Змии в стените

Говорещия с котки

– Дона, виж! Говорещия с котки се е завърнал!

– Е, не! – засмя се сервитьорката в кварталното кафене, към която бяха отправени тези две възклицания. – да му се ненадява човек! Всяка пролет си мисля, че няма да го видим повече… че зимата най-накрая ще си го прибере… ама ей на – жив и здрав си е! Чуй ми думата, Санди – този ще ни надживее всички…

– Абе не знам за теб, ама аз лично не се глася да умирам скоро – ухили се Санди – „барманката с най-пленителната усмивка в Бъкстаун“, както благоговейно я наричаха зад гърба ѝ клиентите.

– То и аз не съм се разбързала за никъде, ала само го виж: три месеца навън при средна температура минус 15 градуса, без да броим смотания вятър, дето само се чуди как да те издебне и да те щипне по бузите или задника като стария Марвин… И какво? Поне някой да го бе видял да кихне… поне веднъж!

– Сигурна съм, че някой го приютява – поклати глава Санди.

Дона понечи да ѝ отвърне, но се отказа. Спорът къде прекарва зимите Говорещия с котки бе с около двадесет минути по-стар от този за кокошката и яйцето. Половината Бъкстаун смяташе, че милосърдни баби го прибират у дома заедно с цялата сюрия писа̀ни, която се влачеше подире му като царска свита. Другата половина, към която принадлежеше и Дона, можеше до втръсване да им повтарят, че Говорещия неведнъж е отказвал подслон у този и онзи – никой не желаеше да ги чуе.

Тя се замисли как хората обичаха несъзнателно да изместват важните теми встрани, за да се съсредоточат върху по-незначителните и по този начин да прикрият невежеството си по въпроса. Беше ли се запитвал някой откъде изобщо се бе появил Говорещия с котки? Какво бе правил, преди да се отдаде на живота си на бездомник в малкото градче в Северен Мейн? С какво толкова привличаше мъркащите създания, та го следваха навсякъде с нямо обожание? И най-важното – как успяваше да комуникира така безупречно с тях?

За разлика от хората, с които никога не разговаряше, а общуваше с помощта на мимики и жестове, с четирилапите Говорещия нямаше абсолютно никакви проблеми. Дона още си спомняше случката, когато колата бе блъснала Табита – нейната сиамка, която внезапно бе решила да се разходи до съседите отсреща. Това бе преди повече от десет години, но всичко бе пред очите ѝ и до днес, подобно на изрезки от старо списание, залепени в ученически лексикон: тя, ридаеща над окървавеното тяло на другарчето си; родителите ѝ, които безуспешно се мъчат да я утешат; мистър Стайлс, ветеринарят, който клати обезверено глава; Говорещия, появил се като по чудо, който гали Таби с връхчетата на пръстите си и ѝ говори успокояващо на някакъв неразбираем за простосмъртните език със странна напевна интонация; ръката му, сграбчила мистър Стайлс и сочеща към далака му; докторът, който поставя инжекция на сиамката; зеленият пикап, с който я отнасят до ветеринарната лечебница; Табита, която седмица по-късно мъркаше по-силно от всякога…

И най-вече кръвта на котараната по пръстите на Говорещия, която бавно изчезва, сякаш попива в кожата му…

Е, това последното по всяка вероятност си го бе въобразила. Шок от случилото се, замъглени от сълзи тийнейджърски очи, склонност към преувеличаване… Тя тръсна глава и започна да отсервира масите.

Не беше измислица обаче това, че Говорещия с котки бе помогнал на не един и двама отчаяни собственици на четириноги съкровища. Подчинявайки се на думите му, от високи дървета бяха слезли по своя воля безброй писа̀ни. Безпогрешно откриваше липсващите любимци с точност до метър. Успяваше да накара и най-опърничавите мъжкари да престанат да дерат тапети и мебели. А колко чехли и обувки бе спасил…

Слава богу, че сме град на хора, обичащи котките, помисли си Дона. Ако сред нас имаше само една дърта вещица, която да ги мрази… или да обича помиярите… или и двете… Младото момиче потръпна и суеверно кръстоса пръсти зад гърба си. Не обичаше да предизвиква съдбата.

– Ще изхвърлиш ли боклука вместо мен? – извади я от бездната на мрачните мисли Санди. – Трябва да тръгна по-рано, че имам една среща в „Лилавия тигър“…

– Аха, по всяка вероятност с някой миризлив рокер? – подсмихна се Дона и великодушно протегна ръка: – Давайте, Ваша Несъобразителност, дерзайте… и нека Великият Бог на Мръсните Чорапи бди над пътя Ви…

– Понякога си ужасна – оплези ѝ се Санди, докато в движение смъкваше униформената риза и навличаше някаква блузка, способна да причини инфаркт у стадо монаси-бенедиктинци. Дона понечи да направи някакъв хаплив коментар и за това, но девойката вече бе успяла да се изпари.

Чувалът с боклука бе огромен и смърдеше така, сякаш поне пет плъха бяха успели да пукнат и да се разложат вътре, докато траеше размяната на остроумия с колежката ѝ. Е, поне кафето утре ще е от нея, сбърчи нос тя и с погнуса помъкна гадното нещо към контейнера в задната уличка. С колосални усилия успя да го занесе, без да повърне, метна го в металната паст на кофата и тъкмо възнамеряваше с облекчение да затръшне тежкия капак, когато с крайчеца на окото си забеляза Говорещия, който бе впил разгневен поглед в нея и държеше пръста си долепен до устните.

Тя се сепна и внимателно притвори ламаринената вратичка.

– Извинявай, не знаех… – опита се да замаже положението, но веднага млъкна, подчинявайки се на свъсените му вежди. Бавно, стараейки се да не вдига шум, се приближи до него… и едва успя да сподави възхитеното си ахване. В полите на палтото си Говорещия бе гушнал четири малки котета, на не повече от месец и нещо, които блажено спяха, усетили топлината и любовта, обгърнали ги като нежна майчина лапа. Две бяха черни, едното – огненорижо, а в кожухчето на четвъртото безумно се бяха преплели едва ли не всички цветове на дъгата с изключение на зеленото и небесносиньото. Всичките мъркаха толкова силно, че на пръв поглед човек можеше да си помисли, че Говорещия е болен от треска или Паркинсон – опърпаното му палто вибрираше като камертон. Дона се ухили с онази глуповато-влюбена усмивка, която никой освен любителите на котки не бе притежавал през живота си. Това като че ли размекна малко стария бездомник и блясъкът в очите му угасна. Той се засмя беззвучно на свой ред и с кимване подкани девойката да помилва котетата, ако иска.

Че искаше – искаше, две мнения по въпроса нямаше. Внимателно ги почеса зад ушите с показалеца си и с умиление забеляза как започнаха да въртят главички, за да се наместят по-удобно под ласкаещия ги пръст, при това без да спират да мъркат или да спят…

– Брей, брей… Какво виждат очите ми? – разнесе се завален (очевидно пиян или надрусан… или и двете) грубоват глас откъм главната улица.

Дона подскочи. Котетата явно също се стреснаха, защото мъркането престана внезапно и четирите им розови устенца запищяха жалостиво в абсолютен синхрон.

Светлината в задната уличка беше оскъдна, но не ѝ бе нужно много, за да разпознае Тревър Макбрайд и тримата му малоумни приятели – Джона, Хари и Лойд. Въпросните младежи обичаха да се разкарват насам-натам из града, въобразявайки си, че са „господарите на улицата“, и да си търсят белята на най-разнообразни места. Наричаха се с надутото име „Четиримата Конници на Апокалипсиса“, въпреки че ако питаха нея, повече им подхождаше „Четиримата Дебили“ или нещо от този род.

Хулиганите се приближиха с бавна, разпасана стъпка към тях. Смърдяха на джибри от километри, а независимо от полумрака наоколо Дона можеше да се закълне, че вижда белите прашинки, полепнали под, във и около ноздрите им.

– Дъртият ми чичо да ме изнасили дано, ако това не е курвето, дето ми върза тенекия на последния рожден ден на Майкъл Харпър! – изплю се Тревър и се почеса по отдавна небръснатата буза. – А с нея е онзи педал, дето не говори и влачи купища котки подир задника си. Да не прекъснахме нещо? Сигурно тъкмо щеше да му правиш свирка, ама ние ви секнахме романтиката, а? Хм, като стана дума за свирки, се сетих, че ми дължиш една още от миналата година. Ама с лихвите ги докарва до четири, затова не е ли хубаво, че всички сме се събрали тук? Провидение, маце, провидение – няма къде да избягаш от него…

Тримата му „оръженосци“ се захилиха гнусно.

– Сега значи ще осмучеш първо този на Лойд, че не е разтоварвал дисагите от година и кусур – разпореди се Тревър, докато водеше с оттренирано движение ножа-„пеперудка“ от джоба на джинсите си. – После на ред е Джона, после Хари, а най-накрая – когато устните ти са станали като на Анджелина Джоли – и аз застъпвам на смяна. После, ако слушкаш, дори може да ти разрешим да налапаш дъртия и на този котколюбец.

Дона стоеше като парализирана. Нямаше сили дори да крещи за помощ. А и да можеше, едва ли щеше да се намери някой, който да я чуе: беше петък и по-голямата част от града бе или в „Лилавия тигър“, или в „Краставицата и прилепът“…

Лойд, който продължаваше да се хили като кретен, пристъпи към нея, разкопчавайки дюкяна си в движение. Смрадта на отдавна непрани боксерки и немито поне от Коледа насам тяло я зашлеви през лицето. Стори ѝ се, че чак очите ѝ се насълзиха. Няма да плача, няма да плача…

Говорещия с котки внезапно вдигна ръце и изкрещя нещо на неразбираемия си език. Четирилапите, които досега нервно щъкаха около него, веднага се подчиниха като добре обучени войници – измаршируваха напред и се строиха в идеален полукръг около Дона, предпазвайки я с жива верига от натрапниците.

– Я виж ти, малкото курве си имало бодигард… – почеса се с върха на ножа по темето Тревър. – Още по-добре – първо малко фитнесче, после удоволствието…

И без никакво колебание се хвърли светкавично към възрастния бездомник. Ножът проряза студения пролетен въздух като на забавен каданс (през съзнанието на Дона прелетя споменът как гледат повторението на „Матрицата“ по някой от сателитните канали… само тя, татко и Таби…) и с ужасяващ примляскващ звук се заби в прокъсаното палто на Говорещия.

Писъкът, който разкъса вечерната тишина, по традиция обгръщаща Бъкстаун след пет часа следобед, бе нечовешки. Сякаш всичката болка, мъка и смърт на този свят се бяха вкопчили в нереално силна прегръдка и звукът от трошащите им се кости се преплиташе с вопъла на страдание, бликащ от всяка фибра на астралните им тела, придружавайки последния дъх на умиращия…

Не, не човек.

Коте.

Дона усети как всяко косъмче по ръцете, краката и лицето ѝ настръхва – също като онзи път, когато бяха излезли на пикник край високоволтовите далекопроводи и електроцентралата в Милинокет30 бе пуснала по погрешка по-силен ток. По неволно прехапаната ѝ устна потече тънка струйка кръв. Слабините ѝ пулсираха от някаква чудовищна пародия на единствения ѝ оргазъм досега (на скаутския лагер с мистър ван Сторн преди три-четири години). Сравнително късо подрязаните ѝ нокти се бяха впили в дланите с такава сила, че според едногодишната ѝ практика като сервитьорка щяха да минат поне две седмици, преди да е в състояние да сервира нещо по-голямо от чаша чай и кроасан.

Всичко това премина пред очите ѝ за броени секунди. Виждаше как Тревър бавно отстъпва назад, стискайки окървавения нож, оглеждайки се наплашено като натикано в ъгъл диво животно. Долавяше мудните движения на Лойд, който отчаяно се мъчеше да прибере миризливата си мъжественост обратно в гащите и се бореше с ципа като индус-змиеукротител. Джона и Хари бяха потънали в сенките и най-вероятно се опитваха да избягат – двамата винаги следяха екшъна от последния възможен ред и се включваха само тогава, когато никаква опасност не грозеше скъпоценните им физиономии.

Говорещия с котки измъкна ръката си изпод палтото. Внимателно остави трите писанчета върху капака на контейнера. Идеално изпънатите редици на котките-воини около Дона за миг трепнаха. От строя се отделиха две женски, които се втурнаха към плачещите топчици, за да ги успокоят… и за да почистят козинката им от кръвта на братчето или сестричето им. Останалите веднага се прегрупираха, за да не оставят пролуки в отбраната.

Говорещия разтвори шепи и впи поглед в наръганото преди секунди коте. Човек не трябваше да е ветеринар, за да разбере, че миговете на животинката са преброени. Ножът бе разсякъл все още твърде крехкия му череп и бе продължил безмилостно, за да се спре чак в коремчето му. Челюстта се държеше на мястото си единствено благодарение на божията милост, а вътрешностите, които се подаваха от страховития разрез, подсказваха, че надали този път малкото пухче ще може да разчита на прословутите си девет живота.

Бездомникът надигна глава. От очите му бликаше чиста, неподправена, кондензирана ярост. Скърцането на зъбите му напомни на Дона за бавно отместван надгробен камък, който стърже по обрамчващия гроба гранит.

Той я погледна и кимна към умиращото коте. Без да се замисля, тя пристъпи напред и пое животинчето в ръце. В близките няколко години неведнъж щеше да се буди с писъци посред нощ, усещайки как кръвта на невинното бебе се стича по дланите ѝ отново и отново.

Говорещия изтри устни с опакото на ръката си и докосна с върховете на пръстите си телцето на котето. Този път Дона не бе на 14 години, затова нямаше как да припише гледката на алените потоци, които бавно запълзяха от козината на малкото кълбенце към ръцете на стареца, на тийнейджърското си въображение. Не след дълго кожухчето на раненото мъниче отново възвърна огненорижия си цвят, а кървавите пръски попиха в кожата на Говорещия, без да оставят и следа.

Също като Таби.

Също както преди десетина години.

Дребосъчето надигна главица, погледна Дона с все още неизбистрилите си се напълно очи и замърка. Девойката смаяно опипа коремчето и главичката му. Нито следа от страховитата рана, която само преди миг бе изглеждала нелечима.

„Четиримата Дебили“ наблюдаваха случващото се, не по-малко ошашавени от самата нея.

По жилите ѝ се разтече вълна от сляп и първичен гняв. Внимателно остави пухчето върху контейнера при братчетата и сестричетата му, където една от котараните веднага се зае да го ближе и успокоява, и се обърна към хулиганите с една-единствена мисъл.

Убий.

Говорещия с котки обаче я изпревари. Той изпъна ръце напред, преплете пръсти в някакъв странен жест (отстрани изглеждаше така, сякаш се опитва да покаже на хлапетиите среден пръст, докато лови автостоп и същевременно намеква за подкуп или бакшиш) и за втори път тази вечер изкрещя нещо на езика, който очевидно единствено писaните владееха. Колкото и невероятно да изглеждаше, но яростта в очите му се усилваше – Дона до ден днешен не бе предполагала, че погледът на човек може да побере толкова ненавист и жажда за мъст.

Крясъкът на Говорещия накара всички електрически крушки в уличката да избухнат едновременно в залп от стъклено-волфрамови сълзи. Последното нещо, което девойката успя да съзре, бе армията котки, които нарушиха защитната си подредба и се прегрупираха в познатата на всички още от времето на Спарта насам атакуваща формация.

Не може да се каже, че изпусна кой знае какво, понеже писъците, хрущенето на кости и сухожилия, отчетливо донасящите се мляскащо-дъвчещи звуци, които намекваха за отхапани части от тялото

(пръсти, боже, дано да са пръсти)

успяха да обрисуват в и без това болезнено пулсиращия ѝ мозък картина, с която нямаше да се справи нито един психоаналитик на света.

А, и, разбира се, кръвта.

Гъстият метален аромат на щедро леещ се хемоглобин, който гъделичкаше ноздрите и полепваше нахално по устните ѝ.

Тишината, която изведнъж удари с юмрук по масата и прогони от раз цялата какофония от звуци и миризми, я свари неподготвена. Когато очите ѝ попривикнаха с полумрака в уличката, от четиримата побойници нямаше и следа. Единственото, което намекваше за събитията отпреди миг, бяха черните като гарванови пера локви по земята, но съдейки по жадно лочещата и ближеща армада четирилапи щурмоваци, на сутринта дори Темперанс Бренан31 нямаше да съумее да разгадае разигралата се за броени секунди драма.

Чувстваше, че ще повърне.

Бе решила, че може да си позволи лукса да припадне, когато видя Говорещия с котки да се приближава към нея. От библейската ярост в очите му нямаше и следа. Отново изглеждаше стар като света, уязвим и беззащитен. Палтото му беше все така раздърпано и прокъсано, а бръчките по лицето му разказваха истории за дълъг и нелек живот, както и за мъдрост, граничеща с магия.

В ръцете си Говорещия държеше рижото коте, което живееше втория от деветте си живота. Близката среща със смъртта явно изобщо не му се бе отразила по никакъв начин, понеже се бе разиграло и вършеше едновременно две взаимно изключващи се неща – мъркаше и дъвчеше настървено палеца на стария бездомник.

Говорещия погледна Дона, усмихна се и проговори за пръв път от 7000 години:

– Искаш ли котенце?