Част II В търсене на „Консепсион“

14

Главното пристанище на Перу, Каляо, било основано от Франсиско Писаро през 1537 година и бързо се превърнало в основния морски пункт, от който потегляло златото и среброто, ограбено от империята на инките. Самото пристанище на свой ред било ограбено от Франсис Дрейк четиридесет и една години по-късно. Владичеството на Испания в Перу завършило почти в точката, откъдето започнало завладяването му. Последните испански военни части се предали на Симон Боливар20 през 1825 година и Перу станало суверенна държава за първи път от падането на инките. Свързано понастоящем с Лима в един ширнал се на всички страни столичен мегаполис, двата града заедно дават подслон на около 6.5 милиона души.

Разположени край низините в западното подножие на Андите, годишното количество валежи в Каляо и Лима възлиза само на 41 милиметра, което прави местността наоколо една от най-студените и сухи пустини в областите, близо до екватора. Единствената вода, като се изключи прекомерната влажност, тече в няколкото потока и реката Римак, които извират от Андите.

След като заобиколи северния край на Сан Лоренцо, големият крайбрежен остров, който брани естествено оформеното пристанище на Каляо, капитан Стюарт заповяда да намалят хода, когато до „Дийп Фадъм“ пристана една голяма моторна лодка и пристанищният лоцман скочи на подвижната въжена стълба и се покачи на борда. Щом лоцманът вкара благополучно кораба в главния канал, капитан Стюарт пое отново командването от мостика и умело спря големия изследователски кораб до кея на главния пътнически терминал. Под зоркия му поглед въжетата бяха надянати около големите ръждясали кнехтове. Едва тогава той изключи системата за автоматично управление и позвъни на главния механик, за да му каже да спре двигателите.

Всички, които бяха застанали край корабния релинг, бяха изненадани от гледката на над хиляда души, тълпящи се на кея. Докато спуснаха трапа, заедно с въоръжената военна охрана и големия брой полицаи към него започнаха да си пробиват път новинарски телевизионни екипи с камери и фотографи от пресата, за да заемат удобна позиция. Зад представителите на средствата за масова информация стоеше група от засмени правителствени служители, а отзад махаха с ръце щастливите родители на студентите по археология.

— И все пак няма диксиленд оркестър, който да свири „В очакване на Робърт Е. Лий“ — с престорено разочарован тон заяви Пит.

— Нищо не може да измъкне човек от депресия по-добре от аплодисментите и приветствията на гражданството — каза Джордино, оглеждайки неочакваните посрещани.

— Не съм очаквала такова внушително посрещане — силно впечатлена промълви Шанън. — Не мога да повярвам, че вестта се е разнесла толкова бързо.

Майлс Роджърс вдигна единия от трите фотоапарата, провесени на врата му и започна да снима.

— Имам чувството, че тук присъства половината правителство на Перу.

На дока цареше радостна възбуда. Малки дечица размахваха перуански и американски знаменца. Сред тълпата се разнесе рев, щом студентите по археология излязоха пред мостика и започнаха да махат и викат на родителите си, когато ги видяха. Единствен Стюарт изглеждаше притеснен.

— Боже мой, надявам се, че всички тези хора не се канят да нахлуят на борда на кораба ми.

— Твърде много нападатели, за да ги отблъснем — сви рамене Джордино. — По-добре да свалиш флага и да помолиш за милост.

— Нали ви казах, че студентите ми произхождат от влиятелни семейства — щастливо заяви Шанън.

Незабелязан от тълпата, един дребен мъж с очила и кожено куфарче в ръка чевръсто се провря сред люшкащото се насам-натам множество и заобиколи кордона на охраната. Той изтрополи нагоре по все още спускащия се трап, преди някой да успее да го спре и скочи на палубата с въодушевеното изражение на рънинг бек21, който току-що е пресякъл головата линия. Той приближи Пит и Джордино и се ухили.

— Струва ми се, че скромността и благоразумието не са измежду силните ви страни.

— Опитваме се да не се набиваме в очите на хората — каза Пит, преди да се усмихне широко и да прегърне дребничкия мъж. — Радвам се да те видя, Руди.

— Изглежда никога не можем да ти се изплъзнем — сърдечно рече Джордино.

Руди Гън, заместник-директорът на НЮМА, се здрависа със Стюарт и беше представен на Шанън и Роджърс.

— Нали ще ме извините, ако отмъкна тези двама разбойника преди започването на приветствената церемония? — любезно попита той.

Без да чака за отговор, той ловко се спусна през един люк и тръгна по тесния коридор. Гън беше помагал при проектирането на „Дийп Фадъм“ и добре познаваше разположението на корабната палуба. Той спря пред вратата на заседателната зала, отвори я и влезе, като се запъти право към председателското място и измъкна от куфарчето си бележник с жълти страници, пълни с бележки, докато Пит и Джордино се настаняваха в две от кожените кресла.

Въпреки че и Джордино, и Гън бяха ниски, приликата между тях беше като между гибон и булдог. Докато Гън беше тънък като момиче, Джордино беше един огромен вървящ мускул. Умствените им способности също бяха различни.

Джордино беше хитър и отракан. Гън беше направо гений. Първенец на випуска си в Академията на Военноморските сили и бивш флотски командир, който лесно би могъл да се издигне до някоя високопоставена щабна длъжност в Министерството на ВМС, той беше предпочел науката за морските дълбини в НЮМА пред науката за военното дело. Изключително късоглед, той се взираше през масивни очила с рогови рамки, но никога не пропускаше и най-лекото движение в радиус от двеста ярда около себе си.

Пит заговори пръв.

— Защо толкова сте се разбързали да ни изпратите с Ал обратно при онзи отвратителен понор, за да извадим някакъв си труп?

— Искането дойде от Митническото управление на Съединените щати. Обърнаха се с настоятелна молба към адмирал Сандекър да им заеме най-добрите си хора.

— И теб в това число.

— Бих могъл лесно да изклинча с оправданието, че текущите ми проекти съвсем ще зациклят в мое отсъствие. Адмиралът нямаше да се поколебае да изпрати някой друг. Но едно птиченце ми подшушна, че възнамерявате да търсите, при това без официално разрешение, някакъв изчезнал галеон из еквадорските пущинаци.

— Хирам Йегър — подхвърли Пит. — Не трябваше да забравям, че вие двамата сте неразделни като Франк и Джеси Джеймс.

— Не можах да се сдържа и предпочетох да зарежа еднообразното вашингтонско ежедневие. Реших да съчетая малко работа с приключение и доброволно се нагърбих с неприятната задача да ви инструктирам и да участвам с вас в митническата операция.

— Искаш да кажеш, че си преметнал Сандекър и си офейкал от града? — попита Пит.

— За щастие на всички заинтересовани, той не знае за издирването на галеона. Поне засега.

— Той не е от хората, които лесно могат да бъдат заблудени — сериозно каза Джордино.

— Не и за дълго време — добави Пит. — Сигурно вече те е усетил.

Гън махна нехайно с ръка.

— Вие двамата няма от какво да се страхувате. По-добре аз, отколкото някой беден глупак, който няма представа каква каша можете да забъркате. Останалите бюрократи в НЮМА биха могли да надценят способностите ви.

Джордино направи кисела физиономия.

— И ние му викаме приятел?

— Какво толкова би могла да направи НЮМА за Митническото управление? — попита Пит.

Гън пръсна върху масата куп листа.

— Проблемът е сложен, но става дума за кражба на древни произведения на изкуството.

— Не излиза ли това извън компетенциите ни? Нашата работа е да извършваме изследвания и проучвания под водата.

— Разрушаването с цел плячкосване на подводни археологически обекти е наша работа — сериозно заяви Гън.

— А как се вписва в картината изваждането на трупа на доктор Милър?

— Това е само първата стъпка в сътрудничеството ни с Митническото управление. Убийството на световноизвестен антрополог е в основата на тяхното разследване. Те подозират, че убиецът е високопоставен член на международен синдикат от грабители и се нуждаят от доказателство, за да предявят обвинение. Освен това се надяват да използват убиеца като ключ за вратата, която води към ръководителите на цялата операция за извършване на кражби и контрабанда. Що се отнася до свещения кладенец, Митническото управление и перуанските власти смятат, че от дъното му е било извадено огромно количество древни предмети, които вече са изпратени към складовете на черноборсаджиите по целия свят. Милър е открил кражбата и е бил премахнат, за да не се разприказва. Те искат ние, по специално ти и Ал, да претърсим дъното на кладенеца за доказателства.

— А нашият план за издирване на изчезналия галеон?

— Свършете си работата при кладенеца и ще ви отпусна малка сума от бюджета на НЮМА за финансиране на вашето издирване. Това е всичко, което мога да ви обещая.

— Ами ако адмиралът ти забрани? — попита Джордино.

Гън сви рамене.

— Той ми е началник, както и на вас. Аз съм стара флотска кримка. Свикнал съм да се подчинявам на заповеди.

— Аз пък съм стара кримка от авиацията — отвърна Пит. — И ги оспорвам.

— Ще мислим за това, като му дойде времето — каза Джордино. — Нека първо приключим с претърсването на понора.

Пит пое дълбоко дъх и се отпусна в креслото.

— Защо да не свършим нещо полезно, докато Йегър и Пърлмутър се занимават с проучването. Когато се измъкнем от джунглата, те би трябвало вече да разполагат с някои конкретни сведения.

— Митническите агенти имат още една молба — каза Гън.

— Какво друго, по дяволите, са включили в списъка с исканията си? — грубо попита Пит. — Да организираме леководолазна фиеста за сувенири, които туристите са изхвърлили от корабите, страхувайки се от митничарите?

— Става дума за нещо далеч по-сериозно — търпеливо обясни Гън. — Настояват, освен това, да се върнете в Града на мъртвите.

— Сигурно си мислят, че предмети, върху които вали дъжд, минават в графата за откраднати под водата стоки — язвително заяви Джордино.

— Хората от Митническото управление страшно много се нуждаят от опис.

— На древните предмети в храма? — попита недоверчиво Пит.

— След проведеното разследване перуанската полиция е установила, че малко след вашето бягство по-голямата част от предметите е била изнесена от храма — обясни Гън. — Митническите агенти по света имат нужда от описания, за да могат да разпознаят предметите, ако започнат да се появяват на търгове или в частни колекции, галерии и музеи в богатите развити страни. И се надяват, че едно повторно пътуване до мястото на престъплението ще опресни спомените ви.

— Събитията се нижеха твърде бързо, за да ни остане време за опис.

Гън кимна с разбиране.

— Но някои от предметите сигурно са се запечатали в паметта ви, особено по-открояващите се. Ти какво ще кажеш, Ал?

— Аз бях зает да обикалям руините и да търся радиостанция — рече Джордино. — Нямах време да разглеждам нещата.

Пит вдигна ръце към главата си и започна да разтрива слепоочията си.

— Може би ще успея да си спомня петнадесет-двадесет от предметите, които биеха на очи.

— Можеш ли да ги скицираш?

— Никак не ме бива за художник, но мисля, че ще успея да направя сравнително точни скици. Няма нужда да ходя отново там. Със същия успех бих могъл да нарисувам това, което си спомням, докато се излежавам край плувния басейн на някой курортен хотел.

— Звучи ми разумно — с радост изрече Джордино.

— Не — каза Гън — не е разумно. Вашата задача е много по-отговорна. Колкото и да ми се свива стомахът при тази мисъл, вие, разбойници на средна възраст, сте перуански национални герои. Не само Митническото управление се нуждае от вашите услуги, а и Държавният департамент има нужда от вас.

Джордино погледна към Пит.

— Още една проява на списъка от закони на Джордино. Всеки човек, доброволно изявил желание да участва в спасителна операция, сам се превръща в жертва.

— Какво общо има Държавният департамент с нашето връщане до храма? — поиска да узнае Пит.

— След подписването на Споразумението за свободна търговия с Южна Америка нефтената и минната промишленост бяха денационализирани. Понастоящем няколко американски компании са в заключителната фаза на преговорите си за оказване помощ на Перу в по-рационалното използване на природните му богатства. Страната отчаяно се нуждае от чуждестранни инвестиции, а има достатъчно пари, готови да потекат към нея. Пречка за това са работническите синдикати и противниците на закона за чуждестранно участие в икономиката на страната им. Като спасихте живота на синовете и дъщерите на местните големци, вие с Ал косвено оказахте влияние върху известен брой гласове.

— Добре де, ще произнесем реч в местния „Елкс Клуб“ и ще ни връчат почетна грамота.

— Дотук чудесно — каза Гън. — Но експертите от Държавния департамент и комисията в Конгреса, която отговаря за страните от Латинска Америка, считат, че вие двамата трябва да останете по-дълго тук и да вдигнете акциите на мръсните янки, като помогнете да бъде спряно ограбването на културното наследство на Перу.

— С други думи, почитаемото ни правителство е решило да се възползва от човеколюбивия ни имидж докрай — със смразяващ тон произнесе Пит.

— Нещо такова.

— И Сандекър се съгласи.

— Иска ли питане! — потвърди Гън. — Адмиралът никога не пропуска възможност да се подмаже на Конгреса, ако това може да доведе до отпускане на повече средства за бъдещата работа на НЮМА.

— Кой ще дойде с нас?

— Доктор Алберто Ортис от Националния институт за култура в Чиклайо ще ръководи екипа от археолози. Доктор Келси ще му помага.

— Без надеждна охрана все едно сами да си търсим белята.

— Перуанците ни увериха, че ще изпратят отлично обучена охранителна част, която да контролира долината.

— Но може ли да им се гласува доверие? Не искам отново да попадна на някоя армия от престъпни наемници.

— Нито пък аз — твърдо го подкрепи Джордино.

Гън разпери безпомощно ръце.

— Мога само да предам това, което ми беше казано.

— Ще ни трябва по-добро оборудване от това, което имахме при последното пътуване.

— Дайте ми списък и аз ще се заема с осигуряването му.

Пит се обърна към Джордино.

— Нямаш ли ясното усещане, че пак ни прекараха?

— С приблизителност мога да кажа — заяви набитият италианец, — че това е за около четиристотин тридесет и седми път.

Пит не гореше от желание да се спусне повторно в понора. Атмосферата около него беше мрачна, в дълбините му имаше нещо зловещо. Във въображението му зейналата дупка приличаше на устата на дявола. Това видение беше толкова нелепо, че той се опита да го изтрие от съзнанието си, ала то беше заседнало там като смътен спомен за някакъв отвратителен кошмар и не искаше да изчезне.

15

Два дни по-късно, около осем часа сутринта, бяха завършени приготовленията за гмуркането, за да се извади трупа на Док Милър от свещения кладенец. Докато Пит се взираше в повърхността на понора, покрита със слуз, всички негови опасения се изпариха. Отвратителната дупка изглеждаше все така страховита, както и при първото му идване тук, но той беше оцелял от смъртоносното й течение и се беше изкачил по стръмните й стени. Сега, след като скритите й тайни му бяха известни, тя вече не представляваше никаква опасност. Първата прибързана, планирана на място спасителна операция скоро беше забравена. Сегашният проект беше изпипан до най-малки подробности.

Верен на думата си, Гън беше наел два хеликоптера и изнамерил отнякъде необходимата за изпълнението на задачата екипировка. Цял един ден беше необходим за извозването на доктор Келси и Майлс Роджърс, леководолазния екип и оборудването до мястото и за възстановяване на разрушения лагер. Гън беше известен с това, че никога не проявяваше небрежност към операциите, които ръководеше. Краен срок нямаше и той без да бърза, планира прецизно всеки от етапите. Нищо не беше оставено на случайността.

Когато първият хеликоптер на Гън кацна, един петдесетчленен отряд от елитните специални части за сигурност вече беше пристигнал на мястото. Южноамериканските мъже се сториха дребни на ръст на високите северноамериканци. Изражението на лицата им би могло да мине за хрисимо, ала те бяха жилави типове, закалени от дългите години на сражения с партизаните от „Сияен път“ в обраслите с гъсти гори планински райони и лишените от растителност крайбрежни пустини. Те бързо изградиха укрепления около лагера и изпратиха патрули в заобикалящата ги джунгла.

— Искаше ми се и аз да дойда с теб — каза застаналата зад Пит Шанън.

Той се обърна и се усмихна.

— Не виждам защо. Трудно бих нарекъл изваждането на човешки труп, който е започнал да се разлага в тази затоплена от тропическия климат супа, приятно преживяване.

— Съжалявам, не исках да прозвучи толкова коравосърдечно. — В очите й се четеше мъничко тъга. — Изпитвах дълбоко възхищение към Док. Но археологът в мен отчаяно желае да изследва дъното на свещения кладенец.

— Не храни напразни надежди да откриеш съкровище от антики — утеши я Пит. — Ще останеш разочарована. Всичко, което видях, беше цял акър тиня, от която се подаваше един испанец от старо време.

— Поне на Майлс позволи да се гмурне с вас и да направи снимки.

— Защо бързаш толкова?

— Можете да размътите дъното и да разместите антиките от местата им, докато вадите тялото.

Пит я изгледа с невярващи очи.

— И за теб това е по-важно, отколкото да покажеш почитта си към Док Милър?

— Док е мъртъв — сухо отбеляза тя. — Археологията е точна наука, която борави с мъртви неща. Док най-добре от всички разбираше това. И най-малкото разместване би могло съществено да промени важни открития.

Пит започна да вижда една страна от характера на Шанън, която беше изцяло делова.

— След като Ал и аз извадим останките на Милър, можете на воля да се гмуркате с Майлс и да вадите антики. Но внимавайте да не бъдете отново завлечени в онази странична пещера.

— Веднъж ми стига — усмихна се сурово тя. После по лицето й се изписа загриженост. — Внимавай и не поемай излишни рискове.

След това го целуна леко по бузата, обърна се и забърза към палатката си.



Спускането във водата протече гладко благодарение на един малък кран и лебедка с електродвигател, управлявани под зоркия поглед на Руди Гън. Когато Пит се озова на около метър от водата, той освободи осигурителния механизъм, който го придържаше към въжето на лебедката. Както се очакваше, горният, покрит със слуз слой на водата беше топъл, но не си спомняше миризмата му да е била толкова остра. Той се отпусна лениво по гръб и зачака да изтеглят въжето горе, за да спуснат и Джордино.

Шлемът на Пит беше свързан към комуникационен и обезопасителен кабел, докато Джордино щеше да се гмурка свободно и без ограничения, разчитайки на указанията, които Пит щеше да му подава посредством сигнали с ръце. Щом приятелят му леководолаз се озова в слузта до него, Пит посочи надолу и като се претърколиха напред, те се гмурнаха в дълбините на понора. Двамата се придържаха един до друг, за да не се разделят и изгубят в потискащия мрак, преди да достигнат невероятно бистра вода на дълбочина четири метра под повърхността на кладенеца. Пред погледа им от мрака изплуваха сивкаво-кафеникавата тиня и камъните по дъното и започнаха да се приближават към тях. Щом до тях останаха два метра, те се отпуснаха в хоризонтално положение и Пит направи знак с ръка да преустановят всякакво движение. Внимателно, за да не вдигне облак от тиня, той измъкна един прът от неръждаема стомана, вързан към навито на макара найлоново въже и го заби в една гънка на утайката.

— Какво става? — прозвуча в слушалките, монтирани в шлема на Пит, гласът на Гън.

— Стигнахме дъното и започваме кръгово претърсване за трупа — отговори Пит, като развиваше въжето.

Пит определи местоположението им по компаса и започна да обикаля около пръта, който стърчеше от тинята, като увеличаваше разстоянието и отпускаше въжето, сякаш следваше детска въртележка. Той бавно плуваше над тинята, като се оглеждаше на всички страни, а Джордино се носеше малко по-назад и встрани от плавниците на Пит. Те скоро забелязаха осапунените останки на Док Милър в прозрачната водна бездна.

През изминалите няколко дни, откакто за първи път беше видял трупа, неговото състояние се беше влошило. От местата, където кожата беше оголена, липсваха малки парченца. Пит тъкмо се мъчеше да си обясни причината за това, когато зърна една странна риба, покрита с ярки петна и светещи люспи, която се стрелна напред и започна да кълве окото на Док. Той отпъди хищната риба с големина на малка пъстърва и се зачуди как беше попаднала в този дълбок понор насред джунглата.

Той даде с ръка знак на Джордино, който извади една гумирана торба от раницата, прикрепена с ремъци на гърдите му, над колана с тежести. Миризмата на разлагащ се труп не може да бъде доловена под водата. Така казват. Може би си въобразяваха, но миризмата на смърт сякаш се лееше през дихателните им накрайници, като че ли въздухът в леководолазните им бутилки беше замърсен с нея. Невъзможно, разбира се, но я кажете това на спасителните екипи, които добре знаят каква отвратителна гледка представляват престоялите дълго време под вода мъртъвци.

Без да губят време за оглед на тялото, те започнаха да действат с максималната бързина, която ръцете им позволяваха и нахлузиха торбата върху трупа, като внимаваха да не размътят водата. Утайката никак не им помагаше. Тя започна да се издига на талази в плътен облак, който напълно ги лиши от видимост. Те продължиха да работят слепешком, като внимателно затвориха ципа на торбата и се увериха, че от него не се подава никаква плът. Когато неприятната задача беше изпълнена, Пит докладва на Гън.

— Прибрахме тялото и започваме да се издигаме.

— Разбрано — отговори Гън. — Ще спуснем товароподемна примка с носилка.

Пит сграбчи ръката на Джордино през облака от утайка и му даде знак да потеглят нагоре. Те започнаха да вдигат останките на Док Милър към слънчевата светлина. Когато стигнаха до повърхността, внимателно положиха тялото в носилката и го закрепиха с ремъците с токи. После Пит съобщи това на Гън.

— Готово е за вдигане.

Докато Пит наблюдаваше как носилката се издига към ръба на понора, той с тъга си помисли, че би искал да познава истинския Стив Милър, а не човекът, който се представяше за него. Уважаваният антрополог беше убит, без да знае защо. Отрепките, които бяха прерязали гърлото му, дори не бяха го предупредили. Той така и не беше разбрал, че убийството му, дело на един психопат, беше съвсем ненужно. Докторът представляваше просто една пожертвана пешка в голямата игра за кражби на антики и произведения на изкуството, в която залозите бяха огромни.

Нямаше какво повече да се направи. Тяхната част в операцията по изваждането на трупа беше приключила. Пит и Джордино можеха само да се носят по повърхността, в очакване кабелът на лебедката да бъде спуснат отново. Джордино погледна въпросително към Пит и извади дихателния накрайник от устата си.

„Все още имаме доста въздух — написа той върху комуникационната дъска. — Защо да не поогледаме наоколо, докато чакаме следващия курс на асансьора?“

Предложението напълно съвпадна с мисълта, която се въртеше в главата на Пит. Тъй като не можеше да свали шлема си и да приказва, той отговори върху своята комуникационна дъска: „Стой наблизо и се хвани за мен, ако течението те повлече“.

После посочи с жест надолу. Джордино кимна и заплува до него. Двамата се гмурнаха и отново размахаха плавници към дъното на понора.

Загадката, която измъчваше Пит, беше липсата на древни предмети в тинята. Кости да, наоколо гъмжеше от тях. Но след половинчасово претърсване на дъното те не откриха никакви следи от древни предмети. Нищо, с изключение на бронята на напълно запазения скелет, който беше открил при първото си спускане и дихателния апарат, който Пит беше свалил преди да започне изкачването на кладенеца. Бяха му необходими само две минути, за да открие мястото. Костеливата ръка все още стърчеше нагоре, а единият пръст сочеше в посоката, където беше лежал Милър.

Пит бавно се носеше около облечения в броня испанец, като от време на време оглеждаше сумрачните дълбини на понора, нащрек за най-малкото раздвижване на утайката, което би сигнализирало за появата на загадъчното течение. Той имаше чувството, че дълбоко в очните кухини на черепа някой следеше всяко негово движение. Зъбите му бяха застинали в подигравателна усмивка, която го дразнеше и примамваше едновременно. Слънчевата светлина, която идваше отгоре, се процеждаше през слузта и придаваше на костите призрачен зеленикав оттенък.

Джордино бавно плуваше наблизо, като наблюдаваше Пит с хладно любопитство. Той не можеше да си представи какво толкова е заинтригувало неговия приятел. Старите кости не представляваха никакъв интерес за Джордино. Останките на петстотингодишния испанец не извикваха нищо във въображението му, освен, може би, избухването, което щеше да последва, щом Шанън Келси разбереше, че нейният скъпоценен археологически обект е бил преместен, преди тя да успее да го проучи.

В съзнанието на Пит не се въртяха такива мисли. Той беше започнал да си дава сметка, че присъствието на скелета тук не се вписваше в околната обстановка. Пит потърка леко с пръст нагръдника на бронята. Отдели се тънка люспица ръжда, под която се показа гладък, без следи от ръждиви петънца, здрав метал. Кожените ремъци, които пристягаха бронята към гръдния кош, бяха невероятно добре запазени. Добре запазени бяха и закопчалките, които свързваха ремъците. Те имаха вид на метални токи на стари обувки, престояли в някоя ракла на тавана в продължение на едно или две поколения.

Той се отдалечи с плуване на няколко метра от скелета и издърпа от тинята една кост, пищял, ако се съдеше по формата й. После се върна и я приближи до стърчащата от лакътя нагоре ръка на испанеца. Костта от тинята беше много по-груба и проядена, както и по-силно оцветена от минералите във водата. В сравнение с нея костната структура на скелета беше гладка. След това огледа зъбите, които бяха в забележително добро състояние и откри коронки на два от кътниците, не от злато, а от сребро. Пит не беше специалист по зъболечението през шестнадесети век, но знаеше, че европейците бяха започнали да запълват дупчици и да обличат зъби едва към края на осемнадесети век.

— Руди?

— Слушам — отговори Гън.

— Изпрати ми въжето, моля те. Искам да вдигна нещо.

— Вече спускаме въже с малка тежест, прикрепена към края му.

— Опитайте да го спуснете там, където виждате мехурчетата ни.

— Ще го направим. — Настъпи мълчание, а после в слушалките на Пит прозвуча гласът на Гън, този път леко напрегнат. — Вашата археоложка се разбесня. Казва, че не може да пипате нищо там долу.

— Направи се, че е някъде далеч и спусни въжето.

— Тя вдига страхотна олелия тук, при нас — нервно отвърна Гън.

— Или спусни въжето, или хвърли нея в понора — с нетърпящ възражения глас отсече Пит.

— Чакай така.

След няколко минути от зелената бездна изплува малка кука, завързана за найлоново въже и тупна в тинята на два метра от тях. Джордино с лекота доплува до нея, хвана въжето с едната си ръка и се върна обратно. Леко и внимателно, като някой джебчия, който измъква чужд портфейл, Пит уви свободния край на въжето около ремъка, който придържаше нагръдника на бронята към скелета и го пристегна с куката. Той погледна към Джордино и вдигна палец нагоре. Джордино кимна, но малко се изненада, когато Пит пусна въжето и го остави да се отпусне, без да помръдне скелета от мястото му.

Изтеглиха ги от понора един след друг. Докато кранът го вдигаше за обезопасителния кабел, Пит погледна надолу и се зарече, че никога вече няма да влезе в това отвратително тресавище. Край понора го очакваше Гън, който го издърпа на сушата и му помогна да свали шлема.

— Слава богу, че се върнахте — каза той. — Онази побъркана жена заплаши, че ще ми простреля тестисите.

Джордино се засмя.

— Тя научи това от Пит. Просто се благодари, че името ти не е Амару.

— Какво… това пък какво беше?

— Друга история — каза Пит, като пое с наслада влажния планински въздух.

Той тъкмо се мъчеше да се измъкне от леководолазния си костюм, когато Шанън се завтече към него като побесняла гризли, на която са откраднали малките.

— Предупредих те да не размествате нито един от предметите — рязко изрече тя.

Пит я изгледа продължително, а зелените му очи бяха странно омекнали и изпълнени с разбиране.

— Нищо не е останало за местене — най-сетне каза той. — Някой те е изпреварил. Всички древни предмети, които преди месец са се намирали в твоя свещен кладенец, са изчезнали. По дъното са останали само пръснати кости от животни и жертви на религиозните ритуали.

Тя го изгледа недоверчиво с широко отворени светлокафяви очи.

— Сигурен ли си?

— Искаш ли доказателство?

— Имаме си наше собствено оборудване. Ще се спусна в кладенеца и сама ще проверя.

— Няма нужда — посъветва я той.

Тя се обърна и извика на Майлс Роджърс:

— Хайде да се приготвяме.

— Почнеш ли да ровиш из тинята със сигурност ще умреш — каза Пит безстрастно, като преподавател, който изнася лекция по физика.

Може би Шанън не чу какво й каза Пит, но Роджър го чу.

— Мисля, че ще е по-добре да се вслушаме в това, което Дърк казва.

— Не искам да прозвучи като обида, но той няма нужната квалификация, за да ме убеди.

— Ами ако е прав? — простичко попита Роджърс.

— Доста време чаках да огледам и проуча дъното на кладенеца. Ти и аз щяхме насмалко да загинем, докато се опитвахме да разкрием тайните му. Не мога да повярвам, че там долу няма ценни антики, които биха ни разказали твърде много за онази епоха.

Пит взе въжето, което се спускаше във водата и го хвана в ръката си, без да го опъва.

— Ето го доказателството. Дръпни това въже и ти гарантирам, че ще се откажеш от намерението си.

— Закачил си другия му край? — предизвикателно попита тя. — За какво?

— За един скелет, предрешен като испански конквистадор.

— Ти си невероятен! — безпомощно рече тя.

Беше минало доста време, откакто за последен път жена го беше гледала по този начин.

— Мислиш, че съм луд? Че всичко това ми доставя удоволствие? Никак не ми е приятно да си губя времето постоянно, за да ти спасявам задника. Добре, щом искаш да умреш и да бъдеш погребана на хиляди парченца, прав ти път!

По лицето й се прокрадна колебание.

— Не те разбирам.

— Може би е дошло време за малка демонстрация. — Пит леко набра въжето, докато то се опъна. После рязко го дръпна.

За момент нищо не се случи. После от дъното на кладенеца се разнесе тътен, силата му нарасна и накара варовиковите стени да потреперят. Мощта на експлозията беше поразителна. Подводният взрив приличаше на избухването на огромен дълбочинен заряд. От понора изригна стълб от кипяща бяла пяна и зелена слуз, който изпръска всички и всичко в радиус от двадесет метра около ръба. Тътенът на експлозията се разнесе над джунглата, докато пръските падаха обратно в понора, оставяйки след себе си гъста мъгла, която се издигна в небето и скри за известно време слънцето от погледа им.

16

Шанън стоеше полуподгизнала и гледаше към своя любим свещен кладенец, сякаш се чудеше дали да й прилошее, или не. Всички наоколо стояха като статуи, внезапно замръзнали от ужас. Само Пит изглеждаше така, като че ли беше видял нещо, на което всеки ден ставаше свидетел.

Недоумението започна да чезне и на негово място в очите на Шанън се появиха колебливите наченки на разбиране.

— Откъде, за бога, знаеше…

— Че е заложен капан? — довърши Пит. — Не беше трудно да стигна до този извод. Човекът, поставил цели четиридесет и пет килограма експлозив под скелета, е допуснал две основни грешки. Първо, защо е измъкнал всички антики, а е оставил онази, която най-много бие на очи. И второ, костите не може да са на повече от петдесет години, а бронята не е достатъчно ръждясала, за да е престояла под водата четири века.

— Кой би направил това? — смаяно попита Роджърс.

— Същият човек, който е убил Док Милър — отговори Пит.

— Самозванецът?

— По-вероятно Амару. Човекът, който се е престорил на Милър, не е искал да рискува операцията да бъде разкрита и разследвана от перуанските власти, не и преди да изнесат всичко от Града на мъртвите. Древните предмети в кладенеца са били ограбени от „Солпемачако“ много преди вашето пристигане. Затова самозванецът е изпратил зов за помощ, когато ти и Шанън сте изчезнали в понора. Това е било част от тайния план вашата смърт да изглежда като нещастен случай. Той е бил до голяма степен сигурен, че течението ще ви отнесе в съседната пещера, преди да успеете да претърсите изцяло дъното и да разберете, че всички древни предмети са били извадени, но въпреки това е решил да се подсигури и е спуснал долу фалшивия конквистадор просто като примамка, за да бъдете разкъсани от взрива, ако течението не ви отнесе.

В очите на Шанън се четеше тъга и разочарование.

— В такъв случай всички антики от свещения кладенец са изчезнали.

— Мисълта, че са били отнесени, но не и унищожени би могла да ти послужи до известна степен като утеха — каза Пит.

— Те ще се появят — опита се да я утеши Джордино. — Не могат да останат вечно скрити в частната колекция на някой богаташ.

— Вие не разбирате що за наука е археологията — унило заяви Шанън. — Нито един учен не може да проучи предметите, да ги класифицира или установи произхода им, ако не знае къде точно са били открити. Сега не можем да научим нищо за хората, които са живели някога тук и са построили града. Един огромен архив, цяло богатство от сведения за онази епоха е безвъзвратно загубено.

— Съжалявам, че всичките ти надежди и усилия се оказаха напразни — искрено каза Пит.

— Напразни, да — произнесе тя, вече съвсем разстроена. — Това е истинска трагедия.

Руди Гън се върна от хеликоптера, с който щяха да пренесат трупа на Милър в моргата в Лима.

— Съжалявам, че ви прекъсвам — обърна се той към Пит. — Нашата работа тук свърши. Предлагам да се натоварим на хеликоптера, да потеглим и да се срещнем с доктор Ортис в Града на мъртвите.

Пит кимна и се обърна към Шанън.

— Е, да поемаме към следващото опустошено място, което твоите крадци на антики са оставили след себе си.



Доктор Алберто Ортис беше слаб, жилав старец, прехвърлил неотдавна седемдесетте години. Той стоеше встрани от площадката за кацане и излитане на хеликоптери, облечен в бяла дочена риза и също такива панталони. По лицето му се спускаха дълги и буйни побелели мустаци, които му придаваха вид на застарял мексикански бандидо от обява за издирвани престъпници. Ако контрастите бяха неговата запазена марка, това беше демонстрирано от широкопола панамена шапка с шарена панделка, чифт скъпи дизайнерски сандали и висока чаша с изстудено питие в едната му ръка. Ако някой холивудски режисьор търсеше човек, който да пресъздаде образа на богат безделник в поредната епопея, чието действие се развиваше из пристанищата в южната част на Тихия океан, той щеше да реши, че доктор Ортис идеално пасва за тази роля. Мъжете от НЮМА едва ли си бяха представяли, че най-известният перуански експерт по древна култура ще изглежда по този начин.

Той приближи, за да поздрави новодошлите, стиснал чашата с питието в лявата си ръка и протегнал дясната, за да се ръкува с тях.

— Подранихте — произнесе сърдечно той на почти безукорен английски. — Очаквах ви след не по-рано от два-три дни.

— Проектът на доктор Келси беше преустановен неочаквано — каза Пит, като стисна силната му мазолеста ръка.

— Тя с вас ли е? — попита Ортис, като погледна зад широките рамене на Пит.

— Ще пристигне утре сутринта. Спомена нещо за заснемане на резбата върху някакъв каменен олтар край кладенеца. — Пит се обърна, за да му представи останалите. — Аз съм Дърк Пит, а това са Руди Гън и Ал Джордино. Ние сме от Националната агенция за подводни и морски изследвания.

— За мен е голямо удоволствие да се запозная с вас, господа. Радвам се на възможността лично да ви благодаря, че спасихте живота на нашите младежи.

— Ще ми бъде приятно отново да се позабавлявам из двореца — каза Джордино, като оглеждаше покрития с белези от сражението храм.

Ортис се засмя при тази очевидна липса на ентусиазъм.

— Не мисля, че последното ви посещение е било кой знае колко приятно.

— Публиката не ни обсипа с рози, това поне е сигурно.

— Къде бихте искали да разпънем палатките си, докторе? — попита Гън.

— Нищо подобно — каза Ортис и зъбите му проблеснаха под мустаците. — Моите хора почистиха една гробница, принадлежала на богат търговец. Място има достатъчно, а и ще бъдете на сухо, ако завали. Не е четиризвезден хотел, разбира се, но ще видите, че ще ви бъде удобно.

— Надявам се, че вече не служи за жилище на истинския си собственик — предпазливо рече Пит.

— Не, не, в никакъв случай — отвърна Ортис, който не разбра шеговитата забележка на Пит. — Крадците са изнесли всички кости и тленни останки, докато трескаво са ровили за антики.

— Можем да преспим в постройката, която крадците са използвали като щаб — предложи Джордино, като се помъчи да си осигури по-луксозен подслон.

— Съжалявам, хората ми и аз вече я обявихме за наша оперативна база.

Джордино изгледа сърдито Гън.

— Нали ти казах да се обадиш предварително и да направиш резервация.

— Елате, господа — развеселено заяви Ортис. — Ще ви разведа лично из Пуебло де лос Муертос на път за жилището ви.

— Тукашните жители сигурно са взимали пример от слоновете — каза Джордино.

Ортис се засмя.

— Не, не, чачапойците не са идвали тук да умират. Това е било свещено място за погребения, което според тях било междинна спирка по пътя им към следващия живот.

— И тук не е живеел никой? — попита Гън.

— Само свещениците и работниците, които са строели погребалните къщи. За останалите е било забранено.

— Бизнесът им сигурно е процъфтявал — каза Пит, като оглеждаше лабиринта от крипти, разпръснати из цялата долина и издълбаните като пчелни кутийки в медена пита гробници по стръмните скали.

— Чачапойското общество е било силно разслоено, но за разлика от инките не е имало кралски елит — обясни Ортис. — Градовете в конфедерацията били управлявани от учени старейшини и военни капитани. Те и богатите търговци са могли да си позволят изграждането на богато украсени мавзолеи, в които да почиват между двата си живота. Бедните са били поставяни в погребални статуи от глина с човешка форма.

Гън погледна с любопитство към археолога.

— Мъртвите са били поставяни в статуи?

— Да, тялото на покойника било поставяно в клекнало положение, с колене под брадичката. После около него поставяли конус от пръчки, подобен на кафез. След това измазвали кафеза с влажна глина, която образувала обвивка около тялото. Най-накрая върху него извайвали глава с лице, което горе-долу приличало на човека вътре. След като погребалното вместилище изсъхнело, опечалените го поставяли в предварително издълбана ниша или подходяща пукнатина в повърхността на скалата.

— Собственикът на местното погребално бюро сигурно е бил доста търсена личност — отбеляза Джордино.

— Все още не съм проучил подробно града — каза Ортис, — но смятам, че той непрестанно е бил в строеж и се е разраствал в периода между 1200 и 1500 година от нашата ера, преди да бъде изоставен. Вероятно известно време след испанската конквистада.

— Дали инките са погребвали своите мъртъвци тук след покоряването на чачапойците? — попита Гън.

— Не така масово. Открих само няколко гробници, строежът и оформлението на които са типични за инките от по-късно време.

Ортис ги поведе по древна улица, застлана с камъни, чиято повърхност беше изгладена от природните стихии. Той влезе в погребален паметник с форма на бутилка, изграден от плоски камъни и украсен с редове от ромбоидни мотиви, примесени със зигзагообразни шарки. Изработката беше прецизна, на детайлите беше обърнато особено внимание, а архитектурата беше великолепна. Паметникът завършваше с тесен, заоблен купол, висок 10 метра. Входът също беше оформен като бутилка и беше толкова тесен, че през него можеше да се провре не повече от един човек наведнъж. От улицата към външния портал се издигаха стъпала, а после се спускаха надолу към пода на гробницата. Тежката миризма на влага и мухъл във вътрешната погребална зала се стоварваше върху носа като удар с юмрук. Пит усещаше витаещото наоколо величие и призрачното присъствие на хората, които бяха извършили последния обред и бяха затворили криптата за, както са си мислели, вечни времена, без да предполагат, че един ден тя щеше да подслони живи хора, които щяха да се родят едва след петстотин години.

По каменния под и в погребалните ниши, които бяха почистени, нямаше обредни предмети. В средата на сводестия таван, който се извисяваше нагоре и навътре от вертикалните стени, се усмихваха лъчезарно странни, издялани от камък лица с големината на поднос за сервиране. В долната част на стените стърчаха изваяни от камък змийски глави с големи очи и оголени зъби, върху които бяха опънати хамаци. Освен това, работниците на Ортис бяха застлали пода със сламени рогозки. Окачено на гвоздей, забит в тесния процеп между дяланите камъни, висеше дори едно малко огледало.

— Според мен е построена около 1380 година — каза Ортис. — Великолепен образец на чачапойската архитектура. Има всички удобства, които може да предложи един дом, с изключение на баня. На около петдесет метра на юг обаче има планински поток. Що се отнася до другите ви нужди, сигурен съм, че ще намерите начин да се оправите.

— Благодарим ви, доктор Ортис — каза Гън. — Вие сте изключително любезен.

— Моля ви, наричайте ме Алберто — отвърна той, като повдигна рунтавата си бяла вежда. — Вечеря точно в осемнадесет часа при мен. Смятам, че ще се оправите из града.

— Маршрутът ми е познат — потвърди Джордино.



След освежаваща баня в ледената вода на потока, за да измият потта от изминалия ден, мъжете от НЮМА се избръснаха, облякоха топли дрехи, които да ги предпазват от студения нощен въздух в Андите и поеха през Града на мъртвите към командния пост на перуанското светило на културата. Ортис ги посрещна на входа и им представи четирима от помощниците си от Националния институт за култура в Чиклайо, нито един от които не говореше английски.

— По едно питие преди вечеря, господа? Имам джин, водка, скоч и писко, местно бяло бренди.

— Пристигнал си добре подготвен — отбеляза Гън.

Ортис се засмя.

— Това, че работим в труднодостъпни райони на страната не означава, че не можем да си осигурим някое и друго човешко удобство.

— Ще опитам местното бренди — каза Пит.

Джордино и Гън не бяха така авантюристично настроени и предпочетоха скоч с лед. След като наля питиетата, Ортис с жест ги покани да се настанят на старомодните брезентови сгъваеми столове.

— До каква степен са пострадали древните предмети по време на ракетния обстрел? — подхвана разговора Пит.

— Малкото предмети, които крадците са оставили след себе си, са изпочупени от нападалите каменни блокове. Боя се, че повечето са толкова натрошени, та не подлежат на реставриране.

— И не открихте нищо, което си струва да бъде спасено.

— Пипали са чисто. — Ортис тъжно поклати глава. — Учудвам се на бързината, с която са разкопали руините на храма, измъкнали са малко повредените и запазените древни предмети и са избягали с цели четири тона товар, преди да успеем да ги пипнем на местопрестъплението. Това, което първите испански ловци на съкровища и техните престорено набожни отци мисионери не са успели да ограбят от градовете на инките и да изпратят в Севиля, е открито и разпродадено от проклетите хакероси.

— Хакероси? — попита Гън.

— Местните разбойници, които ограбват древни гробове — обясни Джордино.

Пит го изгледа с любопитство.

— Откъде знаеш това?

— Като се навърташ край археолози, няма начин да не научиш едно-друго.

— Трудно е да виним изцяло хакеросите — каза Ортис. — Бедните фермери от високопланинските райони страдат от тероризма, инфлацията и корупцията. Те ги лишават от малкото, което успяват да изкарат от земята. Пълното ограбване на археологическите обекти и продажбата на древните предмети дават възможност на тези хора да си купят някои дреболии, които облекчават ужасната им беднотия.

— Значи доброто и лошото вървят ръка за ръка — отбеляза Джордино.

— За нещастие, след тях, за учени като мен не остава за изследване нищо, освен някоя и друга кост и строшени глинени съдове. Цели сгради — храмове и дворци — биват опустошавани и разрушавани заради архитектурната им украса, а издълбаните върху камък орнаменти се продават на възмутително ниски цени. Нищо не бива пощадено. Камъните от стените биват отнасяни и използвани като евтини строителни материали. Голяма част от архитектурната красота на тези сгради е унищожена и безвъзвратно загубена.

— Доколкото разбирам, това е семейно занимание — каза Пит.

— Да, претърсването на подземни гробници се предава от поколение на поколение от векове насам. Бащи, братя, чичовци и братовчеди — всички работят рамо до рамо. Това се е превърнало в обичай, традиция. Цели групи се събират заедно да копаят за древни съкровища.

— И основната им цел са гробниците — предположи Гън.

— Там са скрити повечето от древните съкровища. Богатствата на повечето древни империи са били погребани с техните управници и богаташи.

— Вярвали са дълбоко, че могат да ги вземат със себе си — каза Джордино.

— Още неандерталците, през египтяните, та до инките — продължи Ортис, — те всички са вярвали, че животът продължава в отвъдния свят. При това не прераждане, имайте предвид, а живот като този, който са живели на земята. Затова вземали със себе си в гроба и най-скъпите за тях вещи. Освен съкровища, много крале и императори вземали със себе си и своите любими съпруги, приближени велможи, войници, слуги и животни. Ограбването на гробове е старо колкото проституцията.

— Жалко, че американските ръководители не постъпват като тях — хапливо отбеляза Джордино. — Помислете само, когато някой президент умре, той може да заповяда да бъде погребан с целия Конгрес и половината администратори бюрократи.

Пит се засмя.

— Ритуал, който повечето от американските граждани ще приветстват.

— Много от сънародниците ми изпитват същите чувства към нашето правителство — подкрепи го Ортис.

Гън попита:

— Как намират гробовете?

— По-бедните хакероси търсят с търнокопи и лопати и дълги метални пръти. Богатите организации, които крадат и се занимават с контрабанда, от друга страна, използват скъпи модерни металотърсачи и приземни радиолокационни прибори.

— А сблъсквал ли си се със „Солпемачако“ в миналото? — попита Пит.

— На четири други исторически обекта — Ортис се изплю на земята — винаги закъснявах. Те са като смрад от неизвестен източник. Организацията съществува. Това е съвсем сигурно. Виждал съм трагичните последствия от техните грабежи. Но все още не съм открил неоспорими доказателства, водещи към негодниците, които плащат на хакеросите и после изнасят тайно нашето историческо наследство на международния нелегален пазар.

— Вашата полиция и силите за сигурност не могат ли да спрат потока от крадени съкровища? — попита Гън.

— Да спреш хакеросите е все едно да се опиташ да задържиш живак в ръцете си — отговори Ортис. — Печалбата е твърде голяма, а и те са твърде много. Както сами сте се уверили, всеки военен или правителствен служител може да бъде подкупен.

— Трудна работа имаш, Алберто — съчувствено произнесе Пит. — Не ти завиждам.

— И неблагодарна — мрачно каза Ортис. — За бедните планинци аз съм враг. А богатите семейства се пазят от мен като от чума, защото самите те събират хиляди ценни антики за себе си.

— Изглежда се намираш между чука и наковалнята.

— Точно така. Моите колеги от други културни учреждения и музеи в цялата страна се надпреварват да откриват обекти с огромни съкровища, но винаги губим от хакеросите.

— Вашето правителство не ви ли оказва помощ — попита Джордино.

— Да се получат средства от правителството или частни лица за археологически проучвания е непосилна задача. Жалко, ала никой сякаш не желае да инвестира в историята.

Разговорът се завъртя около други теми след като един от помощниците на Ортис съобщи, че вечерята е готова. Двете блюда бяха задушено говеждо с много подправки и печена местна царевица с боб. Единственият намек за по-изискана вечеря беше отличното перуанско червено вино и плодовата салата. Десертът се състоеше от сиропирано манго.

Когато се събраха на топло около лагерния огън, Пит попита:

— Мислиш ли, че Тупак Амару и неговите хора са ограбили до шушка Града на мъртвите или все още има гробници и сгради, които не са открити?

Ортис изведнъж засия като маяк.

— Хакеросите и техните шефове от „Солпемачако“ са престояли тук само колкото да плячкосат това, което са видели, древните предмети, които лесно са успели да открият на повърхността. Ще бъдат необходими години, за да се направят пълни археологически разкопки на Пуебло де лос Муертос. Аз горещо вярвам, че тепърва ни предстои да открием по-голямата част от съкровищата.

Сега, след като настроението на Ортис се беше подобрило значително, а стомахът му беше сгрят от многобройните чаши бяло бренди, Пит подхвана отдалеч.

— Кажи ми, Алберто, познаваш ли добре легендите за изчезнали съкровища на инките след пристигането на испанците?

Ортис запали дълга, тънка пура и дръпна няколко пъти, докато краят й почервеня и във влажния и все по-студен нощен въздух се издигна струйка дим.

— Знам само няколко. Ако моите предци бяха описвали подробно своето ежедневие, би могло да съществува по-голямо изобилие от разкази за изчезнали съкровища на инките. Ала за разлика от маите и ацтеките в Мексико, цивилизациите в Перу не са оставили след себе си много йероглифни символи. Те никога не са създавали азбука или система от идеограми за общуване. Като се изключат разпръснатите на различни места рисунки по сгради, керамични съдове и платове, разказите за техния живот и легендите им са малко.

— Мислех си за изчезналото съкровище на Хуаскар.

— Ти си чувал за него?

— Доктор Келси ми разказа. Тя описа огромна златна верига, което ми прозвуча доста преувеличено.

Ортис кимна.

— Точно тази част от легендата е вярна. Великият цар на инките Хуайна Капак заповядал в чест на раждането на неговия син Хуаскар да бъде изработена огромна златна верига. Много години по-късно, когато Хуаскар наследил баща си на престола, той наредил царското съкровище да бъде тайно изнесено от столицата на инките Куско и скрито, за да не попадне в ръцете на неговия брат Атахуалпа, който по-късно узурпирал царството след продължителна гражданска война. Огромното съкровище, освен златната верига, включвало статуи в естествен ръст, тронове, дискове във формата на слънце, както и всяко насекомо и животно, известни на инките, изваяни от злато и сребро и украсени със скъпоценни камъни.

— Никога не съм чувал за такова огромно съкровище — каза Гън.

— Инките имали толкова много злато, че не можели да разберат защо испанците толкова ламтят за него. Тази мания се превърнала в част от мита за Ел Дорадо. Испанците загивали с хиляди, докато търсели съкровището. Германците и англичаните, в това число и сър Уолтър Рейли22, също преровили планините и джунглите, но никой не го открил.

— Доколкото разбирам — каза Пит, — веригата и останалата част от съкровищата са били пренесени в някаква страна, отвъд земята на ацтеките, и заровени.

Ортис кимна.

— Така гласи историята. Но дали наистина е било отнесено на север с флотилия от кораби, все още не е потвърдено със сигурност. Доказано е обаче, по несъмнен начин, че съкровището е било охранявано от чачапойски воини, от които била съставена личната гвардия на владетелите на инките, след като тяхната конфедерация била покорена от Хуайна Капак през 1480 година.

— Каква е историята на чачапойците? — попита Гън.

— Тяхното име означава Хора от облаците — отговори Ортис. — И все още никой не е написал — тепърва предстои да бъде написана тяхната история. Техните градове, както добре знаете от скорошните си преживявания, са погребани в една от най-непроходимите джунгли в света. Към днешна дата археолозите не разполагат нито със средства, нито с пособия да проведат подробни, широкомащабни изследвания и разкопки на чачапойските руини.

— Значи те си остават загадка — каза Пит.

— В много отношения. Чачапойците, според инките, били с бяла кожа, синеоки и зеленооки. Разказват, че жените им били много красиви и високо ценени както от инките, така и от испанци. Били също така доста високи. Един италиански изследовател открил скелет в чачапойска гробница, който бил доста по-висок от два метра.

Пит беше заинтригуван.

— Близо седем фута?

— Точно така — отвърна Ортис.

— А съществува ли възможност те да са били потомци на по-ранни изследователи от Стария свят, може би на викингите, които да са прекосили Атлантическия океан, да са навлезли нагоре по Амазонка и да са се заселили в Андите?

— Винаги са съществували множество теории за презокеанска миграция в Южна Америка, както през Атлантическия, така и през Тихия океан — отговори Ортис. — Научният термин за предколумбови пътувания до и от други континенти, е дифузионизъм. Интересна концепция, която не се приема безрезервно, но и не се отхвърля категорично.

— Има ли доказателства? — попита Джордино.

— Най-вече косвени. Древни глинени съдове, открити в Еквадор, по които има същите шарки, както на културата Айну в северна Япония. Испанците, както и самият Колумб, разказват, че са виждали бели хора, които плавали с големи кораби край бреговете на Венецуела. Португалците открили едно племе в Боливия, с бради по-големи от тези на европейците, в противовес на факта, че у повечето индианци липсва лицево окосмяване. Съобщенията на водолази и рибари за открити римски или гръцки амфори във водите край Бразилия са нещо обичайно.

— Гигантските каменни глави в културата на олмеките в Мексико определено имат черти на чернокожи африканци — каза Пит, — а доста от издяланите от камък лица във всички мезоамерикански цивилизации имат ориенталски черти.

Ортис кимна в знак на съгласие.

— Змийските глави, които украсяват много от пирамидите и храмовете на маите, си приличат като две капки вода с главите на драконите, изваяни в Япония и Китай.

— Има ли обаче неопровержимо доказателство? — попита Гън.

— Не, до този момент не са открити предмети, за които със сигурност е доказано, че са били изработени в Европа.

— Скептиците разполагат със силен аргумент — липсата на грънчарски колела или на средства за превоз с колела.

— Вярно — съгласи се Ортис. — Маите наистина са използвали колелото в детските играчки, но никога за практически цели. Което никак не е чудно, като си помисли човек, че не са разполагали с впрегатни животни, докато испанците не започнали да използват коня и вола.

— Но човек би си помислил, че те биха могли да намерят приложение на колелото, да кажем, за извозване на строителни материали — продължи да упорства Гън.

— Историята ни учи, че китайците разработили ръчната количка шестстотин години преди тя да достигне до Европа — възрази Ортис.

Пит допи последните остатъци от брендито си.

— Струва ми се невъзможно в този отдалечен район да е съществувала развита цивилизация, която не е изпитала външно влияние.

— Хората, които днес живеят в планините, потомци на чачапойците, разказват за някакъв богоподобен мъж, който се появил сред предците им от морето на изток преди много векове. Той ги научил на основните принципи на строителството, на науката за звездите и основите на религията.

— Сигурно обаче е забравил да ги научи на писмо — иронично отбеляза Джордино.

— Още един довод срещу предколумбов контакт — каза Гън.

— Този свят човек имал гъста бяла коса и буйна брада — продължи Ортис. — Той бил много висок, носел дълга бяла роба и проповядвал доброта и милосърдие към всички. Останалата част от разказа твърде много напомня за историята на Исус, за да бъде приета буквално — местните хора сигурно са вмъкнали събития от живота на Христос в древната история след като приели християнството. Той обикалял страната, лекувал болните, карал слепите отново да прогледнат и вършел всякакви чудеса. Дори вървял по вода. Хората му издигали храмове и извайвали образа му от дърво и камък. Трябва да добавя, че нито един от тези портрети не е бил открит досега. Почти дословно същият мит е стигнал през вековете до нас от ранните мексикански култури в лицето на Кетцалкоатъл, древният мексикански бог.

— Вярваш ли поне малко в тази легенда? — попита Пит.

Ортис поклати глава.

— Не и докато не изкопая нещо съществено, чиято автентичност бих могъл да удостоверя с положителност. Някои от отговорите обаче можем да получим съвсем скоро. Един от вашите университети в Съединените щати понастоящем извършва изследвания на ДНК от тленните останки на чачапойци, извадени от гробници. Ако се окажат успешни, те ще бъдат в състояние да кажат дали чачапойците са дошли от Европа или са еволюирали самостоятелно.

— А какво ще кажеш за съкровището на Хуаскар? — каза Пит, като върна разговора към основната му тема.

— Откритие, което би могло да смае света — отвърна Ортис. — Ще ми се да мисля, че съкровището все още съществува в някоя забравена пещера в Мексико. — После изпусна облак дим от пурата си и се загледа във вечерните звезди. — Веригата ще представлява невероятно откритие. Но за археолозите най-важните находки ще бъдат огромният слънчев диск от масивно злато и позлатените мумии на царските особи, които изчезнали заедно с веригата.

— Позлатените мумии — повтори като ехо Гън. — Нима инките са запазвали мъртъвците си като египтяните?

— Процесът на балсамиране не е бил толкова сложен както при египтяните — обясни Ортис. — Но труповете на върховните управници или Сапа Инки както ги наричали, били покривани със злато и се превръщали в култови предмети в религиозните ритуали на народа. Мумиите на мъртвите царе живеели в свои собствени дворци, били често преобличани с нови дрехи, устройвали им пищни гощавки, а за харемите им подбирали най-красивите жени. Избрани да ги обслужват, бих добавил, а не да се отдават на некрофилия.

Джордино погледна към сенките на града.

— Звучи ми като прахосване на парите на данъкоплатците.

— За поддръжката им следели цели орди от жреци — продължи Ортис, — които доста добре печелели от грижите си за щастието на мъртвите царе. Мумиите често били разнасяни из страната в цялото им великолепие, сякаш все още управлявали държавата. Излишно е да споменавам, че тези абсурдни обяснения в любов на мъртвите били съпроводени с изразходването на огромни финансови средства от съкровищницата на инките, което неимоверно помогнало за покоряването на империята по време на испанското нашествие.

Пит вдигна ципа на коженото си яке, за да се предпази от студа и каза:

— Докато бяхме на борда на нашия кораб, доктор Келси получи съобщение, касаещо открадната позлатена мумия, следите на която водели към един колекционер в Чикаго.

Ортис се замисли и кимна.

— Да, позлатената мумия от Тиаполо. Позлатата е покривала тялото на велик генерал, на име Наймлап, който бил най-приближеният съветник на един от първите царе на инките. Преди да тръгна от Лима, чух, че американските митнически агенти са открили къде се намира, но тя отново изчезнала.

— Изчезнала? — неизвестно защо, Пит не остана твърде изненадан.

— Ръководителят на нашето Национално министерство на културата се готвеше да се качи на самолет за Съединените щати, за да предяви претенции за собственост върху мумията и нейната позлата, когато го уведомиха, че вашите митнически агенти са закъснели. Тя била отмъкната от крадци, докато те наблюдавали нейния собственик.

— Доктор Келси каза, че изображенията, гравирани върху позлатата, описвали плаването на флотилията, която пренесла съкровището в Мексико.

— Само няколко от изображенията са разшифровани. Съвременните учени никога не са имали възможност да проучат позлатата както трябва, преди да бъде открадната от витрината в музея в Севиля.

— Може да се предположи — заяви Пит, — че този, който сега е откраднал мумията, възнамерява да открие златната верига.

— Правдоподобно заключение — съгласи се Ортис.

— В такъв случай крадците имат преднина.

— Освен ако някой друг не открие кипуто на Дрейк — бавно изрече Пит — и пръв се добере до нея.



— А, да, небезизвестната нефритена кутия — скептично въздъхна Ортис. — Една измислена приказка, която отказва да отмре. Значи вие също знаете за легендарния номер с въженцата, които показват къде се намира златната верига?

— Ти не си твърде убеден в това — каза Пит.

— Липсват неоспорими доказателства. Данните звучат твърде неубедително, за да бъдат взети на сериозно.

— Може да бъде написана доста дебела книга за всички суеверия и легенди, които са се оказали верни.

— Аз съм учен и прагматик — каза Ортис. — Ако такова кипу съществува, трябва да го пипна с ръка, а дори и тогава няма да бъда напълно убеден в неговата автентичност.

— Ще ме помислиш ли за луд, ако ти кажа, че се каня да го издиря? — попита Пит.

— Не по-луд от хилядите други, които през изминалите години са преследвали безрезултатно някаква мъглява мечта. — Ортис замълча тръсна пепелта от пурата си, а после спря тежкия поглед на сериозните си очи върху Пит. — Но те предупреждавам. Онзи, които го открие, ако то наистина съществува, ще бъде възнаграден с успех, а после обречен на провал.

Пит отвърна на погледа му.

— Защо обречен на провал?

— Не ще можеш да получиш помощ от амаута, образован инка, който би могъл да разбере текста и от кипу-майок, писар, който е водел записките с помощта на това пособие.

— Какво искаш да ми кажеш?

— Казано просто, мистър Пит, последните хора, които биха могли да разчетат и преведат кипуто на Дрейк, са мъртви повече от четиристотин години.

17

В отдалечена, лишена от растителност част на Югозападната пустиня, на няколко километра източно от Дъглас, Аризона и само на 75 метра от границата между Мексико и Съединените щати, се издига като мавритански замък в оазис хасиендата „Ла принсеса“. Името й беше дадено от първия собственик, дон Антонио Диас, в чест на съпругата му София Магдалена, която беше починала при раждане и беше погребана в богато украсена барокова гробница, разположена между високите стени на градината. Диас, пеон, който станал миньор, забогатял неочаквано, когато изкопал огромно количество сребро от близката планина Хуачука.

Голямото феодално имение беше разположено върху земя, дарена на Диас от генерал, а по-късно и президент на Мексико Антонио Лопес де Санта Ана, затова че беше помогнал с пари на деспота в кампанията му за завладяване на Тексас и в подетата по-късно война срещу Съединените щати. Тя завършила с провал и Санта Ана трябвало да продаде на Съединените щати долината Месиля в южна Аризона, сделка, известна като „Покупката на Гадсдън“23. С изместването на границата хасиендата на Диас се озовала в нова страна, на хвърлей място от старата.

Поколение след поколение хасиендата оставала собственост на рода Диас, докато през 1978 година последният останал жив член на семейството, Мария Естала, я продала на един богат финансист малко преди да почине на 94-годишна възраст. Новият собственик Джоузеф Золар не криеше факта, че е закупил хасиендата като уединено имение, в което да организира пищни приеми за знаменитости, високопоставени правителствени служители и богати бизнесмени. Гостите му пристигаха в имението със самолети или автобуси, а тържествата му бяха надлежно отразявани в жълтата хроника и заснемани за развлекателните списания с лъскави корици в цялата страна.

Любител на антикварни предмети и запален колекционер на произведения на изкуството, Золар беше натрупал огромна сбирка от художествени творения и антики, между които имаше и добри, и лоши. Но за всяка от придобивките си той разполагаше с удостоверение, издадено от експерти и правителствени чиновници, че е била законно закупена от съответната страна и внесена с необходимите документи. Той плащаше данъците си, сделките му бяха изрядни и никога не позволяваше на гостите си да внасят наркотици в дома му. Нито един скандал не беше опетнил името на Джоузеф Золар.

Той стоеше на терасата върху покрива сред гора от засадени в саксии растения и наблюдаваше как частният му самолет каца на пистата, която се простираше върху пустинния терен. Самолетът беше боядисан в златистокафеникав цвят с ярка пурпурна ивица по дължината на целия фюзелаж. Върху нея с жълти букви беше изписано „Золар Интернешънъл“. Той видя как от самолета слезе един мъж, облечен небрежно със спортна риза на цветя и сивкави шорти и се настани в количката за голф, която го очакваше.

Очите под изпънатите по хирургически път клепачи на Золар блестяха като сиви кристали. Слабото, постоянно зачервено лице допълваше оредялата му, вчесана назад коса, матовочервена на цвят като мексиканска кахла. Той беше около шестдесетгодишен, с непроницаемо лице, лице, което рядко беше напускало директорските кабинети или заседателните зали, лице, белязано от вземането на трудни решения и от което лъхаше хлад от издадените смъртни присади, когато счетеше, че такива са необходими. Тялото беше дребно, ала приведено напред като на лешояд, готов да размаха криле и полети. Облечен в черен копринен анцуг, той изглеждаше безстрастен като нацистки офицер в концентрационен лагер, у когото смъртта будеше точно толкова интерес, колкото и дъждът.

Золар зачака в горния край на стълбите госта, който се изкачваше към терасата. Те размениха сърдечни поздрави и се прегърнаха.

— Радвам се да те видя цял и невредим, Сайръс.

Сарасон се усмихна.

— Нямаш представа колко малко оставаше да загубиш един от братята си.

— Ела. Заради теб забавих обяда. — Золар поведе Сарасон през лабиринта от саксийни растения към отрупана с ястия маса, разположена под навес от палмови клонки. — Избрал съм отлично шардоне, а готвачът ми е приготвил вкусно задушено свинско филе.

— Някой ден ще ти го отмъкна — каза Сарасон.

— Не вярвам — засмя се Золар. — Аз съм го разглезил. Радва се на твърде много привилегии, за да ме напусне.

— Завиждам ти за начина на живот.

— А аз на теб. Никога не губиш авантюристичния си дух. Непрестанно се измъкваш от лапите на смъртта и на полицията в някоя пустиня или джунгла, когато би могъл да ръководиш бизнеса си от някоя луксозна корпоративна кантора и да възлагаш мръсната работа на други.

— Вегетирането от девет до пет никога не ми е било в кръвта — каза Сарасон. — Намирам участието в мръсни сделки за вълнуващо предизвикателство. Трябва да дойдеш с мен някой път.

— Не, благодаря ти. Предпочитам удобствата на цивилизацията.

Сарасон забеляза една маса, върху която бяха поставени четири белязани от времето парчета дърво, подобни на клони, всяко дълго около метър. Заинтригуван, той приближи и ги разгледа внимателно. Те представляваха избелели от слънцето корени на канадска топола, които при естествения си растеж бяха придобили формата на причудливи човешки фигури с гръден кош, ръце и крака и заоблени глави. Върху главите грубо бяха издялани лица с оцветени детински черти.

— Нови придобивки? — попита той.

— Доста редки религиозни церемониални идоли, принадлежащи на малко известно индианско племе — отговори Золар.

— Как се сдоби с тях?

— Двама търсачи на антики за черния пазар ги намерили в каменно жилище, което открили в подножието на една стръмна скала.

— Истински ли са?

— Да, напълно. — Золар взе един от идолите и го постави изправен на крака. — За индианците монтоло, които живеят в пустинята Сонора до река Колорадо, те олицетворяват боговете на слънцето, луната, земята и животворната вода. Издялани са преди доста векове и са били използвани в специални церемонии, които отбелязвали навлизането на момчетата и момичетата във възрастта на юношеството. Ритуалът бил изпълнен с мистицизъм и се провеждал на всеки две години. Тези идоли лежат в основата на религията на монтоло.

— Колко смяташ, че струват?

— Заинтересован колекционер би платил от порядъка на двеста хиляди долара.

— Толкова много?

Золар кимна.

— При положение, че купувачът не знае за проклятието, застигащо онези, които ги притежават.

Сарасон се изсмя.

— Винаги има по някое проклятие.

Золар сви рамене.

— Кой знае? Аз обаче научих от сигурен източник, че на двамата крадци не им провървяло. Единият загинал при автомобилна катастрофа, а другият се заразил от някаква неизличима болест.

— И ти вярваш на тези измишльотини?

— Аз вярвам единствено в благата, които животът предлага — каза Золар, като хвана брат си под ръка. — Да вървим. Обядът ни очаква.

След като прислужницата им наля вино, те чукнаха чаши и Золар кимна към Сарасон.

— И така, братко, разкажи ми за Перу.

На Сарасон винаги му ставаше забавно, като си помислеше, че баща им беше настоял неговите синове и дъщери да приемат и бъдат записани под различни фамилни имена. Като най-голям, само Золар носеше семейното фамилно име. Огромната международна търговска империя, която Золар старши беше създал, преди да умре беше разделена по равно между петимата му сина и двете му дъщери. Всеки един от тях беше станал корпоративен директор на галерия за антики и произведения на изкуството, на аукционна къща или на вносно-износна фирма. Деловите дейности на семейството, които на пръв поглед нямаха нищо общо помежду си, в действителност представляваха едно цяло, един съвместно притежаван конгломерат с тайното име „Солпемачако“. Неизвестен и нерегистриран в нито едно международно правителствено финансово учреждение или борса, той се управляваше от Джоузеф Золар, в ролята на семеен старейшина.

— Цяло чудо е, че успях да спася по-голямата част от находките и да ги измъкна от страната след поредицата от груби грешки, които нашите скудоумни глупаци допуснаха. Да не говорим за намесата на членове на собственото ни правителство.

— Служители на Митническото управление или на бюрото за борба с наркотици? — попита Золар.

— Нито едните, нито другите. Двама инженери от Националната агенция за подводни и морски изследвания. Появиха се изневиделица, когато Хуан Чако изпрати сигнал за помощ след изчезването на д-р Келси и нейния фотограф в свещения кладенец.

— Как успяха да създадат проблеми?

Сарасон разказа цялата история, от убийството на истинския доктор Милър от Амару, през бягството на Пит и останалите от долината Виракоча, до смъртта на Хуан Чако. Той завърши като изброи в общи линии находките, които беше успял да измъкне от долината и описа по какъв начин беше уредил транспортирането им до Каляо, а после и изнасянето им от Перу в тайното товарно отделение на един танкер за нефт, собственост на дъщерна фирма на „Золар Интернешънъл“. Той беше един от двата кораба, използвани специално за тайно внасяне и изнасяне на плячкосани и откраднати произведения на изкуството във и от чужди страни, които същевременно превозваха и малки количества суров нефт.

Золар се загледа в пустинята, без да я вижда.

— „Звездата на ацтеките“. По разписание той трябва да пристигне в Сан Франциско след четири дни.

— Това означава, че с него ще се заеме брат ни Чарлз.

— Да, Чарлз е уредил твоята пратка да бъде превозена до нашия разпределителен център в Галвестън, където ще се погрижи находките да бъдат реставрирани. — Золар подаде чашата си, за да бъде отново напълнена.

— Как е виното?

— Истинска класика — отговори Сарасон, — но малко сухичко за моя вкус.

— Може би предпочиташ „Совиньон бланк“ от Турен. То има приятен привкус на плодове и ухае на билки.

— Така и не можах да придобия твоя вкус към хубави вина, братко. Ще се задоволя с една бира.

Прислужницата на Золар нямаше нужда от подкана. Тя безмълвно се отдалечи и след няколко минути се завърна с охладена чаша и бутилка бира „Коорс“.

— Жалко за Чако — каза Золар. — Беше верен помощник.

— Нямах избор. Той беше много изплашен след провала в долината Виракоча и отправи прикрити заплахи, че ще издаде „Солпемачако“. Щеше да бъде глупаво, ако бяхме позволили да попадне в ръцете на перуанското следствие.

— Както винаги, и сега се доверявам на решенията ти. Ала все пак остава и Тупак Амару. Какво е неговото състояние?

— Той трябваше да е мъртъв — отвърна Сарасон. — Когато обаче се върнах в храма след нападението на нашите настървени за стрелба наемници, го открих все още да диша, затрупан под купчина отломъци. Веднага щом изнесохме находките и ги натоварихме на три допълнителни военни хеликоптера, на чийто екипаж бях принуден да дам доста солидна сума, платих на местните хакероси да го отнесат в тяхното село и да се погрижат за него. До няколко дни ще бъде на крака.

— Може би щеше да бъде по-разумно да премахнеш и Амару.

— Помислих за това. Но той не знае нищо, което би могло да насочи към нас следователите по света.

— Искаш ли още една порция свинско?

— Да, моля.

— Въпреки това не ми харесва из къщата ми да броди бясно куче.

— Не се тревожи. Интересното е, че точно Чако ме наведе на мисълта да продължа да използвам Амару.

— Защо, за да може да убива безпомощни старици, когато му скимне?

— Откъде ти дойде на ума! — усмихна се Сарасон. — Той може да се окаже доста полезен.

— Имаш предвид като наемен убиец.

— Предпочитам да мисля за него като за човек, който отстранява пречки. Да погледнем истината в очите, братко. Не мога да продължавам лично да премахвам нашите врагове, без да рискувам в края на краищата да бъда открит и заловен. Семейството би трябвало да е благодарно на съдбата, че аз съм единственият, който е способен да убива, когато се наложи. Амару ще бъде отличен палач. На него това му харесва.

— Просто внимавай да го държиш изкъсо, когато го пуснеш от клетката му.

— Не се тревожи — твърдо заяви Сарасон. После смени темата. — Имаш ли предвид някакви купувачи за нашата чачапойска стока?

— Един търговец на наркотици на име Педро Винсенте — отговори Золар. — Той е страшно запален по всичко, което е с предколумбов произход. Освен това плаща в брой. По този начин пере печалбата си от наркотиците.

— А ти вземаш парите и ги използваш за финансирането на нашите незаконни сделки с антики и произведения на изкуството.

— Това е еднакво изгодно за всички заинтересовани.

— Кога ще извършиш продажбата?

— Ще уговоря среща с Винсенте веднага щом Марта почисти пратката и я подготви за оглед. До десет дни би трябвало да получиш твоя дял от печалбата.

Сарасон кимна и се загледа в мехурчетата на бирата си.

— Мисля, че ти се досещаш какво искам да направя, Джоузеф. Сериозно възнамерявам да се оттегля от семейния бизнес, докато все още съм здрав.

Золар го погледна и се усмихна хитро.

— Ако направиш това, все едно се отказваш от двеста милиона долара.

— За какво говориш?

— Твоят дял от съкровището.

Сарасон застина с вилица свинско пред устата.

— Какво съкровище?

— Ти си последният от семейството, който научава върху каква огромна плячка можем да сложим ръка.

— Не те разбирам.

— Предметът, който ще ни отведе до съкровището на Хуаскар. — Золар за миг го изгледа лукаво, а после продължи. — Разполагаме с позлатената мумия от Тиаполо.

Вилицата падна в чинията, а по лицето на Сарасон се изписа пълно недоумение.

— Открили сте мумията на Наймлап, облечена в златните му доспехи? Тя наистина е в ръцете ви?

— В нашите ръце, братко. Една вечер, докато се ровех из старите служебни документи на баща ни, попаднах на счетоводна книга, в която бяха описани точка по точка неговите тайни сделки. Именно той организирал кражбата на мумията от музея в Испания.

— Старият хитрец, той никога не е споменавал за това.

— Считал, че тя е връхната точка в кариерата му на крадец, но същевременно твърде парлива тема дори за собственото му семейство.

— Как успя да я откриеш?

— Татко записал продажбата й на богат мафиот от Сицилия. Изпратих брат ни Чарлз да провери, като не очаквах да научи нищо от една седемдесетгодишна следа. Чарлз намерил вилата на покойния гангстер и се срещнал със сина му, който казал, че неговият баща държал мумията и нейните доспехи скрити до смъртта си през 1984 година, когато починал в дълбока старост на деветдесет и седем годишна възраст. След това синът продал мумията на черния пазар с помощта на роднини от Ню Йорк. Купувачът бил някакъв богат търговец на метални отпадъци от Чикаго на име Румел.

— Изненадан съм, че синът е проговорил пред Чарлз. Известно е, че мафиотските семейства никога не разкриват участието си в кражби.

— Той не само проговорил — каза Золар, — но посрещнал брат ни като роднина, когото не бил виждал дълго време и му помогнал на драго сърце, като му съобщил името на купувача от Чикаго.

— Подцених Чарлз — каза Сарасон, като лапна последната хапка от порцията задушено свинско филе. — Нямах представа за дарбата му да се сдобива с информация.

— Заплащането на три милиона долара в брой му помогнало неимоверно.

Сарасон се намръщи.

— Май сме доста щедри, а? Костюмът не би могъл да струва повече от половината от това на някой колекционер с дебел портфейл, който трябва и да го крие.

— И дума да не става. Инвестицията е нищожна, ако изображенията, гравирани върху златната обвивка, ни отведат до веригата на Хуаскар.

— Огромна плячка — повтори Сарасон думите на брат си. Никое съкровище в историята на света не може да се мери с нейната стойност.

— Десерт? — попита Золар. — Парче кайсиева торта с шоколад?

— Много мъничко парче и кафе, силно — отвърна Сарасон. — Колко още платихте, за да купите позлатената мумия от търговеца на метални отпадъци?

Золар кимна и прислужницата отново безмълвно поднесе поръчаното.

— Нито цент. Откраднахме я. По една щастлива случайност Румел бил купил по-голямата част от колекцията си от предколумбови антики от брат ни Самюъл в Ню Йорк и той знаеше къде се намира тайната галерия с богатствата му. Той и Чарлз организираха заедно кражбата.

— Все още не мога да повярвам, че се намира в ръцете ни.

— За малко да се провалим. Чарлз и Сам тъкмо я измъкнали тайно от апартамента на Румел, когато вътре нахлули агентите на Митническото управление.

— Смяташ ли, че някой ги е предупредил?

Золар поклати глава.

— От наша страна никой. Братята ни се измъкнали, без да ги усетят.

— Къде са я отнесли?

— Никъде. Мумията все още се намира в сградата. Те наеха апартамент шест етажа под този на Румел и я скриха там, докато успеем безпрепятствено да я пренесем в Галвестън, за да я проучим както трябва. И Румел, и агентите от Митническото управление считат, че тя вече е била измъкната с фургон на една компания за пренасяне на мебели.

— Майсторска работа. Но какво ще правим сега? Изображенията, гравирани върху позлатата, трябва да бъдат разшифровани. А това не е никак просто.

— Наех най-добрите специалисти, познавачи на изкуството на инките, за да разшифроват и разтълкуват релефните фигури. Екип от съпруг и съпруга. Той е антрополог, а тя археолог, с отлични постижения в компютърния анализ на шифри.

— Би трябвало да се досетя, че ще се погрижиш за всичко — каза Сарасон, разбърквайки кафето си. — Да се надяваме обаче, че тяхното тълкувание на текста ще бъде вярно, иначе само ще пропилеем маса време и пари да се лутаме насам-натам из Мексико и да гоним този, дето духа.

— Времето е на наша страна — убедено го увери Сарасон. — Кой, освен нас би могъл да разполага с указания за мястото, където е заровено съкровището?

18

След безплодно посещение в архива на библиотеката на Конгреса, където се беше надявал да намери писмени данни, които да му подскажат окончателната съдба на „Консепсион“, Джулиан Пърлмутър седеше в огромната читалня. Той затвори копие на дневника, който Франсис Дрейк беше водил и по-късно подарил на кралица Елизабет, описващ неговото епично плаване. Дневникът, загубен от векове, беше открит едва наскоро в прашното мазе на кралския архив в Англия.

Той отпусна масивната си фигура на стола и въздъхна. Дневникът добавяше твърде малко към онова, което вече знаеше. Дрейк беше изпратил „Консепсион“ обратно към Англия под командването на шкипера на „Златната кошута“, Томас Кътил. Никой не видял отново галеона и той бил обявен за изчезнал в морето с целия си екипаж.

Извън това, единственото споменаване за съдбата на „Консепсион“ не беше подкрепено с факти. То беше в една книга за река Амазонка, която Пърлмутър си спомняше, че беше чел, публикувана през 1939 година от журналиста изследовател Николас Бендър, тръгнал по следите на първите търсачи на Ел Дорадо. Пърлмутър изиска книгата от служителите в библиотеката и отново я прегледа. В раздела „Обяснителни бележки“ авторът се позоваваше на португалска изследователска експедиция от 1594 година, която се натъкнала на един англичанин, който живеел с племе туземци край реката. Англичанинът твърдял, че бил служил под командването на английския морски вълк Франсис Дрейк, който му поверил командването на испански галеон за превозване на съкровища, изхвърлен по-късно в джунглата от огромна океанска вълна. Португалците го помислили за съвсем луд и продължили по пътя си, като го оставили в селото, където го открили.

Пърлмутър си записа името на издателството. После върна дневника на Дрейк и книгата на Бендър на служителите в библиотеката и хвана едно такси за дома си. Той се чувстваше обезсърчен, ала това не беше първият случай, в който не успяваше да открие ключа към някоя историческа загадка сред двадесет и петте милиона книги и четиридесетте милиона ръкописа на библиотеката. Разковничето на загадката за „Консепсион“ сигурно беше погребано на друго място.

Пърлмутър седеше на задната седалка на таксито и гледаше през прозореца към мяркащите се автомобили и сгради без да ги вижда. Той знаеше от опит, че всяко издирване следва свой собствен ход. Ключовите отговори изригваха при някои сред дъжд от фойерверки. Други се заплитаха в безкраен лабиринт от задънени улици и бавно отмираха без отговор. Загадката на „Консепсион“ беше различна. Тя приличаше на призрак, който постоянно се изплъзваше от ръцете му. Дали Николас Бендър беше цитирал действителен източник, или пък беше разкрасил някой мит, както много от авторите на научно-популярна литература бяха склонни да правят?

Този въпрос все още не му даваше мира, когато влезе в разхвърляния си кабинет. Корабният часовник на полицата над камината показваше три и тридесет и пет следобед. Все още разполагаше с достатъчно време за телефонни обаждания, преди повечето учреждения да затворят. Той се настани във внушителното въртящо се кожено кресло зад бюрото си и набра номера на нюйоркската информация. Телефонистът му даде телефона на издателството на Бендър, преди още да беше довършил въпроса си. След това Пърлмутър си наля чаша коняк „Наполеон“ и зачака да го свържат. Без съмнение още един напразен опит, помисли си той. Бендър вероятно вече беше починал, както и неговият редактор.

— Фокнър и Маси — отговори женски глас с типичния за града ясно доловим акцент.

— Бих желал да говоря с редактора Николас Бендър, моля.

— Николас Бендър?

— Той е един от вашите автори.

— Съжалявам, сър, името не ми говори нищо.

— Мистър Бендър е писал документални пътеписи преди доста време. Може би някой, който от дълги години работи при вас, ще си спомни за него?

— Ще ви свържа с мистър Адамс, нашият главен редактор. От тези, които познавам, той най-дълго е работил във фирмата.

— Благодаря ви.

Последва мълчание, което продължи цели тридесет секунди, после един мъжки глас отговори:

— Франк Адамс на телефона.

— Мистър Адамс, казвам се Сейнт Джулиан Пърлмутър.

— За мен е удоволствие, мистър Пърлмутър. Чувал съм за вас. Мисля, че сте от Вашингтон.

— Да, живея в столицата.

— Имайте ни предвид, ако решите да публикувате книга за историята на мореплаването.

— Все още не съм завършил нито една от книгите, които съм започвал — засмя се Пърлмутър. — И двамата ще остареем, докато дочакаме завършен ръкопис от мен.

— На седемдесет и четири аз вече съм стар — свойски заяви Адамс.

— Точно по тази причина ви позвъних — каза Пърлмутър. — Спомняте ли си някой си Николас Бендър.

— Да, разбира се. В младостта си той беше нещо като търсач на съкровища. Публикували сме доста от книгите му, в които описва пътешествията си в дните, когато средната класа все още не беше тръгнала масово да пътува по света.

— Опитвам се да открия източника на една от препратките в книгата му „По следите на Ел Дорадо“.

— Това е стара история. Сигурно сме издали тази книга в началото на четиридесетте години.

— Хиляда деветстотин тридесет и девета, ако трябва да бъдем точни.

— С какво мога да ви помогна?

— Надявах се, че Бендър може би е подарил бележките и ръкописите си на някой университетски архив. Бих искал да ги прегледам.

— Наистина не знам какво е направил със своите материали — каза Адамс. — Ще трябва да го попитам.

— Той жив ли е още? — изненадан попита Пърлмутър.

— О, господи, да. Вечерях с него преди не повече от три месеца.

— Сигурно е около деветдесетте.

— Николас е на осемдесет и четири години. Мисля, че беше само на двадесет и пет, когато написа „По следите на Ел Дорадо“. Това беше едва втората от двадесет и шестте негови книги, които сме издали. Последната излезе през 1978, книга за скитанията му из Юкон.

— Умствените способности на мистър Бендър в ред ли са все още?

— И още как! Умът на Николас е остър като бръснач въпреки влошеното му здраве.

— Мога ли да получа номер, на който да го потърся?

— Съмнявам се дали изобщо ще пожелае да разговаря с непознати. Откакто съпругата му почина, Николас сякаш се превърна в отшелник. Той живее в малка ферма във Върмонт, където за жалост очаква смъртта.

— Не искам да си помислите, че съм коравосърдечен — каза Пърлмутър, — но е просто наложително да говоря с него.

— Тъй като сте уважаван авторитет по морските науки и известен гастроном, сигурен съм, че той няма да има нищо против да говори с вас. Позволете ми обаче първо да подготвя почвата за по-сигурно. Какъв е номерът ви, в случай че реши да се свърже направо с вас?

Пърлмутър даде на Адамс телефонният номер на линията, която използваше единствено за близки приятели.

— Благодаря ви, мистър Адамс. Ако някога напиша ръкопис за корабокрушения, вие ще бъдете първият редактор, който ще го прочете.

Той остави слушалката, пое бавно към кухнята, отвори хладилника, обели сръчно дузина стриди, капна по няколко капчици табаско и оцет от шери в разтворените черупки и ги пресуши заедно с бутилка бира „Анкър Стийм“. Тъкмо навреме. Едва беше успял да излапа стридите и да хвърли празната бутилка в съда за пресоване на отпадъци, когато телефонът иззвъня.

— Джулиан Пърлмутър слуша.

— Здравейте — отговори необикновено плътен глас. — На телефона е Николас Бендър. Франк Адамс ми каза, че сте искали да говорите с мен.

— Да, сър, благодаря ви. Не очаквах, че ще ме потърсите толкова скоро.

— За мен винаги е удоволствие да говоря с хора, които са чели книгите ми — бодро отговори Бендър. — Малко останахте такива.

— Книгата, която ме заинтригува, беше „По следите на Ел Дорадо“.

— Да, да, на няколко пъти едва не умрях по време на това дълго и мъчително пътуване през ада.

— Позовавате се на португалска изследователска експедиция, която попаднала на член от екипажа на сър Франсис Дрейк, който живеел сред туземците край река Амазонка.

— Томас Кътил — без ни най-малко колебание отговори Бендър. — Спомням си, че включих тази случка в книгата си, да.

— Чудя се дали не бихте ме насочили към източника на вашата информация — каза Пърлмутър, все по-окуражен от факта, че Бендър си спомни толкова бързо за този епизод.

— Ако ми позволите да попитам, мистър Пърлмутър, какво точно се опитвате да установите?

— Проучвам историята на един испански галеон за превозване на съкровища, пленен от Дрейк. Повечето източници посочват, че корабът изчезнал в морето по обратния път към Англия. Но според вашия разказ за Томас Кътил, той е бил отнесен в дъждовна гора на гребена на огромна вълна.

— Това е самата истина — отвърна Бендър. — Аз лично бих тръгнал да го търся, ако имаше дори най-малкия шанс да го открия. Ала джунглата, в която е изчезнал, е толкова гъста, че трябва буквално да се препънеш в останките и да паднеш върху тях, за да го видиш.

— Значи сте съвсем сигурен, че разказът на португалците за намирането на Кътил не е измислица или мит?

— Той е исторически факт. В това няма никакво съмнение.

— Как можете да бъдете толкова сигурен?

— Аз притежавам източника.

За миг Пърлмутър се смути.

— Съжалявам, мистър Бендър, не разбирам какво искате да кажете.

— Искам да кажа, мистър Пърлмутър, че притежавам дневника на Томас Кътил.

— Не може да бъде! — изломоти Пърлмутър.

— Но е точно така — тържествуващо отвърна Бендър. — Кътил го дал на водача на португалската изследователска експедиция с молба да бъде изпратен в Лондон. Португалците обаче го предали на вицекраля в Макапа. Той го включил в една от пратките за Лисабон, където дневникът сменил незнайно колко собственици, преди да се озове най-сетне в една антикварна книжарница, откъдето го купих. Излезе ми тридесет и шест долара. През 1937 година това бяха много пари, поне за един двадесет и три годишен младеж, тръгнал да обикаля света с почти празни джобове.

— Дневникът сигурно струва много повече от тридесет и шест долара в наше време.

— Сигурен съм. Един търговец веднъж ми предложи за него десет хиляди.

— И вие му отказахте?

— Никога не съм продавал сувенири от пътешествията си, за да може някой друг да спечели от тях.

— Мога ли да дойда със самолет до Върмонт и да прочета дневника? — предпазливо попита Пърлмутър.

— Боя се, че не.

Пърлмутър замълча, докато се чудеше как да убеди Бендър да му позволи да разгледа дневника на Кътил.

— Мога ли да попитам защо?

— Аз съм един болен старец — отвърна Бендър, — чието сърце отказва да спре.

— В никакъв случай не звучите като болник.

— Да можехте да ме видите! Болестите, които прихващах по време на пътешествията си, се завърнаха, за да съсипят напълно това, което е останало от тялото ми. Не съм приятна гледка, затова рядко приемам посетители. Но ще ви кажа какво ще направя, мистър Пърлмутър. Ще ви изпратя книгата като подарък.

— Господи, сър, няма нужда да…

— Не, не, настоявам. Франк Адамс ми разказа за великолепната ви библиотека за корабите. Предпочитам човек като вас, който ще оцени дневника, да го притежава, вместо някой колекционер, който просто ще го сложи на рафта, за да се перчи пред приятелите си.

— Много любезно от ваша страна — искрено произнесе Пърлмутър. — Сърдечно ви благодаря за вашата щедрост.

— Вземете го и му се радвайте — благосклонно заяви Бендър. — Предполагам, че ще искате да го прегледате колкото се може по-скоро.

— Не искам да ви притеснявам.

— В никакъв случай, ще го изпратя по „Федерал Експрес“, така че да го получите още утре сутринта.

— Благодаря ви, мистър Бендър. Много ви благодаря. Ще се отнеса към дневника с цялото уважение, което заслужава.

— Добре. Надявам се да откриете това, което търсите.

— Аз също — каза Пърлмутър, чиято увереност беше нараснала неимоверно от този успех. — Повярвайте ми, аз също.



В десет часа и двадесет минути на следващата сутрин Пърлмутър отвори вратата преди шофьора на „Федерал Експрес“ да успее да натисне бутона на звънеца.

— Сигурно очаквате това, мистър Пърлмутър — дружелюбно усмихнат каза младият мъж с черна коса и очила.

— Както дете чака Дядо Мраз — засмя се Пърлмутър и подписа разписката за дебелия плик.

Той забърза към кабинета си, като смъкна етикета и отвори плика, докато вървеше. После седна зад бюрото си, сложи очилата си и взе в ръце дневника на Томас Кътил, като че ли държеше Светия Граал. Корицата беше от кожата на някакво животно, а страниците представляваха отлично запазен, пожълтял пергамент. Мастилото беше кафяво, вероятно отвара, която Кътил беше успял да приготви от корените на някое дърво. Страниците бяха не повече от двадесет. Откъсите бяха написани в старомодната елизабетинска проза, типична за онова време. Почеркът изглеждаше обработен, а броят на грешките говореше за човек, сравнително добре образован за времето си. Първият запис беше с дата март 1578 година, но беше вписан много по-късно.

Моята странна история през минълите шеснайсе гудини, от Томас Кътил, родом от Девъншир

Това беше разказът на моряк, претърпял корабокрушение и изхвърлен на брега, който едва избягнал смъртта от побеснялото море и преживял невероятни трудности в една дива страна при неуспешния си опит да се върне в родината си. Докато четеше откъсите, започвайки от отплаването на Кътил от Англия с Дрейк, Пърлмутър забеляза, че стилът им беше много по-честен от този на разказите от по-ново време, които изобилстваха от проповеди, романтични преувеличения и клишета. Упорството на Кътил, неговата воля да оцелее и изобретателността му при преодоляването на ужасни препятствия, без нито веднъж да помоли за помощ Бог, направиха силно впечатление на Пърлмутър. Кътил беше човек, когото той би искал да познава.

Когато разбрал, че бил единственият оцелял на галеона, след като гигантската океанска вълна го изхвърлила далеч навътре в сушата, Кътил предпочел неизвестните ужаси на планините и джунглата пред плена и мъченията на отмъстителните испанци, обезумели от злоба след дръзкото пленяване на техния галеон за съкровища от омразния англичанин Дрейк. Всичко, което Кътил знаел, било, че Атлантическият океан се намирал някъде далеч на изток. Колко далеч, той дори не можел да си представи. Да стигне до него, а после да намери по някакъв начин приятелски кораб, който би могъл да го отведе в Англия, било равносилно на истинско чудо. Но това бил единственият път, който му оставал.

По западните склонове на Андите испанците вече били основали колонии, състоящи се от големи имения, които сега били обработвани от гордите някога инки, поробени и със силно намалял брой поради нечовешкото отношение към тях и заразата от дребна и едра шарка. Кътил се промъквал през именията под прикритието на тъмнината, като крадял храна при всяка възможност. След два месеца, през които изминавал едва по няколко километра през нощта, за да избегне испанците и да не се мярка пред очите на индианците, които биха могли да го издадат, той превалил континенталния вододел на Андите през закътаните долини и се спуснал в зеления ад на басейна на река Амазонка.

От този момент нататък животът на Кътил се превърнал в още по-голям кошмар. Затънал до кръста, той с мъка газел през безкрайни блата, пробивал си път през гори, които били толкова гъсти, че трябвало да реже с ножа си всеки метър растителност. Над него висяла постоянната заплаха от рояци насекоми, змии и алигатори, като змиите често го нападали без предупреждение. Измъчван от дизентерия и треска, той упорито продължавал напред, често изминавайки едва стотина метра през деня. След няколко месеца той се довлякъл до селото на враждебно настроени туземци, които незабавно го вързали с въжета и го държали при тях като роб в продължение на пет години.

Най-накрая Кътил успял да избяга, като откраднал лодка еднодръвка и гребял надолу по река Амазонка нощем, на светлината на чезнещата луна. Заразен от малария, той едва не умрял, но докато се носел в безсъзнание в своето кану, бил открит от племе дългокоси жени, които с грижите си за него го върнали към живота. Това било същото племе от жени, което испанският изследовател Франсиско де Орелана бил открил по време на своето безплодно търсене на Ел Дорадо. Той нарекъл реката Амазонас, в чест на войнствените амазонки от гръцката легенда, защото местните жени можели да опъват лък не по-зле от който и да е мъж.

Кътил показал на жените и малцината мъже, които живеели с тях, няколко приспособления, които облекчавали труда.

Той направил грънчарско колело и ги научил да правят огромни красиви купи и съдове за вода. Измайсторил и ръчна количка и им показал как да използват макари за повдигане на тежки предмети. Кътил, на когото скоро започнали да гледат като на бог, заживял твърде добре сред племето. Той взел три от най-привлекателните жени за съпруги и скоро му се родили няколко деца.

Неговото желание отново да види родината си бавно започнало да чезне. Тъй като при заминаването си от Англия той бил ерген, Кътил бил сигурен, че няма да има нито роднини, нито стари другари от кораба, които да го посрещнат. Освен това съществувала и възможността Дрейк, който бил ревностен поддръжник на строгата дисциплина, да поиска да го накаже, задето загубил „Консепсион“.

Тъй като вече не бил физически способен да издържи лишенията и трудностите на едно дълго пътуване, Кътил с неохота решил да прекара оставащите години от живота си край бреговете на Амазонка. Когато португалската изследователска експедиция минала, той им дал своя дневник, като ги помолил да бъде изпратен по някакъв начин в Англия и предаден на Франсис Дрейк.

След като прочете дневника, Пърлмутър се отпусна във въртящото се кресло, свали очилата си и потри очи. Всички съмнения, които би могъл да храни дълбоко в себе си относно истинността на дневника, се бяха разсеяли бързо. Буквите върху пергамента бяха изписани енергично и уверено и това едва ли би могло да бъде работа на някой луд, болен и на смъртно легло. Описанията на Кътил не бяха измислени или разкрасени. Пърлмутър беше сигурен, че преживяванията и трудностите, сполетели шкипера на Франсис Дрейк, наистина са се случили и че разказът е записан честно от човек, който е преживял написаното.

Пърлмутър се върна към същината на своето издирване, краткият опис на Кътил за съкровищата, които Дрейк оставил на борда на „Консепсион“. Той отново надяна очилата върху внушителния си червендалест нос и отгърна на последния запис в дневника.

Гутов съм с ришението си като здрав кораб пред северен вятър. Няма да съ върнъ в мойта родинъ. Страхувам са, чи капитан Дрейк е бесен дето не съм дунесал древните съкровища и нефритената кутия с вървите с възли, та да ги пударя на дубрата кралица Бес. Оставих ги в разбития кораб. Ши ма пугребът тука между хоръта, дето ми станъхъ симейство.

Написану от ръката на Томас Кътил, шкипер на „Златната кошута“, през тоз незнаен ден на лято 1594.

Пърлмутър бавно повдигна очи и ги спря на испанската рисунка от шестнадесети век, окачена на стената, изобразяваща флотилия от испански галеони, плаващи в морето под златистооранжевото сияние на залязващо слънце. Той я беше намерил на един пазар в Сеговия и я беше купил за една десета от истинската й стойност. Той внимателно затвори дневника, който лесно можеше да бъде повреден, надигна огромното си тяло от креслото и започна да крачи из стаята със сключени зад гърба ръце.

Член от екипажа на Франсис Дрейк наистина беше живял и умрял някъде край река Амазонка. Испански галеон е бил изхвърлен в крайбрежната джунгла от огромна океанска вълна. И нефритена кутия, в която имало връвчици с навързани по тях възли, беше съществувала някога. Възможно ли беше тя все още да лежи сред гниещите греди на галеона, погребан дълбоко в дъждовна гора? Една четиристотингодишна загадка неочаквано беше изплувала от дълбините на времето и беше разкрила мамеща следа. Пърлмутър беше доволен от своето успешно издирване, ала той добре разбираше, че потвърждението на мита беше просто първата изкусителна крачка в търсенето на съкровище.

Следващият номер, при това най-сложният, беше да се ограничи театърът на търсенето до възможно най-малката сцена.

19

Хирам Йегър обожаваше своя голям суперкомпютър не по-малко от своята съпруга и деца, а може би и повече. Той рядко можеше да се откъсне от изображенията, които проектираше върху гигантския монитор, за да си отиде у дома при своето семейство. Компютрите се превърнаха в смисъл на живота му още първия път, когато погледна към екрана на монитор и набра команда. Тази любовна връзка изобщо не охладня. Ако за нея можеше да се каже нещо, то беше, че с течение на годините тя ставаше все по-пламенна, особено след като създаде едно чудовищно устройство по свой проект за огромния океански информационен център на НЮМА. Невероятната възможност за събиране на информация, която се управляваше от него и беше на негово разположение, никога не преставаше да го удивлява. Той галеше клавиатурата с пръсти, сякаш тя беше живо същество, а вълнението му достигаше връхната си точка всеки път, когато различните данни започваха да идват по местата си и да добиват вид на решение.

Йегър беше свързан към огромна, високоскоростна компютърна мрежа с възможност за обмен на огромни количества дигитални данни между библиотеки, вестникарски архиви, изследователски лаборатории, университети и исторически архиви по целия свят. „Супермагистралата за данни“, както се наричаше тя, можеше да предава милиарди битове информация за едно примигване на курсора. След като се включи в гигабитовата мрежа, Йегър започна да получава и събира достатъчно данни, които да му дадат възможност да изготви мрежа за претърсване с 60-процентен коефициент на вероятност четиривековният, изхвърлен на сушата галеон да се намира в нейните граници.

Той беше толкова погълнат от търсенето на „Нуестра сеньора де ла Консепсион“, че нито забеляза, нито пък чу как адмирал Джеймс Сандекър влезе в неговата светая светих и седна на един стол зад него.

Основателят и първи директор на НЮМА беше дребен на ръст, но пълен с достатъчно тестостерон, за да подхрани нападението на „Далас Каубойс“24. На петдесет и пет години, със стегната фигура, той беше маниак на тема фитнес и всяка сутрин пробягаше петте мили от апартамента си до внушителното здание от стъкло, което даваше подслон на две от петте хиляди инженери, учени и други служещи, съставляващи персонала на НЮМА — подводният еквивалент на космическото управление НАСА. Главата му беше покрита с права огненочервена коса, започнала да посивява по слепоочията и с път по средата, а на брадичката му червенееше великолепна вандайковска брада. Въпреки своята пристрастеност към здравословния начин на живот и хранене, той рядко можеше да бъде видян без пура, чиито листа бяха лично подбрани и свити от собственика на една плантация в Ямайка.

Под негово ръководство НЮМА се беше заела с океанографията и я беше направила също тъй популярна като космическата наука. Неговите убедителни молби пред Конгреса за финансиране, подкрепяни от двадесет от най-известните университети с школи в областта на морските науки и множество големи корпорации, инвестиращи в подводни разработки, бяха дали възможност на НЮМА да постигне огромен напредък в дълбоководната геология и минно дело, морската археология, биологичните проучвания на морския живот, както и проучвания за влиянието на океаните върху климата на земята. Може би едно от най-големите му постижения беше поддръжката, която оказваше на огромната компютърна мрежа на Хирам Йегър — най-големият и най-пълен архив на океанските науки в света.

Сандекър не се ползваше с всеобщата почит на вашингтонската бюрокрация, но беше уважаван като усърден, отдаден на работата си и честен човек, а отношенията му с мъжа в овалния кабинет на Белия дим бяха сърдечни и приятелски.

— Постигна ли някакъв напредък? — попита той Йегър.

— Извинете, адмирале — проговори Йегър, без да се обръща назад. — Не ви видях да влизате. Тъкмо събирах данни за теченията край Еквадор.

— Не ме залъгвай, Хирам — заяви Сандекър с изражение на пор, тръгнал за плячка. — Знам с какво се занимаваш.

— Сър?

— Търсиш крайбрежна отсечка, върху която през 1578 година се е стоварила огромна океанска вълна.

— Огромна океанска вълна?

— Да, нали се сещаш, голяма водна стена, която връхлетяла от морето и отнесла един испански галеон през крайбрежната ивица, та чак в джунглата. — Адмиралът изпусна облак зловонен дим и продължи: — Не знаех, че съм разрешил да се издирва съкровище в работно време и за сметка на бюджета на НЮМА.

Йегър замълча и завъртя стола си към него.

— Вие знаете?

— Думата е „знаели“ сте. От самото начало.

— Знаете ли какъв сте вие, адмирале?

— Хитро дърто копеле, което може да чете чужди мисли — заяви той с известно задоволство.

— А каза ли ви вашето кристално кълбо, че океанската вълна и галеонът едва ли представляват нещо повече от фолклор?

— Ако някой може да различи фактите от измислицата, това е нашият приятел Дърк Пит — категорично отсече Сандекър. — Да видим сега какво си изровил.

Йегър се усмихна едва доловимо и отговори:

— Започнах с преглед на системи за географска информация, за да определя логично местоположение в джунглата между Лима и Панама Сити, където един кораб може да остане скрит в продължение на четири века. Благодарение на информацията, получавана от изведените в орбита спътници, можем обстойно да разгледаме части от Централна и Южна Америка, които никога до този момент не са били картографирани. Първо проучих картите, на които са показани дъждовните гори, растящи по крайбрежието. Бързо отхвърлих Перу, защото крайбрежните му райони представляват пустини с оскъдна или никаква растителност. Но дори и при това положение останаха повече от хиляда километра гористо крайбрежие в северната част на Еквадор и почти цяла Колумбия. И тук успях да елиминирам около четиридесет процента от крайбрежието, чийто релеф беше твърде стръмен или неподходящ, за да може вълна с достатъчна маса и инерция да отнесе петстотин и седемдесет тонен кораб на каквото и да било разстояние по сушата. После намалих още двадесет процента открити тревисти райони, в които липсват дебели дървета или храсталаци, които биха могли да скрият останките на кораб.

— Но на Пит все още му остава район за претърсване с дължина четиристотин километра.

— Природата е в състояние да промени до неузнаваемост една местност за петстотин години — каза Йегър. — След като започнах със старинни карти, изготвени от първите испанци и проверих данните за промени, станали в релефа и пейзажа, успях да намаля дължината на мрежата за претърсване с още сто и петдесет километра.

— По какъв начин сравни сегашния терен със стария?

— С триизмерни наслагвания — отвърна Йегър. — Като намалявах или увеличавах мащаба на старите морски карти така, че да паснат на най-новите спътникови карти и след това ги наслагвах едни върху други. По този начин веднага проличаха измененията, които крайбрежните джунгли са претърпели от изчезването на галеона.

— Не е достатъчно — раздразнено каза Сандекър. — Никак не е достатъчно. Ще трябва да намалиш мрежата до не повече от двадесет километра, ако искаш да осигуриш на Пит що-годе прилични изгледи да открие разбития кораб.

— Изслушайте ме, адмирале — търпеливо произнесе Йегър. — Следващата ми стъпка беше да преровя всички исторически архиви за писмени сведения относно гигантски океански вълни, връхлитали Тихоокеанското крайбрежие на Южна Америка през шестнадесети век. За щастие, тези случаи са били надлежно документирани от испанците по време на завладяването на континента. Открих четири. Две в Чили през 1562 и 1575. Перу е пострадало от тях през 1570 и 1578 — годината, в която Дрейк е пленил галеона.

— Къде е връхлетяла последната? — попита Сандекър.

— Единственият разказ е от дневника на испански продоволствен кораб, който плавал към Каляо. Той преминал през „побесняло море“, което нахлуло в сушата към Баия де Каракес в Еквадор. „Баия“, разбира се, означава залив.

— „Побесняло море“ е добро описание за водно вълнение над земетресение на морското дъно. Без съмнение, става дума за сеизмична вълна, възникнала в резултат на раздвижване на разлома, който върви успоредно на западния бряг на целия Южноамерикански континент.

— Освен това по време на плаването в обратна посока капитанът забелязал, че селището, което се намирало при устието на реката, вливаща се в залива, било изчезнало.

— И не може да има никакво съмнение за датата?

— Абсолютно никакво. Тропическата дъждовна гора на изток изглежда непроходима.

— Добре, значи разполагаме с точно определен терен. Следващият въпрос е, каква е била дължината на вълната.

— Дължината на огромна океанска вълна или цунами, може да достигне до двеста километра, а и повече — каза Йегър.

Сандекър помисли върху това.

— Колко широк е заливът на Каракес?

Йегър изведе на монитора една карта.

— Входът е тесен, не повече от четири или пет километра.

— И казваш, че капитанът е записал изчезването на село край реката?

— Да, сър, така е записал.

— По какво се различават контурите на залива днес от онези през шестнадесети век?

— Външната част на залива се е променила много малко — отвърна Йегър след като зареди една програма, показваща старите испански морски карти и спътниковата карта в различни цветове, насложени една върху друга на екрана. — Вътрешната част се е преместила с около километър към морето поради натрупване на наноси от река Чоне.

В продължение на доста време Сандекър изучава екрана, а после бавно каза:

— Може ли твоята електронна машинария да направи симулация на огромната океанска вълна, която изхвърля галеона на брега.

Йегър кимна.

— Да, но трябва да вземем под внимание доста фактори.

— Като например?

— Каква е била височината на вълната и с каква скорост се е движела.

— Би трябвало да е поне тридесет метра висока и да се движи с над сто и петдесет километра в час, за да изхвърли петстотин и седемдесет тонен кораб толкова навътре в джунглата, че да не бъде открит до ден-днешен.

— Добре, я да видим какво мога да направя с дигиталните изображения.

Йегър набра от клавиатурата поредица от команди и се отпусна, вперил поглед в монитора в продължение на няколко секунди, разглеждайки изображението, което беше извел на екрана. После използва специален функционален клавиш, за да донастрои графиката, докато успя да пресъздаде достоверна и драматична симулация на огромна океанска вълна, пресичаща въображаема брегова линия.

— Ето я — съобщи той. — Конфигурация на виртуална действителност.

— А сега направи един кораб — нареди Сандекър.

Йегър не беше специалист по конструкцията на галеоните от шестнадесети век, но създаде прилично изображение на кораб, който бавно се поклаща по вълните, равносилно на прожектирани от апарат графични образи със скорост шестдесет кадъра в секунда. Галеонът изглеждаше толкова истински, че ако в стаята влезеше нищо неподозиращ човек, щеше да си помисли, че гледаха филм.

— Как ви се струва, адмирале?

— Трудно е да се повярва, че една машина може да създаде нещо толкова близко до действителността.

— Трябва да видите най-новите, създадени от компютър филми, с участието на стари звезди, които отдавна не са между живите, заедно с днешните. Гледах видеокасетата със „Залез в Аризона“ поне десетина пъти.

— Кои играе в главните роли?

— Хъмфри Богарт, Лайънъл Баримор, Мерилин Монро, Джулия Робъртс и Том Круз. Изглежда толкова истинско, та човек може да се закълне, че са били заедно по време на снимките.

Сандекър сложи ръка върху рамото на Йегър.

— Хайде да видим дали ще успееш да направиш един точен, в общи линии, документален филм.

Йегър си поигра като вълшебник с компютъра и двамата мъже впериха като хипнотизирани погледи в монитора, на който се появи толкова синьо и ясно очертано море, че сякаш гледаха през прозорец истинското. После водата бавно започна да се надига и образувалата се вълна се отдръпна от сушата, като остави галеона заседнал върху морското дъно, като че ли беше кораб играчка върху одеялото на леглото на някое момче. След това компютърът показа как вълната се понася стремително към брега, като се издига все по-високо, образува гребен и поглъща кораба под бясно въртяща се маса от пяна, пясък и вода, запокитва го към сушата с невероятна скорост, докато най-накрая корабът спря, а вълната се успокои и се разнесе.

— Пет километра — промърмори Йегър. — Той се намира на приблизително пет километра от брега.

— Нищо чудно, че е изчезнал и е бил забравен — каза Сандекър. — Предлагам да се свържеш с Пит и да се уговорите да му изпратиш по факса координатите на мрежата, изчислена от компютъра.

Йегър изгледа Сандекър подозрително.

— Нима ще разрешите издирването, адмирале?

Сандекър, който беше станал и тръгнал към вратата, се престори на изненадан. Точно преди да излезе, той се обърна и му се усмихна дяволито.

— Не бих могъл да разреша нещо, което може да се окаже безплодно преследване на някакъв мираж, нали така?

— Вие смятате, че всичко това ще се окаже безплодно преследване на мираж?

Сандекър сви рамене.

— Ти си направи магията. Ако корабът наистина се намира в джунгла, а не на дъното на морето, тогава на Пит и Джордино се пада да влязат в този истински ад на земята и да го открият.

20

Джордино се вгледа замислено в засъхналото червено петно върху каменния под на храма.

— Няма никаква следа от Амару в развалините — безстрастно каза той.

— Чудя се колко далеч е успял да стигне? — попита Майлс Роджърс, без да отправя въпроса си към определен човек. Той и Шанън бяха пристигнали от свещения кладенец с хеликоптер, пилотиран от Джордино, един час преди пладне.

— Сигурно наемниците, неговите приятелчета, са го отнесли — предположи Пит.

— Да знаеш, че садист като Амару може все още да е жив — каза Роджърс, — е достатъчно, за да почнеш да сънуваш кошмари.

Джордино сви нехайно рамене.

— Дори и да е оцелял след ракетното нападение, сигурно е умрял от загуба на кръв.

Пит се обърна и погледна към Шанън, която даваше указания на екип от археолози и малка армия от работници. Те номерираха разбитите каменни блокове на храма, като ги приготвяха за неговото реставриране. Изглежда тя беше открила нещо сред отломъците и се наведе, за да го разгледа отблизо.

— Човек като Амару не умира лесно. Мисля, че отново ще чуем за него.

— Мрачна перспектива — каза Роджърс, — която става още по-неприятна, ако се вярва на последните новини от Лима.

Пит повдигна вежди въпросително.

— Не знаех, че толкова навътре в Андите хващаме Си Ен Ен.

— Вече го правим. Хеликоптерът, който се приземи преди около час, беше на Перуанската телеграфна агенция. Той докара екип от телевизионни репортери и цяла камара оборудване. Градът на мъртвите се превърна в международна новина.

— Е, и какво съобщиха? — продължи да се интересува Джордино.

— Войската и полицията признали, че опитът им да заловят армията от наемници дезертьори, долетели в долината, за да ни прережат гърлата и да отмъкнат находките, е претърпял провал. Агентите също не успели да проследят хората на Амару, които ограбвали гробове.

Пит се усмихна на Роджърс.

— Не е точно от онези съобщения, които биха изглеждали добре в резюметата им.

— За да не стане за смях, правителството излязло със съобщение, че крадците изхвърлили древните предмети над планините и сега се крият в горите край Амазонка в Бразилия.

— Не е възможно — каза Пит. — Защо тогава Главното митническото управление на САЩ ще настоява да им представим списък на предметите? Те не са глупаци. Не, плячката не е разпиляна из планинските върхари. Ако правилно съм успял да преценя мозъците, които ръководят Солпемачако, те не са от хората, които се паникьосват и хукват да бягат. Техните информатори от армията са ги предупреждавали през цялото време, още от минутата, когато е бил сформиран отряд от щурмоваци и изпратен да ги залови. Освен това сигурно са узнали и летателния план на бойните самолети, след което са избрали безопасен маршрут, за да ги избегнат. След като са натоварили бързо древните предмети, те са отлетели към предварително уговорено място за среща на някое летище или пристанище, където са прехвърлили откраднатите антики или на някой реактивен пътнически самолет или пък на товарен кораб. Съмнявам се, дали някога Перу ще види отново своите исторически съкровища.

— Един хубав и безотказен сценарий — замислено произнесе Роджърс. — Но май забравяш, че престъпниците разполагаха само с един хеликоптер, след като откраднахме резервния им.

— И него го свалихме над планините — добави Джордино.

— Мисля си, че ако знаехме цялата истина, щяхме да разберем, че бандата от второкласни убийци, изпратена от шефа, който искаше да мине за Док Милър, е била последвана от няколко тежкотоварни транспортни хеликоптера, най-вероятно от стария модел „Боинг Чинук“, които се продават из цял свят. Те могат да превозват около петдесет войника или двадесет тона товар. На земята останаха достатъчно наемници, които да натоварят старинните предмети. Те са разполагали с достатъчно време да се измъкнат след нашето бягство и преди да предупредим перуанското правителство, което доста се забави с организирането на въздушна хайка.

Роджърс изгледа Пит с нараснало възхищение. Само Джордино не беше впечатлен. От дългогодишен опит той знаеше, че Пит беше от онази рядка порода хора, които умееха да анализират безпристрастно събитията в тяхното развитие до най-малки подробности. Това беше вродена дарба, присъща на твърде малко мъже и жени. Също както най-великите математици и физици изчисляват невероятно сложни формули на ниво, непонятно за хора, които не ги бива да боравят с цифри, Пит достигаше до умозаключения, неразбираеми за всички останали, с изключение на най-добрите следователи криминалисти в света. Джордино често се вбесяваше, че докато се опитваше да обясни нещо на Пит, хипнотичният поглед на зелените му очи фиксираше някакъв невидим предмет в далечината и той разбираше, че Пит се е съсредоточил върху нещо друго.

Докато Роджърс размишляваше върху възстановката на събитията, направена от Пит, опитвайки се да открие някакъв пропуск, мъжагата от НЮМА насочи вниманието си към Шанън.

Тя се беше отпуснала на колене и лакти върху пода на храма и с четчица за рисуване с меки косми внимателно почистваше праха и дребните камъчета от една погребална одежда. Платът беше изтъкан от вълна и украсен с многоцветна бродерия, изобразяваща ухилена маймуна с противни, оголени зъби и виещи се змии вместо ръце и крака.

— Това ли са носели добре облечените чачапойци?

— Не, инките. — Шанън не се обърна, за да погледне нагоре към него, а продължи да работи съсредоточено.

— Красиви неща са правели — отбеляза Пит.

— Инките и техните предшественици са били най-добрите майстори на оцветяването и тъкачи в света. Техниките, които са използвали при тъкането на платове, са доста сложни и отнемат твърде много време, за да бъдат прилагани в наши дни. Те все още са ненадминати в направата на основа за гоблени. Най-добрите тъкачи на ренесансова Европа са използвали осемдесет и пет нишки на инч. Древните жители на Перу използвали до петстотин нишки на инч. Не е чудно, че испанците мислели по-фините платове на инките за копринени.

— Може би това не е най-подходящият момент да си говорим за изкуство, но си помислих, че би искала да знаеш, че Ал и аз привършихме със скиците на предметите, които успяхме да зърнем, преди покривът да се сгромоляса.

— Дайте ги на доктор Ортис. Той най-много се интересува какво е било откраднато.

След това, погълната от работата си, тя отново се зае с разкопките.

Един час по-късно Гън откри Пит, застанал до Ортис, който даваше указания на неколцина работника, заети да изстъргват растителността от голяма скулптура на нещо подобно на крилат ягуар със змийска глава. Страховитите челюсти бяха широко разтворени и под тях се виждаха два реда всяващи ужас закривени зъби. Внушителното тяло и крила бяха оформени като портал на грамадна гробница. Единственият вход беше зейналата уста, която беше достатъчно голяма, за да пропълзи през нея човек. Височината на каменния звяр от стъпалата до краищата на разперените му криле надвишаваше шест метра.

— Никой не би искал да срещне такова нещо нощем в някоя тъмна уличка — каза Гън.

Доктор Ортис се обърна и му махна за поздрав.

— Най-голямата чачапойска скулптура, открита до този момент. По моя преценка, датира някъде от времето между 1200 и 1300 година от нашата ера.

— Има ли някакво име? — попита Пит.

— Демонио дел Муертос — отвърна Ортис. — Демонът на мъртвите, чачапойски бог, който стоял в центъра на покровителствен обред, свързан с култа към подземния свят. Отчасти ягуар, отчасти кондор, отчасти змия, той впивал зъби във всеки, който нарушал покоя на мъртвите и после го завличал в тъмните недра на земята.

— Не е бил много красив — каза Гън.

— Демонът не е трябвало да бъде красив. Статуите били с различна големина, като се почне от тази и се стигне до такива, не по-големи от човешка ръка, в зависимост от богатството и общественото положение на мъртвия. Мисля, че ще ги открием в почти всяка гробница и гроб в долината.

— Не беше ли богът на древните мексиканци някаква змия? — попита Гън.

— Да, Кетцалкоатъл, покрита с пера змия, която била най-важното божество на Мезоамерика, като се започне от олмеките през 900 година преди нашата ера и се свърши с ацтеките по време на испанската конквистада. Инките също имали скулптури на змии, но все още не е установена пряка връзка.

Ортис се обърна, когато един от работниците му даде знак да разгледа малка статуетка, която беше изкопал до скулптурата. Гън хвана Пит под ръка и го поведе към ниска каменна стена, където седнаха.

— С последния продоволствен хеликоптер от Лима долетя куриер от американското посолство — каза той, като извади от коженото си куфарче една папка — и остави пакет, изпратен по факса от Вашингтон.

— От Йегър? — обзет от вълнение попита Пит.

— От Йегър и от твоя приятел Пърлмутър.

— Да не би да са попаднали на следа?

— Прочети сам — каза Гън. — Джулиан Пърлмутър открил разказ на един оцелял корабокрушенец за галеон, който бил изхвърлен в джунглата от огромна океанска вълна.

— Дотук добре.

— Нататък става още по-добре. В разказа се споменава за кутия от нефрит, в която имало въженца с възли по тях. По всяка вероятност кутията все още се търкала сред гниещите останки на галеона.

Очите на Пит светнаха като фарове.

— Кипуто на Дрейк.

— Очевидно в този мит има нещо вярно — широко усмихнат каза Гън.

— А Йегър? — попита Пит, като започна да разлиства документите.

— Неговият компютър анализирал наличните данни и съставил мрежа с координати, според които галеонът се намира в район с големина десет квадратни километра.

— Доста по-малък, отколкото очаквах.

— Бих казал, че шансовете ни да открием галеона току-що се увеличиха с цели петдесет процента.

— Нека бъдат тридесет процента — каза Пит и вдигна един лист от Пърлмутър, в който бяха описани известните данни за конструкцията, стъкмяването и товара на „Нуестра сеньора де ла Консепсион“. — Като се изключат четири котви, които вероятно са били отнесени при удара на огромната вълна, магнитното поле на желязото на борда ще бъде твърде слабо, за да бъде уловено от магнитомер на повече от хвърлей място.

— Един „Джеометрикс 0-8136“ на „ЕС & О“ би могъл да засече малка маса желязо от прилично разстояние.

— Ти ми четеш мислите. Франк Стюарт разполага с такова устройство на борда на „Дийп Фадъм“.

— Ще ни трябва хеликоптер, за да влачим датчика над върховете на дърветата в дъждовната гора — каза Гън.

— Това е по твоята част — отвърна му Пит. — Познаваш ли някого в Еквадор?

Гън се замисли за момент, а после устните му се разтегнаха в усмивка.

— По една случайност управителният директор на „Корпорасион Естатал Петролера Екуаториана“, държавната нефтена компания, е задължен на НЮМА, защото тя посочи на компанията му значителни залежи от природен газ в Гуаякилския залив.

— Значи, доста са ни задължени, достатъчно, за да ни заемат една птичка.

— Спокойно може да се каже и така, да.

— Колко време ще ти трябва, за да им я изкрънкаш?

Гън вдигна китката си и се взря през очилата си в циферблата на своя стар верен „Таймекс“.

— Дай ми двадесет минути да се обадя и да се спазаря с тях. След това ще съобщя на Стюарт, че ще се отбием да вземем магнитомера. После ще се свържа с Йегър, за да потвърди още веднъж данните си.

Пит го изгледа с недоумение.

— Вашингтон не се намира хей там, зад ъгъла. Да не би да осъществяваш връзката с димни сигнали или огледала?

Гън бръкна в джоба си и извади нещо подобно на малък портативен телефон.

— „Иридиум“, производство на „Моторола“. Цифров, безжичен, с него можеш да се обадиш навсякъде по света.

— Системата ми е позната — потвърди Пит. — Използва спътникова мрежа, която усилва сигнала. Откъде си го отмъкнал?

Гън огледа предпазливо руините.

— Пепел ти на езика. Това е просто една временна придобивка от перуанския телевизионен екип.

Пит изгледа ласкаво своя дребничък очилат приятел с дълбоко уважение и почуда. Рядко се случваше стеснителният Гън да се измъкне от академичната си черупка, за да задигне нещо.

— Страхотен си, Руди, пет пари не давам какво пише за теб в жълтата хроника.



По отношение на древните предмети и съкровища, крадците едва бяха разчоплили повърхността в Града на мъртвите. Те бяха съсредоточили вниманието си върху царските гробници близо до храма, но благодарение на неочакваната поява на Пит не бяха имали време за широкомащабни разкопки на повечето от околните гробници. В много от тях се намираха останките на високопоставени големци от Чачапойската конфедерация. Ортис и неговият екип от археолози откриха и изглеждащите на пръв поглед недокоснати погребални къщи на осем благородници. Ортис не можеше да си намери място от радост, когато установи, че царските саркофази са в отлично състояние и никога не са били отваряни.

— Ще ни трябват десет, а може би и двадесет години, за да направим пълни разкопки на долината — заяви Ортис по време на обичайния разговор след обяда. — Нито едно откритие в двете Америки не може да се сравнява с това по огромния брой на антиките. Трябва да действаме бавно. Не бива да пренебрегнем нито едно семе на цвете, нито едно мънисто от огърлица. Нищо не трябва да бъде пропуснато, защото имаме небивалата възможност да добием нова представа за чачапойската култура.

— Тъкмо за вас работа — каза Пит. — Само се надявам, че нито едно от чачапойските съкровища няма да бъде откраднато по време на транспортирането му до вашия национален музей.

— Най-малко се притеснявам за загубите между долината и Лима — отвърна Ортис. — От нашите музеи се крадат почти толкова експонати, колкото и от гробниците, където са намерени.

— Не разполагате ли със сигурна охрана за защита на скъпоценните предмети, принадлежащи на страната ви? — попита Роджърс.

— Разбира се, но професионалните крадци на произведения на изкуството са доста изобретателни. Те често подменят един истински античен предмет с майсторски изработен фалшификат. Могат да минат месеци, а понякога и години преди да бъде установена кражбата.

— Само преди три седмици Музеят на националното наследство в Гватемала съобщи за кражбата на предколумбови произведения на изкуството, създадени от маите, оценени приблизително на осем милиона долара. Крадците били облечени като пазачи и отнесли съкровищата през часовете за посещение, като че ли просто ги местели от едното крило в другото. Никой не се усъмнил в тях.

— Моята любима история — каза Ортис, без да се усмихва — е за кражбата на четиридесет и пет бокала от дванадесети век, от епохата на династията Шан, от един музей в Бейджинг. Крадците внимателно разглобили стъклените витрини и пренаредили останалите експонати, за да създадат илюзията, че нищо не липсва. Изминали три месеца, преди уредникът да забележи, че експонатите ги няма и да разбере, че са били откраднати.

Гън вдигна очилата си срещу светлината и провери за петна по стъклата.

— Нямах представа, че кражбата на произведения на изкуството е толкова често срещано престъпление.

Ортис кимна.

— В Перу кражбите от по-големите колекции на антики и произведения на изкуството са също така чести, както и обирите на банки. Още по-трагично е, че крадците стават все по-дръзки. Те не се колебаят да отвличат колекционери, за да получат откуп. Подкупът, разбира се, са колекциите им от произведения на изкуствата. В много случаи те просто убиват колекционера преди да ограбят къщата му.

— Имахте късмет, че само малка част от съкровищата в Града на мъртвите беше плячкосана, преди мародерите да бъдат спрени — каза Пит.

— Наистина имахме. За нещастие, най-хубавите предмети вече са изнесени от страната.

— Цяло чудо е, че досега градът не е бил открит от хакеросите — каза Шанън, като съзнателно избягваше да погледне в очите Пит.

— Пуебло де лос Муертос се намира в тази уединена долина на деветдесет километра от най-близкото село — отговори Ортис. — Придвижването по тези места е огромно изпитание, особено пеш. Местните хора не са имали причина да си пробиват с мъка път през джунглата в продължение на седем или осем дни, за да търсят нещо, което според тях съществувало само в легендите от далечното им минало. Когато Хирам Бингъм открил Мачу Пикчу на върха на една планина, оказало се, че местните жители никога не са се опитвали да стъпят там. И въпреки че това не би възпряло някой закоравял хакеро, потомците на чачапойците все още вярват, че всички руини, разпръснати из непроходимите планински гори на изток, се намират под закрилата на демоничен бог като онзи, който открихме днес следобед. Те изпитват смъртен страх да приближат до тях.

Шанън кимна.

— Мнозина все още се кълнат, че всеки, който открие и влезе в Града на мъртвите, ще бъде превърнат в камък.

— А, да — промърмори Джордино, — старият номер „проклет да си ти, който смутиш покоя на костите ми“.

— И тъй като нито един от нас не чувства втвърдяване на ставите — шеговито каза Ортис, — ще трябва да приема, че злите духове, които се навъртат из руините, са загубили магическата си сила.

— Много лошо, че това не е подействало на Амару и неговите разбойници — каза Пит.

Роджърс пристъпи зад Шанън и свойски постави ръка на врата й.

— Разбирам, че вие тримата ще се сбогувате с нас утре сутрин.

По лицето на Шанън се изписа изненада и тя не направи опит да отмахне ръката на Роджърс.

— Вярно ли е това? — попита тя, като погледна към Пит. — Тръгвате ли си?

Гън отговори преди Пит.

— Да, ще отлетим на нашия кораб, преди да се отправим към Еквадор.

— Да не би да се каните да търсите в Еквадор галеона, за които стана дума на „Дийп Фадъм“?

— Можеш ли да се сетиш за някое по-добро място?

— Защо Еквадор? — продължи да упорства тя.

— На Ал му харесва климата — заяви Пит, като потупа Джордино по гърба.

— Чувам, че момичетата са хубави и подивели от страст.

Шанън погледна с интерес към Пит.

— А ти?

— Аз ли? — промърмори невинно Пит. — Аз отивам да ловя риба.

21

— Ама и ти ги избираш едни — каза Франсис Рагсдейл, шеф на Междущатския отдел за кражби на произведения на изкуството към ФБР, отпускайки се на пластмасовата седалка в едно от сепаретата на крайпътно ресторантче с хромирано обзавеждане в стил петдесетте години. Той прегледа заглавията на песните в монетната музикална система, свързана към джубокс „Вурлицър“ — Стан Кентън, Чарли Барнет, Стан Гец25. Има ли някой, дето е чувал за тях?

— Само хора, които ценят хубавата музика — раздразнено отговори Гаскил на по-младия мъж. Той разположи масивното си туловище, което запълни две трети от пейката откъм неговата страна на сепарето.

Рагсдейл сви рамене.

— От преди моето време са. — За него, тридесет и четири годишния, великите музиканти от една по-ранна епоха бяха просто малко познати имена, които родителите му споменаваха от време на време. — Често ли идваш тук?

Гаскил кимна.

— Каквото хапнеш, ти се лепи.

— Това едва ли е препоръка за епикуреец26.

Гладко избръснат, с чуплива черна коса и добре поддържано тяло, Рагсдейл имаше мъжественото лице, приятните сиви очи и открития поглед на актьор от някоя сапунена опера, който веднага отвръща на репликите на партньора си. Добър детектив, той се отнасяше сериозно към работата си и поддържаше общоприетата представа за хората от Бюрото, като се обличаше в тъмни делови костюми, които му придаваха вид на преуспяващ брокер от Уолстрийт.

С професионален поглед, от който нищо не убягваше, той огледа покрития с линолеум под, облите столчета без облегалки пред бара, типичните за периода поставки за салфетки, солницата и пиперницата в стил арт деко, които бяха поставени до бутилка кетчуп „Хайнц“ и бурканче горчица с оцет. По лицето му беше изписано неодобрението на човек с изискан вкус. Той несъмнено би предпочел някой по-известен ресторант в централната част на Чикаго.

— Странно място. Сякаш херметично запечатано в Зоната на здрача.

— Половината от удоволствието се крие в атмосферата — с примирение отбеляза Гаскил.

— Защо става така, че когато аз плащам, винаги се храним в някое класно заведение, но дойде ли твоят ред, се озоваваме в някоя гостилница, дето не си знае годините?

— Защото знам, че винаги ми запазват маса на хубаво място.

— Ами храната?

Гаскил се усмихна.

— Доколкото знам, това е най-доброто място, където човек може да похапне вкусно приготвено пиле.

Рагсдейл го изгледа така, сякаш едва ли не му се гадеше и не удостои с внимание менюто — отпечатани на циклостил имена на ястия в найлонови калъфки.

— Ще зарежа всякаква предпазливост и ще рискувам да получа хранително отравяне с една купичка супа и чаша кафе.

— Поздравявам те за разкриването на кражбата от музея „Феърчайлд“ в Скарсдейл. Чувам, че си успял да им върнеш двадесетте липсващи нефритени статуетки от периода на династията Сун.

— Двадесет и две. Трябва да призная, че се сетих за човека, който будеше най-малко подозрение, едва когато ударих на камък при всички останали вероятни извършители. Седемдесет и две годишният директор по охраната. Кой би се сетил за него? Работел в музея от близо тридесет и две години. Досието му беше чисто като добре измити ръце на хирург. Уредникът не искаше да повярва, докато старецът най-сетне не издържа и си призна. Той бил изнесъл статуетките една по една в продължение на четири години. Връщал се след работно време, изключвал алармената система, отварял с шперц ключалките на витрините и спускал статуетките в храстите край сградата от прозореца на тоалетната. На тяхно място поставял по-малоценни предмети, съхранявани в подземния трезор. Подправил и каталожните надписи. Успял дори да постави постаментите точно по местата им, така че да не останат издайнически запрашени петна по дъното на витрините. Служителите в музея бяха силно впечатлени от техниката му на подреждане.

Сервитьорката, въплъщение на всички онези, които обслужват по тезгяхи и маси в кафенетата на малки градчета или крайпътни ресторантчета за шофьори, с молив в смешната малка шапчица, с челюсти, които енергично дъвчат дъвка и медицински чорапи, скриващи разширените вени, приближи към тях с къс молив, застинал над малко зелено тефтерче.

— Смея ли да попитам каква супа предлагате днес? — високомерно се заинтересува Рагсдейл.

— Супа от леща с шунка и ябълки, подправена с къри.

Рагсдейл не можа да повярва на ушите си.

— Правилно ли ви чух?

— Искаш ли да повторя?

— Не, не, супата от леща ще ми дойде добре.

Сервитьорката насочи молива към Гаскил.

— Ти си ми ясен. — Тя подвикна дрезгаво на някакъв невидим готвач в кухнята техните поръчки с глас, в който сякаш бяха смесени стрито стъкло и едър речен пясък.

— След тридесет и две години — попита Гаскил, връщайки се към разговора — какво е накарало стареца да тръгне да краде?

— Страст към екзотичното изкуство — отговори Рагсдейл. — Старецът обичал да докосва и гали статуетките, когато наоколо нямало никой, ала дошъл нов уредник, въвел режим на строги икономии и му намалил заплатата точно когато той очаквал увеличение. Това го вбесило и разпалило желанието му да притежава нефрита от витрината с експонати. От самото начало стана ясно, че кражбата би могла да бъде извършена само от първокласен екип професионалисти или от някой вътрешен човек. Стесних кръга на заподозрените до старшия директор по охраната и успях да издействам съдебно разпореждане за обиск на къщата му. Те бяха там, върху лавицата над камината, всички до една, сякаш бяха купи от състезания по боулинг.

— Работиш ли по някой нов случай? — попита Гаскил.

— Току-що ми натресоха един.

— Отново кражба от музей?

Рагсдейл поклати глава.

— Частна колекция. Собственикът заминал за девет месеца в Европа. Когато се върнал в дома си, заварил голи стени. Осем акварела от Диего Ривера, мексиканския художник и стенописец.

— Виждал съм стенописите, които е направил за детройтския Музей за изкуство.

— Коректорите27 от застрахователната компания са бесни. Изглежда, акварелите са били застраховани за четиридесет милиона долара.

— Може да ни се наложи да обменяме информация по този случай.

Рагсдейл го изгледа.

— Мислиш, че Митническото управление би могло да прояви интерес?

— Съществува известна вероятност един от нашите случаи да има връзка с него.

— Винаги ще се радвам да помогна.

— Видях снимки на акварели от Ривера, които могат да се окажат твоите Ривера, във вехта кутия с бюлетини за откраднати произведения на изкуството, когато сестра ми разчистваше една стара къща, която купи. Ще разбера, като ги сравня с твоя списък. Ако има връзка, четири от твоите акварели са обявени за изчезнали от Мексиканския университет през 1923 година. При положение че са били внесени контрабандно в Съединените щати, със случая ще се заеме Митническото управление.

— Това е отдавнашна история.

— Не и за откраднати произведения на изкуството — поправи го Гаскил. — Осем месеца по късно, по време на изложение в парижкия Лувър, изчезнали шест платна на Реноар и четири на Гоген.

— Струва ми се, че намекваш за онзи невероятен крадец на произведения на изкуството, как му беше името?

— Призракът — отвърна Гаскил.

— Нашите славни предшественици от Министерството на правосъдието така и не успели да го заловят, нали?

— Дори не са могли да го идентифицират.

— Мислиш, че е имал пръст в първата кражба на акварелите на Ривера?

— Защо не? За кражбите на произведения на изкуството Призракът е бил това, което е представлявал Рафълс28 за кражбите на диаманти. При това със същия вкус към мелодраматичното. Той е извършил най-малко десет от най-големите кражби в историята. Бил суетен човек и винаги оставял след себе си своя запазен знак.

— Май си спомням, че четох за някаква бяла ръкавица.

— Това е бил Рафълс. Призракът оставял на местопрестъплението малко календарче, в което ограждал с кръг датата на следващата си кражба.

— Трябва да му се отдаде дължимото. Самонадеян негодник.

Сервитьорката донесе на Гаскил голяма овална чиния с нещо подобно на пиле върху ориз и отделно му сервира пикантна салата. Рагсдейл смръщено огледа съдържанието на своята купичка и вдигна поглед към сервитьорката.

— Предполагам, в това кръчме не сервирате нищо друго, освен бира в кутии.

Прошарената сервитьорка погледна надолу към него и се усмихна като стара проститутка.

— Имаме бира в кутии, имаме и вино, сладур. Какво да бъде?

— Бутилка от най-доброто ви бургундско.

— Ще попитам шефа на избата. — Тя намигна със силно гримираното си око, преди да се отправи с клатушкаща се походка към кухнята.

— Забравих да спомена любезното обслужване — усмихна се Гаскил.

Рагсдейл предпазливо потопи лъжицата в супата си. По лицето му беше изписано подозрение. Той бавно сръбна от лъжицата си, сякаш оценяваше вкуса на вино. После погледна облещил очи към другия край на сепарето.

— Боже мой! Шери и арпаджик, чеснови скилидки, розмарин и три различни вида гъби. Вкусно. — Той хвърли поглед към чинията на Гаскил. — Ти какво си поръча, пиле?

Гаскил наклони чинията си към Рагсдейл, за да види.

— Почти позна. Специалитетът на заведението. Накиснат в марината печен пъдпъдък върху булгур със стафиди, арпаджик, пюре от печени моркови и праз с джинджифил.

Рагсдейл изглеждаше така, сякаш жена му го беше дарила с три близначета.

— Ти ме измами.

Гаскил се престори на засегнат.

— Мислех, че търсиш място, където да похапнеш добре.

— Тук е страхотно. Но къде е навалицата? Отвън трябва да има опашка.

— Всеки понеделник собственикът, който е и главен готвач, между другото на времето е работил в лондонския Риц, затваря заведението.

— Но защо отвори само за нас? — впечатлен попита Рагсдейл.

— Успях да открия колекцията му от средновековни готварски принадлежности, открадната от къщата му в Англия и внесена контрабандно в Маями.

Сервитьорката се върна и тикна пред лицето на Рагсдейл бутилка вино, така че да може да прочете етикета.

— Ето, сладур, Шато Шантийи от 1878. Добър вкус имаш, ама стиска ли ти да се изръсиш осем хилядарки за тази бутилка?

Рагсдейл втренчи поглед в прашната бутилка с избелял етикет и съвсем онемя от изненада.

— Не, не, едно добро калифорнийско каберне ще свърши работа — задавено промърмори той.

— Слушай, сладур. Какво ще кажеш за хубаво, отлежало, полусухо бордо, реколта 1988? Към трийсетачка.

Рагсдейл кимна мълчаливо в знак на съгласие.

— Направо не мога да повярвам.

— Мисля, че това, с което заведението наистина ме привлича — каза Гаскил, като замълча, за да вкуси с наслада парченце пъдпъдък — е неговата привидна непретенциозност. Кой изобщо би очаквал да намери такава храна и вино за чревоугодници в едно крайпътно ресторантче?

— Прав си, разминаването е пълно.

— Та да се върнем на нашия разговор — поде Гаскил, докато сръчно сваляше месото на пъдпъдъка от костите с огромните си ръце. — За малко да пипна още една от придобивките на Призрака.

— Да, чух за провала на засадата ви — промърмори Рагсдейл, комуто все още беше трудно да се съсредоточи върху тази тема. — Някаква покрита със злато мумия от Перу, нали така?

— Позлатената мумия от Тиаполо.

— Къде оплетохте конците?

— Зле избрахме момента, това е всичко. Докато наблюдавахме апартамента на собственика, банда крадци, преоблечени като носачи на мебели, откраднаха мумията от апартамент на долния етаж, където се намираше заедно с огромна тайна сбирка от други произведения на изкуството и исторически ценности, всички със съмнителен произход.

— Тази супа е страхотна — каза Рагсдейл, като се опитваше да привлече вниманието на сервитьорката. — По-добре да разгледам отново менюто и да си поръчам още нещо. Направихте ли вече опис?

— До края на седмицата. Мисля, че в нелегалната колекция на моя заподозрян може да има между тридесет и четиридесет откраднати произведения на изкуството, за които ФБР би дало мило и драго.

Сервитьорката приближи с виното и Рагсдейл поръча веяна сьомга със сладка царевица, гъби шийтаке и спанак.

— Добър избор, сладур — проточи тя, докато отваряше бутилката.

Рагсдейл поклати удивено глава, преди отново да насочи вниманието си към Гаскил.

— Как се казва колекционерът, който е натрупал издирваните произведения на изкуството?

— Казва се Адолфъс Румел, богат търговец на скрап от Чикаго. Звучи ли ти познато това име?

— Не, но от друга страна, никога не съм срещал някой купувач на едро на крадени вещи или пък колекционер, който вдига шум около себе си. Очакваш ли, че Румел ще проговори?

— Изключено — със съжаление заяви Гаскил. — Вече нае Джейкъб Морганталер и заведе дело за връщане на конфискуваните предмети.

— Джейк Шмекера — с отвращение произнесе Рагсдейл. — Приятел и защитник на подведени под отговорност черноборсаджии и колекционери на произведения на изкуството.

— Като знам колко оправдателни присъди са получили доверениците му, имаме късмет, че не защитава убийци и търговци на наркотици.

— Някакви следи, които водят към крадеца на позлатената мумия?

— Никакви. Чиста работа. Ако не знаех, че е невъзможно, щях да кажа, че е дело на Призрака.

— Освен ако не е възкръснал. Сега щеше да е прехвърлил деветдесетте.

Гаскил протегна чашата си и Рагсдейл му наля вино.

— Ами, ако е имал син или пък е положил началото на цяла династия, която е продължила семейната традиция?

— Възможно е. Само че повече от петдесет години никой не е оставял календарчета с оградени дати при кражбите на произведения на изкуството.

— Може да са се насочили към контрабандно внасяне и изнасяне на фалшификати и да са зарязали евтиното театралничене. Днешните професионалисти знаят, че модерната техника, с която разполага следствието, може да извлече достатъчно доказателства от тези джобни календарчета, за да ги окошарят.

— Може би. — Рагсдейл замълча, когато сервитьорката донесе сьомгата му. — Надявам се на вкус да е също толкова хубава, както и на вид.

— Гарантирам ти, сладур — изкикоти се сервитьорката, — иначе ти връщам парите.

Рагсдейл пресуши чашата с вино и отново си наля.

— Оттук чувам как умът ти щрака. Към какво смяташ да се насочиш?

— Този, който е извършил кражбата, не го е направил, за да получи по-висока цена на черния пазар от някой колекционер — отговори Гаскил. — Аз направих известно проучване за позлатата на мумията. Според сведенията тя е била покрита с гравирани върху й йероглифи, изобразяващи дългото плаване на флотилия от кораби на инките, които носели огромно съкровище, включително и голяма златна верига. Смятам, че крадците са я взели, за да могат да открият пътя към тази златна мина.

— Казва ли позлатата какво е станало със съкровището?

— Според легендата то било заровено на един остров във вътрешно море. Как е сьомгата ти?

— Най-вкусната, която някога съм опитвал — щастливо отвърна Рагсдейл. — И повярвай ми, това наистина е похвала. Е, оттук нататък накъде?

— Гравираното върху позлатата трябва да бъде преведено. Инките, за разлика от маите, не са имали метод за описване или обрисуване на събития, но снимките, които са направени на мумията преди първата й кражба от Испания, показват определено наличие на пиктографска система. На крадците ще бъде необходим специалист, който да разшифрова тези символи. Не може да се каже, че тълкуването на пиктограми е дисциплина, която гъмжи от учени.

— Значи се каниш да разбереш на кого ще възложат тази работа?

— Едва ли ще е трудно. Водещите специалисти са само пет. Двама от тях, които работят в екип, са съпруг и съпруга на име Мур. Считат ги за най-добрите в тази област.

— Подготвил си домашното си.

Гаскил сви рамене.

— Алчността на крадците е единствената улика, с която разполагам.

— Ако имаш нужда от помощта на Бюрото — каза Рагсдейл, — трябва само да ми се обадиш.

— Задължен съм ти, Франсис, благодаря.

— И още нещо.

— Да?

— Можеш ли да ме представиш на главния готвач? Искам някой вътрешен човек да ми уреди маса за събота вечер.

22

След кратък престой на летището в Лима, откъдето трябваше да вземат магнитомера, пренесен с хеликоптер на американското посолство от „Дийп Фадъм“, Пит, Джордино и Гън се качиха на пътнически самолет до Кито, столицата на Еквадор. Минаваше два часа сутринта, когато се приземиха в разгара на проливен дъжд, съпроводен с гръмотевици. Щом излязоха от вратата, те бяха посрещнати от представител на държавната нефтена компания, изпратен от управителния директор, с когото Гън се беше договорил да им осигури хеликоптер. Той бързо ги отведе до една лимузина, която се отправи към отсрещната страна на аеродрума, следвана от микробус, натоварен с техния багаж и електронното оборудване. Колоната от два автомобила спря пред напълно подготвен за полет хеликоптер „Макдонъл Дъглас Иксплорър“. Когато слязоха от лимузината, Руди Гън се обърна, за да изрази благодарността си, но служителят от нефтената компания беше вдигнал стъклото на прозореца и наредил на шофьора да тръгва.

— На човек чак му се дощява да води нормален живот — промърмори Джордино, като видя колко експедитивно мина всичко.

— Май са ни били много по-задължени, отколкото си мислех — каза Пит, без да обръща внимание на пороя, втренчил радостен поглед в големия червен двумоторен хеликоптер без опашно витло.

— Добър ли е самолетът? — простодушно попита Гън.

— Най-хубавият витлов съд в небето в днешно време — отвърна Пит. — Стабилен, надежден, носи се плавно като олио по вода. Струва около два милиона седемстотин и петдесет хиляди. Не бихме могли да желаем по-добра машина за провеждане на проучвателна и изследователска операция от въздуха.

— На какво разстояние е заливът на Каракес?

— Около двеста и десет километра. С тази машина можем да стигнем за по-малко от час.

— Надявам се, че нямаш намерение да летим над непозната местност в тъмното по време на тропическа буря — притеснено рече Гън, като държеше над главата си вестник, за да се предпази от дъжда.

Пит поклати глава.

— Не, ще изчакаме да се развидели.

Джордино кимна към хеликоптера.

— Може само едно нещо да знам, ама то не е да се къпя с дрехите. Предлагам да намятаме багажа и електронното оборудване на борда и да поспим някой и друг час, преди да се е съмнало.

— Това е най-добрата идея, която чувам днес — искрено се съгласи Пит.

Щом натовариха оборудването, Джордино и Гън свалиха облегалките на две от седалките за пътници и след няколко минути вече спяха. Пит седна на мястото на пилота под малка лампа и разгледа данните, събрани от Пърлмутър и Йегър. Той беше твърде възбуден, за да почувства умора, още повече в навечерието на издирване на останките от корабокрушение. Повечето хора се превръщат от Джекил в Хайд, винаги когато мисълта за търсене на съкровище се загнезди в главите им. Ала стимулантът на Пит беше не алчността, а предизвикателството от навлизане в неизвестното, за да дири следа, оставена от хора с дух, също тъй неспокоен като неговия, които бяха живели и издъхнали в друга ера, хора, оставили за идните поколенията загадка, която трябваше да бъде разгадана.

„Какви ли са били мъжете, които са крачели по палубите на корабите през шестнадесети век“ — зачуди се той. Освен порива към приключения и несигурните изгледи за печалба, какво друго ги е подтиквало да потеглят на плавания, които понякога продължавали три, че и повече години, на кораби не по-големи от скромна двуетажна къща в някое предградие? Без да видят земя месеци наред, с падащи от пристъпите на скорбут зъби, голяма част от екипажите била покосявана от болести или умирала от недояждане. В много случаи плаванията завършвали само офицерите, които оцелявали благодарение на по-големите дажби храна, които получавали, в сравнение с обикновените моряци. От осемдесет и шестте души на борда на „Златната кошута“, с които Дрейк след доста препятствия преминал през Протока на Магелан и навлязъл в Тихия океан, били останали само петдесет и шест при завръщането му в плимутското пристанище.

Пит насочи вниманието си към „Нуестра сеньора де ла Консепсион“. Пърлмутър беше приложил илюстрации и изрезки със скици на типичен испански галеон за превозване на съкровища, порил вълните на морета и океани през шестнадесети и седемнадесети век. Пит се интересуваше най-вече от количеството желязо на борда, което магнитомерът можеше да засече. Пърлмутър беше сигурен, че двете оръдия, с които според сведенията бил въоръжен, са били бронзови и нямаше да бъдат уловени от прибор, замерващ интензивността на магнитно поле, създадено от голяма маса желязо.

Галеонът имаше четири котви. Техните стволове, рогове и лапи са били отлети от желязо, ала с кръстовища от дърво и са били завързани с конопени въжета, а не с вериги. Ако е бил закотвен с две котви, силата на вълната, която се е стоварила върху него и го е изхвърлила на брега, сигурно е скъсала въжетата. Това означаваше, че има, макар и малка вероятност останалите две резервни котви да са оцелели непокътнати и все още да се намират сред останките.

Той добави останалото количество желязо, което би могло да се намира на борда. Метални части от стъкмяването, корабната железария, големите цапфи и щифтове, които са държали кормилото и са му позволявали да се върти. Обтегачите (железни скоби, които помагали за укрепването на рейките или рангоутите), всички халки или куки за захващане. Чайникът на готвача, инструментите на дърводелеца, може би някоя бъчонка с пирони, малки огнестрелни оръжия, саби и пики. Гюлета за оръдията.

Това беше задача с твърде много неизвестни. Пит трудно би могъл да мине за познавач на ветроходите от шестнадесети век. Той можеше да разчита единствено на приблизителната оценка на Пърлмутър за количеството желязо на борда на „Консепсион“. В най-добрия случай изчисленията показваха между един и три тона. Достатъчно, горещо се надяваше Пит, за да може магнитомерът да открие аномалията на галеона от височина 50 до 75 метра във въздуха.

Ако количеството беше по-малко, шансовете им да намерят местонахождението на галеона щяха да бъдат не по-големи от онези за откриването на бутилка с писмо, плаваща насред южната частна Тихия океан.



Часът наближаваше пет сутринта и светлосиньото небе беше започнало да порозовява над планините на изток, когато Пит сви с хеликоптера „Макдонъл Дъглас Иксплорър“ над залива на Каракес. Рибарските лодки напускаха залива и тръгваха на лов в открито море. Рибарите, които приготвяха мрежите си, спираха за миг, вдигаха поглед към нисколетящата машина и махваха с ръце. Пит отвръщаше на поздрава им, докато сянката на Иксплоръра проблясваше над рибарската флотилия и се носеше към бреговата линия. Сияйният тъмносин цвят на морските дълбини скоро премина в тюркоазнозелен, набразден от дългите пенести гребени на разбиващи се вълни, които се появиха, щом морското дъно започна да се надига, за да се срещне с пясъчната ивица на брега.

Дългите краища на залива описваха кръг и свършваха малко преди да се съединят при устието на река Чоне. Джордино, който седеше на мястото на втория пилот, посочи надолу и надясно към едно градче с малки улици и боядисани в ярки цветове лодки, изтеглени на брега. Градчето беше заобиколено от множество ферми, не по-големи от три или четири акра, с малки белосани къщички от кирпич, разположени до корали с кози и някоя и друга крава. Пит пое срещу течението на реката и след два километра стигна до белопенестите й бързеи. В този момент пред тях като непристъпна стена изникна гъстата дъждовна гора, която се простираше на изток, докъдето поглед стига. Като се изключеше реката, под дърветата не се виждаше никаква просека.

— Приближаваме долната половина на нашата мрежа — подхвърли през рамо Пит на Гън, който се беше навел над протонния магнитомер.

— Покръжи една-две минути, докато разставя системата — отвърна Гън. — Ал, ще спуснеш ли датчика?

— Както кажеш — кимна Джордино, стана от мястото си и се запъти към задната част на кабината.

— Ще поема към началната точка на първата полоса и ще се завъртя наоколо, докато се приготвиш.

Джордино вдигна датчика с форма на ракета от клас „въздух-въздух“ и го спусна през люка, който се намираше на пода на хеликоптера. После разви съединителния кабел на датчика.

— Датчикът спуснат на около тридесет метра — обяви той.

— Улавям смущения от хеликоптера — каза Гън. — Дай ми още двадесет метра.

Джордино изпълни молбата му.

— А сега как е?

— Добре. Задръж го така, докато настроя цифровия и аналоговия регистратори.

— Ами камерата и системите за събиране на данни?

— Тях също.

— Няма нужда да бързаш — каза Пит. — Все още въвеждам данните за координатната мрежа в сателитния навигационен компютър.

— За първи път ли работиш с „Джеометрикс G-813G“? — обърна се Джордино към Гън.

Гън кимна.

— Имам опит с модела „G-801“ за морски и океански проучвания, но за първи път използвам въздушното устройство.

— Дърк и аз използвахме „G-813G“, за да открием един китайски пътнически самолет, който се разби миналата година край брега на Япония. Държа се като целомъдрена жена — чувствителен, надежден, ни за миг не кривна от плана и не му трябваха корекции на калибровката. Точно като моя идеал за спътник в живота.

Гън го изгледа учудено.

— Странен вкус проявяваш по отношение на жените.

— Той си пада по роботите — пошегува се Пит.

— Нито думичка повече — превзето изрече Джордино. — Нито думичка повече.

— Казаха ми, че този модел го бива за точно засичане на малки аномалии. — Гън внезапно доби сериозен вид. — Ако той не успее да ни отведе до „Консепсион“, нищо друго няма да ни помогне.

Джордино се върна към седалката на втория пилот, настани се в нея и погледна надолу към безкрайния килим от зеленина на не повече от 200 метра под него. Никъде не се виждаше дори и парченце от земя.

— Не мисля, че би ми се искало да прекарам отпуска си тук.

— Не са много хората, които искат — каза Пит. — Според Джулиан Пърлмутър при проучването на местните исторически архиви той се натъкнал на слуха, че фермерите избягвали тази област. Джулиан каза, че в дневника на Кътил се споменавало за мумии на отдавна умрели инки, които гигантската вълна изтръгнала от гробовете им, преди да ги отнесе навътре в джунглата. Местните жители са страшно суеверни и вярват, че духовете на предците им скитат из джунглата и търсят своите истински гробове.

— Можеш да започваш с първата полоса — заяви Гън. — Всички системи са включени и настроени.

— На какво разстояние от брега ще започнем да косим ливадата? — попита Джордино, като имаше предвид широките седемдесет и пет метра полоси на мрежата, които се канеха да облетят.

— Ще започнем от границата на третия километър, като летим успоредно на брега — отвърна Пит, — ще изследваме полосите от север на юг и същевременно ще се придвижваме към вътрешността.

— Дължината на полосите? — заинтересува се Гън, вперил поглед в писеца, който се движеше по милиметровата хартия и цифрите, примигващи върху портативния дисплей.

— Два километра при скорост двадесет възела.

— Можем да се движим много по-бързо — каза Гън. — Магнитомерната система има много голяма честота на сканиране. Тя лесно може да засече аномалия при сто възела.

— Ще го направим бавно и славно — твърдо заяви Пит. — Ако не прелетим точно над целта, магнитното поле, което се надяваме да открием, няма да даде кой знае какво отражение върху гама показанията.

— И ако не открием аномалия, ще увеличим периметъра на мрежата.

— Правилно. Ще извършим претърсването като по учебник. Правили сме го толкова много пъти, че вече изгубих желание да ги броя. — После Пит погледна към Джордино. — Ал, следи за височината, а пък аз ще внимавам за координатите на полосите.

Джордино кимна.

— Ще държа датчика колкото мога по-ниско, без да го оплета в клоните на някое дърво.

Слънцето вече беше изгряло и небето беше чисто, с изключение на няколко малки пухкави облачета. Пит погледна за последен път към приборите и след това кимна.

— Добре, момчета, хайде да намерим останките на този кораб.

Те летяха напред и назад над гъстата джунгла, а климатичната система не позволяваше на горещия влажен въздух да нахлуе в алуминиевия корпус на машината. Денят бавно минаваше, а до обяд те не бяха открили нищо. Магнитомерът не беше регистрирал дори и леко потрепване. На човек, който никога не беше търсил невидим предмет, това би се сторило обезсърчително, ала Пит, Джордино и Гън го приемаха като нещо естествено. Те всички бяха участвали в издирвания на потънали кораби или изчезнали самолети, при които в продължение на шест седмици нямаше и най-малък признак за успех.

Освен това Пит беше човек, придържащ се стриктно към предварително начертания план за дадена операция. От опит знаеше, че нетърпението и отклонението от определените с изчисления полоси за претърсване обикновено вещае провал на всеки проект. Вместо да тръгне от средата на мрежата и да продължи навън, той предпочете да започне от външния край и да се придвижва навътре. Твърде често целта биваше откривана там, където никой не мислеше, че се намира. В допълнение той прецени, че сухите, открити площи могат да се изключат, за да не се губи време за повторно обследване на полосите.

— Докъде стигнахме? — попита Гън за първи път от началото на претърсването.

— На два километра навътре в мрежата — отвърна Пит. — Едва сега навлизаме в основната целева зона на Йегър.

— Значи всеки момент ще започнем да се движим успоредно на бреговата линия от 1578 година.

— Да, разстоянието, на което вълната е отнесла галеона, както показва компютърната програма на Йегър.

— Остава ни гориво за три часа — каза Джордино, като почука по двата разходомера за гориво. Той не показваше никакви признаци на умора или отегчение: тъкмо обратното, сякаш изпитваше удоволствие.

Пит измъкна от страничния джоб на седалката си морска карта, захваната с кламер към една подложка и я разгледа за не повече от пет секунди.

— Пристанищният град Манта е само на петдесет и пет километра оттук. Там има летище с прилични размери, където можем да презаредим.

— Като говорим за презареждане — каза Джордино, — аз умирам от глад. — Тъй като само неговите ръце бяха свободни, той раздаде на останалите сандвичи и кафе, предвидливо осигурени от екипа на нефтената компания, който отговаряше за обслужването на хеликоптера.

— Странен вкус има това сирене — промърмори Джордино, като оглеждаше скептично вътрешността на своя сандвич.

Гън се усмихна.

— На харизан кон зъбите не се гледат.

Два часа и петнадесет минути по-късно те бяха облетели двадесет и осемте полоси, необходими за покриването на километри пети и шести. Сега определено имаха проблем, тъй като се намираха отвъд целевата зона, посочена от Йегър. Никой от тях не вярваше, че една огромна океанска вълна би могла да изхвърли от морето 570-тонен кораб и да го завлече на повече от 5 километра навътре в сушата. Не и вълна, чийто гребен е бил по-нисък от 30 метра. С отдалечаването им от основната целева зона тяхната увереност все повече намаляваше.

— Започваме първата полоса от началото на седмия километър — обяви Пит.

— Далеч, твърде далеч — промърмори Джордино.

— Съгласен съм — каза Гън. — Или сме го пропуснали, или лежи отвъд северния и южния периметри на мрежата ни. Няма смисъл да си губим времето в този район.

— Ще довършим километър седми — заяви ПИТ, приковал очи в навигационния прибор, който показваше координатите му.

Гън и Джордино бяха достатъчно благоразумни, за да не спорят по въпроса. Те знаеха твърде добре, че когато Пит си наумеше нещо, никой не беше в състояние да го разубеди. Той упорито вярваше, че изгледите да открият стария испански кораб въпреки гъстата растителност на джунглата и изминалите четири века са съвсем реални. Джордино зорко бдеше хеликоптерът да лети на такава височина, че датчикът едва да докосва върховете на дърветата, а Гън не отделяше поглед от милиметровата хартия и цифровите показания. Те започваха да си мислят, че късметът ги е изоставил и се приготвиха за продължително и трудно претърсване.

За щастие, времето се задържа на тяхна страна. Небето остана ясно и само понякога високо над тях преминаваше някой облак, а вятърът продължи да духа от запад със скорост пет възела. Еднообразието беше също тъй постоянно като времето. Гората под тях продължаваше да се стеле като безкрайно море от водорасли. Там долу не живееха хора. Сумрачните дни нямаха край. Поради постоянната влага и топлия климат цветята цъфтяха, листата падаха, а плодовете растяха и зрееха през цялата година. Местата, където лъчите на слънцето проникваха през клоните на дърветата и листата на растенията, за да докоснат земята, бяха рядкост.

— Отбележи го! — внезапно извика Гън.

В отговор Пит записа навигационните координати.

— Обект ли засече?

— Приборите ми регистрираха лек пик. Не е кой знае колко голям, но определено е аномалия.

— Да се върнем ли? — попита Джордино.

Пит поклати глава.

— Нека довършим полосата и ще видим дали при следващия курс няма да уловим по-силен сигнал.

Никой не проговори, докато довършиха полосата, направиха пълен завой на 180 градуса и се отправиха обратно на 75 метра встрани в посока изток. Пит и Джордино не можеха да се сдържат и хвърляха крадешком погледи надолу към дъждовната гора, като се надяваха да забележат следи от корабокрушението, въпреки че знаеха, че е абсолютно невъзможно да се види нещо през гъстия листак. Буйната растителност беше наистина ужасна в своята еднообразна красота.

— Приближаваме към мястото от насрещната страна — предупреди ги Пит. — Сега се намираме над него.

Датчикът, който се носеше по дъга зад хеликоптера, леко изостана, преди да пресече мястото, където Гън беше засякъл аномалията.

— Ето я — развълнувано възкликна той. — Изглежда добре. Цифрите нарастват. Хайде, сладурче, покажи се, дай по-големи гама показания.

Пит и Джордино се надвесиха от прозорците си и впериха погледи надолу, но видяха само плътен покрив от високи, растящи в гъсти редици дървета. Нямаше нужда от въображение, за да се разбере, че дъждовната гора беше мрачно и опасно място. Тя изглеждаше притихнала и смъртоносна. Можеха само да си представят какви опасности дебнат в заплашителния сумрак.

— Имаме сигурен обект — каза Гън. — Не монолитна маса, сигнали от разсейки, показания, които бих очаквал да се получат от парчета желязо, разпръснати около разрушен кораб.

Широко усмихнат, Пит се пресегна и леко удари с юмрук Джордино по рамото.

— Нито за миг не съм се съмнявал!

Джордино му се усмихна.

— Страхотна вълна е била, щом е отнесла кораба на седем километра навътре в сушата.

— Сигурно е достигнала близо петдесет метра на височина — пресметна Пит.

— Можеш ли да се върнеш назад по курс изток-запад, за да засечем аномалията на кръст? — попита Гън.

— Както наредиш. — Пит направи вираж с Иксплоръра и свърна рязко на запад, при което стомахът на Гън се обърна. След като измина половин километър, той зави обратно и зададе координатите така, че да прелетят над целта от новата посока. Този път показанията бяха малко по-високи и се задържаха по-дълго време.

— Мисля, че преминахме над него от носа към кърмата — каза Гън. — Това трябва да е мястото.

— Това трябва да е мястото — доволно повтори Джордино.

Пит продължи да кръжи с хеликоптера, а Гън даваше команди за ориентировката, докато търсеха най-високите показания на магнитомера, които щяха да покажат, че Иксплорърът се намира точно над мястото на корабокрушението.

— Дай двадесет метра надясно. А сега тридесет метра назад. Много далеч. Десет метра напред. Задръж. Това е то. Можем да пуснем камък върху него.

Джордино изтегли халката на малка метална кутия и небрежно я метна навън през страничния прозорец. Тя падна през листата и изчезна. След няколко секунди над дърветата започна да се издига облак от оранжев дим.

— Мястото е отбелязано с кръстче — щастливо заяви Джордино. — Не бих казал, че очаквам с нетърпение похода.

Пит погледна към него.

— Кой е казал, че ще вървим пеш седем километра през този ботанически кошмар?

Джордино на свой ред го изгледа въпросително.

— Как иначе очакваш да стигнем до кораба?

— Това чудо на самолетостроителната технология разполага с лебедка. Можете да ме спуснете през дърветата.

Джордино се взря в плътната покривка на дъждовната гора.

— Ще се оплетеш в дърветата. Никога няма да успеем да те изтеглим обратно.

— Не се тревожи. Проверих отделението за инструменти под пода, преди да тръгнем от Кито. Някой предвидливо е оставил мачете. Както си вися на предпазните ремъци, мога със сечене да си проправя път надолу и после нагоре.

— Няма да стане. — В гласа на Джордино се долавяше тревога. — Няма да имаме достатъчно гориво да кръжим наоколо, докато ти се правиш на Джим от джунглата, а после да се доберем до летището в Манта.

— Не очаквам от вас да стоите и да ме чакате със скръстени ръце. Стъпя ли на земята, тръгвате към Манта. Щом заредите, ще се върнете да ме приберете.

— Може да ти се наложи да пообиколиш, преди да откриеш останките. Няма начин да бъдеш забелязан от въздуха. Как ще разберем къде точно да спуснем въжето с коланите?

— Ще взема няколко димки с мен и ще ги пусна като чуя, че се връщате.

По очите на Джордино личеше, че не е никак въодушевен.

— Не мисля, че ще успея да те разубедя от тази шантава идея.

— Не, не мисля, че ще успееш.

Десет минути по-късно Пит беше здраво пристегнат с предпазни ремъци, свързани към кабел, който водеше към лебедка, монтирана върху покрива на кабината на хеликоптера. Докато Джордино кръжеше с хеликоптера досами върховете на дърветата, Гън се зае с управлението на лебедката.

— Не забравяйте на връщане да донесете бутилка шампанско, за да го отпразнуваме — извика Пит, преди да пристъпи през отворената врата на машината и да увисне във въздуха.

— До два часа би трябвало да се върнем — изрева в отговор Гън над шума от витлата и изпускателната тръба за изгорелите газове. Той натисна бутона за спускане и като се смъкна под шейната на хеликоптера.

Пит скоро изчезна в гъстата растителност, сякаш беше скочил в някакъв зелен океан.

23

Докато висеше, придържан от предпазните ремъци, здраво стиснал мачете в дясната си ръка и портативна радиостанция в лявата, Пит почти имаше чувството, че отново се спуска в зелената слуз на жертвения кладенец. Той не можеше със сигурност да каже на какво разстояние от земята се намира, но прецени, че разстоянието от покрива на гората до корените на дърветата беше най-малко петдесет метра.

Гледана от въздуха, дъждовната гора приличаше на хаотична маса от стремящи се нагоре растения. Стволовете на по-високите дървета бяха отрупани с гъсти слоеве по-къса растителност, стремяща се да получи своя дял от слънчева светлина. Клонките и листата, които се намираха най-близо до слънцето, танцуваха под насочената надолу въздушна струя от витлото на хеликоптера и приличаха на неспокоен, вълнуващ се океан.

Пит заслони с ръка очите си, докато се спускаше бавно през първия слой на зеленото покривало, минавайки на косъм от клоните на високо махагоново дърво, по които растяха гроздове от малки бели цветчета. Той използваше краката си, за да се отблъсква без усилие по-далеч от дебелите клони. От все още невидимата земя се издигаше стълб от пара, дължащ се на слънчевата топлина. Скоро след като напусна охладената от климатичната инсталация кабина от всяка пора на тялото му вече бликаше пот. Докато трескаво избутваше един клон, който стърчеше между краката му, той изплаши двойка маймуни, които кряскайки, с подскоци се отправиха към другата страна на дървото.

— Виждаш ли нещо? — попита по радиостанцията Гън.

— Стреснах двойка маймуни по време на следобедната им дрямка — отвърна Пит.

— Искаш ли да намаля малко темпото?

— Не, така е добре. Минах през първия слой дървета. Сега се промушвам през нещо, което ми прилича на лавър.

— Обади ми се, ако искаш да те преместя — каза Джордино по радиостанцията в кабината.

— Стой си на мястото — нареди Пит. — Ако мръднеш встрани, кабелът може да се замотае и ще си остана да вися докато остарея.

Пит навлезе в лабиринт от по-гъсти клони и бързо успя да изсече тунел със своето мачете, за да не му се налага да казва на Гън да намали темпа на спускане. Той проникваше в свят, рядко виждан от човешко око, свят, изпълнен с красота и опасности. Огромни увивни растения, стремящи се отчаяно към светлината, пълзяха право нагоре по високите дървета, някои вкопчили се в своите гостоприемници с мустачета и кукички, други виещи се нагоре към нея като тирбушони. Дърветата бяха покрити с големи петна мъх, които му напомняха за паяжини в крипта от някой филм на ужасите. Ала красотата също присъстваше тук. Огромни гирлянди от орхидеи, които приличаха на наниз от лампички по коледна елха, обвиваха дърветата по пътя си към небето.

— Виждаш ли земята? — попита Гън.

— Все още не. Предстои ми да се промуша през малко дърво, подобно на някаква палма, по което растат диви праскови. След това трябва да заобиколя кълбо от сплетени виещи се лози.

— Мисля, че се наричат лиани.

— Не бях кой знае колко добре по ботаника.

— Можеш да сграбчиш някоя и да се направиш на Тарзан — каза Гън, внасяйки известна доза хумор в ситуация, която криеше не малко опасности.

— Само ако видя Джейн…

Сърцето на Гън се сви, когато Пит внезапно млъкна.

— Какво става? Добре ли си?

Пит отговори почти шепнешком.

— Едва не се хванах за нещо, което ми приличаше на дебела лоза. То обаче се оказа змия с размери на улук и уста на алигатор.

— Какъв цвят.

— Черна с жълто-кафяви петна.

— Боа — обясни Гън. — Може здраво да те стисне, но не е отровна. Погали я по главата от мен.

— Как не! — изсумтя Пит. — Само да ме погледне накриво и ще се запознае с мадам Ла Фарж.

— С кого?

— С моето мачете.

— Какво друго виждаш?

— Няколко великолепни пеперуди, доста насекоми, дошли сякаш от чуждоземна планета и един папагал, който е твърде срамежлив, за да си поиска бисквитка. Няма да повярваш какви огромни цветя растат на всевъзможни места по дърветата. Има теменужки големи колкото главата ми.

Разговорът замря, докато Пит със сечене си пробиваше път през ниско дърво с гъсти клони. Той се потеше като професионален боксьор в последния рунд на мач за шампионска титла, а дрехите му бяха подгизнали от голямата влага, полепнала на капки по листата на дърветата. Докато вдигаше мачетето, ръката му докосна леко една лоза, покрита с бодли, които разкъсаха ръкава на ризата му и го одраха също като нокти на котка. За щастие, драскотините не бяха дълбоки и болезнени и той не им обърна внимание.

— Спри лебедката — каза той, щом усети под краката си твърда почва. — Слязох.

— Някакви следи от галеона? — нетърпеливо попита Гън.

Пит не отговори веднага. Той пъхна мачетето под мишницата си и се завъртя в кръг, оглеждайки околната обстановка докато развързваше предпазните ремъци. Имаше чувството, че се намира на дъното на океан от листа. Малкото светлина, която достигаше дотук беше също тъй призрачна като онази, която достига до един водолаз на 60 метра под повърхността на морето. Гъстата растителност поглъщаше по-голямата част от цветовия спектър на оскъдната слънчева светлина, която стигаше до него, като пропускаше само зелено и синьо, примесено със сиво.

Той беше приятно изненадан, когато установи, че приземното пространство на дъждовната гора е проходимо. С изключение на мекия килим от гниещи листа и клонки, по земята под покривалото от дървета почти липсваше растителност. Нямаше ги купчините от разлагащи се растения, които бе очаквал. Сега, застанал в лишените от слънце глъбини, за него не беше трудно да си обясни защо растителността в близост до земята е толкова оскъдна.

— Не виждам нищо, което да прилича на корабен корпус — каза той. — Нито ребра, нито бимси, нито кил.

— Пълен провал. — В гласа на Гън се долавяше разочарование. — Магнитомерът сигурно е засякъл естествен залеж на желязо.

— Не — отвърна Пит, като се мъчеше гласът му да прозвучи спокойно. — Не съм съгласен.

— Какво искаш да ни кажеш?

— Само това, че гъбичките, насекомите и бактериите, които наричат това място свой дом, са изяли всички органични части на кораба. Не се учудвам. Като си помисля, имали са на разположение четиристотин години да го опоскат до кила.

Гън замълча, без да разбира напълно казаното. После изведнъж го осени прозрение.

— О, господи! — простена той. — Открихме го. Ти наистина се намираш върху палубата на галеона.

— Право в центъра.

— Казваш, че от корпуса няма и следа? — вметна Джордино.

— Всичко, което е останало, е покрито с мъх и хумус, но мисля, че различавам едно-две глинени гърнета, няколко разпръснати гюлета за оръдията, една котва и малка купчина баластни камъни. Мястото прилича на стар бивак, в средата на който растат дървета.

— Да останем ли тук? — попита Джордино.

— Не, тръгвайте за Манта и презаредете. Аз ще се поразровя наоколо за нефритената кутия, докато се върнете.

— Искаш ли да ти спуснем нещо?

— Няма да ми трябва нищо, освен мачетето.

— Димките в теб ли са още? — попита Джордино.

— Закачил съм две на колана си.

— Пусни едната веднага щом чуеш, че се връщаме.

— Не бой се — небрежно отвърна Пит. — Нямам намерение да се измъквам оттук пеш.

— Ще се видим след два часа — каза Гън, въодушевен до краен предел.

— Гледайте да не закъснеете.

При други обстоятелства, в друго време, Пит би могъл да изпадне в депресия, когато звукът на „Макдонъл Дъглас Иксплорър“ заглъхна, оставяйки след себе си душната атмосфера на дъждовната гора. Ала мисълта, че някъде в близост до мястото, на което се намираше, погребан под купчина от древни останки се крие ключът към огромно съкровище, го изпълваше с енергия. Вместо да се захване трескаво да копае, той бавно тръгна между разпилените останки на „Консепсион“, изучавайки неговата последна позиция и разположение. Той почти успя да проследи контурите му по формата на неравните купчинки отломъци. Стволът и едната лапа на котва, които стърчаха от хумуса под нападалите в по-ново време листа, показваха местоположението на носа. Той не мислеше, че шкиперът Томас Кътил би могъл да остави нефритената кутия в товарния трюм. Фактът, че Дрейк е искал тя да бъде подарена на кралицата, говореше, че той е държал кутията близо до себе си, по всяка вероятност в голямата каюта на кърмата, заемана от капитана на кораба.

Докато Пит вървеше през полето от останки, като разчистваше малки пространства със своето мачете, той откри следи от екипажа, но не и кости. Гигантската вълна беше помела повечето моряци от кораба. Той забеляза чифтове плесенясали ботуши, кокалени дръжки от ножове, чиито остриета бяха прогнили от ръжда, глинени купички за хранене и една желязна, все още почерняла от сажди готварска тенджера. Обзе го тревога, когато осъзна колко оскъдни са останките. Пит започна да се страхува, че корабът вече е бил открит и ограбен. Той измъкна изпод ризата си обвит с найлон пакет, отвори единия му край и извади илюстрациите и изрезките с планове на стандартен галеон за превозване на съкровища, изпратени от Пърлмутър по факса. Използвайки плановете като ръководство, той внимателно започна да отброява крачките си, докато прецени, че се намира на мястото на трюма, където е бил складиран скъпоценният товар.

Пит се залови да почиства слоя от гнили листа, който му се стори доста плътен. Оказа се, че дебелината му беше едва 10 сантиметра. Трябваше само да отмести настрани разлагащите се листа с ръце, за да открие под тях няколко красиво изваяни каменни глави и фигурки в цял ръст с различни размери. Той се досети, че те представляваха религиозни животни-богове. От устните му се отрони въздишка на облекчение, щом откри, че останките на галеона бяха непокътнати.

Като изстърга парче гниеща лоза, паднала от дърветата високо горе, той откри още дванадесет статуетки, три от които в естествена големина. Зелената плесен, с която бяха покрити, ги правеше да изглеждат в призрачната светлина като мъртъвци, излезли от гробовете си. Четиривековната влага не беше пощадила обаче купчината глинени съдове и фигурки. Онези от тях, които бяха сравнително запазени, се разпадаха при допир. Платовете, които са съставлявали част от първоначалния скъпоценен товар, бяха напълно изгнили и от тях бяха останали само няколко купчини черна плесен.

Обзет от нетърпение, Пит започна да рови по-дълбоко, без да обръща внимание на счупените нокти и калта, която цапаше ръцете му. Той откри цяла купчина старателно изваяни и изящно украсени предмети от нефрит. Бяха толкова много, че скоро престана да ги брои. Между тях имаше мозайки, изработени от седеф и тюркоази. Той спря и изтри с ръка потта от лицето си. Около това богато находище щяха да се разразят множество спорове. Той вече си представяше съдебните битки и дипломатическите машинации, които щяха да възникнат между еквадорските археолози и правителствените служители, твърдящи, че предметите им принадлежат според правото на притежание и техните перуански колеги, които щяха да предявят претенции към съкровището като тяхна първоначална собственост. Каквито и да бяха правните затруднения, сигурно беше само, че нито един от шедьоврите на изкуството на инките нямаше да се озове в края на краищата на някоя лавица в дома на Пит.

Той погледна часовника си. Беше минал повече от час откакто се беше спуснал през дърветата. Той остави купчината безразборно струпани антики и продължи да се движи напред към онова, което навремето е било каютата на капитана на кърмата на галеона. Той размахваше мачетето наляво и надясно, за да отстрани мъртвата растителност от купчина останки, когато острието изведнъж издрънча върху масивен метален предмет. Като избута листата настрани с крак, той видя, че се беше натъкнал на едно от двете оръдия на кораба. Бронзовото дуло беше отдавна покрито от дебел слой патина, а цевта беше пълна с гнили листа, насъбрали се през вековете.

Пит вече не беше сигурен къде свършваше потта му и откъде започваше горската влага. Сякаш работеше в парна баня, към която се прибавяха и дразнещи, дребни насекоми, подобни на комари, кръжащи около оголената му глава и лице. Около глезените му се увиваха паднали лози и на два пъти той се препъва във влажната растителност и пада. По тялото му беше полепнал слой от глинеста почва и гнили листа, който му придаваше вид на някое блатно същество от населено с духове тресавище. Задушната атмосфера бавно изсмукваше силите му и той с мъка отблъскваше непреодолимото желание да легне на земята върху мека купчинка от листа и да подремне, желание, което внезапно се изпари при отблъскващата гледка на един бушмастер, пълзящ върху струпаните наблизо баластни камъни. Отровата на спечелилия си мрачна слава кротал, най-голямата отровна змия в двете части на Америка, дълъг 3 метра, оцветен в розово и жълто-кафяво, с тъмни ромбоидни петна, беше изключително смъртоносна. Пит го заобиколи отдалеч, като внимателно се озърташе за други негови родственици.

Той разбра, че е попаднал в нужната част на кораба, когато откри големите, ръждясали до неузнаваемост цапфи и щифтове, които някога бяха крепели и въртели кормилото. Кракът му случайно подритна нещо, заровено в земята, някакъв непознат, богато украсен железен обръч. Когато се наведе, за да го разгледа отблизо, той видя парчета стъкло. Пит провери илюстрациите на Пърлмутър и разбра, че предметът представляваше кърмовият сигнален фенер. Металните части на кормилото и фенерът му показаха, че се намира върху онова, което някога е било капитанска каюта. Сега той сериозно се зае с търсенето на кутията от нефрит.

За четиридесет минути търсене на ръце и колене, той откри мастилница, два бокала и останките на няколко маслени лампи. Без да спира за почивка, той внимателно разчисти малка купчинка листа и се озова вперил поглед в едно зелено око, което се взираше в него през влажния хумус. Той избърса мокрите си ръце в панталоните си, извади от джоба си кърпа и леко почисти чертите около окото. Показа се човешко лице, изваяно майсторски и с невероятно старание от масивно парче нефрит. Пит притаи дъх.

Сдържайки ентусиазма си, той старателно издълба четири малки рова около немигащото лице, достатъчно дълбоки, за да види, че то представляваше капакът на кутия с размери на 12-волтов автомобилен акумулатор. Когато кутията се показа напълно, той я измъкна от влажната почва, в която беше от 1578 година и я постави между краката си.

Десетина минути Пит седя удивен и изпълнен с благоговение, страхувайки се, че ако отвори капака, ще открие вътре само влажна гнилоч. С огромно притеснение той извади малко швейцарско армейско ножче от джоба си, отвори най-тънкото острие и започна да повдига нагоре капака. Кутията беше толкова плътно затворена, че беше принуден постоянно да мести острието на ножчето, отваряйки всяка страна с частица от милиметъра, преди да премине към следващата. На два пъти спира да избърше потта, която се стичаше в очите му. Най-сетне капакът поддаде. Тогава той хвана безцеремонно лицето за носа, повдигна капака и надзърна вътре.

Вътрешността на кутията беше обкована с кедър и съдържаше, както му се стори, купчинка от нагънати многоцветни връвчици, осеяни с възли. Няколко от снопчетата бяха избледнели, но непокътнати и цветовете им все още личаха. Пит не можа да повярва, че са се съхранили в такова забележително състояние, докато не разгледа внимателно антиката. Едва тогава разбра, че тя беше изработена не от памук или вълна, а от усукани намотки от оцветен метал.

— То е! — извика той, стряскайки накацалите по едно дърво папагали ара, които сред хор от пронизителни крясъци полетяха към глъбините на дъждовната гора. — Кипуто на Дрейк!

Стиснал кутията здраво като Ебенизър Скрудж29, отказващ да пусне своята лепта в коледната касичка за бедните, Пит намери едно сравнително сухо паднало дърво и седна на него. Той се взря в нефритеното лице и се зачуди дали тайната на кипуто би могла по някакъв начин да бъде разгадана. Според доктор Ортис, последният човек, който би могъл да разчете връвчиците с възли, беше умрял преди четиристотин години. Той горещо се надяваше, че компютърът на Йегър, който представляваше последната дума на техниката, ще преодолее пропастта на времето и ще реши загадката.

Той все още седеше там сред призраците на английските и испанските моряци, забравил за рояка жилещи насекоми, внезапната пронизваща болка от раздраната ръка и лепкавата влага, когато завръщащият се хеликоптер приближи достатъчно, за да чуе звука му, който долиташе някъде от невидимото небе.

24

Един малък фургон, върху който беше изписано името на известна куриерска компания за експресни доставки, изкачи рампата и спря пред вратата за товарене и разтоварване на голяма едноетажна постройка от бетон. Сградата заемаше площ от цял градски квартал в огромен складов комплекс близо до Галвестън, Тексас. На покрива и по стените липсваше надпис с името на компанията. Единственият признак, че беше обитавана, представляваше малка месингова табелка до вратата, на която беше гравирано „Лоугън Сторидж Кампъни“. Беше малко след шест часа вечерта. Твърде късно, за да работят служителите, но все още достатъчно рано, за да не възникнат подозрения у патрулиращите пазачи от охраната.

Без да излиза от фургона, шофьорът набра цифров код на панела за дистанционно управление, който изключи алармената система и голямата врата започна да се повдига. Когато стигна до тавана, пред него се разкри вътрешността на огромен склад, пълен до подпорните греди под покрива с безкрайни на пръв поглед стелажи, отрупани с мебели и обикновени домакински стоки. Из просторното бетонно помещение липсваха всякакви признаци на живот. След като се увери, че всички служители си бяха тръгнали към домовете, шофьорът вкара фургона вътре и изчака вратата да се затвори. После пое към огромен товарен кантар, достатъчно голям, за да побере камион с осемнадесет гуми и ремарке.

Той слезе от автомобила, приближи към един команден пулт, монтиран върху колонка и набра някакъв код в превключвателя с надпис „Теглене на празни машини“. Кантарът, който се оказа огромен товарен подемник, се разтресе, а после започна да се спуска надолу под пода. Щом се установи на приземния етаж, шофьорът подкара фургона през голям тунел, а зад него подемникът автоматично се върна на горния етаж със складовото помещение.

Тунелът беше дълъг почти цял километър и свършваше под главното помещение на друг огромен склад. Тук, в обширен подземен комплекс, семейство Золар извършваше своите незаконни сделки, а на горния етаж действаше като законно предприятие.

В законното предприятие на горния етаж служителите влизаха през остъклен вход, който водеше към административни канцеларии, разположени по цялата дължина на една от стените на сградата. Останалата част на просторното помещение беше запълнена с ценни картини, скулптури и огромно разнообразие от антики. Всички те имаха безупречни документи, удостоверяващи произхода им и се закупуваха и продаваха на свободния пазар. В отделно помещение отзад беше разположен отделът за реставрация, където малък екип от художници специалисти работеше за възстановяването на повредените произведения на изкуството в първоначалното им великолепие. Никой от служителите на „Золар Интернешънъл“ или „Лоугън Сторидж Кампъни“, дори онези с по двадесет и повече години стаж, не подозираше, дори и смътно, за широкомащабната незаконна дейност, която се извършваше под краката им.

Шофьорът излезе от тунела и навлезе в огромно, ширещо се във всички посоки подземие, чието вътрешно пространство беше по-голямо дори от това на надземния етаж 20 метра по-горе. Около две трети от площта беше предназначена за събиране, съхраняване и бъдеща продажба на крадени и внесени контрабандно произведения на изкуството. Останалата една трета беше отделена на програмата за подправяне и фалшифициране на антики — другата процъфтяваща дейност на семейство Золар. Това подземно ниво беше известно само на непосредствените членове на семейство Золар, на шепа доказали лоялността си съдружници и на първоначалния екип от строители, доведени от Русия, а после отново върнати там след завършването на подземните помещения, така че нито един външен човек не беше в състояние да разкрие съществуването на комплекса.

Шофьорът се измъкна иззад волана, заобиколи фургона и изтегли отвътре дълъг метален цилиндър, поставен върху товарна количка, чиито колелца автоматично се спускаха след изваждането й, като на подвижна болнична носилка. Когато и четирите колелца докоснаха пода, той подкара количката с цилиндъра през огромното подземие към една затворена стая.

Докато тикаше количката, шофьорът хвърли поглед към отражението си в шлифования метал на цилиндъра. Той беше среден на ръст с добре закръглено шкембе. Изглеждаше по-пълен отколкото тежеше в действителност заради плътно прилепналия по тялото му гащеризон. Кестенявата му коса беше късо подстригана като на военен, а бузите и брадичката му гладко избръснати. Стори му се забавно, че зелените му като детелина очи бяха придобили сребрист оттенък от алуминиевия контейнер. Измамно замечтани в този момент, те можеха да станат твърди като кремък, когато беше разгневен или напрегнат. Някой полицейски детектив, добър в осигуряването на точни описания, би описал Чарлз Золар, официално именуващ се Чарлз Оксли, като мошеник, който не прилича на мошеник.

Братята му Джоузеф Золар и Сайръс Сарасон отвориха вратата и излязоха от стаята, за да го прегърнат сърдечно.

— Поздравления — каза Сарасон, — забележително тържество на хитростта.

Золар кимна.

— Дори баща ни не би могъл да планира по-гладко протекла кражба. Семейството се гордее с теб.

— Слава богу, наистина! — каза с усмивка Оксли. — Не знаете колко се радвам, че най-сетне докарах мумията на сигурно място.

— Сигурен ли си, че никой не те е забелязал като си я изнасял от сградата на Румел, или не те е проследил по пътя?

Оксли го погледна.

— Обидно е да се съмняваш в способностите ми, братко. Взех всички необходими предпазни мерки и карах до Галвестън през работните часове на деня по второстепенни пътища. Особено внимавах да не нарушавам правилата за движение. Повярвай ми, щом казвам, че никой не ме проследи.

— Не обръщай внимание на Сайръс — каза Золар усмихвайки се. — Той се превръща в параноик, щом стане дума да прикриваме следите си.

— Отидохме твърде далеч, за да допуснем грешка точно сега — тихо изрече Сарасон.

Оксли погледна зад братята си, към огромното складово помещение.

— Тук ли са специалистите по йероглифи?

Сарасон кимна.

— Един професор по антропология от Харвард, който е превърнал изучаването на идеографските символи от предколумбовата епоха в дело на живота си и неговата съпруга, която отговаря за компютърната част на програмата им за дешифриране. Хенри и Мики Мур.

— Знаят ли къде се намират?

Золар поклати глава.

— От момента, в който нашите агенти ги натовариха на една лимузина от апартамента им в Бостън, те са с превръзки на очите и непрекъснато слушат касетофони. Пилотът на самолета, който наехме, беше инструктиран да кръжи два часа след излитането, преди да полети към Галвестън. Докарахме ги дотук в звукоизолиран камион за доставки. Мога със сигурност да кажа, че нито са видели, нито пък чули нещо.

— Значи те могат да предполагат, че се намират в изследователска лаборатория някъде в Калифорния или Орегон?

— С такова впечатление останаха по време на полета — отвърна Сарасон.

— Сигурно са задавали въпроси?

— В началото — отговори Сарасон. — Но след като нашите агенти им съобщиха, че ще получат двеста и петдесет хиляди долара в брой за разшифроване на старинна находка, семейство Мур обещаха безрезервно да ни съдействат. Освен това обещаха да си държат езика зад зъбите.

— И ти им вярваш? — изпълнен със съмнение попита Оксли.

Сарасон се ухили злостно.

— Разбира се, че не.

Не беше необходимо Оксли да чете чужди мисли, за да разбере, че скоро имената на Хенри и Мики Мур щяха да бъдат изписани върху някоя надгробна плоча.

— Няма смисъл да губим повече време, братлета — каза той. — Къде искате да оставите мумията на генерал Наймлап?

Сарасон посочи с ръка към една от частите на подземния комплекс.

— Преградихме специално помещение. Ще ти покажа пътя, докато Джоузеф доведе нашите експерти. — Той замълча, извади три скиорски маски от джоба на палтото си и подхвърли една на Оксли. — Сложи я, не искаме да виждат лицата ни.

— Защо, братко? Те няма да останат живи, за да ни разпознаят.

— За да ги сплашим.

— Това е малко прекалено, ала предполагам, че имаш право.

Докато Золар водеше двамата Мур към преградената стая, Оксли и Сарасон внимателно извадиха позлатената мумия от контейнера и я сложиха върху маса, покрита с няколко пласта подплатено кадифе. Стаята беше снабдена с малка кухня, легла и баня. Върху едно бюро бяха подредени бележници и скицници и няколко лупи с различна степен на увеличаване. Имаше компютър, зареден с необходимите програми и лазерен принтер. На тавана бяха монтирани цяла редица прожектори, разположени така, че да открояват изображенията, гравирани върху позлатата на мумията.

Когато Хенри и Мики Мур влязоха в стаята, те свалиха слушалките и превръзките им за очи.

— Надявам се, че не сте се чувствали твърде притеснени — любезно заяви Золар.

Семейство Мур започнаха да примигат на ярката светлина и да разтриват очите си. Хенри Мур изглеждаше и се държеше като професор от Айви Лийг30. Видът му, въпреки неговата възраст, беше елегантен — стройно тяло, глава, покрита с гъста посивяла коса и лице с юношески тен. Той беше облечен в сако от туид с кожени кръпки на ръкавите, а университетската му вратовръзка беше завързана под яката на зелена памучна риза. Като допълнение в петлицата на ревера му беше забоден малък бял карамфил.

Мики Мур беше с цели петнадесет години по-млада от съпруга си. Също като него тя имаше стройна фигура, почти толкова слаба колкото и на манекенките от ерата на седемдесетте, една от които беше и тя самата. Кожата й беше мургава, а високите скули говореха, че някъде в родословието й имаше примес на индиански гени. Тя беше хубава жена, с красива осанка, елегантна и с царствени маниери, които я открояваха по време на университетските коктейли и официални вечери.

Сивите й очи постепенно привикнаха със светлината, огледаха един по един маскираните братя и най-накрая се спряха на позлатената мумия от Тиаполо.

— Едно наистина прекрасно произведение — тихо произнесе тя. — Вие така и не описахте напълно това, което искате съпругът ми и аз да разшифроваме.

— Извиняваме се за мелодраматичните предпазни мерки — искрено заяви Золар. — Но както виждате, тази находка от времето на инките е безценна и докато не бъде напълно проучена от специалисти като вас, не желаем слухът за нейното съществуване да стигне до ушите на хора, които биха могли да се опитат да я откраднат.

Без да обръща внимание на братята, Хенри Мур се спусна към масата. Той извади чифт очила за четене от калъфката в малкото джобче на сакото си, надяна ги на носа си и започна да оглежда отблизо релефните символи върху една от ръцете на позлатената мумия.

— Забележителна прецизност в детайлите — възхитено заяви той. — Като се изключат платовете и няколко глинени съда, за първи път виждам такова голямо количество иконографски символи, изписани върху предмет от ерата на Късния хоризонт.

— Мислите ли, че ще имате проблеми с разшифроването на образите? — попита Золар.

— Ще вложа цялата си любов в тази работа — каза Мур, без да отделя очи от позлатената мумия. — Но Рим не е бил построен за един ден. Процесът ще бъде бавен.

Сарасон изгаряше от нетърпение.

— Отговорите ни трябват, колкото се може по-скоро.

— Не можете да ми вадите душата — раздразнено заяви Мур. — Не и ако искате точен превод на това, за което разказват образите.

— Той е прав — каза Оксли. — Не можем да си позволим грешни данни.

— Плащаме твърде добре за усилията на семейство Мур — строго отбеляза Сарасон. — Ако преводът е грешен, няма да получат нищо.

— Грешен превод, друг път! — сопна се Мур, който беше започнал да се ядосва. — Имате късмет, че съпругата ми и аз приехме предложението ви. Един поглед на това, което се намира върху масата, е достатъчен да разберем причините за вашите детински игрички на криеница. Мотаете се наоколо с маски на лицата, сякаш ще обирате банка. Пълни и абсолютни глупости.

— Какво искаш да кажеш? — попита Сарасон.

— Всеки историк, който си разбира от работата, знае, че позлатената мумия от Тиаполо е била открадната от Испания през двадесетте години и оттогава е в неизвестност.

— Откъде знаеш, че тази не е някоя друга, открита наскоро?

Мур посочи към първото от цяла поредица изображения, която започваше от лявото рамо и стигаше до дланта.

— Символът на прочут воин, чачапойски генерал, известен като Наймлап, който служил на великия владетел на инките Хуаскар. Легендата твърди, че бил висок колкото съвременните баскетболни звезди и имал руса коса, сини очи и светла кожа. Като съдя по размера на позлатената мумия и познанията ми по история, няма съмнение, че това е мумията на Наймлап.

Сарасон пристъпи към антрополога.

— Ти и жена ти просто си свършете работата, без грешки и без повече лекции.

Золар бързо застана между двамата, за да предотврати това, което бързо прерастваше в опасен конфликт.

— Моля ви, доктор Мур, простете на моя колега. Извинявам се за грубото му държание, но мисля, че разбирате колко развълнувани сме от откриването на позлатената мумия. Вие сте напълно прав. Това е мумията на Наймлап.

— Как попаднахте на нея? — попита Мур.

— Не мога да ви кажа, но ви обещавам, че ще бъде върната в Испания веднага щом бъде напълно проучена от специалисти като вас и съпругата ви.

Устните на Мур се изкривиха в ехидна усмивка.

— Много коректно от ваша страна, както и да се казвате, да я изпратите на законния й собственик. Но не и преди аз и съпругата ми да разшифроваме указанията, които ще ви отведат до съкровището на Хуаскар.

Оксли промърмори нещо неразбираемо под носа си, когато Сарасон пристъпи към Мур. Ала Золар протегна ръка и го спря.

— Нашият маскарад не ви заблуди.

— Не.

— Да разбирам ли, че желаете да направите ответно предложение, доктор Мур?

Мур погледна към съпругата си. Тя изгледаше странно вглъбена в себе си. После се обърна към Золар.

— Ако нашите познания ви отведат до съкровището, мисля, че един двадесетпроцентов дял ще бъде напълно в реда на нещата.

Известно време братята се гледаха един друг, обмисляйки чутото. Оксли и Золар не можеха да видят лицето на Сарасон под маската, ала виждаха яростта, която гореше в очите му.

Золар кимна.

— Като имаме предвид възможността за невероятни богатства, смятам, че доктор Мур е доста великодушен.

— Съгласен съм — каза Оксли. — Като се замисля, предложението на добрия професор не е прекалено. — Той протегна ръка. — Договорихме се с вас и мисис Мур. Ако открием съкровището, вашият дял ще бъде двадесет процента.

Мур стисна ръката му. Той се обърна и се усмихна на съпругата си, сякаш в блажено неведение за смъртната им присъда.

— Е, скъпа, да се захващаме за работа, а?

Загрузка...