Златото на инките

48

31 октомври 1998 година

Кладенецът на Сатаната, Баха, Мексико

В прегорената от слънцето земя в северното подножие на планината Сиера ел Майор, на около 50 километра право на юг от Мексикали, в стената на една скала зее отворът на един образуван от природата тунел. Издълбан преди милиони години от турбулентното действие на древно море, коридорът се спуска надолу към дъното на една малка пещера, издълбана във вулканичната скала от водата през епохата на Плиоцена и дооформена в по-нови времена от навятия от вятъра пясък. В тази скална кухина има малко езерце, чиято вода извира от дълбините на пустинята. С изключение на лекия кобалтовосин блясък, водата е толкова бистра, че изглежда невидима и погледната отгоре, шахтата изглежда бездънна.

Кладенецът на Сатаната въобще не приличаше на жертвения кладенец в Перу, помисли си Пит, докато се взираше в жълтото найлоново въже, което се спускаше в прозрачните дълбини. Той седеше на един камък на ръба на водата. В очите му се четеше загриженост. Ръцете му леко придържаха найлоновото въже, чийто край бе навит около барабана на една компактна макара.

Навън, на осемдесет метра (262 фута) над дъното на тръбовидния тунел, адмирал Сандекър седеше на платнен стол до един разнебитен и ръждясал половинтонен пикап „Шевролет“, модел 1951, в чиято каросерия бе поместен един избелял туристически фургон, чийто външен вид навеждаше на мисълта, че фургонът отдавна е трябвало да бъде предаден за вторични суровини. Зад него бе паркиран друг автомобил, един каталясал „Плимут Белведере“, модел комби от 1968. И двата имаха регистрационни номера на Баха Калифорния Норте.

Сандекър държеше кутийка с бира „Коорс“ в едната си ръка, докато с другата вдигна бинокъл до очите си и започна внимателно да разглежда околния пейзаж. Той бе облечен в дрехи, чиито външен вид допълваше стария камион и в тях адмиралът изглеждаше като един от хилядите самотни американски скитници, които пътуват и лагеруват евтино из полуостров Баха.

Той с учудване откри множество цъфтящи растения в пустинята Сонора, въпреки оскъдната вода и климат, който се движи от минусови температури през зимните нощи до летните жеги, когато тук става горещо като в пещ. В далечината той видя едно малко стадо коне, които пасяха из туфите трева.

Удовлетворен, че единствените живи същества в близката околност бяха една червена гърмяща змия, която се припичаше на една скала, и един черноопашат див заек, който се приближи подскачайки до него, хвърли му един поглед и избяга с подскоци, Сандекър стана от платнения си стол и се спусна бавно по тунела към езерцето.

— Някакви следи от закона? — попита Пит приближаващия се адмирал.

— Тук няма нищо, освен змии и зайци — изсумтя Сандекър, след което кимна към водата. — От колко време са долу?

Пит погледна часовника си.

— От тридесет и осем минути.

— Щях да се чувствам далеч по-добре, ако използвах професионални водолазни апарати, а не старите апарати, взети назаем от местните митнически агенти.

— Ако ще спасяваме Лорън и Руди, всяка минута е от значение. С това проучвателно спускане, за да видим дали моят план има и най-малкия шанс за успех, ние спестяваме шест часа. Същото време ще бъде необходимо нашето модерно оборудване да пристигне от Вашингтон в Калексико.

— Пълна лудост е да се опитва такава опасна операция — каза Сандекър с уморен глас.

— Имаме ли алтернативна?

— Не се сещам за такава.

— Тогава трябва да опитаме тази — каза твърдо Пит.

— Ти дори още не знаеш дали имаш и най-малкия шанс.

— Те сигнализираха. — Пит прекъсна адмирала, тъй като въжето се изопна в ръцете му. — Тръгнали са нагоре.

Работейки в тандем — Пит дърпаше въжето, а Сандекър държеше макарата между коленете си и въртеше ръчката — те започнаха да теглят нагоре двамата водолази, които бяха някъде в дълбините на кладенеца, на другия край на дългото двеста метра (656 фута) въже. След едни дълги петнадесет минути, дишайки тежко, те издърпаха на повърхността червения възел, който обозначаваше третия петдесетметров знак.

— Остават още само петдесет метра — отбеляза задъхано Сандекър.

Докато въртеше макарата, той здраво натискаше ръчката й, опитвайки се да намали тежестта върху Пит, който вършеше по-голямата част от работата. Адмиралът бе запален на тема здраве, тичаше по няколко мили на ден и от време на време тренираше в здравния балнеоложки център на НЮМА, но усилието от дърпането на мъртво тегло без почивка докара пулса му почти до червената граница.

— Виждам ги — изпъхтя с мъка той.

Изпълнен с облекчение, Пит пусна въжето и се свлече на земята, за да седне и да си поеме дъх.

— Оттам те могат да се изкачат сами.

Първият от двамата водолази, който се показа на повърхността, бе Джордино. Той свали двете си бутилки с въздух и ги подаде нагоре към Сандекър. След това протегна ръка към Пит, който се наклони назад и го измъкна от водата. Следващият, който се показа, бе доктор Питър Дънкан, хидролог от щатската геоложка служба, който бе пристигнал в Калексико с чартърен реактивен самолет само час след като Сандекър се бе свързал с него в Сан Диего. Отначало той бе сметнал, че адмиралът се шегува за някаква подземна река, но любопитството надделя над скептицизма му и той остави всичко, за да вземе участие в проучвателното спускане под водата. Той изплю мундщука на въздушния си регулатор.

— Никога не съм си представял воден източник с такива огромни размери — каза той на пресекулки, докато си поемаше дълбоко дъх.

— Намерил си път към реката — каза доволно Пит. Това бе по-скоро констатация, отколкото въпрос.

— Кладенецът се спуска на около шестдесет метра, преди да срещне един хоризонтален страничен поток, който тече в продължение на сто и двадесет метра през серия от тесни участъци и стига до реката — обясни Джордино.

— Можем ли да прекараме оттам плаващото оборудване — попита Пит.

— На места става доста тясно, но мисля, че ще можем да го прокараме.

— Температурата на водата?

— Хладна, но поносима, двадесет градуса по Целзий, около шестдесет и осем по Фаренхайт.

Дънкан свали качулката си, разкривайки огромна червеникава брада. Той не си направи труда да излезе от езерцето, а постави ръце на брега и забърбори въодушевено:

— Когато ми каза, че под пустинята Сонора тече широка река със скорост от девет възела, аз не ти повярвах. Сега, макар че я видях със собствените си очи, отново не мога да повярвам. Предполагам, че долу тече вода, достатъчна за напояване годишно на десет до петнадесет милиона акра на дълбочина един фут.

— Смяташ ли, че това е същият подземен поток, който тече под Серо ел Капироте? — попита Сандекър.

— Няма съмнение в това — отговори Дънкан. — Сега, след като видях със собствените си очи, че реката съществува, бих искал да се обзаложа, че това е същият поток, за който Лий Хънт твърдял, че тече под планината Каел Доум.

— Следователно каньонът със злато, открит от Хънт, вероятно съществува — усмихна се Пит.

— Знаеш за тази легенда?

— Вече не е легенда.

Лицето на Дънкан се озари от радост.

— Да, така си и мислех, щастлив съм да го кажа.

— Добре че бяхме вързани с въже — каза Джордино.

Дънкан кимна.

— Напълно съм съгласен. Без него щяхме да бъдем отнесени от реката, когато излязохме от потока, който се вливаше в нея.

— И да последваме участта на онези двама водолази, които бяха открити мъртви в Залива.

— Много ми е чудно откъде извира тя — размишляваше Сандекър.

Джордино прокара ръка през гъстата си четина.

— С най-новите геофизични прибори за подземни изследвания няма да има никакви проблеми да се проследи течението й.

— Човек не може да си представи какво може да означава едно откритие от такава величина за измъчения от сушата Югозапад — каза Дънкан, все още развълнуван от видяното. — Ползата би могла да доведе до откриването на хиляди работни места, милиони акри ще се превърнат в обработваема земя или пасища за добитък. Бихме могли дори да видим как пустинята ще се превърне в райска градина.

— Крадците ще се удавят във водата, която ще превърне пустинята в градина — каза Пит, загледан в кристалносиньото езерце, спомняйки си думите на Били Юма.

— Какво беше това, което каза? — попита любопитно Джордино.

Пит поклати глава и се усмихна.

— Една стара индианска поговорка.

След като занесоха водолазните си апарати до външния вход на тунела, Джордино и Дънкан си свалиха водолазните костюми, докато Сандекър натовари оборудването им в плимута комби, след което адмиралът се приближи до стария пикап, който Пит бе току-що спрял до него.

— Ще се срещнем отново тук след два часа. — Пит уведоми Сандекър.

— Имаш ли нещо против да ми кажеш къде отиваш?

— Трябва да се срещна с един човек по въпрос относно събирането на една армия.

— Някой, когото познавам?

— Не, но ако нещата тръгнат дори наполовина добре, колкото се надявам, довечера при залез-слънце ти ще се ръкуваш с него и ще му закачаш медал.

Гаскил и Рагсдейл чакаха на малкото летище западно от Калексико, от американската страна на границата, когато самолетът на НЮМА кацна и започна да рулира към един голям фургон на митническите служби, където спря. Те бяха започнали да прехвърлят водолазното оборудване от товарния люк на самолета към фургона, когато Сандекър и Джордино пристигнаха с комбито.

Пилотът се приближи и се здрависа с тях.

— Трябваше доста да побързаме, за да изпълним точките от списъка ви за пазаруване, но успяхме да намерим всичко, за което помолихте.

— Успяха ли нашите инженери да снижат профила на лодката с въздушна възглавница, както помоли Пит? — запита Джордино.

— Да, за толкова кратко време те направиха цяло чудо — усмихна се пилотът. — Механиците на адмирала са истински магьосници и те ми казаха да ви предам, че са модифицирали „Подскачащия мях“ така, че максималната му височина да не превишава шестдесет и един сантиметра.

— Когато се върна във Вашингтон, ще благодаря на всички лично — каза топло Сандекър.

— Да се връщам ли обратно — попита пилотът адмирала, — или да стоя тук?

— Навъртай се около самолета си, в случай че ни потрябваш.

Те тъкмо бяха привършили с товаренето на оборудването във фургона и затваряха задните врати, когато на пистата се появи Къртис Старгър с една сива кола на митническите служби и се понесе към тях със стремителна скорост. Той удари спирачките и изскочи иззад кормилото така, сякаш бе изстрелян от оръдие.

— Имаме проблеми — съобщи той.

— Какви проблеми? — поиска да узнае Гаскил.

— Мексиканската гранична полиция току-що затвори границата от тяхната страна за целия трафик от САЩ към Мексико.

— Ами търговския трафик?

— Него също. Те не само че затвориха границата, но и вдигнаха по тревога една ескадрила военни хеликоптери със заповед да свалят принудително всички влезли летателни апарати и да спират всяко едно превозно средство, което изглежда подозрително.

Рагсдейл погледна Сандекър.

— Те трябва да са проследили риболовната ви експедиция.

— Не мисля така. Никой не ни видя да влизаме или излизаме от тунела в скалата.

Старгър се засмя.

— На какво искате да се обзаложим, че след като сеньор Матос се е върнал тичешком обратно и е съобщил на братята Золар за нашата твърда позиция, те са побеснели и принудили техните приятелчета в правителството да вдигнат подвижния мост.

— Моето предположение би било същото — съгласи се Рагсдейл. — Те са се уплашили, че ще нахлуем като лека кавалерия.

Гаскил се огледа наоколо.

— Къде е Пит?

— Той е в безопасност от другата страна.

Сандекър удари с юмрук по самолета.

— Да стигнем толкова близо — промърмори гневно той. — Провал, пълен провал.

— Трябва да има някакъв начин, по който да върнем тези хора и оборудването им обратно до Кладенеца на Сатаната — каза Рагсдейл на колегите си федерални агенти.

Старгър и Гаскил си размениха лукави усмивки.

— О, смятам, че митническата служба може да ви даде едно рамо — каза Старгър.

— Вие двамата имате нещо наум?

— Аферата Ескобар — разкри Старгър. — Запознат ли си с нея?

Рагсдейл кимна.

— Нелегалното пренасяне на наркотици през един подземен тунел.

— Хуан Ескобар живееше непосредствено до границата от мексиканската страна — Старгър започна да обяснява на Сандекър и Джордино, — но притежаваше една работилница за ремонт на камиони на отсамната страна. Той успял тайно да внесе няколко големи пратки с наркотици, преди Агенцията за борба с наркотиците да го надуши. При една съвместна акция, нашите агенти откриха тунел с дължина сто и петдесет метра, който тръгвал от къщата му, минавал под оградата на границата и свършвал в работилницата му. Закъсняхме твърде много, за да го арестуваме. По някакъв начин Ескобар предугадил опасността, преустановил работата си и изчезнал заедно със семейството си, преди да успеем да го арестуваме.

— Един от нашите агенти — добави Гаскил, — роден и израснал в Ийст Лос Анджелис, живее в бившия дом на Ескобар и всеки ден преминава през граничния пункт, представяйки се за новия собственик на ремонтната работилница на Ескобар.

Старгър се усмихна гордо.

— Агенцията за борба с наркотиците и Митницата извършиха над двадесет ареста, използвайки информацията, която той получил от други трафиканти на наркотици, желаещи да използват тунела.

— Искате да кажете, че е все още отворен? — попита Сандекър?

— Ще бъдете учуден, колко често той помага на добрите момчета — отговори Старгър.

Джордино изглеждаше като човек, на който е предложено спасение на душата.

— Можем ли да пренесем нещата си до отсрещната страна?

Старгър кимна.

— Ние просто ще закараме микробуса в работилницата. Ще взема няколко души, които ще ни помогнат да пренесем оборудването ви под границата до къщата на Ескобар, след което ще го натоварим на камиона за резервни части, който тайният ни агент държи паркиран вътре в гаража. Превозното средство е добре познато на всички от другата страна, така че няма причина да ви спрат.

Сандекър погледна към Джордино.

— Е — каза сериозно той, — готов ли си да си напишеш некролога?

49

Каменният демон не обръщаше внимание на кипящата около него дейност, сякаш изчакваше времето си. Той не почувства, нито извърна глава, за да види новите бразди и кратери в тялото си и останалото му крило, издълбани от куршумите на хилещите се мексикански войници, които го използваха за проверка на мерника си, когато офицерите им бяха изчезнали вътре в планината. Вътре в себе си каменната скулптура сякаш усещаше, че заплашителните й очи щяха все така да наблюдават вечната пустиня, векове след като осквернилите я с присъствието си хора бяха умрели и споменът за тях изличен завинаги в отвъдния свят.

За пети път тази сутрин над демона премина сянка, когато един лъскав хеликоптер се спусна от небето и кацна на единственото открито място, което бе достатъчно голямо, за да може да го побере — тесния проход между два армейски хеликоптера и голямата лебедка със захранващ агрегат.

Седнал на задната седалка за пътници в синьо-зеления полицейски хеликоптер, полицейският комендант на Баха Норте Рафаел Кортина гледаше замислено през прозореца суетнята на върха на планината. Очите му се отклониха към зловещото изражение на каменния демон, а демонът сякаш отвърна на погледа му.

Шестдесет и пет годишен, той очакваше близкото си пенсиониране без радост. Кортина не бе изпълнен с възторг от перспективата за един скучен живот в малка къщичка в Енсенада с изглед към залива, където щеше да преживява с пенсия, която щеше да му позволява много малко удоволствия и лукс. Квадратното му кафяво лице отразяваше солидна кариера, която бе започнала преди четиридесет и пет години. Кортина никога не бе обичан от колегите си офицери. Трудолюбив, с изопнато като струна тяло, той се гордееше с това, че никога не бе взимал подкупи. Нито едно песо през всичките му години служба. Въпреки че не осъждаше другите, които приемаха подкупи под масата от известни престъпници или съмнителни бизнесмени, които се стремяха да избягнат разследването на дейността им, той не ги и оневиняваше. Кортина бе работил посвоему, без донесения, без оплаквания или морални оценки на колегите си.

Той с горчивина си спомни колко много пъти бе предлаган за повишение. Вече не помнеше точния им брой. Но винаги когато началниците му отиваха твърде далеч в машинациите си и биваха разобличени със скандал, цивилните комисари винаги се обръщаха към Кортина, когото ненавиждаха за честността му, но от когото имаха нужда, защото на него можеше да се разчита.

Имаше причина, поради която Кортина беше неподкупен в страна, в която корупцията и рушветите бяха нещо обичайно. Всеки мъж, както и всяка жена, си имат цена. Въпреки че вътрешно негодуваше, той търпеливо бе чакал своята цена. Ако щеше да се продава, то нямаше да е евтино. А десетте милиона долара, които братята Золар му бяха предложили, за да им сътрудничи (освен осигуряването на официалното разрешение за изваждане на съкровището), бяха достатъчни за осигуряване на съпругата му, четиримата му сина и техните съпруги, както и на осемте му внука, които щяха да се наслаждават на живота си в новото и възродено Мексико, което процъфтяваше под споразумението за свободна търговия в Северна Америка.

Същевременно той знаеше, че старото време, когато човек можеше да гледа встрани, докато протягаше отворена длан, бързо отмираше. Последните двама президенти на Мексико бяха обявили повсеместна война на бюрократичната корупция. Освен това легализирането и регулирането на цените на някои опиати бе нанесло голям удар на търговците на наркотици, намалявайки печалбите им с осемдесет процента, а обема на продаваната от тях смърт с две трети.

Кортина слезе от хеликоптера и бе посрещнат от един от хората на Амару. Той си спомни, че го беше арестувал за въоръжен грабеж в Ла Пас и бе помогнал той да бъде осъден на пет години затвор. Освободеният престъпник с нищо не показа, че бе познал Кортина. Полицейският комендант бе въведен от бившия затворник в една алуминиева каравана, която бе докарана по въздуха от Юма и поставена на върха на планината, за да служи като офис, откъдето да ръководят проекта за изнасяне на съкровището.

Той с учудване видя, че стените бяха украсени със съвременни картини с маслени бои от някои от най-изящните художници на Югозапада. Вътре в богато облицованото ремарке, седнали около една антична маса от Втората френска империя, бяха Джозеф Золар, двамата му братя, Фернандо Матос от Министерството на националните работи и полковник Роберто Кампос, командир на военните части на северно Мексико в полуостров Баха.

Кортина кимна и леко се поклони. Посочиха му да седне на един стол. Очите му се разшириха леко, когато една много привлекателна прислужница му донесе чаша шампанско и чиния с пушена есетра, с малка купчинка хайвер отгоре й. Золар посочи към една скица на отделните части на тунела, водещ към вътрешните пещери.

— Позволете да ви кажа. Да се пренесе цялото това злато през една река, дълбоко под повърхността на пустинята, и да се транспортира нагоре по един тесен тунел до върха на планината не е лесна работа.

— Спори ли работата? — попита Кортина.

— Твърде рано е да празнуваме — отговори Золар. — В момента е в ход най-трудната част — изтеглянето на веригата на Хуаскар. Щом я докараме до повърхността — той направи пауза, за да погледне циферблата на часовника си, — а това ще стане до половин час, ние ще я нарежем на части за по-лесното й товарене и разтоварване по време на транспортирането й. След като бъде закарана на безопасно място в нашите складове в Мароко, тя ще бъде съединена отново.

— Защо в Мароко? — попита Фернандо Матос. — Защо не във вашия склад в Галвестън или в имението ви в Дъглас, щата Аризона?

— Предпазна мярка. Това е една колекция от ценни исторически предмети, която ние не искаме да изложим на опасност, като я държим на склад в Съединените щати. Уредили сме това с военния командир в Мароко, който отговаря за охраната на нашите пратки. Освен това тази страна представлява също така и удобен център за пласиране на предметите в цяла Европа, Южна Америка и Далечния изток.

— Как смятате да извадите останалата част от антиките? — попита Кампос.

— След като ги прекараме през подземната река на салове, те ще бъдат изтеглени нагоре по тунела натоварени на тесни платформи с плъзгачи отдолу.

— Тогава лебедката, която реквизирах, се оказа полезна?

— Божи дар, полковник — отвърна Оксли. — До шест часа тази вечер твоите хора трябва да са натоварили и последните златни предмети на хеликоптерите, които ти така любезно осигури.

Кортина вдигна чашата си с шампанско, но не отпи от нея.

— Има ли начин, по който да измерим теглото на съкровището?

— Професор Мур и жена му ми съобщиха, че го оценяват на шестдесет тона.

— Боже господи — прошепна полковник Кампос, мъж с внушителна осанка и гъста сива коса. — Нямах си представа, че е толкова огромно.

— В историческите архиви липсва пълен опис — каза Оксли.

— А стойността? — попита Кортина.

— Първоначалната ни преценка — осведоми го Оксли — бе двеста и петдесет милиона американски долара. Но мисля, че няма да сгреша, ако кажа, че стойността му е близо триста милиона.

Цифрата, която спомена Оксли, бе пълна измислица. Пазарната цена само на златото се бе вдигнала до седемстотин милиона долара, след като семейство Мур му направи опис. Добавената стойност като антики бързо покачи цената доста над невероятните един милиард долара на нелегалния пазар.

Золар се обърна към Кортина и Кампос с широка усмивка върху лицето си.

— Това означава, господа, че можем да увеличим значително дяла за народа на Баха Калифорния Норте.

— Ще има повече от достатъчно за обществените проекти, които държавните ви администратори са набелязали — добави Сарасон.

Кортина погледна косо към Кампос и се зачуди каква ли сума прибираше полковникът, за да гледа в другата посока, докато Золар изчезне с основната част от съкровището, включително масивната златна верига. А Матос бе направо загадка. Той не можеше да разбере как подсмърчащият държавен служител се поместваше в схемата.

— В светлината на увеличената стойност на оценката, смятам, че трябва да има допълнително възнаграждение.

Кампос, който никога не пропускаше каквато и да била възможност за печалба, веднага разбра накъде бие Кортина и продължи в същия дух.

— Да, да, съгласен съм с моя добър приятел Рафаел. Що се отнася до мен, затварянето на границата не бе никак лесно.

На Кортина му стана забавно, като чу Кампос да използва малкото му име за първи път от десетте години, през които те се срещаха от време на време да обсъждат общи полицейски и военни въпроси. Той знаеше колко много щеше да се подразни Кампос, ако той стореше същото, затова каза:

— Роберто е напълно прав. Местните бизнесмени и политици вече започнаха да се оплакват от загубата на приходи от туристическата дейност и от спирането на търговския трафик. И двамата ще трябва да даваме доста дълги и трудни обяснения на началниците си.

— Те няма ли да разберат, когато им кажете, че това е било направено, за да се попречи на американските федерални агенти да пресекат незаконно границата и да конфискуват съкровището? — попита Оксли.

— Уверявам ви, че Министерството на националните работи ще съдейства по всякакъв начин вашата позиция да бъде подкрепена — каза Матос.

— Може би — сви рамене Кортина. — Кой може да каже със сигурност дали нашето правителство ще повярва на тази история, или ще заповяда полковник Кампос и аз да бъдем дадени под съд за превишаване на нашите правомощия.

— Относно възнаграждението — каза Золар на Кортина, — какво имахте предвид?

Без да му трепне окото Кортина отговори:

— Още десет милиона долара в брой.

Кампос бе видимо смаян за момент, но веднага скочи да подкрепи Кортина.

— Полицейският комендант Кортина говори от името на двама ни. Като се вземе предвид риска, който сме поели и увеличената стойност на съкровището, десет милиона в брой над първоначалното ни споразумение не е твърде голямо искане.

Сарасон започна да преговаря.

— Вие осъзнавате, разбира се, че оценената стойност далеч не се доближава до стойността, която ние в края на краищата ще получим. Комендант Кортина знае, че откраднати скъпоценности рядко се продават за повече от двадесет процента от истинската им стойност.

Золар и Оксли запазиха сериозно изражение върху лицата си, въпреки че отлично знаеха, че имаше над хиляда колекционери в списъка на техните клиенти, които нетърпеливо чакаха да купят част от златните исторически находки на високи цени.

— Десет милиона — повтори упорито Кортина.

Сарасон продължи да си дава вид, че се пазари.

— Това са много пари — възрази той.

— Защитаването ви от американските и мексиканските правоохранителни агенти представлява само половината от нашето участие — напомни му Кортина. — Без тежко транспортните хеликоптери на полковник Кампос, които да пренесат златото в междинната ви база в пустинята Алтар, вие нямаше нищо да постигнете.

— Както и вие, ако не беше нашето участие в откриването му.

Кортина разпери ръце безразлично.

— Не мога да отрека, че се нуждаем един от друг. Но горещо вярвам, че ще бъде във ваш най-добър интерес да проявите малко щедрост.

Сарасон погледна братята си. Золар кимна едва забележимо. След малко Сарасон се обърна към Кортина и Кампос и направи красноречив жест на поражение.

— Ние знаем, когато позицията ни е губеща, считайте, че богатството ви вече е увеличено с десет милиона долара.

Максималният товар, който лебедката можеше да тегли, бе пет тона, затова веригата на Хуаскар трябваше да бъде срязана в средата и изтеглена навън на две части. Войниците от мексиканския инженерен батальон след това щяха да направят един сал от трупите, реквизирани от най-близкия склад за дървен материал, за да пренесат основната маса на съкровището през подземната река. Само златният трон се оказа твърде тежък за сала. След като веригата на Хуаскар бъдеше изтеглена на върха на планината, въжето на лебедката щеше да бъде върнато обратно долу и завързано към ремъци, опасани около трона. След изпращането на сигнал до повърхността, тронът щеше да бъде изтеглен от лебедката по дъното на реката, докато стигнеше до суха земя на отсрещния бряг. Оттам сапьорите, подпомагани от хората на Амару, възнамеряваха да го качат с ръце върху една шейна за последното му пътуване нагоре към върха, откъсвайки го от сърцето на планината. След като бъдеха извадени на открито, всичките исторически находки щяха да бъдат натоварени на борда на съдове, които древните майстори на инките, създали шедьоврите от злато, никога не биха могли да си представят — птици, които летят без крила, известни в наши дни като хеликоптери.

На острова със съкровището Мики Мур усърдно каталогизираше и описваше предметите, докато Хенри ги измерваше и фотографираше. Те трябваше да работят бързо. Амару непрекъснато подканяше военните сапьори бързо да изнасят съкровището, усилие, което караше малката планина от златни антики да се стопява с невероятно темпо. Това, което бе отнело на инките и чачапойците шест дни, за да складират богатствата вътре в планината, съвременното оборудване щеше да извади за десет часа.

Тя се приближи до мъжа си и прошепна:

— Не мога да направя това.

Той я погледна.

Очите й сякаш отразяваха златото, което блестеше под ярката светлина на прожекторите, донесени от сапьорите.

— Не искам никакво злато.

— Защо? — попита я тихо той.

— Не мога да обясня — каза тя. — Чувствам се достатъчно омърсена и сега. Знам, че ти трябва да си почувствал същото. Трябва да направим нещо, за да попречим на фамилията Золар да го заграби.

— Не беше ли това първоначалното ни намерение, да очистим Золар и да отвлечем съкровището, след като то бъде натоварено на борда на самолета в пустинята Алтар?

— Това беше преди да видим колко огромно и великолепно е то. Признай си, Хенри, залъкът, който отхапахме, е прекалено голям за нашите уста.

Мур се замисли.

— Точно сега ли намери да изпитваш угризения на съвестта?

— Съвестта няма нищо общо с това. Абсурдно е да се мисли, че можем да разтоварим тонове антики. Трябва да погледнем фактите в очите. Ти и аз не разполагаме със складове, нито с връзки, за да можем да пласираме такова огромно съкровище на черния пазар.

— Няма да бъде чак толкова трудно да се продаде веригата на Хуаскар.

Мики вдигна глава и се загледа дълго в очите му.

— Ти си един много добър антрополог, а аз много добра археоложка. Ние също така сме много добри в скокове от самолет през нощта в непознати страни и в убиването на хора. Кражбата на безценни древни находки не е най-доброто, което можем да направим. Освен това ние мразим тези хора. Предлагам да действаме заедно, с цел да запазим съкровището цяло и да не позволим то да бъде пръснато по разни частни колекции на шепа отрепки, алчни да заграбят тези ценности, за да не може никой друг да ги притежава или дори да разглежда.

— Трябва да призная — каза той уморено, — че и аз имах резерви. Какво предлагаш да правим?

— Това, което трябва — отговори дрезгаво тя.

За първи път Мур забеляза в очите й съчувствие. Лицето й излъчваше красота, каквато той никога досега не бе забелязвал. Тя уви ръце около врата му и се вгледа в очите му.

— Не е нужно да убиваме никого. Този път няма да се наложи да се крием и да се измъкваме пълзешком, когато операцията ни приключи.

Той хвана главата й с двете си ръце и я целуна.

— Гордея се с теб, мое момиче.

Тя го отблъсна назад. Очите й се разшириха, сякаш си спомни нещо.

— Заложниците. Обещах им, че ще ги спасим, ако можем.

— Къде са те?

— Ако са все още живи, те би трябвало да са на повърхността.

Мур обходи с поглед пещерата и видя, че Амару надзираваше изваждането на мумиите на пазителите от техните гробове. Братята Золар оставяха пещерите голи, така, както ги бяха намерили инките. Нищо, което имаше някаква стойност, не трябваше да бъде оставено.

— Направихме подробен опис на всичко — каза той на Мики. — Да тръгваме.

Мур се качиха върху една шейна, натъпкана със златни животни, която лебедката влачеше към изхода. Когато излязоха на дневна светлина, те претърсиха върха, но от Лорън Смит и Руди Гън нямаше и следа.

След това бе вече станало твърде късно за влизане обратно в планината.

Лорън потрепери. Разкъсаните й дрехи не можеха да я защитят от хладната влага на пещерата. Гън я прегърна с едната си ръка, за да я стопли с малкото топлина, останала в тялото му. Миниатюрната кухина с форма на килия, в която бяха затворени, не бе нищо повече от един процеп във варовика. Нямаше място да се изправят и винаги когато се опитваха да се раздвижат, за да се наместят по-удобно, пазачът ги удряше с приклада на пушката си през отвора.

След като двете части на златната верига бяха пренесени през тунела, Амару ги принуди да слязат от върха на планината и ги вкара в малката пещера зад гробницата на пазачите. Без Мики и Хенри Мур да разберат, Лорън и Руди бяха затворени в килията им, преди учените да излязат от пещерата със съкровището.

— Бихме искали да пийнем малко вода — каза Лорън на пазача.

Той се обърна и я погледна безизразно. Външният му вид бе ужасен. Той бе огромен и имаше изключително отблъскващо лице, дебели устни, плосък нос и едно око. Празната кухина на другото бе оставена открита, което му придаваше животинската грозота на един Квазимодо.

Лорън отново потрепери, но този път не от студ. Беше от страха, който запълзя по полуголото й тяло. Тя знаеше, че дързостта й можеше да й донесе болка, но вече й бе все едно.

— Вода, тъп кретен такъв. Разбираш ли, agua?

Той я погледна с жестокия си поглед и бавно изчезна от тясното им полезрение. След няколко минути се върна и хвърли в пещерата една войнишка манерка с вода.

— Струва ми се, че се сприятелихте — каза Гън.

— Ако смята, че ще получи целувка още на първата ни среща — каза Лорън, като отвиваше капачката на манерката, — ще има много да чака.

Тя предложи на Гън да пие, но той поклати глава.

— Първо дамите.

Лорън отпи пестеливо и подаде манерката на Гън.

— Чудя се, какво ли стана със семейство Мур?

— Те може да не знаят, че ни свалиха от върха, за да ни вкарат в тази адска дупка.

— Страхувам се, че братята Золар възнамеряват да ни погребат живи тук — каза Лорън. За първи път в очите й се показаха сълзи и самообладанието й започна да се пропуква. Тя бе издържала на побоя и мъченията, но сега когато изглеждаше, че тя и Гън бяха изоставени, слабата надежда, която я крепеше, вече угасна.

— Но все пак остава Дърк — тихо каза Гън.

Тя поклати глава, сякаш бе смутена от това, че са я видели да си бърше сълзите.

— Моля те, спри. Дори и да е все още жив и да пристигнеше тук с подразделение от морски пехотинци, Дърк не би могъл да си пробие път в тази гадна планина и да стигне до нас навреме.

— Ако го познавам добре, той не би имал нужда от подразделение от морски пехотинци.

— Той е просто човек. Той би бил последния, които би се сметнал за чудотворец.

— Докато все още сме живи — каза Гън — и има надежда, нищо не е изгубено.

— Но докога? — Тя поклати тъжно глава. — Още няколко минути или часове? Истината е, че вече сме почти мъртви.

Когато първата половина на веригата бе измъкната на дневна светлина, всички на върха я наобиколиха и я загледаха с възхищение. Самото количество на толкова много злато, струпано на едно място, накара дъхът им да спре. Въпреки праха и калцитните капки от вековете, прекарани под земята, огромната маса от жълто злато блестеше ослепително под обедното слънце.

През всичките години, в които братята Золар бяха извършвали кражби на антики, те никога не бяха виждали подобен шедьовър на изкуството на една древна епоха, който да се отличава с такова великолепие. Нито един скъпоценен предмет, известен в историята, не можеше да се сравнява с него. В целия свят едва ли биха се намерили и четирима колекционери, които можеха да си позволят да притежават целия този шедьовър. Гледката стана двойно по-величествена, когато втората половина на веригата бе изтеглена през входа на тунела и поставена редом с първата.

— Майчице, боже! — ахна полковник Кампос. — Брънките й са дебели колкото човешка китка.

— Трудно за вярване е, че инките са развили такива високотехнологични методи в металургията — прошепна Золар.

Сарасон коленичи и започна да изследва брънките.

— Красотата и изящността им са феноменални. Всяка брънка е съвършена. Никъде няма дефекти.

Кортина отиде до една от крайните брънки и я повдигна със значително усилие.

— Всяка една трябва да тежи по петдесет кила. Това откритие надминава със светлинни години което и да било друго — каза Оксли, като трепереше от невероятната гледка.

Сарасон с мъка откъсна погледа си и направи знак на Амару.

— Натовари я на борда на хеликоптера, бързо.

Убиецът кимна мълчаливо със зловещия си поглед и започна да дава заповеди на хората си и на един взвод войници. Дори Кортина, Кампос и Матос се включиха енергично да помагат. С помощта на един електрокар, който работеше на предела на капацитета си, и много пот двете части на веригата бяха вдигнати на ръка и натоварени на борда на два армейски хеликоптера, които ги понесоха към пистата в пустинята.

Золар наблюдаваше хеликоптерите, докато те не се превърнаха в малки точици в небето.

— Нищо не може да ни спре — каза бодро той на братята си. — Още няколко часа и ще сме приключили успешно операцията с най-голямото съкровище, известно някога на човечеството.

50

За Сандекър дръзкият план да се влезе през задната врата на Серо ел Капироте в отчаян опит да се спаси Лорън Смит и Руди Гън не бе нищо друго, освен чисто самоубийство. Той знаеше причините поради които Пит рискуваше живота си. Да спаси любимата си и приятеля си от смъртта, да разчисти сметките си с двама убийци и да спаси едно чудно съкровище от ръцете на крадците. Това биха били основанията за оправдание на повечето хора. Но не и на Пит. Неговата мотивация бе много по-дълбока. Да предизвика неизвестното, да се надсмее над дявола и да дръзне да се изправи срещу съдбата — това бяха неговите стимуланти.

Що се отнасяше до Джордино, приятелят на Пит от детството, Сандекър и за миг не се съмняваше, че якият и набит италианец щеше да последва Пит и в море от стопена лава.

Ако искаше, Сандекър можеше да ги спре. Но той не бе създал това, което се смяташе от мнозина за най-добрата, най-продуктивната и най-рентабилната държавна агенция, без сам да поеме част от нейните рисковани начинания. Склонността му да не върви в крак с официален Вашингтон го бе превърнала в обект на уважение, както и на завист. Другите директори на национални агенции никога не биха дръзнали да поемат ръководството на някой опасен проект, който би могъл да им навлече критика от страна на Конгреса и да ги принуди да си подадат оставката чрез заповед на президента. Единственото, за което Сандекър съжаляваше, бе, че не можеше лично да поведе групата в това приключение.

Той спря за малко, за да си почине, след като бе пренесъл товар с водолазно оборудване от стария шевролет надолу по тръбовидния тунел и погледна към Питър Дънкан, който бе седнал край кладенеца и налагаше една прозрачна топографска карта върху хидрографска схема на известните подземни потоци.

Двете карти бяха уголемени в един и същ мащаб, което даваше възможност на Дънкан да проследи приблизителния курс на подземната река. Около него останалите от групата подреждаха водолазните апарати и оборудването за плаване.

— По права линия — каза Дънкан, без да се обръща конкретно към някого — разстоянието между Кладенеца на Сатаната и Серо ел Капироте излиза някъде около тридесет километра.

Сандекър погледна надолу към водата в отвесната шахта.

— Що за каприз на природата е този речен канал?

— Преди около шестдесет милиона години — отговори Дънкан — е имало разместване на земните пластове, което довело до образуването на разлом във варовика. През този разлом започнала да се процежда вода, която издълбала серия от свързани една към друга пещери.

Адмиралът се обърна към Пит.

— За колко време смяташ, че ще стигнеш дотам?

— Като се носим по течение със скорост девет възела — каза Пит, — трябва да стигнем до пещерата за три часа.

Дънкан изглеждаше изпълнен със съмнение.

— Никога не съм виждал река, която да не прави завои. Ако бях на твое място, бих добавил още два часа към изчисленото от мен време на пристигане.

— „Подскачащият мях“ ще ги навакса — каза уверено Джордино, докато си сваляше дрехите.

— Само ако имате свободен път за плаване пред себе си. Вие влизате в неизвестното. Никой не може да предположи какви трудности биха могли да ви се изпречат по пътя. Подводни участъци с дължина десет километра и повече, водопади с височина на десететажно здание или непреодолими бързеи между скали. Състезателите по кану-каяк имат поговорка, която казва, че дори и един-единствен водовъртеж в реката — и ти си вече в средата му.

— Нещо друго? — ухили се Джордино, когото мрачната прогноза на Дънкан не успя ни най-малко да смути. — Може би вампири или лакоми чудовища с шест реда зъби на баракуда, които ни причакват в тъмното, за да обядват с нас?

— Опитвам се само да ви подготвя за неочакваното — каза Дънкан. — Най-добрата теория, която мога да ви предложа и която може да ви даде известно чувство за сигурност, е, че основната част на речната система тече през разлом в земните пластове. Ако се окажа прав, тогава каналът ще има завои и извивки, но ще следва горе-долу едно ниво на дълбочина.

Пит го потупа по рамото.

— Разбираме това и сме ти благодарни. Но на този етап всичкото, което Джордино и аз можем да направим, е да се надяваме за най-доброто, да очакваме най-лошото и да сме готови за всичко по средата.

— Когато изплувахте от страничния приток в реката — Сандекър попита Дънкан, — там имаше ли въздушен джоб?

— Да, скалният таван се издигаше на цели десет метра над повърхността на реката.

— Докъде се простираше той?

— Тъй като драгоценният ни живот се крепеше единствено на осигурителното ни въже в бурния поток, ние успяхме да хвърлим само един бърз поглед. Аз бързо обходих с лъча на фенерчето си празното пространство, но не успях да видя края на галерията.

— При късмет те ще имат въздушен тунел през цялото си пътуване.

— При много късмет — каза скептично Дънкан, все още забол поглед в поставените една върху друга карти. — В сравнение с другите подземни реки тази тук е огромна. Дори да вземем само дължината й, тя трябва да е най-дългата неизследвана подземна река през поле от карст.

Джордино, който връзваше на едната си ръка малко табло, съдържащо манометри, компас и дълбокомер, преустанови за малко заниманието си.

— Какво имаш предвид под карст?

— Карст е термин за варовиков пояс, прорязан от системи от потоци, тунели и пещери.

— Човек може само да се чуди колко ли още неизвестни реки текат под земята — каза Пит.

— Историята за Лий Хънт и неговия речен каньон със злато, постоянен обект на шеги от страна на хидролозите от щата Калифорния и Невада, сега вече изглежда много по-правдоподобна — призна Дънкан. — Гарантирам, че това, което открихте тук, ще накара скептиците да променят мнението си.

— Може би ще мога да дам своя принос за каузата — каза Пит, като вдигна един малък водонепроницаем компютър, преди да го завърже на ръката си. — Ще се опитам да програмирам една карта, която ще попълвам с данни за течението на реката, докато плаваме надолу.

— Ще бъда благодарен за всички научни данни, които можеш да донесеш оттам — с признателност отвърна Дънкан. — Откриването на златно съкровище под Серо ел Капироте може да разпали въображението, но в действителност то е от второстепенно значение в сравнение с откриването на воден източник, който може да превърне милиони акри пустиня в продуктивна земя за земеделие и скотовъдство.

— Златото би могло да бъде използвано за финансиране на помпените системи и тръбопроводите за един такъв проект — каза Пит.

— Да, това е наистина една мечта, която заслужава внимание — добави Сандекър.

Джордино вдигна с ръка един фотоапарат за подводно снимане.

— Ще ти донеса няколко снимки.

— Благодаря — каза с признателност Дънкан. — Бих искал да помоля и за още една услуга.

Пит се усмихна.

— Кажи я.

Той подаде на Пит едно пластмасово пакетче с формата на баскетболна топка, но с два пъти по-малък размер.

— Багрилен индикатор, наречен „Флуоресцеин Йелоу“ с оптически блясъкообразувател49. Ще те поканя на най-добрата мексиканска вечеря в Югозапада, ако го хвърлиш в реката, когато стигнеш до пещерата със съкровището. Това е всичко. Докато се носи надолу по реката, контейнерът автоматично ще изпуска багрило на равни интервали.

— Искаш да маркираш мястото, където реката се влива в Залива.

Дънкан кимна.

— Това ще ни даде важна хидроложка връзка.

Той възнамеряваше да попита Пит и Джордино дали можеха да вземат и проби от водата, но след като поразмисли малко, се отказа. Той и без това вече ги бе натоварил с толкова много задачи. Ако те успееха да се спуснат по течението на реката и стигнат до кухата сърцевина на Серо ел Капироте, тогава на базата на данните, набавени от Пит и Джордино, той и неговите колеги учени можеха да организират следващи научни експедиции.

През следващите десет минути Пит и Джордино приготвиха водолазните си апарати и прегледаха плановете за пътуването си. Те се бяха гмуркали заедно безброй пъти при стотици различни атмосферни и подводни условия, но никога преди не бяха се спускали на такава дълбочина в земните недра. Подобно на лекари, които обсъждат сложна мозъчна операция, те не оставиха нито една подробност на случайността. От това зависеше самото им оцеляване.

Съгласуваха помежду си сигналите за връзка, начините за дишане от една бутилка в случай на загуба на въздух, действията при напомпване и изпускане на въздуха от „Подскачащия мях“, кой с кое оборудване щеше да работи — всичките процедури бяха разгледани и взаимно съгласувани.

— Виждам, че не носите сухи водолазни костюми под въздушно налягане — отбеляза Сандекър, докато Пит обличаше един мокър водолазен костюм.

— Температурата на водата е с няколко градуса по-хладна от нормалното, но е достатъчно топла, за да се притесняваме от хипотермия. Един мокър костюм ни дава по-голяма свобода на движенията, отколкото един сух, който се нагнетява с въздух от бутилки. Това ще се окаже от жизнена необходимост, ако се озовем във водата, борейки се да изправим „Подскачащия мях“, след като е бил обърнат с дъното нагоре от бесните бързеи.

Вместо стандартното положение върху гърба, Пит закрепи с ремъци бутилките с въздух към бедрата си, за да може по-лесно да преминава през тесни участъци. Около себе си той бе омотал също така и регулатори за дишане, маркучи за въздух, които водеха към колектори с двойни клапани, както и манометри и една малка резервна бутилка, пълна с чист кислород за декомпресия. След това идваха коланите с тежести и плавателните компенсатори.

— Без смесен газ? — попита Сандекър.

— Ще дишаме въздух — отвърна Пит, докато проверяваше регулаторите си.

— Ами опасността от азотна наркоза?

— Щом веднъж излезем от дъното на кладенеца и долната част на притока, откъдето той започва да се изкачва нагоре към реката, ще бягаме като чумави от всякакви по-нататъшни гмуркания на голяма дълбочина.

— Просто гледайте да сте доста над прага — предупреди го Сандекър — и не се спускайте под тридесет метра. А след като заплавате по реката, отваряйте си широко очите за подводни камъни.

Това бяха думите, които адмиралът каза. Това, което той не каза, бе: „Ако нещо се обърка и вие имате нужда от незабавна помощ, считайте, че все едно сте на третия пръстен на Сатурн“. С други думи, отникъде не можеше да дойде спасение или евакуиране.

За последен път Пит и Джордино си провериха един на друг водолазните апарати край езерцето и изпробваха катарамите и закопчалките за бързото им освобождаване, които осигуряваха бързо сваляне на апаратите при опасни ситуации. Вместо водолазни качулки те поставиха на главите си каски на строителни работници, към които отпред бяха прикрепени по две херметични миньорски лампи. След това те застанаха на ръба на кладенеца и се плъзнаха във водата.

Сандекър и Дънкан вдигнаха един дълъг, херметично запечатан алуминиев контейнер и с усилие потопиха единия му край в кладенеца. Контейнерът, широк един метър и дълъг четири, бе съчленен в средата с цел по-лесно маневриране в тесни участъци. Тежък и трудно подвижен на сушата от оловните тежести, необходими за осигуряването на нулевата му подемна сила, контейнерът лесно можеше да се движи от водолаз под водата.

Джордино захапа мундщука си, нагласи маската си и хвана ръкохватката в предния край на контейнера. Той махна за последен път, докато бавно потъваше заедно с контейнера под повърхността на водата. Пит вдигна очи от водата и се ръкува с Дънкан.

— Каквото и да правиш — предупреди го Дънкан, — внимавай течението да не те отнесе отвъд пещерата със съкровището. От тази точка до мястото, където реката се появява в залива, трябва да има повече от сто и двадесет километра.

— Не се безпокой, няма да прекараме долу повече, отколкото е необходимо.

— Нека господ да се гмурне с теб — каза Дънкан.

— Цялата небесна компания ще бъде сърдечно приета — каза искрено Пит. След това той сграбчи ръката на Сандекър. — Пази една текила с лед за мен, адмирале.

— Така ми се искаше да има друг път към вътрешността на планината.

Пит поклати глава.

— Това може да бъде сторено само чрез гмуркане и плаване по подземната река.

— Върни обратно Лорън и Руди — отвърна Сандекър, като се мъчеше да овладее надигналите се в него чувства.

— Скоро ще ги видиш — обеща Пит.

В следващия миг той се потопи и изчезна.

51

Гласът на радиста извади капитан Хуан Диего от унеса му и той премести втренчения си поглед от командирската си палатка към конусообразната планина. Колко неописуемо грозен бе Серо ел Капироте и голата пустиня около него, помисли си той. Това бе истинска пустош в сравнение с красотата на родния му щат Дуранго.

— Да, какво има, сержанте?

Радистът бе с гръб към него и Диего не можеше да види озадаченото изражение върху лицето на войника.

— Обадих се на постовите за да докладват за обстановката, както правим на всеки час, но не получих отговор от четвърти и шести пост.

Диего въздъхна. Само това му липсваше сега, да има неочаквани усложнения. Полковник Кампос му бе заповядал да отцепи района около планината и той бе изпълнил заповедта. Не беше дадено обяснение, нито беше поискано такова. Преливащ от любопитство, Диего можеше само да наблюдава как хеликоптерите пристигат и заминават и да се чуди, какво ли ставаше там горе?

— Свържи се с ефрейтор Франциско от пети пост и го накарай да изпрати човек да провери четвърти и шести.

Диего седна край полевата си масичка и надлежно отбеляза липсата на обратен отговор в ежедневния си доклад като вероятна неизправност в свързочното оборудване. И през ум не му мина, че това може да е някакъв реален проблем.

— Не мога да се свържа и с Франциско от пети пост — информира го радистът.

Диего най-сетне се обърна.

— Сигурен ли си, че оборудването ти работи правилно?

— Да, сър. Предавателят предава и приема идеално.

— Опитай с първи пост.

Радистът намести слушалките си и сигнализира на поста. Няколко секунди по-късно той се обърна и сви рамене.

— Съжалявам, капитане, и първи пост не се обажда.

— Ще проверя това лично — каза раздразнено Диего. Той взе едно портативно радио и се запъти от палатката към командирската си машина. Внезапно той спря насред пътя и зяпна онемял.

Армейската командирска машина бе повдигната отпред с крик. Предните гуми бяха изчезнали в комплект с резервната.

— Какво, по дяволите, става тук? — промърмори той на себе си. Да не би това да е някаква шега, чудеше се той, или е възможно полковник Кампос да го изпитва?

Той се завъртя на пети и се отправи към палатката си, но направи само две крачки и сякаш появили се от нищото чрез магическо заклинание, трима души му препречиха пътя. Всички държаха пушки, насочени към гърдите му. Първият въпрос, който премина през съзнанието му бе, защо някакви индианци, облечени така, сякаш щяха да карат добитък, саботираха оборудването му.

— Това е военна зона — избърбори той. — Нямате право да влизате в нея.

— Прави каквото ти се казва, войниче — отвърна Били Юма, — и никой от хората ти няма да пострада.

Диего внезапно се досети какво се бе случило с часовите му. Въпреки това той бе объркан. По никакъв начин не бе възможно една шепа индианци да пленят четиридесет обучени войници, без да произведат изстрел. Той адресира думите си към Юма, когото взе за техния водач.

— Хвърлете оръжията си преди хората ми да дойдат или в противен случай ще бъдете поставени под военен арест.

— Съжалявам, че трябва да те информирам, войниче — каза Юма, който изпитваше удоволствие от факта, че сплашваше офицера облечен в добре изгладена полева униформа и излъскани до блясък бойни ботуши, — но всичките ти бойци бяха разоръжени и сега са поставени под стража.

— Невъзможно! — високомерно изрече Диего. — Някаква сган от пясъчни плъхове не може да се мери с обучени професионални войници.

Юма сви безразлично рамене и се обърна към един от мъжете до себе си.

— Иди в палатката и направи така, че радиото да не работи.

— Ти си луд. Не можеш да унищожаваш държавно имущество.

— Вие сте влезли незаконно в нашата земя — каза Юма с тих глас. — Тук нямате никаква власт.

— Заповядвам ви да свалите оръжието си — изкомандва Диего, като посегна към кобура си.

Юма пристъпи напред с безизразно изражение върху обруленото си от вятъра лице и заби цевта на старата си пушка Уинчестър дълбоко в стомаха на капитан Диего.

— Не се съпротивлявай. Ако дръпна спусъка, тялото ти ще заглуши изстрела и онези на планината няма да чуят нищо.

Внезапната разтърсваща болка убеди Диего, че тези хора не се шегуваха. Те познаваха пустинята и можеха да се движат по терена като призраци. Заповедите към него бяха да осуетява евентуалното влизане на скитащи ловци или златотърсачи. Нищо не бе споменато за въоръжен отряд от местни индианци, които лежаха в засада. Той подаде бавно автоматичния си пистолет на един от хората на Юма, който пъхна цевта му зад колана на дънките си.

— Също и радиото, моля.

Диего неохотно предаде радиото си.

— Защо правите това? — попита той. — Не знаете ли, че нарушавате закона?

— Ако вие, войничета, работите в съюз с хората, които оскверняват свещената ни планина, то тогава вие сте тези, които нарушавате закона, нашият закон. Сега без повече приказки. Ще дойдете с нас.

Като пазеха мълчание, капитан Диего и радистът му бяха ескортирани на половин километър (една трета миля) до една голяма надвиснала скала, която стърчеше навън от тялото на планината. Там, скрити от погледа на хората от върха, Диего намери цялата си рота войници да седят уплашено, плътно притискайки се един в друг, докато няколко индианеца ги държаха под прицел със собствените им оръжия.

Те се изправиха бавно на крака и застанаха мирно. Появата на техния командир изпълни лицата им с облекчение. Двама лейтенанти и един сержант се приближиха и отдадоха чест.

— Никой ли не е избягал? — попита Диего.

Един от лейтенантите поклати глава.

— Не, сър. Те ни нападнаха преди да можем да окажем някаква съпротива.

Диего огледа индианците, които охраняваха хората му. Той преброи само шестнадесет, включително Юма.

— Това ли сте всички? — попита той невярващо.

Юма кимна.

— Повече не бяха нужни.

— Какво смятате да правите с нас?

— Нищо, войниче. Съседите ми и аз внимавахме да не нараним някого. Ти и твоите хора ще си починете хубаво няколко часа, след което ще можете свободно да напуснете земята ни.

— А ако се опитаме да избягаме?

Юма сви безразлично рамене.

— Тогава ще бъдете застреляни. Нещо, над което трябва да се замислите, тъй като хората ми могат да уцелят бягащ заек от петдесет метра.

Юма бе казал всичко, което бе имал да казва. Той обърна гръб на Диего и започна да се изкачва по една едва забележима пътечка, която минаваше през тесен процеп в южната стена на планината. Индианците монтоло не размениха нито една дума. Сякаш изпълнявайки някаква безгласна команда, десет души последваха Юма, докато другите пет останаха, за да пазят пленниците.

В сравнение с миналия път изкачването сега вървеше по-бързо. Юма се възползва от грешките си и избягваше погрешните отклонения, които преди го бяха довели до улеи без изход. Той помнеше здравите, издадени скални участъци, които можеха да се използват при катеренето, и тези, които трябваше да избягва, защото бяха силно ерозирали. Въпреки това изкачването по пътека, по която всяко едно себеуважаващо се товарно муле категорично би отказало да върви, им струваше големи усилия.

Той би предпочел да разполага с повече хора, които да подпомогнат атаката му, но десетината души, които задъхано се изкачваха зад него, бяха единствените, които не се страхуваха от планината. Или поне така твърдяха. Юма не бе сляп и можеше да види тревожното безпокойство в очите им.

След като стигна до една плоска тераса, той спря, за да си поеме дъх. Сърцето му биеше силно, но тялото му бе напрегнато и изпълнено с трескавата енергия на състезателен кон, който се готви да се хвърли в лудешки бяг от стартовата линия. Той извади един стар джобен часовник от панталоните си и провери колко е часът. Кимна на себе си, изпълнен със задоволство, и вдигна циферблата, за да го видят и останалите. Движеха се с двадесет минути аванс.

Високо над тях, на върха на планината, хеликоптерите се рееха във въздуха като рояк пчели около кошер с мед. След като ги натовареха с толкова злато, колкото можеха да носят, те с мъка се издигаха във въздуха и поемаха курс към самолетната писта в пустинята Алтар.

Офицерите и войниците на полковник Кампос бяха така погълнати от работа и така омаяни от златното богатство, че никой от тях не се сети да провери силите за сигурност, разположени около подножието на планината. Радистът на върха бе твърде зает с координирането на кацането и излитането на хеликоптерите, за да поиска доклад от капитан Диего. Никой не си направи труда да надзърне над ръба към опустелия военен лагер долу. Нито някой от тях забеляза малката група мъже, които бавно се изкачваха нагоре, приближавайки се към върха на планината.

Полицейският комендант Кортина бе човек, от чийто поглед рядко нещо можеше да убегне. Когато той се издигна с полицейския си хеликоптер над Серо ел Капироте на път за главната си квартира, той погледна надолу към каменния звяр и долови нещо, което бе останало незабелязано от всички други. Прагматичен мъж, той затвори очите си и в първия момент реши, че играта на светлосенките или може би ъгъла на зрение е причина за това. Но когато отново фокусира погледа си в древната скулптура, той можеше да се закълне, че злобното изражение се бе променило. Заплашителният поглед бе изчезнал.

Малко преди демонът да изчезне от очертанията на прозореца му, на Кортина му се стори, че изпълнените с остри зъби челюсти на пазителя на мъртвите бяха замръзнали в усмивка.

52

Пит се чувстваше така, сякаш падаше свободно надолу в една гигантска сламка за газирана вода, изпълнена с кобалтовосиня мъгла. Стените на вертикалната шахта на кладенеца бяха обли и гладки, сякаш бяха полирани. Ако не беше партньорът му, когото той виждаше да плува на близко разстояние под него в прозрачната вода, шахтата щеше да изглежда бездънна. Докато се спускаше, той отпуши ушите си и с леки движения на плавниците се изравни с Джордино, който се мъчеше да издърпа контейнера с превозното им средство през завоя в дъното на шахтата. Пит му помогна, като избута напред края на контейнера, който бе откъм неговата страна, и го последва.

Той хвърли поглед върху стрелката на дълбокомера си. Тя бе замряла неподвижно малко под делението за шестдесет метра (197 фута). Оттук нататък притокът щеше да се изкачва към реката и налягането на водата щеше да намалява, като по този начин всякакви опасения за загуба на съзнание от голяма дълбочина ставаха неоснователни.

Това тук нямаше нищо общо с гмуркането в жертвения кладенец сред обраслите с джунгла склонове на Андите. Там той бе използвал здраво осигурително въже с комуникационно оборудване. И с изключение на краткото му влизане в страничната пещера, за да спаси Шанън и Майлс, той никога не бе губил зрителна връзка с повърхността. Този път те щяха да влязат в един подземен свят на вечния мрак, който нито един човек или животно бяха някога виждали.

Докато придвижваха обемистия контейнер през завоите и извивките на притока, водещ към реката, Пит си спомни, че пещерният водолазен спорт е един от най-опасните спортове в света. Непроницаемият мрак, клаустрофобното усещане, че си дълбоко под твърдата скална гръд, влудяващата тишина и постоянната опасност от загуба на ориентация, ако тинята се разбърка и завихри в непроницаеми облаци — всичко това можеше да доведе до паника, която бе погубила десетки водолази, обучени и екипирани да се справят с опасностите, и бе превърнало пещерния спорт в мрачно очарование, което не можеше да се изпита, ако се учеше от книга.

Какво беше казал неговият инструктор от Националното спелеологично дружество преди първото му гмуркане в една соленоводна пещера в Бахамите? „При гмуркане в пещера всеки може да умре по всяко време.“ Така един конкретен факт, научен по този особен начин, може да остане в паметта на човек завинаги. Пит си спомни, че през 1974 година само в подводните пещери във Флорида загубиха живота си двадесет и шест водолази, а общият брой на загиналите в света трябва да бе три пъти по-голям от тази цифра.

Пит никога не бе страдал от клаустрофобия, както и рядко страх разстройваше вниманието му, но при опасни условия той изпитваше безпокойство, което бе достатъчно, за да изостри сетивата му за неочаквани опасности.

При това положение, той не бе очарован от идеята да се спусне под вода без осигурително въже. Той достатъчно добре знаеше, че тази операция можеше лесно да се превърне в упражнение по самоунищожение, особено ако бъдеха повлечени неконтролируемо от бързото течение на реката. Тогава те нямаше да могат да се освободят от него преди да стигнат до пещерата със съкровището.

Хоризонталният процеп, който водеше към реката, се разширяваше и стесняваше в поредица от форми, наподобяващи пясъчен часовник. На разстояние сто метра (328 фута) от кладенеца те загубиха деветдесет процента от външната светлина. Запалиха лампите, закрепени към каските им. Още един бърз поглед към дълбокомера показа на Пит, че те се бяха бавно изкачвали, за да се доближат на двадесет метра (66 фута) от повърхността на водата.

Джордино спря движението си напред, обърна се и махна с едната си ръка. Бяха стигнали изхода към речната система. Пит му отвърна, като направи с ръка знака за „Окей“. След това той промуши ръка през ремъка, прикрепен към контейнера им с транспортното средство, за да не може някое непредвидено завихряне на водата да го откъсне от него.

Джордино ритна мощно с плавниците си напред и се изви под ъгъл нагоре в енергичен опит да изтегли и задържи кутията напречно на реката, преди главното течение да го понесе надолу, преди Пит да успее да излезе от притока. Той бе разчел времето си с почти съвършена прецизност. Точно когато загуби инерцията си и течението го хвана в здравата си прегръдка, Пит и неговият край на продълговатия контейнер изскочиха от страничната галерия.

Както бяха предварително планирали, те спокойно надуха плавателните си компенсатори, освободиха оловните тежести от контейнера, за да може той да се носи по водата, и спокойно се понесоха нагоре, носени от течението на реката. След като изминаха близо петдесет метра (164 фута), те пробиха повърхността и светлината на прожекторите им разкри една голяма открита галерия. Таванът бе от непозната черна скала, която не бе варовик. Чак когато Пит стабилизира светлинния лъч, той я разпозна като вулканична. За щастие, течението на реката бе равно и без камъни, но стените на тунела се издигаха отвесно над водата и не им предлагаха място за акостиране.

Той изплю мундщука на регулатора си и извика на Джордино:

— Бъди готов да свърнеш встрани, когато видиш свободно място на брега.

— Добре — каза Джордино през рамо.

Те бързо преминаха от вулканичната интрузия обратно към варовика, покрит от странен сив пласт, който поглъщаше светлината от прожекторите им и създаваше впечатление, че батериите им са изтощени. От тунела пред тях се чуваше постоянен басов тътен, който се усилваше и ехтеше в празното пространство. Най-лошите им страхове — да бъдат понесени през бурни непроходими бързеи или да се сгромолясат надолу в бездната от някои водопад преди да успеят да акостират на брега — внезапно започнаха да се надигат в тъмнината пред тях.

— Дръж се здраво — извика Джордино. — Изглежда, май ще направим едно малко скокче.

Пит наведе главата си надолу, за да може светлината от прожектора върху каската му да сочи право напред. Напразно. Тунелът скоро се изпълни с мъгла, която се вдигаше от водата като пара. В миг Пит си представи как пада от Ниагарския водопад без бъчва. Ревът сега бе оглушителен, усилен от акустиката на скалната пещера. В този момент Джордино влезе в мъглата и изчезна.

Единственото, което Пит можеше да направи, бе да се държи за контейнера и да наблюдава със странно парализирано очарование как мъглата го поглъща. Той стегна тялото си за едно безкрайно падане. Но безкрайното падане така и не дойде. Гръмотевичният тътен идваше не от водопад на реката, а от един бурен поток, който се изливаше с грохот отгоре.

Пит бе потопен под падащата разпенена водна маса, която се сгромолясваше от варовиковия таван на пещерата под формата на огромен воден стълб. Ревящият поток бе приток на подземната река, който извираше от друго място. Пит бе смаян от гледката на толкова много вода, която течеше под една безплодна и жадна пустиня на разстояние не по-голямо от това, на което един добър бейзболен играч може да хвърли топката. Той реши, че потокът трябва да се влива под голямо налягане в реката от система подземни водоносни пластове.

След като премина през завесата от мъгла, той видя, че стените се бяха разширили и таванът се бе издигнал нагоре в кухина с огромен размер и пропорции. Това бе пещера със странни образувания. Тя бе изпълнена с гротескни по форма хеликтити, семейство сталактити, които пренебрегват земното притегляне и растат в ексцентрични посоки. Минералните наноси бяха образували също така и красиво оформени гъби с височина над един метър, както и нежни цветя от гипс с изящни листа. Величествените образувания биха били описани от ветерани спелеолози като шедьоври на пещерния свят.

Пит можеше само да се чуди колко много други подземни светове се простираха под земята във вечен мрак, в очакване да бъдат открити и изследвани. Човек лесно можеше да даде воля на въображението си и да си представи, че тези великолепни калцитни скулптури са били изваяни от отдавна изчезнала човешка раса, обитавала някога подземния пещерен свят.

Не и Джордино. Красотата нищо не му говореше. Той се обърна, погледна към Пит с широка усмивка от рода: „Как се радвам, че отново съм жив“ и каза:

— Прилича на свърталището на „Фантома на операта“.

— Съмнявам се дали ще открием Дон Чейни да свири на орган някъде тук долу.

— Вляво, на тридесет метра пред нас има малка площадка за акостиране — каза Джордино със значително по-бодър дух.

— Добре. Давай към плиткото, като правиш всичко възможно да се отскубнеш от главното течение.

Джордино не чакаше повторна подкана. Той зави остро, като дърпаше контейнера след себе си и риташе яростно с плавниците си. Пит пусна ръкохватката на големия алуминиев контейнер и заплува мощно успоредно на него, докато стигна до средата му, след което като използваше тялото си като спирачка, го повдигна след Джордино.

Методът проработи така, както се бе надявал Пит. Джордино се отскубна от течението и заплува в по-спокойни води. Когато плавниците му докоснаха дъното, той се изкачи на брега, дърпайки контейнера след себе си.

Останал без товар, Пит лесно загреба към плитчината и стигна до брега десет метра по-надолу от Джордино. Той изпълзя от водата, седна долу и свали плавниците и очилата си. После внимателно тръгна нагоре по течението на потока, заобикаляйки гладките речни камъни, като в същото време сваляше бутилките си с въздух.

Джордино направи същото, преди да започне да разглобява контейнера. Той вдигна поглед към Пит с израз на гордост от голямо постижение.

— Страхотно местенце си намерихме тук.

— Съжалявам за бъркотията — измърмори Пит, — но седемте джуджета са във ваканция.

— Добре ли се чувстваш, след като стигнахме дотук.

— Не съм натъжен, че съм жив, ако това имаш предвид.

— Какво разстояние сме изминали?

Пит въведе една команда в компютъра, който бе завързан за ръката му.

— Според това истинско чудо на техниката ние сме изминали два километра през мястото на вечните мъки и сме се спуснали с още два метра към ада.

— Остават двадесет и осем.

— Да — каза Пит, усмихвайки се като фокусник, който се готви да смае публиката, — но оттук нататък ще пътуваме като изискани господа.

Пет минути по-късно осемте въздушни камери на „Подскачащия мях“ бяха напълнени с въздух, лодката бе надута и спусната във водата, готова за битката си с реката. Известна като съд за реагиране при спасителни операции, грозноватата лодка можеше да се носи без усилие върху въздушна възглавница над кипящи бързеи, подвижни пясъци, тънък лед и замърсени блатисти местности. Подобни съдове, използвани от полицията и противопожарните служби в страната, бяха спасили безброй жертви от удавяне. Сега, този тук, щеше да бъде подложен на тест за издръжливост, какъвто създателите му никога не са си представяли.

Дълъг три метра (10 фута) и широк метър и половина (5 фута) компактният съд бе снабден с четиритактов двигател с мощност петдесет конски сили, който можеше да движи лодката със скорост шестдесет и четири километра (40 мили) в час над плоска повърхност.

— Нашите инженери са свършили добра работа, като са променили височината — каза Джордино.

— Идеята за хоризонтален двигател и вентилатор е направо гениална — съгласи се Пит.

— Удивително колко много оборудване са успели да натъпчат вътре в контейнера.

Преди да потеглят, те поставиха и завързаха десет резервни бутилки с въздух, допълнителни бутилки за повторно надуване на лодката, комплект прожектори, включително два самолетни прожектора за кацане, монтирани в херметически кутии, резервни батерии, пакет за първа медицинска помощ и три допълнителни регулатора за дишане.

От едно херметично отделение Пит извади стария си очукан автоматичен „Колт“, калибър .45, и два пълнителя с патрони. Той се усмихна, тъй като намери също така и термос с кафе и четири сандвичи с наденица. Адмирал Сандекър никога не забравяше подробностите, които допринасяха за успеха на една операция. Пит върна термоса и сандвичите обратно в отделението. Сега не бе време за пикник. Те трябваше да бързат, ако искаха да стигнат навреме до пещерата със съкровището, преди да станеше твърде късно да спасяват Лорън и Руди. Той пъхна пистолета и резервните пълнители в една найлонова торбичка и й запечата отвора. След това разтвори ципа на водолазния си костюм и пъхна торбичката под него, близо до стомаха си.

Той се загледа за момент в черната сгъваема лодка на въздушна възглавница.

— „О, Цирцея, ти, която ще ни водиш по пътя наш — изрецитира той — към Хадес, дето човек с черен кораб нивга не е стигал.“

Джордино, който монтираше чифт направляващи гребла върху техните поставки, вдигна поглед.

— Къде си чул това?

— „Одисей“ от Омир.

— „Истина е, сред троянците също има люде, дето могат в дълбините да се гмуркат“ — рецитира с лекота Джордино. — „Илиада“. И аз мога да цитирам Омир.

— Никога не спираш да ме удивяваш.

— Всъщност това е нищо.

Пит се качи на борда.

— Оборудването прибрано?

— Прибрано и закопчано.

— Готов за отплаване?

— Пали.

Пит се сви на задната седалка непосредствено пред вентилатора. Той включи стартера и двигателят с въздушно охлаждане се закашля и заработи. Малкият двигател бе добре шумоизолиран и единственият звук, който се чуваше от ауспуха, бе едно приглушено пулсиране.

Джордино зае мястото си в носа на лодката и завъртя един от самолетните прожектори, осветявайки ярко пещерата така, сякаш бе ден. Той погледна назад към Пит и се засмя.

— Надявам се, че никой няма да ни глоби за замърсяване на тази девствена природа.

В отговор Пит също се засмя.

— За местния шериф това ще бъде едно твърде недоходно начинание. Забравил съм си портфейла.

Лодката се отдели от брега и се насочи към главното течение, увиснала върху въздушната си възглавница с дебелина 20 сантиметра (8 инча), която сама бе произвела. Пит хвана с две ръце вертикалните ръкохватки на лоста за управление и с лекота пое курс в права посока над течащия поток.

Струваше им се доста странно това, да се носят над водната повърхност без усещане за контакт. На носа Джордино можеше да погледне надолу в забележително прозрачната вода, променила цвета си от кобалтовосин на тъмно синьо-зелен и да види уплашени безцветни саламандри и ято слепи пещерни риби, които се стрелкаха между облите камъни, осеяли дъното на реката като пръснати орнаменти. Той бе зает с това да съобщава условията на реката пред него и да щрака с фотоапарата, докато Пит управляваше и записваше данни в компютъра си за Питър Дънкан.

Въпреки бързото им движение през големите коридори, потта по телата им и изключително високата влага във въздуха се смесваха, за да образуват ореол от мъгла около главите им. Те не обръщаха внимание на това явление, нито на тъмнината зад тях и продължаваха да навлизат все по-навътре и по-навътре в издълбания от реката каньон, без нито за миг да хвърлят поглед назад.

Първите осем километра те изминаха без да срещнат препятствия и наваксаха доста време. Те плаваха над бездънни вирове и подминаваха мрачни галерии, които се простираха далеч навътре в стените на пещерите. Таваните в низа от речни пещери варираха от тридесет метра (98 фута) във височина до малки въздушни пролуки, които едва стигаха, за да промушат лодката през тях. Прескочиха без затруднение няколко малки, плитки каскади и влязоха в един тесен тунел, където цялото им внимание бе съсредоточено в това да избегнат вездесъщите речни камъни. После преминаха през една огромна галерия, която се простираше на дължина от почти три километра (малко над 2 мили), изпълнена с изумителни кристали, които блестяха и хвърляха искри светлина под ярките им прожектори.

На два пъти таванът се сливаше с водната повърхност и те трябваше да продължат пътя си под вода. Тогава те преминаха през процедурата, която се състоеше в това да изпуснат въздуха от „Подскачащия мях“, докато получи нулева подемна сила, да се върнат към дишане от бутилките си с въздух и да се понесат по течението през подводния тунел, влачейки сплесканата лодка и оборудването й зад себе си, докато излязат в открита пещера и я надуят отново. Нямаше оплаквания от допълнителните усилия. Нито един от двамата не очакваше гладко пътуване по спокойна река.

За да се освободят от напрежението, те започнаха да дават безсмислени имена на галериите и по-забележителните фигури. „Зала на смешките“, „Музей на восъчните фигури“, „Гимнастическият салон на Джордино“. Един малък чучур, водата от който се стичаше по стената на една пещера, бе наречен „Сополанко“. Самата река те нарекоха „Старият пияница“.

След като преминаха през втория подводен тунел и надуха отново лодката си, Пит забеляза, че скоростта на течението бе нараснала с два възела и наклонът на реката започваше да става все по-стръмен. Подобно на листа, носени от водата в някоя канавка, те продължиха стремителното си спускане надолу в страната на вечния мрак, без да могат да узнаят какви опасности се спотайваха зад следващия завой.

Лодката внезапно бе тласната неудържимо към един беснеещ катаракт и бързеите се увеличиха застрашително. Смарагдовата вода се превърна в кипящо бяла и заскача надолу през един тунел, осеян с големи камъни. „Подскачащият мях“ се затресе и започна да се изправя като необязден кон на родео, когато възсядаше някоя вълна, за да се гмурне отново в следващата падина по най-зашеметяващ начин. Всеки път, когато Пит си казваше, че бързеите не могат да станат по-буйни, в следващия участък от реката лодката бе хвърляна във все по-яростни и кипящи водни маси, които на няколко пъти напълно я заливаха. Но верният малък съд винаги отърсваше пяната от себе си и успяваше да си пробие път до повърхността.

Пит се бореше като бесен да държи лодката в права посока. Ако се обърнеха дори и наполовина напреки на вълнението, всички шансове за оцеляване щяха да бъдат изгубени. Джордино бе сграбчил аварийните весла и превиваше гръб в стремежа си да задържи лодката стабилна. Те влязоха на висока скорост в един остър завой на реката с масивни скали. Някои от тях бяха полупотопени и хвърляха зад себе си огромни вълни, приличащи на опашката на петел, други се издигаха над вълните като заплашителни монолити. Малкият съд едва успя да избегне няколко камъка, минавайки на косъм край тях. По-надолу от коритото се издигаше нова скала, сблъсъкът с която изглеждаше неизбежен за двамата мъже в лодката. Но външната стена на корпуса само се отърка в неподвижната скална повърхност, без да се спука и те продължиха пътя си надолу.

Изпитанията им нямаха край. Попаднаха в един водовъртеж, който ги завъртя като тапа в мивка с вода, преди да бъде всмукана надолу в канала. Пит опря гърба си в изпълнената с въздух облегалка зад себе си, за да се задържи в изправено положение и натисна лоста за газта до краен предел. Воят на форсирания двигател се загуби в рева на бързея. Цялата му воля и концентрация бяха фокусирани в това да не позволи лодката да се извие встрани от силата на бързото течение. Джордино също помагаше, като гребеше мощно с веслата.

Оставени без надзор, когато Джордино хвана веслата, самолетните прожектори бяха паднали в пяната зад борда. Сега единствената светлина идваше от лампите върху каските им. Струваше им се, че бе изминала цяла вечност, откакто бяха попаднали в този водовъртеж. Накрая те успяха да се отскубнат от него, само за да бъдат отново хвърлени в бързеите.

Пит намали газта и освободи ръцете си от ръкохватките на лоста за управление. Нямаше смисъл да се бори сега с реката. „Подскачащият мях“ щеше да отиде там, където бушуващата вода го отнесеше.

Джордино се взря в черната неизвестност пред него с надеждата да види по-спокойни води. Това, което съзря обаче, бе едно разклонение в реката, което отвеждаше основния поток в две различни галерии. Той извика над рева на водата:

— Приближаваме разклонение.

— Можеш ли да познаеш кой е главния водопровод? — извика му в отговор Пит.

— Този вляво изглежда по-голям.

— Окей, ляво на борд!

В един ужасяващ момент им се стори, че лодката им ще се разбие в огромната масивна скала, която разделяше реката, но „Подскачащият мях“ успя да мине на косъм покрай нея и се спаси от обръщане с кила нагоре само поради това, че попадна на една мощна обратна вълна. Малкият съд се заби навътре във вълните и хлътна стремително надолу, заравяйки носа си под стена от вода. По някакъв начин той успя да се хоризонтира преди да бъде тласнат напред от неумолимия поток.

За миг Пит помисли, че бе изгубил Джордино, но якият мъжага се показа от дълбоката вода, заляла вътрешността на лодката и разтърси глава, за да прогони световъртежа, който получи, когато водата го бе завъртяла като топче в рулетка. Колкото и да бе невероятно, той пусна една усмивка и посочи с ръка ушите си.

Пит разбра. Непрекъснатият рев на бързеите като че ли отслабваше. Лодката отново се подчини на неговото управление, но този път бавно и тромаво, тъй като бе напълнена до половината с вода. Допълнителният товар не позволяваше да се поддържа въздушна възглавница. Той увеличи газта и извика на Джордино:

— Започвай да изгребваш.

Конструкторите на лодката бяха помислили за всичко. Джордино вкара лост в една малка помпа и започна да го движи напред-назад, изхвърляйки навън по този начин струя вода през една странична тръба зад борда.

Пит се наведе встрани и започна да изучава дълбините под светлината на прожекторите, вързани към каската му. Каналът сега изглеждаше по-тесен и въпреки че камъните вече не разпенваха водата, реката сякаш се движеше с ужасяваща скорост. Изведнъж той видя, че Джордино бе спрял да изгребва водата и се бе заслушал с апокалиптично изражение на лицето си. След миг го чу и Пит.

От черното празно пространство пред тях долиташе дълбок грохот.

Джордино го погледна.

— Мисля, че този път измъкване няма.

Видението, че падат от Ниагара се върна отново. Водопадът, към който се приближаваха, не бе някакъв малък поток, падащ отгоре. Грохотът отекваше в пещерата, идваше от огромно количество вода, което пада от висока каскада.

— Напълни с въздух плавателния си компенсатор — изрева Пит над хаоса.

Водата ги носеше стремително със скорост над двадесет възела, като се събираше във фуния с концентрирана сила. Милиони литри вода ги засмукаха към невидимата пропаст. Те преминаха през следващия завой на реката и влязоха във водовъртеж от мъгла. Гръмотевичният тътен стана оглушителен.

Нямаше страх, нито чувство на безпомощност или отчаяние. Всичко което Пит чувстваше, бе една странна вцепененост, сякаш цялата му способност да разсъждава бе внезапно изчезнала. Струваше му се, че влизаше в един кошмар без форма и очертания. Последното просветване на разума му бе, когато „Подскачащия мях“ увисна за момент във въздуха преди да полети надолу в мъглата.

Те не усещаха, че падат. По-скоро им се струваше, че летят в облаците. Изведнъж Пит изпусна лоста за управление и бе изхвърлен от лодката. Стори му се, че Джордино извика нещо, но гласът му се изгуби в рева на водопада. Падането през водния вихър му изглеждаше безкрайно.

Тогава дойде ударът. Пит се заби като метеор в един дълбок вир в основата на водопада. Въздухът изскочи от дробовете му и в началото той помисли, че бе смазан на кървава пихтия върху скалите. След миг обаче усети успокояващата прегръдка на водата около себе си.

Той инстинктивно задържа дъха си и напрегна всички сили, за да достигне повърхността. Подпомаган от напълнения с въздух плавателен компенсатор, той бързо се показа отгоре и бе веднага пометен надолу от течението. Скалите протягаха към него хищно ръце като алчни за плячка чудовища на подземния свят. Той бе запокитен надолу през няколко бързея и можеше да се закълне, че се блъсна във всеки един камък, който се показваше над водата. Ударите разкъсаха водолазния костюм и охлузиха оголената му кожа по краката и разперените му ръце. Той се удари силно в гърдите, след което главата му се блъсна в нещо твърдо и неподвижно. Ако не бе предпазната каска, която пое осемдесет процента от удара, черепът му щеше да се разцепи на две.

Колкото и да бе невероятно, плавателният му компенсатор бе останал надут и Пит се понесе в полусъзнание през низ от къси бързеи. Един от прожекторите на каската му бе направен на парчета от удара при падането, а другият хвърляше някаква смътна червена светлина. С облекчение той усети чакъл под краката си и видя, че течението го въртеше и носеше към една плитчина, която водеше към малко отворено пространство на брега. Той заплува към него, като се мъчеше да се отскубне от мъртвата хватка на течението. Най-накрая коленете му застъргаха по грубия чакъл. Той протегна ръце, за да се издърпа по хлъзгавите камъни към сухия шелф. От устните му се изплъзна болезнен стон, когато една от китките му експлодира от болка. След като бе полетял надолу от водопада, той бе счупил нещо в нея. Но не само китката му бе счупена. Той бе пукнал също така и две или повече ребра отляво.

Грохотът на водопада бе останал далеч назад в тъмнината. Съзнанието му бавно се върна в релсите си и той се зачуди на какво ли разстояние е бил отнесен от побеснелия поток. После, когато мислите му се избистриха, той си спомни за Джордино. В отчаяние той извика името на Ал с глас, който отекна във въздушната камера. Макар че се надяваше, Пит в действителност не очакваше да чуе отговор.

— Насам.

Отговорът, който долетя, бе не по-висок от шепот, но за Пит той прозвуча така, сякаш идваше от високоговорител. Олюлявайки се, той се надигна на крака, и се опита да определи откъде идваше гласът.

— Обади се пак.

— Намирам се само на шест метра от теб, нагоре по течението — каза Джордино. — Не ме ли виждаш?

Погледът на Пит бе забулен от някаква червена мъгла. Той разтри очите си и откри, че може отново да ги фокусира. Той също така осъзна, че червената мъгла, която забулваше зрението му, идваше от кръвта, която се стичаше от една дълбока резка в челото му. Сега той ясно можеше да различи Джордино, който лежеше по гръб недалеч от него с тяло полупотопено във водата.

Той отиде клатушкайки се при приятеля си, като стискаше с ръка лявата част на гръдния си кош в напразен опит да потисне болката. Той коленичи вдървено край Джордино.

— Така се радвам да те видя отново. Помислих си, че ти и „Подскачащият мях“ сте отплавали без мен.

— Останките от нашата вярна лодка бяха отнесени надолу по реката.

— Лошо ли си ранен? — попита Пит.

Джордино се усмихна бодро, вдигна длани и размаха пръстите си.

— Поне мога да свиря в Карнеги Хол.

— Да свириш? Ти дори не можеш да различаваш нотите. — Изведнъж очите на Пит се изпълниха със загриженост. — Гърбът ти ли е?

Джордино поклати леко глава.

— Останах в „Подскачащия мях“ и когато лодката се удари в дъното, краката ми се оплетоха във въжетата, които държаха оборудването. След това тя излетя в едната посока, а аз в другата. Мисля, че и двата ми крака са счупени под коленете.

Пит леко опипа прасците на Джордино. Приятелят му сви ръце в юмруци.

— Имаш късмет. Прости счупвания, без сложни фрактури.

Джордино погледна нагоре към Пит.

— Изглеждаш така, сякаш си минал през цикъла за центрофуга на някоя пералня.

— Само няколко драскотини и натъртвания — излъга Пит.

— Тогава защо говориш със стиснати зъби?

Пит не отговори. Опита се да извика една програма в компютъра на ръката си, но от удара в един камък той се бе повредил. Пит разкопча ремъка му и го хвърли в реката.

— Толкоз за данните на Дънкан.

— И аз изгубих фотоапарата си.

— Лош късмет. Никой няма да дойде скоро тук.

— Имаш ли някаква представа колко остава до пещерата със съкровището? — попита Джордино.

— Грубо предположение? Може би два километра.

Джордино го погледна.

— Ще трябва да ги изминеш сам.

— Говориш глупости.

— Ще ти бъда само товар. — Джордино вече не се усмихваше. — Забрави за мен. Тръгвай към пещерата със съкровището.

— Не мога да те оставя тук.

— Със счупени кокали или не, аз все още мога да се нося по течението. Ще те последвам по-късно.

— Внимавай, когато стигнеш там — каза мрачно Пит. — Може да се носиш по течението, но не можеш да избягаш от него. Гледай да се придържаш близо до брега, извън главния поток, тъй като в противен случай ще бъдеш отнесен надолу без всякаква надежда за спасение.

— Голяма работа. Бутилките ни с въздух изчезнаха заедно с „Подскачащия мях“. Ако по пътя си оттук до пещерата със съкровището срещнем подводна галерия, която е по-дълга, отколкото можем да издържим без да дишаме, ние така или иначе ще се удавим.

— Трябва да гледаш живота от светлата му страна.

Джордино свали едно резервно фенерче от колана, завързан около бедрото му.

— Ще имаш нужда от това. Лампата на главата ти изглежда така, сякаш е водила неуспешна битка с някоя скала. Като говорим за това, лицето ти също е в безобразно състояние. От него шурти кръв върху раздраните остатъци от хубавия ти водолазен костюм.

— Като се гмурна отново в реката, всичко ще се оправи — каза Пит, докато завързваше фенерчето на ръката си над счупената китка, където преди бе поставен компютърът. Той хвърли колана с тежестите. — Това вече няма да ми трябва.

— Няма ли да вземеш бутилката си с въздух?

— Не искам да се товаря с неща повече от необходимото.

— Ами ако стигнеш до подводен тунел?

— Ще се наложи да плувам под вода, докато имам въздух в дробовете си.

— Една последна услуга — каза Джордино, като вдигна празните ремъци, които преди бяха държали бутилките му с въздух. — Завържи заедно краката ми, за да не се мятат във водата.

Пит стегна ремъците дотолкова, доколкото посмя, като не забрави счупената си китка и необходимостта да пипа внимателно. С изключение на едно рязко поемане на дъх, Джордино не издаде никакъв звук.

— Почини си поне един час, преди да тръгнеш — нареди Пит.

— Тръгвай и направи всичко, което можеш, за да спасиш Лорън и Руди. Аз ще дойда веднага щом се посъвзема.

— Ще следя за теб в реката.

— По-добре намери една голяма мрежа.

Пит стисна за сбогом ръката на Джордино. След това навлезе в реката, докато течението не го пое и понесе към следващата пещера.

Джордино гледаше след него, докато светлината от прожектора на Пит не изчезна зад следващия завой, за да се стопи накрая в мрака. Два километра (1.2 мили), помисли си той и се помоли на Бога последният участък от пътуването да бъде през изпълнени с въздух пещери.

53

Золар пое дълбок дъх на облекчение. Нещата вървяха добре, по-добре, отколкото бе очаквал. Проектът отиваше към приключване. Ремаркето, използвано за оперативен щаб, електрокарът и лебедката бяха върнати обратно по въздуха заедно с по-голямата част от хората на полковник Кампос. Отзад остана единствено един малък взвод сапьори, за да натовари последното количество злато на един армейски транспортен хеликоптер, който бе паркиран до откраднатия от НЮМА летателен апарат.

Золар погледна надолу към останалите предмети от златното съкровище, които стояха прилежно подредени. Той разглеждаше бляскавите антики, с мисъл насочена към крайната им продажна цена. Великолепната художествена изработка на металните тела на двадесет и осемте златни статуи на воините на инките не подлежеше на описание. Всяка една от тях беше висока един метър и предоставяше рядката възможност да се види съвършеното майсторство на скулпторите на инките.

— Още няколко и щеше да имаш пълен комплект шахматни фигури — каза Оксли, докато гледаше с възхищение изложеното на показ злато.

— Жалко, че няма да ги задържа — тъжно отговори Золар. — Но се страхувам, че ще трябва да се задоволя с печалбите от моя дял от тяхната продажба, с които ще си купя законни исторически антики за личната си колекция.

Фернандо Матос алчно поглъщаше с очи гледката на армията от злато, докато изчисляваше наум своя двупроцентов цял от плячката.

— В Националния ни музей по антропология в Мексико Сити няма нищо, което може да се сравни с това.

— Винаги можеш да направиш дарение с дяла си — каза саркастично Оксли.

Матос го стрелна със злобен поглед и понечи да каже нещо, но бе прекъснат от приближаващия се полковник Кампос.

— Лейтенант Рамос съобщава от пещерата, че в планината вече не са останали никакви предмети. Веднага щом той и хората му излязат на повърхността, те ще натоварят стоката. След това аз ще отлетя до самолетната писта, за да ръководя прехвърлянето.

— Благодаря, полковник — каза учтиво Золар. Той вярваше на Кампос толкова, колкото вярваше, че може сам да повдигне каменния демон. — Ако нямате възражения, останалите от нас ще дойдат с вас.

— Но да, разбира се. — Кампос огледа почти пустия връх. — Ами другите ви хора?

Погледът в хлътналите очи на Золар стана студен.

— Брат ми Сайръс и неговата група ще ни последват с нашия хеликоптер, веднага щом уредят няколко дребни подробности.

Кампос разбра и се усмихна цинично.

— Става ми лошо, като си помисля за всичките бандити, вилнеещи на свобода, които грабят и убиват гости от чужди страни.

Докато чакаха лейтенант Рамос и неговия взвод да излязат от тунела и да натоварят антиките, Матос отиде до каменния демон и започна да го разглежда. Той протегна ръка и я постави върху врата му. Изненада го хладината на камъка, който цял ден бе поглъщал топлината на слънчевите лъчи. Изведнъж той рязко дръпна ръката си назад. Сторило му се бе, че студеният камък под дланта му внезапно бе станал мек и слизест като люспестата кожа на риба.

Матос отстъпи сепнат назад и започна да се обръща, за да се върне бързо при останалите. В този момент той видя една човешка глава да се подава над ръба на стръмния склон зад демона. Като човек, израснал в семейство на университетски преподаватели, той не вярваше в суеверия и народни предания. Матос остана неподвижен по-скоро от любопитство, отколкото от уплаха.

Главата се издигна нагоре и се видя, че бе прикрепена към тялото на един мъж, който уморено се изкачи на върха. За миг натрапникът леко се олюля, след което насочи една стара пушка към Матос.

Почти цяла минута Юма лежа проснат върху една издатина, докато чакаше да си поеме дъх и сърцето му да се успокои. Когато надигна глава, видя, че към него гледаше един дребен мъж със странна външност. Той бе плешив, носеше огромни очила и бе неуместно облечен в делови костюм с риза и вратовръзка. Мъжът напомняше на Юма на държавните служители, които веднъж годишно минаваха през селото на племето монтоло, обещаваха помощи под формата на торове, фураж, зърно и пари, след което продължаваха по пътя си, без никога да изпълнят обещанията си. След като се изкачи на ръба на върха, той забеляза също така и група мъже, които стояха около един армейски хеликоптер на 30 метра (100 фута) от него. Те не го забелязаха. Планът на Юма бе изкачването да завърши зад големия каменен демон, където никой нямаше да ги забележи. Никой, с изключение на Матос, който имаше нещастието да стои наблизо.

Юма насочи стария очукан уинчестър към мъжа и заговори тихо:

— Не вдигай никакъв шум или ще умреш.

Не бе необходимо Юма да се обръща, за да се увери, че първите няколко души от отряда му от съседи и роднини се изкачваха на планинския връх. Той осъзна, че отчаяно се нуждаеше от още една минута, за да може целият му малоброен отряд да стъпи на върха на планината. Ако човекът пред него подадеше тревога, цялата изненада щеше да се изгуби и останалите му хора щяха да бъдат заварени беззащитни по склона на планината. По някакъв начин той трябваше да спечели време.

Нещата се усложниха допълнително от внезапното появяване на един офицер с взвод войници, които излязоха от един дълбок процеп в скалата. Без да погледнат нито вляво, нито вдясно, те се насочиха към това, което изглеждаше на Юма като разположени в шахматен ред ниски мъже, направени от злато.

При вида на приближаващите войници, пилотът на хеликоптера запали двигателите, остави ги да работят на празен ход и зацепи двойните витла на големия транспортьор.

Край каменния демон Матос бавно вдигна ръце.

— Свали си ръцете! — изсъска Юма.

Матос се подчини.

— Как успяхте да преминете през охраната ни? — поиска да узнае той. — Какво правите тук?

— Това е свещената земя на моя народ — тихо отвърна Юма. — Вие я осквернявате с алчността си.

С всеки няколко спечелени секунди по двама нови индианци от племето монтоло се изкачваха на върха зад Юма, като образуваха група, скрита зад демона. Те бяха успели да стигнат дотук, без да причинят нараняване или смърт и Юма не искаше да го правят сега.

— Приближи се към мен — заповяда той на Матос — и застани до демона.

В очите на Матос се появи изражение на дива, необуздана лудост. Алчността му за златното богатство бавно започна да надвива страха му. Неговият дял щеше да го направи по-богат от най-смелите му мечти. Той не можеше да се откаже от него поради няколко суеверни индианци. Той погледна нервно през рамо към сапьорите, които се събираха при хеликоптера. Страхът, че ще загуби мечтите си, сви стомаха му в агонизираща болка.

Юма предчувстваше какво ще последва. Мъжът с костюма се изплъзваше от ръцете му.

— Искаш злато? — каза Юма. — Вземи го и напусни планината ни.

Когато видя, че зад Юма се появиха още мъже, Матос накрая не издържа. Той се обърна и побягна, като крещеше:

— Нарушители! Застреляйте ги!

Без да вдигне пушката си, за да се прицели, Юма стреля от бедрото си. Изстрелът му уцели Матос в коляното. Бюрократът залитна встрани, очилата излетяха от главата му и той се просна тежко върху гръдния си кош. После се претърколи по гръб, вдигна крака си и сграбчи коляното си с две ръце.

Роднините и съседите на Юма се пръснаха подобно на призраци в гробище и обкръжиха хеликоптера. Лейтенант Рамос, който не беше глупак, веднага прецени ситуацията. Хората му бяха сапьори, а не пехотинци и не носеха оръжие. Той веднага вдигна ръце, предавайки се, и извика на малкия си взвод да направи същото.

Золар изруга високо.

— Откъде, по дяволите, се взеха тия индианци?

— Няма време за разсъждения — рязко изрече Оксли. — Махаме се оттук.

Той скочи през товарния люк и дръпна Золар след себе си.

— Златните воини! — запротестира Золар. — Не са натоварени.

— Забрави ги.

— Не! — съпротивляваше се Золар.

— Тъп глупак такъв. Не виждаш ли, тези хора са въоръжени. Армейските сапьори не могат да ни помогнат. — Той се обърна и изкрещя на пилота на хеликоптера. — Излитай! Andale, andale!

Полковник Кампос реагира по-бавно от другите. Той по най-глупав начин заповяда на лейтенант Рамос и неговите хора да се съпротивляват.

— Атакувайте ги! — извика той.

Рамос го погледна.

— С какво, полковник? С голи ръце ли?

Юма и членовете на племето му се намираха сега само на 10 метра (33 фута) от хеликоптера. Дотук бе изстрелян само един изстрел. Гледката на блестящите от слънцето златни воини за момент зашемети индианците монтоло. Единственият предмет от чисто злато, който някой от тях бе някога виждал, бе една малка чаша за причастие в олтара на малката църква в близкото село Илано Колорадо.

Пилотът даде газ и лопатките на хеликоптерните витла започнаха яростно да бият във въздуха, вдигайки вихрушка от прах. Колелата се бяха вече отлепили от върха на планината, когато Кампос най-сетне осъзна, че благоразумието е по-добро от алчността. Той направи тичешком четири крачки и скочи към товарната врата, подтикван от Чарлз Оксли, който протегна ръка към него.

В този миг хеликоптерът рязко се издигна нагоре. Вдигнатите ръце на Кампос хванаха празния въздух. Инерцията му го понесе под хеликоптера и отвъд ръба на скалата, сякаш правеше скок във вода от движение. Оксли наблюдаваше как тялото на полковника се смаляваше и преобръщаше, преди да се удари в скалите далеч долу в бездната.

— О, боже — изохка Оксли.

Золар бе вътре в товарния отсек, където се държеше за един ремък с мрачно изражение на лицето и не видя скока на Кампос от върха на планината. Грижите му бяха другаде.

— Сайръс е все още долу в пещерата.

— Той е с Амару и хората му. Не се тревожи. Техните автоматични оръжия далеч превъзхождат няколкото ловни пушки на индианците. Те ще си заминат с последния хеликоптер, който е все още на върха.

Едва тогава Золар се сети, че някой липсваше.

— Къде са Матос и полковникът?

— Индианците стреляха и раниха Матос, а Кампос се забави твърде много.

— Останал е на Серо ел Капироте?

— Не, падна от Серо ел Капироте. Мъртъв е.

Реакцията на Золар бе мечта за всеки психиатър. Изражението му стана замислено за момент, след което той избухна в смях.

— Матос ранен, а добрият полковник мъртъв. Повече печалба за фамилията.

Предварително набелязаният план на Юма и Пит бе изпълнен. Юма и неговият отряд бяха завзели върха и бяха прогонили злите хора от свещената планина на мъртвите. Той наблюдаваше как двама от племенниците му поведоха лейтенант Рамос и сапьорския му взвод надолу по стръмната пътечка, водеща към пустинята.

Нямаше начин как да носят Матос. Коляното му бе стегнато в бинт и той бе принуден да куца с останалите, доколкото можеше, подпомаган от двама сапьори.

Любопитството влечеше Юма към разширения отвор на тунела в планината. Той се измъчваше от желанието си да изследва пещерата и да види със собствените си очи реката, описана от Пит и водата, която виждаше в сънищата си. Но по-възрастните мъже бяха твърде уплашени, за да влязат във вътрешността на планината, а при младите проблемът бе златото. Те искаха да прекратят акцията, за да го отнесат, преди на върха да са се върнали въоръжени войници.

— Това е наша планина — каза един младеж, син на скотовъдец, съсед на Юма, — малките златни човечета ни принадлежат.

— Първо трябва да видим реката вътре в планината — възрази Юма.

— На живите е забранено да влизат в страната на мъртвите — предупреди по-големият брат на Юма.

Един от племенниците погледна към Юма със съмнение.

— Няма никаква река, която да тече под пустинята.

— Вярвам на човека, който ми каза за нея.

— На този гринго може да се вярва не повече отколкото на онези, в чиито вени тече испанска кръв.

Юма поклати глава и посочи златото.

— Това доказва, че не е излъгал.

— Войниците ще се върнат и ще ни убият, ако не си тръгнем — запротестира друг от племето.

— Златните хора са твърде тежки, за да ги носим надолу по стръмната пътека — възрази младежът. — Те трябва да бъдат спуснати с въжета надолу по скалните стени. Това ще отнеме време.

— Нека да отправим молитва към демона и да си тръгваме — каза брат му.

Юма неохотно отстъпи.

— Така да бъде, семейство мое, приятели мои. Ще удържа на обещанието си и ще вляза в планината сам. Вземете златните хора, но побързайте. Скоро ще мръкне.

Когато се обърна и влезе в разширения вход на тунела, който водеше навътре в планината, Юма не чувстваше страх.

Изкачването до върха на планината им бе донесло добро. Злите хора бяха прогонени. Демонът отново почиваше в мир. Сега, с благословията на демона, Били Юма се чувстваше уверен, че може безопасно да влезе в страната на мъртвите. И може би щеше да намери следа, която щеше да го отведе до изгубените свещени идоли на неговото племе.

54

Лорън седеше свита в тясната килия в скалата и потъваше в бездната на самосъжалението. Тя нямаше повече сили да се бори. Часовете се бяха слели един в друг и времето бе загубило всякакъв смисъл и значение. Тя не си спомняше кога бе яла за последен път. Опита се да си спомни как би се чувствала на топло и сухо местенце, но споменът за това й се струваше като събитие, станало преди векове.

Самоувереността и независимостта й, както и удовлетворението й да бъде уважаван законодател в единствената световна суперсила не означаваха нищо тук, в малката влажна пещера. Времето, когато бе стояла на подиума в Камарата на представителите, изглеждаше на светлинни години разстояние от нея. Тя бе стигнала до края, като се бе борила до последен дъх. Сега се бе примирила. По-добре бе да умре и да приключи с всичко.

Тя погледна към Руди Гън. През последния един час той почти не бе се помръднал. Не беше нужно да е лекар, за да види, че състоянието му се беше силно влошило. Тупак Амару, в пристъп на садистичен гняв, бе счупил няколко пръста на Гън, скачайки с крак върху тях. Ритал го бе многократно в стомаха и главата и Гън имаше тежки контузии. Ако в скоро време Руди не получеше медицинска помощ, той можеше да умре.

Мислите на Лорън се обърнаха към Пит. Всички възможни пътища към свободата бяха блокирани, освен ако той не се притечеше на помощ начело на американската кавалерия, а това беше малко вероятна възможност.

Тя си спомни останалите случаи, когато той я бе спасявал. Първият път бе на борда на един руски крайцер, където бе държана в плен от агенти на бившето съветско правителство. Пит се бе появил и я спаси от жесток побой. Вторият път бе, когато бе държана като заложница заедно с един свой сънародник, също конгресмен, от фанатика Хидеки Сума в неговия подводен град близо до японското крайбрежие. Пит и Джордино бяха рискували живота си, за да ги освободят.

Тя нямаше право да се отказва. Но Пит бе мъртъв, смазан на пихтия в морето от ударните гранати. Ако сънародниците й можеха да изпратят група от „Специалните сили“ през границата, за да я спасят, те трябваше да са го направили досега.

Тя бе наблюдавала през отвора на пещерата как влачеха златното съкровище покрай килията й и как го изнасяха през пещерата на древните пазители към върха на кухата планина. Когато златото бъдеше пренесено, тя знаеше, че щеше да удари часът, когато тя и Руди трябваше да умрат.

Не се наложи да чакат дълго. Един от вонящите главорези на Амару се приближи до техния пазач и му заповяда нещо. Грозният тромав мъж се обърна и им направи знак да излязат от пещерата.

— Salga, salga — заповяда им той.

Лорън разтърси Гън, за да го събуди и му помогна да се изправи на крака.

— Искат да ни местят — каза му тихо тя.

Гън я погледна замаяно и след това, колкото и невероятно да бе, той с мъка се усмихна със стиснати устни.

— Крайно време беше да ни повишат стандарта, като ни дадат по-хубава стая.

Подкрепян от Лорън, която го придържаше с ръка през кръста, и увесил своята на нейните рамене, Гън затътри нозе. Двамата бяха заведени до един равен участък между сталагмитите, близо до брега на реката. Амару се шегуваше с четирима от хората си, които се бяха скупчили около него. Там имаше и друг човек, в когото тя позна Сайръс Сарасон от ферибота. Латиноамериканците изглеждаха спокойни и отпуснати, докато Сарасон се потеше обилно и ризата под мишниците му бе мокра.

Едноокият им пазач ги бутна грубо напред и застана малко встрани от останалите. Сарасон напомняше на Лорън на гимназиален преподавател, на когото е възложено скучното и отегчително задължение да дежури на училищна забава.

За разлика от него Амару изглеждаше така, сякаш щеше да се спука по шевовете от нервна енергия. Очите му блестяха от вълнение. Той впи поглед в Лорън с такава сила, с каквато пълзящ през пустинята човек би погледнал, ако пред взора му изведнъж се появеше кръчма, рекламираща студена бира. Той се приближи и грубо хвана с една ръка Лорън за брадичката.

— Готова ли си да ни забавляваш?

— Оставете я — каза Сарасон, — не е необходимо да удължаваме престоя си тук.

Нещо студено и слизесто премина през стомаха на Лорън. Не това, помисли си тя. Господи, не това.

— Ако смяташ да ни убиваш, приключвай бързо.

— Желанието ти ще бъде съвсем скоро изпълнено — засмя се садистично Амару, — но не и преди да доставиш удоволствие на хората ми. Когато те свършат, ако са останали доволни, те може да вдигнат нагоре палци и да те оставят да живееш. Ако не, тогава палците ще сочат надолу, както римляните са осъждали гладиаторите на арената. Съветвам те да ги направиш щастливи.

— Това е лудост — рязко изрече Сарасон.

— Използвай въображението си, amigo. Хората ми и аз хвърлихме много труд, за да изнесем твоето злато от планината. Най-малкото, което можеш да направиш, е да ни позволиш да получим едно малко възнаграждение за нашите услуги, преди да напуснем това дяволско място.

— Всичките вие получавате добри пари за работата си.

— Какъв е терминът, който използвате във вашата страна? — попита Амару, като дишаше тежко. — Допълнителни привилегии?

— Нямам време за дълги сексуални игри — каза Сарасон.

— Ще го наваксаш — изсъска Амару, оголвайки зъбите си като навита на кълбо змия, която се готви за скок. — В противен случай хората ми ще останат крайно недоволни. А тогава може да се окаже, че не съм в състояние да ги контролирам.

Един поглед към петимата бандити, подкрепящи перуанския убиец, бе достатъчен за Сарасон. Той кимна.

— За мен тя не представлява интерес. — Той погледна за миг към Лорън. — Правете каквото ще правите с нея, но свършвайте бързо. Предстои ни още работа и не искам да карам братята ми да чакат.

Лорън бе на ръба да рухне. Тя погледна към Сарасон с умоляващи очи.

— Вие не сте от тях. Знаете коя съм аз, кого представлявам. Как можете да стоите тук и да позволявате това да се случи?

— В страната, от която тези хора са дошли, варварската жестокост е част от живота им — отвърна Сарасон с безразличие. — Всеки един от тези озлобени негодници би прерязал гърлото на дете с такова спокойствие, с каквото вие или аз бихме отрязали парче филе миньон.

— Значи няма да направите нищо, докато те вършат перверзната си работа?

Сарасон сви безучастно рамене.

— Може да се окаже доста забавно.

— Тогава и вие сте като тях.

Амару я погледна със злобно тържествуване.

— Изпитвам огромно удоволствие да карам високомерни жени като теб да падат на колене.

Това бе сигнал приказките да спрат. Амару направи жест към един от хората си.

— Имаш честта да бъдеш първи, Хулио.

Другите изглеждаха разочаровани от това, че не са били избрани. Щастливецът пристъпи напред с разтегната в похотлива усмивка уста и сграбчи Лорън за ръката.

Дребният Руди Гън, който бе получил жестоки рани по тялото си и едва се крепеше прав, внезапно се наведе и се хвърли стремително напред, като заби глава в корема на мъжа, който се готвеше да насили Лорън. Атаката му бе със силата на метла, ударена върху портата на крепост. Едрият перуанец едва доловимо изсумтя, преди да цапне Гън с опакото на дланта си и да го просне върху пода на пещерата.

— Хвърли това малко копеле в реката — заповяда Амару.

— Не! — извика Лорън. — За бога, не го убивайте.

Един от хората на Амару хвана Гън за глезена и започна да го влачи към водата.

— Може би правите грешка — предупреди Сарасон.

Амару го погледна странно.

— Защо?

— Тази река вероятно се влива в Залива. Вместо да позволите тялото да изплава там и да бъде разпознато, може би ще е по-разумно двамата да изчезнат завинаги.

Амару млъкна за момент и се замисли. След това се засмя.

— Подземна река, която ги отнася в Морето на Кортес. Това ми харесва. Американските следователи никога няма да подозират, че те са били убити на сто километра от мястото, където са намерени. Тази идея ми допада. — Той направи знак на мъжа, който държеше Гън, да продължи. — Хвърли го колкото се може по-навътре в течението.

— Не, моля ви — извика умоляващо Лорън, — оставете го да живее и аз ще направя всичко, което поискате.

— Ти така или иначе ще го направиш — каза невъзмутимо Амару.

Пазачът хвърли Гън в реката с лекотата на атлет, които хвърля гюле. Чу се плясък и Гън изчезна под черната вода, без да издаде звук.

Амару се обърна към Хулио.

— Нека шоуто да започне.

Лорън изкрещя и се изви като котка. Тя се нахвърли върху мъжа, който я държеше за ръката, и заби дългите нокти на палците си дълбоко в очите му.

Вик на агонизираща болка отекна в пещерата. Мъжът, който бе получил разрешение от Амару да насили Лорън, притисна с ръце очите си и заквича като прасе, което го колят. Амару, Сарасон и останалите мъже за миг останаха като парализирани от изненада, когато видяха, че между пръстите му започна да се стича кръв.

— О, майчице Исуса! — изкрещя Хулио. — Тази кучка ме ослепи.

Амару се приближи до Лорън и я удари с ръка през лицето. Тя залитна назад, но не падна.

— Ще платиш за това — каза той с ледено спокойствие. — Когато изпълниш предназначението си, преди да умреш, с теб ще бъде сторено същото.

Страхът в очите на Лорън бе изместен от бушуващ гняв. Ако имаше достатъчно сили, тя щеше да се бори със зъби и нокти като тигрица срещу тях, докато съпротивата й не бъдеше сломена. Но дните на малтретиране и глад я бяха направили твърде слаба. Тя се нахвърли с юмруци върху Амару. Той поемаше ударите й така, сякаш бе нападнат от досаден комар.

Той хвана мятащите й се ръце и ги изви зад гърба й. Като мислеше, че е успял да я направи безпомощна, се опита да я целуне. Тя се изплю в лицето му.

Вбесен, той я удари силно в корема.

Лорън се сви, задавена от болка, мъчейки се в същото време да си поеме дъх. Тя се свлече на колене и бавно падна на една страна, все така свита на две и хванала стомаха си с двете си ръце.

— Тъй като Хулио вече не е в състояние да действа — каза Амару, — останалите могат да заповядат.

Хората му протегнаха яките си мускулести ръце към нея с извити като нокти на хищна птица пръсти и я сграбчиха. Те я претърколиха по гръб и притиснаха крайниците й към земята. Прикована към пода на пещерата с разтворени крака и ръце от комбинираната сила на тримата мъже, включително едноокия, Лорън изкрещя в беззащитен ужас.

Дрипавите остатъци от облеклото й бяха разкъсани и хвърлени настрана. Гладката й кадифена кожа блесна под изкуствената светлина на прожекторите, оставени от армейските сапьори. Видът на голото й тяло възбуди нападателите й с още по-голяма сила.

Едноокият Квазимодо коленичи и се наведе над нея. Дъхът му излизаше на пресекулки, устните му бяха разтегнати, оголвайки зъбите в израз на животинска похот. Той притисна устата си към нейната. Писъците й внезапно бяха заглушени, когато той захапа долната й устна и тя усети вкуса на кръвта. Той се отдръпна и прокара грубите си мазолести ръце по гърдите й. Нежната й кожа ги почувства като шкурка. Теменужените й очи бяха изпълнени с болезнено отвращение. Тя отново нададе писък.

— Съпротивлявай се! — дрезгаво изшептя дебелакът. — Харесвам жените, които ми се съпротивляват.

Лорън пропадна в бездната на унижението и ужаса, когато едноокият легна върху нея. Писъците й на ужас се превърнаха във викове на болка.

Изведнъж ръцете й се оказаха свободни и тя прекара острите си нокти през лицето на нападателя си. Той се отдръпна назад. Върху двете му бузи се бяха появили черни успоредни резки. Той погледна безмълвно към двамата мъже, които бяха освободили ръцете и краката й и изсъска:

— Какво правите, идиоти такива?

Мъжете, които бяха обърнати с лице към реката, отстъпиха назад със зяпнала от шок уста. Те се прекръстиха, сякаш искаха да прогонят дявола. Очите им не бяха насочени към насилника или Лорън. Те бяха втренчили поглед към реката зад тях. Объркан, Амару се извърна и се взря в мрачните води. Това, което видя, бе достатъчно да накара един нормален човек да загуби разсъдъка си. Долното му чене увисна в шок при вида на една тайнствена светлина, която се движеше под водата към него. Те всички зяпнаха като хипнотизирани, когато светлината се показа над повърхността и стана част от една глава с каска.

Подобно на някакъв отвратителен призрак, който се издига нагоре от мрачната бездна на воден ад, една човешка фигура бавно се показа от черните дълбини на реката и тръгна към брега. Призракът, от чието тяло висяха черни гирлянди, подобни на морски водорасли, приличаше на създание, което не бе дошло от този свят, а от най-далечните кътчета на чужда планета. Накрая шокът им надхвърли всякакви граници, когато видяха, че мъртвият се завръща.

Стиснато под дясната мишница, както баща би носил детето си, те съзряха отпуснатото тяло на Руди Гън.

55

Лицето на Сарасон бе станало бяло като тебешир. По челото му се стичаха ручеи пот. Макар че бе човек, който не се плашеше лесно, погледът му сега бе почти обезумял от шок. Той стоеше втрещен и неспособен да продума, тъй като чудовището го бе накарало да загуби ума и дума от страх.

Амару скочи на крака и се опита да говори, но всичкото, което излезе от устата му, бе един грачещ шепот. Устните му затрепериха, когато проговори със стържещ глас:

— Върни се, diablo50, върни се обратно в infierno51.

Фантомът нежно положи Гън на земята. С едната ръка той свали каската си. След това разтвори ципа отпред на водолазния си костюм и бръкна вътре. Сега вече се виждаха зелените му очи, насочени към разсъблечената Лорън, която бе просната върху студената твърда скала. Те блестяха под изкуствената светлина с ужасен гняв.

Двамата мъже, които все още притискаха краката на Лорън към земята, зяпнаха безмълвно, когато колтът гръмна веднъж, после още веднъж в пещерата. Лицата им се изкривиха неудържимо, главите им се килнаха назад и експлодираха. Двамата бандити се сгромолясаха на земята и паднаха върху коленете на Лорън.

Другите се втурнаха да бягат от Лорън, сякаш тя бе внезапно хванала черна чума. В един далечен ъгъл стенеше Хулио с ръце все още върху наранените си очи.

Лорън нямаше сили дори да изпищи. Тя гледаше втренчено мъжа от реката. Въпреки че го бе разпознала, тя бе убедена, че виждаше халюцинация.

Шокът от изумлението и след това ужасът от разпознаването на човека, появил се като призрак от реката, накараха сърцето на Амару да се вледени.

— Ти! — простена той със сподавен глас.

— Изглежда си изненадан, че ме виждаш, Тупак — каза Пит със спокоен глас. — Сайръс също ми изглежда малко смутен.

— Ти си мъртъв. Аз те убих.

— Лошо свършената работа води до лоши резултати.

Пит насочи колта поред към всеки един от тях и без да сваля очи, попита Лорън:

— Лошо ли си наранена?

За момент тя бе твърде смаяна, за да отговори. Накрая проговори, запъвайки се:

— Дърк… наистина ли си ти?

— Ако има друг, надявам се, че ще го хванат, преди да успее да подпише с името ми много сметки. Съжалявам, че не пристигнах тук по-бързо.

Тя кимна дръзко с глава.

— Благодарение на теб ще остана жива, за да видя как тези животни ще платят.

— Няма да се наложи да чакаш дълго — каза Пит с твърд като камък глас. — Имаш ли достатъчно сили, за да се изкачиш нагоре по тунела?

— Да, да — прошепна Лорън, докато смисълът на случилото се започна да стига до съзнанието й и разбра, че наистина е спасена. Тя потрепери, когато бутна мъртвите мъже настрани от себе си и се изправи на крака, олюлявайки се. Без да обръща внимание на голотата си, Лорън посочи надолу към Гън.

— Руди е много зле.

— Тези мръсни садисти са ви сторили всичко това?

Лорън кимна мълчаливо.

Пит оголи зъби и опалово зелените му очи засвяткаха с убийствен блясък.

— Сайръс току-що изяви желание да занесе Руди догоре. — Пит небрежно махна с пистолета си по посока на Сарасон. — Дай й ризата си.

Лорън поклати глава.

— По-скоро бих ходила гола, отколкото да нося потната му стара риза.

Сарасон знаеше, че може да получи куршум и уплахата му бавно започна да отстъпва място на инстинкта за самосъхранение. Комбинативният му ум започна да фокусира вниманието върху план за спасение. Той се свлече на пода, сякаш бе сломен от шока и постави дясната ръка върху коляното си, само на няколко сантиметра от един малък пистолет с къса цев, калибър .38, прикрепен към глезена му вътре в ботуша.

— Как стигна дотук? — попита той, за да печели време.

Пит не се подведе от шаблонния въпрос.

— Пристигнахме с подземен туристически кораб.

— Пристигнахме?

— Останалите от групата ще се покажат на повърхността всеки момент — блъфира Пит.

Амару внезапно изкрещя на двамата си останали здрави пазачи.

— Нападнете го!

Те бяха закоравели убийци, но нямаха желание да умират. Те не се помръднаха, за да вземат автоматичните си пушки, които бяха оставили настрана по време на опита си да изнасилят Лорън. Един поглед към дулото на четиридесет и пет калибровия пистолет на Пит бе достатъчен да възпре всеки, който не проявяваше склонност към самоубийство.

— Страхливи псета! — изръмжа Амару.

— Виждам, че все така караш други да вършат мръсната ти работа — каза Пит. — Изглежда сгреших, че не те убих в Перу.

— Тогава се заклех, че ще те накарам да страдаш, както ти накара мен.

— Не залагай пенсията си от „Солпемачако“ на това.

— Ти възнамеряваш да ни убиеш по най-хладнокръвен начин — каза с равен глас Сарасон.

— Съвсем не. Хладнокръвни убийства вършиш ти, както уби доктор Милър и само бог знае колко още много други невинни хора, които са се изпречили на пътя ти. Като техния ангел отмъстител, аз съм тук, за да те екзекутирам.

— Без благоприличието на справедлив съдебен процес — протестира Сарасон, докато ръката му пълзеше зад коляното към скрития пистолет. Чак сега той забеляза, че раните на Пит не свършваха само с кървавата резка през челото. Раменете му бяха увиснали от изтощение, стойката на тялото му не бе твърда. Свитата лява ръка бе притисната към гръдния кош. Счупена китка и ребра, предположи Сарасон. Надеждите му пораснаха още, когато осъзна, че Пит бе на границата на припадъка.

— Ти едва ли си този, който може да настоява за правосъдие — каза Пит с глас, пълен със сарказъм и презрение. — Жалко, че великата ни американска съдебна система не дава същото наказание на убийците, както те са постъпили с жертвите си.

— А ти не си този, който може да съди моите действия. Ако не бяха братята ми и аз, хиляди исторически находки щяха да гният в мазетата на музеите по света. Ние съхранихме тези антики и ги пласирахме на хора, които оценяват тяхната стойност.

Пит спря да обхожда с поглед другите хора и фокусира вниманието си в Сарасон.

— Наричаш това извинение? Ти оправдаваш кражбите и убийствата в грандиозен мащаб, за да можете ти и твоите престъпни роднини да извличате от това тлъсти печалби. Вълшебните думички за теб, приятелче, са шарлатан и лицемер.

— Дори и да ме застреляш, това няма да извади моята фамилия от бизнеса.

— Не си ли чул? — усмихна се мрачно Пит. — „Золар Интернешънъл“ са изхвърлени като помия в канала. Федералните агенти извършиха внезапна проверка на вашите складове в Галвестън. Те откриха достатъчно плячка, която да напълни сто галерии.

Сарасон отметна глава назад и се засмя.

— Главната ни квартира в Галвестън е напълно законна. Всичките ни стоки са законно купени и продадени.

— Говоря за втория склад — каза небрежно Пит.

Загарялото лице на Сарасон трепна тревожно.

— Там има само един.

— Не, два са. Има и подземен склад, който е снабден с тунел за транспортиране на нелегални стоки. Там се държат внесените контрабандно антики и откраднатите произведения на изкуството, освен това има и отдел за изготвянето на фалшификати.

Сарасон изглеждаше така, сякаш бе цапнат с тояга през лицето.

— Дяволите да те вземат, Пит. Откъде би могъл да знаеш всичко това?

— Двама федерални агенти, единият от Митницата, другият от ФБР, ми описаха видяното от тях с най-големи подробности. Бих добавил също така, че когато се опитате да внесете тайно съкровището на Хуаскар в Съединените щати, те ще ви посрещнат с отворени обятия.

Пръстите на Сарасон бяха на сантиметър (по-малко от половин инч) от малкия двуцевен пистолет.

— В такъв случай, те ще останат с пръст в уста — каза той, като възвърна предишната си фасада на отегченост. — Златото не отива в Съединените щати.

— Няма значение — каза Пит с тиха сдържаност. — Ти няма да бъдеш на свобода, за да го похарчиш.

Скрити зад коляното на кръстосания му крак, пръстите на Сарасон докоснаха и бавно започнаха да изваждат двупатронния пистолет от ботуша. Той предположи, че раните на Пит щяха да забавят с частица от секундата времето му на реакция, но реши да не рискува с един бърз и недобре прицелен изстрел. Ако не уцелеше с първия куршум, Сарасон добре знаеше, че въпреки болезнените рани на Пит, нямаше да има възможност да изстреля втория. Той спря колебливо за момент и помисли как да отвлече вниманието му. Погледна към Амару и двамата му пазачи, които гледаха Пит с неудържим гняв и омраза. Хулио не му бе от никаква полза.

— Ти си този, на който не му остава много да живее — каза той. — Мексиканските военни, които ни помогнаха при изнасянето на съкровището, са чули изстрелите ти и ще долетят тук всеки момент, за да те пречукат.

— Те трябва да са в почивка, иначе щяха вече да са тук.

— Ако всички го нападнем едновременно — каза Сарасон с разговорчив тон, сякаш всички бяха седнали на една маса да вечерят, — той може да застреля двама или дори трима от нас, преди този, който оцелее да го убие.

Изражението на Пит стана студено и далечно.

— Въпросът е кой ще бъде оцелелият?

Амару не го беше грижа дали ще живее или умре. Мрачното му съзнание не виждаше бъдеще без мъжествеността му. Той нямаше какво да губи. Омразата му към мъжа, който го бе направил импотентен, бе разпалила в него неудържима ярост, която бе допълнително подклаждана от спомена за болката и душевната агония. Без да издаде звук, той се спусна към Пит.

Със светкавичната скорост на хвърлило се в атака ръмжащо куче, якият Амару се доближи до Пит и посегна към ръката с оръжието. Изстрелът порази перуанеца в гръдния кош и прониза белия му дроб, отеквайки с басов пукот. Всеки нормален човек щеше да бъде спрян от този удар, но обладан от нечовешка сила, Амару продължи атаката си като разярен питбул. Той шумно изстена, когато въздухът му бе изкаран от дробовете и след миг се хвърли върху Пит, който се олюля и отстъпи назад към реката.

От устните на Пит изскочи стон, когато пукнатите му ребра възнегодуваха от сблъсъка и гърдите му избухнаха в болка. Той отчаяно се завъртя, като се освободи от стягащата хватка на Амару и го отхвърли от себе си. След това стовари приклада на колта върху главата на нападателя си и тъкмо се канеше да го халоса за втори път, когато с крайчеца на око си забеляза как двамата здрави пазачи се спуснаха за оръжията си.

Превъзмогвайки болката, ръката на Пит инстинктивно стисна здраво колта. Следващият му куршум повали гротескния едноок пазач с бърз изстрел във врата. Пренебрегвайки слепия Хулио, Пит гръмна последния бандит в средата на гърдите.

Сякаш дошъл нейде отдалеч, Пит чу предупредителния писък на Лорън. Твърде късно видя той как Сарасон насочва малкия си пистолет към него. Тялото му се движеше по-бавно от мисълта и закъсня да реагира с частица от секундата.

Той видя огъня от дулото и почувства ужасен смазващ удар в лявото си рамо, преди да чуе гърмежа. Изстрелът го завъртя и отхвърли назад, просвайки го във водата. Амару запълзя след него подобно на ранена мечка, решена да разкъса осакатената от нея лисица. Течението хвана Пит в прегръдката си и го повлече навътре във водата. Той задрапа отчаяно по камъните на дъното, за да се задържи на плиткото. Сарасон бавно отиде до ръба на водата и се загледа в борбата, която ставаше в реката. Амару бе хванал здраво Пит през кръста и се мъчеше да го завлече под повърхността. С безчувствена усмивка Сарасон се прицели внимателно в главата на Пит.

— Похвално усилие, мистър Пит. Вие сте един много издръжлив човек. Колкото и странно да звучи, ще ми липсвате.

Но coup de grace52 никога не дойде. Подобно на черни пипала, чифт ръце се протегнаха към краката на Сарасон и сграбчиха глезените му. Той погледна ужасен надолу към отвратителното нещо, което го бе хванало и започна неистово да нанася удари по главата, която се показа между ръцете.

Носейки се надолу по течението, Джордино бе последвал Пит. Течението край пещерата със съкровището не бе толкова силно, колкото бе очаквал и бе успял незабелязано да довлече изпълненото си с болка тяло до плитчините. Той проклинаше безпомощността си за това, че не бе в състояние физически да помогне на Пит в борбата му срещу Амару, но когато нищо неподозиращият Сарасон стъпи в обхвата му, Джордино направи своя ход и го сграбчи.

Без да обръща внимание на жестоките удари по главата си, той погледна нагоре към Сарасон и проговори с дебел и нисък глас:

— Поздрави от ада, глупако.

Сарасон се съвзе бързо при вида на Джордино и дръпна рязко единия си крак, за да се освободи и запази равновесие. Тъй като Джордино не направи опит да се изправи на крака, Сарасон веднага схвана, че противникът му по някакъв начин бе лошо контузен от бедрата надолу и той злобно го ритна по едното бедро. Джордино подскочи в мъчителен спазъм и пусна и другия глезен на Сарасон.

— От предишния си опит — каза Сарасон, възвръщайки самообладанието си, — трябваше да се досетя, че ще бъдеш наблизо.

Той погледна за миг пистолета си. Знаеше, че му остава само още един куршум, но не бе забравил също така и че наблизо лежаха други пет-шест автоматични оръжия. После погледна към Пит и Амару, които се бяха вкопчили в смъртна хватка. Нямаше нужда да прахосва куршума си по Пит. Реката бе хванала смъртните врагове в прегръдката си и неумолимо ги отнасяше надолу по течението. Ако по някакъв начин Пит успееше да оцелее и да се измъкне от водата, Сарасон разполагаше с арсенал, който щеше да му помогне да се справи с него.

Сарасон направи избора си. Той се наведе надолу и насочи двуцевното дуло на пистолета си между очите на Джордино.

Лорън се хвърли върху гърба на Сарасон, като сключи ръце около него, мъчейки се да го спре. Сарасон се освободи от хватката й, сякаш късаше конец и я бутна встрани, без дори да погледне към нея.

Тя се стовари тежко върху едно от оръжията, което бе хвърлено настрани. Вдигна го и дръпна спусъка. Нищо не се получи. Познанията й за оръжията не бяха достатъчни, за да знае как да свали предпазителя. Тя тихо изписка, когато Сарасон се пресегна и я халоса по главата с приклада на пистолета си.

Внезапно той се завъртя. Гън, явно дошъл отново в съзнание, бе хвърлил един речен камък към Сарасон, който отскочи от бедрото му със сила на леко ударена топка за тенис.

Сарасон поклати глава в почуда от силата на духа и смелостта на тези хора, които се съпротивляваха с такава неизчерпаема енергия. Той почти съжали, че всички трябваше да умрат и се обърна отново към Джордино.

— Изглежда отсрочката на присъдата ти е била само временна — каза той с подигравателна усмивка и протегна ръката си с пистолета, насочвайки го право в лицето на Джордино.

Въпреки мъчителната болка от счупените крака и призрака на смъртта, който го гледаше право в лицето, Джордино погледна нагоре към Сарасон и се ухили злобно:

— Иди се чукай.

Изстрелът дойде като гръм от оръдие във вътрешността на пещерата, последван от глухия звук на жива плът, пронизвана от късове олово. По лицето на Джордино се изписа пълно недоумение, когато очите на Сарасон го погледнаха със странен и объркан поглед, след което Сайръс се обърна и направи машинално две крачки към брега, където се килна бавно напред и се сгромоляса в безжизнена купчина върху каменния под.

Джордино не можеше да повярва, че е жив. Той вдигна очи и зяпна, когато видя как в кръга светлина, хвърлян от прожекторите, влезе един дребен човек, който бе облечен като работник в ранчо и държеше небрежно в ръката си една стара пушка уинчестър.

— Кой си ти? — попита Джордино.

— Били Юма. Дойдох да помогна на приятеля си.

Лорън, притиснала ръка към кървящата си глава, го погледна.

— Приятел?

— Мъжът на име Пит.

При споменаването на името му Лорън се изправи, като си помагаше с ръце и затича с несигурна крачка към брега на реката.

— Не го виждам! — извика тя уплашено.

Джордино внезапно почувства как сърцето му се свива.

Той извика името на Пит, но гласът му отекна самотен в пещерата.

— О, боже, не — измърмори той със страх. — Няма го.

Гън сгърчи лице, докато се изправяше до седнало положение и се взря в зловещия мрак надолу по реката. Подобно на другите, които само преди няколко минути бяха гледали спокойно смъртта в очите, той бе поразен от това, че старият му приятел е бил отнесен надолу към смъртта си.

— Може би Дърк ще може да доплува обратно дотук — каза с надежда той.

Джордино поклати глава.

— Не може да се върне. Течението е твърде силно.

— Къде отива реката? — попита Лорън с надигаща се паника.

Джордино удари с юмрук по твърдата скала в безнадеждност и отчаяние.

— В Залива. Дърк е отнесен към Морето на Кортес, на сто километра оттук.

Покрила лицето си с ръце, Лорън се свлече върху варовиковия под на пещерата и зарида, без да се срамува.

— Той ми спаси живота, само за да загуби своя.

Били Юма коленичи край Лорън и леко я потупа по голите рамене.

— Ако никой друг не може, вероятно господ ще помогне.

Сърцето на Джордино се бе свило от мъка. Забравил болката от раните си, той втренчи невиждащ поглед в тъмнината.

— Сто километра — повтори бавно той. — Дори и господ не може да запази живота на човек със счупена китка, пукнати ребра и дупка от куршум в рамото му през сто километра бурна вода в пълна тъмнина.

След като помогна, доколкото можеше, на всички да се разположат удобно и да си починат, Юма бързо се върна обратно на върха, където разправи какво се бе случило. Роднините му изпитаха срам от това, че се бяха уплашили, и влязоха в планината. От материала, оставен от сапьорите, те направиха носилки и внимателно понесоха Гън и Джордино нагоре по тунела към върха. Един възрастен мъж любезно предложи на Лорън одеяло, изтъкано от жена му, което бе прието с благодарност.

Следвайки инструкциите на Джордино, индианците стегнаха с ремъци Гън и закрепиха носилката му в тясното товарно отделение на откраднатия хеликоптер на НЮМА, който братята Золар бяха изоставили. Лорън се качи в мястото на втория пилот, докато Джордино, със сгърчено от болка лице, бе повдигнат и наместен зад органите за управление.

— Ще трябва двамата да управляваме тази бъркалка за яйца — каза Джордино на Лорън, след като от остра и мъчителна, болката в краката му утихна до леко пробождащо пулсиране. — Ти ще трябва да работиш с педалите, които управляват опашните витла.

— Надявам се да се справя — отвърна притеснено Лорън.

— Настъпвай ги леко с голите си крака и всичко ще е наред.

Използвайки радиото на хеликоптера, те уведомиха Сандекър, който кръстосваше надлъж и нашир стаята на Старгър в главната квартира на Митническата служба, че излитаха. Джордино и Лорън изказаха благодарността си на Били Юма, семейството и приятелите му и се сбогуваха сърдечно с тях. След това Джордино запали турбинния двигател и го остави да загрее за минута, докато прегледа приборите. С цикличния лост в неутрално положение, той премести лоста за стъпката на витлата до крайно долно положение и даде газ, леко премествайки лоста напред. След като свърши това, той се обърна към Лорън.

— Веднага щом започнем да се издигаме във въздуха, въртящият момент ще накара опашката да се извърти наляво, а носът — надясно. Леко натисни левия крачен педал, за да компенсираш.

Лорън кимна енергично.

— Ще направя всичко, което е по силите ми, но така ми се искаше да не правех това.

— Нямаме друг избор, освен да излетим. Руди ще умре, преди да бъде свален на ръце надолу по склона на планината.

Много бавно хеликоптерът се издигна на не повече от метър над земята. Джордино го остави да виси така, докато Лорън се научи да борави с педалите за управление на опашното витло. В началото тя проявяваше склонност да ги натиска прекалено силно, но скоро им хвана цаката и кимна.

— Мисля, че съм готова.

— Тогава излитаме — съобщи Джордино.

Двадесет минути по-късно, работейки в синхрон, те извършиха перфектно приземяване край главната квартира на митницата в Калексико, където адмирал Сандекър стоеше край една линейка и неспокойно пушеше пура.

Още в първия момент, когато Амару го повлече под водата и той усети как челюстите на течението захапаха нараненото му тяло, Пит разбра, че няма да има връщане към пещерата със съкровището. Той бе хванат в двоен капан — от убиец, който се бе вкопчил в него като менгеме, и от река, решена да го отнесе в ада.

Дори и двамата мъже да не бяха ранени, борбата нямаше да бъде равна. Колкото и опитен убиец да бе Амару, той не можеше да се мери с Пит под водата. Пит пое дълбоко дъх, преди реката да залее главата му, притисна здравата си ръка към гърдите, за да защити пукнатите ребра и отпусна болезнено тялото, без да хаби сили в борба с нападателя си.

Удивително, но той все още здраво стискаше пистолета си, макар че изстрел с него под водата щеше вероятно да пръсне всички кости в ръката му. Той усети как хватката на Амару се плъзна от кръста към бедрата му. Убиецът бе як като стомана. Той драпаше яростно по тялото на Пит, мъчейки се все още да се докопа до пистолета, докато в същото време течението ги въртеше като детски кукли, хванати във водовъртеж.

Никой вече не виждаше другия, тъй като реката ги бе вече отнесла в зоната на пълния мрак. Без ни най-малка светлинка отникъде, Пит се чувстваше така, сякаш бе потопен в мастило.

В следващите четиридесет и пет секунди единствено омразата бе това, което запазваше Амару жив. Влуденото му съзнание не можеше да проумее факта, че той се давеше двойно — пробитите му гърди се пълнеха с вода и едновременно с това той поглъщаше и вода. Последният остатък от силите му се стопяваше, когато мятащите му се крака се удариха в една плитчина от натрупан пясък във външна извивка на реката. Той се озова в малка открита галерия и със задавена от кръв и вода уста се хвърли сляпо към гърлото на Пит.

Но в Амару вече не бе останало нищо. Силите му за борба се бяха стопили. Озовал се вън от водата, той усети как кръвта му бликаше от раната в гърдите.

Пит откри, че можеше със съвсем леко усилие да бутне Амару обратно в бързото течение в средата на потока. Той не можеше да види как перуанецът се отдалечаваше, носен от водата в черния мрак, както и не можеше да съзре бледото като платно лице и изцъклените от омраза очи, приближаващи се към смъртта. Но той чу злобния глас, който бавно заглъхваше в далечината.

— Казах ти, че ще страдаш. — Думите идваха със силата на дрезгав шепот. — Сега ще линееш и умреш в мъчителна черна самота.

— Нищо не може да се сравни с това да бъдеш настигнат от тържествуващо възмездие и отнесен във вечния мрак — каза ледено Пит. — Приятно пътуване до Залива.

В отговор се чу кашлица, след това клокочещ звук, за да настъпи накрая тишина.

Болката се върна в Пит с удвоена сила. Изгарящият огън тръгна от счупената му китка, премина през огнестрелната рана в рамото му и завърши в пукнатите ребра. Той не бе сигурен дали му бяха останали сили да й се съпротивлява. Изтощението леко притъпи агонията. Никога преди в живота си той не бе чувствал такава умора. Той изпълзя на едно сухо място в плитчината, бавно захлупи лице в мекия пясък и загуби съзнание.

56

— Не ми се тръгва без Сарасон — каза Оксли, докато претърсваше с поглед небето над пустинята в югозападна посока.

— Брат ни е попадал и в по-опасни ситуации преди — каза невъзмутимо Золар. — Няколко индианци от едно местно селце не би трябвало да представляват голяма заплаха за наемните убийци на Амару.

— Той трябваше отдавна да е пристигнал.

— Не се безпокой. Сайръс вероятно ще се появи в Мароко, прегърнал по едно момиче с всяка ръка.

Те стояха на ръба на тясната асфалтова самолетна писта, която бе издълбана между безкрайните дюни на пустинята Алтар, за да могат пилотите от мексиканските военновъздушни сили да провеждат ученията си в примитивни условия. Зад тях, с опашка надвиснала над края на пистата, която вятърът бе покрил с пясък, стоеше един реактивен „Боинг“ 747–400, боядисан в цветовете на голяма национална авиокомпания, готов за излитане.

Золар се подслони под сянката на дясното крило и провери списъка на антиките, съставен от Хенри и Мики Мур, докато мексиканските сапьори натоварваха последните от тях на борда на самолета. Той кимна към златната скулптура на маймуна, която един голям електрокар вдигаше към товарния отсек на близо 7 метра (23 фута) височина от земята.

— Това е последната.

Оксли се загледа за миг в голия пейзаж, обграждащ самолета.

— Едва ли би могъл да избереш по-пусто място за прехвърляне на съкровището.

— Можем да благодарим на покойния полковник Кампос, затова че го предложи.

— Някакъв проблем с хората на Кампос след преждевременната му смърт? — попита Оксли по-скоро с цинизъм, отколкото с чувство на съжаление от загубата.

Золар се засмя.

— Абсолютно никакви, след като дадох на всеки един от тях златно кюлче от сто унции.

— Постъпил си щедро.

— Не беше трудно при толкова много злато наоколо.

— Жалко, че Матос няма да може да похарчи дяла си.

— Да, плаках през целия път от Серо ел Капироте дотук.

Пилотът на Золар се приближи и отдаде неофициално чест.

— Екипажът ми и аз сме готови и чакаме вас, господа. Бихме искали да излетим, преди да се е стъмнило.

— Товарът закрепен ли е здраво? — попита Золар.

Пилотът кимна.

— Не е най-добре изпипаната работа, която съм виждал. Въпреки че не използваме товарни контейнери, той би трябвало да издържи, докато кацнем край Надор в Мексико, при условие, че не попаднем в силна турбулентност.

— Очаквате ли такава?

— Не, сър, метеорологичната карта показва спокойно небе по целия път.

— Добре. Можем да се радваме на гладък полет — каза Золар доволен. — Помнете, че и за миг не трябва да пресичаме границата на Съединените щати.

— Начертал съм курс, който ще ни отведе на безопасно разстояние на юг от Ларейдо и Браунсвил до Мексиканския залив под Кий Уест, откъдето ще се отправим към Атлантика.

— След колко време ще се приземим в Мароко? — попита Оксли пилота.

— Според програмата на полета ни, след десет часа и петдесет и пет минути. Като вземем под внимание, че сме натоварени до максимум, плюс още няколкостотин фунта допълнителен товар и пълен запас от гориво и като прибавим заобикалянето на Тексас и Флорида от юг, ние добавихме малко повече от час към летателното време, което, надявам се, ще наваксваме при попътен вятър.

Золар погледна към последните лъчи на слънцето.

— Като отчетем смяната на времето, това ще ни отведе в Надор в ранните следобедни часове на утрешния ден.

Пилотът кимна.

— Веднага щом заемете местата си на борда, ще се вдигнем във въздуха.

Той се върна към самолета и се изкачи по една стълба, опряна на предната входна врата.

Золар направи жест към стълбата.

— Освен ако не сте харесали тази дупка в пясъка, не виждам причина да оставаме повече тук.

Оксли се поклони весело.

— След теб.

Когато минаваха през входната врата, той се спря за малко и хвърли един последен поглед на югозапад.

— Все пак, струва ми се, че е редно да изчакаме.

— Ако Сайръс бе на наше място, той не би се поколебал да замине. Залогът е твърде голям, за да се бавим повече. Брат ни е жив и здрав. Спри да се тревожиш.

Те махнаха на мексиканските армейски сапьори, които отстъпиха назад от самолета и шумно аплодираха благодетелите си. След това бордовият инженер затвори вратата и я залости.

След няколко минути турбините нададоха вой и големият 747–400 се издигна над вълнообразните пясъчни дюни и направи лек завой на югоизток. Золар и Оксли седяха в едно малко пътническо отделение на горната палуба, непосредствено зад пилотската кабина.

— Чудя се, какво ли стана със семейство Мур? — размишляваше Оксли, взирайки се през един прозорец към Морето на Кортес, докато то се смаляваше в далечината. — Последния път, когато ги видях, беше в пещерата, когато последната част от съкровището се товареше върху една шейна.

— Обзалагам се, че Сайръс се е справил с този малък проблем, както с депутатката от Конгреса Смит и Руди Гън — каза Золар, отпускайки се за първи път от много дни насам. Той вдигна очи и се усмихна на личната си прислужница, която им предложи две чаши вино върху поднос.

— Знам, че звучи странно, но имах неспокойното чувство, че нямаше да бъде лесно да се отървем от тях.

— Трябва да ти кажа, че същото нещо мина и през ума на Сайръс. Всъщност, той мислеше, че те са двама убийци.

Оксли се извърна към него.

— И жената? Шегуваш се.

— Не, напълно съм убеден, че той говореше сериозно. — Золар сръбна от виното, направи израз на одобрение и кимна. — Отлично. Калифорнийско каберне от Шато Монтелена. Трябва да го опиташ.

Оксли вдигна чашата и се взря в нея.

— Не ми се празнува, докато съкровището не бъде складирано на безопасно място в Мароко и не научим, че Сайръс е напуснал Мексико.

Малко след като самолетът достигна това, което братята сметнаха, че е височината, на която щяха да летят, те откопчаха предпазните си колани и влязоха в товарния отсек, където започнаха да разглеждат по-отблизо невероятната колекция от златни антики. Бе минал едва час, когато Золар застина и погледна странно към брат си.

— Нямаш ли чувството, че се спускаме.

Оксли разглеждаше с възхищение една златна пеперуда, която бе закрепена върху златно цвете.

— Не чувствам нищо.

Золар не остана удовлетворен. Той се наведе и погледна през един прозорец към земята, която се оказа на по-малко от 1000 метра (по-малко от 3300 фута) под тях.

— Твърде ниско сме — каза остро той. — Нещо не е наред.

Оксли присви очи и погледна през един съседен прозорец.

— Прав си. Задкрилките са спуснати. Изглежда, че се готвим за кацане. Пилотът трябва да е получил сигнал за неизправност.

— Защо не ни е предупредил?

В този момент те чуха шума от спускането на колесниците. Земята сега се издигаше стремително към тях, за да ги посрещне. Те прелетяха над къщи и железопътни линии и след миг самолетът се озова в началото на пистата. Колелата се удариха в бетона и двигателите нададоха вой с обратна тяга. Пилотът настъпи спирачките и намали газта, когато насочи огромния самолет към една писта за рулиране.

Един надпис на летището гласеше „Добре дошли в Ел Пасо“. Оксли зяпна онемял, докато Золар изстреля на един дъх:

— Боже господи, приземили сме се в Съединените щати!

Той се втурна напред и започна да удря като обезумял по вратата на пилотската кабина. Не получи никакъв отговор, докато огромният самолет не спря до един хангар на Националната въздушна охрана53 в срещуположния край на летището. Едва тогава вратата на кабината бавно се открехна.

— Какво, по дяволите, правите? Заповядвам ви незабавно да се вдигнете обратно във въздуха. — Думите на Золар замръзнаха в устата му, когато се озова с лице срещу дулото на един пистолет, насочен между очите му.

Пилотът все още седеше на мястото си, както и вторият пилот и бордовият инженер. В рамката на вратата стоеше Хенри Мур и държеше странен деветмилиметров автоматичен пистолет, конструиран от самия него, докато вътре в кабината Мики Мур говореше по радиото на самолета, спокойно насочила един миниатюрен автоматичен пистолет, калибър .25, към врата на пилота.

— Простете за извънредното спиране, мои бивши приятели — каза Мур със заповеднически глас, който нито Золар, нито Оксли бяха чували преди, — но както виждате, има промяна в плана.

Золар присви очи пред дулото на пистолета. Лицето му се сгърчи от шок, който след миг премина в заплашителен гняв.

— Идиот, кръгъл идиот такъв, даваш ли си въобще сметка какво си направил?

— О, да — отвърна Мур с прозаичен тон. — Мики и аз отвлякохме самолета ви, заедно с товара му от златни антики. Вярвам, че знаете старата максима: „Между крадците няма достойнство“.

— Ако не вдигнете бързо този самолет във въздуха — удари на молба Оксли, — скоро тук ще загъмжи от митнически агенти.

— След като отвори дума за това, Мики и аз наистина обсъдихме идеята да предадем антиките на властите.

— Не знаеш какво говориш.

— О, разбира се, че знам, Чарли, стари приятелю. Както се оказа, федералните агенти се интересуват повече от теб и брат ти, отколкото от съкровището на Хуаскар.

— Как се озовахте тук? — поиска да узнае Золар.

— Просто се качихме в един от хеликоптерите, пренасящи златото. Армейските сапьори бяха свикнали с нашето присъствие и не обърнаха внимание, когато се качихме на борда на самолета. Скрихме се в една от тоалетните, докато пилотът не излезе, за да поговори с вас на пистата. Тогава превзехме кабината.

— Защо трябва федералните агенти да вярват на думите ви?

— Казано един вид, Мики и аз, самите ние бяхме агенти преди — кратко обясни Мур. — След като поставихме кабината под наш контрол, Мики се обади по радиото на неколцина стари приятели във Вашингтон, които уредиха посрещането ви.

Золар изглеждаше така, сякаш щеше да разкъса Мур и извади белите му дробове, без значение дали щеше да бъде застрелян в опита си, или не.

— Ти и твоята лъжлива жена сключихте сделка за дял от антиките. Прав ли съм?

Золар почака за отговор, но когато Мур остана мълчалив, той продължи:

— Какъв процент ви предложиха? Десет, двадесет, може би дори петдесет процента?

— Не сме сключвали никакви сделки с правителството — каза бавно Мур. — Знаехме, че вие нямате намерение да спазите нашето споразумение и че възнамерявате да ни убиете. Първоначалният ни план бе да откраднем съкровището за себе си, но както виждате, променихме решението си.

— По начина, по който боравят с оръжието — каза Оксли, — Сайръс бе прав. Те наистина са двойка убийци.

Мур кимна, съгласявайки се.

— Брат ти е много прозорлив. Убиецът може да бъде разпознат само от друг убиец.

Чу се декане отвън по предната пътническа врата на долната палуба. Мур направи жест с пистолета си към въртящата се стълба.

— Слезте долу и отворете — заповяда той на Золар и Оксли.

С навъсени лица двамата се подчиниха.

Когато херметичната врата се отвори, от стълбата, опряна до самолета, влязоха двама души. И двамата бяха облечени в официални костюми. Единият от тях бе огромен чернокож мъж, който изглеждаше така, сякаш бе играл професионален футбол. Другият бе спретнато облечен и беше бял. Золар мигновено усети, че това бяха федерални агенти.

— Джоузеф Золар и Чарлз Оксли. Аз съм агент Дейвид Гаскил от Митническата служба, а това е агент Франсис Рагсдейл от ФБР. Господа, вие сте арестувани за контрабандно внасяне на незаконни антики в Съединените щати, както и за кражбата на безброй предмети на изкуството от частни сбирки и обществени музеи, като към това добавяме и изработването на фалшификати и продажбата на антики.

— За какво говорите? — попита Золар.

Гаскил не му обърна внимание и погледна към Рагсдейл с широка, пълна със зъби усмивка.

— Би ли имал честта?

Рагсдейл кимна като дете, което току-що е получило като подарък ново компактдисково устройство.

— Да, разбира се, благодаря ти.

Докато Гаскил слагаше белезниците на Золар и Оксли, Рагсдейл им прочете правата.

— Бързо пристигнахте — обади се Мур. — Казаха ни, че сте в Калексико.

— Петнадесет минути след като ни се обадиха от главната квартира на ФБР във Вашингтон, ние излетяхме на борда на един военен изтребител — отвърна Рагсдейл.

Оксли отправи към Гаскил поглед, в който първоначалният шок и страх бяха заместени от хитра проницателност.

— И сто години да търсите, никога няма да намерите достатъчно доказателства, за да ни осъдите.

Рагсдейл наклони глава към товара от злато.

— Какво ще кажете за това?

— Ние сме просто пътници — каза Золар, възвръщайки самообладанието си. — Бяхме поканени да пътуваме в самолета от професор Мур и съпругата му.

— Разбирам. А бихте ли ми казали откъде идват всичките откраднати антики и произведения на изкуството във вашия склад в Галвестън?

Оксли се засмя подигравателно.

— Складът ни в Галвестън е напълно законен. Вие и преди сте го проверявали и никога нищо не сте открили.

— Щом е така — каза лукаво Рагсдейл, — как ще обясните тунела, който води от Лорън Сторидж Кампъни до подземния склад за крадени стоки на „Золар Интернешънъл“?

Братята се спогледаха с внезапно побледнели лица.

— Това е измислица — каза уплашено Золар.

— Така ли? Искате ли да ви опиша с подробности вашия тунел и да цитирам извадка от списъка на откраднатите шедьоври, които открихме?

— Тунелът… не е възможно да сте го открили.

— От тридесет и шест часа насам — каза Гаскил — „Золар Интернешънъл“ и вашата тайна операция, известна като „Солпемачако“, вече не съществуват.

Рагсдейл кимна.

— Жалко, че вашият баща, Мансфийлд Золар, известен още като Призрака, не е вече жив, иначе щяхме да приберем и него.

Золар изглеждаше така, сякаш щеше да получи инфаркт. Оксли бе твърде парализиран, за да мръдне.

— Когато вие двамата, останалите от семейството ви, партньорите, съучастниците и купувачите ви излезете от затвора, вие ще сте станали на толкова години, на колкото са антиките, които сте откраднали.

Самолетът започна да се изпълва с федерални агенти. ФБР се погрижи за екипажа на самолета и прислужницата на Золар, докато митническите служители разкопчаха ремъците, с които златните предмети бяха закрепени към пода.

Рагсдейл кимна на екипа си.

— Заведете ги в градския следствен отдел.

Веднага щом съсипаните и напълно сломени крадци на произведения на изкуството бяха заведени в две различни коли, агентите се обърнаха към семейство Мур.

— Не мога да ви кажа колко сме ви благодарни за това, че ни съдействахте — каза Гаскил. — Залавянето на фамилия Золар ще доведе до огромен спад в кражбите на произведения на изкуството и контрабандата на антики.

— Не действаме само от благотворителност — каза Мики, облекчена и щастлива. — Хенри е сигурен, че перуанското правителство ще обяви награда.

Гаскил кимна.

— Мисля, че тя ви е в кърпа вързана.

— Честта да бъдем първите, които ще каталогизират и фотографират съкровището, ще допринесе много за издигане на репутацията ни на учени — обясни Хенри Мур, докато прибираше пистолета си в кобура.

— Митницата също би искала да получи подробен доклад за предметите, ако не възразявате? — попита Гаскил.

Мур кимна енергично.

— Мики и аз ще бъдем щастливи да работим с вас. Ние вече направихме опис на съкровището. Ще ви представим доклада, преди то да бъде върнато официално на Перу.

— Къде ще го държите дотогава? — попита Мики.

— В един държавен склад, чието местонахождение не мога да разкрия — отвърна Гаскил.

— Има ли някакви новини за депутатката от Конгреса Смит и за дребничкия мъж от НЮМА?

Гаскил кимна.

— Минути преди да кацнете ни се обадиха, че са били спасени от едно местно индианско племе и сега са на път към болницата.

Мики потъна в една пътническа седалка и въздъхна.

— Тогава всичко е свършило.

Хенри седна на облегалката за ръце и взе ръката й в своята.

— Да, за нас — каза тихо той. — Отсега нататък ние ще изживеем дните си заедно като двойка стари преподаватели в университет с покрити от лозници стени.

Тя вдигна очи към него.

— Толкова ли е ужасно това?

— Не — каза той, като я целуна леко по челото, — мисля, че ще се справим.

57

Пит бавно се издигаше от дълбините на мъртвешкия унес с чувството, че пълзи нагоре по кален и хлъзгав склон, само за да се плъзне обратно надолу всеки път, когато се протегнеше и докоснеше повърхността на съзнанието. Той се опита да задържи тези кратки проблясъци на съзнание, но изпадаше отново в забрава. Само да можеше да отвори очи, мислеше замаяно той, тогава може би щеше да успее да се върне към действителността. Накрая с могъщо усилие той успя да отлепи клепачите си.

Той видя само черен мрак и поклати глава в отчаяние, мислейки, че отново бе изпаднал в несвяст. Тогава болката се върна, избухвайки с огнена сила и той се събуди напълно. Претърколи се встрани и се изправи до седнало положение, след което тръсна глава, за да прогони мъглата, която бе изпълнила дълбоките кътчета на съзнанието му. Пит отново започна да се бори срещу туптящата болка в рамото си, мъчителния обръч, стегнал гърдите му и парещото усещане в китката. Той внимателно опипа резката на челото си.

— Какъв страхотен образец на мъжество си ти — измърмори той.

Пит бе учуден, че не се чувстваше прекомерно слаб от загубата на кръв. Той свали от ръката си фенерчето, дадено му от Джордино след падането от водопада, запали го и го заби в пясъка така, че лъчът да осветява горната част на тялото му. Той разтвори ципа на водолазния си костюм и внимателно опипа раната в рамото си. Куршумът бе минал през плътта и излязъл отзад, без да засегне лопатката или ключицата. Неопреновата гума на разкъсания, но все още плътно прилепнал до тялото му водолазен костюм бе помогнала раната да се запуши и бе ограничила потока кръв. Облекчен, че не бе получил кръвоизлив, какъвто смяташе, че имаше, той се отпусна и започна да прави оценка на положението си. Шансовете му за оцеляване бяха в сферата на невъзможното. Със сто километра (62 мили) пред себе си, изпълнени с неизвестни бързеи, отвесни каскади и дълги тунели, които минаваха през изцяло потопени под водата пещери, той не се нуждаеше от гледачка на ръка, за да разбере, че линиите на живота му върху дланта щяха да спрат далеч преди той да достигне преклонна възраст. Дори да имаше въздух по целия път на подземната река, все още оставаше подводният участък от отвора на подземния канал до повърхността на Залива.

Повечето хора, които се озоваваха под земята в Хадес, царството на мрака, без надежда за измъкване и спасение, щяха да изпаднат в паника и да умрат, разранявайки пръстите си до кокалчетата в напразен опит да издълбаят път до повърхността. За разлика от тях Пит не се страхуваше. Той изпитваше странно задоволство и в душата му бе спокойно.

Ако щеше да умира, то поне можеше да се разположи удобно. Със здравата си ръка той направи вдлъбнатини в пясъка по формата на тялото си. Бе изненадан, когато светлината на фенерчето му се отрази от хиляди златни точици в черния пясък. Той загреба малко от него и вдигна ръката си под светлината.

— Това място е претъпкано с наносно злато — каза той на себе си.

Той обходи с лъч вътрешността на пещерата. Стените бяха изградени от плочи бял кварц, прорязани от малки златни жилки. Пит започна да се смее, когато долови комичното в цялата тази невероятна ситуация.

— Златна мина — заяви той на мълчаливата пещера. — Открих баснословно богато златно находище и никой никога няма да узнае това.

Той се облегна назад и започна да съзерцава откритието си. Някой като че ли му казваше нещо, помисли си той. Това, че не се страхуваше от старицата с косата, не означаваше, че трябваше да се предаде и да я чака. Вътре в него заискри някаква упорита решителност.

По-добре бе да влезе в необятния отвъден свят след дързък опит да остане жив, вместо да вдигне бяло знаме и да си отиде безславно, заключи той. Може би други изследователи авантюристи биха се отказали от всичко, което притежават, за да получат честта да влязат тук, в тази светая светих на минералогията, но всичкото, което Пит искаше, бе да се измъкне навън. Той се изправи на крака, наду с уста плавателния си компенсатор и запристъпва навътре във водата, докато течението не го понесе със себе си.

Само по една пещера наведнъж, каза си той, като насочи лъча светлина по водата напред. Не можеше да разчита, че ще бъде вечно в будно състояние. Бе твърде слаб, за да се бори с бързеи и да се пази от камъните. Единственото, което можеше, бе да запази спокойствие и да се остави течението да го носи. Той скоро изпита усещането, че пътуваше цяла вечност, докато премине от една галерия в друга.

През следващите 10 километра (12.4 мили) таванът на пещерите и галериите се издигаше и снижаваше с монотонна последователност. След това той чу вледеняващия грохот на приближаващи се бързеи. За щастие първият улей, в който попадна, бе със средна сила. Водата го заблъска в лицето и той на няколко пъти бе потапян под разпенените бързеи, преди отново да достигне по-спокоен участък.

Пит си почина добре, когато реката се успокои и през един дълъг каньон влезе в огромна галерия. Когато след почти един час той стигна до другия й край, таванът бавно започна да се снижава, за да се спусне накрая под водата. Той напълни дробовете си до краен предел и се гмурна. Тъй като можеше да използва само едната си ръка и бе загубил плавниците си, той се придвижваше бавно. Насочи лъча светлина към грапавия таван на скалата и заплува по гръб. Дробовете му запротестираха от липсата на кислород, но той продължи да плува. Накрая фенерчето му разкри въздушен джоб. Той се стрелна към повърхността и мощно пое чистия, незамърсен въздух, хванат в капан дълбоко под земята преди милиони години.

Малката кухина се разшири в просторна пещера, чиито таван се издигаше над обхвата на светлината от фенерчето му. Тук реката правеше остър завой, при което се бе образувал малък риф от излъскан чакъл. Пит допълзя болезнено до един сух участък, за да си почине. Той изключи фенерчето, за да удължи живота на батериите.

Внезапно отново го запали. С крайчеца на окото си бе зърнал нещо в мрака, преди светлината да изгасне. Нещо имаше там, разположено на не повече от 5 метра (16 фута) от него. Черно тяло с прави очертания, каквито дивата природа не познаваше.

Духът на Пит се вдигна, когато той разпозна изпотрошените останки на „Подскачащия мях“. По някакъв невероятен начин лодката на въздушна възглавница бе оцеляла при ужасното сгромолясване от катаракта и бе изхвърлена тук, след като е била носена от течението в продължение на близо четиридесет километра. Най-сетне лъч на надежда. Той се запъти, препъвайки се по чакълестия бряг към гумения корпус и го разгледа под светлината на фенерчето си.

Двигателят и вентилаторът бяха изтръгнати от основата им и липсваха. Две от въздушните камери бяха спукани и изпуснали въздуха си, но останалите шест бяха все още здрави. Част от оборудването бе отнесено от потока, но четири бутилки с въздух, медицинският пакет за първа помощ, пластмасовата топка на Дънкан с цветния индикатор за вода, едно от греблата на Джордино, две резервни фенерчета и херметическата кутия с термоса с кафе и четирите сандвичи с наденица бяха оцелели като по чудо.

— Както изглежда, положението ми значително се по-добри — щастливо каза Пит, без да има кой да го чуе, освен пустата пещера.

Той започна с медицинския пакет. След като обилно проми раната в рамото си с дезинфектант, той непохватно й направи една груба превръзка под скъсания си водолазен костюм. Съзнавайки, че е безсмислено да стяга с превръзка пукнатите си ребра, той стисна зъби, намести костите на китката си и я превърза.

Вътре в термоса кафето бе запазило голяма част от топлината си и той погълна половината количество, преди да нападне сандвичите. Никакви пикантно приготвени говежди филета, потопени в коняк и фламбирани, не можеха да се мерят по вкус с тази наденица, реши Пит. Тук и в този момент той тържествено се закле никога повече да не се оплаква или да пуска шеги по повод сандвичите с наденица.

След кратък отдих голяма част от силите му се върнаха и той се почувства достатъчно възстановен, за да стегне отново оборудването и да отвори пластмасовия контейнер с багрилото на Дънкан. Той пръсна „Флуоресцеин Йелоу“ с оптически блясъкообразувател във водата и започна да наблюдава под светлината на фенерчето си как веществото оцвети реката в яркожълти луминесцентни багри. Той стоеше и гледаше, докато течението не го отнесе в тъмнината.

— Това трябва да им каже, че идвам — помисли той на глас.

Той издърпа останките на лодката от плитчината. Пазейки раните си, той тромаво се качи на борда и загреба с една ръка към средата на потока.

Когато течението подхвана сплескания „Подскачащ мях“ и го понесе надолу по реката, Пит се излегна удобно назад и започна да си тананика мелодията на „Нагоре по ленивата река, под лъчите на обедното слънце“.

58

Информиран за всички събития до последната минута от адмирал Сандекър в Калифорния и агентите Гаскил и Рагсдейл в Ел Пасо, държавният секретар реши да заобиколи дипломатическия протокол и се обади лично на президента на Мексико. Той го информира за широкомащабния заговор за кражба и контрабанда, ръководен от фамилията Золар.

— Невероятна история — каза президентът на Мексико.

— Но вярна — увери го държавният секретар.

— Мога само да съжалявам за получилия се инцидент и обещавам пълното сътрудничество на моето правителство в разследването.

— Ако позволите, господин президент, аз наистина имам няколко молби, които бих отправил към вас.

— Нека ги чуя.

Два часа по-късно границата между Мексико и Калифорния бе отново отворена. Държавните служители, подлъгани от братята Золар с фалшиви обещания за невероятни богатства и оказали им сътрудничество, използвайки за това служебните си постове, бяха арестувани.

Фернандо Матос и полицейският комендант Рафаел Кортина бяха измежду първите арестувани от мексиканските съдебни следователи.

В същото съдове на мексиканските военноморски сили, дислоцирани в Морето на Кортес, бяха вдигнати по тревога и получиха заповед да вдигнат котва.

Лейтенант Карлос Хидалго погледна нагоре към една чайка, която изкряска над главата му, преди да насочи вниманието си обратно към правата линия на морския хоризонт.

— Нещо специално ли търсим, или просто търсим? — попита той небрежно капитана на кораба.

— Търсим трупове — отвърна командир Мигел Мадерас.

Той свали бинокъла си, разкривайки кръгло приятно лице с гъста черна коса. Зъбите му бяха големи, бляскаво бели и почти винаги разтворени в усмивка тип Бърт Ланкастър. Той бе нисък, набит и твърд като скала.

Хидалго бе точно обратното копие на Мадерас. Висок, слаб и с тясно лице, той приличаше на потъмнял от слънцето труп.

— Жертви от корабокрушение?

— Не, водолази, които са се удавили в подземна река.

Хидалго присви скептично очи.

— Да не би това да е поредната измишльотина на някой гринго за рибари и водолази, отнесени от река под пустинята и след това изхвърлени в Залива?

— Кой може да каже? — отвърна Мадерас, свивайки рамене. — Всичко което знам, е, че от главната квартира на флота в Енсенада ни заповядаха да патрулираме с нашия кораб и екипаж в северните води на Залива, между Сан Фелипе и Пуерто Пенаско, и да търсим за всякакви следи от трупове.

— Голяма площ, за да бъде покрита само от един кораб.

— От Санта Розалия към нас ще се присъединят два патрулни кораба от клас П. Освен това всички рибарски лодки в района са предупредени да съобщават за всички забелязани от тях човешки останки.

— Ако акулите ни изпреварят — измърмори песимистично Хидалго, — от тях няма да остане и следа.

Мадерас се облегна на релинга, ограждащ крилото на мостика, запали цигара и се загледа към кърмата на патрулния си съд, който бе префасониран на такъв от един шестдесет и седем метров (220 футов) минотърсач на американските военноморски сили. Корабът нямаше официално име, освен големия надпис „Г-21“, изписан с боя върху носа му. Но екипажът го наричаше с неласкавото име „Ел Поркерия“ („Боклук“), тъй като един път той се бе повредил насред морето и трябваше да бъде взет на буксир и довлечен до пристанището от една рибарска лодка — унижение, което екипажът никога не му прости.

Но иначе корабът бе стабилен, бързо се подчиняваше на щурвала и бе устойчив при бурно море. Екипажите на много рибарски лодки и частни яхти дължаха живота си на Мадерас и „Ел Поркерия“.

Като офицер, чийто ранг бе втори след този на командира, Хидалго имаше задължението да начертае мрежата за търсене. Когато свърши с проучването на голямата навигационна карта на северната част на Залива, той даде координатите на кормчията. От този момент нататък започваше отегчителната част от пътуването. Те трябваше да се движат в един коридор по права линия и след като стигнеха до края му, да се върнат обратно по съседния, сякаш косяха ливада.

Първият коридор бе изминат в осем часа сутринта. В два часа следобед наблюдателят на носа извика:

— Предмет във водата!

— Посока? — извика Хидалго.

— На сто и петдесет метра вляво от носа.

Мадерас вдигна бинокъла си и се взря над синьо-зелената вода. Той бързо забеляза един труп, обърнат с лице надолу, върху гребена на една вълна.

— Видях го. — Той влезе в кабината на щурвала и кимна на кормчията. — Закарай ни до него и приготви група, която да го извади. — След това се обърна към Хидалго. — Когато стигнем на петдесет метра от него, спри двигателите.

Разпенените вълни пред носа се смалиха до малки вълнички, басовото боботене на двата дизелови двигателя замря до приглушено пулсиране и не след дълго патрулният съд се плъзна край трупа, който се носеше по вълните. От мястото си на крилото на мостика, Мадерас можеше да види подпухналите и изкривени черти, смазани на пихтия. Чудно, че акулите не го бяха намерили за апетитен, помисли си той.

Той погледна Хидалго и се усмихна.

— Свършихме работата си за цяла седмица.

— Имахме късмет — измърмори Хидалго.

Без ни най-малък признак на почит към мъртвите, двама души от екипажа забиха корабна кука в плаващия труп и го задърпаха към една носилка от телена мрежа, спусната във водата. Вкараха трупа в носилката и го вдигнаха на палубата. Ужасно обезобразената плът по нищо не приличаше на човешкото тяло, което някога е била. Мадерас чу как не един и двама от екипажа му повърнаха в морето, преди да вкарат трупа в един чувал и да дръпнат ципа му.

— Е, който и да е бил този, той поне ни направи една услуга — каза Хидалго.

Мадерас го погледна.

— О, и каква е била тя?

Хидалго се ухили безчувствено.

— Не е престоял във водата достатъчно дълго, за да замирише.

Три часа по-късно патрулният съд премина край вълнолома на Сан Фелипе и акостира до „Алхамбра“.

Както подозираше Пит, след като се добраха до брега със спасителния сал, Гордо Падила и неговият екипаж се прибраха вкъщи при жените и приятелките си и отпразнуваха рискованото си бягство с тридневна фиеста. После, следени с внимателно око от полицията на Кортина, Падила събра екипажа си и всички се върнаха с една рибарска лодка обратно на ферибота. След като стъпиха на борда, те вдигнаха пара в двигателите и изпомпаха водата, влязла в трюма, след като Амару бе отворил кингстоновите клапи. Когато килът се освободи от тинята и двигателите забумтяха отново, Падила и екипажът му върнаха „Алхамбра“ обратно в Сан Фелипе и го завързаха на пристана.

На Мадерас и Хидалго, които гледаха надолу от мостика на кораба си, предната автомобилна палуба на ферибота им приличаше на отделение за бърза помощ в някоя болница.

Лорън Смит бе облечена в удобни къси панталони и бюстие, като излагаше на показ изобилие от бинтове и марли, увити около раменете, корема и краката й. Джордино седеше в една количка на колела със стърчащи напред крака, поставени в гипс.

Липсваше Руди Гън, който бе в стабилно състояние в Регионалния медицински център в Ел Сентро, близо до северните предградия на Калексико, след като бе оживял след тежка контузия в стомаха, шест счупени пръста и пукнат череп.

На палубата на ферибота стояха адмирал Сандекър и хидрологът Питър Дънкан, заедно с Шанън Келси, Майлс Роджърс и контингент от местната полиция. Там бе и коронерът54 на щата Баха Калифорния Норте. Всички стояха с мрачни лица, докато екипажът на военноморския патрулен кораб спускаше мрежата с трупа на палубата на „Алхамбра“.

Преди коронерът и помощникът му да успеят да вдигнат чувала с тялото и да го положат на болнична носилка с колелца, Джордино добута количката си до чувала.

— Бих искал да видя трупа — каза мрачно той.

— Той не е приятна гледка, сеньор — предупреди го Хидалго от палубата на своя кораб.

Коронерът се поколеба, тъй като не бе сигурен дали според закона той можеше да позволи на чужденци да видят мъртвото тяло.

Джордино погледна студено коронера.

— Искате ли идентификация на трупа или не?

Коронерът, дребен мъж със сълзливи очи и гъста сива коса, едва ли знаеше достатъчно английски, за да разбере Джордино, но кимна мълчаливо на помощника си, който дръпна надолу ципа.

Лорън пребледня и се извърна, но Сандекър се приближи до Джордино.

— Да не би да е…

Джордино поклати глава.

— Не, не е Дърк. Това е онзи откачен психопат, Тупак Амару.

— Боже господи, изглежда така, сякаш е бил въртян в празна бетонобъркачка.

— Ако не и по-зле — каза Дънкан, като потрепери от ужасяващата гледка. — Бързеите трябва да са го блъскали във всеки един камък в реката от Серо ел Капироте дотук.

— Получил си е напълно заслуженото — промърмори язвително Джордино.

— Някъде между пещерата със съкровището и Залива — каза Дънкан — реката трябва да попада в изключително бурен участък.

— Няма ли следа от друго тяло? — попита Сандекър Хидалго.

— Нищо, сеньор. Това е единственото, което открихме, но имаме заповед да продължим търсенето за втория мъж.

Сандекър се извърна от Амару.

— Щом досега Пит не е бил изхвърлен в Залива, той трябва да е все още под земята.

— Може би е бил изхвърлен на някой бряг или пясъчна ивица край подземната река — предположи с надежда Шанън, — и да е все още жив.

— Не можете ли да организирате експедиция по течението на подземната река, за да го намерите? — попита Роджърс адмирала.

Сандекър бавно поклати глава.

— Не мога да изпратя група хора на сигурна смърт.

— Адмиралът е прав — каза Джордино. — Може да има дузина каскади като тази, през която Пит и аз преминахме. Дори и с лодка на въздушна възглавница като „Подскачащия мях“ крайно съмнително е дали някой може безопасно да измине сто километра по река, която изобилства от бързеи и скали.

— А ако и това не ги възпре — добави Дънкан, — има и подводни пещери, които трябва да бъдат преодолени, преди да се стигне до повърхността на морето в Залива. Без достатъчен запас от въздух, удавянето е неминуемо.

— На какво разстояние, според теб, той би могъл да бъде отнесен от течението? — попита го Сандекър.

— От пещерата със съкровището?

— Да.

Дънкан помисли за момент.

— Пит би могъл да има шанс, ако е успял да се добере до сух бряг на не повече от петстотин метра от нея. Тогава бихме могли да вържем с въже един човек и да го пратим безопасно надолу по течението на това разстояние, след което да издърпаме двамата срещу течението.

— А ако от Пит не бъде открита следа, дори и след като въжето свърши? — попита Джордино.

Дънкан сви мрачно рамене.

— В такъв случай, ако тялото не се покаже в Залива, ние никога няма да го намерим.

— Никаква ли надежда няма за Дърк? — умоляващо промълви Лорън. — Абсолютно никаква?

Преди да отговори, Дънкан погледна Джордино и след това Сандекър. Очите и на двамата отразяваха мрачна безнадеждност, а лицата им бяха набраздени от отчаяние. Той се обърна отново към Лорън и каза тихо:

— Не мога да ви лъжа, мис Смит. — Думите му сякаш го разстроиха дълбоко. — Шансовете на Дърк са същите, като тези на всеки друг зле ранен човек да достигне езерото Мийд в околностите на Лас Вегас, след като е бил хвърлен в течението на река Колорадо в началото на Големия каньон.

Думите му се стовариха върху Лорън със силата на физически удар. Тя започна да се олюлява. Джордино се протегна и й сграбчи ръката. Тя изглеждаше така, сякаш сърцето й бе спряло.

— За мен Дърк Пит никога не ще умре — тихо прошепна тя.

— Рибите днес нещо не кълват — каза Джо Хейгън на жена си Клеър.

Тя лежеше по корем на покрива на главната кабина на лодката, облечена в оскъден бански костюм с развързана горница, и четеше списание. Тя вдигна слънчевите си очила върху главата си и се засмя.

— Ти би могъл да уловиш риба, само ако тя подскочи и влезе в лодката.

Той се засмя.

— Просто почакай и ще видиш.

— Единствената риба, която ще намериш толкова далеч на север в Залива, е скаридата — продължи да му натяква тя.

Прехвърлили шестдесетте семейство Хейгън бяха в доста добра форма за годините си. Както повечето жени на нейната възраст, задникът на Клеър се бе уголемил и талията й бе малко напълняла, но лицето й бе почти без бръчки и гърдите все така големи и твърди. Джо бе едър мъжага, който водеше неравна борба с все по-дебелеещия си корем, превърнал се вече в добре закръглено шкембе. Те притежаваха семейна фирма в Анахайм за търговия с коли, като се занимаваха основно с автомобили втора употреба, които са добре запазени и с малко навъртени километри.

След като Джо купи един петнадесетметров (50-футов) океански кеч от Нюпорт Бийч, щата Калифорния и го кръсти „Дъ Фърст Ътемпт“55, те започнаха постепенно да предават управлението на бизнеса си в ръцете на двамата си сина. Любимият им маршрут бе да се спуснат надолу по крайбрежието, след което завиваха около Кабо Сан Лукас, за да се озоват в Морето на Кортес, където прекарваха есенните месеци в обикаляне на малките живописни пристанища, сгушени в бреговете.

Сега за първи път те бяха отишли толкова далеч на север. Джо лениво влачеше въдицата зад лодката с надеждата някоя риба да хареса стръвта му и хвърляше от време на време по едно око на дълбокомера, докато лодката се носеше с бавни обороти и сгънати платна. Приливите и отливите в тази част на Залива варираха до седем метра (23 фута) във височина и той не искаше да заседне в някой неотбелязан на картите пясъчен нанос.

Той се отпусна, когато писецът показа депресия под кила с дълбочина над 50 метра (164 фута). Чудна работа, помисли си той. Морското дъно в северния край на Залива бе плитко и с равномерна дълбочина, която рядко слизаше под 10 метра при прилив и представляваше обикновено смес от тиня и пясък. Дълбокомерът показваше, че дъното на подводната депресия бе от неравна и твърда скала.

— Да, великите гении винаги са оставали неразбрани — каза Джо, когато усети подръпване на влачещата се въдица. Той нави макарата и откри една калифорнийска корбина56, която бе дълга колкото ръката му.

Клеър постави ръка над очите си, за да не им блести слънцето.

— Тя е твърде красива, за да я задържим. Хвърли бедната риба обратно в морето.

— Странна работа.

— Какво е странно?

— Всичките други корбини, които някога съм улавял, имаха бяло тяло с тъмни петна. Тази тук е с цвят на флуоресциращо канарче.

Тя нагласи горницата на банския си и слезе надолу до кърмата, за да погледне по-отблизо.

— А това пък вече е повече от странно — каза Джо, като вдигна едната си ръка и показа пръстите си, които бяха изцапани с нещо яркожълто. — Ако не бях човек с нормален разсъдък, бих казал, че някой е боядисал тази риба.

— Тя блести под слънцето, сякаш вместо люспи има пайети — каза Клеър.

Джо надзърна над перилата на лодката.

— Водата в този участък изглежда така, сякаш е била изстискана от лимон.

— Може би рибата тук ще кълве повече.

— Може и да си права, мое старо момиче.

Джо мина покрай нея, отиде на носа и хвърли котвата.

— Това място с нищо не е по-лошо от останалите, така че можем да прекараме тук следобеда, в очакване да хванем нещо голямо.

59

За смазания от умора Пит нямаше и миг на отдих. Той се спусна надолу през още четири катаракта. За щастие нито един от тях не бе отвесен и дълбок както онзи, който за малко не уби Джордино и него. Най-високият от тях не превишаваше 2 метра (6.5 фута). „Подскачащият мях“, с частично сплескано от загубата на въздух тяло, смело се хвърляше надолу в кипящата вода и успешно лавираше между камъните, скрити под ревящите, изригващи пяна и пръски води на реката, преди да продължи пътуването си към забвението.

Най-опасни се оказаха участъците с кипящи бързеи. Едва след като те взеха своето, Пит бе изхвърлен от смазващата им прегръдка в по-спокойни води без скали и камъни, където успя да се отпусне за момент. Охлузванията и контузиите по тялото му накараха раните да пламнат от щипеща болка, сякаш някакви джуджета забиваха в тях острите си вили. Болката обаче му помогна да изостри сетивата си. Той проклинаше реката, сигурен, че тя пазеше най-лошото за накрая, преди да смажеше отчаяния му опит да се спаси.

Греблото бе изтръгнато от ръката му, но загубата не бе съществена. С 50 килограма (110 фунта) оборудване в издишаща лодка, в допълнение на неговото собствено тегло, нямаше никакъв смисъл да се опитва да прави остри завои, за да избегне скалите, които изскачаха от тъмното пред него, гребейки само с една ръка. Той бе твърде слаб, за да опита нещо повече от това да се хване немощно за поддържащите ремъци, завързани към вътрешната част на корпуса и да се остави на течението да го носи неуправляемо напред.

Още две надуваеми клетки се спукаха, след като лодката се блъсна в куп остри камъни, които срязаха тънката кожа на корпуса. Пит се озова полупотопен във вода, като лежеше в нещо, което по-скоро приличаше на спукана торба с въздух, отколкото на плавателен съд. Изненадващо, все още стискаше здраво фенерчето с дясната си ръка. Той обаче бе изпразнил напълно три от бутилките с въздух и по-голямата част от четвъртата, докато теглеше сплескания малък съд през няколко подводни галерии, преди да стигне до открити пещери от другата страна и надуе останалите плавателни камери.

Пит никога не бе страдал от клаустрофобия, за разлика от повечето обикновени хора, които лесно щяха да й се поддадат в тази черна безкрайна пустота. Избягваше всякаква мисъл за паника, като пееше и говореше на себе си в шеметното си плаване по неприветливата вода. Той насочи фенерчето към ръцете и краката си. Те бяха сбръчкани като сушени сливи след дългите часове на престой под водата.

— При всичката тази вода поне няма да страдам от обезводняване — промърмори той към влажните безжизнени скали.

Той премина над прозрачни вирове, които се спускаха надолу в отвесни кладенци през масивните скали на такава дълбочина, че лъчът на лампата му не можеше да стигне до дъното им. Той се забавляваше с мисълта тук да дойдат туристи. Жалко, че хората не можеха да направят тази обиколка и да разгледат кристалните готически пещери. Може би сега, когато вече бе известно, че реката съществува, можеше да се изкопае тунел, по който туристите да слизат и разглеждат подземните чудеса.

Той се бе опитал да съхрани енергията на трите си фенерчета, но една по една батериите им се изтощаваха и ги хвърляше зад борда. Пит прецени, че му оставаха само двадесет минути светлина в последната лампа, преди непрогледният мрак да се завърне завинаги.

Спускането по бързеите на река с лодка под слънце и синьо небе се нарича слалом в бързи (бели) води57, размишляваше изтощеното му съзнание. Тук долу то би могло да се нарече слалом в черни води. Идеята му се стори много забавна и поради някаква причина той се засмя. Смехът му се понесе в една огромна странична пещера и заехтя с десетки зловещи звуци. Ако не знаеше, че бяха дошли от него, кръвта му щеше да замръзне от страх.

Струваше му се, че вече не бе възможно да има друг свят, освен този кошмарен лабиринт от пещери, който пълзеше и се извиваше безкрайно през мрачната и чужда среда. Той бе загубил всякакво чувство за посока. „Местоположение“ бе само дума от речника. Компасът му бе станал безполезен поради изобилието от желязна руда в скалите. Той се чувстваше толкова дезориентиран и отдалечен от белия свят над него, че се чудеше дали не бе най-накрая прекрачил прага на лудостта. Единствената останала частица здрав разсъдък у него се поддържаше от изумителните гледки, които се разкриваха под светлината на лампата му.

Той се помъчи да възстанови самоконтрола си, като започна да играе на игри, които изискваха умствено напрежение. Той се опита да запомня подробности от всяка нова пещера и галерия, от всеки завой и извивка на реката, за да може да ги опише на другите, след като се измъкнеше и върнеше в слънчевия свят. Но те бяха толкова много, че вцепененото му съзнание не бе в състояние да побере повече от няколко ярки образа. Отгоре на всичко, той откри, че трябва да се концентрира в задържането на „мяха“ над водата. Още една въздушна камера се бе спукала и свистеше, като заедно с въздуха си отиваше и подемната й сила.

„Къде ли се намирам?“, зачуди се вяло той. „Колко остава до края?“ Замъгленото му съзнание започна да блуждае. Той трябваше да се стегне. Отдавна бе спрял да изпитва глад, никакви мисли за дебели пържоли или говежди филета с бутилка бира не преминаваха през съзнанието му. Контузеното му и изтощено тяло бе дало много повече, отколкото той бе очаквал от него.

Сгърченият корпус на лодката се удари в тавана на пещерата, който се извиваше надолу и се спускаше под водата. Съдът се завъртя в кръг, блъскайки се в стената, докато накрая течението не го избута встрани към една плитчина, където бавно спря. Пит легна във вътрешността на лодката, която бе залята до половина с вода, и краката му увиснаха отвън. Той бе твърде изтощен, за да сложи на гърба си последната бутилка въздух, да изпусне въздуха от лодката и да я издърпа през подводната галерия, която бе пред него.

Не трябваше да губи съзнание. Не сега. Предстоеше му още дълъг път. Той пое няколко пъти дълбоко въздух и пийна малко вода. Пипнешком намери термоса, развърза го от една кука и довърши последното кафе. Кофеинът му помогна малко да се съживи. Метна термоса в реката и загледа как той започна да се блъска в стената, твърде лек, за да премине отвъд.

Лампата бе толкова слаба, че едва хвърляше мижав лъч светлина. Той я изключи, за да съхрани малкото останала енергия в батериите, легна по гръб и се загледа в задушаващата тъмнина.

Вече нищо не го болеше. Нервните му окончания бяха спрели да действат и тялото му се вцепени. Трябва да бе загубил почти две пинти кръв, изчисли той. Пит не искаше да приеме мисълта, че се бе провалил. В продължение на няколко минути той не искаше да повярва, че няма да може да се върне на горния свят. „Подскачащият мях“, неговият верен спътник, бе успял да го докара чак дотук, но ако изгубеше още една плавателна камера, щеше да се наложи да го изостави и да продължи напред сам. Той започна да концентрира гаснещите си сили към усилието, което все още стоеше пред него.

Нещо човъркаше паметта му. Обонянието му усещаше нещо. Какво разправяха за миризмите? Че могат да събудят стари спомени в съзнанието на човек. Той пое дълбоко въздух, стараейки се да не прогони мириса, преди да успее да си спомни защо му бе толкова познат. Той облиза устните си и усети вкус, който преди го нямаше. Сол. И тогава споменът го връхлетя.

Мирис на море.

Най-сетне той бе стигнал края на подземната речна система, която завършваше в Залива.

Пит ококори очи и започна да вдига ръката си, докато тя почти докосна върха на носа му. Той не можеше да различи подробности, но имаше някаква смътна сянка, която не би трябвало да съществува във вечния мрак на подземния свят. От тунела пред него се процеждаше слаба светлина.

Откритието, че дневната светлина бе толкова близо, неимоверно увеличи надеждите му за спасение.

Той слезе от „Подскачащия мях“ и започна да размишлява над двете най-големи опасности, които сега стояха пред него — дължината на подводния път до повърхността и декомпресията. Той провери манометъра, който бе свързан към колектора на бутилката с въздух. Осемстотин и петдесет фунта на квадратен инч. Достатъчно количество въздух за разстояние от може би 300 метра (984 фута), при условие, че той останеше спокоен, дишаше леко и не се напрягаше. Ако въздухът над повърхността бе доста по-далече, той нямаше защо да се тревожи за другия проблем, декомпресията. Щеше да се е удавил доста преди да хване прословутата кесонова болест.

Периодичните проверки на дълбокомера по време на дългото плаване под земята му бяха казали, че налягането във вътрешността на повечето въздушни пещери бе само малко по-високо от външното атмосферно налягане. Факт, който можеше да предизвика загриженост, но не и голяма тревога. Освен това, когато се гмуркаше в подводните тунели, свързващи две съседни пещери, той рядко слизаше на дълбочина по-голяма от тридесет метра. Ако бъдеше изправен пред същата ситуация, той трябваше внимателно да контролира изкачването си, като се издигаше със скорост 18 метра (60 фута) в минута, за да избегне болестта, предизвиквана от декомпресията.

Каквито и да бяха препятствията, той не можеше нито да се върне, нито да остане там, където беше в момента. Трябваше да продължи. Това бе единственото възможно решение. Това щеше да е и последното изпитание на малкото сила и решителност, които бяха останали у него.

Той все още не бе мъртъв. Не и докато не поемеше и последната глътчица кислород от бутилката си с въздух. Оттам насетне той щеше да продължи, докато дробовете му се пръснеха.

Той провери дали клапаните на колектора бяха отворени и маркучът за въздуха с ниско налягане бе свързан към плавателния му компенсатор. След това надяна ремъците, които държаха бутилката с въздух и закопча катарамата, която при нужда можеше бързо да го освободи от товара му. Той пое малко въздух от регулатора, за да провери дали работи добре и с това приготовленията му завършиха.

Без водолазната си маска, която бе загубил някъде, зрението му щеше да е замъглено, но всичкото, което трябваше да прави, бе да плува към светлината. Той захапа със зъби мундщука на регулатора за дишане, стегна се и преброи до три.

Време бе да тръгва и Пит се гмурна в реката за последен път.

Когато се оттласна леко с голите си стъпала, той почувства липсата на плавниците, които бе изгубил и бе готов да даде душата си, стига да можеше да си ги получи обратно.

Надолу и все надолу, таванът на подводния тунел се спускаше пред него. Той измина тридесет метра, после четиридесет. След като премина петдесетия метър, започна да се тревожи. Когато човек се гмурка, дишайки сгъстен въздух, между шестдесетия и осемдесетия метър има една невидима граница. Когато я премине, водолазът започна да се чувства като пиян и изгубва способността си да разсъждава.

Бутилката му с въздух изскърца неистово. Тя бе застъргала в скалата над него. Тъй като бе хвърлил колана с тежестите след скока от големия водопад, който едва не завърши трагично, и като се добавеше факта, че разкъсаният му водолазен костюм бе от неопрен, Пит плуваше под водата с положителна подемна сила. Той се сви на две и се гмурна надолу, за да избегне контакта.

На Пит му се струваше, че спускащият се в дълбините тунел никога нямаше да свърши. Дълбокомерът му показваше 75 метра (246 фута), когато носен от течението, той премина под най-ниската точка на надвисналата скала. Наклонът тръгна постепенно нагоре. Това не бе идеалния вариант. Той би предпочел директно изкачване към повърхността, за да може да намали разстоянието и съхрани смаляващия се запас от въздух, с който разполагаше.

С всеки изминат метър светлината ставаше все по-ярка и той вече можеше да види цифрите на водолазния си часовник без помощта на гаснещия лъч от лампата си. Стрелките върху оранжевия циферблат показваха десет минути след пет часа. Пет часа сутринта или следобед? Преди колко минути се бе гмурнал в реката? Той не можеше да си спомни дали бяха десет, или петдесет. Забавеното му съзнание напразно се мъчеше да разгадае отговорите.

Чистият и прозрачен смарагдовозелен цвят на реката ставаше все по-син и матов. Течението отслабваше и той все по-бавно се издигаше към повърхността. Накрая се показа и самата повърхност.

Той бе в Залива. Излязъл беше от тунела на реката и плуваше в Морето на Кортес. Пит погледна нагоре и видя в далечината да се мержелее една сянка. Последна проверка на манометъра за налягането на въздуха му. Стрелката потрепваше около нулата. Въздухът му бе почти свършил.

Вместо да поеме един дълбок дъх, той използва малкото количество останал въздух, за да надуе частично плавателния си компенсатор, така че той да може бавно да го носи нагоре към повърхността, в случай че изгубеше съзнание от липсата на кислород.

Последният дъх въздух, който той изсмука от бутилката, бе толкова малък, че дробовете му почти не го усетиха. Докато се изкачваше нагоре, той издишваше по малко от него, за да компенсира намаляването на налягането. Съскането на мехурчетата въздух, излизащи от регулатора му, намаля и дробовете му се изпразниха.

Гърдите му започнаха да изгарят от болка. Повърхността изглеждаше толкова близо, че стига да протегнеше ръка, той можеше да я докосне. Това обаче бе жестока илюзия. Вълните все още бяха на 20 метра (66 фута) над него.

Някакъв огромен еластичен обръч стегна гърдите му и той зарита още по-силно с крака. Скоро жаждата за въздух изпълни всички кътчета на съзнанието му. Пред очите започна да му притъмнява.

Нещо се омота около Пит и забави изкачването му. Зрението му, замъглено поради липсата на водолазна маска, не успя да различи какво го задържаше. Инстинктивно той започна да размахва тромаво ръце, за да се освободи. Мозъкът му изкрещя в протест и в главата му отекна мощен рев. Точно в този момент, миг преди тъмнината да погълне съзнанието му, той почувства, че нещо дърпаше тялото му нагоре.

— Хванах нещо голямо! — извика радостно Джо Хейгън.

— Може би марлин58? — попита развълнувано Клеър, виждайки как рибарският прът на мъжа й се бе извил като въпросителна.

— Не се бори много за един марлин — задъхано изрече Джо, докато въртеше трескаво ръчката на макарата си. — По-скоро плава отпуснато.

— Може би от влаченето да е умрял?

— Донеси рибарската кука. Той е почти на повърхността.

Клеър грабна една кука с дълга дръжка от поставката й и я насочи навън през борда на яхтата като копие.

— Виждам нещо — извика тя. — Изглежда голямо и черно.

В следващия момент тя изпищя от ужас.

Пит бе на косъм от загубата на съзнание, когато главата му проби повърхността на морето между две вълни. Той изплю регулатора си и си пое дълбоко дъх. Блясъкът на слънцето върху водата заслепи очите му. Тъй като не бе виждал дневна светлина почти два дни, той присви възторжено очи пред внезапния калейдоскоп от цветове.

Облекчение, щастие, че е жив, удовлетворение от големия успех — всички тези чувства изпълниха душата му.

Женски писък прониза ушите му и той погледна сепнато нагоре, за да види синьо-зеления корпус на една яхта, която се издигаше край него. Двама души се бяха надвесили над борда и гледаха към него със смъртнобледи лица. Чак сега той разбра, че бе омотан в дебела корда на въдица. Нещо пляскаше по единия му крак. Той хвана кордата и изтегли от водата една малка риба тон, не по-голяма от стъпалото му. От устата на бедната риба излизаше една голяма кука.

Пит леко стисна рибата в едната си мишница и извади куката със здравата си ръка, след което се взря в мънистените очички на малката рибка.

— Погледни, Тото — каза ликуващо той, — отново сме в Канзас!

60

Командир Мадерас и екипажът му бяха излезли от пристанището на Сан Фелипе и подновили издирването по начертаната от тях мрежа, когато пристигна съобщението от семейство Хейгън.

— Сър — каза радистът му — току-що получих спешно съобщение от яхтата „Дъ Фърст Ътемпт“.

— Какво гласи то?

— Шкиперът, американец на име Джоузеф Хейгън, съобщава, че е прибрал от водата някакъв мъж, когото уловил с въдицата си.

Мадерас се намръщи.

— Сигурно иска да каже, че е закачил труп, докато е влачил въдицата във водата.

— Не, сър, той бе напълно категоричен. Човекът, когото той уловил, бил жив.

Мадерас бе озадачен.

— Не може да бъде този, когото издирваме. Има ли съобщения от лодки в района за изгубен член на екипажа им, който да е паднал зад борда?

Радистът поклати глава.

— Не съм чул нищо.

— Къде се намира „Дъ Фърст Ътемпт“?

— На дванадесет морски мили северозападно от нас.

Мадерас влезе в кабината на щурвала и кимна на Хидалго.

— Задай курс на северозапад и наблюдавай за американска яхта. — След това се обърна към радиста. — Обади се на този Джоузеф Хейгън за повече подробности за мъжа, когото са измъкнали от водата и му кажи да остане на сегашното си място. Ще пристигнем при него след около тридесет и пет минути.

Хидалго погледна към него над навигационната маса.

— Какво мислиш?

Мадерас се усмихна.

— Като добър католик, аз трябва да вярвам на чудесата, за които църквата ми разказва. Но това чудо тук искам да го видя със собствените си очи.

Флотилията от яхти, както и множеството лодки на мексиканските рибари, които браздят водите на Морето на Кортес, имат своя собствена мрежа за радиовръзка. Тя бе средство за размяна на безброй шеги и закачки вътре в братството на собствениците на лодки, подобно на старите колективни телефонни линии, когато няколко души можеха едновременно да говорят помежду си. Те бъбреха за времето, разменяха си покани за светски партита на борда на яхтите си, последните новини за пристанищата, където домуваха и дори подробни списъци на неща за продажба или размяна.

Новината за това, че собствениците на „Дъ Фърст Ътемпт“ са уловили с въдицата си човек, бързо обиколи залива. Тя започна да става все по-интересна, тъй като мнозина я разкрасяваха, преди да я предадат по-нататък по мрежата на Баха. Собствениците на яхти, които се включиха в нея по-късно, чуха за някаква невероятна история за семейство Хейгън, които хванали кит убиец, в чийто корем открили жив човек.

Някои от по-големите океански съдове бяха оборудвани с радиостанции, които можеха да предават до Съединените щати. Скоро съобщенията от Баха започнаха да прииждат в страната, за да стигнат чак до Вашингтон.

Излъченото по радиото съобщение на Хейгън бе хванато от една радиостанция на мексиканските военноморски сили в Ла Пас. Дежурният радист поиска потвърждение на съобщението, но Хейгън бе вече започнал да дърдори оживено с другите собственици на яхти и не му отговори. С убеждението, че това е поредното лудо парти, което се вихри на някоя яхта, радистът отбеляза информацията в дневника и съсредоточи вниманието си към официалните военноморски съобщения.

Когато след двадесет минути дежурството му свърши, той небрежно го спомена на офицера, който отговаряше за станцията.

— Звучеше напълно смахнато — обясни той. — Съобщението бе на английски. Вероятно някой пиян гринго, който си прави майтапи по радиото.

— По-добре да изпратим една патрулна лодка, която да провери на място — каза офицерът. — Ще информирам главната квартира на флота в северната област и ще видим с какво разполагаме в района.

Не бе нужно да информират главната квартира на флота. Мадерас вече ги беше известил, че се движи с пълна скорост към „Дъ Фърст Ътемпт“. В главната квартира бяха получили също така и изненадващо съобщение от началника на главния щаб на военноморските сили, който бе заповядал на командващия офицер да ускорят издирването и да положат всички възможни усилия за една успешна спасителна операция.

Адмирал Рикардо Алварес обядваше със съпругата си в офицерския клуб, когато един адютант дотърча до масата му с двете съобщения.

— Човек, уловен от рибар — изсумтя Алварес. — Що за глупост?

— Така гласеше съобщението, препредадено от командир Мадерас от „Г-21“ — отвърна адютанта.

— Колко време остава до срещата на Мадерас със съда?

— Той трябва да пристигне там всеки момент.

— Чудя се, защо главният щаб се занимава с някакъв си обикновен турист, изгубил се в морето?

— Разправят, че самият президент се интересувал от спасителната операция — каза адютантът.

Адмирал Алварес хвърли един кисел поглед към жена си.

— Знаех си, че проклетото Северноамериканско споразумение за свободна търговия е грешка. Сега ще трябва да целуваме подметките на американците всеки път, когато някой от тях падне в Залива.

И така, въпросите се оказаха много повече от отговорите, когато Пит бе прехвърлен от „Дъ Фърст Ътемпт“, малко след като патрулният съд спря наблизо. Пит стоеше на палубата, отчасти придържан от Хейгън, който бе свалил разкъсания водолазен костюм от тялото му и му бе услужил с една риза за голф и чифт къси панталони. Клеър бе сменила превръзката на рамото му и бе сложила една лепенка върху дълбоката рана на челото.

Той разтърси ръката на Джоузеф Хейгън.

— Предполагам, че съм най-голямата риба, която някога си улавял.

Хейгън се засмя.

— Да, ще имам какво да разправям на внуците си.

След това Пит целуна Клеър по бузата.

— Не забравяй да ми изпратиш рецептата си за супата от риба. Никога не съм опитвал друга, по-вкусна от нея.

— Трябва много да ти е харесала. Погълна поне един галон от нея.

Пит се обърна и с тяхна помощ се спусна в една малка моторница, която го закара до патрулния кораб. Едва стъпил на палубата, той бе поздравен от Мадерас и Хидалго, след което санитарят на кораба го заведе в отделението за болни. Преди да се наведе и влезе през входния люк, Пит се обърна и махна за последен път на семейство Хейгън.

Джо и Клеър стояха на палубата, прегърнали се с ръце през кръста. След малко Джо се обърна, погледна жена си с озадачено изражение и каза:

— Чудя се, след като през целия си живот аз едва ли съм уловил повече от пет риби, както и ти никога не успя да сготвиш нещо, което да няма вкус на кисело грозде, какво искаше да каже той с тази твоя страхотно вкусна супа от риба?

Клеър въздъхна.

— Бедничкият. Той бе толкова изтощен и гладен, че нямах сърце да му кажа, че го нагостих със супа от консерва с малко бренди в нея.

Къртис Старгър се намираше в Гуаймас, когато до него долетя вестта, че Пит е бил намерен жив. Той претърсваше хасиендата, използвана от братята Золар. Съобщението дойде по сателитния му телефон „Иридиум“ на фирмата „Моторола“ от офиса му в Калексико. Мексиканските агенции за разследване бяха проявили необичайна готовност за сътрудничество и бяха позволили на Старгър и неговите хора от митницата да претърсят сградата и парка около нея за допълнителни улики, които биха помогнали за осъждането на династията крадци на произведения на изкуството.

Старгър и агентите му бяха пристигнали, за да открият, че паркът и самолетната писта бяха пусти. В хасиендата също нямаше никой. Пилотът на частния самолет на Золар бе решил, че бе настъпил подходящия момент да напусне. Той просто излезе през входната порта, хвана автобус до града и оттам излетя за Хюстън, щата Тексас, където бе домът му.

Обискът на хасиендата не даде някакви конкретни резултати. Стаите бяха почистени от всякакви уличаващи следи. По друг начин стояха нещата с изоставения самолет на пистата. Вътре Старгър намери четири грубо издялани дървени статуи, върху които с боя бяха изрисувани детски лица.

— Какво ще кажеш за тях? — Старгър попита един от агентите си, който бе експерт по древни антики от Югозапада.

— Приличат на някакви индиански религиозни символи.

— От тополово дърво ли са?

Агентът вдигна слънчевите си очила и разгледа отблизо идолите.

— Да, мисля, че със сигурност мога да кажа, че са били издялани от тополово дърво.

Старгър прокара леко ръка по един от идолите.

— Имам подозрение, че това са идолите, които търсеше Пит.

На Руди Гън бе съобщено, докато лежеше в болничното легло. В стаята влезе една медицинска сестра, следвана от един от агентите на Старгър.

— Мистър Гън, аз съм Антъни ди Маджо от Митническата служба. Сметнах, че бихте желали да узнаете, че Дърк Пит е бил намерен жив в Залива преди около половин час.

Гън затвори очи и въздъхна с дълбоко облекчение.

— Знаех си, че ще се справи.

— Страхотна проява на смелост. Чух, че е изминал над сто километра, плувайки по течението на подземна река.

— Никой друг не би могъл да го направи.

— Надявам се, че добрите новини ще ви направят по-общителен — каза сестрата със сладко гласче, държейки един дълъг ректален термометър.

— Не е ли добър пациент? — попита Ди Маджо.

— Грижила съм се и за по-добри.

— Бих искал да ми дадете пижама, дявол да го вземе — каза раздразнено Гън, — вместо тази къса нощница, дето се връзва отзад и е цялата в ажури.

— Болничните роби са направени така със специална цел — находчиво отговори сестрата.

— Страшно ми се иска да науча каква е тя.

— По-добре да тръгвам и да ви оставя сами — каза Ди Маджо, биейки отбой. — Пожелавам ви късмет и бързо възстановяване.

— Благодаря ви, че ми съобщихте новината за Пит — каза искрено Гън.

— Няма защо.

— Сега почивайте — нареди сестрата. — Ще се върна след час с лекарствата ви.

Както бе казала, сестрата се върна точно след един час. Леглото обаче беше празно. Гън бе избягал, като не носеше нищо, освен късата нощница и едно одеяло.

По странно стечение на обстоятелствата, тези на борда на „Алхамбра“ научиха последни.

Лорън и Сандекър разговаряха със следователи от мексиканската вътрешна полиция край „Пиърс Ароу“, когато новината за спасението на Пит дойде от собственика на една луксозна яхта, която бе акостирала до близката станция за зареждане с гориво. Той извика през водата, разделяща двата съда.

— Е-хей, вие от ферибота!

Майлс Роджърс стоеше на палубата до кабината на щурвала, където разговаряше с Шанън и Дънкан. Той се надвеси над релинга и извика в отговор:

— Какво има?

— Намерили са вашия човек!

Думите му отекнаха вътре в автомобилната палуба и Сандекър се втурна навън на открито.

— Повторете отново! — извика той.

— Собствениците на един кеч извадили с въдицата си човек от водата — отвърна шкиперът на яхтата. — В съобщенията на мексиканските военноморски сили се казва, че това е човекът, когото са търсили.

Сега вече всички бяха изскочили на откритата палуба. Никой от тях не смееше да зададе въпроса, от чийто отговор се страхуваха.

Джордино засили количката си до товарната рампа със скоростта на автомобил с форсиран двигател.

— Жив ли е? — неспокойно извика той към яхтата.

— Мексиканците казаха, че е бил в окаяно състояние, но се съвзел, след като жената на собственика на яхтата го нахранила до насита със супа.

— Пит е жив! — ахна Шанън.

Дънкан заклати глава невярващо.

— Не мога да повярвам, че той е успял да стигне до Залива!

— А аз мога — прошепна Лорън, заровила лице в ръцете си. По страните й започнаха да се стичат сълзи. Самоуважението и уравновесеността й сякаш се срутиха в миг. Тя се наведе надолу и прегърна Джордино с мокри бузи, под пресния тен на които се виждаше избилата руменина.

— Знаех си, че той не може да умре.

В миг мексиканските следователи бяха забравени, сякаш бяха на мили далеч от тях и всички започнаха да крещят и да се прегръщат. Сандекър, обикновено мълчалив и резервиран, нададе гръмогласен вик и се втурна в кабината на щурвала, където сграбчи телефона „Иридиум“ и развълнувано се обади на командването на мексиканските военноморски сили за повече информация.

Дънкан започна да разглежда като обезумял хидрографските карти за нивото на подводната вода в пустинята, нетърпелив да узнае какви данни Пит бе успял да събере по време на невероятното си пътуване през подводната речна система.

Шанън и Майлс отпразнуваха събитието, като гръмнаха бутилка евтино шампанско, което бяха намерили забутано вътре в хладилника на камбуза и раздадоха чаши. Майлс целият искреше от истинската радост. Очите на Шанън обаче изглеждаха необичайно замислени. Като гледаше Лорън, тя почувства как вътре в нея запълзя някаква странна завист, която тя не можеше да повярва, че съществува. Постепенно тя осъзна, че може би е сторила грешка, като не бе показала повече съчувствие към Пит.

— Този тип е като черния гологан, който никога не се губи — каза Джордино, мъчейки се да овладее емоциите си.

Лорън го погледна втренчено.

— Дърк каза ли ти, че ми предложи да се омъжа за него?

— Не, но не съм учуден. Той много те уважава.

— Но ти не смяташ, че е добра идея, нали?

Джордино бавно поклати глава.

— Прости ми, ако кажа, че един съюз между двама ви няма да бъде сключен в рая.

— Ние сме твърде своенравни и независими един от друг, това ли искаш да кажеш?

— Е, добре, това е. Ти и той сте като експресни влакове, които летят по успоредни релси, срещайки се от време на време на някоя гара, но накрая се разделят и тръгват в различни направления.

Тя му стисна ръката.

— Благодаря за искреността ти.

— Какво ли знам аз за такива взаимоотношения? — засмя се той. — Аз никога не мога да изкарам с някоя жена повече от две седмици.

Лорън се взря в очите на Джордино.

— Има нещо, което премълчаваш.

Джордино сведе поглед към дъските на палубата.

— Вие, жените, като че ли имате интуиция за подобни неща.

— Коя бе тя? — попита колебливо Лорън.

— Казваше се Самър — отвърна сериозно Джордино. — Умря преди петнадесет години в морето до Хаваи.

— Тихоокеанският водовъртеж. Спомням си, че той ми разказваше за него.

— Той направи отчаяни опити да я спаси, но тя се изгуби.

— И още носи спомена за нея в паметта си — каза Лорън.

Джордино кимна.

— Той никога не говори за нея, но често погледът в очите му става отнесен, когато види жена, която прилича на нея.

— Виждала съм този поглед при не един случай — каза Лорън с меланхоличен глас.

— Той не може да продължава вечно да следва сянката на един призрак — каза сериозно Джордино. — Всеки от нас пази някакъв образ в съзнанието си за изгубената любов, който рано или късно трябва да бъде оставен на мира.

Лорън никога досега не бе виждала шегобиеца Джордино толкова тъжен и замислен.

— Ти имаш ли такъв призрак?

Той я погледна и се усмихна.

— Едно лято, когато бях на деветнадесет години, видях едно момиче да кара велосипед покрай тротоара на една улица в Балбоа Айлънд, южна Калифорния. Тя носеше къси бели шорти и нежно зелена блуза, вързана около кръста й. Косата й бе с цвят на мед и вързана на опашка. Краката и ръцете, загорели от слънцето, бяха с цвят на махагон. Не бях достатъчно близо, за да видя очите й, но някак си знаех, че трябва да са били сини. Тя изглеждаше като свободен дух с топло чувство за хумор. Оттогава не минава и ден, без да не си спомня нейния образ.

— Ти не се спусна след нея? — попита Лорън с лека изненада.

— Колкото и да ти се струва невероятно, в онези дни аз бях много стеснителен. В продължение на един месец всеки ден минавах по този тротоар, надявайки се отново да я зърна. Но тя не се появи повече. Вероятно бе дошла на почивка с родителите си и се бе върнала вкъщи, след като пътищата ни се пресякоха.

— Тъжна история — каза Лорън.

— О, не знам — засмя се внезапно Джордино. — Вероятно щяхме да се оженим, да имаме десет деца и да открием, че се мразим.

— За мен Пит е като твоята изгубена любов. Илюзия, която никога не ще мога да задържа.

— Той ще се промени — съчувствено каза Джордино. — Всички мъже улягат с възрастта.

Лорън се усмихна леко и поклати глава.

— Не и тези като Дърк Пит. Те са водени от някакво вътрешно желание да разгадават тайни и да предизвикват неизвестното. Последното нещо, което някой от тях иска, е да остарее със съпруга край себе си и да умре в старчески дом.

61

На малкото пристанище в Сан Фелипе цареше празнична атмосфера. Кеят бе изпълнен с хора. Вълнението на всички нарасна донемайкъде, когато патрулният кораб се приближи до вълнолома, който образуваше входа на пристанището.

Мадерас кимна на Пит.

— Страхотно посрещане.

Пит присви очи срещу слънцето.

— Някакъв местен празник ли е?

— Те са привлечени тук от новината за вашето забележително пътешествие под земята.

— Шегуваш се — каза Пит с искрена изненада.

— Не, сеньор. Вашето откритие на реката под пустинята ви превърна в герой за всички фермери и скотовъдци оттук до Аризона, които се борят за оцеляване в негостоприемната пустош. — Той кимна към два микробуса, от които техници разтоварваха телевизионни камери. — Ето защо вие се превърнахте в новината на деня.

— О, господи — простена Пит. — Всичко, от което имам нужда сега, е едно меко легло, в което три дни да спя.

Физическото и психическото състояние на Пит се бе подобрило значително, когато получи вест по радиото на кораба от адмирал Сандекър, че Лорън, Руди и Ал са живи, макар и доста пострадали. Сандекър го осведоми също така и за смъртта на Сайръс Сарасон от ръката на Били Юма и за залавянето на Золар и Оксли, заедно със съкровището на Хуаскар, от Гаскил и Рагсдейл с помощта на Хенри и Мики Мур.

Все пак и за малките хора има някаква надежда, помисли си стоически Пит.

Изтече като че ли цял час, макар че всъщност бяха изминали само няколко минути, преди „Поркерия“ да акостира до „Алхамбра“ за втори път този ден. На горната пътническа палуба на ферибота бе поставен голям хартиен плакат, върху който с все още мокра боя личаха думите:

На автомобилната палуба, подреден в една редица бе застанал един мексикански уличен оркестър, който свиреше и пееше някаква песен. Мелодията й изглеждаше позната. Пит се наведе напред през релинга на патрулния кораб, наостри уши и отметна назад глава, избухвайки в гръмък смях. След миг обаче той се сви надве от болка, тъй като избликът на веселие бе накарал гръдния му кош да избухне в мъчителна агония. С този си ход Джордино го бе забил направо в земята.

— Познавате ли песента, която свирят? — попита Мадерас, леко разтревожен от странната проява на веселие и страдание от страна на Пит.

— Мелодията ми е позната, но думите не — изпъшка Пит през стиснати от болка зъби. — Те пеят на испански.

— Miralos andando — повтори Мадерас, объркан. — Какво искат да кажат с това „Слез долу при язовира“?

— При бента — досети се Пит. — Началните думи на песента са „Слез долу при бента“.

Тромпетите свиреха, китарите дрънкаха и седемте гърла на оркестъра пееха в хор мексиканския вариант на „В очакване на Робърт Е. Лий“. Лорън застана сред тълпата, която се бе качила на борда на ферибота и замаха лудо. Тя виждаше, че Пит я търсеше с очи в тълпата. Накрая той я откри и й махна щастливо в отговор.

Тя видя бинтовете, увити около главата му, превръзката, която придържаше лявата му ръка и гипсираната му китка. В дадените му назаем къси панталони и риза за голф той изглеждаше не на място сред униформения екипаж на мексиканските военноморски сили. На пръв поглед той изглеждаше удивително бодър и свеж за човек, който е оцелял след пътуване през ада, чистилището и черната бездна на земните недра. Но Лорън знаеше, че Пит владееше до съвършенство изкуството да прикрива болката и изтощението си. Тя ги виждаше в очите му.

Пит съзря адмирал Сандекър, който стоеше зад Джордино и количката му. Погледът му скачаше от лице на лице и той различи Гордо Падила, който бе прегърнал жена си Роза. Исус, Гато и механикът, чието име той така и не запомни, стояха наблизо и размахваха бутилки във въздуха. След малко мостчето бе спуснато и Пит се здрависа с Мадерас и Хидалго.

— Благодаря ви, господа. Предайте моите благодарности и на вашия санитар. Той свърши великолепна работа, като успя да ме позакърпи.

— Всъщност ние сме тези, които сме ти задължени, сеньор Пит — каза Хидалго. — Майка ми и баща ми притежават едно малко ранчо недалеч оттук и ще се радват на голямата благодат, когато долу до твоята река бъдат изкопани кладенци.

— Обещайте ми, моля, едно нещо — каза Пит.

— Стига да е в границите на нашите възможности — отвърна Мадерас.

Пит се ухили.

— На никого не позволявайте да кръсти тази проклета река на моето име.

Той се обърна и премина по мостчето до автомобилната палуба на ферибота, където се спусна в морето от хора. Лорън се втурна към него, спря се и бавно обви ръце около врата му, като внимаваше да не притисне с тяло раните му. С треперещи устни тя го целуна.

Тя отдръпна назад лицето си, по което се стичаха сълзи, усмихна се и каза:

— Добре дошъл у дома, моряко.

След миг всички се втурнаха към него. Репортери и телевизионни оператори от двете страни на границата започнаха да прииждат към него, докато Пит поздравяваше Сандекър и Джордино.

— Този път бях сигурен, че си си купил надгробен камък — каза Джордино, светнал като неонова реклама на улица в Лас Вегас.

Пит се усмихна.

— Ако не бях намерил „Подскачащия мях“, нямаше да бъда тук.

— Надявам се, осъзнаваш — каза Сандекър, като се намръщи престорено, — че вече ставаш твърде стар, за да плуваш в пещери.

Пит вдигна здравата си ръка, сякаш се заклеваше.

— Адмирал ми е свидетел, че ако някога и някъде аз хвърля дори само един поглед към друга подземна пещера, то тогава застреляйте ме в крака.

След това до него се приближи Шанън и залепи устни към неговите в дълга целувка, която вбеси Лорън. Когато го пусна, тя каза:

— Липсваше ми.

Преди той да успее да отговори, Майлс Роджърс и Питър Дънкан раздрусваха яко здравата му ръка.

— Ти си човек с невероятна издръжливост — каза Роджърс.

— Счупих компютъра и загубих данните ти — каза Пит. — Искрено съжалявам.

— Няма проблем — отвърна Дънкан с широка усмивка. — Сега, когато доказа, че реката тече от Кладенеца на Сатаната и минава под Серо ел Капироте, и след това показа мястото, където тя се влива в Залива, ние можем да проследим нейния път с плаващи звукови системи за генериране на геофизически изображения, комбинирани с електронни предаватели.

В този момент, незабелязано от повечето хора в тълпата, до ферибота спря едно разнебитено такси от Мексикали, оставяйки облаци дим след себе си. От него изскочи мъж, който бе облечен само в едно одеяло. Той притича през пристанището и се качи на автомобилната палуба, където наведе напред глава и започна да си пробива път през тълпата, докато не стигна до Пит.

— Руди! — изрева Пит, като прегърна със свободната си ръка дребния мъж през рамото. — Откъде се появи?

Като че ли бяха чакали точно този момент, счупените пръсти на Гън изпуснаха одеялото и то падна на палубата, като го остави да стои само по болничната нощница.

— Измъкнах се от лапите на една ужасна медицинска сестра, за да дойда тук и да те поздравя — каза той без никаква следа от притеснение.

— Оправяш ли се?

— Ще бъда на бюрото си в НЮМА преди теб.

Пит се обърна и извика към Роджърс:

— Майлс, в теб ли е фотоапаратът ти?

— Добрият фотограф никога не се разделя с него — извика Роджърс над шума от тълпата.

— Направи една снимка на тримата скапани негодника от Серо ел Капироте.

— И на една скапана негодница — добави Лорън, като се навря в тяхната редица.

Роджърс направи три снимки, преди репортерите да започнат с въпросите си.

— Мистър Пит — един от телевизионните журналисти бутна микрофон в лицето му, — какво можете да ни разкажете за подземната река?

— Само това, че съществува — отвърна с равен глас той — и че е много мокра.

— Каква е големината й според вас?

Той трябваше да помисли за момент, докато в същото време плъзна ръката си около Лорън и я стисна за кръста.

— Бих казал около две трети от размера на Рио Гранде.

— Толкова голяма?

— Най-малко.

— Как се чувствате, след като сте преплували над сто километра през подземни пещери?

Пит винаги се дразнеше, когато репортер задаваше въпроса как се чувства някоя майка или баща, след като цялата им къща е изгоряла заедно с децата им или задава същия въпрос на свидетел, който е видял как някой пада от самолет без парашут.

— Как се чувствам? — повтори Пит. — Точно сега чувствам, че ако не отида до тоалетна, мехурът ми ще се пръсне.