Зловеща сполука

Пролог

Глава първа

Събудих се.

Разтревожи ме някакво шесто чувство.

Бях се схванал от студ.

Очите ми се стрелнаха към часовника. Пет и четвърт сутринта.

Нещо не беше наред, но не можех да усетя точно какво:

Ботушите! Ботушите, върху които бях стъпил!

Бяха ИЗЧЕЗНАЛИ!

Скочих стреснато.

Ръката ми се плъзна към дръжката на вратата. Отворих я безшумно.

ГРАФИНЯ КРЕК БЕШЕ ИЗЛЯЗЛА!

О, как само побеснях! Какво ли нечувано бедствие щеше да ми стовари на главата?

Не се съмнявах, че охраната на Спитеос е внушила на Крек и Кроуб нерушимото обещание да не разкриват съществуването на затвора и под усилен конвой ги е качила направо на борда на „Бликсо“. Нямаше никакво значение какво биха могли да разкрият пред екипажа на един кораб, пренасящ наркотици, защото той се състоеше само от вече осъдени престъпници, а и без това товарите на „Бликсо“ бяха предназначени точно за крепостта-затвор. Но в момента трябваше да се справя някак с обстоятелството, че съм позволил на затворничка от Спитеос да ми се изплъзне.

Умът ми още не мислеше много ясно, но вече изпадах в шок. Мяркаха ми се видения как щяха да ме арестуват. И всичко това преплетено с ужаса, който ми вдъхваше самата графиня Крек. А бях уморен като пребито куче и не можех да се събудя!

Втурнах се към стаята на Прахд. Нахълтах.

— Къде ти е пациентката? — креснах му аз.

Две глави се надигнаха над завивките.

Сестра Билдирджин изпъшка:

— Пак ли ти бе!

Прахд се претърколи на гръб и погледна светещия будилник. Въздъхна.

— Действието на газа изчезва само за няколко часа. Може да е излязла да подиша чист въздух.

Обърна се на хълбок с ясното намерение да заспи.

— Ти си наруши обещанието! — изсъска ми сестра Билдирджин.

Да, тук нямаше да получа нито помощ, нито съчувствие.

Излязох на бегом. Препусках по коридорите и надзъртах в стаите. Събудих дежурния на регистратурата, но на трескавите си въпроси получих само отговора:

— Безплатната поликлиника започва работа в осем.

Мятах се насам-натам още някое време.

Най-сетне разумът ми се поразмърда от усилията.

Внезапно си спомних, че сега графиня Крек носеше в себе си аудио и видео следящи устройства. И че в момента приемникът беше точно в кабинета на Прахд.

Слава на Боговете, че срещнах онзи „бибипан“1 покойник Спърк!

След секунди вече отварях кутиите. Сложих захранващите елементи, приемникът вече работеше и екранът светна.

Хванах я!

Тя ровеше по разни рафтове.

Гледах напрегнато.

Складът! Тя тършуваше из запасите в склада!

Оставяше на пода сгъваема медицинска чанта „Занко“, минаваше край редиците кутии с етикети и си избираше по нещо. Пускаше плячката в чантата и продължаваше нататък.

Накрая разбрах с какво се занимаваше. Събираше си комплект за първа помощ. Не взимаше по много от което и да е изделие, а и беше твърде придирчива в подбора. Разни дреболии като лепенки за незабавно лечение на порязвания и обгаряния, ампули със серум за бързо възстановяване на кръвозагуба, еднократни спринцовки за регулиране на сърдечния ритъм, все такива джунджурии. Започнах да проумявам, че според нея Джетеро Хелър е в постоянна опасност, защото тя току промърморваше:

— Може да пипне нещо нажежено.

Или пък:

— А с това се лекуват рани от бластер.

Глупачката си въобразяваше, че или той вече лежи прострелян, или ей сега предстои това да му се случи. Да не би Земята да е някакво бойно поле!

Стигна до малките машинки, всяка в спретнатата си опаковка.

— Сигурно четката му за зъби е съвсем изхабена… Или пък нервните му окончания са претоварени… Ами ако си е пуснал мустаци и иска да пораснат по-бързо…

Попадна на кутийки с прахчета и малки стъкленици с течности, направо измърка от удоволствие. Колкото и малко да познавах тези пособия, сториха ми се съставки за най-различни гримове.

Не разхвърляше нищо. Щом си вземеше малко от избраната кутия, веднага я поставяше на мястото й.

Когато мина на следващия раздел, аз се разтреперих. Хирургически електрически ножове и сонди. Тя реши, че не е зле да има няколко под ръка. Тя какво се канеше да прави — да лекува раните от бойно поле или да се втурне в битката?

От умуването вниманието ми се разсея, но изведнъж рязко се върна към екрана. Тя ахна, а от този звук косите ми вече се изправяха по навик.

В първия миг не видях какво ставаше заради мъждивата светлина в склада. Но после се свих, сякаш кобра се метна към гърлото ми!

Бе попаднала на рафтовете с изделията на „Очи и уши на Волтар“! Знаех, че са някъде там, защото бях изпразнил целия брониран сейф на вече предалата Богу дух фирма и отнесох всичко. Но заради хаоса с товарите при пристигането им на Земята, така и не видях къде ги оставиха. Някой прилежен педант бе подредил всичко по рафтовете — дузина от това, петдесет от онова. А сега графиня Крек жадно четеше етикетите!

Измишльотина, забелязваща свиването на зеницата, когато някой лъже. Двойник на виждащия през стени телескоп, който използвах в Ню Йорк. Устройство, показващо какво оръжие ще използва врагът, няколко секунди преди дори да е помислил за това. Миниатюрен радиопредавател, който можеш да зашиеш в яката на някой и ще изглежда, че той произнася казаните от тебе думи по микрофона. Предавател с мъничък приемник за ухо, за да подсказваш на някого отговори — „препоръчва се на адвокати, чиито клиенти са подложени на изтезания; допълнително се предлага устройство за двустранна връзка“. Стреличка, която „причинява усещане за горещина и сърбеж, така че хората се събличат принудително; подходяща за събиране на доказателства при бракоразводни дела“. Апарат за „внушаване на илюзорни картини, звуци и чувства; обектът на въздействие е убеден, че полудява“. Парфюм, който „принуждава обекта да отговаря на всичко с «да»; допълнително се предлага противоотрова за използващия средството“. Едва забележимо копийце, което „се изстрелва на разстояние до една миля и забива в стените подслушвателни и наблюдаващи устройства; допълнително се предлага пистолетът, побиращ се в дамска чантичка“. Претърсващо устройство, което „на разстояние до една миля сканира през дрехите на хората и създава илюзията, че са голи; допълнително се предлага фотографска приставка за непристойни снимки“. Приспособление за фарове — „при инсталиране във фаровете на вашето превозно средство принуждава другите водачи да реагират като пияни, за да бъдат арестувани“. Портативен уред, „стимулиращ желанието за кражба, така че обектът да бъде арестуван за джебчийство“.

И така нататък! Десетки дяволски хитрости!

Косата ми пропукваше от тревога! Графиня Крек се сдоби с още една чанта „Занко“ и любопитно пускаше в нея по два-три екземпляра от всичко!

Стигна до кашон с излъчватели на електронни илюзии. „Танцуващи голи момичета, приложими при снимки като повод за развод“. Взе цяла дузина. Натъкна се на ароматични бомби за внушаване на емоции, които „въздействат на хората така, че да кажат желаното от вас. Комплект от осем емоции. Внимание: когато отчупвате предпазителя, не вдишвайте!“. Взе пет-шест пакетчета!

Направо пощурях! Тези неща да попаднат в ръцете на графиня Крек! Земята още не беше полесражение, но когато излезеше тя от склада, сигурно в това щеше да се превърне!

Обзет от свирепа решимост, аз се надигнах, готов да нахълтам в склада и да пресека възможността да избие цели народи.

Но с ужас се сетих за „хипнотичната заповед“, която тя ми даде. Гласеше: „Ще ме оставиш да отида където пожелая в тази болница и близките сгради или в базата. Ще ми позволиш да взема всичко, което поискам“. И добави: „Ще ми позволиш да задържа всичко, каквото и да е то. Ще ме оставиш да си тръгна с взетото“.

Ако я спра, тя ще разбере, че хипношлемът не ми е подействал заради тайния прекъсвач. Така можех да си навлека дори смърт! Защото, ако у нея се мернеше дори сянка на подозрение с какво се занимавах, щеше да ми се стори твърде лека дори участта на онзи жълтокож, когото тя смаза до смърт в Спитеос.

Пръста си не можех да помръдна!

Но как е научила за склада? Мярна ми се мисълта, че там бяха хипношлемовете. Стигнала е до съвсем правилното заключение, че в този склад ще намери всичко останало.

Да го „бибипам“ Спърк! Още преди години е трябвало да го пречукам!

Ами хипношлемовете! Изпаднах в паника, когато разбрах, че ще вземе и тях! А щом попаднат на повече от две мили от мен, започват да работят съвсем нормално!

Имах само някакви си зашеметяващ пистолет, два 800-киловолтови бластера и специален нож. Би било самоубийство да се изправя срещу графиня Крек с такова жалко въоръжение. А може би да притичам до базата и да убедя някой от пилотите-убийци, че трябва да вдигне своето летящо бластерно оръдие и да пръсне болницата на молекули. Но после тъжно поклатих глава — това е достатъчно да се разправиш с боен космически кораб, но дали е достатъчно да победиш Крек?

Оставаше ми да направя само едно нещо и аз го направих — седях си и страдах.

Тя ме надхитри.

Глава втора

Докато кършех ръце, часовникът попадна пред погледа ми.

Оставаха само два часа до излитането на самолета!

Ако работех бързо и точно, можех поне да я махна от Турция. По дяволите, какво ми пукаше дали щеше да изтреби цял Ню Йорк!

Извадих нейните билети и джобни пари. И се поколебах. От базата обикновено отпускаха по петстотин долара за непредвидени случаи. Отворих нейния плик. Такси от летище „Джон Ф. Кенеди“ до самия Ню Йорк обикновено струваше петдесетина долара. Щях да й оставя само толкова. Пъхнах другите четиристотин и петдесет в своя портфейл. Нали бях разорен. Така че парите щяха да ми дойдат добре. А тя заслужаваше отплата за мръсните си номера.

Рат! Трябва да се качи на същия самолет. Взех междинния приемник и Предавател 831, поставих ги в кутиите им. Хрумна ми още една светла мисъл — взех четиристотин и петдесет долара от неговите пари и също ги пуснах в джоба си.

На бегом стигнах до неговата стая. Тъкмо се надигаше от леглото, но падна обратно, щом ме видя.

— Край на ваканцията, мързелив безделнико — казах му. — Тръгваш за Ню Йорк със самолета тази сутрин. С него ще лети жена с наметало, качулка и воал. Паспортът й е щатски, на име Хевънли Джой Крекъл. Ръст сто седемдесет и седем сантиметра. Руса коса. Очи сини или сиви — зависи дали иска да измъкне услуга от тебе или да те убие. Ще внимаваш този уред винаги да е на по-малко от двеста мили от нея, а когато излетите от Истанбул, ще включиш другия. Отбележи този комплект с буквата К, за да не ги объркаш в случай, че двата обекта се разделят.

— Ама тук парите са съвсем малко — той държеше петдесетдоларовата банкнота. — Да не са орязали джобните? Май ще имам време да отскоча до базата, за да поговоря с Фахт Бей преди самолета. Нали с нещо ще трябва да живея в Ню Йорк.

Бре, да го „бибипам“. Лукава твар. Обаче аз бях готов за хитрините му. Сграбчих попадналата пред погледа ми пачка рецепти, измъкнах електронната си карта и светкавично подпечатах всички до една на мястото за подпис.

— Попълни ги и ги дай в нашия нюйоркски офис. Те ще ти намерят пари.

— Дано мога да си купя храна с тези рецепти за фенобарбитал — кисело промърмори той.

Изгледах го втренчено. След това лечение и позакърпване на раните изглеждаше с много години по-млад. За разлика от преди ми се стори здрав.

— Май си понадебелял — отбелязах. — Натрупал си тлъстинки от излежаване. И си пуснал мустаци. Тя не бива да те познае. Обръсни се!

Знаех, че това ще го довърши. Щръкналите мустаци бяха негова гордост и радост.

Разтрепери се.

Измъкнах специалния нож от калъфа зад врата си толкова ловко, че той дори не разбра как оръжието се появи в ръката ми. Замахнах към мустаците му.

Той нададе вой и се сви.

— Ще ги обръсна! Обещавам!

Ето така беше по-добре. Наложих властта си над него.

Побързах да се върна в кабинета на Прахд. Хвърлих поглед към екрана. Тя излизаше от склада, награбила три големи чанти. Не ми оставаше много време.

С припряни движения събрах частите на наблюдаващото устройство. На бегом се изнесох във фоайето. Отворих две-три врати, но все попадах на сънени пациенти. Накрая открих празен кабинет за прегледи. Напъхах кутията с екрана в празен шкаф и го заключих. Заключих и кабинета. Затичах се към самостоятелната стая, където я бе настанил Прахд. Щом наближих, забавих крачка.

Прахд вече беше там, избръснат и сресан, облякъл нова лекарска престилка.

Крек влезе в стаята с всичките си чанти. Пътьом бе забърсала и два хипношлема. Приличаше на гаров носач. Прахд веднага пое нещата от ръцете й и ги нареди на леглото.

Очите й блестяха ярко. Не изглеждаше като човек, наскоро подложен на операция. Тя изпъна ръка изпод наметката си и каза на Прахд:

— Надзърнах под превръзките — посочи китката си с другата ръка. — Май ме отървахте от тези белези. И даже отново имам загар. Мисля, че сте свършил чудесна работа. А как блестят зъбите ми!

Тя му ги показа. Аз трепнах.

Но Прахд грейна и запристъпва неловко като смутено момченце. Идиот! Тази вече го въртеше на малкия си пръст!

— Толкова се радвам, че сте доволна — промълви той. — За мен е чест да помогна на такава прекрасна пациентка. Следобед можете да свалите всички превръзки, дотогава червенината по оперираните места ще е избледняла.

Той огледа чантите. Бяха бели, с надписи „Занко“ на волтариански. Сериозна опасност за нарушение на Кодекса. А аз не можех да й попреча да ги вземе!

— Почакайте малко — помоли Прахд.

Изфуча от стаята като светкавица и се върна след миг. Носеше кутия с всякакви стикери. Порови вътре и избра пет-шест.

Навлажняваше ги с вода от мивката и ги лепеше върху надписите на фирмата „Занко“ по чантите и хипношлемовете.

По тях изобилстваха червените кръстове, червените полумесеци и емблемите на ООН.

Взе восъчен печат от кутията, върза чантите с тел и ги запечата.

— Слушайте внимателно — започна да я наставлява той, — ако някой поиска да ви спре, кажете му, че ги носите в Международната лаборатория за контрол на заразните болести в Ню Йорк. Там изпращаме образците от бацили. Кажете му, че в чантите пренасяте херметически запечатани епруветки с гръбначномозъчен менингит.

— Гръбначномозъчен менингит — повтори тя. — Докторе, не зная как да ви се отблагодаря за лечението и помощта.

— Беше удоволствие да работя за ваша милост — Той се поклони. Божичко, сякаш беше някой велможа от Имперския двор! — Желая ви приятно пътуване и скорошно завръщане.

Въобще нямах настроение да се присъединя към последното пожелание. Щом графиня Крек тръгнеше от тук — край, нямаше връщане! А този тъпанар излезе от стаята с поклони, с гърба напред!

Тя вече пъхаше сгънатите космонавтски дрехи в сака си. Исках по-бързо да я разкарам. От необходимостта да съм близо до нея ръцете ми трепереха. Подадох й билетите и паспорта.

— Това е името ви за тази планета.

Тя се зачете в паспорта.

— Хевънли Джой Крекъл! Солтан, сигурно ти си измислил това. Много мило!

— А това са пари. Ще ви потрябват, когато наемете такси след пристигането.

Дадох й петдесетте долара.

Тя се взря любопитно в банкнотата. Да ви кажа, тези съвременни щатски банкноти, мърляво черно-зелени на сивозелен фон, въобще не изглеждат добре в сравнение със златния блясък на волтарианските пари. Тя прочете надписа под портрета.

— Грант ли? На английски това означава „раздавам безплатно“. Тази хартийка едва ли струва нещо, щом я раздават ей така. На колко кредита се равнява?

— Те още нищо не знаят за нас — напомних, — затова щатският долар няма обменен курс спрямо нашия кредит. Но един долар се равнява приблизително на една пета от кредита.

— Олеле — въздъхна тя. — Значи това са само десет кредита. Солтан, нямам никакви дрехи. Не бих позволила Джетеро да ме види такава. Не можеш ли поне да ми дадеш назаем малко пари?

Няма начин, казах си мислено. Нали в това беше целият майтап. При последното си пътуване до Съединените щата на свой гръб изпитах готовността на жените да харчат безогледно за дрехи. Но благодарение на усилията ми Хелър в момента беше доста закъсал. Още няколко хубави рокли и кожени палта щяха да го довършат. Пращах му истинска финансова катастрофа. И си я заслужаваше напълно заради всички неприятности, които ми причини.

Сигурно прекалено дълго се отдавах на безмълвното си ликуване. Когато й обърнах внимание, тя пак говореше.

— Солтан, зная, че ти ръководиш Мисия Земя. Когато в Спитеос ми доведе Джетеро за езиковото обучение, ти съвсем ясно каза това. Ръководителят на мисията разполага и с отпуснатите за нея средства. Зная и друго — твоят шеф Ломбар Хист смята тази мисия за особено важна. Наблегна на значението й, когато ме изпращаше тук. Каза ми, че идвам тук, за да се грижа за главния изпълнител на мисията, за да е той щастлив и да не се преуморява. От тайните документи, които ми показа ти, научих колко е важна тази мисия и за Негово Величество. Затова не мога да си представя, че са отпуснали толкова оскъдни средства!

Ха, Негово величество! Ако само знаеше, че „имперските“ документи са най-обикновени фалшификати, с които я измамих. Щеше ми се да отклоня ума й от тази тема. Осени ме вдъхновението.

— Графиньо, всъщност те не използват често пари на тази планета. Имат неща, които наричат кредитни карти. — Ах, какъв капан готвех за Хелър! — Нужно е само да си набавите цял куп кредитни карти и да ги използвате колкото ви душа иска. Купувайте, купувайте, купувайте! Така правят тук. Щом пристигнете в Ню Йорк, използвайте кредитни карти и си купете каквото пожелаете. Пазарувайте на воля!

— Кредитни карти ли? — повтори тя. — Тоест „парични“ карти. О, значи ТОВА използват вместо тази неприятна хартия?

— Именно — уверих я аз. — Тук съвсем рядко парите минават от ръце в ръце. Всичко се върши с КРЕДИТНИ карти.

Извадих цяла пачка от тези „бибипски“ неща от джоба си и й ги показах.

— Аха, значи затова нямаш пари!

— Правилно! Съвсем правилно заключение! — с най-честното си изражение казах аз.

— Странна планета — отбеляза тя. — Казваш ми, че само показваш една такава карта и те ти дават каквото поискаш? Чудаци.

— Напълно споделям мнението ви — допуснах в гласа ми да се промъкне горчива нотка.

Пъхнах всички кредитни карти в джоба си. Тя се замисли.

— Но аз нямам от тези. Ще трябва да направя нещо. Не ще позволя Джетеро да ме види такава. — Въздъхна и стана. — Все едно, благодаря ти за съветите, Солтан, ти си истински приятел.

Тя ме потупа по рамото.

Щях да трепна, но навреме се спрях. Не бива да се усъмни, че току-що я подлъгах да унищожи напълно Хелър. Погледнах си часовника.

— О, Небеса! — възкликнах. — Ще закъснеем за самолета!

Какво облекчение — тя щеше да ми се махне от главата!

Глава трета

Повиках таксито и я откарахме до летището заедно с нейните огромни чанти, кутии с хипношлемове и сак. С помощта на шофьора и един от носачите пренесохме багажа до гишето. И естествено, трябваше да плащаме свръхбагаж — 329 долара! Но нали я излъгах, че нямам пари. Все пак измислих нещо.

Когато й дадоха бордовия пропуск, аз я отведох да се настани в чакалнята. Върнах се на гишето. И приложих най-проста уловка — пъхнах в ръката на чиновничката двайсетдоларова банкнота, така че багажът веднага се украси с лепенки „Платен свръхбагаж“, чак до Ню Йорк.

Тя оглеждаше няколкото чакащи пътници. Дори с наметки и воали, жените не бяха зле облечени. Прозираха бяла коприна и златен брокат. Тя печално погледна своите дрехи. Сравнението не беше никак утешително. Потиснах веселието си. Изглеждаше наистина-ужасно с опърпаната наметка и качулка с дупчици, а вехтият воал беше посивял. О, щеше да надуе сметките на Хелър за дрехи, не се съмнявах в това!

Отекващият глас от високоговорителите обяви нейния полет, първо на турски, после на английски:

— Моля, пътниците за полет 19 на THY до Истанбул да се отправят към изход 1.

Афийон е забутано градче с малко летище, оттук излита само един самолет дневно и има само един изход, но откакто откриха наново летището преди няколко години, харесва им да се правят на велики.

— Това е вашият самолет — побързах да я подсетя.

Само като стоях около нея и нервите ми се изпъваха. Ако се досетеше на какви пачи яйца я бях насадил, би могла най-спокойно да ме размаже по пода на чакалнята.

— Почакай — спря ме тя. — Солтан, не забрави ли нещо?

Сведох поглед. Документите за полета още бяха в ръката ми.

— Ето — подадох й ги. — Това е отрязъкът от билета, квитанцията за багажа и за платения свръхбагаж. Изходът е ей там…

— Добре — каза тя и ловко издърпа бордовия си пропуск от другата ми ръка. — Но доколкото зная, Ню Йорк е един от най-големите градове на тази планета. И макар да съм сигурна, че вече всеки е чувал за Джетеро, може би той също използва друго име. А аз дори не зная адреса му!

О, Богове, как можах да пропусна това! Ако не успееше да го открие, току-виж ни я пратили обратно.

Кухият глас отново заехтя из чакалнята. Който и да обявяваше полета, виждаше добре, че има пътници, които не са тръгнали към изхода, тоест ние!

— THY, полет 19! Изход 1. Султан Бей, ще си изтървете самолета! Побързайте!

Да ги „бибип“, тук всички ме познаваха. Съвсем се обърках. Нямах химикалка. Втурнах се към гишето да взема. Нямах хартия. Порових из джобовете си и напипах някакво парче. Припряно написах на гърба земното име и адрес на Хелър. На бегом се върнах при графиня Крек, пъхнах хартийката в ръката й и я избутах към изход 1.

Застаналият на вратата мъж взе бордовия пропуск и настоятелно посочи самолета. Всички други се бяха качили. Но графиня Крек се обърна към мен. Сграбчи ме за раменете и ми лепна целувка по бузата през воала си.

— Благодаря ти, Солтан, за всичко, което направи. Ти си добър човек, Солтан.

Врътна се на пети и затича към самолета, направо прелетя стъпалата на подвижната стълба. Спря на най-горното и ми махна с ръка. После изчезна в самолета.

А аз стоях и ми беше особено неловко. На пръв поглед като я доведох тук, като уредих да й махнат белезите и я пратих при нейния любим, аз си заслужих похвалата. Но ако човек се задоволява само с пръв поглед, може бързо да се хлъзне при надхитрянето с графиня Крек. Тя бе намислила нещо. Този изблик на чувства беше толкова нетипичен за нея, че осъзнах дори с гръбначния си мозък — не вещаеше нищо добро. Да, колкото повече размишлявах, толкова по-уверен бях в това. Тя ми приложи някакъв дяволски номер! Твърде добре я познавах! За съжаление!

Самолетът с тътен изпълзя към пистата за излитане, двигателите изреваха мощно и машината се понесе в небето.

Още не се бях отървал от нея. Може пък в Истанбул да не се прехвърли на международния полет. Ами ако нещо й хрумне и се върне тук?

Таксито ме откара с шеметна скорост пред болницата.

Влязох в кабинета за прегледи и заключих вратата. Извадих екрана от шкафа.

Глава четвърта

Ето я и нея в самолета на турските авиолинии. Бе си свалила воала. Стюардесата й предложи кафе и малка кифла. Крек взе подносчето, огледа всичко набързо, опипа хартията, опита се да прочете надписа на пакетчето със захар, но той беше на турски. Тя не знаеше, че трябва да изсипе захарта в кафето. Още първата глътка от напитката предизвика неодобрението й. Видя как един от пътниците натисна сигналния звънец, за да повика стюардесата и направи същото. Стюардесата застана до нея.

— Това е ужасно горчиво — оплака се графинята на английски. — Нямате ли горещ главотръс?

Ох, Богове. Нарушение на Кодекса! Но и без това не би имало смисъл да й давам наставления преди тръгването. Щеше да ми отвърне „Аз не съм в Армията!“.

Стюардесата като че се стъписа.

— Госпожо, по време на предиобедните полети обикновено не поднасяме концентриран алкохол.

— Но това е твърде горчиво!

— А, вие не сте сложила захар — досети се стюардесата.

Отвори пакетчето и изсипа съдържанието му в чашата. Сигурно помисли графиня Крек за слабоумна.

А графинята се загледа в тъпия нож със странна форма. И май реши, че е подходящ за разбъркване на кафето. После откри все още увитата в салфетка лъжичка. На подносчето имаше и бучка масло за кифлата. Тя взе малко с лъжичката и опита предпазливо. Отпи от кафето. Върна всичко на подносчето и промърмори на волтариански:

— Джетеро би трябвало да е прегладнял до смърт на тази планета!

Това беше най-радостното изказване, което чух за целия ден! Свалих си шапката и смъкнах от раменете палтото от меча кожа. Сложих екрана на кушетката за прегледи и се настаних на стол. По-добре беше да се чувствам удобно. Исках да се уверя абсолютно, че този женски лепъртидж е напуснал Турция.

Посегнах да пипна своя „знак за ранг“, както правят мнозина офицери. Ръката ми стисна само въздух.

Погледнах.

Нямаше го!

Някъде съм го загубил!

Когато не успях да намеря истинския си знак, взех за малко изумрудения медальон на Утанч, колкото да си придам необходимата важност. И имах намерение още същия ден скришом да го върна в чекмеджето с бижутата. О, Богове, тя ще изпадне в такава ярост, че въобще да не мога да припаря до вилата!

Я почакай. Къде бях, когато го пипнах за последен път? Не си спомнях.

Изфучах в коридора. И едва не си ударихме главите с Прахд.

— Да си намирал знак за ранг? — писнах насреща му.

Той изсъска:

— Шът!

Натика ме обратно в кабинета.

— Не вряскайте така. Свалил сте палтото си. Не можете да тичате пред хората с волтарианска униформа! Вземете това.

Издърпа лекарска престилка от някакъв шкаф и я бутна в ръцете ми.

Овладях нервите си колкото да навлека престилката. Ръкавите се оказаха прекалено дълги.

— Знакът, който показваше моя ранг — обясних му. — Изчезнал е. Моля те, помогни ми да го намеря.

— Съжалявам. Сега трябва да направя една операция. Просто си припомнете къде сте ходил и потърсете на тези места.

Мъдър съвет. Отидох в операционната, която използвахме предишната нощ. Там работеха чистачи и санитари. Не бяха виждали медальон със зелен камък.

Минах през помещението, където наблюдавах през еднопосочното стъкло. На пода нямаше нищо.

Блестяща идея — обадих се на таксиметровия шофьор и почаках със слушалката в ръка, докато той претършува своята кола. И там го нямаше.

Примолих му се да отскочи до летището и да огледа навсякъде. Обеща да ми се обади след малко.

Крачех неспокойно из кабинета. О, Богове, Утанч щеше да пищи от гняв и да разхвърля всичко като ураган дни, седмици, месеци наред! Това беше най-големият скъпоценен камък сред всички други в чекмеджето. Сигурно струваше поне петдесет хиляди долара!

А това ми напомни за моето финансово състояние. Съвсем скоро щяха да ме налетят отново онези лешояди от кредитните фирми. Въобще нямах представа още колко дължа след пътуването си до Щатите, но едва ли беше по-малко от половин милион. Вече нямах никакъв шанс да измъкна още пари от болницата или от Фахт Бей. При сегашното положение може би щяха да се задоволят с продажбата на вилата и слугите. Но ако купя друг медальон, за да не бъде забелязано изчезването на предишния, заради натрупаните сметки току-виж продали и мен!

Не, немислимо беше да купувам медальон! Самата мисъл за поредната сметка ми смрази кръвта.

Мина час. Обади се таксиметровият шофьор. Не, нямало никакъв медальон по подовете в летището, никой не го бил предал на гишето, а сега съм му дължал още петнадесет долара за разходи! Ядосах се. Не само че ми забърка още по-голяма каша с кредитните фирми, като ми накупи всичките онези дрехи, ами и не можеше да свърши най-простото нещо — да намери медальона! Но не му се разкрещях. Беше единственото подобие на приятел, който имах. Просто тряснах слушалката.

Обезсърчено заключих вратата на кабинета и се свлякох на стола.

Графинята се бе прехвърлила за следващия полет от Истанбул и сега беше на път за Брюксел, където й предстоеше нова смяна.

Явно се бе разшетала из чакалнята за транзитни пътници. Там имат доста поносим щанд за закуски и вестници и тя бе инвестирала значителна част от парите си. Сега в скута й стърчеше купчина от списания. Разгръщаше някаква френска щуротия на име „Ох, тези жени“.

Но не ме спохождаше вълната на облекчение, че тя е напуснала Турция и с всяка секунда се отдалечава от мен.

Може би се чувствах потиснат заради модното списание. Тя не знаеше френски, но тези огромни цветни снимки не се нуждаеха от пояснения. Не знам тя какво разбираше. Но на мен снимките ми крещяха „Скъпотия!“. Вече бях мъж с опит относно женските одежди!

Постепенно настроението ми се подобри. Тези великолепни цветни изображения на заели чудати пози модели в невероятно нелепи дрехи щяха да струват цяло състояние на Хелър! Парижките модни дизайнери въобще не поглеждат фигурите на своите клиентки, те надничат само в банковите им сметки. И тъй като според мен те очакват и едното, и другото да е с внушителни размери, зачудих се защо тези модели винаги са кльощави като пилешки кокалчета. Светът на женската мода е особено смахнат. От бързия оглед на списанието установих, че в момента французойките предпочитаха да изглеждат така, сякаш са взели облеклата си от кофите за боклук.

Веднъж някой ми обясни как ставало всичко — беше съседът ми в един самолет. Уверяваше ме, че всички модни дизайнери били педерасти и мразели жените, защото виждали конкуренция в тяхно лице. Затова скришом заговорничели да ги обличат колкото може по-дивашки, за да отпъждат мъжете. Онзи човек май беше налучкал истината. И като гледах снимките в списанието, още повече намразих всички обратни типчета! Нека обличат жените в щуротии колкото си искат, но е непростимо да ги правят толкова скъпи!

След малко графиня Крек захвърли това списание. Взе огромно американско издание със заглавие „Смътни копнежи“. Още мода. Колкото и да беше чудно, различаваше се от френската. Не че беше по-малко побъркана, не че моделите имаха повече плът по скелетите си, не че онези „бибипски“ педали бяха проявили по-малко усърдие в желанието си да придадат ужасен вид на жените, за да подмамят мъжете им в леглата си. Обаче дрехите имаха съвсем друг вид. Американските хомосексуалисти-моделиери пробутваха на жените идеята, че трябва да заприличат на марионетки. Дори до всяка снимка имаше малка скица на кукла с преплетени и кръстосани крака, с конци, омотани около шията.

— Миличка, май се интересуваш от мода.

Нов глас. Крек изви очи към жената на съседната седалка. Рошава изрусена коса, тази май наближаваше четиридесетте.

— Като те гледам, отдавна е време да се заемеш с фасадата си! — Жената се усмихна. — Аз съм Мейми Буумп, връщам се при Голямата ябълка и ярките светлини. Ти коя си?

Това им харесвам аз на пътуващите американци. Много са прями. Никакви увъртания и любезности.

— Ами трябва да съм Джой Крекъл — отговори графиня Крек. — Как сте?

— Е, благодаря, добре се оправям след бляскавото турне по горещите местенца на Близкия изток. Аз съм известна певица. Арабите ми напълниха джобчето с парици и сега се прибирам в благословената от Бога страна да ги похарча. Исусе Христе, поне година ще си спинкам само в моето си легълце! Сладурче, обаче ти изглеждаш, като че камила ти е паднала на главата.

— Наистина ли?

— Ами да, с тия боклуци — Мейми Буумп презрително докосна наметката на Крек. — Откъде ги изрови тия парцали?

— Три години бях пленница в крепост — обясни графиня Крек. — Откраднаха ми всички дрехи.

— Не си правиш „бибип“ с мен, нали? Исусе Христе, ама тия „избибипани“ араби на всичко са способни. Едно момиче щом излезе от Щатите напоследък, вече си рискува живота. Виждам аз, че трябва да ти се вкара малко ум в главата, щом си ги оставила да ти скроят тоя номер! Мозъчето ти трябва да щрака всяка секунда. Едва не ми се случи същото в Мароко. Но му разправям аз на техния крал: „Ей, братче, ако не кихнеш малко диаманти, не само ще ти отрежа скапаните «бибипци», ами ще ти спра и помощта от Америка“. А той не може ден да изкара без тая наша помощ, затова ми натъпка чантичката с лъскави камъчета и ме пусна по живо, по здраво. Виж, още имам един оттогава!

Показа на Крек пръстен с огромен диамант сред всички друга камъни по пухкавите й пръсти.

— Тия камъчета са най-добрите приятелчета на всяко момиче — добави тя.

— А изумрудите и рубините също ли са ценни на тази планета? — попита графинята.

— Ти го каза, бебчо. Искаш ли да ти помогна с модата, да ти покажа от какво наистина пощуряват ония космати зверове?

Внезапно леден повей като вятър от полюса прониза цялото ми тяло. Внезапно си спомних съвсем ясно! Внезапният изблик на благодарност! И съвсем неочакваната целувка по бузата!

Ловките й ръце! Та тя беше майстор на подобни трикове. Нали обучаваше фокусници по десет наведнъж! Само е трябвало да откопчае верижката с едната ръка и да хване падащия медальон с другата!

Убедих се! Изумруденият медальон беше у графиня Крек!

Всичко си дойде на мястото. Нали хипнотичната й заповед ме принуждаваше да й дам каквото пожелае. А беше толкова загрижена как ще изглежда при срещата си с Хелър.

Знаех абсолютно точно какво ще направи. Самолетът ще кацне в Ню Йорк. И тя ще си накупи цял камион дрехи. Ще ги плати с медальона! С медальона на Утанч, струващ петдесетина хиляди долара, а аз нямах никаква надежда да го върна на мястото му!

О, тя наистина е престъпничка! Незабавно повярвах в полицейското й досие до последната точка в него! Крадла!

Глава пета

С душа, разкъсвана от ярост и отчаяние, аз неволно станах свидетел на разговорите им по време на полета.

Мода, мода, мода. Дрехи, дрехи, дрехи. Над заснежените брегове на Дунав — мода, мода, мода и дрехи, дрехи, дрехи. Над Алпите и Германия, при прекачването в Брюксел — мода, мода, мода и дрехи, дрехи, дрехи. Над Англия и бурите в Атлантическия океан — мода, мода, мода и дрехи, дрехи, дрехи. Дори не си изядоха обяда. Графиня Крек не можа да проумее как да се справи с тази храна, а Мейми Буумп бе твърде напълняла и вече не се побираше в част от своите модни, модни, модни дрехи, дрехи, дрехи.

Понякога отделяха време да си разказват случки от преживелиците си на сцената. Нали и двете се бяха занимавали с този бизнес. И аз бях принуден да изтърпя някои реплики на графиня Крек, които щяха най-дръзко да нарушат Кодекса, ако Мейми Буумп не си бе набила в главата идеята, че Аталанта е Атлантик Сити, а Волтар е някакво забутано местенце до град Пеория в щат Илинойс.

Накрая Мейми каза:

— Сега, като разнищихме всичко чак до морскозеленото неглиже, нещо ми подсказва, миличка, че пак не си много доволна. Да нямаш още проблеми, които не си споделила с Мейми?

— Ами имам — призна си графиня Крек. — Нали разбираш, ще се виждам с моя любим. От доста месеци е на тази планета без мен. Той е най-хубавият, най-великолепният мъж, който можеш да си представиш. Ще ти стане по-ясно, като ти кажа, че смятат неговата сестра за една от най-разкошните красавици в цялата Конфедерация.

— Ъхъ, светна ми — рече Мейми Буумп. — Някоя от победителките в конкурсите за красота по южните щати.

— А пък на него му се носи славата на най-привлекателния офицер в целия Флот. И въобще не се съмнявам, че през всичките тези месеци са му налитали най-прекрасните и най-добре облечените жени на планетата.

— Охо, значи бил моряче? Е, не мога да те виня, че се притесняваш. Тия морски красавци направо те убиват с един поглед. Заради униформата е, да знаеш!

— Точно това ми е проблемът — промълви графиня Крек. — Ако му се изпреча пред очите като някаква повлекана, в същия миг изхвърчам от играта. Той няма да ме погледне повече!

— Ясно. Ех, тази първа среща след дълга раздяла. Ох, детенце, това малко пришпорва нещата. Мислех си, че ще имаме време. А сега ми разправяш, че трябва да стане за два-три часа. Исусе, трудна работа е тази. Ами че дори едно трайно къдрене иска повечко време! — Мейми се замисли, клатеше глава. — Божичко. Все едно с една песен да тръшнеш публиката и да се влюбят в тебе завинаги. Брей, страхотна гатанка!

Тя разсеяно въртеше диамантените пръстени по своите тлъстички ръце.

Внезапно Мейми бясно зарови из купчината модни списания на пода. Измъкна едно със заглавие „Ултра-Ултра“. Прелисти набързо рекламите. Стигна до най-голямата и тържествуващо пъхна списанието в ръцете на графиня Крек.

— Ето ти ключа! „Бонбъкс Телър“! За мен са малко скъпички, но пък са сред четирите най-щури вериги за оправни жени в света! И навсякъде имат магазини, нали виждаш? — Тя мушна пръст в текста под бляскавата снимка. — Един от тях е точно на летище „Кенеди“, където ще кацнем! Имат всичко и работят като светкавици. Само че има още един дребен проблем — така са надули цените, че не само ти дерат кожата, ами направо ти режат главата! Джой, ти имаш ли мангизи? Защото там ще ти трябват МНОГО пари!

И тя енергично потри пръсти.

— Пари ли? — повтори графиня Крек. — За всичко съм се погрижила.

Аз пак изтръпнах. Тъкмо се питах с какво си е купила толкова скъпи списания. Почти останал без дъх, бръкнах в джобовете си.

В панталона си открих цялата пачка кредитни карти. Измъкнах ги за оглед и ги върнах на мястото им, без да ги броя една по една: слава на Боговете, още разполагах с това съдбоносно тесте карти.

Продължих да ровя. Обикновено държах портфейла в задния си джоб. Нямах особено желание да проверявам още ли е там. Човек разполага с ограничени запаси адреналин, които издържат само на няколко тежки сътресения, после ти остава само да припадаш. Но рискувах. Е, тук ли е моят портфейл?

НЯМАШЕ ГО!

О, Богове! Ловките й ръце се бяха добрали и до портфейла! Липсваха всичките деветстотин долара, които прибрах от техните джобни пари!

Джебчийка! Най-долната, най-гнусната разновидност на престъпника, презряна дори от останалите криминални типове! Да, всичко в нейното полицейско досие е било свята истина!

Графиня Крек не само беше крадла на бижута, заслужаваща общогалактическо издирване, тя беше и „бибипана“ джебчийка!

Отново останах без пукнат грош!

Фаталната целувка на графиня Крек!

Яростта ми стихна до безнадеждност. Провесих глава. Но гласът на Мейми Буумп все пак проникваше през покрилия съзнанието ми облак от пълно равнодушие. Тя изреждаше списъка на „минимално необходимите“ неща: копринени бикини и сутиени, домашни пенюари, всекидневни тоалети, вечерни рокли, делови костюми, поли, блузи с най-скъпа холандска дантела, обувки, ботушки и домашни пантофки, обточени с кожа от хермелин, петдесетина прозрачни халатчета, подхождащите на всичко това бижута, накрая добави „всякакви кожени палта“, включително дълго до петите палто от норка с качулка и наметало.

— Този списък — обобщи тя, — включва всичко необходимо за горе-долу два месеца, така ще можеш да изкараш до пролетта. Тогава, разбира се, ще трябва да обновиш целия гардероб, за да задържиш при себе си своето моряче. Сега да преминем на някои задължителни действия, като започнем с новата ти прическа. Категорично съм против новата мода да се бръсне до голо половината глава, за да бъде боядисана в синьо. Пък и ти не разполагаш с толкова време. В салона към „Бонбъкс Телър“ ще те посъветват да направиш това, но според мен стилът „Нека Вятърът ме духа“, с този рус облак коса, напръскан с рубинов прах, добре ще подхожда на твоя тен. Стига да си сложиш достатъчно бялосини диаманти, за да подчертаеш цвета на очите си. Да преминем към лака за нокти — златистото като че пак се налага…

Тя дори не млъкваше да си поеме дъх и у мен пак се зароди слаба, горчива надежда. Представях си, че онзи изумруден медальон струваше не повече от петдесет хиляди долара. Но моят вече трениран и чувствителен слух веднага долови, че „минимално необходимото“ щеше да надхвърли тази сума. А в магазините на „Бонбъкс Телър“ само едно палто от норка, марка „Блекгама“, върха на всички кожени палта, би струвало колкото два такива медальона!

Надеждата се надигна в душата ми като мощна вълна. Каквито и да бяха личните ми загуби досега, Хелър скоро щеше да затъне до уши в този поток от сметки, колкото и пари да му бяха останали. Та той дори не можа да плати остатъка за тиарата на Бейб, нещастно зарязана някъде по рафтовете на „Тифани“. Тази „певица“, обикаляща като хищник чуждестранните нощни клубове и зловещата престъпница графиня Крек му крояха катастрофа, за каквато едва ли бих могъл да мечтая. Вярно, и Данъчната служба вече му копаеше гроба, но тези двете щяха да надминат дори данъчните агенти с размаха си, ще накарат Хелър да спи в парка и да рови за ядене из боклукчийските кофи. Боговете да благословят магазини като „Бонбъкс Телър“! Благословени да са и тези същински магьосници, подмамващи невинните и беззащитни мъже към пълната им съсипия! Така не само се отърваваха от конкуренцията на жените, ами и бяха на път напълно да затрият всички мъже! Този път минаваше право през съда по фалитите. Натам се бе запътил и Хелър.

Глава шеста

Самолетът кацна на международното летище „Джон Ф. Кенеди“ с рев и скърцане на спирачки, в сравнение с които тръгнали към битка воини биха ви се сторили кротки като агънца.

Още можех да разчитам на едно най-често непреодолимо препятствие. Правителствените чиновници на това летище, в имиграционните служби, митницата и агенцията за борба с наркотрафика, са най-гадните и враждебни грубияни в целия свят. Така насищат с омраза първия допир на чужденеца с Америка, че една разходка на голо при минусови температури му се струва къде по-приятно преживяване.

Надявах се да открият незаписания в декларацията медальон, да го конфискуват и да хвърлят графиня Крек в зверилника на някой федерален затвор. Тя си го заслужаваше.

Когато графиня Крек застана пред гишето „Условно допускане в САЩ на завръщащи се американски граждани“, у мен замъждука очакването на радостна случка. Чиновникът там е корав мълчаливец, какъвто дори в погребално бюро трудно ще намерите. Поглежда в малката си книжка, за да провери дали не си избягал престъпник, издирван за неплатени глоби от неправилно паркиране. И ако попадне на твоето име или номер на колата, или пък ако името ти изскочи на компютърния монитор, той незабелязано дава знак и федералните полицаи те връхлитат отвсякъде като грабливи птици.

Графинята и Мейми минаха през гишето най-безгрижно, увлечени в приказки за дрехи, дрехи, дрехи и мода, мода, мода.

Графинята небрежно погледна екрана, където след въвеждането на номера на нейния паспорт се появи съобщение:

Мълчаливецът с изражение на престоял труп леко драсна с молив по страницата на паспорта, тресна печата и тя влезе в страната!

В митницата федералните служители принуждаваха хората един след друг да се подпират на стената с разперени ръце и да се разкрачват, после бързо и с ръмжене ги претърсваха.

Графинята и Мейми минаха направо, багажът им вече беше отбелязан като проверен, бъбреха си за мода, мода, мода и дрехи, дрехи, дрехи. Също като младенци в лъвско леговище, които дори не подозират, че наоколо се разхождат гладни зверове.

О, Богове! Право да си кажа, точно в такива моменти започвам да проклинам подкупното бездействие на бюрокрацията! Тези типове не само не намериха медальона, те даже не я претърсиха.

Накрая двете застанаха под табелата „Допускане в страната“. Купчината куфари на Мейми Буумп почти съперничеше на багажа на Крек. Но Мейми наистина се оказа опитна пътешественичка. Тупна с парижкото си чадърче по главите двама вече заети носачи и скоро багажът им беше спретнато нареден на две колички.

— Миличка, ей го тукашният магазин на „Бонбъкс Телър“. Дето витрината му е цялата в злато и диаманти. Нали виждаш онова развяващо се черно знаме отпред? Ще те оставя тук. Тази вечер имам среща с кмета, а той само дрънка врели-некипели за отвратителната си жена, та затова първо ще си почина вкъщи. Скъпа, вземи визитката ми. Потърси ме скоро и не позволявай на тези смахнати да ти боядисат главата синя.

Целунаха се и след миг графиня Крек остана сама.

Като щурмови отряд, жадуващ палежи и грабежи, графинята връхлетя „Бонбъкс Телър“.

Изпълняваше списъка точка по точка. Профучаваше предварително подготвена от щанд на щанд, тук сочеше нещо за хиляда долара, там — за десет хиляди.

Поспря по-дълго само на щанда за обувки. Там бяха красиво подредени „еднократни“ обувки по сто долара чифта, „с гаранция за един ден“, продаваха ги в удобни опаковки по тридесет чифта всяка. Изведнъж Крек стана по-сдържана и си купи само една опаковка. Тук обаче се лепна за мароканските велурени ботушки — сини, червени и бели, „придаващи пиратски вид“. Явно си каза, че по-добре да вземе по два чифта от всеки цвят, защото вървяха само по петстотин долара чифта.

Колко подходящо, мислено одобрих аз. Пиратски ботушки за най-кръвожадната бандитка, пред чиито злодеяния бледнееха всички истории за корсари, кръстосвали из Карибско море!

„Обувките за марионетки“, придаващи „истинска прилика с кукла на конци“, бяха просто парчета пластмаса, които сякаш залепваха за глезените и ходилата. Тя не ги хареса и аз веднага разбрах защо — защо да се преструва на марионетка, нали другите играеха, когато графиня Крек дърпаше конците, без да й пука! Затова си взе само двайсетина чифта.

Продавачите я следваха, сякаш чакали обикаляха край лъвица с надежда да докопат и те някоя мръвка от нейното пиршество. Съставяха свой списък на покупките и стана толкова дълъг, че повикаха още един свой колега да го носи.

О, Хелър, безмълвно възкликнах аз, ти не само загази, ами вече си и обречен. Бях мъж с опит. Бях уверен.

Във фризьорския салон избухна истински скандал. Не с участието на графиня Крек, а между двама от „майсторите“. Единият каза, че душата му ще стене, ако не му позволят да обръсне главата й и да я боядиса в синьо, а другият отбиваше посегателствата на лъскавата ножица със своята смъртоносна маша за къдрене и врещеше:

— Да не си докоснал и един косъм от това златно великолепие! Бягай да боядисваш националния флаг!

Той победи! Страховита битка! Спешно й отделиха половин час, за да превърнат косата й в „златна корона с намек за рубинено сияние“. Накрая я подкараха към счетоводния отдел, за да преброят убитите и ранените в това сражение.

Финансовият мениджър на магазина бе облечен като церемониалмайстор, но мен не можеше да измами с вида си. Съзирах пробягващите колонки от цифри в алчните му очички.

Седнала до неговото облицовано с кожа бюро, графиня Крек с нейния вехт воал и мръсна наметка сигурно му е изглеждала твърде неподходяща клиентка. Тя още не бе махнала заздравяващата лепенка над едната си вежда и от това външността й не будеше особено доверие.

Дългата цял метър сметка достигна 178 985 долара, плюс 11 процента данък добавена стойност на щат Ню Йорк. Великолепно! Цената на медальона не можеше да покрие и една трета! Ликувах. Хелър, така ти се пада!

— Адрес? — попита финансовият мениджър.

На такива места е твърде грубо направо да питаш за името. Клиентите и без това би трябвало да са известни на всички.

Графиня Крек прехвърляше списъка от Мейми Буумп точка по точка, за да провери дали не е пропуснала нещо особено важно, като например огърлица в подходящ оттенък за сутрешния халат от прозрачен морскозелен органдин за интимни закуски. Разсеяно бръкна в джоба на наметката и му подаде нещо.

Отначало помислих, че това е медальона. Не можех да видя добре, защото тя се взираше в списъка, а не в човека отсреща.

Финансовият мениджър промърмори:

— Джером Терънс Уистър, Емпайър Стейт Билдинг? Че това е офис на фирма.

Сигурно му даде късчето хартия, на което написах адреса на Хелър.

— Да — разсеяно потвърди графиня Крек. — Така предполагам. Мъжът ми е тук с много важна задача. Възложено му е да оправи нещата на тази планета и сигурно има офис някъде. Дали може да прибавим към списъка и една огърлица от аквамарин? Пропуснала съм я.

Финансовият мениджър отиде в друга стая да се обади по телефона. Винаги правят така. Би било невежливо, дори просташко да говорят за пари пред клиента.

Опитах да усиля звука, за да подслушам. Но при мен се чу само ревът на излитащ реактивен самолет.

Ох, Хелър, досега си имал неприятности, но какво те чака тепърва! 178 985 долара с нюйоркски данък, че и огърлица от аквамарин! Вече си на дъното!

След малко мениджърът се върна.

— Мис, откъде пристигнахте?

Охо, обзалагам се, че Хелър е бил стъписан от изненада! Сигурно се е побъркал от изумление. А скоро ще му прилошее, като получи сметката!

Графиня Крек бръкна в джоба и извади смачканите остатъци от билета си.

— Афийон, Турция.

— Да, самоличността съвпада и е потвърдена — заяви финансовият мениджър. — Ще впиша и огърлицата в тази сметка. Току-що ми съобщиха цената, така че, ако не възразявате, да обобщим всичко дотук.

Графинята все още се занимаваше със списъка си.

Мениджърът попълни сумата във фактура. Побутна я към графиня Крек и й подаде писалка.

— Моля ви, подпишете.

Крек взе писалката.

— Какво трябва да направя?

— Ами просто впишете името си по същия начин, без нищо да променяте. Иначе се налага да оправяме големи бъркотии.

Той показа хартията, на която написах земното име и адрес на Хелър. Обърна я от другата страна.

Очите на графиня Крек се спряха върху надписа:

МОЯТА КРЕДИТНА КАРТА ОТ „СКУИЙЗА“!

Олюлях се. Това беше някаква страшна грешка! Трескаво измъкнах пачката кредитни карти от джоба и ги проверих. Тази от „Скуийза“ ЛИПСВАШЕ!

О, Богове, в бързината да намеря нещо, върху което да пиша, аз злощастно съм измъкнал единствената кредитна карта с празен гръб и без ламиниран калъф! А в тази кредитна фирма месечната лихва при просрочено плащане се равняваше на самата сметка! Най-гадните хрътки в цялата глутница кредитори!

Но още имах надежда! Тя можеше да се оплеска при подписването на сметката. Току-виж забележат, че това не е Утанч и я пратят в затвора за фалшифициране на документи. Затаих дъх.

Но графинята Крек изпълни точно поръката. Пък и умението да подправя почерци беше част от нейните престъпни дарби. Подписа се, както й казаха:

С внезапен пристъп на гадене осъзнах — тя просто е сметнала, че съм й дал кредитната карта! Беше толкова „бибипски“ тъпа, та дори не разбираше, че фалшифицира нещо! И ако я хванат, ще изтъкне това за свое оправдание!

Но финансовият мениджър взе фактурата, придирчиво сравни подписа с кредитната карта и кимна. Надеждата ми умри безславно.

— Мис, — обърна се той към графиня Крек, — според централното бюро на кредитната фирма, винаги е лесно да бъде установено местонахождението на вашия господар. По всяко време можем да го намерим. Но със съжаление трябва да отбележа, че вие, тъй като разполагате с глобален мобилен телефонен номер, сте неоткриваема. Умолявам ви, понякога ни съобщавайте къде сте. Разбирате ли, така ще спестите множество проблеми на управата на нашата верига.

— Много съжалявам — изрече явно озадачената графиня Крек, решена да не реагира с изненада на нищо в този странен свят.

— Да, ние изпращаме цветя всяка събота на най-ценните си клиентки. Но все ни връщат вашите любими черни орхидеи от апартамента в „Бентли Бъкс Делукс“. Вече може ли да ги изпращаме в този офис в Емпайър Стейт Билдинг?

— Разбира се — чаровно измърка графиня Крек. — Но ви моля винаги да прибавяте и картичка от търговската верига, за да не си помисли моят любим, че ги носи някой тъп чиновник от Апарата, защото ще го убие.

— Напълно ви разбирам — съгласи се финансовият мениджър и прилежно си записа „Да не разкриваме другите любовни връзки на наложницата“. И продължи на глас: — Дискретността е нашият постоянен девиз. В края на краищата, не е наша работа къде една дама си прекарва вечерите или с кого пътува. Интересува ни само нейният мъж. Всеки момент трябва да знаем къде е с точност до един квадратен инч, нали той плаща сметките.

Той приключи канцеларската работа. Цифровите броячи, които му служеха за очи, се въртяха въодушевено. Устните му се разтегнаха в крокодилска усмивка. Сега пое ролята на рекламен агент.

— Мис, от централното бюро на кредитната фирма ни съобщиха още нещо. Според данните на „Скуийза“ вие винаги ползвате лимузини под наем. Така че, щом се преоблечете и сте готова за тръгване, настояваме да ви откараме до този адрес с лимузината на нашия президент. Но трябва да кажем на стюардесата каква напитка предпочитате, за да понесете по-леко това скучно пътуване.

— Горещ главотръс — веднага отговори графиня Крек.

Финансовият мениджър си записа „Баварска Мока с мента и малко шампанско“. Изобретателен тип, очевидно свикнал да се съобразява и с най-смахнатите привички на своите клиенти от висшите слоеве.

— Сега бих искал да ви уведомя за новата услуга, предлагана от този клон на „Бонбъкс Телър“. Нарекохме я „Рядкото удоволствие да пръскаш пари и съблазняване на богатата дама да не се преуморява с обиколки по магазините“. — Той й връчи златиста картичка с красиво изписан телефонен номер. — След като вече се срещнахме лично с вас и потвърдихме вашата самоличност, а също отново имаме честта да сте наша клиентка, тази услуга е изцяло на ваше разположение.

Тя не се сети да прибере картичката, затова той внимателно протегна ръка и я пусна в джоба на наметката.

— Опипваме се да разсеем впечатлението, че този клон на „Бонбъкс Телър“ е едно глухо, забутана местенце. Защото ние, в непосредствена близост до мощните реактивни машини на това летище, сме една отворена врата към всички магазини в света. Другият ни девиз е „Да обслужим дамите на всяка цена, която могат да си позволят“. Можем да ви спестим досадния избор на бижута в „Тифани“. Докато мигнете, можем да ви доставим кожи право от Сибир или нов „Ролс-Ройс“, току-що сглобен във Великобритания. И отсега нататък вече не е нужно всеки път да се занимаваме с тези нелюбезни формалности. Само наберете номера на картичката и „Скуийза“ незабавно ще включат цената на покупката в месечната си сметка. Толкова е лесно. Само ни се обадете и споделете с нас за какво жадувате.

Финансовият мениджър топло стисна двете й ръце.

— За нас е ТАКОВА удоволствие да работим за клиентка, разполагаща с НЕОГРАНИЧЕН кредит!

Докато той произнасяше рекламните си речи, аз трескаво обмислях начини да оспоря нейния подпис, да закрия кредитната сметка, да изтъкна, че това е една УЖАСНА грешка. Но започнах да проумявам, че не мога да направя това, без да разкрия враждебността си към графиня Крек и истинските си намерения спрямо нея и Хелър. Те щяха да ме пречукат, без да се замислят!

Но когато чух вледеняващите думи за „НЕОГРАНИЧЕН кредит“, аз загубих контрол над чувствата си.

Запасите от адреналин в моето тяло се бяха изчерпали.

Свлякох се като труп!

И както потъвах в някакви мъгливи вихри, чувах глухо отекващ задгробен глас. Моя собствен, който казваше на графинята „Купувайте, купувайте, купувайте!“ тази сутрин. Без да искам, сам си подписах присъдата.

И досега дължах на кредитните фирми стотици хиляди долари. Нямах и цент в сметките си. Нямах и възможност да се сдобия с пари.

Щяха да ми отнемат къщата. Щяха да продадат слугите ми. Но освен всичко друго щяха да продадат и мен, най-вероятно на някакъв арабин, който повече се грижи за своите камили, отколкото за робите си. Споходи ме кошмар, лишил ме дори от крехката утеха на безсъзнанието — крещях на търг „Купувайте, купувайте, купувайте!“, продавах самия себе си на господари, много по-жестоки дори от Дявол на Манко. Продавах се на кредитните фирми!

Глава седма

В Ню Йорк беше вечер.

Получила уверенията на момчето от асансьора, че мистър Джет, както тук го наричаха, още е в своя офис, графиня Крек раздаде щедри бакшиши на шофьора и стюардесата на лимузината, както и на портиерите в сградата. Просто им спомена номера на кредитната карта, а от сумите, които назова, те се втрещиха. Аз пък припаднах пак. Накрая всички се оттеглиха и оставиха Крек сама пред вратата до количката с планина от багаж.

Тя бе пристигнала!

Огледа отражението си в лъскавата стена на коридора. Махна лепенката от челото си и си оправи косата. Нагласи по-добре на раменете си коженото палто „Блекгама“. Отново се вгледа придирчиво в отражението си. Остана доволна.

Вдиша дълго и дълбоко. Подслушвателното устройство предаваше тежките удари на сърцето й. Преглътна. Вирна нос. С рязко движение отвори широко вратата. Застана в рамката на вратата.

Хелър седеше зад бюрото, разтворил множество книги.

Вдигна поглед.

Зяпна.

Не вярваше на очите си! Долната му челюст увисна.

Той промърмори:

— Нима сънувам?

Графиня Крек заговори, макар и трудно:

— Джетеро, не сънуваш. Аз съм.

Хелър скочи от стола. На скорост заобиколи бюрото и се втурна към нея.

Тя се затича да го пресрещне.

Награбиха се в прегръдка насред стаята.

И след свирепото вкопчване и двамата се разплакаха.

Стояха си там, прегръщаха се и ревяха!

Минутите отминаваха една след друга. Нищо не правеха, нищо не говореха. Само стояха и подсмърчаха!

Накрая, притиснала лице в рамото му, тя каза приглушено:

— Значи не си се влюбил наведнъж в хиляда красавици!

— Не, не — дрезгаво отрече той. — Всяка нощ слагам твоята снимка на възглавницата до себе си. И винаги те сънувам.

Целунаха се.

Екраните ми потънаха в див хаос от ленти и точки, после всичко изчезна! Дори нямаше звук. Мощно енергийно въглероднокислородно отприщване, пък и двата следящи комплекта бяха твърде близо един до друг.

Най-сетне двамата неохотно се дръпнаха на една ръка разстояние. Хелър внимателно настани графинята в едно кресло. После излезе в коридора и вкара количката с грамадния куп багаж в стаята. Затвори вратата.

Върна се при графинята и коленичи до нея. Тя си изтриваше сълзите с дантелена кърпичка. После изтри и неговите. Засмя се с треперещ глас.

Той също се разсмя. И каза с натежал от чувства глас:

— Дори не смея да говоря колко се радвам да те видя тук. Все едно небето изведнъж се разцепи на две и ти падна отгоре. Кои Богове те доведоха при мен?

— Солтан поискал да ме изпратят тук.

— Но ти как научи, че съм тук?

— Той ми каза.

— А как се измъкна от Спитеос?

— Ломбар заповяда да ме пратят. А и вече няма кого да обучавам на циркови номера. Дори няма да превръщат хора в изроди. Ломбар е затънал в други грижи и не се занимава с това. И затова ме изпрати да ти помагам. Каза, че си се преуморявал. Поискал си целолог, затова ти изпраща и Кроуб.

— Онзи лудия ли? Той къде е сега?

Тя му обясни:

— Според мен Солтан ще го задържи при себе си още малко. По време на пътуването, в кораба той не се напрягаше да научи английски език. Опитах се да му помогна, но той каза, че нямало смисъл да учи езика на хора, на които и без друго първо щял да отреже езиците. Доколкото разбрах, Солтан ще го държи затворен, докато научи английски.

— И Солтан знаеше адреса на този офис?

— Да.

— Добре де — подхвърли Хелър, — пристигнала си жива и здрава, прекрасна си и аз те обичам. А с това изчерпваме всичко, което има значение.

Внезапно пак се награбиха. След време се пуснаха и се загледаха очи в очи.

Графиня Крек каза:

— О, мили, толкова ми липсваше, толкова много! Стори ми се, че са минали безброй години. Цял живот. Два живота. Моля те, не позволявай пак да ни разделят! Няма да го понеса!

Тя пак се разплака и притисна към лицето си дантелената кърпичка. Хелър промълви нещастно:

— Съжалявам. Наистина. Исках бързо да приключа тази мисия и да се върна у дома при тебе. Но нямах кой знае какъв късмет, изникнаха всякакви пречки. Тази планета е малко грубичка.

Графиня Крек отпусна длани на раменете му.

— Слушай, имам чудесна изненада за тебе. Обещах да не ти разкривам каква е и затова няма да ти кажа повече. Но само искам да знаеш, че е нещо прекрасно за нас двамата.

Подскочих от уплаха. Тя намекваше за „императорските“ фалшификати, за нейното „помилване“ и неговото „бъдеще“ без опасни бойни задачи. Типично за „бибипното“ й коварство да спази обещанието си към мен и да не му каже. Само ако нарушеше дадената дума, можех да хвана следите на фалшификатите и да ги унищожа. Все едно, ако някога ги представеха в Императорския двор, там щяха да екзекутират не само Крек, но може би и самия Хелър. Но не исках да съм третия участник в този празник на електрическите шокове с високо напрежение!

Хелър каза:

— Звучи интересно. И така ти вярвам, че е нещо добро за нас.

— Не само добро, но и чудесно, колкото никога не сме си мечтали! Затова да се залавяме за работа, бързичко да постигнем успех в тази мисия и да си отиваме вкъщи.

О, Богове! Изпращането й тук щеше да има точно обратен ефект на очаквания от мен. Дори Ломбар й бе казал, че Хелър се преуморява, но тя не обръщаше никакво внимание на съветите! А тези двамата непременно трябваше да бъдат спрени, имах си достатъчно други неприятности и без тях. Ако ги принудя да се размотават, накрая ще получа обещания сигнал за действие и с няколко изстрела ще ги довърша. Започнах да се моля. О, Богове на злото, поне веднъж застанете на моя страна. Как да им попреча? Само да имах пари. Само ако можех да се отърва от всички останали проблеми, вероятно щях да се справя и с тези двамата. Не, не вероятно, а непременно. Бях принуден да успея, защото от това зависеше моят живот.

Хелър вече я развеждаше из офиса.

— Поне имаме къде да работим — обясняваше той. — Е, до следващата дата за плащане на наема. Тук е стаята за почивка на секретарките. А това е „стаята за мислене“, аз спя на този диван. Ето я банята. Това е барът, съчетан с „кухня“. В момента това е домът, с който разполагам. Засега и с това ще трябва да се задоволим.

— Да се задоволим ли?! — възкликна графиня Крек, доскоро обитавала задушна килийка на крепостта-затвор Спитеос. — Та това е цял палат!

Очите й светнаха любопитно, щом зърна котката, втренчила поглед в тях откъм бюрото. Тя попита:

— Това какво е?

Хелър отговори:

— О, това е нашият котарак.

Котаракът се смъкна от бюрото, дойде пред нея и седна на задни лапички, гледаше я с интерес.

Тя попита:

— А няма ли си име?

— Той има малко съмнително минало. Не ще да си признае.

Графинята си свали палтото и го метна върху едно кресло. Приклекна и също загледа котарака втренчено. Заговори му:

— Изходът е да ти дадем прякор, който не е записан в компютрите на Вътрешната полиция. Искаш ли така да направим?

Както си седеше срещу нея, животинчето замърка силно. Ах, каква глупачка. Говореше му на волтариански, а това си беше най-обикновена земна котка.

Хелър се обади:

— Много е придирчив при запознанствата си. Или фучи, или не обръща внимание на никой, освен на мен и Бумбум, нашия шофьор. Но по тебе си падна веднага, разбира се.

— Ти що за котарак си? — попита графиня Крек.

Хелър обясни:

— Това е африканска порода. Веднага се познава, защото е бял на черни и оранжеви петна. Казват за тях, че били страхотни бойци. Невероятно хитри са и носят късмет… нали така, котак? А, наричат ги калико.

— Значи все пак имаш име. Мистър Калико. Така харесва ли ти?

Котаракът замърка.

— Добре — каза графиня Крек на глупавата твар. — Я да те видим колко си хитър. Колко прави две плюс две?

Котаракът следеше показалеца й. Крек го бе протегнала и върхът му почти опираше между очите на животинчето. После тупна с пръста четири пъти пред котарака.

Той вдигна лапа и също тупна четири пъти по пода!

Гледах слисан. Не ми се искаше да вярвам на приказките, че тя могла да обучи всеки на всичко. Беше достатъчно опасна и без тази своя способност. Но може би това беше чисто съвпадение.

— Много добре — похвали го графиня Крек. — Мистър Калико, хайде пак — колко е две и две?

Котаракът най-сериозно тупна четири пъти с лапичка!

Крек се разсмя от удоволствие. Взе зверчето на ръце и го погали.

Хелър каза:

— Ей, имаме си достатъчно сметачни машини. Защо не го научиш на нещо полезно?

— Това и ще направя! — увери го графинята.

— Е, засега не знае как да ти разопакова багажа, затова нека ние се погрижим за настаняването ти.

Тя пусна котарака на пода и отиде да помогне на Хелър да разтовари багажа. Започнаха да отварят някакви кутии, но изведнъж ги пуснаха и се вкопчиха един в друг.

Хелър каза:

— Не мога да повярвам, че си тук.

Двамата пак заплакаха.

Мина много време, преди тя да каже:

— Трябва много да се стараем, за да си отидем у дома, да се оженим, да си имаме деца и да заживеем щастливо. Джетеро, всъщност дойдох тук, само за да те отведа вкъщи. Времето си минава. Само след няколко години ще сме съвсем зрели хора. Не бива напразно да рискуваме на опасна планета като тази.

— Съгласен съм. Това не е планета за една изтънчена дама. Веднага започваме да действаме.

Мижавите остатъци от моите надежди излиняха съвсем. Този път тя нямаше намерение да го бави. Щеше да го пришпорва бясно.

Боговете да се смилят над нас. Но особено над мен. Графиня Крек връхлетя върху Земята!

И ако не успеех да спра тази двойка, те щяха да спасят планетата, да съсипят Роксентър и завинаги да преградят пътя на Ломбар към властта.

Само аз, като крехко и малко стръкче трева, се възправях срещу този ураган. А в момента представлявах окаяник без пукната пара, страхувах се дори да се прибера у дома.

Глава осма

Чувствах се само на крачка от смъртта, потресен и с изцедени сили, потънал в най-мрачните дълбини на депресията. Стоях насред кабинета в болницата и тъпо се питах къде ли бих могъл да отида.

Имах нужда от дупка, в която да пропълзя и се свия. Но дори това би ме спасило за кратко. Знаех, че в края на краищата Съдбата ще се добере до мен.

Но не можех и да остана тук. Всичко в тази болница ме потискаше.

Дупка. Някои от помещенията за временно настаняване на екипажите от товарните космически кораби в подземията на базата повече приличаха на леговища, отколкото на човешко жилище. Утанч нямаше как да ме открие там. Поне щях да намеря убежище от взрива на нейната свирепост, щом откриеше, че липсва нейният любим медальон.

Нямах пари, бях лишен и от портфейла си и затова силно се съмнявах, че можех все още да използвам таксиметровия шофьор на кредит.

Болницата беше тиха като гробище. Сигурно наближаваше три часа сутринта. А това е времето, когато хората са най-малко склонни към изблици на жизненост. Именно в този час те умират най-често. За миг се поколебах дали и за мен не е най-добре да умра.

Небрежно опаковах наблюдателните си екрани. Някак се вмъкнах в палтото от меча кожа, стори ми се странно неудобно. Затътрих се навън в нощта и се повлякох по дългия тъмен път.

Беше студено, непоносимо студено. Със стонове и плач вятърът сякаш пееше погребална песен за мен.

Мислех си колко неосъществимо е желанието ми да попреча на тези двамата. Нямах пари. И не след дълго кредитните фирми щяха да ме схрускат в движение. А незнайният убиец, пратен от Ломбар, също нямаше дълго да сдържа ръката с ножа, щом открие моя провал.

Замръзнал и безчувствен, най-сетне се добрах до бараките. Влязох в тайния тунел. Минах край стаята на дежурния капитан в края на тунела. Учудих се, че си правеше труда да седи зад бюрото си.

Разбира се, още с първата си стъпка в тунела бях включил светлинната аларма.

— А, ето ви и вас! — отбеляза дежурният с тона на немска овчарка, изненадана от подозрителен непознат. — Къде бяхте, по дяволите? Влезте веднага!

Стоях под конуса зелена светлина, която използват за прицелване в нежеланите посетители, преди да ги пръснат на парчета. Много неприятно усещане. Чувствах се съвсем беззащитен. Открих в себе си някакви остатъци от енергия, за да вляза в неговата стая и предпазливо да опра гръб в стената.

— Заповедта — мърмореше той. — Къде е проклетата заповед? Без заповед за задържане не мога да продължа ареста на смахнатия доктор, когото докараха с „Бликсо“. А вие изчезнахте за цели два дни! На сутринта щях да го освободя, ако не бяхте потвърдил заповедта за задържането му.

Той тупаше с юмрук по неподпечатан лист хартия.

О, Богове! Колкото и да бях зле, самата мисъл доктор Кроуб на воля да шета из базата в Афийон едва не ме събори в несвяст. Само това щеше да стигне, за да дочакам най-после фаталния инфаркт.

Неловко затършувах из джобовете си за личната си карта. Но не можех да намеря дори скапаните си джобове!

Капитанът от стражата прихна.

— Грис, облякъл сте си палтото наопаки!

Погледнах се. Вярно. Както бях зашеметен, облякъл съм го с хастара навън. Затова не можах да го закопчая и мръзнах по целия път дотук.

Някак успях да се освободя от палтото. То падна на пода. Зарових пръсти из гънките и след малко напипах картата си. Подпечатах заповедта два-три пъти, за да съм сигурен. Ръцете ми трепереха.

Мразовитият въздух на хангара сякаш гризеше костите ми. Незнайно как успях да напъхам личната си карта в някой от джобовете. Наведох се и опитах да вдигна палтото от пода.

Два пъти не улучих, накрая докопах един ъгъл и се изправих. Не можех да проумея от кой край съм хванал мечата кожа. Завъртях я в ръцете си и след малко вече държах палтото с яката надолу.

ПЛЯК! ДРЪН!

Капитанът от стражата попита:

— В името на всички Богове, Грис, да не сте пиян или друсан?

Взрях се в него. Той сочеше пода.

МЕДАЛЬОНЪТ!

ПОРТФЕЙЛЪТ!

Объркан до полуда, аз само зяпах глупаво. Още стисках пеша на палтото. Погледнах го.

Имал съм вътрешен джоб, за който дори не подозирах! Медальонът и портфейлът изпаднаха от него!

Като в мъгла се опитвах да разбера какво бе станало. Все пак си спомних, че когато с подкуп осигурих безпрепятственото изпращане на свръхбагажа, бях прибрал портфейла в онова, което сметнах за преден джоб на туниката си. Но както личеше, вместо това съм го пуснал в джоба на палтото. И съм успял да закача верижката на медальона, да я скъсам и да натикам и него в джоба заедно с портфейла!

Бях слисан. Не знаех, за съществуването на този джоб. Вдигнах портфейла. Остатъкът от 880 долара си беше на мястото.

Взех медальона. Верижката дори не беше скъсана. Просто съм забравил да щракна закопчалката на врата си.

Значи графиня Крек не ги е взела!

И целувката по бузата е била от искрена благодарност, защото погрешно е помислила, че съм й подарил кредитната карта.

Тя дори не знаеше, че покупките с кредитна карта трябва да се ПЛАЩАТ по-късно — нали й спестих тази подробност с надеждата да доведе Хелър до финансова катастрофа.

Изведнъж се сетих, че в болницата тя попита кой е шефът и когато разбра, че съм аз, сметнала е всичко наоколо за собственост на Апарата и е вземала различните неща само за да си помогне в изпълнението на своята задача, поставена от Ломбар. Нищо не бе откраднала.

А това беше най-нечестният удар от нейна страна! Значи не е престъпничка! Може пък Хелър да се окаже прав — ами ако нейното полицейско досие е фалшификат и тя наистина е пострадала без вина! Ами ако се окаже, че предсмъртното признание на истинския престъпник е вярно открай докрай и тя е само жертва!

Вече побеснявах малко по малко. Ненавистта ми към графиня Крек се надигаше като кървава задушаваща вълна!

Тя се възползваше дори от невинността си!

Дори ме лишаваше от облекчението да вярвам, че е престъпничка!

В този миг разбрах, че лукавството й няма граници!

Смътно осъзнах, че капитанът продължаваше да ми говори нещо. Непрекъснато повтаряше едни и същи думи с надеждата да стигнат до слуха ми. Все пак успя да привлече вниманието ми.

— Какво? — попитах го.

— Капитан Болц! — за кой ли път натърти той. — Опитвам се да ви кажа, че капитан Болц от „Бликсо“ ви е ужасно сърдит. Никой никъде не можа да ви открие. А той искаше да тръгне за Истанбул, но не могъл, преди да поговори с вас. Ден и половина ви търсеше и вече е готов всекиго да разкъса. Пощурял е като хиляда дяволи. Опитвам се да ви обясня, че незабавно трябва да отидете при него, нищо че е среднощ.

О, Богове! Съдбата беше неизтощима в желанието си да ме тормози.