Зловеща сполука

Глава първа

Мудур Зенгин ме върна в своя офис. Беше много убедителен. Смъкна палтото и шапката си, увери се, че съм настанен в най-удобното кресло и се заразхожда напред-назад по своя твърде скъп персийски килим. От време на време вдигаше своите тлъсти ръце и лицето си към тавана, сякаш призоваваше на помощ Аллах, а бузите му се тресяха от вълнение.

Накрая и аз започнах да изпитвам лека тревога.

— Сега пък какво се е объркало? — попитах го.

Той спря насред стаята.

— Тази престъпност! Видяхте ли данните — за последното тримесечие се е увеличила трикратно спрямо миналата година. Само като си помисля, че вие, синът на моя най-стар приятел, може би ще лежите бездиханен край пътя, с разбита от злосторници глава…

Пак закрачи с вдигнати нагоре ръце.

Опипах двуцевката, която лежеше на коленете ми.

— Аз съм добре въоръжен.

— О, Аллах! — Той пак се взря в тавана. — Чуй безгрижието на младостта, която не съзнава колко покварени хора се прокрадват наоколо и никакъв куршум не би възпрял гнусните им замисли.

Спря. Потърка замислено двойната си брадичка.

— Банковата охрана — промълви той. — Ако му дам цялата охрана на банката си… Не. Това не е решение на проблема.

— Може би трябва вие да ми кажете какъв е вашият проблем — подканих го.

— Парите. Вие ей сега ще ми поискате налични нари. Не, не отричайте. Искате да ми връчите един от онези сертификати и ще настоявате да ви дам срещу него равностойността на половин милион долара.

— Да, тази идея ми се мярна в ума — признах аз.

— Ах, колко безразсъдна е младостта. Чуваш ли го, о, Аллах! — той застана пред мен. — Вие наясно ли сте, че петстотин хиляди щатски долара са равни на ПЕТСТОТИН ХИЛЯДИ БАНКНОТИ ПО ХИЛЯДА ЛИРИ? Наясно ли сте, че такова количество банкноти биха напълнили ей такъв куфар? — И той широко разпери ръце. — А това означава, че навсякъде ще трябва да го разкарвате с ръчна количка, дори в банята! После ще се уморите, ще купите магаре и каручка. Обаче магаретата са подли! Не мога да позволя синът на моя приятел от детинство, на моя най-добър и скъп приятел, да се унижава, като тича по хълмове и долини след някакво си упорито магаре. Това е недостойно!

Той отново тръгна напред-назад с вдигнати ръце.

Разбрах го. Наистина бих изглеждал глупаво, ако ден и нощ се опитвам да уловя магарето. Пък и са много лукави животни. Все дебнат как да ти хвърлят някой къч.

— Но какво да правя? — попитах.

— Знаех си, че ще се съгласите с предложението ми — каза Мудур Зенгин.

С много ловко движение измъкна от джоба ми четирите сертификата по половин милион долара всеки. Остави ги на своето бюро и се настани на стола.

— Този — започна той, — отчасти ще използваме, за да открием сметката за разплащане с кредитните фирми. А тези — той вдигна останалите три, — ще вложим изцяло в текуща сметка. Значи така — ще наредя на нашия клон в Афийон да ви отпуска каквито и да е суми в турски лири по ваше желание. Можете да теглите и тук…

— Чакайте! — викнах. — Не искам никакви чекове. Някой като нищо ще подправи подписа ми! Може да дойде и никой, гримирай като мен…

— Не, не — успокои ме той. — Касиерите ще бъдат уведомени, че само вие можете да теглите пари, само вие можете да се подписвате, а аз лично ще извършвам счетоводните операции. А когато изчерпите сумата, можете да дойдете в Истанбул и да ми дадете следващия сертификат.

Охо, усетих аз клопката на този тлъст плъх. Сигурно ми пролича.

Мудур Зенгин ме изгледа с непоклатимо хладнокръвие. Неговият студен банкерски глас напълно се различаваше от досегашните му разпалени речи.

— Швейцарците ви дават само 10 процента годишно. Ако ми предоставяте краткосрочни заеми, ще ви осигуря 30 процента, дори повече.

Стори ми се, че вече знаех какво ще последва. Щеше да ми предложи да му дам всички сертификати от кутията. Отворих уста, за да предотвратя това разбойническо нападение.

Той вдигна ръка, за да ме спре.

— Могли са спокойно да ви дадат от 13 до 18 процента. Както и да е. С швейцарската лихва имате месечен доход от над два милиона долара, така че нека парите си останат там. Главното предимство е, че са на сигурно място. На кредитните фирми дължите около триста хиляди долара и аз дадох гаранция, че ще ги изплатя. Това включва и чека, който дадох на „Скуийза“. Не бих искал да си помислите, че се намесвам в отношенията ви с онази наложница. Но все пак ви съветвам повече да не използвате кредитни карти, накарайте я от време на време да идва при вас, за да взима налични пари. Ще ми предоставите оставащите милион и седемстотин хиляди. Съмнявам се, че можете да похарчите много пари в Афийон. Но дори да харчите по десет милиона лири седмично — а това са само около десет хиляди долара — ще можем да управляваме остатъка от вашите долари в тези четири сертификата така, че те да се увеличават, а не да намаляват.

— Нима? — недоверчиво попитах аз.

— Радвам се, че стигнахме до споразумение — каза той. — Ако така се оправяте с парите си, едва ли тази година отново ще се наложи да отваряте кутията. Може би никога, освен ако решите да купите половин Турция.

Мигах стъписано. Още много имаше да уча за банковите операции!

Той натисна бутона на сигнален звънец.

— Наредих да подготвят документите, докато отсъствахме. Знаех, че ще се вслушате в съвета на един стар приятел.

Чиновникът донесе документите. Носеше и огромен сак с турски банкноти.

— Все още можете да си купите много неща с турските лири, стига да не налитате на вносни стоки — отбеляза Зенгин. — През последните години се отървахме от инфлацията и лирата отново поскъпва. Цигарите местно производство пак струват по сто лири пакета, а чаша кафе е само седемдесет. Трудно ми е да си представя как ще похарчите съдържанието на този сак за една седмица, но това е именно сумата за първата седмица — десет милиона турски лири, тоест десет хиляди долара. Вие сте милионер и такъв ще си останете, ако бъдете разумен. Подпишете тук.

Значи все пак той не беше мошеник! Той ми помагаше да оправя бъркотията в личните си финанси! Вярно, щеше да положи усилия и банката да се облажи от цялата работа, но нали аз щях да съм по-богат от всякога!

С големи мъки се измъкнах от кабинета му, повлякъл тежкия сак, който едва не ми изтръгна ръката от рамото. Но се чувствах по-богат от Крез и цар Мидас, взети заедно!

А богатият Грис е изключително опасен Грис, както някои хора щяха да се уверят съвсем скоро.

Глава втора

— Божичко, шефе — промълви таксиметровият шофьор, — да не си я ограбил тая банка?

Очите му се изцъклиха, когато ми помогна да напъхам сака в колата.

Потеглихме. Минахме край централната поща, кривнахме по страничните улички, скоро таксито пъхтеше нагоре по хълма към големия пазар. На всеки няколко метра шофьорът ахкаше и се възторгваше.

След може би трийсет и петото „Леле мале“ и необичайно голям брой избутани колички и щандове, съпроводени с крясъци и размахани юмруци, забелязах, че пътуваме в южна посока. Улицата отпред не беше достатъчно широка, за да мине колата по нея, пък и ако щяхме да се връщаме в Афийон, трябваше да се движим към моста през Босфора, към азиатската част на Турция.

— Ей! — едва чух гласа си сред виковете на пешеходците наоколо. — Сбъркал си пътя!

Той рязко натисна педала на спирачките. Крайно време беше. Предницата на таксито тъкмо се промушваше в кошничарско магазинче и дебелата продавачка се мъчеше да излезе иззад хаоса от съборена стока.

— Леле мале — прошепна таксиметровият шофьор.

Просто си седеше отпред и нищо не правеше. Тупнах го по темето. Поне това привлече вниманието му. Обърна се, посегна към големия сак с парите и премери тежестта му на ръка.

— Майчице — задъха се той. — Офицер Грис, това наистина ли е твое?

— Няма защо да се съмняваш — сопнах се. — Ще имам по толкова всяка седмица. Сега завий и да караме към дома! Имам много работа, а ни чака дълъг път.

Някакви хора думкаха с юмруци по прозорците на колата. Реших да направя нещо, за да ги спра. Спуснах едното стъкло, промуших нагоре цевите на рязаната пушка и натиснах спусъците.

Но не постигнах желания ефект. Тълпата стана още по-многолюдна.

Все пак обучението ми в Апарата си каза тежката дума. Бръкнах в сака, измъкнах пълна шепа дребни банкноти и ги пръснах над главите на хората.

Истинска магия. Около нас незабавно се освободи достатъчно място, за да завием, докато онези навън се боричкаха за парите.

Шофьорът се възползва от положението. Веднага продължихме по пътя си.

— Колата! — възкликна той. — Оставена е в Бейоглу. Не се притеснявай, ей сега ще стигнем там.

Профучахме край Египетския пазар и не след дълго колелата вече трополяха по моста Галата, свързващ Златния рог с Босфора.

Подминахме множество бълващи дим заводи, заобиколихме някои съмнителни улички и накрая се озовахме в район, който някога може да е бил имение, но сега представляваше „геджеконду“, което означава „построен за една нощ“ — най-окаяни, едва стъкмени бордеи.

Гумите се хлъзгаха по калта и боклуците, таксито доближи останките от някогашна конюшня, пригодени като опорна задна стена на няколко барачки от ръждива ламарина.

— Остави ме аз да преговарям — помоли шофьорът Ахмед. — И метни палтото върху сака с парите.

Излезе и тръгна към някаква паянтова врата.

Направих, каквото поиска. И като видях що за хора се мотаеха наоколо, презаредих двуцевката. О, Богове, какво мизерно свърталище!

Таксиметровият шофьор не се забави много. Махна ми да изляза от колата и грижливо я заключи. Зашепна ми:

— Виж какво, да няма никакви викове от радост или нещо подобно. Това там е истинска находка. Оня генерал някога притежавал имението. Бил много известен човек. Тукашните жители и представа си нямат колко е ценна тая кола. Затова недей да ахкаш и охкаш, като я видиш. И не си подхвърляй шапката нагоре. Остави ме да се спазаря.

Съгласих се. Наведохме се, за да минем под горния праг, минахме през полусрутен коридор и се озовахме в мъждиво осветено помещение.

Избухна взрив от писукане и пърхане. Навсякъде подскачаха уплашени пилета!

Очите ми се нагодиха към здрача. Пред мен се очертаваше някаква неясна внушителна форма. Беше покрита с овехтял армейски брезент. А брезентът беше изцяло покрит от курешки.

Отдясно се чу зловещ кикот. Там стоеше много стар мъж. Носът му приличаше на клюн. Нямаше нито един зъб. Смехът му напомняше за Дявола от Манко.

През странична врата нахлу жена, за чиято пола се държаха две голи деца. Беше много дебела и изключително мръсна.

— Къде е колата? — прошепнах на Ахмед.

— Ето я пред тебе — посочи той. — Но не вдигай брезента. Всичко съм проверил. Няма проблеми.

Все пак надникнах отблизо. Видях толкова изпусната гума, че ръбът на колесника я бе прорязал. Вдигнах брезента още малко. Отскочих. Гледах се очи в очи с някакъв яркочервен орел! Крилата му бяха разперени. Имаше и рогца! Сетих се, че е нарисуван на вратата.

— Един от праотците на генерала е бил турският герой Култегин — зашепна таксиметровият шофьор. — Орелът е част от неговия герб. Нали е страхотен?

Пуснах брезента и изтрих пръстите си със стиска слама.

— А зад орела има ли въобще някаква кола? — заядох се аз.

— Производство на „Даймлер-Бенц“ — прошепна Ахмед. — Не оставяй външният вид да те подведе. Зарязана е тук вече четвърт век. Ще трябва малко да я поизлъскаме.

Мръсната жена заговори, сякаш подхващаше отново прекъснат безплоден спор.

— Няма да приема нито лира по-малко!

— Да, ама искам да видя регистрационните документи — възрази Ахмед. — Откъде да знам дали са редовни?

Тя бръкна в джоба на престилката си.

— Тук са и аз съм собственичката. И не се надявайте да ме измамите! Бях му готвачка, съдът ми даде колата вместо заплатата, дето въобще не я и видях. Можеш да спориш до пръсване, ама няма да смъкна и една лира! Знам ви аз, мошеници такива. Тая кола има историческа ценност. Гръмнаха го, както си седеше отзад.

— Ха, някой ми разправяше, че била бронирана — прошепнах ядно на Ахмед.

— Спуснал стъклото да подиша свеж въздух — обясни той. И се обърна към жената: — Добре де, ханъм, щом така искате, така ще бъде.

Припряно го задърпах за ръкава.

— Чакай, чакай. Ами че това чудо даже не може да потегли само!

Ахмед си освободи ръката.

— Нали ти казах да не показваш никакво вълнение — прошепна ми той. — Ще ги накараш да качат цената.

Изстенах безмълвно. Значи голяма част от седмичните ми джобни пари трябваше да бъде похарчена за купчина ламарини!

Ахмед и жената силно си стиснаха ръцете. Тя каза:

— Ще подпиша документите, щом видя парите.

Ахмед ми рече:

— Ето ти ключовете. Не искам да пипам парите, твои са си. Изтичай да донесеш двеста хиляди лири.

Стоях като зашеметен. Едва не се разсмях. Но навреме си спомних предупреждението му. Изтичах до колата и отворих сака. Стиснах пълна шепа банкноти, заключих таксито и се върнах на бегом. С мъка потисках хиленето си. Двеста хиляди лири бяха равни на само двеста долара!

Старецът си стоеше настрана и се подсмиваше гадно.

Ахмед накара жената да подпише и наброи двеста банкноти по хиляда лири, после й каза, че някой ще дойде да прибере колата.

Качихме се в таксито и потеглихме.

— По едно време започнах да се тревожа — сподели той с мен. — Боях се да не издадеш, че на практика направо крадем тази кола.

— Но защо е толкова евтина? — недоумявах аз. — Та това е цената й като отпадъчно желязо.

— Генералът май не познал на чия страна да застане — каза Ахмед. — Опитал да направи нещо като контрапреврат. Но ние се занимаваме с коли, а не с политика. Трябва да се отбия на улица „Йолджузаде“, там е гаражът, където научих за колата.

Скоро пристигнахме в малко по-цивилизована част на Бейоглу, откъм северната страна на Златния рог. Влязохме в двора на небрежно поддържан гараж, наоколо се виждаха камиони в различни етапи на разглобяване.

Набит, груб турчин дойде при нас, Ахмед го отведе настрана. Показа му регистрационните документи. Разговаряха тихо, но изведнъж гласът на турчина се извиси във вик.

— Но нали — врясна той, — лично отидох там да я огледам! Нужни са нови гуми, нови маркучи, нови накладки, нов ауспух, нова тапицерия, какво да приказваме пък за скоростната кутия! Нито с лира няма да смъкна…

Ахмед го успокои. Отведе го още по-надалече. Най-сетне се върна в таксито.

— Все пак си наложих своето. Ще я направи като нова, но трябва да му платим предварително. Дай ми пет хиляди от онези банкноти по хиляда лири.

— Пет милиона лири! — ахнах аз.

— Ами да. Вече не произвеждат резервни части за тоя модел и се налага да бъдат изработени една по една. Че това са само пет хиляди американски долара. Нали вече я притежаваме. Не можем да я зарежем. Току-виж полицията започне да ни глобява.

Знаех, че трябва да се примиря с поражението.

— Нека ти помогна да ги преброиш — предложи той.

— Не, не — отказах. — Вече никой няма да пипа парите ми, освен мен.

Започнах да вадя пачки банкноти по хиляда лири. В сака останаха по-малко от половината.

Той отнесе парите с голяма кошница.

Е, добре, това все пак беше еднократен разход. Пък и нали винаги можех да поискам още пари от банковия клон в Афийон.

Питах се как ли всъщност изглеждаше колата под дебелия слой курешки.

Глава трета

По пътищата, отъпкани от Александър Велики, от римляните, завладели източните земи, от кръстоносците, устремили се към святата си цел, аз бързах към Афийон.

Старото такси „Ситроен“, управлявано от Деплор от планетата Модон не можеше да се мери с величествените жребци, носили гигантите на историята при завоюването на Азия, но пък беше несравнимо по-бързо от тях. И както винаги е било, царствено пренебрегвахме крясъците и размаханите юмруци, протестиращи от край време срещу нахлуването в Анадола и проливането на кръв. Движехме се с деветдесет до сто мили в час, без да ни е грижа за останалите коли, камиони и магарета по шосето. Отминавахме ги твърде бързо, за да разчетат номера на таксито, пък и нали бяха само едни отрепки, които дори не заслужаваха презрението на завоевателя.

Да, имаше много неща, които да променя.

И промените започнаха от мига, когато зърнах агресивно забилия се в небето назъбен връх Афийонкарахисар. Зимният въздух на това високо 3000 фута плато бе чист като кристал този ден, а над него 750-футовата скална грамада сякаш бе щръкнал пръст на някой бог. Стори ми се, че виждам знамение.

— Къде мога да намеря Мюсеф и Тургут? — подвикнах на таксиметровия шофьор.

Това бяха двамата местни борци, които Хелър преби.

Карайки бясно из покрайнините на града, той отвърна:

— Ами не съм ги виждал, откакто излязоха от болницата. И май никой не ги е виждал.

— Намери ги! — заповядах. — Веднага!

Пред нас от едно местно такси излизаха пътник и козел. Ахмед наби спирачки и ние със скърцане се заковахме до другата кола. Набързо размени реплики с шофьора му.

След малко карахме по една затънтена уличка. Спряхме пред схлупена порутина.

Ахмед прегази натрупания в двора боклук и почука на хлабаво окачената врата. Тя се открехна едва-едва. След минута таксиметровият шофьор се върна при мен.

— Вътре са. Обаче с никой не искат да приказват.

Натъпках в джоба си пачка лири и излязох от колата.

— Заключи, за не докопа някой парите, после избий вратата с ритник. Влизам след тебе.

Окуражен от двуцевката в ръцете ми, Ахмед направи каквото му казах и предпазливо отскочи встрани.

Аз креснах в тъмната стая:

— Дойдох да ви предложа работа!

Отвътре се чу забързан шепот, сякаш шумоляха бягащи плъхове. После някой отговори:

— Не ти вярваме, но все тая, влизай.

И аз влязох. Вътре беше тъмно и мръсно, стаята повече приличаше на кална дупка, отколкото на жилище.

Мюсеф и Тургут стояха до отсрещната стена. Направо бяха заприличали на сенки. Сигурно всеки бе смъкнал по стотина фунта тегло и сега жълтеникавата кожа висеше посивяла по скелетите им. Бяха увити в парцали — вероятно са били принудени да си продадат и дрехите. Виждах пред себе си доста закъсали биячи. Точно каквото търсех.

— Как сте? — попитах ги.

Мюсеф каза на Тургут:

— Тоя ни пита как сме. Да не е сляп?

А Тургут отвърна:

— Че кажи му де. Носи пушка.

И Мюсеф започна да обяснява:

— Откак оня проклет тъпак от Службата за наркотици ни претрепа, никой не ни търси да бием хора. „Бибипецът“ ни развали доброто име.

Тургут добави:

— И само ни правеше мръсни хватки, като не го гледахме.

Говореха за Хелър. И досега вярваха на измислицата ми, че той работи за американската Служба за борба с наркотиците. Сърцето ми се сгря от добри чувства към тези мъже.

— Имам за вас постоянна работа — казах им. — Ще ви наема да дресирате слугите във вилата. Всички са мърлячи и ленивци. Поднасят ми студено кафе и топли пъпеши. Не ми се кланят и не ми целуват петите.

— Искаш да ги избием ли? — попита Мюсеф.

— Искам така да ги подхванете, че щом си свия кутрето, да подскачат като гърмени зайци, да ме обслужват тичешком, да ми се кланят по три пъти, щом ме зърнат и да ми целуват петите, когато излизат от стаята.

— А може ли да ги обработим малко с оловни тръби? — попита Тургут.

— С камшици — уточних аз. — И с юмруци, когато е нужно. Ще се сменяте един друг, защото винаги един от вас ще стои на пост пред вратата ми. През цялото време ще носите оръжие и ако се опита да влезе някой, когото не желая да виждам, ще го застреляте.

Както мразеха Хелър, никога не би успял да се промъкне при мен!

— Ще ни храниш ли? — попита Мюсеф.

— Колкото ви побират коремите — обещах. В края на краищата, храната им щеше да се плаща от фондовете на базата, а не от моя джоб. — Дори понякога ще ви давам пари.

— Слава на Аллах! — възкликнаха двамата.

— Има още нещо — добавих. — Ако нещо се случи с мен или моите пари, моят приятел, най-могъщият банкер на Турция е издал заповеди да не се жалят сили за издирването и убийството ви.

— Аллах да ни пази от беда! — изреваха те в хор.

— Ако слугите във вилата ми угаждат и докато аз и парите сме в безопасност, ще имате лека и сладка работа — Хвърлих шепата банкноти на пода. — Купете си някакви дрехи и веднага след това се явете при мен във вилата.

Ох, как скочиха към парите! И щом ги стиснаха, останаха на колене и се поклониха.

Махнах благо над главите им и си тръгнах.

О, какви промени започваха!

— Карай, карай! — рекох на шофьора и литнахме като ракета през града, по пътя към острието на Афийонкарахисар, към планините и вилата.

Колата спря в двора. Портиерът дори не си беше на мястото. Ха, не подозираха какво им е приготвила съдбата. Но първата ми мишена не бяха слугите.

БМВ-то също беше в двора и знаех, че Утанч си е в стаята. Ритнах вратата.

— Аз съм! — изкрещях. — Имам някои новини за тебе.

Бях уверен, че така ще я накарам да отвори.

Точно това стана.

Двете момченца седяха на пода и оцветяваха детска книжка. Заговорих внушително:

— Току-що проведох съвещание с моя банкер. Той смята, че ако тук някой продължава да използва кредитни карти, ще бъде съсипан моят финансов имидж. Така че ако направиш дори само една поръчка с кредитна карта, дори за кутия цигари — посочих й с пушката двете момченца, — ще ги убия.

Тя впи поглед в мен. Но съзря яростния решителен блясък в моите очи. И промълви:

— Какво ли друго да очаквам от тебе, „бибипецо“.

— Не се и съмнявай — казах й. — Ако искаш пари, можеш да припълзиш на колене при мен. Ясно ли ти е?

Тя тресна вратата. Но аз бях сигурен, че добре ме е разбрала. Щеше да дойде за пари, при това на колене.

Това беше уредено.

Платих на Ахмед двеста банкноти по хиляда лири за свършената пред деня работа. Тези двеста хиляди лири бяха повече, отколкото бе виждал през последния месец. Той вдигна за поздрав двете си ръце, от които стърчаха банкноти, силно изненадан и зарадван. Но нали на тази планета той беше единственият ми приятел, останал верен докрай. Спрямо него не биваше да проявявам скъперничество, колкото и да олеква сакът с парите.

Налагаше се този ден да отскоча до още едно място. Заключих парите в сейфа си (едва ги натъпках) и като не забравих да окача на врата си контролната звезда, взех последната торба и слязох по тунела.

Богове, само как се изненадаха антиманкосите, като ме видяха! Щом влязох в тяхната стая, всички скочиха.

— Върнахме се значи — промърмори Стаб, наклонил триъгълната си глава към мен, — а хората от хангара ни разправят, че били направили оная платформа куха и екипажът на „Бликсо“ я напълнил с нещо! Знаех си аз, че теглото не е колкото трябваше.

— И с какво била напълнена според тях? — попитах.

— Те не знаеха, но ти знаеш.

— С най-качествено уиски — осведомих го. — Исках да го използвам за подкупи. Обаче ви нося лоши новини.

— Друго не съм очаквал от тебе — сопна се Стаб. — Тука се обзалагахме, че си прибрал плячката за себе си.

— Открих — започнах да обяснявам, — че трезорите със златото всъщност са на две мили под земята, далеч извън обсега на линейния скачач. И едва не ме гепиха. Стрелях с бластер, опрях и до пушката. Виж колко нагар има в цевите. Но си пробих път за бягство и ето ме тук.

— Ей, на това му викам аз да не ти пука — обади се един от инженерите.

— Точно така — съгласих се. — И преди най-несправедливо да ме обвинявате, че правя номера на собствената си банда, вижте това. Щом разбрах, че няма как да се доберем до трезорите, докопах каквото можах и офейках.

Връчих им тежката торба с бракуваните камъни.

Изсипаха малко на масата и ги зяпнаха. Да ви кажа, тези камъчета много красиво блестяха в лъчите от светлинните плочи.

— Гледайте бе, гледайте! — единият пилот държеше срещу светлината грамаден фалшив изумруд.

— Ами тия! — възкликна инженерът, напълнил шепа със синтетични диаманти и негодни за нищо дребни рубини.

— Всичко това е за вас — заявих великодушно. — Разделете си ги както желаете. За благодарност, че сте добри приятелчета и за да ви компенсирам за неуспеха със златото.

Очите на капитан Стаб се навлажниха.

— Грис, ти си голяма работа, макар и да си офицер!

От този пиратски боклук едва ли бих могъл да очаквам друга похвала.

Върнах се в стаята си, подхилвах се неспирно.

— Грис — обърнах се към отражението си в огледалото, докато се събличах за напълно заслужен отдих, — сега нищо не може да те спре. Всички проблеми са само рояк бръмчащи мухи и с малко хитрост и много пари ще ги избиеш до една. Хелър и Крек също.

Изтегнах се в леглото, за да се отдам на прекрасни кървави сънища.

Глава четвърта

Спах непробудно, наваксвах си за преживелиците от последните дни. Когато станах, облякох нов, червен спортен костюм. В момента дежурен бияч беше Мюсеф. Карагьоз имаше синина под едното око и макар да беше вече следобед, веднага получих закуска, в която кафето беше горещо, пъпешът студен, а яйцата — превъзходни.

Около мен започваха видими промени. Беше чудесно.

Засега нямах спешна работа и реших да посъбера малко информация. Това е добро извинение за мързела, когато се чувстваш потънал в самодоволство и не ти се работи. Пък и имах желание да се насладя на страданията на онези, за които животът скоро щеше да се превърне в агония.

За първи път бях събрал двата екрана на едно място. Така можех много по-точно да преценявам реакциите и постъпките им — нали понякога Крек поглеждаше Хелър, както и той нея.

Включих първо екрана на графиня Крек. И не ми трябваше втори екран, за да узная как изглеждаше днес. Тя миеше прозорец! Отражението й в стъклото беше съвсем ясно заради мръсния нюйоркски въздух навън. Бе облякла космонавтски работен комбинезон и бе прибрала косата си под една от бейзболните шапки на Хелър!

Нещо помръдваше вдясно от нея. Котаракът седеше на бюрото и си чистеше муцуната с лапичка.

Е, ако за нея да се залови за работа, която по-бързо да ги върне на Волтар, означаваше да мие прозорците в офиса, нямаше от какво да се притеснявам. Стига да ги бавя достатъчно дълго, да им преча да свършат каквото и да било, все някой ден щеше да пристигне съобщението, че отчетите на Хелър вече нямат значение и мога безпрепятствено да убия и двамата. Хайде, Крек, търкай по-силно. Миенето на прозорци ти подхожда.

Зад нея имаше някой — стоеше неподвижно и я гледаше втренчено в гърба.

Изи!

Крек също усети присъствието му. Изтри прозореца за последно и се обърна. Изи заотстъпва. Свлече се в края на един диван и зарида!

Графиня Крек каза:

— Стига де, Изи. Сега пък какво се е объркало?

Той подсмръкна и отвърна дрезгаво:

— Вие сте твърде красива, за да живеете в офис.

Красива ли? В тези торбести дрехи на космонавт и с бейзболна шапка на главата? Каква ли хитрина бе намислил Изи? Бях готов да се обзаложа, че е някакъв мръсен трик. Зачаках любопитно продължението.

Крек се опита да го утеши.

— Изи, този офис е много уютен.

— Не, не — възрази той, — не е достатъчно добър за вас. Вие заслужавате най-разкошния апартамент.

Тя май се замисли за това. И каза:

— Е, нали имам кредитна карта. Мога да наема някой.

Косата ми щръкна от ужас!

И тогава Изи изрече нещо, което ми сгря душата. Отново се уверих какъв верен съюзник имам в негово лице.

— Не, не, не! Аз нося отговорност за мистър Джет. Ако някой трябва да наема апартамент, аз ще се занимавам с това. Моля ви, обещайте ми да не се занимавате с подобни неща. Вие няма да намерите нещо, което да е достатъчно хубаво за вас.

Не можех да схвана смисъла на тази уловка. Той да не би да се стремеше да лапне комисиона?

На екрана на Хелър виждах само сменящи се асансьори и коридори. Накрая видях офиса и през неговите очи, когато влезе. Погледна Изи.

— Какво е станало?

Вече и на двата екрана гледах разплакания Изи. Сочеше безпомощно графиня Крек.

Хелър се обърна към нея.

— Мила, би ли отишла в „стаята за мислене“. Затвори вратата, за да разнищя проблема, преди Изи пак да е скочил отнякъде и да се наложи да го спасявам.

Щом графиня Крек излезе, Хелър попита:

— Изи, какво не е наред?

Изи си триеше очите с опакото на дланта.

— Барманът си мисли, че тя е кинозвезда или пък непременно ще стане такава. Агенцията за модели в другия край на коридора ми досажда всяка минута, че тя трябвало да се яви на конкурса „Мис Америка“, за да сключат договор за участието й в реклами на „Кока-Кола“. Бумбум твърди, че тя е най-хубавата жена на тази планета, А аз съм един некадърник и я принуждавам да живее тук, вместо да си има свой дом.

— Добре де — каза Хелър, — купи някакъв апартамент.

Изи отново се разрида. Накрая успя да овладее гласа си.

— Да, ама не мога. Едва си покриваме разноските с арбитражните операции. Онези от Данъчната служба все ни притискат, а няма с какво да им платим. И когато влязох тук преди малко, осъзнах, че я обричам на несгоди и бедност. Това така ме разтърси, че вече не мога да го понеса!

— Добре, добре — рече Хелър. — Ще отида да изкарам малко пари.

Изи ме изуми. Тъкмо подготви почвата за някакъв изтънчен мошенически номер, а сега подскочи и панически заразмахва ръце.

— Не, не, не! Недей пак да убеждаваш някой да стреля по тебе, за да прибереш парите за убийството. Твърде опасно е!

Хелър се разсмя.

— Ще измисля нещо друго.

— Поемаш моите задължения, но аз само това заслужавам. Но моля те, моля те да не правиш нищо безразсъдно!

— Мога само да ти обещая, че ще се опитам — каза Хелър.

Крек излезе от другата стая. Слагаше възглавница в калъфка. Изи незабавно скочи към вратата и избяга.

— Какво му става? — попита Крек.

— Смята, че си прекалено красива — обясни Хелър. — Но и аз мога да потвърдя това. Особено, когато имаш на нослето си малко първокачествени нюйоркски сажди.

Тя метна възглавницата по него. Той я хвана и като се престори, че я връща, целуна графинята. Ослепителен блясък и на двата ми екрана!

Но Хелър не я задържа дълго в ръцете си. Пусна я и отиде до барплота. Тя остана на мястото си, загледана в него. Хелър взе вестник, захвърлен от някого. Започна да го прелиства.

— Пари — мърмореше си тихичко. — Пари, пари и пак пари. Тази планета не се върти около оста си, ами около парите!

Твърде бързо прескочи страницата с комиксите и не ми позволи да видя какво ставаше с Бъгс Бъни напоследък.

Внезапно погледът му се закова в една реклама.

Той вдигна поглед и каза на Крек:

— Твърде много работиш. Отиваме в Атлантик Сити.

Тя престана да прибира принадлежностите за почистване и го изгледа стъписано.

— КАКВО? И да оставим недовършена работата ти на тази планета?

— Не, не. Нямам предвид родната Аталанта на Манко. Говоря за Атлантик Сити в Ню Джърси. И си измий лицето. Там ще пипаме чисто.

— Къде се намира това място?

Хелър й показа рекламата. Не бе я прочел цялата. Отдолу бе написано:

— Охо, познавам я — сподели графиня Крек. — Искам да се видя с нея, ще я попитам кой стил ще се наложи през пролетта.

Зад тях се чу глас.

— Има ли някой вкъщи? — Беше Бумбум. Носеше сак. — Извинявай, Джой, ама ония тъпчовци в супермаркета не бяха чували за „горещ главотръс“. Затова ми дадоха „Баварска ментова мока“ и шампанско. Ама според мен повече си отива с уиски. Че даже котакът не близва шампанско — влиза му в носа.

— Къде остави таксито? — попита го Хелър. — Ние отиваме в Атлантик Сити.

Показа рекламата. Показалецът на Бумбум се забоде в последния ред. Сочеше го на Хелър:

Бумбум каза:

— Може и да са дребни риби, ама са гнусари. Мафията на Атлантик Сити. Ако искаш да разпердушиниш тая дупка, по-добре и аз с някоя пушка да ти пазя гърба. Само дето офицерът по условното освобождаване е много задръстен — не ми дава и да стъпя извън Ню Йорк. Затова бъди особено предпазлив, Джет — нали чуваш какво ти казвам?

— Нищо няма да се случи на дамата и на мен — обеща Хелър.

Очите на Бумбум зейнаха стреснато.

— Дамата ли! Значи и Джой ще дойде с тебе? Исусе (извинявай, Джой), но тя е твърде красива, за да се пулят по нея ония типове! Те не заслужават и да я гледат!

— Ще се погрижа за нея — обеща Хелър.

— Ох, Джет — въздъхна Бумбум. — Онова място е „бибипски“ (извинявай, Джой) опасно. Ония „бибипци“ (извинявай, Джой) хич не гледат по кого стрелят. — Явно забеляза, че Хелър не се впечатли. За миг се предаде, но опита друго. — Е, поне няма да я оставя да се друса двеста и петдесет мили в това „бибипано“ (извинявай, Джой) такси. Ще се обадя на хеликоптерната служба, имат бързи машини по линията до Атлантик Сити, така е и сигурно, и удобно. Ще ви откарам до площадката с таксито.

Той сграбчи най-близкия телефон.

Хелър обикаляше из офиса и вземаше разни неща.

Графиня Крек се втурна към стаята за отдих на секретарките и тресна вратата. Досетих се, че искаше да се преоблече и да си приготви багажа.

Не можех да сдържа усмивката си. Мафията на Атлантик Сити. Знаех всичко за тях. Специализираха се в отвличане и пребиване на хора, спечелили твърде много от хазарт.

Въодушевлението ми се усилваше. Вече нямаше начин да се проваля. Ако Хелър загубеше пари, щяха да останат още по-малко за прииждащите сметки. А ако спечелеше, мафията на Атлантик Сити щеше да го връхлети, току-виж двамата с Крек се озовали в болница.

Какъв възхитителен ден! За мнозина това беше една студена зима. Но ми се струваше, че това е най-приятният сезон. Целият свят сякаш бе обкичен с рози!

Глава пета

Въпреки зимния студ, излязох и обиколих двора. Сякаш имах пружини в краката си и не можех да се заседявам прекалено дълго.

Сега беше дежурен Тургут. Носеше ново палто от овча кожа, ботуши и шапка. Освен това носеше и тояга. Изглеждаше поохранен. Поклони ми се тържествено. Това беше хубаво.

Зървах за миг лицата на някои от слугите. Бяха пребледнели от уплаха. Колко доволен останах!

БМВ-то не се виждаше, нямаше и следа от момченцата. Каква приятна тишина!

Прибрах, почистих и смазах някои от оръжията, за да запълня с нещо времето. Докато се занимавах с това, пъхнаха съобщение под тайната врата.

Примигнах от изненада. Бях забравил, че Крек и Хелър ще излязат извън двестамилния обхват на предавателите. А той как бе научил?

За да компенсира липсата на своя партньор Търб, Рат сигурно бе сложил свои подслушвателни устройства в офиса. Може би дори бе прикачил устройства на самите Хелър и Крек. Окуражих се. Значи дори Рат съм уплашил достатъчно, за да си изпълнява задълженията за разнообразие. Да, животът ми потръгна в правилна посока!

Хелър и Крек нямаха дори нищожен шанс! По всяко време можех да заповядам убийството им. Само трябваше Ломбар да ми съобщи, че каналът на Хелър за връзка с волтарианското правителство вече не действа. Дотогава само трябваше да следя да продължи бавенето им, така че с нищо да не объркват плановете на Ломбар! И несъмнено вече разполагах с парите за това!

Снизходително, като човек наблюдаващ сакат кон, понечил да участва в състезание, аз насочих вниманието си към екраните.

— Но за какво служат тези глупави перки отгоре? — искаше да знае Крек.

Седяха в пътническата кабина на хеликоптер с още няколко човека.

— Те охлаждат главата на пилота — пошегува се Хелър.

— Ох, Джетеро, пак си правиш майтап с мен.

— Ами, никога. На тази планета имат много разгорещени пилоти.

— Поне едно знам със сигурност — нямат антигравитационни аеробуси. Би могъл поне да ги научиш как да правят горещ главотръс.

— Ще сложа това на първо място в списъка си — рече Хелър. — Виж, онова там е Атлантик Сити.

И двамата надникнаха през илюминаторите към мрачния зимен пейзаж. Сивите вълни на Атлантика унило се разбиваха по плажа. Ледени пръски се лепяха по кейовете. Високите сгради на хотелите стърчаха над затворените заведения по крайбрежната улица.

Хелър каза:

— Слушай внимателно. Не ме наричай с името Уистър. Казвай ми Джони. Ще се преструваме, че си някое лъскаво маце, което току-що съм свалил.

Графинята се наежи.

— Това не ми харесва много! И защо не бива да те наричам Уистър?

— Това име взе да става прекалено известно.

— Аха, знаех си аз, че ще се прочуеш тук.

— По адски неприятен начин — допълни Хелър. — Но сега няма да говорим за това. Ти просто се дръж като лъскаво маце.

— Надушвам някакъв номер — заяви Крек.

— Да, има нещо за оправяне. Разорени сме.

Крек поклати глава.

— Мога да купя всичко, което ни е нужно. Имам кредитна карта.

— Не можеш да купиш онова, което ни е нужно, за да се разплатим с Данъчната служба.

— Въобще ли няма да ми обясниш срещу какви противници ще се изправим тук?

— Мафията на Атлантик Сити контролира хазарта. И едва ли ще се отнесат много мило към намеренията ми. Специалисти са по съдиране на кожи, но този път ние ще им съдерем кожите.

— Не искам да се забъркваме в нищо криминално — отсече Крек.

— Няма. Всичко е по закона. Но съвсем случайно разполагаме с „техническо предимство“. Виж какво, може да те помоля да направиш няколко залагания и да се погрижиш за печалбите, ако нещо стане. Работи ли радиото в яката ти?

Тя докосна нещо под палтото си и произнесе:

— Проба.

Звукът като че се чу от неговата яка. Той също докосна дрехите си:

— Проба.

Сега звукът се чу от нейната яка.

Използваха миниатюрните предаватели на Спърк! Е, и това нямаше да им помогне.

Станаха, за да излязат от кацналата въздушна машина, вече можех да видя какво са облекли — важна информация, в случай че се разделят.

Примигнах. Тя беше натруфена с бяла кожена шапка, бели ботушки, чантичка и ръкавици. Панталонът й, вероятно част от костюм, беше метално син. Но коженото й яке ми опъна нервите. Сива чинчила! Макар и да беше дълго само до кръста, трябва да е струвало цяло състояние! Някой друг може би щеше да се впечатли от облеклото й, но аз усетих само удара по банковата си сметка.

Хелър бе избрал сив костюм и сива шапка с широка периферия. Сега обличаше тренчкот от черна лицева кожа.

Сред другите хора в тълпата тази двойка изпъкваше като морски фар! Още по-добре! Мафията на Атлантик Сити без затруднения щеше да ги проследи, за да им отнеме спечеленото.

Празнично настроените любители на хазарта се качиха в чакащия ги микробус.

Хората в Атлантик Сити очакваха, че ще забогатеят много бързо, когато през 1976 година щатът Ню Джърси се сдоби с правото да открива казина. И макар че в този западнал град на карнавалите бяха построени няколко нови хотела, големите му надежди не се оправдаха. При едно от предишните ми идвания на Земята се запознах с наркотрафикант, който ми разказа цялата история. Мафията постепенно сложила ръка на казината и понеже не позволявала на никой да спечели, надеждите на града да съперничи на Лае Вегас бързо се стопили.

Според мен бяха стигнали до доста отчаяно положение, щом насред зима устройваха тези шумни веселби. Вледеняващият вятър откъм Атлантическия океан едва не издухваше хората от крайбрежната улица. Трудно ми е да се сетя за нещо по-тъжно от карнавален град извън туристическия сезон.

Хелър и Крек тъкмо слязоха от микробуса и веднага забелязаха името „Мейми Буумп“. Бе написано с най-дребните букви, най-отдолу на най-голямата реклама по фасадата на най-голямото здание, където естествено беше най-голямото казино.

Пребориха се с вятъра и успяха да влязат. Оставиха палтата и шапките си на гардероба и се качиха на мецанина над голямата зала в казиното. Покрай парапета имаше няколко маси и столове. Хелър се канеше да настани графиня Крек до една маса, когато тя възрази:

— Не, не. Ти се занимавай с каквото си решил. Аз ще мина зад кулисите, дано да открия Мейми.

Хелър седна и се загледа в гъмжилото долу.

За мен беше истинска изненада да видя толкова хора, особено в ранния следобед.

Казиното беше наистина огромно. Точно под Хелър имаше наредени три маси за рулетка. Залаганията вървяха непрекъснато и макар залата да не беше претъпкана, играчи не липсваха.

Хелър се обърна да разгледа мецанина. Вдясно и вляво от него имаше големи квадратни колони, които оформяха подобие на ниша до парапета. Зад него имаше обширно фоайе, застлано с мокет. Надясно един коридор водеше навътре в хотела. А точно зад Хелър друг коридор се отдалечаваше към редица врати, може би на спални.

Хелър носеше чанта. Сложи я на масата и я отвори. Първият предмет, който извади, приличаше на голям калкулатор. Поне така изглеждаше. Той махна дъното — вътре бе поставен неговият украсен, инкрустирай със сребро и гравиран, автоматичен „Лама 45“! Досетих се, че както е бил във фалшивата сметачна машина, детекторите не са засекли пистолета преди качването на Хелър в хеликоптера. Той провери оръжието и го бутна в кобур отзад на колана си. Взе и няколко пълнителя от калкулатора, напъха ги по джобовете си.

След това измъкна от чантата няколко сгънати черни пластмасови чувала за боклук. Пак примигнах от учудване. Нима очакваше да спечели толкова пари, че ще му потрябват тези огромни чували да ги пренесе? Ако успееше да стори това, би му се наложило да води битка с цялата мафия на Атлантик Сити!

Остави на масата бележник с индиго на обратната страна на листовете, така че да има по няколко екземпляра от всичко написано. Отдолу имаше скоби. Хелър закрепи бележника на коляното си.

Отвори друга чанта. Видях етикет „Никон“. Къде ли бях го виждал преди? Аха, в Линчбърг. Нали там купи две повредени видеокамери и взе етикетите от тях.

ЗНАЧИ ТОВА БЕШЕ ВРЕМЕВАТА КАМЕРА!

Той провери батерията. С този етикет на „Никон“ волтарианската времева камера по нищо не се различаваше от овехтяло 8-милиметрово видео!

Хелър се завъртя към парапета, насочи камерата към първата маса за рулетка долу и се захвана за работа.

На далечната стена на казиното имаше грамаден часовник. Хелър надничаше в окуляра на времевата камера, завърташе някакъв регулатор, поглеждаше часовника отсреща и записваше нещо в бележника.

За да проумее човек нещо от данните на времевата камера, трябва да е много опитен, няколко минути виждах само мяркащи се за миг точки. После започнах да различавам числа.

Хелър проследяваше печелившите числа на тази рулетка за остатъка от следобеда и вечерта! И записваше времето с точност до секунда в бележника си!

Така нямаше абсолютно никакъв шанс да загуби!

Охо, та мафията на Атлантик Сити щеше да го очисти, ако той възнамеряваше да печели подобни суми!

Хелър насочи вниманието си към втората рулетка. Местеше регулатора на времевата камера с по минута-две. Пишеше, без да поглежда бележника и правеше това с такава бързина, че не успявах да видя повечето числа.

Хелър си свърши работата с втората маса и се занимаваше с третата, когато зад него се чуха гласове. Той не се обърна. Не му оставаше още много да записва.

Познах дрезгавия глас и твърде американското произношение на Мейми Буумп.

— Кмета ли? О, миличка, отидох на срещата. Но жена му така го беше изтормозила, че за нищо не го биваше. Затова ме заварваш да пея в тая дупка. И ако тая вечер пак не ни платят, няма да правим никакво шоу. Тия тук са сбирщина бандяги.

Хелър приключи заниманията си. Завъртя се към дамите. И преди Крек да го представи, Мейми вече казваше:

— А, ето го моряка. Леле, Джой, голям удар си направила. — После попита Хелър: — Е, как е във флота?

Хелър отвърна:

— Надявам се всичко да върви добре.

Той стана и любезно настани дамите около масата.

Мейми продължи:

— Значи обиколката из „Бонбъкс Телър“ си е казала думата. Е, много се радвам. Аз не мога да си позволя да пазарувам там. Сигурно и аз трябва да си намеря някое моряче, та най-после да мирясам. Младежо, добри пари ли ви плащат там?

— От доста време нищо не съм получавал от Флота — обясни Хелър.

— Ей, ама така не бива — възмути се Мейми. — Значи ставаме двама без заплата. Ако тия бандяги не кихнат малко парици… О, я виж. Имаме си компания.

Двама мъже с вид на много яки биячи застанаха до масата. Единият попита:

— Синко, какви ги вършиш с тая твоя камера?

Хелър обясни:

— Вътре няма касета.

Другият грубиян попита:

— Ще ни я дадеш ли да погледнем?

Хелър я отвори пред очите им.

— Виждате ли? Няма касета.

Биячът изсумтя:

— Добре де, прибери я. Тука не даваме да се снима. А туй к’во е? Да не е калкулатор?

— Ами аз разработвам система — обясни Хелър. — Числата излизат в небесните сфери и аз си ги записвам.

Първият бияч излая смеха си като огромно куче и погледна втория, сякаш казваше: „Ей ти още един тъпак“. Вторият се обади:

— Добре, хлапе, смятай си к’вото щеш. Само онова чудо го прибери. Айде, приятни забавления.

— О, благодаря — рече Хелър.

Биячите се махнаха.

— Е, деца, моят ред е след малко. Този следобед имаме само две представления и ако не ни платят — довечера нищо. Моряко, ще ни черпиш ли една вечеря към шест часа?

— За мен ще бъде удоволствие — отвърна безупречно възпитаният Имперски офицер и стана заедно с Мейми.

— Ще изляза на оная сцена в дъното — обясни Мейми. — Ще трябва малко да си напрегнете ушите.

Тя се отдалечи и Хелър пак седна.

— Много е мила — отбеляза графинята.

— Но не колкото тебе — вметна Хелър. — Сега, лъскаво маце, внимавай. Ето го твоя списък. Времето е отбелязано по онзи голям часовник на стената. Ето ти и хиляда долара. Отбий се до гишето долу и си купи чипове с тези пари. После седни на някоя маса и залагай. Само на отделни числа. Но никога не залагай повече от 285 долара.

— Защо?

— При познато число печалбата е в съотношение тридесет и пет към едно. А не бива да печелиш повече от 10 000 долара наведнъж. Данъчната служба регистрира печалбите над тази сума. Затова всеки път, когато спечелиш, обменяй чиповете си за налични пари. После се премести на друга маса и пак заложи на число.

— Тук все пак има нещо нередно — усъмни се графинята. — Що за списък е това?

— Това са печелившите числа с точните времена на всяка от трите маси за рулетка. По някаква неизвестна причина, тази вечер в 10 и 21 минути спират залаганията на всички маси. Но дотогава разполагаме с числата. Вземи и този чувал. Ако чантичката ти се препълни, пъхай парите в него. Готова ли си?

— И ако спечелим достатъчно пари, така по-скоро ще се приберем у дома? — осведоми се графинята.

— Правилно.

— Да започваме — рече графинята.

Тя тръгна направо към гишето да си купи чипове, но Хелър първо напъха останалите чували под сакото си, остави чантата си на гардероба, после купи чипове и застана до маса встрани от графиня Крек.

Тя изчака две залагания, за да проумее смисъла на играта. Погледна списъка с числата за тази маса, за да се увери, че последните съвпадат с написаните, озърна се към часовника и заложи чипове за 285 долара на следващото — 0.

— А малката топка все се върти — напевно каза крупието. — И никой не знае къде ще се спре. Край на залаганията.

Свистящите обиколки на топчето се забавиха. Плъзна се към 5, леко отскочи и се спря на 0.

Крупието прибра всички останали жетони, подреди на купчина печалбата на графиня Крек и я бутна по масата към нея.

Тя веднага вдигна чиповете от масата, отиде до гишето и взе парите. Пусна ги в чувала. Още отначало не искаше да си препълва чантичката.

На друга маса Хелър заложи на 13 и разбира се, падна се 13. Той си взе чиповете, размени ги за пари и ги пусна в своя чувал. Той също не смяташе да се занимава с неподходящи неща като джобовете си.

Графинята погледна часовника, надникна в списъка, премести се на съседната маса и заложи на 5. Числото се падна. Отиде да осребри чиповете. Пусна следващата печалба в чувала.

И така — те сновяха между масите и гишето, после винаги се преместваха на друга маса.

Бях сигурен, че някой ще забележи какво ставаше. Вярно, тълпата се множеше и нямаше зле облечени хора. Но Хелър със своя сив костюм, синя копринена риза и синя вратовръзка на бели точици се отличаваше от останалите. Беше по-висок и рус от всички мъже наоколо.

А туниката на графиня Крек, в тон с метално синия панталон, макар и без никакви излишни украси, сякаш я превръщаше в застанала под прожекторите манекенка сред пищните дамски одежди край масите.

Докога ли щеше да продължава това, без да се сепне управата на казиното?

След около час двама мъже внезапно се изпречиха пред Хелър. Единият го изгледа от главата до петите.

— Ей, хлапе, ти на колко години си?

— На достатъчно — отвърна Хелър.

— Тука не пускаме деца под осемнайсет — натърти вторият. — Да носиш някакви документи?

— У мен са — каза Хелър.

Извади от вътрешния джоб на сакото шофьорска книжка и паспорт. Подаде ги на мъжете.

— Джони Кативо — прочете на глас първият. — На двайсет и две години.

— Ей — обади се вторият, — при Фаустино има един Кативо. Да не сте роднини?

— Да, ама се скарахме.

Двамата мъже впиха доста особени погледи в Хелър. Върнаха му документите и се отдалечиха. Изведнъж се сетих, че Кативо беше един от бандата, която се опита да отвлече Хелър при гаража в Сприйпорт.

В същото време едно тъпо крупие най-после разбра, че вече няколко пъти изплащаше печалби на графиня Крек. Внезапно пусна топчето в противоположната посока под ръба на колелото и почти явно пъхна ръка под масата да се намеси в резултата, вероятно с някакво магнитно устройство.

Но се падна точно това число, на което Крек бе заложила чиповете си — 5. Системата на Хелър надмогваше дори мръсните номера!

Трима мъже и една жена бяха забелязали, че Хелър печелеше всеки път. Започнаха да слагат чиповете си на същите числа, за да се възползват от късмета му.

Първият път Хелър нищо не направи и остави всички да спечелят. Но при следващото залагане на друга маса той много демонстративно заложи чип за хиляда долара и загуби. Те престанаха да го настъпват по петите.

Напред-назад. Напред-назад. Големите чували се запълваха непрестанно.

На едно от гишетата Крек трябваше да почака малко. Двама мъже с оръжие се втурнаха при касиера и му оставиха плоско куфарче, пълно с пари. Той се разписа за получаването и изплати чиповете на графинята.

Напред-назад, напред-назад. Печалби, печалби, печалби!

Около пет и половина двамата мъкнеха претъпкани чували. Срещнаха се.

— Тази работа не е лека — каза графинята. — Не може ли сега да вечеряме? Толкова се увлякох, че дори не чух песните на Мейми. А пък днес си обух нови ботушки и ужасно ме стягат. Никога не съм предполагала, че ако печелиш непрекъснато, трябва да изминеш и петдесет мили!

— Добре — съгласи се Хелър. — Ще презаредим с гориво и се връщаме. Не ми се вярва във всеки от двата чувала да има по повече от половин милион. Ако успеем да избутаме до два милиона тази вечер, ще отървем Изи от неприятности.

— На тези тук няма ли да им свършат парите? — попита графинята.

— Забелязах, че докарват още пари от банката или от другите си казина — каза Хелър. — Но това си е техен проблем. Хайде да похапнем нещо.

Глава шеста

Мейми Буумп вече бе заела голямо сепаре в далечния край на голямата, разкошна зала на ресторанта. Махна им. Те стовариха чувалите върху червената кожа на полукръглата седалка около масата и се настаниха от двете страни на Мейми.

— Не можах да те чуя как пееш — призна си графинята.

— Че аз не пях — каза Мейми. — Ще стачкуваме, докато ни платят. Вярно, в шоуто сме само трийсетина човека, ама хич не ни пука от мафията, ще ги надвием. Тия бандити държат още четири казина и утре артистите там също няма да работят. Ами хайде да ядем. Може още дълго да ги сънувам тия задушени фазани.

Тъй като бяха подранили малко, обслужиха ги незабавно. Поръчаха сварени на пара миди, печени на скара омари, Хелър показваше на графиня Крек как да си служи с вилицата и как да троши щипците на раците. Мейми толкова съсредоточено трупаше до себе си празни мидени черупки, че дори не забелязваше някои странни неща — Хевънли Джой Крекъл от Слийпи Холоу в щат Ню Йорк изразяваше гласно мнението си колко е първобитно да нямаш електрически ножове, вакуумни щипки и спрейове с подходящи за храната подправки.

Но Крек все пак се отнасяше добродушно към примитивната цивилизация, където бе попаднала.

— Е, ще се престорим, че сме на екскурзия сред природата — и тя махна с вилицата към разкошната зала, — тогава е по-поносимо. Пък и тази морска храна е великолепна. Нима я приготвят на брега? Ясно усещам соления вкус.

— Но тя наистина произхожда от морето — обясни Хелър.

— Нима? — учуди се Крек. — Не я ли отглеждат в специални резервоари? Я, значи имат и морски жители в лодки, които да я ловят. Чуй, Джетеро, тъкмо си спомних, че с принц Кавкалсия тук дошли и някои от морските хора на Аталанта. Сигурно са се заселили някъде наблизо. И затова мястото се нарича Атлантик Сити. Мейми, ти за всичко знаеш отговора. Права ли съм?

— Можеш да се обзаложиш, че знам всички отговори — потвърди Мейми. — И затова те съветвам да си поръчаш торта с вишни. Аз обаче съм на диета и трябва да внимавам. Моряко, извикай оня сервитьор. Ще се задоволя с половин кокосов сладкиш, колкото да преглътна кафето.

Накрая, след като обилно се погрижи за диетата си, Мейми се облегна назад с въздишка.

— Добре, осъдената се наслади на последната вечеря, благодарение на тебе, моряко. А сега, деца, кажете ми какво сте намислили.

— Съсипах се от ходене — оплака се графиня Крек. — Мейми, никога не носи ботушки на висок ток, когато играеш хазарт. Слагай си старите маратонки.

Хелър се намеси:

— Мис Буумп, бихте ли искала да припечелите малко пари?

— Ха, пчелите дали обичат мед? Що за въпрос. Какво предлагаш? — попита Мейми.

— Да съдерем кожите на мафията в Атлантик Сити — заяви Хелър.

— Муцинка — одобри Мейми. — Да окрадем крадеца. Те не само не ни платиха, ами и заради тая работа пропуснах шанса да се снимам във филм, а има още много вреди до края на зимата, когато ще потърся нещо друго.

— Добре — каза Хелър. — Имам списък с печелившите числа на рулетки номера едно, две и три в казиното горе. Залагайте както ви кажа и можете да задържите десет процента от печалбите.

— Сериозно? Ти да не си ясновидец? Или си налучкал система?

— Имам система — кратко отговори Хелър и започна да й обяснява как да сменя масите и да прибира парите от всяка печалба.

Той извади сгънатите под сакото му боклукчийски чували и се опита да й даде хиляда долара, с които да подхване играта.

Но Мейми хвърли поглед на издутите чували до себе си, надникна в единия и измъкна пълна шепа банкноти. После се пресегна и сграбчи всички празни чували.

— Значи десет процента, а? Дадено, моряко.

Стана и на скорост се изнесе от ресторанта, без пищната вечеря да й пречи ни най-малко.

Графинята също се изправи. Взе двата пълни чувала. Хелър тръгна след нея. Тя стигна до редица снимки на бившите Мис Америка, печелили конкурса през годините.

Хелър отиде до касата да плати сметката за вечерята. Тъкмо оставиха рестото на тезгяха пред него, когато ръцете му се раздвижиха светкавично.

Извъртя се.

Лявата му ръка стискаше китката на сервитьор с червено сако, който пък държеше автоматичния пистолет на Хелър!

Бе задигнал оръжието от кобура на колана!

Но сега безчувствените пръсти на сервитьора вече разхлабваха хватката си.

Хелър стисна по-силно. И пистолетът се плъзна в дясната му ръка.

Сервитьорът — вероятно не беше никакъв сервитьор, ако се съди по копринената му риза — гледаше Хелър много измъчено. Очевидно само захватът на Хелър пречеше на коленете му да се подгънат.

— Нищо не съм поръчвал — невъзмутимо изрече Хелър.

Пъхна пистолета обратно в кобура. После набързо опипа мъжа по корема и хълбоците. Бръкна под сакото му и измъкна револвер. Огледа го. Беше „Таурус Спешъл“, 38-ми калибър, никелиран. Отмести ключалката на барабана с палец, измъкна барабана встрани, провери патроните и с едно движение върна барабана на мястото му.

— Благодаря ви — каза Хелър, — че ме подсетихте да си прибера пистолета.

Пусна револвера на сервитьора в десния джоб на сакото си.

— Рестото ви, сър — обади се касиерът.

Хелър още стискаше китката на другия мъж. Онзи сякаш се бе вцепенил. Хелър се обърна и взе един долар от рестото. Напъха го във вдървената ръка и я пусна. „Сервитьорът“ едва не падна на колене, но се задържа и на зигзаг се прибра в кухнята.

Крек беше прекалено далече, за да забележи случката.

Хелър отиде при нея и заедно се качиха по широката, застлана с килим стълба към мецанина над казиното. Пак си избраха същата ниша между квадратните колони. На този етаж нямаше други хора, но долу бе настанала истинска блъсканица. Вечерната тълпа комарджии беше облечена по-добре от следобедната, пък и несравнимо по-многобройна — като шумен цветен калейдоскоп.

— Погледни натам! — посочи графиня Крек.

Мейми Буумп седеше на висок стол до стената, зад гърбовете на крупиетата до трите маси.

В едната си ръка стискаше торба с чипове, а в другата — списъците с бъдещите печеливши числа. А около нея се въртяха другите артисти от шоуто. Даваше на всеки поредица числа и чипове за залаганията, на някои връчваше и черен боклукчийски чувал.

БЕШЕ ВПРЕГНАЛА НА РАБОТА КОЛЕГИТЕ СИ!

Хелър се разсмя.

— Страхотна приятелка си имаш тук — Той погледна Крек. — Огледа ли коридора точно зад нас? Вкарай чувалите с парите по-навътре по коридора, седни на тях и дай почивка на хубавите си крачета. Аз ще си седя тук и ще гледам как овцете ще изядат вълците.

Глава седма

Около масите за зарове нямаше и едно свободно място. Весело се въртяха колелата в безкрайните редици „едноръки бандити“. Но Хелър почти не отделяше поглед от рулетките точно под него.

Топчетата се въртяха наслуки, но тази вечер той и участниците в шоуто знаеха точно къде ще спрат. И винаги залагаха на печеливши числа.

А артистите бяха достатъчно много и непрекъснато се сменяха около масите, затова останалите участници в играта нямаха никакъв шанс да подражават на залаганията им.

Тълпата наемни играчи се въртеше в неспирен кръговрат от масите към гишетата и обратно. Край опашката се движеше младеж, чието лице не се виждаше от дивашката прическа. Хелър го наблюдаваше.

Изведнъж младежът се втурна по стъпалата към мецанина. Влачеше огромен черен чувал.

Поспря до парапета, погледна Мейми и посочи Хелър. Тя кимна.

Младежът дойде при него.

— Значи ти си бил морякът-прорицател. Аз пък съм Том-Том, барабанистът на бандата „Дингъл-Пуп“. Не ми дават да припаря до рулетките, щото едва броя до четири. На мен оставиха да събирам парите и да ти ги нося. Човече, къде да ги оставя?

Хелър посочи Крек, седнала в началото на коридора отзад. Тя взе парите. А Том-Том стоеше до нея и я зяпаше.

— Е, какво има? — попита графинята.

— Ами нищо, да ме прощавате, ама де да знам, че и някоя Мис Америка участва в тая шашма. Извинявайте значи. Ей сега ще се върна с още мангизи. С още много.

Тя докосна яката си.

— Джетеро, защо наричат толкова много момичета с едно и също име на тази планета?

Хелър също докосна яката си и отговори:

— Може да е някакво родово име, с което са нарекли и страната си.

— Знаеш ли, погледнах снимките на няколко от тях във фоайето на ресторанта и две-три като че приличаха на момичетата от нашата област Аталанта. Сигурно някои от придворните на принц Кавкалсия са довели тук и съпругите си. Джетеро, той тук ли е кацнал?

— Изглежда първо е кацнал на някакъв островен континент насред океана, но той после потънал заради разместване на полюсите или нещо подобно. Оцелелите се преместили на друго място — Кавказ, на север от Турция. Обаче там не можеш да отидеш, защото руснаците не позволяват пиле да прехвръкне.

— Е, поне някои са доплавали на запад до тази земя — каза Крек. — Благодаря ти за обясненията.

Хелър изви очи към страничния вход на казиното. През него тъкмо влизаха неколцина въоръжени мъже, понесли метални сандъчета за пари. Отнесоха ги на касиерите в гишетата. Явно докарваха пари от другите казина.

Пак се загледа в артистите, които кръжаха край Мейми, около рулетките и после към гишетата. Том-Том събираше печалбите, но им оставяше десетте процента. И отново изкачи до мецанина грамаден препълнен чувал. Отиде право при Крек, зяпна я със страхопочитание, промълви. „Божичко!“ и затича надолу по стълбата.

Графинята каза по радиото:

— Тези хора ми се струват доста любезни. Чудя се защо оцелелите сподвижници на принц Кавкалсия не са ги цивилизовали малко повече, когато слезли на този бряг.

— Всъщност — отвърна Хелър, — никак не е леко да оцелееш на този бряг. Ако четеш какво е ставало тук в миналото, ще ти настръхне косата. Което ми напомня, че ти седиш на четири чувала с пари, а ще има и още. Опитът с туземците ми подсказва, че някой ще опита да ни ограби. Огледай се за някое скривалище. Само като тактическа предпазна мярка.

Но това не беше обичайната му предвидливост. Погледът на Хелър бе отделил сред тълпата двама едри типове — същите, които му поискаха документите. „Сервитьорът“, вече без червеното сако на раменете си, дойде при тях и ги заговори за малко, двамата вдигнаха глави и се вторачиха в седналия до парапета Хелър.

Пак имаше раздвижване край страничния вход. Въоръжената охрана носеше още пари за касиерите. Банките вече бяха затворени, значи парите идваха само от другите казина.

Графиня Крек бавно се разхождаше по коридора, почукваше по стените, опитваше се да отваря врати.

Том-Том донесе поредния чувал, тя се върна в края на коридора и го взе. Той пак се загледа в нея, пак промърмори „Божичко!“ и се спусна на бегом по стълбата.

Графинята пак започна да оглежда. Откри голям квадратен капак. Натисна го и той се отвори. Тя леко се отдръпна. До капака имаше надпис с дребни букви — „Шахта към пералнята“.

Тя отново докосна капака. Беше на панти и се отваряше навътре. Тя мушна глава в дупката.

Шахтата падаше право надолу! Беше дълбока поне шейсетина фута. Квадратна, широка към четири фута. Долу се виждаше бетонен под. Вероятно беше пералнята.

Крек се върна при чувалите и седна на тях.

Хелър гледаше как охраната носеше все нови и нови кутии с пари на касиерите.

Артистите от шоуто се справяха все по-добре. Том-Том притича до мецанина, даде чувала на графинята, промърмори вече привичното си възклицание и изчезна.

Хелър завъртя глава към часовника на отсрещната стена. Минутната стрелка неуморно пълзеше по циферблата. Още охрана и метални кутии, още притичвания до гишетата. Топчетата неспирно се въртяха и спираха на предсказаните числа. От време на време Том-Том носеше чували и възклицаваше.

А графиня Крек седеше на все по-висока купчина издути черни чували. Хелър пък наблюдаваше струпващите се в игралната зала биячи.

Напрежението нарастваше и заплашваше да избухне.

В един момент хората от охраната влязоха през страничния вход и започнаха да обясняват нещо на мъж в смокинг. Бяха с празни ръце и клатеха глави. Влезе още една група въоръжени мъже. Направиха същото пред мъжа със смокинга и си отидоха. Мъжът тръгна към гишетата. Каза нещо на един от касиерите. Двамата събраха остатъка от парите, затвориха гишето и прехвърлиха чакащите към съседното гише, където оставиха и парите.

Малките топчета се въртяха. Мъжът със смокинга затвори още едно гише и подкани опашката да се премести. Събраха, каквито пари имаха при последния касиер.

Беше 10 часа и 18 минути вечерта. Мъжът припряно отиде при крупиетата. Всеки от тях произнесе нещо, обърнат към играчите около своята маса. Всяка рулетка се завъртя още веднъж. Спечелилите за последен път прибраха своите чипове. После масите бяха застлани със зелени покривала.

Беше 10:20!

И тогава от високоговорителите се чу глас:

— Дами и господа, казиното е затворено!

Глава осма

Стихна шумът от всички залагания и машини. Тълпата млъкна за миг, после се разбъбри и тръгна към единственото отворено гише.

Опашката беше много дълга. Хората стояха, стиснали в ръце своите чипове. Мъжът със смокинга и другите двама касиери усърдно помагаха в прибирането на чиповете и изплащането им. По монитора на компютъра неспирно течаха колони от цифри.

Поредният артист застана пред пипето. Касиерът му даде всички банкноти, които му бяха останали. После се обърна към мъжа със смокинга и каза нещо. Онзи започна да пише нещо на пачка разписки. Даде горния лист на артиста.

Внезапно отекнаха високоговорителите:

— Дами и господа, за съжаление се налага да ви уведомя, че вашите чипове ще бъдат обменени срещу платежни разписки. Моля ви, проявете разбиране.

Надигна се врява. Но вече и тримата касиери събираха чипове и издаваха разписки. Мъже с вид на закоравели бандити се разхождаха край опашките с навъсени лица.

Откъм улицата нахълта някакъв комарджия с виолетово сако. Разкрещя се:

— И другите казина са затворени! Някой се е скъсал да печели!

Охраната го избута навън.

Високоговорителите затътнаха успокояващо:

— Дами и господа, моля ви да не задържате опашката.

Том-Том притича с последния чувал, връчи го на графиня Крек, ахна за последен път и изчезна.

Тълпата притихна под погледите на грубияните наоколо, чакащите безропотно приемаха разписки срещу чиповете си.

Хелър надникна иззад една колона към стълбата. Долу стояха двама едри мъжаги. Погледна към дългия коридор вдясно. И там чакаха двама едри мъжаги. Хелър огледа самия мецанин. В далечния край още двама препречваха изхода. Очевидно се бе забавил прекалено. Попадна в капан!

Последните чакащи на опашката си тръгваха един по един. Но намръщените грубияни ставаха все повече, вероятно идваха подкрепления от другите затворени казина.

Множество очи следяха всяко движение на Хелър. Неколцина от бандитите тръгнаха към стълбата.

— Скъпа — каза Хелър, след като докосна яката си, — намери ли къде да скриеш парите?

— Да, мили.

— Тогава най-добре да започваш. Имам предчувствието, че някои хора са недоволни от нас.

Пред гишето на касиера бяха останали само няколко човека. Явно управата на казиното първо искаше да отпрати нежеланите свидетели.

Прегърнах се от радост. Каква сочна сценка предстоеше. Дори започнах да съчинявам бележката, която щях да пратя на Хелър и Крек в болницата. — „Драги ми Джетеро, разбира се, аз не повярвах на слуховете, че си попаднал в моргата на Атлантик Сити…“

Вниманието ми се отклони към графиня Крек. Тя пускаше чувал след чувал в шахтата към пералнята! Ама че очебийно скривалище. Та нали биячите първо там щяха да проверят! Управата трябваше само да слезе в пералнята и да си прибере парите с количка за пране!

Хелър гледаше как и последният играч взе разписката си. Беше възрастен мъж, който свадливо настояваше да сложат на разписката му печат на казиното. Гласът му кънтеше във вече празната зала. Накрая се сдоби с печат. Двама едри груби мъжаги го изпроводиха до вратата. Други двама я заключиха.

А двамата на мецанина се запътиха към Хелър.

— Скъпа — произнесе той към ревера на сакото си, — не се показвай и се погрижи за парите. Според мен туземците са настроени недружелюбно.

— Да, мили — отвърна графиня Крек.

Пусна последния чувал в шахтата.

Мислех, че ще се скрие в някоя стая наблизо. Но тя направи нещо изумително. Хвана се за ръба над капака и промуши краката си в шахтата!

И се пусна!

Подпираше се с ботушките си в двете срещуположни стени, започна да се плъзга надолу.

Все надолу. Шестдесет фута!

Как скърцаше кожата по бетонните стени!

След секунди тя падна през отвора на шахтата в тавана на пералнята. Приземи се с меко тупване върху чувалите!

Графиня Крек се огледа. В голямата пералня край всички стени имаше машини, освен край една, където беше струпана цяла планина пране, чакащо за обработка.

Тя скочи от купчината чували. Намери наредени сгънати торби в пералнята. И бързо започна да тъпче парите от боклукчийските чували в чистите бели платнени торби.

Хелър се бе отдръпнал до мястото, където тя седеше преди малко. Виждаше стълбата, виждаше целия мецанин, както и много дългия коридор, водещ към хотела.

Попита ревера си:

— Скъпа, добре ли си?

Графинята отговори, без да се откъсва от работата си:

— Всичко е наред, Джетеро.

— Добре, скъпа, крий се. Като гледам, някой ще се опита да празнува Четвърти юли през януари.

— А какво се е случило на Четвърти юли? — попита Крек.

— Струва ми се, че се възпротивили на намерението на англичаните да им съберат данъци. Много са привързани към парите си, затова не изпускай чувалите от поглед, скъпа.

— Да, Джетеро.

Хелър се озърна. В края на коридора зад гърба му се появиха още двама мъже!

Той видя до парапета голям диван, тапициран с изкуствена кожа, до който имаше две грамадни кресла.

Двамата, прекосяващи мецанина, все още бяха на трийсетина фута от дивана.

Хелър изскочи от укритието си в коридора и се метна към дивана. Дръпна го, бутна креслата и легна зад тях.

Сега беше защитен отвсякъде, ако започнеха да стрелят по него.

Двамата, запътили се към него, спряха. В ръцете им се появи оръжие. Единият каза:

— Синко, застани така, че да те виждаме. И без това не можеш да изнесеш парите оттук. По-добре се откажи.

— А ако не се откажа? — викна Хелър иззад дивана.

— Ами тая история може да загрубее — обясни другият. — Знаем, че имаш пистолет. Хвърли го насам, иначе ще стреляме по тебе.

— И патроните ли искате? — попита Хелър.

— Разбира се — каза първият.

— Тогава ето ви един! — провикна се Хелър.

Прицели се с револвера „Таурус“, който отне от сервитьора. Натисна спусъка!

Куршумът проряза бразда в мокета.

— Исусе! — ахна единият мъж.

Вдигна пистолета си, решен да стреля.

Хелър насочи револвера към стената и рикоширалият куршум изсвири през казиното.

Той отново натисна спусъка и лампата над двамата биячи се пръсна в дъжд от стъкло.

— Sangue di Cristo! — писна някой от тях.

Хелър продължаваше да стреля!

Двамата се метнаха през парапета и с трясък паднаха върху една от масите с рулетка!

Бързо се смъкнаха от нея и се потулиха някъде.

Хелър се прикри.

Досега не бе видял двамата, които му излязоха в гръб по коридора. Наблюдаваше ъгъла между този коридор и мецанина.

Иззад ъгъла се показа глава, а под нея — револвер.

Празният барабан на „Таурус“ само прещрака. Хелър го захвърли. Стисна в ръка своя „Лама 45“. Внезапно се изправи зад дивана и стреля по стената пред надничащото лице. Мощният гръм на едрокалибреното оръжие заехтя в казиното.

Хелър за миг подаде глава над дивана. Лицето не се виждаше. Но се чуваха гласове.

— Тука има шахта за пране.

— Ами погледни вътре бе, тъпчо.

— Божичко, ама тя слиза право надолу стотина фута. На дъното нищо няма.

— Добре де, идиот такъв, провери по стаите.

Последва тряскане на врати.

Откъм дългия коридор долиташе оживена италианска реч. Неколцина се опитваха да убедят един да тръгне по коридора. Той възразяваше.

Хелър виждаше целия коридор чак до края. Прицели се внимателно. Искаше да улучи лампа на тавана, отдалечена от него на около сто и петдесет фута. Преценяваше траекторията на сравнително бавния тежък куршум. После натисна спусъка!

Страшният грохот на куршума 45-ти калибър бе последван от трясъка на строшено стъкло. Сякаш градушка се изсипа в края на коридора.

Някой изпищя.

Оттам някой отвърна на стрелбата, куршумът се заби в дивана.

В другия коридор някой кресна на италиански:

— Кажи на шефа, че парите не са тук!

Някой се развика откъм дългия коридор:

— Навсякъде ли проверихте? Може да ги е хвърлил в шахтата. Огледахте ли пералнята?

— Игнацио слезе и там. Няма никой. Навсякъде претърсихме. Никакви пари.

Задълго настъпи тишина. Беше явно за всички, че няма как да излязат и да стрелят по Хелър. Можеха само да го нападнат открито.

Обаче високоговорителите избумтяха в залата.

— Виж какво, хлапе. Ние няма как да те докопаме. Ама и ти няма как да ни се изплъзнеш, пък даже да го измайсториш някак, ще си ходиш без всичките тия пари. Шефът иска да си поприказвате.

Глава девета

Хелър докосна яката си.

— Скъпа, как е при тебе?

— Джетеро, няма нищо страшно.

Хелър надигна глас, но не и главата си. Развика се на поносим италиански:

— Дайте ми заложник и ми оставете пистолета, тогава ще си приказваме.

В края на коридора започна разпален спор.

— Ти отиди.

— Защо да съм аз?

— Слушай бе, Джими, като син на шефа Гобо Пиегаре, аз ти заповядвам да тръгнеш по тоя гаден коридор и да се предадеш за заложник!

— Как пък не! Като толкова ти се иска да му даваме заложник, отиди ти, дон Джулио.

Хелър извика:

— Ще взема сина на шефа, ако не възразявате.

Още по-бурна препирня. И накрая:

— Майко Божия, защо не може някой друг да му е „бибипания“ син?

— Ами ти си му син, не сме ние.

Някой беше избутан на открито в коридора. Като видя, че не го застреляха незабавно, човекът плахо запристъпва край стената към барикадата от диван и кресла в мецанина. Спря и извика през рамо:

— Ей, Господ да ви „бибипа“, без разни тъпи игрички! Да не гръмнете мен или някой друг в гърба!

Като се погрижи за това, мъжът тръгна напред.

Хелър му позволи да доближи на два фута от него. Мъжът беше около трийсетгодишен, облечен в копринен смокинг и риза с бродерия отпред и имаше типично лице на сицилианец. Същият, който ръководеше прехвърлянето на парите от гише на гише в игралната зала.

Хелър притискаше към тялото си ръката, стиснала дръжката на „Лама 45“. Измъкна пистолет „Берета“ от кобура под смокинга и го пусна в джоба на сакото си.

— Дон Джулио, можем да се спогодим с тебе — каза Хелър. — Засега никой не е пострадал и ще е много жалко ти да си първият труп. Даваш ли ми дума да ме отведеш право при баща си и при никой друг?

— Кълна се в гроба на бащината си любовница — изрече дон Джулио. — Ще бутнеш ли напред предпазителя на твоя топ? Току-виж се спъна някъде. Тая вечер малко са ми кекави коленете.

— Щом така ще си по-сговорчив — съгласи се Хелър, но опря цевта на пистолета в ребрата на дон Джулио.

Завъртя го и го побутна напред, сложил приятелски ръка на рамото му — близо до една от парализиращите нервни точки на шията.

Стигнаха до врата на асансьор. Дон Джулио натисна бутона за повикване на кабината. Качиха се на друг етаж. Дон Джулио зави по коридор, където май имаше не спални, а кабинети. На последната врата дон Джулио почука първо два пъти, после още три.

Някой отвори.

Беше чудесен офис, просторен, облицован с жълта кожа. Килимът на пода беше доста скъп. Висящи растения по стените придаваха на стаята странен вид на джунгла.

Зад огромно бюро седеше много дребен мъж. Покрай стените стояха още неколцина спретнати мъже с ръце в джобовете и нахлупени над очите шапки. Всички бяха мургави италианци.

— Баща ми — внушително изрече дон Джулио. — Това е Capo Гобо Пиегаре, главният шеф на мафията в Атлантик Сити. — Той погледна Хелър с ъгълчето на окото. — Съжалявам, но не ти знам името.

— Кативо — каза Хелър. — Джони Кативо. На вашите услуги — добави той вежливо.

Все още говореше на италиански, изглежда бе усвоил тънкостите на техните сложни любезности.

— Седнете — покани го шефът, сочейки жълто кресло, обърнато с гръб към стаята.

— Благодаря, но твърде много седях тази вечер — отказа Хелър. — Мисля, че вашият мил син и аз ще застанем до ей онази стена.

— Само се опитвам да ви настаня удобно — укори го Гобо Пиегаре. — Тогава, с твое позволение, да преминем към деловата част. Не знам как си подкупил крупиетата, та винаги да спират топчетата на твоите числа, ама карай, това вече е минало. Къде са мангизите?

— Моя си работа, нали така? — отсече Хелър.

— Е, прав си и по закон, и по обичай — призна Гобо. — Това е вярно. Обаче трябва да ти кажа, колкото и да ми е неудобно, че всеки изход от този хотел, заедно с паркинга, е под прицела на деветмилиметрови автомати „Хеклер и Кох“ в ръцете на много опитни стрелци, които имат заповед да те застрелят на секундата, ако имаш и едно малко пакетче в ръцете си. Поставил съм хора и на покрива.

— Ценя вашата загриженост — каза Хелър, — но се налага и аз да изтъкна, че вие и вашият син без никакво съмнение ще бъдете разкъсани на парчета от куршуми 45-ти калибър, преди другите ви хора в тази стая да стрелят през джобовете си. Пък и въобще не можете да се досетите къде са парите, знаете само, че аз сложих ръка на тях.

Гобо Пиегаре събра пръстите на двете си ръце, опря по-здраво лакти на бюрото и отпусна брадичка в дланите си. Замисли се.

— На такова положение му викат „мексиканска безизходица“. Ти ме постави в много неприятно положение. Изсмука наличните и от това казино, и от останалите четири. А без тези пари финансите ни могат доста да се заплетат. Имам едно предложение. Склонен ли си да ме изслушаш?

— Стига предложението да е добро — съгласи се Хелър.

— О, това е много добро — увери го Гобо. — Като цяло, „Скалпело Казино Корпорейшън“ притежава пет прекрасни казина-хотели, включително това тук. Построени само преди десетина години. Имат всякакви съвременни удобства. Освен това корпорацията притежава каква ли не недвижима собственост наоколо, четвърт миля от крайбрежната улица, също две мили от бреговата ивица край плавателния канал, ловен резерват за дивеч, пристанище за яхти и два кея. Е, хлапе, как ти звучи?

— Ами доста е впечатляващо — призна Хелър.

— А от друга страна — продължи Гобо, — някъде тук ти разполагаш с няколко милиона суха пара. Сега ще ти направя и същинското предложение. Срещу тези налични пари ще ти продам цялата корпорация и всички нейни акции.

Стреснах се. Нима въпреки всичко Хелър щеше да се измъкне невредим от тази опасност?

— Моят consigliere по една случайност е тук — съобщи Гобо. — Оказа се, че всички нотариални актове и акциите са в куфарчето му. Покажи ги на хлапето — заповяда шефът.

Един италианец с изражение на добре образован човек пристъпи напред, намести си очилата и отвори куфарчето си. Измъкна дебело тесте документи и карти, остави ги на бюрото, където Хелър можеше да ги разгледа, без да изпуска от очи стаята, и започна да ги разлиства. Като свършиха с това, той извади от куфарчето и пачка акции, показа на Хелър, че това са всички законно емитирани акции на „Скалпело Казино Корпорейшън“, щат Ню Джърси и ги остави на креслото.

— Ами… — измънка Хелър.

— Добре е да помисли човек — похвали го Гобо. — Покажи му и договора — обърна се той към съветника си. После каза на Хелър: — Поисках да го подготвят за всеки случай — ако все пак схванеш, че интересите ни донякъде съвпадат.

Съветникът остави договора на масичка вдясно от Хелър. Бе готов веднага да му предложи писалка.

Гобо продължи:

— По-уместно е да се подпишеш със собственото си име, а не да се представяш за Джони Кативо. Дочухме, че бил убит, а пък ти не ми приличаш на призрак. Щом ти проверихме документите следобед, направихме справка с компютърната система. И на вечеря ти пребъркахме джобовете. Онзи човек ти прибра портфейла, преди да опита да вземе пистолета. Пък и ние си знаехме, че само един човек в момента може да показва паспорта на Джони Кативо — и това е Джером Терънс Уистър.

Хората от охраната сякаш замръзнаха, после внимателно и бавно измъкнаха ръцете от джобовете си, показаха празните си ръце и се притиснаха към стените.

А Гобо не млъкваше.

— Точно това име е написано на истинския ти паспорт и шофьорската книжка. Значи си Джером Терънс Уистър, самото Гениално хлапе. Кой знае, може да не си подкупвал крупиетата. Може да си измислил първата система в историята на хазарта, която наистина печели. Но все едно, дори бронираните коли на „Бринкс“ не могат да измъкнат ония мангизи от Атлантик Сити нито днес, нито друг ден. Затова най-добре подпиши тоя договор и си купи цялата „Скалпело“. Но подпиши с истинското си име.

— Ако прочетете внимателно този паспорт — посъветва го Хелър, — ще научите, че Уистър е само на седемнадесет години. Тъй като съм непълнолетен, този договор няма никого с нищо да обвърже.

— Ами точно паспорта ти гледам — заяви Гобо, — и откривам, че Уистър е имал рожден ден само преди три дни, вече е на осемнайсет и според новите закони на щата Ню Джърси има всички права на пълнолетен. По-законно от това — здраве му кажи. Да речем, че това ще ти е подаръкът за рождения ден. Чудесен подарък. Пет хотели с казина и всичко останало. Тук имам под ръка и нотариус, готов да завери подписите ни. Купуваш цялата корпорация срещу „един долар и другите предвидени от споразумението и законите условия“. Даже ще ти оставя двете хилядарки в портфейла, та когато ти го върна, ще ми дадеш тоя долар от своите пари, за да няма после разни въртели. Така че дори не купуваш с печалби от комарджийство и всички хора тук ще свидетелстват за това. Хайде, подпиши и ми достави удоволствието да ти пожелая само радост за рождения ден.

Хелър взе писалката и сложи подписа си. След него се подписаха Гобо, синът му и съветникът като единствени акционери. Нотариусът завери всичко.

Гобо притисна договора с длан към плота на бюрото.

— Взимаш си това, щом покажеш парите. Не се тревожи. Тук всички сме честни бизнесмени. Пак ще можеш да пръснеш червата на дон Джулио, ако не ти дадем договора, когато ни донесеш парите. Та нали той ми е син. Как бих могъл да те измамя?

Хелър докосна яката си.

— Скъпа, удобно ли ти е да донесеш парите в стая 201? На втория етаж. Просто се ориентирай по указателите, сигурен съм, че въоръжените мъже наоколо няма да ти се пречкат.

Зачакаха.

Чу се звънецът на асансьора. И някакви приближаващи звуци. Един от биячите отвори вратата и демонстративно показа празните си ръце.

В стаята се намъкна голяма количка за пране, натоварена догоре с торби. До нея стоеше наглед стара камериерка. Беше графиня Крек, облякла хотелска униформа и гримирана.

— Майко Божия — ахна един от мъжете, — че аз минах три пъти до тая количка на шестия етаж!

Но Гобо не любопитстваше кой е докарал количката. Стана и даде сигнал с ръка. Съветникът и още двама започнаха да свалят торбите. Отваряха и оглеждаха пачките банкноти. Показваха ги на Гобо.

Той застана до тях, пъхаше ръка дълбоко във всяка торба, за да се увери, че беше пълна само с пари, а не с някакви боклуци. Вадеше по някоя банкнота и проверяваше дали не е фалшива.

Целият под бе затрупан от торби! Големи и препълнени, но не с пране.

Гобо плесна два пъти с ръце. Торбите бяха завързани и отново натоварени на количката.

Шефът махна на двама да я изкарат от стаята.

Хелър вдигна пистолета към него. Но Гобо вече му подаваше договора. Все пак изчака да чуе звука от затворената врата на асансьора, после се поклони и връчи документа на Хелър. После размаха величествено ръце — същински диригент на симфоничен оркестър.

— Честит рожден ден — произнесе Гобо на английски.

Другите в стаята веднага запяха:

И се разсмяха в хор.

Гобо каза:

— Ей, Гениално хлапе, прибери го тоя пистолет. Никой не иска да те гръмне, щом вече си едноличен притежател на „Скалпело Казино Корпорейшън“ и цялата й собственост. Преди три дни Комисията по хазартните игри на Ню Джърси ни предупреди, че в края на седмицата ни отнема всички разрешителни, защото не сме си плащали подкупите и ни заповяда да продадем всичко на тоя, който пожелае да го купи.

Но да знаеш, Хлапе, че никой не щеше и да припари до корпорацията, защото утре на обяд банката „Греб-Манхатън“, която държи и първата, и втората ипотека за всички тия хотели и останалото, ще ги конфискува, за да си върне парите. Дори ни попречиха да се обърнем към съда по фалитите, като ни заплашиха, че ще заведат срещу нас дела за разни криминални деяния.

Хлапе, тия пари, дето ги беше спечелил, минаха през компютрите като законни загуби за нас, изплатени на неизвестни клиенти. Сега до последния цент са изпрани и никой не може да ги проследи. Та така — ти ни даде възможност да спазим разпореждането на комисията, а утре „Греб-Манхатън“ ще конфискува твоята собственост! Пък и ни пъхна в ръчичките тия прекрасни милиони, за да се покрием някъде и да си живеем на спокойствие. Хайде, честит рожден ден, Гениално хлапе. Самата Дева Мария те е пратила при нас. Но да си призная, като те засякохме следобеда тук, и ние доста й помогнахме.

Гобо се върна при бюрото. Взе кош за писма и нахвърля в него няколко лични вещи. Заповяда на дон Джулио да носи коша и двамата тръгнаха към вратата.

Другите се изнизаха един по един. Гобо се задържа на вратата и с широк жест показа цялата стая.

— Всичко е твое, Уистър. Ама съвсем всичко. Само едно не мога да разбера — защо ти викат Гениалното хлапе. При сключване на сделка ти се оказа най-тъпия „бибипец“, когото съм срещал!

Гобо се поклони и излезе.

Хелър постоя неподвижен. След малко скочи към телефона. Започна бясно да натиска бутоните.

В слушалката прозвуча сънлив глас:

— Ало.

Хелър изкрещя:

— ИЗИ! НА ПОМОЩ!