Змии в стените

Специален ден

Днес е първи март. Слънцето бавно залязва и оставя след себе си само мрак и аромат на току-що разцъфнали дръвчета. Миризмата е толкова гъста и успокояваща, че ти идва да легнеш в нея, да се завиеш, да се предадеш на ласките ѝ, докато най-накрая изопнатите ти нерви не заспят и не те избавят от необходимостта да крещиш мислено всяка една оставаща секунда от живота си.

Само че не и днес. Днес имаш работа. Не трябва да си позволяваш отпускане, защото днес е първи март.

По принцип имаш работа на първо число всеки месец, не само на първи март. Но днес е специален ден. Днес е вашата годишнина. Не може да я разочароваш по този елементарен начин – после едва ли ще има смисъл да обясняваш колко изморен от живота се чувстваш, колко ти е омръзнало да се бориш с болката, която плува по нервите ти като динамит в река от нитроглицерин, колко много копнееш да полегнеш в прегръдката на аромата от цъфнали дръвчета и да заспиш. Като за последно. Но тя няма да те разбере. Никога не те е разбирала.

Затова продължаваш да вървиш по прашния път към полянката, където се целувахте за пръв път. Слънцето се отказва да се бори с теб и окончателно се оттегля тактично зад хоризонта, където ще продължи да досажда на другата половина от земното кълбо. Изпод земята изпълзяват къртици, които вперват сляп поглед в небето, освободило се от изгарящата напаст, поемат въздух с пълни гърди и отново се завират в пръстта. Внимателно ги заобикаляш: не искаш да ги нараниш случайно, та те са твои събратя по съдба, отрудени същества, които са обречени цял живот да прекарват, ровейки в отпадъците на другите.

Някъде в гората се обажда кукувица. Затаяваш дъх, надявайки се, че пернатата прорицателка ще изкука един-два пъти, отброявайки последните години, които са ти останали като мъчение на този свят. Напразно. Птицата кука като побъркана, сякаш самият дявол е застанал зад нея, заплашвайки я с деветте кръга на ада, ако не продължи максимално миговете ти на страдание.

Когато ти омръзва да броиш, продължаваш напред. Ето, това е кривото дръвче, след което трябва да завиеш надясно. Не, не наляво, надясно, така и не се научи за всичките тези години кое е ляво и кое е дясно. Надясно – като ръката, с която стискаше сърцето си, от което любовта на живота ти късаше огромни парчета месо – всеки ден, всеки месец, всяка година. Ти се надяваше, че като го стискаш, по някакъв начин ще намалиш болката. Не стана. Единственото, което успя, е да му попречиш да излезе от гръдния ти кош, да излети като малко птиче, за да потърси друго гнездо – такова, в което няма да го нараняват, няма да му крещят и няма да му натякват как изглежда. Май трябваше да го оставиш да полети. Поне сега нямаше да е в калта, боричкайки се с къртиците.

Ето, най-накрая стигна. Помниш мястото по странното разположение на двете храстчета, едното от които сякаш е яхнало другото. Спираш за миг и вдишваш аромата на гората. Вадиш от раницата си сгъваемата лопатка и започваш да копаеш.

Не след дълго капакът на ковчега ѝ вече се показва над пръстта. Внимателно развиваш болтовете, с които си го закрепил, и го отместваш встрани.

Тя е там. Красива както винаги. Дори разложението не може да скрие красотата ѝ, която навремето те оставяше без дъх. Кестенявата ѝ коса още пада палаво върху остатъците от челото ѝ и върху парцалите, които някога бяха дрехи. Очните ѝ кухини пусто се взират в теб, защото, ако си спомняш, преди да я заровиш, извади очите ѝ. Перфектните ѝ зъби обаче все още са на местата си до един – хилят ти се мълчаливо, сякаш ти напомнят как преди време ти се хилеха по същия начин, когато те гонеха, а ти се молеше, плачеше, виеше като животно и всячески се опитваше да я убедиш, че не трябва да прави глупости. Тя обаче се хилеше. Хили се и сега.

Време е да извадиш от раницата малките плоски клещи, които предвидливо сложи там, преди да тръгнеш. Откакто те заряза, минаха шест месеца. Шест кости, които строши с клещите. Преброяваш ги пак. Шест са, да. Не че има начин да объркаш бройката. Всяка секунда от раздялата се е запечатала във фибрите на тялото ти като дамга, положена от злата пастирка на емоциите ти – онази, която те извеждаше на паша всеки ден, лъжейки те, че те обича, а всъщност единственото, което искаше от теб, бе да пие като вампир от емоциите ти. За всяка загубена усмивка, за всеки пропилян ден, за всяко потъпкване на личните ти свободи имаш по един белег, издълбан дълбоко в самочувствието ти.

206 кости има в човешкото тяло. Остават още 200. Избираш си една. Ладиевидна кост на китката. Звучи чудесно. Нагласяваш внимателно клещите. Мислено се хвалиш за умната идея – да ги вземеш. Помниш какво стана, когато бе убеден, че можеш да свършиш тази работа и с голи ръце. По принцип костите са чупливи, но тук удари на камък. Нямаше начин да успееш са свършиш това с ръце, понеже всичко в тялото ѝ бе твърдоглаво като самата нея. Като нежеланието ѝ да направи поне един компромис със собствения си инат.

Костта се чупи с глух пукот. Една от дамгите изчезва. Чувстваш леко облекчение… твърде леко, за съжаление.

Остават ти още 16 години, докато приключиш с костите ѝ. Дали това ще ти донесе така желания душевен мир? Успокоението, което търсиш от мига, в който осъзна, че тя краде от твоята персоналност? Жаждата за възмездие, която най-накрая ще излекува наранената ти душа?

Не знаеш, нали? Никой не знае.

Но поне е приятно.

В името на Мрака, колко е приятно!!!