Зловеща сполука

Глава първа

Беше малко след обяд. Нямах какво да правя. Помотах се из моята тайна стая. Хрумна ми прищявката да се насладя на страданията на онези, които скоро щяха да умрат на арената — каквато съдба сполетявала римските гладиатори.

Махнах няколко паяжини от одеялото, покриващо наблюдателните екрани и дори смачках два-три паяка. Дръпнах одеялото и се настаних пред екраните.

За миг си помислих, че поради повреда на апаратурата гледам не каквото ми беше нужно. Беше огромна зала. Хора тичаха из нея като побъркани. Това се виждаше на екрана на Хелър. Сигурно се намираше в някоя непозната за мен сграда. На неговия етаж в Емпайър Стейт Билдинг никога нямаше такова оживление. Но не, все пак беше техният офис. Наблизо се виждаше табела — „Чудесен нефт за Майса-бонго. Главен офис“.

Какво ставаше, по дяволите? Та нали дори не разполагаха с толкова служители.

Сега Хелър минаваше край „Комуникационна централа“. Беше претъпкана до тавана с шумни машини.

Спря го мъж с бели работни дрехи. На значката отпред бе написано „Нюйоркска телефонна компания. Началник на монтажния екип. Алф Ъндъруд“.

— Ей ти — каза мъжът на Хелър, — мязаш ми на шеф. Имаме поръчка да включим още три линии оттук до „Крайстър Билдинг“. Ама не знам къде искате да монтираме превключвателното табло.

Хелър огледа комуникационната централа. Богове, до всяка машина като луд се трудеше оператор. Хелър посочи младежа при машината в дъното.

— Говорете с него. Ако не може да ви каже, отидете при мистър Епщайн в „Мултинешънъл“, по третия коридор надясно.

Хелър продължи напред. Пробиваше си път в плътен поток от чиновници и посетители. Стигна до вратата на „Мултинешънъл“ с нейната емблема — анархистка бомба.

Толкова хора влизаха и излизаха на бегом, че той спря. Накрая се нареди в опашката на хората, искащи да влязат.

Май щеше да му трябва доста време, затова се прехвърлих към екрана на Крек. Тя беше на друго място. Приличаше ми на Пето авеню. Вървеше и зяпаше по витрините. Вниманието ми се изостри в миг. Сигурно отиваше да си купи нещо — при това с моята кредитна карта от „Скуийза“. Сцената ми предвещаваше такива мъчения, че всъщност не исках да гледам. Но не можех да откъсна очи от екрана.

Подмина „Тифани“ само с небрежен поглед и аз си отдъхнах. Но тя внимателно се взираше в номерата по тази страна на улицата и пулсът ми се ускори. Видя нещо по-нататък. Внушителен транспарант във витрина.

Във витрината бяха изложени облекла от КОЖИ!

А навътре личаха дълги рафтове с все същото.

Крек влезе. Един продавач веднага притича.

— Чудя се — подхвана графинята, — дали имате нещо подходящо за космическо пътешествие.

Кръвта ми нахлу в главата! Думите й означаваха едно-единствено нещо — вече се подготвяше за завръщане у дома! Ами ако са постигнали ужасяващ напредък!

— За космическо пътешествие ли, госпожо?

— Да. Нещо меко, топло и удобно, което да нося вместо скафандър.

— О, съжалявам, госпожо… — започна продавачът.

Към тях се бе присъединил висок мъж със строг костюм.

— Бийвъртейл, викат те на телефона — остро прекъсна той продавача. — Госпожо, неволно чух какво търсите. Бийвъртейл е отскоро тук, докараха го с последната пратка кожи от Канада. Не е могъл да разбере, че работите в НАСА. Случайно имаме в магазина един чудесен цял костюм от норка, който идеално подхожда на изискванията ви. Моля ви, оттук.

Бързо се прехвърлих към другия екран. Току-виж Хелър вече печели достатъчно пари за прищевки като гащеризони от норка. Та такава измишльотина сигурно е страхотно скъпа! Имах опит!

Тъкмо тогава Изи забеляза чакащия на опашката Хелър. Скочи, натика в креслото си млад служител, за да се занимава с посетителите, после издърпа Хелър и го набута в залата.

— Ох, мистър Джет. Моля за извинение, но съм толкова некадърен, че дори не ви забелязах навреме.

Хелър го поведе към едно свободно ъгълче в залата. Носеше изписан лист и докато го показваше на Изи, сниши глас като заговорник.

— Това са брокерските ти поръчки за днес. Продай мартенските договори за пшеницата. Утре при отварянето на стоковата борса в Чикаго ще паднат с десет цента на бушел. Също при отварянето на пазарите утре, продай хиляда фючърси за царевица, защото преди затварянето ще падне с тридесет цента. Още днес се отърви от целия добитък — утре няма да струва и колкото копитата си. Сега преминаваме към Нюйоркската борса. Купи злато при отварянето и обяви продажба при цена 869.15 долара за унция. Такава ще бъде утре в три и половина следобед. Днес продай целия памук, който имаме, защото цената се покачва.

Схвана ли?

— Един момент — помоли Изи.

С трескав вик призова един от чиновниците и го накара да отнесе списъка незабавно на брокерите. Погледна Хелър.

— Мистър Джет, не зная как правите тези списъци. Сигурно дори кравите на път за кланицата ви нашепват тайни, а би трябвало да познавате и председателя на Федералния резерв. Ой, ой! Какви списъци! Не се провалихте нито веднъж за тридесет дни търговия! Знаете точно какъв ще бъде пазарът след два, след двадесет и четири, след тридесет и шест часа! Продавате, купувате. И винаги печелите!

— Опитвам се да изкарам няколко милиарда — обясни Хелър. — Нужни са ни за инсталацията по изхвърляне на спори в атмосферата. Нужни са ни да си върнем „Крайстър“ от Данъчната служба и правителството. А ти имаш нужда от тях, за да осъществиш плана си за завладяване на света чрез корпорации.

— Да, да. Зная, а и вече имаме половин милиард. Но аз съм уплашен до смърт. Купуваме твърде значителни количества. Ако веднъж сбъркаме, ще ни изтрият от лицето на земята. Всяка нощ сънувам кошмари, че това ще се превърне в поредния Атлантик Сити!

Ох, как се надявах да стане така! Вече настръхвах! Значи половин милиард? Та това беше два пъти повече от моите пари! А парите са власт и ако натрупаше достатъчно, Хелър щеше да успее! И всичко това ме е връхлитало като лавина по планински склон, докато съм се забавлявал най-безгрижно.

— Успокой се, Изи — каза Хелър. — Успокой се. Ела с мен. И без това се канех да ти покажа нещо, защото не мога да стоя тук през цялото време и ти трябва да знаеш как да се оправяш.

Минаха през гъмжилото от заети хора. Хелър спря пред врата без табела и извади ключ от джоба си.

— Това е допълнителният кабинет, който те помолих да ми осигуриш преди месец. Виж какво, не започвай да ми мърмориш, че съм съсипал обзавеждането или нещо подобно, защото мога да запълня дупките в стените и пода и никой нищо няма да забележи.

Помещението наистина ми се стори твърде обширно — Хелър бе махнал преградите, служили преди да разделят бюрата на чиновниците. Бяха струпани до една стена.

Огромна, дълга дъска покриваше изцяло отсрещната стена. Бели линии я разделяха на колони. Над тях бе написано „Пшеница“, „Царевица“, „Соя“, „Добитък“ и така нататък, и така нататък — всички стоки, които се търгуваха с фючърси на борсите. Във всяка колона бяха едро изписани числа. Вляво имаше колона с дните и месеците на контрактите.

До стената вдясно бяха наредени телетайпни машини, които бълваха лентите си.

Цяло бюро бе затрупано с вестници.

Пред стената срещу огромната дъска бе поставено някакво устройство като че вкарано под стоманена броня. Вратичката отзад бе заключена с катинар. Хелър го махна.

Времевата камера!

Хелър прилепи око до окуляра и завъртя един регулатор отстрани. Не различавах появяващите се числа, но той сякаш виждаше какво да изпише на дъската за следващите тридесет часа. Поне индикаторът вдясно показваше това време.

— Изи, — каза Хелър, — това е строго секретно. Обществеността не бива да се добере до този прибор. Това е навигационна времева камера.

— Какво?

— Тя разчита бъдещето — обясни Хелър. — Чуй ме добре — ако всеки ден нанасяш новите данни на тази дъска, приборът ти показва бъдещите им стойности. Можеш да видиш какви ще бъдат днес следобед или утре в определен час. Камерата ти показва какви ще бъдат числата, изписани на дъската в близкото бъдеще.

— Магия! — със страх в гласа промълви Изи. — Божествено озарение! Ой!

— Не, не — успокои го Хелър. — Това е само машина, изобретение. Погледни през окуляра.

— Никога! — отсече Изи. — Черна магия! Некромантика! Моята майка никога не би ми простила. А моят равин ще изпадне в шок! Ще ме изпъди от еврейската общност! Човек никога не бива да се занимава с магии! Мойсей ще се завърти в гроба си толкова бързо, че ще избие масло от Червено море!

— Изи, — търпеливо заговори Хелър, — това няма нищо общо с магиите. Просто трябва да разбереш, че времето е главният фактор в тази вселена и то оформя разположението на материята в пространството. А машината използва най-обикновения принцип на обратната връзка.

Изи трепереше и се дърпаше, уплашен да не застраши бъдещото си място в Небесата.

Хелър добави:

— В момента приборът показва само доларови стойности.

— Доларови стойности ли? — недоверчиво попита Изи.

— Точно и вярно — потвърди Хелър.

— Е, това вече е друга работа — утеши се Изи.

— Слушай, Изи, трябва да идвам тук два пъти на ден и да изписвам цялата дъска с данните от телетайпа. Ако се заема с нещо друго, ще загубим всичко. Освен това трябва да сверявам с камерата какво да купим и какво да продадем. А ти с твоята научна титла по бизнес администрация ще се справиш несравнимо по-добре от мен. Вероятно ще изстискаш от този план двойно по-големи печалби.

— Искаш да кажеш, че бихме могли да печелим по един милиард на месец?

— Щом ти се струва възможно.

— Как да работя с машината? — настървено попита Изи.

— Обаче не мога да ти демонстрирам как работи, преди да произнесеш Клетвата за Държавната тайна. Флотът особено много държи на това.

Изи веднага вдигна дясната си ръка.

— Не така — поправи го Хелър. — Сложи си ръката на сърцето.

Изи се подчини.

— Повтаряй след мен — „Най-тържествено заявявам, че ми е била поверена…“

Изи повтори думите.

— „… държавна тайна и съответно се заклевам никога да не разкривам отчасти или напълно съдържанието й по какъвто и да е начин…“

Изи повтаряше усърдно.

— „… пред което и да е неупълномощено лице, дори в случай, че бъда заплашен с изтезания или смърт.“

Изи повтори и това, макар че очите му леко се разшириха зад очилата.

Хелър продължи:

— „И ако наруша тази клетва, отказвам се от всички свои права и привилегии на гражданин, от ранга си на офицер и от името си на човек.“

Леко пребледнял, Изи повтори и това.

Хелър завърши:

— „Да живее Негово Величество!“

Изи някак особено наклони глава встрани и го изгледа втренчено. Разбрах какво стана. Хелър толкова бе свикнал с клетвата за държавната тайна, че малко се престара.

Изи измънка:

— Да живее Негово Величество ли?

— Правилно! — припряно каза Хелър. — Сега мога да ти покажа как да работиш с прибора.

— Негово Величество, а? — повтори Изи. — Знаех си, че това е черна магия. Ти току-що ме принуди да се закълна в Сатаната, Княза на Тъмата!

Побързах да хвана най-близката химикалка. Хелър вървеше неудържимо към грубо нарушение на Космическия Кодекс. Сега нямаше как да не признае пред Изи, че е от друга цивилизация — Имперски офицер от Волтарианския флот, поданик на Императора Клинг Надменни.

Но той вместо това отвърна:

— Разбира се. Нима не е казано отдавна, че в парите е коренът на всички злини?

Изи помисли. После кимна.

— Как да работя с камерата?

С погнуса захвърлих химикалката. Тази планета влияеше твърде зле на Хелър!

Хелър обясняваше подробно. Долепил око към окуляра, Изи изведнъж го прекъсна:

— Чакай! Виж го само това свинско шкембе! Контрактите за март ще паднат до трийсет и четири, такава ниска котировка не съм виждал. Побързайте с обясненията, мистър Джет. Мога да ги продам на някой тъпчо за половин час и да измъкна чисти триста хиляди долара! Ха, значи свинското шкембе е звездата на търговията днес!

Опечалих се. При майсторството на Изи в сделките с фючърси, парите щяха да ги затрупат като лавина!

Загледах се в екрана на графиня Крек. Щом Хелър вземаше от стоковия пазар колкото пари поискаше, тя може би вече не използваше своята кредитна карта. МОЯТА кредитна карта.

Бре! Тя вече не беше в магазина за кожени облекла. Заварих я в автосалон — и то на „Порше“!

В дъното висеше огромен плакат:

Един продавач вече пърхаше към нея. А тя разглеждаше искрящо синьо „Порше 1002 Купе“.

— Имате ли кола, която мога да използвам известно време, а после да зарежа? — попита графиня Крек. — Няма да останем дълго на тази планета.

Продавачът май имаше някакви проблеми с дишането. Обаче се справи достойно с изненадата, да го „бибипам“.

— О да, госпожо. Значи кола за краткосрочна употреба? Ето, онази там.

Крек я огледа замислено.

— Струва осемдесет и пет хиляди долара — добави продавачът. — Има регулируемо турбо и за състезания, и за градско каране. Това е най-бързият модел, продаван в Америка. Ускорява до сто километра в час за по-малко от осем секунди, с пет скорости, удвоен брой клапани на цилиндър…

— Ще я взема — склони графиня Крек. — Цветът подхожда на очите му.

— С разсрочено плащане ли? — осведоми се продавачът.

— А, не. Преди месец той имаше нещо като рожден ден, но подаръкът се оказа пълна гадост. Така че искам колата веднага. Опаковайте я с хубава синя панделка и изпратете на този адрес. Ще платя с кредитната си карта.

Глава втора

Едва не си глътнах езика.

Трябваше да действам.

Умът ми трескаво заработи и взе решение.

Ще им пратя Кроуб!

Само той можеше да се разправи с Хелър!

Терс се въртеше из двора. Мушнах се в кабината на колата. Заповядах да подкара към болницата.

Треперещ от нетърпение, претърсих рафтовете в склада, където бяха наредени доставките от „Занко“. Открих третия комплект аудиовидеопредаватели, заедно с Предавател 831, скрити сред другите кашони.

Стиснах опаковката под мишница и бързо се пренесох в болницата.

Прахд беше в операционната на подземието, работеше по смяната на пръстовите отпечатъци на току-що пристигналия пореден престъпник. За мой късмет тъкмо бе свършил поредната манипулация и казваше на издирвания по цял свят убиец да се върне в стаята си.

Прахд вдигна глава и ме видя.

— Аха, дошъл сте да ми съобщите, че вече ще си получавам заплатата.

Заскърцах със зъби. Не бях в настроение за синдикални преговори.

— Взимай, каквото ще ти трябва за поставянето на тези неща, нали знаеш за какво говоря — заповядах му. — И тръгвай с мен! Един от твоите колеги е в голяма опасност. Не бива да се бавим дори минута.

— Целолог ли е? — Прахд впери в мен големите си зелени очи.

— Стига приказки! — отсякох. — Размърдай се!

Той бързо подбра каквото беше нужно. Аз дори си направих труда да му помогна в пренасянето.

Качихме се в колата и се понесохме към бараките, прикриващи входа за базата.

Слязохме на бегом по тунела. Пресякохме огромния хангар. Завихме по коридора със затворническите килии.

Надникнах през шпионката. Имахме късмет! Когато човек не може да следи изгрева и залеза на слънцето, той обърква часовете на денонощието. Явно това се бе случило и с Кроуб. Спеше дълбоко на своя нар.

Непоколебимо натиснах бутона за включване на обездвижващите скоби.

Те силно притиснаха тялото към нара.

Набрах комбинацията за отварянето на бронираната врата. Отключих следващата врата.

Кроуб се озърташе диво, мяташе поглед от притисналите го скоби към мен и Прахд.

— К… к… к?… — заекна той.

— Упойващ газ! — наредих веднага.

Прахд мигновено приготви маската. Сложи я на лицето на Кроуб.

— К… к… — измънка докторът.

И вече беше в несвяст.

Закрих отвътре шпионката на бронираната врата. Бутнах кутията със следящите устройства в ръцете на Прахд.

— Недей да се бавиш, ами ги имплантирай в черепа му — казах му. — Няма време за губене.

— Чакайте малко — помоли той. — Тези са от друг тип. Устройство А променя възможностите на едното око така, че да вижда през метал, дрехи или кост, според желанието на наблюдаващия. Устройство Б регистрира емоционалната му реакция на това, което вижда. А устройство В е най-обикновен слухов предавател.

Разгледах съдържанието на кутията. Прахд беше прав. Значи Спърк ме бе излъгал веднъж, като каза, че са направили само два комплекта, после ме излъга втори път — че още не могли да регистрират чувствата на наблюдавания обект. Нищо чудно, че без никакви угризения го убих и отнесох всички изобретения на неговата фирма. Спърк беше измамник.

— Подробности, подробности — сопнах се на Прахд. — Нали всички работят като следящи предаватели? Нали имат активатор-приемник с обсег 200 мили? Нали ще разполагам и с Предавател 831?

— Да — потвърди той.

— Ами поставяй ги де! Какво още чакаш?

Прахд нареди на масата няколко иглени горелки и клетъчни катализатори. Напръска килията с дезинфектанти — беше доста мръсна, защото Кроуб не използваше тоалетната с течаща вода. След малко всичко беше готово за работа.

Припряно изтичах навън. Отидох в кабинета на Фахт Бей. Той седеше зад бюрото си, но с леден глас ми съобщи, че не може да ме приеме.

— Длъжен си да ми помогнеш — заявих.

— А, такъв ден едва ли ще настъпи — усъмни се той.

— Не, не ме разбра. Това засяга сигурността в базата. Трябва да прехвърля доктор Кроуб в Ню Йорк.

— Искаш да кажеш, че ще се махне от базата?

— Да.

— И никога няма да се върне?

— Да.

— Ще ти помогна с всичко, което е необходимо.

Веднага уредихме подробностите. Кроуб щеше да бъде изпратен, опакован в ограничител „Занко“ — много прилича на използваните тук усмирителни ризи, но вместо връзки има магнитни ключалки. Двама стражи в цивилни дрехи щяха да го придружат до местоназначението. Те щяха да разполагат с двустранна радиовръзка с базата, за да ни известят, ако той се освободи или нещо друго се обърка.

Докато Фахт Бей викаше хора и издаваше заповеди, аз се върнах в килията.

Прахд работеше усърдно. Възползва се от един белег на лицето на доктора, за да прикрие имплантираните устройства.

Огледах рафтовете в килията. Да, докторът бе използвал учебните записи по английски език. И най-вече текстовете по психология и психиатрия. Значи отново съм познал! Увлякъл се е по тези науки!

И от това ми хрумна най-великолепната идея. Отидох в отдела за фалшиви документи.

Като използвахме бланки на „И. Г. Барбен“ за техни наркокуриери, направихме му паспорт на името „Фитъс П. Кроуб, доктор на медицинските науки“. Съчинихме му и прекрасно свидетелство за научната титла, уж издадено от Виенския психиатричен институт. Други попълнени бланки удостоверяваха, че е завършил в Полша Народния медицински институт със специалност неврохирургия. Дадохме му и почетно членство в британската Кралска медицинска асоциация.

Това беше гениално хрумване — та можех ли да съм сигурен, че въобще говори правилен английски. А така чудатият му акцент щеше да бъде обяснен, нали е учил и работил в различни страни. Пък и психиатрите винаги говорят особено, май никой обикновен човек не успява да разбере приказките им. Наистина гениално.

Нямаше време за размотаване. Исках да пратя Кроуб със сутрешния самолет, независимо от всичко. Хелър се бе развилнял! Но Кроуб щеше да го довърши!

Припомних си ясно деня, когато на Кроуб му потекоха лигите само от идеята да поскъси крайниците на Хелър.

Сега на Хелър лошо му се пишеше!

Глава трета

Седнах пред екрана в напрегнато очакване.

Всичко вървеше по план.

На летището в Афийон дадох последни напътствия на Кроуб.

— Веднъж ми каза, че искаш да отрежеш малко от костите на един мъж — напомних му. — Беше твърде висок, сещаш ли се?

— Чудна работа — изрече Кроуб. — Мога да гледам право през тебе с лявото си око. Нещо сте ми бърникали в зрителния нерв.

— Да, да — потвърдих нетърпеливо. — Слушай ме внимателно. Графиня Крек не бива да научи с каква цел си там. Ще й кажеш, че трябва да помогнеш на онзи мъж в създаването на определен вид спори. Но щом го докопаш насаме, започвай да се занимаваш с костите му.

— Ха, виждам онова момиче, все едно е без дрехи — сподели Кроуб. — Хубави цици има. Лесно мога да ги променя, за да пускат сперма вместо мляко.

— Внимавай като ти говоря — сгълчах го. — Онзи тип привлича прекалено внимание към себе си, защото е твърде висок. Трябва да го скъсиш.

— А от друга страна — продължаваше да бърбори докторът, — ще бъде по-интересно, ако превърна нейния език в пенис. Това ще я излекува от завистта й към мъжете.

— Ти чуваш ли ме изобщо? — изръмжах гневно.

— Съвсем ясно — потвърди той. — Стомашните ти шумове ми подсказват, че имаш желание да обладаеш жена. Не би ли се задоволил с някое момченце? Ще го попроменя отзад, за да прилича на козле.

— Длъжен си да следваш инструкциите ми! — натъртих заплашително.

— О, точно такива са и намеренията ми — каза Кроуб, докато опитваше да се почеше в ограничителя. — Психиатрията е чудесна наука.

Не можех да не се съглася.

Наблюдателният екран към този комплект следящи устройства имаше долу и указател на емоциите, изпитвани от обекта. Обаче трудно се ориентирах къде бяха Кроуб и стражите, защото самият екран ми показваше единствено онова, което виждаше окото, проникващо през предметите.

Ако шпионин бъде снабден с такова устройство, той може да разчита писмата в запечатани пликове, да научава дори заключени в сейф кодове. Но доктор Кроуб използваше предимствата му за други занимания.

Съсредоточи погледа си, за да проникне през дрехите на всяка стюардеса. Долу на екрана се изписа:

Предполагам, че когато са проектирали това устройство, искали са ръководителят на шпионина да знае реакциите му на вражеските намерения. Запитах се дали поради някаква повреда устройството е започнало да регистрира само „неудовлетворение“. Как е възможно някой да съблече с поглед стюардеса и да не се радва на гледката? Аз поне знам, че доста неспокойно ги наблюдавах как бързат голи между креслата в самолета.

Но когато в Истанбул се прехвърлиха в друг самолет, настъпи промяна. От другата страна на пътеката седеше един дебелак и Кроуб се зае да оглежда мозъка му през кожата и черепа. Доста странна гледка на моя екран!

Кроуб сякаш обмисляше как би могъл да си поиграе с този мозък. Светнаха други думи:

Бях доволен, че и допълнителното устройство работеше добре. Излязох от тайната стая, за да закуся.

Нещо друго будеше у мен леко безпокойство. Предишната вечер бях пропуснал срещата си с поредната жена (което показва колко посветени на дълга си са офицерите от Апарата), обаче на сутринта не получих известие от Ахмед как се е справил с положението.

Накарах Мюсеф да отиде при Терс и да го попита.

След малко се върна.

— Терс разправя, че снощи Ахмед не е идвал.

— Кажи на Терс да се обади и да предаде на Ахмед, че тази вечер трябва непременно да се появи.

— Да, ама на Терс не му се вярвало Ахмед да дойде.

— Защо?

— Терс само се хили тъпо и нищо не казва — обясни Мюсеф.

Вярно беше. Опитах да се обадя на Ахмед по телефона. Никой не вдигна слушалката.

Е, може би вече трудно намираше нови жени. Сигурно това беше причината. Щях да поговоря с него по-късно.

Довърших си закуската и се върнах в тайната стая при екрана.

Не бива да пропусна нито миг след пристигането на Кроуб в Ню Йорк! Твърде висок беше залогът!

Придърпах и радиостанцията за връзка със стражите, готов да им дам допълнителни заповеди, ако се наложи.

Ако Кроуб се провали, крехката нишка на живота ми може да се скъса твърде скоро! Хелър НЕ БИВА да успее в мисията си!

Глава четвърта

В мрачния Ню Йорк беше ранно февруарско утро.

След няколко часа престой на летището в Париж, опънал докрай нервите ми, Кроуб най-после бе пристигнал.

Погледнах другите два екрана. Нямаше образ. Само звук на спокойно дишане. Аха! Хелър и Крек спяха дълбоко. Кроуб щеше да ги завари напълно неподготвени за опасността!

Двамата придружители го набутаха в един от асансьорите на Емпайър Стейт Билдинг. Стигнаха до нужния етаж. Фоайето беше празно и слабо осветено. Единият страж носеше голям сак с подръчни инструменти. Другият побърза да мине напред, за да разузнае. Явно откри търсената врата по коридора и се върна.

Избутаха Кроуб нататък. Преди последния завой извадиха бластерите си, освободиха Кроуб от ограничителя и докато единият застана на ъгъла да прикрива партньора си, другият заведе Кроуб до вратата с изрисуван реактивен самолет. Почука силно на вратата и отскочи назад.

Кроуб съсредоточи погледа си в самолета. После огледа стаята през вратата. Опита се да мине, без да натисне дръжката, блъсна чело във вратата и се дръпна. Като че се поколеба дали да не се махне, но очите му се приковаха в котарака. Животинчето спеше върху бюрото на Хелър, но сега се взираше във вратата, за да разбере какво беше това чукане и грохот. Кроуб явно не бе виждал котки. Изучаваше малкото зверче през вратата. На екрана се появи надпис:

Още след първото чукане по вратата един от другите екрани светна. Не можах да различа чий, докато не погледнах буквата отстрани — К. Значи графинята се е събудила.

Включи слаба нощна лампа до леглото. Погледна електронния будилник — 5 часа и 39 минути. Извърна се към прозореца — сняг по перваза, а зад стъклото зеленикавата мътилка на града преди зазоряване.

Тя стана, обу чехли и се наметна с халат от червена коприна. Погледна Хелър. Той безметежно спеше с лице към стената.

Събитията не съвпадаха с плановете ми.

Тя излезе от „стаята за мислене“, затвори внимателно вратата, включи осветлението в голямото помещение на офиса, прекоси снежнобелия килим и отвори входната врата.

Кроуб отклони вниманието си от котарака. И зяпна.

— Графиня Крек! — възкликна той.

По екрана пробягаха букви:

— Влизай — рече графинята на волтариански.

Той уплашено пристъпи напред. Тя затвори вратата и му изшътка да се движи по-тихо. Отведе Кроуб в стаята за отдих на секретарките. Бутна го към стол.

Но Кроуб стоеше насред стаята и я гледаше изцъклено. Всеки, работил някога в Спитеос, беше съвсем сигурен, че графиня Крек може да убие човек, без да й мигне окото.

— И така, какво правиш тук, доктор Кроуб? — попита графиня Крек.

На екрана ярко светна думата УЖАС.

Грешката беше моя. Признавам си. Не му казах, че Крек е в Ню Йорк. Само му дадох указания какво да я излъже, ако я срещне. И внезапно се сетих, че той вероятно не подозираше за връзката между „онзи мъж“ и графинята. Дали ще си спомни какво трябва да й каже? Или ще оплеска всичко, за да бъде размазан накрая по килима?

— Аз… аз… Забравих — запъна се той.

— Хъммм — произнесе графиня Крек.

Въобще не ми хареса този звук. Тя знаеше склонността на Крек да прави от хората изроди. Нали после й се налагаше да ги обучава за циркови артисти. И много добре знаеше на какво е способен милият доктор. Току-виж заподозре, че съм го пратил да осакати Хелър. Всичко щеше да се изясни от следващата й реплика.

— Какво ти заповяда Солтан? — попита Крек.

Косата ми щръкна! Ако Кроуб издрънка истината, графинята щеше да си науми, че е време да ме потърси, за да се разправи с мен!

Ох, зле потръгна.

Кроуб пелтечеше. Нишката на живота ми май вече се късаше!

Обаче чудно е какво може да направи с човешкия ум непосредствената заплаха на смъртта. Някои дори започват да мислят.

— Ами трябвало да помогна на онзи мъж в правенето на спори — избълва Кроуб.

Сети се значи.

— Аха — проточи графиня Крек. — Е, твоята помощ ще бъде от полза. Защо не седнеш все пак? — Тя посочи допрян до стената стол. — Сигурно си изтощен от дългото пътуване.

Радиостанцията изпука. Чу се гласът на единия от стражите.

— Като гледам, влезе без проблеми. Ама тоя сак остана при нас. Какво да го правим? Да го метнем в офиса и да се прибираме?

Побързах да отговоря.

— Не, не. Изчакайте, без да се показвате. Не ми харесва как потръгна.

— Той подслушва мястото — обясни стражът на партньора си. — Иска да почакаме.

Графиня Крек посягаше към горния рафт на един шкаф. Свали някаква кутия.

— Доктор Кроуб, сега малко ще те освежим. Отпусни се, за да подремнеш.

Тя извади нещо от кутията.

Хипношлем!

Започнах да се моля на Боговете. Под хипноза докторът можеше да разкрие истинските си инструкции. И това щеше да бъде моят край.

Хипношлемът веднага бе нахлупен върху главата на Кроуб. Буквите под екрана направо изгаряха очите ми:

Щракане на превключвател.

Буквите на екрана се промениха:

После пак:

На екрана на Кроуб нищо не се виждаше.

Крек включи микрофона към шлема и каза:

— Седи си кротко и чакай.

Остави микрофона, мина през офиса и влезе в „стаята за мислене“.

Отпусна се на колене до леглото и нежно докосна рамото на Хелър.

— Скъпи, какви точно спори са ти необходими?

Той изведнъж се надигна в леглото, както правят хората, свикнали да действат светкавично.

— Спори ли? Какво има? Да не е дошъл някой?

— Не, мили. Само ми е любопитно.

— Ще стана — каза Хелър.

— Не, мили, не. И без това прекара половината нощ в онзи ветровит гараж, докато пригодиш новото „Порше“ за твоя карбуратор. Само ми надраскай набързо какви спори искаш. Винаги ми е интересно да знам с какво се занимаваш.

Тя вече му подаваше голяма жълта подложка за писане и химикалка. Хелър се прозя. И започна да пише. Бързо запълни целия лист. Крек го взе.

— Трябва да се движат във въздуха — Хелър посочи листа. — И да са в състояние да оцелеят в стратосферата. Трябва да се хранят с онези отровни газове и замърсяващи частици, да ги превръщат в кислород и да се размножават. Докато ветровете ги разнасят по планетата, те ще почистват атмосферата. Не разполагам с целологическите формули, за да ги синтезирам. Виж, ако толкова се интересуваш, ще стана да ти обясня подробно.

— О не, мили. Още е нощ. Легни си и поспи. Не обръщай внимание на приумиците ми.

Графиня Крек излезе, затвори вратата и се върна в стаята на секретарките. Пъхна листа в ръката на Кроуб.

— Сега ще почувстваш силно желание да създадеш спори, отговарящи на тези изисквания. И ще напишеш формулите за синтезирането им.

Тя придърпа масата пред него. Сложи бележник на нея. И пъхна молив в ръката на доктора.

Изпод шлема се чу мърморене. И после:

— Не си спомням.

А на екрана се изписа:

Графинята подхвърли микрофона на дланта си. После заговори в него.

— Ти отново си млад студент. Това е твоят последен изпит. Паднал ти се е въпросът как би синтезирал спорите, точно съответстващи на изискванията, посочени на този лист. Ако не ги напишеш пълно и вярно, ще се провалиш на изпита и повече никога няма да режеш и мъчиш хора.

Ах, тази лукава графиня Крек! Тя задейства основните инстинкти на доктора. И върна съзнанието му във време, когато е знаел всичко за целологията.

Кроуб веднага започна да пише. Запълни половината бележник. Графинята надникна и видя, че той посочваше известните щамове микроорганизми, които да бъдат кръстосани за получаване на новите спори.

Тя безшумно се измъкна и отиде при бюрото на Хелър. Намери книга за земните спори и я отнесе в стаята.

— Сега ще потърсиш в тази книга видовете, които написа.

Той се подчини, но много се бавеше. Знаех, че има затруднения. Тя го върна във време, когато не е подозирал за съществуването на английския език. Но книгата беше богато илюстрирана и той се възползва от това.

— Всички спори са включени в книгата — каза той.

— Сега ще напишеш процедурите за създаването на новите спори — заповяда графинята.

Кроуб веднага изпълни желанието й.

— Сега ще напишеш всичко останало, което човек трябва да знае, за да направи това.

Кроуб го написа. Свърши си работата.

Графинята го попита:

— Според тебе добре ли се представи на изпита?

— Няма никакво съмнение — заяви докторът.

— Чудесно. Значи с това приключихме. Сега ме слушай внимателно. Помниш мъжа, когото ти доведоха в лабораторията. В Спитеос. Русокос, със сини очи. От планетата Манко. Ако някога го видиш, ще изпаднеш в паника. Ще тичаш до пълна изнемога, за да се спасиш от него. Знаеш, че ако го докоснеш дори, от ушите ти ще изскочат пипала и ще те удушат. Само да допреш до него електрически скалпел и ще спреш да дишаш. Влезе ли ти това в главата?

— Да — отговори хипнотизираният Кроуб.

— Сега ще забравиш всичко, което се случи тук. Ще излезеш в офиса и ще застанеш до вратата към коридора. Там ще чакаш.

Тя прибра бележника и листа в джоба на халата си. Изключи шлема.

Кроуб стана. Гледаше я замаяно. На екрана се появи надпис:

Излезе от стаята и застана до вратата към коридора.

Графинята отиде в „стаята за мислене“ и докосна рамото на Хелър.

— Мили, защо не станеш да изпиеш чаша кафе с мен?

Хелър веднага се надигна от леглото. Погледна я малко особено. Но се наметна с бяла хавлия.

Тя отвори вратата и двамата влязоха в офиса.

Там стоеше Кроуб.

Той видя Хелър.

И запищя!

Обърна се, рязко отвори вратата към коридора и побягна с всички сили!

Хелър се взря в графинята.

— Това беше доктор Кроуб. Защо пищи и бяга?

— Имаме нова Баварска ментова мока — съобщи му графинята.

— Но какво търсеше Кроуб тук? — настоя Хелър. — Защо избяга?

— А, Кроуб. Той само донесе тези формули за тебе. Не можел да остане. Имал важна среща.

Хелър се взря в отворената врата. Взе бележника и го прегледа набързо.

— Мила, ти май пак си скроила някакъв номер.

— Аз! Джетеро, как може!

Глава пета

Доктор Кроуб профуча край стражите с такава скорост, че не успяха да го сграбчат.

Нахълта в стълбището и вместо да се втурне надолу, пое нагоре!

По-старшият от двамата заговори по радиостанцията, както тичаше:

— Какво му стана, да пукне дано?

— Видя враг! — извиках. — След него, след него! Не го оставяйте да избяга!

— Тръгна надолу по стълбата! — кресна стражът.

— Не, НАГОРЕ! — възразих. — Нагоре, човече, нагоре!

Кроуб изскочи във фоайе два етажа по-ниско. Видя, отворена врата на асансьор. Мушна се вътре.

— Той е в асансьор номер пет! — развиках се. — Слиза. Не, качва се!

Не можех да виждам стражите. Но поне знаех накъде отиваше Кроуб. Неговият асансьор спря. Вратата се отвори. Той изфуча навън и пак пое по стълбата. ПАК НАГОРЕ. Милосърдни Богове, нима искаше да се върне на Волтар, като използва върха на Емпайър Стейт Билдинг вместо площадка за излитане?

— Бързо се качете на петдесети етаж! — заповядах на стражите. — И тичайте надолу по стълбите!

Те се подчиниха.

Но Кроуб отново се шмугна в едно фоайе, извика асансьор и пое нагоре!

Пак накарах стражите да го последват с асансьор. Стигнаха последния етаж. Отвори се вратата на друг асансьор.

Кроуб се изстреля от кабината. Право към чакащите да го хванат ръце!

— Спипахме го — съобщи по-старшият.

Вярно беше. Кроуб диво мяташе поглед.

— Гонят ме, гонят ме — бръщолевеше на волтариански.

Някакво момиче каза:

— Ще се обадя на охраната.

Подсетих стража с радиостанцията:

— Бързо я излъжи нещо.

— Всичко е наред, мис — каза стражът. — Тоя побърканяк си мисли, че е извънземен.

— А, още един луд — промълви момичето.

Под екрана на Кроуб ярко блестеше надпис:

Бореше се. Погледът му изведнъж се фокусира извън сградата и той явно си въобрази, че пада, защото се отпусна тежко. Надписът се промени:

— И какво да го правим? — попита стражът.

Точно ТОВА беше въпросът. Ако го върнат отново в базата, Фахт Бей щеше да се развика и размрънка, щеше да ме кара да възстановявам разноските по пътуването на Кроуб, можеше дори да застреля доктора. Но човек с такива разрушителни способности е твърде ценен. В Апарата ценим хората, способни да съсипват цели планети. Кроуб трябваше да бъде спасен!

Изведнъж вдъхновението ме споходи. Познавах само още един, чиято дарба да унищожава се равняваше с тази на Кроуб — Медисън!

Само Медисън би измислил как да употреби това смъртоносно оръжие във войната за смазването на Хелър.

Казах на стражите да вземат сака на Кроуб и да го заведат на „Мес Стрийт“ 42.

Онази „бибипана“, тройно „бибипана“ Крек провали първия ми план, но все пак ми оставаше някаква надежда.

Беше рано. В голямата зала се мотаеха само неколцина журналисти от нощната смяна. Един от дежурните репортери равнодушно каза на стражите и Кроуб да изчакат в кабинета на Медисън. Влязоха и стражите се заеха да веят на Кроуб с листове от творенията на професионалните драскачи. Той се опомни, може би от вонята. Единият страж наля горещо кафе от машината, измъкна бутилка уиски от бюрото на Медисън и сипа малко в чашата. Това още повече ободри Кроуб.

Навън се чу мощен рев. „Екскалибър“, колата на Медисън. Бе пристигнал най-после.

— Сега дръж радиото до ухото си и ще ти подсказвам какво да му обясниш — обадих се аз.

Кроуб се взря в Медисън. Майсторът на „връзките с обществеността“ беше спретнато облечен и строен, идеален пример за честния, сериозен и привлекателен млад американец на отговорна работа.

Старшият страж повтаряше думите ми на Медисън.

— Праща ни мистър Смит. Доведохме ви съвършеното оръжие във войната с Гениалното хлапе.

— Война ли? — сепна се Медисън. — О, това е някаква ужасна грешка. Това е най-безупречната кампания за утвърждаване на имидж и нашите намерения са напълно безукорни.

Стражът повтаряше след мен:

— Позволете да ви представим изтъкнатия психиатър доктор Фитъс П. Кроуб.

— С кого си говорите по това радио? — попита Медисън.

Преди стражът да си дръпне ръката, Медисън му отне апарата.

— Здравейте. С кого говоря?

— Със Смит — обясних аз.

— Вие сигурно сте съвсем наблизо, щом използвате такова малко уоки-токи — предположи Медисън. — Защо не дойдохте лично?

Май се налагаше бързо да измисля нещо. Бях на косъм от нарушение на Космическия кодекс. Той само трябваше да прочете етикета на радиостанцията:

— Използвам апарата на мис Пийс — излъгах го. — И трябва да побързам, защото тук има цяла опашка. Вижте документите на доктор Кроуб. Сигурен съм, че ще намерите приложение на способностите му.

Медисън се настани зад бюрото си, остави радиостанцията настрана и протегна ръка за документите. Зачете се в тях.

За нещастие Кроуб се намеси. Пресегна се през бюрото и хвана Медисън за носа.

— Някока да фи е хрумфало, це бихте исглездал многу по-добре с цовка вместо нос? Ами висте си ръцете. Колко хубафи че бъдат с плафници на риба, вместо теси пръсти.

И светкавично в ръката му се появи електрически скалпел! Единият от стражите го хвана.

Медисън впи в доктора изумения си поглед. Веднага докопа слушалката на телефона. И трескаво започна да набира някакъв номер.

Усилих звука на екрана на Кроуб. Чух гласа в слушалката:

— Болница „Белвю“, Психиатрично отделение. Добро утро.

Напевен, приятен женски глас.

— Обажда се Уолтър Дж. Медисън от „Мес Стрийт“ 42. Веднага пратете тук линейка.

Старшият страж си прибра радиостанцията. Но не слушаше какво му говорех. Другият се мъчеше да издърпа Кроуб по-далече от бюрото и се опитваше да му изтръгне скалпела от ръката.

Медисън с треперещ пръст посочи вратата на кабинета си.

— Слезте долу да изчакате линейката!

Нищо не можех да направя.

Скоро с вой на сирени пристигна и линейката за смахнати от „Белвю“. Двама санитари с бели престилки изскочиха и сграбчиха Кроуб.

А стражите, да ги „бибипам“, им дадоха сака на Кроуб. Докторът беше вкаран в линейката.

С непоносимо самодоволен глас старшият страж ми каза:

— Е, офицер Грис, свършихме си работата.

— Бързо, бързо — разкрещях се. — Следвайте тази линейка. Трябва да го спасите.

— Офицер Грис, както вече ви съобщих, ние си свършихме работата. Тези санитари май си разбират занаята. Единият даже имаше палка. Предадохме доктора в сигурни ръце.

— ЧАКАЙТЕ!

— Ще оставя радиостанцията на агент Рат в местния офис. Ако искате да спорите, обърнете се към него. Ние се прибираме. Край на предаването.

Апаратът в моята стая замлъкна.

Аз седях натъжен.

Глава шеста

Принуден да преглътна горчивото поражение, излязох да се поразходя в двора. Денят беше леденостуден. Небето сивееше тежко над мен. Вятърът виеше в храстите като излязъл на лов вълк. Сякаш бе подгонил мен.

Видях Терс. Отидох при него и го попитах:

— Къде е таксиметровият шофьор?

Той се ухили мръснишки.

— Май отишъл да покаже на Утанч как кара нова кола.

— Каква нова кола?

— Пратили днес. „Мерцедес-Бенц“. Съвсем нова. Много хубава. Негов приятел продал на Утанч.

Намръщих се. Изведнъж се сетих, че през цялото това време Утанч не дойде да ме моли на колене за пари. А сега се е сдобила с нов „Мерцедес“! Та тези автомобили са дяволски скъпи! И откъде е взела пари? Пак ли кредитните карти? Обзе ме страшна ярост. Ще й дам да се разбере!

— Накъде тръгнаха? — троснато попитах Терс. — По кой път?

— Май към стопанството.

Пак този гаден кикот.

Метнах се към моята лимузина.

— Бързо ме откарай там! — заповядах на стареца.

В стопанството беше и официалният кабинет на Фахт Бей. Това да не е някакъв нов заговор срещу мен?

Понесохме се напред сред мощния тътен на двигателя. Оглеждах навсякъде, с надеждата да зърна Утанч и новата кола. Стигнахме до стопанството. Никъде никаква кола.

Бързо влязох в преддверието на кабинета. Тъкмо щях да прекрача прага. За щастие реакциите ми са много бързи. Фахт Бей май имаше сериозен разговор. Спрях. Няколко турски жени и мъже седяха в кабинета с гръб към мен.

Фахт Бей ме забеляза. С леко движение на китката ми показа да се махам. Веднага се прикрих.

В този миг една от жените се обърна към друга.

Бре! Дори през булото познах една от първите жени, с които имах нощна среща в колата!

Фахт Бей излезе от кабинета си и грижливо затвори вратата.

— На твое място точно сега не бих влязъл — рече той.

— Някакви неприятности ли? — попитах го.

— Още не знам. А бе, въобще не знам каква е цялата тая история. Преди около час тая твоя Утанч дойде да ми каже, че някакви хора искали да говорят с мен. Току-що влязоха.

— Но какво ти казаха? — умолително разпитвах аз.

— Само нещо бърборят за бременност. Ей, защо не наминеш по-късно, а? Може и да ми стане ясно дотогава.

— Бременност ли? Слушай, ако това е проблемът, може да се уреди. Нищо не им обещавай! Но може да се уреди!

Излетях навън. Скочих в колата.

— Открай ме в болницата!

Ако някоя от онези жени беше бременна, имаше си очевидно решение. Не напразно бях семеен „шпеонин“ на Роксентър. Щом има бременност, непременно трябва да има и аборт! И точно Прахд беше човекът, длъжен да се погрижи за това. Ще го накарам да направи аборт на жената и всичко ще бъде наред.

Нахълтах в болницата и се насочих право към кабинета на Прахд. Втурнах се вътре. Той най-спокойно си седеше зад бюрото.

— Бременност! — заявих му. — Трябва да оправиш проблема!

Младият доктор Прахд Битълстифендър ме погледна и тъжно промълви:

— Радвам се, че най-после дойдохте да си признаете.

— Не съм искал да стане така — оправдах се. — Обикновена случайност. Беше толкова прекрасна, че не можах да се въздържа.

— И не сте се погрижил за никакви предпазни мерки.

— Откъде да знам, че ще забременее от един път! Нейна работа е било да се предпази!

— Нима очаквате младо момиче да знае тези неща?

— Не е чак толкова млада! — възразих.

— Достатъчно млада е баща й да побеснее от яд! Ами че тя дори не е пълнолетна.

Разтърси ме ужасна мисъл.

— Ама ние за коя говорим?

— За сестра Билдирджин — заяви Прахд. — О, офицер Грис, само като си помисля, че сте развратил непълнолетно момиче, че зад гърба ми сте я изнасилил…

— Стига бе! — изревах насреща му. — Като ще говорим за сестра Билдирджин, да знаеш, че ТЯ ме изнасили!

— Току-що си признахте колко била прекрасна и как не сте устоял на изкушението!

— Не, не! Говорих ти за друга жена! — Виеше ми се свят. Но успях да се овладея. — Ей, ами че ти всяка нощ спиш със сестра Билдирджин!

— А, не — отряза ме Прахд. — Аз съм изключително внимателен в предпазните мерки. Нали не си мислите, че един квалифициран целолог би оставил такива неща на случайността, особено щом момичето е непълнолетно. Освен това вече направих необходимите тестове за генетичната структура на зародиша — също като при вдовицата Таил, детето е ваше без никакви съмнения. И сега ми казвате, че имало и някаква друга бременна жена! Офицер Грис, длъжен сте по-добре да контролирате нагона си! Не може да бесувате наоколо и да оставяте наляво и надясно бременни жени след себе си. И на нашата планета, и на тази!

— Изслушай ме — примолих се. — Като целолог за тебе е едно нищо да прекъснеш всички бременности. Повярвай ми, светът и без това е пренаселен. Само трябва да направиш няколко аборта и край на шумотевицата.

— Това не е край на шумотевицата, а на един живот — сериозно каза младият доктор Прахд. — Подтиквате ме към убийство. А дори вие, офицер Грис, не можете да ме принудите да извърша подобно нещо. За разлика от някои мои познати, аз имам свои разбирания за морала, да не говорим пък за кодекса на целолозите. Убийството е немислимо!

— Но какво да правим? — аз вече кършех ръце.

— Питате мен, след като съблазнихте приятелката ми?

— Прахд, не забравяй, че сме приятели, а какво означава някакво си момиче между двама приятели?

— Означава големи неприятности — увери ме той. — Нямаше да е толкова зле, ако не й прилошаваше сутрин. А нейният баща е най-изтъкнатият лекар в района и забелязал веднага. Тя му разказала случката. Вероятно знаете, че любимият му спорт е стрелбата. Той е един от най-точните ловци в цяла Турция и разполага с една от най-едрокалибрените пушки в страната. Пък и тя е непълнолетна, значи може да ви пратят в затвора. Вие виждал ли сте някога турските затвори отвътре?

От гърлото ми се изтръгна стон.

А той продължаваше:

— Той май има някаква мания за рязане на тестиси, но както е настроен в момента, по-вероятно е да ви гръмне. Обаче, ако сте склонен да приемете моя съвет…

Много ми дойде. Не можех да понасям садистичната му бъбривост. Явно и той се стараеше да ме погуби!

Измъкнах се от кабинета му. Огледах коридора и в двете посоки. Слава на Боговете, бяха минали приемните часове на лекарите.

Побързах да се скрия в лимузината.

— Бързо ме откарай вкъщи! — жално казах на Терс.

Поне във вилата можех да се затворя и да отблъсквам нападенията!

Бях скочил от колата, още преди да спре насред двора. Профучах през вътрешния двор и се озовах в стаята си. Залостих вратата и опрях гръб на нея, за да си поема дъх.

Какво бедствие! Как да се отърва от безизходицата?

Някой почука. За миг помислих, че бащата на сестра Билдирджин ме е проследил. Но след малко проумях, че звукът идваше откъм тайната врата.

Бащата нямаше как да се появи от онази страна. Отворих предпазливо.

Пред вратата стоеше Фахт Бей.

Влезе, но преди това уплашено се озърна през рамо.

И заговори съвсем тихо:

— Грис, загазихме. Нали ти казах, че щом разбера какво искат, ще ти предам. За съжаление вече знам какъв е проблемът. Направо е ужасен.

Вкопчих пръсти в облегалката на леглото. Щях да посрещна катастрофата като мъж.

— Разказвай — подканих го.

Фахт Бей тъжно поклати глава.

— Сигурен ли си, че можеш да понесеш това?

— Не се притеснявай.

— Новините са изключително лоши — сподели той.

— В името на Боговете, казвай вече.

— Нали познаваш Ахмед, таксиметровия шофьор.

— Да, познавам Ахмед!

— Ще даде свидетелски показания, че само е изпълнявал твоите заповеди.

— КАКВИ заповеди? — гласът ми стържеше.

— И така може би ще отърве кожата.

— Какви свидетелски показания? — изпъшках аз.

— По-добре седни на оня стол — посъветва ме Фахт Бей. — Ей сега започва истински лошото.

Рухнах върху стола.

— Я вземи това — Фахт Бей извади патрон от пълнителя на пистолета си, измъкна куршума от гилзата и го напъха между зъбите ми. — Захапи го, за да не си изпотрошиш зъбите, докато разказвам.

Послушно захапах куршума.

— Знаеш, че Ахмед всъщност е осъден престъпник от планетата Модон.

Кимнах.

— А знаеше ли, че твоят шофьор Терс е турски комунист, който доскоро излежавал двайсет и пет години в затвора, защото пречукал оня генерал?

Завъртях глава. Ставаше по-зле.

— През последните седмици Ахмед и тоя турски убиец обикаляли района с кола, на която името ти е изписано с ей такива букви. Ето с какво се занимавали — отивали в някое стопанство, оглеждали жените и ако откриели някоя по-хубава, казвали на нейния мъж и на цялото семейство, че по твоя заповед щели да подпалят цялата ферма, ако жената не се съгласи да прекара нощта с тебе в колата. А пък ако някой се обади на полицията, ще подпалят не само фермата, но и целия район.

Стиснах куршума със зъби. Значи всяка вечер този „таксиметров шофьор“ е прибирал двата милиона лири в джоба си!

— Но това не е всичко — добави Фахт Бей. — Заплашвали жената, че ако не те задоволи, ще убият мъжа й.

Още по-силно захапах куршума. Значи това било обяснението за умоляващите погледи, които толкова ме ласкаеха!

— Всичко се разкрило, защото някой се сетил, че те познавам и решили да дойдат при мен за съвет.

Утанч! Обладана от ярост, тя ги бе насъскала срещу мен!

— Обаче и това не е всичко — продължи Фахт Бей. — Когато Терс и Ахмед докарвали жената на уреченото с тебе място, първо я изнасилвали.

Зъбите ми потъваха все по-дълбоко в оловото на куршума. Нищо чудно, че жените бяха толкова уморени. Нищо чудно, че ми се струваха прекалено влажни! Онези двама „пребибипани“ „бибипци“ са ме карали да чакам по половин час, за да се „набибипат“ до втръсване и после са ме викали да събирам останките след тях! Сигурно са се превивали от смях!

— Има и друго — безмилостно говореше Фахт Бей. — Това е прелюбодейство. А според Корана наказанието за неженените прелюбодейци е сто удара с бич. Обаче тези жени са били омъжени, така че за тебе е предвидено съвсем друго наказание. Коранът заповядва в такива случаи прелюбодеецът да бъде пребит с камъни.

Това ме довърши. Изплюх от устата си двете половинки на прехапания куршум.

Трябваше да се махна от Турция.

Нямаше друго спасение.

При това трябваше да се махна НЕЗАБАВНО!

Глава седма

Сграбчих един сак. Оглеждах се диво.

Къде да отида?

Какво да взема?

Фахт Бей каза:

— Ако ще тръгваш, искам да ти напомня, че „Бликсо“ ще кацне след ден-два. Винаги имат по нещо за тебе. Какво да им предам?

С големи мъки успях да му обърна внимание. „Бликсо“? Сигурно и те ще ме преследват!

Фахт Бей не млъкваше:

— А онези твои перверзни куриери винаги искат някакви пощенски картички, не знам защо. По-добре ми дай няколко картички.

Пощенски картички? Насилих ума си да мисли по-ясно. А, говореше за картичките от „вълшебната поща“. Ако куриерите не ги пуснат навреме, майките им ще бъдат убити по моя заповед. Тогава и куриерите ще се впуснат да ме гонят!

Отключих сейфа. Напипах цяло тесте картички и ги подхвърлих на Фахт Бей.

Къде да отида?

Какво да взема?

Търчах из стаята и поглеждах навсякъде.

Фахт Бей нямаше намерение да ме остави на мира.

— Ако ще се криеш, няма кой да подпечатва получаването и изпращането на товарите. А преди корабът да излети, трябва и с това да се занимаваме. Защо не ми оставиш електронната си карта?

Извадих личната си карта и я метнах по него.

Стига толкова.

— Изчезвай! Разкарай се! — разкрещях се. — Не виждаш ли, че си стискам душата на зъбите? НЕ МИ ДОСАЖДАЙ! Трябва да помисля!

Той прибра картичките и електронната ми карта, после излезе.

Чак тогава получих възможност малко да подредя вихрушката в главата си.

Какво би трябвало да взема?

Трудно е човек да реши, ако не знае накъде се е запътил. Засега бях уверен само, че ЩЕ СЕ МАХНА ОТ ТУК!

Спаси ме слепият инстинкт.

Отворих сака. Натъпках в него оръжие и боеприпаси, за да се защитавам. Взех фалшивите си документи на федерален агент с името Инксуич. Погрижих се да имам няколко газови капсули, за да просна в несвяст нападателите. Не забравих малката радиостанция. Натъпках в сака трите екрана. Сетих се, че забравих дрехите. Прибавих делови костюм, две-три ризи и боен маскировъчен комплект. Метнах сака на рамо. Сега пък се сетих, че не взех никакви пари. Пуснах сака на пода. Погледнах в сейфа и установих, че нямам пари. Пак взех сака. Зачудих се дали не съм пропуснал още нещо и отворих сака. Сграбчих каквото ми попадна, ей така, за всеки случай. Пак нарамих сака.

Внезапно ми хрумна, че още не съм тръгнал. Трябваше да се размърдам. Направих крачка към вратата. Осъзнах, че не съм облечен подходящо за пътуване. Върнах се. Преоблякох се във всекидневен костюм. Не успях да намеря никакви обувки, затова пак нахлузих военните на краката си. За кой ли път се устремих към вратата и видях, че забравих сака. Върнах се. Но вече размишлявах какво да взема, за да се отърва от възможното преследване. Забелязах в сандъка с оръжията купчина бомбички със закъснител. Напъхах ги по джобовете.

Чакай малко. Документите ми бяха в сака. Нужен ми беше паспорт. Най-отгоре бях оставил дипломатическия паспорт на името на Ахмед Бен Нути от Обединената арабска лига. С него, където и да отивах, можех да прекарам оръжия и пари. Пуснах паспорта във вътрешния джоб на сакото. Пари. Нямах никакви пари. Трябваше да отбягвам Афийон — сигурно вече ме чакаха с купчини смъртоносни камъни. Сетих се. Ще отида в Истанбул. Мудур Зенгин ще се зарадва на възможността да ми даде налични пари.

Побързах да затворя и заключа сейфа и тайната стая. Време е да тръгвам. Минах през вътрешния двор и излязох пред вилата.

Заля ме вълна от най-чиста омраза. Видях таксиметровия шофьор. Лъскаше новия „Мерцедес“.

Обучението в Апарата позволява на човек да се справя и с най-извънредните положения. Омразата се превърна в хитро лукавство. Реших, че веднага мога да се отърва от двамата пандизчии с една бомба. Сред мъченията на последния проблясък в живота си щяха да почувстват наказанието за това, че са си позволявали да натискат жените, преди аз да ги докопам.

Хитрост. Хитрост. И пак хитрост. Трябва да се съсредоточа. Безгрижно оставих сака си в стария брониран „Даймлер-Бенц“. Дори не позволих на погледа си да се мята към всеки храст, за да търси очакващите ме отмъстители, готови да мятат камъни по мен, докато ме довършат.

Небрежно извиках на таксиметровия шофьор:

— О, ти ли си, Ахмед. Ще дойдеш ли с мен до банката? Трябва да изтегля пари.

Той радостно подскочи. Знаех си. С крясъци накара Терс да побърза, после оживено се вмъкна на предната седалка до шофьора. Терс на бегом се изнесе от кухнята, нагласяше старата войнишка шапка на главата си. Седна зад волана.

Потеглихме. Свлякох се на седалката, за да не забележи никой, че бях в колата.

С голяма скорост се понесохме по пътя към Афийон, като плашехме камилите и ги карахме да отскачат в канавките.

От веселото държание на Терс и Ахмед разбрах, че дори не подозираха как изтичат последните часове на живота им.

Влязохме в Афийон и завихме по улицата към местния клон на „Пиастра Банкасъ“.

— Не, не — казах им равнодушно от задната седалка. — Не сте ме разбрали. Говорех за МНОГО пари. За „Пиастра Банкасъ“ в Истанбул. Карайте натам.

Щастливи, без дори да подозират, че са обречени, те си бъбреха, докато Терс подкара по магистралата към Истанбул.

От време на време надничах през задното стъкло и установих, че никой не ни гонеше. Значи отново бях твърде бърз за враговете си. Току-виж им се изплъзна.

Обаче няколко камили ни изгледаха недоверчиво и аз пак леко се напрегнах. Човек не може да бъде спокоен с тези твари.

Терс не натискаше газта докрай. Но и това беше добре — така няма да извести хората наоколо, че бягам.

Мрачният февруарски следобед отминаваше. Здрачаваше се. Движехме се в мрак. Понякога лъчите на фаровете осветяваха руините на миналото. Напусках Азия. Нека си гние. И без това не си струваше да я завладявам. Приключенията на Александър Велики са били пълна загуба на време.

Около десет вечерта прекосихме Босфора и влязохме в европейската част на Турция. Най-сетне стигнахме до „Пиастра Банкасъ“.

Бях замислил да накарам някой от нощната охрана да извика Мудур Зенгин. Все пак се добрах до тук и още бях жив и здрав. Но за Терс и Ахмед това беше краят. Набутах под задната седалка бомбичка със закъснител. Натиснах взривателя, за да я задействам. Десет минути по-късно тази кола и злодеите в нея щяха да поръсят околността с горящи късчета. Сбогом, насилници на жени.

Оставих сака си на тротоара. Излязох и казах небрежно:

— Можете да се връщате. Повече не сте ми нужни.

— Не искаш ли да те откараме до летището? — попита Ахмед.

— До летището ли? — учудих се аз. — Откъде ти хрумна, че ще пътувам? Просто ще остана в града три-четири дни, трябва да участвам в конференция на наркотрафикантите, която се провежда в „Хилтън“. Да не си въобразявате, че през цялото време ще ви плащам хотела? Затова довиждане. Върнете се у дома.

А по-точно — вървете в онзи Ад, който е запазен специално за насилници на жени, които после свидетелстват, че правели това по моя заповед.

Ахмед сви рамене. Терс се ухили противно. Махнаха се. Гледах как габаритните светлинки на колата се скриха в тъмнината. Това беше голямо удоволствие за мен. Дори нямаше да ги погребат, защото след взрив на джобна волтарианска бомбичка не остава нищо. Предназначена е да причинява максимални разрушения.

Една движеща се сянка внезапно върна мислите ми към опасността. Но това беще само един пазач.

— Обади се на Мудур Зенгин — заповядах. — Накарай го да дойде в банката. Кажи му, че Султан Бей е тук.

Пазачът освети лицето ми с фенерче. И посочи прозорец на горните етажи, където лампите не бяха угасени.

— Вече е тук — съобщи пазачът. — Дойде преди половин час и ми каза, че ви очаквал.

Отначало се вцепених, но си припомних, че кредитните фирми следяха непрекъснато къде са длъжниците им. Сигурно са известили Зенгин.

Трябваше да бързам. Затичах нагоре и нахълтах в кабинета му.

Мудур Зенгин остана седнал зад бюрото си, вперил в мен студен поглед. Не стана. Дори не ме поздрави. Само седеше и се взираше в мен. Застанах насред стаята.

— Наредиха ми да те задържа, докато дойдат да те арестуват — изрече Мудур Зенгин.

Ужасът ме прониза от глава до пети. Знаели са. Проследили са ме!

Паднах на колене пред него.

— Нали си бил приятел от детинство на баща ми. Моля те, не ме предавай! Длъжен си да ми помогнеш. Имам нужда от пари.

— Не мога да ти дам пари. Трезорите са затворени през нощта.

— Тогава ме пусни да отворя личния си сейф.

— Не мога. Навсякъде е затворено до девет сутринта.

Твърде късно. Твърде късно! Дотогава ще са ме влачили половината път обратно до Афийон.

— Нужни са ми долари! — примолих се.

— Долари ли? — ледено се изсмя той. — Защо не поискаш долари от наложницата си?

— Мудур, моля те да ме изслушаш. Нужни са ми долари и то веднага. Тази вечер! НЕЗАБАВНО!

Той сякаш ме прикова към пода с хладнокръвния си поглед на банкер.

— В този нощен час единствените достъпни долари не са на банката, а лично мои. Държа малко в своя сейф.

— Дай ми ги — умолявах го, а ушите ми напрегнато се ослушваха за стъпки по стълбите. — Побързай!

— Едва ли ще ти стигнат — каза той. — Условията ги знаеш — месечна лихва 30 процента.

Бутна някакъв лист към мен. Подписах, без да гледам.

Той отвори сейфа си и извади няколко големи пакета с пачки американски долари. Отброи сто хиляди, пусна ги на пода и ги подритна към мен.

Наведох се и бързо ги събрах. Натъпках ги по джобовете си. И чак тогава забелязах презрението в очите му. Казах си, че той се държеше твърде недружелюбно. Колкото и да ме притискаше времето, реших да го попитам.

— Какво пък толкова съм направил?

— Аллах ще те съди за онова, което си направил. Ние, нормалните простосмъртни едва ли можем да проумеем постъпките на изверги като тебе.

Доближи и ме избута към вратата.

— Лека нощ и надявам се — сбогом.

Глава осма

Постарах се да остана незабелязан на излизане от банката. Сега ми предстоеше да реша задача с три условия:

1. Да се махна от Турция.

2. Да не ме хванат.

3. Да прикрия следите си.

На теория изглеждаше елементарно. Всъщност Апаратът непрекъснато набива в главата на всеки свой агент винаги да се грижи за втора и трета точка. Та това са основните условия за успех в плана на всяка акция.

Но теорията е едно, а да се озовеш посред нощ в Истанбул, заобиколен от прокрадващи се врагове и преследван безмилостно от жени с нюх на хрътки — това е съвсем друго.

Минаретата на безбройни джамии стърчаха край мен като сочещи пръсти. И сякаш самите облаци ей сега щяха да се разтворят, за да отекне кухо от небесата гласът на Пророка, заповядващ да се изпълни повелята на Корана — ПРЕЛЮБОДЕЕЦЪТ ДА БЪДЕ ПРЕБИТ С КАМЪНИ!

Да те полазят тръпки, чак. Никога не можеш да бъдеш сигурен с тези първобитни религии. Ами ако съвсем неочаквано се окаже, че има нещо вярно в тях. Току-виж и минаретата се срутят върху мен, за да ми го докажат.

Увещавах ума си да не се побърква. Богове, каква беда ме сполетя заради тези жени!

Огледах улицата и реших, че Мудур не е пресметнал добре времето. Сигурно искаше първо да има моя подпис на документа, преди да повика полицията. Но щях да го надхитря!

Побягнах като заек, притиснал сака към гърдите си. Изнесох се от този квартал със скоростта на реактивен снаряд.

Криех се и завивах по незнайни улички и пресечки. Все още не забелязвах преследвачите. И докато тичах, грижливо съставях плана как да се изплъзна и прикрия следите си.

Отпред видях малък западнал хотел. Тръгнах съвсем спокойно към него. За начало измислих много добра уловка. Когато полицията смята, че престъпникът се крие в хотел, веднага обкръжава сградата. Те ще си мислят, че съм вътре, но аз ще бъда отвън и веднага ще ги забележа.

Влязох. Мъжът зад гишето на рецепцията спеше дълбоко. Събудих го, за да поискам стая. Без да си отвори очите, той се пресегна нагоре, взе ключ и ми го подметна.

Прокраднах се по стълбището. Намерих стаята. Скрих сака. И слязох по улука.

По една затънтена уличка се качих на хълма до Големия пазар, където по всяко време можеш да намериш отворени дюкянчета. През нощта нямаше тълпи. Повечето магазини бяха със спуснати кепенци. Но скоро намерих, каквото ми трябваше — магазинче за арабски облекла. Вътре вонеше до задушаване на препарати срещу молци и камилска вълна. Една-единствена гола лампа осветяваше безразборно натрупаните дрехи по рафтовете. Започнах да ровя. Търсех „джелаба“ — наметало с качулка. Исках от онези, каквито носят арабските племенни вождове. Намерих. Беше изтъкана от мека, жълта вълна. Малко се набиваше в очи, защото беше обточена със златна нишка. Все едно, щеше да ми свърши работа. Намерих тюрбан. После и един торбест панталон. Избрах и елек със златна бродерия и риза. Измъкнах от купчината патрондаш с множество джобчета.

Собственикът помисли, че са влезли крадци и стана. Беше ужасно дебел. Прозяваше се. Изгледа ме някак странно. Започна да пресмята общата цена на избраните от мен дрехи. Пак се прозя.

— Осемнайсет хиляди лири.

— Девет хиляди — казах аз.

И тогава той направи нещо твърде подозрително. Сви рамене и кимна! Дори не опита да се пазари! Знаех какво означаваше това. Стараеше се да приспи присъщата ми бдителност.

Извадих една банкнота! О, Богове! Мудур Зенгин ми бе дал само банкноти по сто долара!

Нямах избор. Подадох я на търговеца.

— Ще трябва да събудя лихваря Махмуд, съсед ми е — каза дебелакът.

Подозренията ми се потвърждаваха! Искаше да ме задържи по-дълго!

Но аз действах напълно хладнокръвно.

— Ами вървете тогава.

Нямаше го цели пет минути! Бях уверен, че се е обадил на полицията.

— Ето ви рестото. Деветдесет и една хиляди лири.

Беше прекалено дебела пачка, цялата от дребни банкноти. Той смяташе, че ще се забавя, докато ги преброя. Но аз го разочаровах. Просто ги прибрах в джоба си.

Той пак ме изгледа особено. Хрумна ми, че искаше да ме запомни добре, за да ме опише на полицията. Сега знаеше и какви дрехи купих. Щеше да обясни най-подробно на онези жени, когато дойдат да ме търсят в магазинчето.

Бях готов за предизвикателството. Налагаше се да изпълня трета точка — прикриване на следите.

Докато той пак се настаняваше на диванчето отзад, аз се престорих, че ми е трудно да вдигна вързопа с дрехите. Наведох се и плъзнах бомбичка със закъснител под най-долния рафт. Натиснах взривателя.

Излязох.

Тръгнах надолу по хълма. Не бързах.

Минаха десет минути.

ТРЯС! БУМ!

Магазинчето, заедно с още много край него, хвръкна към небето сред горнило от оранжеви пламъци. Ударната вълна натроши прозорец съвсем близо до мен.

Тази следа я прикрих. Сега жените не можеха да получат описанието ми от него!

Почувствах се окуражен. Но пак бях нащрек. Доближих хотела. Никакви полицаи около олющената съборетина. Капанът не проработи. Може би просто закъсняват. Затова по-добре да не се размотавам.

Бързо се покатерих по улука. Е да, трябваше да изпълзя нагоре само четири фута. Вмъкнах се в стаята.

От хълма се чуваха сирените на полицейски коли и линейки. Добре им отвлякох вниманието. Вероятно затова не са дошли да обкръжат хотела. Умен съм.

Отворих сака. Съблякох европейските си дрехи. Вместо тях се премених с арабските, заедно с патрондаша. Отново сложих на краката си военните обувки. Вързах си тюрбана и наметнах вълнената джелаба. Каква промяна!

Прибрах останалите ми бомбички и доларите в джобчетата на патрондаша. Сложих вътре и дипломатическия си паспорт. Натъпках пачката турски лири в пояса — беше твърде обемиста.

Сгънах европейските дрехи и ги пъхнах в сака. Внезапно се сетих и извадих от сака пистолет „Берета“, 38-ми калибър. Беше лек, удобно влизаше в джоб, пълнителят му побираше тринадесет патрона. Избрах за пистолета вътрешния джоб на моята джелаба. Огледах стаята внимателно. Не бях оставил нищо. Нарамих сака.

Сега трябваше да прикрия следите си.

Натиснах взривателя на поредната бомбичка и я сложих под дюшека.

Слязох по стълбата. Мъжът на гишето се опитваше да ме излъже — преструваше се на заспал. Но аз не направих нищо необичайно. Оставих му ключа върху банкнота от сто лири. И привидно лениво се повлякох навън.

Никакви полицаи наоколо. Акцията на Големия пазар беше успешна. Пожарите там май доста буйстваха.

Стараейки се да не изпъквам с нищо, минах по няколко малки улички и излязох на близкия булевард.

Попаднах на такси. Събудих шофьора и влязох в колата. Сега да оставя лъжлива следа. Произнесох гръмко:

— Откарайте ме до „Шератон“.

Той запали двигателя.

ТРЯС! БУМ!

Хотелът хвръкна във въздуха.

И тази част от задачата изпълних безупречно.

Гейзери от оранжев пламък налитаха към небето.

Таксито леко се разклати от ударната вълна.

— Това пък какво е? — промълви шофьорът.

Аха, иска да измъкне информация, за да я съобщи след това на жените! Ще се разправя и с него.

Потеглихме. Той зави по тясна и пуста улица.

— Спрете за момент — помолих го.

Той натисна спирачките.

Ударих го по главата с дръжката на пистолета. Свлече се на предната седалка.

Излязох от колата, избутах го надясно и седнах зад волана. Знаех къде да отида. Не и в истанбулския „Шератон“, да ме пазят Боговете от такава глупост! Трябваше да напусна Турция.

Ориентирах се къде бях в момента. Карах към един фериботен пристан на Златния рог.

Подминавах джамия след джамия. В Истанбул е направо претъпкано с джамии. До една готови да пребият с камъните си всеки грешник по заповед на Пророка. Гледката ми стържеше по нервите. Но волята ми надделя над напрежението.

Посред нощ на пристана нямаше никой. Знаех си. Излязох от колата и си взех сака. Включих на първа скорост. Вървях до таксито и придържах волана. На крачка преди ръба отстъпих встрани.

ПЛЯС!

В тъмното се разлюляха вълни.

От потъващото такси изскачаха бълбукащи мехурчета.

Заличих и тази следа.

Бях сигурен накъде да тръгна.

Забързах по брега към струпани накуп рибарски корабчета.

Спрях. В разсеяната светлина на града видях точно каквото ми беше нужно.

В края на това стълпотворение във водата си почиваше гемия с дължина около деветдесет фута. Имаше твърде висок нос и кърма, присъщи на по-малките кораби, порещи водите на Мраморно море. Имаше високи мачти, за да лови вятъра в платната, ако се наложи. Щом беше в самия край, значи трябваше да отплава на зазоряване.

Стъпих на най-близката палуба. Прескачах борд след борд, корабчетата се клатушкаха и скърцаха в иначе тихата нощ. Стигнах и до моя избраник. Видях името му — „Санджи“. Това ме разколеба за миг. На турски „санджи“ означава „болка в корема“. А аз понасям морето не по-добре от открития космос.

Но дългът ме зовеше.

Стъпих на палубата.

На кърмата имаше нещо като барачка. Бутнах вратата.

Проснат по гръб огромен турчин хъркаше вътре. Най-грамадният мъж, който бях срещал в Турция. Значи трябва да е капитанът на гемията.

Направих малко вятър за да го събудя. Беше много хитро от моя страна. Разперените като ветрило турски лири могат доста силно да раздвижат въздуха.

Сепна се, както си похъркваше. Очите му се заковаха в парите.

— Отплавайте сега — казах му, — свалете ме на гръцкия бряг и това е ваше.

Това го накара да седне.

— Колко?

— Четиридесет хиляди лири.

— Осемдесет хиляди — заяви той.

— Седемдесет хиляди — отстъпих аз, — но ако вдигнете котва на минутата.

Той стана от койката и посегна да си вземе палтото и шапката.

— Ей сега ще събудя екипажа — обеща капитанът, но не помръдна.

Схванах намека. Отброих тридесет хиляди лири.

— Останалите ще получите, точно преди да ме свалите на брега.

Той изръмжа, взе парите и отиде да буди своите хора.

След малко започна суетня. Навиваха въжетата, с които бяха вързали гемията.

Хвърлих поглед на другите корабчета, по които минах. Ами ако някой от дежурната вахта ме е видял.

Не биваше да се осланям на случайността.

— Ей сега ще дойда — казах на капитана. — Май забравих нещо на кея.

Бързо прекосих палубите. Добрах се до кея. Там имаше малка постройка.

Извадих бомбичка със закъснител. Тази заредих за след половин час. Оставих я под вратата и натиснах взривателя.

Върнах се на гемията.

Оттласнаха се от съседното корабче.

Моторът ръмжеше, пелтечеше и сякаш се оплакваше. Носехме се по вълните на Златния рог. Паметникът на Ататюрк се очертаваше като тъмен силует в странно осветеното небе.

ТРЯС! БУМ!

Прикрит от паметника и носа, който заобикаляхме, блясъкът на взрива се сля с вече пламтящото небе.

Озърнах се през рамо. Бях си прикрил следите.

Над Истанбул играеха оранжевите пламъци на неукротими пожари.

Напредвах към целта!

Нищо не може да се сравни с обучението в Апарата, когато трябва да се спасиш от опасност.

Но все още не се бях отървал!