Златото на инките

25

22 октомври 1998 година

Вашингтон, О. К.

Тя чакаше край бордюра пред сградата на аерогарата с развята от вятъра коса с цвят на канела, която блестеше на утринното слънце, когато Пит излезе от багажното отделение на летище Дълес. Членът на конгреса Лорън Смит повдигна слънчевите очила, които скриваха невероятните й теменуженосини очи, надигна се иззад волана и седна върху облегалката на автомобилната седалка. Тя му махна с ръка, върху която беше надянала шофьорска ръкавица от мека кожа.

Висока жена, чието тяло имаше изящните пропорции на Шарън Стоун, тя беше облякла червени кожени панталони и яке върху черно поло. Всички в радиус двадесет метра, и мъже и жени, нескрито я заглеждаха, докато седеше върху яркочервения като пожарникарска кола спортен автомобил „Алард J2X“, произведен през 1953 година. И двете с колата бяха класически произведения, отличаващи се със стилна елегантност, които чудесно си подхождаха.

Тя хвърли на Пит прелъстителен поглед и каза:

— Здравей, моряко, искаш ли да те откарам?

Той остави чантата си и големия метален куфар, в който се намираше нефритената кутия, на тротоара, приведе се над ниското и изтеглено купе на „Алард“-а и целуна Лорън силно и бързо по устата.

— Отмъкнала си една от моите коли.

— Така ли ми се отблагодаряваш, задето се измъкнах от заседание на комисията, за да те посрещна на летището?

Пит погледна надолу към спартанския автомобил, спечелил осем от деветте състезания за спортни коли, в които беше участвал преди четиридесет и пет години. В тясното пространство, отделено за седалките, нямаше достатъчно място за двама им и неговия багаж, а колата беше без багажник.

— И къде трябва да сложа чантите си?

Тя посегна към седалката на пътника и му подаде чифт ластични въжета.

— Дойдох подготвена. Можеш да закрепиш багажа си върху подвижния багажник отзад.

Пит удивен поклати глава. Лорън беше изключително съобразителна и схватлива. Представител на щата Колорадо за пети пореден мандат в Конгреса, тя беше уважавана от колегите си за умението й да вниква в трудните проблеми и невероятната й способност да предлага добре обосновани решения. Енергична и общителна в залите на Конгреса, Лорън живееше уединено и рядко се появяваше на официални вечери и политически мероприятия, предпочитайки да не напуска къщата си в Александрия, където проучваше препоръките на сътрудниците си върху законопроекти, чието гласуване предстоеше или отговаряше на писмата на своите избиратели. Единственият й светски ангажимент извън нейната работа беше спорадичната й връзка с Пит.

— Къде са Ал и Руди? — попита тя. В очите й се четеше нежна загриженост при вида на небръснатото му, изпито от изтощение лице.

— Пристигат със следващия полет. Трябваше да довършат една работа и да върнат оборудването, което бяхме взели назаем.

След като пристегна с въжетата чантите си върху хромирания багажник, монтиран върху задницата на „Алард“-а, той отвори малката врата, намести дългите си крака под ниското арматурно табло и ги изпъна напред към преградата, деляща купето от двигателя.

— Мога ли да се надявам, че ще ме откараш жив и здрав у дома?

Лорън се усмихна лукаво, кимна учтиво на полицая от летището, който й даваше знак с ръка да потегля, превключи тристепенната скоростна кутия на „Алард“-а на първа скорост и настъпи педала на газта. Големият осемцилиндров У-образен двигател „Кадилак“ отговори с мощен рев и колата полетя напред със свистящи върху асфалтовата настилка задни гуми, изпод които се издигаше пушек. Пит погледна към полицая и безпомощно повдигна рамене, когато профучаха край него и трескаво заопипва около себе си за токата на предпазния колан.

— Поведение като това едва ли подхожда на един народен представител — опита се да надвика бумтенето той.

— Кой ще разбере? — засмя се тя. — Колата е регистрирана на твое име.

Няколко пъти по време на лудешкото препускане по откритата магистрала от Дълес до града Лорън успя да вкара стрелката на скоростомера в червения сектор. Пит гледаше на това като фаталист. Ако щеше да умира от ръцете на тази пощуряла жена, не му оставаше кой знае какво да прави, освен да се отпусне и да се наслаждава на пътуването. В действителност той имаше пълно доверие в умението й да шофира. И двамата бяха участвали с „Алард“-а в състезания за класически спортни автомобили — той в дисциплините за мъже, тя — за жени. Той се облегна, вдигна ципа на якето си и пое хладния есенен въздух, който струеше над и около двата малки предни прозореца, монтирани върху капака.

Лорън се промъкваше с „Алард“-а между движещите се по пътя коли с лекотата на живак, който се стича надолу през някой лабиринт. Тя скоро спря пред стария метален хангар за самолети в отдалечения край на международното летище на Вашингтон, който Пит наричаше дом.

Конструкцията била построена през тридесетте години като помещение за техническо обслужване на първите пътнически въздушни лайнери. През 1980 година тя била включена в програма за събаряне, ала Пит се беше смилил над изоставената и запусната постройка и я беше купил. После беше убедил местната комисия за опазване на обекти с историческо значение да бъде включена в Националния регистър за исторически забележителности. След това като се изключи преустройството на канцелариите на горния етаж в апартамент, той беше възстановил хангара в първоначалния му вид.

Пит никога не беше изпитвал желание да влага спестяванията си и значителното наследство, оставено му от неговия дядо, в акции, облигации и недвижимо имущество. Вместо това той беше избрал стари и класически автомобили, както и големи и малки сувенири, събирани по време на приключенията му из целия свят като директор, отговарящ за специалните проекти на НЮМА.

Приземният етаж на стария хангар беше пълен с тридесетина стари автомобила, като се започне от „Студ“ от 1932 година и френска лимузина „Авион Вуазин“, до огромен „Даймлер“ с гюрук от 1951 година — най-младата кола в колекцията. В ъгъла стоеше един от първите модели на тримоторен самолет „Форд“, под оребреното алуминиево крило на който беше подслонен реактивен изтребител „Месершмит МЕ 262“ от Втората световна война. Край отсрещната стена застанал върху къса отсечка от стоманени релси, се намираше стар железопътен вагон „Пулман“, от двете страни на който беше изписано „Манхатън Лимитид“. Ала може би най-странният предмет беше стара викторианска вана с крака, оформени като лапи, към задната част на която беше прикрепен извънбордов двигател. Ваната, както и останалите експонати от колекцията в хангара, имаше своя необикновена история.

Лорън спря до малък приемник, монтиран върху стълб. Пит изсвири първите няколко такта на „Янки Дудъл“ и програмата за звуково опознаване изключи по електронен път алармената система и отвори голямата врата, през която можеше да се влезе с автомобил. Лорън бавно вкара „Алард“-а вътре и изгаси двигателя.

— Ето че пристигна — гордо обяви Лорън — цял-целеничък у дома.

— С нов рекорд за бързина от Дълес до Вашингтон, който ще остане ненадминат десетилетия — сухо отбеляза той.

— Не бъди такъв мърморко. Имаш късмет, че те посрещнах.

— Защо си толкова добра с мен? — нежно попита той.

— Като имам предвид пердаха, който ми хвърляш, наистина не знам.

— Пердах? Покажи ми синините си.

— Щом искаш… — Лорън смъкна кожените си панталони, за да покаже една голяма синина върху бедрото си.

— Не гледай към мен — каза той, като знаеше, че няма вина за това.

— Заради теб е.

— Искам да ти кажа, че не съм удрял момиче, откакто Гретхен Снодграс намаза с паста столчето ми в детската градина.

— Получих това от сблъсъка с бронята на една от твоите вехтории.

Пит се засмя.

— Трябва да бъдеш по-внимателна.

— Качвай се горе — нареди тя, като намъкваше обратно панталоните си. — Запланувала съм нещо средно между закуска и обяд за чревоугодници в чест на завръщането ти у дома.

Пит развърза въжетата, които крепяха багажа му и покорно последва Лорън на горния етаж, като се наслаждаваше на плавното движение на плътно обвитото съдържание на панталоните й. Вярна на думата си, тя беше подредила изискано голямата маса в трапезарията. Пит беше прегладнял, а апетитната миризма, която се разнасяше от кухнята, подкладе още повече нетърпението му.

— Кога? — попита той.

— Разполагаш с време колкото да се измъкнеш от тези мръсни парцали и да вземеш душ — отвърна тя.

Той не чака Лорън повторно да го подкани. Съблече бързо дрехите си и влезе в банята, като се излегна на пода и подпря краката си на стената, докато изпускащата пара гореща вода се плискаше върху другата. Той почти се унесе и щеше да заспи, но се разбуди след десетина минути и се насапуниса преди да се изплакне. След като се избръсна и подсуши косата си, той надяна мекия си копринен халат, който Лорън му беше подарила за Коледа.

Когато влезе в кухнята, Лорън приближи към него и го целуна продължително.

— Хм, миришеш на хубаво, избръснал си се.

Той видя, че металният куфар, в който се намираше нефритената кутия, е отворен.

— А ти си ровичкала в багажа ми.

— Като член на Конгреса имам определени неотменими права — каза тя, връчвайки му чаша шампанско. — Красиво произведение на изкуството. Какво представлява?

— Това — отговори той — е предколумбова антика, която е ключ към скрити съкровища, струващи толкова много пари, че на теб и твоите приятелчета от Конгреса ще ви бъдат необходими цели два дни, за да ги похарчите.

Тя го изгледа с подозрение.

— Сигурно се шегуваш. Това трябва да са повече от милиард долара.

— Никога не се шегувам, когато става дума за изчезнало съкровище.

Тя се обърна, извади от фурната две чинии бъркани яйца с наденички по мексикански и препържен боб, обилно полят със сос и ги сложи на масата.

— Ще ми разкажеш за това, докато се храним.

Между хапките, докато лакомо поглъщаше мексиканската закуска-обяд на Лорън, Пит започна с пристигането си при жертвения кладенец и й разказа какво се беше случило до откриването на нефритената кутия и кипуто в дъждовните гори на Еквадор. Той допълни разказа си с митовете, малкото, но с огромна важност факти и завърши с общи предположения.

Лорън изслуша Пит, без да го прекъсва и когато свърши, каза:

— Северно Мексико, така ли мислиш?

— Просто догадка, докато не бъде разчетено кипуто.

— Възможно ли е това, щом казваш, че знанията за възлите са отмрели с последния инка?

— Разчитам компютърът на Хирам Йегър да открие ключа.

— В най-добрия случай това е изстрел наслуки — каза тя, като отпи от шампанското си.

— Но е единственият ни изглед за успех, при това не е никак малък. — Пит стана, разтвори завесите на трапезарията и погледна към самолета, който излиташе от пистата, а после отново седна. — Най-големият ни проблем е времето. Крадците, които са отмъкнали позлатената мумия от Тиаполо преди митническите агенти да се доберат до нея, имат преднина пред нас.

— А те няма ли също да се забавят? — попита Лорън.

— Защото трябва да преведат образите върху мумията? Един добър специалист в областта на мотивите върху платовете на инките и идеографските символи върху глинените съдове би трябвало да е в състояние да разтълкува образите върху мумията.

Лорън заобиколи масата и седна в скута на Пит.

— Значи това се превръща в надпревара за съкровището.

Пит обви кръста й с ръце и силно я притисна.

— Натам отиват нещата.

— Само бъди внимателен — каза тя, като плъзна ръце под халата му. — Имам чувството, че тези ваши съперници не са добри хора.

26

Рано на следващата сутрин, половин час преди по пътищата да настъпи оживление, Пит остави Лорън пред къщата й и продължи към управлението на НЮМА. Тъй като не искаше да рискува „Алард“-ът да бъде повреден от лудешки каращите столични шофьори, той беше избрал стар, но отлично поддържан джип „Гранд Уегъниър“ от 1984 година, който беше преоборудвал с осемцилиндров, V-образен двигател „Родек“ с мощност 500 конски сили, взет от автомобил с форсиран двигател, катастрофирал по време на национална надпревара за най-бързо набираща скорост кола.

Шофьорите на „Ферари“ или „Ламборгини“, спрели до него на някой светофар, никога не биха предположили, че Пит би могъл да ги остави далеч зад себе си при ускоряване от нула до сто мили в час, преди по-доброто предавателно число и аеродинамична форма на автомобилите им да си кажат думата.

Той спря джипа на паркинга пред високата кула със зелени стъкла, в която се помещаваха канцелариите на НЮМА и взе асансьора до етажа с компютрите на Йегър, стиснал здраво в дясната си ръка дръжката на металния куфар, в който се намираше нефритената кутия. Когато влезе в една от специалните зали за съвещания, там вече го очакваха адмирал Сандекър, Джордино и Гън. Той остави куфара на пода и се здрависа с тях.

— Извинявам се, че закъснях.

— Не си закъснял. — Острият тон на адмирал Джеймс Сандекър би могъл да среже замръзнала свинска пържола. — Ние подранихме. Изпълнени с напрежение и в очакване на картата или както там й казваш.

— Кипу — обясни търпеливо Пит. — Пособие, използвано от инките за записване на данни.

— Казаха ми, че това нещо щяло да ни отведе към огромно съкровище. Вярно ли е?

— Нямах представа, че проявявате интерес — каза Пит леко усмихнат.

— Когато поемаш нещата в свои ръце, в работно време и за сметка на агенцията, при това, мога да добавя, зад гърба ми, започвам доста усилено да се замислям дали да не дам обява в колонката за набиране на работна ръка, че търся нов директор по проектите.

— Чисто недоглеждане, сър — каза Пит, като полагаше значителни усилия на волята да остане сериозен. — Имах намерение да ви изпратя пълен доклад.

— Ако вярвах на това — изсумтя Сандекър, — щях да си купя акции във фабрика за каруцарски камшици.

На вратата се почука и в стаята влезе плешив блед мъж с огромни рунтави мустаци в стил Уайът Ърп. Той беше облякъл безупречно изгладена бяла лабораторна престилка. Сандекър му кимна леко за поздрав и се обърна към останалите.

— Смятам, че всички познавате д-р Бил Стрейт.

Пит протегна ръка.

— Разбира се. Бил оглавява отдела за консервация на открити в морето предмети. Работили сме заедно по няколко проекта.

— Екипът ми все още е заринат сред двата товара антики от византийския кораб, който ти и Ал открихте сред ледовете на Гренландия преди няколко години.

— Всичко, което си спомням от този проект — каза Джордино — е, че цели три месеца не можах да се стопля.

— Защо не ни покажеш какво си донесъл? — рече Сандекър, който не беше в състояние да обуздае нетърпението си.

— Да, точно така — каза Йегър, като бършеше едното стъкло на старомодните си очила. — Дай да го видим.

Пит отвори куфара, внимателно извади нефритената кутия и я постави върху заседателната маса. Тъй като Джордино и Гън вече я бяха видели по време на полета от дъждовната гора до Кито, те се отдръпнаха назад, а Сандекър, Йегър и Стрейт пристъпиха напред, за да я разгледат отблизо.

— Майсторска изработка — заяви Сандекър, възхитен от детайлно изваяните черти на лицето върху капака.

— Доста характерен образ — отбеляза Стрейт. — Спокойното изражение и замисленият поглед на очите определено навеждат на мисълта за нещо азиатско. Почти директна асоциация с ваятелското изкуство от времето на династията Кахола в южна Индия.

— Като те слушам — каза Йегър, — лицето наистина има забележителна прилика с повечето статуи на Буда.

— Как е възможно две култури, които нямат връзка помежду си, да извайват сходни образи от един и същ тип камък? — попита Сандекър.

— Предколумбов контакт след прекосяване на Тихия океан? — предположи Пит.

Стрейт поклати глава.

— Докато някой не открие на това полукълбо древен предмет, за който с абсолютна сигурност е доказано, че е дошъл от Азия или Европа, всички прилики трябва да се разглеждат като чисти съвпадения. Нищо повече.

— По същия начин нито едно ранно произведение на изкуството на маите или пък от района на Андите не е било открито по време на разкопки в древните градове около Средиземно море или в Далечния Изток — каза Гън.

Стрейт леко прокара връхчетата на пръстите си по зеления нефрит.

— И все пак това лице представлява загадка. За разлика от маите и древните китайци, инките не са отдавали голямо значение на нефрита. Те предпочитали да окичват своите царе и богове, били те живи или мъртви, със злато, като вярвали, че то символизира слънцето, което оплождало земята и дарявало с топлина всичко живо.

— Дайте да я отворим и да се заемем с онова нещо вътре — нареди Сандекър.

Стрейт кимна към Пит.

— Предоставям на теб тази чест.

Без да каже дума, Пит пъхна тънка метална пластинка под капака на кутията и като я натисна внимателно, го отвори.

То беше там. Кипуто лежеше в облицованата с кедър кутия така, както беше лежало векове наред. Близо минута те го оглеждаха с любопитство, като се чудеха дали загадката, която криеше, може да бъде разгадана.

Стрейт отвори малък кожен несесер с цип. Вътре бяха прилежно подредени комплект инструменти, няколко различни по големина пинцети, малък дебеломер и цял ред метални остриета, подобни на онези, които зъболекарите използват за почистване на зъби. Той надяна чифт меки бели ръкавици и взе пинцета и едно от остриетата. После бръкна в кутията и започна да проучва кипуто, като внимателно проверяваше дали би могъл да раздели нишките, без да ги скъса.

Сякаш беше хирург, който изнася лекция на група стажанти пред някой труп, той започна да обяснява процеса на проучване.

— Кипуто е направено от различни метали, предимно мед, малко сребро, една-две от нишките са златни. Изглежда, че са били ръчно оформени като жички, а после усукани в малки навити кабели, някои по-дебели от другите, с различен брой нишки и цветове. Кабелите все още са запазили до известна степен якостта си на опън и са учудващо гъвкави. Както виждам, те са общо тридесет и един, с различни дължини, като по всеки има поредица от невероятно малки възли, разположени на неравни интервали. Окраската на повечето от кабелите е различна, но няколко са с еднакъв цвят. По-дългите кабели са свързани към по-къси, изпълняващи ролята на подчинено определително изречение, подобно на конструкцията на изречение в час по английски език. Това със сигурност представлява сложно съобщение, което плаче някой да го разчете.

— Амин — промърмори Джордино.

Стрейт замълча и се обърна към адмирала.

— С ваше позволение, сър, ще извадя кипуто от кутията.

— Искаш да кажеш, че аз ще отговарям, ако повредиш проклетото нещо — намръщи се Сандекър.

— Ами, сър…

— Хайде, човече, залавяй се за работа. Не мога да вися тук цял ден и да се пуля в някаква миризлива стара антика.

— Нищо не изостря сетивата на човек по-добре от миризмата на гнила слама — весело подметна Пит.

Сандекър го изгледа кисело.

— Можем да минем и без смешки.

— Колкото по-скоро разплетем това нещо — горящ от нетърпение заяви Йегър, — толкова по-бързо ще мога да съставя програма за дешифриране.

Стрейт сви пръсти като пианист, готвещ се да щурмува „Унгарска Рапсодия“ номер две на Ференц Лист. После пое дълбоко дъх и бавно бръкна в кутията. Той пъхна много внимателно малка извита сонда под няколко от кабелите на кипуто и предпазливо ги повдигна с частица от сантиметъра.

— Един на нула за нас — облекчено въздъхна той. — След като са пролежали няколко века в кутията, намотките не са слепнали заедно, нито пък са залепнали за дървото. Отделят се без всякакво усилие.

— По всички личи, че са устояли изключително добре на разрушителното въздействие на времето — отбеляза Пит.

След като огледа кипуто отвсякъде, Стрейт пъхна под него две големи пинцети от насрещните му страни. Той спря за миг, сякаш за да си вдъхне кураж, а после започна да повдига кипуто от мястото му. Никой не проговори, всички бяха притаили дъх. Най-сетне Стрейт положи разноцветните кабели върху една стъклена поставка. Като смени пинцетите с метални остриета, той педантично заразгръща кабелите един по един, докато заприличаха на разтворено ветрило.

— Това е то, господа — въздъхна с облекчение той. — Сега трябва да накиснем снопчетата в много слаб почистващ разтвор, за да отстраним петната и корозията. Едва след това ще пристъпим към процедура за химическа консервация в нашата лаборатория.

— След колко време ще можете да го върнете на Йегър, за да го проучи? — попита Сандекър.

Стрейт сви рамене.

— Шест месеца, може и година.

— Разполагате с два часа — отсече Сандекър, без да му мигне окото.

— Невъзможно. Металните кабели са издържали толкова дълго, защото са били затворени в кутия, която почти не пропуска въздух. Сега, изложени напълно на въздействието на въздуха, те бързо ще започнат да се разпадат.

— Не обаче и онези, изплетени от злато — каза Пит.

— Не, златото е практически неразрушимо, но не знаем точното съдържание на минерали в останалите оцветени намотки. Медта, например, може да съдържа сплав, която става трошлива при окисляване. Без грижлива консервация, те могат да започнат да се разпадат, а цветовете да избледнеят така, че да престанат да се различават.

— Определянето на цветовия код е жизненоважно за разшифроването на кипуто — добави Гън.

Градусът на настроението в стаята внезапно спадна. Само Йегър сякаш остана незасегнат. Когато погледна към Стрейт, по лицето му играеше лукава усмивка.

— Дай ми тридесет минути, за да могат сканиращите ми устройства да измерят разстоянието между възлите и запаметят напълно разположението им и можеш да задържиш това нещо в лабораторията си, докато остарееш и побелееш.

— Само толкова време ли ти е нужно? — попита Сандекър недоверчиво.

— Компютрите ми могат да генерират триизмерни дигитални изображения обработени така, че да показват снопчетата в същото състояние, в което са били при създаването им преди четиристотин години.

— О, как смирява се зверът жесток — изпаднал в поетично настроение заяви Джордино, — в днешните модерни времена…

Сканирането, което Йегър извърши на кипуто на Дрейк, отне близо час и половина, но когато приключи, графичното изображение изглеждаше по-истинско от оригинала, когато е бил чисто нов. Четири часа по-късно той направи първия пробив в разшифроването на съобщението, което се съдържаше в него.

— Невероятно как нещо тъй просто може да бъде толкова сложно — каза той, вперил поглед в ярко оцветената симулация на кабелите, разперени като ветрило върху екрана на големия монитор.

— Нещо като сметало — рече Джордино, възседнал един от столовете в компютърната светая светих на Йегър, подпрян на облегалката му. Стрейт се беше върнал в лабораторията си с кипуто, а Сандекър и Гън бяха отишли на заседание на една от сенатските комисии за нов подводен геоложки проект.

— Далеч по-сложно. — Пит се беше надвесил над рамото на Йегър, изучавайки изображението на екрана. — Сметалото по принцип е математическо пособие. Кипуто, от друга страна, е много по-прецизен инструмент. Всеки цвят, дебелина на намотка, разположение и тип на възел, както и снопчетата в краищата имат свое собствено значение. За щастие, бройната система на инките, също като нашата, се е основавала на десетицата.

— Получаваш отличен. — Йегър кимна. — Тук, освен цифровото отразяване на количества и разстояния, е описано и историческо събитие. Все още се лутам в тъмното, но например… — Той замълча и набра на клавиатурата поредица от команди. Три от намотките на кипуто сякаш се отделиха от главния пръстен и върху екрана се появи увеличеното им изображение. — Анализът ми доказва доста убедително, че кафявите, сините и жълтите намотки сочат разстояние, изминато във времето. Многобройните по-малки оранжеви възли, които са равномерно разположени и по трите намотки, символизират слънцето или времетраенето на един ден.

— Как стигна до това заключение?

— Разковничето се крие в разположените на неравни интервали големи бели възли.

— Между оранжевите?

— Точно така. Компютърът и аз открихме, че те напълно съвпадат с фазите на луната. Веднага щом успея да изчисля астрономическите лунни цикли през шестнадесети век, ще мога да определя приблизителните дати.

— Разсъждаваш правилно — заяви Пит с все по-нарастващ оптимизъм. — Очевидно си попаднал на нещо.

— Следващата стъпка е да се определи какво е трябвало да показва всеки един от кабелите. Излиза, че освен всичко друго, инките са владеели до съвършенство простотата. Според компютърния анализ зелената намотка означава земя, а синята — море. За жълтата все още не знам.

— Е, и какво излиза тогава? — попита Джордино.

Йегър натисна два клавиша и се облегна.

— Двадесет и четири дни пътуване по суша. Осемдесет и шест по вода. Дванадесет дни по нещо жълто, каквото и да означава то.

— Времето, което са прекарали на определеното местоназначение — предположи Пит.

Йегър кимна в знак на съгласие.

— По всяка вероятност. Жълтата намотка би могла да означава гола местност.

— Или пустиня — каза Джордино.

— Или пустиня — повтори Пит. — Добра догадка, ако говорим за северния бряг на Мексико.

— На отсрещната страна на кипуто се виждат кабели със същия син и зелен цвят, но с различен брой възли. Според компютъра това е времето, което е било необходимо за връщане. Като съдя по добавките и по-малкото разстояние между възлите, бих казал, че пътуването по море към дома е било трудно и изпълнено с бури.

— Не ми изглежда да се луташ в тъмното — рече Пит. — Бих казал, че доста добре си схванал за какво става дума.

Йегър се засмя.

— Ласкателството е винаги добре дошло. Надявам се само да не започна да си съчинявам по-голямата част от анализа в процеса на работата.

Тази перспектива никак не се понрави на Пит.

— Никакви измислици, Хирам. Бъди точен.

— Разбирам. Трябва ти здраво бебе с десет пръста на ръцете и още толкова на краката.

— И за предпочитане такова, което ще държи табела: „Копайте тук!“ — изрече Пит с хладен, глух глас, от който косата на Йегър настръхна, — иначе ще се зверим пред празна дупка.

27

Високо върху конусовидния връх на самотна планина, която се издига като надгробен паметник насред пясъчна пустиня, се намира огромен каменен демон.

Той стои там от незапомнени времена, присвил крака, сякаш готов за скок, впил ноктести лапи в масивната базалтова скала, от която е изсечен. Из пустинната мозайка в краката му си дават среща призраци от древността и призраци от настоящето. Над него се реят лешояди, между краката му подскачат зайци, върху гигантските му лапи пробягват гущери.

От пиедестала на върха, пред змийските очи на звяра се разкрива панорамен изглед от пясъчни дюни, каменисти хълмове и планини и бляскавата лента на река Колорадо, която се разделя на потоци из затлачената си от наноси делта, преди да се влее в Морето на Кортес.

Изложена на влиянието на природните стихии на върха на планината, за която се говори, че е загадъчна и омагьосана, много от прецизно изваяните детайли на скулптурата са се заличили. В тяло тя прилича на ягуар или на огромна котка с крила и змийска глава. Едното крило все още стърчи над рамото, но другото отдавна е паднало върху твърдата скалиста повърхност край звяра и се е строшило. Вандалите също са взели своя дан, като са изкъртили зъбите от зиналите челюсти и са издълбали имената си върху хълбоците и гърдите му.

Тежащ няколко тона и висок колкото слон самец, крилатият ягуар със змийската глава е една от едва четирите познати скулптури, изваяни от неизвестни култури преди появата на испанските мисионери в началото на шестнадесети век.

Останалите три представляват застинали в статично положение лъвове в един национален парк в Ню Мексико, изработката на които е много по-примитивна.

Археолозите, изкачвали стръмните скали, се губеха в догадки за нейното минало. Те не можеха да определят възрастта й, нито кой беше изсякъл звяра от един-единствен огромен скален къс. Стилът и оформлението рязко се различаваха от всички известни творения на човешката ръка на древните цивилизации от американския Югозапад. Възникнаха безброй теории, бяха изказани много мнения, ала загадката за предназначението на скулптурата си оставаше забулена в нейното минало.

Разправяха, че хората от древността се бояли от страховития каменен звяр и вярвали, че той е пазител на подземното царство, но сегашните старейшини на племената кахуила, кечан и монтоло, които живеят по тези места, не могат да си спомнят нито една значима традиция или специален ритуал, свързани със скулптурата. Тъй като до тях не бяха достигнали разкази, предавани от поколение на поколение, те просто си бяха създали свой собствен мит върху пепелищата на забравеното минало. Бяха измислили едно тайнствено чудовище, край което всички мъртви трябваше да минат по пътя към отвъдното. Ако бяха живели лошо, каменният звяр оживяваше. Той ги сграбчваше в устата си, сдъвкваше ги с острите си зъби и ги изплюваше като осакатени и обезобразени призраци, обречени да бродят вечно по земята като зли духове. Само на онези с добри сърца и чисти помисли беше позволено да преминат необезпокоявани в задгробния свят.

Мнозина от живите предприемаха трудното изкачване по стръмните склонове на планината, за да оставят дарове — ръчно изработени глинени кукли и старинни мидени черупки с гравирани върху тях животни — в краката на скулптурата в знак на почит, като подкуп, който да облекчи пътя им, когато настъпеше сетният им час. Често опечалените членове на семейства заставаха на дъното на пустинята, далеко долу под страховитата скулптура и провождаха пратеник на върха, а те се молеха на звяра да пусне безпрепятствено техния обичан родственик.

Били Юма, който седеше в своя пикап в сянката на планината и се взираше нагоре към страховитата скулптура високо над него, не се боеше от каменното чудовище. Той се надяваше, че на родителите му и неговите приятели, които бяха умрели, е било позволено да минат спокойно край пазителя на мъртвите. Те бяха добри хора и никому не бяха сторили зло. Били обаче се страхуваше, че брат му, черната овца на семейството, който биеше жена си и децата си и умря като алкохолик, се е превърнал в зъл дух.

Като повечето коренни жители на Америка, обитаващи пустинята, Били живееше непрестанно заобиколен от отвратително грозни духове, които се скитаха безцелно и вършеха злини. Той знаеше, че духът на брат му можеше всеки миг да се яви пред него и да започне да го замерва с пръст или да разкъса дрехите му, дори да насели сънищата му с ужасни видения на мъртъвци, които не могат да намерят покой. Но най-много се тревожеше, че неговият брат може да докара болест на жена му и децата му или да ги нарани.

Той беше виждал брат си три пъти. Веднъж като вихрушка, която остави след себе си облак от задушлив прах, после като трептяща светлина, която се въртеше около един мескит и накрая като мълния, която се стовари върху камиона му. Това бяха злокобни поличби. Били и шаманът на племето бяха обсъждали около запален на открито огън как да се преборят с призрака на брат му. Ако не бъдеше спряно, привидението би могло да се превърне във вечна заплаха за семейството на Били и бъдещите му потомци.

Опитаха всичко, но нищо не помогна. Старият шаман на племето го посъветва да яде смес от кактусови пъпки и билки като предпазна мярка, докато постеше сам в пустинята в продължение на десет дни — лекарство, което претърпя безславен провал. Пред очите на полумъртвия от глад Били постоянно се явяваше привидението на брат му, а през самотните нощи до ушите му долитаха зловещи вопли. Опитаха и силно въздействащи ритуали като обредни напеви, ала нищо не успя да усмири злия дух на брат му и неговите прояви започнаха да стават все по-буйни.

Били не беше единственият от племето, който имаше проблеми. Откакто откриха, че най-светите и тайни племенни реликви липсват от скривалището им в руините на отдалечена постройка, останала от техните предци, цели села бяха сполетени от нещастия. Слаба реколта, заразна болест сред децата, необичайно горещо и сухо време. Когато се напиеха, мъжете започваха да се бият, а някои бяха и убити. Ала най-голямото нещастие бяха внезапно зачестилите случаи на поява на духове. Хора, които до този момент никога не бяха виждали или чували зли духове, започнаха да разказват за техните посещения. По време на сън внезапно им се явявали духове на древни монтоло, често изниквали пред тях и посред бял ден. Почти всички, дори и невръстните дечица твърдяха, че са виждали тайнствени призраци.

Кражбата на дървените идоли, които олицетворяваха слънцето, луната, земята и водата, разтърси религиозната общност на индианците монтоло. Терзанието, че няма да ги има по време на церемонията за навлизането им във възрастта на зрялост, съсипваше младите синове и дъщери на племето. Отколешните ритуали не можеха да бъдат изпълнени без издяланите от дърво фигурки на божествата и младежите оставаха в плен на юношеството. Без свещените религиозни предмети всички богослужения бяха преустановени. За тях това имаше същото значение, каквото би имало за всички християни, мюсюлмани и евреи по света, ако се събудеха някоя сутрин и изведнъж откриеха, че целият Йерусалим е бил изтръгнат от земята и отнесен в далечния космос. За всички останали, които не бяха индианци, това си беше обикновен случай на кражба, ала за един монтоло то беше равносилно на богохулство, граничещо със зверство.

Около огньовете в подземните помещения за изпълнение на ритуали жреците на древната религия шепнешком разказваха как чували жалните молби на идолите, носени от нощните ветрове, които умолявали да бъдат върнати на сигурно място в скривалището им.

Били Юма беше отчаян. Шаманът му беше дал наставления, които беше прочел по жаравата на гаснещия огън. За да изпрати призрака на брат си обратно в отвъдния свят и да избави семейството си от по-нататъшни злини, Били трябваше да намери откраднатите идоли и да ги върне в свещеното им скривалище в древните руини на предците си. В отчаян опит да сложи край на често спохождащото го привидение и да избегне нещастията, които можеха да го сполетят, той реши да се опълчи със зло на злото. Били реши да се изкачи на планината, да се изправи очи в очи с чудовището и да го помоли да му помогне за връщането на скъпоценните идоли.

Той не беше вече млад и изкачването щеше да бъде изпълнено с опасности без оборудването, използвано от алпинистите в днешно време. Но той беше решил да се справи с тази задача и нямаше намерение да се отказва. Твърде много хора от племето разчитаха на него.

На около една трета от пътя нагоре по южния склон сърцето му се блъскаше в гръдния кош, а дробовете го боляха от изтощителното усилие. Би могъл да поспре, за да почине и да си поеме дъх, ала той продължи напред, решен да стигне до върха, без да спира. Само веднъж се обърна да погледне надолу, за да види какво става с неговия форд пикап, паркиран в подножието на планината. Той изглеждаше като играчка, към която би могъл да посегне и грабне с една ръка. Погледна отново нагоре към повърхността на стръмната скала. На светлината на залязващото слънце цветът й се променяше от кехлибарен в керемиденочервен.

Били съжаляваше, че не бе потеглил по-рано през деня, но трябваше да свърши някоя и друга работа из къщи и слънцето вече се беше издигнало високо, когато стигна до планината и започна изкачването. Сега оранжевото кълбо беше започнало бавно да се снижава под билото на планината Сиера де Хуарес на запад.

Изкачването беше по-трудно, отколкото си го беше представял и отнемаше много повече време. Той вдигна глава, заслони очи срещу ослепителната синева на небето и като ги присви, погледна към конусовидния връх на планината. Оставаха му да изкачи още 85 метра, а само след половин час щеше да се смрачи напълно. Мисълта, че ще му се наложи да прекара нощта с огромния каменен звяр, го изпълни с лошо предчувствие, но за него щеше да бъде равносилно на самоубийство, ако се опиташе да слезе в тъмнината.

Били беше дребен петдесет и пет годишен мъж. Ала животът му, преминал в отглеждане на добитък и суровият климат на пустинята Сонора го бяха направили жилав и як като стар чугунен тиган. Може би ставите му не бяха вече толкова гъвкави както в деня, когато беше спечелил състезанието за обяздване на мустанги в Тусон, нито пък движенията му бяха толкова пъргави, като на момчето, което някога беше най-бързият бегач на дълги разстояния през пресечена местност в племето, но той все още беше издръжлив като застаряващ планински козел.

Бялото на очите му беше пожълтяло, а около тях имаше зачервени кръгове, защото цял живот не беше обръщал внимание на яростната атака на пустинното слънце и никога не беше носил слънчеви очила. Той имаше обло кафяво лице със силни челюсти, рошави посивели вежди и гъста черна коса — лице от онези, които изглеждаха безизразни, но говореха за дълбока душевност и проникновено познаване на природата, недостъпно за хора, които не бяха коренни жители на Америка.

Над него внезапно премина някаква сянка и подухна хладен вятър. Той потръпна от неочаквания студ. Дали не беше някой дух? Откъде ли се взимаха, зачуди се той. Възможно ли беше неговият брат да се опитва да го събори върху скалите в далечината долу? Може би огромният каменен звяр знаеше, че приближава и го предупреждаваше? Обзет от лошо предчувствие, Били продължи да се катери, стиснал зъби, вперил очи единствено във вертикалната скала пред себе си.

За щастие, другите, които се бяха изкачвали преди него, бяха изсекли опори за ръце и стъпенки за крака в стръмното лице на скалната стена близо до върха. По гладките им заоблени краища личеше, че са много стари. На 50 метра от целта си той навлезе в скален комин, който се беше отцепил от стената, оставяйки след себе си пътека от изронени разтрошени камъни в широка пукнатина, чийто наклон не беше тъй стръмен и която мъничко облекчаваше изкачването.

Най-сетне, точно когато мускулите му започнаха да се схващат, а краката му да изтръпват, скалната стена отстъпи място на полегат склон и Били изпълзя върху откритата повърхност на върха. Той се изправи на крака в гаснещата светлина на деня и пое дълбоко дъх, вдишвайки чистия и хладен въздух на пустинята. Изтри длани в крачолите на панталоните си, за да изчисти праха и мръсотията, и впери поглед в силуета на чудовището, който се мержелееше в сгъстяващата се тъмнина. Въпреки че беше изсечено от планинската скала, Били можеше да се закълне, че то излъчва слабо сияние. Той беше уморен и изранен, но странно, не изпитваше никакъв страх от каменната статуя, върху която годините бяха сложили своя отпечатък, въпреки разказите за това как духовете, които не можели да намерят покой в отвъдния свят, бродели из планината.

Нямаше следа от страховити същества, спотайващи се в мрака. С изключение на ягуара със змийската глава планината беше пуста. Били заговори:

— Аз дойдох.

Отговор не последва. Чуваше само вятъра и звука от пляскането на крилете на някакъв ястреб. Липсваха зловещите викове на изтерзаните души от подземния свят.

— Изкачих омагьосаната планина да ти се помоля — каза той.

Отново нямаше отговор, но по гърба му полазиха студени тръпки, когато почувства нечие присъствие. Дочу гласове, които говореха на някакъв непознат език. Не можеше да разбере нито една дума. После съзря призрачни фигури, които започнаха да придобиват форма.

Хората се виждаха, ала бяха прозрачни. Те се движеха по високото планинско плато, без да обръщат внимание на Били, вървяха около него и минаваха през него сякаш той не съществуваше. Никога не беше виждал дрехи като техните. Те нямаха нищо общо с набедрените превръзки или наметалата от заешка кожа на неговите предци. Тези хора бяха облечени като богове. Върху главите на повечето привидения имаше златни шлемове, украсени с ярко оцветени птичи пера, а тези, които бяха гологлави, имаха странни прически. Телата им бяха облечени в платове, каквито Били никога не беше виждал. Обкичените с ресни мантии, наметнати върху раменете им и туниките, които носеха под тях, бяха украсени с невероятно сложни и красиви шарки.

След минута, която му се стори много дълга, странните хора сякаш избледняха и гласовете им заглъхнаха. Били стоеше неподвижен и безмълвен като скалата под краката му. Кои бяха тези странни хора, които се изнизаха пред очите му? Нима това беше отворена врата към света на сенките, зачуди се той.

Той приближи към каменното чудовище, протегна треперещата си ръка и докосна хълбока му. Древната скала му се стори смущаващо гореща, повече отколкото би трябвало да бъде от дневната топлина. А после, съвсем изненадващо, окото на змийската глава сякаш се отвори — око, от което струеше призрачна светлина.

В съзнанието на Били се надигна ужас, но той беше решен да не отстъпва. По-късно щяха да го обвинят в развинтено въображение. Ала той се кълнеше хиляди пъти преди смъртта си, която настъпи много години след това, че бил видял как чудовището се взира в него с искрящи очи. Той събра смелост, падна на колене и разпери ръце. После започна да се моли. Той се моли на каменното божество през по-голямата част от нощта, преди да се унесе и сънят да го надвие.

Сутринта, когато слънцето изгря и златистата експлозия обагри облаците, Били Юма се събуди и се огледа. Той видя, че лежи върху предната седалка на своя форд пикап на дъното на пустинята, далеч долу под безмълвния звяр, който беше втренчил невиждащ поглед в сухата пустош.

28

Джоузеф Золар стоеше до главата на позлатената мумия и наблюдаваше приведените над компютъра Хенри и Мики Мур. След четиридневно денонощно изучаване те бяха успели да сведат образите от символи до описателни думи и сбити фрази.

Имаше нещо вълнуващо в начина, по който грабваха листите, падащи върху поставката на принтера, анализирайки възбудено заключенията си, докато часовникът на стената отброяваше минутите, които им оставаха да живеят. Те вършеха работата си така, сякаш мъжете със скиорски маски изобщо не съществуваха.

Хенри се трудеше съсредоточено, забравил всичко наоколо. За него светът се заключаваше само в една тясна област от науката. Като повечето университетски професори по антропология и археология, той работеше за престиж, защото финансовото богатство му убягваше. Той беше сглобявал глинени съдове парче по парче и беше написал огромен брой книги, които малцина четяха, а още по-малко плащаха пари да притежават. Издавани в малък тираж, всичките му трудове в края на краищата се озоваваха в мазетата на колежанските библиотеки, където събираха прах. Парадоксалното беше, че за него славата и почестите, с които очакваше да бъде отрупан като преводач, а може би и откривател на съкровището на Хуаскар, означаваха повече от обикновените парични печалби.

В началото Мики Мур възбуди сексуалния апетит на мъжете от семейство Золар. Скоро обаче безразличието, което проявяваше към тях, започна да ги дразни. Явно беше, че тя обича съпруга си и никой друг не я интересуваше. Те живееха и работеха в свят, който сами си бяха създали.

Джоузеф Золар нямаше да изпита никакви угризения за тяхното премахване. През годините той беше имал вземане-даване с какви ли не отвратителни и жалки продавачи и колекционери, а също и със закоравели престъпници, но тези двама души бяха загадка за него. Вече не го интересуваше каква екзекуция бяха приготвили за тях братята му. Всичко, което сега имаше значение, беше семейство Мур да им даде пълни и точни указания за златната верига на Хуаскар.

Носенето на скиорските маски беше загуба на време, ала те не ги свалиха нито веднъж в присъствието на съпрузите Мур. Ясно беше, че двамата не могат да бъдат лесно уплашени.

Золар погледна към Хенри Мур и направи опит да се усмихне. Той не беше твърде успешен.

— Приключихте ли с разшифроването на символите? — изпълнен с надежда попита той.

Мур намигна лукаво на съпругата си и й се ухили самодоволно, преди да се обърне към Золар.

— Приключихме. Разказът, който разшифровахме, е изпълнен с изключителен драматизъм и примери за човешка издръжливост. Разтълкуването на образите и успешния превод, който направихме, в голяма степен ще разширят досегашните знания за чачапойците. И ще наложат цялостна преработка на всички текстове, написани до този момент за инките.

— Каква скромност — язвително подхвърли Сарасон.

— Знаете ли къде точно е заровено съкровището? — попита Чарлз Оксли.

Хенри Мур сви рамене.

— Не мога точно да кажа.

Сарасон пристъпи напред, стиснал гневно устни.

— Бих искал да попитам дали нашите прехвалени дешифровчици имат изобщо някаква представа какво правят?

— Какво искате? — хладно заяви Мур. — Стрелка, сочеща към кръстче, с което е отбелязано мястото?

— Да, дявол да го вземе, точно това искаме!

Золар се усмихна снизходително.

— Хайде да се заемем с неопровержимите факти, д-р Мур. Какво можете да ни кажете?

— Ще се зарадвате, като научите — отговори вместо съпруга си Мики Мур, — че колкото и невероятно да звучи, златната верига е само малка част от цялото съкровище. Описът, който моят съпруг и аз дешифрирахме, включва още поне четиридесет или повече тона ритуални украшения и съдове, накити за глава, нагръдници, огърлици и предмети от масивно злато и сребро. За пренасянето на всеки от тях са били необходими по десет човека. Имало още и огромни топове свещени платове, най-малко двадесет позлатени мумии и повече от петдесет керамични гърнета, пълни със скъпоценни камъни. Ако ни предоставите повече време, ще можем да ви дадем подробен списък.

Золар, Сарасон и Оксли гледаха втренчено Мики, без да мигнат през маските, които скриваха изражението на ненаситна алчност, изписано по лицата им. В продължение на няколко минути не се чуваше никакъв звук, с изключение на дишането им и бръмченето на принтера. Дори за хора, свикнали да боравят със суми, наброяващи милиони долари, размерът на златното съкровище на Хуаскар далеч надхвърляше и най-смелите им мечти.

— Обрисувахте ни блестяща картина — най-сетне изрече Золар. — Но казват ли символите върху златното покритие на мумията къде е заровено съкровището?

— То не е заровено в точния смисъл на думата — каза Хенри Мур.

Той впери поглед в Золар, очаквайки неговата реакция на казаното. Золар стоеше невъзмутимо.

— Според разказа, гравиран върху покритието — обясни Мур, — съкровището било скрито в пещера по някаква река…

В очите на Сарасон внезапно проблесна разочарование.

— Ако пещерата се намира край река, по която редовно се пътува, тя отдавна е била открита, а съкровището изнесено.

Оксли поклати глава.

— Малко вероятно е златна верига, за повдигането на която са били необходими двеста човека, да изчезне за втори път.

— Нито пък толкова голямо количество предмети, каквото описват семейство Мур — добави Золар. — Като всепризнат експерт по антики от времето на инките, щях да зная, ако на пазара се бяха появили някакви предмети, за които е доказано, че са принадлежали на Хуаскар. Никой, открил такова подземно съкровище, не би могъл да го запази в тайна.

— Може би оказахме твърде голямо доверие на добрия доктор и неговата съпруга — каза Сарасон. — Откъде да знаем, че не ни пращат за зелен хайвер?

— Кои сте вие, та да говорите за доверие? — спокойно изрече Мур. — Държите съпругата ми и мен в тази бетонна тъмница без прозорци четвърти ден и ни нямате доверие? На вас сигурно ви харесва да си играете на детински игрички.

— Нямате основание да се оплаквате — каза Оксли. — Плащаме на вас и мисис Мур изключително щедро.

Мур изгледа Оксли невъзмутимо.

— Както се канех да кажа, след като инките и техните пазачи чачапойци разтоварили огромното съкровище на Хуаскар в пещерата, те затрупали входа на дългата галерия, която водела към него. После насипали отгоре пръст и камъни, за да изглежда всичко естествено и засадили местни растения, за да са сигурни, че никой няма да открие отново пътя към пещерата.

— Има ли описание на местността край входа на пещерата? — попита Золар.

— Само това, че се намира на заобления връх на остров със стръмни склонове в някакво вътрешно море.

— Почакайте малко — рязко се намеси Оксли. — Казахте, че пещерата се намира близо до река.

Мур поклати глава.

— Ако бяхте слушали, щяхте да чуете как казвам, че пещерата се намира по река.

Сарасон изгледа гневно Мур.

— Какви са тези небивалици, дето ни пробутваш? Пещера по река на остров във вътрешно море. Май си объркал превода, а, док?

— Няма грешка — твърдо заяви Мур. — Нашият анализ е верен.

— Използването на думата река може да има чисто символично значение — обади се Мики Мур.

— Островът също — отвърна Сарасон.

— Може би ще получите по-добра представа, ако изслушате целия ни превод — предложи Хенри Мур.

— Спестете ни подробностите, моля ви — каза Золар. — Вече знаем как Хуаскар тайно е измъкнал съкровището на царството си под носовете на своя брат Атахуалпа и Франциско Писаро. Интересува ни единствено посоката, в която генерал Наймлап е отплавал със съкровището и точното място, където го е скрил.

Съпрузите Мур се спогледаха. Мики кимна на Хенри утвърдително и той се обърна към Золар.

— Добре, нали сме съдружници. — Той замълча и хвърли поглед на страницата, която беше излязла от принтера. — Пиктограмите върху покритието показват, че съкровището е било пренесено до едно пристанище по крайбрежието и натоварено на огромен брой кораби. Пътуването на север продължило общо осемдесет и шест дни. Последните дванадесет дни плавали през вътрешно море, докато стигнали до малък остров с високи, стръмни склонове, които се издигали от водата като голям каменен храм. Там инките изтеглили корабите си на брега, разтоварили съкровището и го пренесли надолу по една галерия в пещера, която се намирала в недрата на острова. На това място, както и да го тълкувате, йероглифите твърдят, че златното съкровище било скрито край бреговете на река.

Оксли разгърна карта на западното полукълбо и проследи маршрута по море от Перу, край Централна Америка и покрай тихоокеанския бряг на Мексико.

— Вътрешното море сигурно е Калифорнийският залив.

— Известен повече като Морето на Кортес — добави Мур.

Сарасон също разгледа внимателно картата.

— Съгласен съм. От края на Бая до Перу има само открито море.

Сарасон взе последната страница от превода, който съпрузите Мур бяха направили на йероглифите и я прочете. После изгледа студено Хенри Мур.

— Ти не ни казваш всичко, приятелю. Изображенията върху златното покритие трябва да дават точни указания как да бъде открито съкровището. Нито една карта, която си заслужава парите за хартията, върху която е отпечатана, няма да бъде пълна, ако не посочва всички подробности и не дава изчерпателни наставления.

Золар огледа изпитателно изражението на Мур.

— Вярно ли е, докторе, че вие и съпругата ви не сте ни съобщили пълното решение на загадката?

— Мики и аз разшифровахме всичко, което имаше за разшифроване. Няма нищо повече.

— Лъжете — каза Золар, без да повиши тон.

— Разбира се, че лъже — тросна се Сарасон. — И последният глупак ще разбере, че той и съпругата му крият от нас най-важното.

— Това не е разумно поведение, докторе. Вие и мисис Мур ще направите добре, ако се придържате към нашето споразумение.

Мур сви рамене.

— Аз не съм такъв глупак, за какъвто ме вземате — каза той. — Фактът, че все още отказвате да ни се представите, говори, че вие тримата нямате никакво намерение да изпълните това, за което се договорихме. Каква гаранция имам, че ще удържите на думата си? Никой, нито даже нашите приятели и роднини, не знае къде сте ни отвели. Довеждането ни тук с превръзки на очите и това, че на практика ни държите като затворници, си е чисто отвличане. Какво щяхте да направите, след като получехте пълните указания как да откриете съкровището на Хуаскар? Да ни сложите отново превръзки на очите и да ни върнете със самолет у дома? Не ми се вярва. Предполагам, че Мики и аз щяхме да изчезнем без много шум и да се превърнем в поредното дело към архивите за безследно изчезнали. Кажете ми, ако греша.

Ако Мур не беше толкова интелигентен, Золар щеше да се изсмее. Ала антропологът беше прозрял техния план и беше свалил картите си на масата.

— Добре, докторе, какво искате, за да ни предоставите тази информация?

— Петдесет процента от съкровището, когато го открием.

Това окончателно вбеси Сарасон.

— Копеле такова, та той ни изнудва. — Той приближи към Мур, вдигна го във въздуха и го блъсна в стената. — Край на твоите претенции — изкрещя той. — Не желаем да слушаме глупостите ти повече. Кажи ни това, което искаме да узнаем или с бой ще го изтръгна от теб. И повярвай ми, за мен ще бъде удоволствие да гледам как ти тече кръвчицата.

Мики Мур стоеше на мястото си спокойна, сякаш се намираше край готварска печка в кухня. Нейното необичайно хладнокръвие се стори неестествено на Золар. Всяка друга съпруга би показала, че се страхува за мъжа си, заплашен от малтретиране.

За тяхно учудване Мур се усмихна.

— Направи го. Строши краката ми, убий ме. И никога няма да откриете златната верига на Хуаскар, дори и след хиляда години.

— Знаеш ли, той е прав — тихо изрече Золар, вперил поглед в Мики.

— Когато приключа с него, дори и за кучешка храна няма да го бива — каза Сарасон, като се приготви да го удари с юмрук.

— Чакай! — спря го гласът на Оксли. — Ще постигнеш по-голям резултат, ако си изкараш яда на мисис Мур. На нито един мъж няма да му хареса да гледа как изнасилват съпругата му.

Сарасон бавно пусна Мур и се обърна към Мики. Върху лицето му се изписа изражение на хун, готов да граби и плячкосва.

— За мен ще бъде удоволствие да убедя мисис Мур да ни помогне.

— Губите си времето — каза Мур. — Не позволих на съпругата ми да работи върху окончателния превод с мен. Тя няма представа за ключа към местонахождението на съкровището.

— Хайде бе!

— Той говори истината — невъзмутимо произнесе Мики. — Хенри не ми позволи да видя крайните резултати.

— Все още разполагаме с печеливша карта — студено изрече Сарасон.

— Ясно — каза Оксли. — Ще поработиш върху мисис Мур както предложих, докато той не стане по-сговорчив.

— Така или иначе, ще узнаем отговорите.

Золар погледна към Мур.

— Е, докторе, ваш ред е.

Мур ги изгледа с хладна пресметливост.

— Правете с нея каквото искате. Нищо няма да постигнете.

Братята Золар замълчаха слисани. Сарасон, най-коравосърдечният от тримата, стоеше зяпнал и не можеше да повярва. Що за мъж беше този, който можеше спокойно, без следа от срам или страх, да хвърли жена си на вълците.

— Ще стоите и ще гледате как бият, изнасилват и убиват съпругата ви и няма дори една думичка да кажете, за да спрете това? — попита Золар, внимателно наблюдавайки реакцията на Мур.

Изражението на Мур остана непроменено.

— Нищо няма да постигнете с дивашка глупост.

— Той блъфира. — Мур щеше да има нужда от дезинфекцираща баня след погледа, който му хвърли Сарасон. — Ще се пречупи, щом чуе виковете й.

Золар поклати глава.

— Не мисля така.

— Съгласен съм — каза Оксли. — Подценихме неимоверната му алчност и маниакалното му желание, за което е готов на всичко, да се превърне в една от големите звезди в академичния свят. Прав ли съм, докторе?

Мур остана равнодушен към тяхното презрение.

— Петдесет процента от нещо във всички случаи е по-добре от стопроцентово нищо, господа — каза той.

Золар изгледа братята си. Оксли едва доловимо кимна. Сарасон стисна толкова силно юмруци, че те побеляха — той се обърна, но изражението на лицето му не оставяше никакво съмнение, че изпитва желание да изтръгне дробовете на Мур.

— Мисля, че можем да си спестим по-нататъшните заплахи и да уредим това като разумни хора — каза Золар. — Преди да се съгласим с нарасналите ви искания, трябва да получа от вас категорично уверение, че можете да ни отведете до съкровището.

— Аз разшифровах описанието на ориентира, който води към входа на пещерата — каза Мур, като говореше бавно и отчетливо. — Няма вероятност от грешка. Знам размерите и формата му. Мога да го разпозная от въздуха.

Твърдението, което изрече така уверено, беше посрещнато с мълчание. Золар отиде до позлатената мумия и погледна надолу към знаците, гравирани върху покритието й.

— Тридесет процента. Ще трябва да се задоволите с толкова.

— Четиридесет или нищо — категорично отсече Мур.

— Искате ли да го оформим писмено?

— Ще издържи ли това пред съда?

— Вероятно не.

— В такъв случай ще се наложи всеки да повярва на думата на другия. — Мур се обърна към съпругата си. — Съжалявам, скъпа моя, надявам се това да не те е разстроило твърде много. Но трябва да разбереш. Има неща, които са по-важни от брачния обет.

Ама че странна жена, помисли си Золар. Тя би трябвало да изглежда уплашена и унижена, но с нищо не го показваше.

— Значи се споразумяхме — каза той. — Тъй като сега сме делови партньори, не виждам смисъл да продължаваме да носим тези скиорски маски. — Той я издърпа над главата си и прокара ръце през косата си. — Опитайте се да се наспите тази нощ. Утре рано всички ще излетите със самолета на компанията ни за Гуаймас, Мексико.

— Защо Гуаймас? — попита Мики Мур.

— По две причини. Той е разположен на централно място в Залива, а един добър мой приятел и клиент ме е поканил по всяко време да използвам хасиендата му, която се намира малко по на север от пристанището. Имението разполага със собствена самолетна писта, което го прави идеална оперативна база за издирването.

— Ти няма ли да дойдеш? — попита Оксли.

— Ще се присъединя към вас след два дни. Имам делова среща в Уичита, Канзас.

Золар се обърна към Сарасон, като се притесняваше, че брат му може отново да се нахвърли върху Мур. Ала нямаше нужда да се тревожи.

По устните на Сарасон играеше зловеща усмивка. Братята му не можеха да видят какво става в ума му, да видят как той щастливо си представяше какво щеше да стори Тупак Амару на Хенри Мур, след като откриеха съкровището.

29

— Брунхилда направи всичко, на което бе способна — каза Йегър, имайки предвид своя любим компютърен терминал. — Заедно ние старателно сглобихме около девет-десет процента от кодовете на нишките и възлите. Останаха обаче няколко пермутации, които още не сме изчистили.

— Пермутации? — измърмори Пит, който седеше срещу Йегър в залата за конференции.

— Различните подреждания в линейния ред и цвета на плетеницата от метални нишки на кипуто.

Пит сви рамене и обходи с поглед залата. Там имаше още четирима души: адмирал Сандекър, Ал Джордино, Руди Гън и Хирам Йегър. Вниманието на всички бе фокусирано върху Йегър, чийто външен вид наподобяваше на койот, прекарал цяла нощ в непрекъснато виене срещу пълна месечина.

— Трябва наистина да поработя върху речника си — промърмори Пит. Той се изтегна в удобно положение и се вторачи в компютърния гений, който бе стъпил на подиум под един голям екран на стената.

— Както се готвех да обясня — продължи Йегър, — няколко възела и плетеници не могат да бъдат дешифрирани. След като приложих най-модерните и усъвършенствани методи за анализ на данни и информация, известни на човечеството, най-доброто, което мога да предложа, е един схематичен разказ на историята.

— Дори и гений като теб? — попита Гън, като се усмихваше.

— Дори и Айнщайн. Дори да бе изровил каменна розетка на инките или наръчник от шестнадесети век, който се занимава с изкуството на създаване на вашето собствено кипу, той пак би работил във вакуум.

— Ако смяташ да ни съобщиш, че представлението завършва без величествен финал — каза Джордино, — аз отивам да обядвам.

— Кипуто на Дрейк представлява сложна комбинация от цифрови данни — продължи по-нататък Йегър, без да се засегне от сарказма на Джордино, — но силата му не е в подробните описания на събитията. Човек не може да разказва визуални драматични действия и събития на базата на стратегически разположени възли върху няколко преплетени цветни метални нишки. Кипуто може да предложи само схематични описания на хора, които са се появили и изчезнали в този конкретен исторически период.

— Разбрахме това, което искаш да ни кажеш — каза Сандекър, като размахваше една от огромните си пури. — Сега защо не ни съобщиш какво си успял да разбереш от тази заплетена история?

Йегър кимна и намали осветлението на залата за конференции. Включи един шрайбпроектор и на екрана на стената се появи една испанска карта на бреговата ивица на Северна и Южна Америка от началото на испанското нашествие. Взе една метална показалка, която се разтягаше телескопично като антена на автомобилно радио и небрежно я насочи към картата.

— За да не ви отегчавам с дълъг урок по история, просто ще кажа, че след като Хуаскар, законният наследник на трона на инките, бил разгромен и свален от власт от подлия му полубрат Атахуалпа през 1533 година, той заповядал хазната на кралството и другите кралски богатства да бъдат скрити високо в Андите. Мъдър ход, както впоследствие се оказало. По време на пленничеството си Хуаскар бил подложен на голямо унижение и страдание. Всички негови приятели и роднини били екзекутирани, а съпругите и децата му — обесени. След това, за да добавят към раните му и оскърбление, испанците избрали точно този момент, за да нахлуят в империята на инките. При ситуация, подобна на тази на Кортес в Мексико, моментът, избран от Франциско Писаро, не би могъл да бъде по-подходящ — армиите на инките били разделени на враждуващи групировки и численият им състав бил силно намален поради гражданската война. Писаро тъкмо това и чакал. След като малкият му отряд от войници и авантюристи убили няколко хиляди слуги и чиновници от имперската свита на Атахуалпа на площада в древния град Каханарка, той завладял империята на инките с технически туш.

— Странно защо инките не са просто атакували и разгромили испанците — каза Гън. — Те трябва да са превъзхождали по численост войниците на Писаро в съотношение, сто към едно.

— По-скоро хиляда към едно — каза Йегър, — но отново, както при Кортес и ацтеките, гледката на свирепи брадати мъже, облечени в железни дрехи, през които не може да мине нито стрела, нито камък, и качени върху скрити под желязна броня коне, които инките за първи път в живота си виждали, като в същото време размахвали мечове и стреляли с мускети и оръдия, им дошло твърде много. Напълно деморализирани, генералите на Атахуалпа пропуснали да вземат инициативата, като заповядат на войниците си да се хвърлят в решителни масови атаки.

— Ами армиите на Хуаскар? — попита Пит. — Те със сигурност са били на бойното поле.

— Да, но без предводител. — Йегър кимна. — За отминали събития човек може само да гадае: „Какво би станало, би станало ако?“. Какво би станало, ако двамата крале на инките бяха заровили меча на войната и обединили армиите си в битка на живот или смърт, за да освободят империята си от омразните чужденци? Интересна хипотеза. След разгрома на испанците, само господ знае какви биха били политическите граници и правителствата на Южна Америка.

— Със сигурност нямаше да говорят на испански — коментира Джордино.

— Къде е бил Хуаскар по време на сблъсъка на Атахуалпа с Писаро? — попита Сандекър, като най-накрая запали пурата си.

— Затворен в Куско, столицата на империята, на двеста километра южно от Каханарка.

Без да вдигне поглед от бележките, които си водеше в един бележник, Пит попита:

— Какво се случило след това?

— За да откупи свободата си, Атахуалпа сключил договор с Писаро да натъпче една стая със злато дотам, докъдето му стигне ръката — отвърна Йегър. — Стая, бих добавил, малко по-голяма от тази.

— Той изпълнил ли договора?

— Да. Но Атахуалпа се страхувал, че Хуаскар може да предложи на Писаро повече злато, сребро и скъпоценни камъни, отколкото може той самия. Затова той заповядал брат му да бъде умъртвен, което било извършено чрез удавяне, но не преди Хуаскар да нареди кралските съкровища да бъдат скрити.

Сандекър погледна към Йегър през облак синкав дим.

— След като кралят е бил мъртъв, кой е изпълнил желанието му?

— Един генерал на име Неймлап — отвърна Йегър. Той направи пауза и използва показалката, за да проследи една червена линия върху картата, която се спускаше от Андите надолу към крайбрежието. — Той не е имал кралската кръв на инките, а е бил чачапойски боец, който през годините се издигнал в чин и станал най-доверения съветник на Хуаскар. Именно Неймлап организирал пренасянето на съкровището надолу по планината към крайбрежието, където събрал една флотилия от петдесет и пет кораба. После, според кипуто, след пътуване от двадесет и четири дни, още осемнадесет дни им са били необходими само за да натоварят огромното съкровище на корабите.

— Нямах си представа, че инките са били мореплаватели — каза Гън.

— Такива са били и маите, и подобно на финикийците, гърците и римляните преди тях, инките плавали по крайбрежието. Те не се страхували от откритото море, но благоразумно изтегляли лодките си на брега в безлунни нощи и при бурно време. Те плавали нагоре и надолу по крайбрежието, като се ръководили по слънцето и звездите, използвайки преобладаващите ветрове и течения, като търгували с жителите на Централна Америка в Панама и вероятно по на север оттам. В едно предание на инките се разказва за един крал от далечното минало, който чул, че далеч зад хоризонта на морето лежал остров, на който живеели умни хора и имало съкровища от злато. Решен да докара оттам плячка и роби, той построил и оборудвал една флотилия от кораби, след което отплавал с една рота свои войници, действащи като морски пехотинци, към това, за което се смята, че са островите Галапагос. Девет месеца по-късно той се върнал с десетки черни пленници и много злато.

— Галапагос? — учуди се Пит.

— Просто едно предположение.

— Имаме ли някакви сведения за тяхното строителство на кораби — запита Сандекър.

— Бартоломей Руиз, лоцманът на Писаро, видял големи салове, оборудвани с мачти и огромни квадратни памучни платна. Други испански моряци съобщават, че са минавали с корабите си край салове с корпуси от балса31, бамбук и тръстика, които превозвали шестдесет души и над четиридесет сандъка с търговски стоки. Освен с платна, саловете се задвижвали и от групи гребци. Рисунки, открити върху глинени съдове от предколумбовата епоха, показват двупалубни лодки с издигнат форщевен и ахтерщевени с гравирани змийски глави, подобни на драконите, украсяващи източените носове и кърми на корабите на викингите.

— Значи няма съмнение в това, че те са могли да пренесат тонове злато и сребро на големи разстояния по море?

— Абсолютно никакво съмнение, адмирале. — Йегър потупа с показалката друга линия, която проследяваше морското пътешествие на флотилията на Неймлап със съкровището. — От точката на тръгване до крайното им местоназначение на север, пътуването траяло осемдесет и шест дни. Преходът не е кратък, за да бъде извършен от примитивни корабчета.

— Някаква вероятност да са се отправили на юг? — попита Джордино.

Йегър поклати глава.

— Компютърът ми откри една плетеница от възли, която представлява четирите основни посоки на света, като възела за север е в горната част, а възелът за юг — в долната. Изток и запад бяха представени от второстепенни нишки.

— И крайната им точка на акостиране? — подтикна го да продължи Пит.

— Стигаме до трудната част. Тъй като никога не съм имал възможност да засека по часовник за колко време един сал от балса с платна ще измине една морска миля, изчисляването на скоростта на флотилията по вода бе направено изцяло на базата на догадки. Няма да се спирам на това сега, вие може да прочетете пълния ми доклад по-късно. При изчисляването на дължината на тяхното пътуване, обаче, Брунхилда свърши великолепна работа, като успя да възстанови теченията и ветровете през 1533 година.

Пит сложи ръце зад главата си и се наклони назад със стола си, който застана на два крака.

— Нека да отгатна. Те са акостирали някъде в горната част на Морето на Кортес, известно също и като Калифорнийски залив, огромна цепнатина с вода, разделяща континентално Мексико от Баха Калифорния32.

— На някой остров, както ти и аз вече обсъждахме — добави Йегър. — Дванадесет дена са били необходими на екипажите на корабите, за да струпат съкровището в една пещера, достатъчно голяма според размерите, записани в кипуто. Един отвор, който аз преведох като тунел, тръгва от най-високата точка на острова и води надолу към пещерата със съкровището.

— Ти си стигнал до всички тези заключения само от една поредица от възли? — попита невярващо Сандекър.

Йегър кимна.

— И много повече. Една алена нишка представляваше Хуаскар, един черен възел — денят на неговата екзекуция по заповед на Атахуалпа, чиято нишка бе с морав цвят. Генерал Неймлап е тъмен тюркоаз. Брунхилда и аз можем да ви дадем също така и пълен опис на съкровището. Може да ми вярвате, когато ви казвам, че общото количество е далеч по-голямо от това, което е било спасено от потънали кораби със съкровища през последните сто години.

Сандекър изглеждаше скептичен.

— Надявам се, че в това твърдение включваш Атоха, Единбург и Централна Америка.

— И много повече — усмихна се уверено Йегър.

Гън изглеждаше озадачен.

— Остров, казваш, някъде в Морето на Кортес?

— И така, къде точно се намира съкровището? — каза Джордино, насочвайки се директно към същината на лекцията.

— Освен че се намира в пещера на остров в Морето на Кортес — обобщи Сандекър.

— Изпято с мелодията на „Моя скъпа Клементай“ — пошегува се Пит.

— Струва ми се — въздъхна Джордино, — че има страшно много острови, които ще трябва да разгледаме. Заливът е претъпкан с тях.

— Не е нужно да се занимаваме с острови, които са под двадесет и осмия паралел. — Йегър описа окръжност с показалката си върху картата. — Както предположи Дърк, смятам, че флотилията на Неймлап е стигнала до по-горните участъци на залива.

Джордино бе прагматичен както винаги.

— Все още не си ни казал къде да копаем.

— На един остров, който се издига от водата като островърха кула или както предлага Брунхилда в своя превод на кипуто, Храмът на слънцето в Куско. — Йегър показа на екрана един уголемен диапозитив на морето между Баха Калифорния и континентално Мексико. — Фактор, който значително стеснява зоната на търсене.

Пит се наведе напред и започна да изучава картата върху екрана.

— Централните острови Анхел де ла Гуарда и Тибурон се простират на дължина между четиридесет и шестдесет километра. Всеки един от тях има по няколко характерни върха, които наподобяват остри кули. Ще трябва още да стесниш обхвата на търсене, Хирам.

— Някаква вероятност Брунхилда да е пропуснала нещо? — попита Гън.

— Или да е изтълкувала погрешно възлите? — попита Джордино, като небрежно извади една от направените по специална поръчка пури на Сандекър от предния си джоб и запали края й.

Адмиралът го изгледа гневно, но не каза нищо. Той отдавна се бе отказал да се опитва да разбере как Джордино се снабдяваше с тях. Пурите със сигурност не бяха от личните му запаси, защото Сандекър държеше под строг отчет кутиите си с тях.

— Признавам, че има пропуск в знанията ни — допусна Йегър. — Както казах по-рано, компютърът и аз декодирахме деветдесет процента от възлите и нишките на кипуто. Останалите десет не получиха ясно обяснение. Две от нишките безкрайно ни озадачиха. Едната споменаваше нещо смътно за това, което Брунхилда изтълкува като някакво божество или демон, издялан от камък. От геологическа гледна точка другата нишка нямаше никакъв смисъл. Нещо за река, която тече през пещерата със съкровището.

Гън потупа с химикалката си върху масата.

— Никога не съм чувал за река, която да тече под остров.

— Също и аз — съгласи се Йегър. — Затова се колебаех дали да го спомена.

— Сигурно е просмукване на вода от Залива — каза Пит.

Гън кимна.

— Единственият логичен отговор.

Пит вдигна поглед към Йегър.

— Не успя да намериш никаква информация за местни забележителни ориентири?

— Съжалявам, но ударих на камък. Известно време хранех надежди, че демоническото божество може да държи ключа към местоположението на пещерата — отвърна Йегър. — Възлите по онази нишка като че ли означаваха измерване на разстояние. Струва ми се, че те посочват броя на крачките вътре в тунела, който води от демона към пещерата. Но състоянието на медните нишки се бе влошило и Брунхилда не може да направи никакво разбираемо тълкуване.

— Какво представлява този демон? — попита Сандекър.

— Нямам и най-малка представа.

— Може би пътепоказател, който води към съкровището? — размишляваше Гън.

— Или зловещо божество, което да плаши и държи надалеч крадците — предположи Пит.

Сандекър потупа пурата си върху ръба на една стъклена купа и изтърси останалата дълга пепел.

— Добре издържана теория, в случай че природните стихии и вандалите не са взели своето през тези четиристотин години, оставяйки скулптура, която не може да бъде различена от обикновен къс скала.

— С две думи — каза Пит — ние търсим стръмна оголена скала или остър връх, намиращи се на остров в Морето на Кортес, в чиято най-висока част има демон, издялан от камък.

— Едно широко обобщение — каза Йегър, сядайки на масата, — но което доста добре резюмира това, което успях да извлека от кипуто.

Гън свали очилата си, вдигна ги срещу светлината и провери дали са замърсени.

— Има ли въобще някаква надежда, че Бил Стрейт може да възстанови повредените нишки?

— Ще го помоля да започне работа по тях — отвърна Йегър.

— До час Стрейт вече ще е започнал усърдно да се труди по тях — увери го Сандекър.

— Ако неговите експерти по консервация успеят да възстановят достатъчен брой възли и нишки, които Брунхилда да анализира, смятам, че мога да обещая достатъчно данни, които да ви заведат на пет крачки разстояние от тунела, който води към пещерата със съкровището.

— Постарай се да го направиш — посъветва го Пит, — тъй като имам други амбиции в живота си, доста различни от тези да обикалям из Мексико и да копая празни дупки.

Сприхавият дребен шеф на НЮМА втренчи поглед в картата на стената. Накрая той въздъхна и промърмори:

— Утре сутринта, когато вляза в офиса си, искам да получа предложение, което подробно да описва проекта за издирването и разходите за него. Следващите три седмици се считайте в платен отпуск. И нито дума извън тази стая. Ако новинарските медии надушат, че НЮМА организира издирване на съкровище, от Конгреса ще се нахвърлят върху мен от всички възможни страни.

— А ако открием съкровището на Хуаскар? — попита Пит.

— Тогава всички ще станем бедни герои.

Йегър не схвана мисълта на Сандекър.

— Бедни?

— Това, което адмиралът иска да каже — каза Пит, — е, че хората, които го открият, няма да го притежават.

Сандекър кимна.

— Колкото и сълзи да роните, господа, ако вие успеете да откриете съкровището, всяка една тройунция от него вероятно ще бъде предадена на правителството на Перу.

Пит и Джордино си размениха многозначителни усмивки, като всеки от тях прочете мислите на другия. От двамата пръв проговори Джордино.

— Започвам да мисля, че във всичко това има някаква поука.

Сандекър го погледна неспокойно.

— Каква поука?

Джордино отговори, разучавайки с поглед пурата си.

— За съкровището би било доста по-добре, ако го оставим там, където е сега.

30

Гаскил лежеше проснат върху леглото до малката масичка, на която имаше чаша студено кафе и наполовина изяден сандвич с наденица. Одеялото, което топлеше огромното му туловище, бе осеяно с написани на пишеща машина страници. Той вдигна чашката и сръбна от кафето, преди да продължи да чете следващата страница от ръкописа, който бе с дължината на цяла книга. Заглавието му бе „Крадецът, когото никога не заловиха“. Това бе документален разказ за издирването на Призрака, написан от един пенсиониран инспектор от Скотланд Ярд на име Нейтън Пемброук. Инспекторът бе прекарал почти пет десетилетия в ровене из международните полицейски архиви, като в своето неуморно издирване бе преследвал докрай всяка една следа, независимо от това колко малка бе тя.

Дочул за интереса на Гаскил към неуловимия крадец на предмети на изкуството от двадесетте и тридесетте години на двадесети век, Пемброук му изпрати пожълтелите, с прегънати краища страници на ръкописа, който той така усърдно бе съставял и който бе отхвърлян от повече от тридесет редактора в продължение на също толкова години. Гаскил просто не можеше да откъсне очи от него. Той бе изцяло погълнат от професионалната работа по разследването, извършена от Пемброук, който сега наближаваше деветдесетте. Англичанинът бе ръководил разследването по последното известно престъпление на Призрака, извършено в Лондон през 1939 година. Откраднатите произведения на изкуството бяха една картина на Джошуа Рейнолдс, две на Констабъл и три на Търнър. Подобно на останалите брилянтно извършени кражби от Призрака, случаят не бе никога решен и нито една от картините не бе намерена. Пемброук, който упорито настояваше, че няма такова нещо като перфектно извършено престъпление, бе завладян от манията да открие самоличността на Призрака.

В продължение на половин век тази негова фиксидея никога не отслабна и той дори и не помисляше да се откаже от преследването. Само няколко месеца преди здравето му да се разклати и той да бъде принуден да отиде в старчески дом, Пемброук направи пробив, който му помогна да напише „Край“ на великолепно написания разказ.

Колко жалко мислеше си Гаскил, че нито един редактор не е оценил достойнствата му, за да го публикува. Тай можеше да се сети за поне десет прочути кражби на произведения на изкуството, които можеха да бъдат разкрити, ако „Крадецът, когото никога не заловиха“ бе отпечатан и пуснат на пазара.

Гаскил завърши последната страница малко преди разсъмване. Той лежеше върху възглавницата си, втренчил поглед в тавана, и подреждаше парчетата на мозайката, слагайки всяко едно на мястото му, докато слънчевите лъчи не се плъзнаха нагоре по перваза на прозореца на неговата спалня в град Цицерон в покрайнините на Чикаго. Внезапно той се почувства така, сякаш един бент от дървесни трупи се бе разкъсал и водите на реката се бяха втурнали необуздано надолу по течението й.

Гаскил се усмихна като човек, който държи печеливш билет от лотарията и се пресегна към телефона. Той набра един номер по памет и надигна възглавницата така, че да може да седи изправен, докато чакаше да му отговорят.

Един много сънен глас изскърца в слушалката.

— Френсис Рагсдейл на телефона.

— Аз съм, Гаскил.

— Господи, Дейв. Защо толкова рано?

— Кой е? — От слушалката дойде провлеченият глас на съпругата на Рагсдейл.

— Дейв Гаскил.

— Той не знае ли, че е неделя?

— Съжалявам, че те събудих — каза Гаскил, — но имам добри новини, които не могат да чакат.

— Добре — промърмори Рагсдейл, прозявайки се. — Нека ги чуя.

— Мога да ти кажа името на Призрака.

— На кого?

— Нашият любим крадец на произведения на изкуството.

Рагсдейл се събуди напълно.

— Призрака? Идентифицирал си го?

— Не аз. Един пенсиониран инспектор от Скотланд Ярд.

— Един англичанин го е открил?

— Той посветил живота си на това и написал цяла книга за Призрака. Част от нея са догадки, но е успял да събере няколко доста убедителни доказателства.

— Какво е открил?

Гаскил се изкашля за ефект.

— Името на най-големия крадец на произведения на изкуството в историята е било Мансфийлд Золар.

— Повтори отново?

— Мансфийлд Золар. Говори ли ти нещо?

— Будалкаш ме.

— Кълна се в значката си.

— Страхувам се да попитам.

— Не се притеснявай — прекъсна го Гаскил, — знам какво мислиш. Той е бил бащата.

— Боже господи, „Золар Интернешънъл“. Това е като да намериш последното парче мозайка, което е паднало върху килим със същите шарки. Фамилията Золар или с каквито там откачени имена се наричат. Всичко започва да съвпада.

— Като две и две четири.

— Ти се оказа прав на обяда оня ден. Призрака наистина е оставил след себе династия от негодници, които са продължили традицията.

— Ние сме поставяли „Золар Интернешънъл“ под наблюдение в поне четири случая, доколкото мога да си спомня, но те винаги излизаха чисти. Никога не съм предполагал за някаква връзка с легендарния Призрак.

— Също и Бюрото — каза Рагсдейл. — Винаги сме подозирали, че те стоят зад почти всяка седемцифрена по стойност кражба на произведения на изкуството и на ценни исторически находки, но досега не сме успели да намерим достатъчно доказателства, за да обвиним който и да е от тях.

— Съчувствам ти. Никакви доказателства за откраднати стоки, никакви заповеди за обиск или арест.

— Цяло чудо е как един подмолен бизнес с огромни мащаби, какъвто е бизнесът на фамилията Золар, може да действа в такъв широк мащаб и никога да не оставя следи.

— Те не правят грешки — каза Гаскил.

— Опитвали ли сте да вкарвате вътре агенти под прикритие? — попита Рагсдейл.

— Два пъти. Почти веднага ги разкриха. Ако не бях сигурен, че хората ми са стабилни, бих се заклел, че ония са били предварително предупредени.

— Ние също никога не успяхме да проникнем там. А и колекционерите, които купуват от тях ценните произведения на изкуството са като риби, почти толкова предпазливи и мълчаливи.

— Но въпреки това и двамата знаем, че фамилията Золар извършва пране на откраднати исторически предмети, също както търговците на наркотици перат пари.

Няколко мига Рагсдейл не проговори. Накрая каза:

— Мисля, че е време да спрем да се срещаме за обяд, където си разменяме бележки, и да започнем съвместна работа на пълен работен ден.

— Харесвам стила ти — призна Гаскил. — Ще дам ход на нещата от моя страна, като представя на моя началник едно предложение за общ работен екип, веднага щом пристигна в службата.

— Ще сторя същото и от моя страна.

— Защо не организираме една обща среща на нашите екипи, да речем в четвъртък сутринта.

— Звучи превъзходно.

— Това ще ни даде време да положим основите на съвместната ни работа.

— Като говорим за Призрака, успя ли да проследиш пътя на откраднатите произведения на Диего Ривера? Ти спомена на обяд, че има вероятност да получиш някаква насочваща информация за тях.

— Все още работя по случая — отвърна Гаскил, — но изглежда, че творбите на Ривера са заминали за Япония и пътят им е завършил в нечия частна колекция.

— На какво искаш да се обзаложим, че Золар са тези, които са уредили покупката?

— Ако са те, няма да има следи. Те използват много подставени организации и посредници, за да извършат продажбата. Тук говорим за суперпрестъпници. От времето, когато старият Мансфийлд Золар е направил първия си успешен обир, нито един от семейството не е бил никога докосван от вас, от нас или от която и да е друга правоохранителна институция в света. Те никога не са виждали как изглежда отвътре една съдебна зала. Толкова са чисти и невинни, че чак ти се повдига.

— Този път ще ги пипнем — каза окуражаващо Рагсдейл.

— Те не са от хората, които допускат грешки, за да можем да ги използваме като наше предимство — каза Гаскил.

— Може би да, може би не. Но винаги съм имал чувството, че ще се появи някакъв външен човек, някой, който не е свързан пряко с теб, мен или със Золар, и ще предизвика късо съединение в тяхната система.

— Който и да е този човек, надявам се да се появи в най-скоро време. Ще ми бъде крайно неприятно да видя фамилията Золар да се оттегля в Бразилия, преди да можем да стоварим брадвата върху главите им.

— Сега, когато вече знаем, че татенцето е бил основоположник на операцията и как е действал, ще имаме по-добра представа какво да търсим.

— Преди да затворим — каза Рагсдейл, — кажи ми, изчезвал ли е от полезрението ти преводач експерт, когото можеш да свържеш със златните одежди на мумията?

Гаскил трепна. Не обичаше да му напомнят.

— Всички известни експерти по такива релефни фигури са налице, с изключение на двама. Двойка антрополози от Харвард, д-р Хенри Мур и съпругата му. Изчезнали са. Нито един от техните колеги или съседи няма представа къде могат да бъдат те.

Рагсдейл се засмя.

— Как ще се радвам, ако ги хванем, че играят комбина с някой от фамилията Золар.

— Работя по това.

— Късмет.

— До скоро — каза Гаскил.

— Ще ти се обадя по-късно тази сутрин.

— Нека да е следобед. Трябва да проведа един разпит, който започва в девет часа.

— Още по-добре — каза Рагсдейл. — Ти ми се обади, когато имаш нещо готово за общото събиране.

— Ще го направя.

Гаскил затвори телефона, като се усмихваше. Той нямаше намерение да ходи на работа тази сутрин. Получаването на одобрение от агенцията за съставяне на общ работен екип с ФБР бе по-трудно от страна на Рагсдейл, отколкото от тази на Гаскил. След като бе чел цяла нощ, той възнамеряваше да се наслади на един хубав, успокоителен сън.

Той обичаше когато един случай, приключен поради липса на доказателства, изведнъж да се съживи отново. Гаскил започна да вижда нещата по-ясно. Мисълта, че владее положението, го изпълваше с приятно чувство. Мотивация, стимулирана от стремеж за успех, е чудесно нещо.

Къде бе чул това, зачуди се той. По време на лекция на Дейл Карнеги? От инструктор по политиката на митническите служби. Преди да успее да си спомни, той вече бе дълбоко заспал.

31

Педро Винсенте кацна с великолепно реставрирания си транспортен самолет „DC-3“ на пистата на летището Харлингън, щата Тексас. Той започна да рулира петдесет и пет годишния самолет към фасадата на хангара на американските митнически служби, където спря и изключи двата двигателя „Прат енд Уитни“ с мощност по 1200 конски сили.

Когато Винсенте отвори вратата за пътници и слезе на земята, там вече го очакваха двама униформени митнически агенти. По-високият от двамата, с червена, разчорлена от бриза коса и луничаво лице, вдигна една папка над очите си, за да ги предпази от яркото тексаско слънце. Другият държеше една дребна хрътка, завързана с каишка.

— Мистър Винсенте? — учтиво попита агентът. — Педро Винсенте?

— Да, аз съм Винсенте.

— Оценяваме това, че ни известихте за вашето пристигане в Съединените щати.

— За мен винаги е удоволствие да сътруднича на вашето правителство — каза Винсенте. Той би могъл да се ръкува с тях, но знаеше от предишните си пресичания на границата, че агентите избягваха телесните контакти. Той връчи на червенокосия агент копие от плана на полета си.

Агентът захвана листа с щипката на папката и започна да разглежда написаното върху него, докато колегата му вкара хрътката в самолета, за да души за наркотици.

— Излетели сте от Никоя, Коста Рика?

— Точно така.

— И местоназначението ви е Уичита, щата Тексас?

— Там живеят бившата ми съпруга и децата ми.

— А целта на вашето посещение?

Винсенте сви рамене.

— Идвам тук веднъж месечно, за да видя децата си. Вдругиден се връщам вкъщи.

— Заниманието ви е „фермер“?

— Да, отглеждам кафе.

— Надявам се, че това е всичко, което отглеждате — каза агента, като се усмихна със свити устни.

— Кафето е единствената култура, от която се нуждая, за да живея удобно — каза възмутено Винсенте.

— Мога ли да видя паспорта ви?

Процедурата никога не се променяше. Въпреки че Винсенте често попадаше на тези двама агенти, те винаги се държаха така, сякаш той бе турист на първото си посещение в Щатите. Агентът хвърли едно око върху снимката вътре, като сравняваше правата, изопната назад черна коса, кестенявите му очи, гладкото му мургаво лице и остър нос. Ръстът и теглото сочеха нисък мъж, леко слаб, чиято възраст бе четиридесет и четири години.

Винсенте бе взискателен към облеклото си. Дрехите му изглеждаха така, сякаш бяха току-що излезли от Дженеръл Куотърс — риза от модна къща, широки панталони и зелено спортно сако от вълната на перуанска лама с копринено шалче, вързано около врата му. Митническият агент си помисли, че Винсенте прилича на облечен в пъстри одежди танцьор на мамбо33.

Накрая агентът приключи с разглеждането на паспорта и се усмихна с официална усмивка.

— Бихте ли изчакали в офиса ни, мистър Винсенте, докато претърсим самолета ви? Вярвам, че сте запознат с процедурата.

— Разбира се. — Той вдигна нагоре две испански списания. — Винаги когато идвам тук, нося нещо със себе си, за да използвам престоя си.

Агентът се загледа с възхищение към „DC-3“.

— Голямо удоволствие е човек да види такъв голям стар самолет. Обзалагам се, че лети така добре, както и изглежда.

— Започнал е да лети като търговски самолет за „TWA“ малко преди войната. Открих го, когато превозваше товари за една минна компания в Гватемала. Купих го на момента и похарчих една доста голяма сума, за да го реставрирам.

Той бе преполовил пътя си до офиса, когато внезапно се обърна и извика на агента:

— Мога ли да използвам телефона ви, за да извикам цистерната за зареждане с гориво? В резервоарите ми няма достатъчно количество, за да стигна до Уичита.

— Разбира се, просто се обадете на агента зад бюрото.

Един час по-късно Винсенте летеше над Тексас, на път за Уичита. До него, върху седалката на втория пилот, лежаха четири куфарчета, натъпкани с над шест милиона долара, тайно качени на борда малко преди излитане, от един от двамата мъже, които караха камиона за презареждане с гориво.

След като щателно претърсиха самолета и не откриха и най-малката следа от наркотици или от други контрабандни неща, митническите агенти стигнаха до заключението, че Винсенте е чист. Преди години те го бяха разследвали и останаха удовлетворени от това, че той бе уважаван бизнесмен от Коста Рика, който бе направил огромно богатство от отглеждането на кафе. Вярно беше, че Педро Винсенте притежаваше втората по големина кафеена плантация в Коста Рика, но също така беше вярно и това, че бе натрупал десет пъти по-голямо богатство от това, което кафеената плантация му беше дала, тъй като той същевременно бе и геният, който стоеше зад една изключително успешна операция по контрабанда наркотици, известен като Хулио Хуан Карлос.

Подобно на фамилията Золар и тяхната престъпна империя, Винсенте ръководеше контрабандната операция от разстояние. Ежедневните рутинни дейности бяха оставени на неговите помощници, нито един от които не се досещаше за истинската му самоличност.

Винсенте наистина имаше бивша съпруга, която живееше с четирите му деца в една голяма ферма до Уичита. Фермата бе подарък от него, когато тя го помоли за развод. В нея бе построена самолетна писта, така че той да може да каца там, идвайки от и заминавайки за Коста Рика, за да посещава децата си, докато в същото време купуваше откраднати предмети на изкуството и незаконно придобити антични предмети от фамилията Золар. Агентите от митническите служби и от отдела за борба с наркотиците бяха по-загрижени за това какво влизаше в страната, отколкото за това, което излизаше.

Следобедът бе вече превалил, когато Винсенте кацна върху тясната писта в средата на една царевична нива. В единия край на пистата бе паркиран реактивен самолет, чието тяло, позлатено от полегатите слънчеви лъчи, имаше отстрани дълга лента във виолетов цвят. До самолета бе вдигната голяма синя палатка с навес отпред. Под навеса, до една масичка с обяд за пикник, седеше един мъж с бял ленен костюм. Винсенте му махна с ръка от пилотската кабина, бързо премина през точките от списъка за проверките след кацане и слезе от „DC-3“. Носеше три от куфарчетата. Последното го бе оставил отзад.

Мъжът, който седеше до масата, стана от стола си, тръгна напред и прегърна Винсенте.

— Педро, винаги е удоволствие да те видя.

— Джоузеф, стари приятелю, не знаеш с какво нетърпение очаквам тези наши малки срещи.

— Повярвай ми, когато казвам, че бих предпочел да търгувам с почтен човек като теб, отколкото с всичките ми останали клиенти, взети заедно.

Винсенте се ухили.

— Угояваш агнето с ласкателства, преди да го заколиш?

Золар се засмя непринудено.

— Не, не, не и докато не сме изпили няколко чаши шампанско, които да те размекнат.

Винсенте последва Джоузеф Золар под навеса и седна, през което време една млада латиноамериканска прислужница наля шампанското и предложи ордьоври.

— Донесе ли подбрана стока за мен?

— Да пием за общата сделка, която носи печалба на добрите приятели — каза Золар, когато се чукнаха с чашите. След това той кимна. — Лично подбрах за теб най-редките от редките исторически находки от инките в Перу. Донесох също така и изключително ценни религиозни предмети от американските индианци от югозападните щати. Гарантирам, че предметите, които току-що пристигнаха от Андите, ще направят твоята несравнима колекция от предколумбово изкуство по-добра, от която и да е друга колекция в музеите по света.

— Горя от нетърпение да ги видя.

— Моите служители са ги изложили вътре в палатката за твое удоволствие — каза Золар.

Хората, които започват да колекционират редки и необичайни предмети, скоро се пристрастяват към това и попадат в плен на стремежа си да придобиват и трупат това, което никой друг не притежава. Педро Винсенте бе един от това братство. Страстта му непрекъснато го подтикваше да разширява колекцията си, за чието съществуване малцина знаеха. Той бе също така един от щастливците, които притежаваха тайни, необлагани с данъци фондове, които можеха да бъдат изпирани, за да задоволяват неговата ненаситна страст.

Седемдесет процента от драгоценната си колекция Винсенте бе закупил от Золар в продължение на двадесет години. Той ни най-малко не се притесняваше от факта, че често плащаше пет или десет пъти повече от истинската цена на предметите, особено като се знаеше, че повечето бяха крадени. Сделките им бяха изгодни и за двамата. Винсенте изпираше парите си от наркотиците, а Золар използваше платените му в брой банкноти, за да купува тайно и разширява непрекъснато увеличаващата се колекция от крадени произведения на изкуството.

— Какво прави тези исторически находки от Андите толкова ценни? — попита Винсенте, докато довършваха втората чаша шампанско.

— Това, че са чачапойски.

— Никога не съм виждал чачапойски произведения на изкуството.

— Малцина са ги виждали — отвърна Золар. — Това, което след малко ще разгледаш, бе наскоро изкопано от изгубения Град на мъртвите в Андите.

— Надявам се, че не се каниш да ми покажеш няколко парчета от глинени съдове и погребални урни — каза Винсенте, като възбудата му от очакването започна да намалява. — На пазара никога не са се появявали автентични находки от Чачапоя.

С драматичен жест Золар вдигна покривалото, което закриваше входа на палатката.

— Наслаждавай се на най-голямата колекция на чачапойско изкуство, която някога е била събирана.

Поради необузданото си вълнение Винсенте не забеляза една малка стъклена кутия, поставена върху стойка в единия ъгъл на палатката. Той се отправи директно към три дълги маси с покривки от черно кадифе, разположени под формата на подкова. Върху една от страничните маси имаше само тъкани, а на другата — керамика. Централната маса бе подредена като витрина на бижутериен магазин на Пето авеню. Изобилието и великолепието на ръчно изработените скъпоценни предмети зашеметиха Винсенте. Никога не бе виждал събрани на едно място толкова много антики от предколумбовата епоха, ненадминати по уникалност и красота.

— Това е невероятно! — ахна той. — Ти наистина си надминал себе си.

— Такива шедьоври никога и никъде не са попадали в ръцете на търговец.

Винсенте тръгна от предмет на предмет, като докосваше всеки един от тях и го разглеждаше с критично око. Самият допир на ръката му до бродираните тъкани и златните орнаменти с техните скъпоценни камъни караше дъха му да спре. Такава колекция от съкровища изглеждаше съвсем не на място в средата на една царевична нива в Тексас. Накрая той прошепна в благоговение:

— Значи това е изкуството на Чачапоя.

— Всеки предмет е оригинален и с напълно удостоверена автентичност.

— Всички тези съкровища идват от гробове?

— Да, от гробници на кралски и богати особи.

— Великолепно.

— Видя ли всичко, което желаеше? — попита Золар с шеговит тон.

— Има ли още? — попита Винсенте. Възбудата му бе започнала да преминава и той започна да насочва мислите си към придобиването на тази колекция.

— Това, което виждаш, е всичкото, което имам от Чачапоя.

— Да не си скрил някакви големи предмети?

— Абсолютно не — каза Золар със справедливо възмущение. — Ти си първият, който получава предложение за цялата тази колекция. Няма да я продавам на парче. Не е нужно да ти казвам, приятелю мой, че има петима други колекционери, които чакат на опашка за такава възможност.

— Ще ти дам четири милиона долара за цялата колекция.

— Оценявам щедростта на първоначалното ти предложение. Но ти ме познаваш достатъчно добре, за да разбереш, че аз никога не се пазаря. Има една и само една цена.

— Която е…?

— Шест милиона.

Винсенте премести няколко от находките, за да направи свободно място на една от масите. Той отвори куфарчетата и ги подреди едно до друго. Всичките бяха натъпкани с пачки банкноти с голяма стойност.

— Донесох само четири милиона.

Золар и за миг не се остави да бъде подведен.

— Колко жалко, че ще трябва да откажа. Не мога да се сетя за никой друг, на когото бих предпочел да продам колекцията.

— Но аз съм твоят най-добър купувач — заоплаква се Винсенте.

— Не мога да го отрека — каза Золар. — Ние сме като братя. Аз съм единственият човек, който знае за твоите тайни операции, а ти си единственият, извън нашата фамилия, който знае за моите. Защо ме подлагаш на това изпитание всеки път, когато търгуваме? Досега вече трябваше да си разбрал.

Внезапно Винсенте се засмя и сви рамене по типично латиноамерикански начин.

— Какъв е смисълът? Знаеш, че имам повече пари, отколкото мога някога да изхарча. Мисълта, че ще притежавам тези ценни находки ме кара да се чувствам щастлив човек. Прости ме за моите привички да се пазаря. Плащането на дребно никога не е било традиция в моето семейство.

— Резервният ти запас от банкноти е все още в самолета, разбира се.

Без да продума Винсенте излезе от палатката и след няколко минути се върна с четвъртото куфарче. Той го постави до другите и го отвори.

— Шест милиона и петстотин хиляди. Ти каза, че имаш няколко редки религиозни предмета от американския югозапад. Те също ли са включени?

— Можеш да ги получиш за оставащите петстотин хиляди — отвърна Золар. — Ще намериш индианските религиозни идоли под стъкления похлупак в ъгъла.

Винсенте отиде там и свали стъкления капак, който предпазваше предметите от прах. Той се загледа в странните по форми фигурки, издялани от чворесто дърво. Това не бяха обикновени церемониални идоли. Въпреки че изглеждаха така, сякаш бяха издялани и боядисани от малко дете, той съзнаваше тяхното значение от дългия си опит в колекционирането на предмети от американския югозапад.

— Хопи? — попита той.

— Не, монтоло. Много стари. Много важни в техните церемониални ритуали.

Винсенте се пресегна надолу и взе една фигурка, за да я разгледа по-отблизо. Сърцето му прескочи три удара и той почувства как върху него пада леден покров. Пръстите на ръката му сякаш не държаха твърдия корен на отдавна загинало тополово дърво. Идолът по-скоро създаваше усещането за меката плът на женска ръка. Винсенте можеше да се закълне, че чу как фигурката издаде отчетлив стон.

— Чу ли това? — попита той, хвърляйки идола обратно в кутията, сякаш бе изгорил ръката му.

Золар го погледна въпросително.

— Не чух нищо.

Винсенте приличаше на човек, който сънува кошмар.

— Моля те, приятелю мой, нека да си свършим работата, след което трябва да си тръгнеш. Не искам тези идоли в моето имение.

— Означава ли това, че не желаеш да ги купиш? — попита изненадан Золар.

— Да, да. В тези идоли има живи духове. Усещам присъствието им.

— Суеверни глупости.

Винсенте сграбчи Золар за раменете, очите му гледаха умолително.

— Унищожи ги — молеше го той. — Унищожи ги или те със сигурност ще те унищожат.

32

Върху зелената трева на Ийст Потомак Парк, огрявани от слънчевите лъчи на сиромашкото лято, стояха двеста първокласни автомобила — образци на автомобилостроителното изкуство, които лъщяха като пайети под лъчи на театрални прожектори.

Организиран за хора, които ценят непреходната във времето красота и изключителното качество на изработката на класическите автомобили, както и за онези, които просто са влюбени старите коли, годишният34 се провеждаше с благотворителната цел да се съберат пари за лечебните центрове за малтретирани деца, разположени в околностите на столицата Вашингтон. Мероприятието се провеждаше през уикенда. Петдесет хиляди ентусиазирани любители на стари автомобили изпълниха парка, за да погледат с обич различните модели Дюзенберг, Обърн, Корд, Бутал, и Пакард, произведени от отдавна напуснали този свят автомобилостроители.

Атмосферата бе наситена с носталгия. Тълпите, които се разхождаха из изложбената площ и се възхищаваха на безупречния дизайн и съвършено изпипаните детайли, не можеха да не изпитат почуда от една епоха и начин на живот, когато заможните си поръчвали шаси и двигател от някоя фабрика и след това поръчвали купето да бъде изработено според собствените им специфични вкусове. Младите зрители мечтаеха някой ден да притежават екзотична кола, докато тези над шестдесет и пет годишна възраст си спомняха как едно време са ги виждали да се движат през градовете на тяхната младост.

Автомобилите бяха касирани по години, стил на купето и от коя държава произхождаха. На най-добрите от всеки клас бяха връчени трофеи, а на заелите второ и трето място — почетни значки. „Най-добър автомобил на шоуто“ бе наградата, която всички най-много копнееха да получат. Неколцина от по-богатите собственици бяха похарчили стотици хиляди долари за реставрирането на своята гордост и радост до ниво на съвършенство, което далеч надвишаваше първоначалното състояние на колата в деня, в който тя бе изляза от завода.

За разлика от по-консервативно облечените собственици на другите коли, Пит седеше в един старомоден платнен стол, облечен в хавайска риза на цветя, бели къси панталони и сандали. До него блестеше един тъмносин „Пиърс Ароу“ от 1936 г. (с купе на седан и преграждащ прозорец), който бе закачен към каравана „Пиърс Ароу Травълодж“, боядисана в тон с автомобила.

В промеждутъците между отговорите, които даваше на минувачите относно колата и караваната, той забиваше нос в един дебел морски пътеводител за Морето на Кортес, като от време на време нахвърляше бележки върху едно блокче с листа за писане, жълти на цвят със сини редове. Нито един от островите, дадени и илюстрирани в пътеводителя, не отговаряше на стръмните склонове на монолитните оголени скали, които Йегър бе разгадал от кипуто на Дрейк. Само няколко от тях имаха отвесни стени. Други се издигаха стръмно от обкръжаващата ги вода, но вместо да се извисят нагоре във формата на китайска шапка или мексиканско сомбреро, те ставаха полегати и преминаваха в плато.

Джордино, който носеше широки къси панталони с цвят каки35, които стигаха почти до коленете му и тениска, рекламираща „Текила на Алкалай Сам“, се приближи до колата през тълпата. Той бе придружен от Лорън, която изглеждаше много сексапилна в тюркоазния си гащеризон. Тя носеше кошница за пикник, докато Джордино крепеше една хладилна чанта върху рамото си.

— Надявам се, че сте гладни — каза тя весело на Пит. — Изкупихме половината стока от един магазин за деликатеси.

— Това, което тя иска да каже всъщност — въздъхна Джордино, като постави хладилната чанта върху тревата, — е, че се натоварихме с храна, достатъчна да нахрани една цяла бригада от дървосекачи.

Пит се наведе напред в платнения си стол и се загледа в изречението, щамповано върху тениската на Джордино.

— Какво пише там за текила „Алкалай Сам“?

— „Ако очите ви са все още отворени“ — изрецитира Джордино, — „това не е Алкалай Сам.“

Пит се засмя и посочи напред към отворената врата на шестдесет и две годишната каравана.

— Защо не влезем в моя подвижен палат и се скрием от слънцето?

Джордино вдигна хладилната чанта, внесе я вътре и я постави на тезгяха в кухнята. Лорън го последва, влезе в едно сепаре и започна да подрежда съдържанието на кошницата за пикник върху маса, която беше толкова голяма, че можеше спокойно да бъде превърната в легло.

— За нещо, което е било направено по време на Депресията — каза тя, загледана в дървения интериор и шкафовете с оловни стъкла, — обстановката тук изглежда изключително съвременна.

— „Пиърс Ароу“ са били изпреварили времето си — обясни Пит. — Те започнали да произвеждат каравани за пътуване, за да компенсират намаляващата печалба от продажбите на техните коли. Те произвеждали три модела — единият по-дълъг, а другият по-къс от този. С изключение на подобренията в печката и наличието на хладилник, аз я реставрирах в оригиналното й състояние.

— Имам „Корона“, „Коорс“ и „Шорлин“ — каза Джордино. — Назовете отровата си.

— Що за бира е тая „Шорлин“? — попита Лорън.

— „Домейн Шорлин Екстра Драй“ е търговско наименование на шампанско. Купих го от Елефант Бат.

— Шампанско откъде?

— Ню Мексико — отвърна Пит. — Превъзходно искрящо вино. Ал и аз случайно се натъкнахме на винарната по време на едно плаване с кану по Рио Гранде.

— Окей — усмихна се Лорън, като вдигна една чаша с набраздено столче. — Напълни я догоре.

Пит се усмихна и кимна към чашата й.

— Не играеш честно. Дошла си предварително подготвена.

— Достатъчно дълго съм си прахосвала времето с теб, за да не знам дълбоката ти тайна. — Тя извади втора чаша и му я подаде. — Кажи какво ще ми дадеш, за да не издам пред света, че великият безстрашен храбрец, покорител на мрачните бездни, предпочита шампанско пред бира.

— Пия и двете — протестира Пит.

— Ако тя каже на момчетата долу в местната кръчма — каза Джордино със сериозен тон, — те ще те прогонят от града с присмех.

— Какво ще ми струва това? — попита Пит, като се правеше на победен.

Лорън го погледна с неотразимо привлекателния си поглед.

— Ще преговаряме върху този въпрос по-късно довечера.

Джордино кимна към отворения пътеводител за Морето на Кортес.

— Откри ли някакви вероятни изгледи?

— От близо стотина острова във или около Залива, които се издигат на поне петдесет метра над морето, аз стесних обхвата на търсене до два вероятни и четири възможни. Останалите не отговарят геологически на описанието.

— Всичките са в северния край?

Пит кимна.

— Не съм разглеждал нито един от островите под двадесет и осмия паралел.

— Мога ли да видя къде ще търсите? — попита Лорън, докато подреждаше разнообразието от резени студено месо, сирена, пушена риба, подквасен хляб, салата от зеле и южняшка картофена салата.

Пит отиде до един шкаф, извади дълго руло хартия и го разгърна върху тезгяха в кухнята.

— Уголемена снимка на Залива. Заградил съм с кръгчета островите, които най-много се доближават до превода, който Йегър направи на кипуто.

Лорън и Джордино поставиха питиетата си на масата и започнаха да разглеждат снимката, направена от геофизичен спътник, която разкриваше горния край на Морето на Кортес с удивителни подробности. Пит подаде на Лорън едно увеличително стъкло.

— Разделителната способност на снимката е невероятна — каза Лорън, като се взираше през лупата в малките островчета.

— Виждаш ли нещо, което да прилича на скала, която не е от естествен произход? — попита Джордино.

— Увеличението е добро, но не чак толкова — отвърна Пит.

Лорън се надвеси над островите, които Пит бе заградил с кръгчета, след което вдигна поглед към него.

— Предполагам, че възнамеряваш да извършиш изследване от въздуха на най-обещаващите места?

— Това е следващата стъпка в процеса на елиминиране.

— Със самолет?

— С хеликоптер.

— Струва ми се, че районът е твърде голям, за да бъде покрит с хеликоптер — каза Лорън. — Какво ще използваш за база?

— Един стар ферибот.

— Ферибот? — каза Лорън учудена.

— Всъщност ферибот за коли и пътници, който първоначално правел курсове в залива Сан Франциско до 1957 година, след което бил продаден и използван до 1962 от мексиканците от Гуаймас, които преминавали с него през залива до Санта Розалия. След това бил спрян от експлоатация. Руди Гън го нае почти без пари.

— Адмиралът е този, на който трябва да благодарим — изсумтя Джордино. — Той е по-стиснат от ръждясал капак на буркан с туршия.

— 1962? — измърмори Лорън, като клатеше глава. — Това е било преди тридесет и шест години. Досега той трябва да се е превърнал в развалина или е бил закаран в някой музей.

— Според Руди той все още се използва за работно корабче — каза Пит — и има горна палуба, която е достатъчно голяма, за да приеме хеликоптер. Той ме уверява, че от него ще стане добра площадка за провеждане на разузнавателни полети.

— Когато издирвателните операции приключат при залез-слънце — Джордино продължи да обяснява, — през нощта фериботът ще отиде до следващата група острови за проучване от списъка на Пит. Този подход ще ни спести значително по обем летателно време.

Лорън подаде на Пит чиния и сребърни прибори.

— Звучи така, сякаш всичко е под наш контрол. Какво ще стане, когато откриете това, което може да изглежда като обещаващо местонахождение на съкровището?

— Ще се погрижим за организирането на изкопни работи, след като проучим геоложкия строеж на острова — отвърна Пит.

— Заповядайте на угощението — каза Лорън.

Джордино не се помая нито за миг. Той започна да трупа един сандвич с внушителни пропорции.

— Добре сте се представили, госпожо.

— Далеч по-приятно е от робския труд над гореща печка — засмя се Лорън. — Ами разрешителните? Вие не можете да обикаляте и да копаете за съкровище в Мексико без разрешение на правителствените власти.

Пит постави едно голямо парче мортадела върху филия от подквасения хляб.

— Адмирал Сандекър сметна, че е най-добре да изчакаме. Не искаме да разгласяваме нашата цел. Ако се разчуе, че сме по следите на най-голямото съкровище в историята, хиляди иманяри ще се спуснат върху нас като скакалци. Мексиканските официални власти ще ни изхвърлят от страната в лудия си стремеж да запазят съкровището за тяхното правителство. А Конгреса ще направи НЮМА на пух и прах за това, че са похарчили долари на американските данъкоплатци в търсене на съкровище в чужда страна. Не, колкото е по-тихо всичко, толкова по-добре.

— Не можем да си позволим да бъдем застреляни, преди да сме получили и най-малък шанс да направим откритието — каза Джордино с необичайна за него проява на сериозност.

Лорън замълча за малко, докато сипваше в чинията си една лъжица от картофената салата, след което каза:

— Защо не вземете някой във вашия екип като застраховка, в случай че местните мексикански власти заподозрат нещо и започнат да задават въпроси?

Пит я погледна.

— Имаш предвид експерт по връзките с обществеността?

— Не, един истински редови член на Конгреса на Съединените щати.

Пит се взря в онези чувствени теменужени очи.

— Ти?

— Защо не? Говорителят на Камарата обяви, че другата седмица ще имаме ваканция. Моите помощници могат да ме заместят. С удоволствие бих се махнала от Вашингтон за няколко дни, за да видя част от Мексико.

— Честно казано — каза Джордино, — мисля, че това е страхотна идея. — Той намигна на Лорън и й се усмихна с усмивка, пълна с бели зъби. — Дърк е винаги по-търпим, когато ти си наблизо.

Пит прегърна Лорън с ръка.

— Ако нещата случайно се объркат или ако операцията се провали с гръм и трясък, докато се намираме на чужда територия и ти си заедно с нас, това може да съсипе политическата ти кариера.

Тя го погледна дръзко през масата.

— И така, гласоподавателите ще ме изхвърлят на улицата. Тогава няма да имам друг избор, освен да се омъжа за теб.

— Съдба, по-лоша от тази да слушаш реч на президента — каза Джордино, — но и добра идея в същото време.

— Някак си не мога да си представя как вървим по пътеката между редовете във вашингтонската катедрала — каза замислено Пит — и след това си устройваме домакинството в някоя тухлена къща в Джорджтаун.

Лорън се бе надявала на друга реакция, но знаеше, че Пит не бе обикновен човек. Тя си спомни първата им среща на едно открито парти преди почти десет години, организирано от някакъв бивш министър на околната среда, чието име не си спомняше. Пит излъчваше някакъв магнетизъм, който мигновено я привлече. Той не притежаваше красотата на кинозвезда, но в него имаше нещо мъжествено и одухотворено, което събуди в нея желание, което тя не бе изпитвала с други мъже. Той бе висок и слаб, което също й се понрави. Като член на Конгреса Лорън познаваше множество богати и влиятелни мъже, няколко от които с дяволски приятна външност. Но пред нея бе застанал мъж, който се славеше с репутацията на авантюрист и който пет пари не даваше за власт или богатство. И с право. Той бе истинският мъж.

През тези десет години те се срещаха от време на време, но без да се обвързват сериозно. Той се срещаше с други жени, тя с други мъже, но въпреки това не прекъсваха връзката си. Всякаква мисъл за женитба изглеждаше далечна. Всеки от тях се бе вече оженил за работата си. С годините обаче отношенията им узряха и като жена Лорън знаеше, че на стрелките на биологическия й часовник не им оставаха много обиколки по циферблата, ако тя желаеше да има деца.

— Не трябва непременно да е така — каза тя накрая.

Пит разбра чувствата й.

— Не — каза с нежност той, — можем да направим няколко големи подобрения.

Тя го погледна със странен поглед.

— Правиш ми предложение?

Зелените му очи придобиха спокоен, вглъбен израз.

— Нека просто да кажа, че направих предложение за неща, които ще се случат в бъдеще.

33

— Можеш ли да ни закараш по-близо до най-високия връх? — Сарасон попита брат си Чарлз Оксли, който управляваше един малък амфибиен хидроплан. — Хребетът на по-ниския е твърде остър за това, което търсим.

— Виждаш ли нещо?

Сарасон се взря с бинокъла си през един страничен прозорец на самолета.

— Островът има определени шансове, но щеше да ми е по-лесно, ако знаех какъв ориентир да търся.

Оксли направи вираж с „Бафин С2-410“, който бе задвижван от два турбовитлови двигателя, за да получат по-добър изглед от остров Данзанте — скално образувание със стръмни стени, заемащо площ от пет квадратни километра (три квадратни мили), което стърчеше на 400 метра (1312 фута) над Морето на Кортес, точно на юг от известния курортен град Лорето.

— Изглежда както в описанието — отбеляза той, загледан надолу. — Два малки плажа за акостиране на лодки. Склоновете са проядени от малки пещери. Какво ще кажеш, братко?

Сарасон се обърна и погледна към мъжа на задната седалка за пътници.

— Казвам, че уважаемият професор Мур все още крие нещо от нас.

— Ще бъдете уведомени за истинското местоположение, когато го видя — кратко каза Мур.

— Казвам да изхвърлим малкото копеле от люка и да наблюдаваме опита му за летене — каза Сарасон с рязък и груб тон.

Мур скръсти ръце самодоволно.

— Направете го и никога няма да намерите съкровището.

— Вече започва да ми се гади да чувам все това.

— Какво ще кажеш за остров Данзанте? — попита Оксли. — Чертите му отговарят ли на онези, които търсим?

Мур изтръгна бинокъла от ръцете на Сарасон, без да го пита и се взря в пресечения терен, който се простираше от двете страни на хребета на острова. След няколко мига той го върна обратно и се отпусна в седалката си с шейкър мартини с лед.

— Не е този, който търсим — обяви той с величествен тон.

Сарасон стисна здраво ръцете си, за да не удуши Мур. След малко обаче възвърна до известна степен самообладанието си и запрелиства страниците на същия морски пътеводител, който използваше Пит.

— Следващата точка, в която ще търсим, е остров Кармен. Площ сто и петдесет квадратни километра. Дължина тридесет километра. Има няколко върха, които се издигат над триста метра.

— Пропускаме го — съобщи Мур. — Твърде голям е.

— Вашият бърз отговор е надлежно записан — промърмори саркастично Сарасон. — След това имаме остров Кола, малка скала с плосък връх. Има фар и няколко рибарски хижи.

— И този го пропуснете — каза Мур.

— Окей, следващият е остров Сан Илдефонсо, на шест мили навътре в морето, източно от Сан Себастиан.

— Площ?

— Около два и половина квадратни километра. Няма пясъчна ивица.

— А трябва да има — каза Мур, като удари още една глътка от шейкъра си с мартини. Той изсипа в гърлото си последните няколко капки и лицето му придоби вид, сякаш е бил лишен от нещо. — Инките не биха могли да акостират и разтоварят саловете си без пясъчна ивица.

— След Сан Илдефонсо отиваме на Бахия Койоте — каза Сарасон. — Там ще имаме избор от шест острова, които не са нищо повече от огромни скали, издигащи се от морето.

Оксли започна бавно да издига амфибийния „Бафин“, докато не стигна височина от 700 метра (около 2300 фута). След това пое курс право на север. Двадесет и пет минути по-късно заливът и полуостровът, зад който се криеха островите, се появиха пред погледа им. Оксли се спусна надолу и започна да обикаля около малките скалисти островчета, пръснати около входа на залива.

— Остров Гуапа и остров Барго като че ли отговарят на описанието — отбеляза Сарасон. — И двата се издигат стръмно от водата и имат малки, но открити върхове.

Мур се изви странично в седалката си и впери поглед надолу.

— Не ми изглеждат обещаващи. — Той млъкна и сграбчи отново бинокъла на Сарасон. — Онзи остров там долу.

— Кой по-точно? — попита сприхаво Сарасон. — Там има шест острова.

— Онзи, който прилича на плаваща патица, която гледа назад.

— Остров Барго. Отговаря на профила. Стръмни стени от трите страни, заоблен хребет. Има също и малка плажна ивица в извивката на шийката.

— Този е — извика развълнувано Мур. — Този трябва да бъде.

Оксли бе скептичен.

— Откъде си толкова сигурен?

За един миг по лицето на Мур пробяга странно изражение.

— Просто едно предчувствие, нищо повече.

Сарасон сграбчи обратно бинокъла и започна да изучава острова.

— Там, на гребена. Сякаш има нещо изсечено в скалата.

— Не обръщайте внимание на това — каза Мур, изтривайки струйка пот, която се стичаше надолу по челото му. — То нищо не означава.

Сарасон не бе глупак. Възможно ли бе това да е някакъв пътепоказател, изсечен от инките, за да отбележат входа към съкровището, чудеше се той наум.

Мур се отпусна назад в седалката си и замълча.

— Ще кацна и ще рулирам до онзи малък плаж — каза Оксли. — Доколкото може да се прецени от въздуха, изкачването до върха изглежда сравнително лесно.

Сарасон кимна.

— Спускай се надолу.

Оксли прелетя два пъти над водата до пясъчната ивица на острова, за да се увери, че няма подводни рифове или скали, които биха могли да разкъсат отдолу самолета. Той влезе в посоката на вятъра и спусна самолета върху синьото море. Амфибийният самолет заподскача по малките вълни и се понесе като моторница по развълнувано езеро. Витлата заблестяха на слънцето, хвърляйки завеси от водни пръски върху крилата.

Скоростта на самолета бързо намаля от триенето на водата и Оксли придърпа назад лоста на газта дотолкова, доколкото да поддържа достатъчно мощност на двигателите, за да плават бавно към брега. На четиридесет и шест метра (151 фута) от брега той спусна колелата във водата. Гумите скоро докоснаха и захапаха здраво пясъчния шелф, който се издигаше под наклон към острова. Две минути по-късно самолетът се показа над малкия прибой и като мокра патица, от която от всички страни се стича вода, излезе на брега.

От една малка хижа, построена от плавей, се приближиха двама рибари и започнаха да зяпат глуповато самолета. Оксли изключи двигателите и витлата спряха да се въртят. Пътническата врата се отвори и Сарасон слезе на бялата пясъчна ивица, следван от Мур и накрая от Оксли, който заключи и залости вратата и товарния люк. Като допълнителна мярка за сигурност Сарасон щедро плати на рибарите да пазят самолета. След това тръгнаха по една едва забележима пътечка, която водеше към върха на острова.

Отначало пътеката бе полегата и те бързо вървяха по нея, но колкото повече се приближаваха към върха, толкова повече наклонът й се увеличаваше. Над главите им се носеха чайки, които кряскаха и се взираха надолу с безразличните си малки и лъскави очички към облетите в пот човешки същества.

Птиците летяха величествено с широко разтворени неподвижни крила, за да уловят горещите възходящи течения и направляваха полета си с леки движения на перата в опашките си. Една особено любопитна птица се спусна над Мур и изцапа рамото му.

Антропологът, който явно страдаше от последиците на алкохола и физическото напрежение, погледна безмълвно изцапаната си риза, твърде изтощен, за да ругае. Сарасон се ухили широко и махна с ръка, поздравявайки чайката, след което се изкачи по една скала, която препречваше пътя им. Пред очите му изплува синьото море и той погледна отвъд канала към бялата пясъчна ивица на Плая ел Койоте и планините Сиера ел Кардонал.

Мур бе спрял задъхан и се мъчеше да си поеме въздух. Цялото му тяло бе обляно в пот. Той изглеждаше на ръба на припадъка, когато Оксли сграбчи ръката му и го вдигна на плоското чело на планинския връх.

— Никой ли не ти е казвал, че пиене и катерене по скали не трябва да се съчетават?

Мур не му обърна внимание. След миг изтощението му внезапно се стопи и той застина. Очите му се присвиха в пиянско съсредоточение. Той избута Оксли встрани и тръгна, препъвайки се, към една скала с размерите на малък автомобил, която бе грубо изсечена във формата на някакво животно. Подобно на пиян човек, който има халюцинации, той се заклатушка около скалната скулптура, като прекарваше ръце по грубата, неравна повърхност.

— Куче — едва поемайки си дъх, изрече той. — Просто едно глупаво куче.

— Грешиш — каза Сарасон. — Койот. На него е наречен заливът. Суеверни рибари го издялали като символ, който да закриля техните екипажи и лодки, когато излязат в открито море.

— Защо се интересуваш от една стара скална скулптура — попита Оксли.

— Като антрополог, примитивните скулптури могат да бъдат ценен източник на знания за мен.

Сарасон наблюдаваше Мур и за първи път очите му не бяха изпълнени с неприязън. Вътрешно в себе си той и за миг не се съмняваше, че пияният професор бе издал ключа към местонахождението на съкровището.

Сега той вече можеше да убие Мур, мислеше Сарасон с ледено спокойствие. Да хвърли дребния мъж от ръба на високите скали в западната част на острова върху вълните на прибоя, които се разбиваха в крайбрежните камъни в бездната под тях. Кой щеше да го е грижа? Трупът сигурно щеше да бъде отнесен от прилива и изяден от акулите. Твърде съмнително бе дали мексиканските власти щяха да започнат разследване.

— Ти съзнаваш вече, че ние не се нуждаем повече от твоите услуги, нали, Хенри? — За първи път Сарасон споменаваше първото име на Мур, като думите му излъчваха неприятна фамилиарност.

Мур поклати глава и отговори с ледено самообладание, което изглеждаше неестествено при тези обстоятелства.

— Никога не ще се справите без мен.

— Прочувствен блъф — презрително се изсмя Сарасон. — Сега, когато вече знаем, че търсим остров със скулптура, предполагам древна, какво друго би могъл да допринесеш за издирването?

Пияното състояние на Мур като че ли се бе изпарило и за един миг той стана абсолютно трезвен.

— Скалната скулптура е само първият от няколкото ориентири, поставени от инките. Те всичките трябва да бъдат преведени.

Сарасон се усмихна. Усмивката му бе студена и зла.

— Ти не би ме излъгал сега, нали, Хенри? Ти не би измамил брат ми и мен, като ни накараш да мислим, че остров Барго не е мястото на съкровището, за да можеш по-късно да се върнеш тук сам и да го изкопаеш? Искрено се надявам, че този малък план не се върти из главата ти.

Мур го погледна гневно. Вместо страх в погледа му се четеше отвращение.

— Взривете върха на острова — каза той, свивайки рамене — и ще видите какво ще се получи. Изравнете го до морското ниво. Няма да намерите и една унция от съкровището на Хуаскар, не и в близките хиляда години. Не и без някого, който знае тайните на пътепоказателните знаци.

— Може да е прав — тихо каза Оксли. — А ако лъже, ние можем да се върнем и да копаем сами. И в двата случая печелим.

Сарасон се усмихна мрачно. Той четеше мислите на Хенри Мур. Антропологът искаше да спечели време, като изчакваше и замисляше план, с който в самия край на издирването да предяви по някакъв начин претенции за богатствата. Но Сарасон също бе направил своя план и бе предвидил всички варианти. В момента той не виждаше никакъв начин, по който Мур би могъл да избяга с тонове злато, дори и да станеше някакво чудо. Това бе просто невъзможно, освен ако Мур имаше някакъв план, който той все още не бе успял да разгадае.

Снизходителност и търпение, бе девизът му сега, реши Сарасон. Той потупа Мур по гърба.

— Прости ми, че не ти повярвах. Нека да се върнем в самолета и да приключим за днес. Мисля, че всички бихме могли да си хвърлим по един хладен душ, да пийнем по една голяма „Маргарита“ и здравата да похапнем на вечеря.

— Амин — каза Оксли. — Утре ще започнем оттам, където завършихме днес.

— Знаех си, че ще се вразумите — каза Мур. — Ще ви покажа пътя. Всичко, което вие, момчета, трябва да правите, е да не губите вяра.

Когато се върнаха в самолета, Сарасон влезе първи. В миг му хрумна нещо и той вдигна оставения от Мур шейкър с мартини. Изтърси няколко капки върху езика си. Вода, а не джин.

Сарасон тихо изруга наум. Той не бе осъзнал колко опасен е Мур. Защо му трябваше да играе ролята на пиян, ако не да подведе всички да си помислят, че е безвреден? Той бавно започна да схваща, че Хенри Мур не бе напълно това, което изглеждаше. В известния и уважаван антрополог имаше нещо повече, много повече от това, което човешкото око можеше да забележи.

Като човек, който можеше да убива без ни най-малкото угризение, Сарасон трябваше до сега да разпознае убиеца в човека, който стоеше пред него.

Мики Мур излезе от облицования със сини плочки плувен басейн под хасиендата и се изтегна върху един шезлонг. Тя носеше червени бикини, които символично прикриваха тънките й форми. Слънчевите лъчи бяха топли и тя не се подсуши предварително, като предпочете водните капки да останат по тялото й. Погледна нагоре към голямата къща и направи знак на една от прислужниците да й донесе още една чаша с ром „Колинс“36. Тя се държеше така, сякаш бе господарка на къщата, като напълно игнорираше въоръжените пазачи, които обикаляха из нея. Поведението й едва ли приличаше на поведението на човек, който е държан за заложник.

Хасиендата бе построена около басейна и една голяма градина, пълна с най-различни тропически растения. Всички големи стаи имаха балкони с вълнуващ изглед към морето и град Гуаймас. Тя бе повече от щастлива да си почива край басейна или в спалнята си със стъклен таван, която имаше собствен вътрешен двор и баня „Джакузи“37, докато мъжете летяха нагоре-надолу из Залива в търсене на съкровището. Пет часът е. Братята заговорници и съпругът й скоро щяха да се върнат. Тя въздъхна с удоволствие при мисълта за поредната превъзходна вечеря от местни гозби. След като прислужничката й донесе рома „Колинс“, Мики го изпи до бучките лед и се отпусна назад, за да подремне малко. Малко преди дрямката да я унесе, на нея й се стори, че чу шум от кола, която идва по пътя от града и спира пред портала на хасиендата.

Когато се събуди след малко, тя почувства хлад по кожата си и помисли, че слънцето се е скрило зад облак. След малко обаче, когато отвори очи, тя се сепна при вида на мъж, който се бе надвесил над нея. Сянката му закриваше горната част от тялото й.

Очите, които се взираха в нея, бяха като две празни черни дупки. В тях нямаше живот. Дори лицето му изглеждаше неспособно да изразява нещо. Непознатият изглеждаше измършавял, сякаш бе боледувал дълго време. Мики затрепери, сякаш леден бриз внезапно задуха над тялото й. Стори й се странно, че той не забелязваше разголеното й тяло, а се взираше право в очите й. Тя изпита чувството, че той сякаш гледаше вътре в нея.

— Кой сте вие? — попита тя. — За мистър Золар ли работите?

В продължение на няколко секунди той не отговори. А когато го направи, гласът му бе странен, без акцент.

— Казвам се Тупак Амару.

След това се обърна и се отдалечи.

34

Адмирал Сандекър стоеше пред бюрото си и когато Гаскил и Рагсдейл бяха въведени в офиса му, той протегна ръка и се усмихна приятелски.

— Господа, моля седнете и се разположете удобно.

Гаскил погледна надолу към дребния мъж, който стигаше малко под раменете му.

— Благодаря, че отделихте време да ни видите.

— НЮМА и преди е работила с Митниците и ФБР. Нашите отношения винаги са се базирали на приятелско сътрудничество.

— Надявам се, че не сте се обезпокоили, когато помолихме да се срещнем с вас — каза Рагсдейл.

— По-скоро съм любопитен. Бихте ли желали кафе?

Гаскил кимна.

— За мен черно, благодаря.

— А за моето какъвто и да е изкуствен подсладител, който имате под ръка — каза Рагсдейл.

Сандекър изрече няколко думи в интеркома си, след което вдигна поглед и каза:

— Е, господа, какво мога да направя за вас?

Рагсдейл пристъпи направо към същината на въпроса.

— Бихме искали НЮМА да ни помогне в разрешаването на един труден проблем, касаещ откраднати ценни исторически находки.

— Малко е извън научната дейност — каза Сандекър. — Ние се занимаваме с океански изследвания и инженерни дейности.

Гаскил кимна.

— Разбираме това, но в полезрението на Митническата служба е попаднал някакъв човек от вашата агенция, който е внесъл незаконно ценен исторически предмет в страната.

— Този някой съм аз — изстреля обратно Сандекър, без да му мигне окото.

Рагсдейл и Гаскил се спогледаха и неспокойно се размърдаха на столовете си. Те не бяха очаквали такова развитие на събитията.

— Съзнавате ли, адмирале, че Съединените щати забраняват внасянето на крадени исторически предмети съгласно една спогодба, приета от Обединените нации, чиято цел е да закриля антиките по целия свят?

— Да.

— И съзнавате ли също така, сър, че служителите от еквадорското посолство са изпратили протест?

— Всъщност аз предизвиках протеста.

Гаскил въздъхна и видимо се отпусна.

— Имах вътре в себе си чувството, че тук има нещо повече от една обикновена контрабанда.

— Смятам, че мистър Гаскил и аз бихме желали едно обяснение — каза Рагсдейл.

Сандекър направи пауза, докато личната му секретарка Джули Улф влезе с поднос с чаши кафе и ги постави на ръба на бюрото му.

— Извинете, адмирале, но Руди Гън се обади от Сан Фелипе, за да докладва, че той и Ал Джордино са кацнали и извършват окончателните приготовления за проекта.

— Къде се намира Дърк?

— Той пътува с кола и сега трябва да е някъде из Тексас.

Сандекър се обърна към правителствените агенти, след като Джули бе затворила вратата.

— Извинете за прекъсването. Докъде бяхме стигнали?

— Щяхте да ни разкажете защо сте внесли незаконно един ценен исторически предмет в Съединените щати — каза Рагсдейл със сериозно лице.

Адмиралът отвори небрежно една кутия със своите пури и им предложи. Агентите поклатиха глава. Той се облегна назад в стола си зад бюрото, запали пура и изпусна с наслаждение кълбо синкав дим през рамото си към един отворен прозорец. След това им разказа историята на кипуто на Дрейк, като започна с войната между принцовете на инките и завърши с превода на навитите нишки и техните възли, извършен от Хирам Йегър.

— Но, адмирале — попита Рагсдейл, — вие и НЮМА не възнамерявате ли да се впуснете в бизнеса за издирване на съкровища?

— Определено да — усмихна се Сандекър.

— Бих искал да обясните протеста на еквадорците — каза Гаскил.

— Една застраховка. Еквадор се намира в тежък конфликт с една армия от разбунтували се селяни в планините. Правителствените служители там нямаше да ни разрешат да търсим кипуто и да го занесем в Съединените щати за разшифроване и консервация поради страха от това, че техният народ ще си помисли, че те са продали безценно национално съкровище на чужденци. Но твърдейки, че сме го откраднали, те са освободени от отговорност. Така те се съгласиха да дадат кипуто назаем на НЮМА за една година. А когато ние го върнем с подходящата церемония, те ще бъдат приветствани като национални герои.

— Но защо НЮМА? — упорстваше Рагсдейл. — Защо не „Смитсониън“ или „Нешънъл Джиографик“?

— Защото ние нямаме собствен интерес. Освен това сме в по-добра позиция да държим търсенето и откриването далеч от очите на обществеността.

— Но по закон вие не можете да задържите нищо от него.

— Разбира се, че не можем. Ако то бъде открито в Морето на Кортес, където смятаме, че се намира, в Мексико ще нададат вой, че съкровището е тяхно. Перу ще претендира, че е първоначалният му собственик и двете държави ще трябва да преговарят, като по този начин ще се задължат, че съкровищата в края на краищата ще бъдат изложени в националните им музеи.

— А нашият Държавен департамент ще получи почести за изключително успешния си ход в отношенията с нашите добри съседи на юг — добави Рагсдейл.

— Вие го казахте това, сър, не аз.

— Защо не уведомихте Митниците или ФБР за това? — попита Гаскил.

— Информирах президента — отвърна просто Сандекър. — Ако той не е успял да предаде информацията от Белия дом до вашите ведомства, тогава вие трябва да обвините единствено Белия дом.

Рагсдейл довърши кафето си и постави чашата върху подноса.

— Затворихте вратата към един проблем, който засягаше всички нас, адмирале. И повярвайте ми, когато казвам, че ние сме изключително облекчени от това, че няма да е необходимо да ви подлагаме на всичките неприятности на едно разследване. За нещастие или за щастие, в зависимост от гледната ви точка, вие отворихте вратата към една друга дилема.

Гаскил погледна Рагсдейл.

— Съвпадението е просто изумително.

— Съвпадение? — попита любопитно Сандекър.

— Това, че след почти петстотин години две изключително важни следи, водещи към тайната на съкровището на Хуаскар, са се появили от два различни източника с интервал от пет дена един от ДРУГ.

Сандекър сви рамене.

— Страхувам се, че не ви разбирам.

На свой ред Гаскил осведоми адмирала за златните одежди от Тиаполо. Той завърши с кратко резюме на доказателствата срещу „Золар Интернешънъл“.

— Искате да кажете, че в същата тази минута още една група хора издирват съкровището на Хуаскар? — попита невярващо Сандекър.

Рагсдейл кимна.

— Международен синдикат, който се занимава с кражби и фалшификации на произведения на изкуството, както и с контрабанда на антики, чиито годишни печалби възлизат на несметни суми от милиони долари, необлагани с данъци.

— Нямах си и представа.

— За съжаление, нашето правителство и новинарските медии не виждат ползата от това да просветят обществеността относно една престъпна дейност, която по мащабите си отстъпва само на търговията с наркотици.

— Само при един грабеж — обясни Гаскил, — на музея Гарднър в Бостън през април 1990 година, оценката в долари на откраднатите шедьоври се равнява на двеста милиона.

— Когато добавите комбинираните операции за кражби, контрабанда и фалшификации, които се извършват в почти всички държави по света — продължи Рагсдейл, — можете да разберете защо ние сме изправени пред една организация, въртяща милиарди долари.

— Списъкът на откраднатите антики и произведения на изкуството през последните сто години би бил равен на броя на имената в телефонния указател на Ню Йорк — подчерта Гаскил.

— Кой купува такова зашеметяващо количество незаконни стоки? — попита Сандекър.

— Търсенето далеч превишава предлагането — отговори Гаскил. — Богатите колекционери са косвено отговорни за плячкосването, тъй като създават голямо търсене на пазара. Те са се наредили на опашка в очакване да купят ценни предмети с историческа стойност от нелегални търговци. Списъкът на клиентите наподобява указател на знаменити личности. Държавни глави, висши правителствени служители, личности от киното, богати бизнесмени и дори уредници на големи музеи, които гледат настрани, когато преговарят за покупки на стоки от черния пазар, с които да обогатят колекциите си. Ако имат пари, ще ги купят.

— Търговците на наркотици също купуват несметни количества контрабандни антики и произведения на изкуството като бърз и лесен начин за пране на пари, докато в същото време трупат инвестиции.

— Разбирам защо нерегистрираните исторически находки се губят в бъркотията — каза Сандекър. — Но известните картини и скулптури, разбира се, се появяват и се връщат обратно.

Рагсдейл поклати глава.

— Понякога имаме късмет и по предварително получена информация отиваме и намираме откраднатата собственост. От време на време честни търговци на произведения на изкуството или уредници на музеи ни се обаждат, когато са разпознали предметите, които крадците се опитват да им продадат. Много по-често обаче липсващите предмети на изкуството остават неоткрити поради липса на следи.

— Огромен брой антики, изкопани от похитители на гробове, биват продадени, преди археолозите да получат възможност да ги изследват — каза Гаскил. — Например по време на пустинната война срещу Ирак в началото на деветдесетте години, хиляди исторически находки, включващи непреведени глинени плочки, бижута, платове, предмети от стъкло и глина, златни и сребърни монети и цилиндрични печати, бяха плячкосани от музеите в Кувейт и Ирак от силите на опозицията срещу Хюсеин, както и от шиитските и кюрдските бунтовници. Много от тях вече бяха минали през търговци и продадени на търг, преди който и да било от предметите да може да бъде каталогизиран като липсващ или откраднат.

— Едва ли изглежда вероятно, че един колекционер би заплатил огромна сума пари за предмет на изкуството, за който той дяволски добре знае, че принадлежи на някой друг — каза Сандекър. — Той, разбира се, не може да го изложи в колекцията си, без да се подложи на опасността да бъде разкрит или арестуван. Какво прави с него?

— Наречете го психологическа извратеност — отговори Рагсдейл. — Гаскил и аз можем да изброим безброй случаи, отнасящи се за колекционери, които трупат незаконните си придобивки в тайни хранилища, където могат да седят и да ги наблюдават веднъж дневно или може би веднъж на десет години. Няма значение, че нито един от предметите не е изложен на публичен показ. Те получават наслада от това, че притежават нещо, което никой друг не може да има.

Гаскил кимна в съгласие.

— Манията за колекциониране може да накара хората да осъществяват зловещи планове. Не стига че е престъпление да се оскверняват и ограбват индиански гробове, като се изкопават и продават черепи и мумифицирани тела на жени и деца, но някои колекционери на ценни предмети от американската гражданска война са отишли толкова далеч, че изкопават гробове в националните гробища, само за да вземат токите от коланите на войниците от Съюза и Конфедерацията.

— Тъжен коментар на тема алчност — размишляваше Сандекър.

— Историите за плячкосване на гробове за исторически предмети нямат край — каза Рагсдейл. — Кости на мъртъвци от всяка култура, като се започне с неандерталците, се чупят и хвърлят. Светостта на мъртвите не означава нищо, щом може да се получи някаква печалба.

— Ненаситната алчност на многобройните колекционери за все повече и повече антики — каза Гаскил — е причина те да са главна мишена на измамниците. Неизчерпаемото търсене, което те предизвикват на пазара, създава една много изгодна търговия с фалшификати.

Рагсдейл кимна.

— Без истинско археологично изследване копията на историческите предмети могат да минат, без да бъдат открити. В много от колекциите на реномирани музеи има изложени фалшиви антики, но никой не съзнава това. Всеки един уредник или колекционер не иска да повярва, че е бил измамен от фалшификатор, както и малцина са онези учени, които имат смелостта да заявят, че предметите, които изследват, са подозрителни.

— Прочути произведения на изкуството стават също жертва на това — обясни по-нататък Гаскил. — И агент Рагсдейл, и аз сме виждали случаи, където са били откраднати забележителни шедьоври, копирани от експерти, след което копието се връща по различни канали, като този, който го е открил, получава застраховката и възнаграждението. Галерията и нейният уредник окачват щастливи фалшификата, без никога да осъзнаят, че са били измамени.

— Как се пласират и продават откраднатите предмети? — попита Сандекър.

— Похитителите на гробници и крадците на предмети на изкуството продават чрез нелегална мрежа от корумпирани търговци, които дават парите и контролират продажбите от разстояние, без никога да разкриват собствената си самоличност.

— Те не могат ли да бъдат проследени по мрежата?

Гаскил поклати глава.

— Тъй като доставчиците и техните дистрибутори също действат зад прикритие под плътно було на секретност, почти невъзможно е да проникнем в което и да е разклонение на мрежата, с надеждата да проследим някаква следа до главните търговци.

Рагсдейл взе думата от Гаскил.

— Това не е като да проследиш наркоман до неговия пласьор от улицата, после до неговите доставчици, след това нагоре по стълбата до наркобосовете, които в повечето случаи са необразовани, рядко взимат крайни мерки да крият самоличността си и често самите те са наркомани. Вместо това ние се изправяме пред хора, чиято интелигентност не отстъпва на нашата и които са добре образовани и имат връзки от високо ниво в бизнеса и държавните органи. Те са проницателни и хитри. С изключение на редки случаи, те никога не търгуват с клиентите си пряко, лице в лице. Винаги когато се доближим до тях, те се свиват в черупката си и изпращат срещу нас армия от скъпоплатени адвокати, които блокират нашето разследване.

— Имали ли сте въобще някакъв успех? — попита Сандекър.

— Задържахме неколцина от дребните търговци, които действат самостоятелно — отвърна Рагсдейл. — Както и това, че двете ни ведомства откриха и върнаха на собствениците им значителни количества откраднати стоки — някои по време на транспортиране, други от купувачи, които почти никога не отиват в затвора, тъй като твърдят, че не са знаели, че предметите, закупени от тях, са били откраднати. Но това, което сме успели да възстановим, е само едно малко количество. Без солидни доказателства ние не можем да пресечем главния поток на контрабандни предмети.

— Звучи ми така, сякаш те ви превъзхождат по всички линии — каза Сандекър.

Рагсдейл кимна.

— Бихме били първите, който признават това.

Сандекър мълчаливо започна да се върти наляво-надясно във въртящия се стол, размишлявайки върху думите на федералните агенти, седнали от другата страна на бюрото му. Накрая той попита:

— С какво може да ви помогне НЮМА?

Гаскил се наведе над бюрото.

— Ние смятаме, че когато организирахте вашето издирване на съкровището на Хуаскар, вие открехнахте малко вратата, без да подозирате, че вашата операция се извършва по същото време с тази на най-големия търговец на ценни антики и произведения на изкуството в света.

— „Золар Интернешънъл“.

— Да, една фамилия, чиито пипала разбрахме, че достигат до всяко едно ъгълче на този бизнес.

— Агентите от ФБР и Митниците — каза Рагсдейл — никога досега не са срещали една-единствена група от фалшификатори на произведения на изкуството, крадци и контрабандисти на антики, които да действат в толкова много държави в продължение на толкова години, използвайки най-различни богати известни личности, които незаконно са купили от тях откраднати антики и предмети на изкуството на стойност милиарди долари.

— Слушам — каза Сандекър.

— Това е най-добрия ни шанс да проникнем на първия етаж — разкри Гаскил. — Поради вероятността да открият фантастични богатства, фамилията Золар са пренебрегнали всякаква предпазливост и са започнали издирване, с цел да намерят съкровището и го запазят за себе си. Ако те успеят, това ще ни предостави рядката възможност да наблюдаваме техния начин на транспортиране и да ги проследим до техния таен склад.

— Където вие ще ги пипнете на местопрестъплението с плячката.

Рагсдейл се ухили.

— Ние не използваме вече точно тези думи, адмирале, но да, вие сте на прав път.

Сандекър бе заинтригуван.

— Искате да отзова моя екип оттам? Това ли е съобщението?

Гаскил и Рагсдейл се спогледаха и кимнаха.

— Да, сър — каза Гаскил. — Това е съобщението.

— С ваше разрешение, разбира се — побърза да добави Рагсдейл.

— Имате ли разрешение за това от вашите началници, момчета?

Рагсдейл кимна сериозно.

— Директор Морън от ФБР и директор Томас от Митническата служба дадоха съгласието си.

— Нямате нищо против, ако им се обадя и проверя?

— Ни най-малко — каза Гаскил. — Аз се извинявам, че агент Рагсдейл и аз не преминахме през йерархичната стълба и не помолихме те да се свържат директно с вас, но сметнахме, че ще бъде най-добре да представим нашия случай от първа ръка и да оставим нещата сами да се подредят.

— Оценявам това — каза великодушно Сандекър.

— Тогава ще сътрудничите? — попита Рагсдейл. — И ще отзовете издирвателния си екип?

В продължение на няколко мига Сандекър гледаше лениво дима, който се виеше нагоре от пурата му.

— НЮМА ще сътрудничи на бюрото и митницата, но аз няма да прекъсна операцията по издирването.

Гаскил зяпна адмирала, като не знаеше дали той се шегуваше.

— Не мисля, че разбрах какво имате предвид, сър.

— Вие търсили ли сте някога нещо, което е било изгубено в продължение на почти петстотин години?

Рагсдейл хвърли един поглед на колегата си и сви рамене.

— Що се отнася до Бюрото, нашите издирвателни операции обикновено са ограничени до изчезнали хора, бегълци и трупове. Изгубените съкровища са извън нашата област.

— Не смятам, че трябва да обяснявам какво издирва Митническата служба — каза Гаскил.

— Напълно съм запознат с вашите разпоредби — каза Сандекър с общителен тон. — Но откриването на изгубено съкровище представлява шанс, който е един на милион. Човек не може да интервюира хора за следи, които са изчезнали още в шестнадесети век. Всичко, което нашето кипу и вашата златна мумия направиха, е да дадат смътно описание на някакъв тайнствен остров в Морето на Кортес. Нишка, която слага пословичната игла някъде в купа сено с размери сто и шестдесет хиляди квадратни километра. Предполагам, че Золар са аматьори в такъв вид игра на издирване. Така че шансовете им да намерят пещерата, в която се намира златната верига на Хуаскар в проценти се измерват с десет цифри след нулата.

— Вие смятате, че хората ви имат по-добър шанс? — попита сприхаво Гаскил.

— Моят директор по специалните проекти и екипът му са най-добрите в своята област. Ако не ми вярвате, проверете в нашите архиви.

— Как смятате да ни сътрудничите? — попита Рагсдейл с глас, в който се прокрадваше недоверие.

Сандекър премина в атака.

— Ние ще продължим с издирването едновременно със Золар, но ще останем в сянка. Те нямат никакво основание да подозират, че имат съперници, и ако забележат някакъв наш самолет или персонал в района, ще предположат, че НЮМА се занимава с океанографски научноизследователски проект. Ако Золар успеят да открият съкровището, моят екип просто ще изчезне и ще се върне във Вашингтон.

— А ако Золар се провалят? — поиска да узнае Рагсдейл.

— На ход сме ние. Ако НЮМА не може да открие съкровището, това означава, че то не иска да бъде намерено.

— А ако НЮМА успее? — продължи с въпросите си Рагсдейл.

— Тогава ще оставим следа от трохички хляб, по която да тръгне фамилията Золар, и ще ги оставим да си мислят, че те сами са открили съкровището. — Сандекър направи пауза, като местеше съсредоточения си поглед от Рагсдейл на Гаскил и обратно. — След това, господа, оставяме шоуто на вас.

35

— Непрекъснато си представям как Рудолф Валентино ще се появи иззад следващата дюна и ще ме отнесе в палатката си — каза сънливо Лорън.

Тя седеше на предната седалка на „Пиърс Ароу“, свила крака под себе си. Погледът й се рееше из морето пясъчни дюни, които изпълваха пейзажа.

— Продължавай да гледаш — каза Пит. — Малко по на север оттук се намират дюните Коачела, където от Холивуд са снимали много от техните филми с пустинни сцени.

На петдесет километра (31 мили) след Юма, щата Аризона, след като пресякоха река Колорадо и влязоха в Калифорния, Пит зави с големия „Пиърс Ароу“ наляво от междущатската магистрала №8 и пое по тясното местно шосе, което водеше към пограничните градове Калексико и Мексикали. Шофьорите и пътниците в колите, които ги надминаваха, или онези, които идваха от противоположната посока, зяпаха и се блещеха при вида на стария класически автомобил и караваната, която той теглеше.

Лорън бе успяла да придума Пит да тръгне на път със стария автомобил и да използват за преспиване караваната, след което щяха да вземат участие в обиколката на южна Аризона, спонсорирана от Клуба на класическите автомобили в Америка. Обиколката бе насрочена да започне след две седмици. Пит се съмняваше, че за толкова кратко време те щяха да успеят да приключат с търсенето на съкровището, но прие предложението на Лорън, тъй като обичаше да шофира старите си коли на дълги обиколки.

— Колко остава до границата? — попита Лорън.

— Още четиридесет и два километра и ще сме в Мексико — отвърна той. — След това още сто шестдесет и пет до Сан Фелипе. До вечерта трябва да сме стигнали до пристанището, където Ал и Руди са закотвили ферибота.

— Като говорим за храни и течности — каза лениво тя, — в хладилника няма нищо, а кухненските шкафове са празни. Ако не броим кифличките и кафето тази сутрин, снощи ометохме до шушка хранителните си запаси в онзи къмпинг в Седона.

Той вдигна дясната си ръка от волана, стисна коляното й и се усмихна.

— Предполагам, че трябва да се грижа за удоволствието на пътниците си, като пълня стомасите им.

— Какво ще кажеш за онази спирка за камиони пред нас? — Тя се изправи и посочи през плоския тесен преден прозорец на „Пиърс“-а.

Пит се взря над декоративната капачка на радиатора, която представляваше стрелец, приклекнал на едно коляно, готов да изстреля стрела. Той видя една табела отстрани на пътя, която бе изсъхнала и избеляла от пустинното слънце и изглеждаше така, сякаш всеки миг можеше да се катурне назад и падне в пясъка. Буквите бяха толкова стари и избелели, че той едва успя да ги разчете:

Той се засмя.

— Студената бира звучи добре, но храната ме изпълва със съмнения. Когато бях малък майка ми обичаше да готви ястия, от които позеленявах.

— Засрами се. Майка ти готви хубаво.

— Да, сега, но преди двадесет и пет години дори и умиращите от глад бездомници не смееха да припарят до входната ни врата.

— Ужасен си. — Лорън завъртя копчето на старото лампово радио, като се опитваше да хване някоя станция от Мексикали. Накрая намери една, която предаваше мексиканска музика и се чуваше ясно. — Не ме е грижа, дори ако готвачът е болен от черна чума. Умирам от глад.

Вземи жена на дълго пътуване, Пит размишляваше нещастен, и тя или винаги ще е гладна, или непрекъснато ще иска да спреш до някоя тоалетна.

— И освен това — вметна тя, — бензинът ти е на привършване.

Пит хвърли поглед на стрелката за горивото. Тя се бе закотвила на четвърт резервоар.

— Мисля, че няма да е зле, ако заредя, преди да пресечем границата.

— Струва ми се, че сякаш скоро зареждахме.

— Една голяма кола, която е била произведена преди шестдесет години и има дванадесетцилиндров двигател, и тегли каравана, няма да спечели нито една награда за икономия на гориво.

Крайпътният ресторант и бензиностанцията се появиха пред погледа им. Всичко, което Пит видя, докато се приближаваха, бяха два стари и разнебитени железопътни товарни вагона, свързани заедно, две бензинови помпи отпред и един неонов надпис „ЯЖ“, който примигваше едва-едва в сянката на кафето „Товарен вагон“. Отзад бяха паркирани няколко очукани каравани, изоставени и пусти. Отпред на черния паркинг, осемнадесет-двадесет моториста се разхождаха около малък парк с мотоциклети „Харлей Дейвидсън“, като пиеха бира и се наслаждаваха на хладния бриз, който духаше от Залива.

— Страхотна групичка — каза забавно Пит.

— Може би ще е по-добре да продължим — прошепна Лорън, променила в миг решението си.

— Страхуваш се от мотористите? Те вероятно са уморени пътници, точно както ти и аз.

— Но в никакъв случай не са облечени като нас. — Тя кимна към събраната групичка, която се състоеше от равен брой мъже и жени, всичките облечени в черни мотористки костюми, украсени със значки, кръпки и извезани надписи, гръмко рекламиращи най-известния мотоциклет на Америка.

Пит завъртя големия волан и „Пиърс“-ът слезе от асфалта и се приближи към бензиновите помпи. Големият двигател „V-12“ работеше толкова тихо, че почти не се чу как спря, когато Пит завъртя ключа и го изключи. Той отвори вратата, стъпи на високото стъпало и слезе долу.

— Здравейте — поздрави той най-близкия от групата, изрусено момиче с коса, вързана на опашка и облечено с черно кожено яке и панталони. — Как е храната тук?

— Не е както в Спаго или Чейзън — учтиво каза тя, — но ако сте гладни, си я бива.

Върху една метална табела, направена на решето от куршуми, бе написано „Самообслужване“, затова Пит пъхна накрайника на бензиновата помпа в отвора на резервоара на „Пиърс Ароу“ и стисна ръкохватката. Когато бе дал двигателя за възстановяване в един машиностроителен завод, там бяха пригодили клапаните да изгарят безоловен бензин без проблеми.

Лорън се сви предпазливо върху седалката си, когато мотористите се приближиха и започнаха да разглеждат с възхищение старата кола и ремаркето. След като отговори на куп въпроси, Пит вдигна предния капак и им показа двигателя. След това той издърпа Лорън от колата.

— Сметнах, че ще поискаш да се запознаеш с тези приятни хора — каза той, — те всички членуват в един клуб на моториста от Уест Холивуд.

Тя си помисли, че Пит се шегува и бе силно смутена, докато той я представяше. След малко обаче с изумление откри, че това бяха адвокати със съпругите си, тръгнали през уикенда на обиколка из южната калифорнийска пустиня. Тя бе също така впечатлена и поласкана от това, че те я познаха, когато Пит им съобщи името й.

След един приятен разговор, адвокатите от Холивуд и техните съпруги се сбогуваха, възседнаха любимите си машини и се понесоха с гръмък рев от ауспусите към Импириъл Валей. Пит и Лорън им махнаха с ръка, след което се обърнаха и се озоваха с лице срещу товарните вагони.

Релсите под колелата на ръждясалите вагони бяха скрити от пясъка. Обрулените от времето дървени стени някога са били боядисани с червеникава боя и надписът над дългия ред грубо монтирани прозорци гласеше „Линии Южен Пасифик“. Благодарение на сухия въздух корпусите на престарелите вагони бяха устояли на разрушителната мощ на природните сили и изглеждаха в сравнително добро състояние.

Пит притежаваше една частица от историята на железопътния превоз — един вагон „Пулман“. Той бе част от колекцията на Пит, която се помещаваше в неговия хангар във Вашингтон. Луксозният в миналото вагон бе тръгвал от Ню Йорк, теглен от прочутия „Манхатън Лимитид“ в годините преди Първата световна война. Пит прецени, че тези товарни вагони трябва да са били построени някъде около 1915 година.

Той и Лорън се изкачиха по една импровизирана стълба и влязоха през вратата, изрязана в крайната стена на един от вагоните. Интериорът носеше отпечатъка на времето, но бе спретнат и чист. Нямаше маси, а само един дълъг тезгях със столчета отстрани, който се простираше по дължината на двата съединени вагона. Откритата кухня бе разположена от срещуположната страна на тезгяха и изглеждаше така, сякаш бе построена от употребяван дървен материал, стоял под слънцето в продължение на десетилетия. Картините по стените показваха първите локомотиви с бълващи дим комини, които теглеха пътнически и товарни вагони през пясъците на пустинята. Списъкът на плочите в един джубокс „Вурлицър“ представляваше смесица от известни парчета поп музика от четиридесетте и петдесетте и звуците на парни локомотиви. Две просвирвания за двадесет и пет цента.

Пит пъхна четвърт долар в прореза и направи изборите си. Единият бе Франки Карл със „Скъпа Лорейн“. Другият бе шумотевицата на един съчленен парен локомотив „Норфолк“ и „Уестърн“ с единично разширение, който тръгва от някаква гара и набира скорост.

Един висок мъж, малко над шестдесетте, със сива коса и бяла брада, бършеше отгоре дъбовия тезгях. Той вдигна поглед и се усмихна. Синьо-зелените му очи бяха изпълнени с топлина и сърдечност.

— Привет, приятели. Добре дошли в кафето „Товарен вагон“. Отдалеч ли идвате?

— Не — отвърна Пит, като хвърли един закачлив поглед към Лорън. — Не успяхме да тръгнем от Седона в уречения час.

— Не обвинявай мен — каза тя високомерно. — Ти си този, който се събуди с плътски страсти.

— Какво ще обичате? — попита мъжът зад бара. Той носеше каубойски ботуши, дънки и карирана риза, която бе силно избеляла от много пране.

— Леденостудената ви бира, която рекламирате, ще ми дойде добре — отговори Лорън, като отваряше едно меню.

— Мексиканска или наша?

— „Корона“?

— Една „Корона“, прието. А вие, сър?

— Какво ви е наливното пиво? — попита Пит.

— „Олимпия“, „Коорс“ и „Будвайзер“.

— Бих желал една „Оли“.

— Нещо за ядене? — попита мъжът зад тезгяха.

— Вашият мескитов чилибургер — каза Лорън — и салата от зеле.

— Не съм много гладен — каза Пит. — Ще поръчам само салата от зеле. Вие ли притежавате това място?

— Купих го от първоначалния му собственик, когато се отказах от търсенето на злато. — Той постави бирите им върху бара и се обърна към печката.

— Товарните вагони са интересни реликви от историята на железопътния транспорт. Как са се озовали тук — били са докарани, или железопътната линия е минавала някога през тези места?

— В действителност ние седим върху разклонение на старата главна линия — отговори собственика на вагон-ресторанта. — Релсите са вървели от Юма до Ел Сентро. Линията била изоставена през 1947-а, поради липса на бизнес. Възходът на автотранспорта я довършил. Тези вагони били купени от един възрастен човек, който навремето бил техник в „Южен Пасифик“. Той и съпругата му направили от тях ресторант и бензиностанция. Сега, когато междущатската магистрала минава на север от нас, тук няма вече голямо движение.

Барманът готвач изглеждаше така, сякаш бе неразделна част от пустинята още от времето преди релсите да бъдат положени. Той имаше състарения вид на човек, който е видял повече, отколкото е трябвало и е чул хиляди истории, които са останали в главата му — систематизирани и подредени по вид като драматични, хумористични или ужасяващи. В него се забелязваше един стил на поведение, една изтънченост, която не можеше да бъде объркана — тя подсказваше, че той невинаги бе живял в тази забравена от бога кръчма край един далечен път в пустинята, по който рядко минаваха хора.

За един кратък миг на Пит му се стори, че старият готвач му изглежда смътно познат. Когато си помисли малко обаче, Пит реши, че мъжът само прилича на някого, за когото той не може да се сети.

— Обзалагам се, че можете да разкажете няколко доста интересни истории за дюните наоколо — каза той, повеждайки вяло разговор.

— Много кости лежат в тях, останки от пионери и златотърсачи, които се опитали да пресекат четиристотин километровата пустиня от Юма до Бориего Спрингс посред лято.

— След като са преминали река Колорадо, после нямало ли е вода? — попита Лорън.

— Нито капка, не и преди Бориего. Това се е случило доста преди изграждането на напоителни съоръжения в долината. Едва след като онези стари момчета умрели от горещина и жажда, те открили, че телата им лежали на не повече от пет метра от водата. Травмата им била толкова силна, че те всички се върнали обратно като призраци, които обикалят сега из пустинята.

Лорън изглеждаше объркана.

— Струва ми се, че нещо изпуснах.

— На повърхността няма вода — обясни възрастният мъж, — но под земята има цели реки, някои от тях широки и дълбоки като Колорадо.

Пит бе заинтригуван.

— Никога не съм чувал за големи водни маси, които да текат под пустинята.

— Има две със сигурност. Първата, една наистина огромна река, тръгва от горна Невада към пустинята Мохаве на юг, след което завива на запад и се влива в Тихия океан под Лос Анжелос. Другата тече на запад под Импириъл Валей в Калифорния, преди да завие на юг и да се влее в Морето на Кортес.

— С какви доказателства разполагате, че тези реки действително ги има? — попита Лорън. — Някой виждал ли ги е?

— Предполага се, че подземният поток, който се влива в Тихия океан — отговори готвачът, докато приготвяше чилибургера на Лорън — е бил открит от един инженер, който е търсил нефт. Той твърдял, че геофизическите му прибори открили реката и я проследили през Мохаве, после под град Лагуна Бийч, след което тя се вливала в океана. Досега никой не е потвърдил или оборил твърдението му. Реката, която тече към Морето на Кортес, идва от една стара история за някакъв златотърсач, който открил подземен проход, водещ към една пещера дълбоко под земята, през която течала река.

Пит трепна, тъй като преводът, който Йегър бе направил на кипуто, внезапно прониза съзнанието му.

— Този златотърсач как е описал подземната река?

Собственикът на вагон-ресторанта заговори, без да се обърне от печката.

— Името му било Лий Хънт и вероятно е бил много изобретателен лъжец. Той се кълнял наляво и надясно, че през 1942 открил пещера в планините Каел Доум, не много далеч оттук в североизточна посока. От входа на пещерата, през верига от малки пещери, той се спуснал на два километра навътре в земята, където открил подземна река, която течала бурно през един каньон. Хънт твърди, че там открил богати залежи от наносно злато.

— Мисля, че съм гледала филма — каза скептично Лорън.

Старият готвач се обърна и размаха във въздуха шпатула.

— Хората от офиса за проверка на пробите заявили, че златното съдържание на пясъка, който Хънт донесъл от подземния каньон, било оценено на три хиляди долара на тон. Доста голям процент на извличане, когато си спомните, че по онова време една унция злато струваше само двадесет долара и шестдесет и пет цента.

— Хънт върнал ли се е някога обратно в каньона и реката?

— Опитал се, но бил последван в планината от цяла армия златотърсачи, изгарящи от алчност да се докопат до частица от Златната река, както тя станала известна. Той побеснял и взривил с динамит един тесен участък от прохода, на около стотина метра навътре от входа. Сринал почти половината планина. Нито Хънт, нито онези, които го последвали, успели някога да прокопаят вход през отломките или да намерят друга пещера, която да води навътре.

— При сегашните минни технологии — каза Пит — повторното изкопаване на прохода би трябвало да бъде възможно.

— Разбира се, ако искате да похарчите около два милиона долара — изсумтя готвачът. — Никой, за когото някога съм чувал, не желаеше да заложи толкова много пари на една история, която може да се окаже пълна измислица. — Той направи пауза, за да постави чиниите с чилибургера и салатата от зеле върху тезгяха. След това напълни една кана с бира от едно кранче, заобиколи бара и седна на столчето до Пит. — Разправят, че старият Хънт успял по някакъв начин да влезе отново вътре в планината, но никога не излязъл оттам след това. Той изчезнал веднага след като взривил пещерата и оттогава никой не го видял. Говореха, че открил друг път към вътрешността на планината и умрял вътре. Някои хора вярват, че има река, която тече през каньон дълбоко под пясъците, но повечето смятат, че това е просто още една измислица за пустинята.

— Такива неща наистина съществуват — каза Пит. — Преди няколко години бях на една експедиция, която откри подземен поток.

— Някъде в пустинята на югозапад? — попита готвачът.

— Не, в Сахара. Тя течеше под един завод, който изхвърляше вредни отпадъци и отнасяше замърсителите до река Нигер и след това до Атлантическия океан, където причиняваше разпространение на червени приливи.

— На север оттук река Мохаве отива под земята, след като е изминала значително разстояние на повърхността. Никой не знае със сигурност къде завършва.

Между отделните хапки на чилибургера Лорън попита:

— Изглеждате убеден, че реката на Хънт се влива в Морето на Кортес. Откъде знаете, че тя не се влива от Калифорния в Тихия океан?

— Поради раницата му и куфарчето му с прибори за хранене, които изгубил в пещерата. Шест месеца по-късно те били открити, изхвърлени от течението на един плаж в Залива.

— Не смятате ли, че това е почти невероятно? Раницата и куфарчето биха могли да бъдат на всеки друг. Защо трябва въобще да се вярва, че са били негови? — Лорън попита готвача така, сякаш провеждаше разследване в анкетна комисия на Конгреса.

— Предполагам, защото името му било щамповано върху тях.

Неочакваното препятствие не възпря Лорън. Тя просто го заобиколи.

— Би могло да има двадесет, че и повече логически обяснения защо вещите му са се оказали в Залива. Може да са били загубени или изхвърлени от някой, който ги е намерил или откраднал от Хънт, или, което е по-вероятно, той не е умрял в пещерата, а ги е изхвърлил собственоръчно от някоя лодка.

— Възможно е да ги е загубил в морето — допусна готвачът, — но тогава как ще обясните другите трупове?

Пит го погледна.

— Какви други трупове?

— Рибарят, който изчезнал в езерото Кокопа — отвърна готвачът със снижен глас, сякаш се страхуваше някой да не го чуе. — И двамата водолази, които изчезнали в Кладенеца на Сатаната. Това, което останало от телата им, било открито да плава в Залива.

— Още две измишльотини, които се разпространяват по телеграфа на пустинята — предположи сухо Лорън.

Готвачът вдигна дясната си ръка.

— Честна дума. Можете да проверите историите в шерифския отдел.

— Къде се намират кладенецът и езерото? — попита Пит.

— Езерото Кокопа, мястото, където рибарят изчезнал, се намира на югоизток от Юма. Кладенецът на Сатаната е в Мексико, в северното подножие на планините Сиера ел Майор. Може да начертаете права линия от планината на Хънт, през езерото Кокопа и Кладенецът на Сатаната право към Морето на Кортес.

Лорън продължи разпита.

— Кой може да каже, че те не са се удавили, докато са ловили риба и се гмуркали из Залива?

— Рибарят и съпругата му били с лодката вътре в езерото по-голямата част от деня, когато тя поискала да се върне в караваната им, за да приготви вечерята. Той я закарал до брега, след което продължил да лови риба в езерото. Час по-късно, когато го потърсила, всичкото, което видяла, било преобърнатата му лодка. Три седмици след това един воден скиор съзрял трупа му да се носи в Залива на сто и петдесет километра от езерото.

— По-склонна съм да повярвам, че жена му го е пречукала, хвърлила останките му в морето и отхвърлила съмненията от себе си, като заявила, че е бил всмукан от подземен поток.

— А водолазите? — попита Пит.

— Няма много за разказване. Те се гмурнали в Кладенеца на Сатаната, една запълнена с вода пукнатина от земетресение и никога не излезли оттам. Месец по-късно, смазани на пюре, те също били извадени от Залива.

Пит забоде вилицата си в салатата от зеле, но вече не беше гладен. Мозъкът му започваше да работи на по-висока скорост.

— Случайно да знаете приблизителното място, където са били намерени нещата на Хънт и труповете?

— Не съм разучавал подробно тези случаи — отговори собственикът на ресторант вагона, като гледаше замислено в силно издраскания дървен под. — Но доколкото си спомням, повечето от тях бяха намерени във водите отвъд Пунта ел Макаро.

— Къде се намира това в Залива?

— На западния бряг. Макаро Пойнт, както го наричаме на английски, е на два-три километра над Сан Фелипе.

Лорън погледна Пит.

— Крайната точка на нашето пътуване.

Пит се усмихна кисело.

— Напомни ми да следя наоколо за трупове.

Готвачът довърши бирата си.

— Запътили сте се към Сан Фелипе за малко риболов?

Пит кимна.

— Предполагам, че може да се нарече риболовна експедиция.

— След като слезете под Мексикали, пейзажът там не е кой знае колко интересен за гледане. За повечето хора пустинята изглежда гола и пуста, но в нея има безброй парадокси. Във всеки един километър от нея духовете, скелетите и митовете са повече, отколкото в която и да е джунгла или планина по света. Имайте това предвид и ще ги видите със сигурност, както ирландците виждат леприкони38.

— Ще го имаме предвид — каза Лорън, като се усмихваше, — когато преминем над подземната Златна река на Лий Хънт.

— О, вие със сигурност ще я преминете — каза готвачът. — Тъжното обаче е, че няма да узнаете.

След като Пит се разплати за бензина и обяда, той излезе навън и провери маслото и водата на „Пиърс Ароу“. Старият готвач придружи Лорън до панорамната площадка на ресторант вагона. Той носеше една купа с моркови и маруля.

— Приятно пътуване — каза бодро той.

— Благодаря. — Лорън кимна към зеленчуците. — Заек ли храните?

— Не, товарното ми магаре. Мистър Периуинкъл е натрупал доста годинки и не може добре да пасе сам.

Лорън протегна ръка.

— Беше ми забавно да слушам историите ви, мистър…?

— Къслър, Клайв Къслър. Страшно ми беше приятно да се запозная с вас, мадам.

Когато отново излязоха на пътя и „Пиърс Ароу“ се плъзна плавно с караваната към граничния пункт, Пит се обърна към Лорън.

— За миг там си помислих, че старият чудак би могъл да ми даде следа, която да води към мястото на съкровището.

— Имаш предвид странния превод на Йегър за река, която тече под някакъв остров?

— Но това не е възможно от геоложка гледна точка.

Лорън завъртя огледалото за обратно виждане, за да си сложи отново червило.

— Ако реката тече на достатъчна дълбочина, тя би могла да мине под Залива.

— Може би, но няма как, по дяволите, да се узнае това със сигурност, без да се бие сонда през няколко километра твърда скала.

— Щастието ще ти се усмихне и ти ще откриеш пътя към пещерата със съкровището без големи изкопни работи.

Пит се усмихна, гледайки пътя напред.

— Той наистина би могъл да разправя небивалици, не е ли така?

— Старият готвач несъмнено имаше силно развито въображение.

— Съжалявам, че не научих името му.

Лорън се облегна назад в седалката си и се загледа навън през прозореца. Дюните отстъпваха място на гоблен от мескити и кактуси.

— Той ми го каза.

— И?

— Беше особено име. — Тя направи пауза, мъчейки се да си спомни. След малко сви безпомощно рамене. — Странно нещо… вече го забравих.

36

Лорън шофираше, когато стигнаха Сан Фелипе. Пит се бе проснал върху задната седалка и хъркаше юнашки, но Лорън не си направи труда да го събуди. Тя обиколи с прашния, изцапан с мушици „Пиърс Ароу“ кръглия градски площад, като направи широк завой, за да не блъсне караваната в бордюра и зави на юг към скритото зад вълнолома пристанище на града. Не бе очаквала да види толкова много хотели и ресторанти. Заспалото някога рибарско селце сега бе на върха на туристическия бум и плажната ивица покрай него бе осеяна с новостроящи се курорти.

На пет километра (3 мили) южно от града тя зави наляво по един път, който водеше към водите на Залива. На Лорън й се стори странно как едно изкуствено, създадено от човек, пристанище е могло да бъде построено на толкова открита брегова ивица. Тя сметна, че по-подходящо място би било под завета на Макаро Пойнт, на няколко километра на север. О, стига толкова, реши тя. Какво разбираше един гринго от политиката в Баха?

Лорън спря „Пиърс“-а до един прастар ферибот, който изглеждаше като призрак, дошъл от някой склад за метални отпадъци. Това впечатление бе допълнително усилено от отлива, който бе оставил корпуса на кораба да се килне като пиян на една страна и килът да затъне в тинята по дъното на пристанището.

— Ставай и се размърдай, момко — каза тя, като се пресегна над седалката и разтърси Пит.

Той примига и надникна любопитно през страничния прозорец към стария кораб.

— Трябва да съм влязъл в някоя деформация на времето или съм попаднал в „Зоната на здрача“. Кое от двете?

— Нито едното, нито другото. Намираш се в пристанището на Сан Фелипе и в момента гледаш бъдещия си дом, в който ще прекараш следващите две седмици.

— Боже господи — смотолеви Пит в изумление, — един истински параход с двигател с люлеещ се предавателен лост и странични веслени колела.

— Трябва да призная, че в него има нещо от епохата на Марк Твен.

— На какво искаш да се обзаложим, че той е превозил войските на Грант през Мисисипи до Виксбърг?

Гън и Джордино ги забелязаха и им махнаха, след което слязоха по едно мостче долу на пристана. Пит и Лорън се измъкнаха от колата и започнаха да зяпат кораба.

— Добре ли пътувахте? — попита Гън.

— Ако не броим хъркането на Дърк, пътуването бе чудесно — каза Лорън.

Пит я погледна възмутен.

— Аз не хъркам.

Тя отправи поглед към небесата.

— Получих тендинит в лакътя си от това непрестанно да те сръгвам.

— Какво мислиш за работната ни площадка? — попита Джордино, като направи величествен жест към ферибота. — Построен е през 1923 и е бил един от последните параходи с люлеещ се предавателен лост.

Пит вдигна слънчевите си очила и започна да разглежда стария съд.

Погледнати отдалеч, повечето кораби обикновено изглеждат по-малки, отколкото са в действителност. Само когато човек застане близо до тях, те се изправят с истинските си огромни размери. Това бе вярно за пътническите автомобилни фериботи от първата половина на века. В разцвета на силите си, седемдесетметровият (230-футов) съд можеше да превозва петстотин пътника и шестдесет автомобила. Върху дългия черен корпус бе разположена бяла надстройка на два етажа, на чиято горна палуба имаше голям комин и две лоцмански кабини, по една в двата края. Подобно на повечето фериботи за коли той можеше да бъде товарен и разтоварван както от носа, така и от кърмата, в зависимост от посоката на плаване в дадения момент. Той никога не е имал изящен вид, дори и като нов, но в замяна на това е осигурявал важна и незабравима услуга в живота на милиони негови бивши пътници.

Името, изрисувано с боя през средата на надстройката, в която се помещаваха веслените колела, гласеше „Алхамбра“.

— Откъде откраднахте тази антика? — попита Пит. — От някой морски музей?

— Като го опознаеш, ще го обикнеш — каза безчувствено Джордино.

— Това бе единственият съд, който успях да намеря за толкова кратко време и върху който може да каца хеликоптер — обясни Гън. — Освен това направих Сандекър щастлив, като го набавих много евтино.

Лорън се усмихна.

— Това е една реликва, която поне не можеш да вкараш в колекцията си на транспортни средства.

Пит посочи към люлеещия се предавателен лост, монтиран над високата А-образна рамка, който се накланяше нагоре и надолу, като единият край се задвижваше от парния цилиндър чрез съединителен прът, а другият задвижваше коляновия вал, който въртеше веслените колела.

— Не мога да повярвам, че котлите му все още работят с въглища.

— Преди петдесет години са били трансформирани да работят с бензин — каза Гън. — Двигателите са все още в забележителна форма. Скоростта му на движение е двадесет мили в час.

— Да не би да имаш предвид възли или километри? — попита Лорън.

— Скоростта на фериботите се измерва в мили — отвърна Гън с вид на познавач.

— Като гледам, този май никъде няма да ходи — каза Пит. — Не и преди да изровите кила му от тинята.

— В полунощ той вече ще плава като тапа — увери го Гън. — В тази част на Залива приливът е около четири-пет метра.

Въпреки че външно показа неодобрение, Пит вече изпитваше силна привързаност към стария съд. Това бе любов от пръв поглед. Стари автомобили, самолети или кораби, всичко механично, което идваше от миналото, го очароваше. Родил съм се твърде късно, често се оплакваше той, осемдесет години по-късно.

— А екипажът?

— Един техник с помощник и двама моряка. — Гън направи пауза и се усмихна широко по момчешки. — А аз ще въртя щурвала, докато ти и Ал щуреете из Залива с летящата си машина.

— Като говорим за хеликоптера, къде сте го скрили?

— Вътре в палубата за автомобили — отвърна Гън. — Мястото там е подходящо за неговото обслужване, без да се притесняваме от атмосферните условия. Когато ще трябва да лети, ще го избутаме навън на товарната палуба.

Пит погледна Джордино.

— Планира ли мрежа за претърсване по дни?

Набитият италианец поклати глава.

— Направих разчет на обхвата, който може да се покрие с пълен резервоар гориво, както и часовете на излитане, но оставих мрежата за издирване на теб.

— Какъв срок от време разглеждаме?

— Трябва да можем да покрием района за три дена.

— Преди да забравя — каза Гън. — Първото нещо, което трябва да направиш утре сутринта, е да се свържеш с адмирала. Така поиска той. В предната лоцманска кабина има телефон „Иридиум“.

— Защо да не му се обадя сега? — попита Пит.

Гън погледна часовника си.

— Ние сме три часа назад от Източното крайбрежие. В този момент той седи в Кенеди Сентър и гледа театрална пиеса.

— Извинете — прекъсна разговора им Лорън, — мога ли да задам няколко въпроса?

Мъжете млъкнаха и я зяпнаха. Пит се поклони.

— Имате думата, представителко на американския Конгрес.

— Първият е, къде смятате да паркирате „Пиърс Ароу“? Тук обстановката не изглежда достатъчно безопасна, за да оставим без надзор един класически автомобил, струващ сто хиляди долара, на някакво рибарско пристанище.

Гън бе изненадан от въпроса й.

— Пит не ти ли каза? Пиърсът и караваната се качват на борда на ферибота. Вътре има сума ти място.

— Има ли баня и душ?

— Всъщност на горната пътническа палуба има четири дамски тоалетни, както и душ в помещенията на екипажа.

— Значи няма да се чака на опашка за нощното гърне. Това ми харесва.

Пит се засмя.

— Дори няма да е необходимо да разопаковаш багажа.

— Представи си, че се намираш на увеселителен кораб на Карнивъл Лайнс — каза шеговито Джордино.

— И последния ти въпрос? — попита Гън.

— Умирам от глад — съобщи величествено тя. — Кога ще се храним?

През есента слънцето в Баха има особено излъчване, изсипвайки лъчи от небосвод със странен блясък в синьо-бяло.

Този ден от единия до другия хоризонт в небето не се виждаше нито едно облаче. Една от най-безплодните земи в света, полуостров Баха, предпазва Морето на Кортес от бурните вълни, които идват от необятния Тих океан. През летните месеци тропическите бури със силни ветрове не са нещо непознато тук, но към края на октомври преобладаващите ветрове променят посоката си от изток на запад и в повечето случаи предпазват Залива от силно вълнение.

С „Пиърс Ароу“ и неговата каравана, здраво вързани в просторната палуба за автомобили, с Гън на щурвала в лоцманската кабина и Лорън, изпънала се по бикини в един шезлонг, фериботът излезе от пристанището с вълнолома и направи широк завой на юг. Старият кораб представляваше внушителна гледка с черния си дим, който се издигаше от комина му, и с веслените колела, които удряха мощно по водната повърхност. Люлеещият се предавателен механизъм с форма на сплескан квадрат се издигаше и падаше, предавайки мощта на огромното бутало на двигателя към вала, който въртеше веслените колела. В това движение имаше особен ритъм и ако човек се загледаше достатъчно дълго в него, то можеше да го хипнотизира.

Докато Джордино направи предстартова проверка на хеликоптера и напълни догоре резервоара с гориво, Сандекър осведоми Пит за последния развой на събитията по сателитния телефон „Иридиум“ на „Моторола“. Чак след един час, когато фериботът премина край Пойнт Естрела, Пит изключи телефона и слезе долу на импровизираната хеликоптерна площадка, разположена върху откритата предна палуба на кораба. Веднага щом той зае мястото си и закопча предпазния си колан, Джордино вдигна във въздуха тюркоазния летателен апарат на НЮМА и пое курс, успореден на бреговата линия.

— Какво имаше да казва старецът, преди да напуснем „Алхамбра“? — попита Джордино, докато хоризонтираше хеликоптера на 800 метра (2600 фута) височина. — Да не би Йегър да е открил някакви нови следи?

Пит седеше на мястото на втория пилот и действаше като навигатор.

— Йегър не е направил потресаващи разкрития. Единствената информация, която можел да добави, е, че предполага, че статуята на демона стои точно върху входа на тунела, който води към пещерата със съкровището.

— Ами тайнствената река?

— Все още е в неведение.

— А Сандекър?

— Последната новина е, че сме атакувани в гръб. Митницата и ФБР се изтърсили изневиделица и го информирали, че една банда от крадци на произведения на изкуството също е тръгнала по следите на съкровището на Хуаскар. Той ни предупреди да си държим очите „отворени на четири“ заради тях.

— Имаме конкуренция?

— Фамилия, която управлява световна империя, търгуваща с крадени предмети на изкуството и фалшификати.

— Как се нарича? — попита Джордино.

— „Золар Интернешънъл“.

За момент Джордино не реагира, след което избухна в неудържим смях.

— Какво е толкова смешно?

— Золар — отвърна Джордино, задавен от смях. — Спомням си един тъпак в осми клас, който правеше евтини магически номера по време на училищни сбирки. Той наричаше себе си Великия Золар.

— От това, което ми съобщи Сандекър — каза Пит, — човекът, който оглавява организацията, освен всичко друго, не е и тъп. Федералните агенти оценяват годишния му нелегален приход на повече от осемдесет милиона долара. Прилична сума, когато вземеш под внимание, че върху тази печалба той не плаща данъци.

— Окей, значи не е оня нещастник от училище. Според федералните колко близо е Золар до съкровището?

— Те смятат, че той има по-добри указания от нас.

— Искам да обзаложа пуйката си за Деня на благодарността, че ние първи ще открием мястото.

— И в двата случая ще загубиш.

Джордино се обърна и го погледна.

— Ще благоволиш ли да осведомиш стария си приятел за причината?

— Ако ударим джакпота преди тях, ние трябва да се слеем с пейзажа и да ги оставим да изгребат до дъно плячката.

— Да се откажем? — попита невярващо Джордино.

— Такива са заповедите — каза Пит, в чиито очи се четеше негодувание.

— Но защо? — поиска да узнае Джордино. — Що за мъдрост вижда нашето доброжелателно правителство в това да помага на престъпниците да забогатя ват?

— За да могат Митницата и ФБР да ги проследят и хванат, като предявят срещу тях обвинение и впоследствие ги осъдят за няколко доста тежки престъпления.

— Не бих казал, че такъв тип правосъдие ми се нрави. Данъкоплатците ще бъдат ли уведомени за неочакваното щастливо събитие?

— Вероятно не, не повече, отколкото им бе съобщено за испанското злато, което армията прибра от Викторио Пийк в Ню Мексико, след като то бе открито от група цивилни през тридесетте.

— Живеем в мръсен и жесток свят — поетично отбеляза Джордино.

Пит направи жест към изгряващото слънце.

— Поеми приблизителен курс един-един-нула градуса.

Джордино записа източната посока.

— Искаш да провериш другата страна на Залива при първия полет?

— Само четири острова имат геоложките особености, които приличат на тези, които търсим. Но ти знаеш, че обичам да започвам претърсването от най-външния периметър на мрежата, като постепенно се приближавам към по-обещаващите цели.

Джордино се ухили.

— Всеки разумен човек би започнал от центъра.

— Не знаеш ли — върна му го веднага Пит, — че най-добре се забавлява селският луд.

37

Изминали бяха четири дълги дни на търсене. Оксли бе обезкуражен, Сарасон странно доволен, докато Мур бе объркан. Те бяха прелетели над всеки един остров в Морето на Кортес, който имаше търсените геоложки черти. На върховете на няколко острова имаше образувания, които приличаха на изсечени от човешка ръка фигури. Но след ниските разузнавателни полети и мъчителното катерене по стръмни склонове, за да проверят отблизо скалните фигури, те откриваха, че това, което бяха взели за фигура, изсечена в скала, е било плод единствено на тяхното въображение.

Мур вече бе престанал да бъде арогантният академик. Той бе искрено объркан. Скалната скулптура трябваше да съществува на остров във Вътрешно море. Пиктографите върху златната мумия бяха ясни и не можеше да има грешка в превода му за посоките. За човек, който бе толкова сигурен в себе си, провалът бе вбесяващ.

Мур бе също така озадачен и от внезапната промяна в поведението на Сарасон. Копелето, размишляваше Мур, вече не проявяваше враждебност или гняв. Тези странни, почти безцветни очи сякаш винаги бяха в състояние на наблюдение, без нито за миг да изгубят своята проницателност. Винаги когато Мур се взираше в тях, той усещаше, че пред него стои човек, свикнал да гледа смъртта в очите.

Безпокойството на Мур растеше. Равновесието на силите се бе променило. Преимуществото му бе намаляло сега, когато бе сигурен, че Сарасон бе прозрял, че зад самоличността му на арогантен преподавател се крие и нещо друго. Щом той бе разпознал инстинкта на убиец в Сарасон, логично бе и Сарасон да бе открил убиеца в него.

Но имаше и малко удовлетворение. Сарасон не бе ясновидец. Нито той, нито който и да е друг на този свят, с изключение на президента на Съединените щати, не можеше да знае, че професор Хенри Мур, уважаван антрополог и неговата също така уважавана съпруга археоложка, Мики, бяха експерти в извършването на политически убийства на чуждестранни терористки главатари. С академичните си препоръки те с лекота пътуваха из различни чужди страни като консултанти по археологически проекти. Интересното бе, че ЦРУ беше в пълно неведение относно техните действия. Задачите им идваха директно от една малко известна агенция, която се наричаше „Съвет за дейности в чужбина“ и се помещаваше в малко сутеренно помещение под Белия дом.

Мур се местеше неспокойно в седалката си и разучаваше една карта на Залива. Накрая той каза:

— Нещо не е наред. Нещо тук въобще не е наред.

Оксли погледна часовника си.

— Пет часа е. Предпочитам да кацна на дневна светлина. Бихме могли да приключим за днес.

Безизразният поглед на Сарасон се отправи към празния хоризонт пред тях. Той бе непривично спокоен и мълчалив и не предложи коментар.

Мур разучаваше островите, които бе отбелязал с кръстче.

— Тук трябва да бъде — каза той с тон, сякаш бе скъсан на изпит.

— Имам неприятното чувство, че може да сме прелетели съвсем близо до него — каза Оксли.

Сега, когато виждаше Мур в друга светлина, Сарасон гледаше на него с уважението, което един противник хранеше към друг. Той скоро осъзна, че въпреки крехкото си телосложение, професорът бе силен и бърз. Мъчителното катерене по скалните стени на обещаващи острови, задъхването от силно изтощение и пиянското му държане не бяха нищо повече от една преструвка. При два случая Мур бе прескочил пукнатини с пъргавината на планинска коза. При друг, с привидно леко усилие, той хвърли настрани един голям камък, който препречваше пътя му и чието тегло бе приблизително равно на неговото.

Сарасон каза:

— Може би скулптурата на инките, която търсим, е била разрушена.

В задната седалка на хидроплана Мур поклати глава.

— Не, тъй като щях да разпозная парчетата.

— Ами ако е била преместена? Няма да бъде за първи път, когато една древна скулптура е била преместена и изложена на показ в някой музей.

— Ако мексиканските археолози бяха взели една масивна скална скулптура и я изложили на показ — продължи с упорит тон Мур, — аз щях да зная за това.

— Тогава как си обясняваш това, че тя не е там, където се предполага, че трябва да бъде?

— Не мога да си обясня — призна Мур. — Веднага щом кацнем обратно в хасиендата, ще прегледам отново записките си. Трябва да има някаква привидно незначителна следа, която съм изпуснал в превода си на златните одежди.

— Надявам се, че ще я откриеш до утре сутринта — каза сухо Сарасон.

Оксли се бореше с дрямката. Той бе на пулта за управление от девет часа сутринта и вратът му се бе схванал от умора. Той стисна лоста за управление между коленете си и си наля чашка кафе от един термос. Удари една глътка и смръщи лице. Кафето не само че беше студено, но и нагарчаше като киселина от акумулатор. Внезапно очите му зърнаха нещо зелено да проблясва под един облак. Той посочи навън през прозореца вдясно от хидроплана Бафин.

— Човек не вижда много хеликоптери в тази част на Залива — каза небрежно той.

Сарасон не си направи труда да погледне.

— Трябва да е някакъв патрулен самолет на мексиканските военноморски сили.

— Издирвайки, без съмнение, някой пиян рибар с повреден двигател — добави Мур.

Оксли поклати глава.

— Не си спомням някога да съм виждал военен хеликоптер с тюркоазен цвят.

Сарасон вдигна поглед сепнат.

— Тюркоазен? Можеш ли да различиш опознавателните му знаци?

Оксли вдигна бинокъла и се взря през предното стъкло.

— Американски.

— Вероятно е патрул на отдела за борба с наркотиците, на съвместна акция с мексиканските власти.

— Не, той принадлежи на Националната агенция за подводни и морски изследвания. Чудя се какво ли правят в Залива?

Сарасон се вцепени като ударен от гръм.

— Две отрепки от НЮМА провалиха операцията ни в Перу.

— Едва ли изглежда да има някаква връзка — каза Оксли.

— Каква операция е провалила НЮМА в Перу? — попита Мур, като наостри слух.

— Излязоха извън границите на тяхната юрисдикция — отговори неопределено Сарасон.

— Бих искал да чуя за това някой път.

— Не е нещо, което те засяга — сряза го Сарасон. — Колко души има вътре?

— Видът му е на модел, който побира четирима — отвърна Оксли, — но виждам само пилот и един пътник.

— Приближават ли се, или се отдалечават?

— Пилотът зави и пое курс насам, като ще пресече нашия на около двеста метра над нас.

— Можеш ли да се издигнеш и да завиеш успоредно на него? — попита Сарасон. — Искам да го видя по-отблизо.

— Тъй като авиационните власти не могат да ми отнемат разрешително, което никога не съм притежавал — усмихна се Оксли, — ще те сложа в скута на онзи пилот.

— Това безопасно ли е? — попита Мур.

Оксли се ухили.

— Зависи от другия пилот.

Сарасон взе бинокъла и втренчи поглед в тюркоазния хеликоптер. Моделът му се различаваше от онзи, който бе кацнал край кладенеца за жертвоприношения. Онзи имаше по-къс фюзелаж и шейна за кацане. Този тук имаше колесници, които се прибираха. Но и дума не можеше да става за грешка — цветът и опознавателните знаци бяха същите. През ума му мина абсурдната мисъл, че мъжете в приближаващия хеликоптер биха могли да бъдат онези, които се появиха изневиделица в Андите.

Той насочи бинокъла си към кабината на хеликоптера. След още няколко секунди щеше да може да различи лицата вътре. Поради някаква странна, необяснима причина самообладанието му започна да се пропуква и той почувства как нервите му се изопнаха.

— Какво смяташ? — попита Джордино. — Възможно ли е това да бъдат онези?

— Възможно е. — Пит погледна през един морски бинокъл към амфибийния хидроплан, който летеше по диагонален курс под хеликоптера. — След като наблюдавах как в продължение на петнадесет минути пилотът кръжеше около остров Естанкуе, сякаш търсеше нещо на върха му, мисля, че няма да сгреша, ако кажа, че срещнахме нашите конкуренти.

— Според Сандекър те са започнали издирването два дена преди нас — каза Джордино — и тъй като все още обикалят и разглеждат пейзажа, очевидно и те не са постигнали някакъв успех.

Пит се усмихна.

— Малко радост за сърцето, нали?

— Щом те не могат да го намерят, щом и ние не можем да го намерим, тогава инките трябва да са ни пратили да гоним вятъра.

— Не мисля така. Спри и поразсъждавай. В един и същи район се провеждат две издирвателни операции, но доколкото знаем, двата екипа използват различни инструкции, които нямат връзка помежду си. Ние имаме кипуто на инките, докато те следват гравираните надписи върху златните одежди на една мумия. В най-лошия случай различните следи биха ни отвели в различни места. Не, древните не са ни подвели. Съкровището е някъде тук. Ние просто не сме търсили там където трябва.

Джордино винаги се чудеше как Пит можеше да прекарва часове наред в анализиране на карти, в разучаване на прибори, мислено да регистрира всеки кораб в морето под тях, да отбелязва геологията на морските острови и всяка промяна на вятъра без ни най-малка следа от умора и с винаги концентрирано внимание. Той страдаше от същите болки в мускулите, схващане на ставите и нервно напрежение, които измъчваха Джордино, но не даваше външен израз на тези несгоди.

Истината бе, че Пит чувстваше всяка една болка и страдание, но умееше да ги изключва от съзнанието си, като по този начин продължаваше да работи със същата енергия, с която бе започнал сутринта.

— Свързвайки нашия и техния район на претърсване — каза Джордино, — трябва да сме изчерпили всички острови, които се приближават в някаква степен до търсените геологически особености.

— Съгласен съм — каза замислено Пит, — но съм убеден, че както те, така и ние се намираме в правилния район.

— Тогава къде е той? Къде, по дяволите, е този проклет демон?

Пит посочи надолу към морето.

— Седи си някъде там долу. Точно там, където се е намирал в продължение на почти петстотин години, вирнал нос към нас.

Джордино посочи към другия летателен апарат.

— Нашите партньори в издирването набират височина, за да ни проверят. Искаш ли да ги накарам да кацнат принудително върху водата?

— Няма смисъл. Те се движат с повече от осемдесет километра в час по-бързо от нас. Поддържай стабилен курс към ферибота и се прави на невинен.

— Хидропланът им е Бафин, доста хубавичък — каза Джордино. — Човек може да ги види само в езерната област на северна Канада.

— Не ти ли се струва, че се приближава малко повече, отколкото подобава на един преминаващ непознат?

— Или е прекалено приятелски настроен, или иска да прочете табелките с имената ни.

Пит се взря през бинокъла си към кабината на самолета, който сега летеше успоредно на хеликоптера на НЮМА на разстояние не повече от 50 метра (164 фута).

— Какво виждаш? — попита Джордино, като пилотираше внимателно.

— Някакъв тип ме зяпа през бинокъл — отвърна Пит, ухилен.

— Може би трябва да им извикаме и да ги поканим при нас на бурканче с горчица Грей Пупън.

Пътникът в хидроплана свали бинокъла си за момент, за да разтрие очите си, преди отново да поднови наблюдението си. Пит притисна лакти към тялото си, за да получи по-стабилен изглед. Когато свали бинокъла си, той вече не се смееше.

— Един стар приятел от Перу — каза той със студена изненада.

Джордино се извърна и погледна Пит с любопитство.

— Стар приятел?

— Човекът, който се представяше за доктор Милър, се е върнал да ни преследва като призрак.

Усмивката на Пит се върна — този път сатанинска и зловеща. След това той махна с ръка.

Ако Пит бе изненадан от неочакваната среща, Сарасон бе като ударен с гръм.

— Ти! — простена той.

— Какво каза? — попита Оксли.

Зашеметен при вида на човека, който му бе причинил толкова мъка, и изпитвайки съмнение да не би въображението му да го е подвело, Сарасон фокусира наново бинокъла си и започна да наблюдава дявола, който се хилеше с прокобна усмивка и махаше бавно с ръка, подобно на опечален мъж на погребение, който маха за сбогом на мъртвеца, преселил се в отвъдното. Леко преместване на бинокъла и лицето му стана бледо като платно, когато разпозна Джордино на пилотското място.

— Мъжете в онзи хеликоптер — каза той с хрипкав глас — са онези, които провалиха нашата операция в Перу.

Оксли изглеждаше неубеден.

— Помисли си колко малко вероятно е това, братко. Сигурен ли си?

— Те са, не може да са други. Лицата им са запечатани в съзнанието ми. Това, което те сториха, струваше на нашата фамилия милиони долари, изразени в исторически предмети, които по-късно бяха конфискувани от перуанските археолози.

Мур слушаше внимателно.

— Защо са тук?

— За същата цел, за която сме и ние. От някого трябва да е изтекла информация за нашия проект. — Той се обърна и погледна разгневено Мур. — Може би добрият професор има приятели в НЮМА?

— Единствената ми връзка с правителството е на петнадесети април, когато плащам своя данък общ доход — каза сприхаво Мур. — Които и да са те, те не са мои приятели.

Оксли продължаваше да се колебае.

— Хенри е прав. Той не е могъл да осъществи външен контакт. Мерките ни за сигурност са много строги. Твоето твърдение би имало повече смисъл, ако те бяха митнически служители, а не учени или инженери от океанографска изследователска агенция.

— Не, кълна се, това са същите типове, които се появиха изневиделица и спасиха археоложката и фотографа от свещения кладенец. Имената им са Дърк Пит и Ал Джордино. Пит е по-опасният от двамата. Той бе този, който уби моите хора и направи Тупак Амару импотентен. Трябва да ги проследим и да открием оперативната им база.

— Имам достатъчно гориво да се върна само до Гуаймас — каза Оксли. — Ще трябва да ги пуснем да си вървят.

— Принуди ги да кацнат, принуди ги да катастрофират — настоя Сарасон.

Оксли поклати глава.

— Ако са толкова опасни, колкото предполагаш, те може и да са въоръжени, а ние не сме. Успокой се, братко, пак ще се срещнем с тях.

— Те са отрепки, които използват НЮМА за прикритие, за да стигнат до съкровището преди нас.

— Помисли върху това, което казваш — изрече грубо Мур. — Абсолютно невъзможно е те да знаят къде да търсят. Жена ми и аз сме единствените, които някога са дешифрирали изображенията върху златните одежди на мумията. Или това е съвпадение, или ти имаш халюцинации.

— Както и брат ми може да ти каже — отвърна студено Сарасон, — аз не съм от тези, които имат халюцинации.

— Голямо чудо, двама особняци, водолази от НЮМА, които обикалят света, за да се сражават със злото — възрази му остро Мур. — По-добре е да спреш да се горещиш.

Сарасон не чу Мур. Мисълта за Амару задейства нещо вътре в него. Той бавно възвърна самообладанието си. Първоначалният шок бе заместен от злоба и ненавист. Той нямаше търпение да развърже бясното куче от Андите.

— Този път — промърмори той със злорадство — те ще бъдат тези, които ще платят.

Джоузеф Золар бе най-сетне пристигнал с реактивния си самолет и чакаше в трапезарията на хасиендата заедно с Мики, когато търсачите влязоха уморено и седнаха.

— Мисля, че не е необходимо да питам дали сте открили нещо. Изражението по лицата ви говори за неуспех.

— Ще го намерим — каза Оксли, прозявайки се. — Демонът трябва да бъде някъде там.

— Аз не съм толкова уверен — промърмори Мур, като се пресягаше за чаша изстудено шардоне. — Ние почти привършихме островите, където да търсим.

Сарасон се приближи и потупа братски Золар по двете рамене.

— Очаквахме те преди три дни.

— Забавих се. Една сделка, която ни донесе чиста печалба от милион и двеста хиляди швейцарски франка.

— Търговец?

— Колекционер. Саудитски шейх.

— Как мина сделката с Винсенте?

— Продадох му всичкото наведнъж, с изключение на онези проклети индиански церемониални идоли. Поради някаква необяснима причина те го накараха да загуби ума и дума от страх.

Сарасон се засмя.

— Може би е проклятието.

Золар сви безразлично рамене.

— Ако те идват с проклятие, това просто означава, че следващият потенциален купувач ще трябва да плати и нещо отгоре.

— Донесе ли идолите със себе си? — попита Оксли. — Бих искал да им хвърля един поглед.

— Те са опаковани в една кутия вътре в багажника на самолета. — Золар погледна с възхищение кесадията39, която бе поставена пред него в една чиния. — Надявах се, че ще ме поздравите с добри новини.

— Не може да се каже, че не опитахме — отвърна Мур. — Изследвахме всяка скала, която стърчи от морето, като започнахме от устието на река Колорадо и стигнахме на юг до Кабо Сан Лукас, но не видяхме нищо, което дори и смътно да наподобява каменен демон с крила и змийска глава.

— Макар че мразя да съм носител на лоши вести, трябва да съобщя и за друго неприятно нещо — каза Сарасон на Золар. — Срещнахме нашите приятели, които забъркаха оная каша в Перу.

Золар го погледна озадачен.

— Не и онези двама дяволи от НЮМА?

— Същите. Колкото и невероятно да звучи, мисля, че и те търсят златото на Хуаскар.

— Принуден съм да се съглася — каза Оксли. — Защо иначе ще изскочат в същия район?

— Невъзможно е те да знаят нещо, което ние не знаем — каза Золар.

— Може би са ви проследили — каза Мики, като вдигна чашата си, докато Хенри й наливаше вино.

Оксли поклати глава.

— Не, нашият амфибий има два пъти по-голям обхват на прелитане с едно зареждане на гориво.

Мур се обърна към Золар.

— Жена ми може би е права. Вероятността това да е било случайна среща е по-малка от нула.

— Как ще действаме? — попита Сарасон, без да се обръща директно към някого.

Золар се усмихна.

— Мисля, че мисис Мур ни даде отговора.

— Аз? — зачуди се Мики. — Всичкото, което предположих бе…

— Че те може да са ни проследили. Е, и?

Золар я погледна лукаво.

— Първо ще накараме нашите подкупни приятелчета от местните правоохранителни органи да заработят парите си, като разузнаят и установят местоположението на оперативната база на нашите конкуренти. След като я открием, тогава ние ще бъдем тези, които ще ги проследим.

38

Оставаше само половин час до здрачаване, когато Джордино приземи леко хеликоптера вътре в окръжността, изрисувана с бяла боя върху товарната палуба на „Алхамбра“. Моряците, които се казваха просто Исус и Гато, се приближиха до машината, за да я вкарат вътре в просторната палуба за автомобили, където щяха да я застопорят.

Лорън и Гън стояха извън обхвата на роторните витла. Когато Джордино завъртя ключа за запалване и спря двигателя, те пристъпиха напред. Не бяха сами. От сянката на огромната надстройка на ферибота излязоха мъж и жена и се присъединиха към тях.

— Някакъв успех? — извика Гън през стихващото биене на витлата към Джордино, който се бе показал през отворения прозорец на кабината.

Джордино му отговори с обърнат надолу палец.

Пит слезе от пътническата врата на хеликоптера и сключи гъстите си черни вежди в изненада.

— Не очаквах да видя вас двамата отново, поне не и тук.

Доктор Шанън Келси се усмихна с хладно достойнство, докато Майлс Роджърс здравата разтърси ръката на Пит в искрен изблик на приятелски чувства.

— Надявам се, че нямате нищо против нашето внезапно появяване тук — каза Роджърс.

— Ни най-малко. Радвам се да ви видя. Предполагам, че всички сте се представили един на друг.

— Да, всички се запознахме. Шанън и аз въобще не очаквахме, че ще бъдем приветствани от един член на Конгреса и от заместник-директор на НЮМА.

— Доктор Келси ми достави удоволствието да науча за нейните приключения в Перу — каза Лорън с тих и гърлен глас. — Животът й е бил много интересен.

Джордино излезе от хеликоптера и загледа пришълците с интерес.

— Привет, привет, цялата банда вече е тук — поздрави ги той. — Това сбирка на стари приятели ли е, или ловна дружинка, тръгнала на лов за една стара мумия?

— Да, какво ви води в нашия скромен ферибот в Морето на Кортес? — попита Пит.

— Агенти от федералните служби помолиха Майлс и мен да оставим всичко в Перу и да долетим тук, за да ви помогнем в търсенето — отвърна Шанън.

Пит погледна Гън.

— Федерални агенти?

Гън сви рамене в неведение и вдигна един лист хартия.

— Факсът, който ни информираше за тяхното пристигане, дойде един час след като те се появиха с едно взето под наем корабче. Гостите настояха да изчакаме вашето завръщане, преди да разкрият целта на посещението си.

— Те бяха митнически агенти — Майлс осветли Пит. — Появиха се в Пуебло де лос Муертос с голяма клечка от Държавния департамент и апелираха към патриотизма ни.

— Майлс и аз бяхме помолени да идентифицираме и фотографираме съкровището на Хуаскар, след като го откриете — обясни Шанън. — Те дойдоха при нас заради познанията ми в областта на културата и историята на Андите, репутацията на Майлс като фотограф и най-вече заради скорошните събития, в които НЮМА и ние бяхме въвлечени.

— И вие доброволно приехте — предположи Пит.

Роджър отговори:

— Когато митническите агенти ни информираха, че бандата контрабандисти, които срещнахме в Андите, е свързана с фамилия нелегални търговци на произведения на изкуството, които също търсят съкровището, ние започнахме да си стягаме багажа.

— Фамилията Золар?

Роджърс кимна.

— Възможността, че бихме могли да окажем помощ при залавянето на убиеца на доктор Милър, бързо взе връх над всякакво нежелание за намеса.

— Почакай малко — каза Джордино. — Фамилия Золар са свързани с Амару и „Солпемачако“?

Роджърс кимна отново.

— Не ви ли казаха? Никой ли не ви е информирал, че „Солпемачако“ и Золар са едни и същи лица?

— Предполагам, че са забравили — каза саркастично Джордино.

Той и Пит си размениха многозначителни погледи. Всеки прочете мислите на другия и те тихомълком решиха да не споменават за неочакваната им среща със самозванеца доктор Милър.

— Бяхте ли осведомени за упътванията и указанията, които дешифрирахме от кипуто? — Пит попита Шанън, сменяйки темата.

Шанън кимна.

— Даден ми беше пълния превод.

— От кого?

— Куриерът, който ми го достави лично, бе агент на ФБР.

Пит погледна Гън, след това Джордино с измамно спокойствие.

— Сюжетът се изостря. Учуден съм, че Вашингтон не е изпратил осведомителни бюлетини за издирването до новинарските медии и не е продал авторските права за филма на Холивуд.

— Ако се разчуе — каза Джордино, — всички търсачи на съкровища оттук до полярните шапки ще се втурнат към Залива като бълхи след болен от хемофилия Сан Бернар.

Умората започна да стяга Пит в железни клещи. Крайниците му бяха схванати и безчувствени, гърбът го болеше. Тялото му жадуваше за легло и почивка. Той имаше пълното основание да бъде уморен и обезкуражен. Какво, по дяволите, помисли си той, защо да не сподели отчаянието си. Нямаше никакъв смисъл да носи кръста самичък.

— Неприятно ми е да го кажа — бавно промълви той, като гледаше втренчено Шанън, — но изглежда, че ти и Майлс сте били напразно път дотук.

Шанън го погледна изненадано.

— Не сте открили мястото на съкровището?

— Някой да ти е казал противното?

— Вярвахме, че си установил с точност неговото местоположение — каза Шанън.

— Взели сте желаното за действително — каза Пит. — Не сме видели и следа от каменна скулптура.

— Запозната ли сте със символа ориентир, описан от кипуто? — Гън попита Шанън.

— Да — отвърна без колебание тя. — Демонио дел Муертос.

Пит въздъхна.

— Демонът на мъртвите. Доктор Ортис ни каза. Получавам най-слабата оценка в класа за това, че не направих връзката.

— Спомням си — каза Гън. — Доктор Ортис извършваше разкопките на една голяма гротескна скална скулптура, която имаше огромни зъби, и я описа като чачапойския бог на подземния свят.

Пит повтори точните думи на доктор Ортис.

— Отчасти ягуар, отчасти кондор, отчасти змия, той забивал острите си извити зъби във всеки, който дръзвал да наруши спокойствието на мъртвите.

— Тялото и крилата са покрити с люспи на гущер — допълни Шанън описанието.

— Сега, когато знаете какво точно търсите — каза Лорън с възобновен ентусиазъм, — търсенето би трябвало да върви по-лесно.

— Значи сега знаем самоличността на звяра, който пази съкровището — каза Джордино, връщайки разговора отново на земята. — И какво от това? Дърк и аз изследвахме всички острови, които имат търсените черти, но останахме с празни ръце. Изчерпихме нашия район на издирване. А ако сме изпуснали нещо, нашите конкуренти най-вероятно са го отметнали от списъка си.

— Ал е прав — призна Пит. — Няма повече места за претърсване.

— Сигурни ли сте, че не сте видели никакви следи от демона? — попита Роджърс.

Джордино поклати глава.

— Нито дори люспа или зъб.

Шанън се намръщи в израз на поражение.

— Тогава митът е просто това, което е… един мит.

— Съкровище, което никога не е съществувало — промърмори Гън. Той се строполи отчаяно върху една дървена пътническа пейка. — Всичко свърши — бавно каза той. — Ще се обадя на адмирала и ще му кажа, че прекратяваме проекта.

— Сигурно и съперниците ни в хидроплана ще преустановят търсенето и ще отлетят при залез-слънце — каза Джордино.

— За да се прегрупират и опитат отново — каза Пит. — Те не са от хората, които ще се откажат така лесно от съкровище на стойност един милиард долара.

Гън вдигна поглед към него изненадан.

— Вие сте ги видели?

— Махнахме им пътьом — отвърна Пит, без да се впуска в подробности.

— Колко жалко, че няма да можем да заловим убиеца на доктора — тъжно каза Роджърс. — Аз хранех големи надежди, че ще бъда също така и първият, който ще фотографира съкровищата и златната верига на Хуаскар.

— Провал — промърмори Гън. — Пълен провал.

Лорън се отпусна на пейката до Гън.

— Какъв позор, след като всички хвърлиха толкова много сили.

Пит внезапно се оживи, отърси се от умората и изтощението и възвърна предишния си оптимизъм.

— Не мога да говоря от името на всички вас, жалки черногледци, но аз смятам да се изкъпя, да си забъркам една текила с лед и лимон, да си опека пържола, да се наспя здравата и сутринта да изляза и да намеря онова грозно същество, пазещо съкровището.

Всички го зяпнаха така, сякаш бе получил мозъчен удар. Всички, с изключение на Джордино. Не му беше нужно да бъде ясновидец, за да разбере, че Пит бе надушил някаква следа.

— Имаш вид на възкръснал християнин. На какво се дължи тази промяна в теб?

— Спомняш ли си, когато издирвателен екип на НЮМА откри един параход на сто и шестдесет години, който принадлежеше на Републиканския флот на Тексас?

— Това беше през 1987, нали? Корабът се казваше „Завала“.

— Същият. И спомняш ли си къде бе открит?

— Под един паркинг в Галвестън.

— Загря ли номера?

— Аз определено нищо не загрявам — троснато рече Шанън. — Накъде биеш?

— Чий ред е да приготвя вечерята? — попита Пит, без да й обръща внимание.

Гън вдигна ръка.

— Тази вечер аз съм в камбуза. Защо питаш?

— Защото след като всички се насладим на една приятна вечеря и един-два коктейла, аз ще разкрия гениалния си план.

— Кой остров си избрал? — попита язвително Шанън. — Бали Ха’и или Атлантис?

— Няма никакъв остров — отвърна тайнствено Пит. — Въобще няма никакъв остров. Съкровището, което никога не съществувало, но съществува, се намира на суха земя.

Час и половина по-късно, с Джордино на щурвала, старият ферибот обърна курс и веслените му колела го подкараха на север обратно към Сан Фелипе. Докато Гън, подпомаган от Роджърс, приготвяше вечерята в камбуза на ферибота, Лорън претърси целия кораб, за да открие Пит и го намери накрая, седнал на един сгъваем стол, долу в машинното отделение. Там той бъбреше с главния механик, като същевременно попиваше звуците, миризмите и движенията на чудовищните двигатели на „Алхамбра“. Той имаше вид на човек, изпаднал в неприкрита еуфория. Тя се приближи откъм гърба му, носейки малка бутилка с бланко текила и чаша с лед.

Гордо Падила пушеше угарка от пура и бършеше с чист парцал два месингови манометри за пара. Той носеше протрити каубойски ботуши, тениска, изпъстрена с ярки рисунки на тропически птици и чифт панталони, срязани при коленете. Лъскавата му старателно зализана коса бе гъста като блатна трева, а кестенявите очи в кръглото му лице галеха с поглед двигателите със същата страст, с каквато биха съзерцавали изящното тяло на някоя манекенка с бикини.

Много хора смятат, че повечето корабни механици са едри, темпераментни мъже с космата гръд и яки мускулести ръце, нашарени с пъстри татуировки. Падила обаче изглеждаше като мравка, пълзяща по огромните предавателни валове на двигателите. Поради малкия си ръст и тегло той лесно би могъл да стане ездач на расов кон.

— Жена ми Роза — каза той между глътките бира „Текате“ — смята, че аз обичам тези машини повече от нея. А аз й казвам, че те са по-добри от любовница. Първо, че са много по-евтини и второ, че не трябва да се промъкваш из разни тесни улички, за да ходиш при тях.

— Жените никога не разбират привързаността, която един мъж може да изпитва към една машина — съгласи се Пит.

— Жените не могат да изпитват чувства към омазани с грес предавки и бутала — каза Лорън, като плъзна ръка под предницата на хавайската риза на Пит, — тъй като тези чаркове са лишени от чувства.

— Е, красива госпожо — каза Падила, — вие не можете да си представите удовлетворението, което изпитваме, след като сме съблазнили една машина да заработи гладко.

Лорън се засмя.

— Не, и не искам. — Тя погледна нагоре към огромната А-образна рамка, която носеше люлеещите се предавателни лостове, след което отправи поглед към огромните цилиндри, парните кондензатори и котлите. — Но трябва да призная, че това е един внушителен апарат.

— Апарат? — Пит я хвана здраво през кръста. — В светлината на съвременните дизелови турбини, двигателите с люлеещ се предавателен лост изглеждат като антики. Но когато погледнеш назад към технологиите за проектиране и производство, които са били съвършени за времето си, тези двигатели представляват красноречиво свидетелство за гения на нашите деди.

Тя му подаде малката бутилка с текила и чашата след.

— Стига с тези мъжки врели-некипели за смърдящи стари машини. Глътни това набързо. Вечерята ще е готова след десет минути.

— Не оценяваш изящните неща в живота — каза Пит, като търкаше нос в ръката й.

— Избирай. Машините или мен?

Той погледна нагоре към буталния прът, който спускаше и вдигаше люлеещия се лост.

— Не отричам, че имам слабост към движенията на едно машинно бутало. — Той се усмихна закачливо. — Но с готовност признавам, че доста неща могат да се кажат и за галенето на онова същество, което се гуши с нежност в теб40.

— Ето една утешителна мисъл за всички жени по света.

Исус се спусна надолу по вертикалната стълба от палубата за автомобили и каза нещо на испански на Падила. Падила го изслуша, кимна и погледна към Пит.

— Исус казва, че от половин час насам се виждат светлини на самолет, който кръжи над ферибота.

Пит се загледа за миг в гигантския вал, който въртеше веслените колела. След това стисна Лорън през кръста и каза кратко:

— Добър знак.

— Знак за какво? — попита любопитно тя.

— Хората от другата страна — каза оживено той. — Те са се провалили и сега се надяват да ни проследят до златната жила. По този начин нашият екип получава преимущество.

След една обилна и вкусна вечеря на една от тридесетте маси в зейналото празно помещение за пътници във ферибота, масата бе разчистена и Пит разпъна върху нея една карта на морето и две геоложки карти на северното континентално крайбрежие. Той започна да говори отчетливо и прецизно, като излагаше мислите си с такава яснота, че присъстващите бяха готови да повярват, че те са техни собствени.

— Ландшафтът не е същият. През последните близо петстотин години са се извършили големи промени. — Той направи пауза и сложи една до друга трите карти, като по този начин се получи обща панорама на пустинния участък от горния бряг на Залива на север до долината Коачела в Калифорния.

— Преди хиляди години Морето на Кортес се е простирало до сегашната колорадска пустиня и Импириъл Валей над езерото Солтън Сий. През вековете река Колорадо причинявала наводнения и отнасяла огромни количества тиня в морето, като накрая образувала делта и наносна дига в северната му част. Това натрупване на тиня оставило зад себе си една голяма водна маса, която по-късно станала известна като езеро Кахулал, получило името си, предполагам, от индианците, които населявали бреговете му. Ако се разходите из подножието на планината, която обгражда басейна, вие все още може да видите древната крайбрежна линия и да намерите морски черупки, пръснати из пустинята.

— Кога е пресъхнало? — попита Шанън.

— Между 1100 и 1200 година след Христа.

— Тогава откъде е дошло езерото Солтън Сий?

— В опит да се напои пустинята е бил построен канал, който да носи вода от река Колорадо. През 1905 година след необичайни за сезона проливни дъждове и силно затлачване, реката излязла от бреговете на канала и водата се изляла в най-ниската част на басейна на пустинята. Със сетни усилия бил построен бент, който спрял потока, но вече се било изляло достатъчно количество вода, което образувало Солтън Сий, с повърхност осемдесет метра под морското равнище. В действителност това е едно голямо езеро, което в края на краищата ще последва съдбата на езерото Кахулал, независимо от дренирането на напоителните съоръжения, което временно е стабилизирало сегашния му размер.

Гън извади една бутилка мексиканско бренди.

— Малка пауза, за да може алкохолът да засили кръвообращението. — Тъй като нямаше под ръка истински чаши за коняк, той наля брендито в пластмасови чашки, след което вдигна своята. — Да пием за успеха.

— Точно така — каза Джордино. — Удивително е как едно солидно хапване и глътка бренди променят настроението на човек.

— Всички се надяваме, че Дърк е открил ново решение — каза Лорън.

Пит не каза нищо, но се надвеси над картите и начерта една дъга през пустинята с червен флумастер.

— Това е приблизително мястото, докъдето се е простирал Заливът в края на петнадесети век, преди наносната тиня от реката да е започнала да се отлага и натрупва в южна посока.

— По-малко от километър от сегашната граница между Съединените щати и Мексико — отбеляза Роджърс.

— Област, която сега е покрита главно с мочурища, известна като Лагуна Салада.

— Какво общо има това блато с нашата работа? — попита Гън.

Лицето на Пит светна като на корпоративен изпълнителен директор, който се кани да съобщи на акционерите си, че ще получат тлъст дивидент.

— Островът, където инките и чачапойците са заровили златната верига на Хуаскар, вече не е остров.

След това той седна и отпи от брендито си, изчаквайки разкритието да стигне до съзнанието на всички.

Сякаш изкомандвани от сержант по време на военно учение, всички се струпаха над картите и започнаха да разучават дъгата, с която Пит бе маркирал древната брегова линия. Шанън посочи една малка змия, която Пит бе нарисувал. Тя се бе увила около една висока скала, издигаща се на половината път между блатото и подножието на планината Лас Тинахас.

— Какво означава змията?

— Нещо като „X“, с което съм отбелязал мястото.

— Отбелязал си един малък хълм, който според котите от профила на терена се издига на близо петстотин метра височина.

— Или около хиляда и шестстотин фута — изчисли Джордино.

— Как се нарича? — зачуди се Лорън.

— Серо ел Капироте — отвърна Пит. — „Капироте“ на английски означава висока, островърха церемониална шапка или нещо подобно на конусовидната книжна шапка, която в училище слагат за наказание върху главите на ленивите деца.

— Значи ти смяташ, че тази стръмна скала в средата на пустошта е нашето място със съкровището? — попита Роджърс.

— Ако разгледаш отблизо картите, ще откриеш няколко други малки възвишения с остри върхове, които се издигат около блатото от повърхността на пустинята. Всичките те отговарят на общото описание. Но аз залагам парите си на Серо ел Капироте.

— Какво те води към такова безкомпромисно решение? — попита Шанън.

— Поставих се на мястото на инките и избрах най-доброто място, където да скрия най-голямото съкровище на света по онова време. Ако аз бях генерал Неймлап, щях да търся най-внушителния остров в горния край на морето, на колкото е възможно по-голямо разстояние от омразните испански завоеватели. Върхът Серо ел Капироте е бил в общи линии най-далечното място, до което той е могъл да стигне през първата половина на шестнадесети век, а височината му го прави и най-внушителното.

Настроението върху пътническата палуба се подобряваше с всеки изминал миг. В един проект, който бе на косъм от провала, бе вдъхната нова надежда. Непоклатимата увереност на Пит бе заразила всички. Дори Шанън удряше яки глътки от брендито и се хилеше като кръчмарка от Додж Сити. Всички се радваха така, сякаш бяха отхвърлили всякакво съмнение зад борда. Изведнъж всички сметнаха намирането на демона, кацнал на върха на Серо ел Капироте, за повече от сигурно.

Ако присъстващите бяха доловили и най-малкия намек, че Пит имаше известни резерви, приповдигнатото им настроение щеше да се изпари яко дим. Пит бе сигурен в заключенията си, но бе и твърде прагматичен, за да не изпитва известни съмнения.

След това идваше и тъмната страна на медала. Той и Джордино не бяха споменали, че в лицето на един от другите търсачи бяха разпознали убиеца на доктор Милър. И двамата вътре в себе си съзнаваха, че Золар или Солпемачако, или с каквито и да било други фалшиви имена, с които се подвизаваха в тази част на света, не знаеха, че съкровището бе вече пред погледа на Пит.

В съзнанието си Пит започна да си представя Тупак Амару и погледа на студените му безжизнени очи и разбра, че търсенето на съкровището щеше да се превърне в опасна и безмилостна игра на живот и смърт.

39

Те поеха курс с „Алхамбра“ на север, преминаха покрай Пунта Сан Фелипе и хвърлиха котва, когато веслените колела започнаха да оставят следи от червеникава тиня във водната диря след кораба. Няколко километра пред тях на хоризонта, широко и плитко, зееше устието на река Колорадо. От двете страни на тъмните, поели сол от залива води на реката, се простираха пустите, напълно лишени от растителност, блатисти низини. Малко планети във вселената можеха да изглеждат толкова нещастни и мъртви.

Пит бе втренчил поглед в суровия пейзаж през предното стъкло на хеликоптера, докато ръцете му нагласяваха предпазните колани. Шанън бе настанена на седалката на втория пилот със здраво стегнати ремъци, докато Джордино и Роджърс седнаха отзад в пътническата част на кабината. Пит махна на Гън, който вдигна два пръста в знака на победата и на Лорън, която на свой ред му изпрати въздушна целувка.

Ръцете му затанцуваха по лостовете за задаване ъгъл на лопатките, витлата се завъртяха, набирайки обороти, и след малко целият фюзелаж започна да вибрира. „Алхамбра“ започна да се отдалечава и той плъзна хеликоптера косо над водата подобно на лист, носен от вятъра. След като се отдалечи на безопасно разстояние от ферибота, той леко бутна напред лоста за увеличаване на подемния ъгъл на въртящите се лопатки и летателният апарат започна да се изкачва диагонално в северна посока. На 500 метра височина (1640 фута) Пит нагласи лостовете за управление и пое хоризонтален курс.

Той летя в продължение на десет минути над сивите води на горната част на залива, преди да пресече бреговата ивица и да се озове над мочурищата на Лагуна Салада. Огромната част от низината бе наводнена от падналите наскоро дъждове и мъртвите клони на мескитите се издигаха над пропитата със сол вода подобно на ръце на скелети, протегнати нагоре в търсене на спасение.

Гигантското блато скоро остана назад и Пит направи вираж с хеликоптера над пясъчните дюни, които се простираха от планините до ръба на Лагуна Салада. Сега повърхността под хеликоптера заприлича на лунен пейзаж в избелели кафяви тонове. Неравният скалист терен изглеждаше страховит. Красив за окото, но смъртоносен за тялото, което трудно би оцеляло долу под изгарящия блясък на слънцето.

— Има асфалтов път — съобщи Шанън, сочейки надолу.

— Магистрала номер пет — каза Пит. — Тя върви от Сан Фелипе до Мексикали.

— Това част от пустинята Колорадо ли е? — попита Роджърс.

— Пустинята на север от границата е наречена така заради река Колорадо. Всъщност всичко това е част от пустинята Сонора.

— Доста негостоприемна страна. Не бих желал да вървя през нея.

— Тези, които не обичат пустинята, умират в нея — каза замислено Пит. — Онези, които я почитат, намират, че тя е непреодолимо привлекателна като място за живеене.

— Долу наистина ли живеят хора? — попита Шанън с изненада.

— Главно индианци — отвърна Пит. — Пустинята Сонора е може би най-красивата от всички пустини на света, въпреки че гражданите на централно Мексико я смятат за техните Озарки41.

Джордино се показа навън през един страничен прозорец, за да получи по-добър изглед и се взря в далечината през своя верен бинокъл. Той потупа Пит по рамото.

— Твоето страхотно местенце се появи вляво.

Пит кимна, въведе незначителна промяна в курса и се взря в самотната планина, която се издигаше от повърхността на пустинята точно пред тях. Името й, Серо ел Капироте, бе подходящо избрано. Въпреки че не бе напълно конична по форма, тя леко наподобяваше островърхата шапка, слагана за наказание на главите на ленивите ученици, като върха й тук бе леко сплескан.

— Струва ми се, че най-отгоре, на върха й, мога да различа скулптура, наподобяваща животно — отбеляза Джордино.

— Ще се снижа и ще направя кръг над нея — отвърна му Пит.

Той намали скоростта и направи завой към върха на планината. Приближи се и започна да кръжи предпазливо, като следеше за внезапни низходящи течения. След това доближи хеликоптера до гротескното каменно изображение и застана почти лице в лице с него. Със зяпнала уста, то сякаш ги гледаше с войнственото изражение на гладно куче, охраняващо складове за отпадно желязо.

— Насам, насам, народе — започна да вика Пит, сякаш бе викач на някой панаир, който иска да привлече повече посетители на представлението, — ела насам и виж смразяващия демон на подземния свят, който размесва карти с носа си и ги раздава с пръстите на краката си.

— Той съществува — извика Шанън, почервеняла от вълнение, както и всички останали. — Той наистина съществува.

— Прилича на похабена от времето готическа скулптура на водолей — каза Джордино, като успешно овладя емоциите си.

— Трябва да кацнеш — нареди му Роджърс. — Трябва да го погледнем по-отблизо.

— Има твърде много високи скали около скулптурата — каза Пит. — Ще трябва да намеря някое равно място, където да се приземя.

— Има една малка площадка без камъни на около четиридесет метра отвъд демона — каза Джордино, като посочи през предното стъкло над рамото на Пит.

Пит кимна и направи вираж около извисяващата се в небето скална скулптура, за да може да се приближи, следвайки вятъра, който духаше през планината от запад. Той намали скорост и дръпна назад лоста за ъгъла на лопатките. Тюркоазният хеликоптер увисна за момент във въздуха, след което кацна на единственото открито пространство върху каменния връх на Серо ел Капироте.

Пръв слезе Джордино, носейки укрепителни въжета, които завърза за хеликоптера и уви около близките големи камъни. Когато привърши тази операция, той отиде пред кабината на хеликоптера и прекара хоризонтално длан през гърлото си. Пит изключи двигателя. Въртящите се витла забавиха обороти и спряха.

Роджърс скочи долу и предложи ръка на Шанън. Едва стъпила на земята, тя се втурна през неравния терен към каменното изображение. Последен от хеликоптера слезе Пит, но не последва останалите. Той небрежно вдигна бинокъла си и започна да разглежда небето в посоката, от която долиташе едва доловим шум на самолетен двигател. Самолетът представляваше само една малка сребърна точица на фона на синия небосвод. В стремежа си да остане незабелязан пилотът поддържаше височина от 2000 метра (6500 фута). Но Пит не можеше да бъде заблуден. Интуицията му подсказваше, че някой бе започнал да ги следи от момента, в който те бяха излетели от „Алхамбра“. Това, че сега бе съзрял врага, само потвърди подозренията му.

Преди да се присъедини към останалите, които вече се бяха събрали около каменния звяр, той пристъпи за момент до ръба на скалистата планина и погледна надолу. Изпита облекчение, че не му се бе наложило да изкачва върха оттам. Откритата панорама на пустинята бе изумителна. Октомврийското слънце обагряше скалите и пясъка в ярки цветове, които през горещото лято се превръщаха в безизразно сиви. На юг проблясваха водите на Залива, а планинските вериги от двете страни на мочурливата низина на Лагуна Салада се издигаха величествено, обгърнати от лека мараня.

Вътре в себе си той почувства удовлетворение. Предположението му се бе оказало вярно. Древните наистина бяха избрали внушително място, където да скрият съкровището си.

Когато той най-сетне се приближи до огромното каменно животно, Шанън извършваше подробни измервания на тялото на ягуара, докато Роджърс непрекъснато щракаше с фотоапарата си и сменяше лента след лента. Джордино внимателно изследваше пиедестала за следи от входа към тунела, който водеше надолу във вътрешността на планината.

— Породата му от очаквания вид ли е? — попита Пит.

— Определено има чачапойско влияние — каза Шанън, с пламнало от възбуда лице. — Изключителен образец на тяхното изкуство. — Тя отстъпи назад, сякаш се любуваше на картина, окачена в някоя галерия. — Виж как мотивите върху люспите са повтарят с най-малки подробности. Те напълно съвпадат с онези върху скулптурите на животните в Пуебло де лос Муертос.

— Техниката е същата?

— Почти еднаква.

— Тогава може би същият скулптор е издялал и тази тук.

— Възможно е. — Шанън вдигна ръка, доколкото позволяваше ръстът й, и погали долната част на покритата с люспи змийска шия. — Не е било необичайно за инките да наемат чачапойски скулптори.

— Древните трябва да са имали странно чувство за хумор, за да създадат бог, чийто външен вид би могъл да накара млякото да се пресече.

— Легендата е неясна, но твърди, че един кондор снесъл яйце, което било глътнато и повърнато след това от ягуар. От изхвърленото обратно яйце се излюпила змия и се плъзнала вътре в морето, където била покрита с люспи като риба. В останалата част от този мит се разказва, че тъй като животното било толкова грозно и отбягвано от другите богове, които водели цветущ живот под слънцето, то живеело под земята, където накрая станало пазител на света на мъртвите.

— Оригиналът на приказката за грозното патенце.

— Отвратителен е — каза сериозно Шанън, — но въпреки това не мога да скрия дълбоката тъга, която изпитвам към него. Не знам дали мога правилно да го обясня, но скалата като че ли има свой собствен живот.

— Разбирам. Аз също усещам нещо повече от една студена скала. — Пит се загледа надолу в едно от крилата, което се бе откъснало от тялото и се бе счупило на няколко парчета. — Бедният той. Изглежда доста трудни времена е преживял.

Шанън кимна тъжно към каменната скулптура и белезите от куршуми по него.

— Жалкото е, че местните археолози никога не са разпознали истинската същност на този звяр — това, че той представлява забележително произведение на изкуството на две култури, които са процъфтявали на хиляди километри оттук…

Пит я прекъсна, като внезапно вдигна ръка за мълчание.

— Чу ли нещо? Някакъв странен звук, сякаш някой плаче?

Тя наостри слух и се заслуша, след което поклати глава.

— Чувам само затвора и механизма за автоматично пренавиване на фотоапарата на Майлс.

Тайнственият звук, който се бе счул на Пит, изчезна. Той се усмихна.

— Сигурно е от вятъра.

— Или от онези, които Демонио дел Муертос пази.

— Смятах, че той им е гарантирал да почиват във вечен покой.

Шанън се усмихна.

— Ние знаем много малко за религиозните обреди на инките и чачапойците. Нашият каменен приятел тук може да не е бил толкова милосърден, за какъвто го смятаме.

Пит остави Шанън и Майлс да работят и се приближи към Джордино, който почукваше с миньорска кирка по скалата около пиедестала на звяра.

— Виждаш ли някакви следи от тунел? — попита Пит.

— Не, освен ако древните не са открили метод за стопяване на скали — отвърна Джордино. — Този голям водолей е издялан от огромна плоча масивен гранит, който образува сърцето на планината. Не мога да намеря никаква издайническа пукнатина около основата на статуята. Ако има проход, то той трябва да е някъде другаде в планината.

Пит наклони глава, слушайки.

— Ето го отново.

— Имаш предвид онзи вой на таласъм?

— Ти чу ли го? — попита изненадан Пит.

— Сметнах, че е просто вятърът, който свири през скалите.

— Няма дори и полъх на вятър.

През лицето на Джордино премина странно изражение. Той навлажни с езика си единия показалец и опита въздуха.

— Прав си. Пълно мъртвило е.

— Звукът не е постоянен — каза Пит. — Чувам го само на интервали.

— Този и аз го чух. Звучи като лека въздишка и трае около десет секунди, след което изчезва за близо минута.

Пит кимна, щастлив.

— Възможно ли е в момента да чуваме някакъв звук от отдушник на пещера?

— Да видим дали можем да го открием — предложи нетърпеливо Джордино.

— По-добре ще бъде да изчакаме той да дойде до нас. — Пит намери един камък, който изглеждаше като излят за седалището му и се настани удобно върху него. Той бавно почисти едно петънце от едното стъкло на слънчевите си очила, избърса челото си с цветната носна кърпичка, която висеше от джоба му, сви ръце на фуния до ушите си и започна да върти глава като радарна антена.

Като часовник, странният вой се появяваше и изчезваше. Пит изчака, докато го чу три пъти последователно. След това махна на Джордино да тръгне по северната страна на върха. Отговор не бе нужен, нямаше и размяна на думи. Те бяха близки приятели още от деца и бяха поддържали близки отношения през годините, прекарани заедно във военновъздушните сили. Когато преди дванадесет години Пит постъпи в НЮМА по молба на адмирал Сандекър, Джордино го последва. С течение на времето те се бяха научили да общуват помежду си без ненужни разговори.

Джордино се спусна на около 20 метра (65 фута) надолу по един стръмен склон, след което спря. Той застана неподвижно и се заслуша, докато очакваше следващия знак от Пит. При него печалният вой се чуваше по-силно, отколкото при Пит. Но той знаеше, че звукът отекваше от скалите и се изкривяваше. Затова не се поколеба, когато Пит му направи знак да се отдалечи от мястото, където звукът бе най-силен, и му посочи едно място, където склонът на планината внезапно пропадаше надолу в един тесен улей с дълбочина 10 метра (33 фута).

Докато Джордино лежеше по корем и разсъждаваше как да се спусне в дъното на улея, Пит се приближи, сви се до него и протегна ръка с дланта надолу.

Воят се чу отново и Пит кимна, усмихвайки се със затворена уста.

— Чувствам течение. Нещо вътре дълбоко в планината кара въздуха да излиза от някакъв отдушник.

— Ще взема въже и фенерче от хеликоптера — каза Джордино, като скочи на крака и се понесе в тръст към летателния апарат. След две минути той се върна с Шанън и Майлс.

Очите й искряха от очакване.

— Ал казва, че си намерил път към вътрешността на планината.

Пит кимна.

— Ще узнаем това след малко.

Джордино върза единия край на найлоновото въже, което бе донесъл, около една голяма скала.

— Кой ще има честта?

— Ще хвърляме ези-тура — каза Пит.

— Ези.

Пит подхвърли една четвъртдоларова монета и наблюдаваше как тя с дрънчене се търколи до една малка плоска повърхност между два масивни камъка и спря.

— Тура, ти губиш.

Джордино сви рамене, без да се оплаква, направи една примка, надяна я на Пит и го стегна под раменете.

— Не си прави труда да ме впечатляваш с алпинистка техника. Аз ще те спусна и аз ще те изтегля.

Пит прие факта, че силата на приятеля му бе по-голяма от неговата. Тялото на Джордино може и да изглеждаше ниско, но раменете му бяха широки като тези на всеки мъж, а мускулестите му ръце бяха досущ като на професионален борец. Всеки, който се опитваше да хвърли Джордино, включително каратисти с черен колан, изпитваха усещането, че са хванати от зъбните колела на някаква машина, от които спасение нямаше.

— Внимавай да не претриеш въжето — предупреди го Пит.

— А ти внимавай да не счупиш някой крак, защото ще те оставя на водолея — каза Джордино, като подаваше фенерчето на Пит. След това той започна бавно да отпуска въжето, като спускаше Пит между стените на тесния улей.

Когато краката на Пит докоснаха дъното, той погледна нагоре.

— Окей, долу съм.

— Какво виждаш?

— Малък процеп в скалата, колкото да пропълзи човек. Влизам вътре.

— Не сваляй въжето. Може да има отвесен участък непосредствено след входа.

Пит легна върху стомаха си и започна да пълзи, извивайки тяло през тясната пукнатина. Труднопроходимият участък продължи 3 метра (10 фута), след което входът се разшири дотолкова, че Пит успя да се изправи. Той запали фенерчето и започна да опипва с лъча му стените. Светлината му показа, че се намира в началото на един проход, който изглежда водеше надолу към вътрешността на планината. Подът бе гладък, като на всеки няколко крачки имаше стъпала, изсечени в скалата.

Край него премина полъх влажен въздух като пара от дъха на великан. Той прокара пръсти по стените на скалата. Те се намокриха от влажната повърхност. Воден от любопитство, Пит тръгна надолу по прохода, докато найлоновото въже не се изопна и му попречи да продължи по-нататък. Той насочи светлината напред в тъмнината. Изведнъж почувства как ледената ръка на страха го сграбчва за врата, когато пред него светнаха чифт очи.

Там, на пиедестал от черна скала, издялан очевидно от същите ръце, сътворили демона на планинския връх над тях, със свиреп поглед, отправен към входа на прохода, стоеше още един, по-малък Демонио дел Муертос. Този бе инкрустиран с тюркоазни камъни и имаше зъби от бял полиран кварц и червени скъпоценни камъни за очи.

Пит сериозно се размисли дали да не хвърли въжето и да види какво има по-нататък, но почувства, че няма да бъде честно спрямо другите. Всички трябваше да бъдат вътре в пещерата, за да открият заедно съкровището. Неохотно той се върна до процепа в стената, провря се през него и излезе отново на дневна светлина.

Когато Джордино му помогна да се прехвърли през ръба на улея, Шанън и Роджърс го чакаха с мълчалива надежда в очите.

— Какво видя? — изстреля бързо Шанън, неспособна да сдържи вълнението си. — Кажи ни какво откри!

Пит я погледна за миг с безизразно изражение на лицето, след което се ухили ликуващо:

— Входът към пещерата се пази от още един демон, но иначе пътят изглежда чист.

Всички нададоха вик на въодушевление. Шанън и Роджърс се прегърнаха и целунаха. Джордино тупна така яко Пит по гърба, че кътниците му затракаха. Силно любопитство ги обзе, когато те надзърнаха през ръба на улея и отправиха поглед към малкия отвор, който водеше навътре в планината. Никой от тях не виждаше черен тунел, който да води надолу. Погледът им минаваше през скалата, сякаш тя бе прозрачна, и всички виждаха златното съкровище дълбоко долу, в недрата на планината.

Поне така им се струваше, че го виждат. Но не и на Пит. Очите му претърсваха небето. Дали от предчувствие, интуиция, или може би просто суеверие, той бе получил внезапно видение как хидропланът, който ги бе проследил до демона, се бе впуснал да атакува „Алхамбра“. За момент той го виждаше така ясно, сякаш гледаше телевизия. Гледката определено не бе приятна.

Шанън забеляза мълчанието и замисленото изражение на Пит.

— Какво има? Изглеждаш така, сякаш току-що си загубил най-добрата си приятелка.

— Възможно е — каза мрачно Пит. — Твърде е възможно.

40

Джордино се върна до хеликоптера и от едно шкафче за багаж извади още едно навито на руло въже, второ електрическо фенерче и един фенер „Колмън“. Въжето провеси на рамото си. Даде фенерчето на Шанън и връчи „Колмън“-а на Роджърс заедно с кутия кибрит.

— Резервоарът му е пълен с бензин, така че трябва да имаме светлина за повече от три часа.

Шанън взе безгрижно второто фенерче.

— Мисля, че ще е най-добре аз да водя.

Джордино сви рамене.

— Това ме устройва, щом няма да бъда аз този, който ще настъпва и взривява мините, оставени от инките в пещерата на съдбата.

Шанън направи кисела физиономия.

— Много ободряваща мисъл.

Пит се засмя.

— Той прекалява с филмите за Индиана Джоунс.

— Не се отнасяйте пренебрежително към мен — каза тъжно Джордино. — Ще съжалявате някой ден.

— Надявам се, че няма да е скоро.

— Колко широк е отворът? — попита Роджърс.

— Доктор Келси би могла да се промъкне на ръце и колене, но ние, момчета, ще трябва да пълзим като змии, за да влезем вътре.

Шанън надзърна през ръба и погледна към дъното на пукнатината.

— Чачапойците и инките никога не биха могли да изтеглят няколко тона злато нагоре по стръмните скали и след това да го спуснат и вкарат вътре през една миша дупка. Те трябва да са намерили по-широк тунел някъде в подножието на планината над нивото на древното море.

— Би изгубила години да го търсиш — каза Роджърс. — Той трябва да е погребан под свлечени земни маси и ерозията на близо пет века.

— Обзалагам се, че инките са го запечатали, като са предизвикали срутване — изказа предположение Пит.

Шанън нямаше намерение да позволи на мъжете да влязат първи. Катеренето по скали и промъкването в тъмни недра бе нейната специалност. Тя нетърпеливо се спусна плавно надолу по въжето, сякаш правеше това по два пъти всеки ден и запълзя навътре в тясното отверстие в скалата. Последва я Роджърс, след него Джордино и накрая Пит.

Джордино се обърна към Пит.

— Ако тунелът се срути върху мен, ти ще ме изкопаеш.

— Не и преди да набера девет-едно-едно.

Шанън и Роджърс бяха вече изчезнали надолу по каменните стъпала и разглеждаха втория Демонио дел Муертос, когато Пит и Джордино ги настигнаха.

Шанън се взираше в мотивите, вписани в рибените люспи.

— Изображенията върху тази скулптура са по-добре запазени от онези върху първия демон.

— Можеш ли да ги преведеш? — попита Роджърс.

— Стига да разполагах с повече време. Те изглежда са били издялани набързо.

Роджърс се загледа в острите издадени зъби в устата на змията.

— Не се учудвам, че древните са изпитвали страх от подземния свят. Това нещо е толкова грозно, че може да причини диария. Забележете как очите му сякаш следят движенията ни.

— Достатъчно, за да изтрезнееш — каза Джордино.

Шанън избърса праха около очите от червени скъпоценни камъни.

— Червен топаз. Вероятно изкопан от някоя мина на изток от Андите, при Амазонка.

Роджърс постави фенера „Колмън“ на пода, напомпа го, за да вдигне налягането на горивото и доближи запалена клечка до дюзата. „Колмън“-ът окъпа тунела в ярка светлина на разстояние 10 метра (33 фута) в двете посоки. След това вдигна фенера, за да разгледа скулптурата.

— Защо втори демон? — попита той, запленен от гледката на добре запазения звяр, който изглеждаше така, сякаш е бил издялан от камъка предния ден.

Пит потупа змията по главата.

— Застраховка в случай, че натрапници преминат през първия.

Шанън близна крайчеца на една носна кърпичка и почисти праха от топазените очи.

— Изумително е как толкова много древни култури, географски разделени и напълно несвързани една с друга, са създали едни и същи митове. В индийските легенди например кобрите са били считани за полубожествени пазители на подземно царство, пълно с изумителни богатства.

— Не виждам нищо необикновено в това — каза Джордино. — Четиридесет и девет от всеки петдесет души изпитват смъртен страх от змии.

Те приключиха краткото си разглеждане на забележителната антична реликва и продължиха надолу по тунела. От влажния въздух, който идваше от вътрешността на планината, по кожата им изби пот. Въпреки влажността те трябваше да стъпват внимателно, тъй като иначе стъпките им вдигаха облаци задушаващ прах.

— Изкопаването на този тунел трябва да им е отнело години — каза Роджърс.

Пит протегна нагоре ръка и прокара леко пръсти по варовиковия таван.

— Съмнявам се дали са започнали да копаят от нулата. Вероятно са насочили усилията си в удължаването на съществуваща кухина. Които и да са били, те не са били ниски.

— Откъде знаеш?

— Таванът. Не се налага да се навеждаме. Той е на повече от един фут над главите ни.

Роджърс направи жест към една голяма чиния, поставена под ъгъл в една ниша в стената.

— Това е третата поред, която виждам, откакто влязохме. Какво, предполагаш, е било предназначението им?

Шанън изтри слоя прах, натрупан там от вековете, и видя отражението си в блесналата повърхност.

— Силно излъскани сребърни рефлектори — обясни тя. — Същата система е била използвана от древните египтяни за осветяване на вътрешните галерии. Когато върху рефлектора на входа паднела слънчева светлина, тя започвала да скача от рефлектор на рефлектор през помещенията и ги осветявала без дима и саждите, които маслените лампи произвеждали.

— Чудя се дали са знаели, че са прокарали пътя за една екологично чиста технология — промърмори неопределено Пит.

Отекващият звук от стъпките им се разпространяваше напред и назад, подобно на вълнички по повърхността на езеро. Мисълта, че влизат в мъртвото сърце на планината ги изпълни с едно тайнствено, клаустрофобично усещане. Застоялият въздух стана толкова спарен и тежък от влагата, че навлажни праха по дрехите им. Петдесет метра (164 фута) по-надолу те се озоваха в малка пещера с дълга галерия.

Пещерата не бе нищо друго, освен една катакомба с изсечени в стените гробници. В тях в цял ръст лежаха мумиите на двадесет мъже, плътно увити във вълнени наметала, украсени с красива бродерия. Това бяха тленните останки на пазачите, които пазеха вярно съкровището дори и след смъртта си, в очакване на завръщането на своите сънародници от една империя, която вече не съществуваше.

— Тези хора са били огромни — каза Пит. — Те трябва да са стигали на височина до двеста и осем сантиметра, или шест фута и десет инча.

— Жалко, че не са тук, за да играят в НБА — промърмори Джордино.

Шанън разгледа отблизо шарките върху наметалата.

— Легендите твърдят, че чачапойците са били високи като дървета.

Пит огледа кухината.

— Един липсва.

Роджърс го погледна.

— Кой.

— Последният, който се е погрижил за погребението на пазачите, които са си отишли преди него.

След галерията на смъртта те стигнаха до една по-голяма пещера, която Шанън бързо разпозна като жилището на пазачите, преди те да умрат. От пода, който образуваше основата им, се издигаха една широка, кръгла каменна маса и обграждащата я пейка. Масата бе очевидно използвана за хранене. Върху един сребърен поднос, който бе поставен върху гладко излъсканата каменна повърхност заедно с няколко керамични съда за пиене, все още се мъдреха костите на една голяма птица. Леглата бяха изсечени в стените, някои от тях все още с вълнени покривки, прилежно сгънати в средата. Роджърс зърна нещо светло, което лежеше на пода. Той го вдигна и го постави под светлината на „Колмън“-а.

— Какво е това? — попита Шанън.

— Масивен златен пръстен, обикновен, без гравюри.

— Окуражителен знак — каза Пит. — Трябва да сме се приближили до главното хранилище.

С нарастването на всеобщото вълнение дъхът на Шанън започна да излиза на пресекулки. Тя избърза пред мъжете и премина през още един портал в другия край на жилището на пазачите. След него следваше тесен тунел с извит таван, който приличаше на древен съд за вода. Тунелът бе широк колкото да позволи преминаването на един човек наведнъж и се виеше надолу към вътрешността на планината сякаш до безкрайност.

— Докъде смяташ, че сме стигнали? — попита Джордино.

— Чувствам краката си така, сякаш съм вървяла десет километра — отвърна Шанън, внезапно изморена.

Пит бе измерил с крачки разстоянието, което бяха извървели надолу по каменните стъпала, след като бяха напуснали пещерата с гробниците.

— Върхът на Серо ел Капироте се намира само на петстотин метра над морското равнище. Бих казал, че сме стигнали нивото на пустинята и сме се спуснали на двадесет-тридесет метра под нея.

— По дяволите! — изохка Шанън. — Нещо запърха в лицето ми.

— И в моето — каза Джордино с явно отвращение. — Мисля, че току-що бях декориран с бълвоч от прилеп.

— Радвай се, че не е бил от вампирския вид — пошегува се Пит.

Те продължиха още десет минути да се спускат надолу по тунела, когато Шанън внезапно спря и вдигна ръка.

— Тихо! — изкомандва тя. — Чувам нещо.

След няколко секунди Джордино каза:

— Шумът е като от недобре затворена чешма.

— Буен поток или река — тихо каза Пит, спомняйки си думите на стария барман.

С приближаването им шумът от движеща се вода ставаше все по-силен и отекваше в затвореното пространство. Въздухът бе станал значително по-хладен, имаше свеж мирис и вече не бе толкова задушно. Те се втурнаха напред с неспокойната надежда, че всеки следващ завой в тунела ще бъде последен. Изведнъж стените се разтвориха в тъмнината и те влетяха стремително в нещо подобно на огромна катедрала, откривайки, че планината отвътре представлява една невероятна по размерите си кухина.

Шанън нададе пронизителен писък, който отекна в пещерата така, сякаш бе усилен от мощните усилвателни уредби на някой рокконцерт. Тя се вкопчи в първото тяло, което й попадна, в този случай това на Пит.

Джордино, който не се плашеше лесно, изглеждаше така, сякаш бе видял призрак.

Роджърс стоеше като вкаменен, протегнатата му ръка замръзна като желязна опора, на която висеше „Колмън“-а.

— О, мили боже — ахна накрая той, хипнотизиран от привидението, което се издигаше пред тях и блестеше под ярката светлина. — Какво е това?

Сърцето на Пит вкара над пет литра (един галон) адреналин в кръвообращението му, но той остана спокоен и разглеждаше с клиничен интерес извисяващата се фигура, която приличаше на чудовище, излязло от научнофантастичен филм на ужасите.

Огромният призрак представляваше ужасяваща гледка. Изправен вертикално, с ухилени зъби и зловещи черти на лицето, с широко отворени празни кухини вместо очи, привидението се издигаше над всички. Пит прецени, че всяващата ужас фигура бе с една глава по-висока от него. Високо над едното рамо, сякаш готвейки се да пръсне мозъка на промъкнал се в пещерата натрапник, една костелива ръка държеше гравирана бойна тояга с назъбен ръб. Светлината на „Колмън“-а се отразяваше от страховитата фигура, която изглеждаше така, сякаш бе обвита с жълтеникав кехлибар или смола със стъклени нишки.

Изведнъж Пит разбра какво е това.

Последният пазител на съкровището на Хуаскар бе замръзнал за вечни времена в сталагмит.

— Как се е получило това? — попита Роджърс в благоговение.

Пит посочи към тавана на пещерата.

— Водата, която капе от варовиковия таван, е освобождавала въглероден двуокис, който попадал върху пазача, като постепенно го покрил с дебел слой калцитни кристали. С времето той бил обвит подобно на скорпион вътре в тежест от акрилна смола, която се използва за притискане на хартиени листи и може да се купи от всеки магазин за евтини подаръци.

— Но как, дявол да го вземе, е могъл да умре и да остане в изправено положение? — запита Шанън, съвземайки се от първоначалната си уплаха.

Пит прокара леко ръка по кристализираното наметало.

— Никога не ще узнаем, освен ако не го изсечем и извадим от прозрачната му гробница. Изглежда невероятно, но знаейки, че умира, той трябва да е направил някаква опора, която да го държи в изправено положение с вдигната ръка и след това се е самоубил, вероятно с отрова.

— Тия типове са имали сериозно отношение към работата си — промърмори Джордино.

Сякаш привлечена от тайнствена сила, Шанън се приближи на няколко сантиметра от отвратителния феномен и се взря в изкривеното лице под кристалите.

— Ръстът, русата коса. Той е бил чачапоец, един от народа от приоблачните висини.

— Толкова далеч от родния си дом — каза Пит. Той вдигна ръка и погледна часовника. — Два часа и половина, преди да свърши бензина на „Колмън“-а. Добре е да продължим.

Отвътре огромната пещера се издигаше на невероятна височина и лъчите светлина едва осветяваха големия сводест таван, неизмеримо по-голям от всички проектирани или построени някога от човек. Гигантските сталактити, които се спускаха от тавана, се срещаха и се съединяваха със сталагмитите, издигащи се от пода, като се сливаха и образуваха гигантски колони. Някои от сталагмитите бяха изваяни във формата на странни зверове, замръзнали в някакъв извънземен пейзаж. Кристалите просветваха от стените като лъщящи зъби. Изумителната красота и величественост, която искреше под лъчите на фенерите им, ги накара да се почувстват така, сякаш бяха в центъра на шоу с лазерни светлини.

След малко образуванията рязко спряха и подът на пещерата стигна до брега на една река, широка над 30 метра (100 фута). Под светлината на фенерите им черната, неприветлива вода заблестя като тъмен смарагд. Пит изчисли скоростта на течението на бързеите девет възела. Шумът от бълбукащ поток, който бяха чули преди в тунела, сега видяха, че идваше от стремителния бяг на водата около скалистите брегове на един продълговат, нисък остров, който се издигаше в средата на реката.

Но това, което ги завладя и омая, не бе откриването на тайнствената неизвестна река, която течеше дълбоко под повърхността на пустинята. Гледката бе толкова зашеметяваща, че не можеше да се побере в границите на човешкото въображение. Там, върху равния връх на острова, се издигаше планина от подредени един върху друг златни предмети.

Отражението на светлината от двете електрически фенерчета и бензиновия „Колмън“ върху златното съкровище накара изследователите да онемеят. Зашеметени донемайкъде, единственото, което можеха да сторят, бе да стоят неподвижно и да поглъщат с очи великолепната гледка.

Тук беше веригата на Хуаскар, навита на огромна спирала, висока 10 метра (33 фута). Тук беше също така и големият златен диск от Храма на Слънцето, красиво изработен и инкрустиран със стотици скъпоценни камъни. Там бяха златните растения, водните лилии и царевицата, както и скулптурите от масивно злато на крале и божества, жени, лами и десетки дузини церемониални предмети, красиво оформени и инкрустирани с огромни смарагди. Тук също, натрупани една върху друга като в товарен камион, имаше тонове златни статуи, мебели, маси, столове и легла, всичките с красиви гравирани орнаменти. Предметът, който най-много привличаше окото, бе един огромен трон, направен от масивно злато, инкрустиран със сребърни цветя.

Това не беше всичко. Подредени в редици, изправени като фантоми и скрити под златни покрови, стояха дванадесет поколения кралски особи. До всеки един от тях лежаха негови доспехи и накити за глава, както и изящно изтъкани одежди.

— И в най-смелите си мечти — прошепна тихо Шанън — никога не съм вярвала, че някога ще видя такава огромна колекция.

Джордино и Роджърс стояха като парализирани от удивление. От устата им не излизаха никакви думи. Те можеха само да се пулят.

— Забележително как са могли да пренесат половината от богатството на Америките на хиляди километри през океана върху салове от балса и тръстика — каза Пит с възхищение.

Шанън поклати бавно глава. Изразът на благоговение в очите й бавно бе заместен от тъга.

— Опитай се да си представиш, ако можеш. Това, което виждаме тук, е само една малка част от богатствата, принадлежащи на последната от великолепните предколумбови цивилизации. Ние можем да направим само една приблизителна оценка на огромния брой предмети, които испанците са взели и претопили на кюлчета.

Лицето на Джордино грейна със светлина, колкото тази на всичкото злато.

— Радва се сърцето на човек, когато узнае, че лакомите испанци са изпуснали най-ценните предмети от това невероятно съкровище.

— Има ли някаква възможност да отидем до острова, за да мога да разгледам находките? — попита Шанън.

— А пък аз трябва да направя снимки отблизо — добави Роджърс.

— Не, освен ако можете да преминете през тридесет метра бурна вода — каза Джордино.

Пит претърси пещерата, обхождайки с лъча на фенерчето си голия й под.

— Изглежда, че чачапойците и инките са взели моста си със себе си. Ще трябва да извършите изследването си и направите снимките си оттук.

— Ще използвам телеобектива си и се моля светкавицата ми да стигне дотам — каза Роджърс с надежда.

— Колко предполагаш може да струва всичко това? — попита Джордино.

— Ще трябва да ги претеглиш — отвърна Пит, — след това да умножиш теглото първо по текущата пазарна цена на златото и второ, още по три, заради стойността на редките исторически находки.

— Сигурна съм, че златото струва два пъти повече, отколкото го оценихте като експерти.

Джордино я погледна.

— Но тогава то би стигнало, може би, до триста милиона долара?

Шанън кимна.

— Дори и повече.

— То не струва и пукната пара — отбеляза Пит, — докато не бъде извадено на повърхността. Не е лесна работа да се пренесат с лодка по-големите предмети, включително веригата, от остров, обграден от буйна река, и след това да се влачат нагоре до върха на планината по един тесен тунел. Оттам ще е необходим и тежко транспортен хеликоптер, за да пренесе само златната верига.

— Говориш за широкомащабна операция — каза Роджърс.

Пит освети с фенерчето си огромната навита верига.

— Никой не е казал, че ще бъде лесно. Освен това изваждането на съкровището не е наш проблем.

Шанън го погледна въпросително.

— О, така ли? Тогава кой смяташ да го направи?

Пит й отвърна на погледа.

— Забрави ли? Ние трябва да стоим настрана и да го предадем на нашите приятелчета от „Солпемачако“.

Противната мисъл бе преминала през съзнанието й, след като бе гледала омаяна богатството на златните предмети.

— Безобразие — каза вбесена Шанън, както би направил всеки себеуважаващ се археолог. — Пълно безобразие. Археологическото откритие на века, а аз да не мога да ръководя програмата за неговото изваждане.

— Защо не подадеш оплакване? — каза Пит.

Тя го изгледа гневно озадачена.

— За какво говориш?

— Информирай конкуренцията за това как се чувстваш.

— Как?

— Остави им съобщение.

— Ти си луд.

— Напоследък мнозина започнаха да забелязват същото — каза Джордино.

Пит взе въжето, увито около рамото на Джордино и направи примка. След това той завъртя въжето като ласо и хвърли примката през водата, като се усмихна тържествуващо, когато тя падна около главата на една малка златна маймунка върху пиедестал.

— Е-хей! — каза гордо той. — Уил Роджърс42 въобще не може да се мери с мен.

41

Най-лошите страхове на Пит се потвърдиха, когато той закръжи с хеликоптера над „Алхамбра“. На палубата нямаше никой, който да посрещне летателния апарат и неговите пътници. Фериботът изглеждаше изоставен. Палубата за автомобили бе празна, както и кабината на щурвала. Корабът не бе със спусната котва, нито се носеше по водата. Корпусът му почиваше спокойно във водата, само на два метра от тинята на плиткото дъно. По всичко личеше, че корабът е бил изоставен от екипажа му.

Морето бе спокойно и нямаше никакво вълнение. Пит спусна хеликоптера върху ферибота и изключи двигателите, веднага щом гумите докоснаха дървената палуба. Той остана там, докато шумът на турбината и лопатките на витлата бавно замря в болезнена тишина. Изчака цяла минута, но никой не се появи. Отвори входната врата и скочи на палубата. След това остана там и зачака нещо да се случи.

Най-сетне иззад една стълбищна клетка излезе един мъж, който се приближи и спря на около 5 метра (16 фута) от хеликоптера. Дори и без фалшивата бяла коса и брада, Пит лесно го разпозна като човека, който се бе представил за доктор Стивън Милър в Перу. Той се усмихваше, сякаш бе постигнал рекорден улов на риба.

— Не сте ли се малко отклонили от пътя си? — попита невъзмутимо Пит.

— Вие сте моят непобедим съперник, който винаги се изпречва на пътя ми, мистър Пит.

— Качество, което ме изпълва с безкрайна радост и вълнение. С какво име се подвизавате днес?

— Не че ще ви е от някаква полза, но се казвам Сайръс Сарасон.

— Не мога да кажа, че се радвам да ви видя отново.

Сарасон се приближи и надзърна над рамото на Пит към вътрешността на хеликоптера. Злорадстващата му усмивка изчезна и лицето му се сгърчи в силна угриженост.

— Вие сте сам? Къде са другите?

— Кои други? — попита невинно Пит.

— Доктор Келси, Майлс Роджърс и твоят приятел, Албърт Джордино.

— Щом сте научили наизуст списъка на пътниците, вие ми кажете.

— Моля, мистър Пит, няма да направите зле, ако спрете да си играете с мен — предупреди го Сарасон.

— Те бяха гладни, затова ги стоварих край един рибен ресторант в Сан Фелипе.

— Лъжете.

Пит не свали погледа си от Сарасон, за да разгледа палубите на ферибота. Той знаеше с абсолютна сигурност, че към него бяха насочени дула. Зае твърда позиция и погледна убиеца на Милър така, сякаш въобще не го беше грижа.

— Съдете ме тогава — отвърна Пит и се засмя.

— Положението ви едва ли е такова, че да се държите презрително — каза студено Сарасон. — Може би не осъзнавате сериозността на положението си.

— Мисля, че да — каза Пит все още усмихнат. — Вие искате съкровището на Хуаскар и бихте убили половината от добрите граждани на Мексико, за да се докопате до него.

— За щастие, това няма да е необходимо. Наистина признавам обаче, че шестстотин милиона долара представляват примамлив стимул.

— Не се ли интересувате да узнаете как и защо ние провеждаме нашата издирвателна операция по същото време, както и вие? — попита Пит.

Сега бе ред на Сарасон да се засмее.

— След малко убеждаване мистър Гън и депутатката от Конгреса Смит станаха много общителни и ми разказаха за кипуто на Дрейк.

— Не е много умно да се измъчва законодател на Съединените щати и заместник-директор на една национална научна агенция.

— Но е ефективно, въпреки всичко.

— Къде са моите приятели и екипажът на ферибота?

— Чудех се кога ли ще стигнете до този въпрос?

— Искате ли да сключим сделка? — Пит не пропусна хищническите очи, които го гледаха втренчено, без да мигнат, опитвайки се да го сплашат. Той отвърна с пронизващ поглед. — Или искате да пуснем музика и да потанцуваме?

Сарасон поклати глава.

— Не виждам причина защо трябва да се пазаря. Нямате нищо, което да ми предложите. По всичко личи, че вие не сте човек, на когото мога да имам доверие. Освен това всичките козове са в мен. Накратко, мистър Пит, вие загубихте играта още преди да изтеглите картите си.

— Тогава може да си позволите да бъдете великодушният победител и да изведете приятелите ми.

Сарасон сви замислено рамене, вдигна ръка и направи знак да ги доведат.

— Това е най-малкото, което мога да направя, преди да окача тежести на краката ти и те хвърля зад борда.

Четирима едри тъмнокожи мъже, които изглеждаха като биячи, наети от местни кръчми, където задължението им е да изхвърлят навън нежелани посетители, изведоха пленниците от един коридор, като ги мушкаха в гърбовете с автоматични пушки и ги подредиха в редица върху палубата зад Сарасон.

Гордо Падила бе първи, следван от Исус, Гато и помощник-механика, чието име Пит не можеше да си спомни дали въобще го беше чувал. Раните и изсъхналата кръв по лицата им сочеха, че те бяха удряни, но без сериозни наранявания. Гън не беше се отървал така леко. Той трябваше да бъде полувлачен от коридора. Беше лошо бит и Пит видя петната кръв по ризата му и грубите парцали, увити около ръцете му. След това се появи Лорън. Лицето й бе изопнато, устните и бузите й подути и подпухнали, като ужилени от пчели. Косата й бе разрошена, а по ръцете и краката й се виждаха морави натъртвания. Въпреки всичко тя държеше главата си гордо изправена и блъсна ръцете на пазачите си, когато те я бутнаха грубо напред. Държането й бе предизвикателно, докато не съзря Пит на палубата. Тогава тя бе обзета от жестоко разочарование и изохка отчаяно:

— О, не, Дърк! — възкликна тя. — Хванали са и теб.

Гън вдигна болезнено глава и промърмори през устните си, които бяха сцепени и кървяха:

— Опитах се да те предупредя, но… — Гласът му бе твърде тих, за да бъде чут.

Сарасон се усмихна безчувствено.

— Мисля, че това, което мистър Гън иска да каже, е, че той и твоят екипаж бяха пленени от моите хора, след като те любезно ни позволиха да се качим на борда на ферибота ви от една взета под наем рибарска лодка, след като ги бяхме помолили да ни услужат с радиото си.

Надигналият се в Пит гняв за малко не го накара да нанесе болка на тези, които се бяха отнесли така жестоко с приятелите му. Той пое дълбоко въздух, за да възвърне самообладанието си и тихичко се закле, че мъжът, който стоеше пред него, ще плати за всичко това. Не сега. Но времето със сигурност щеше да дойде, стига той да не направеше нещо глупаво.

Пит погледна небрежно към най-близкия релинг, измервайки разстоянието до него и височината му. След това се обърна отново към Сарасон.

— Не обичам когато големи груби мъже бият беззащитни жени — разприказва се той. — И с каква цел? Местоположението на съкровището не е тайна за вас.

— Значи е вярно — каза Сарасон с доволно изражение на лицето. — Открили сте звяра, който пази златото на върха на Серо ел Капироте.

— Ако се бяхте приближили по-близо, вместо да играете на криеница в облаците, щяхте сами да видите звяра.

Последните думи на Пит накараха в малките лъскави очички да блесне пламъче на любопитство.

— Вие сте знаели, че сте следени? — попита Сарасон.

— От само себе си се разбира, че вие щяхте да търсите местоположението на нашия хеликоптер след случайната ни среща във въздуха вчера. Предположението ми е, че снощи вие сте проверили пистите от двете страни на Залива и сте задавали въпроси, докато някой в Сан Фелипе невинно ви е посочил пътя към нашия ферибот.

— Много си съобразителен.

— Всъщност не. Допуснах грешката да те надценя. Не смятах, че ще постъпиш като безразсъден аматьор и ще започнеш да осакатяваш конкуренцията. Едно напълно неоправдано действие.

Очите на Сарасон се изпълниха с озадачение.

— Какво става тук, Пит?

— Всичко е част от плана — каза Пит с почти шеговит тон. — Аз нарочно ви заведох до джакпота.

— Нагла лъжа.

— Изпързалян си, приятел. Помисли добре. Защо мислиш аз оставих доктор Келси, Роджърс и Джордино, преди да се върна на ферибота? За да ги държа далеч от твоите мръсни ръце, ето защо.

Сарасон каза бавно:

— Не си могъл да знаеш, че ние възнамеряваме да пленим твоя кораб, преди да се върнеш.

— Не и със сигурност. Да приемем, че интуицията ми го е подсказала. Това, както и фактът, че радиосъобщенията ми до ферибота оставаха без отговор.

Лицето на Сарасон бавно придоби хитро, подобно на хиена изражение.

— Добър опит, Пит. Може да станеш талантлив писател на детски приказки.

— Не ми вярваш? — попита Пит, като си даваше вид на учуден.

— Нито дума.

— Какво смяташ да правиш с нас?

Сарасон изглеждаше отвратително весел.

— Ти си бил по-наивен, отколкото съм те смятал. Знаеш отлично какво ще ти се случи.

— Не злоупотребяваш ли с късмета си, Сарасон? Убийството на един член на Конгреса, каквато е мис Смит, ще стовари върху главата ти половината служители на правоохранителните ведомства на САЩ.

— Никой няма да узнае, че е била убита — отвърна безизразно той. — Вашият ферибот просто ще отиде на дъното с всичките моряци. Нещастен инцидент, който никога няма да бъде напълно разкрит.

— Все още остават Келси, Джордино и Роджърс. Те са здрави и читави в Калифорния, готови да разкажат цялата история на агентите на митническите служби и ФБР.

— Ние не сме в Съединените щати. Намираме се в суверенната държава Мексико. Местните власти ще организират щателно разследване, но не ще открият никакво доказателство за престъпление, въпреки голословните обвинения от страна на твоите приятели.

— Когато са заложени на карта близо милиард долара, трябваше да се досетя, че си бил достатъчно щедър, за да купиш сътрудничеството на местните власти.

— Те просто изгарят от нетърпение да се присъединят към нас, след като им обещахме дял от съкровището — похвали се Сарасон.

— Като се вземе предвид неговото количество — каза Пит, — ти можеш да си позволиш да бъдеш Дядо Мраз.

Сарасон погледна към залязващото слънце.

— Става късно. Мисля, че достатъчно си побъбрихме. — Той се обърна и каза едно име, което накара Пит да трепне. — Тупак. Ела и поздрави човека, който те направи импотентен.

Тупак Амару пристъпи напред иззад един от пазачите и застана пред Пит, стиснал зъби и ухилен като черепа на пиратското знаме Веселия Роджър. Амару имаше веселото, но клинично изражение на месар, който разглежда къс превъзходно говеждо месо от отгледано при специални условия добиче.

— Казах ти, че ще те накарам да страдаш, както ти мен — каза зловещо Амару.

Пит се загледа в злото лице със странно парализирано внимание. Не бе необходимо голямо въображение, за да си представи какво го чакаше. Той стегна тялото си, за да започне плана, който се бе оформил в кътчетата на съзнанието му, след като бе слязъл от хеликоптера. Той тръгна към Лорън, като същевременно леко стъпи встрани и незабелязано започна да диша дълбоко, за да насити дробовете си с кислород.

— Ако ти си този, който е наранил депутатката от Конгреса Смит, ти ще умреш с такава сигурност, с каквато стоиш тук с тоя тъп поглед на лицето си.

Сарасон се засмя.

— Не, не. Ти, Пит, никого няма да убиваш.

— Нито пък ти. Дори и в Мексико, ти ще увиснеш на бесилото, ако е имало свидетел на твоите екзекуции.

— Бих бил първият, който ще се съгласи с това. — Сарасон изгледа Пит въпросително. — Но за какъв свидетел говориш? — Той направи пауза, за да опише с ръката си един кръг около пустото море. — Както виждаш, най-близката суша е безлюдната пустиня на двадесет километра оттук, а единственият съд, който се вижда, е нашата рибарска лодка, която стои от дясната страна до носа на ферибота.

Пит наклони глава и погледна към кабината на щурвала.

— Ами лоцмана на ферибота?

Всички вкупом обърнаха глави. Всички, с изключение на Гън. Той кимна незабелязано на Пит, след което вдигна ръка, сочейки към празната кабина.

— Скрий се, Педро! — извика силно той. — Скрий се и бягай.

Три секунди бяха всичко, от което Пит се нуждаеше. Три секунди, през които да пробяга четири стъпала и да скочи през релинга в морето.

Двама от пазачите уловиха внезапното движение с крайчеца на окото си, извъртяха се и по рефлекс изстреляха един бърз откос с автоматичните си пушки. Но те стреляха високо. Освен това стрелбата им бе закъсняла. Пит се бе гмурнал във водата и изчезнал в мрачните й дълбини.

42

Пит се гмурна във водата, като гребеше и риташе бясно, подобно на обладан от могъщи сили демон. Един олимпийски комитет от съдии щеше да бъде силно впечатлен — той трябва да бе поставил нов световен рекорд в скоростното плуване под вода. Морето бе топло, но видимостта под повърхността бе по-малка от метър поради мътността, причинена от тинята, която река Колорадо носеше в Залива. Гърмежът от огнестрелните оръжия бе усилен от водата и отекна като артилерийски бараж43 в ушите на Пит.

Куршумите удариха повърхността на морето и проникнаха надолу със странния звук на затварящ се цип. Пит хоризонтира тялото си, когато ръцете му загребаха тиня от дъното и вдигнаха голям облак мътилка. Той си спомни, че по време на службата си във Военновъздушните сили на САЩ бяха учили, че скоростта на един куршум във водата се притъпява след изминаването на метър и половина (5 фута), след което той пада безопасно на морското дъно.

Когато светлината над повърхността изчезна, той разбра, че бе минал под лявата страна на корпуса на „Алхамбра“. Той бе улучил подходящо време — приливът бе настъпил и фериботът сега се носеше на два метра над дъното. Пит плуваше бавно и с постоянна скорост, като издишваше по малко въздух от дробовете си и се движеше косо към кърмата, надявайки се, че по този начин щеше да се озове отдясно на борда, близо до големите веслени колела. Запасът му от кислород бе почти изчерпан и погледът му в периферията на зрителното му поле започна да става неясен и да помътнява, когато сянката на ферибота рязко свърши и той отново съзря ярката повърхност.

Пит се показа на повърхността на 2 метра (6.5 фута) зад закритото пространство, в което се помещаваше дясното веслено колело. Той знаеше много добре, че показването му над повърхността бе много рисковано, но изборът бе или да направи това, или да се удави. Въпросът бе дали убийците на Сарасон бяха предвидили какъв ще бъде неговият план за действие и не бяха вече дотърчали от противоположната страна на кораба. Той все още чуваше откъслечна стрелба по водата от левия борд и надеждите му се надигнаха. Те все още не бяха тръгнали да го търсят, поне засега.

Пит пое няколко бързи глътки чист въздух, докато установи местоположението си. След това се гмурна под временната предпазна преграда на огромните веслени колела на ферибота. След като прецени изминатото разстояние, той вдигна ръка над главата си и бавно се отблъсна нагоре с крака. Ръката му се допря до някаква неподвижна дървена греда. Той я сграбчи и показа главата си над водата. Почувства се така, сякаш бе влязъл в някакъв огромен хамбар с носещи греди във всички възможни посоки.

Той вдигна поглед към огромния кръгъл двигателен механизъм, който движеше големия ферибот по водата. Той бе от радиален тип, подобен по конструкция и действие на живописните стари водни колела, използвани за задвижването на водни мелници и дъскорезници. Върху задвижващия вал бяха монтирани здрави главини от сив чугун, чиито кухи гнезда бяха свързани към дървени спици, които се простираха навън на дължина от 10 метра (33 фута) в диаметър. Краищата на спиците след това бяха съединени чрез болтова връзка към дълги хоризонтални дъски, наречени лопатки, които се въртяха безспир, като се потапяха и тласкаха водата назад, докато движеха ферибота напред. Цялото устройство, както и другото подобно от отсрещната страна, се помещаваха под гигантски навеси вътре в корпуса на ферибота.

Пит увисна на една от лопатките и изчака, докато едно малко ято пъстри любопитни костури кръжеше около краката му. Все още не бе вън от опасност. Над него имаше една малка вратичка, която се използваше от екипажа при ремонт на весленото колело. Той реши да остане във водата. Здравомислещото му съзнание му диктуваше, че ще бъде голяма грешка да бъде заловен, докато се катери по дървените спици от някой от главорезите на Сарасон, който може да нахълта вътре през вратата с пръст на спусъка. По-добре бе да остане в това положение, в което можеше да се потопи под водата при първия шум на влизащ човек.

Той чуваше топуркането на крака по автомобилната палуба отгоре, придружено от откъслечна стрелба. Пит не виждаше нищо, но не бе никак трудно да се досети какво правеха хората на Сарасон. Те търчаха по откритите палуби горе, като стреляха по всичко, което смътно наподобяваше човешко тяло под водата. Той чуваше и викове, но думите идваха до него приглушени. Нито една по-едра риба в радиус от 50 метра (164 фута) не преживя бомбардировката.

В ключалката на малката вратичка се чу изщракване, както бе очаквал. Той се потопи по-дълбоко във водата, докато над повърхността не остана само половината от главата му, която остана скрита от погледа на новодошлите под една от огромните лопатки.

Той не можеше да види небръснатото лице, което надзърна надолу към водата през весленото колело, но чу един ясен и чист глас, който идваше от втория натрапник край вратата, глас, който бе опознал така добре. Той почувства как космите по врата му настръхнаха, когато чу думите, изречени от Амару.

— Виждаш ли някаква следа от него?

— Долу няма нищо, освен риба — изсумтя преследвачът във вратичката, съзирайки ятото пъстри костури.

— Той не се показа на повърхността встрани от кораба. Ако не е мъртъв, той трябва да се крие някъде под ферибота.

— Тук долу никой не се крие. Няма смисъл да прахосваме сили, за да го търсим. Натъпкахме го с достатъчно олово, за да можем да използваме трупа му като котва.

— Няма да почувствам удовлетворение, докато не видя трупа — каза Амару с делови тон.

— Щом искаш труп — каза другия убиец, като се провря обратно назад през вратичката — вземи тогава една абордажна кука и я влачи през тинята. Това е единственият начин, по който можеш да го видиш отново.

— Върни се на предната товарна рампа — заповяда Амару. — Рибарската лодка се завръща.

Пит чу пулсирането на дизеловия двигател и усети под водата ударите от витлата на рибарската лодка, когато тя спря до ферибота, за да вземе Сарасон и бандата му от наемници. Пит се зачуди смътно какво биха казали приятелите му за неговото бягство, въпреки че той предприе този отчаян ход, за да спаси техния живот.

Нищо не вървеше по план. Сарасон бе с два хода пред Пит.

Пит вече бе допуснал Лорън и Гън да пострадат от ръката на крадците на художествени предмети. Той също така бе бездействал по най-глупав начин, когато екипажът и фериботът са били пленени. Беше издал и тайната на съкровището на Хуаскар. По начина, по който се справяше с нещата, Пит нямаше да бъде учуден, ако Сарасон и неговите приятелчета го изберяха за председател на управителния съвет на „Солпемачако“.

Измина близо час, преди Пит да чуе как шумът от рибарската лодка заглъхва в далечината. Той бе последван от биенето на витла във въздуха — от ферибота излиташе хеликоптер, несъмнено този на НЮМА. Пит изруга. Още един подарък за престъпниците.

Тъмнината бе паднала и във водата не се отразяваха никакви светлини. Пит се зачуди защо толкова време бе необходимо на хората от горните палуби да се евакуират от съда. Той бе абсолютно убеден, че един или няколко от тях ще бъдат оставени на ферибота, за да се погрижат за него в случай, че мъртвият възкръснеше. Амару и Сарасон не можеха да убият другите, освен ако не знаеха с абсолютна сигурност, че Пит бе мъртъв и не може да се раздрънка пред властите или особено пред новинарските медии.

Вътре в себе си Пит чувстваше тревога, която тежеше като камък в гърдите му. Той бе в изключително неизгодна позиция. Ако Лорън и Руди бяха откарани от „Алхамбра“, той трябваше по някакъв начин да се добере до брега и да информира Джордино и митническите служители в пограничния американски град Калексико за положението. А екипажът? Предпазливостта налагаше той да се увери, че Амару и приятелите му не са вече на борда. Ако някой от тях бе останал, за да види дали Пит всъщност не само се преструваше на мъртъв, те можеха да чакат дотогава, докато той се появеше. Те разполагаха с всичкото време на света. Той на практика не разполагаше с никакво.

Пит се отблъсна от лопатката, сгъна се на две и се гмурна под корпуса. Тинята на дъното изглеждаше по-близо до кила, отколкото си спомняше той от предишното си гмуркане. Това нямаше логично обяснение, докато той не мина под една тръба за отпадни води и почувства как водата силно се засмукваше от нея. Нямаше нужда да му се казва, че кингстоновите клапи в трюма бяха отворени. Амару потапяше „Алхамбра“.

Пит се обърна и заплува бавно към края на ферибота, където бе оставил хеликоптера. Той пое риска да бъде видян, показвайки се на няколко пъти за кратко време над повърхността край корпуса, за да си поема дъх. След близо час и половина прекарани във водата, той се чувстваше целия подгизнал. Кожата му изглеждаше сбръчкана като тази на деветдесет и пет годишен старец. Не се чувстваше преуморен, но усещаше, че силата му бе намаляла с над 20 процента. Той се плъзна отново под корпуса и се насочи към плитките пера на руля, монтиран накрая. Те скоро започнаха бавно да изникват от мрачната вода. Той се протегна, сграбчи едното и бавно показа лицето си над водата.

Нямаше надвесени над него злобни лица, нито дула на пушки, насочени между очите му. Той увисна на руля и се понесе по водата, като си почиваше и възстановяваше силите си. Заслуша се, но от автомобилната палуба не долиташе никакъв звук.

Накрая той се издърпа нагоре на достатъчна височина, за да може да погледне над издигнатия ръб на входно-изходната рампа. „Алхамбра“ бе потънал в непрогледна тъмнина — не светеха нито вътрешните, нито външните светлини. Палубите му изглеждаха тихи и пусти. Както подозираше, хеликоптерът на НЮМА го нямаше. По гърба му запълзяха студени тръпки на страх от неизвестното. Подобно на стар форт по западната граница, преди да бъде нападнат изненадващо от апахите, тук бе прекалено тихо.

Днес не бе един от успешните му дни, помисли си Пит. Приятелите му бяха пленени и взети за заложници. Може да бяха мъртви. Мисъл, на която той не искаше да се спира. Бе изгубил още един хеликоптер на НЮМА, откраднат от същите онези престъпници, които той трябваше да примами в капана. Фериботът под него потъваше и той бе напълно сигурен, че един или няколко убиеца се спотайваха на борда, жадни за кърваво отмъщение. Как му се искаше сега да беше в Ийст Сейнт Луис.

Колко време бе прекарал увиснал на руля, той не можеше да каже със сигурност. Може би пет, може би петнадесет минути. Очите му се бяха адаптирали към тъмното, но всичкото, което можеше да види вътре в голямата палуба за автомобили, бе смътното отражение на хромовата броня и решетката на радиатора на „Пиърс Ароу“. Той остана да виси там, очаквайки да види движение или да чуе тихия звук на прокрадващи се стъпки. Палубата, която се превръщаше навътре в зейнала пещера, имаше заплашителен вид. Но той трябваше да влезе в нея, ако искаше оръжие, помисли си неспокойно Пит, каквото и да е оръжие, с което да се защити от хората, които възнамеряваха да го превърнат в суши44.

Освен ако хората на Амару не бяха извършили професионален обиск на стария „Травълодж“, те нямаше да са намерили неговия верен автоматичен „Колт .45“, изобретен от Джон Браунинг, който Пит държеше в хладилника, в отделението за зеленчуци.

Той сграбчи издадения ръб на палубата и се изтегли на борда. Необходими му бяха общо пет секунди, за да притича през палубата, да отвори със замах вратата на караваната до крайните й ограничители и да скочи вътре. С точни и премерени движения той отвори рязко вратата на хладилника и издърпа навън отделението за зеленчуци. Автоматичният „Колт“ лежеше там, където го бе оставил. За един кратък миг той почувства как го заливат вълни на облекчение, когато стисна здраво вярното оръжие в ръка.

Чувството му за избавление бе кратко. Колтът му се струваше лек, твърде лек в ръката му. Пит издърпа назад затвора и изхвърли пълнителя. Той бе празен, както бе празен и патронникът. С нарастващо отчаяние и безнадеждност той провери чекмеджето край печката, в което държеше кухненските ножове. Те бяха изчезнали заедно с всички сребърни прибори. Единственото оръжие в караваната, както изглеждаше, бе безполезният автоматичен „Колт“.

Котка и мишка.

Те със сигурност бяха там някъде навън. Пит сега разбра, че Амару щеше да действа бавно, без излишно бързане, за да може да си поиграе с жертвата си, преди да я накълца на парчета и хвърли зад борда. Пит си позволи няколко секунди за обмисляне на стратегията. Той седна в тъмното върху леглото на караваната и спокойно започна да планира следващите си ходове.

Ако някои от убийците дебнеха в автомобилната палуба, те лесно можеха да го застрелят, промушат с нож или ударят с бухалка по главата, докато още тичаше към караваната. Колкото се отнася до това, нищо не можеше да им попречи да нахълтат вътре и да приключат всичко тук. Амару бе хитър омбре45, Пит неохотно призна вътре в себе си. Южноамериканецът се бе досетил, че Пит е все още жив и че при първа възможност ще се насочи към всякакво оръжие, с каквото разполагаше. Обискирането на караваната и намирането на оръжието бе хитър ход. Изваждането на патроните и оставянето на пистолета обратно на мястото му обаче бе чист садизъм. Това бе просто първата стъпка в една игра на мъчение и сплашване, преди да бъде нанесен последният смъртоносен удар. Амару възнамеряваше да накара Пит да се гърчи в агония, преди да го убие.

Всяко нещо по реда си, реши Пит. Вън в тъмното се спотайваха вампири. Вампири, които искаха да го убият. Те смятаха, че той е беззащитен като пеленаче и че се намира на потъващ кораб, от който няма къде да избяга. Точно това искаше той те да си мислят за него.

Щом Амару не бързаше и той щеше да прави същото.

Пит бавно свали мокрите си дрехи и подгизналите обувки и се изсуши с една хавлиена кърпа. След това облече чифт тъмносиви панталони, черна памучна горница на анцуг и чифт кецове. След това спокойно си приготви и изяде сандвич с фъстъчено масло и изпи две чаши „Кристъл Лайт“. Чувствайки се ободрен, той издърпа едно чекмедже под леглото и провери съдържанието на една кожена торбичка за патрони. Резервният пълнител бе изчезнал, точно както предполагаше. Но вътре имаше едно малко фенерче, а в един ъгъл на чекмеджето той намери малка пластмасова бутилка с етикет, който рекламираше съдържанието му като витаминни добавки А, С и бета каротин. Той раздруса бутилката и се ухили като доволен летовник в някой къмпинг, когато тя изтрака.

Той разви капачето и изсипа в ръката си осем патрона, калибър .45. Нещата започват да се оправят, помисли си той. Хитростта на Амару не бе перфектна. Пит вкара седем патрона в пълнителя и един в цевта. Сега той вече можеше да отвръща на стрелбата със стрелба. Освен това добрият стар „Алхамбра“ нямаше да потъне във водата по-дълбоко от ръба на долната палуба, тъй като килът му заседна в плиткото дъно.

Още едно потвърждение на закона на Пит, помисли си той. В плана на всеки негодник има поне един пропуск.

Пит погледна часовника си. Бяха изминали близо двадесет минути, откакто бе влязъл в караваната. Той затършува в едно чекмедже за дрехи, докато не намери една тъмносиня скиорска маска и я надяна през главата си. След това намери сгъваемия си армейски нож в джоба на чифт панталони, проснати върху един стол.

Той дръпна една халка в пода и вдигна капака, който бе вградил в караваната за повече място за багаж. Извади кутията, която стоеше там, сложи я настрани и се провря през тесния отвор, оставен в пода. Легнал на палубата под караваната, той се взря в тъмнината и се заслуша. Никакъв звук. Невидимите му преследвачи бяха търпеливи мъже.

Хладнокръвно и бавно, като методичен човек с решителна цел, който не се съмнява в изхода на предприеманите от него действия, Пит се изтърколи изпод караваната и се шмугна като фантом през един близък отворен люк, спускайки се надолу по една вертикална стълба в машинното отделение.

Движеше се предпазливо, като внимаваше да не прави резки движения или излишен шум.

Амару нямаше да му направи никакви отстъпки.

Без да има кой да ги наглежда, котлите, които произвеждаха пара за задвижване на двигателите на люлеещия се предавателен лост, бяха изстинали до такава степен, че Пит можеше да постави голата си длан върху дебелите им, захванати с нитове стени, без да му излязат мехури по кожата. Той насочи напред пистолета с дясната си ръка, а лявата, с която държеше фенерчето, протегна вляво, докъдето можеше. Само непредпазливите насочват лъча пред себе си. Ако един хванат натясно човек реши да стреля към някой, който свети с фенерче, право в очите му, той безпогрешно насочва оръжието си там, където очаква да бъде тялото или главата, точно под или над светлината.

Машинното отделение изглеждаше пусто, но след миг той се сепна. Чуваше се някакво тихо, неясно бръщолевене, като от човек, който се опитва да говори със запушена уста. Пит завъртя лъча на фенерчето нагоре към гигантската А-образна конструкция, която носеше люлеещия се предавателен лост. Горе имаше някой.

Там бяха четиримата от екипажа — Гордо Падила, помощник-механика, чието име Пит не бе научил, и двамата моряка Исус и Гато — всичките овесени с главата надолу, здраво вързани, а устата им залепени с лепенки. Очите им бяха изпълнени с няма молба. Пит отвори най-голямото острие на сгъваемия си армейски нож и бързо ги свали, като сряза въжетата им, след което освободи ръцете им, за да могат да свалят лепенките от устата си.

— Muchas gracias, amigo — изрече, поемайки си дълбоко дъх, Падила, докато сваляше лепенката заедно с дузина косми от мустаците си. — Да бъде благословена Дева Мария, че ти дойде точно когато трябваше. Те щяха да ни прережат гърлата като на овце.

— Кога ги видя за последен път? — тихо попита Пит.

— Преди не повече от десет минути. Може да се върнат всеки момент.

— Трябва да се махнете от кораба.

— Не мога да си спомня кога за последен път спускахме спасителните лодки. — Падила сви рамене с типично мексиканско безразличие. — Весилките и моторите трябва да са целите в ръжда, а лодките изгнили.

— Можеш ли да плуваш? — попита отчаяно Пит.

Падила поклати глава.

— Не много добре. Исус въобще не може да плува. Моряците не обичат да влизат във водата. — Изведнъж лицето му грейна под светлината на фенерчето. — Има един малък сал за шест души, който е вързан за релинга близо до камбуза.

— Да се надяваме, че все още може да плава. — Той подаде ножа на Падила. — Вземи това, за да срежеш въжетата на сала.

— Ами ти? Няма ли да дойдеш с нас?

— Дай ми десет минути, за да претърся набързо кораба за останалите. Ако дотогава не съм намерил никаква следа от тях, ти и твоят екипаж се качвате на сала и бягате, докато аз им отвличам вниманието.

Падила прегърна Пит.

— Нека късметът бъде с теб.

Време бе да тръгва.

Но преди да се качи на горните палуби, Пит се спусна във водата, която бързо изпълваше трюма, и затвори кингстоновите клапи. Той реши да не се изкачва по вертикалната стълба или по стълбището. Имаше неспокойното чувство, че по някакъв начин Амару следеше всеки негов ход. Той се покачи върху двигателя до горната част на парния цилиндър, откъдето по една въжена стълба се добра до върха на А-образната конструкция, след което стъпи върху най-горната палуба на ферибота малко зад неговите два комина.

Пит не се страхуваше от Амару. Пит бе спечелил първия рунд в Перу, защото Амару го беше отписал като мъртъв, след като хвърли осигурителното му въже в свещения кладенец. Южноамериканският убиец не бе безпогрешен. Той щеше отново да допусне грешка, тъй като съзнанието му бе замъглено от омраза и жажда за отмъщение.

Пит започна претърсването от горе на долу, като първо огледа и двете лоцмански кабини. Не откри следи от Лорън или Руди нито в огромната пътническа секция, нито в камбуза или помещенията на екипажа. Претърсването вървеше бързо.

Тъй като никога не знаеше кого или какво можеше да срещне в мрака, или кога, Пит претърси по-голямата част от кораба на четири крака, като прибягваше от ъгъл на ъгъл като рак, използвайки всички възможни прикрития. Корабът изглеждаше безлюден като гробище, но той дори и за миг не повярва, че убийците може да са напуснали кораба.

Правилата не бяха променени. Лорън и Гън бяха отведени от ферибота живи, тъй като Сарасон имаше основателно предчувствие, че Пит бе все още жив. Грешката му бе, че бе поверил убийството на мъж, заслепен от жаждата си за отмъщение. Амару бе изпълнен с твърде много омраза, за да очисти Пит с един удар. Много по-голямо би било удовлетворението му да накара човека, който го лиши от мъжество, да се гърчи в мъки, като на прокълнатите. Над главите на Лорън и Руди Гън бе надвиснал меч, но той нямаше да падне, докато не пристигнеше вестта за пълната и окончателната гибел на Пит.

Десетте минути изминаха. Не му оставаше нищо друго, освен да отвлече вниманието на убийците, за да може Падила и екипажът му да отплават със сала в тъмнината. Само след като се увереше, че те са заминали, той щеше да се опита да доплува до брега.

Това, което го спаси в следващите две секунди, след като чу тихия шум от боси крака, тупкащи по палубата, бе светкавичното му падане на четири крака. Това бе стар футболен прийом, който вече не бе толкова успешен в съвременния футбол. Движението му бе чист рефлекс. Ако се беше извъртял, запалил фенерчето и натиснал спусъка към тъмната маса, която изскочи от нощта, той щеше да загуби двете си ръце и главата от острието на мачетето, което разцепи въздуха като витло на самолет.

Мъжът, който изскочи от тъмното, не можа да възпре инерцията на тялото си. Коленете му се удариха в свитото тяло на Пит и той полетя неудържимо напред, сякаш бе изстрелян от огромна пружина и се сгромоляса тежко върху палубата. Мачетето му падна и се изтърколи на една страна. Като се претърколи странично, Пит запали фенерчето, насочвайки лъча към нападателя, и дръпна спусъка на колта. Гърмежът бе оглушителен. Куршумът влезе в гръдния кош на убиеца точно под мишницата му. Изстрелът бе смъртоносен. Кратък стон и тялото върху палубата се сгърчи и остана неподвижно.

— Добър изстрел, гринго. — Гласът на Амару прогърмя от един високоговорител. — Мануел бе един от най-добрите ми хора.

Пит не искаше да губи времето си да му отговаря. Той бързо прехвърли ситуацията в съзнанието си. Изведнъж разбра, че Амару бе проследил всичките му движения, след като той бе стигнал до откритите палуби. Вече не бе нужно да се крие. Те знаеха къде бе той, но той не можеше да ги види. Играта свърши. Единственото, в което можеше да се надява, бе, че Падила и хората му ще се прехвърлят незабелязано през борда.

За ефект той изстреля още три куршума в приблизителната посока, от която идваше гласът на Амару.

— Не улучи — засмя се Амару. — Дори не беше близко.

За да спечели време, Пит започна да стреля на всеки няколко секунди, докато пистолетът му не се изпразни. Той бе изчерпал всички възможни начини за забавяне на нещата и не можеше да направи нищо друго. Положението му стана още по-безнадеждно, когато Амару или някой от хората му включи навигационните светлини на ферибота и осветлението на палубите, осветявайки го ярко като актьор на празна сцена под театралните прожектори. Той притисна гръб в една преградна стена и погледна към релинга до камбуза. Салът го нямаше — въжетата бяха прерязани и висяха свободно. Падила и останалите бяха изчезнали в тъмнината, преди осветлението да бъде запалено.

— Ще ти предложа сделка, която не заслужаваш — каза Амару с приятелски тон. — Предай се сега и ще умреш бързо. Ако се съпротивляваш, смъртта ти ще дойде много бавно.

Пит не се нуждаеше от услугите на посредник, който да му обясни дълбочината на намеренията на Амару. Изборът му бе малко ограничен. Тонът на Амару му напомни за мексиканския бандит, който се опитваше с измама да отнеме изкопаното от Уолтър Хюстън, Хъмфри Богарт и Тим Холт злато във филма, „Съкровището на Сиера Мадре“.

— Не се бави с решението си, защото ни губиш времето. Ние имаме други…

Пит не му се слушаше повече. Той бе повече от сигурен, че Амару се опитваше да задържи вниманието му, докато някой друг от неговите убийци не допълзеше достатъчно близо, за да забие нож някъде, където ще боли. Той нямаше и най-малкото намерение да се превръща в играчка в ръцете на банда садисти. Той спринтира през палубата и за втори път тази вечер скочи във водата.

Един златен медалист на скокове във вода щеше грациозно да се извиси във въздуха и да извърши многобройни винтове, салта и „лястовички“, преди да влезе под прав ъгъл във водата на 15 метра (50 фута) по-долу. Той също така щеше да си счупи врата и няколко прешлена, след като се блъснеше в тинестото дъно само на два метра под повърхността. Пит нямаше никакви аспирации да се пробва за отбора по скокове във вода на САЩ. Той скочи от палубата с краката надолу, преди да се свие и да удари водата като гюле.

Амару и останалите двама от хората му изтичаха до ръба на горната палуба и погледнаха надолу.

— Виждаш ли го? — попита Амару, като се взираше в тъмната вода.

— Не, Тупак, той трябва да е преминал под кила.

— Водата става мътна — възкликна друг глас. — Той трябва да се е забил в тинята на дъното.

— Този път няма да поемаме никакви рискове. Хуан, кутията с ударни гранати, която донесохме от Гуаймас. Ще го направим на пихтия. Хвърли ги на около пет метра от корпуса, особено във водата около веслените колела.

Пит направи кратер в дъното. Силата на удара не бе голяма, за да предизвика физическо нараняване, но достатъчна да вдигне огромен облак от тиня. Той изправи тялото си и започна да плува, без да се показва на повърхността, отдалечавайки се от „Алхамбра“.

Той се страхуваше, че щом излезе от прикритието на мътната вода, все още би могъл да бъде забелязан от убийците. Това обаче не стана. От юг задуха свеж ветрец, който набразди водната повърхност. Малките вълнички създадоха рефракция, през която светлините от ферибота не можеха да проникнат.

Той продължи да плува под водата, като се мъчеше да се отдалечи на възможно най-голямо разстояние, докато дробовете му не започнаха да изгарят от болка. Когато се издигна на повърхността, той се показа съвсем малко над нея, като се надяваше, че скиорската маска ще скрива главата му в черната вода. Сто метра (328 фута) и той бе извън обсега на светлините, огряващи ферибота. Той едва различаваше тъмните фигури, които се движеха по горната палуба. Зачуди се защо не стреляха по водата. Изведнъж чу глух тътен. Видя как нагоре се вдигна гейзер разпенена вода и усети как тялото му бе стегнато в обръч, който изкара въздуха от дробовете му.

Подводни експлозиви! Те се опитваха да го убият с ударната вълна от подводни експлозиви. Още четири взрива последваха бързо един след друг. За щастие те идваха от участъка в средата на кораба, близо до веслените колела. Тъй като бе започнал да плува от единия край на кораба, Пит се бе отдалечил от главната сила на ударната вълна.

Той се сви на две, като сгъна колене пред гърдите си, за да поеме най-лошия удар. Тридесет метра по-близо и той щеше да загуби съзнание. Шестдесет метра (200 фута) и щеше да бъде смачкан на пюре. Пит увеличи разстоянието между себе си и ферибота и взривовете вече достигаха до него със сила, не по-голяма от чувствената прегръдка на силна жена.

Той погледна нагоре към ясното небе и определи приблизително посоката си по полярната звезда. Най-близката суша бе безлюдният западен бряг на Залива, който се намираше на 14 километра (8.76 мили) от него. Той хвърли скиорската маска и се преобърна. Обърнат с лице към килима от звезди в небето, той заплува удобно по гръб към брега на запад.

Пит не бе в състояние да се пробва и за плувния отбор. След два часа той чувстваше ръцете си така, сякаш с всеки удар вдигаше двадесетфунтови тежести. След шест часа мускулите му започнаха да протестират с болка, която той не можеше да повярва, че е възможна. И накрая, посрещната с облекчение дойде умората, която притъпи болката. Той използва стария номер на скаутите, като си свали панталоните и завърза крачолите им, след което ги завъртя във въздуха, за да ги напълни с въздух. По този начин той направи един доста приличен спасителен пояс, който използваше при спиранията си за почивка, които ставаха все по-чести с отминаването на нощта.

И през ум не му минаваше да спре и да се остави да бъде носен от течението, с надеждата да бъде забелязан от някоя рибарска лодка през деня. Мисълта, че Лорън и Руди са в ръцете на Сарасон, бе повече от обикновен стимул. Черпейки сили от него, Пит продължаваше да плува.

Звездите на изток бяха започнали да избледняват и премигват, когато краката му удариха дъното. Той излезе олюлявайки се от водата и стъпи на пясъчния бряг, където се строполи и мигновено заспа.

43

Рагсдейл, облечен с бронирана жилетка под работнически комбинезон, се приближи с небрежна походка до страничната врата на един малък склад, върху чийто преден прозорец имаше табела „Дава се под наем“. Той остави на земята празната кутия за инструменти, която носеше със себе си, извади ключ от джоба си и отвори вратата.

Вътре се бе събрал един сборен екип от двадесет агенти на ФБР и осем на митническите служби, които приключваха последните си приготовления за атака на сградата на „Золар Интернешънъл“ от отсрещната страна на улицата. Предните екипи бяха предупредили местните правоохранителни органи за операцията и бяха наблюдавали целия промишлен комплекс за необичайни дейности.

Повечето от мъжете и четирите жени бяха облечени в бойни униформи, докато неколцината професионални експерти в областта на изкуството и античните предмети бяха с цивилни дрехи. Последните бяха натоварени с куфари, претъпкани с каталози и снимки на известни изчезнали предмети на изкуството, които те търсеха да конфискуват.

Според плана, след като влязат в сградата, агентите трябваше да се разделят на отделни групи, всяка от които имаше специфична задача. Първата група трябваше да отцепи сградата и да задържи под стража служителите, втората трябваше да търси тайни скривалища, докато третата щеше да разследва административните офиси за всякакви документи, в които можеше да има улики за незаконна търговия или кражба на ценни предмети. Отделно от тях един екип от професионални търговци, специализиран в боравенето с предмети на изкуството, чакаше в готовност, за да опакова, транспортира и складира конфискуваните стоки. Прокуратурата, която работеше по случая както за ФБР, така и за Митницата, бе настояла внезапната проверка да бъде извършена по безупречен начин и конфискуваните предмети да бъдат третирани с изключително внимание.

Агент Гаскил стоеше край оперативното табло в центъра на командния пост. Той се обърна към приближаващия се Рагсдейл и се усмихна.

— Все така тихо ли е?

Агентът от ФБР седна върху един платнен стол.

— Всичко е чисто, с изключение на градинаря, който подрязва плета около сградата. В останалата част от района е тихо и спокойно като в гробище.

— Страшно хитро от страна на Золар да използват градинар като охрана — каза Гаскил. — Ако не беше окосил градината четири пъти само тази седмица, можеше и да не го забележим.

— Да, както и това, че екипът ни, който извършваше наблюдението, откри, че неговият уокмен представлява в действителност радиопредавател — добави Рагсдейл.

— Добър знак. Ако нямаха какво да крият, за какво е тази хитра тактика?

— Недей да храниш големи надежди. Работата около склада на Золар може и да изглежда подозрителна, но когато преди две години там влезе екип на ФБР със заповед за обиск, ние не намерихме дори и една открадната химикалка.

— Същото се получи и с Митницата, когато убедихме агенти от данъчните служби да извършат серия от данъчни проверки. Золар и фамилията му излязоха чисти като току-що паднал сняг.

Рагсдейл каза „благодаря“ на една от неговите агентки, която му подаде чашка кафе.

— Всичкото, с което разполагаме сега като наше предимство, е елемент на изненада. Последната ни внезапна проверка се провали поради това, че едно подкупено от Золар местно ченге ги беше предупредило за нея.

— Трябва да сме благодарни, че не влизаме в някаква строго охранявана крепост с въоръжена отбрана.

— Нещо от нашия таен информатор? — попита Гаскил.

Рагсдейл поклати глава.

— Той започва да мисли, че сме го включили в погрешна операция. Не е открил и най-малка следа за незаконна дейност.

— В сградата на фирмата влизат и излизат само нейни редовни служители. Никакви незаконни стоки не са били получавани или изпращани през последните четири дена. Не изпитваш ли чувството, че май ще ударим на камък в Галвестън?

— Така изглежда.

Гаскил го погледна.

— Искаш ли да преразгледаме операцията и да отменим атаката?

Рагсдейл отвърна на погледа му.

— Фамилията Золар не са съвършени. Някъде в системата им трябва да има пропуск и аз залагам кариерата си, че той е в сградата от другата страна на улицата.

Гаскил се засмя.

— Навсякъде съм с теб, приятелю, дори и ако рано-рано ни принудят да се пенсионираме.

Рагсдейл вдигна нагоре палец.

— Тогава шоуто започва след осем минути, както е по план.

— Не виждам причина да спираме, а ти?

— Като вземем предвид, че Золар и двама от братята му сега обикалят Баха, търсейки съкровище, а останалата част от фамилията им е в Европа, ние никога няма да имаме по-добра възможност да изследваме сградата, преди тяхната армия от адвокати да надуши за операцията и да се спусне хищно върху нас, за да ни отреже пътя още на входа.

Двама агенти, които караха един пикап, взет назаем от местната служба по поддържане на канализацията в Галвестън, спряха до тротоара срещу градинаря, който оформяше една леха с цветя край сградата на Золар. Мъжът на седалката до шофьора свали прозореца и извика:

— Извинете.

Градинарят се обърна и загледа въпросително камиона.

Агентът се усмихна приятелски.

— Бихте ли ми казали дали крайпътните ви канавки се задръстиха по време на последния дъжд?

Любопитен, градинарят излезе от лехата и се приближи към камиона.

— Не си спомням да съм виждал някакво задръстване — отговори той.

Агентът показа през прозореца една карта на града.

— Знаете ли дали някои от съседните улици са имали проблеми с отводняването?

Когато градинарят се наведе, за да разгледа картата, ръката на агента внезапно се стрелна навън и свали с един замах предавателя от главата на градинаря, като дръпна рязко кабела, идващ от микрофона и слушалките, и го извади от гнездото му в захранващото устройство.

— Федерални агенти — каза рязко агентът. — Стой мирно и не мърдай.

Тогава агентът зад кормилото заговори в едно портативно радио.

— Давайте, всичко е чисто.

Федералните агенти не нахлуха в сградата на „Золар Интернешънъл“ с мълниеносната бързина като при внезапен обиск за наркотици, нито се впуснаха в масова атака, както при бедствието, което се случи преди години в имението в Уако, щата Тексас. Тук нямаше строго охранявана крепост с въоръжена отбрана. Едната група тихо обгради изходите на зданието, докато главната група спокойно влезе през главния вход.

Служителите и помощниците в административния отдел не показаха признаци на страх или тревога. Те изглеждаха объркани и озадачени. Агентите учтиво, но твърдо ги изведоха в помещението на главния склад, където към тях се присъединиха работниците от отдела за складиране и експедиране, както и специалистите от отдела за съхраняване и възстановяване на исторически находки. През портала вътре бяха вкарани два автобуса, в които бе натоварен персоналът на „Золар Интернешънъл“. Оттам те бяха откарани в квартирата на ФБР в близкия Хюстън за разпит. Цялата операция по арестуването отне по-малко от четири минути.

Групата, която щеше да преглежда документацията, бе съставена главно от агенти на ФБР специализирани в разследването на фирмено счетоводство. Водени от Рагсдейл, те започнаха незабавно работа, като претърсваха бюрата, разглеждаха папки и внимателно нищеха всяка една сделка. Гаскил заедно с хората си от митницата и професионалните експерти по изкуството започнаха да каталогизират и фотографират хилядите художествени и антични предмети, складирани из цялото здание. Работата бе отегчителна, трудоемка и не доведе до откриването на конкретни доказателства за откраднати стоки.

Малко след един часа следобед Гаскил и Рагсдейл седнаха в луксозния офис на Джозеф Золар, за да сравнят записките си, заобиколени от невероятно скъпи предмети на изкуството. Агентът на ФБР не изглеждаше щастлив.

— Започва да се получава една много неловка ситуация, която ще бъде последвана от бурно обществено негодувание и гигантски съдебен процес — каза потиснато Рагсдейл.

— В архивите няма никакви следи от престъпна дейност? — попита Гаскил.

— Нищо, за което да се закачим. Ще ни е необходим повече от месец, за да проверим дали имаме някакви улики насреща. Ти какво откри от твоята страна?

— Досега всички предмети, които проверихме, се оказаха чисти. Никъде няма откраднати стоки.

— Тогава отново сме се издънили.

Гаскил въздъхна.

— Неприятно ми е да го кажа, но изглежда, че фамилията Золар са далеч по-умни, отколкото най-добрите смесени разузнавателни екипи на правителството на Съединените щати.

Няколко секунди по-късно двама митнически агенти, които бяха участвали заедно с Гаскил в акцията срещу Рамъл в Чикаго, Бевърли Суейн и Уинфрид Потъл, влязоха в офиса. Макар че поведението им бе официално и делово, те не можеха да скрият леко извитите нагоре в усмивка ъгълчета на устните си. Рагсдейл и Гаскил бяха така погълнати в разговора си, че не забелязаха, че двамата по-млади митнически агенти бяха влезли от съседната, отделена от другите помещения баня, а не през вратата на офиса.

— Имаш ли минутка, шефе? — Бевърли Суейн попита Гаскил.

— Какво има?

— Мисля, че нашите прибори откриха някаква шахта, която води под зданието — отвърна Уинфрид Потъл.

— Какво каза? — попита бързо Гаскил.

Рагсдейл вдигна поглед.

— Прибори?

— От Колорадския минен институт взехме назаем един звуково-радарен детектор, който може да прониква вътре в земята — обясни Потъл. — Регистриращото му устройство показва, че под пода на склада има тясно свободно пространство, което води навътре в земята.

Слаб лъч надежда внезапно премина през Рагсдейл и Гаскил. И двамата скочиха на крака.

— Как разбрахте къде да търсите? — попита Рагсдейл.

Потъл и Суейн не можаха да сдържат тържествуващите си усмивки.

— Сметнахме, че ако има тунел, който води до тайно помещение, той трябва да започва или свършва в частния офис на Золар. Един съединителен проход, в който той може да влиза, когато му е удобно, без да бъде забелязан.

— Личната му баня — предположи Гаскил, размишлявайки в почуда.

— Удобно място — потвърди Суейн.

Рагсдейл пое дълбоко въздух.

— Покажете ни.

Потъл и Суейн ги заведоха в една просторна баня с мраморен под и антична мивка, шкафче и кранове. Стените бяха облицовани с тиково дърво от една стара яхта. Те посочиха една модерна вана „Джакузи“, вградена в пода, която изглеждаше странно и не на място на фона на по-стария декор.

— Шахтата се спуска под ваната — каза Суейн, като сочеше.

— Сигурна ли си в това? — попита скептично Рагсдейл. — Кабината на душа ми се струва по-практична конструкция за асансьор.

— Отначало и ние помислихме същото — отвърна Потъл, — но приборът ни показа масивен бетон и земя под пода на душа.

Потъл вдигна една дълга сонда във вид на тръба, която бе свързана посредством електрически кабел с един компактен компютър с вградено печатащо устройство. Той включи компютъра и описа кръг с края на сондата около дъното на ваната. Лампичките на компютъра премигаха няколко секунди, след което през прореза в горната му част започна да излиза лист хартия, подаван от навито вътре руло. Когато регистриращата хартия спря да се развива, Потъл я откъсна и я вдигна, за да могат всички да я видят.

В средата на иначе празния лист бе начертана една черна колона, която се простираше по цялата му дължина.

— Няма никакво съмнение — съобщи Потъл, — шахта със същите размери като тези на ваната се спуска надолу в земята.

— И си сигурен, че твоето електронно чудо показва точно? — каза Рагсдейл.

— Със същия тип устройство миналата година откриха неизвестни досега коридори и помещения в пирамидите край Гиза.

Без да продума, Гаскил влезе във ваната. Той започна да си играе с дюзата, но тя бе нагласена просто да пръска в определена посока. След това той седна на една седалка, достатъчно голяма да побере четирима души. Завъртя кранчетата за топла и студена вода, които бяха със златно покритие, но от чучура не потече вода.

Той вдигна поглед, ухилен до уши.

— Мисля, че напредваме.

След това завъртя лостчето, което вдигаше и спускаше запушалката. Нищо не се случи.

— Опитай се да извиеш чучура.

Гаскил хвана с една от едрите си ръце чучура, който също бе със златно покритие, и го завъртя леко. За негова изненада той помръдна и ваната започна бавно да се спуска под пода на банята. Едно обратно завъртане на чучура и ваната се върна на предишното си положение. Изведнъж той разбра, че този прост воден чучур и глупавата вана представляваха ключовете, които отваряха пътя към разгромяването на цялата организация на фамилията Золар, прекратявайки дейността й завинаги. Той направи знак на останалите да се приближат и каза шеговито:

— Слизаме ли?

Необикновеният асансьор се спускаше близо тридесет секунди, преди да спре в друга баня. Потъл прецени, че са изминали около 20 метра (65 фута). От банята те влязоха в един офис, който бе почти точно копие на онзи горе. Осветлението бе запалено, но вътре нямаше никой. С Рагсдейл начело малката група агенти открехнаха вратата на офиса и надзърнаха навън. Пред очите им се показа един огромен склад с крадени произведения на изкуството и антики. Размерите на помещението и огромният брой предмети зашеметиха агентите. Гаскил направи една груба оценка, че там имаше поне десет хиляди предмета, докато Рагсдейл се плъзна вътре в склада, с цел да разузнае набързо обстановката и се върна след пет минути.

— Четирима души работят с един електрокар — докладва той. — Те спускат една бронзова скулптура на римски легионер в дървена каса някъде по средата на четвъртата пътека. От срещуположната страна, в едно отделено от склада помещение преброих шест мъже и жени, които както по всичко личеше, работят в отдел за изработване на фалшиви копия на исторически находки. През южната стена минава един тунел, който, предполагам, води до някоя съседна сграда, която служи като прикритие за експедирането и получаването на крадени стоки.

— Тя трябва да се използва също така и от тайните служители, за да влизат и излизат — предположи Потъл.

— Боже мой — прошепна Гаскил. — Ударихме джакпота. Още оттук мога да разпозная четири откраднати произведения на изкуството.

— По-добре да останем на място — тихо каза Рагсдейл, — докато не успеем да докараме отгоре подкрепления със совалката.

— Изявявам желание аз да отговарям за фериботната линия — каза Суейн с привлекателна усмивка. — Коя жена ще пропусне възможността да седи в такава страхотна вана, която се движи от единия до другия етаж?

Веднага щом тя замина, Потъл застана на пост край вратата към складовото помещение, докато Гаскил и Рагсдейл претърсиха подземния офис на Золар. Бюрото не предложи почти нищо ценно, затова те пренасочиха вниманието си към търсенето на тайник. Те бързо намериха това, което търсеха. Зад една висока библиотека с книги, която се отделяше от стената, плъзгайки се на малки колелца, се откри тясна и дълга стая, запълнена със стари дървени шкафове с чекмеджета от пода до тавана. Всеки шкаф съдържаше папки, подредени по азбучен ред, които съдържаха архивите за покупко-продажбите на фамилията Золар чак до 1929 година назад.

— Тук е — промърмори Гаскил с почуда. — Всичко е тук.

Той започна да вади папки от едно чекмедже.

— Невероятно — съгласи се Рагсдейл, като разучаваше папките от друг шкаф, който стоеше в средата на тайника. — В продължение на шестдесет и девет години те са водили отчет на всеки един предмет на изкуството, който са откраднали, внесли контрабандно или фалшифицирали, включително финансови и персонални данни за купувачите.

— О, Исусе — простена Гаскил, — погледни това.

Рагсдейл взе предложената папка и прегледа набързо първите две страници. Когато вдигна очи, лицето му имаше невярващо изражение.

— Ако това е вярно, статуята на цар Соломон от Микеланджело в музея на ренесансовото изкуство „Айзенщайн“ в Бостън е фалшификат.

— И дяволски добър при това, ако се съди по броя на експертите, които са удостоверили автентичността му.

— Но предишният уредник е знаел.

— Разбира се — каза Гаскил. — Фамилията Золар му е направила предложение, на което той не е могъл да откаже. Според този доклад десет изключително редки етруски скулптури, изкопани незаконно в северна Италия и внесени контрабандно в Съединените щати, са били сменени, заедно с подправената статуя на цар Соломон, с дубликати. Тъй като фалшификацията е била твърде добра, за да бъде хваната, уредникът се превърнал в голям герой в очите на попечителите и редовните посетители с твърдението си, че е обогатил колекцията на музея, успявайки да убеди анонимни богаташи да дарят предметите на музея.

— Чудя се колко още случая на музейни измами ще открием — размишляваше Рагсдейл.

— Подозирам, че това може да се окаже само върха на айсберга. Тези папки съдържат десетки хиляди незаконни сделки с купувачи, които са си затворили очите за произхода на закупените от тях предмети.

Рагсдейл се усмихна.

— Бих искал да съм се скрил в миша дупка, когато прокуратурата открие, че сме създали работа на техните юристи за десет години напред.

— Не познаваш федералните прокурори — каза Гаскил. — Когато в ръцете им попаднат всичките богати бизнесмени, политици, прочути спортисти и знаменитости от света на изкуството, които съзнателно са купили тези ценни предмети, те ще помислят, че са умрели и отишли в рая.

— Може би ще е по-добре да преосмислим всичките тези разкрития — предупреди Рагсдейл.

— Какво си намислил?

— Знаем, че Джозеф Золар и двама от братята му, Чарлз Оксли и Сайръс Сарасон, са в Мексико, където ние не можем да ги арестуваме и задържим, без да влезем в големи правни разправии. Така ли е?

— Съгласен съм.

— Затова ще потулим разкритията от тази внезапна проверка — обясни Рагсдейл. — Както по всичко изглежда, служителите, които работят от законната страна на операцията, нямат представа какво става в подземието. Нека да ги оставим да се върнат утре на работа, сякаш проверката не е открила нищо, за да продължат обичайната си работа. В противен случай, ако надушат, че сме сложили край на операциите им тук и че федералните прокурори трупат неопровержими доказателства срещу тях, те ще изчезнат в някоя държава, където не можем да ги хванем.

Гаскил разтри замислено брадичката си.

— Няма да бъде лесно да ги държим в неведение. Както всички бизнесмени на път, те вероятно държат ежедневна връзка с офисите си.

— Ще използваме всички долни трикове от учебника и ще я фалшифицираме — засмя се Рагсдейл. — Ще поставим телефонистки, които да твърдят, че линиите от оптично влакно са били прекъснати от строителни работи. Ще изпращаме фалшиви паметни бележки по факсовите им линии. Ще държим работниците, които арестувахме, в пълна изолация. Ако имаме късмет, можем да заблудим фамилията Золар и да ги държим в неведение в продължение на четиридесет и осем часа, докато измислим някаква уловка, с която да ги примамим да се върнат в страната.

Гаскил погледна Рагсдейл.

— Мой човек, ти май си падаш по големите рискове.

— Залагам жената и децата си за трикрак кон, само и само да получим и най-малката възможност да премахнем тези отрепки завинаги.

— Облогът ти ми харесва — ухили се Гаскил. — Да се захващаме здраво за работа.

44

Мнозина от племето на Били Юма в малкото селце от сто седемдесет и шест души изкарваха прехраната си, като отглеждаха тикви, царевица и боб, други сечаха хвойна и манзанита46, продавайки ги като колове за ограда или дърва за горене. Нов източник на доходи бе съживяването на интереса към тяхното древно грънчарско изкуство. Няколко от жените на племето монтоло все още можеха да създават елегантни керамични съдове, които в последно време бяха започнали да се търсят от колекционери, жадни за индианско изкуство.

След като бе работил в продължение на петнадесет години като каубой, нает в едно голямо ранчо, накрая Юма бе спестил достатъчно пари, за да започне свой собствен малък бизнес. Той и жена му Поли си изкарваха добро препитание в сравнение с по-голямата част от родното му племе в северна Баха — тя изпичаше своите керамични съдове, докато той отглеждаше добитък.

След обяда си, както правеше всеки ден, Юма оседла една жълтеникавосива кобила, и отиде да провери стадото си за болни или наранени животни. Грубият и негостоприемен пейзаж с изобилието си от назъбени камъни, кактуси и стръмни дерета лесно можеше да осакати някое непредпазливо младо добиче.

Той търсеше едно изгубено теле, когато видя непознатия, който се приближаваше по тясната пътечка, водеща към селото на Юма.

Мъжът, който вървеше през пустинята, изглеждаше необичайно за такова място. За разлика от туристите или ловците, той носеше само дрехите на гърба си, нямаше манерка с вода или раница, нямаше дори шапка, с която да скрие главата си от следобедното слънце. Външният му вид бе на изморен, изтощен до безкрайност човек, но въпреки това той вървеше с решителна и бърза крачка, сякаш бързаше да стигне някъде. Любопитен, Били временно преустанови търсенето на телето и подкара коня си през едно сухо дере към пътечката.

Пит бе изминал пеша през пустинята 14 километра (почти 9 мили), след като се бе събудил от един изтощителен сън. Той можеше все още да бъде мъртъв за света, ако едно странно усещане не беше го събудило. Той отвори примигвайки очи и видя едно малко скално гущерче, което се бе свило върху ръката му и го гледаше с извита назад глава. Той тръсна ръка, за да отхвърли малкия натрапник и погледна водолазния си часовник „Докса“, за да провери колко е часът. С шок видя, че бе проспал половината сутрин.

Когато се събуди, слънцето сипеше лъчи върху пустинята, но температурата бе поносима с тридесетте си градуса по Целзий (86 градуса по Фаренхайт). Потта бързо изсъхна по тялото му и той почувства първата жажда за вода. Облиза устни и усети вкуса на солта от плуването през морето. Въпреки горещината той бе обзет от студен гняв към самия себе си заради това, че бе проспал четири скъпоценни часа. Една вечност, опасяваше се той, за приятелите му, подложени на кой знае какви страдания от Сарасон и неговите садисти през този ден. Смисълът на неговото съществуване сега бе единствено тяхното спасение.

След като се гмурна набързо във водата, за да се освежи, той се отправи на запад през пустинята към мексиканската магистрала номер 5, която отстоеше на двадесет, може би тридесет километра от него. Веднъж да стигнеше шосето, той можеше да отиде на стоп до Мексикали и оттам през границата — в Калексико. Това беше планът му, освен ако местната телефонна компания в Баха не беше предвидливо инсталирала за негово удобство монетен телефон в сянката на някое мескитово дърво.

Той отправи взор над Морето на Кортес и погледна за последен път „Алхамбра“ в далечината. Старият ферибот бе заседнал във водата до парапета на палубата си и лежеше върху тинята, леко наклонен встрани. Иначе той изглеждаше непокътнат.

Фериботът изглеждаше също така и пуст. Не се виждаха лодки или хеликоптери, които да търсят Пит, изпратени от разтревожения Джордино и американските митнически агенти на север от границата. Не че това имаше някакво значение. Който и да е издирвателен екип, изпълняващ разузнавателен полет над кораба, нямаше да очаква, че той може да бъде на сушата, за да го търси там. Пит реши да тръгва.

Той поддържаше стабилно темпо от 7 километра (4.3 мили) в час през пустошта, простираща се от двете му страни. Това му напомни за дългото и мъчително пътуване през пустинята Сахара на северно Мали, което бе извършил с Джордино преди две години. Изгарящите температури на огнения ад и липсата на вода ги бяха довели на косъм от смъртта. Само случайното откриване на един катастрофирал самолет, от който те успяха да направят сухоземна яхта, им помогна да се понесат над пясъците и да намерят спасението си. В сравнение с онова изпитание, това тук бе разходка в парка.

Два часа след като тръгна, той стигна до една прашна пътечка и я последва. Тридесет минути по-късно забеляза един мъж на кон до пътечката. Пит се приближи до него и вдигна ръка за поздрав. Ездачът го погледна с уморени и изтощени от слънцето очи. Строгото му лице изглеждаше като набразден от времето пясъчник.

Пит разгледа непознатия. Ездачът носеше сламена каубойска шапка с широка, обърната нагоре периферия, памучна риза с дълги ръкави, изтъркани дънки и протрити каубойски ботуши. Черната коса под шапката не показваше признаци на посивяване. Мъжът бе дребен и слаб и можеше да бъде на всякаква възраст между петдесет и седемдесет години. Кожата му имаше бронзов загар и бе прорязана от безброй бръчки. Ръцете, които държаха юздите, бяха жилави и набръчкани от дългогодишен тежък труд. Това бе мъж с твърд и решителен характер, отбеляза Пит, който бе оцелял в една негостоприемна земя благодарение на невероятната си жилавост.

— Добър ден — каза приятелски Пит.

Както повечето хора от племето му, Били можеше да говори на два езика — на родния си монтоло, който използваше в семейството си и сред приятели, и на испански с външни хора. Той обаче знаеше и доста добре английски от честите си пътувания през границата, където продаваше добитък и купуваше провизии.

— Знаете ли, че сте влезли незаконно в частна индианска собственост? — попита той стоически.

— Не, съжалявам. Бях изхвърлен на брега на Залива. Опитвам се да стигна до магистралата и да телефонирам.

— Изгубили сте лодката си?

— Да — потвърди Пит. — Би могло да се каже така.

— Имаме телефон в нашия ритуален дом. С удоволствие ще ви заведа там.

— Ще ви бъда много благодарен.

Били протегна надолу ръка.

— Селото ми не е далеч. Можете да се качите на коня ми.

Пит се поколеба. Той определено предпочиташе моторните превозни средства. Според неговия начин на мислене четири колела бяха във всички случаи по-добре от четири копита. Единственото полезно нещо, за което конете можеха да се използват, бе да служат за фон в каубойски филми. Но на харизан кон Пит нямаше намерение да му гледа зъбите. Той пое ръката на Били и бе удивен от силата, показана от жилавия дребен мъж, който вдигна и постави зад себе си Пит с неговите осемдесет и два килограма (181 фунта), без най-малкия признак на физическо усилие.

— Между другото, казвам се Дърк Пит.

— Били Юма — отвърна ездачът, без да предложи ръка.

Те яздиха мълчаливо в продължение на половин час, преди да превалят един самотен хълм, обрасъл с юка. Спуснаха се в една малка долина, през която течеше плитък поток, и минаха покрай руините на испанска църква, разрушена преди триста години от индианци, съпротивляващи се на новата религия. От нея бяха останали само ронещи се кирпичени стени и едно малко гробище. Гробовете на първите испанци близо до върха на хълмчето бяха отдавна обрасли и забравени. По-надолу се намираха гробове на хората от селището, погребани в по-близкото минало. Един надгробен камък привлече вниманието на Пит. Той се плъзна надолу по задницата на коня и отиде до него.

Буквите, издялани в очукания от времето камък, бяха ясни и напълно четливи.

— Коя е тя? — попита Пит.

Били Юма поклати глава.

— Дори и старците не знаят. Те казват, че гробът е бил направен от непознати хора през нощта.

Пит се изправи и обгърна с поглед безкрайната шир на пустинята Сонора. Лек ветрец нежно галеше тила му. Един червеноопашат ястреб кръжеше в небето, съзерцавайки царството си. Тази страна, с планините и пясъците си, с дивите си зайци, койоти и каньони можеше да всее страх в душата на човек, но и да го изпълни с вдъхновение. Това е точно мястото, където да умреш и да бъдеш погребан, помисли си той. Накрая той се извърна от вечното жилище на Пати Лу и махна на Юма да продължи сам.

— Останалата част ще извървя пеша.

Юма кимна мълчаливо и продължи напред. От копитата на кобилата се вдигна прах и се понесе на малки облачета над пътечката.

Пит го последва надолу по хълма до едно скромно селце от земеделци и скотовъдци. Юма и Пит се движеха покрай руслото на потока, където три млади момичета перяха дрехи под сянката на една топола. Те спряха заниманието си и го зяпнаха с момичешко любопитство. Той им махна, но те не обърнаха внимание на поздрава му и се върнаха, както се стори на Пит, с почти церемониална тържественост към прането си.

Сърцето на селището, в което живееше племето монтоло, се състоеше от няколко къщи и постройки. Някои от тях бяха направени от мескитови клони, облепени с кал, една-две бяха от дърво, но повечето бяха построени от циментови блокове. Единственият белег на съвременната цивилизация бяха очуканите от времето стълбове, на които бяха окачени електрическите и телефонните кабели, няколко разнебитени пикапа, които изглеждаха така, сякаш бяха извадени от някоя морга за коли, както и една сателитна антена.

Юма завърза юздите на коня си пред една малка постройка, която имаше изходи от три страни.

— Нашият ритуален дом — каза той. — Вътре има телефон. Трябва да платиш.

Пит се усмихна, затършува из все още прогизналия си портфейл и извади една карта на AT & T.

— Няма проблем.

Юма кимна и го заведе в един малък офис, оборудван с дървена маса и четири сгъваеми стола. Телефонът бе поставен върху един много тънък телефонен указател, който лежеше на плочестия под.

Телефонистката отговори след седемнадесет иззвънявания.

— Si, por favor?

— Искам да проведа разговор с кредитна карта.

— Да, сър, номерът на картата ви и телефонният номер, на който ще звъните — отвърна свободно на английски тя.

— Един път и на мен да ми провърви днес — въздъхна Пит, като чу откликналия на молбата му глас.

Мексиканската телефонистка го свърза с колежката си от американската страна. Тя го прехвърли на телефонната информация, за да получи номера на митническата служба в Калексико, след което го свърза. Отсреща му отговори мъжки глас.

— Митническа служба. С какво мога да ви помогна?

— Опитвам се да се свържа с Албърт Джордино от Националната агенция за подводни и морски изследвания.

— Един момент, ще ви прехвърля. Той е в офиса на агент Старгър.

Две щраквания и се чу глас, който сякаш идваше от някакво подземие:

— Старгър на телефона.

— Тук е Дърк Пит. Джордино наблизо ли е?

— Пит, това ти ли си? — каза невярващо Къртис Старгър. — Къде се изгуби? Опитахме всички възможни начини, за да накараме мексиканските военноморски сили да те търсят, но без успех.

— Не се тревожи. Местното им командване вероятно е било подкупено от Золар.

— Един момент, Джордино е тук до мен. Ще те свържа с него по вътрешна линия.

— Ал — каза Пит, — там ли си?

— Така се радвам да чуя гласа ти, приятелю. Предполагам, че нещо се е объркало.

— Съвсем накратко, нашите приятелчета от Перу държат в плен Лорън и Руди. Помогнах на екипажа да избяга с един спасителен сал. Аз успях да доплувам до брега и сега се обаждам от едно индианско селце в пустинята на север от Сан Фелипе, на около тридесет километра западно от мястото, където полупотънал в тинята лежи „Алхамбра“.

— Ще изпратя един от нашите хеликоптери — каза Старгър. — Ще ми трябва името на селото, за да го дам на пилота.

Пит се обърна към Били Юма.

— Как наричате селището си?

Юма кимна.

— Каньон Ометепек.

Пит повтори името, описа им в по-подробен план събитията от последните осемнадесет часа и затвори.

— Приятелите ми ще дойдат да ме вземат — каза той на Юма.

— С кола?

— Хеликоптер.

— Ти си важна личност?

Пит се засмя.

— Не повече от кмета на селото ви.

— Нямаме кмет. Работите на племето се обсъждат от нашите старейшини.

Пред къщата минаха двама мъже, които водеха едно магаре, скрито под товара си от клони на манзанита. Мъжете и Юма си размениха само кратки погледи. Без поздрав, без усмивка.

— Изглеждаш уморен и жаден — каза Юма на Пит. — Ела в моя дом. Жена ми ще ти приготви нещо за ядене, докато чакаш приятелите си.

Това бе най-приятното предложение, което Пит бе получил този ден и той с благодарност прие.

Поли, съпругата на Юма, бе едра жена, която носеше килограмите си по-добре, от който и да е мъж. Лицето й бе кръгло и набръчкано, с огромни тъмнокестеняви очи. Въпреки че бе на средна възраст, косата й бе гарвановочерна. Тя се суетеше около печката за дърва, която се намираше под една рамада47 от циментови тухли до къщата им. Индианците от югозападните пустини предпочитаха сянката и откритостта на една рамада пред тесните си и задушни стаи в домовете си, за да разположат там кухнята и трапезарията. Пит забеляза, че покривът на рамадата бе направен от клоните на скелета на кактуса сагуаро и се носеше от мескитови стълбове, обградени от стена от бодливи храсти окотило.

След като изпи пет чаши вода от една голяма ола, или гърне, чиито порести стени позволяваха на водата да се изпарява, поддържайки по този начин съдържанието й хладно, той бе нагостен от Поли с нарязано на резенчета свинско, варен боб, сварен повторно с пъпки от коля48, които му напомняха на бамя. Тортилите бяха направени от мескитови зърна, която тя бе счукала на брашно със сладък вкус. Късният обяд бе придружен от вино, направено чрез ферментация на плодовете на сагуаро.

Пит не помнеше някога да бе ял по-вкусно ядене.

Поли рядко говореше, а когато го правеше, тя произнасяше само по няколко думи на испански, адресирани до Юма. На Пит му се стори, че в големите й кестеняви очи сякаш имаше искрици хумор. Тя обаче се държеше сериозно и дистанцирано.

— Не виждам усмихнати хора в селото ви — каза Пит, за да поведе разговор.

Юма поклати тъжно глава.

— Скръб обзе племето ми, както и другите племенни селища, когато нашите най-святи религиозни идоли бяха откраднати. Без тях синовете и дъщерите ни не могат да преминат през свещения обред на пълнолетието си. Откакто идолите изчезнаха, дните ни са изпълнени с мъка и нещастие.

— О, боже — пое си дълбоко дъх Пит. — Не и Золар.

— Какво, сеньор?

— Една международна фамилия крадци, които са откраднали половината от древните исторически предмети, които някога са били откривани.

— Мексиканската полиция ни каза, че идолите ни са били откраднати от американски иманяри, които претърсвали свещената индианска земя, за да ограбят наследството ни и го продадат за печалба.

— Много е възможно — каза Пит. — Как изглеждат свещените ви идоли?

Юма протегна ръка и я задържа изправена на около метър над пода.

— Те са толкова високи. Преди много векове прадедите ми издялали лицата им от корени на топола.

— Голяма е вероятността фамилията Золар да са купили твоите идоли от иманярите за жълти стотинки и след това продадени на богат колекционер на тлъста цена.

— Тези хора се наричат Золар?

— Това е фамилното им име. Те работят под прикритието на една тайна организация, наречена „Солпемачако“.

— Тази дума не ми е позната — каза Юма. — Какво означава?

— Митична змия на инките с няколко глави, която пазела една пещера.

— Никога не съм чувал за нея.

— Мисля, че тя може да бъде свързана с друго легендарно чудовище, което пази преизподнята. Перуанците го наричали Демонио дел Муертос.

Юма загледа замислено отрудените си ръце.

— Ние също имаме легендарен демон на преизподнята, който пази мъртвите да не избягат, а живите да не влизат. Той също така съди мъртвите ни, като позволява на добрите да преминат в отвъдното, а лошите разкъсва.

— Демонът на Страшния съд — каза Пит.

Юма кимна тържествено.

— Той живее на една планина, недалеч оттук.

— Серо ел Капироте — каза тихо Пит.

— Как може един странник да знае това? — попита Юма, като се взря дълбоко в зелените очи на Пит.

— Бях на върха. Видях крилатия ягуар със змийска глава и гарантирам, че не е бил сложен там да пази преизподнята или да съди мъртвите.

— Ти изглежда знаеш много за нашата земя.

— Не, в действителност много малко. Но с интерес бих искал да чуя за други легенди за този демон.

— Има и друга — призна Юма. — Енрике Хуарес, най-възрастният старейшина на племето ни, е един от малцината останали монтоло, които помнят старите предания и легенди. Той разказва за златни богове, дошли от юг върху големи птици с бели остри зъби, които се движели над повърхността на водата. Те се установили на един остров в старото море за дълго време. Когато боговете накрая отплавали, те оставили каменния демон. Неколцина от нашите храбри и любопитни прадеди прекосили водата до острова, но никога не се върнали. Хората тогава се уплашили и започнали да вярват, че планината е свещена и че всеки, който стъпи на нея, ще бъде разкъсан от демона. — Юма направи пауза и се загледа в пустинята. — Тази история е била разказвана и преразказвана от времето на прадедите ни. По-младите ни деца, които учат в модерни училища, смятат, че това е само една приказка.

— Приказка, смесена с исторически факти — увери Пит Юма. — Можеш да ми вярваш, когато ти кажа, че вътре в Серо ел Капироте лежи несметно съкровище. Оставено там не от златните богове от юг, а от инките от Перу, които се възползвали от суеверния страх на твоите прадеди от свръхестественото и изсекли каменното чудовище, за да може то да всява страх и да ги държи далеч от острова. Като допълнителна застраховка, те оставили няколко стражи, които да убиват любопитните, докато испанците не бъдат прогонени от тяхната родина и те да могат да се върнат и вземат обратно съкровището за новия си крал. Не ще и дума, че историята на човечеството се разви в друга посока. Испанците останали в родината им и никой не се върнал.

Били Юма не бе човек, който се поддаваше на силни емоции. Сбръчканото му лице остана неподвижно, само черните му очи се разшириха.

— Голямо съкровище лежи под Серо ел Капироте?

Пит кимна.

— Много скоро там ще дойдат хора с лоши намерения, за да проникнат с взлом вътре в планината и откраднат богатствата на инките.

— Те не могат да направят това — възрази Юма. — Серо ел Капироте е вълшебен. Той се намира на наша земя, земята на монтоло. Мъртвите, които не са минали през съдилището, живеят извън стените му.

— Това няма да спре тези хора, повярвай ми — каза Пит със сериозен тон.

— Хората ми ще изпратят протест до местните ни полицейски власти.

— Ако Золар са такива, каквито са, те вече са подкупили вашите правоохранителни органи.

— Тези зли хора, за които говориш. Те са същите, които са откраднали нашите свещени идоли?

— Както предположих, много е възможно.

Били Юма го погледна с разучаващ поглед.

— Тогава няма защо да се тревожим за незаконното им нахлуване в свещената ни земя.

Пит не разбра.

— Мога ли да попитам защо?

Реалността бавно изчезна от лицето на Юма и той като че ли изпадна в състояние на унес.

— Защото онези, които са заграбили идолите на слънцето, луната, земята и водата, са прокълнати и ще умрат от ужасна смърт.

— Ти наистина ли вярваш в това?

— Да — отговори сериозно Юма. — В моите сънища аз виждам как крадците се давят.

— Удавят?

— Да, във водата, която ще превърне пустинята в градина, каквато тя е била по времето на моите прадеди.

Пит помисли дали да не му възрази. Той не бе от онези, които вярваха в сънища. Той бе закоравял скептик що се отнасяше за всичко метафизично. Но втренченият, изпълнен с увереност поглед в очите на Юма, твърдият като скала тон на гласа му, накараха нещо да трепне в душата на Пит.

Той започна да се чувства щастлив, че не е свързан със Золар.

45

Амару слезе по стъпалата в главната зала на хасиендата. Едната стена на просторното помещение бе запълнена с голяма каменна камина, преместена тук от една стара йезуитска мисия. Високият таван бе декориран с гипсови панели със сложни форми и шарки.

— Моля да ме извините, че ви накарах да ме чакате, господа.

— Всичко е наред — каза Золар. — След като глупаците от НЮМА ни заведоха директно до златото на Хуаскар, ние се възползвахме от твоето закъснение, като обсъдихме методите за изваждането му на повърхността.

Амару кимна и огледа стаята. Освен него тук имаше четирима души. Разположили се на канапета около камината, в стаята бяха Золар, Оксли, Сарасон и Мур. Лицата им бяха безизразни, но не можеха да скрият чувството на тържествуване, което се носеше във въздуха.

— Някакви новини за доктор Келси, фотографа Роджърс и Албърт Джордино? — попита Сарасон.

— Информаторите ми от другата страна на границата смятат, че Пит ви е казал истината на ферибота за това, че ги е оставил в офиса на американската митница в Калексико.

— Трябва да е надушил някакъв капан — каза Мур.

— Това бе очевидно. Когато се върна сам на ферибота — Сарасон се обърна с остър тон към Амару, — той беше в ръцете ти, а ти го остави да избяга!

— Да не забравяме и екипажа — добави Оксли.

— Уверявам ви, Пит не избяга. Той бе убит, когато хората ми и аз хвърлихме ударни гранати във водата около него. Що се отнася до екипажа на кораба, мексиканските полицейски служители, на които сте платили, за да ни сътрудничат, ще осигурят мълчанието им дотогава, докато е необходимо.

— Има още затруднения — каза Оксли. — След изчезването на Пит, Гън и депутатката от Конгреса Смит, всички федерални агенти между Сан Диего и Денвър ще дойдат да душат наоколо.

Сарасон погледна ядосано Амару.

— Казваш, че Пит е мъртъв. Тогава къде е трупът?

Амару му отвърна със злобен поглед.

— Пит храни рибите. Може да бъдете сигурни в това.

— Прощавай, но не съм убеден.

— Той по никакъв начин не би могъл да оцелее при подводните взривове.

— Този човек е оцелявал при къде по-опасни ситуации. — Сарасон отиде до едно барче и си наля питие. — Няма да бъда удовлетворен, докато не видя останките му.

— Ти оплеска работата и при потапянето на ферибота — каза Оксли на Амару. — Трябваше да го откараш в по-дълбоки води, преди да отвориш кингстоновите клапи.

— Или още по-добре, да го запалиш, заедно с депутатката от Конгреса Смит и заместник-директора на НЮМА — каза Золар, като палеше пура.

— Полицейският комендант Кортина ще проведе разследване и ще обяви, че фериботът заедно с депутатката от Конгреса Смит и Руди Гън е изчезнал при злополука — каза Сарасон.

Золар го погледна гневно.

— Това няма да елиминира вероятността от намеса на американските правоохранителни власти. Прокуратурата им ще поиска доста повече от едно местно разследване, ако Пит оцелее и разкрие несръчните действия на твоя приятел тук.

— Забравете Пит — каза Амару с категоричен тон. — Никой няма по-голямо основание от мен да го види мъртъв.

Оксли премести погледа си от Амару към Золар.

— Не можем да рискуваме, базирайки се само на едно предположение. Кортина няма да може да забави едно съвместно разследване от мексиканското и американското правителство за повече от няколко дни.

Сарасон сви рамене.

— Достатъчно време, за да извадим съкровището и да изчезнем.

— Дори ако Пит излезе от морето и разкаже истината — каза Хенри Мур, — това ще бъде неговата дума срещу вашата. Той не може да докаже връзката ви с измъчването и изчезването на Смит и Гън. Кой би повярвал, че една фамилия уважавани търговци на произведения на изкуството може да е замесена в такива неща. Бихте могли да нагласите нещата така, че Кортина да обвини Пит, че той е извършил тези престъпления, за да може да заграби съкровището за себе си.

— Одобрявам концепцията на професора — каза Золар. — Нашите влиятелни приятели в полицията и армията лесно могат да бъдат убедени да арестуват Пит, ако той покаже лицето си в Мексико.

— Дотук добре — каза Сарасон. — Ами нашите пленници? Сега ли да ги елиминираме, или по-късно?

— Защо не ги хвърлим в реката, която тече през пещерата със съкровището? — предложи Амару. — В края на краищата, това, което е останало от телата им, вероятно ще изплава в Залива. След като рибите се справят с тях, всичкото, което един следовател би могъл да открие, е, че те са умрели от удавяне.

Золар обходи с поглед братята си в стаята, след което погледна Мур, който изглеждаше странно неспокоен. Накрая той се обърна към Амару.

— Брилянтен сценарий. Прост, но въпреки това брилянтен. Някакви възражения?

Нямаше такива.

— Ще се свържа с комендант Кортина, за да го инструктирам за задачата му — предложи услугите си Сарасон.

Золар махна с пурата си и оголи зъби в широка усмивка.

— Тогава всичко е уредено. Докато Сайръс и Кортина вдигат димна завеса пред американските следователи, останалите от нас ще си стегнат багажа и ще се преместят от хасиендата на Серо ел Капироте, където утре сутринта ще започнат да изваждат златото, веднага щом се развидели.

Един от прислужниците на хасиендата влезе и подаде на Золар един портативен телефон. Той се заслуша, без да отговори на този, който му се обаждаше. След малко изключи телефона и се засмя.

— Добри новини, братко? — попита Оксли.

— Федералните агенти са извършили внезапна проверка на нашите складови постройки.

— И това е смешно? — попита Мур, озадачен.

— Нещо обичайно — обясни Золар. — Както обикновено, не са открили нищо и са стояли като идиоти, без да има къде да отидат.

Сарасон привърши питието си.

— Значи няма нищо сериозно, така че изваждането на съкровището ще започне по график.

Голямата зала утихна. В съзнанието си всеки започна да си представя по свой начин невероятните съкровища, които щяха да открият под Серо ел Капироте. Всички, освен Сарасон. Мислите му се върнаха към срещата с Пит на ферибота. Знаеше, че бе абсурдно, но го глождеха думите на Пит, който твърдеше, че е показал пътя на него и братята му до джакпота. И какво ли имаше предвид, когато каза, че те са били изпързаляни?

Дали Пит просто лъжеше, или се опитваше да му каже нещо, или това бе само перчене на човек, който мисли, че ще умре? Не си струваше, реши Сарасон, да си губи времето за тези отговори. Предупредителните звънчета трябваше да звъннат някъде в главата му, но сега пред него стояха по-важни дела. Той прогони Пит от мислите си.

Никога не бе правил по-голяма грешка.

Мики Мур запристъпва внимателно надолу по стръмните стъпала, водещи към избата под хасиендата, докато крепеше един поднос. В подземието тя се приближи до един от главорезите на Амару, който пазеше вратата на един малък килер, където държаха пленниците.

— Отвори вратата — нареди му тя.

— Никой не може да влиза вътре — измърмори с неприятен тон пазачът.

— Отмести се, кретен такъв — озъби се Мики, — или ще ти откъсна топките.

Пазачът се сепна от оскърбителния и груб тон, който идваше от една елегантна жена. Той отстъпи крачка назад.

— Така ми е заповядал Тупак Амару.

— Всичкото, което нося, е храна, идиот такъв. Пусни ме вътре или ще закрещя и ще се закълна пред Джозеф Золар, че си изнасилил както мен, така и жената вътре.

Пазачът погледна отгоре подноса, след което отстъпи, като отключи вратата и се премести встрани.

— Не казвай на Тупак за това.

— Не се тревожи — отвърна му с рязък тон през рамо Мики, докато влизаше в тъмната и задушна килия. Необходимо й бе малко време, докато очите й се адаптират към тъмнината. Гън лежеше на пода. Той с мъка се изправи до седнало положение. Лорън стоеше, готова сякаш да го брани.

— Я виж ти — прошепна гневно Лорън. — Този път са изпратили жена, която да свърши мръсната им работа.

Мики бутна подноса в ръцете на Лорън.

— Ето малко храна. Плодове и сандвичи и четири бутилки бира. Вземете ги! — След това се обърна и затръшна вратата в лицето на пазача. Когато се обърна отново към Лорън, очите й вече бяха свикнали с тъмнината. Тя бе потресена от външния вид на Лорън. Тя различи подутини и натъртвания по устните й и около очите й. По-голяма част от дрехите на Лорън бяха разкъсани и тя бе сплела малкото останало от тях, за да покрие тялото си. Мики видя също така и червени следи от удари с бич по горната част на гърдите й и тъмни петна по ръцете и краката й. — Копелета! — изсъска тя. — Скапани садистични копелета. Съжалявам, ако знаех, че сте били бити, щях да донеса лекарства.

Лорън коленичи и постави подноса на пода. Тя подаде една от бутилките бира на Гън, но наранените му ръце не можеха да отвият капачката. Тя я махна вместо него.

— Коя е нашата Флорънс Найтингейл? — попита Гън.

— Казвам се Мики Мур. Съпругът ми е антрополог, аз съм археоложка и сме наети от Золар.

— За да им помогнете да открият златното съкровище на Хуаскар? — отгатна Гън.

— Да, ние дешифрирахме изображенията.

— Върху златните одежди на Тиаполо — довърши Гън. — Знаем всичко за това.

В продължение на известно време Лорън не каза нищо, докато лакомо унищожи един от сандвичите и обърна една бира. Накрая, чувствайки се едва ли не като новородена, тя погледна Мики с любопитство.

— Защо правите това? За да ни повдигнете духа, преди те да се върнат и да ни използват отново като боксови круши?

— Ние не сме част от вашето изпитание — отвърна искрено Мики. — Истината е, че Золар и братята му възнамеряват да убият съпруга ми и мен, веднага щом приберат съкровището.

— Откъде знаете това?

— И преди сме имали работа с хора като тях. Имаме усет за нещата, които стават около нас.

— Какво смятат да правят с нас? — попита Гън.

— Фамилията Золар и техните подкупни приятелчета от мексиканската полиция и армия възнамеряват да направят така, че да изглежда, че вие сте се удавили, докато сте се опитвали да напуснете потъващия ви ферибот. Планът им е да ви хвърлят в подземната река, за която споменават древните, че тече през пещерата със съкровището и се влива в морето. Когато телата ви изплуват на повърхността, от тях няма да е останало много, за да може да се докаже нещо друго.

— Изглежда правдоподобно — измърмори гневно Лорън. — Отдавам им заслуженото за това.

— О, боже — каза Гън. — Те не могат просто така хладнокръвно да убият един представител на Конгреса на Съединените щати.

— Повярвайте ми — каза Мики, — тези хора нямат скрупули, а още по-малко съвест.

— Как е станало така, че досега не са ни убили? — попита Лорън.

— Страхуваха се, че приятелят ви Пит би могъл по някакъв начин да ги изобличи за вашето отвличане. Сега вече не ги е грижа. Те смятат, че позицията им е достатъчно силна, за да издържи на обвиненията на един човек.

— Ами екипажа на ферибота? — попита Лорън. — Те бяха свидетели на пиратството.

— Местната полиция ще се погрижи те да не вдигнат тревога. — Мики се поколеба. — Съжалявам, че трябва да ви кажа защо тях вече не ги е грижа за Пит. Тупак Амару се кълне, че след като вие бяхте откарани в хасиендата, той и неговите хора са направили Пит на пихтия, хвърляйки ударни гранати по него във водата.

Теменужените очи на Лорън се изпълниха със скръб. До този момент тя бе хранила надежда, че Пит е успял по някакъв начин да избяга. Сега тя чувстваше сърцето си така, сякаш то бе паднало в пукнатината на ледник. Тя се облегна върху една от стените на каменната стая и захлупи с ръце лицето си.

Помагайки си с ръце, Гън се изправи на крака.

— Дърк мъртъв? Отрепки като Амару никога не могат да убият човек като Дърк Пит.

Мики се сепна от пламенния дух на човек, така болезнено измъчван.

— Знам само това, което съпругът ми разказа — отвърна тя така, сякаш се извиняваше. — Амару наистина признал, че не успял да намери тялото на Пит, но не изпитвал никакво съмнение в това, че Пит не би могъл да оцелее.

— Казвате, че вие със съпруга си също сте в списъка за убийства на Золар.

Мики сви рамене.

— Да, на нас също трябва да ни запушат устата.

— Ако ме извините за думите — каза Гън, — но вие изглеждате съвършено безразлична, дявол да го вземе.

— Съпругът ми също има планове.

— Да избягате?

— Не, Хенри и аз може да изчезнем по всяко време, когато сметнем за удобно. Ние възнамеряваме да вземем част от съкровището за нас.

Гън зяпна невярващо Мики. След това каза саркастично:

— Вашият съпруг трябва да бъде един много корав антрополог.

— Може би ще разберете по-добре, ако ви кажа, че ние се срещнахме и влюбихме един в друг, докато работихме заедно по една задача за Съвета за дейности в чужбина.

— Никога не съм чувал на него — каза Гън.

Лорън погледна замислено Мики.

— А аз да. Говори се, че СДЧ е неизвестна, строго секретна организация, която действа зад кулисите на Белия дом. Никой в Конгреса не е успял досега да излезе със солидни доказателства за нейното съществуване или финансиране.

— Каква е функцията й? — попита Гън.

— Да извършва тайни операции под прякото ръководство на президента извън зоната на действие на другите национални разузнавателни служби и без тяхното знание.

— Какви операции?

— Мръсни номера в чужди страни, считани за враждебни на САЩ — отговори Лорън, като наблюдаваше Мики за някаква реакция от нейна страна. Изражението на Мики обаче остана сдържано и дистанцирано. — Като обикновен член на Конгреса аз не съм посветена в техните операции и мога само да предполагам. Подозирам, че главната им дейност е да извършват политически убийства.

Очите на Мики станаха студени и сурови.

— С лекота мога да призная, че в продължение на дванадесет години, до нашето оттегляне от службата, за да посветим времето си на археологията, малцина можеха да се мерят с Хенри и мен.

— Не се учудвам — каза саркастично Лорън. — Като се представяте за учени, никой не е подозирал, че сте наемните убийци на президента.

— За ваше сведение, депутатке Смит, нашите академични дипломи не са фалшифицирани. Хенри има докторат от университета в Пенсилвания, а моят е от Станфорд. Нямахме предубеждения относно задълженията, които изпълнявахме при трима бивши президенти. Посредством елиминирането на някои главатари на чужди терористични организации, Хенри и аз спасихме живота на повече американски граждани, отколкото можете да си представите.

— За кого работите сега?

— За себе си. Както казах, ние се оттеглихме. Почувствахме, че е дошло време да натрупаме пари от опита си. Държавната ни служба е вече минало. Въпреки че нашите услуги бяха добре заплатени, на нас не ни бе отпусната пенсия.

— Вълкът козината си мени, но нрава — не — насмешливо каза Гън. — Вие никога няма да постигнете целта си, ако не очистите Амару и всичките Золар.

Мики се усмихна леко.

— Ще се наложи да сторим това с тях, преди те да сторят същото с нас. Но само след като на повърхността е извадено достатъчно количество от златото на Хуаскар, за да можем да го отнесем.

— И ще оставите следи, осеяни с трупове.

Мики прекара уморено ръка през лицето си.

— Участието ви в търсенето на съкровището дойде като пълна изненада за всички. Золар постъпиха глупаво, като реагираха прекалено бурно, когато откриха, че по пътя към златото вървят и други. Те изпаднаха в амок и започнаха да убиват или отвличат всеки, когото заслепеното им от алчност съзнание виждаше като пречка. Считайте се за късметлии, че не ви убиха на ферибота, като приятеля ви Пит. Това, че ви оставиха временно живи, е явно доказателство, че са истински аматьори.

— Вие и вашият съпруг — прошепна язвително Лорън, — вие бихте могли…

— Да ви застреляме и да запалим ферибота заедно с труповете ви? — Мики поклати глава. — Не е в стила ни. Хенри и аз очиствахме само онези чужди граждани, които безразборно убиваха нещастни жени и деца или ги взривяваха, разкъсвайки ги на парчета, без да им мигне окото или пролеят сълза. Никога не сме наранявали наш американски съгражданин и нямаме намерение да започваме да правим това сега. Въпреки че вашето присъствие разстрои операцията ни, ние ще направим всичко, което е по силите ни, за да ви помогнем да избягате цели от тази афера.

— Золар са американци — напомни й Лорън.

Мики сви рамене.

— Чисто техническа подробност. Те представляват това, което е може би най-голямата престъпна банда за кражба и контрабанда на произведения на изкуството в целия свят. Золар са акули от световна класа. Но защо аз трябва да ви казвам това? Вие сте изпитали тяхната бруталност върху гърба си. Като оставим костите им да се белеят в пустинята Сонора, Хенри и аз смятаме, че ще спестим милиони долари на американските данъкоплатци, които иначе биха отишли за едно трудно и дълго разследване на тяхната престъпна дейност. Освен това ще има и разходи за съд и затвор, ако ги заловят и осъдят.

— А когато част от съкровището е вече в ръцете ви? — попита Гън. — Тогава какво?

Мики се усмихна хитро като своенравна жена.

— Ще ви изпратя картичка от онази част на света, в която ще бъдем, и ще ви уведомя как го харчим.

46

Една малка армия войници установи командния си пост и отцепи пустинята на две мили в кръг около подножието на Серо ел Капироте. Не пускаха никого да влиза или излиза. Върхът на планината се бе превърнал в основна база на всички операции, които се извършваха от въздуха, по изваждане на съкровището. Хеликоптерът на НЮМА, който братята Золар бяха откраднали от Пит и впоследствие пребоядисали в цветовете на „Золар Интернешънъл“, се издигна в ясното небе и пое курс обратно към хасиендата. Няколко минути по-късно над върха закръжи един тежко транспортен хеликоптер на мексиканската армия и кацна. Едно подразделение военни сапьори, облечени в полева униформа с цветовете на пустинята, скочиха на земята, отвориха задната врата за товари и започнаха да разтоварват един малък електрокар, макари с кабели и голяма лебедка.

Длъжностните лица от щата Сонора, чието сътрудничество Золар бе купил, бяха одобрили всички необходими разрешения и пропуски за двадесет и четири часа, процес, който обикновено би отнел месеци или може би години. Золар бяха обещали да финансират строителството на нови училища, шосета и една болница. С парите си те бяха подкупили местните власти и бяха елиминирали обичайните дълги и отегчителни бюрократични процедури. Те бяха получили пълната подкрепа на едно нищо неподозиращо мексиканско правителство, подведено от корумпирани бюрократи. Молбата на Джозеф Золар за един контингент сапьори от една военна база на полуостров Баха бе бързо одобрена. Според условията на един набързо съставен договор с Министерството на финансите, Золар получаваха право на двадесет и пет процента от съкровището. Останалата част трябваше да бъде изложена в националния музей в Мексико Сити.

Единственият проблем на това споразумение бе, че Золар нямаха намерение да го спазват. Те нямаше да делят съкровището с никой друг.

След като златната верига и по-голямата част от съкровището бъдеха извлечени до върха на планината, под прикритието на нощта те щяха тайно да пренесат съкровището до една отдалечена самолетна писта близо до големите пясъчни дюни на пустинята Алтар, в непосредствена близост до границата с Аризона на север. Там то щеше да бъде натоварено на един търговски транспортен самолет, боядисан в цветовете и опознавателните знаци на голяма самолетна компания, след което щеше да бъде транспортирано до един таен дистрибутивен център, собственост на Золар, в малкото градче Надор в северното крайбрежие на Мароко.

Още с пукването на зората всички в хасиендата бяха откарани на върха на планината. Не оставиха никакви лични вещи. Единствено реактивният самолет на Золар бе още там, паркиран върху пистата до хасиендата, готов да отлети веднага, щом се наложи.

Лорън и Руди бяха освободени от затвора им и прехвърлени по-късно същата сутрин. Пренебрегвайки заповедите на Сарасон да не общува със заложниците, Мики Мур се бе състрадателно погрижила за техните рани и натъртвания и се бе уверила, че им бе дадена прилична храна. Тъй като шансът да избягат, спускайки се надолу по отвесните скални стени на планината, бе малък, никой не ги пазеше и те можеха свободно да се скитат сами, там където пожелаеха.

Оксли бързо откри малката цепнатина, която водеше надолу в планината и незабавно нареди на една военна работна група да я разшири. Той остана назад, за да наглежда разполагането на оборудването, докато Золар, Сарасон, и семейство Мур тръгнаха надолу в тунела, следвани от взвод сапьори, които носеха портативни луминесцентни лампи.

Когато стигнаха до втория демон, Мики гальовно докосна очите му, точно както Шанън Келси бе направила преди нея, и въздъхна.

— Великолепно творение.

— Идеално запазено — съгласи се Хенри Мур.

— Ще трябва да се разруши — каза Сарасон с безразличие.

— За какво говориш? — настоятелно попита Мур.

— Не можем да го преместим. Грозният звяр изпълва по-голямата част от тунела. Не можем да прекараме веригата на Хуаскар над него, нито около него, нито да я промушим през краката му.

Лицето на Мики се вкамени от шок.

— Не може да унищожите един античен шедьовър.

— Можем и ще го направим — отвърна Золар, подкрепяйки брат си. — Съгласен съм, че е нелепо, но нямаме време за археологически фанатизъм. Скулптурата трябва да изчезне.

Изпълненото с болка изражение на Мур бавно се стопи и лицето му придоби твърд израз. Той погледна жена си и кимна.

— Трябва да се правят жертви.

Мики разбра. Ако щяха да заграбват достатъчно количество от златните богатства, за да могат да живеят в разкош до края на дните си, те трябваше да си затворят очите за разрушаването на демона.

Те продължиха напред, докато Сарасон остана назад и нареди на сапьорите да поставят заряд с експлозиви под демона.

— Внимавайте — предупреди ги той на испански. — Използвайте малък заряд. Не искам да предизвикаме срутване.

Золар бе удивен от огромната енергия и ентусиазъм на семейство Мур, след като влязоха в гробницата на пазителите на съкровището. Ако ги оставеха сами, те щяха да прекарат цяла седмица в изследване на мумиите и погребалните орнаменти, преди да продължат към пещерата със съкровището.

— Нека да продължим — каза нетърпеливо Золар. — Може да обикаляте около мъртвите по-късно.

Неохотно двамата Мур продължиха към жилищните помещения на пазителите, като останаха там само няколко минути, преди Сарасон да се присъедини отново към брат си и да ги подтикне да продължат напред.

Внезапната гледка на пазача, обвит в калцитни кристали, шокира и стъписа всички, също както Пит и групата му. Хенри Мур се взря внимателно през полупрозрачния саркофаг.

— Древен чачапоец — прошепна той, сякаш стоеше пред разпятие. — Съхранен така, както е умрял. Това е невероятно откритие.

— Той трябва да е бил благороден воин с много високо обществено положение — каза Мики в благоговение.

— Логично заключение, скъпа моя. Този мъж трябва да е бил много могъщ, за да носи отговорността да пази огромно кралско съкровище.

— Колко мислиш, че струва? — попита Сарасон.

Мур се обърна и го погледна навъсено.

— Не можеш да сложиш цена на такъв изключителен предмет. Като прозорец към миналото, той е безценен.

— Познавам колекционер, който би дал пет милиона долара за него — каза Золар, сякаш оценяваше китайска ваза от времето на династията Минг.

— Чачапойският воин принадлежи на науката — възрази остро Мур, с надигащ се в гърлото му гняв. — Той представлява видима връзка с миналото и мястото му е в музея, а не във всекидневната на някой морално извратен събирач на крадени исторически ценности.

Золар хвърли дебнещ поглед към Мур.

— Добре, професоре. Можеш да го вземеш като твоя дял от златото.

Мур изглеждаше като човек, разкъсван от мъчителни болки. Професионалната му съвест на учен се бунтуваше срещу алчността. Сега, когато бе осъзнал, че наследството на Хуаскар надхвърляше далеч едно обикновено богатство, той се чувстваше омърсен и гузен. Горещо се разкая, че се бе свързал с такава безскрупулна измет. Мур сграбчи ръката на жена си, знаейки без съмнение, че тя изпитваше същите чувства.

— Така да бъде. Приемам сделката.

Золар се засмя.

— Ето, уредихме нещата. Сега можем ли да продължим и да намерим това, за което сме дошли?

Няколко минути по-късно те стояха в редица един до друг на ръба на подземния речен бряг, втренчили поглед като хипнотизирани в изобилието от подредени златни предмети, осветени от портативните флуоресцентни лампи, които сапьорите носеха. Всичко, което виждаха, бе съкровището. Гледката на реката, течаща във вътрешността на земята, изглеждаше незначителна.

— Грандиозно — прошепна Золар. — Не мога да повярвам, че виждам толкова много злато.

— Това далеч надхвърля съкровищата на гробницата на крал Тут — каза Мур.

— Колко великолепно — каза Мики, стискайки ръката на съпруга си. — Това трябва да е най-богатото подземно скривалище в двете Америки.

Удивлението на Сарасон бързо отмина.

— Древните копелета са постъпили много хитро — възнегодува той. — Фактът, че са разтоварили съкровището на остров, и то заобиколен от буен поток, прави неговото изнасяне двойно по-сложно.

— Да, но ние разполагаме с въжета и лебедки — каза Мур. — Помисли си колко труд са хвърлили, за да пренесат там цялото това злато само с помощта на конопени въжета и мускулна сила.

Мики забеляза една златна статуя на маймуна, приклекнала върху един пиедестал.

— Това е странно.

Золар я погледна.

— Кое е странно?

Тя пристъпи по-близо до маймуната върху пиедестала, която лежеше на една страна.

— Защо тази статуя е останала от тази страна на реката?

— Да, наистина изглежда странно защо този предмет не е бил поставен при останалите — каза Мур. — Изглежда така, сякаш е бил хвърлен тук.

Сарасон посочи към едни бразди в пясъка и калциевите кристали край речния бряг.

— Бих казал, че е бил довлечен от острова.

— Върху него има надраскани някакви надписи — каза Мур.

— Можеш ли да дешифрираш нещо? — попита Золар.

— Няма нужда от дешифриране. Написаното е на английски.

Сарасон и Золар го зяпнаха с изражението на банкери от Уолстрийт, които вървейки по тротоара биват запитани от един бездомен скитник дали биха могли да му дадат петдесет хиляди долара.

— Без шеги, професоре — каза Золар.

— Напълно съм сериозен. Някой е издълбал съобщение в мекото злато от долната страна на пиедестала и то доста скоро, ако се съди по външния му вид.

— Какво пише?

Мур направи знак на един от сапьорите да насочи лампата си към пиедестала на статуята, нагласи очилата си и зачете на висок глас:

За миг те не реагираха, докато прочетеното не стигна до съзнанието им и ги отрезви. След миг Золар изръмжа към брат си:

— Какво, по дяволите, става тук? Що за глупава шега е това?

Сарасон бе прехапал устни до кръв.

— Пит призна, че ни е показал пътя до демона — отвърна неохотно той, — но не каза нищо за това, че е влязъл в планината и е видял с очите си съкровището.

— Бил е много словоохотлив, нали? Защо не ми каза това?

Сарасон сви рамене.

— Той е мъртъв. Не сметнах, че има значение.

Мики се обърна към съпруга си.

— Познавам доктор Келси. Срещнах я на една конференция по археология в Сан Антонио. Тя има блестяща репутация като експерт по културата на Андите.

Мур кимна.

— Да, запознат съм с работата й. — Той втренчи поглед в Сарасон. — Ти ни накара да повярваме, че депутатката от Конгреса Смит и хората от НЮМА са тръгнали просто на лов за съкровище. Не ни каза нищо за участие на професионални археолози.

— Има ли някакво значение?

— Става нещо, което е извън вашия контрол — предупреди Мур. Той изглеждаше така, сякаш се наслаждаваше на объркването на братята Золар. — Ако бях на ваше място, щях да измъкна златото оттук колкото се може по-скоро.

Думите му бяха прекъснати от приглушена експлозия далече горе в тунела.

— Няма от какво да се страхуваме, щом Пит е мъртъв — продължи да настоява Сарасон. — Това, което виждате тук, е било направено преди Амару да го спре.

По лицето му обаче бе избила студена пот. В ушите му отекнаха подигравателните думи на Пит: „Изпързалян си, приятел“.

Чертите на Золар бавно се промениха. Той стисна напрегнато уста, челюстите му сякаш хлътнаха навътре и в очите му се появи тревога.

— Никой не открива съкровище от такава величина, за да остави след себе си някаква нелепа бележка и след това да си отиде. В лудостта на тия хора има някаква закономерност и що се отнася до мен, аз бих искал да узная плана им.

— Всеки, който застане на пътя ни, преди съкровището да е безопасно изнесено от планината, ще бъде унищожен — извика Сарасон към брат си. — Обещавам това.

Твърдият му като броня глас накара заплахата в думите му да прозвучи убедително. Всички му повярваха. Всички, с изключение на Мики Мур.

Единствена от всички тя стоеше близо до него и видя как устните му трепереха.

47

Всички бюрократи по света си приличат, помисли си Пит, с престорената им безсмислена усмивка, която покровителственият израз в очите им издаваше. Те трябва всички да са посещавали едно и също училище и да са учили една и съща изтъркана шаблонна реч, изпъстрена с уклончиви фрази. Този тук бе плешив, носеше очила с дебели рогови рамки и имаше черни мустаци, всяко едно косъмче на които бе прилежно подрязано.

Висок, изпълнен със самодоволство мъж, чийто профил и високомерно държане подхождаха повече на американец, седнал в залата за конференции, приличащ на испански конквистадор, Фернандо Матос представляваше типичен бюрократ, чието снизходително отношение към околните се допълваше от непрекъснатото му шикалкавене и увъртане. Той впери поглед в американците, които го бяха повикали в сградата на Митницата, на не повече от 100 метра (328 фута) от международната граница.

Адмирал Сандекър, който бе пристигнал от Вашингтон малко след като Гаскил и Рагсдейл бяха кацнали тук от Галвестън, отвърна на погледа му, без да продума. Шанън, Роджърс и Джордино бяха настанени на столове до едната стена, докато Пит бе седнал от дясната страна на Сандекър. Те оставиха Къртис Старгър, главният митнически агент на региона, да говори.

Ветеран, с шестнадесет години служба зад гърба си, Старгър се бе справял с достатъчно трудни ситуации, за да му е ясно всичко. Той бе елегантен, красив мъж с остри черти и руса коса. Изглеждаше по-скоро като застаряващ спасител от някой плаж в Сан Диего, отколкото като опитен агент. Той погледна Матос с изражение, което можеше да прегори и азбест. След като се представиха един на друг, той се хвърли в атака.

— Ще прескоча любезностите, мистър Матос. По въпроси като този аз съм свикнал да разговарям с ваши елитни агенти от правоохранителните ви институции, най-вече инспектор Гранадос и началника на северномексиканския отдел за разследване, сеньор Рохас. Бих искал да ми обясните, сър, защо тук е изпратено длъжностно лице от среден ранг от някаква неизвестна служба в Министерство на националните работи, което да ни информира за ситуацията. Имам чувството, че вашето правителство в Мексико Сити е в същото неведение, в което сме и ние.

Матос направи безпомощен израз с ръцете си. Очите му не мигнаха и усмивката остана все така върху лицето му.

— Инспектор Гранадос работи по един случай в Хермосило, а сеньор Рохас е болен.

— Съжалявам да чуя това — изсумтя лицемерно Старгър.

— Ако не бяха неразположени или изпратени по други задачи, аз съм сигурен, че те щяха с удоволствие да се консултират с вас. Споделям вашето неудовлетворение, но ви уверявам, че моето правителство ще направи всичко, което е в пълномощията му, за да ви окаже сътрудничество по този въпрос.

— Щатската прокуратура има основание да вярва, че трима души, известни под имената Джозеф Золар, Чарлз Оксли и Сайръс Сарасон, всичките братя, се занимават с широкомащабни международни операции, състоящи се в търговия с откраднати произведения на изкуството, контрабанда на ценни исторически предмети и подправяне на оригинални художествени творби. Ние имаме също така основание да вярваме, че те са похитили един от уважаваните ни законодатели от Конгреса и служител на най-престижната ни агенция за морски изследвания.

Матос се усмихна учтиво зад маската си на бюрократ.

— Напълно абсурдно. Както много добре знаете, господа, след вашата безрезултатна проверка на складовете на Золар в Тексас, тяхната репутация остава неопетнена.

Гаскил се усмихна криво на Рагсдейл.

— Новината бързо се разчува.

— Тези хора, които вие изглеждате така решени да преследвате, не са нарушили никакъв закон в Мексико. Нямаме юридическа причина, за да ги разследваме.

— Какво правите относно осигуряване освобождаването на депутатката от Конгреса Смит и заместник-директора Гън?

— По случая работят най-добрите ни полицейски екипи за разследване — увери го Матос. — Моите началници вече са дали разпореждания за плащане на искания откуп. И мога да гарантирам, че е въпрос само на няколко часа, преди бандитите, отговорни за този маскарад, да бъдат заловени и вашите хора спасени невредими.

— Нашите източници твърдят, че Золар са престъпниците, които носят отговорност за това.

Матос поклати глава.

— Не, не, доказателствата сочат, че зад отвличането стои една банда крадци.

Пит се присъедини към спора.

— Като говорим за отвличане, какво ще ни кажете за екипажа на ферибота? Къде изчезнаха те?

Матос изгледа презрително Пит.

— Това няма значение тук. Що се отнася до официалната информация, нашите полицейски служители имат четири подписани декларации, в които вие сте споменат като подстрекател на този заговор.

Негодувание забушува вътре в Пит. Братята Золар бяха хитро предвидили всяка случайност, но те или бяха пренебрегнали факта, че екипажът на „Алхамбра“ не е мъртъв, или Амару бе оплескал работата и ги бе излъгал. Падила и хората му трябва да са се добрали до брега, където са били прибрани от местната полиция.

— Бяха ли следователите ви така умни, за да открият също и мотивите ми за това?

— Мотивите не ме засягат, мистър Пит. Аз се основавам на доказателства. Но тъй като повдигнахте този въпрос, екипажът твърди, че вие сте убили депутатката от Конгреса Смит и Руди Гън, за да получите мястото на съкровището.

— Вашите полицейски служители трябва да са болни от болестта на Алцхаймер, за да повярват на това — сряза го Джордино.

— Доказателствата са си доказателства — каза спокойно Матос. — Като държавен служител, аз трябва да се придържам строго в законните граници.

Пит прие нелепото обвинение в ход и поде атаката си от друг ъгъл.

— Кажете ми, сеньор Матос, какъв процент от златото ще вземете като свой дял?

— Пет. — Матос се усети твърде късно и млъкна.

— Искахте да кажете пет процента, сър? — тихо попита Старгър.

Матос наклони глава и сви рамене.

— Нищо подобно.

— Бих казал, че вашите началници са си затворили очите пред един дълбок заговор — каза Сандекър.

— Няма никакъв заговор, адмирале. Кълна се в това.

— Това, което ни съобщавате — каза Гаскил, навеждайки се напред над масата, — е, че отговорни лица от правителството на щата Сонора са сключили сделка със Золар да задържат перуанското съкровище.

Матос вдигна ръка.

— Перуанците нямат законни претенции. Всички исторически ценности, намерени на мексиканска земя, принадлежат на нашия народ.

— Те принадлежат на народа на Перу — прекъсна го Шанън с почервеняло от гняв лице. — Ако вашето правителство имаше някакво чувство за приличие, те щяха да поканят перуанците поне за да го поделят с тях.

— Междудържавните въпроси не се решават по този начин, доктор Келси — отвърна Матос.

— Как би ви се понравило, ако изгубеното златно съкровище на Монтесума се появи в Андите?

— Не съм в състояние да преценявам събития в сферата на фантастиката — отговори невъзмутимо Матос. — Освен това слуховете за съкровището са силно преувеличени. Истинската му стойност в действителност е далеч по-малка.

Шанън изглеждаше смаяна.

— Какво говорите? Аз видях съкровището на Хуаскар със собствените си очи. Ако не друго, то е далеч по-значително, отколкото всеки би могъл да си представи. Оценявам потенциалната му стойност на почти един милиард долара.

— Семейство Золар са уважавани търговци, които имат световна репутация за точно оценяване на антики и произведения на изкуството. Оценката им на съкровището не надхвърля триста милиона.

— Мистър — каза рязко Шанън със студена ярост, — залагам моята професионална квалификация срещу тяхната по отношение оценяването на исторически находки от древните перуански култури. Ще ви го кажа с най-прости думи. Золар са пълни боклуци.

— Вашата дума срещу тяхната — каза спокойно Матос.

— За такова малко съкровище — каза Рагсдейл — те като че ли провеждат твърде мащабна операция за неговото изваждане.

— Петима или десетина работника, които да изнесат златото от пещерата. Това е всичко.

— Бихте ли искали да видите снимки от разузнавателни спътници, които показват, че върхът на Серо ел Капироте изглежда като мравуняк, по който пъпли цяла армия от хора и хеликоптери?

Матос седеше мълчаливо, сякаш не бе чул нищо.

— А уреждането на сметките със Золар? — попита Старгър. — Ще им позволите ли да изнесат ценните исторически предмети от страната?

— Техните усилия в името на народа на Сонора няма да останат неоценени. Те ще бъдат компенсирани.

Очевидно това беше една измислена история и никой в стаята не повярва в нея.

С най-висок служебен ранг в стаята бе адмирал Сандекър. Той погледна Матос и се усмихна с обезоръжаваща усмивка.

— Утре сутринта имам среща с президента на нашата нация. На нея ще го уведомя за тревожните събития, които стават в нашата южна съседка, и ще го информирам, че вашите правоохранителни органи бавят разследването и вдигат димна завеса пред отвличането на наши висши представители. Не е нужно да ви напомням, сеньор Матос, че споразумението за свободна търговия скоро ще влезе за разглеждане в Конгреса. Когато членовете му бъдат информирани за безчувственото ви отношение към един от неговите представители и как помагате на престъпници, търгуващи с откраднати и незаконно внесени произведения на изкуството, за тях ще е трудно да продължат взаимните ни търговски връзки. Накратко, сеньор, вашият президент ще бъде изправен пред голям скандал.

Погледът на Матос внезапно придоби съкрушено изражение под стъклата на очилата му.

— Не е нужно да се стига до такава силна реакция само заради едно незначително разногласие между нашите две страни.

Пит забеляза ситните капчици пот по главата на мексиканския служител. Той се обърна към шефа си от НЮМА.

— Едва ли мога да мина за експерт по политиката на изпълнителната власт, адмирале, но на какво искаш да се обзаложим, че президентът на Мексико и неговият кабинет не са били информирани за истинската ситуация?

— Подозирам, че ще спечелиш — каза Сандекър. — Това би обяснило защо не преговаряме със служител от висок ранг.

Лицето на Матос побледня и той определено заприлича на болен човек.

— Погрешно сте ме разбрали. Моята страна е готова да ви сътрудничи по всички възможни начини.

— Кажи на твоите началници в Министерството на националните работи — каза Пит — или на който и да е този, за когото работиш, че не са толкова умни, за колкото се смятат.

— Срещата приключи — каза Старгър. — Ще разгледаме възможните варианти и утре по това време ще информираме вашето правителство за действията, които ще предприемем.

Матос се опита да върне част от достойнството си. Той ги погледна със зъл поглед и когато заговори, гласът му бе по-тих.

— Трябва да ви предупредя срещу всякакви опити за изпращане на вашите Специални сили в Мексико.

Сандекър го прекъсна.

— Давам ви двадесет и четири часа, за да върнете невредими през границата между Мексикали и Калексико депутатката от Конгреса Смит и моя заместник-директор Руди Гън. Една минута да закъснеете и много хора ще пострадат.

— Вие нямате право да отправяте заплахи.

— След като кажа на нашия президент, че вашите сили за сигурност измъчват Смит и Гън, за да изтръгнат от тях държавни тайни, един бог знае как той ще реагира.

Матос изглеждаше ужасен.

— Но това е пълна лъжа, абсурдна измислица.

Сандекър се усмихна ледено.

— Виждате ли, и аз знам как да си измислям ситуации.

— Давам ви думата си.

— Това е всичко, сеньор Матос — каза Старгър. — Моля, дръжте моята служба в течение на всякакви по-нататъшни събития.

Когато мексиканският служител напусна залата за конференции, той изглеждаше като човек, който бе стоял отстрани и наблюдавал как съпругата му бяга с водопроводчика и кучето му е прегазено от камиона, разнасящ млякото. Веднага щом той си отиде, Рагсдейл, който бе седнал отзад и мълчаливо следял разговора, се обърна към Гаскил.

— Е, ако не нещо друго, то поне не знаят, че сме разкрили незаконния им склад.

— Да се надяваме, че ще останат в неведение още два дена.

— Направихте ли опис на откраднатите стоки? — попита Пит.

— Количеството им бе толкова огромно, че подробното им описване ще отнеме седмици.

— Спомняте ли си да сте виждали някакви религиозни идоли на индианците от Югозапада, издялани от тополово дърво?

Гаскил поклати глава.

— Не, нищо подобно.

— Ще ви помоля да ме уведомите, ако ги откриете. Имам един приятел, индианец, който би искал да си ги получи обратно.

Рагсдейл кимна към Сандекър.

— Как преценявате ситуацията, адмирале? — попита той.

— Золар са им обещали невъзможното — каза Сандекър. — Започвам да вярвам, че ако те бъдат арестувани, половината население на щата Сонора ще се вдигне на бунт, за да разбие вратите на затвора и ги освободи.

— Те никога няма да позволят на Лорън и Руди да си тръгнат свободно и да говорят — каза Пит.

— Не искам да съм този, който ще го каже — тихо се обади Рагсдейл, — но те вече може да са мъртви.

Пит поклати глава.

— Не мога да си позволя да повярвам в това.

Сандекър стана и се помъчи да се отърси от чувството си за безизходица, като закрачи напред-назад по пода.

— Дори ако президентът одобри едно тайно влизане, нашата специална група за реагиране не разполага с информация, която да ги заведе до мястото, където държат в плен Лорън и Руди.

— Струва ми се, че братята Золар са ги взели с тях в планината — каза Джордино.

Старгър кимна, съгласявайки се.

— Може би си прав. Хасиендата, която те използваха като главна квартира по време на издирването на съкровището, изглежда изоставена.

Рагсдейл въздъхна.

— Дори и ако Смит и Гън са все още живи, страхувам се, че няма да е за дълго.

— Не можем да направим нищо друго, освен да гледаме безпомощно през оградата — каза Старгър с отчаяние.

Рагсдейл се загледа през прозореца към границата.

— ФБР не може да проведе акция на мексиканска земя.

Пит погледна за миг федералните агенти, след което се обърна директно към Сандекър.

— Те не могат, но НЮМА може.

Всички го погледнаха неразбиращо.

— Можем какво? — попита Сандекър.

— Да влезем в Мексико и спасим Лорън и Руди, без да създаваме международен инцидент.

— Как ли пък не — засмя се Гаскил. — Преминаването на границата не е трудно, но Золар са привлекли на своя страна полицията и военните от щата Сонора. Сателитните снимки показват силна охрана на върха и в подножието на Серо ел Капироте. Не можеш да се приближиш дори на десет километра, без да бъдеш застрелян.

— Нямах предвид да отида с кола или пеша до планината — каза Пит.

Старгър го погледна и се ухили.

— Какво е това, което Националната агенция за подводни и морски изследвания може, а митническата служба и ФБР не могат? Да плува над пустинята?

— Не, не над пустинята — отвърна Пит с напълно сериозен тон, — а под нея.