Зловеща сполука

Глава първа

— Къде беше, по дяволите? — ревна капитан Болц.

Отскочи от окачената на пружини койка, сякаш беше катапулт. Космите по гърдите му щръкнаха от ярост.

Стоях уплашен до овалния люк на каютата му и нервно мачках шапката си в ръце. Повелителят на очуканата развалина „Бликсо“ не беше на себе си. Нямаше дружелюбна покана да седна, нямаше намеци за подмазване.

— Това беше едно скапано пътуване! — ръмжеше Болц. — Един „бибипски“ педал се мотае из краката ми и флиртува с целия екипаж, някакъв побъркан доктор плещи неспирно глупости и се опитва да убеди пилотите ми, че щели по-добре да управляват кораба, ако вместо ръце имат пипала, а най-страхотната красавица, която съм зървал през живота си, се заключила в каютата и не мога дори с едно бедро да си напълня очите! После пристигаме тук и тъкмо да се мушна през оптическата илюзия на планинския връх и контролното табло ме убеждава, че ей сега ще се сблъскам с някакъв си друг кораб!

Потреперих. Знаех каква е причината за инцидента. Прекъсвачът за хипношлемове в черепа ми!

— Тъкмо благополучно настанявам кораба в хангара — дърдореше той, — след безброй незнайни опасности и какво заварвам? Никакъв те няма. Няма уиски. Няма „Здрасти, Болц“, ама и това дори не е всичко! Преди три месеца като отскочих до Истанбул си намерих оная богата вдовичка. И ми разправя тя, че щяла непременно да умре, ако не отида пак при нея, Грис, да ти го „набибипам“, заради тебе се мотая из тоя вонящ хангар вече ден и половина и никой не може да те намери!

— А защо искаше да ме видиш? — плахо попитах аз.

Недоумявах. Присъствието ми не беше наложително при всяко кацане.

— Първо най-неотложните неща — тросна ми се той. — Седни на оня стол! Ще свършим навреме, за да хвана самолета сутринта, ако не се разтакаваме.

Седнах много предпазливо, ръката ми не се отделяше от ръкохватката на зашеметяващия пистолет. Тези космонавти са големи чудаци. Лесно губят задръжките си. Ами нали за да стане някой космонавт, първото условие е вече да е превъртял. Едва ли трябваше да се разстройва толкова, само защото го чакала някаква си вдовица. Или пък имаше защо?

Той стовари пред мен плътна купчина хартии. Празни пропуски за прекарване на товар през космодрума на Апарата на Волтар. Необичайно много празни пропуски.

— Подпечатай ги, иначе няма повече думичка да ти кажа — заплаши ме той.

— Не са ли прекалено много? — осмелих се да попитам.

В края на краищата, човек трябва да внимава, когато слага името си на официални документи.

— Въобще не си пъхай носа в моите работи. Само ще ти доверя, че вдовичката има и работилница за фалшиво уиски, а на Волтар уискито взе да излиза на мода — направо ги просва под масата! Пък и не ти предлагам дял нито от работилницата, нито от вдовичката. Трябват ми повечко пропуски защото може да не останеш на тая службица още дълго.

Зловещи думи. Твърде зловещи. Вече бях сигурен, че ми е подготвил неприятна изненада.

— Да ме „бибипат“, ако ти кажа нещо, преди да подпечаташ тия „бибипани“ пропуски — заяви Болц. — И не им слагай дати. Изключи тази част от картата си. Мога да ги подправя и с моята.

Съдбата знаеше добре как да ме измъчи. Знаех, че нищо няма да ми разкрие, докато не свърша с подпечатването. Но и без това бях прекалено смазан, за да се впускам в спорове. Извадих личната си карта от джоба, изключих датата и започнах да подпечатвам.

Сякаш нямаше никога да се справя с тази купчина.

Капитан Болц си наля горещ главотръс. Но на мен не предложи. После довърши опаковането на багажа си и се преоблече в европейски костюм.

Аз подпечатвах ли, подпечатвах. С всички тези пропуски можеше да пренесе контрабандно десет кораба, пълни до пръсване с фалшиво уиски.

Накрая едва сгънах болящата си ръка. Посегнах да прибера личната си карта.

Болц, който тъкмо се чудеше дали земните обувки не му стягат, забеляза движението ми.

— А, не — спря ме той. — Има още нещо.

Прибра подпечатаните празни бланки за пропуски в личния си сейф. После извади от там внушителен документ.

— Искам да подпечаташ и това, заедно с подписа ти.

Погледнах големия лист, оставен на масата пред мен. Имаше плашещо официален вид. Зловещ.

Четях с растящо изумление. И се реших да попитам:

— Добре де, но КАКВО е това?

Съвсем ясно надушвах някаква опасност.

— Ще получиш пратката по фактурата, след като подпишеш това, но не по-рано — сопна ми се Болц. — И повярвай ми, с голям кеф ще се отърва от нея!

— Но аз не мога да подпиша такъв документ. Не знам за какво се отнася. Ако е нещо незаконно, може просто да ме разстрелят.

— Хайде, хайде! — настояваше той. — Заради тебе пак ще изпусна самолета! Подписвай! Подпечатвай! Досега никога не си увъртал така!

Той разполагаше с още много часове. Защо ли беше толкова припрян?

Той забеляза колебанията ми. Протегна ръка и се опита да хване ъгълче на листа, но грубите му пръсти се плъзгаха по лъскавата маса.

— Така да бъде, значи просто ще отбележа в края, че си отказал да приемеш пратката. Но според мен ти си един „бибипан“ будала, щом това си решил.

Лукавството най-после се пробуди в ума ми. Ако фактурата се окажеше опасна за мен, щях да измъкна пистолета от кобура, да застрелям Болц и да си прибера документа. Е, с това бих си навлякъл сериозни неприятности, но току-виж нямам друг изход.

Той вече дърпаше листа от масата и аз го притиснах с длан. Придърпах го обратно. Взех писалка. Включих личната си карта за пълен печат, за да показва отново датата и часа, после подпечатах.

Той прибра документа грижливо в своя сейф. Взе друг лист. Хвала на Небесата, остави сейфа отворен. Имах възможност да осъществя замисъла си.

Новият документ се плъзна по масата към мен. Само като го погледнах, очите ми се изцъклиха и долната ми челюст увисна.

Олюлях се на стола. Вместо мисли в главата ми се вихреха спирални мъглявини.

Писмото ми до „Занко“ се оказа сполучлив удар! Нали им се оплаках, че ме лишиха от възможността да си купя злато с трийсетте хиляди кредита подкуп, който забравиха да ми дадат! А те са ми изпратили направо ЗЛАТОТО!

— Искаш ли да върна документите и товара? — попита Болц с някакъв особен присмех в гласа.

— Богове, не! — креснах аз.

Целият ми свят за секунда се преобърна. Преди малко бях пропаднал в бездънна бездна. Но само един поглед — и се възнесох.

— В кораба ли е? — попитах трескаво.

— Що за тъп въпрос — отвърна Болц. — Добре де, ще ти угодя на капризите. Ела да слезем по тази стълба.

Отведе ме до едно от складовите помещения. Отключи вратата. Беше пълно със закрепени сандъци.

Спуснах се хищно към тях. С треперещи ръце отворих най-горния сандък.

ПРЕКРАСЕН ЖЪЛТ БЛЯСЪК!

С майсторско движение светкавично измъкнах специалния нож и направих дълбока драскотина на едно кюлче.

Чисто, меко, лъскаво злато!

Отварях сандък след сандък.

Кюлчета ЗЛАТО!

По две в сандък.

Безбройни златни кюлчета!

— Триста сандъка — отбеляза капитан Болц. — По сто фунта на сандък. Хайде, ако вече им се налюбува, ела да удостовериш получаването в моя екземпляр на фактурата.

Не исках да излизам оттам. Той ме задърпа навън, без да обръща внимание на инстинктивно протегнатите ми към златото ръце. Хубавото, чудесно злато.

Колкото и да ме влачеше, запънах се на вратата и се заех да броя сандъците.

— О, богове — изпъшка Болц. — Всички са си на мястото. — Задърпа ме по-силно. — Ще си изтърва самолета!

—… 297, 298, 299, 300! — преброих аз. — Всички са тук!

— Да, всички са тук — успокояваше ме Болц. — И да ме убият Боговете, ама „бибипски“ много се радвам да се отърва от тоя товар, като знам що за хора имам в екипажа и каква е цената на златото на тая планета. Ето, виж. Заключвам вратата. Сега ела в моята каюта.

Успя да ме отведе. Замаян, аз подпечатах фактурата. Той я прибра в сейфа и го заключи. Връчи ми ключа от складовото помещение. Взе си сака и нахлупи мека шапка на главата си.

— Сега прави каквото щеш — снизходително каза Болц. — Някои от екипажа са още в кораба, заповядах на помощника си да ти помогнат при разтоварването, но от този момент не поемам никаква отговорност. Хайде, ще се видим пак.

Излезе.

Глава втора

Свлякох се на стола до масата. С никакви усилия не можех да затворя очи — бяха се изцъклили от изумление.

Минаваха много минути. В един момент установих, че все пак още дишах и сърцето ми продължаваше да бие.

Тридесет хиляди фунта злато!

За всички болнични материали, които поръчах на „Занко“, те ми дължаха подкуп от 30 000 кредита. Следователно бяха платили за метала цена на едро — по един кредит на фунт. И без това използваха големи количества злато в целологическото оборудване, защото то трудно се окисляваше и затова не отравяше клетките. Е, от това също имах полза. Всичко свърши добре.

На Волтар действаше закон, забраняващ износа на метали, които биха могли да внесат хаос в паричното обращение на примитивни цивилизации, това беше причината досега Апаратът да не е използвал злато на Земята. Но щом те бяха готови да си затворят очите в моя случай, аз бях двойно по-готов.

Сграбчих парче хартия от мръсния под и започнах да правя сметки.

30 000 волтариански фунта се равняваха на около 25 000 земни. Това правеше 300 000 тройунции.

Напоследък цената на златото бе скочила главоломно нагоре. Сега беше около 850 долара за унция, както преди много години, но тогава цената бе паднала. Сега заради инфлацията се покачваше отново. И щеше да продължи — все нагоре.

Пресметнах още нещо. Хлъцнах. 255 милиона долара!

О, БОГОВЕ!

Можех да се разплатя с кредитните фирми!

Нямаше да ми отнемат вилата. Нямаше да продадат в робство моите слуги. Нямаше да продадат и мен.

Охо! С толкова пари, можех да дърпам лостовете на властта и да сторя на Хелър и Крек, каквото пожелая!

ОЛЕЛЕ!

Дори вече нямаше значение, че тя използва моята кредитна карта!

На кой ли му пукаше от дреболии?

ОЛЕЛЕ, ОЛЕЛЕ!

Можех да купя онази бронирана лимузина!

Можех да купя и продам, когото си поискам!

Дори Утанч щеше да ми се подмазва!

О, какъв разкошен живот ми предлагаше съдбата!

ОЛЕЛЕ! ОЛЕЛЕ!! ОЛЕЛЕ!!!

Я почакай.

Тридесет хиляди фунта злато!

Та това са 12 земни тона!

А нямаше с какво дори да наема камион, за да ги превозвам!

Нито можех да ги скрия, нито да ги закопая!

Ако държиш златото на открито — губиш го, както съвсем наскоро научих за своя сметка.

Ех, Богове, защо не мога дори да го махна от хангара!

Нищо чудно, че Болц ми каза да се оправям на своя отговорност.

Имах нов проблем — ПРИТЕЖАВАХ ТВЪРДЕ МНОГО ЗЛАТО!

За момент си поиграх с идеята да приема само малка част от пратката. Но това беше немислимо. Не бих могъл да се откажа дори от една скъпоценна люспица.

Значи се налагаше да помисля!

Преди направих грешката да се вкопча в прекрасния метал. Не биваше да повтарям грешките си!

Ако се покажа в Истанбул с такива количества злато, ще ми разследват дори костния мозък. Хитроумният ми план да изкупувам злато през местния бижутерски магазин не би могъл да обясни огромните ми запаси. Доста се съмнявах дали и националната банка на Турция разполагаше с такива резерви!

Да, трябваше да превърна златото в пари. Въпреки завладяващата ми любов към красивия метал, налагаше се да обърна богатството си в налични пари, преди някой друг да го е обърнал в олово и боя, както се случи първия път. Но къде? И как?

Единственото място, където биха приели злато, без да задават въпроси, беше Швейцария, където наскоро пак приеха нови закони. Но от тук до там трябваше да пресека твърде много граници!

Граници ли? Ами ако ги прескоча? „Линейният скачач“!

Но това би означавало да го поверя на антиманкосите. Купчини злато пред погледите на пирати! Биха убили всеки и за нищожна част от това богатство.

Какъв план да съставя? Как да надхитря Стаб?

Бях длъжен да успея!

Животът ми изцяло зависеше от това.

Въпреки всички рискове, аз щях да успея.

Но Богове, каква нужда имах от спасителна идея!

Едва изрекох молитвата и желанието ми бе изпълнено! Експресно обслужване директно от Небесата!

Идеята ме удари като гръм в ясно небе!

Глава трета

Забравих умората. Блясъкът на златото проникна в самата ми душа. Жълтата му сила насищаше като прелестен парфюм нервите ми и вливаше енергия в мускулите ми.

О, тук щяха да настъпят някои промени!

Скачах лудешки по стълбите на „Бликсо“ и се измъкнах от овехтелия кораб. Бързешком нахълтах в дежурната стая и сграбчих вътрешния телефон. Обадих се на таксиметровия шофьор.

— Твърде рано е — сънено се оплака той. — За какво е това бързане?

— За пари — осведомих го аз.

— Имате ли? — съвсем бодро попита той.

— И в най-чудните си мечти не можеш да си представиш такава пачка.

— Идвам след секунда.

Ето го и първото доказателство. Предстояха големи промени.

Той докара колата със скърцане на спирачки, гумите поднесоха.

— Напред към болницата! — заповядах.

Той се подчини с радост. Понесохме се по пътя с цялата скорост, която той успяваше да изтръгне от двигателя. Заковахме пред входа.

Изскочих от колата, сякаш имах криле. Минах на бегом край регистратурата. Затичах по коридора.

Нахълтах в стаята на Прахд.

— О, НЕ! — изпищя сестра Билдирджин. — Пак ли ти бе!

Изсмях се гърлено. Ех, какви промени ги очакваха!

— Прахд — изрекох, — възлагам ти една задача.

— И после започва да ми тече заплатата — предложи той.

— Ще правиш, каквото ти кажа — заявих аз.

Вече бях доизпипал тънкостите на плана. Първото условие беше да махна антиманкосите от базата за целия ден. Да, разполагах и с контролната звезда. Но не исках да рискувам, като я използвам. Най-малко от всичко ми трябваше линеен скачач, управляван от антиманкоси в хипнотичен транс или полумъртви от електрошокове. Това злато беше твърде скъпоценно, за да го излагам на опасности.

— След няколко минути ще ти доведа петчленен екипаж — обясних му. — Ти ще ги ваксинираш срещу епизоотия.

— Няма такава болест — възрази Прахд.

— Тогава я измисли! — отсякох аз. — И докато ги ваксинираш, ще откриеш, че са болни от бяс. И през целия ден ще ги държиш затворени в някое отделение, при никакви обстоятелства няма да допуснеш да се върнат в базата, преди да съм ти разрешил.

— Да, но за да излекувам някого от бяс, нужни са ми само два-три часа.

— Значи ще изобретиш лечение, което продължава цял ден! — изръмжах аз.

— И тогава започвате да ми плащате — настоя той.

Да го „бибипам“, пак ме занимаваше с ТОВА! Този идиот нямаше ли да се досети някога, че според документите е вече мъртъв? Как мога да одобря заплатата му, без да излезе наяве, че е още жив?

— Ще правиш каквото ти казвам! — изкрещях в лицето му.

— Но дори слънцето още не е изгряло — оплака се той.

— Ами да, хубавите неща искат много време! — изревах гневно.

Втурнах се навън. Но ми хрумна, че той може и да не се подчини. Втурнах се обратно в стаята.

— Ако не направиш това, ще подпаля тази болница!

Сега вече бях сигурен. Болницата вече нищо не означаваше за мен. Не можех да спечеля пари от нея. И той знаеше, че говоря сериозно. Вдигна ръце и закима като луд.

— Ще го направя!

Светкавично се върнах при таксито.

Колата се понесе с рев към бараките.

— Чакай ме тук — заповядах.

Препуснах по тунела.

Претичах през хангара. Тръгнах по коридора към стаите за екипажите. Влязох уверено в стаята на антиманкосите.

В същия миг пет бластера се насочиха към мен. Без да трепна, аз извиках:

— Ставайте всички, веднага!

Но те се излежаваха на наровете и не отместваха бластерите си от мен.

— Капитан Стаб! — излаях сърдито аз. — Ела с мен в коридора. Появи се извънредно спешен проблем.

Той изсумтя, но ме последва.

С тон на заговорник зашепнах:

— Стаб, нещата се пораздвижиха. Ще извършим най-великия грабеж, за който е чувала тази планета.

Ох, как щръкнаха острите му уши!

Триъгълната глава се наведе по-близо до мен. Очичките му пламнаха като стъклени топчета на слънце.

— Да не ни прекараш?

— Как можа да си помислиш — излъгах аз. — Сега не мога да ти разкрия подробностите, но този обир ще влезе в пиратската история!

— Крайно време беше — напомни той.

— О, сега ще видиш големи промени — обещах му. — Размърдайте се. Първо се налага да вземем предпазни мерки. В района, където трябва да отидем отначало, има епидемия. Веднага откарай целия си екипаж в болницата, за да ви ваксинират. Таксито ви чака навън!

— А що за план си измислил? — не мирясваше той.

— Щом се върнете, ще ти обясня подробно — казах му. — Сега тръгвайте.

Накара хората си да станат и да се облекат. Заведох ги до таксито и в сивата студена светлина на утрото се уверих, че всички се качиха.

— Предай ги лично на доктор Мухамед — заповядах на шофьора. — После се върни тук.

Тръгнаха.

Затичах към стаите на персонала. Открих главния строителен техник.

Разходите вече не ме притесняваха. Събудих го, като размахах три стодоларови банкноти под пръхтящия му нос. Той посегна. Стисна парите. Погледна ги и седна рязко, вече буден.

— Ще има още две такива — уверих го, — ако направиш точно каквото ти кажа.

— Ако искаш убийство, говори със стражата. Ако пък си измислил ново преустройство на базата, остави ме да се наспя.

О, това място направо плачеше за промени!

— Нищо подобно — остро казах аз. — Най-обикновена строителна работа.

Той вече беше готов да прояви интерес. Включихме светлинните плочи в стаята и аз бързо, макар и не съвсем точно, му надрасках скица.

— Хм — изсумтя той. — Че то било лесно. Значи още две стотачки?

— Само ако сте готови преди вечерта.

— А, и това е лесно. Я да събудя работниците.

Ха! Наистина било лесно.

Препуснах, към „Бликсо“ и се шмугнах в кораба. Заудрях с юмрук по вратата на каютата, където спеше помощник-капитанът.

Обясних на разрошения ленивец какво исках да направи.

— И заради това ли трябваше да ме будиш? — възмути се той.

— Събудих те, за да ти дам ей това — казах му, докато пъхах стодоларова банкнота в ръката му. — Ако си свършите работата следобед, щом ви дам сигнал, ще ти дам още една.

Пръстите му стиснаха банкнотата, както голяма звезда сграбчва непредпазливо доближил я космически кораб.

Вече всичко се раздвижи според плана. Не биваше да се провалям!

Слязох в складовото помещение и повече от три часа се любувах на онова скъпоценно злато! Не ми оставаше още много време да му се порадвам. Поне за последно да си напълня очите. Натъжавах се от мисълта, че този ден го виждах за последен път.

Но ако всичко минеше гладко, щях да имам ПАРИ!

ДВЕСТА ПЕТДЕСЕТ И ПЕТ МИЛИОНА ДОЛАРА!

А парите са ВЛАСТ!

С такова богатство можех да затрия когото и да е. По желание! Включително Хелър и Крек!

Глава четвърта

Неотложният зов на несвършената работа най-после ме откъсна от съзерцанието. Не биваше да пропускам и една дребна подробност. Знаех, че се впускам в най-рискованото начинание на моя живот. Щях да поверя превоза на 12 тона злато на петима пирати и убийци. Злодеи, които биха убили дори за една унция от него!

Измъкнах се от „Бликсо“. Ярки проблясъци озаряваха с трепкаща светлина целия хангар. Работниците се стараеха като побеснели. Наблюдавах ги с любопитство. Напредваха бързо.

Изброих на пръсти най-важните следващи стъпки.

Оръжия. Дрехи. Паспорт. Имаше ли още нещо?

Ами да! Медальона. Трябваше да върна медальона на мястото му.

Проверих, за да съм сигурен. Още беше в джоба ми. Но ми беше трудно да измисля как да го оставя, без да събудя подозрения. Все пак, ако ми предстоеше да загина, исках Утанч да пролее две-три сълзи над гроба ми.

Минах по тунела и влязох в тайната си стая.

Оръжия. Отворих сандъка. Огледах наличното въоръжение. Харесах си нещо. Беше двуцевка 12-ти калибър, наричах я „Гадняра“. Огледах я. Бях скъсил цевите до дължина двадесет и два инча. Само един поглед в тези две дула можеше да уплаши човек до смърт. Нали щях да охранявам товар злато, значи по-добре да се екипирам подходящо. Точно „Гадняра“ ми беше нужен. И банков бодигард не би могъл да се похвали с по-внушително оръжие. Да, ама не му се налага и да се справя с бандити, каквито щях да придружавам.

Метнах през рамо два патрондаша и ги напълних с всякакви боеприпаси за двуцевката.

Подредих по джобовете си шест бластера. Прибавих към тях револвер „Ругер Блекхоук 0.30“, който стреляше с патрони за карабина. За него разполагах с бронебойни патрони. По далекобойност превъзхождаше всеки друг пистолет или револвер, който имах. Пък и нямаше опасност да засече от студа. Подбрах ръчно изработен кожен кобур и колан с патрондаш за него.

Грижливо добавих половин дузина разрушителни гранати, каквито използваха щурмоваците от волтарианския Флот. Пъхнах револвер и в единия ботуш — „Колт 0.38 Спешъл“ с осколочни куршуми.

След това избрах волтариански полицейски бластер-бръснач — от цял километър можеше да пререже човек на две, ако замахнеш точно.

Дотук добре.

Сега идваше ред на дрехите. Минах в спалнята си. Започнах да ровя в кашоните с нови дрехи. Скиорски екип с електрическо отопление! Ей, че хубаво! При това от прекрасна черна коприна. Към него имаше обточени с кожа, също отоплени ботуши. Толкова му се зарадвах. Не исках за това начинание да се пъхам в скафандър, защото от тези неща тръпки ме побиват! Пречат да се борави бързо с оръжието, а и винаги смърдят. Заредих с батерии скиорския екип и проверих как работи. Чудесно. Облякох го. С него изглеждах направо смъртоносен! А пък какъв вид щях да имам с двата кожени патрондаша, преметнати през гърдите, с колан и кобур. Превъзходно!

Дойде ред на паспортите. Колкото и да беше рисковано да използвам легалната си земна самоличност като Султан Бей, имах намерение да постъпя точно така. Да, доста дръзко, като си помисли човек що за полиция имаха на тази планета, а и като прибавя, че всяка кредитна фирма следеше не само всяко движение, ами и всяко кихване на длъжниците си е факт, които узнах от горчив опит. Да се опълча срещу полицията? Да, винаги. Но по някакъв повод да привлека вниманието на компютрите в кредитните фирми? Твърдо НЕ!

Но не биваше да възникват съмнения кой е собственикът на това злато. Правех всичко така, че никой не само да не докосне, но дори и да не доближи очакващата ме планина от пари.

Моят паспорт беше изряден. Имунизационната книжка към него беше попълнена с фалшиви ваксинации, дори за дребна шарка и бубонна чума.

Но все още не бях измислил как да върна медальона, а това оставяше сериозна пролука в плановете ми.

После се сетих, че още не бях хапнал нищо. Натиснах звънеца да ми донесат закуската. Слънцето отдавна бе изгряло и не можеха да се оплачат, че им преча да се наспят. Но Карагьоз и сервитьорът много, твърде много се забавиха. Когато накрая донесоха храната в трапезарията, кафето беше изстинало, пържените яйца — сякаш нарочно охладени, но затова пък резените пъпеш се бяха стоплили. Двамата дълго ми обясняваха колко студен и ветровит ден бил навън.

Тогава отново се заклех пред самия себе си, че тук скоро ще настъпят големи промени! Само още малко оставаше!

И без това притъпеният ми апетит бе допълнително смутен от някаква шумотевица. Надвикващите воя на зимния вятър гласове на малките момчета бяха направо гадни. Надникнах през прозореца. Ето ги и тях — хилят се, кряскат, двамата вдигаха достатъчно врява, за да смутят спокойствието и на дяволите в ада.

Идиотчетата се опитваха да управляват хвърчило! Приличаше на японско — засукан на вид прилеп, очевидно подарък от Утанч, купен във възможно най-скъпия магазин за играчки и, разбира се, с моя кредитна карта. Мисълта за това ме влудяваше.

И тогава пак ме осени вдъхновението! Блестяща идея изникна у мен, сякаш ми падна от небето!

Закопчах на кръста си кобура с моя „Ругер“ — човек не бива да се разхожда невъоръжен около разни момченца. Проверих дали медальонът беше още в джоба ми.

Промъкнах се навън.

Идиотчетата се стараеха хвърчилото им да не се закачи в дърветата и успяваха — естествено, съвсем случайно.

Бяха се обърнали с гръб към мен, напълно погълнати от заниманията си. Успях да ги доближа незабелязано.

Внезапно протегнах ръка с втвърдена от упражненията по карате длан. И нанесох удар! Надясно, наляво!

И понеже стойката и равновесието ми бяха точно като по учебник, нямаше как да не улуча.

ПЛЯС! Едното момченце отлетя надясно.

ПЛЯС! Другото момченце отлетя наляво.

ПРАС! А хвърчилото се наниза право в клоните.

С пресметливо лукавство не бях зашеметил момченцата. Исках да се разпищят.

И точно според плана ми те се разпищяха.

Едното бе паднало по глава върху чакъла на пътеката. Другото се бе омотало в храст.

И последва точно каквото очаквах.

Утанч излетя от стаята си като изстреляна от прашка!

Двете момченца сочеха своето хвърчило, което вече представляваше разкъсан парцал. И крещяха до премала.

Обаче налелите се с кръв очи на Утанч скоро щяха да грейнат от удоволствие.

Показах медальона. Казах й с престорено възмущение:

— Виж с какво ги заварих да си играят, тези малки мошеници!

И озъбен от праведен гняв, аз й подадох медальона.

Тя го взе. Огледа го отблизо. И вдигна очи към мен.

— Значи бил у тях, а? — изсъска тя с тон, който никак не ми хареса. — Само че те не могат да бърникат в моето чекмедже с бижутата. Заключено е! И това означава само едно! Ти си го взел, „бибипецо“!

Тя се извъртя към двете момченца.

— Този звяр удари ли ви?

— Съсипа ни хвърчилото! — в хор нададоха вой двете.

Утанч веднага тръгна към пътеката. Наведе се. Прозорливо усетих намерението й и вече бях преполовил разстоянието до най-близкия ъгъл на къщата, преди тя да запрати първите шрапнели към мен.

Бързо се прикрих, преди и момченцата да прибавят още чакъл към тази истинска канонада.

Количествата бяха застрашителни, но се целеха лошо. Можех да надникна от укритието си. Бях извън обсега им. Снарядите падаха пред мен.

След още няколко шепи чакъл, хвърлени само от злоба, тримата се отказаха.

— Той ни развали хвърчилото — подсмърчаше „Джеймс Кагни“.

— Такова хубаво хвърчило беше — хълцаше „Рудолф Валентино“.

Но и двамата лъжеха. Не биваше да вдигат хвърчилото при този силен зимен вятър. Грешката си беше тяхна. Хвърчилата са играчки, подходящи за пролетта.

Но Утанч май не ги слушаше особено внимателно. Тя подмяташе медальона в ръцете си. После направи нещо изумително.

Приклекна пред тях и им го подаде.

— Ето, играйте си с това. Правете го каквото искате, милички.

— Ама наистина ли? — в хор попитаха момченцата, като примигваха учудено.

— Разбира, се — потвърди Утанч. — Това е само подобие на истинското украшение, което съм заключила в своя сейф. Тези се поръчват, за да ги носиш, ако има опасност да те нападнат. Сложете го на кучето или каквото щете. Камъкът е фалшив, пък е и зле направен.

Като гледах как снизходително ги гали по главите, аз ръмжах безмълвно — ох, какви промени ви очакват. Само почакайте да прибера тези ПАРИ!

Глава пета

Ако не броим дребните засечки ката медальона, всичко по плана ми вървеше гладко.

Върнах се да нагледам работниците. Напредваха задоволително.

При мен дойде Фахт Бей.

— Ти какво пак си намислил? Материалите и хората, които използваш, са на Апарата. Внимавай това да не е поредният ти номер за лично облагодетелстване.

— Изпълнявам си задълженията — отвърнах с най-праведния си тон.

— Нещо ме съмняваш — отбеляза той. — Досега не съм виждал тези хора с такава готовност да изпълняват твои заповеди. Като си помисля, май въобще не ти се подчиняваха.

— Това са заповеди на Ломбар Хист — осведомих го. — Работя по проект, особено важен за задачата ми тук.

— Надявам се да е така — недоверчиво каза той. — Нещо да знаеш за кражбите на хероин от склада?

— Пак ли има кражби? — учудих се аз. Той ме изгледа особено и кимна, а аз продължих: — По-добре да разнищиш случката, преди да съобщя на началството.

— Това е последното нещо, за което бих се тревожил, докато ти си тук — тросна се той и се махна.

Успя да ме ядоса. Съвсем явно беше, че според него аз крадях от хероина, който бяхме длъжни да изпращаме на Ломбар Хист.

Това отношение беше нетърпимо. О, за него също щяха да настъпят промени. Само да имам парите!

Знаех, че ми предстоят разнообразни опасности. Казах си, че не е зле да си поема дъх, докато имам възможност. Изтегнах се на койката си. Но бях толкова възбуден, че не можех да заспя. В главата ми имаше вихрушки от долари.

Следобедът напредваше. При десетото си отиване в хангара намерих всичко безметежно утихнало. Вече не блестяха дъги от заваръчни апарати.

Резултатът от упоритата работа лежеше насред хангара, поглъщащата излъчванията боя по него беше засъхнала. Проверих всичко. Изглеждаше прекрасно.

На пръв поглед това беше плоска, дебела платформа от тежка стомана с масивни греди и грамадни крепежни болтове. Само че имаше две неща, които бяха скрити. Опорните греди бяха направени от алуминий. А горните плочи се сваляха лесно — платформата беше куха!

За да ви покажа колко важно беше за мен това начинание, ще изтъкна, че наистина платих на строителния техник обещаните двеста долара! Бях готов на всякакви жертви, за да постигна бляскавия успех!

Влязох в „Бликсо“ и намерих помощник-капитана. Той събра хората от екипажа, които още бяха в кораба. Отключих складовото помещение. И за нула време сандъците със златото бяха отнесени при платформата.

Вдигнахме плочите. И един по един, сандъците бяха наредени в кухината. Закрепиха ги неподвижно. Триста сандъка с шестстотин кюлчета злато по петдесет фунта всяко заемат немалко място. Но златото е твърде тежко. Човек би помислил, че дванайсет тона злато са цяла планина. Но не са. И въпреки това трудничко наместихме последните сандъци.

След това закрепихме плочите отгоре. И сега за всеки непосветен това беше просто една масивна платформа от стоманени греди и плочи.

Следващата стъпка оставаше за мен. Беше много изтощителна задача. Намерих товарна количка и с няколко отивания и връщания превозих фалшивото злато от моята тайна стая. Натоварих го на платформата. Махнах всички волтариански етикети.

Помощникът от „Бликсо“ услужливо закрепи деветте сандъка с осемнадесетте оловни кюлчета, боядисани като златни.

Проверих дали всичко беше както трябва. Отново подчертавам колко важен беше за мен този проект — дадох и на помощника останалите сто долара. Той се зарадва. Предположих, че съвсем скоро той и екипажът му ще се напият до вцепеняване, защото той изтърча до най-близкия телефон. А това означаваше, че няма да се заприказва с антиманкосите, когато се върнат от болницата.

Погледнах нагоре през електронната илюзия над хангара. Вече се смрачаваше. През януари в Турция слънцето залязва рано.

Тръгнах нагоре по тунела и влязох в къщата. Набързо глътнах нещо за вечеря. Вързах тайния кобур на глезена си и пъхнах в него специалния „Колт“. Напълних си джобовете с останалите оръжия. Вързах на кръста си колана, проверих барабана на „Ругер Блекхоук“, после го сложих в кобура. Метнах през рамо двата патрондаша и ги вързах за колана.

Обадих се на Прахд. Да, бил готов да ми изпрати антиманкосите, и то отдавна. Обадих се на таксиметровия шофьор да ги прибере от болницата.

Притеснявах се от необходимостта да разигравам пълно спокойствие пред тези пирати. Но наметнах палтото от меча кожа, взех рязаната двуцевка и слязох в хангара.

Антиманкосите дойдоха през тунела откъм бараките, раздразнени и сприхави. Щеше ми се да бях казал на Прахд да ги пръсне с малко успокояващ газ. Или поне да беше пръснал мен.

Чаках ги при платформата.

— Що за скапана безсмислица! — избухна капитан Стаб. — Приличам на възглавничка за игли. Оня „бибипец“ ни биеше какви ли не инжекции.

— А даде ли ви удостоверенията за ваксинация? — с уж напрегнат глас попитах аз.

— Ами да, връчи ми някаква „бибипска“ хартийка — изръмжа Стаб.

Даде ми листчето. Взех го, плъзнах поглед по него и го прибрах в джоба.

— Никак няма да е добре — обясних на Стаб, — ако както си грабиш банката, някой те арестува, защото си нямаш удостоверение за ваксинация.

Ефектът от думите ми беше ТОЧНО какъвто желаех. Очичките на капитан Стаб светнаха от алчност.

Антиманкосите се скупчиха около мен. Знаех си аз. Всичко вървеше според плана.

— Тази нощ — много тихо заговорих аз, — ще извършим предварителния набег. Съчиних превъзходен план. За да ограбим златния резерв на Швейцария…

— Златният резерв на Швейцария! — ахнаха те от изненада и алчност.

— Точно така — потвърдих. Казах на Стаб, но така че и останалите да ме чуят: — За да откраднем нещо, първо трябва да знаем къде е то.

Всички кимнаха.

— И с голям риск за главата си, аз ще направя точно това.

— Но как? — прошепна Стаб.

— Вижте тази платформа.

Те се обърнаха. И им се струваше, че виждат стоманена платформа, върху която бяха закрепени девет сандъка със златни кюлчета.

— В тези сандъци въобще няма злато — доверих им аз. — Това е само олово с тънък златен слой отгоре. Ако искате, проверете.

Те отвързаха един сандък. Отвориха го и внимателно изчегъртаха с кама една люспица. После аз прикрих драскотината.

— Но с това как ще ограбим Швейцария? — недоумяваше Стаб.

— Много просто — уверих го. — Ще стоварите мен и това на летище Клотен в Цюрих. Те ще откарат „златото“ в трезорите, а аз ще ги придружавам. Ще установя точните координати на трезорите и щом се подготвим за нападението, ще прехвърчим дотам с линейния скачач и ще вдигнем всичко!

— Охо! — възкликна капитан Стаб, а в очите му тлееше познатият огън. — Само че има едно затруднение. Този линеен скачач може да вдигне най-много двеста тона.

— По-добре е от нищо — напомних му аз.

— Двеста тона злато — промълви единият корабен инженер. — По дяволите! При цените на тази планета можем да си купим някоя малка държавица!

— Поемаш сериозен риск — каза Стаб.

— Нали затова си нося пушката — аз потупах двуцевката.

— А после ще те приберем, така ли? — попита Стаб.

— Не. Само трябва да оставите платформата близо до митницата. Ще сляза от скачача и ще се спусна върху платформата. А вие отпрашвате обратно. Ако трябва, ще си пробия път с бой.

— По дяволите — със страхопочитание каза единия пилот. — На това му викам аз нахалство.

— Хайде, побързайте и се подгответе — подканих ги аз. — Отлитаме след час.

Как се разтичаха само!

Глава шеста

Кабината за екипажа в линейния скачач разполагаше отпред с две пилотски кресла, а отзад — с места за шестима щурмоваци.

Беше разположена най-отгоре и почти без илюминатори. Вместо тях бяха направени малки процепи, които лесно се отваряха и бързо се затваряха, за да няма повърхност, отразяваща радарни лъчи.

Машинното отделение беше елементарно и можеше да бъде обслужвано от един човек, но и двамата инженери антиманкоси се вмъкнаха вътре. Беше точно под кабината, свързваше ги един люк.

Останалата част от кораба приличаше на зейнала уста на камбана. Всъщност, погледнат отстрани, линейният скачач наподобяваше точно грамадна църковна камбана.

Стаб заповяда на пилотите да заемат местата си и застана между тях. Преглеждаха картите на районите, над които щяхме да прелетим.

Настаних се на най-задната седалка. Разхлабих достатъчно предпазните колани, за да боравя свободно с оръжията.

И неспокойно чаках какъвто и да е знак, че антиманкосите са разгадали измамата. Това малко опъваше нервите ми.

Стаб дойде при мен.

— Този скачач е използваем само в границите на планетната атмосфера. Затова ще се издигнем само на сто хиляди фута. Имаме да изминем около хиляда мили в едната посока, не се налага много да бързаме. Ще пристигнем там около седем и половина вечерта местно време. Сигурно тъкмо ще са си натъпкали коремите на вечеря, а в пиратството винаги отчитаме този фактор. Това съвпада ли с твоите планове?

— Пасва идеално — уверих го.

— Значи сме готови да потеглим.

Те включиха двигателите и екраните пред пилотите светнаха.

Вдигнаха машината в хангара и я отпуснаха върху платформата. Вързаха я и включиха теглещите лъчи, пробно се вдигнаха отново с платформата няколко фута над пода.

Единият от инженерите бързо скочи и провери с уред дали има отразяващи повърхности. После се покатери върху платформата, изпълзя в машинното отделение и кресна нагоре към кабината:

— Никакво отражение в целия диапазон!

Стаб тупна по рамото пилота пред главното контролно табло и ние мигновено се стрелнахме през оптическата илюзия.

Отворих един от процепите. Исках да погледна отдалечаващата се земя и да се уверя, че не сме оставили платформата.

Стаб се пресегна и затвори процепа.

— Не, не — Той укорително размаха пръст пред лицето ми. — Вече имат радари на спътниците си и могат да засекат дори съвсем слаб сигнал. По-добре гледай екраните отпред.

Гърбовете на пилотите ми пречеха, а и ускорението ме притискаше към седалката. Кабината на този кораб с нищо не напомняше разкоша в космическия влекач. Беше съвсем елементарно устроена. Сигурно армейците, които използваха подобни машини, не разбираха много от полети в пространството. Можех само да предполагам, че се движим към целта. Тревожех се да не сме изтървали платформата някъде.

Един от инженерите викаше нещо през люка. Стаб се наведе през отвора. Поговориха. Стаб се изправи.

— Тая „бибипана“ платформа — промърмори той.

Вцепених се от страх.

— Нали с нея всичко е наред? — умоляващо попитах аз.

— Ами да, наред е. Обаче тежи повече, отколкото би трябвало.

Смразих се от паника. Нали наредих да я направят от алуминий, но да изглежда като стоманена. Предполагах, че дори като е напълнена със златни кюлчета, теглото ще е горе-долу колкото всеки би очаквал.

На височина сто хиляди фута те насочиха линейния скачач към Цюрих. Притеснявах се дали при тази скорост не предизвикваме звуков удар в атмосферата, който да събуди въпроси у някого долу.

И тогава открих нещо, от което косата ми се изправи. Опитах се да се надигна и да надникна през рамото на пилота към екраните, но не почувствах привичното люлеене на контролната звезда на нейната верижка около врата ми.

Бях забравил да я взема!

Седях си в машината, без да имам основния уред за власт над тези кръвожадни „бибипци“!

Разполагах само с някакви си жалки оръжия, за да се защитя.

Когато шокът попремина, разбрах как бе станало. Причината беше в моето подсъзнание, в дълбоко вкоренената отрицателна реакция срещу всякакви медальони, предизвикана от скорошните ми травматични преживявания. Но това въобще не успокои бушуващия у мен ужас.

Поведението на Стаб също подклаждаше опасенията ми. Той каза:

— А, опитваш се да видиш къде сме? Точно над река Сава в Сърбия. Ако те хвърлят в нея, няма да оцелееш и пет секунди — гледай я как бушува тая вода!

Беззвучно се помолих на бога на пътешествениците, като се стараех да не движа устни.

Линейният скачач пореше нощния въздух. Щеше ми се да отворя поне някой процеп. Знаех какво бих могъл да видя — мастилена чернилка под себе си и последните отблясъци на залязващо слънце отпред. Но все пак не бих се чувствал като хванат в капан.

Стаб стоеше до пилотите и им шепнеше. Не чувах нищо от рева на двигателите и свистенето на въздуха навън. Дали заговорничеха срещу мен?

Мина край празните седалки и се върна отзад при мен. В отблясъците от зеленикавите светлинни плочи в кабината сякаш в мен се взираше вълк.

— Скоро ще сме над Алпите. Точно под нас е Пик Бернина, висок е тринайсет хиляди фута. Да ги видиш само тия пропасти! Ако хвърлиш някой там, няма да го намерят до свършека на света. А като минем Сен Мориц, започват най-дълбоките!

Внимавах устните ми да не затреперят. Молех се още по-горещо, но вече на бога на пиратите. Дали поне той не можеше да направи нещо за мен? Бих се радвал на всяка дребна услуга от негова страна.

Той наистина отвърна на молбите ми, но не както очаквах. Единият пилот кресна през шумотевицата:

— Време е да го пуснем долу!

Сигурно съм припаднал. След малко Стаб ме дърпаше за рамото. Правеше нещо с предпазните ми колани. Дали опитваше да ми вземе оръжията?

Бе се вкопчил здраво в мен, преплел пръсти в ремъците.

Тогава видях, че подметките му се отлепиха от пода на кабината. Дали се канеше да ме ритне, за да се подчинявам?

— Ей, капитане! — пак се развика пилотът. — Това трябва да е летище Клотен. Долу са събрани повече „бибипски“ самолети, отколкото някога съм виждал!

Подметките на Стаб отново допряха пода. Просто спирачното ускорение го бе вдигнало напред и нагоре и той се задържаше на място, вкопчен в моите ремъци.

Мина напред и се взря в екраните.

Възвърнах си способността да говоря.

— Внимавайте — напомних. — Клотен е най-натовареното летище в Швейцария, ако наистина сме пристигнали. Да не ме спуснете на някоя писта, за да ме премаже самолет.

— Включи увеличението — изръмжа Стаб в настъпилото относително затишие.

Опитвах се да видя екрана. Дали това беше летището на Цюрих или се намирахме над бездънна пропаст? Стаб ме бутна обратно върху седалката.

— Огледайте със скенера. Дайте да видим що за сигнали идват отдолу — кресна той.

Глетчерите едва ли подават някакви сигнали някому. Успокоих се малко.

Стаб промърмори:

— Дяволите ги взели, една думичка не им разбирам от щуравите надписи.

— Пуснете ме по-далече от пистите и по-близо до митницата — примолих се аз.

— Скапан скенер — заяви Стаб. — Ще трябва да го почовъркаме някой път. Не мога да разбера дали това са букви или преспи, даже да им знаех тъпата азбука. Само на сто хиляди фута сме, а образът въобще на нищо не прилича.

Пак направих опит да се надигна. Стаб ме бутна на мястото ми.

— Ще се справим — увери ме той. Развика се към пилота: — Някои от тези сгради са хангари, не им обръщай внимание. Онова там е за пътниците, не го гледай. Виж някоя сграда, около която има охрана, там ще се спуснем. — Пак се обърна към мен. — Не можем да се реем тук цяла нощ и да разчитаме разни надписи, даже да можехме да ги разчетем.

— Дръжте се! — викна пилотът.

Стаб отново се вкопчи в моите предпазни ремъци.

Свистене!

Подметките му се отделиха от пода, а моят стомах май се опитваше да си остане на височина сто хиляди фута.

Прелетяхме двадесет мили надолу като загубила управление ракета.

ТРЯС!

Стаб използва тялото ми вместо възглавница за смекчаване на сътресението.

Не можех да разбера как успяваше да диша. Аз не успявах.

— Сега побързай. Излизай!

Сграбчих рязаната двуцевка. Стаб рязко разкопча ремъците ми. Избута ме надолу по стълбичката.

Инженерите вече махаха въжетата и изключваха теглещите лъчи.

Стъпих върху сандъците с фалшивите златни кюлчета. Опитвах се да запазя равновесие.

Вдигнах очи. Триъгълната глава на Стаб се очертаваше в зелената светлина на машинното отделение, докато надничаше през люка.

— Избий ги всичките! — кресна ми той.

Люкът се затвори с дрънчене.

Линейният скачач се втурна нагоре.

Беше погълнат мигновено от стелещата се белезникава мъгла.

Бях пристигнал.

И с изумление установих, че все още принадлежах към света на живите хора!

Глава седма

Да, бях пристигнал. Но къде?

Единственото доказателство, че съм в Цюрих, беше мъглата. На това място имат един пакостлив вятър. Наричат го фьон. Навлиза в студените райони от юг и тъй като е топъл вятър, причинява мъгла, която не се вдига цели седмици. От светлините на летището мъглата сякаш грееше.

Затова отначало не различих ясно стените от сняг. Преместих се в края на платформата и ето го — сняг и пак сняг! Издигаше се доста над главата ми.

Не се разтревожих веднага, а обиколих по платформата.

Бяха ме спуснали в средата на дълбока, много дълбока пряспа!

Бях затънал!

Не знаех дали е последица от обилни снеговалежи напоследък, или пък снегорините са избутали насам всичко от пистите. Студът не беше никакъв проблем за мен. Обаче фактът, че нямаше изход, сякаш ме стисна с ледени пръсти за гърлото.

Как щях да се измъкна?

Дори да започна да копая проход, не знаех накъде да се насоча. Точно в този момент бих искал да имам служещия вместо компас мозък на Хелър, но уви. Пък и сега и на това място последния човек, когото бих желал да срещна, беше точно Хелър.

Едно нещо беше сигурно. Нямах намерение да седя тук и да загина точно до швейцарската митница.

Хитроумието ми дойде на помощ. Можех да засека посоката към най-близката писта по силата на шума. Богове, тези самолети ужасно ревяха при кацане и излитане. Нищо чудно, че никой не забеляза моята поява.

Въпреки ехото в снежните стени около мен, надявах се, че правилно съм се ориентирал към най-близката писта. Точно това беше посоката, която не ми трябваше. Да бягаш от освирепели реактивни самолети е почти толкова зле, колкото и да замръзнеш.

Нищо друго не ми оставаше. Щях да рискувам с нарушение на Кодекса и да се надявам, че никой няма да ме издаде.

Избрах си посоката. Извадих бластер от джоба. Свалих предпазителя. Прицелих се. Затворих очи и натиснах спусъка.

Гърмеж. Бълбукане.

Прозвуча като оръдеен изстрел.

Отворих очи. В пространство, дълго към трийсетина ярда и двайсетина фута широко нямаше никакъв сняг. Само вода!

Бях съвсем сигурен, че тук ще нахлуе охраната, че и всички останали ще дойдат. Проблясъкът вероятно стигна на много мили околовръст, дори през тази мъгла.

Чаках.

Нищо не стана.

Само самолетите кацаха и излитаха.

Изпитвах огромно нежелание да се отделя от платформата. Ами ако пиратите размислят и се върнат да си я приберат.

Моята рязана двуцевка нямаше дори да одраска линейния скачач, брониран и срещу преки попадения на бластерни оръдия!

Но накрая, тъй като никакви патрули или пирати не дойдоха да проверят каква беше тази светкавица, предприех единственото, което ми оставаше. Слязох от платформата и нагазих в локвите, които покриваха новата пътека в снега.

Стигнах до края й. Нито виждах, нито чувах нещо.

Не исках пак да използвам бластера. Току-виж зад оставащата снежна бариера има сграда и аз я помета със следващия изстрел. Реших да бъда предпазлив. Порових из джобовете си и извадих полицейския режещ бластер. Малко трудно боравех с ръкавици на пръстите си, но успях да го наглася на най-ниска интензивност на лъча.

Насочих го. Натиснах спусъка. Удържах ръката си да не трепери и започнах да режа изтънялата снежна стена.

Няколко секунди тя още се удържаше, макар и насечена на правилни бели блокчета. После внезапно, поради прегряването от режещия лъч, тя рухна в кална вода.

ПОБЕДА!

Стена на здание.

Бях я обгорил, но съвсем малко.

Озърнах се — моята скъпоценна платформа си беше на мястото, една мрачна сянка в мъглата.

Огледах стената пред себе си. Поиграх си на „онче-бонче“ и ми се падна да тръгна наляво. С режещия бластер си пробивах път в снега край стената.

Голям портал с малка врата в него.

Прибрах бластера. Стиснах здраво приклада на двуцевката. Отворих малката врата.

Беше нещо като канцелария. Няколко гишета. Мъже с фуражки местеха разни товари.

Един от тях ме изгледа без никакъв интерес. Месест, флегматичен човек с прекалено зачервено лице.

— Ja? — каза той.

— Sprechen Sie Deutsch? — попитах го.

— Ja2 — осведоми ме той.

Е, аз пък не говорех, така че дотук нищо.

— Parla Italiano? — попитах с надежда.

— Nein — отвърна той.

— Бре, да го „бибипам“ — казах. — А бе, хора, как да говоря с вас?

— Ами ето как — обясни той, като помисли-малко, — на английски, както току-що направихте.

Благодаря ви, Богове! Той говореше английски.

— Това ли е митническото товарно депо? — попитах.

— Само за големите пратки — отговори ми той. — Ако сте дошъл да уредите внасянето в страната на тези оръжия, трябва да минете през митническата служба за пътници…

— Още не може мине оттам — намеси се друг, по-месест и по-зачервен мъж. — Трябва първо регистрира на паспортен контрол. Аз не вижда вие да носи документи с печат. Ако иска мине през митница, значи първо…

— Аз съм охрана на голям товар злато! — заявих. — И той е съвсем наблизо, отвън.

— Злато — промълви първият мъж.

— ЗЛАТО! — възкликна вторият.

— Ами бързо го вкарайте тук — подкани ме първият.

— Не мога — възразих. — Там са повече от дванадесет тона.

— Чакай, чакай! — викна по-едрият. — Вие стои тука! Не мърда. Не диша. А ние бъде оправи всичко!

Глава осма

Осем часа по-късно вече охранявах значително по-малък, но също толкова ценен пакет.

Във финансите и свързаните с тях дела Швейцария предлага Обслужване с много голямо О.

Стори ми се, че всеки има роднина или познат, който е точно човекът, подходящ за моите нужди.

Те започнаха бясно да навъртат телефонни номера.

На тамошните банкери сигурно им казват „гноми“, защото работят по всяко време — и денем, и нощем.

Чудесно място. Може времето там да е все студено, а постройките да сивеят прекалено, но на мен Швейцария ми приличаше на розова градина.

Шефът на митницата имаше братовчед, който управляваше фирма за превози на ценни товари в бронирани коли. А братът на този братовчед завеждаше отдела за злато в „Банкова корпорация Цюрих“. А още един техен роднина се занимаваше с установяване чистотата на златните кюлчета. И никой от тях нямаше нищо против временно да зареже гостите, любовниците, съпругите и децата по което и да е време, за да уреди изпълнението на моите желания.

Великолепно. Чудесни хора. Най-добрите на тази планета.

На всяко следващо място, където попадах, вече знаеха за мен и ме очакваха.

Нощта мина като вихрушка, изпълнена с прекрасни преживявания. Същата вечер последният фиксинг на златото беше 855.19 долара за унция. Премереното и удостовереното количество, когато захвърлихме настрана оловните фалшификати, се оказа 301 221 унции. Те струваха 257 601 186.99 долара.

Но това не бяха единствените добри новини.

Моят проблем се състоеше в това, че някой можеше да ми открадне парите, да подправи подписа ми и всички тези трудно извоювани блага да ми бъдат отнети в бъдеще, ако направя дори една погрешна стъпка. Но тези хора решиха проблемите ми.

При обичайната лихва от 10 процента годишно трябваше да получавам 25 760 118.70 долара. Дори тази сума беше повече, отколкото бих могъл да похарча за задоволяване на всякакви капризи. Така че банката ми предложи добра сделка.

Продадох им златото за 515 сертификата, всеки по половин милион долара, плюс 18 527 долара в налични. Всеки отделен сертификат ми носеше 10 процента годишна лихва, докато го обърна в налични пари.

Отсега нататък трябваше само да дам някой от сертификатите в която и да е банка, поддържаща кореспондентски отношения с „Банкова корпорация Цюрих“, за да получа половин милион долара заедно с натрупаните до този ден лихви. Всъщност това бяха абсолютно осигурени разписки, които можех да давам срещу пари, но там ги наричат по-особено — „банкови облигации, платими при поискване“.

И бяха къде по-добри от самото злато. По-ценни — заради лихвата. А което беше още по-важно за мен — можех лесно да ги скрия.

Но сделката беше добра и за банката. Сега притежаваха моето злато и годишно можеха да печелят от него доста повече от 10 процента. Пък и нали не се налагаше да ми изплатят веднага цялата сума за златото. Това също беше свързано с факта, че всъщност в банките щатските долари съществуват по-скоро като числа, а не във вид на банкноти, заключени в сейфове. Че нали ако бях поискал да ми изплатят всичко в налични, щях да остържа до дъно касите на всички банки в Цюрих и щях да се нуждая от камион вместо малкото куфарче, здраво закрепено за китката ми с белезници и стоманена верижка.

След банката се отбих на още две места.

Отначало отидох в цюрихския клон на една амстердамска фирма за скъпоценни и полу-скъпоценни камъни. Управляваше го братовчед на завеждащия отдела по златото в „Банкова корпорация Цюрих“.

— Искам — казах му, — голяма торба с бракувани камъни.

Той въобще не протестираше, че го измъкнах от леглото му в три часа сутринта, за да ми продаде някакви си бракувани камъни. Дори повика чистача от дома му, за да го попита къде държи чувалите с отпадъците.

И така, за хиляда долара се снабдих с най-чудната торба ненужни камъчета, каквато някога сте виждали. За пръв път научих, че изумрудите могат да бъдат достатъчно евтини, та да се продават на килограм, че диамантите могат да бъдат толкова синтетични, та да не ги използват дори за сценични костюми, а рубините — толкова подправени, та не стават дори за фалшиви накити. Но пък блестяха.

И имаха много важна роля в моите планове.

Управителят ги опакова красиво в торба с името на своите най-злостни конкуренти, платих му и той весело се прибра отново при леглото си, а аз поех към последната си спирка тук — летището.

Хората от отдела за чартърни полети въобще не се притесниха, че измъкнаха първия и втория пилот от постелите им, а екипът по поддръжката в хангара никак не се разсърди, че трябваше незабавно да подготви за излитане един реактивен „Груман Гълфстрийм“.

И ето ме — летя към Истанбул, скъпоценните сертификати са вързани с верижка към лявата ми китка, торбата с бракуваните камъни е захвърлена в краката ми, а аз си гледам Алпите отгоре, както розовееха в лъчите на изгрева.

До лакътя ми бе поставен телефон. Взех слушалката и без никакви проблеми се обадих на таксиметровия шофьор в Афийон. Този път нямаше смущения дори в турските телефонни линии.

— Посрещни ме на летището в Истанбул — заповядах му.

— Кой полет? — попита той.

— Моя полет — заявих. — Да не мислиш, не ще се хабя да пътувам с още някой в самолета? Това е собственият ми полет, Ахмед. Вече притежавам целия „избибипан“ свят.

Глава девета

Когато излязох от чартърния реактивен красавец, един нов, наперен и гордо крачещ Грис се показа на летище Йесилкьой в Истанбул.

Имиграционната служба ми удари входния печат, без дори да забележи, че Султан Бей нямаше печат за излизане от страната.

В митницата само хвърлиха поглед на белезниците и верижката на куфарчето, не обърнаха никакво внимание на оръжията и веднага ме пуснаха да мина. И без това вече ме познаваха.

И сред пъстрата тълпа на летището ме очакваше Деплор от планетата Модон, също наречен Ахмед, таксиметровият шофьор.

— Божке! — изрече той с гангстерския си английски. — Шефе, като те гледам, все едно си схрускал петдесетина канарчета наведнъж.

— Въобще не ги усетих — потвърдих аз. — Хайде, да вървим, че имаме доста работа. Време е да променим всичко тук!

Много хора още не знаеха, че настъпват съдбоносни дни за тях. Какви планове се въртяха из главата ми!

Пробихме си път през тъпканицата от коли около летището, после с мъка си проправяхме път по седемнадесетте мили до града. Минаретата, възправили се към небето като зидана гора край Златния рог, никога не бяха ми изглеждали толкова хубави. С фучене навлязохме в тесните, шумни улици. Не обръщахме внимание на протестите, че гумите на колата минавали на косъм от нечии обувки, побутвахме количките на разносвачите и неспирно надувахме клаксона, но все пак се добрахме до първата си цел — „Пиастра Банкасъ“.

Набивах крак като завоевател по мраморните плочи на подовете. С царствено движение отстраних от пътя си дребния чиновник, който си позволи да ме попита каква работа ме води при тях. Нахълтах в офиса на Мудур Зенгин, царят на най-голямото банково обединение в Турция.

Дебел, с безупречен маникюр, облечен в пепелявосив костюм на тънки райета, той вдигна поглед от своето облицовано със седеф бюро, за да види кой се осмелява да стъпи на неговия скъпоценен персийски килим.

Не бе свикнал да приема за делова среща в кабинета си хора с кръстосани патрондаши през рамо и рязана двуцевка в ръка. Може би беше и малко късоглед — пенснето му падна от носа и се залюля на верижката си — и като зърна палтото, вероятно ме взе за мечка.

— Аллах! — възкликна той.

Крачех към него. С рязко щракане на ключалките отворих куфарчето. И моите 515 внушителни сертификата зашумоляха под носа му.

— О, Аллах, тъкмо щях да ви поканя да седнете.

Напипа пенснето, изтри стъклата с кърпичка и го намести на носа си. Явно не се нуждаеше от очила, за да вижда парите. Служеха му само да различава хората. Вгледа се в мен.

— Аха — промълви накрая. — Вие трябва да сте Султан Бей. Доколкото знам, работите с нашия клон в Афийон. От „Банкова корпорация Цюрих“ ме известиха за пристигането ви, но не ви очаквах толкова скоро. А сега, какво можем да направим за вас?

— Искам сейф за съхранение на ценности, до който да няма достъп никой, освен мен. Абсолютно никой.

Бяха натиснати звънци, влязоха хора от банковата охрана. Не след дълго се озовахме в подземието със сейфовете.

— Две комбинации — изрече Мудур Зенгин. — Последното нововъведение. Едната е ваша, другата — наша. Само вие можете да идвате тук. Никой друг не може да се разписва в дневника на сейфа. Там ще бъде залепена ваша снимка и охраната ще има грижа за разпознаването.

Скоро влязох сам в едно стайче с кутията от сейфа. Наредих милите на сърцето ми сертификати в нея. Отгоре оставих документа за продажбата на златото. Отделих пет сертификата, всеки за половин милион долара. Болеше ме да се разделя с тях, но бях принуден. Все пак в кутията ми оставаха още 510 такива.

Върнах се при Мудур Зенгин. Той потриваше ръце. Прекъснах това негово занимание, като напъхах в ръцете му петте сертификата.

— Искам да обърна това в пари — заявих.

Той ме зяпна.

— В налични ли?

Изведнъж ме забута енергично към своя кабинет. Настани ме в най-удобното кресло. Не искаше да чуе и дума, преди един от чиновниците да внесе кафе на сребърен поднос. Същото като в Швейцария, само че там беше шоколад.

След като се увери, че съм сложил достатъчно захар в кафето, че то е достатъчно горещо, че не ми е студено и възглавничките на креслото са удобни, той премина към деловите въпроси.

— Султан Бей, най-добре подробно да ми обясните банковите си проблеми. Бях приятел на вашия баща, великия герой от революцията. — Това беше една традиционна лъжа, съмнявах се дали някога е виждал първия командващ на волтарианската база. — Смятам вашите проблеми за свои. Така че — говорете.

Казах му, че съм задлъжнял на кредитните фирми, че трябва да им платя и да направя опит за анулиране на кредитните си карти.

А той вече тракаше с пръсти към вратата. Чиновникът донесе палто от туид и мека шапка.

— Имате нужда от професионални напътствия — каза Мудур Зенгин. — Онези типове от кредитните фирми са твърде лукави. Никога няма да си простя, ако те ви въвлекат в беда.

Излязохме, качихме се в таксито и започнахме нашите обиколки. Първа беше „Америкън Опрес“.

— Да анулираме картата ви? — писна мениджърът. — Никога! Ами ако останете клиент на някоя друга фирма от бранша! Та това е дискриминация. Ще ви съдим за опит да опетните доброто ни име! Султан Бей, като изтъкнат гражданин с неограничен кредит вие имате социално-икономическото задължение да поддържате основните световни институции!

Мениджърът на „Америкън Опрес“ така се разбесня, че подчинените взеха да надничат в кабинета, приготвили за всеки случай бухалките, ако си позволим още да го разстройваме.

— Оставете това на мен — прошепна ми Мудур Зенгин.

Отиде при мениджъра и утешително го потупа по рамото. Зашепна на ухото му, а онзи започна да кима и да се усмихва.

— Да тръгваме — подкани ме Мудур Зенгин.

Минахме през „Дънър’с Клъб“. И там същото. Отидохме в „Маскър-Чардж“. Същото. Промъкнахме се в истанбулското леговище на „Старт Бланчинг“ и повторихме ролите си. И така нататък — кредитна фирма след кредитна фирма. Все същото. Накрая ни остана само една.

— Какво им казвате? — попитах го.

— Много е просто. Казвам им, че ви откривам банкова сметка за изплащане на задълженията. Не бива да си губите времето с такива дреболии. Нужно е само да внесете половин милион в тази сметка, те ще ми пращат платежните нареждания и аз ще им ги изплащам. Вече няма защо да се навъртат около вас.

Прелестно! Точно както исках — повече да не виждам тези гладни хрътки. Смеех се беззвучно. Според моя план в бъдеще никога, никога, ама никога нямаше да бъде използвана нито една от тези кредитни карти!

И така, стигнахме до последната — „Скуийза“. Тук работата беше малко напечена. Нали графиня Крек разполагаше с тази карта. Ако я анулирам, ще научи още при следващия си опит да купи нещо — търговците ще се опитат да я разкъсат на парчета. И в главата на графиня Крек ще се зародят подозрения, току-виж реши да ми поиска обяснения. Можех по-късно да се разправя с нея, стига само Ломбар да ми прати съобщението, че вече трябва да убия Хелър. Но да се сблъскам преждевременно с графиня Крек не беше по силите ми. Нямаше как да прекратя използването на тази кредитна карта.

И разбира се, мениджърът на „Скуийза“ ни посрещна с ликуваща усмивка.

— Аха! Султан Бей! Вашата наложница поддържа традицията, която ви налагат задълженията на гражданин. В Ню Йорк тя купува, купува, купува — и то направо по глобалния си мобилен телефон. Великолепно, Султан Бей. Великолепно!

Погледнах Мудур Зенгин. Стори ми се малко стъписан. Явно за него този фактор бе непредвиден в изтънчените му кроежи на банкер. Казах:

— В банката откриваме специална сметка за разплащане с всички кредитни фирми. Сигурен съм, че няма да възникнат никакви затруднения.

— Ох, не знам — въздъхна мениджърът. — Нашата фирма се различава от останалите. Гордеем се с нашия индивидуален подход. И точно затова са толкова високи нашите месечни наказателни лихви. Всъщност тъкмо преглеждах вашата сметка, когато секретарката ми ви видя да излизате от таксито. Естествено, знаехме, че скоро кацнахте тук с чартърен полет и за двадесет и една минути се добрахте от летището до банката. А след още двадесет и два часа вашият дълг попада в параграфа за 100-процентната наказателна лихва при просрочено изплащане, според новия закон за лишаване на длъжниците от всякакви права. Накратко — ще платите ли или да конфискуваме вилата?

Краката ми омекнаха.

Мудур Зенгин ме прихвана през рамо, за да не падна и се намеси:

— Мениджър, още сега ще ви напиша банков чек за изплащане на дълга.

— А, така ли! — одобри преданият на работата си човек от „Скуийза“. — Този път ще го приемем като лична услуга за вас. Но това не може да продължава.

— Е, все ще намерим някакъв начин да се спогодим — предположи Мудур Зенгин.

— Ами да, има начин — потвърди мениджърът. — Ако ни оставите на съхранение само един от онези сертификати на „Банкова корпорация Цюрих“ — само като допълнителна гаранция, пак си остава ваш — ще ви обещаем най-тържествено да не ви начисляваме наказателни лихви и да не конфискуваме вилата ви, освен, ако в края на някое тримесечие дългът ви надхвърли стойността на сертификата.

— Това е добро предложение — прошепна ми Мудур Зенгин.

Въздъхнах. Какво друго ми оставаше? Измъкнах от куфарчето един скъпоценен сертификат и го оставих на бюрото.

— Всъщност — добави мениджърът на „Скуийза“, — вече съм подготвил договора и разписката. Ето ги. Моля ви, подпишете.

Най-отдолу в договора бе отпечатано със съвсем дребен шрифт, че сертификатът става тяхна собственост, ако в края на някое тримесечие имам каквито и да е финансови задължения към тях. Но нямаше да допусна такава грешка. Подписах се. Мудур Зенгин попълни чек, за да плати досегашния ми дълг.

— А сега запомнете — каза мениджърът, стиснал в челюстите си документите и чека, за да ги остави в сейфа си, — че отсега нататък трябва лично да си плащате сметките. Това е едно от правилата на нашите собственици — банката „Греб-Манхатън“ от Ню Йорк.

Охо! Една от фирмите на Роксентър! Нищо чудно, че толкова добре си вършеха работата!

— Само ако нашите клиенти всеки месец идват да ни се подмазват, можем да сме сигурни, че участваме в провеждането на световните преобразувания, като насаждаме робство и мизерия — изрече мениджърът. — И не забравяйте нашия девиз — „Купувай, купувай“!

Предпочетох да се махна възможно най-бързо.

Слава на Боговете, включително и Аллах, кредитните фирми ми се махнаха от главата!

А тепърва предстояха промени. Боговете да са на помощ на всички онези, които ми се пречкаха и ме тормозеха. Парите са ВЛАСТ, а отмъщението — наслаждение! Сега онези щяха да страдат много повече, отколкото страдах аз. Най-вече Крек и Хелър!