбчи Милър за глезените и повлече трупа му далеч от очите им към главната зала на храма, като оставяше кървава диря по каменния под.

Писъкът на Шанън беше преминал в неудържимо ридание. Тя не можеше да откъсне замъглените си очи от кървавата вадичка върху пода. Тя се свлече на колене потресена и зарови лице в ръцете си.

— Той не можеше да ти стори нищо лошо. Как можа да застреляш този мил старец?

Джордино изгледа Амару.

— За него беше лесно.

Безучастните, студени очи на Амару пропълзяха по лицето на Джордино.

— Ти, дребосък, по-добре си затваряй устата. Добрият доктор трябваше да послужи за урок, който ти, очевидно, не си разбрал.

Никой не обърна внимание на завръщането на пазача, извлякъл трупа на Милър. Никой, с изключение на Джордино. Той зърна шапката, нахлупена над очите, ръцете, скрити в пончото. После хвърли поглед към втория пазач, облегнат нехайно на входа. Сега пушката му висеше свободно през рамото, а дулото не сочеше към определен човек. Деляха ги само два метра. Джордино прецени, че би могъл да се нахвърли върху пазача, преди той да успее да реагира. Но все пак оставаше автоматът „Хеклер и Кох“, който Амару здраво стискаше в ръката си.

Когато Джордино заговори, в гласа му се долавяше ледена нотка.

— Ти ще умреш, Амару. Ти със сигурност ще умреш от насилствена смърт също както всички невинни хора, които хладнокръвно си убил.

Амару не обърна внимание на едва забележимо свитите устни на Джордино, на леко присвитите му очи. По лицето му се изписа любопитство, после зъбите му проблеснаха и той се изсмя.

— Така ли? Мислиш, че ще умра? Ти ли ще ме убиеш? Или може би гордата млада дама ще ми окаже тази чест?

Той се наведе и грубо изправи Шанън на крака, хвана я за опашката на косата и гневно дръпна главата й назад, докато широко отворените й ужасени очи се спряха на злобното му лице.

— Обещавам, че след няколко часа, прекарани в леглото ми, ти ще пълзиш, за да изпълниш заповедите ми.

— О, господи, не — простена Шанън.

— Доставя ми огромно удоволствие да насилвам жени, да слушам как пищят и се молят…

Една мускулеста ръка стисна гърлото му и задуши думите му.

— Това е за всички жени, които си накарал да страдат — произнесе Пит със смразяващ поглед в наситенозелените си очи. Той отметна пончото, заби цевта на колта в слабините на Амару и натисна спусъка.

6

За втори път в тясното пространство на стаята отекна оглушителният звук на стрелба. Джордино се хвърли напред, главата и рамото му се забиха в изненадания пазач, който се блъсна в твърдата стена и изохка силно от болка. Той зърна разкривеното от ужас и нечовешко страдание лице на Амару, очите му, които щяха да изхвръкнат от орбитите и отворената в безмълвен писък уста. Автоматът „Хеклер и Кох“ отхвръкна във въздуха, когато сграбчи с ръце бързо разрастващото се около слабините му червено петно. И тогава Джордино стовари юмрука си върху зъбите на пазача и изтръгна автоматичната пушка от ръцете му почти в същия миг. Той се обърна приведен, готов за стрелба, насочил дулото към вратата.

Този път Шанън не изпищя. Вместо това тя пропълзя до един от ъглите на стаята и остана там, без да помръдне, пребледняла като восъчна статуя, втренчена безмълвно в кръвта на Амару, изпръскала голите й ръце и крака. Ако преди тя беше изплашена, сега беше направо онемяла от ужас. После вдигна поглед към Пит стиснала устни, с пребледняло лице и пръски кръв в русата коса.

Роджърс също се беше втренчил в Пит с израз на удивление. По някакъв начин той се досети, позна очите, пъргавите като на животно движения.

— Ти си водолазът от пещерата — смаяно произнесе той.

Пит кимна.

— Същият.

— Ти би трябвало да си в кладенеца — промълви Шанън с разтреперан глас.

— Сър Едмънд Хилари на пръста ми не може да се намаже — подсмихна се дяволито Пит. — Аз пълзя нагоре-надолу по стените на понори като същинска муха. — Той бутна потресения Амару на пода, като че ли терористът беше някакъв пиян на тротоара и сложи ръка върху рамото на Джордино. — Успокой се, Ал. Останалите пазачи видяха светлината на праведността и добродетелта.

Джордино, с усмивка широка като разтворените крила на подвижен мост, остави автоматичната пушка настрана и прегърна Пит.

— Господи, мислех си, че никога повече няма да видя грозното ти лице.

— Какви неща ме караш да върша заради теб. Срамота. Не мога да мръдна за половин час някъде, без да ме забъркаш в местната вълна от престъпления.

— Защо закъсня? — попита Джордино, който държеше последната дума да бъде негова. — Очаквахме те преди няколко часа.

— Изпуснах автобуса. Което ми напомня къде е диксиленд оркестърът, който трябваше да ме посрещне.

— Те не свирят край понори. Сериозно, как, по дяволите, изкачи онази стръмна стена и ни проследи през джунглата?

— Този подвиг не ми достави никакво удоволствие, повярвай ми. Ще ти разкажа някой път на чаша бира.

— А пазачите, какво стана с останалите четирима пазачи?

Пит сви нехайно рамене.

— Разсеях се и станаха жертва на нещастни случаи, най-вече мозъчни сътресения или вероятни фрактури на черепа — после лицето му помръкна. — Налетях на един, който извличаше тялото на Док Милър през главния вход. Кой го уби?

— Нашият приятел тук го простреля в сърцето без всякаква причина. Освен това точно той хвърли осигурителното ти въже в понора.

— Е, в такъв случай няма да ме мъчат угризения — каза Пит и погледна надолу към Амару, който притискаше слабините си и стенеше от болка, страхувайки се да погледне пораженията от раната. — Изпитвам радост при мисълта, че току-що сложих край на половия му живот. Как се казва?

— Нарича себе си Тупак Амару — отговори Шанън. — Името на последния цар на инките. Сигурно го е взел, за да впечатлява селяците от планините.

— Перуанските студенти — сети се Джордино.

Отведоха ги надолу по стълбите под храма.

— Вече ги освободих. Смели хлапета. Сигурно вече са вързали партизаните и са ги наредили в очакване да пристигнат представителите на властта.

— Не са партизани, а още по-малко убедени революционери. Повече ми приличат на професионални крадци на древни предмети, които се представят за терористи от „Сияен път“. Те плячкосват скъпоценни антики, които биват продавани на нелегалните международни пазари.

— Амару е на най-ниското стъпало в йерархията — добави Роджърс. — Неговите клиенти са дистрибуторите, у които остава по-голямата част от печалбата.

— Имат добър вкус — отбеляза Пит. — От това, което успях да зърна, тук има натрупана достатъчно първокласна стока, която би стигнала за половината музеи и частни колекционери в света.

Шанън се поколеба за момент, после пристъпи към Пит, прегърна го през врата, придърпа главата му надолу и леко го целуна по устните.

— Ти спаси живота ни. Благодаря ти.

— И неведнъж, а два пъти — добави Роджърс, като разтърси енергично ръката на Пит, докато Шанън все още го притискаше в обятията си.

— Късметът също доста ми помогна — каза Пит с несвойствено за него смущение. Въпреки влажната и сплъстена коса, липсата на грим, мръсната и скъсана блуза върху черния бански костюм и грубите туристически обувки, той усещаше излъчващото се от нея чувствено сладострастие.

— Слава богу, че пристигна тук навреме — каза Шанън, като потръпна.

— Дълбоко съжалявам, че твърде много закъснях, за да спася Док Милър.

— Къде са го отнесли? — попита Роджърс.

— Спрях отрепката, която се канеше да изхвърли тялото му, пред самия вход на храма. Док лежи върху площадката над стъпалата.

Джордино впери поглед в Пит, като го огледа от краката до главата. От очите му не убягнаха множеството рани и драскотини по лицето и ръцете на неговия приятел — резултат от бързото му придвижване през джунглата в мрака. Пред него стоеше човек, който едва се държеше на крака от умора.

— Изглеждаш така, сякаш току-що си завършил триатлон, а после си се строполил върху топ бодлива тел. Като твой домашен лекар препоръчвам да си починеш няколко часа, преди да поемем обратно към лагера край понора.

— Изглеждам по-зле, отколкото се чувствам — бодро каза Пит. — По-късно ще имам достатъчно време да подремна. Сега има по-важни неща. Нямам никакво намерение отново да се правя на Тарзан. Ще се махна оттук със следващия полет.

— Лудост — промърмори полушеговито Джордино. — Няколко часа в джунглата и се скапва.

— Вярваш ли, че наистина можем да излетим оттук със самолет? — недоверчиво попита Шанън.

— Абсолютно — каза Пит. — Дори мога да го гарантирам.

Роджърс го изгледа.

— Само хеликоптер може да кацне и да излети от долината.

Пит се усмихна.

— Точно това имам предвид. Как иначе, смяташ, че Амару, или както там се казва, транспортира ограбените предмети към някое океанско пристанище, за да бъдат изнесени извън страната? Но за това е необходима комуникационна система, така че тук някъде трябва да има радиостанция, която можем да реквизираме и да изпратим зов за помощ.

Джордино кимна одобрително.

— Звучи добре, при положение, че успеем да я намерим.

Пит погледна надолу към Амару с безизразно лице.

— Той знае къде е тя.

Амару надви болката и изгледа Пит с черни, изпълнени със злоба очи.

— Нямаме радиостанция — изсъска той през стиснати зъби.

— Прощавай, ала не ти вярвам. Къде я държите?

— Нищо няма да ви кажа. — Устата на Амару се изкриви, докато приказваше.

— Може би предпочиташ да умреш? — сухо попита Пит.

— Ще ми направиш услуга, ако ме убиеш.

Зелените очи на Пит бяха студени като високопланинско езеро.

— Колко жени си изнасилил и убил?

По лицето на Амару се изписа презрение.

— Толкова много, че съм им загубил броя.

— Искаш да се ядосам и да те застрелям, така ли?

— Защо не попиташ колко деца съм утрепал?

— Ти просто се самозалъгваш. — Пит извади своя „Колт“, калибър .45 и притисна дулото към лицето на Амару. — Да те убия? Не виждам каква полза ще имам от това. Един куршум през двете очи ще свърши повече работа. Ще останеш жив, но заедно с наскоро придобития недъг ще бъдеш и сляп.

Амару опита да се престори на дързък, ала в студените му черни очи имаше ясно доловим страх, а устните му забележимо потрепваха.

— Ти не говориш сериозно.

— След очите ще дойде ред на капачките на коленете — продължи да обяснява Пит. — После може би ушите или още по-добре носа. Ако бях на твое място, щях да се откажа, докато е рано.

Като видя, че Пит е напълно сериозен и осъзна, че се намира в безизходно положение, Амару се предаде.

— Ще намерите това, което ви трябва, в една кръгла постройка на петдесет метра от храма. Над входа има изсечена маймуна.

Пит се обърна към Джордино.

— Вземи с теб един от студентите да ти превежда. Свържи се с най-близкия участък на перуанската полиция. Дай им местонахождението ни и им разкажи какво се случи. После помоли да изпратят армейско подразделение. В руините може да се крият още от тези типове.

Джордино погледна замислено към Амару.

— Ако изпратя сигнал за помощ по открита честота, приятелчетата на този вманиачен убиец в Лима могат да го прехванат и да изпратят отряд палячовци, преди да пристигне армията.

— Може да се окаже рисковано да се доверим на армията — добави Шанън. — Възможно е един или няколко от техните висши офицери да са замесени в тази история.

— Подкупът — философски заяви Пит — е движещата сила в този свят.

Роджърс кимна.

— Шанън е права. Тук става дума за плячкосване на гробници в огромен мащаб. Печалбите лесно биха могли да достигнат тези от незаконната търговия с наркотици. Който и да стои в дъното на тази операция, не би могъл да си свърши работата, без да даде подкуп на правителствени служители.

— Можем да използваме нашата собствена честота и да се свържем с Хуан — предложи Шанън.

— Хуан?

— Хуан Чако, координаторът за нашия проект от страна на перуанското правителство. Той отговаря за базата ни с припаси в най-близкия град.

— Можем ли да му имаме доверие?

— Мисля, че да — отговори Шанън без колебание. — Хуан е един от най-уважаваните археолози в Южна Америка и водещ учен в областта на културите от Андите. Освен това той е натоварен от правителството да следи за незаконни разкопки и контрабандата на антични предмети.

— Май точно той е човекът, който ни трябва — каза Пит на Джордино. — Намери радиостанцията, свържи се с него и помоли за хеликоптер, който да ни откара обратно на нашия кораб.

— Ще дойда с теб и ще съобщя на Хуан за убийството на Док — предложи Шанън. — Освен това искам да разгледам по-подробно постройките около храма.

— Вземете оръжие и си отваряйте очите на четири — предупреди ги Пит.

— Какво ще правим с трупа на Док? — попита Роджърс. — Не можем да го оставим да се търкаля тук като жертва на пътна злополука.

— Съгласен съм — каза Пит. — Внесете го в храма, за да не стои на слънце и го увийте в няколко одеяла, докато стане възможно да бъде пренесен със самолет до най-близкия съдия-следовател.

— Оставете го на мен — гневно каза Роджърс. — Това е най-малкото, което мога да сторя за един добър човек.

Амару се ухили грозно, ухили се въпреки нечовешката болка, която изпитваше.

— Глупаци, безумни глупаци — презрително изрече той. — Никога няма да се измъкнете живи от Пуебло де лос Муертос.

— Пуебло де лос Муертос означава Град на мъртвите — преведе Шанън.

Останалите изгледаха с отвращение Амару. Той им приличаше на изтощена до смърт гърмяща змия, чиито рани не й позволяват да се свие на кълбо и да нападне. Но за Пит Амару все още беше опасен, ето защо той нямаше намерение да допусне фаталната грешка да го подцени. Зловещият израз на увереност в очите на Амару изобщо не го впечатли.

Веднага щом останалите излязоха бързо от стаята, той коленичи до Амару.

— Ти се държиш твърде самоуверено за човек в твоето положение.

— Аз ще се смея последен. — Лицето на Амару се изкриви от внезапен пристъп на болка. — Вие се изпречихте на пътя на могъщи хора. Гневът им ще бъде ужасен.

Пит се усмихна с безразличие.

— И преди съм се изпречвал на пътя на могъщи хора.

— Повдигнахте крайчеца на завесата и изложихте на опасност „Солпемачако“. Те ще направят всичко, за да не бъдат разкрити, дори ако това означава да премахнат цяла провинция.

— Не бих казал, че хората в групата, с която работиш, са кротки момчета. Как ги нарече?

Амару млъкна. Той започваше да отпада от шока и загубата на кръв. Бавно, с голяма мъка той вдигна ръка и насочи пръст към Пит.

— Ти си прокълнат. Костите ти ще почиват навеки при чачапойците. — После очите му се замъглиха, затвориха се и той изгуби съзнание.

Пит погледна към Шанън.

— Кои са чачапойците?

— Известни са като Хората от облаците — обясни Шанън. — Култура, предшествала инките, която процъфтявала високо в Андите от 800 до 1400 година от нашата ера. После инките ги покорили. Именно чачапойците са построили този огромен некропол за мъртвите.

Пит се изправи, свали филцовата шапка на пазача от главата си и я пусна върху гърдите на Амару. Той се обърна и влезе в главното помещение на храма, където в продължение на няколко минути разглежда невероятното съкровище от древни чачапойски предмети. Той тъкмо се възхищаваше на голям глинен сандък, в който беше положена мумия, когато дотича Роджърс, който изглеждаше разтревожен.

— Къде каза, че си оставил Док Милър? — попита Роджърс, останал почти без дъх.

— На площадката над външните стъпала.

— По-добре ми покажи.

Пит последва Роджърс навън през сводестия вход. Той спря и втренчи поглед в кървавото петно върху каменната площадка, после погледна нагоре въпросително.

— Кой е преместил тялото?

— Ако ти не знаеш — каза не по-малко озадаченият Роджърс, — как бих могъл да зная аз?

— Погледна ли зад основата на храма? Може би е паднал…

— Изпратих четирима от студентите по археология да потърсят долу. Нямало никаква следа от Док.

— Възможно ли е някой от студентите да го е преместил?

— Проверих. И те са озадачени като нас.

— Труповете не могат да стават и да си отиват — отсече Пит.

Роджърс се огледа наоколо, а после сви рамене.

— Изглежда, този го е направил.

7

Климатичната инсталация тихо бръмчеше и нагнетяваше прохладен сух въздух в дългата каравана, която служеше за оперативен център на археологическия проект в Чачапоя. А човекът, излегнал се на кожената кушетка, беше много по-малко изтощен от мъжете и жените в Града на мъртвите. Хуан Чако се беше отпуснал и си почиваше, стиснал здраво в ръката си чаша добре изстуден джин с тоник. Но когато от високоговорителя, монтиран зад кабината на шофьора, се разнесе глас, той почти веднага се отърси от обхваналата го леност и се надигна.

— Сейнт Джон вика Сейнт Питър. — Гласът звучеше ясно и отчетливо. — Сейнт Джон вика Сейнт Питър. Там ли си?

Чако тръгна бързо през луксозно обзаведената каравана и натисна бутона за предаване на радиостанцията.

— Тук съм и слушам.

— Включи магнетофона. Нямам време да повтарям и да обяснявам подробно положението.

Чако потвърди, че е разбрал и включи касетния магнетофон.

— Готов съм да приемам.

— Амару и хората му бяха разбити и пленени. В момента археолозите ги държат под охрана. Амару беше прострелян и по всяка вероятност тежко ранен.

Лицето на Чако внезапно помръкна.

— Как е възможно това?

— Единият от мъжете от НЮМА, които отговориха на твоя сигнал за бедствие, избягал по някакъв начин от понора и проследил Амару и хората му до храма в долината, където успял да се справи с нашите пребогато заплатени главорези един по един.

— Що за дявол би могъл да направи това?

— Много опасен и изобретателен дявол.

— Вие в безопасност ли сте?

— За момента.

— В такъв случай нашият план да изплашим и прогоним археолозите от мястото, където събираме предметите, се е провалил.

— Безславно — отговори този, който се обаждаше. — Щом доктор Келси видя древните предмети, приготвени за извозване, веднага прозря какво сме намислили.

— Ами Милър?

— Нищо не подозират.

— Поне нещо е станало както трябва — каза Чако.

— Ако изпратиш въоръжен отряд, преди да напуснат долината — обясни познатият глас, — все още можем да спасим операцията.

— Нямахме намерение нашите перуански студенти да пострадат — каза Чако. — Ответните действия, които сънародниците ми ще предприемат, биха сложили край на бъдещия ни съвместен бизнес.

— Твърде късно е, приятелю. След като разбраха вече, че страданията им се дължат на грабителски синдикат, а не на терористите от „Сияен път“, не можем да им позволим да разкрият това, което са видели. Нямаме друг избор, освен да ги премахнем.

— Нищо подобно нямаше да се случи, ако не бяхте допуснали доктор Келси и Майлс Роджърс да се спуснат в свещения кладенец.

— Нямаше друг начин да ги спра, освен да ги убия пред очите на студентите.

— Изпращането на зов за помощ беше грешка.

— Не и ако искахме да избегнем сериозно разследване от страна на вашите правителствени чиновници. Удавянето им щеше да изглежда подозрително, ако не бяхме взели необходимите мерки за спасяването им. Не можем да си позволим фактът за съществуването на „Солпемачако“ да бъде широко разгласен сред обществеността. Освен това откъде бихме могли да знаем, че НЮМА ще се отзове изневиделица?

— Вярно, навремето никой не би повярвал, че това може да се случи.

Докато Чако говореше, безизразният му поглед се спря на малка каменна статуетка на крилат ягуар, която беше изкопана от долината на мъртвите. Най-сетне той тихо каза:

— Ще уредя нашите наемници от перуанската армия да се спуснат с хеликоптер в Пуебло де лос Муертос до два часа.

— Вярваш ли, че командващият офицер ще се справи със задачата?

Чако се усмихна на себе си.

— Ако не мога да имам доверие на собствения си брат, на кого другиго да имам?

— Никога не съм вярвал във възкресението на простосмъртни. — Пит стоеше вперил поглед в тъмночервената локвичка на площадката над почти вертикалното стълбище, което водеше към дъното на долината. — Но това е най-красноречивият пример, на който съм ставал свидетел.

— Той беше мъртъв — категорично заяви Роджърс. — Стоях до него, както сега стоя до теб, когато Амару го простреля в сърцето. Навсякъде имаше кръв. Ти видя, че лежеше тук. Не можеш да имаш никакво съмнение, че Док беше труп.

— Не си направих труда да извърша аутопсия.

— Добре де, а как си обясняваш кървавата следа от помещението, където Док беше застрелян? Оттам дотук сигурно е изтекъл цял галон8.

— По-скоро една пинта9 — замислено произнесе Пит. — Ти преувеличаваш.

— Колко дълго смяташ, че тялото е останало тук от момента, в който обезвреди пазача, а после освободи студентите, които дойдоха и го вързаха?

— Най-много четири, може би пет минути.

— И през това време един шестдесет и седем годишен мъртъв старец изприпква надолу по двеста малки, тесни, издълбани в скалата стъпала, разположени под седемдесет и пет градусов ъгъл. Стъпала, които не може да вземе по повече от едно наведнъж, без да падне, а после изчезва, без да пролее капчица кръв. — Роджърс поклати глава. — Худини би позеленял от завист.

— Сигурен ли си, че това е бил Док Милър? — замислено попита Пит.

— Разбира се, че беше Док — заяви изуменият Роджърс. — Кой друг, мислиш, че е бил?

— От колко време го познаваш?

— По име — поне от петнадесет години. Лично — срещнах го едва преди пет дни. — Роджърс изгледа Пит така, сякаш беше някой луд. — Слушай, губиш си напразно времето. Док е един от водещите антрополози в света. За древната американска култура той е това, което Лийки е за африканската праистория. Лицето му е красяло стотици статии в една дузина списания от „Смитсониън“ до „Нешънъл Джиографик“. Той е озвучавал и лично участвал в безброй документални филми за праисторическите хора, показвани по държавната телевизия. Док не беше саможивец, той обичаше да бъде в центъра на общественото внимание. Човек лесно можеше да го познае.

— Просто опипвам почвата — търпеливо обясни Пит. — Няма нищо по-добро от някой невероятен сюжет за умствената гимнастика…

Той млъкна внезапно, когато Шанън и Джордино се появиха тичешком иззад кръглата основа на храма. Дори от тази височина над земята ясно се виждаше, че изглеждат разтревожени. Той почака, докато Джордино преполови стълбите и извика:

— Не ми казвай, че някой ви е изпреварил и е разбил радиостанцията.

Джордино спря и се подпря на стръмното стълбище.

— Не позна — извика той в отговор. — Беше изчезнала. Отмъкната от едно или няколко неизвестни лица.

Когато уморените Шанън и Джордино стигнаха до върха на стълбите, и двамата бяха плувнали в пот и дишаха тежко. Шанън леко попи потта по лицето си с мека хартиена салфетка, които сякаш всички жени вадят отнякъде в най-критичния момент. Джордино просто прекара вече мокрия си ръкав през челото си.

— Този, който е построил сградата — каза той, като се мъчеше да си поеме дъх, — е трябвало да инсталира асансьор.

— Намерихте ли гробницата с радиостанцията? — попита Пит.

Джордино кимна.

— Намерихме я. Никак не са били стиснати тези момчета. Гробницата сякаш беше обзаведена направо от „Абъркромби & Фич“. Най-добрите принадлежности за къмпингуване, които могат да се купят с пари. Имаше даже портативен генератор, захранващ един хладилник.

— Празен? — опита се да отгатне Пит.

Джордино кимна.

— Онзи смотаняк, дето е избягал с радиостанцията, намерил време да изпотроши двадесет и четири бутилки напълно годна за пиене бира „Коорс“.

— „Коорс“ в Перу? — недоверчиво попита Роджърс.

— Мога да ти покажа етикетите върху бутилките — изпъшка Джордино. — Някой е искал да ожаднеем.

— Няма страшно, джунглата е хей там, отвъд прохода — подсмихна се Пит.

Джордино погледна към Пит, но лицето му беше мрачно.

— Е, как ще извикаме морската пехота?

Пит повдигна рамене.

— Щом радиостанцията на крадците липсва, а тази в хеликоптера прилича на буца швейцарско сирене… — Той внезапно замълча и се обърна към Роджърс. — А вие как осъществявахте връзка от понора?

Фотографът поклати глава.

— Един от хората на Амару простреля радиостанцията ни и я направи на парчета също като вашата.

— Не ми казвай — примирено изрече Шанън, — че трябва да изминем пешком тридесет километра през вековната гора до лагера край понора, а после още деветдесет километра до Чачапоя, нали?

— Може би Чако ще се притесни, когато разбере, че връзката с нас е прекъсната и ще изпрати група за издирване да провери какво става — с надежда каза Роджърс.

— Дори и да открият следите ни, които водят към Града на мъртвите — бавно изрече Пит, — те ще пристигнат твърде късно. Ще намерят само трупове, пръснати из руините.

Всички впериха в него озадачени погледи.

— Амару заяви, че сме объркали сметките на могъщи хора — продължи да обяснява Пит — и че те никога не ще позволят да се измъкнем живи от долината, защото се боят, че ще разобличим извършваните от тях кражби на древни предмети.

— Но ако са искали да ни убият — неуверено произнесе Шанън, — защо ни доведоха тук? Можеха и без това да избият всички ни и да хвърлят останките ни в понора.

— Може би са си правили сметките да поиграят на отвличане срещу откуп, за да представят случилото се като нападение на „Сияен път“. Ако перуанското правителство, вашето университетско ръководство в Щатите или семействата на студентите по археология бяха платили огромни суми, за да ви освободят, още по-добре. Те щяха да погледнат на парите за откупа като премия към печалбите от незаконната контрабанда и пак щяха да ви убият.

— Кои са тези хора? — рязко попита Шанън.

— Амару ги нарече „Солпемачако“, както и да се превежда това.

— Солпемачако — повтори като ехо Шанън. — Това е мит на древните местни жители за нещо средно между медуза и дракон. Народното предание, достигнало до нас през вековете, описва Солпемачако като зла седмоглава змия, която живее в пещера. В един от митовете се твърди, че тя живее тук, в Пуебло де лос Муертос.

Джордино се прозя равнодушно.

— Звучи като някой от онези шантави сценарии, в които главната роля е отредена на поредното чудовище от земните недра.

— По-скоро сполучлива игра на думи — каза Пит. — Метафора, използвана като кодово название на международна грабителска организация с огромно влияние на черния пазар за антики.

— Седемте глави на змията могат да символизират ръководителите, които оглавяват организацията — предположи Шанън.

— Или седем различни оперативни бази — добави Роджърс.

— Е, след като вече изяснихме тази загадка — иронично подхвърли Джордино, — защо не се измъкнем оттук и не се отправим към понора, преди сиуксите и шайените да налетят през прохода.

— Защото ще ни очакват, когато стигнем там — каза Пит. — Струва ми се, че трябва да останем тук.

— Ти наистина вярваш, че ще изпратят хора да ни убият? — каза Шанън, чието изражение беше по-скоро гневно, отколкото уплашено.

Пит кимна.

— Готов съм да заложа пенсията си за това. Който и да е отмъкнал радиостанцията, при всички положения е съобщил за нас. Според мен приятелчетата му ще се изтърсят в долината като разлютени стършели след… — Той млъкна и погледна часовника си, преди да продължи: — … около час и половина. После ще избият всички, които, макар и малко, приличат на археолози.

— Ей това се казва окуражаваща мисъл — промълви тя.

— Мисля си, че с шест автоматични пушки и пистолета на Дърк ще успеем да устоим срещу първокласна банда от две дузини главорези цели десет минути — навъсено промърмори Джордино.

— Не можем да останем тук и да се бием с въоръжени престъпници — възпротиви се Роджърс. — Те ще ни изпотрепят.

— Освен това трябва да мислим и за живота на онези деца — каза Шанън, която внезапно беше леко пребледняла.

— Преди да изпаднем в мирова скръб — енергично заяви Пит, сякаш нищо на света не го притесняваше, — предлагам да съберем всички и да се изнесем от храма.

— А после какво? — поиска да знае Роджърс.

— Първо, ще потърсим площадката, която Амару е използвал за излитане и кацане на хеликоптери.

— И с каква цел?

Джордино завъртя очи нагоре.

— Познавам това изражение. Той пак замисля някакъв коварен план.

— Нищо сложно — търпеливо каза Пит. — Мисля си, щом бандитите кацнат и хукнат да ни преследват из руините, да вземем на заем техния хеликоптер и да отлетим към най-близкия четиризвезден хотел с освежителна баня.

За миг всички притихнаха, обзети от недоверие. Те гледаха Пит така, сякаш току-що беше слязъл от марсианска космическа капсула. Джордино пръв преодоля смайването и наруши всеобщото мълчание.

— Виждате ли — заяви той ухилен до уши, — нали ви казах!

8

Само десет минути не достигнаха предположението на Пит за час и половина да се окаже точно. Притихналата долина беше огласена от туптенето на порещи въздуха лопати на носещо витло, когато два перуански военни хеликоптера прелетяха над една седловина между планинските върхове и закръжиха над древните постройки. След кратка рекогносцировка10 на района те се спуснаха върху едно равно място сред руините, на по-малко от 100 метра от предната страна на конусообразната храмова постройка. Войниците се изсипаха бързо през задната врата под въртящите се лопати на витлата и се строиха, като застанаха мирно, сякаш им предстоеше преглед.

Това не бяха обикновени войници, чиято цел беше опазването на мира в страната. Те бяха сбирщина от наемници, които постъпваха на служба при онзи, който им платеше най-много. Под ръководството на командващия офицер, капитан, облечен в неуместна за случая пълна парадна униформа, двата взвода, всеки от по тридесет войника, се строиха в плътна бойна редица, предвождани от двама лейтенанти. Удовлетворен, че редицата е права, капитанът вдигна късо бастунче над главата си и даде знак на офицерите, които се намираха под негово командване, да започнат атаката на храма. После се качи на една ниска стена, за да ръководи неравната битка от това място, което според него представляваше безопасен наблюдателен пункт.

Капитанът извика окуражително на хората си, като ги подкани да щурмуват смело храма по стъпалата. Гласът му отекна сред твърдата акустика на руините. Но той внезапно млъкна, издаде някакъв странен охкащ звук, който прерасна в пристъп на непоносима болка. За един кратък миг той застина, лицето му се изкриви от недоумение, после се приведе напред и полетя от стената, като падна по гръб.

Един нисък, набит лейтенант, облечен в торбеста бойна униформа се втурна към стената и коленичи до падналия капитан, погледна смаяно към погребалния палат, разбрал какво беше станало, отвори уста да изкрещи някаква команда, после рухна върху трупа под него, а последното нещо, което чу, преди да издъхне, беше острият пукот на пушка тип „56-1“.

Залегнал по корем зад малка барикада от камъни върху площадката в горната част на храма, Пит огледа редицата от объркани войници през визьора на пушката и изстреля още четири куршума към редицата, като застреля единствения останал офицер. Численото превъзходство на отряда от наемници не изненада, нито изплаши Пит. В тъмнозелените му очи се четеше непоколебим израз на твърда решимост. Оказвайки съпротива, той отвличаше вниманието на нападателите, за да спаси живота на тринадесет невинни човека. Да стреля просто над главите на войниците, за да забави за момент атаката им, беше безполезна загуба на време. Тези хора бяха дошли, за да избият всички свидетели на едно престъпно деяние. Убий или ще бъдеш убит беше клише, но в този случай то важеше с пълна сила. Тези мъже щяха да бъдат безпощадни.

Пит не беше коравосърдечен човек. Очите му не бяха нито твърди като стомана, нито студени като лед. Той не изпитваше никакво удоволствие да убива хора, които изобщо не познаваше. Най-много съжаляваше за това, че безликите мъже, отговорни за престъпленията, не бяха на мушката му.

Той предпазливо измъкна пушката си от тесния процеп между камъните и огледа терена долу. Перуанските наемници се бяха разпръснали ветрилообразно зад каменните руини. Няколкото куршума, изстреляни нагоре към храма, отчупиха парченца от каменните фигури, преди да рикошират и да просвистят към стръмната скала с гробниците зад гърба му. Това бяха закалени, дисциплинирани бойци, които бързо се съвземаха в условията на натиск. Убийството на техните офицери ги беше забавило, но не беше ги спряло. Сержантите, които бяха поели командването, вече обмисляха тактика за премахване на неочакваната съпротива.

Пит се приведе бързо зад каменната барикада, когато върху външните колони се изсипа пороен огън от автоматични оръжия и във всички посоки се разлетяха малки каменни парченца. Това не го изненада. Перуанците поддържаха прикриващ огън, докато приведени прибягваха от руина до руина, приближаващи все повече до основата на стъпалата, които водеха нагоре по заоблената фасада на храма. Пит изпълзя настрани като рак и се промъкна в палата на смъртта, а след това се изправи и се втурна към задната стена. Той надзърна предпазливо през един от сводестите прозорци.

Тъй като виждаха, че заоблените стени на храма бяха твърде гладки, за да се изкатерят по тях атакуващите и твърде стръмни, за да избягат по тях отбраняващите се, нито един от войниците не беше заобиколил откъм задната му страна. За Пит не беше трудно да предвиди, че те щяха да рискуват и да хвърлят цялата група във фронтална атака по стълбището. Това, което не беше предвидил, беше, че те щяха да превърнат голяма част от палата на мъртвите, разположен върху храма, в развалини, преди да се втурнат по стълбището.

Пит изтича обратно до барикадата и изстреля дълъг откос с китайската автоматична пушка, докато и последната гилза не издрънча върху каменния под. Той се претърколи настрани и тъкмо зареждаше друг дълъг, извит пълнител с патрони в магазина на пушката, когато дочу свистене и една четиридесетмилиметрова ракета от китайска ракетна установка „Тип 69“ прелетя плавно и се заби в една от страните на храма, на 8 метра зад Пит. Тя избухна с оглушителен гръм и проби огромна дупка в стената, а наоколо като шрапнел се разлетяха камъни. Само за секунди древното светилище на боговете на смъртта се изпълни със зловонната миризма на бризантни вещества и се задръсти с каменни отломъци.

Ушите на Пит силно бучаха от отекващия тътен на детонацията и ударите на собственото му сърце. За момент той беше заслепен, а носът и гърлото му веднага се напълниха с прах. Той трескаво разтърка очите си, за да ги изчисти и погледна надолу към заобикалящите го руини. Точно навреме, за да види облака от черен дим и яркото припламване на ракетното устройство. Той се наведе, покрил главата си с ръце, когато следващата ракета се стовари върху древните камъни и експлодира с оглушителен гръм. Жестокият удар обсипа Пит с разлетели се камъчета, а взривната вълна го остави без дъх.

За момент той остана да лежи неподвижно, почти безжизнено. После с мъка се надигна на ръце и колене, кашляйки прах, грабна пушката и пропълзя обратно във вътрешността на храма. Той погледна на тръгване към планината от скъпоценни антични предмети и се отби за последен път при Амару.

Грабителят на гробници беше дошъл в съзнание и гледаше яростно Пит, притиснал с ръце слабините си, изцапани с вече съсирена кръв, а по лицето му беше изписана убийствена омраза. Сега той изглеждаше някак странно безучастен, забравил напълно за болката. От цялото му същество лъхаше злоба.

— Твоите приятели доста обичат да рушат — каза Пит, когато още една ракета се заби в храма.

— Вие сте в капан — отпаднало изръмжа Амару.

— Благодарение на предварително нагласеното убийство на човека, който се представяше за доктор Милър. Той се е измъкнал с вашата радиостанция и е извикал подкрепления.

— Дошло е време да умреш, американска свиня.

— Американска свиня — повтори Пит. — Не помня откога не са ме наричали така.

— Ти ще страдаш така, както накара мен да страдам.

— Съжалявам, имам други планове.

Амару се опита да се надигне на лакът и да каже нещо, ала Пит вече го нямаше.

Той отново се втурна към задния отвор. До прозореца имаше един дюшек и чифт ножове, които беше задигнал от едно жилищно помещение скална гробница, открита от Джордино и Шанън. Пит преметна дюшека върху долния перваз, после прехвърли краката си навън и седна върху него. Той хвърли пушката настрани, стисна здраво ножовете в разперените си ръце и погледна с тревога към земята, която се намираше на 20 метра под него. Спомни си един случай, когато беше скочил с ластично въже в един каньон на остров Ванкувър в Британска Колумбия. Скоковете в пространството, помисли си той, бяха в пълно противоречие с природата на човека. Всяко колебание или мисъл да промени решението си внезапно се изпариха, когато четвърта ракета се разби в храма. Той заби петите на маратонките си в стръмния склон и пъхна остриетата на ножовете между каменните блокове вместо спирачки. Без да погледне назад, той се оттласна през ръба и се плъзна надолу по стената, използвайки дюшека като шейна.

Джордино, следван от Шанън и студентите и Роджърс, който вървеше последен, предпазливо се изкачваха по стълбите на една подземна гробница, където се бяха скрили при кацането на хеликоптерите. Джордино спря, вдигна леко глава над една порутена каменна стена и огледа околността. Хеликоптерите се намираха само на петдесетина метра, двигателите им работеха на празен ход, а двучленните им екипажи спокойно седяха в кабините и наблюдаваха нападението на храма.

Шанън приближи до Джордино и погледна над стената точно навреме, за да види как една от ракетите събори сводестия проход на горния дворец.

— Те ще унищожат древните предмети — тъжно каза тя.

— Не се ли безпокоиш за Дърк? — погледна я за миг Джордино. — Та той направо рискува живота си заради нас, като отбива атаката на цяла армия от наемници, за да можем да откраднем хеликоптер.

Тя въздъхна.

— Всеки археолог изпитва болка, когато види как скъпоценни антики изчезват завинаги.

— Значи по-добре да оцелеят боклуците от миналото, отколкото ние?

— Съжалявам, аз не по-малко от теб искам той да се измъкне. Но всичко ми изглежда толкова невъзможно.

— Познавам този човек от дете — усмихна се Джордино. — Повярвай ми, той никога не е пропуснал случай да се прояви като Хораций11 при моста. — Той огледа внимателно двата хеликоптера, разположени леко диагонално един зад друг на равната площадка.

Джордино се спря на задния, като по-подходящ за бягство. Той се намираше само на няколко метра от едно тясно дере, по което можеха да се придвижат, без да бъдат забелязани и което беше по-важно, трудно можеше да бъде наблюдаван от екипажа, намиращ се в предната машина.

— Предай на останалите, — нареди той сред шума от битката — че ще отвлечем втория хеликоптер.

Пит полетя неудържимо надолу по страничната стена на храма като търкалящ се скален къс и премина само на сантиметри между двете каменни животински глави, които стърчаха от стръмните, издадени напред стени. Стиснал здраво дръжките на ножовете, той ги натискаше с цялата сила на мускулестите си ръце, докато от остриетата им, които му служеха като спирачки, започнаха да излизат искри в знак на протест срещу триенето им в твърдия камък. Петите на подметките на маратонките му бяха изстъргани до край от грубата повърхност на стената. И въпреки това скоростта на спускането му се увеличаваше с главоломна бързина. Двете му най-големи опасения бяха, че можеше да падне с главата напред и да се забие като гюле в земята или да се стовари с такава сила, че да счупи някой от краката си. При всяко едно от тези нещастия с него щеше да бъде свършено и той щеше да се превърне в лесна плячка за перуанците, които нямаше да се церемонят с него, след като беше убил техните офицери.

Продължавайки да се опитва все така упорито, но без всякакъв успех да намали скоростта си, Пит сви крака частица от секундата преди да се стовари със страшна сила върху земята. Той пусна ножовете, когато при удара стъпалата му потънаха в разкаляната, подгизнала от дъжда почва. Като използва инерцията си, той се преметна през рамо и се претърколи два пъти, както се изискваше при твърдо приземяване с парашут. Пит остана прострян в калта няколко мига, благодарен, че не беше паднал върху някоя скала, преди да се опита да се изправи и да провери за наранявания.

Единствените поражения сякаш бяха леко навехнат глезен, който все още можеше да му служи, няколко ожулвания по ръцете и наболяващо го рамо. Влажната почва го беше спасила от по-сериозни травми. Верният дюшек беше станал на парцали. Той пое дълбоко дъх, щастлив, че все още беше здрав и читав. Тъй като нямаше време за губене, Пит хукна напред, като се стараеше между него и наемниците, които бяха започнали да се групират за атака нагоре по стълбите на храма, да има колкото е възможно повече руини.

Джордино можеше само да се надява, че Пит е оцелял след ракетното нападение и е успял по някакъв начин да се спусне по стената на храма невредим, без да бъде забелязан и застрелян. Изглежда невъзможно, помисли си Джордино. Пит сякаш беше неуязвим, ала старицата с косата настигаше всички. А Джордино не искаше да приеме мисълта, че тя би могла да настигне Пит. За него беше немислимо Пит да умре в леглото си до някоя красавица или в старчески дом за водолази.

Джордино се приведе и тичешком се добра до едно място зад втория хеликоптер, където трудно можеше да бъде забелязан, докато цял взвод войници започнаха да изкачват почти отвесните стъпала на храма. Резервният взвод, който беше останал долу, обсипваше вече превърнатия в развалини палат на мъртвите с непрестанен прикриващ пушечен огън.

Перуанците до един следяха напрегнато атаката. Никой не видя как Джордино, стиснал автоматична пушка в ръка, се прокрадна зад опашката на хеликоптера и влезе през задната врата. Той бързо се вмъкна и залегна по корем, оглеждайки празното отделение за войници и товари и двамата пилоти в кабината, които съсредоточено наблюдаваха неравната битка. С привична предпазливост Джордино се придвижи напред с бързина, невероятна за човек с телосложението на малък булдозер. Пилотите нито го чуха, нито усетиха присъствието му, когато се озова зад седалките им. Джордино обърна пушката и я стовари върху тила на помощник-пилота. Пилотът чу шума от удара и се извърна в седалката си, като изгледа за миг Джордино по-скоро с любопитство, отколкото с уплаха. Джордино заби края на сгъваемия стоманен приклад в челото на пилота. Той бързо завлече изпадналите в безсъзнание пилоти до вратата и ги хвърли на земята и трескаво замаха към Шанън, Роджърс и студентите, които се криеха в дерето.

— Бързо! — извика той. — Бързо, за бога.

Думите му прозвучаха ясно над шума на битката. Археолозите нямаха нужда от повторно подканяне. Те напуснаха прикритието си и само за секунди се втурнаха през отворената врата в хеликоптера. Джордино вече се беше върнал в кабината и припряно оглеждаше приборите и командното табло между седалките на пилотите, за да се запознае с уредите за управление.

— Всички ли са тук? — попита той Шанън, щом тя се настани до него на седалката на помощник-пилота.

— Всички, с изключение на Пит.

Без да отговори, той погледна навън през прозореца. Войниците на стълбището, които набираха все повече смелост поради липсата на ответен огън, нахлуха на площадката и в разрушения палат на мъртвите. Оставаха само няколко секунди, преди нападателите да разберат, че са били надхитрени.

Джордино отново насочи вниманието си към уредите за управление. Машината беше стар руски десантен хеликоптер „Ми-8“, който беше известен на НАТО като „Хип-Ц“ през годините на студената война. Доста остаряла, грозновата машина, помисли си Джордино, с двигатели с мощност 1500 конски сили, която побираше четиричленен екипаж и тридесет пътници. Тъй като двигателите вече работеха, Джордино постави дясната си ръка върху ръчката на газта.

— Чу ли ме? — нервно попита Шанън. — Приятелят ти го няма.

— Чух. — Без да показва каквато и да било емоция, Джордино увеличи мощността.

Преди час Пит с голяма мъка беше успял да убеди Джордино да излети независимо от това дали той се беше добрал до хеликоптера, или не. Животът на един човек не струваше колкото смъртта на други тринадесет. Пит приклекна зад една каменна постройка и надзърна зад ъгъла, като чу засилващия се вой на турбовитловите двигатели и видя все по-нарастващите обороти на петте лопати на главното витло. Въпреки че само тридесет метра открито пространство, напълно лишено от храсти или прикритие, деляха Пит от хеликоптера, те му се струваха повече от миля и половина.

Вече нямаше никаква нужда от предпазливост. Той трябваше да го прекоси тичешком. Пит се наведе и набързо разтри навехнатия си глезен, за да намали все по-нарастващата скованост. Не изпитваше голяма болка, ала кракът му беше започнал да се стяга и изтръпва. Нямаше никакво време, ако искаше да се спаси. Той се хвърли напред като спринтьор и затича през откритото пространство.

Витлата бяха започнали да завихрят праха по земята, когато Джордино издигна стария „Хип-Ц“ във въздуха. Той огледа бързо таблото с приборите, за да види дали не свети някоя червена лампичка и се опита да долови някакви особени шумове или необичайни вибрации. Като че ли всичко беше наред. Уморените двигатели на машината, която отдавна се нуждаеше от основен ремонт, реагираха послушно, когато наклони носа й надолу и увеличи мощността.

Студентите и Роджърс, които се намираха в главното отделение, видяха как Пит се втурна към отворената врата. Те започнаха да го насърчават с викове, докато той тичаше устремно по меката почва. Виковете им станаха настойчиви, когато един от сержантите извърна поглед от полесражението и забеляза Пит, който се опитваше да догони издигащия се хеликоптер. Той веднага извика на хората от резервния взвод, които още очакваха заповед за настъпление по стълбите.

Виковете на сержанта — те приличаха повече на писъци — се разнесоха над последните отзвуци от стрелбата, долитаща откъм върха на храма.

— Те се измъкват. Стреляйте, за бога, застреляйте ги!

Войниците обаче не реагираха така, както им беше заповядано. Пит се намираше в една линия на обстрел с хеликоптера. Да стрелят по него, означаваше да направят на решето собствения си хеликоптер. Те се поколебаха, тъй като не бяха сигурни дали да изпълнят командите на неистово крещящия сержант. Само един човек вдигна пушката си и стреля.

Пит не обърна никакво внимание на куршума, който одраска дясното му бедро. В момента го занимаваха много по-важни неща, отколкото усещането за болка. След миг той се озова под дългата опашка на хеликоптера, в сянката на вратата, а легналите по корем Роджърс и перуански младежи се бяха надвесили навън, протягайки ръце към него през отвора. Хеликоптерът потрепери, тласкан от собствената си низходяща тяга и се килна назад. Пит протегна ръце и скочи.

Джордино наклони хеликоптера и зави рязко, при което лопатите на витлото се озоваха в опасна близост с малка горичка от дървета. Един куршум разби страничното стъкло и из кабината се разлетяха сребристи парченца, които одраскаха носа му. Следващият откос се заби в облегалката на седалката му, като мина на косъм от гръбначния му стълб. Хеликоптерът беше улучен още няколко пъти, преди Джордино да го изведе над горичката и да се спусне от другата й страна, като по този начин излезе от линията на обстрел на перуанската десантна група.

Щом се озова извън обсега на стрелба, той зави наляво, като същевременно започна да се издига нагоре, докато набра достатъчно височина, за да прелети над планините. На почти 4000 метра той беше очаквал да види голи скалисти склонове над горския пояс, но с лека изненада установи, че върховете са гъсто обрасли с дървета. След като се измъкна от долината, той пое курс на запад. Едва тогава се обърна към Шанън.

— Добре ли си?

— Те се опитваха да ни убият — машинално изрече тя.

— Сигурно не обичат гринговците — отвърна Джордино, докато оглеждаше Шанън, за да види дали не е пострадала. Тъй като не забеляза следи от рани или кръв, той отново насочи вниманието си към управлението на машината и дръпна лоста, който затваряше вратата. Едва тогава подвикна през рамо към пътническото отделение: — Има ли някой ранен там отзад?

— Едничък аз.

Джордино и Шанън едновременно се извърнаха в седалките, щом познаха гласа на Пит. Вярно, един много изтощен и покрит със засъхнала кал Пит, Пит, от единия крак на когото се процеждаше кръв през набързо вързана кърпа. Ала Пит, кипящ както винаги от енергия, който надзърна през вратата на кабината с дяволита усмивка на лицето.

Джордино изпита неимоверно облекчение и се усмихна широко.

— За малко пак да изпуснеш автобуса.

— А ти все още не си ми довел диксиленд оркестър.

Шанън се засмя, коленичи на седалката, протегна ръце към Пит и го притисна в обятията си.

— Страхувах се, че няма да успееш.

— Малко оставаше.

Тя погледна надолу и усмивката й изчезна.

— Тече ти кръв.

— Прощален изстрел от войниците, малко преди Роджърс и студентите да ме изтеглят на борда. Господ здраве да им дава.

— Трябва да те откараме в болница. Изглежда сериозно.

— Не, освен ако войниците не са използвали куршуми, потопени в бучиниш12 — шеговито каза Пит.

— Не трябва да стъпваш на този крак. Седни на моето място.

Пит обърна Шанън обратно и притисна гърба й към седалката на помощник-пилота.

— Стой си на мястото. Аз ще се настаня в туристическата класа с останалите селяци. — Той замълча и огледа командната кабина. — Това е истинска антика.

— Той се тресе, трака и се върти — каза Джордино, — но се държи във въздуха.

Пит се надвеси над рамото на Джордино и разгледа таблото с приборите, а най-накрая очите му се спряха на разходомерите за гориво. И двете стрелки потрепваха малко под маркировката за три четвърти пълни резервоари.

— Докъде, смяташ, ще ни откара?

— При пълно зареждане той може да измине приблизително триста и петдесет километра. Ако някой куршум не е пробил дупка в един от резервоарите, мисля, че ще прелети около двеста и осемдесет.

— Тук някъде трябва да има карта на района и пергел.

Шанън намери навигационен комплект в един джоб до седалката си и го подаде на Пит. Той извади картата и я разгъна върху гърба й. С помощта на пергела, като внимаваше да не пробие картата и да я убоде, Пит трасира курс до крайбрежието на Перу.

— По груба преценка, до „Дийп Фадъм“ има триста километра.

— Какво е „Дийп Фадъм“? — попита Шанън.

— Нашият изследователски кораб.

— Нали не възнамерявате да кацнете в морето, при положение, че един от най-големите градове на Перу се намира много по-близо?

— Тя има предвид международното летище в Трухильо — обясни Джордино.

— „Солпемачако“ има твърде много приятели, за да се чувствам в безопасност — каза Пит. — Приятели, които са достатъчно влиятелни, за да заповядат изпращането на цял полк наемници при първо поискване. Разчуе ли се веднъж, че сме откраднали хеликоптер и сме изпратили в гробищата цвета на войнството им, животът ни няма да струва колкото резервната гума в багажника на някой „Едсел“. Ще бъдем в по-голяма безопасност на борда на американски кораб извън териториалните води на Перу, докато не уредим персонала на посолството на Съединените щати да представи пълен доклад на честни служители в перуанското правителство.

— Разбирам те — съгласи се Шанън. — Но не забравяй студентите археолози. Те знаят какво се случи. Техните родители са доста влиятелни хора и ще се погрижат истинската история за тяхното отвличане и кражбата на национални съкровища да се появи в средствата за масова информация.

— Ти, разбира се, приемаш за дадено — сухо отбеляза Джордино, — че няма да бъдем свалени при някой от двадесетте прохода оттук до морето от перуанска хайка.

— Напротив — отвърна Пит. — Взел съм това предвид. Искаш ли да се обзаложим, че другият десантен хеликоптер в този момент вече ни преследва?

— Значи ще летим ниско над земята, като избягваме кравите и овцете по пътя си, докато се озовем над морето — попита Джордино, за да се увери, че правилно е разбрал.

— Точно така. Няма да ни навреди, ако се придържаме към ниските облаци.

— Май забравяш нещичко, а? — уморено произнесе Шанън, сякаш напомняше на съпруг, че е забравил да изхвърли боклука. — Ако изчисленията ми са верни, когато горивото в резервоарите свърши, до вашия кораб ще ни остават още двадесет километра. Надявам се, няма да предложиш да изминем останалата част от пътя с плуване.

— Този дребен проблем ще решим — спокойно каза Пит, — като се свържем с кораба по радиото и се уговорим той да поеме към нас с пълна скорост, за да ни пресрещне.

— Всеки километър ще бъде от полза — каза Джордино, — но се боя, че пак не е сигурно дали ще успеем.

— Оцеляването ни е гарантирано — убедено заяви Пит. — В този хеликоптер има спасителни жилетки за всички пътници на борда, плюс два спасителни сала. Знам, защото проверих, когато минах през главното отделение. — Той замълча, обърна се и погледна назад. Роджърс проверяваше дали всички студенти са поставили правилно раменните ремъци.

— В момента, в който се свържеш с вашия кораб, преследвачите ни ще разберат къде се намираме — мрачно продължи да упорства Шанън. — Те ще знаят къде точно да ни пресрещнат и свалят.

— Няма — самоуверено отвърна Пит, — ако изиграя правилно картите си.

Като намести стола в почти легнало положение, радистът Джим Стъки се настани удобно на него и започна да чете един от романите загадки на Уик Даунинг. Той най-после беше привикнал към думкането, което отекваше из корпуса на океанографския кораб на НЮМА „Дийп Фадъм“ всеки път, когато сигналът на сонарното устройство се връщаше от морското дъно на Перуанския басейн. Скуката го беше налегнала скоро след като започна безкрайното сноване на морския съд напред-назад, което имаше за цел да се картографира релефа на 2500 клафтера13 под кила на кораба. Стъки тъкмо беше стигнал до средата на главата, в която тялото на една жена беше открито в гумен дюшек, пълен с вода, когато от говорителя се разнесе гласът на Пит.

— НЮМА вика „Дийп Фадъм“. Буден ли си, Стъки?

Стъки рязко се изправи и натисна бутона за предаване.

— Тук е „Дийп Фадъм“. Чувам те, НЮМА. Моля, изчакай. — Докато Пит чакаше, Стъки извика шкипера по разговорната уредба на кораба.

Капитан Франк Стюарт бързо напусна мостика и влезе в комуникационната рубка.

— Правилно ли чух? Влязъл си във връзка с Пит и Джордино?

Стъки кимна.

— Пит чака.

Стюарт взе микрофона.

— Дърк, тук е Франк Стюарт.

— Радвам се, че отново чувам подгизналия ти от бира глас, Франк.

— Какви ги вършите бе, момчета? През последните двадесет и четири часа адмирал Сандекър бесня като вулкан и настояваше да знае какво става с вас.

— Повярвай ми, Франк, денят беше ужасен.

— Къде се намирате сега?

— Някъде над Андите, в един стар перуански военен хеликоптер.

— Какво стана с хеликоптера на НЮМА? — попита Стюарт.

— Червеният барон го свали — побърза да каже Пит. — Това не е важно. Слушай ме внимателно. Резервоарите ни за гориво са пробити от куршуми. Не можем да останем във въздуха повече от половин час. Моля те, ела да ни посрещнеш и прибереш на градския площад в Чиклайо. Ще го намериш на картата на континенталната част на Перу. Използвай резервния хеликоптер на НЮМА.

Стюарт погледна надолу към Стъки. Двамата мъже размениха озадачени погледи. Стюарт отново натисна бутона за предаване.

— Повтори, моля те. Не те чувам добре.

— Налага се да кацнем в Чиклайо поради загуба на гориво. Посрещнете ни с изследователския хеликоптер и ни отведете обратно на кораба. Освен Джордино и мен, има още дванадесет пътника.

Стюарт беше поразен.

— Какво, по дяволите, става? Той и Джордино излетяха от кораба с единствената ни птичка. А сега летят с военен хеликоптер, който е бил прострелян, с дванадесет души на борда. Какви са тези врели-некипели за резервен хеликоптер?

— Почакай така — предаде Стюарт на Пит. После се пресегна, взе слушалката на корабния телефон и позвъни на мостика. — Намерете една карта на Перу в картографската зала и веднага я донесете при радиста.

— Мислиш ли, че Пит е превъртял? — попита Стъки.

— В никакъв случай — отговори Стюарт. — Тези момчета са в беда и Пит увърта, за да заблуди подслушвачите. — Един от членовете на екипажа донесе картата и Стюарт я разпъна върху бюрото. — Спасителната мисия ги отведе по курс почти право на изток оттук. А Чиклайо се намира на цели седемдесет и пет километра на югозапад от неговия летателен маршрут.

— Е, след като вече разбрахме уловката на Пит — каза Стъки, — какъв е неговият план за действие?

— Скоро ще узнаем. — Стюарт взе микрофона и започна да предава. — НЮМА, все още ли сте на нашата честота?

— Все още, друже — долетя невъзмутимият глас на Пит.

— Аз сам ще дойда с резервния хеликоптер до Чиклайо, за да взема вас и пътниците. Чуваш ли?

— Благодаря, шкипер. Винаги се радвам, когато разбера, че не правиш половинчати неща. Пригответе ми една бира, когато пристигна.

— Става — отговори Стюарт.

— И побързай, а? — каза Пит. — Имам неотложна нужда да се изкъпя. До скоро.

Стъки погледна към Стюарт и се засмя.

— Ама ти можеш да управляваш хеликоптер?

Стюарт също се засмя.

— Само на сън.

— Имаш ли нещо против да ми обясниш точно за какво става дума?

— След секунда. — Стюарт отново вдигна слушалката на телефона и започна бързо да издава заповеди. — Изтеглете сонарния датчик и поемете по нов курс нула-девет-нула градуса. Веднага щом приберете датчика, дайте пълен напред. И не ща никакви извинения от главния механик, че трябва да кътаме скъпоценните му машини. Искам всички обороти, до последния. — Той остави слушалката със замислено изражение. — До къде бяхме стигнали? А, да, не си разбрал за какво става дума.

— Това някаква гатанка ли е? — промърмори Стъки.

— Нищо подобно. За мен всичко е ясно. Пит и Джордино нямат достатъчно гориво, за да стигнат до кораба, затова трябва да тръгнем с максимална скорост и да ги пресрещнем приблизително на половината път между сегашното ни местонахождение и брега, като се надявам, че няма да им се наложи да кацнат принудително в океана, където гъмжи от акули.

9

Джордино продължаваше да се носи само на десетина метра от върховете на дърветата с едва 144 километра в час. Двадесетгодишният хеликоптер можеше да лети с още почти сто километра по-бързо, но след прелитането над планините той беше намалил скоростта, за да запази малкото останало му гориво. Само още една верига от хълмове и тясна крайбрежна равнина делеше хеликоптера от морето. На всеки три минути той загрижено поглеждаше към разходомерите за гориво. Очите му отново се спряха на зеленината, която се нижеше стремително под него. Гората беше гъста, а поляните бяха осеяни с големи скали. Мястото определено не беше подходящо за принудително кацане на хеликоптер.

Накуцвайки, Пит се върна в товарното отделение и започна да раздава спасителните жилетки. Шанън го последва, измъкна решително жилетките от ръцете му и ги подаде на Роджърс.

— Не, не е твоя работа — отсече тя и бутна Пит на една брезентова седалка, монтирана до преградата на корпуса. Тя кимна към завързаната хлабаво и пропита с кръв кърпа около крака му. — Сядай и стой мирно.

Тя намери комплект за оказване на първа помощ в едно метално шкафче и коленичи пред него. Без всякакви признаци на нервно напрежение тя сряза крачола на панталона му, почисти раната и сръчно направи осемте шева, необходими за затварянето й, преди да я бинтова.

— Добра работа — възхитено каза Пит. — Сбъркала си призванието си като милосърдна сестра.

— Имал си късмет. — Тя затвори капака на комплекта за първа помощ. — Куршумът просто е цепнал кожата.

— Защо имам чувството, че си участвала в „Обща болница“14?

Шанън се усмихна.

— Израснала съм във ферма с петимата си братя, които непрестанно откриваха нови начини да се нараняват.

— Какво те насочи към археологията?

— В единия край на пшеничената ни нива имаше стара индианска погребална могила. Постоянно копаех около нея за върхове на стрели. За едно съчинение по книга в гимназията попаднах на текст за разкопки на погребалните могили на индианската култура Хоупуел в южната част на Охайо. Под негово влияние започнах разкопки на обекта в нашата ферма. След като открих няколко парчета от глинени съдове и четири скелета, бях безвъзвратно хлътнала. Имай предвид, че това в никакъв случай не бяха професионални разкопки. Научих се да разкопавам както трябва в колежа и бях запленена от развитието на културите в централните Анди, затова реших да се специализирам в този район.

Пит я изгледа безмълвно за миг.

— Кога за пръв път срещна Док Милър?

— Само за малко преди около шест години, когато работех върху доктората си. Присъствах на негова лекция за пътната мрежа на инките, която се простирала на почти пет хиляди километра от колумбийско-еквадорската граница до централната част на Чили. Точно неговата работа ме накара да съсредоточа проучванията си върху културата на Андите. Оттогава редовно идвам тук.

— В такъв случай не си го познавала много добре? — попита Пит.

Шанън поклати глава.

— Като повечето археолози всеки от нас беше насочил усилията си към своите любими проекти. От време на време си кореспондирахме и обменяхме данни. Преди около шест месеца го поканих да участва в тази експедиция, за да ръководи работата на студентите доброволци от перуанския университет. Той тъкмо беше завършил един от проектите си и разполагаше с време, докато започне следващият, така че прие. После любезно предложи да пристигне със самолет от Щатите пет седмици предварително, за да започне подготвителната дейност, да уреди получаването на разрешение от перуанците, да се погрижи за набавянето на оборудване и припаси, неща от този род. Хуан Чако и той работеха през цялото време заедно.

— Когато пристигна, забеляза ли нещо различно в него?

В очите на Шанън просветна любопитство.

— Доста странен въпрос.

— Във вида му, в действията му — продължи да упорства Пит.

Тя се замисли за момент.

— Откакто го видях във Финикс, си беше пуснал брада и отслабнал със седем-осем килограма, но като си помисля сега, рядко сваляше слънчевите си очила.

— Някаква промяна в гласа му?

Тя сви рамене.

— Може би малко по-плътен. Мислех си, че е настинал.

— Забеляза ли дали носеше пръстен? С голям кехлибар?

Тя присви очи.

— Парче жълт кехлибар на шестдесет милиона години с фосил на праисторическа мравка в центъра? Док се гордееше с този пръстен. Спомням си, че го носеше по време на лекцията за пътищата на инките, но при свещения кладенец не беше на ръката му. Когато го попитах защо го няма, той каза, че стоял хлабаво на пръста му, след като отслабнал и го оставил у дома да го стеснят. Откъде знаеш за пръстена на Док?

Пит носеше пръстена, който беше свалил от трупа на дъното на свещения кладенец, с обърнат надолу под пръста му кехлибар. Той го свали и мълчаливо го подаде на Шанън.

Тя го вдигна към светлината, която идваше от облото прозорче, вперила изненадан поглед в мъничкото древно насекомо, застинало в кехлибара.

— Къде… — Гласът й заглъхна.

— Човекът, който се е представял за Док, го е убил и е заел мястото му. Ти не си се усъмнила в самозванеца, защото не си имала причина да го сториш. Мисълта за нечестна игра изобщо не ти е минала през ума. Единствената грешка на убиеца е била, че е забравил да свали пръстена, когато е хвърлил тялото на Док в понора.

— Искаш да кажеш, че Док е бил убит, преди да отпътувам от Щатите? — смутено произнесе тя.

— Само един или два дни след като е пристигнал в лагера — обясни Пит. — Ако се съди по състоянието на трупа, трябва да е престоял във водата повече от месец.

— Странно, как Майлс и аз не сме го забелязали.

— Не е толкова странно. Вие сте се спуснали право пред прохода към съседната пещера и почти веднага сте били отнесени в нея. Аз стигнах дъното от другата страна и започнах систематично да претърсвам за, както си мислех, два скорошни трупа, преди течението да ме понесе. Вместо тях открих останките на Док Милър и костите на един испански войник от шестнадесети век.

— Значи Док наистина е бил убит — каза тя. По лицето й се изписа ужас. — Хуан Чако трябва да е знаел, защото беше координатор за нашия проект и работеше с Док, преди да пристигнем. Възможно ли е той да е замесен?

Пит кимна.

— При всички положения. Ако ти изнасяше незаконно древни съкровища, какъв по-добър информатор и подставено лице би намерила от един уважаван в цял свят специалист по археология и правителствен служител?

— Кой тогава е бил самозванецът?

— Някой от агентите на „Солпемачако“. Опитен хитрец, който майсторски е режисирал собствената си „смърт“ с помощта на Амару. Може би той е един от хората начело на организацията, който няма нищо против да си изцапа ръцете. Вероятно никога няма да разберем.

— Ако той е убил Док, заслужава да бъде обесен — каза Шанън, а в светлокафявите й очи проблесна гняв.

— Поне ще успеем да приковем Хуан Чако към вратата на някой перуански съд… — Пит внезапно се напрегна и се извърна към кабината, когато Джордино рязко наклони хеликоптера и направи кръг.

— Какво има?

— Нещо ме човъркаше отвътре — отговори Джордино. — Реших да обърна на триста и шестдесет градуса и да проверя какво става отзад. Добре че се доверявам на инстинкта си. Имаме си компания.

Пит се надигна, върна се в кабината и като пазеше крака си, се отпусна на седалката на помощник-пилота.

— Бандити или наши хора? — попита той.

— Онези приятелчета, които ни навестиха в храма, не са се хванали на хитрата ти уловка за Чиклайо. — Без да сваля ръце от уредите за управление, Джордино кимна навън през лявото странично стъкло към един хеликоптер, който прелиташе над ниска планинска верига на изток.

— Сигурно са се досетили за курса ни и са ни настигнали, когато намали скоростта, за да пестиш гориво — предположи Пит.

— Липсват установки за изстрелване на ракети въздух-въздух — отбеляза Джордино. — Ще трябва да ни свалят с пушки…

От отворената предна врата за пътници на преследващата ги машина лумна пламък и изригна облак от дим. Излетялата в небето ракета мина толкова близо до носа на хеликоптера, та Пит и Джордино имаха чувството, че биха могли да протегнат ръце през страничните прозорци и да я докоснат.

— Поправка — извика Пит. — Четиридесетмилиметрово пусково устройство за ракети. Същото, което използваха срещу храма.

Джордино рязко увеличи височината на полета и натисна докрай ръчната газ, като се опита да затрудни прицелването на екипа, обслужващ ракетното устройство.

— Грабвай пушката и им създай малко работа, докато успея да стигна до онези ниски облаци край брега.

— Нямаш късмет! — надвика Пит пронизителния вой на двигателите. — Хвърлих я, а и колтът ми е празен. Някой от вас донесъл ли е пушка на борда?

Джордино едва доловимо кимна, докато правеше нова отчаяна маневра с хеликоптера.

— Не мога да говоря от името на останалите. Моята е тикната в ъгъла зад преградата на кабината.

Пит взе слушалките с микрофон, които висяха на облегалката на седалката му и ги надяна на ушите си. После се измъкна от мястото си и се хвана за двете страни на отворената врата на кабината, за да се задържи на крака по време на резкия завой, който последва. Той включи кабела на слушалките в гнездото, монтирано на преградата, и махна с ръка на Джордино.

— Сложи си слушалките, за да можем да координираме отбранителните действия.

Без да отговори, Джордино натисна силно левия педал, при което машината се наклони и направи полегат завой. Сякаш жонглирайки, той продължи да борави с уредите за управление, докато надяваше слушалките на ушите си. Той трепна и неволно се наведе, когато следващата ракета профуча във въздуха на по-малко от метър под долната част на хеликоптера и се взриви сред оранжево кълбо от пламъци в скалните планински вериги.

Като се залавяше за всяко нещо, което можеше да му послужи за опора, Пит с клатушкане се добра до страничната врата за пътници, свали резетата и я избута назад, докато тя се отвори широко. Шанън, по чието лице се четеше повече загриженост, отколкото страх, прекоси пълзешком пода с едно въже и уви единия му край около кръста на Пит, докато той посягаше към автоматичната пушка, която Джордино беше използвал да повали в безсъзнание перуанските пилоти. После завърза другия край за една от надлъжните подпори.

— Сега вече няма да паднеш — възкликна тя.

Пит се усмихна.

— Не те заслужавам.

После легна по корем и насочи пушката през вратата.

— Готов съм, Ал. Изведи ме на позиция.

Джордино се помъчи да обърне хеликоптера, така че Пит да се окаже с лице към онази страна, от която нападателите нямаше да го виждат. Тъй като вратите за пътници и на двата хеликоптера се намираха от една и съща страна, и перуанският пилот беше изправен пред тази дилема. Той би могъл да рискува и да отвори вратата в задната част, за да даде възможност на стрелеца наемник за директен обстрел, но това би намалило скоростта му и би затруднило управлението на хеликоптера. Като две стари витлови бойни машини, влезли във въздушен бой, пилотите маневрираха, за да заемат по-изгодна позиция, като извършваха в небето такива невероятни акробатични номера с машините си, за които техните конструктори никога не бяха помисляли.

Противникът ми си разбира от работата, помисли си Джордино с уважението, което един професионалист изпитва към друг. Превъзхождан във въоръжение от наемниците, той се чувстваше като мишка, измъчвана от котка, преди бързо да бъде погълната за закуска. Очите му се стрелнаха от приборите към вражеския хеликоптер, а после надолу към земята, за да се увери, че няма да се блъсне в някой нисък хълм или дърво. Той дръпна назад газта и разшири стъпката на лопатите, за да увеличи загребването им във влажния въздух. Хеликоптерът се стрелна нагоре и другият пилот повтори маневрата. В този момент Джордино наклони носа надолу и натисна силно с крак десния педал на вертикалното кормило, като увеличи скоростта. Хеликоптерът се наклони встрани и се озова под нападателя. Джордино беше осигурил отлична позиция за стрелба на Пит.

— Сега! — извика той в микрофона.

Пит не се прицели в пилотската кабина, той взе на мушка двигателя под витлото и натисна спусъка. Пушката изгърмя два пъти и млъкна.

— Какво става? — попита Джордино. — Аз преодолях цялата защита до голлинията, а ти проигра топката.

— В тази пушка имаше само два патрона.

— Когато я взех от един от стрелците на Амару, не съм се спирал да й броя патроните.

Побеснял от безсилие, Пит рязко измъкна извития пълнител и видя, че беше празен.

— Донесе ли някой от вас пушка на борда? — извика той на Роджърс и вцепенените студенти.

Роджърс, здраво пристегнат в седалката, подпрял крака на една от преградите, за да не изхвръкне от мястото си по време на някоя от резките маневри на Джордино, разпери ръце.

— Оставихме ги, когато хукнахме към хеликоптера.

В този момент през страничното прозорче влетя една ракета, профуча по цялата ширина на корпуса и изхвръкна през отсрещната страна, без да избухне или нарани някого. Проектирана да се взривява при удар в бронирани машини или укрепени бункери, ракетата не експлодира при съприкосновението си с тънкия алуминий и пластмаса. Ако някоя уцели турбините, с тревога си помисли Пит, край на всичко. Той трескаво огледа отделението за пътници и видя, че всички са разкопчали раменните си ремъци и лежат свити на пода под седалките, сякаш брезентовите ремъци и малките тръбни подпори можеха да спрат четиридесетмилиметрова противотанкова ракета. Той изруга, когато неудържимо клатещата се машина го отхвърли към рамката на вратата.

Шанън видя яростта, изписана по лицето на Пит, отчаянието му, когато изхвърли празната пушка през вратата. И въпреки това в очите й се четеше непоклатима вяра в него. През изминалите двадесет и четири часа тя го беше опознала достатъчно добре, за да разбере, че той не беше от хората, които безропотно приемат поражението.

Пит улови погледа й, който го вбеси.

— Какво очакваш да направя? — попита той. — Да скоча във въздуха и да им разбия главите с магарешки кокал? Или пък ще се махнат, ако почна да ги замервам с камъни… — Пит внезапно млъкна, когато очите му се спряха на един от спасителните салове и избухна в неудържим смях. — Ал, чуваш ли ме?

— Твърде зает съм, за да отговарям на обаждания — напрегнато отвърна Джордино.

— Обърни тази антика с лявата страна напред и се издигни над тях.

— Каквото и да си намислил, направи го бързо, преди да ни забият някоя ракета в носа или да свърши горивото.

— Връщам се по всеобщо желание — каза той, започнал отново да се превръща в предишния, готов винаги да се пошегува Пит. — Мандрейк15 Пит и неговият вълшебен номер, с който побеждава смъртта. — Той разкопча токите на ремъците, които придържаха един от спасителните салове към пода. Върху яркооранжевия сал, който тежеше повече от 45 килограма, беше написано на английски „Плавателен съд за двадесет човека“. Като се надвеси през вратата, прикрепян от въжето, което Шанън беше вързала около кръста му, той преметна сала през рамо и зачака.

Джордино беше започнал да се изморява. За да останат във въздуха, хеликоптерите се нуждаят от непрестанна концентрация при ръчно управление, защото са съставени от хиляди противодействащи си сили, които не искат да имат нищо общо една с друга. По правило пилотите управляват сами около час. След това предават управлението на своя помощник или втория пилот. Джордино, който се намираше зад уредите за управление вече час и половина, не беше имал възможност да спи през последните тридесет и шест часа и сега напрежението от маневрите с машината из цялото небе бързо изчерпваше остатъка от силите му. В продължение на почти шест минути, цяла вечност при въздушния бой, той не беше позволил на противника си да спечели, макар и за кратко, предимство, което би дало възможност за директен обстрел на хората, обслужващи ракетното устройство.

Другият хеликоптер мина точно пред уязвимата, покрита изцяло със стъкло пилотска кабина на Джордино. За един кратък миг той успя ясно да види перуанския пилот. На лицето под бойния летателен шлем проблеснаха два реда бели зъби и човекът му махна с ръка.

— Това копеле ми се присмива — процеди разгневен Джордино.

— Какво каза? — долетя гласът на Пит.

— Тези противни песоглавци смятат, че това е забавно — яростно каза Джордино.

Той знаеше какво трябва да направи. Беше забелязал една почти недоловима особеност в техниката на летене на вражеския пилот. Когато завиваше наляво, той изобщо не се колебаеше, но закъсняваше с частица от секундата, когато трябваше да направи десен вираж. Джордино се престори, че завива наляво, рязко насочи носа нагоре и сви вдясно. Другият пилот се хвана на уловката и бързо пое наляво, ала реагира твърде бавно на лудешкото издигане и завиване в обратната посока. Преди да успее да се противопостави, Джордино беше обърнал хеликоптера обратно и се беше озовал над нападателя.

Благоприятната възможност, която се отдаде на Пит, продължи не повече от примигване на окото, но той беше избрал момента с невероятна точност. Като вдигна с две ръце спасителния сал над главата си с такава лекота, сякаш беше възглавница за диван, той го метна навън през отворената врата, докато перуанският хеликоптер профучаваше под него. Оранжевият вързоп полетя с устрема на топка за боулинг и се стовари върху една от въртящите се лопати на витлото, като я счупи на два метра от върха й. Лопатата се разби на метални парченца, които се разлетяха спираловидно настрани под влияние на центробежната сила. Тъй като равновесието беше нарушено, останалите четири лопати продължиха да се въртят с все по-нарастващи вибрации, докато най-сетне се откъснаха от главината на витлото и наоколо се разлетя дъжд от малки парченца.

Големият хеликоптер сякаш увисна неподвижно за миг, преди да се наклони с носа напред и да започне да пада с кръгообразно движение към земята със 190 километра в час. Надвесен през вратата, Пит наблюдаваше като хипнотизиран как перуанската машина се вряза с въртеливо движение в дърветата и се разби в един нисък хълм само на няколко метра от върха. Той видя проблясващите метални парченца, които се разлетяха из клоните на дърветата. Голямата ранена птица полегна на дясната си страна, превърнала се в смачкана купчина от изкривен метал, а после се загуби в огромното огнено кълбо, което изригна и я обви в пламъци и черен дим.

Джордино отне леко газта и бавно направи кръг над стълба от дим, но нито той, нито Пит забелязаха някакви признаци на живот.

— Сигурно за пръв път в историята се случва вертолет да бъде свален от небето със спасителен сал — каза Джордино.

— Импровизация. — Пит се засмя тихо и се поклони на Шанън, Роджърс и студентите, който го аплодираха с отново нараснало въодушевление. — Импровизация. — После добави: — Чудесно пилотиране, Ал. Ако не беше ти, никой от нас нямаше да оцелее.

— Вярно, точно така — каза Джордино, като насочи носа на хеликоптера на запад и намали ръчната газ, за да пести гориво.

Пит затвори вратата за пътници, спусна отново резетата, развърза въжето на Шанън от кръста си и се върна в пилотската кабина.

— Как сме с горивото?

— Гориво ли, какво гориво?

Пит надзърна през рамото на Джордино към разходомерите. Червените предупредителни лампички и на двата примигваха. Той видя и изпитото от умора лице на своя приятел.

— Почини си и дай да те сменя в управлението.

— Докарах ви дотук. Ще измина и малкото оставащо ни разстояние, преди резервоарите да се изпразнят.

Пит знаеше, че няма смисъл да хаби думите си в безрезултатен спор. Той никога не преставаше да се учудва на непоклатимото спокойствие и несломима сила на духа на Джордино: можеше да обърне света наопаки и пак нямаше да намери друг такъв приятел като издръжливия, як италианец.

— Добре, ти ще го приземиш. Аз ще пропусна този тур и ще се моля за попътен вятър.

След няколко минути прелетяха над бреговата ивица и се насочиха към морето. Край едно малко заливче с бялопясъчен плаж се издигаше курорт с красиви морави и голям плувен басейн. Туристите, които се припичаха на слънце, вдигнаха погледи нагоре към нисколетящия хеликоптер и започнаха да махат с ръце. Тъй като нямаше какво друго да прави, Пит също им махна.

Пит се върна в товарното отделение и приближи към Роджърс.

— Трябва да изхвърлим колкото е възможно повече неща, с изключение на оборудването за оцеляване като спасителните жилетки и другия спасителен сал. Ще се освободим от всичко останало — излишни дрехи, инструменти, железария, седалки — всичко, което не е заварено или затегнато с болтове.

Всички се заловиха за работа, подавайки намерените предмети на Пит, който ги изхвърляше през вратата за пътници. Когато отделението се изпразни, хеликоптерът беше олекнал с почти 136 килограма. Преди да затвори вратата отново, Пит погледна назад. За щастие, той не видя никакъв самолет, който да ги преследва. Той беше сигурен, че перуанският пилот беше съобщил по радиото, че ги е видял и възнамерява да ги нападне, прозрял уловката на Пит за Чиклайо. Но се съмняваше дали Солпемачако ще заподозрат загубата на наемните войници и хеликоптера в близките десетина минути. Ако пък след това разберяха какво се беше случило и изпратеха реактивен изтребител на перуанските ВВС да ги прихване, щеше да бъде твърде късно. Всяко нападение над невъоръжен американски изследователски кораб щеше да предизвика сериозни дипломатически търкания между правителството на Съединените щати и Перу, ситуация, която мизерстващата южноамериканска страна трудно би могла да си позволи. Пит имаше достатъчно основание да смята, че нито един местен чиновник или армейски офицер не би рискувал политическа катастрофа, независимо от тайния подкуп на Солпемачако.

Накуцвайки, Пит се върна в пилотската кабина, настани се на седалката на помощник-пилота и взе микрофона на радиостанцията. Отказвайки се от всякаква предпазливост, той натисна бутона за предаване. Да вървят по дяволите подкупните приятелчета на Солпемачако, които подслушваха ефира, помисли си той.

— НЮМА вика „Дийп Фадъм“. Обади се, Стъки.

— Слушам, НЮМА. Тук е „Дийп Фадъм“. Къде се намирате?

— Господи, колко големи са очите ти и как се е променил гласът ти, бабо.

— Повтори, НЮМА.

— Несполучлив опит. — Пит се засмя. — Не ставаш за Рич Литъл. — Той погледна към Джордино. — Имаме си комик имитатор на линията.

— Мисля, че ще е по-добре да му кажеш къде се намираме — с ясно доловима нотка на цинизъм в гласа каза Джордино.

— Прав си. — Пит кимна. — „Дийп Фадъм“, тук е НЮМА. Намираме се на юг от Вълшебния замък, между Страната на джунглите и Карибските пирати.

— Моля, повторете координатите си — долетя гласът на смутения наемник, който беше отговорил на Пит вместо Стъки.

— Какво е това, радио реклама за Дисниленд? — прозвуча от говорителя познатия глас на Стъки.

— А-ха, ето го нашия човек. Защо се забави толкова с отговора, Стъки?

— Слушах какво има да каже моето второ аз. Вие, момчета, кацнахте ли вече в Чиклайо?

— Отклонихме се от целта и решихме да се отправим към къщи — каза Пит. — Наблизо ли е шкиперът?

— На мостика е, прави се на капитан Блай16 и пришпорва екипажа, като се опитва да постави световен рекорд по бързина. Ако вдигнем още един възел, нитовете ни ще започнат да падат.

— Ние не ви виждаме. Вие засякохте ли ни с радара?

— Да — отговори Стъки. — Променете направлението си на две-седем-две по магнитния компас. По този начин ще излезем на един и същ курс.

— Променям курса на две-седем-две — потвърди Джордино.

— Какво е разстоянието до срещата? — попита Пит радиста.

— Според шкипера — около шестдесет километра.

— Скоро трябва да ги видим. — Пит погледна към Джордино. — Как мислиш?

Джордино се взря печално в разходомерите за гориво, а после в часовника на командното табло. Циферблатът показваше 10:47 сутринта. Той не можеше да повярва, че толкова много неща се бяха случили за толкова кратко време, откакто той и Пит бяха се отзовали на молбата за помощ от човека, който се представяше за Док Милър. Той беше готов да се закълне, че събитията са скъсили живота му с три години.

— Цедя всеки литър гориво от резервоарите при скорост само четиридесет километра в час — най-сетне каза той. — Откъм брега подухва слаб попътен вятър, който ни помага, но по моя преценка, ще успеем да се задържим във въздуха само около петнадесет или двадесет минути. Колкото знаеш ти, толкова знам и аз.

— Да се надяваме, че разходомерите отчитат по-малко, отколкото в действителност имаме — каза Пит. — Хей, Стъки.

— Тук съм.

— По-добре се пригответе за водна спасителна операция. Всички предвиждания вещаят кацане във водата.

— Ще предам на капитана. Предупредете ме, когато се приводните.

— Ти първи ще разбереш.

— Успех.

Хеликоптерът бръмчеше над гребените на вълните. Пит и Джордино почти не приказваха. Ушите им се вслушваха в шума на двигателите, сякаш очакваха всеки момент внезапно да млъкнат. Те неволно се напрегнаха, когато в кабината се разнесе пищенето на предупредителната алармена сигнализация за гориво.

— Това ни бяха запасите — каза Пит. — Сега летим на пари.

Той погледна надолу към кобалтовосинята вода само на десет метра под хеликоптера. Морето изглеждаше сравнително спокойно. Той прецени, че височината на вълните от основата до гребена беше по-малка от метър. Водата изглеждаше топла и приятна. Струваше му се, че кацането с изключени двигатели нямаше да бъде твърде тежко, а старият „Ми-8“ би трябвало да се задържи на повърхността цели шестдесет секунди, ако Джордино не пръснеше шевовете при спускането му във водата.

Пит повика Шанън в пилотската кабина. Тя се показа на вратата, погледна към него и едва доловимо се усмихна.

— Вижда ли се вашият кораб?

— Мисля, че всеки момент би трябвало да се появи на хоризонта. Но не е достатъчно близо, за да стигнем до него с горивото, което е останало. Кажи на всички да се приготвят за приводняване.

— Значи наистина ще се наложи да преплуваме останалата част от пътя — скептично заяви тя.

— Дребна работа — отвърна Пит. — Кажи на Роджърс да премести сала до вратата за пътници и да има готовност да го хвърли във водата веднага щом кацнем. И му обясни, че е много важно да дръпне кордата за надуване едва след като салът благополучно е минал през вратата. Аз поне не желая да ми се намокрят краката.

Джордино посочи право напред.

— „Дийп Фадъм“.

Пит кимна, когато погледна бързо към тъмната мъничка точица на хоризонта. Той заговори в микрофона на радиостанцията.

— Вече ви виждаме, Стъки.

— Заповядайте на купона — отговори Стъки. — Ще отворим бара по-рано само за вас.

— Пази боже! — с претенциозен сарказъм възкликна Пит. — Не мисля, че адмиралът ще погледне с добро око на тази идея.

Техният работодател, главният директор на Националната агенция за подводни и морски изследвания, адмирал Джеймс Сандекър, беше издал категорично нареждане, забраняващо наличието на всякакъв алкохол на борда на съдовете на НЮМА. Вегетарианец и маниак на тема фитнес, Сандекър мислеше, че прибавя години към продължителността на живота на служителите си. Но както беше станало по време на забраната през двадесетте години, хора, които рядко докосваха алкохол, започнаха тайно да внасят каси с бира на борда или да я купуват в чуждите пристанища.

— Може би предпочиташ голяма чаша „Овалтайн“17? — отвърна Стъки.

— Само ако го приготвиш със сок от моркови и кълнове от люцерна…

— Единият двигател току-що угасна — съобщи сякаш между другото Джордино.

Очите на Пит се стрелнаха към приборите. От другата страна на таблото стрелките на уредите, които отчитаха работата на левия двигател, потрепваха до ограничителите за нулево положение. Той се обърна и вдигна поглед към Шанън.

— Предупреди всички, че машината ще се спусне във водата с дясната страна напред.

Шанън изглеждаше объркана.

— Защо не се спуснем вертикално?

— Ако се спуснем с дъното напред, лопатите на витлото ще започнат да потъват, ще се ударят във водата и ще се разбият на нивото на корпуса. Останките, които ще се разхвърчат, могат лесно да проникнат през обшивката, особено на кабината и нашият храбър пилот може да остане без глава. Ако се спуснем странично, разбитите лопати ще се разлетят навън и далеч встрани от нас.

— А защо с дясната страна?

— Нямам черна дъска и тебешир — тросна се раздразнено Пит. — За да умреш спокойна, става дума за посоката на въртене на лопатите на витлото и факта, че изходът се намира от лявата страна.

Проумяла, Шанън кимна.

— Разбрах.

— Веднага след удара — продължи Пит — изкарай студентите през вратата, преди това нещо да потъне. А сега сядай на мястото си и затегни колана. — След това потупа Джордино по рамото. — Кацай, докато останалият двигател все още работи — каза той, закопчавайки предпазните си ремъци.

Джордино нямаше нужда от увещаване. Преди да изгасне другият двигател, той дръпна назад лоста за набиране на височина и отне докрай газта на работещия двигател. Щом хеликоптерът престана да се движи напред на височина три метра над морето, той внимателно го наклони надясно. Лопатите на витлото се врязаха във водата и се разбиха в облак от отломки и водни пръски, а машината тромаво кацна във водата с грацията на бременен албатрос. Ударът приличаше на силното разтърсване, което се получава, когато носеща се с голяма скорост кола се спусне върху силно наклонен участък от пътя. Джордино изключи единствения двигател и приятно изненадан установи, че старият „Ми-8“ се носи с пиянско поклащане по морската повърхност, сякаш точно тук му беше мястото.

— Последна спирка! — прогърмя гласът на Пит. — Излизайте навън всички.

Тихото плискане на вълните в корпуса дойде като приятен контраст на заглъхващия вой на двигателите и тракането на витловите лопати. Соленият морски въздух нахлу в задушното пътническо отделение, когато Роджърс отвори вратата за пътници и спусна надуваемия спасителен сал за двадесет човека във водата. Той много внимаваше да не дръпне преждевременно кордата за надуване и изпита облекчение, когато чу съскането на сгъстения въздух и видя как салът се издува на безопасно разстояние от вратата. След малко той вече се поклащаше край хеликоптера, а Роджърс здраво стискаше котвеното му въже в ръката си.

— Излизайте! — извика Роджърс, като започна да избутва перуанските студенти по археология през вратата в сала.

Пит разкопча предпазните ремъци и бързо влезе в задното отделение. Шанън и Роджърс умело ръководеха изтеглянето. Оставаха само трима студенти, които трябваше да се качат на сала. Бързият оглед на хеликоптера му показа, че той не можеше да се задържи още дълго на повърхността. Вратата в задната част се беше огънала от удара достатъчно, за да позволи на водата да започне да навлиза около шевовете. Подът на корпуса вече беше започнал да се накланя назад, а вълните се плискаха край прага на отворената врата за пътници.

— Нямаме много време — каза той, като помагаше на Шанън да се прехвърли в сала. Роджърс я последва и той се обърна към Джордино.

— Твой ред е, Ал.

Но Джордино не искаше и да чуе за това.

— Морска традиция. Първо напускат всички ранени, които могат да вървят.

Преди Пит да успее да се възпротиви, Джордино го избута през вратата и след това го последва, докато водата се плискаше около глезените му. Те разгънаха веслата на сала и се отдалечиха с гребане от хеликоптера, чиято дълга опашка бавно се потопи във водата. В този момент една голяма вълна връхлетя през отворената врата за пътници и хеликоптерът се плъзна назад в бездушното море. Той изчезна със слабо бълбукане сред няколко вълнички. Последни потънаха разбитите лопати на витлото, чиито останки бавно се въртяха от силата на течението, сякаш машината се спускаше надолу под въздействието на собствената си тяга. Водата нахлу през отворената му врата и той се гмурна под вълните за последното си кацане на морското дъно.

Никой не проговори. Всички изглеждаха натъжени от потъването на хеликоптера. Сякаш бяха преживели загуба на близък човек. Пит и Джордино се чувстваха във водата като у дома си. Останалите, озовали се изведнъж сред необятното море, изпитваха ужасно усещане за пустота, към което се прибавяше страхът, породен от чувството за безпомощност. Последното чувство се усили още повече, когато на повърхността неочаквано изплува една акула и започна заплашително да кръжи около сала.

— Ти си виновен — каза Джордино на Пит с престорено раздразнение. — Тя е подушила миризмата на кръв от раната на крака ти.

Пит се взря през прозрачната вода, разглеждайки гладкото тяло, което се плъзна под сала. Той разпозна плоската, подобна на хоризонтален стабилизатор глава с очи, разположени като сигналните светлини на самолет в края на крилата му.

— Риба чук. Не по-дълга от два метра и половина. Не заслужава внимание.

Шанън потръпна, приближи се до Пит и се вкопчи в ръката му.

— Какво ще стане, ако реши да отхапе парче от сала и потънем?

Пит сви рамене.

— Спасителните салове рядко се услаждат на акулите.

— Тя покани на обяд приятелите си — каза Джордино, посочвайки към още две перки, които пореха водата.

Пит видя първите признаци на паника по лицата на студентите. Той се настани удобно на дъното на сала, вдигна крака върху горния плавок и затвори очи.

— Нищо не може да се сравни с кротката дрямка под топло слънце в спокойно море. Събудете ме, когато пристигне корабът.

Шанън не можеше да повярва на очите си.

— Той трябва да е полудял.

Джордино бързо прозря замисъла на Пит и също се настани удобно.

— Значи ставаме двама.

Никой не знаеше как точно да реагира. Очите на всички останали в сала се извърнаха от задрямалите, както по всичко личеше, мъже от НЮМА към кръжащите наоколо акули и отново се спряха на мъжете. Паниката бавно премина в притеснено безпокойство, докато минутите бавно се влачеха, сякаш всяка беше дълга колкото цял час.

Към групата, готвеща се за обяд, се присъединиха още акули, но сърцата на всички започнаха да се изпълват с новопокълнала надежда при появата на „Дийп Фадъм“, чийто нос пореше водата сред пръски от пяна. Никой на борда нямаше представа, че старият „впрегатен кон“ от океанографската флотилия на НЮМА можеше да се движи толкова бързо. Долу в машинното отделение главният механик Огъст Бърли, човек с могъщо телосложение и внушително шкембе, внимателно наблюдаваше стрелките на тахометрите, които се намираха доста навътре в червения сектор и се ослушваше за някакви признаци на умора на метала от претоварените двигатели. На мостика капитан Франк Стюарт се взираше през бинокъла към малкото оранжево петънце на фона на синьото море.

— Ще приближим към тях с намалена до половина скорост, преди да дадем пълен назад — каза той на кормчията.

— Не искате ли да спрем и да стигнем до тях на дрейф, капитане? — попита русият мъж с вързана на опашка коса при щурвала.

— Те са заобиколени от цял пасаж акули — каза Стюарт. — Нямаме време за предпазливост. — Той се обърна и заговори по корабната разговорна уредба. — Ще приближим оцелелите отляво. Всички свободни от смяна да имат готовност да ги качим на борда.

Това, което последва, беше блестяща проява на мореплавателно умение. Стюарт спря кораба на два метра от сала, като едва разплиска водата. Няколко от членовете на екипажа погледнаха надолу и размахаха ръце, надвесени над релинга и фалшборда, за да ги поздравят. Спуснаха трапа и на долната площадка застана един моряк с кука за лодки. Той я протегна напред, Джордино я хвана за края и салът беше изтеглен до площадката.

Акулите бяха забравени и всички започнаха да се усмихват и да се смеят с глас, без да крият щастието си, че са успели да се измъкнат от лапите на смъртта без тежки наранявания най-малко четири пъти, откакто бяха взети за заложници. Шанън вдигна очи към извисяващия се корпус на изследователския кораб, обходи с поглед лишената от изящество надстройка и дерик-крановете и се обърна към Пит с лукави пламъчета в очите.

— Ти ни обеща четиризвезден хотел и освежаваща баня, а не някакво ръждиво старо корито.

Пит се засмя.

— За всеки друг това е истинско цвете. В буря всяко пристанище е добре дошло. Значи, ще споделиш моята приятна, ала обзаведена по домашному каюта. Като джентълмен, ще ти отстъпя долната койка, а аз доброволно ще приема неудобствата на горната.

Шанън го погледна развеселена.

— Не отиваш ли твърде далеч?

След като се отпусна и продължи да следи бащински пътниците от сала, които се изкачваха по трапа един след друг, той се усмихна дяволито на Шанън и промърмори:

— Добре де, няма да виря глава. Можеш да вземеш горната, а аз ще взема долната.

10

Светът на Хуан Чако се беше пропукал и рухнал около него. Катастрофата в долината на Виракоча беше далеч по-лоша от онова, което би могъл да си представи. Брат му беше убит първи, операцията за тайното изнасяне на древните предмети се намираше пред провал, а щом американската археоложка Шанън Келси и студентите от университета разкажеха какво ги беше сполетяло пред средствата за масова информация и правителствените служители, които отговаряха за сигурността, той щеше да бъде позорно изхвърлен от археологическото ведомство. Нещо повече, беше напълно възможно да го арестуват, да го подведат под отговорност за това, че е продавал историческото наследство на страната си и да го осъдят да прекара дълги години в затвора.

Изтерзан от тревога, той стоеше край караваната в Чачапоя и наблюдаваше самолета със завъртащи се двигатели, който почти спря във въздуха, когато двата извънбордови двигателя, намиращи се в краищата на крилата му, се завъртяха и заеха положение за вертикален полет. Черната машина без отличителни знаци остана увиснала във въздуха в продължение на няколко минути, преди пилотът леко да докосне земята със спуснатите колесници.

От деветместната кабина за пътници излезе силно брадясал мъж с мръсни измачкани шорти и сиво-кафява риза с огромно кърваво петно по средата и скочи на земята. Той не погледна нито наляво, нито надясно. По лицето му се четеше мрачна решителност. Без да поздрави, той мина край Чако и влезе в караваната. Чако го последва вътре като нахокано коли.

Сайръс Сарасон, мъжът, който се представяше за доктор Стивън Милър, седна тежко зад бюрото на Чако и го изгледа със смразяващ поглед.

— Научи ли?

Чако кимна, без да попита за кървавото петно върху ризата на Сарасон. Той знаеше, че кръвта би трябвало да представлява фалшива огнестрелна рана.

— Получих пълен доклад от един от офицерите, колега на брат ми.

— В такъв случай знаеш, че доктор Келси и студентите ни се изплъзнаха изпод носа и бяха спасени от американски океанографски изследователски кораб.

— Да, знам за нашия провал.

— Съжалявам за брат ти — безстрастно произнесе Сарасон.

— Не мога да повярвам, че е мъртъв — промълви Чако с изненадващо равнодушие. — Смъртта му ми се струва невъзможна. Премахването на археолозите не трябваше да ги затрудни.

— Малко ще е да кажа, че твоите хора изпортиха работата — заяви Сарасон. — Предупредих те, че тези двама водолази от НЮМА са опасни.

— Брат ми не очакваше организирана съпротива от цяла армия.

— Армия от един човек — жлъчно каза Сарасон. — Наблюдавах сражението от една гробница. Един-единствен снайперист на върха на храма уби офицерите и задържа две отделения от вашите храбри наемници, докато спътникът му се справи с пилотите и задигна техния хеликоптер. Брат ти плати скъпо за своята самонадеяност и глупост.

— Как са могли двама водолази и група от млади археолози да разгромят един отлично обучен отряд от силите за сигурност? — смутен попита Чако.

— Ако знаехме отговора на този въпрос, бихме могли да разберем как са свалили хеликоптера, който тръгна да ги преследва.

Чако погледна към него.

— Те все още могат да бъдат спрени.

— Забрави за това. Нямам намерение да утежнявам още повече положението ни, като унищожа цял американски кораб и всички, които се намират на борда му. Според моите източници в Лима скоро след като доктор Келси се е качила на борда на кораба, тя е докладвала всички подробности, включително и убийството на доктор Милър, в канцеларията на президента Фуджимори. Не по-късно от тази вечер случката ще бъде разгласена в цялата страна. Чачапойската част на нашата операция е напълно провалена.

— Все още можем да изнесем антиките от долината. — Скорошната смърт на брат му не беше успяла да изтласка изцяло на заден план алчността на Чако.

Сарасон кимна.

— Сетих се преди теб. Натам вече пътува екип, който трябва да изнесе предметите, оцелели след ракетното нападение, извършено от онези идиоти под командването на брат ти. Цяло чудо е, че все пак ни остана нещо, след усилията, които положихме.

— Смятам, че все още съществува реална възможност да открием в Града на мъртвите следа, която да ни насочи към кипуто на Дрейк.

— Кипуто на Дрейк. — Сарасон повтори думите със замечтан израз в очите. После повдигна рамене. — Нашата организация вече търси съкровището по друг път.

— Какво става с Амару? Жив ли е още?

— Да, за нещастие. Ще изживее остатъка от дните си като евнух.

— Много лошо. Той ни служеше вярно.

Сарасон се усмихна презрително.

— Верен на онзи, който му плаща най-много. Тупак Амару е чиста проба убиец психопат. Когато му заповядах да отвлече Милър и да го задържи в плен, докато приключим операцията, той простреля добрия доктор в сърцето и го хвърли в онзи проклет понор. Мозъкът му е като на бясно куче.

— Той все още може да бъде полезен — бавно произнесе Чако.

— Полезен, как?

— Доколкото го познавам, той ще се закълне да отмъсти на виновниците за този свой нов недъг. Може би си струва да го пуснем по следите на доктор Келси и онзи водолаз на име Пит, за да им попречим да станат информатори на митническите агенти по света.

— Ще бъде доста рисковано, ако позволим на безумец като него да се развихри. Но ще имам предвид предложението ти.

Чако продължи:

— Какви са плановете на „Солпемачако“ за мен? Тук вече не мога нищо да направя. Щом сънародниците ми узнаят, че не съм оправдал доверието им по отношение на историческите ни съкровища, мога да прекарам остатъка от живота си в някой от нашите отвратителни затвори.

— Предрешен въпрос — Сарасон сви рамене. — Моите източници ми съобщиха също, че полицията е получила заповед за твоето арестуване. До един час би трябвало да пристигнат.

Чако изгледа продължително Сарасон, а после бавно каза:

— Аз съм учен, а не закоравял престъпник. Не се знае какви признания мога да направя при един продължителен разпит, а може би и мъчения.

Сарасон потисна усмивката си при тази завоалирана заплаха.

— Ти си ценен кадър, който не можем да си позволим да загубим. Опитът и познанията ти за древните култури от Андите са ненадминати. В момента уреждаме да поемеш контрола върху нашия комплекс за антики и произведения на изкуството в Панама. Там ще ръководиш определянето на произхода, съставянето на каталозите и работата по реставрацията на всички предмети, които закупим от местните хакероси или с които ще се сдобиваме под прикритието на академични археологически разкопки из цяла Южна Америка.

По лицето на Чако изведнъж се изписа изражение на ненаситна алчност.

— Поласкан съм. Приемам, разбира се. Доходите, които такъв важен пост носи, сигурно са добри.

— Ще получаваш два процента от печалбата, която предметите ни носят в нашите аукционни къщи в Ню Йорк и Европа.

Чако беше на твърде ниско стъпало в йерархическата стълба на организацията, но той добре познаваше мрежата й, а нейните печалби бяха огромни.

— Ще ми трябва помощ, за да се измъкна от страната.

— Не се притеснявай — каза Сарасон. Той кимна към прозореца, през който се виждаше зловещият черен самолет. Големите му витла, всяко с по три лопати, бавно пореха въздуха на празен ход. — С този самолет можем да стигнем в Богота, Колумбия, за четири часа.

Чако не можеше да повярва на късмета си. В един миг той беше на крачка от опозоряване и затвор за измама на своето правителство, а в следващия беше на път да стане изключително богат човек. Споменът за родственика му бързо избледняваше: те бяха само природени братя, а и никога не се бяха сближили твърде много. Докато Сарасон търпеливо чакаше, Чако бързо събра някои лични вещи и ги натъпка в един куфар. После двамата мъже се запътиха заедно към самолета.

Хуан Чако не доживя да види Богота, Колумбия. Фермерите, които обработваха нива със сладки картофи близо до едно затънтено селце в Еквадор, поспряха за миг и вдигнаха погледи към небето, когато до слуха им достигна странното монотонно бръмчене на самолета със завъртащи се двигатели, който премина на 500 метра над земята. Изведнъж, като в някой изпълнен с ужаси сън, те съзряха едно човешко тяло, което изхвръкна от самолета и започна да пада. Фермерите успяха ясно да видят, че нещастникът беше жив. Той риташе трескаво с крака и се мъчеше като обезумял да се вкопчи във въздуха, сякаш можеше по някакъв начин да забави главоломното си спускане.

Чако се стовари на земята насред един корал, в който имаше мършава крава. Два метра не му достигнаха да уцели стреснатото добиче. Фермерите дотърчаха от нивата и заобиколиха размазаното тяло, което беше потънало на близо половин метър в пръстта. Прости селяци, те не изпратиха вестоносец до най-близкия полицейски участък, който се намираше на повече от шестдесет километра на запад. Вместо това те почтително вдигнаха натрошените останки на загадъчния мъж, който беше паднал от небето, и го погребаха в малко гробище край руините на стара църква, неоплакан и незнаен, ала превърнал се в мит за поколенията, които тепърва щяха да се раждат.

11

Шанън, чиято коса беше все още мокра след блаженството, изпитано от горещата баня в капитанската каюта, беше увила като тюрбан около главата си хавлиена кърпа. Тя беше дала възможност на перуанските студентки да се изкъпят първи, преди да се отпусне с наслада в изпускащата пара вода, отпивайки вино и похапвайки сандвич с пиле, който Пит предвидливо й беше донесъл от корабния камбуз. Кожата й беше поруменяла и ухаеше на лавандулов сапун, след като беше измила потта и мръсотията от порите си и калта от джунглата под ноктите си. Един от по-ниските членове на екипажа, чийто размер беше близък до нейния, й беше заел работен гащеризон; единствената жена — член на екипажа, специалист по морска геология, беше раздала по-голямата част от дрехите си на перуанските момичета. Щом Шанън се облече, тя веднага хвърли банския костюм и мръсната блуза в един кош за отпадъци. Те й навяваха спомени, които би искала да забрави колкото можеше по-скоро.

След като подсуши и среса косата си, тя тайничко се възползва от лосиона за бръснене на капитан Стюарт. Защо, зачуди се тя, мъжете никога не използват талк, след като вземат душ? Тя тъкмо сплиташе дългата си коса на плитка, когато Пит почука на вратата. Те застанаха един срещу друг, разглеждайки се взаимно известно време, преди да избухнат в смях.

— Едва те познах — каза тя, като оглеждаше чистия и избръснат Пит, облечен в пъстра хавайска риза на цветя и леки светлокафяви памучни панталони. Той не беше от онези мъже, които би нарекла дяволски красиви, помисли си тя, но всички недостатъци на грубоватото му лице направо се губеха пред мъжественото му обаяние, на което, трябваше да признае, й беше трудно да устои. Той беше още по-загорял от нея, а чупливата му черна коса идеално подхождаше на невероятно зелените му очи.

— Май не приличаме много на същите двама души — заяви той с чаровна усмивка. — Искаш ли да те разведа из кораба преди вечеря?

— С удоволствие. — После го изгледа изпитателно. — Мислех си, че беше предвидено да спя в твоята каюта. А се оказа, че капитанът щедро ми е предоставил своята.

Пит сви рамене.

— Въпрос на късмет според мен.

— Ти се преструваш, Дърк Пит. Не си такъв развратник, на какъвто се правиш.

— Винаги съм смятал, че в интимните отношения трябва да се навлиза постепенно.

Тя изведнъж се почувства смутена. Стори й се, че неговите пронизващи очи можеха да прочетат мислите й. Той сякаш усещаше, че има някой друг. Тя се насили да се усмихне и го хвана под ръка.

— Откъде ще започнем?

— Имаш предвид разходката, разбира се.

— А какво друго?

„Дийп Фадъм“ беше построен и оборудван по последната дума на техниката научноизследователски кораб и изглеждаше като такъв. Той беше конструиран главно да извършва дълбоководни геофизически изследвания, но можеше да изпълнява и безброй други задачи. Неговите гигантски кърмови и странични кранове с огромни лебедки можеха да бъдат приспособени за изпълнението на всевъзможни подводни дейности, от минни разкопки до дълбоководни спасителни операции, както и спускане на потопяеми апарати без екипаж във водата и тяхното изваждане.

Корпусът на кораба беше боядисан в традиционния за НЮМА тюркоазен цвят, с бяла надстройка и небесносини кранове. Дължината му от носа до кърмата беше колкото на футболно игрище, а в него можеха да се настанят до двадесет и пет учени и двадесетчленен екипаж. Въпреки че отвън не можеше да се види, жилищните помещения вътре бяха обзаведени също тъй елегантно, както на повечето луксозни пътнически кораби. С рядка прозорливост, присъща на малцина бюрократи, адмирал Сандекър си даваше сметка, че хората му биха могли да изпълняват задълженията си много по-ползотворно, ако с тях се отнасят по съответния начин и „Дийп Фадъм“ отразяваше това негово убеждение. Трапезарията му беше обзаведена като изискан ресторант, а в камбуза се разпореждаше първокласен готвач.

Пит поведе Шанън към навигационния мостик.

— Нашият мозъчен център — каза той и махна с ръка към просторната зала, пълна с дигитални прибори, компютри и видеомонитори, монтирани върху дълъг пулт, който се простираше по цялата широчина на мостика, под редица от големи прозорци. — Почти всичко на кораба се управлява оттук, с изключение на работата на дълбоководното оборудване. То се осъществява в отделенията с електронна апаратура, предназначена за специализирани подводни проекти.

Шанън обходи с поглед блестящия хром, цветните изображения на мониторите, панорамния изглед от двете страни на носа. Всичко изглеждаше толкова впечатляващо и модерно като в някоя футуристична видео зала.

— А къде е щурвалът? — попита тя.

— Едновремешното колело е потънало в забрава заедно с „Куин Мери“ — отговори Пит. Той й показа пулта за автоматично управление на кораба, табло с лостове и устройство за дистанционно управление, което би могло да се монтира в някое от крилата на мостика. — Корабоплаването вече се извършва под управлението на компютри. Капитанът дори може да управлява кораба с команда, подадена на глас.

— Като човек, чиято работа е свързана с разкопаване на парчета от глинени съдове, нямах представа, че корабите са толкова усъвършенствани.

— След като морската наука и технология се влачиха на опашката като завареничета в продължение на четиридесет години, правителствата и частните компании най-сетне проумяха, че те се очертават като най-перспективната индустрия на бъдещето.

— Ти така и не ми обясни напълно какво правите край бреговете на Перу.

— Изследваме морето в търсене на нови лекарства — отговори той.

— Лекарства, като във „Вземи две таблетки планктон и ми се обади сутринта“?

Пит се усмихна и кимна.

— Напълно възможно е някой ден твоят лекар наистина да ти изпише такова лекарство.

— Значи ловът за нови лекарства се е пренесъл под водата.

— Необходимо беше. Вече сме открили и обработваме над деветдесет процента от всички земни организми, които представляват източници на лекарства за лечение на болести. Аспиринът и хининът се получават от кората на дървета. В лекарствените съединения се използват химикали, съдържащи се във всичко — от змийска отрова през секрет от жаби, та до лимфа от жлези на прасета. Ала морските същества и микроорганизми, които обитават дълбините, представляват един неразработен източник и могат да се окажат надеждата за лечение на всяка болест, в това число обикновената настинка, рака или СПИН.

— Но човек, разбира се, не може да влезе в морето и да донесе на брега цяла лодка микроби за обработка в някоя лаборатория, а после за разпространение в кварталната аптека.

— Това не е толкова невероятно, както можеш да си помислиш — каза той. — Всеки един от хилядите организми, които живеят в капка вода, може да бъде култивиран, събран и превърнат в лекарство. Понастоящем от медузата, от някои безгръбначни мекотели животни, определени гъби и няколко вида корали се разработват лекарства против рак, противовъзпалителни агенти за болки при артрит, както и такива, които потискат отхвърлянето на органи след тяхната трансплантация. Резултатите от тестовете на един химикал, извлечен от кафявите морски водорасли изглеждат особено окуражаващи в борбата срещу разновидност на туберкулозата, устойчива на лекарства.

— И къде точно в океана търсите тези чудодейни лекарства? — попита Шанън.

— Нашата експедиция се концентрира върху верига от подобни на комин вулканични гърловини, където горещата магма от земната мантия влиза в контакт със студената морска вода и изригва през поредица от пукнатини, преди да се разнесе по дъното. Можеш да го наречеш дълбоководен горещ извор. Върху едно обширно пространство се отлагат най-различни минерали — мед, цинк, желязо — заедно с богата на сероводород вода. Колкото и да е невероятно, в тази тъмна и токсична среда живеят и се развиват няколко вида гигантски миди, огромни тръбни червеи и бактерии, които използват серните съединения, за да синтезират захари. Точно тези забележителни представители на морския живот събираме с помощта на потопяеми апарати, за да бъдат лабораторно тествани и подложени на клинични изпитания в Щатите.

— Много ли са учените, които работят върху тези чудотворни лекове?

Пит поклати глава.

— Може би петдесет или шестдесет в целия свят. Изследванията в областта на морската медицина са все още в самото си начало.

— След колко време ще видим тези лекарства на пазара?

— Пречките, които задължителните разпоредби създават, са огромни. Може би ще минат десетина години, преди лекарите да започнат да изписват някои от тези лекарства.

Шанън приближи към редица от монитори, които запълваха цяла секция на една от преградите.

— Това изглежда впечатляващо.

— Другата ни задача е да съставим карта на морското дъно там, откъдето корабът мине.

— Какво показват мониторите?

— В момента виждаш дъното на морето в безброй форми и образи — обясни Пит. — Нашата широкообхватна сонарна система за сканиране с ниска разделителна способност може да запише в триизмерен цвят ивица с широчина до петдесет километра.

Шарън впери поглед в невероятната гледка от проломи и планини на хиляди метри под кораба.

— Никога не съм си мислила, че ще мога да наблюдавам морското дъно толкова ясно. Все едно че гледам през прозореца на самолет, който лети над Скалистите планини.

— След обработка с компютър очертанията стават още по-ясно различими.

— Романтиката на седемте океана — философски отбеляза тя. — Ти приличаш на първите изследователи, които нанасяли на картата новите светове.

Пит се засмя.

— Съвременните технологии не оставят никакво място за романтика.

Те напуснаха мостика и той я разведе из корабната лаборатория, където екип от химици и биолози маринисти се суетяха около дузина стъклени резервоари, гъмжащи от стотици различни обитатели на дълбините, проучваха данните от мониторите на компютрите и разглеждаха микроорганизми под микроскопи.

— След изваждането им от дъното на океана — каза Пит, — тук е мястото, където се прави първата стъпка в търсенето на нови лекарства.

— Какво е твоето участие във всичко това? — попита Шанън.

— Ал Джордино и аз управляваме автоматизираните съдове, които претърсват морското дъно за обещаващи находища на организми. Когато преценим, че сме открили някое перспективно място, се спускаме с потопяем съд, за да съберем образци.

Тя въздъхна.

— Твоята работа е много по-екзотична от моята.

Пит поклати глава.

— Не съм съгласен. Търсенето на произхода на нашите предци може да бъде достатъчно екзотично само по себе си. Ако не изпитвахме никакво привличане към миналото, защо милиони от нас ходят на поклонение в древен Египет? Защо скитаме по бойните полета на Гетисбърг и Ватерло или пък заставаме на скалите, отправили взор надолу към бреговете на Нормандия? Защото трябва да погледнем назад в историята, за да разберем себе си.

Шанън стоеше безмълвно. Тя беше очаквала определена студенина от човек, когото беше видяла да убива без забележимо угризение и беше учудена от дълбочината на думите му, от лекотата, с която изразяваше идеи.

Той продължи да говори за морето, за корабокрушения и изчезнали съкровища. Тя описа големите археологически загадки, които очакваха своето решение. И двамата изпитваха удоволствие от тази размяна на мисли, ала все пак между тях съществуваше някаква невидима бариера. Нито един от двамата не изпитваше силно привличане към другия.

Те бяха излезли на палубата и надвесени над релинга, наблюдаваха как бялата пяна от носа на „Дийп Фадъм“ се плъзга покрай корпуса му и се слива с пяната на килватера, когато се появи шкиперът Франк Стюарт.

— Получихме — каза той с типичния за хората от Алабама мек, провлачен изговор — официална заповед да отведем перуанските младежи и доктор Келси в Каляо, пристанищния град на Лима.

— С адмирал Сандекър ли говори? — заинтересува се Пит.

Стюарт поклати глава.

— С оперативния му директор, Руди Гън.

— След като свалим всички на брега, предполагам, че ще се върнем обратно и ще продължим работата си по проекта?

— Само екипажът и аз. На Ал и теб е наредено да се върнете при свещения кладенец и да извадите трупа на доктор Милър.

Пит изгледа Стюарт така, сякаш беше психиатър, пред който стоеше пациент с отклонения в психиката.

— Защо ние? Защо не перуанската полиция?

Стюарт повдигна рамене.

— Когато протестирах, че вашето присъствие е жизнено необходимо за операцията по събиране на образци, Гън заяви, че изпраща със самолет хора от изследователската лаборатория на НЮМА в Кий Уест, които да ви заместят. Това е всичко, което каза.

Пит махна с ръка към празната площадка за излитане и кацане на хеликоптери.

— Уведоми ли Руди, че аз и Ал не се ползваме с любовта на местното население и че съвсем наскоро останахме без летателно средство?

— Не по първия въпрос, да — по втория. Служителите от американското посолство действат, за да ви наемат пътнически хеликоптер в Лима.

— Това е също толкова безсмислено, колкото и да си поръчаш сандвич с фъстъчено масло във френски ресторант.

— Ако имаш възражения, предлагам да ги изложиш лично на Гън. Той ще ни посрещне на пристанището в Каляо.

Пит присви очи.

— Човекът, който е дясната ръка на Сандекър, ще прелети над шест хиляди и петстотин километра от Вашингтон, за да ръководи изваждането на някакъв труп? Какво става?

— Несъмнено нещо повече, отколкото личи на пръв поглед — каза Стюарт. Той се обърна и погледна към Шанън. — Освен това Гън предаде за вас съобщение от някой си Дейвид Гаскил. Каза, че ще си спомните името.

Тя погледна за миг замислено към палубата.

— Да, спомням си. Той е таен агент на служба в Митническото управление. Занимава се предимно с нелегалния внос и износ на антични предмети.

Стюарт продължи:

— Гаскил казал да ви предадем, че мисли, че е попаднал по следите на позлатената мумия от Тиаполо, които водят към един колекционер в Чикаго.

Сърцето на Шанън заби учестено и тя така стисна перилото, че кокалчетата на пръстите й побеляха като слонова кост.

— Добра новина? — попита Пит.

Шанън отвори уста, но от нея не излезе никакъв звук. Тя изглеждаше като ударена от гръм.

Пит я прихвана през кръста, за да я подкрепи.

— Добре ли си?

— Позлатената мумия от Тиаполо — благоговейно промълви тя — е била загубена за света след един дързък обир на Музео Насионал де Антропологиа в Севиля през 1922 година. Няма жив археолог, който не би се отказал от пенсията си, за да я проучи.

— Какво точно я прави толкова необикновена? — попита Стюарт.

— Тя се счита за най-ценния древен предмет, който някога е бил открит в Южна Америка, заради историческото й значение — заразказва Шанън, сякаш изпаднала в транс. — Позлатата покривала мумията на велик чачапойски генерал на име Наймлап от краката до главата. Испанските завоеватели открили гробницата на Наймлап през 1547 година в един град, наречен Тиаполо, високо в планините. Това събитие било отразено в два документа, но днес никой не знае къде точно се намира Тиаполо. Аз съм виждала само стари черно-бели снимки на мумията, но веднага ми стана ясно, че позлатата е така майсторски изкована, че те кара да занемееш. Иконографията, традиционните изображения и шарките върху външната страна били изключително сложни и красиво изписани и представлявали картинен разказ за някакво легендарно събитие.

— Картинно писмо като при египетските йероглифи? — попита Пит.

— Нещо подобно.

— Това, на което казваме приключенски разказ в картинки — добави Джордино, който тъкмо излизаше на палубата.

Шанън се засмя.

— Само че без надписите. Те така и не били разшифровани напълно. Неясните обяснения сякаш говорят за дълго пътуване с лодка до някакво място отвъд империята на ацтеките.

— С каква цел? — попита Стюарт.

— Да се скрие огромно царско съкровище, принадлежало на Хуаскар, един от царете на инките, който бил пленен по време на битка и убит от своя брат Атахуалпа, който пък на свой ред бил екзекутиран от испанския завоевател Франсиско Писаро. Хуаскар притежавал свещена златна верига, дълга двеста и четиринадесет метра. В едно описание, което инките дали на испанците, се твърдяло, че двеста души едва успявали да я повдигнат.

— Ако приемем, че всеки човек би могъл да вдигне около шестдесет процента от собственото си тегло — замисли се Джордино, — значи става дума за повече от девет хиляди килограма или двадесет хиляди фунта злато. Умножи това по дванадесет тройунции…

— И ще получиш двеста и четиридесет хиляди унции — помогна му Пит.

Пресметливото изражение на Джордино изведнъж се стопи и на негово място се появи пълно изумление.

— О, боже мой. На днешния пазар на злато това ще възлезе на повече от сто милиона долара.

— Не може да бъде — насмешливо подметна Стюарт.

— Изчисли си го сам — промърмори все още смаяният Джордино.

Стюарт го направи и по лицето му, както и при Джордино, се изписа изумление.

— Света Богородице, той е прав!

Шанън кимна.

— Това е само цената на златото. А като древно произведение на изкуството тя е безценна.

— И испанците не са успели да я докопат? — попита я Пит.

— Не, веригата изчезнала заедно с други предмети от царското съкровище. Вероятно всички сте чували историята за Атахуалпа, братът на Хуаскар, който опитал да откупи свободата си от Писаро и неговите конквистадори, като им предложил да напълни със злато стая дълга седем и широка пет метра. Атахуалпа се изправил на пръсти, протегнал ръце нагоре и начертал линия около стаята, която се намирала на почти три метра от пода, височината, до която щяло да стига златото. Друга, по-малка стая, която се намирала в съседство, трябвало да бъде напълнена с два пъти повече сребро.

— Това сигурно е световен рекорд в областта на откупите — замислено произнесе Стюарт.

— Според легендата — продължи Шанън — Атахуалпа конфискувал безброй златни предмети от дворци, религиозни храмове и обществени сгради. Но количеството не достигало и той решил да заграби съкровищата на брат си. Агентите на Хуаскар го предупредили за опасността и той разпоредил съкровищата на царството му да бъдат тайно изнесени, преди Атахуалпа и Писаро да успеят да сложат ръка върху тях. Охранявани от царската гвардия от чачапойци под командването на генерал Наймлап, неизброими тонове златни и сребърни предмети, заедно с веригата, били тайно пренесени от огромен човешки керван до брега, където били натоварени на флотилия от тръстикови и балсови салове, които отплували към незнайно място далеч на север.

— Почива ли този разказ на някаква фактологическа основа? — попита Пит.

— Между 1546 и 1568 година един йезуит, историк и преводач, епископ Хуан де Авила, записал множество митични разкази на ранните перуански култури. Докато се опитвал да покръсти чачапойците в христовата вяра, му били разказани четиринадесет различни истории за едно огромно съкровище, принадлежало на царството на инките, което техните предци помогнали да бъде пренесено през морето до някакъв остров отвъд земята на ацтеките, където то било заровено. Според тях над него бдял крилат ягуар, докато инките се завърнат и отвоюват царството си в Перу.

— Оттук до Калифорния сигурно има стотина крайбрежни острова — каза Стюарт.

Шанън проследи погледа на Пит, вперен в развълнуваното море.

— Има или по-точно имало още един източник на тази легенда.

— Добре — каза Пит, — нека чуем и него.

— Когато епископът разпитвал хората от облаците, както наричали чачапойците, в един от разказите им станало дума за нефритена кутия, в която се намирало подробно описание на плаването.

— Животинска кожа с изрисувани символични пиктограми?

— Не, едно кипу — тихо отвърна Шанън.

Стюарт склони озадачено глава.

— Едно какво?

— Кипу, разработена от инките система за решаване на математически задачи и за водене на записки. В действителност, доста умно измислена. Представлявала нещо като древен компютър, който използвал оцветени нанизи от жички или конопени връвчици с възли, разположени на определени интервали. Различните цветове на връвчиците служели за обозначаване на различни неща — синият за религия, червеният за царя, сивият за места и градове, зеленият за хора и така нататък. Жълтата нишка можела да означава злато, а бялата се отнасяла за сребро. Разположението на възлите служело за отброяване, като например хода на времето. В ръцете на кипу-майок, секретар или писар, съществували безброй възможности да се създаде всичко — от опис на събития до опис на складови наличности. За нещастие, почти всички кипута, едни от най-подробните статистически сведения, събирани в историята на един народ, били унищожени по време на испанската конквистада и последвалото робство.

Пит каза:

— И този „струнен“18 инструмент, ако ми простиш играта на думи, бил използван за описване на плаването, включително астрономическото време, разстоянията и мястото?

— Това била идеята — потвърди Шанън.

— Някакви данни какво е станало с нефритената кутия?

— Един от разказите гласи, че испанците намерили кутията с кипуто, но тъй като не знаели неговото значение, я изпратили в Испания. Ала по време на транспортирането й на борда на един испански галеон, плаващ към Панама, кутията, заедно с цял товар скъпоценни предмети и огромно количество злато и сребро, била пленена от английския морски вълк сър Франсис Дрейк.

Пит се обърна и я изгледа така, както би изгледал класически автомобил, който никога не е виждал преди.

— Картата за съкровището на чачапойците се е озовала в Англия?

Шанън повдигна безпомощно рамене.

— Дрейк така и не споменал за нефритената кутия или съдържанието й, когато се завърнал в Англия след епическото си околосветско плаване. Оттогава тази карта е известна като кипуто на Дрейк, но оттогава никой не я е виждал.

— Страхотна история — тихо промълви Пит. В очите му се появи замечтан израз, а съзнанието му виждаше нещо отвъд хоризонта. — Но най-хубавата част тепърва предстои.

Шанън и Стюарт впериха погледи в него. Пит погледна нагоре към един гларус, който започна да кръжи над кораба, а после размаха криле към сушата. Когато се обърна към тях, в очите му се четеше пълна убеденост, а по устните му играеше лукава усмивка. Вятърът рошеше вълнистите кичури на черната му като абанос коса.

— Защо казваш това? — нерешително попита Шанън.

— Защото смятам да намеря нефритената кутия.

— Ти се шегуваш с нас — засмя се Стюарт.

— Ни най-малко. — Замечтаното изражение по грубоватото лице на Пит беше отстъпило място на твърда решимост.

За миг Шанън се смути. Внезапната промяна от предишния му шеговит скептицизъм беше съвсем неочаквана.

— Звучиш така, сякаш всеки миг ще полудееш.

Пит отметна назад глава и се разсмя от все сърце.

— Точно това й е най-хубавото на лудостта. Виждаш неща, които никой друг не може да види.

12

Сейнт Джулиан Пърлмутър беше известен чревоугодник и бонвиван. Страстен почитател на изтънчени ястия и питиета, той си падаше по всякакви вкуснотии и притежаваше невероятна сбирка от рецепти на световноизвестни готвачи и изба с повече от 4000 бутилки първокласни вина. Добил завидната репутация на домакин, който организира гастрономически пиршества в елегантни ресторанти, той плащаше скъпо за това. Сейнт Джулиан Пърлмутър тежеше близо 181 килограма. Той се отнасяше с насмешка към физическите упражнения и диетичните храни, а най-съкровената му мечта беше да се пресели в отвъдния свят, докато си пийва с наслада стогодишно бренди след обилно похапване.

Освен вкусната храна другата му изгаряща страст бяха корабите и корабокрушенията. Той беше събрал, по признанията на специалистите по архивно дело, най-пълната в световен мащаб колекция от литература и писмени документи за исторически кораби. Морските музеи по света брояха дните до онзи момент, в който системното преяждане щеше да го довърши, за да могат да се нахвърлят като лешояди върху колекцията му и да я погълнат в собствените си библиотеки.

Неслучайно Пърлмутър винаги канеше гостите си в ресторанти вместо в своята просторна къща, която се намираше в Джорджтаун, край столицата на страната. По пода, върху провиснали лавици и във всяко кътче и пролука на спалнята му, в дневната и трапезарията, та дори и в кухненските шкафчета бяха натрупани огромно количество книги. Те бяха струпани на височина човешки бой край шкафа в банята му и бяха разпръснати като слама върху голямото водно легло. На специалистите архивари щеше да бъде необходима цяла година, за да подредят и опишат в каталог хилядите книги, изпълващи къщата. Но не и на Пърлмутър. Той знаеше къде точно е заврян всеки отделен том и можеше да го извади за секунди.

Облечен в обичайната за деня униформа, пурпурна пижама под мек вълнен халат в червено и златисто, той беше застанал пред едно огледало, извадено от луксозна каюта на „Лузитания“ и подрязваше великолепната си сива брада, когато личният му телефон иззвъня като корабна камбанка.

— Сейнт Джулиан Пърлмутър слуша. Кажете накратко за какво става дума.

— Здравей, стари разбойнико.

— Дърк! — изрева той, познал гласа, с блеснали от кръглото му червендалесто лице сини очи. — Къде е онази рецепта за задушени в кайсии скариди, която ми обеща?

— В един плик на бюрото ми. Забравих да ти я изпратя, преди да отпътувам от страната. Извинявай.

— Откъде се обаждаш?

— От един кораб край бреговете на Перу.

— Страх ме е да попитам какво правиш там.

— Това е дълга история.

— Май всички са такива, а?

— Нуждая се от услуга.

Пърлмутър въздъхна.

— Кой е корабът този път?

— „Златната кошута“.

— „Златната кошута“ на Франсис Дрейк?

— Същият.

— Sis parvis magna — произнесе Пърлмутър. — Великите неща имат незабележимо начало. Това е бил девизът на Дрейк. Знаеше ли го?

— Убягнал ми е по някаква причина — призна Пит. — Дрейк пленил един испански галеон…

— „Нуестра сеньора де ла Консепсион“ — прекъсна го Пърлмутър. — Под командването на капитан Хуан де Антон, на път за Панама Сити от Каляо де Лима, с товар от златни и сребърни кюлчета и ценни предмети, изработени от инките. Доколкото си спомням, през март 1578 година.

В другия край на линията за миг настъпи мълчание.

— Защо, когато говоря с теб, Джулиан, винаги ме караш да се чувствам така, сякаш си ми откраднал велосипеда?

— Помислих си, че би искал да научиш нещо, което ще те окуражи — засмя се Пърлмутър. — Какво точно те интересува?

— Какво направил Дрейк с товара, когато пленил „Консепсион“?

— Събитието било пространно отразено. Натоварил златните и сребърните кюлчета заедно с голямо количество скъпоценни камъни и перли на борда на „Златната кошута“. Количеството било огромно. Корабът му бил опасно претоварен, така че той изхвърлил няколко тона сребро във водите край еквадорския остров Кано, преди да продължи околосветското си плаване.

— А съкровищата на инките?

— Останали в товарните трюмове на „Консепсион“. Дрейк качил на борда му екипаж от опитни моряци, които трябвало да прекосят с него Магелановия проток и Атлантическия океан и да се върнат в Англия.

— А дали галеонът е успял да се завърне?

— Не — замислено отвърна Пърлмутър. — Той така и не пристигнал и сметнали, че най-вероятно е изчезнал с целия екипаж.

— Съжалявам, че трябваше да чуя това — каза Пит, а в гласа му се долавяше разочарование. — Надявах се, че може да е оцелял по някакъв начин.

— Като си помисля сега — спомни си Пърлмутър — имаше някакъв мит, свързан с изчезването на „Консепсион“.

— За какво точно става дума в него?

— Някаква чудновата история, едва ли е нещо повече от слух, в която се твърди, че една огромна океанска вълна изхвърлила галеона далеч навътре в сушата. Това никога не е било потвърдено или документирано, разбира се.

— Знаеш ли източника на този слух?

— Ще трябва да се поразровя допълнително, за да проверя подробностите, но ако паметта не ме лъже, разказът дошъл от някакъв луд англичанин, за когото португалците съобщили, че били открили в едно селце край Амазонка. Съжалявам, това е общо взето всичко, което мога да ти кажа в момента.

— Ще ти бъда благодарен, ако се разровиш малко по-дълбоко — заяви Пит.

— Мога да ти кажа размерите и тонажа на „Консепсион“, с колко на брой ветрила е бил оборудван, кога и къде е бил построен. Но информация за някакъв луд скитник в дъждовна гора изисква източник, какъвто нямам в колекцията си.

— Ако някой може да разкрие някаква морска загадка, това си ти.

— Изпитвам пълна липса на воля да ти откажа, когато трябва да се захвана с някоя от твоите загадки, особено след като заедно открихме стария Ейб Линкълн на борда на един конфедеративен броненосец насред пустинята Сахара.

— Оставям това на теб, Джулиан.

— Броненосци в пустиня, Ноевия ковчег на върха на планина, испански галеони в джунгла. Защо корабите не си стоят в морето, където им е мястото?

— Затова двамата с теб сме търсачи, неизлечимо болни на тема изчезнали кораби — развеселен каза Пит.

— И какво точно събуди интереса ти към този? — предпазливо попита Пърлмутър.

— Една нефритена кутия, съдържаща въженце с навързани по него възли, което дава указания към огромно съкровище на инките.

Пърлмутър размисли няколко секунди върху краткия отговор на Пит и най-накрая заяви:

— Добре, тази причина е не по-малко основателна от коя да е друга.

Хирам Йегър изглеждаше така, сякаш трябваше да бута пазарска количка с опърпани вещи по някоя уличка в покрайнините. Той беше облечен с дънки „Левис“ и също такова яке, дългата му русолява коса беше вързана на хлабава опашка, а момчешкото му лице — полускрито от рошава брада. Единствената пазарска количка, която Йегър изобщо буташе обаче, беше по пътеката между рафтовете с деликатеси в супермаркета. Някой случаен човек трудно би си представил, че живее в модерен жилищен район на Мериленд със симпатичната си съпруга художничка и двете им хубави и умни дъщери тийнейджърки, ученички в частно училище и че кара най-новия модел на BMW.

Нито пък някой, който не го познаваше, би могъл да се досети, че той оглавява комуникационната и информационна мрежа на НЮМА. Адмирал Сандекър го беше отмъкнал от една компютърна корпорация със седалище в Силиконовата долина, за да изгради огромна библиотека от данни, съдържаща всяка книга, статия или дисертация, научна или историческа, фактологична или теоретична, написана някога за морето. За океанографията и все по-разрастващата се област от науки за подводния живот и ресурси библиотеката на Йегър представляваше това, което беше архивът на Пърлмутър в областта на корабите.

Той стоеше пред личния си терминал в малък страничен кабинет в комплекса за компютърни данни, който заемаше целия десети етаж на сградата, в която се помещаваше НЮМА, когато телефонът му иззвъня. Без да отделя очи от монитора, на който се виждаше как океанските течения влияят на климата около Австралия, той вдигна слушалката.

— Привет от мозъчния тръст — небрежно отговори той.

— Ти не би познал сиво вещество, дори да те изпръска по лицето — достигна до слуха му гласът на стар приятел.

— Радвам се да ви чуя, мистър директор по специалните проекти. Днешната тема за разговори в службата е как се наслаждаваш на изпълнена с удоволствия почивка в слънчевата Южна Америка.

— Нещо не си разбрал както трябва, друже.

— От „Дийп Фадъм“ ли се обаждаш?

— Да, Ал и аз се върнахме на борда след малка екскурзия в джунглата.

— Какво мога да направя за теб?

— Разрови се из твоята база данни и виж дали можеш да откриеш някое писмено свидетелство за огромна океанска вълна, връхлетяла върху крайбрежието между Лима, Перу и Панама Сити някъде през март 1578 година.

Йегър въздъхна.

— Защо не ме помолиш да разбера и какви са били температурата и влажността в деня на Сътворението?

— Ще ми свърши работа и само основният район, върху който вълната е връхлетяла, благодаря.

— Ако има такова сведение, то вероятно ще се намира из данните със стари метеорологични и морски сведения, които успях да събера от испанските архиви в Севиля. Друга, макар и малко вероятна възможност, са местните жители, които биха могли да оставят за поколенията легенди за подобно събитие. Инките доста подробно са отразявали обществени и религиозни събития върху платове или глинени съдове.

— Така нищо няма да постигнеш — скептично заяви Пит. — Империята на инките е била разгромена от испанците близо четиридесет години преди това. Дори и да са отбелязали по някакъв начин събитията през този ден, сведенията сигурно са били разпилени и изгубени.

— Повечето огромни океански вълни, които навлизат навътре в сушата, са причинени от разместване на морското дъно. Може би ще успея да свържа помежду им известните геологически събития от тази ера.

— Направи всичко, което е по силите ти.

— За кога ти трябва?

— Освен ако адмиралът не ти е възложил някой спешен проект, остави всичко друго и се захващай за работа.

— Добре — каза Йегър, горящ от желание да приеме предизвикателството. — Ще видя какво мога да открия.

— Благодаря, Хирам. Задължен съм ти.

— За стотен път, че и отгоре.

— И не споменавай за това на Сандекър — каза Пит.

— Абе, помислих си аз, че това ми звучи като поредната ти съмнителна машинация. Ще имаш ли нещо против да ми кажеш за какво става дума?

— Търся изчезнал в джунглата испански галеон.

— Да бе, разбира се, че какво друго — каза Йегър с привично примирение. Той отдавна беше разбрал, че няма смисъл да се опитва да предугажда мислите и постъпките на Пит.

— Надявам се, че ще ми намериш район за претърсване.

— Всъщност, ей тъй, поради благоприличния живот, който водя и нравствените мисли, които ме изпълват, мога вече да огранича до голяма степен пространството ти за претърсване.

— Какво толкова знаеш, което на мен не ми е известно?

Йегър се усмихна на себе си.

— Низините между западните склонове на Андите и брега на Перу имат средна температура осемнадесет градуса по Целзий, а годишното количество дъжд, което пада там, трудно би могло да напълни дори един напръстник, което ги прави едни от най-студените и сухи пустини в света, намиращи се на малка височина. Там няма джунгла, в която да изчезне кораб.

— И кое е най-вероятното място в такъв случай? — попита Пит.

— Еквадор. Крайбрежието, чак до Панама, е тропическо.

— Невероятна демонстрация на дедуктивно мислене. Страшен си, Хирам. Пет пари не давам какво казват за теб бившите ти съпруги.

— Най-обикновена дреболия. До двадесет и четири часа ще имам нещо за теб.

— Ще поддържам връзка.

Веднага щом остави слушалката, Йегър започна да събира мислите си. За него търсенето на изчезнали кораби беше нещо необикновено, което винаги му действаше стимулиращо. Районите, които възнамеряваше да провери, бяха прилежно подредени в умствения му компютър. През годините, прекарани в НЮМА, той беше открил, че Дърк Пит не минава през живота като останалите хора. Дори обикновената съвместна работа с Пит и осигуряването на информация представляваше едно дълго, изпълнено с неочаквани обрати съпреживяно приключение и Йегър се гордееше с факта, че никога не беше изпортвал топката, която му бяха подавали.

13

Докато Пит правеше планове за издирването на испански галеон, изхвърлен на сушата, Адолфъс Румел, известен колекционер на южноамерикански антики, излезе от асансьора в своя елегантен апартамент, двадесет етажа над Лейк Шор Драйв в Чикаго. Нисък, жилест мъж с обръсната глава и огромни като на морж мустаци, Румел беше около седемдесет и пет годишен и изглеждаше по-скоро като някой престъпник от разказ за Шерлок Холмс, отколкото като собственик на шест огромни автомобилни морги.

Като повечето от своите изключително богати събратя, които ненаситно трупаха безценни колекции от антики от черния пазар, без да задават въпроси, Румел беше ерген и живееше като отшелник. Никой никога не беше получавал позволение да разгледа неговите предколумбови придобивки. За тяхното съществуване знаеха единствено неговият счетоводител и адвокатът му, но те нямаха представа колко огромна беше колекцията му.

През петдесетте години роденият в Германия Румел беше успял да внесе тайно през мексиканската граница голямо количество нацистки церемониални предмети. Контрабандата включваше предназначени за награда кинжали и медали „Рицарски кръст“, присъждани на най-големите герои на Германия през Втората световна война, както и няколко исторически документа, подписани от Адолф Хитлер и неговите безумни съратници. След като продаде всичко това доста скъпо на колекционери на нацистки реликви, със спечелените средства Румел отвори автомобилна морга, която сложи началото на изграждането на цяла империя за метални отпадъци, донесла му за четиридесет години чиста печалба от 250 милиона долара.

След едно делово пътуване до Перу през 1974 година, той започна да проявява интерес към южноамериканското изкуство и да купува както от почтени търговци, така и от черноборсаджии. За него източникът нямаше значение. Между братството на откривателите и продавачите на антични находки в цяла Централна и Южна Америка корупцията беше не по-малко обичайна от дъжда в джунглата. Румел изобщо не се замисляше дали предметите, с които се беше сдобил, са били открити при законни разкопки, но продадени „под тезгяха“ или пък откраднати от някой музей. Те бяха предназначени да доставят удоволствие и наслада само и единствено на него.

Той тръгна край облицованите с италиански мрамор стени на фоайето си и приближи до голямо огледало с дебела позлатена рамка, покрита с голи херувими, които се виеха около една лоза. Като завъртя главата на един от херувимите, разположен в ъгъла, Румел освободи езичето, което отключваше огледалото и зад него се показа скрит вход. От него се спускаше стълбище, което водеше към осем просторни стаи с наредени покрай стените рафтове и изпълнени с маси, върху които бяха поставени най-малко тридесет стъклени витрини, натъпкани с повече от две хиляди предмета от предколумбово време. Благоговейно, сякаш вървеше към олтара по пътеката между пейките в някаква църква, Румел тръгна из галерията, като се наслаждаваше на красотата и майсторската изработка на експонатите от частната си колекция. Това беше ритуал, който изпълняваше всяка вечер преди да си легне, сякаш беше баща, който наглежда спящите си рожби.

Поклонението на Румел свърши край една голяма стъклена витрина, разположена в центъра на галерията. В нея се намираше съкровището, което увенчаваше колекцията му. Проблясваща под халогенните прожектори, там лежеше в цялото си великолепие позлатената мумия от Тиаполо, с изпънати ръце и крака и със смарагди, които блестяха в очните кухини на маската. Великолепното изящество на художествената изработка никога не оставяше Румел безучастен.

Въпреки широко известния факт, че тя е била открадната от националния антропологически музей в Севиля, Испания, преди седемдесет и шест години, Румел не се поколеба да заплати един милион и двеста хиляди долара в брой, когато с него се свързаха група мъже, твърдящи, че са от Мафията, но всъщност членове на таен престъпен синдикат, специализиран в кражби на ценни произведения на изкуството. Къде бяха попаднали на позлатената мумия, Румел нямаше представа. Той можеше само да предполага, че или самите те са я откраднали или пък купили от колекционера, който се беше сдобил с нея от първите крадци.

Изпълнен както всяка вечер със задоволство, Румел изгаси лампите, върна се във фоайето на горния етаж и затвори огледалото. Той мина зад мокрия бюфет, оформен около стар римски саркофаг на две хиляди години, наля си половин чаша бренди от една бутилка и се оттегли в спалнята си да почете преди да заспи.

В един апартамент, разположен на същата височина, но от другата страна на улицата срещу сградата на Румел, седеше агентът на Митническото управление на Съединените щати Дейвид Гаскил и наблюдаваше през мощен бинокъл, монтиран върху тринога, колекционера на антики, който се готвеше да си легне. Друг агент би могъл да се чувства отегчен след цяла седмица наблюдение, но това не се отнасяше за Гаскил. Ветеран с осемнадесетгодишен стаж в Митническото управление, Гаскил приличаше повече на треньор по футбол, отколкото на специален правителствен агент, впечатление, което съзнателно се стремеше да поддържа заради работата си. Посивялата му коса беше къдрава и вчесана назад. Американец от африкански произход, неговата кожа беше по-скоро кафява като на елен, отколкото с цвят на препечено кафе, а очите му представляваха странна смесица от махагоново и зелено. Масивната му като на булдог глава сякаш беше израснала направо от раменете върху дебел като ствол на дърво врат. Огромен мъж — планина, някога той беше играл като защитник в основния отбор на университета на Южна Калифорния. Беше положил много усилия да преодолее провлаченото си произношение, типично за Южна Каролина и говореше с школувана дикция, заради която понякога го вземаха за бивш британски поданик от Бахамските острови.

Гаскил беше попаднал в плен на предколумбовото изкуство още като ученик по време на една екскурзия с познавателна цел до полуостров Юкатан. След прехвърлянето му във Вашингтон, О. К., той беше водил многобройни разследвания, свързани с плячкосани антики на културите Анасази и Хохокам от пустинния американски Югозапад. Гаскил работеше по един случай за контрабанда на изваяни от маите каменни плочи, когато Чикагската полиция му изпрати информация, получена от една чистачка. Тя беше открила случайно снимки, които се подавали от едно чекмедже в апартамента на Румел, на нещо, което според думите й приличало на позлатено мъжко тяло. Тъй като си помислила, че може би става дума за убийство, тя откраднала една снимка и я занесла в полицията. Един детектив, който бил работил по случаи на фалшификация на произведения на изкуството, бе разбрал, че позлатеният предмет представлява някаква антика и се бе обадил на Гаскил.

Името на Румел винаги бе стояло на едно от челните места в списъка на Митническото управление на хора, колекциониращи древни произведения на изкуството без оглед на техния произход, но до този момент липсваха доказателства за незаконни сделки, а и Гаскил нямаше представа къде Румел държеше колекцията си. Специалният агент, който притежаваше познанията на учен, занимаващ се с древните цивилизации, веднага разпозна на снимката, донесена от чистачката, отдавна изчезналата позлатена мумия от Тиаполо.

Той незабавно организира денонощно наблюдение над апартамента на Румел, както и проследяването на стареца от момента, в който напуснеше сградата, до завръщането му в нея. Ала и след шест дни на неотлъчно наблюдение все още не бяха разбрали къде беше скрита колекцията на Румел. Заподозреният никога не променяше дневното си разписание. След като тръгнеше към кантората си, разположена в долния край на Мичиган авеню, където прекарваше четири часа в основно проучване на инвестициите си, той обядваше в едно неугледно кафене, където винаги си поръчваше бобена супа и салата. Остатъкът от следобеда минаваше в обикаляне из антикварни магазини и художествени галерии. Следваше вечеря в скромен немски ресторант, след което отиваше на кино или на театър. Дневното разписание винаги оставаше едно и също.

— Не му ли писва да пие все същия долнокачествен боклук в леглото? — промърмори специален агент Уинфрид Потъл. — Аз лично бих предпочел очакващите ръце на някоя морна красавица, облечена в нещо оскъдно, черно и прозрачно.

Гаскил се отдръпна от бинокъла и изгледа кисело своя заместник на екипа за наблюдение. За разлика от Гаскил, надянал джинси „Левис“ и футболно яке с емблемата на университета на Южна Калифорния, Потъл беше представителен мъж с остри черти и мека червеникава коса, който се обличаше в костюми с жилетки, допълвани от джобен часовник с ланец.

— След като видях няколко от жените, с които се срещаш, трябва да кажа, че ще си умреш с отворени очи.

Потъл кимна към апартамента на Румел.

— Признай поне, че не водя казармено съществувание.

— Тръпки ме побиват, като си помисля как би се държал ти, ако имаше неговите пари.

— Ако бях вложил цяло кралско състояние в крадени индиански антики, съмнявам се дали бих могъл да ги скрия толкова добре.

— Румел все някъде трябва да ги е скрил — произнесе Гаскил с едва доловима нотка на обезсърчение. — Твърде много източници от пазара на антики потвърждават репутацията му на купувач на издирвани стоки със съмнителна история, за да не е вярно. Няма никаква логика в това някой да събере колекция от древни предмети на световно ниво, а после изобщо да не припари до нея. Още не съм чул за колекционер, независимо дали на пощенски марки, монети или бейзболни карти, който да не ги изучава и да не им се любува при всяка възможност. Известни са богаташи, които, обзети от колекционерска страст, плащат огромни суми за крадени картини на Рембранд и Ван Гог, а после седят сам-сами в тайни подземни хранилища и ги съзерцават часове наред. Познавам някои от тези хора, дето почнаха от нулата, забогатяха и ги обзе желание да колекционират предмети, които само те биха могли да притежават. Много от тях зарязаха семействата си или с радост се разведоха, защото техният копнеж се превърна в мания. Ето защо човек, пристрастен към предколумбовото изкуство като Румел, никога не би могъл да пренебрегне съкровище, което по всяка вероятност е по-ценно от коя да е сбирка на най-известните музеи в света.

— Замислял ли си се някога за възможността нашите източници да грешат или силно да преувеличават? — мрачно попита Потъл. — Чистачката, която твърди, че е намерила снимката на позлатената мумия, е хронична алкохоличка.

Гаскил бавно поклати глава.

— Румел го е скътал някъде на сигурно място. Убеден съм.

Потъл погледна насреща към апартамента на Румел, когато светлината угасна.

— Ако си прав и ако аз бях на мястото на Румел, щях да го взема в леглото със себе си.

— Разбира се, че щеше… — Гаскил внезапно млъкна, тъй като духовитостта на Потъл го бе навела на една мисъл. — Твоят извратен мозък току-що измъти нещо умно.

— Нима? — измърмори смутеният Потъл.

— Кои стаи в апартамента нямат прозорци? Онези, които не можем да наблюдаваме?

Потъл погледна за миг замислено към килима.

— Според плана на етажа, двете бани, кухненският килер, малкият коридор между спалнята на Румел и тези, предназначени за гости и дрешниците.

— Пропускаме нещо.

— Какво пропускаме? Румел рядко се сеща да дръпне завесите. Излезе ли веднъж от асансьора, можем да следим деветдесет процента от действията му. Няма как да скрие цял тон произведения на изкуството в една-две вани и някакъв дрешник.

— Вярно, но къде прекарва тридесетте или четиридесетте минути от момента, в който напусне преддверието и се качи на асансьора, до момента, в който влезе в дневната си? В никакъв случай не във фоайето.

— Може би клечи в тоалетната.

— Никой не го прави толкова редовно. — Гаскил се изправи, приближи до масичката за кафе и разгърна комплект подробни планове на апартамента на Румел, получени от предприемача, построил сградата. Той ги разгледа внимателно сигурно за петнадесети път.

— Антиките трябва да са в сградата.

— Проверихме всички апартаменти, от първия етаж до покрива — каза Потъл. — Всички са наети от постоянните им обитатели.

— Ами онзи, който е точно под Румел? — попита Гаскил.

Потъл започна да рови из купчина компютърни разпечатки.

— Сидни Камър и съпругата му Кенди. Той е един от онези известни корпоративни адвокати, които спестяват на клиентите си плащането на сума ти данъци.

Гаскил погледна към Потъл.

— Кога за последен път Камър и съпругата му са се появили?

Потъл прегледа дневника, в който отбелязваха кога живущите в сградата са влизали или излизали от нея по време на наблюдението.

— Никакви ги няма. Изобщо не са се появявали.

— Обзалагам се, че ако проверим, ще установим, че семейство Камър живее в къща някъде в предградията за богаташи и никога не стъпва в апартамента си.

— Може да са на почивка.

От портативната радиостанция на Гаскил внезапно долетя гласът на агент Бевърли Суейн.

— Виждам голям фургон за превозване на мебели, който влиза на заден ход в сутерена на сградата.

— Ти бюрото на охраната ли обслужваш или проверяваш сутерена?

— Все още съм в преддверието, обхождам си постовия участък, както правят в армията — побърза да отговори Суейн. Нахакана дребничка блондинка, подвизавала се по плажовете на Калифорния, преди да постъпи на работа в Митническото управление, тя беше най-добрият таен агент в екипа на Гаскил и единственият, който се намираше в сградата на Румел. — Ако мислиш, че ми е писнало да гледам монитори, на които се виждат сутерени, асансьори и коридори, и съм тръгнала да хвана някой полет до Таити, наполовина си прав.

— Спести си парите — отвърна Потъл. — На Таити няма нищо, освен високи палми и екзотични плажове. Това го има и във Флорида.

— Затвори главния вход — нареди Гаскил. — После отскочи до сутерена и разпитай носачите. Разбери дали някой се нанася или изнася от сградата, кой апартамент и защо работят по никое време.

— Тръгвам — отговори Суейн като се прозяваше.

— Надявам се да не срещне някое чудовище — каза Потъл.

— Какво чудовище? — попита Гаскил, повдигнал въпросително вежди.

— Нали се сещаш, всички онези глупави филми на ужасите, където сама жена в къщата чува странен шум в мазето. Тръгва надолу по стълбите да види какво става, без да запали лампата или държи в ръка кухненски нож, за да се защити.

— Типична скапана холивудска режисура — сви рамене Гаскил. — Не се тревожи за Бев. Сутеренът е осветен като булевард Лас Вегас, а тя е въоръжена с деветмилиметров колт „Комбат Къмандър“. Жал ми е за бедното чудовище, което би се нахвърлило върху нея.

Тъй като сега апартаментът на Румел беше тъмен, Гаскил се отдели от бинокъла за няколко минути, за да излапа половин дузина глазирани понички и да пресуши един термос със студено мляко. Той тъжно съзерцаваше празната кутия за понички, когато Суейн се обади, за да докладва.

— Носачите разтоварват мебели за един от апартаментите на деветнадесетия етаж. Оплакват се, че работят толкова късно, но им плащали добре за извънредния труд. Не могат да кажат защо клиентът се е разбързал толкова, само предполагат, че става дума за едно от онези корпоративни премествания, които стават в последната минута.

— Възможно ли е да вкарват тайно антики в жилището на Румел?

— Накарах ги да отворят вратата на фургона. Натъпкан е с мебели в стил арт деко.

— Добре, наглеждай ги какво правят през няколко минути.

Потъл надраска нещо в бележника си и окачи слушалката на стенния телефон в кухнята. Когато се върна при Гаскил, който стоеше до прозореца, по лицето му играеше сдържана усмивка.

— Шапка свалям на интуицията ти. Домашният адрес на Сидни Камър е в Лейк Форест.

— Готов съм да се хвана на бас с теб, че най-големият клиент на Камър е Адолфъс Румел — позволи си да отбележи Гаскил.

— А пък ако ми кажеш на кого е дал под наем апартамента си Камър, ще обереш овациите на публиката и ще спечелиш едногодишен запас от „Кити литър“19.

— Сигурно на Адолфъс Румел.

Потъл изглеждаше доволен от себе си.

— Смятам, че спокойно можем да извикаме „Еврика“.

Гаскил погледна през вдигнатата завеса към дневната на Румел от другата страна на улицата, внезапно разгадал тайната му. Когато заговори, тъмните му очи бяха добили замислен вид.

— Скрито стълбище, което тръгва от фоайето — каза той, като подбираше внимателно думите си, сякаш описваше сценарий, който се канеше да напише. — Румел излиза от асансьора, отваря скрита врата към стълбището и слиза в апартамента, който се намира под неговия, където в продължение на четиридесет и пет минути се наслаждава тайно на своята частна сбирка от съкровища. После се връща горе, налива си бренди и заспива доволен. Странно, но не мога да не му завидя.

Потъл трябваше да се надигне, за да потупа Гаскил по рамото.

— Поздравявам те, Дейв. Сега не ни остава нищо друго, освен да се сдобием със заповед за обиск и да нахълтаме неочаквано в апартамента на Румел.

Гаскил поклати глава.

— Заповед, да. Нахлуване на цяла армия агенти, не. Румел има влиятелни приятели в Чикаго. Не можем да си позволим голяма шумотевица, която би могла да доведе до масирана критика в медиите или до неприятен съдебен процес. Особено, ако съм сбъркал в предположението си. Едно безшумно малко претърсване от теб, мен и Бев Суейн ще бъде достатъчно да открием колекцията на Румел от произведения на изкуството.

Потъл облече тренчкота си, непрестанен източник на приятелски закачки от страна на колегите му агенти и се запъти към вратата.

— Съдията Олдрич спи леко. Ще го измъкна от леглото и ще се върна с документите преди слънцето да изгрее.

— Постарай се да стане по-бързо — шеговито се усмихна Гаскил. — Целият тръпна в очакване.

Когато Потъл излезе, Гаскил се свърза със Суейн.

— Докладвай какво става с носачите.

Бевърли Суейн седеше зад бюрото на охраната в преддверието на сградата, в която се намираше апартаментът на Румел и наблюдаваше редица от четири монитора. Тя видя как носачите на мебели излязоха от обхвата на камерата. Суейн започна да натиска бутоните на дистанционното устройство и да се прехвърля от камера на камера, монтирани на стратегически места в сградата. Откри носачите да излизат от товарния асансьор на деветнадесетия етаж.

— До момента са качили една кушетка, две тапицирани кресла с малки масички и опаковани каси, в които според мен има домакински уреди, съдове, кухненски принадлежности, аксесоари за баня, дрехи. Нали знаеш, неща от този род.

— Връщат ли нещо във фургона?

— Само празни каси.

— Мислим, че открихме къде Румел крие антиките си. Потъл отиде да вземе заповед за обиск. Ще влезем веднага щом се върне.

— Това е добра новина — рече Суейн, като въздъхна. — Почти забравих как изглежда светът извън това проклето преддверие.

Гаскил се засмя.

— Не е станал по-хубав. Постой кротко на стегнатия си малък задник още няколко часа.

— Мога да сметна това изявление за сексуален тормоз — превзето каза Суейн.

— Просто един комплимент, агент Суейн — уморено отвърна Гаскил — просто един комплимент.

Денят, който последва зората, беше красив, свеж и хладен, с едва доловим ветрец, подухващ от езерото Мичиган. „Фармърс Олмънак“ беше прогнозирал циганско лято за района на Големите езера. Дано да е така, надяваше се Гаскил. Есен, по-топла от обичайната, означаваше още няколко дни риболов на езерото Уисконсин край хижата, в която обичаше да се усамотява. Личният му живот беше белязан от самота, откакто след двадесетгодишен брак съпругата му беше починала от сърдечна недостатъчност, причинена от повишено съдържание на желязо в организма, болест, известна като хемохроматоза. Той вложи цялата си любов в работата си и прекарваше свободното си време настанен удобно в лодката си „Бостън Уейлър“ с извънбордов двигател, планирайки разследванията си и анализирайки данни, докато хвърляше въдицата за щука или костур.

Застанал до Потъл и Суейн в асансьора, който се издигаше към апартамента на Румел, Гаскил препрочиташе текстовата формулировка на заповедта за обиск за трети път. Съдията беше разрешил претърсване на апартамента на Румел, но не и този на Камър на долния етаж, тъй като не виждаше основателна причина. Това щеше да ги затрудни, ала не много. Вместо да влязат направо в помещенията, където, Гаскил беше сигурен, че се намираха антиките, трябваше да открият скрития вход и да се спуснат отгоре.

Изведнъж в съзнанието му изплува странна мисъл: какво щеше да прави, ако колекционерът беше купувал имитации и фалшифицирани произведения на изкуството? Румел нямаше да бъде първият колекционер, комуто пробутват боклуци, в необузданото му желание да се сдобие с произведения на изкуството, без значение дали източникът им е законен, или не. Той се отърси от тази черногледа мисъл и изпита задоволство от добре свършената работа. Само след няколко минути щеше да настъпи кулминацията на дългите часове неуморни усилия.

Суейн беше набрала кода, който позволяваше асансьорът да подмине апартаментите на останалите живеещи в сградата и да се отвори направо в апартамента на Румел. Вратите се открехнаха и те стъпиха върху мраморния под на фоайето, без да известят за пристигането си. Гаскил по навик попипа деветмилиметровия си автоматичен пистолет в раменния кобур. Потъл откри бутона на домофона върху един бюфет и го натисна. Из апартамента се разнесе силен звън.

Последва кратко мълчание, след което отговори натежал от сън глас:

— Кой е?

— Мистър Румел — заговори Потъл в домофона. — Бихте ли дошъл до асансьора, моля?

— По-добре си вървете. Ще се обадя на охраната.

— Не си правете труда. Ние сме федерални агенти. Моля, подчинете се и ще ви обясним причината за нашето присъствие.

Суейн гледаше как лампичките за етажите над асансьора примигват, докато той автоматично се спускаше надолу.

— Ето защо никога няма да наема апартамент на последния етаж — с престорена сериозност заяви тя. — Натрапниците могат да нахълтат в частния ти асансьор по-лесно, отколкото да откраднат „Мерцедес Бенц“.

Румел се появи по пижама, с чехли и старомоден плюшен халат. Материалът на халата напомни на Гаскил за покривката на леглото в къщата на баба му, върху която беше спал като малко момче.

— Казвам се Дейвид Гаскил. Аз съм специален агент при Митническото управление на Съединените щати. Имам заповед, утвърдена от федералния съд, за претърсване на жилището ви.

Румел с безразличие надяна чифт очила без рамки и започна да чете заповедта, като че ли беше сутрешният вестник. Отблизо той изглеждаше с цяло десетилетие по-млад от своите седемдесет и шест години. И въпреки че току-що беше станал от леглото, беше нащрек и както винаги педантичен.

Обзет от нетърпение, Гаскил го заобиколи.

— Извинете ме.

Румел вдигна поглед.

— Можете да претърсвате стаите ми, колкото си искате. Нямам какво да крия.

В държанието на богатия търговец на железни отпадъци не се долавяше нито грубост, нито раздразнителност. Той сякаш приемаше с охота неочакваното посещение и даже си даваше вид, че съдейства.

Гаскил знаеше, че това беше просто поза.

— Интересува ни само фоайето ви.

Той беше инструктирал Суейн и Потъл какво да търсят и те веднага се захванаха за работа. Всеки процеп и съединение бяха внимателно оглеждани. Но огледалото най-много заинтригува Суейн. Като жена тя се почувства инстинктивно привлечена от него. Тя внимателно огледа отражателния слой, но не можа да открие по него и най-малкия дефект. Стъклото беше скосено по краищата, а в ъглите бяха гравирани цветя. Доколкото можеше да прецени, то беше от осемнадесети век. Тя не можа да се сдържи и се зачуди кои ли са били всички онези хора, стояли пред него през изминалите триста години, вперили поглед в отраженията си. Образите им все още бяха тук. Тя ги усещаше.

После огледа внимателно изящно изваяната рамка, отрупана с позлатени херувими. С присъщата й остра наблюдателност тя забеляза мъничкия процеп върху врата на единия от херувимите. Суейн хвана леко главата и се опита да я завърти надясно. Тя остана неподвижна. После опита в обратната посока и главата се завъртя, докато се обърна с лицето назад. Чу се ясно доловимо изщракване, едната страна на огледалото се открехна и спря на няколко сантиметра от стената.

Тя надзърна през пролуката надолу към скритото стълбище и каза:

— Предположението ти се оказа вярно, шефе.

Румел пребледня, когато Гаскил отвори широко огледалото. Обзет от задоволство, той се усмихна широко. Ето това Гаскил харесваше най-много в работата си, сблъсъкът на интелекти, който достигаше връхната си точка с решителната победа над противника му.

— Апартаментът долу е собственост на моя адвокат, Сидни Камър — заяви Румел и в очите му проблеснаха хитри искрици. — Заповедта ви дава право да претърсвате само моето жилище.

Гаскил порови малко в джоба на якето си и извади една кутийка с примамка за костур, рибарска блесна, която беше купил предния ден. Той протегна ръка и пусна кутийката надолу по стълбите.

— Извинете моята непохватност. Надявам се, мистър Камър няма да има нищо против да си прибера собствеността.

— Нямате право! — изломоти Румел.

Отговор не последва. Следван от Потъл, едрият митнически агент вече слизаше по стълбите, като спря само да вдигне кутийката със стръв за костур. Това, което видя, щом стигна на долния етаж, накара дъха му да секне.

Стаите на апартамента бяха пълни с великолепни произведения на изкуството от предколумбово време. От тавана в стъклени витрини висяха тъкани от инките платове. Цяла една стая беше отделена само за церемониални маски. Други бяха пълни с разкошни украшения за глава, изрисувани със сложни плетеници керамични съдове и екзотични скулптури. Всички врати в апартамента бяха свалени, за да се улесни достъпа, мивките, шкафчетата и останалите принадлежности в кухните и баните бяха изнесени, за да се осигури повече място за огромната колекция. Гаскил и Потъл стояха поразени от грандиозната гледка, която представляваха подредените антики. Количеството им беше много по-голямо, отколкото очакваха.

След като първоначалното смайване премина, Гаскил се втурна от стая в стая да търси гвоздея на колекцията. Това, което намери, беше счупена, празна стъклена витрина в центъра на една от стаите. Обзет от разочарование, той извика:

— Мистър Румел! Елате тук!

Придружен от Суейн, напълно сломеният и разстроен Румел бавно пристъпи в изложбеното помещение. Обзет внезапно от ужас, той замръзна на място, сякаш пронизан в стомаха от някое от бойните копия на инките, окачени на стената.

— Тя е изчезнала! — простена той. — Позлатената мумия от Тиаполо е изчезнала.

Лицето на Гаскил се изопна и помръкна. Върху пода от двете страни на празната витрина бяха струпани купчина мебели — кушетка, малки масички и две кресла. Той погледна към Потъл, а после към Суейн.

— Носачите — едва доловимо произнесе той с дрезгав глас. — Откраднали са мумията под носа ни.

— Те напуснаха сградата преди час — глухо каза Суейн.

Потъл изглеждаше като поразен от гръм.

— Твърде късно е да предприемем издирване. Сигурно вече са скрили мумията на сигурно място. — После добави: — Ако не се намира на някой самолет, на път да напусне страната.

Гаскил се отпусна тежко на едно от креслата.

— А бяхме на косъм от откриването й — глухо промърмори той. — Да не дава господ мумията отново да изчезне за цели седемдесет и шест години.